Боговете на войната

Глава 24

Вратата на залата се отвори и дъхът на Юлий спря от това, което видя вътре. Беше очаквал лична среща, но огромната зала беше пълна със стотици богато облечени хора. Само централната алея, която водеше към трона, беше свободна. Всички се обърнаха да го погледнат и той беше впечатлен от гамата от цветове, която трептеше пред очите му. Това беше царският двор, изобилно гримиран и накичен с бижута.

Лампите висяха на тежки вериги и пламъчетата се люлееха от невидимо течение над главата му. Той се опитва да не покаже възхищението си. Не беше лесно. Накъдето и да погледнеше, виждаше черните базалтови статуи на египетските богове, извисяваха се над придворните. Сред тях разпозна фигури от гръцкия пантеон и само можа да тръсне учудено глава, когато видя чертите на самия Александър. Наследството на Гърция беше навсякъде, от архитектурата до начина на обличане, леко примесено с египетския стил. В крайна сметка нямаше друг град като Александрия.

Благовонията бяха толкова силни, че направо успиваха, така че Юлий трябваше да се съсредоточи, за да запази съзнанието си ясно. Беше облечен в най-добрата си броня и плащ, но пред премените на царедворците се чувстваше като дрипльо. Вдигна раздразнено глава, когато усети натиска на хиляди очи върху себе си. Беше видял краищата на света. Не можеше да бъде смаян от злато и камък.

Тронът на царете бе в отсрещния край на залата и Юлий тръгна към него. Сандалите му тракаха високо. Като хищни насекоми, царедворците улавяха всяко негово движение. Порфирий го следваше безшумно. Юлий беше чувал за евнуси, които прислужвали в източните царства, и се чудеше дали Порфирий е едно от тези странни същества.

Пътят към трона продължи сякаш цяла вечност. За свое притеснение Юлий откри, че престолът е издигнат върху каменен подиум, така че трябваше да вдигне поглед пред царя като молител. Спря, когато двама от стражите на Птолемей му препречиха пътя с орнаментираните си златни жезли. Юлий се намръщи — не искаше да покаже, че е впечатлен. Помисли, че Птолемей го гледа с интерес, макар че не можеше да е сигурен. Царят носеше златна покривка на главата и маска, която прикриваше всичко освен очите му. — Робите му също блестяха от злато и въпреки че вееха на царя, Юлий само можеше да предполага колко му е горещо под тези дрехи в претъпканата зала. Порфирий пристъпи напред и заяви с отекващ глас:

— Гай Юлий Цезар, консул на римските земи, на Италия, Гърция, на Кипър и Крит, Сардиния и Сицилия, на Галия, на Испания и на Африканските провинции.

— Добре дошъл — отвърна Птолемей и Юлий се изненада от тънкия му глас — глас на младо момче, който трудно можеше да се свърже с изобилието и силата, които беше видял, или с царицата, прочута със своята красота и ум. Юлий се поколеба какво да каже. Благовонията почти го задушаваха и му се искаше да се изкашля.

— Благодаря, че прие мен и хората ми, велики царю — каза след малко.

Един мъж застана от едната страна на облечения в злато Птолемей, наведе се и прошепна нещо в ухото му, после се изправи. Юлий си отбеляза лисичите му черти — черти на истински египтянин. Клепачите му бяха намазани с някаква черна смес, което му придаваше странна и почти женствена красота. „В този няма никаква римска кръв“, помисли си Юлий.

— Говоря с гласа на Птолемей — каза мъжът, втренчен в очите на Юлий. — Ние почитаме великия Рим, който от поколения търгува с нас. Гледахме го как се издига от няколко прости пастири до прославената сила, която има днес.

Юлий се подразни. Не знаеше как е прието в Египет — да говори с този мъж или на самия Птолемей. Очите на царя светеха от любопитство, но не му даваха никакъв отговор.

— Ако ще ми говориш, кажи ми името си — сопна се Юлий на царедвореца.

През залата премина вълна на изненада и Птолемей се наведе напред на мястото си с очевиден интерес. Египтянинът остана спокоен.

— Името ми е Панек, консуле. Говоря с гласа на царя.

— Тогава замълчи, Панек. Не съм тук, за да говоря с теб — каза Юлий. Зад него се надигна ропот и той чу как Порфирий си поема рязко дъх. Юлий пренебрегна това и се обърна към Птолемей.

— Моят народ наистина е млад, както е бил млад и народът на Александър, когато е дошъл тук — започна Юлий. За негова изненада всички в залата за миг сведоха глави при споменаването на Александър Велики.

Панек заговори отново, преди Юлий да може да продължи.

— Ние почитаме бога, основал този велик град. Неговата смъртна плът лежи тук като знак за нашата любов към него.

Юлий мълчеше и го гледаше. Александър да е бог? Панек му отвръщаше със спокойна безизразност.

— Един римски консул пристигна преди мен — каза Юлий. — С какво право беше отнет животът му?

Настана тишина. Златната фигура на царя беше неподвижна като статуя. Погледът на Панек сякаш стана по-остър и Юлий си помисли, че най-после го е ядосал.

— Дребните проблеми на Рим не бива да бъдат прехвърляни в Александрия. Това е думата на царя — каза Панек. Гласът му отекваше в залата. — Твоите армии и твоите битки нямат място тук. Получи главата на своя враг като подарък от Птолемей.

Юлий гледаше твърдо царя и видя, че премигва. Нервен ли беше? Трудно можеше да прецени под тежкото злато.

— Осмеляваш се да наричаш главата на консул на Рим подарък, така ли, Панек? Ще отговориш ли на мен, царю, или ще оставиш това боядисано нищожество да говори вместо теб?

Царят се размърда нервно. Панек сложи ръка на рамото му, сякаш за да го успокои. Спокойствието бе изчезнало от намасленото му лице. Заговори така, сякаш думите прогаряха устата му.

— Гостоприемството, което ти е предложено, ще трае само седем дни, консуле. След това ще се качиш на корабите си и ще напуснеш Александрия.

Юлий не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от златната маска. Птолемей не помръдна и след миг Юлий наистина се вбеси. Усещаше гнева на пазачите около себе си, но това нямаше значение.

— Тогава нямаме какво повече да си кажем. Царю, за мен беше чест да се видя с теб.

Рязко се обърна и си тръгна. Порфирий трябваше да подтичва, за да го настигне.

Щом излязоха от залата, Порфирий препречи пътя му и каза:

— Консуле, имаш талант да си създаваш врагове.

Юлий само го изгледа и Порфирий се сви под погледа му.

— Ако царят реши, че си го обидил, хората ти няма да бъдат оставени живи. Ще ги разкъсат. И теб също.

Юлий погледна тъмните му очи.

— Ти евнух ли си? Цял ден се чудя.

Порфирий се смая.

— Какво? Не чу ли какво ти казах?

— Чух те. Чувал съм и заплахите на доста царе през живота си. Какво значение има още една?

Порфирий зяпна.

— Цар Птолемей е бог, консуле. Ако поиска смъртта ти, нищо на света не може да те спаси.

Юлий сякаш обмисли това.

— Ще го имам предвид. Сега ме върни при хората ми в онзи чудесен дворец, който ми даде твоят бог. Благовонията тук са прекалено силни за мен.

Порфирий се поклони объркано.

— Да, консуле.

Юлий замислено крачеше по мраморния под. Дворецът, който му беше предоставен, бе по-голям и по-богат от всичко, което беше притежавал в Рим, а стаята, в която беше ял, беше една от десетките на негово разположение. Порфирий му беше осигурил роби, но след завръщането си от царския двор Юлий ги беше освободил. Предпочиташе компанията на своя Десети пред тази на шпиони и възможни убийци.

Спря при отворения прозорец, който гледаше към пристанището, и остави ветреца да охлади раздразнението му. Освен вечния огън на Фара виждаше хилядите светлини на домовете, дюкяните и работилниците. Доковете бяха пълни с кораби и товари — тъмнината не беше променила нищо. В друго настроение вероятно би се наслаждавал на гледката, но сега стисна здраво каменния перваз, без да обръща внимание на майсторството, с което бе изработен. Отначало беше впечатлен от това колко украсен е градът. Жилището му не беше изключение — стените на тази стая например бяха опасани с някаква синя керамика, покрита със златен варак. Но възхищението му бързо беше избледняло. Вероятно защото толкова дълго бе прекарал на бойното поле или защото корените му идваха от много по-семплия Рим, но Юлий вече не вървеше така, сякаш го е страх да не бутне нещо и да го счупи. Не го беше грижа за всичките тези статуетки и съдинки.

— Всъщност направо ме изгониха! — каза той и стисна ръце зад гърба си. — Не можеш да си представиш наглостта на тези натруфени и намазани царедворци. Ято красиви птички без достатъчно ум в тъпите глави.

— Какво каза царят за Помпей? — попита Октавиан.

Седеше на отрупана с възглавнички пейка, която сякаш беше издялана от един-единствен къс черен гранит. Той също беше изпитал египетското гостоприемство — полуголите пазачи бяха попречили на хората му да разгледат града. Домиций успя да им се измъкне за час, но после го доведоха като пакостливо дете: пазачите само клатеха невярващо глави.

— Царят може да е и ням, като се има предвид колко чух от него — отвърна Юлий. — От няколкото думи, които чух, бих могъл да кажа, че е още момче. Не видях прославената му царица. Още обиди! Неговите царедворци са истинската власт в този град и ни отпратиха като нежелани търговци. Това е непростимо! Да мисля, че това е градът на Александър, че имам възможността да го видя, да прекарам дни във великата библиотека сам и може би да навляза навътре в сушата, за да видя Нил. Рим можеше да почака още малко завръщането ми.

— Ти получи това, за което дойде, Юлий. Главата на Помпей и пръстена…

— Да! Получих тази мазна останка от един велик мъж. Животът му не беше техен, за да го отнемат, Октавиане. В името на боговете, вбесявам се, като помисля, че позлатените им евнуси са го убили.

Сети се за обещанието, което беше дал на дъщеря си, и че наистина мислеше да не отнема живота на Помпей. Как щеше да реагира Юлия, като чуеше новината? Помпей не беше убит от неговата ръка, но вероятно начинът, по който беше свършил животът му, беше по-лош — далече от дома и народа си. Стисна гневно зъби.

— Говореха така, все едно щяхме да плячкосаме града, докато го търсим. Сякаш сме варвари, които трябва да бъдат предразположени и отпратени по пътя им с няколко мъниста и грънци! Той беше мой враг, но заслужаваше повече, отколкото да бъде убит от техните ръце. Беше римски консул. Трябва ли да оставя това без отмъщение?

— Мисля, че да — отвърна Октавиан и се намръщи.

Знаеше, че Юлий е в състояние да обяви война на града заради убийството на Помпей. Въпреки че царедворците и царят вероятно не го знаеха, във всеки момент на пристанището можеха да се изсипят четири хиляди мъже. А ако Юлий изпратеше вест до Гърция, можеше да заповяда пристигането на десет легиона. Една искрица — и Октавиан знаеше, че още години няма да види Рим.

— Те са вярвали, че изпълняват волята ти, когато ти дадоха главата на Помпей — каза Октавиан. — Според техните обичаи са се отнесли към нас с любезност. Обида ли е да ти предоставят такъв палат?

Реши да не споменава унижението, което Десети беше преживял от пазачите на двореца. Юлий беше много по-грижовен към любимия си легион, отколкото към собствения си живот. Ако чуеше, че са се отнесли зле с хората му, щеше да заповяда да надуят роговете на войната още преди слънцето да е изгряло.

Юлий го чакаше да продължи и в тишината Октавиан чуваше потропването на пръстите му по перваза.

— Само седем дни! — сопна се Юлий накрая. — Трябва ли да подвия опашка и мекушаво да последвам заповедите на онова позлатено момче? Ако това изобщо са неговите заповеди, а не просто прищявка на контролиращата го клика. Александър щеше да се обиди, ако видеше, че се отнасят с мен по този начин. Казах ли ти, че го почитат като бог?

— Спомена го — отвърна Октавиан, но Юлий сякаш не го чу. Гледаше някак учудено.

— Статуята му украсява храмовете на боговете им тук, с благовония и дарове. Впечатляващо е. Порфирий каза, че и Птолемей бил бог. Това са странни хора, Октавиане. И защо ще отрежеш тестисите на един мъж? Това прави ли скопците по-силни или по-умни? Каква полза може да има от това? С царя имаше хора, за които не бих могъл да кажа дали са мъже, или жени. Вероятно са скопени. Виждал съм доста странни неща през живота си — помниш ли черепите на суебите? Невероятно.

Октавиан го гледаше внимателно и чакаше да свърши тирадата си. Не се осмеляваше да го остави сам, докато е в плен на подобни настроения, но не можа да потисне прозявката си — вече беше много късно. Всъщност зората не беше много далече.

През високата бронзова врата влезе Домиций и почти викна:

— Юлий, знаеш ли какво стана?

— Какво? — попита Юлий.

Октавиан скочи.

— Не съм много сигурен — усмихнато отвърна Домиций. — Дойде един мъж, огромен като Кир. Носи килим.

Юлий го погледна безизразно.

— Да ни го продаде?

— Не. Каза, че бил подарък от царицата на Египет.

— Вероятно искат да смекчат впечатлението от лошото посрещане — каза Октавиан и сви рамене.

— Доведи го — каза Юлий.

Домиций изчезна и след малко въведе един брадат гигант, който носеше руло златотъкан плат.

— Поздравления и почитания за теб, консуле — каза огромният мъж на безупречен латински. — Нося подарък от Клеопатра, дъщеря на богинята Изида, царица на Египет и почитана съпруга на Птолемей.

И сложи товара си на пода с невероятно внимание. Нещо в него се размърда и Октавиан светкавично извади меча си.

Непознатият вдигна ръце.

— Няма заплаха за вас.

Октавиан пристъпи напред с изваден меч, а мъжът бързо коленичи и с едно движение разви килима.

Оттам изскочи млада жена — тупна на пода на четири крака като котка. Юлий зяпна при появата й. Къса превръзка от жълта коприна прикриваше гърдите й, още една беше увита около кръста й — само това бяха дрехите й. Беше боса. Кожата й беше като тъмно злато, косата й беше разчорлена — няколко кичура паднаха напред и покриха зачервеното й от жега и притеснение лице. Може би беше плод на въображението на Юлий, но му се стори, че я чу тихо да проклина.

Докато римляните гледаха изненадано, жената издаде напред долната си устна и издуха косата от лицето си. Погледът й се спря върху Юлий и тя бавно се изправи и каза спокойно:

— Аз съм Клеопатра. Ще говоря само с теб.

Юлий стоеше като омагьосан. Клеопатра имаше тяло на танцьорка, огромни мигли и сочни устни, които предполагаха рядка чувственост. Златните й обици блестяха. На шията й висеше червен гранат, като капка кръв. Беше наистина красива, точно както беше чувал.

— Оставете ни — каза той, без да поглежда към останалите.

Октавиан се поколеба за момент, но после излезе с Домиций и брадатия слуга.

Юлий отиде до масата и наля вино в една чаша — направи го всъщност, за да си осигури време да помисли. Клеопатра пристъпи към него и взе чашата с две ръце.

— Защо те донесоха по този начин? — попита Юлий.

Тя пи дълго, преди да отговори, и той се зачуди какво ли е да те увият така и да те носят през целия град в такава жега.

— Ако бях тръгнала открито, царедворците щяха да ме задържат. Не съм добре дошла в Александрия, вече не.

Очите й не се откъсваха от неговите и Юлий усети, че директността й го притеснява. Направи знак към пейката и тя го последва натам, като леко провлачваше крака.

— Как може една царица да не е добре дошла? — попита той.

— Защото съм във война, Цезар. Верните ми войници са на границата със Сирия, но не могат да влязат в Египет. Животът ми нямаше да струва нищо, ако бях дошла по светло.

— Не разбирам — каза Юлий.

Тя се приближи още повече и той усети силния й парфюм: идваше от голата й кожа като дим. Откри, че е възбуден от полуголото момиче, и положи усилие да не го показва.

— Брат ми Птолемей е на тринайсет години — каза тя. — Той е под властта на Панек и няма думата по отношение на управлението на земите ми.

— Брат ти ли? — учуди се Юлий.

Тя кимна.

— Мой брат и мой съпруг едновременно. — Забеляза изражението му и се разсмя — силен кикот, който му хареса.

— Това е нещо формално, римлянино, за да е чиста кръвната линия. Ние сме цар и царица заедно, както баща ми се е оженил за сестра си. Когато Птолемей порасне, ще му родя деца, които да управляват след нас.

Юлий се обърка. Чудеше се какво да каже, за да разбие тишината.

— Много добре говориш езика ми.

Тя отново се разсмя и смехът й го очарова.

— Баща ми ме научи, въпреки че съм първата от рода му, която говори египетски. Ако предпочиташ да говорим на гръцки? Това е езикът на детството ми.

— Радвам се да го чуя — искрено отвърна той. — Възхищавал съм се на Александър през целия си живот. Да съм тук сред наследниците на негов военачалник е впечатляващо.

— Сега ме привлича Египет, Цезар. Той е като огън във вените ми — каза тя.

Кожата й беше гладка, меденозлатна, мазана с масло през всеки ден от живота й. Юлий знаеше, че допирът до нея би бил невероятен.

— Но не можеш да поемеш трона, от страх — тихо каза той.

Клеопатра изсумтя.

— Не и от народа ми. Те са верни на богинята в мен.

Юлий се намръщи на подобни думи от толкова младо момиче.

— Не вярвам в такива неща.

Тя го погледна с интерес и сърцето му се разтупка.

— Плътта, която виждаш, е нищо. Моето Ка е божествено, затворено в мен до смъртта ми. Не би могъл да разбереш.

— Твоето Ка?

— Моят… дух. Моята душа. Като огън в счупена лампа, ако предпочиташ.

Юлий тръсна глава. Парфюмът й сякаш изпълваше всеки дъх, който поемаше, толкова близо седеше тя. Не я беше забелязал да помръдва, но разстоянието сякаш се стопи и стаята стана по-гореща.

— Още не си казала защо дойде.

— Не е ли очевидно? Чух за теб. Молих се на Изида да се измъкна от заточението си и ти ми беше изпратен. Ти имаш армия, която да промени баланса във всяко сърце на Александрия. — Очите й молеха.

— Ами твоите войници? — попита той.

— Прекалено малко са и шпионите кръжат около лагера им като мухи. Рискувах живота си, за да стигна до теб, Цезар, а съм само една. — Докосна лицето му със студената си ръка. — Трябва ми уважаван мъж, Цезар. В отчаяна нужда съм. Може и да твърдиш, че не вярваш, но това е причината боговете да те доведат тук.

Юлий тръсна глава.

— Следвах Гней Помпей, когото вие убихте.

Тя го гледаше в очите.

— И какво го накара да дойде в града на Александър? Има много пристанища. Ако не можеш да повярваш, дай ми моето отмъщение, както си получил своето! Заповедта за смъртта на Помпей носи името на моето семейство, за унижение. Панек използва царския печат, сякаш е негов. Ще ми помогнеш ли, римлянино?

Юлий сковано стана. Идеята да повали на колене арогантните царедворци го изкушаваше. Помисли за извънредните и за войниците, които идваха от Мала Азия, и се зачуди дали ще пристигнат преди изтичането на седемте дни.

— Колко войници имат? — попита той.

Тя се усмихна и изпъна крака, пръстите им докоснаха мраморния под.

Юлий крачеше с нова енергия. Не беше спал, нито беше намерил време да се избръсне, въпреки че слънцето вече се беше издигнало и градският шум нахлуваше през високите прозорци.

— Това не е наша битка, Юлий — каза Октавиан, притеснен и загрижен. Виждаше как перспективата да се върнат в Рим се отдалечава и усети незабавна неприязън към жената, която беше донесла промяната.

— Ще е, ако го направя — отвърна Юлий. — Моята дума е достатъчна причина. — Спря; изчакваше младият мъж да разбере. — Ако се намесим тук, вероятно някой ден този град ще стане част от нашата империя — и целият Египет отвъд него. Представете си това! Градове, по-стари от Гърция, пътят към изтока. — Очите му блестяха и Октавиан вече знаеше, че няма да се върнат вкъщи.

— Приемам, че красотата й не е повлияла на преценката ти — каза Октавиан.

Юлий гневно стисна зъби, после вдигна рамене.

— Не съм защитен от женската красота, но това е възможност да действаме в интерес на Рим. Не бих могъл да поискам по-добра възможност, за да пресека възела на обърканата им политика. Ако боговете са на наша страна, значи са римски богове! Това ме призовава.

— И Рим те зове да се завърнеш! — сопна се Октавиан и сам се изненада от тона си. — Спечели всичките си битки. Не е ли време да се върнеш при наградата си? Хората чакат заповедта ти за това.

Юлий потърка брадичката си и внезапно се напрегна.

— Ако се върна, може никога повече да не напусна Рим. Вече съм твърде стар, за да планирам нова кампания. Но не и достатъчно стар, за да се страхувам от още една, когато е за справедлива кауза. Как бих могъл да претендирам, че ще разнасям светлината на нашата цивилизация, а да обърна гръб на това? Ако гледаме само навътре, към собствените си дела, тогава влиянието, което сме спечелили, ще бъде пропиляно. — Спря пред Октавиан и го хвана за рамото. — Възнамерявам да използвам влиянието, което са ми спечелили годините на битки. Бих искал да се присъединиш към мен по собствено желание, но ако не искаш, можеш да се върнеш.

— Без теб? — попита Октавиан, но вече знаеше отговора. Юлий кимна и той въздъхна. — Моето място е от дясната ти страна. Ако кажеш, че трябва да продължим, ще съм там, където съм бил винаги.

— Ти си свестен младеж. Ако нямам синове, които да ме наследят, ще съм горд да те видя на моето място. — Той се засмя. — Къде другаде ще намериш обучение като това? Мога да те науча на повече неща за политиката, отколкото ще откриеш за десетилетия на събранията на сената. Помисли за бъдещето. Мисли за това, което ще постигнеш, когато аз приключа. Това е градът на Александър и той може да бъде подаръкът за Рим. Кой по-добре от нас би могъл да донесе този скъпоценен камък?

Октавиан бавно кимна и Юлий го тупна по ръката.

— И срещу колко точно ще се изправим? — прекъсна ги Домиций.

И двамата го погледнаха, сякаш бе прекъснал някакъв много личен разговор.

— Прекалено много, за да тръгнем само с Десети — отвърна Юлий. — Трябва да изчакаме пристигането на Четвърти. Дори и тогава вероятно ще се нуждаем от армията на Клеопатра, преди да приключим. Въпреки че царедворците имат много шпиони и ще научат, ако тя се раздвижи. Трябва да получим предимство още в първия момент, докато все още мислят, че възнамеряваме да си тръгнем мирно и тихо. Ще ги изненадаме. С Четвърти, който да ни подсили, ще ударим, докато не ни очакват.

Той се усмихна и Октавиан също се усмихна на въодушевлението му, въпреки лошите си предчувствия.

— Какво имаш предвид?

— Това е като игра на латрункули — отвърна Юлий. — Трябва да заловим царя.

Глава 25

Легионите чакаха в мрака. Юлий лично беше отишъл на пристанището да посрещне Четвърти. Бяха дошли да преследват Помпей, но вместо това се оказаха част от заговор за отвличане на момчето цар. Може би беше заради топлата нощ или от обикновения факт, че Помпей е мъртъв, но ги бе обзело жизнерадостно въодушевление. Побутваха се и се смееха в тъмнината. Цезар бе триумфирал над враговете си и те бяха тук, за да видят още една победа.

Въпреки напрежението Юлий не можеше да скрие факта, че е доволен. Кир, Брут и Регул бяха дошли в Египет. Военачалниците му отново бяха край него и той се чувстваше невероятно жизнен.

Брут не можеше да сподели радостното вълнение на останалите. Счупената му ръка се беше оправила, но мускулите все още бяха прекалено слаби, за да рискува в подобно начинание. Копнееше да тръгне с тях и нещата да са такива, каквито бяха някога. Имаше моменти, в които можеше да забрави всичко случило се и да си представи, че са отново в Галия или Испания и че пак ги свързват доверие и приятелство. Не можеше да пропусне обаче омразата в погледите им — тя му напомняше за новото му положение. Октавиан винаги го наблюдаваше нащрек, но Брут се правеше, че не забелязва. Това можеше да се промени с възвръщането на силата му. Той щеше да го промени. Засега щеше да остане в двореца и да го охранява, докато се върнат.

Клеопатра влезе мълчаливо, без предупреждение в претъпканото преддверие и тръгна между изненаданите войници. Юлий я видя как се усмихна, когато един от войниците тихо подсвирна и сред мъжете премина вълна от смях. Не можеше да каже как е успяла, но беше намерила ново облекло, малко по-подходящо за пред хора от онова, което носеше на първата им среща. Гъвкавата й походка беше момичешка, но очите й изглеждаха възрастни. Косата й беше прибрана със златна лента. Краката й и голият й корем привличаха всички погледи.

Юлий се изчерви — знаеше, че войниците му с радост ще си извадят заключение за внезапно възникналия му интерес към Египет. Военачалниците му вече я бяха виждали, но въпреки това стояха като заковани, когато тя спря пред тях и ги огледа.

— Чувала съм за римската смелост — каза тихо Клеопатра. — И оценявам доблестта ви, след като пристигнахте, за да ми помогнете. Ще разберете каква е благодарността на една царица, когато си върна трона.

И се поклони на грубите убийци от Рим. В този момент те биха тръгнали навсякъде заради нея. Бяха достатъчно разумни, за да не приветстват красотата, която идваше така скромно сред тях, но през двореца все пак премина тихо одобрително мърморене, почти като стон.

— Време е — каза Юлий; гледаше странно царицата.

Кожата й блестеше в сенките, очите й блестяха на луната, когато се обърна към него. Преди да може да направи нещо, тя пристъпи и го целуна по устата. Знаеше, че отново се изчервява от притеснение. Беше на половината на възрастта му и той усети усмивките на мъжете.

Изкашля се и се помъчи да изглежда достойно.

— Получихте заповедите си, приятели. Помнете: не убивайте никого, освен ако не се налага. Отвличаме царя и се връщаме право тук, преди да съберат достатъчно хора, за да ни забавят. Ще чуете сигнал за отстъпление, когато заловим Птолемей. Тогава изчезнете толкова бързо, колкото можете. Разбрано?

Отвърна му одобрително мърморене и той кимна и отвори вратата към осветената от луната градина.

— Е, тогава след мен. — И най-после отвърна на светналите им очи с усмивка.

Легионерите извадиха мечовете си и се заизнизваха в тъмнината. В двореца остана само една кохорта. Брут затвори вратата и се обърна към бойците, но се поколеба да заговори пред царицата, която стоеше като ароматна статуя и го наблюдаваше.

— Запречете всички прозорци и входове — заповяда най-после в отекващата тишина. — Използвайте всичко. Колкото по-тежко, толкова по-добре.

Кохортата веднага се раздвижи — шестимата центуриони си знаеха работата. Преддверието се изпразни и Брут остана сам с египетската царица.

Гласът й дойде от сенките.

— Военачалникът в сребърна броня…

Луната очертаваше голите й рамене с лек отблясък. Брут потрепери.

— Да, господарке? Или би трябвало да те наричам богиньо? — Усещаше погледа й като тежък товар.

— Царица е една от титлите ми, въпреки че нося богинята в себе си. Това обижда ли те, римлянино?

Брут вдигна рамене.

— Виждал съм много чужди земи. Виждал съм хора, които боядисват кожата си в синьо. Няма много неща, които могат да ме изненадат.

— Бил си много години с Цезар — каза тя.

Той погледна настрана, внезапно изнервен. Дали Юлий й беше говорил за него?

— Повече, отколкото си спомням.

— Как беше ранен? В негова служба?

Той изсумтя. Трябваше да го очаква. Тя се приближи, протегна ръка и въпреки самообладанието си той потрепери от студеното й докосване. Клеопатра носеше тежък златен пръстен с рубин — в мрака камъкът беше черен като нощното небе.

— Ти си онзи, който го е предал — каза тя. — Защо те остави жив?

Той примигна от тази директност. Клеопатра беше свикнала да получава отговор на всеки въпрос и да се изпълняват всичките й прищевки. Изглежда, нямаше представа за болката, която му причинява.

— Не би могъл да намери по-добър военачалник. Аз съм най-добрият бич на бойното поле, макар и не в момента, както виждаш.

Каза го със сардоничен присмех, но когато тя не отговори, чертите му постепенно станаха безизразни.

— От малки сме заедно — каза той. — Направих грешка и той ми прости. — Беше изненадан от собствената си искреност. Беше по-малко болезнено да разказва измислици.

— Аз щях да те убия — прошепна тя и прехапа долната си устна.

Брут усещаше, че му казва истината. Помисли си, че е имала абсолютна власт още от най-ранна възраст. Всяко нейно ухапване беше смъртоносно като на змия.

— Никога не бих простила предателство, военачалнико. Твоят Цезар или е велик мъж, или е глупак. Кое е според теб?

— Мисля, че двамата с него имате много общо. Не ти отговарям, нито пък ще продължа да ти обяснявам действията си.

— Тази нощ той отиде да отвлече моя съпруг, моя брат и мой цар. Виждал е само част от армията, която Египет може да свика на бойното поле. Цезар може да умре, докато опитва, или пък брат ми може да умре. Това е голяма игра. Това са залозите. Оставил те е жив, защото е сляп за теб. Не знае какво става в сърцето ти.

Тя докосна врата му с длан, натисна. Той си помисли, че сигурно се къпе с лотосово масло, за да излъчва такова ухание. Усети леко одраскване, като от трънче. Би се дръпнал, но сетивата му бяха като блокирани. Закопня за глътка свеж въздух. Чу я да говори сякаш през многобройни воали.

— Познавам те. Знам всеки твой дребен грях — и всеки голям. Познавам сърцето ти така, както Цезар никога няма да може. Знам омразата. Знам ревността. Познавам те.

Ръката й се отпусна и той се олюля. Все още усещаше мястото, където бе притиснала ноктите си.

— Бъди верен, военачалнико, или се прости с живота си веднага. Неговата съдба е свързана с Египет, с мен. А моята ръка е дълга. Няма да позволя още едно предателство, дори намек за предателство.

Той зяпна от силата й, скован и объркан.

— Какво ми направи, египетска кучко? — попита замаяно.

— Спасих живота ти, римлянино.

Устните й се усмихнаха, но очите й бяха студени и внимателни. Без повече думи тя излезе и го остави сам, подпрян на една колона, да тръска глава като ранено животно.

Балдахиновият път пресичаше сърцето на Александрия. Двата легиона с Юлий начело бързаха на изток по него. Тракането на сандалите им отекваше в тишината на нощта. Храмовете на странни богове се извисяваха над тях, статуите от двете им страни изглеждаха готови всеки миг да оживеят. Трепкащата светлина на фенерите хвърляше сенки върху навъсените мъже, които тичаха към двореца с извадени мечове.

Юлий броеше улиците, които пресичаха. На петдесетата махна да завият наляво — това бе пътят, по който беше минал с Порфирий преди три дни.

Царският дворец не беше една сграда, а комплекс от множество постройки, издигнати сред подредени градини. На първите порти имаше нервни пазачи, отдавна събудени от тропота на тичащи хора. Легионерите пристъпиха напред с тежки чукове и строшиха портите с няколко удара. Първата кръв за тази нощ беше пролята, понеже пазачите извадиха оръжия.

Основната сграда, където Юлий бе приет от момчето цар, беше осветена от всички страни и блестеше в нощта. Нямаше нужда да насочва хората си накъде да вървят. Тук имаше много повече пазачи, но Десети ги помете без проблеми — само армия би могла да го спре.

Съпротивата, която срещнаха в двореца, беше откъслечна и зле организирана. Юлий остана с впечатлението, че египтяните никога не са обмисляли възможността за директно нападение. Външните порти бяха по-скоро за украса, отколкото за солидна преграда, и защитниците им, изглежда, бяха обхванати от ужас, защото само крещяха и пищяха.

Отнякъде изникнаха и войници и дори се опитаха да спрат римляните, но те ги изклаха като агнета. Бронзовите врати, през които Юлий бе влязъл при посещението си, бяха затворени и здраво залостени. Той благодари на боговете за информацията от Клеопатра и тръгна настрани заедно с няколко мъже с чукове.

Страничната врата беше здрава, но и тя падна под ударите на чуковете. Десети нахлу в двореца и отвътре се чуха виковете на защитниците. Схватката беше кратка и ужасяваща. Бронзовите оръжия на дворцовите пазачи не можеха да направят нищо на римските брони и след няколко минути първите от Десети вече продължаваха напред.

— Накъде? — попита Октавиан и изплю кръв от сцепената си устна.

На Юлий му се искаше да има повече светлина, но можеше да се ориентира и по белия отблясък на мраморните стъпала, по които беше слязъл сякаш преди цяла вечност.

— Нагоре! — И посочи.

Дъхът му излизаше на хрипове, мечът му беше изгубил блясъка си от кръвта на неизвестен пазач, но той се затича заедно с другите нагоре по стъпалата. Клеопатра му беше казала къде спи брат й и Юлий зави от залата за срещи в коридор, който беше по-добре осветен от останалите в този лабиринт. Октавиан и Домиций минаха пред него. Внезапно той им извика да спрат.

Бяха стигнали до една врата, която изглеждаше направена от злато.

— Тук е — каза Юлий. — Донесете чуковете! — Блъсна вратата с рамо, но тя не поддаде.

— Дръпни се, господарю — каза над рамото му един широкоплещест войник от Десети.

Юлий се отдръпна, а легионерът вдигна чука и заудря вратата. Присъединиха се още двама.

Златото беше тежко, но меко и скоро едното крило на вратата хлътна и увисна на счупената панта.

През отвора излетя стрела, хлъзна се по един от чуковете и прободе бузата на войника, който удряше с него. Той изруга, но не пусна чука. Трима от Десети го натиснаха на земята, бързо счупиха стрелата и я извадиха. В това време второто крило падна и мъжете вдигнаха щитовете си — още две стрели се удариха в тях и отскочиха — и нахлуха в покоите на царя.

Юлий се изненада, като видя стрелците — две голи момичета с лъкове в ръце. Те изпищяха от ужас и се опитаха да стрелят пак, но легионерите изтръгнаха оръжията от ръцете им почти със задоволство.

Царската спалня беше тъмна и Юлий знаеше, че силуетите на първите, които влязат, ще се очертаят на вратата. Войниците му не се поколебаха, сигурни, че бързината ще ги запази, и скочиха в тъмнината, готови да убиват.

— Ето го! — викна някой. — Та той е дете!

Юлий влезе. Запалиха лампи и той видя куките, където бяха висели лъковете. По полирания мрамор на стените имаше и други оръжия и Юлий се зачуди дали момчето не си прави колекция. Жените бяха по-скоро конкубинки, отколкото пазачи, реши той, след като ги огледа. Е, царят можеше да избира от всички красавици на Александрия.

Леглото на Птолемей беше огромно. Самото момче стоеше полуголо до него и гледаше смело нападателите. Стискаше нож.

— Пусни ножа — каза Юлий. Беше странно да види лицето на това дете — досега бе чувал само гласа му. — Нищо няма да ти направим.

Момчето го позна и си пое дъх. Войниците от Десети тръгнаха към царя, но той опря ножа в гърлото си. Гледаше Юлий в очите.

Един от легионерите сграбчи царя за китката и той извика от болка и изненада. Ножът издрънча на пода. Птолемей завика за помощ, но мъжът го удари по главата колкото да изпадне в несвяст и го метна през рамо.

— Свирете сигнала. Заловихме царя — каза Юлий.

— Сега ще са повече и ще ни чакат — каза Домиций; гледаше отпуснатото тяло на Птолемей. Главата и ръцете на момчето се люшкаха, докато го носеха по коридора.

Борбата наистина се поднови с още по-голяма ярост. Като видяха, че отвличат царя им, египтяните освирепяха и трима легионери от Четвърти бяха ранени, което забави отстъплението. Но церемониалните пазачи не можеха да се мерят с обръгналите войници на Рим, така че те с лекота си пробиха път и излязоха в градината.

Суматохата в двореца беше вдигнала на крак цяла Александрия и вече се събираха тълпи.

Легионите тичаха задъхани по Балдахиновия път. Тъй като бяха в пълна броня и с извадени мечове, тълпите се разделяха пред тях.

Сякаш минаха часове, преди да стигнат до двореца, в който бяха настанени. Вече нямаше забрана да се вдига шум и всички викаха и крещяха, радостни от победата.

Когато влязоха и последните легионери, вратите бяха затворени и залостени. Брут беше запалил лампи навсякъде и Юлий с удоволствие забеляза, че прозорците са запречени с тежки чували, маси и пейки. Дворецът се беше превърнал в крепост.

— Нека сега крещят и фучат — каза Юлий. — Царят им е при нас.

После нареди да приготвят храна в кухните на долния етаж. Центурионите разпратиха първата смяна часови в случай на контраатака и Юлий най-после имаше време и за себе си.

— Къде е Клеопатра?

— Настани се в стаите на горния етаж — отвърна Брут, изражението му беше някак странно. — Чака те.

Юлий му се усмихна, все още зачервен от победата.

— Ще ти разкажа после, след като я видя. Намери сигурно място за нашия гост и сложи охрана. — Пое си дълбоко дъх и се отпусна. — Беше съвсем лесно.

— Но ще отвърнат на удара — каза Брут, сякаш държеше да му развали настроението. — Тя каза, че сме видели само малка част от армията им.

Главата го болеше непоносимо. Спомняше си как царицата бе говорила с него, но подробностите бяха смътни и се рееха в съзнанието му. Юлий не забеляза неразположението му и отвърна доволно:

— Как ще ни нападнат, когато царят им е в нашите ръце? Ще унижа мъжете, които го управляваха досега, Брут. — Разсмя се и тръгна да се качи при Клеопатра.

Брут остана сам.

Покоите, в който се беше настанила Клеопатра, не бяха докоснати от войниците. Всички останали стаи, през които мина Юлий, бяха оголени от всичко, което би могло да се използва за барикади на прозорците, но нейните стаи бяха топли и удобни, с килими, покривки и какви ли не украси. Юлий обаче изобщо не ги погледна — очите му бяха привлечени от нежната фигура на царицата: сянката й се придвижваше зад балдахина на леглото, голямо почти колкото това на Птолемей. Юлий пиеше с очи очертанията, които го бяха възбудили при първата им среща, и се зачуди защо тя не каза нищо.

С разтуптяно сърце затвори вратата и тръгна към леглото. Стъпките му отекваха в тишината. Усещаше аромата й във въздуха, както и едва доловимата пара и влажната топлина, които идваха от съседната стая. Разбра, че Клеопатра се е къпала, и това го възбуди още повече. Въпреки че имаше роби, които да носят и топлят водата, не се съмняваше, че сред хората му е имало доброволци.

Спря до леглото — тя все така не казваше нищо — и прокара мазолестата си ръка по балдахина със звук, който напомняше на шепот.

— Отвлякохме го, Клеопатра — тихо каза Юлий и дръпна балдахина настрана.

Тя лежеше по гръб, гола, както някак си бе очаквал да е. Кожата й блестеше като злато. Вдигна поглед към него. Очите й бяха тъмни.

— Ранен ли е? — попита Клеопатра.

Юлий поклати глава, неспособен да отговори. Гледаше я и едва си поемаше дъх.

Тя се надигна и впи уста в неговата. Той усети сладостта на мед и карамфил, парфюмът й го обливаше като наркотик. Пръстите й разхлабиха ремъците на бронята му и той посегна да й помогне. Нагръдната му плоча падна на земята с метален звън и двамата подскочиха. Ръцете й бяха студени. Той стоеше пред нея гол. Ръцете й го хванаха за хълбоците и нежно го придърпаха към устата й. Той изкрещя, потръпна и затвори очи.

Ръцете му се спуснаха към гърдите й, той се отдръпна от нея, качи се на леглото и спусна балдахина. После попита прегракнало:

— Това ли е наградата ми?

Тя леко се усмихна, ръцете й обхождаха тялото му и докосваха старите белези. Гледаше го в очите. После се обърна по корем, надигна се и посегна назад, за да го вкара в себе си.

— Това е само началото — каза Клеопатра.

Глава 26

Призори Юлий мина по ниските коридори и кимна на пазачите на царя на Египет. Момчето беше заключено в стая, която някога бяха държали делви с масло. Стаята нямаше прозорци, които да го изкушават да избяга, а вратата беше здрава.

— Кротък ли беше? — попита Юлий.

Преди легионерите да отговорят, тънък глас отвътре забълва ругатни и проклятия.

— Крещи от часове, господарю — каза войникът.

— Отвори — отвърна Юлий и замислено размърда устни. — Ще говоря с него.

Когато влезе, видя, че Брут е оголил и тази стая, като всички останали. Не беше оставено легло, имаше само малка пейка и ведро. Една-единствена лампа гореше на стената и на светлината й Юлий видя белите следи от прах по кожата на момчето. Очевидно царят на Египет беше прекарал нощта върху голия под.

Птолемей стоеше изправен гордо и гледаше похитителя си; беше скръстил ръце върху тесните си гърди. Ребрата му бяха още момчешки, изпъкнали, прахта беше зацапала страните му, сякаш се бе опитал да скрие факта, че е плакал.

— Добро утро — каза Юлий и седна на пейката. — Ще наредя да ти намерят някакви дрехи, когато донесат закуската. Няма да изпитваш неудобства, докато си тук.

Птолемей го гледаше, без да отговори. Беше по-дребен, отколкото Юлий беше преценил през нощта. Лицето му беше бледо и деликатно, сякаш никога не беше виждал слънце. Чертите му се смръщиха от гняв. Тъмните очи и дългите мигли бяха същите като на Клеопатра и Юлий потрепери вътрешно от отвращение при мисълта за връзката им.

Тишината се проточи, така че Юлий стана и каза спокойно:

— Ако няма друго, ще се върна към работата си.

И се обърна да си ходи, но Птолемей изсъска зад гърба му:

— Веднага ме освободи, веднага, чу ли! — Латинският му беше безупречен.

Юлий се обърна към него и този път не можа да сдържи усмивката си.

— Няма да стане, царю. Ти ми трябваш.

— Какво искаш? Злато? — Устните на момчето се извиха в презрителна усмивка.

— Искам да видя, че Клеопатра е възстановена като царица — отвърна Юлий. Внимателно наблюдаваше момчето. Зачуди се дали наистина иска точно това. Преди да легне с Клеопатра предишната нощ, целта му беше ясна. Сега да я върне в кръвосмесителната прегръдка на брат й не му се струваше чак толкова привлекателно.

— Знаех си, че не може тя да не стои зад това! — викна Птолемей. — Знаех си! Да не мислиш, че я искам? Тя се отнася с мен като с дете.

— Ти си си дете — сопна се Юлий и внезапно съжали. Въздъхна и отново седна. — Царедворците угаждат на всичките ти желания, нали?

Птолемей се поколеба.

— Когато действам с чест и съгласно традициите, да. Уважават поста и кръвта ми въпреки моята младост. — Не погледна Юлий, докато говореше, но изведнъж го обзе нов прилив на гняв. — Твоите хора ме нападнаха, нахлуха в покоите ми. Ще бъдеш изгорен и разкъсан, когато…

— От това, което видях, Панек почти не те слуша — каза Юлий.

Очите на Птолемей проблеснаха.

— Ти не знаеш нищо за живота ми, римлянино. Аз съм дете, но и цар. Нося божествения пламък в себе си. Панек е…

Отново се поколеба и Юлий заговори бързо, опитваше се да използва слабостта му.

— Панек е силата в сянка. Да не би да очакваш да отстъпи, когато пораснеш? Това никога няма да стане. Ще има нещастен случай — трагично падане или болест — и Панек ще управлява поне още едно десетилетие, докато не порасне следващото дете. Познал съм изкушенията на властта, момче. Ако не друго, приеми поне това предупреждение от мен.

Гледаше как царят обмисля думите му. Беше изненадан от поведението му. Отчасти очакваше да плаче, когато влезе, но вместо това откри, че момчето се отнася към него като към равен или като към слуга. Царят може и да беше дете, но имаше остър ум и Юлий виждаше как мисли и планира.

— Панек ще побеснее, като разбере, че съм отвлечен — замислено каза Птолемей.

Юлий видя, че това като че ли му е смешно, и зачака продължението.

— Ще трябва да се увери, че съм жив и здрав, или ще срине този дворец със земята.

— Мога да го направя — каза Юлий. — Ако го искаш. — Птолемей го погледна въпросително и Юлий продължи: — Може и да не поискаш да се върнеш при него. Мислил ли си за това? Мога да поискам да отстранят царедворците ти и ти би могъл отново да управляваш с Клеопатра без тяхното влияние.

Очите на момчето бяха тъмни и неразгадаеми.

— Защо правиш това? — най-после каза Птолемей. — Да не би да си падаш по сестра ми? Или предпочиташ моята по-млада плът?

Юлий едва овладя гнева си.

— Ако ми беше син, щях да заповядам да те набият за тези думи. И все още мога да го направя.

— Няма да посмееш — отвърна Птолемей с такава увереност, че Юлий чак се стъписа. Зачуди се дали да не нареди да донесат камшик, но се отказа и отпусна ръце на коленете си.

— Беше много груб с Панек — каза царят: очевидно се забавляваше от случилото се. — След това се наложи да си легне с охлаждащи напитки и роби, които да го освободят чрез масажи от гнева му. Мисля, че вие сте груб народ.

— Мисля, че той е гаден лешояд — отвърна Юлий. Птолемей като че ли се усмихна и Цезар усети, че може би най-после е напипал вярната струна.

— Може ли да видя меча ти? — попита внезапно Птолемей. Без да каже и дума, Юлий извади късия си гладий и му го подаде. Момчето изглеждаше изненадано, но го грабна и веднага го насочи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те убия?

Юлий бавно поклати глава; наблюдаваше го и за най-малкото опасно движение.

— Не. Острието не струва нищо, ако няма мъж, който да го държи. Ако ме нападнеш, просто ще ти го взема.

Птолемей го погледна в очите и видя там само честност. Обърна се настрана и се опита да замахне с меча, но китката му се огъна под тежестта му.

— Искаш ли да се научиш да се биеш с меч? — попита Юлий. За момент забеляза как лицето на Птолемей светва, после облаците на подозрението го засенчиха. Момчето му подаде меча с дръжката напред.

— Не се прави на мой приятел, римлянино. За теб не съм нищо повече от плячка, нали? Нещо, което можеш да използваш, когато поискаш. Ти си мой враг и няма да го забравя. — Млъкна и стисна юмруци. — Когато стана мъж, ще те накарам да си спомниш как си ме държал като затворник, римлянино. Ще дойда при теб с армия като пълчища скакалци. Ще гледам как смазват ставите ти с чукове и как те изгарят жив. Тогава ще разбереш какъв съм.

Юлий втренчено гледаше ядосаното момче. После каза:

— Първо ще трябва да попораснеш. — И се изправи. За момент си помисли, че Птолемей ще го нападне, но момчето се разтрепери от безсилна ярост.

Юлий го остави само в малката стая.

С първите лъчи на зората Панек пристигна с делегация царедворци. Пазачите, които Юлий беше разположил в градината, старателно ги претърсиха за оръжия и пуснаха тримата най-старши да влязат.

Юлий ги посрещна прав. Отново изпита неприязън, като видя студените очи на Панек. Но това вече нямаше значение, нали държеше царя.

Махна им към един каменен блок и седна на покритата с възглавници пейка срещу тях; наслаждаваше се на неудобството им. Петима от войниците от Десети стояха наблизо, а Октавиан застана точно зад царедворците, което ги изнерви още повече. Юлий не бе сигурен дали лицето на Панек и шията му блестят от масло, или пот. Очите му не бяха гримирани и без тази украса изглеждаше малко по-човешки на сутрешната светлина. Този пропуск говореше много.

— Не можете да се надявате да оцелеете след това престъпление — каза Панек, сякаш го болеше зъб. — Щом гражданите научат, че сте отвлекли царя, няма да мога да ги спра. Разбираш ли ме? Имате само няколко часа, преди слуховете да се разпространят, и те ще дойдат и ще ви нападнат.

— Не ме е страх от необучени мъже — отвърна спокойно Юлий, махна да му донесат вино и отпи.

Панек отчаяно вдигна очи към тавана.

— Добре, какво искаш за връщането на момчето? Сигурен съм, че си определил цена.

Панек явно не бе най-подходящият мъж за тези преговори. Гневът му беше прекалено очевиден. Ако беше само въпрос на злато, Юлий щеше да поиска огромна сума заради презрителния му тон.

— Да започнем със свободно движение из града, което е очевидно — каза Юлий. — И повече да не чувам за тези седем дни, които спомена. Искам да видя библиотеката и гроба на Александър. Вероятно ще можеш да уредиш водачи и за офицерите ми.

Панек премигна объркано.

— Тълпата ще те разкъса на парчета, консуле. Още щом стъпиш извън тези стени.

— Това е лошо — отвърна намръщено Юлий. — Второто ми искане е дворът да напусне Египет. Имам кораби, които ще ви отведат в Кипър или на Сардиния, далече от трудностите на живота ви тук. Оттегляте се тихо и мирно, а аз ще ви уредя малко злато, за да си живеете на спокойствие.

Тримата египтяни се вцепениха. Очите на Панек заблестяха опасно.

— Ти се подиграваш с мен в собствения ми град, консуле! Какво си мислиш? Армията е свикана. Градът се изпълва с войници, разярени от това, което се осмели да направиш. Ако не върнеш царя, те ще пометат нищожната ти армия.

— Ако нападнете, момчето няма да оцелее — каза Юлий. — И ти ще си виновен за смъртта му. По-добре се успокой и помисли.

— Не можеш да го държиш тук вечно — отвърна Панек. — Колко дълго мислиш, че ще имаш храна? Ами вода?

— Имаме достатъчно — каза Юлий и сви рамене. — Но всъщност си прав. Не бива да се заплашваме един друг. Започни от това колко цениш живота му. Какво ще ми предложиш за своя цар?

Тримата египтяни заговориха на своя език, после Панек, вече овладял гнева си, каза:

— Можем да уредим търговски сделки между римските пристанища и вътрешността на Египет. Мога да уредя твоите търговци първи да имат достъп до нашите стоки.

— Чудесно — каза Юлий и махна да донесат вино и на египтяните. — Е, да започваме преговорите тогава.

Докато се стигне до споразумение, минаха цели трийсет дни на спорове и обсъждания. Нито Юлий, нито Панек присъстваха непрекъснато на срещите — изпращаха свои подчинени да правят предложения и контрапредложения. Това нямаше как да стане без влиянието на Клеопатра — тя сякаш знаеше точно колко може да бъде притискана делегацията на царедворците по всеки въпрос.

Тя самата не присъстваше на преговорите: прекарваше дните си с брат си, който вече свободно обикаляше из двореца. За Юлий беше странно да ги гледа как минават през залите, потънали в разговор, и още по-странно — да преценява връзката им. Клеопатра беше зряла жена, запозната с интригите на двора. Птолемей я слушаше и гневните му изблици не се повториха.

Нощем тя казваше на Юлий колко много мрази брат й сковаващия живот в двора. Явно и най-дребните му желания трябваше да бъдат одобрявани от Панек и Птолемей беше признал омразата си към него. В известен смисъл той беше ограничаван много повече, преди Юлий да го отвлече. Панек говореше с гласа на царя и армията щеше да се подчини на всяка негова заповед.

— Но брат ти е царят! — възкликна Юлий, когато тя му каза това. — Защо просто да не може да заповяда да набият с камшици Панек?

— Той е момче и не познава друг живот. Страх го е от Панек — обясни тя. — Мен не ме е страх от него, но жаждата му за власт ми е ясна. — Млъкна и стисна юмруци под чаршафите. — Преди година ми донесе заповед от царя, че трябва да бъда отстранена. Знаех, че това не може да идва от брат ми, но не ми беше позволено да се защитя. Тези, които ми бяха верни, заминаха в изгнание, а жените скубеха косите си и натриваха гърдите си с пепел. Повярвай ми, Панек е прекалено умен и едно момче не може да му се противопостави.

На трийсетия ден договорите бяха готови и доведоха Птолемей да положи подписа си под тях. Клеопатра дойде с него и щом я видя, Панек скочи.

— Царице… — запелтечи той, падна на колене и удари чело в пода.

Останалите царедворци направиха същото и тя се усмихна.

— Стани и довърши това, което си започнал, Панек. Свърза ни чрез златото с Рим, точно както исках, и с одобрението на твоя цар.

Панек хвърли бърз поглед към Птолемей, който ги наблюдаваше. Момчето бавно кимна.

— С брат ми постигнахме споразумение — измърка Клеопатра. — Влиянието ти приключи, Панек. Отново ще заемем местата си на троновете на Горното и Долното царство. Ще управляваме, Панек, но бъди спокоен — няма да останеш невъзнаграден за работата си.

Птолемей подаде на сестра си перо и тя написа „да бъде“ на всички документи. Папирусите съдържаха търговски споразумения, които щяха да ощетят Александрия, освен това на Рим трябваше да се плаща дан в злато през следващите десет години. Срещу тях Юлий беше направил изненадващото предложение да върне Кипър на Египет, който го беше притежавал преди векове. Очевидната щедрост на римлянина беше притеснила сериозно Панек, който не знаеше, че това предложение идва от Клеопатра. Кипър беше загубен след смъртта на Александър и неговото връщане почти щеше да компенсира отвличането на царя. Панек в крайна сметка се сети, че тъкмо царицата е била тайният глас зад преговорите, причината за разкриването на блъфовете му и разбиването на стратегиите му. Въздъхна съкрушено и се поклони на царското семейство.

— Ще чакам завръщането ти, царю — каза на Птолемей.

— Ще го върна утре на зазоряване — каза Юлий.

Птолемей гледаше втренчено Панек.

Когато официалната част свърши, Клеопатра прегърна брат си и възкликна:

— Сега наистина ще си цар, Птолемей, както би искал баща ни. Ще наредя да убият Панек и армията ми ще те предпазва от злобата му.

Момчето също я прегърна и погледна над рамото й към Цезар.

— Ти си странен мъж, римлянино. Сестра ми ти вярва. Не знам обаче дали това е достатъчно.

— Няма защо да се страхуваш от мен — отвърна Юлий.

Птолемей кимна.

— Ще изляза на зазоряване, за да може хората ми да видят, че съм жив. В Египет има нов ред. Няма да позволя отново да ми отнемат съпругата.

Гледаше го напрегнато и Юлий се зачуди до каква степен е наясно с връзката им. Бракът между брат и сестра му се струваше твърде налудничав, за да мисли, че е застанал между съпруг и съпруга, а и не беше сигурен, че го е направил. Въпреки близостта им Клеопатра все още беше загадка за него. Възможно беше тя просто да пренареди своя двор, да поеме ролята на царица и учтиво да го отпрати.

— Имам подарък за теб — каза Юлий и махна на оръжейния майстор на Десети — беше го повикал специално.

Навъсеният мъж пристъпи напред, подаде на Юлий един вързоп и той го разви и извади гладий с подходящите размери за царя. Птолемей ахна от удоволствие и го взе. Вече беше опитал най-простите упражнения с Домиций, но тежките мечове му бяха неудобни. Юлий видя, че по-малкото оръжие му е по мярка, и момчешката усмивка на царя се отрази и на неговото лице.

— Чудесен е — каза Птолемей и прокара палеца си по медната нишка и кожата на дръжката.

— Надявам се, че ще намериш време да продължиш обучението си — каза Юлий.

— Ще намеря. Благодаря за подаръка, римлянино.

Юлий се усмихна на учтивостта му и си спомни гневното момче, което беше срещнал в онази първа сутрин преди месец.

— До утре тогава — каза той.

Когато се зазори, армията на Птолемей се събра на улиците на Александрия, за да чака завръщането на царя си. Юлий погледна през дупката в барикадирания прозорец и тихо подсвирна. Бяха поне няколко хиляди.

Гражданите също бяха наизлезли, за да видят Птолемей. Нямаше тълпи, които да заплашват двореца, след като Юлий говори с Панек, и той се зачуди дали е било блъф, или влиянието му стига по-далече, отколкото знае Клеопатра.

Стъпките на Птолемей се чуха ясно по мраморния под и Юлий се обърна. Момчето гледаше гордо и Юлий се зарадва, като видя малкия меч на кръста му.

Юлий се отмести, та Птолемей да може да види армията, която се беше събрала в негова чест, и попита:

— Готов ли си?

Птолемей не отговори. Юлий го погледна и с изненада забеляза в очите му сълзи.

— Не вярвам на Панек — прошепна Птолемей.

— Трябва да излезеш — каза Юлий. — Армията ти трябва да види, че си жив. Панек не е глупак. Знае, че си свързан със сестра си. Няма да се осмели да те задържи. Ще го убия, ако опита, и той го знае.

Внимателно постави ръка на рамото на Птолемей и го поведе към вратата. Младият цар стисна ръката му.

— Не може да му се вярва! Споразуменията не означават нищо за него. Ако ме изпратиш навън, отново ще съм безсилен. Нека остана и ще намерим друг начин.

Юлий внимателно свали ръката на момчето от своята.

— Свършваме храната, Птолемей, а и дадох дума, че ще бъдеш освободен. Преговорите приключиха. — Гласът му стана по-твърд. — Изпълни своята част, седни на трона и ще дойда да те поздравя. Но първо трябва да бъдеш предаден на народа си.

По лицето на Птолемей се затъркаляха сълзи и той отчаяно стисна ръката на Юлий.

— Ти не разбираш! Навън отново ще трябва да съм цар. Страх ме е!

Юлий погледна настрана, притеснен от плачещото момче. Къде беше Клеопатра? Тя имаше подход към малкия си брат и лесно го успокояваше. Тъкмо помисли да я повика, когато Птолемей гневно избърса сълзите си, пусна ръката му и каза:

— Ще изляза при тях.

Юлий видя в очите му ужас, но не го разбираше. Без значение какво беше замислил Панек, Птолемей щеше да е в безопасност през часовете, необходими за връщането му в двореца му и за извеждането на Клеопатра заедно с легионите.

— Смелост, момче — тихо каза Юлий и леко побутна Птолемей.

Царят си пое дълбоко дъх, изправи рамене и ръката му се отпусна върху дръжката на меча, както беше виждал да правят римляните. Кимна и излезе навън.

Щом видя момчето на стълбите, армията нададе радостен възглас. Мъжете вдигнаха ръце като един и Юлий се зачуди дали всъщност не са по-добри войници от онези, които бяха на стража в двореца. И бяха много — дори от издигнатата площадка не можеше да определи точния им брой.

Брут застана до него заедно с Октавиан — и двамата се държаха така, все едно другия го няма. Загледаха как Птолемей слезе по стълбите и се приближи към първите редици. Панек беше там, чакаше го със сведена глава.

Роговете изсвириха пронизително и Юлий и приятелите му с изумление видяха как редиците се разделят на две.

— Какво става? — попита Октавиан.

Юлий само поклати глава — не знаеше.

Донесоха златното покривало, което Птолемей носеше по време на първата им среща, и го надиплиха върху раменете му. Сложиха му маската. За един дълъг момент той не помръдна, после бавно се обърна и погледна римляните, които го наблюдаваха от всеки прозорец и врата. Маската прикриваше младостта му и някак си излъчваше злоба. Юлий се намръщи. Времето сякаш се забави.

— Той не би… — каза невярващо Брут, но златната фигура вдигна ръка и я свали с рязък жест. Армията изрева и нахлу в градината.

Юлий се отдръпна ужасен и невярващ. После изкрещя:

— Залостете вратите! Искам хора на покрива с копия и лъкове. Нападат ни!

Глава 27

Египетската армия изби конете на извънредните. В двореца римляните ги слушаха как цвилят.

Повече от сто души от Четвърти легион се покатериха на покрива и почнаха да хвърлят копия по бойците, които нападаха палата. Трудно можеха да пропуснат в огромното множество.

В хаоса на първите няколко минути нападателите хвърляха нагоре въжета с куки. Легионерите ги прерязваха още преди нападателите да почнат да се катерят, но египтяните също имаха лъкове и десетки римляни падаха. Атаката беше яростна, но дворецът не беше лесен за превземане. Само най-високите прозорци бяха оставени отворени, всичко надолу беше здраво барикадирано. Дори войниците, които успяваха да се покатерят на первазите, не можеха да влязат вътре — през пролуките ги пронизваха с мечове и те падаха с писъци върху главите на другарите си.

Чуха се глухи удари — войниците на Птолемей заудряха вратата с една дебела греда. Надолу към тях валяха стрели, но нови бойци прииждаха със скоростта, с която предишните умираха. Юлий нареди да опразнят и стаите на Клеопатра и да струпат всичко пред вратата. Не беше имал време да обмисли стратегия срещу армията. Знаеше, че не може да остане вътре завинаги, и съжаляваше, че бе казал на Птолемей, че храната им свършва. Дори на половин порцион щяха да гладуват още преди края на седмицата.

Самият Птолемей стоеше извън обсега на копията и дори не можеше да го достигне. Внезапната промяна в поведението му беше неразбираема за римляните. Клеопатра обаче сякаш разбра, когато Юлий й описа как бяха сложили златното покривало върху момчето. Той си спомни предупреждението на Птолемей, че навън ще е цар.

Първата атака не постигна никакъв резултат. Тези, които удряха вратата, бяха принудени да се изтеглят след порой от тежки керемиди от покрива. Юлий обаче беше сигурен, че ще се върнат с още хора и ще вдигнат щитове над главите си. Той поне би постъпил точно така.

— Брут! Отиди при Клеопатра и й кажи, че трябва да ни каже изход навън. Не можем да останем тук и да ги оставим да съборят сградата. Ако ни подпалят, ще трябва да ги нападнем.

Точно тогава Клеопатра дойде и каза:

— Няма да се осмелят да запалят сградата, докато съм вътре.

На Юлий му се искаше да й повярва, но не можеше да поеме този риск.

— Те са ни обкръжили. Няма ли тунели и тайни пътища? — И се намръщи, когато таранът удари отново. Несъмнено този път мъжете бяха по-добре подсигурени.

Клеопатра поклати глава.

— Точно сега не бих използвала тунел, дори и да има.

Юлий изруга и надникна през процепа към войниците отвън. Затвореността на двореца го потискаше. Мразеше да е в пасивна роля. Освен мъжете на покрива нямаше друг начин за нападение — да изпрати легионите срещу египтяните си беше чисто самоубийство.

— Имат ли тежки оръжия? Катапулти и скорпиони? — попита той. Катапултите можеха да превърнат двореца в руини.

— Не и наблизо — отвърна Клеопатра, облиза устните си и се намръщи. — Ела на покрива и ще ти покажа.

Юлий се поколеба — не искаше да се отделя от хората си. Брут пристъпи напред секунда преди Домиций и Октавиан и каза:

— Върви, ще се справим.

Юлий кимна и забърза след царицата към покрива.

Лятото беше дошло в Александрия и Юлий усети жегата като удар. Пое дъх, огледа керемидения покрив и бойците, които беше пратил тук, и видя Кир — той тъкмо хвърляше поредното смъртоносно копие. Огромният мъж се усмихна, като видя, че е улучил. Другарите му се развикаха одобрително, но нова вълна от стрели ги накара да отскочат.

Клеопатра стоеше до Юлий. Косата й се вееше на вятъра.

— В Канон, на два дни път на изток по брега, има войска — каза тя и посочи в мъглявата далечина. — Там имат катапулти и кораби, които да ги докарат.

Юлий оглеждаше пристанището. Видя малките галери на пристанищната стража и пристигащи и заминаващи търговски кораби. Десетина бяха на котва, защитени от вятъра. Александър бе направил добър избор, когато бе построил града.

— Трябва да изведа хората си тази нощ — каза Юлий. — Мога да блокирам входа на пристанището, като потопя няколко кораба, и няма да могат да ни настигнат.

— Брегът е скалист и опасен навсякъде другаде. Ще ги забавиш с дни.

— Но все пак ще могат ли да докарат катапултите?

— Сигурно. Ние сме изобретателен народ, Юлий.

Погледът му обхождаше брега.

— Мога да спусна хората си по въжета.

Отиде до стряхата, погледна надолу и преглътна сухо, като видя от колко високо трябва да се спуснат хората му. Една стрела прелетя край него почти без сила. Той не й обърна внимание.

Клеопатра дойде до него и погледна към армията на брат си.

— Само един човек може да занесе съобщението до хората ми — каза тя. — Моят роб Ахмос. Това ще изравни силите и ще ти даде възможност да се измъкнеш от обсадата.

— Не е достатъчно — отвърна Юлий. — Изпрати го, ако искаш, но не мога да стоя тук, без да знам дали е стигнал до тях, или са го убили. Имаме храна само за няколко дни.

Тръгна да огледа сградите около двореца и отзад видя по-ниските постройки за робите и слугите. Усмихна се и каза:

— Виж.

Юлий коленичи, после легна по корем. Другият покрив изглеждаше достатъчно близо, за да се скочи върху него или да се спусне човек с въже. Оттам нататък неравната редица домове и храмове водеше през града.

— Това е — каза Юлий. — Ако преведа хората си надолу до този покрив, ще минат над главите на войниците на Птолемей. Те изобщо няма да ни забележат. Виждаш ли прозореца отдолу? На същата височина е.

Клеопатра също легна по корем и погледна. Кимна и двамата едновременно осъзнаха колко са близо един до друг. Юлий знаеше, че хората му сигурно ги наблюдават, но беше омагьосан от нея. Тръсна глава и каза:

— Трябва да сляза да намеря стаята, която гледа към тези покриви.

— Изида те е избрала, Юлий, щом ти показа пътя — каза Клеопатра.

Той се намръщи.

— И моите очи също не са за изхвърляне.

Тя се разсмя и се изправи пъргаво, с цялата грация на младостта. До нея той се почувства стар, но после тя го целуна и езикът му усети вкуса на мраморен прах.

Кир и Домиций подадоха глави от прозореца и веднага се отдръпнаха: египетските стрелци бяха добри и те не искаха да рискуват.

— Двайсет стъпки надолу и около шест настрани — каза Домиций. — Можем да се справим, ако не ни видят. После не знам. Не мога да видя колко далече стигат покривите, преди да трябва да слезем. Може да не е много.

— Няма друг начин — отвърна Юлий. Всички ясно чуваха ударите на тарана по вратата. — Щом докарат катапултите, сме свършени, ако преди това не ни свършат храната и водата.

— Ами да опитаме — каза Домиций. — С една кохорта може да си пробием път до корабите.

Юлий го погледна и каза:

— Добре. Кир, отиваш с него. Хората ви да са готови по залез.

— И аз искам да отида — обади се Брут зад тях.

Юлий се намръщи.

— Ръката ти едва се излекува. Как ще слезеш по двайсет стъпки въже?

Брут изпита облекчение, че поне не му бяха отказали директно.

— Щом вържат въжето, останалите ще трябва просто да се спуснат. Това мога да го направя. — Вдигна дясната си ръка и стисна и отпусна юмрука си.

Юлий поклати глава.

— Не. Само боговете знаят колко ще е трудно да минат по покривите. Ако ръката ти поддаде и паднеш, ще разберат, че се опитваме да избягаме.

Брут си пое дълбоко дъх.

— Както заповядаш. — Разочарованието беше ясно изписано на лицето му.

— Можем да вържем ръката му за въжето с клуп, господарю — внезапно предложи Домиций. — И няма да падне.

Брут изненадано се обърна към Домиций и Юлий видя колко много старият му приятел иска да се върне в битката.

— Ако потопите корабите, ще ви се наложи да плувате. Има огромна вероятност да се удавиш. Разбираш ли?

Брут кимна и се усети следа от някогашната му неукротимост.

— Нека отида. Моля те.

— Добре. Но ако ръката ти не издържи, ще останеш на първия покрив, докато всичко приключи.

— Да, господарю — отвърна Брут и лицето му се стегна от напрежение. Тупна Домиций по рамото, когато Юлий се обърна, и Домиций му кимна.

Под краката им ударите на тарана продължаваха.

Слънцето беше залязло, но дворецът беше осветен отвсякъде от големи огньове. От време на време към покрива и към прозорците политаха стрели. Не бяха много — египтяните или бяха решени да ги оставят да умрат от глад, или чакаха пристигането на катапултите. Юлий гледаше надолу от един прозорец, добре скрит от погледа на стрелците. Мразеше да е в капан. В момента надеждите му бяха свързани с мъжете, които се опитваха да се измъкнат по покривите отзад.

Знаеше, че ще дойде време, когато ще е принуден да изпрати легионите си срещу армията. В идеалния момент щеше да опита разбиващ удар, но при това числено превъзходство битка лице в лице означаваше смърт за хората му. Вярно, Клеопатра беше безценна със знанията си за тактиката и стратегията на противника, но Десети и Четвърти имаха много по-малко хора. Имаше моменти, когато му се искаше просто да си беше тръгнал след ония седем дни. Щом си го помислеше, се ядосваше. Нямаше да избяга от тълпа чуждестранни войници. Ако трябваше, щеше да намери провизии и да поиска подкрепления от Гърция и Испания. Египтяните щяха да разберат какво е да заплашиш управника на Рим.

Домиций стоеше до прозореца с Брут и връзваше китките му за натопен във восък клуп, който щеше да му помогне да се плъзне до чакащите легионери. Придвижването на петстотин войници в пълна тишина беше трудно, но не трябваше да има никакви викове, които да предупредят врага. До този момент всичко вървеше без грешка.

— Някога бяхме приятели — каза Брут.

— И отново можем да бъдем — изсумтя Домиций. — С времето ще те приемат пак, макар че Октавиан… е, той може би няма.

— Радвам се, че ме подкрепи — отвърна Брут.

Домиций го стисна за рамото.

— Рискува живота на всички ни от гордост и гняв. Имаше моменти, в които бих ти забил нож в ребрата.

— Ако можех да го променя, щях — замислено отвърна Брут..

Домиций кимна, после му помогна да преметне крака през перваза.

— Бях на белите скали на Британия с теб. Ти уби оня синьокож гигант с брадвата, когато бях повален по гръб. Това все пак значи нещо. — Говореше бавно, гласът му беше нисък и сериозен. — Не мога да те нарека брат след това, което направи. Но вероятно можем да минем и без да си скубем брадите, нали?

Брут бавно кимна, без да го поглежда.

— Радвам се за това — каза Домиций и го побутна от перваза.

Брут рязко си пое дъх и се понесе надолу. На половината път, когато под него нямаше нищо освен тъмнина, се завъртя и платът се изви и го спря. Отслабналите му мускули се възпротивиха, когато яростно залюля крака. С усилие успя да се завърти в обратната посока и спускането продължи. Ръката го болеше ужасно, но той стисна зъби — и в следващия момент усети, че мъжете на покрива долу вече са го хванали. Мълчаливо развързаха китките му, подадоха му меча и той го препаса. Също като него, те не носеха нито брони, нито щитове. Лицата им бяха почернени със сажди и само белотата на зъбите и очите им на лунната светлина показваше как са се подредили по покривите като нишка. Огромният роб на Клеопатра, Ахмос, беше с тях.

Домиций пъргаво скочи до него, тупна го по гърба и прошепна:

— Да тръгваме. — И го поведе покрай мъжете.

Керемидите пукаха под краката им. Можеха само да се надяват, че никой не ги е видял и че няма да ги засипят със стрели.

Лесно минаха от първия покрив на следващия, но третият беше прекалено далече, за да се прекрачи.

— Някой трябва да прескочи — каза Домиций.

На лунната светлина разстоянието изглеждаше плашещо голямо. Един млад войник от Десети пристъпи напред, свали меча си, засили се три крачки и се прехвърли. Пукотът на керемидите накара всички да замръзнат, но дворецът вече бе достатъчно назад и не се появи никой. Хвърлиха му въже и мъжете го използваха един по един, за да минат. Този път Брут мина първи, надяваше се ръката му да издържи. Мускулите му го заболяха ужасно, но стигна до отсрещната страна потен, но доволен.

Минаха по още четири покрива по същия начин и стигнаха до широка улица. Изглеждаше празна. Спуснаха въжета и слязоха долу.

Ахмос вдигна ръка към римляните, усмихна се и изчезна в тъмнината. Брут му пожела наум късмет в довеждането на армията на Клеопатра. Дори да успееха да блокират входа на пристанището, Юлий имаше нужда от още хора.

Кохортата забърза по улиците в пълна тишина.

Пристанището беше добре осветено и пълно с хора. Домиций спря мъжете в последните сенки. Във всеки момент можеха да ги забележат, така че трябваше да блокират пристанището бързо, преди да дойде армията.

И наистина, чуха се викове. Двама мъже сочеха към тях.

— Напред! — викна Домиций и се затича.

Винаги имаше поне десетина кораба, които товареха и разтоварваха на кея. Кохортата се втурна към тях, като се раздели на четири групи.

Екипажите бяха ужасени от ненадейната атака и три от корабите се предадоха веднага. На четвъртия двама моряци реагираха повече инстинктивно, отколкото разумно и се опитаха да се противопоставят. Веднага бяха посечени и хвърлиха телата им в мръсната вода. Останалите послушно слязоха на кея, както им беше заповядано.

Легионерите вдигнаха платната, отрязаха въжетата, които привързваха корабите към кея, и поеха към входа на пристанището.

Брут видя как няколко души хукнаха да предупредят армията на Птолемей. След малко кеят щеше да загъмжи от войници. Надяваше се, че това поне ще даде на Юлий кратка почивка. Не съжаляваше, че е дошъл, и за първи път от месеци се почувства достатъчно жив, за да нададе радостен вик, когато платната се издуха и корабите поеха по криволичещия си курс към входа на пристанището.

— Двама души да се качат на мачтите да наблюдават — заповяда той и се усмихна: спомни си младостта си, когато самият той се катереше по мачтите. Сега не можеше да го направи, но с удоволствие си спомни пътуването през Гърция с Рений, когато светът лежеше пред тях. Легионерът, които бе скочил на третия покрив, веднага се закатери нагоре и Брут си помисли, че трябва да научи името му, дори се засрами, че не го знае. Прекалено дълго бе откъснат от работата с легионите. Дори и да не оцелееше тази нощ, се чувстваше на мястото си — отново в командването. Беше му липсвало повече, отколкото бе подозирал.

Далече от светлините на пристанището луната следваше движението им в спокойната черна вода. Скалите, които пречеха на ветровете да разрушат Александрия, пропускаха само най-лекия ветрец и напредването беше болезнено бавно. Всички хвърляха погледи към огромния огън на фара на Фарос, чийто блясък предупреждаваше корабите отдалече. Пламъците осветяваха лицата им, телата им хвърляха дълги сенки на палубата.

— Пристанищният патрул! — чу се глас от мачтата.

Брут ги виждаше ясно, очертани от блясъка на фара: три галери, които идваха да им пресекат пътя. Зачуди се колко ли хора имат на борда, но и се зарадва на появата им, напълно наясно, че в противен случай ще му се наложи да плува по обратния път.

Галерите вече се приближаваха — но и четирите кораба наближаваха теснината между скалите. Юлий беше казал брадви или огън, но пробиването на дупки в здравите корпуси щеше да отнеме прекалено много време. Трябваше да е огън.

— Дайте ми фенер — викна Брут.

Първите два отвлечени кораба вече бяха стигнали тесния проток и се блъснаха един в друг. Легионерите бързо хвърлиха котвите.

Неговият кораб също опря със скърцане в тях. Галерите вече бяха съвсем близо.

На Брут му се дощя да има корвус, за да прехвърли легионерите върху тях. И изведнъж му хрумна нещо и той заповяда на хората си да свържат мостчетата за слизане в груба платформа. После ревна:

— Пали! — И лисна маслото от фенера си върху сухото дърво. Пламъците го облизаха, закатериха се по насмолените въжета.

От галерите се чуха гневни викове. След секунди корабът потрепери — първата го блъсна. Брут се разсмя на глас. Пристанищната стража вършеше работата им вместо тях.

Щом корабът започна да се накланя, Брут заповяда да вдигнат огромния импровизиран корвус и да го пуснат върху галерата, която вече опитваше да се отдръпне. Но не успя и легионерите нападнаха уплашената пристанищна стража.

Беше истинска касапница: на галерата имаше само трийсетина бойци — вързаните с вериги роби в трюма нямаше как да се присъединят към битката. Само след няколко удара на сърцето палубата беше в кръв, всички легионери бяха преминали на галерата и избутаха импровизирания корвус в морето.

Зад тях пламъците трещяха. Корабите потънаха бързо и за момент Брут се притесни да не би да потънат прекалено надолу и да може да се минава. Но мачтите останаха да стърчат: Клеопатра беше права — протокът не бе почистван от поколения и корабите понякога засядаха в него по време на отлив.

Другите две галери видяха съдбата на първата и се оттеглиха. Брут се усмихна — нямаше да му се наложи да плува.

И последните мъже от кохортата се качиха на пленената галера. Зад тях корабите горяха, пламъците се прехвърлиха и на сухите покриви на сградите по близкия бряг.

На светлината на факлите Юлий видя Панек — сочеше към пристанището и яростно крещеше. Стотици египтяни затичаха натам и Юлий разбра, че няма да има по-добра възможност.

— Строй се! — извика на Регул и Октавиан. — Излизаме.

Глава 28

Войниците на Александрия не носеха брони и шлемове — силното египетско слънце направо нажежаваше метала.

Юлий беше доволен, че е най-хладният момент от деня — слънцето тъкмо беше проблеснало на хоризонта и римските легиони можеха да се възползват от предимството си. Вратите на двореца се отвориха и Десети и Четвърти изхвръкнаха навън с вдигнати щитове, мечове и копия.

Втурнаха се през градините. Извънредните изреваха от гняв, като видяха труповете на конете си: вече бяха почернели от мухи.

Центурионите едва успяваха да удържат хората си. Римляните хвърлиха копията, а после редицата щитове достигна врага и започна ужасна сеч.

Римската броня беше жизненоважна. Където и да удареше армията на Птолемей, срещаше звъна на метал. Легионерите използваха шлемовете си, за да чупят с тях глави, наколенниците, за да трошат пищяли, и мечовете си, за да секат крайниците на врага. Докато бяха стояли в двореца, бе трябвало да понасят подигравките на хората на Птолемей. Сега беше дошло време да си върнат за обидите.

— Регул! Разшири фронта! — извика Юлий.

Четвърти легион забави главоломния си напредък сред египтяните и атаката разшири фронта си, все повече и повече мечове излизаха на предна линия. Юлий погледна назад към двореца и видя, че оттам продължават да излизат войници. Тръгна напред и когато силите на Птолемей се опитаха да контраатакуват, вдигна щита си срещу стрелите, твърдо решен да върви с легиона си.

До Регул един легионер падна със стрела в бедрото, но веднага се изправи и се опита да продължи. Раната му обаче бе тежка и опцият му го изпрати назад.

Слънцето се вдигаше и сякаш прицелваше лъчите си право в броните на римляните. Те започнаха да се задъхват. Линията им беше ограничена от тесните улици, но въпреки това те продължаваха да посичат и убиват, и да вървят през трупове.

За учудване на Юлий, гражданите също бяха наизлезли по улиците. Хиляди египтяни крещяха и виеха, много от тях размахваха оръжия и Юлий започна да обмисля дали да не отстъпи към двореца. Вярно, Десети и Четвърти размазваха войниците на Птолемей, но противникът все още ги превъзхождаше по брой.

Чу отдясно, откъм пристанището, предупредителния сигнал на роговете. Един вестоносец дотича толкова опръскан с кръв, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели.

— Кохортата от пристанището се върна, господарю.

Юлий избърса смъдящата пот от очите си.

— А египтяните, които отидоха да ги спрат?

— Нито следа от тях, господарю.

За момент Юлий се замисли какво ли е станало с бойците, които Птолемей беше изпратил след римската кохорта на пристанището. Ако царят беше разбрал кой ги предвожда, вероятно щеше да изпрати много повече хора.

— Кажи на Брут да удари във фланг — заповяда Юлий. — Ако видят Птолемей, да го убият.

Съгледвачът отдаде чест и хукна.

Юлий се задъхваше. Колко време беше минало, откакто бяха започнали атаката? Не можеше да каже със сигурност. Стъпка по стъпка легионите му се придвижваха напред и сред бронзовите трупове на египтяните той виждаше мъже, които познаваше и с които се беше бил рамо до рамо от години. Скръцна със зъби и продължи напред.

Докато почернялата му от дим кохорта тичаше по улицата, Брут прокле слабата си дясна ръка. Чуваше шума на битката и за първи път през живота си не го приветства, нито изпита въодушевлението, което обикновено го обземаше. Клопката, която бяха направили на египтяните на пристанището, му беше показала слабостта му. Въпреки това римските ветерани бяха разбили врага, сякаш се упражняваха. Бяха връхлетели върху египтяните като вълци върху агнета и ги бяха изклали до крак.

Държеше меча непохватно — тежестта дърпаше все още слабото му рамо. Домиций го погледна, видя яда на лицето му и разбра причината.

— Дръж — извика и му хвърли кама.

Брут я улови с лявата си ръка. Би предпочел щит или сребърната си броня, но така поне щеше да може да напада. Първият му удар в битката на пристанището беше завършил с провал: можа само да одраска противника си и той щеше да го убие, ако Кир не му бе отсякъл китката.

Подредиха се в колона по шест, Кир беше в средата на първата редица.

Удариха египетските войници във фланг. Огромният Кир проби пролука в редицата, размахваше гладия си като перце, а с другата си ръка поваляше противниците с юмрук. Независимо дали удряше с острието, или с тъпото на меча, египтяните падаха като покосени, защото силата му беше огромна. Брут го следваше — удряше с камата и използваше гладия само за да блокира. Чудеше се колко още ще издържи на болката.

Спъна се в един паднал щит, със съжаление хвърли меча, който беше спечелил в Рим, взе щита и застана от дясната страна на Кир, за да го пази. Домиций мина от неговата дясна страна с друг щит и римската колона се устреми към кипящата сърцевина на битката.

Беше съвсем различно от сражението в откритата равнина край Фарсал. Мъжете се катереха по порти и статуи и забиваха мечовете си в египтяните. Свистяха стрели, египтяните викаха уплашено на странния си език.

Тъй като нямаха брони, римляните ги помитаха и завърналата се от пристанището кохорта всяваше страх в редиците им. Виковете преминаха в ужасени стенания.

Някъде наблизо Брут чу тропот на тичащи хора и изръмжа. Юлий бе извел всички войници, следователно идваха още египтяни.

— Пристига подкрепа за врага — извика той на Домиций.

Непознати сигнали на рогове потвърдиха подозренията му.

Брут отби един разтърсващ удар с щита си и извика от болка. Съзнанието му се върна към последните моменти на Фарсал и той замахна с камата с луда ярост, за да освободи гнева си със смърт.

— Ето го момчето! — изрева Домиций и посочи.

Птолемей беше на коня си, обграден от царедворците — те наблюдаваха битката с надменност, която вбеси римляните още повече, и те забравиха умората си и се втурнаха към царя, който ги беше предал. Едва ли имаше войник, който да не е говорил с момчето по време на неговото пленничество. Да се обърне срещу тях, срещу Цезар, след като те вече го брояха за свой приятел, беше достатъчно да привлича римските войници като пламък на свещ нощни пеперуди.

Златната маска на Птолемей се въртеше — момчето наблюдаваше битката. Панек стоеше до него без следа от страх. Брут видя как един вестоносец му се поклони и после затича към мястото, откъдето бяха прозвучали роговете. Ако подкреплението беше голямо, никой римлянин нямаше шанс да доживее до обяд.

Кир се наведе и се изправи с изцапано с кръв римско копие. Изръмжа и хвърли копието към Птолемей. Брут не видя къде падна копието, но когато редиците отново се разделиха, царят все още беше на коня си. Панек обаче вече не беше до него. Още един удар улучи щита на Брут и той изрева от болка. Щитът беше прекалено тежък и вече на три пъти Домиций го бе защитил от бронзовите мечове.

Кир грабваше нови и нови копия и ги хвърляше. Царедворците на Птолемей се разбягаха и кохортата стигна до римския фланг. Легионерите сякаш се сдобиха с нови сили от това, че се събраха. Четвърти беше на крилото и задържаше египетското подкрепление, но Десети бе свободен да се устреми към царя.

Тълпата също се включи в битката. Тенджерите и тиганите бяха достатъчно безобидни, но камъните и керемидите бяха опасни — а и разсейваха легионерите, в резултат на което те падаха, пронизани от мечове.

Брут мина през биещото се каре на Десети и стигна до Юлий.

Той се обърна, усмихна се, като видя колко е изморен, и извика над трясъка на битката:

— Не могат да ни удържат. Мисля, че царят е повален.

— Ами подкреплението? — изкрещя Брут в ухото му.

Усетиха раздвижване сред мъжете — египтяните изтласкваха Четвърти. Легионерите обаче не бягаха. Помнеха позора си срещу Помпей и нямаше да отстъпят. Редиците обаче се бяха огънали, което означаваше, че подкреплението на египтяните е огромно.

— Десети! Кохорти от първа до четвърта! — викна Юлий. — Влейте се в Четвърти! От първа до четвърта!

Кохортите го чуха и започнаха да се придвижват. Цялото ляво крило обаче беше притиснато и Юлий поклати глава и каза горчиво:

— Ако бях на коня си, за да виждам какво става… Но тия мръсници ги заклаха!

Забеляза с крайчеца на окото си нещо, което го накара да замръзне, и прошепна:

— Какво правиш?

Брут се обърна, за да види. Клеопатра беше излязла иззад легионите и тъкмо стъпваше на постамента на статуята на Изида.

— Свалете я оттам! — изкрещя Юлий.

Клеопатра държеше рог. Вдигна го и го наду.

Звукът беше дълбок и нисък, и сякаш безкраен. Всички заобръщаха глави към нея. Юлий се ужаси, че може да бъде свалена от облак стрели.

— Спрете! — извика тя. — В името на Клеопатра, вашата царица. Върнаха ме при вас и трябва да спрете!

Римляните се развикаха, молеха я да слезе. Тя ги пренебрегна и завика отново. Гласът й достигна до редиците на египтяните и те се смаяха. Започнаха да я сочат, очите им се изпълниха със страхопочитание. Не знаеха за завръщането й в града. Отпуснаха мечовете си и Десети веднага се втурна напред и започна да ги избива безогледно.

— Отбой! — извика Юлий на тръбачите. — Бързо!

Римските рогове изреваха ехото си на призива на Клеопатра и над оплисканите в кръв улици се възцари странна тишина.

— Върнах се при вас, народе мой. Тези хора са мои съюзници. Спрете битката веднага.

Гласът й се чуваше ясно — вече не се заглушаваше от грохота на оръжията. Армията на Птолемей беше като омагьосана от появата й. Юлий се зачуди дали Клеопатра нарочно е избрала статуята на Изида, или просто тя е била най-близката. Беше заобиколен от зяпнали окървавени мъже, съзнанието му беше някак празно.

— Какво ли… — започна той и в този момент египтяните паднаха на колене. До един.

Юлий гледаше изумен как опират чела в земята. Римските легионери стояха сковано и го гледаха за заповеди.

— Десети и Четвърти, на колене! — извика инстинктивно той.

Легионерите се заспоглеждаха, но се подчиниха на заповедта, въпреки че мечовете им бяха готови. Кир, Регул и Домиций също коленичиха. Брут ги последва, щом Юлий го изгледа свирепо, и накрая само Юлий и Октавиан останаха прави.

— Не ме карай — прошепна Октавиан.

Юлий го погледна в очите и зачака. Октавиан се намръщи и коленичи.

Над цялото множество от хиляди коленичили хора една група все още стоеше изправена в другия край на бойното поле. Царедворците на Птолемей стояха с високо вдигнати глави, но личеше, че наблюдават развитието на ситуацията с болезнен страх. Един от тях ритна някакъв войник с ясното желание битката да продължи. Войникът се сви от болка, но не се изправи. Юлий си помисли, че царедворците приличат на боядисани лешояди. Изпита удоволствие от ужаса, който се четеше по боядисаните им лица.

— Къде е брат ми? Къде е царят? — попита високо Клеопатра.

И леко скочи на земята, и тръгна с дългите си крака през трупове и коленичили войници. Вървеше гордо и когато стигна до Юлий, попита пак, още по-високо:

— Къде е брат ми?

Гласът й удари царедворците като бич и те трепнаха, щом тръгна към тях, сякаш присъствието й беше нещо, което не можеха да понесат. Разделиха се да й направят път. Юлий я следваше плътно, предизвикваше ги с поглед да вдигнат ръка срещу нея.

Птолемей лежеше блед и безжизнен на златния си плащ. Дясната му ръка бе върху гърдите му и почти покриваше раната. Маската му, смачкана, лежеше в прахта в краката му. Юлий погледна детските черти, докато Клеопатра клякаше до брат си, и изпита болка при вида на малкия гладий на кръста му. Клеопатра се наведе и целуна брат си по устните. Очите й бяха разширени от болка, но в тях нямаше сълзи.

Юлий се огледа за Панек: той едва ли беше далече. Присви очи, когато видя тъмната му роба. Панек седеше в прахта и дишаше бавно и накъсано. Юлий направи две бързи крачки към него, гневът му се разпалваше… но очите, които го погледнаха, бяха празни. Гърдите на Панек бяха целите в кръв. Той умираше и Юлий нямаше вече какво да му каже.

Зад гърба му Клеопатра се изправи. Тълпата не издаваше и звук и се чуваше само шепотът на вятъра.

— Царят е мъртъв — каза тя и гласът й отекна над коленичилите хора. — Отнесете брат ми до двореца му. И не забравяйте, че когато го правите, докосвате бог.

Гласът й за миг секна. Юлий я докосна по рамото, но Клеопатра сякаш не усети.

— Аз, която съм Изида, се върнах при вас. Днес беше пролята моя кръв. Смърт, която не беше причинена от мъжете на Рим, а от предателство в моя двор. Станете и жалейте, народе мой. Късайте дрехите си и се посипвайте с пепел. Почетете бога си с тъга и сълзи.

Вдигнаха Птолемей от земята; плащът му висеше под него.

Клеопатра не откъсваше очи от трупа на брат си. После се обърна към царедворците.

— Не беше ли ваша задача да пазите живота на брат ми? — И хвана един за гърлото. Той се опита да не трепне под натиска на боядисаните й нокти. Имаше нещо лудо в начина, по който тя го погали под брадичката.

— Цезар, искам да ослепиш тези мъже за наказание. Те ще служат на брат ми в гроба му.

Царедворците най-после се проснаха на земята, вцепенени от ужас и отчаяние. Юлий махна на Домиций да донесе въжета. В същия миг отровен повей на дим стигна до тях и Клеопатра рязко вдигна глава и помириса горещия тежък въздух. Обърна се към Юлий с внезапен гняв.

— Какво си направил с моя град?

Брут беше този, който отговори:

— Знаеш, че подпалихме корабите. Пламъците може да са стигнали до сградите на пристанището.

— И сте ги оставили да горят? — сопна се тя.

Брут само сви рамене и отвърна спокойно:

— Нападнаха ни.

За момент Клеопатра остана безмълвна. После обърна студените си очи към Юлий.

— Хората ти трябва да спрат пожара, преди да се разпространи.

Юлий се намръщи от тона й и тя усети раздразнението му и каза по-нежно:

— Моля те, Юлий.

Той кимна, махна на военачалниците си да се приближат и каза:

— Ще направя каквото мога. — Беше притеснен от резките промени в настроението й. Но пък тя беше загубила брат си и си беше върнала трона. Много неща могат да се простят в такъв ден.

Царските охранители дойдоха с носилка и гордо понесоха царицата към двореца.

— Изкопайте ровове за мъртвите — заповяда Юлий на Октавиан. — Четвърти да отиде на пристанището да гаси пожара.

Вятърът довя облак пепел и Юлий я загледа как се сипе по земята. Момчето цар, което бе стискало ръката му, беше мъртво. Битката беше спечелена.

Не знаеше дали щяха да постигнат победа без намесата на царицата — ветераните вече остаряваха. Дано робът на Клеопатра доведеше подкрепления. Иначе Юлий щеше да остави живота си в египетските пясъци.

Усети как в него се заражда болка. Усещаше аромата на Клеопатра в горчивия мирис на пожара. Беше я познал като жена. Да я види като царица беше объркващо и омагьосващо, още от момента, в който тълпата и войниците коленичиха в прахта по нейна заповед. Загледа се след процесията, която отиваше към двореца, и се зачуди как ли ще реагират гражданите на Рим, ако заведе Клеопатра там.

— Вече можем да си ходим — каза Октавиан. — В Рим имам предвид.

Цезар го погледна и се усмихна. Не можеше да остави Клеопатра.

— Бил съм се повече години, отколкото мога да си спомня — каза той. — Рим ще ме почака още малко.

Глава 29

Александрийската библиотека изгоря с изгрева на слънцето. Хилядите ръкописи хвърляха такива пламъци, че римските войници дори не можеха да се приближат. Мраморните колони, издигнати от Александър, се напукаха и се сринаха в пещта на милиони мисли и думи. Мъжете от Четвърти легион бяха оформили верига и заливаха огъня с ведра, бореха се със слънцето и изтощението, бяха целите черни от сажди, но не можеха да спрат пожара.

Юлий и Брут гледаха как огромният покрив се срутва върху труда на безчет поколения. И двамата бяха изтощени, лицата им бяха изцапани със сажди.

— Ужасно — въздъхна Юлий.

Брут го погледна и се зачуди дали вината ще падне на неговите рамене.

— Някои от ръкописите са били донесени от самия Александър — продължи Юлий и избърса челото си. — Платон, Аристотел, Сократ, стотици други. Учените са идвали от края на света, за да ги прочетат. Това беше най-голямата библиотека на света.

„И ние я изгорихме“ — помисли си Брут, но не се осмели да произнесе и дума на глас.

— Работите им сигурно са оцелели другаде — успя все пак да каже.

Юлий поклати глава.

— Не. Вече никъде няма пълна сбирка.

Брут го погледна — не го разбираше. Лично той беше впечатлен от самия размер на разрушението. Беше стъписан от пожара и беше прекарал част от сутринта просто да наблюдава яростта му. Не се интересуваше от смаяните лица на тълпата.

— Е, няма какво повече да направиш тук — каза накрая.

Юлий намръщено кимна и тръгна през смълчаното множество, което беше дошло да види опустошението. Хората бяха странно безмълвни и беше необичайно как виновникът за всичко това мина между тях неразпознат.

Гробът на Александър беше храм от бели каменни стълбове в центъра на град, посветен на бога-основател. Гледката на суровите римски легионери спираше любопитните зяпачи.

Юлий стоеше на прага и гледаше саркофага от стъкло и злато. Беше издигнат над човешки ръст, с бели стъпала от всички страни, за да могат да се качват поклонниците. Дори отстрани се виждаше фигурата вътре. Юлий преглътна. Като момче беше рисувал гроба по описанието на гръцкия си учител. Беше целунал Сервилия в нозете на статуята на Александър в Испания. Беше чел описание на всяка негова битка и го беше превърнал в свой идол.

Качи се по стъпалата и вдиша дълбоко. Постави ръце върху ковчега, впечатлен от майсторската изработка на стъклените плочи и на бронзовите пречки, които ги крепяха. После погледна надолу, затаил дъх.

Целият Александър беше покрит със златен лист. Докато Юлий го оглеждаше, облаците се разнесоха и слънцето огря ковчега — и само сянката на Юлий остана тъмна върху него. Той сведе глава, изпълнен с почит.

— Образът ми е върху теб, Александре — прошепна; запечатваше всяка подробност от този момент в съзнанието си. Очите бяха хлътнали, на мястото на носа имаше вдлъбнатина, но Юлий сякаш виждаше костите и плътта под златото и си представяше как е изглеждал гъркът. Представи си почти младежко лице.

Беше си мислил, че не е правилно да се отнасят към Александър като към един от боговете на Египет. Но тук, в храма му, това изглеждаше подобаваща почит. Юлий се огледа. Входовете бяха блокирани от яките гърбове на войниците му. Беше сам.

— Какво ли би ми казал, ако можеше да говориш — прошепна той на гръцки. — Дали би одобрил оставането на римляни в твоя град?

Замисли се за децата на Александър и за факта, че никое от тях не е доживяло до зрялост. Първородният син на гръцкия цар бил удушен на четиринайсет. Юлий се замисли за тленността. На такова място беше невъзможно да не помисли за собствената си смърт. Дали някой щеше да стои така над него хиляда години след смъртта му? По-добре да се превърне в пепел. Без синове всичко, което беше постигнал, щеше да се разпилее. Дъщеря му не можеше да изисква уважение от сената, а и също като на сина на Александър, можеше да не позволят на нейния син да оживее. Беше нарекъл Октавиан свой наследник, но не беше сигурен дали младият мъж е способен да се справи с коварствата на Рим. Всъщност не вярваше, че някой друг има дарбата да дострои постиженията му. Беше постигнал много, но без да има мъжки наследници, това не бе достатъчно.

В тишината на храма годините му му натежаха още повече.

Тялото на Птолемей беше положено в облицована със злато стая. Навсякъде имаше образи на Хор и на Озирис.

Царят поемаше по пътя на смъртта. Студената му плът беше измита, после го бяха разрязали отляво и бяха извадили органите му. Когато ритуалите приключеха, Птолемей щеше да заеме мястото си при боговете като равен.

Валма сладникав дим се издигаха лениво от червените сърцевини на мангалите. Тялото на Птолемей беше наръсено с карбонат, който да изсуши плътта, и острата му миризма се смесваше с пушека и замайваше Юлий. В сравнение с това място гробът на Александър беше прохладен и някак по-подходящ за реалността на смъртта.

Клеопатра коленичи пред тялото на брат си и започна да се моли. Юлий стоеше и гледаше: не можеше да се насили да почита враг, който беше причината за смъртта на мнозина от най-верните му мъже. Очите на момчето бяха зашити, кожата му блестеше от лепкави масла. На Юлий му се искаше да си запуши носа и устата — знаеше какво съдържат четирите кани около трупа. Не можеше да разбере процедурата, нито уважението, което проявяваше Клеопатра. Тя също беше заплашена от армията на брат си, но го почиташе в смъртта му с ритуали, които щяха да продължат поне два месеца, преди той най-после да бъде положен в гроба.

Клеопатра се молеше на езика на своя народ. Очите й бяха чисти и спокойни. Юлий не я беше виждал да плаче от деня, в който умря Птолемей, и наистина не можеше да я разбере. Армията й се беше върнала от Сирия и бе поела охраната на царския дворец; вече имаше спречквания между римляните и закалените в пустинята войници. Юлий беше наредил да нашибат трима от войниците му с камшик за започването на пиянски свади, при които бяха убити двама мъже. Още двама чакаха наказание заради използването на подправени зарове в игра с хората на Клеопатра — бяха ги оставили не само без среброто в кесиите им, но и без оръжие.

Чакането ги изяждаше, погребалните обреди разяждаха съзнанието. Юлий беше смятал, че момчето бързо ще бъде заровено в земята: знаеше какво прави лятната жега дори с царската плът. Вместо това дните се нижеха с наркотична мудност, неумолими като легионерите му.

Октавиан беше показал ясно чувствата си. Искаше да се върне в Рим и всички да получат наградата, която са си спечелили. Юлий също усещаше как градът го примамва през морета и земи. Искаше пак да препусне с коня през портите и във форума. Беше постигнал всичките си момчешки мечти. Враговете му се бяха превърнали в прах и пепел… но той все още чакаше.

Клеопатра започна нов ритуал — запали благовония в едно глинено гърне. В Александрия смъртта беше прекалено близо до живота. Хората сякаш се подготвяха за нея през целия си живот и живееха със сигурността за друго съществуване. Това ги правеше фаталисти, но им даваше и увереност, която беше толкова чужда на Юлий по своята същност, колкото и всичко в тази страна.

Клеопатра се изправи, сведе глава над смалените останки на Птолемей, направи две стъпки назад и коленичи отново, после стана.

— Ти си търпелив мъж, Юлий. Разбирам, че твоят народ приключва с мъртвите по-бързо, отколкото го правим ние.

— Вие… вие почитате смъртта — отвърна той, след като потърси точните думи.

Тя вдигна вежда, внезапно развеселена.

— Колко си тактичен! Ще се разходиш ли с мен в градината? След тези благовония искам да подишам чист въздух.

Облекчен, Юлий излезе с нея навън. Тя сякаш не забелязваше как робите се просват по очи, щом я видят: не се осмеляваха да погледнат царицата, която жалееше брат си.

Свежият въздух помогна на Юлий да проясни мислите си и той си пое дълбоко дъх. Трудно му беше да гледа тялото на момчето цар. Сега, докато вдишваше аромата на цъфтящите градини, се усещаше така, сякаш се е освободил от огромен товар. Дори това удоволствие обаче се помрачаваше, като си спомнеше как бе тичал през същите тези градини, за да залови Птолемей в леглото му. Резултатите от действията му бяха трупът на царя и пепелта на пристанището.

— Хората ти ми разказаха много за теб — каза Клеопатра.

Юлий й хвърли остър поглед.

— Благословен си, щом си преживял битките, които описват — продължи тя.

Юлий не отговори. Спря на настланата с калдъръм пътека и докосна някакви червени цветове, които се издигаха от зелените листа.

— Казват, че си богът на войната, знаеш ли го?

— Чувал съм да го казват — отвърна Юлий. — Перчат се за моя сметка.

— Значи не си победил хиляди мъже в Галия, така ли?

Юлий я гледаше. Тя посегна към същото цвете и го погали.

— Да, победих ги. Но това ми струваше десет години от живота ми — отговори той.

Тя проби с нокти стъблото на цветето, откъсна го и го прокара по устните си, вдъхна аромата му. Юлий отново се зачуди как ли би реагирал Рим, ако я отведе там. Гражданите вероятно щяха да я обожават, но сенатът щеше да отхвърли настояванията й за божественост. Рим имаше достатъчно богове. Нямаше да се осмелят да се противопоставят на чуждестранна любовница, но ако я вземеше за съпруга, това щеше да предизвика недоволство. А и не беше сигурен дали тя ще поиска да тръгне с него.

— Ти си помилвал Брут, когато те е предал — каза тя и продължи по пътеката. — Това е странно. И въпреки това хората ти те уважават. Нещо повече, боготворят те. Знаеш ли това? Ще те последват навсякъде и не заради някакво рождено право, а заради това какъв си самият ти.

Юлий тропаше с пръстите на едната си ръка по китката на другата зад гърба си; не знаеше как да отговори.

— Който и да е говорил с теб, е оставил устата си да го води — каза след малко.

Тя се разсмя и хвърли цветето на пътеката зад тях.

— Ти си странен мъж. Виждала съм те с войниците ти и как се държиш с тях. Можеш да си властен като цар, толкова властен, колкото съм и аз. Ние двамата много добре си подхождаме, въпреки че мисля, че не ти харесва спокойният ход на съществуването тук. Моята страна е видяла пет хиляди години живот и смърт. Ние сме остарели и сме се уморили под това слънце и твоите хора са млади в сравнение с нас. Те имат енергията на младостта и като нищо ще преминат през земите ни като лятна буря. Това е страшно на фона на моята заспала Александрия, но въпреки това те обичам.

Обърна се към него. Близостта й беше опияняваща. Без да се замисли, той я хвана през тънкия кръст и я дръпна към себе си.

— Съветниците ми всеки ден ме предупреждават, че си твърде опасен, за да останеш в Египет — каза тя. — Виждат в хората ти похот, сила и нищо друго. Припомнят ми как изгори прекрасната ми библиотека и как войниците ти се смееха и играеха на зарове в пепелта.

— Те са войници — отвърна Юлий. — Не можеш да очакваш от тях да…

Смехът й го накара да млъкне и по страните и шията му бавно изби руменина.

— Толкова бързо се хвърли да ги защитаваш! — Тя го целуна по шията, после положи глава на гърдите му.

— Моите съветници обаче не управляват — продължи Клеопатра — и мълчат, когато им припомням, че ни върна Кипър. Това не е действие на разрушител. Това ти спечели много добронамереност от хората ми. Приеха го като знак, че старата ни слава се възражда. Наблюдават ни и чакат да видят какво ще направим заедно.

Юлий не искаше да разваля настроението й, но трябваше да го каже.

— Ще дойде момент, когато ще трябва да се върна в моя град. Ще изчакам, докато приключи погребалната церемония за брат ти, но трябва да се върна.

Тя вдигна глава и го погледна разтревожено. Той я усети как се отдалечава от него — вътрешно.

— Това ли искаш? — Тонът й не разкриваше нищо от мислите й.

Юлий тръсна глава.

— Не. Искам да остана тук и да забравя за битките. Искам да си до мен.

Напрежението й изчезна, сякаш изобщо не се беше появявало. Тя притегли главата му към ароматните си устни.

Когато се разделиха, лицето й беше зачервено като неговото, а очите й блестяха.

— Скоро ще съм свободна — каза тя. — Ако останеш, ще ти покажа великия Нил. Най-красивите момичета на Египет ще ти дават в устата грозде и плодове. Всяка вечер ще ни свирят музиканти, докато се плъзгаме по водите. Ще съм твоя всяка нощ, всеки час. Ще останеш ли заради това?

— Не ми трябват най-красивите момичета на Египет — отвърна той. — А и от твоите музиканти ме заболяват ушите. Но ако си до мен и си само моя, ще оставя Рим още малко да се грижи сам за себе си. Все пак достатъчно дълго е оцелял и без мен, нали.

Още докато го казваше, знаеше, че е вярно, но това все още го учудваше. Винаги беше мечтал да се върне с триумф в родния си град, с всички почести и награди, които е спечелил през годините. Но само една дума от Клеопатра — и нищо от това нямаше значение. Дали поне за малко можеше да се почувства освободен от грижите и притесненията, които бяха сърцевината на целия му живот? Вероятно можеше да захвърли всичко това настрана и да почувства слънцето върху лицето си с това красиво омагьосващо момиче, царицата на Египет.

— Прекалено съм стар за теб — тихо каза той; искаше тя да го отрече.

Тя се разсмя и отново го целуна.

— Показвал си ми, че не е така! — Сложи ръката си на бедрото му. Той усещаше топлината на дланта й върху голата си кожа и както винаги, това безжалостно го възбуди.

— Ако имаме дете — каза тя, — то може да наследи заедно Египет и Рим. Ще е следващият Александър.

Юлий погледна в далечината, съзнанието му беше изпълнено с мечти.

— Бих дал всичко, за да видя това. Нямам синове. — Усмихна се.

Ръката й бавно се плъзна по бедрото му и дъхът му спря.

— Тогава да молим боговете детето, което нося, да е момче — каза сериозно тя. Той посегна към нея, но тя се отдръпна. — Когато траурът приключи, ще ти покажа мистериите на Египет, в мен — подвикна тя през рамо.

Юлий я гледаше смаяно как си отива, завладян от думите й. Направо не можеше да проумее това, което беше чул. Понечи да я повика, но тя с леки стъпки изчезна в двореца.

Шумът беше оглушителен. По всички улици виеха рогове и дрънчаха цимбали, гласовете на хората се издигаха в радостни крясъци от това, че предават Птолемей в ръцете на боговете. При спомена за последните ритуали, на които беше присъствал, Юлий потрепери.

Плътта на момчето беше изсъхнала като стара кожа. Клеопатра не бе настояла Юлий да е там, но той беше привлечен от този последен ритуал — знаеше, че никога друг път няма да има възможността да види тайните на египетската смърт.

Гледаше как жрецът взема длето, направено от метеоритно желязо, и разбива устата на Птолемей. Без преводача, който му беше изпратила Клеопатра, Юлий щеше да е ужасен от това очевидно оскверняване. Съскащият шепот на мъжа в ухото му все още го смразяваше.

— Озирис, царю, събуди се! — каза свещеникът. — Отворих устата ти с желязо от боговете. Живей отново, подмладен с всеки изминал ден, докато боговете те пазят като свой.

Благовонията се кълбяха около дребната фигура на момчето. Когато последният ритуал беше изпълнен, излязоха, за да съобщят новината на града, а гробът беше запечатан с бронз, злато и месинг.

И тогава роговете засвириха, хиляди наведнъж. Шумът се усилваше и усилваше и всяка лампа и мангал бяха запалени, и цяла Александрия заблестя. Боговете щяха да видят светлината и да разберат, че още един бог е готов да се присъедини към тях.

Сега Юлий гледаше града от високите прозорци на царския дворец. Брут бе до него. Октавиан беше отишъл да се отпусне с пиене и жени с другите офицери. В нощта на погребението на царя нямаше никакви забрани и Юлий се надяваше, че неговите хора няма да причинят размирици. Това може би беше празна надежда, но поне за известно време отговорността нямаше да е на неговите плещи. Корабът на Клеопатра се люлееше на пристанището в очакване да ги понесе покрай брега. Щеше да им се наложи да се оправят без него до завръщането му. Новината, която му беше съобщила Клеопатра, засенчваше всичко останало.

Сякаш прочел мислите му, Брут заговори — гледаше над светналия като посред бял ден град. Усещаше странното въодушевление на Юлий, въпреки че не можеше дори да предположи причината.

— И кога ще се върнеш?

— Преди края на годината — отвърна Юлий. — Легионите са настанени добре. Спечелиха си почивка. Изпратих писма до Марк Антоний в Рим. След месец или малко повече ще дойдат и заплатите. Нека си наемат къщи тук, докато ме чакат. Нека станат дебели и мързеливи.

— Познаваш ги прекалено добре, за да говориш така — отвърна Брут. — Вече наказахме още двама заради ограбване на храмове. Ще трябва да ги изведа в пустинята след първите няколко седмици или всичко, което може да се отнесе, ще изчезне от Александрия. Както вървят нещата, пазарите в Рим ще се изпълнят с египетски вещи.

Юлий се засмя и Брут също се усмихна. Най-тъмните моменти на миналото сякаш бяха забравени, а и силата му се завръщаше. Всеки ден по изгрев-слънце Брут изпълняваше около час тежки упражнения с меч заедно с Домиций. Беше загубил част от бързината си, но вече не беше слаб. Не беше казал на Юлий за центуриона, който му се подигра вчера — Брут го изведе от двора за тренировки и го преби почти до смърт.

Всъщност Юлий май знаеше, помисли си Брут, докато го гледаше.

— Октавиан е бесен, че си върнах ранга — каза Брут. — Или заради твоето пътуване по Нил. Трудно е да се определи кое го притеснява повече.

Юлий тръсна глава и изсумтя:

— Той иска да прекарам последните години от живота си в приспивни спорове в сената. Знаеш ли, младите си мислят, че сме старци и че не ставаме за нищо друго, освен да се потупваме по гърбовете при спомена за минали победи.

Брут погледна стегнатото му тяло, изгоряло от слънцето до тъмнокафяво. Ако не друго, Юлий изглеждаше освежен от месеците в Египет, като не малка част от това беше заради перспективата за мир. Двамата бяха преминали през десетилетия на войни и лишения. Вероятно наградата беше просто край на битката. Брут не можеше да си представи спокойното му пътуване, ако Помпей беше все още жив или Сула заплашваше града.

Брут не можеше вече да обича човека, който го беше пощадил при Фарсал, но когато Юлий му даде командването в Александрия, наистина изпита необуздана радост.

Въздъхна. Рим бе далече, но той знаеше, че трябва да мисли за бъдещето. Предстояха му години, в които да заличи измяната си. Юлий го беше удостоил с доверие и власт и легионите отново го бяха приели. Беше време да се погрижи за новата си кариера. Все пак Рим беше изграден от хора, преживели поражението.

Брут погледна Юлий; усещаше липсата на старото приятелство. Имаше безценни моменти, в които смяташе, че между тях цари старото разбиране, което не можеше да се изрази с думи. Въпреки това можеше да усети предишната ревност и разрушителна гордост. С времето вероятно и това щеше да намалее.

— Това е стара земя — каза внезапно Юлий и прекъсна мислите му. — Би могла да е втори Рим, столица-близнак в империята. Не съм прекалено стар, за да мечтая за това. Знам, че ми предстои работа, но за кратко искам да я забравя и да видя Нил с моята царица.

Брут леко наклони глава, подбираше внимателно думите си.

— Ще я вземеш ли в Рим?

— Мисля, че да — отвърна Юлий и се усмихна. — Тя влива нов живот в костите ми. С нея до себе си мога да създам империя, която да съперничи на тази на Александър. Ще е подходящо да направя неговия град второто й сърце.

Брут изстина.

— Значи ще си цар? Като Птолемей?

Юлий се обърна към него, тъмните му очи сякаш се впиха в най-стария му приятел.

— Как по друг начин бих могъл да се нарека? Аз съм първият човек на Рим. Рим е първи на света.

— Ами майка ми? Ще я прогониш ли, както направи с Помпея? Или съпругата ти, Калпурния? Ще се разведеш ли и с нея?

Юлий се поколеба, сляп за нарастващия гняв на Брут.

— Прекалено рано е, за да планирам такива неща. Когато се прибера в Рим, ще направя каквото е необходимо. Знам, че Калпурния няма да се противопостави.

— Но сенатът ще се противопостави на амбицията ти — тихо му напомни Брут.

Юлий се разсмя.

— Няма да се осмелят, приятелю. Ще ме почитат и ще почитат царицата, която ще им доведа. Рим е изграден от царе. Това ще се възроди чрез поколението ми.

— От дъщеря ти ли? — попита Брут.

Очите на Юлий блестяха. Той се загледа над града и стисна каменния перваз на прозореца като собственик.

— Няма да крия новината, Брут. Не от дъщеря ми. От моя син, който ще се роди. Царицата е бременна и гадателите са й казали, че ще е момче. Син, който ще управлява две империи. — Разсмя се учудено и високо. Трябваше да е момче. Боговете не можеше да са чак толкова жестоки.

Брут се дръпна крачка встрани и го изгледа разтревожено. Какво приятелство би могло да оцелее при такава неукротима амбиция? Виждаше, че Юлий не е задоволил апетита си в Египет. Щеше да се върне в Рим с по-големи мечти, отколкото на всеки от мъжете, които беше унищожил. Нито Сула, нито Катон, нито Помпей бяха стигнали толкова далече.

— Републиката… — започна той.

Юлий поклати глава.

— Републиката беше славен експеримент. Уважавам я, но тя изпълни целта си. Когато се върна в Рим, ще основем империя.

Глава 30

Плуваха по Нил на юг през земи, раззеленени от водите му. Хиляди птици се извисяваха с крясъци, вдигаха се във въздуха при преминаването на царския кораб. Бели чапли се отместваха от пътя на стадата, които отиваха на водопой в спокойната вечер. Отпуснат, Юлий си позволи да се освободи от грижите на годините. От много месеци не беше получавал пристъп и се чувстваше силен. Рим беше далече и той се отдаваше на Клеопатра.

Любеха се всеки път, когато им хрумнеше, денем и нощем. Отначало му беше трудно да пренебрегва робите — все пак само балдахин от тънка коприна прикриваше царицата от погледите им. Свикнала да й прислужват още от раждането й, тя се смееше на притеснението му, докато той смъкваше робата от раменете й и целуваше кожата й. После смехът й преминаваше в задъхани стенания.

Корабът беше с шестнайсет големи гребла. Лопатите им бяха посребрени и блестяха като монети. Нил се виеше през долини и широки равнини, които сякаш нямаха край, и имаше моменти, в които Юлий с лекота си представяше, че това пътуване може да продължи вечно.

Вечер говореше с часове с астролога, Сосиген, който беше предрекъл раждането на син. Отначало Сосиген се притесняваше, но после се отпусна. Юлий нямаше търпение да получи потвърждение на предзнаменованията на Сосиген и макар че отначало се съмняваше в ясновидството му, надеждата му бавно се превърна във вяра. Гъркът имаше остър ум и Юлий прекара много часове да обсъжда с него пътя на планетите, сезоните и дори календара. Сосиген полагаше сериозни усилия, за да не показва презрението си към римската система, и каза, че дори египетските години имат известни недостатъци. Според неговите изчисления триста шейсет и пет дни били почти идеални, но беше нужен още един ден във всяка четвърта пролет, за да бъде всичко перфектно. Юлий поиска доказателство за твърденията му и гъркът прие предизвикателството и покри палубата с листи от папирус, изписани с въглен. Юлий се смая, като видя движението на планетите и звездите изчислено. В Рим най-висшият жрец отнемаше или прибавяше дни всяка година, но любовта на Сосиген към простотата и реда беше изкусителна. Юлий се зачуди как ли ще реагира сенатът, ако предложи такава система на гражданите на Рим.

С напредването на бременността Клеопатра се чувстваше все по-зле от жегата и по цял следобед спеше под тентата, а Юлий с часове гледаше как ужасяващите крокодили чакат търпеливо приближаването на някоя птица или теле. Гледката как захапват плячката беше единственото докосване до страстта, което прекъсваше дългия сън на Нил. Сребърните гребла се издигаха и спускаха, спираха само когато вятърът издуваше пурпурното платно. Юлий си говореше със Сосиген — гъркът му разказваше безброй истории в непоносимо жарките следобеди, истории и легенди, които го заливаха, докато не се усетеше част от този свят, част от неговото бъдеще.

В прохладата преди утрото робините на Клеопатра я къпеха и обличаха, боядисваха клепачите й в черно. Юлий, гол, лежеше на един лакът и наблюдаваше ритуала. Вече не изпитваше неудобство от робините, въпреки че беше отказал предложението на Клеопатра да го забавляват по-интимно. Не мислеше, че те нямат желание. Всъщност момичето, което обличаше царицата, беше показало ясно интереса си, докато го къпеше с дрехите на палубата: повечето вода беше излята по пълните й гърди, отколкото по неговото тяло, и тя се разсмя на реакцията му. Вероятно беше от жегата или от полуголото присъствие на робините, но Юлий се чувстваше еротично зареден от дните по Нил, освежен от плуването, където водата беше чиста, натрит с масла от умели ръце и нахранен като бик за разплод. Прокара леко ръка по стегнатия си корем.

Мечтаният живот беше като вода за изсъхнала почва след толкова години битки. Но дори тук и сега, докато слънцето изгряваше, знаеше, че не може да си почива завинаги. Желанието за действие винаги беше някъде в дъното на съзнанието му, нарастваше с всеки ден. Рим го чакаше и той полагаше все по-големи и по-големи усилия, за да пренебрегва зова му.

Бременността вече започваше да й личи. Юлий лежеше омагьосан и я гледаше — дрехата й беше от толкова тънък плат, че виждаше краката й през него. Тя го погледна и вдигна вежди, забелязала усмивката му.

— Какво има?

Юлий се засмя.

— Гледах те и си мислех, че внезапно ще се събудя и ще съм в някоя палатка, бойните рогове ще свирят и офицерите ще крещят за атака.

Тя не се усмихна. Беше го чувала да вика безброй пъти насън и се будеше, и виждаше лицето му, разкривено от болка и гняв. Той не си спомняше сънищата си — или поне не го тревожеха през деня. Очите й минаха по белезите по тялото му и тя поклати глава.

— Облечи се и ела да ти покажа нещо.

Той отвори уста, за да попита какво, но тя постави ръка на устните му, излезе и го остави на огненооките си робини. Той се надигна с въздишка и им нареди да донесат най-леката му роба.

Когато излезе на палубата, видя, че корабът се е насочил към брега. А на брега имаше град и над кафявите води се издаваше дървен пристан. Гъски летяха и крещяха над главите им. Пристанът бе покрит със свежа тръстика, а по брега се бяха подредили стотици хора в пъстроцветни роби и всички очи бяха втренчени в него.

Клеопатра стъпи на пристана и тълпата коленичи. Забиха барабани. Клеопатра погледна назад и Юлий видя в очите й царствеността, която бе укротила армията в Александрия. Несъзнателно посегна към кръста си, но по време на пътуването им се беше отказал от навика си да носи меч и пръстите му напипаха празно място. Последва я; сандалите му скърцаха по тръстиката. Тя му се усмихна.

— Искам да видиш това.

Десетимата й стражи се подредиха около тях. Юлий се огледа и видя, че редицата коленичили мъже и жени продължава през града.

— Откъде са знаели, че ще дойдеш? — прошепна той.

— Днес е годишнината от деня, в който станах царица — отвърна тя. — Знаят кога е настъпил моментът.

Градът беше чист и добре поддържан, но изглеждаше като изоставен: всички мъже, жени и деца бяха коленичили на пътя. Клеопатра от време на време се навеждаше да докосне някого и когато се изправяше, в очите й блестяха сълзи.

Пътеката от тръстика свършваше на старателно пометен малък площад. А насред площада на сутрешното слънце блестеше храм от червен мрамор. Тишината беше странна и Юлий си спомни изоставеното село в Испания, в което беше отишъл със Сервилия и където беше видял статуята на Александър. Беше изнервящо да изпита подобно усещане в самата земя на царя.

Обзе го тъга за всичко изгубено след онзи момент на онова място в онова време. Последните следи от невинност бяха изтръгнати от него в Галия и Гърция. Вероятно това беше причината да заплаче, когато му бяха донесли главата на Помпей. Спомни си момчето, което беше някога, но това беше твърде отдавна, за да си го спомни добре. Баща му, Марий, Тубрук — те всички бяха сенки. Имаше прекалено много трагедии, прекалено много спомени, затворени и заровени някъде дълбоко. Беше изкопал вълчи капан за Светоний и го беше оставил жив. Ако тази египетска сутрин му дадеше нова възможност, щеше да го убие, без да се замисли.

Вероятно възрастта му беше донесла твърдост или жестокият избор на кампанията. Беше изтеглил хората си, макар да знаеше, че това ще доведе до смъртта на други верни войници. Беше спасил много, жертвайки малцина. Беше изпратил лекари при онези, които имаха шанса да оживеят. Беше изпратил хора дори в лагера на Помпей, въпреки че знаеше, че не могат да предадат съобщението му и да оживеят. Помисли, че тъкмо подобни хладни решения с времето се просмукват в костите му и притъпяват радостта от живота. Дори слънцето на Египет не можеше да го сгрее… но Клеопатра можеше. Примигна. Необяснимо как и защо очите му се бяха напълнили със сълзи.

Влязоха бавно в полумрака. Стъпките им отекваха под купола. Това очевидно беше място за почит и Юлий се зачуди защо Клеопатра го е довела тук. Стените бяха украсени с релефни рисунки от жълт ахат, по-тъмните линии преминаваха през камъка като вени. Стори му се, че чува мяукане на котки — и после ги видя: бяха десетина и пристъпваха към Клеопатра.

Тя зашепна молитви на египетски, наведе се и ги остави да се отъркат в ръцете й.

— Красиви са, нали? — И коленичи сред котките.

Юлий можеше само да кимне; чудеше се кой ли нещастник има задачата да чисти мраморния под след тях. Тя видя изражението му и смехът й отекна под купола.

— Те са пазачите на храма, Юлий. Виждаш ли какви нокти имат? Кой би се осмелил да влезе при такива ловци?

Котките мъркаха доволно и се отъркваха в нея. Тя бавно се изправи и те я наобиколиха, като лениво размахваха вирнатите си опашки.

В дъното на храма се извисяваше огромна статуя — главата на Клеопатра стигаше едва до коляното от бял мрамор.

Юлий смаяно зяпаше ту статуята, ту Клеопатра. В млечния мрамор видя чертите на царицата. Статуята носеше момченце на ръце и гледаше гордо напред — изражение, което той добре познаваше.

Клеопатра забеляза погледа му и се засмя.

— Това е Изида, Цезар, майката на Хор.

— С твоето лице — каза учудено той.

— Храмът е на хиляда години, много отпреди Александър да дойде тук. Но въпреки това тя живее в мен.

Той я погледна; котките все така се отъркваха в краката й.

— Синът ми ще е бог, Юлий. Твоят син. Сега разбираш ли?

Лицето на статуята всъщност беше малко различно: жената от камък беше по-възрастна от Клеопатра и след като първоначалната му изненада избледня, Юлий забеляза, че линията на челюстта също е по-различна. Очите й бяха по-широко разположени и въпреки това… беше впечатляващо. Клеопатра кимна, доволна от реакцията му, и каза:

— Ще се помолиш ли с мен?

Юлий се намръщи.

— Ако тя е в теб, как може да й се молиш?

Тя се усмихна широко.

— Как може да си толкова глупав, римлянино! Всъщност трябваше да го очаквам. Загадка е, нали? Нося пламъка, скрит в плътта ми, това е в мен. Когато поема по пътеката на смъртта, това ще е завръщане, а не начало. Разбери това и ще ме разбереш. Ще ми е приятно да й се молиш. Тя ще благослови сина ни и ще го пази.

Юлий не можеше да откаже. Коленичи и сведе глава, доволен, че няма кой да го види.

Крилото на писарите в царския дворец на Александрия беше почти град, хиляди учени работеха между стените му. След разрушението на библиотеката лампите горяха денонощно: писанията на учителите се носеха от цял Египет и Гърция и се преписваха грижливо.

Част от крилото беше заета от римската администрация. Брут поиска най-добрите стаи за себе си и постепенно ги пълнеше със съкровища, които да откарат в Рим. Отначало даде на легионите малко повече свобода, но скоро стана ясно, че дисциплината страда, и се наложи да въдвори строг ред. Сега градът вече беше спокоен и в отсъствието на Юлий Брут се наслаждаваше на свободата си.

Мъжете, които се бяха възползвали от слабостта му след Фарсал, трябваше да копаят под яркото слънце до припадък. Беше ги запомнил всичките и изпитваше огромно удоволствие от това да им даде възможно най-мръсните задачи. Мнозина получиха одрасквания и порязвания, които бързо се инфектираха. Брут ги посещаваше в лечебницата, както би направил всеки съвестен военачалник. Докато Юлий се върнеше, Александрия щеше да е канализирана.

Сега Брут наблюдаваше внимателно Октавиан и се наслаждаваше на яда му.

— И значи прехвърлям проблема на теб — заключи Брут. — Юлий извика тези нови легиони в Египет и те трябва да бъдат хранени, да им се плати и да бъдат разквартирувани. Ако не си способен да се справиш със задълженията си, ще…

— Не ми е казал нищо за тях — прекъсна го Октавиан и Брут се намръщи.

Напрежението помежду им не беше намаляло след заминаването на Юлий. Отначало Брут смяташе, че Октавиан ще се възпротиви на властта, която му беше дал Юлий. Все още си спомняше заплахите на младия мъж в Гърция и му се искаше Октавиан да се осмели да ги повтори сега, когато той си беше възвърнал силата. Но противопоставянето не се беше подновило, въпреки че неприязънта си личеше във всичко и всички я виждаха. Октавиан се движеше по ръба между дълга и обидата и Брут беше съгласен да играе тази игра, докато Октавиан може да я понесе. Винаги е по-лесно да натискаш надолу, отколкото да се издигаш нагоре.

— От опит знам — небрежно каза Брут, — че Юлий няма навика да се съветва с подчинените си за всяко свое решение. Неговите писма доведоха гарнизона от Гърция в Египет. Дали легионите са ескорт към Рим, или окупационна сила, не ме интересува. Но до неговото завръщане те са твоя отговорност.

Злоба разяждаше лицето на Октавиан и Брут се отпусна на стола си — предусещаше първото пропукване в спокойствието му. Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да разжалва Октавиан и да го прати в Рим. Независимо от обстоятелствата сенатът щеше да е суров с всеки, който не се подчини на заповед от началника си. Ако Октавиан извадеше меча си или вдигнеше юмрук, с него беше свършено.

Октавиан, изглежда, разбра мислите му и се помъчи да се овладее. И тъкмо да отдаде чест, когато гневът му неконтролируемо взе връх.

— Да не би да те е страх да погледнеш в очите мъжете, които предаде? — изсумтя той. — Затова ли няма да отидеш да ги видиш?

Брут бавно и триумфално се усмихна.

— Така ли се говори с командир, момче? Май вече наистина прекали. Налага се да настоя за извинение, в случай че Юлий впоследствие ме попита какво точно е станало.

Октавиан не беше глупак. Брут го наблюдаваше как претегля разликата във възрастта и ранга. Накрая взе решение и каза студено:

— Ти не си достоен за поста си. Юлий не трябваше да ти се доверява.

Брут се изправи с безкрайно задоволство. Беше наистина един приятен месец, през който да дразни младия мъж и да знае, че моментът на разплатата ще настъпи.

— Мога да повикам Домиций и да те накажа или пък можем да излезем и да намерим местенце, където да те науча на уважение. Кое избираш?

Октавиан беше стигнал твърде далече, за да отстъпва пред заплахи, и в отговор потупа с пръсти дръжката на меча си. Брут се усмихна доволно и каза:

— Ще го минем като тренировка. — И махна към вратата. — Ти си първи, момче. Ще съм зад теб по целия път.

Стражите отдадоха чест, когато двамата минаха покрай тях. Брут следваше Октавиан надолу по стълбите и по коридора, вече оголен от скъпите си украси, и въртеше рамо, за да отпусне мускулите си.

Дворът за упражнения беше пълен с мъже както всяка сутрин. Само по препаски и сандали, почернелите от слънцето римляни използваха тежки кожени топки и железни тежести, за да се поддържат във форма. Други се биеха по двойки с подсилени с оловни тежести мечове за упражнения — тракането се чуваше ясно след тишината на залите.

— Върнете се към задълженията си — нареди Брут, без да откъсва очи от Октавиан, и изчака търпеливо, докато войниците излязат от двора. Усещаше любопитството им, но публиката щеше да развали урока, който смяташе да даде на Октавиан. Не искаше да се чувства ограничен.

Когато и последният легионер се махна, Октавиан се обърна към Брут и извади меча си с плавно движение. Брут го наблюдаваше за слабост; спомни си, че той също беше спечелил сребърна броня на турнира на Юлий. Беше бърз и млад, но Брут извади своя меч, сякаш беше част от тялото му. Беше го търсил сред египетските мъртъвци и го бе намерил. И беше тренирал въпреки болката, за да си възвърне уменията точно заради този момент.

Застана срещу Октавиан и вдигна меча си.

— Заплашваше ме, че пак ще ми счупиш ръката. Е, ще опиташ ли?

Октавиан нападна толкова бързо, че го завари почти неподготвен. Първият удар беше изпитание за силата му. Брут го отби леко и каза:

— Не бива да си стягаш така краката, момче. Това ограничава пъргавината.

Няколко минути се биха мълчаливо. Октавиан опита комбинация от удари, които приключиха с приклякане на едно коляно. Брут изби меча му настрана и отбеляза:

— Е, това е по-добре. Виждам, че Домиций е поработил с теб. Той обича това приклякане.

Видя, че Октавиан се разкри, и нападна. Младежът отби меча му, но Брут успя да го перне по бузата. Октавиан пипна лицето си и вдигна ръка, за да покаже, че няма кръв.

— Да не мислиш, че е само до първа рана, момче? — попита Брут. — Ти си наивен като Юлий. Вероятно затова те харесва.

И още докато говореше, започна серия от удари с увеличаваща се скорост. Счепкаха се и Октавиан го блъсна с рамо в главата.

— Остаряваш — отбеляза младежът, когато отново се разделиха.

Брут го изгледа; усещаше истината в думите му. Беше загубил светкавичната бързина от младостта си… но пък имаше достатъчно опит, за да унижи един младок — беше сигурен в това.

— Юлий всъщност споделил ли е с теб плановете си кога ще се върне? — попита той. И двамата вече се потяха. Брут видя, че очите на Октавиан се присвиват, и продължи, като изчакваше, за да атакува: — Този град ще стане втората столица на империята му, казвал ли ти е това? Съмнявам се, че си е направил този труд. Ти винаги си първи в редицата да му целуваш задника. Какво значение има дали ще коленичиш пред военачалник, или пред император?

Отговорът беше бърз и трясъкът на мечовете се поднови. Брут започна да се задъхва. Нямаше обаче слабост в защитата му и Октавиан можеше да се бие цял ден, преди да намери пролука в нея. Младият мъж усети увереността му, отдръпна се и викна:

— Ти си задник! Лъжец, предател и страхливец!

Очите му проблеснаха, докато изчакваше атаката, но Брут само се разсмя и това го обърка.

— Попитай го тогава, като се върне, момче. Питай го какво мисли за твоята обична република. Той ми каза… — Отново се хвърлиха един срещу друг и Брут резна бедрото на Октавиан. Кръвта бликна като фонтан и той продължи весело: знаеше, че скоро ще последва слабост. — Каза ми, че дните на сената са приключили, но вероятно теб ще те излъже, за да пощади крехката ти гордост.

Вече пристъпваха по-бавно.

— Какво си мислиш? Че се биехме за републиката? — попита подигравателно Брут. — Може би преди, когато бяхме млади, но сега той има царица и тя носи сина му.

— Лъжец! — изрева Октавиан и скочи напред.

Кракът му пламтеше от болка. Той знаеше, че Брут го чака да се измори. Замахна и мечът му забърса лявата ръка на Брут — по кокалчетата на пръстите му потече кръв.

— Чудя се дали все пак не бях от правилната страна край Фарсал — каза Брут и отстъпи. Октавиан го последва — накуцваше. Изглеждаше замаян, но дали от раните, или от думите Брут не знаеше.

— Само не ми се преструвай, че умираш, момче. Виждал съм този номер доста пъти — подигра се той.

Октавиан замахна право напред, мечът му се плъзна по бронята на Брут и сряза каишките на рамото. Брут изруга, после продължи все така подигравателно:

— Та значи това хубаво момиче носи син. И защо това те ядосва? Надали е защото си очаквал да си негов наследник, нали? Защо да те няма предвид? Той е плешив и стар, сравнен с теб. Защо да не очакваш един ден да седнеш на мястото му? Богове, сигурно те яде отвътре, че това няма да стане. Когато се роди синът му, колко време мислиш, че ще намери за някакъв далечен роднина?

Смехът му беше жесток и въпреки гласа на инстинктите си Октавиан отново се хвърли в атака. Брут избегна удара му с лекота и отново го перна по същата буза, като този път му пусна кръв.

— Приличаш на теле в кланица, знаеш ли? — каза Брут. — А и ставаш все по-бавен.

И двамата вече се задъхваха, но въпреки това се удряха с желанието да убиват. Брут опита да забие коляно в слабините на Октавиан, но той го посече в крака и му се присмя:

— Боли, а?

— Само сърби — отвърна Брут.

Мечовете зазвънтяха отново: двамата се нападнаха ожесточено. Изведнъж Октавиан изпъшка — мечът на Брут проби бронята му и се заби в ребрата му. Той изпусна оръжието си. Светлината в двора му се стори прекалено ярка, краката му бяха мокри от кръв. Октавиан падна на колене и зачака меча в гърлото си.

Брут изрита меча му настрани, застана над него и го изгледа.

— Всичко това лесно може да се зашие, момче. Обаче се чудя дали да не ти счупя ръката. Какво ще кажеш?

Раната на бедрото болеше ужасно, но той не й обърна внимание. Бяха го ранявали и по-лошо.

Октавиан вдигна очи и каза:

— Ако иска империя, ще му я дам.

Брут въздъхна, после го удари с юмрук и го повали в безсъзнание. Погледна проснатия на земята младеж и каза:

— Ама ти наистина си голям глупак.

Глава 31

В последния ден на лятото роговете в цяла Александрия свиреха — идваше царският кораб. Брут изпрати дванайсет нагиздени римски галери да го посрещнат и нареди да изкарат от складовете достатъчно храна за пиршествата. Пурпурното платно се виждаше отдалече и хиляди лодки се присъединиха към процесията през входа на пристанището като ято пъстропери птици.

Въпреки че дните вече ставаха по-къси, въздухът все още беше натежал от жега. Робите на Клеопатра й вееха, докато тя стоеше на палубата и наблюдаваше приближаването на флотата. Напредналата й бременност беше сложила край на спокойните дни по Нил и тя вече не можеше нито да стои, нито да седи удобно. Юлий се беше научил да се измъква внимателно, когато яростта й се разбушуваше. Сега, като видя римските галери, очите й се присвиха и замятаха яростни искри.

— Довел си армията си тук?

— Малка част от нея — отвърна той. — Не можеш да дойдеш в Рим без охрана.

— Моите войници винаги са ме охранявали — гордо отвърна тя.

Юлий внимателно подбираше думите си.

— Не бих поел и минимален риск с Египет. Галерите пазят наследството на нашия син. Вярвай ми за това. Дадох ти думата си.

Тя усети как детето в нея се раздвижи и потрепери. Дали не беше изгубила трона заради римлянина? Египет се беше уморил през тези пет хиляди години и тя знаеше, че враговете му търсят слабостите му. Младата сила на Рим щеше да държи вълците далече от страната й, също както факли, тикнати в муцуните им. Кръвта й пламваше, когато Юлий говореше за столици-близнаци, но гледката на легионерите, които се тълпяха по пристанището, я плашеше. Можеше да е нежен като мъж, като любовник, но като военачалник приличаше на разрушителна буря и градът й беше привлякъл вниманието му.

Юлий я видя, че потреперва, и взе шал от една от робините. Уви го около раменете на Клеопатра и нежността му изкара сълзи в очите й.

— Трябва да ми вярваш — каза нежно той. — Това е само началото.

Центуриите — стояха в идеален ред на пристанището — приветстваха завръщането на консула и царицата. Клеопатра се качи в носилка, която я скри от погледите на простолюдието. Юлий вървеше от дясната й страна и оглеждаше промените, станали в негово отсъствие.

Изпълненото с хора пристанище носеше усещането за ред, който преди липсваше. Навсякъде патрулираха легионери. Бяха изградени нови митнически сгради или преустроени, за да контролират търговията, която минаваше през Александрия. Брут очевидно беше свършил много работа.

Докато процесията преминаваше през града към царския дворец, присъствието на легионите ставаше дори по-очевидно. Войниците стояха на пост на всеки ъгъл и поздравяваха Юлий. Гражданите на Александрия, излезли да зърнат царицата си, бяха държани назад от солидни бариери на всяка пряка, което оставяше основния път чист.

Юлий се намръщи и се зачуди как ли изглежда обичайната му ефективност на Клеопатра. Преди да тръгне, беше изпратил заповеди до Гърция, но да види още двайсет хиляди свои сънародници да се разхождат из града, беше странно и дори притеснително. Александрия беше чужд град, когато бе пристигнал тук. Сега хората му бяха заети да го превърнат в граничен пост на Рим.

При двореца Клеопатра слезе от носилката си и робите се събраха около нея в шумно въодушевление. Краката я боляха и беше напрегната, но тя се обърна към Юлий, преди да влезе в хладните стаи вътре.

— И как бих могла да ти вярвам?

— Ти носиш сина ми, Клеопатра. Но дори да не беше така, ти си по-ценна за мен от всичко на този свят. Позволи ми да те защитавам.

Тя отвори уста да каже нещо, после размисли и присви неодобрително устни.

Юлий въздъхна. Около тях имаше хиляди негови войници.

— Добре, царице моя. Нека поне го покажа на хората си.

И без повече думи коленичи на стъпалата пред нея.

Клеопатра погледна изчервеното му лице и напрежението й се изпари. Усмивка изви ъгълчетата на устата й.

— Никога не съм виждала мъж да коленичи с такава гордост — прошепна тя в ухото му и това го накара да се разсмее.

След като похапна и се изкъпа, Юлий извика военачалниците си от Галия. Новите военачалници от Гърция трябваше да почакат малко за аудиенция. Избра стаята на Брут в крилото на писарите и я огледа, впечатлен от промените.

Брут и Домиций влязоха първи, поздравиха и седнаха. Регул дойде след тях — обичайното му мрачно настроение бе станало по-ведро след завръщането на Юлий. Октавиан и Кир също заеха местата си. Домиций наля вино.

Всички взеха чашите си и ги вдигнаха към Юлий, преди да отпият. Изглеждаха във форма и потъмнели от слънцето, особено Кир. Той можеше да мине за един от местните. Октавиан имаше нов белег на бузата. От всички той се държеше най-резервирано и Юлий усети, че му липсва непринуденото приятелство от годините им заедно. Беше далече за почти половин година и дистанцията, която се беше появила помежду им, му беше неприятна.

— Има ли нужда от формални доклади, приятели? — попита той. — Или да пием и да говорим, докато слънцето не залезе?

Регул се усмихна, но останалите бяха странно напрегнати. Октавиан разчупи тишината.

— Радвам се да те видя отново, господарю.

Брут гледаше младия мъж с нещо, което можеше да се определи като учтив интерес, и Юлий се зачуди какво ли се е случило между тях. Не искаше да чува за кавги и лоши чувства. Времето, прекарано по Нил, превръщаше тези неща в тривиални.

— Градът е спокоен, Юлий, — каза Брут, — както би могъл да очакваш, след като имаме тук почти трийсет хиляди войници. Имахме няколко инцидента с грабежи и пратих някои хора в пустинята за наказание. Нищо, с което да не можем да се справим. Направихме им добра канализационна система и въведохме малко ред на пристанището. Като изключим това, беше една приятна почивка поне за някои от нас. Как е царицата?

Юлий кимна, доволен от липсата на суетене.

— Трябва да роди след няколко седмици, може и по-скоро — каза той и при тази мисъл погледът му омекна.

— Син и наследник — отбеляза Брут. Юлий не забеляза погледа, който хвърли към Октавиан. — Ще трябва да направиш нещо с Калпурния, когато се върнеш в Рим.

Юлий кимна и отпи от виното си. Споменът как Калпурния хленчи на рамото му не беше от приятните.

— Нямаше как да зная, че ще стане така, когато се ожених за нея — каза замислено той. — Толкова неща се промениха, откакто тръгнах за Гърция.

— Ще се приберем ли после вкъщи? Когато детето се роди? — внезапно попита Октавиан.

Юлий го погледна и забеляза у него напрежение, което не разбираше.

— Да. Ще оставя два легиона тук, за да поддържат мира. Ще пиша на Марк Антоний да изпрати галери с пари за заплати. В името на боговете, хубаво ще е пак да видим Рим. Липсва ми. Копнея да се върна там.

Замислено огледа честните им лица.

— Ще върна останките на Помпей, за да бъдат погребани в града, и ще му издигна статуя, вероятно в собствения му театър. Той не заслужаваше да умре така. Писах на дъщеря ми, за да я уведомя, и ще го почета в смъртта му, поне заради нея.

Спря и се загледа в празното пространство. Беше минала година от Фарсал и споменът за преминаването на Рубикон му се струваше невероятно далечен. Осъзна, че празнината в живота му, която се беше появила по бавния Нил, го е променила. Другите мъже в стаята все още имаха вида на изгладнели вълци, калени в годините на конфликти. Той се чувстваше различен от тях.

— Ще е странно да възстановим републиката след толкова години конфликти и войни — промърмори Октавиан, гледаше виното си. — Градът ще те приветства като спасител на старите дни. — Струваше му усилия да вдигне глава и да погледне Юлий в очите. Цезар го наблюдаваше внимателно.

— Вероятно е така — каза Юлий. — Ще трябва да видя как стоят нещата, когато се върна. — Пропусна блясъка на надежда в очите на Октавиан, докато си наливаше чашата от сребърната кана. — Нещата обаче се променят — продължи той. — Имах време да помисля за това по тази бавна река. Сега имам възможност да издигна Рим над всички градове. Не мога да я пропусна.

Усети погледа на Октавиан и вдигна чашата си за наздравица.

— Мечтите на Александър сега са в моите ръце. От това място мога да погледна по-далече. Можем да разнесем светлината на Рим по света. — Той се усмихна, без да забелязва притеснението на Октавиан. — Като фара на остров Фарос. Можем да създадем империя.

— Тази идея от царицата ли идва? — попита тихо Октавиан.

Юлий го погледна объркано.

— Кръвта ми е свързана с нея. Египет и аз вече сме едно. Рим ще дойде с мен. — Направи жест с чашата към прозореца, усещаше как виното загрява мислите му. — Годините пред нас са златни, Октавиане. Виждам ги.

— За тебе, господарю — каза Брут и вдигна чашата си.

Юлий крачеше нервно и се мръщеше при всеки вик, изтръгнал се от гърлото на Клеопатра. Синът му идваше на бял свят и той трудно можеше да си спомни момент, в който да е бил по-нервен. Когато царедворците го събудиха, той бързо се облече и прати да повикат Брут.

Но когато дойдоха, им казаха, че не могат да влязат при царицата. Покоите й се охраняваха от собствените й хора и Юлий можеше само да крачи изнервено. Празният му стомах къркореше. Чуваше отвътре гласовете на жените и крясъците на Клеопатра. Дори не кимна, когато Брут тикна в ръцете му топъл билков чай.

Призори Сосиген излезе и се разкрещя на робите да донесат още чаршафи и превръзки. Беше зачервен и забързан, но като погледна лицето на Юлий, се приближи към него и каза:

— Синът ти идва, Цезар. Това е велик знак — че ще се роди с първите лъчи на деня.

Юлий го сграбчи за ръката.

— Тя добре ли е?

Сосиген се усмихна и кимна.

— Трябва да си починеш, консуле. Скоро ще те извикат. Царицата е млада и силна, както беше майка й. Почини си.

И влезе при Клеопатра. Чу се сякаш безкраен писък и Юлий изстена.

— В името на боговете, не мога да издържа!

— Така ли беше и когато се раждаше Юлия? — попита Брут.

Юлий поклати глава.

— Не помня. Не, мисля, че не. Но сега съм по-стар. Ако детето умре, колко още възможности ще имам?

— Как ще наречеш сина си? — попита Брут, отчасти за да отвлече вниманието на Юлий от припяването, което се чуваше отвътре. Нямаше представа какви странни ритуали се правят, но това, че Юлий едва ги забелязваше, показваше дълбочината на нетърпението му.

Въпросът сякаш успокои Юлий.

— Птолемей Цезарион — каза той с гордост. — Съюзяването на двете фамилии.

— Ще го покажеш във форума, нали? — предположи Брут.

Лицето на Юлий светна.

— Да. Веднага щом може да бъде местен, ще тръгнем. Царят на Сирия ме покани да го посетя и ще заведа Клеопатра там. После Крит вероятно, или Кипър, Гърция и накрая вкъщи. Ще застанем във форума по време на римското лято и ще вдигна момчето пред тълпата, за да го види.

— Предстои ти битка, ако имаш намерение да създадеш династия и империя.

Юлий тръсна глава.

— О, не. Не виждаш ли? Легионите са ми верни и сенатът ще е с вързани ръце. Независимо дали го осъзнават, или не, империята вече е започната. Кой остана, че да може да се противопостави на исканията ми? Помпей беше последният.

Брут кимна. Очите му бяха потъмнели и замислени.

След час Сосиген изскочи при тях. Сияеше, сякаш той беше бащата.

— Имаш син, точно както предрекох! Ще влезеш ли?

Юлий го тупна по рамото така, че го заболя, и той се намръщи.

— Да. Искам да го видя.

Брут не влезе с тях — тръгна да разпространи щастливата новина сред легионите, които се бяха събрали навън призори.

Клеопатра лежеше на леглото си. Балдахинът беше вдигнат за повече въздух. Беше отпаднала, със сенки под очите и бледа. Една робиня попиваше потта й с кърпа.

В стаята имаше много хора, но Юлий изобщо не ги забеляза. Гърдите на Клеопатра бяха голи и до едната лежеше бебето, което толкова беше искал — мъничкото му личице беше скрито, притиснато до меката плът.

Юлий седна на леглото и се наведе над тях, без да обръща внимание на робинята, която веднага се отдалечи. Клеопатра отвори очи.

— Моята красива царица — възкликна Юлий и се усмихна. — Сосиген каза, че е момче.

— Старият глупак е много горд от себе си — каза Клеопатра и се намръщи, когато бебето стисна зърното й с венците си. — Да, имаш син, Юлий.

Той нежно отмахна един кичур от челото й и прошепна:

— Цял живот те чаках.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се разсмя на собствената си реакция.

— Плача и за най-малкото нещо — каза, после се намръщи, понеже бебето отново се размърда и засука. — Силен е.

Юлий погледна сина си. Току-що родено, бебето беше сбръчкано и синкаво, но избледняваше буквално пред очите му. На главичката му имаше кърваво петно, смесено с черна коса като на майка му.

— Ще му се наложи да е силен, ако остане толкова грозен — каза той и се засмя, когато Клеопатра го перна по бузата.

— Красив е — каза тя. — И е наш. Ще бъде велик цар. Сосиген се закле. По-велик от теб и от мен, Юлий.

Той я целуна нежно и тя се отпусна на възглавниците със затворени очи. Юлий усети, че някой го гледа, обърна се и видя твърдия поглед на една от акушерките.

— Какво искаш?

Клеопатра въздъхна, без да отваря очи.

— Тя не знае латински, Юлий.

Жената направи знак към Юлий и към вратата и тихо промърмори нещо.

— Разбирам — каза той. — Ще се върна, когато си починеш. — Стисна ръката й и се изправи. И благодари на боговете, че е жив, за да има син и съпруга.