Боговете на войната

Историческа бележка

Гай Юлий Цезар е запомнен заради много повече от това, че е бил изключителен военачалник. Вярно е, че са малко военните ръководители, които биха могли да се мерят със стратегическите му умения или харизматичното му лидерство, но това е само част от легендата. Републикански Рим може би е щял да се превърне в империя и без Юлий Цезар, но е можел и да се разпадне. В един от най-трудните уроци на историята Цезар се издига до превъзходство и най-после разбива Помпей при Фарсал. Животът му е мост между две епохи в историята, катализатор на империята.

По време на кариерата си той показва чудесно разбиране на политиката, силата и манипулацията. Не бих казал, че е измислил пропагандата, но със сигурност е един от най-големите и най-ранните й експлоататори. Подкопаването на силата на Помпей чрез публична проява на снизходителност е целенасочена политика. Както Юлий пише в едно от своите писма: „Нека това бъде нов начин за спечелването на победа; нека се подсигурим чрез милост и великодушие!“

Помпей така и не разбира тази тактика, въпреки че Цицерон ясно е прозрял поне част от нея. Той я нарича „коварна снизходителност“ и казва: „Каквото и зло да поражда, тя предизвиква същата благодарност, сякаш е предотвратила причиняването на друго“.

Помпей губи превъзходството си още в началото на гражданската война, когато настоява военачалникът на Галия да се върне в Рим без подкрепата на своите легиони. Цезар прекарва нощта край река Рубикон в размисли дали си струва да започне гражданска война и с характерната си самоувереност решава, че си струва. Така че започва светкавичен поход на юг, и то с такава скорост, че Помпей буквално е уловен неподготвен. Той не може да защитава града и в бързината дори забравя да изпразни съкровищницата. Не че е била необходима. Огромните суми в злато, които Цезар донася от Галия, девалвират римските жълтици с впечатляващите трийсет процента.

Инцидентът по време на празника Бона Деа (Добрата богиня) е точно както го описвам, включително и че Публий е бил облечен като жена, за да не бъде разпознат. На практика той е бил признат за невинен за прелюбодеяние, но Юлий все пак се развежда с жена си, като казва, че „съпругата на Цезар трябва да бъде извън всякакво подозрение“. Несъмнено раждането на наследник е било все по-важно за него и той е разбрал, че е необходимо законността на сина му да не е под въпрос.

Заради сюжета и дължината, съм пропуснал битките в Испания и Африка, в които Юлий и неговите военачалници разбиват верните на Помпей легиони. Когато идва време да търси Помпей в Гърция, той дава контрола над Италия на Марк Антоний и в резултат Марк Брут го предава за първи път — присъединява се към Помпей срещу стария си приятел. Юлий издава заповед да го пощадят, ако е възможно, и това за мен е една от най-трогателните сцени в историята. Прошката спрямо Брут след подобно предателство, ако не друго, показва величието на Цезар.

Юлий акостира в Орикон на западния бряг на Гърция. Не съм включил факта, че той трябва да се върне до Италия с малка лодка, за да събере още хора. Лодката попада в буря и според документите Цезар обяснява на лодкарите да не се страхуват; казва им, че те карат „Цезар и неговия късмет“. Той е вярвал много силно в щастливата си съдба и това е отличителен белег на всичките събития в живота му. Успява да отнеме Дирахий от контрола на Помпей след изтощителен нощен поход.

Въпреки че центурионът Децим е измислен, един от офицерите на Цезар отнема собствения си живот, когато е заловен: заявява, че е свикнал да раздава милост, а не да я получава. Само можем да си представим презрението, което се е съдържало в тези думи. Друга малка промяна, която направих, е, че съпругата на Цицерон Теренция е останала в Рим по време на гражданската война, а не е отишла в Гърция.

Провалът на Помпей частично може би е причинен от неговата болест, за което има някакви свидетелства, или просто се дължи на факта, че се бие с римски враг, който е с най-впечатляващите постижения от всеки жив военачалник. Възможно е и повеждането на сената в Гърция да се е оказало по-голямо препятствие, отколкото знаем. Във всеки случай Помпей има два пъти повече бойци и поне четирикратно по-голяма конница. Не е имало нужда да строи укрепления и да води защитна война.

В един момент Помпей е на крачка от победата. Кошмарната двойна атака срещу силите на Помпей е реално събитие. Една от страните е била задържана и кохортите на Цезар са били разбити. Цезар взема знамето и се опитва да спре бягащите мъже, но те минават покрай него и го оставят сам. Помпей е убеден, че това е засада, и не преследва бягащите сили, което кара Юлий да направи коментара: „Днес победата щеше да отиде при нашите противници, ако те имаха някой, който знае как се побеждава“. Губи деветстотин и шейсет войници. Тези, които са заловени, са екзекутирани от Лабиен. Помпей губи най-добрата възможност, която има. Сенаторите с Помпей изразяват презрение по отношение на нежеланието му да се приближи до врага. Настояват да води по-агресивна война и в крайна сметка той се съгласява.

При Фарсал Помпей командва армия от Испания, Сирия, Галия, Германия и Македония, както и римски легионери. Цезар определя броя на конницата на Помпей на 7000, въпреки че, изглежда, има някакво преувеличение.

Интересната случка за Помпей, който задържа предната си линия, е добре описана, въпреки че различните източници предполагат разнообразни причини. Собственото ми усещане, основано на десетте реда в дълбочина на Помпей, е, че бойният дух на хората му е бил много нисък и той е забелязал нервността в редиците с приближаването на войската на Цезар. Няма нужда да отбелязвам, че това е невероятно лошо решение на военачалника, който е разбил Спартак и е прочистил Средиземно море от пиратите. Никога няма да разберем истинското състояние на ума на Помпей. След Фарсал той изоставя личните си документи и Юлий ги изгаря, без дори да ги погледне.

Следвал съм основните събития във Фарсал, доколкото са известни. Помпей използва конницата си, за да удари Цезар по десния фланг. На конниците му им трябва време да обърнат и да се преподредят и точно тогава по-малката сила на Цезар се връща и ги атакува отзад, а извънредните на Цезар преминават напред, за да ударят фланга и тила на линиите на Помпей. Скоро след това идва пълният погром.

Неизбежното заключение от Фарсал е, че Цезар не е можел да спечели. Помпей е имал всички предимства, но въпреки това хората му са се огънали пред ветераните. Не бива да се забравя, че Юлий е законно избран консул и проявите му на милост са извънредни и безпрецедентни. Корфиний е само един пример от гражданската война, където е пощадил хората, които са се били срещу него. Неговата политика е имала за цел да подкопае позициите на Помпей на бойното поле и явно е имала успех. Вярвам, че Фарсал е повече триумф на пропагандата и разбирането, отколкото военна победа.

На Цезар наистина е била дадена делва с главата на Помпей на доковете на Александрия. Египтяните не са искали римската война в земите си, въпреки че опитът им да я избегнат се е оказал неуспешен. Според документите Юлий плакал за смъртта на Помпей, въпреки че можем само да предполагаме каква е била причината.

Александрия, която е видял Цезар, е изгубена за модерния свят. Както и фарът на остров Фарос, едно от Седемте чудеса на света, което вече не съществува, повечето от улиците и къщите в тази книга сега са под водата. Съвременните разкопки все още откриват статуи на Клеопатра и сина, когото тя ражда на Цезар — Птолемей Цезарион.

Не е изненадващо, че римският консул, който през по-голямата част от зрелия си живот е бил на война, внезапно се отказва от всичко, когато среща двайсет и една годишната Клеопатра. Историята за това как е доставена на Цезар от гръцкия й слуга е широко описана, въпреки че някои източници твърдят, че е било в дълъг чувал, а не в навит килим.

Клеопатра наистина е потомка на Птолемей, един от военачалниците на Александър Велики. Тя говори пет езика и е първата от рода си, която знае египетски. По нейно време Александрия е истинска смесица от култури, със сгради с гръцки колонади и египетски статуи по улиците като Балдахиновия път.

Евнухът, който играе такава роля в контрола над младия Птолемей, всъщност се нарича Потин. Аз го промених, така че името да не е толкова близко до Порфирис, което харесвам. Панек означава „змия“, което ми се стори подходящо. Цезар наистина връща Кипър на Египет като част от преговорите след залавянето на момчето цар. Сцената, където Птолемей плаче и отказва да напусне барикадирания дворец, е вярна. Вярно е също, че когато стига до армията си и отново бива облечен като цар, тринайсетгодишният владетел заповядва незабавно нападение. Той не оживява в битката за власт в Александрия.

Тялото на Александър Велики също е загубено, макар че по времето на Цезар то е положено в Александрия в ковчег от стъкло, точно както съм го описал. Тялото е покрито със златен лист; след като на Александър е бил даден статут на фараон и бог, трупът му вероятно е бил балсамиран.

Само споменах за брака на Цезар с Калпурния през 59 г. пр.н.е. Клеопатра също е била женена за един от по-малките си братя, когато идва в Рим. Съвсем ясно е, че има огромна разлика между формалните съюзи и истинските чувства.

Юлий Цезар наистина среща сина на царя на Сирия по време на голямата си обиколка, преди да се върне в Рим. Тъкмо Ирод по-късно заповядва да се избият всички първородни синове в опит да предотврати пророчеството за раждането на Христос.

Прословутата реплика „Дойдох, видях, победих“ произлиза от четиричасовата битка срещу сина на Митридат в Гърция. Ако не беше това изречение, тя щеше да е един от забравените моменти в историята.

Марк Антоний три пъти се опитва да короняса Юлий на празника на Луперкалия през февруари, а не по време на Египетския триумф. Според документите Юлий на третия път губи търпение, вероятно защото тълпата не аплодира гледката на короната на главата му.

Въпреки че Цезар не носи корона, сенатът го удостоява с безпрецедентни почести. Освен че става постоянен диктатор и Баща на страната, Юлий получава правото и на божествено почитание. Издигната му е статуя с думите „На непобедимия бог“. Дадено му е правото да носи царската мантия на старите владетели.

Днес не можем да си изясним всички причини за тези почести. Вероятно това е опит на хора като Кир да накарат Юлий да прекали и да откъснат от него гражданите, които са го обичали. Също така подобни признания може да са били единственият начин за сената да остане значим за Цезар. Твърди се, че Касий е включил Брут в конспирацията с предупреждението, че сенатът смята да направи Юлий цар. Това може дори да е вярно.

Смъртта на Цезар е по време на идите (15-ия ден) на март през 44 г. пр.н.е. Сенатът наистина се среща в театъра на Помпей, въпреки че не е ясно колко са били свидетелите на убийството. След дълъг размисъл не включих факта, че на Цезар е бил даден свитък, който го предупреждава за заговора. Мъжът, който го дава в ръцете му, преди е бил нает от Брут и винаги ще остане съмнение, че самият Брут стои зад предупреждението, тъй като той е толкова сложна фигура, колкото и самият Цезар. Свитъкът така и не е бил прочетен и сметнах, че ще е ненужно усложнение.

Тулий Кимвер държи Цезар по време на първия удар от Каска — първата от двайсет и трите рани. Само една е наистина фатална, което показва хаоса на убийството. Цезар се бори, докато не вижда, че и Брут участва в заговора, след което вдига тогата над главата си и стои като статуя, докато убийците не приключат задачата си. Смелостта на това действие няма нужда от описание.

Твърди се, че предишната нощ Цезар е изразил предпочитание към бърз край пред агонията на болест или слабост. Епилепсията му го е притеснявала, но никой не чака смъртта, като в същото време планира кампания в Партия. Нито пък се отказва от битката за живота си, когато има поне син, който да продължи рода му. Светоний твърди, че е бил на петдесет и пет, въпреки че тази възраст не може да бъде потвърдена, тъй като датата му на раждане не е известна.

В завещанието си Юлий Цезар определя за свой наследник Октавиан и една от най-големите трагедии е, че Октавиан не позволява на Птолемей Цезарион да достигне зрелост. Въпреки че след убийството Клеопатра избягва в Египет, това не спасява нито нея, нито сина й. Вероятно е вярно, че тези, които имат власт, не позволяват на бъдещите си врагове да пораснат; но това определено е действие, достойно за съжаление.

Историята е пълна с разкази за хора, които са се издигнали на власт чрез войни — и за това как след тяхната смърт империите им се разпадат. Цезар постига позиция, до каквато никой не е успявал да стигне. Използва властта си, за да въведе нов календар, дава гражданство на всички лекари и учители и премества 80000 от най-бедните в колониите, като с това им дава ново начало. Дава на всеки римлянин по 300 сестерции, жито и масло. Легионерите му забогатяват до последния човек, като центурионите получават по 10000 сребърни монети. Триумфите му са несравними, включително и с използването на Тибър, за да се напълни огромен басейн на Марсово поле за яростна „морска битка“. На пиршествата му присъстват по десет хиляди души. Въпреки това вероятно най-добър късмет е имал с това, че е наследен от Октавиан, който взема името Гай Юлий Цезар в негова чест и едва по-късно става известен като Август. Под неговата стабилна ръка се ражда най-дълголетната империя, която светът е познавал. Август е първият император, но Юлий Цезар подготвя позицията му.

Никога не съм вярвал, че Брут участва в убийството на Юлий Цезар от желание за възстановяване на републиката. Това вероятно е била причината, която е представил, и е изкарал пари, с които наистина отпразнува събитията от мартенските иди. Мисля, че сложните отношения със Сервилия играят известна роля, изкарани на повърхността от факта, че Юлий най-после има наследник. Сервилия надживява както Юлий, така и сина си — донасят й пепелта му след битката при Филипи.

Още една промяна, която съм направил, е свързана с мотивите на Брут. Дъщерята на Цезар Юлия първоначално е обещана на Брут, съюз, който би му помогнал да се издигне в римското общество. Тъй като винаги е бил прагматичен, Юлий разваля уговорката, за да я даде на Помпей. Това са много по-човешки причини за омраза, но най-силната може би е в елементите на завист и ярост в техните отношения. Последният удар може просто да е бил това, че Юлий публично прощава предателството при Фарсал. Подозирам, че за Брут това е било непоносимо.

Със серията „Цезар“ исках да покажа как ерата на мъже като Марий, Катон, Сула и Юлий създава бъдещата империя.

През следващите години може да напиша историята след убийството. Нито един от мъжете, окървавили ръцете си в театъра на Помпей, не умира от естествена смърт. По свой начин това е история, велика като всяка друга, но тя ще трябва да почака.