Боговете на войната

Глава 32

Рим беше буден. Галопиращите пратеници бяха донесли новината, че Цезар е слязъл на брега и се прибира вкъщи. Марк Антоний не беше бездействал и всички подготовки бяха направени. Почти милион граждани бяха запалили факли и лампи на градската стена, подготвяха се за празненствата, чистеха и търкаха улиците. Рим приличаше почти на нов. На всички граждани бяха раздадени зърно, хляб и месо и денят беше обявен за общ празник. Градът блестеше, сандъците в храмовете бяха пълни с монети — приношения на боговете от благодарност, че Цезар е невредим. Сега, макар и изморени, римляните седяха с децата си и чакаха роговете да оповестят пристигането му.

Брут яздеше бавно до Юлий — вече наближаваха Рим. Самите му размери правеха Александрия да изглежда провинциално градче. Гражданите го бяха излъскали заради Цезар.

Можеха ли да направят повече, за да приветстват цар? Брут трудно понасяше възхищението на Октавиан при вида на прекрасния Рим на хоризонта. Но това беше изражение, което сякаш споделяха всички в колоната, от войниците от Десети до самия Юлий. Пристигаха като победители и вървяха с гордост, която си бяха извоювали. Брут не можеше да изпита дори частица от тяхната надежда и слава.

Каква слава можеше да намери той между тези стени? Той щеше да е човекът, на когото Юлий е простил предателството, одумван и сочен, докато минава през града. Щеше отново да види майка си. Вероятно като видеше Клеопатра, тя щеше да разбере какво го е отдалечило от Юлий. Очите му лютяха и той пое дълбоко дъх, засрамен от себе си. Беше влизал в много градове. Какво беше за него Рим освен един от многото? Щеше да го преживее. Щеше да го понесе.

Усещаше се така, сякаш от години язди в тази процесия на легионите. Юлий беше приветстван като цар в Сирия, дадоха му роби и дарове — скъпоценни камъни и оръжия. Клеопатра беше доволна да е в сянката му: вероятно най-после разбираше как възприемат царете Юлий. Не можеше да прикрие удоволствието, с което показваше мъничкия Птолемей Цезарион. Владетелят на Сирия имаше много деца, но почете двойката, като доведе първородния, Ирод, и го накара да се поклони пред водача на Рим. Детето бе толкова изнервено, че чак трепереше.

Брут погледна назад към каруцата на царицата — всъщност си беше удобна стая, теглена от волове. Дразнещият плач на детето раздираше въздуха.

По свой начин завръщането им в Рим си беше триумф. Преторът на Крит целуна ръка на Юлий и му отстъпи собствения си дом за престоя му. Войниците ядоха и пиха от личните запаси на претора, но нямаше сбивания и скандали: дисциплината беше желязна. Явно легионерите разбираха високата си отговорност като ескорт на Цезар и неговия син. Почитанието им озлобяваше Брут.

Отначало бе смаян да види как властни мъже коленичат пред Юлий. Беше виждал стария си приятел да кълне, да се кара с Кабера или Рений като ядосана бабичка. Познаваше го от дете и сегашното раболепие на управниците му се струваше светотатство. Те не познаваха Цезар. Те виждаха само плаща и войниците му. Бяха чели докладите и бяха слушали за победите му, бяха му сложили маска, която скриваше един наистина доста по-незначителен мъж. Брут беше видял удоволствието на Юлий от отношението им към него и това го разяждаше като червей.

По-лошо беше в Гърция, където го познаваха. Вероятно му прощаваха заради годината добро управление в Александрия. Беше забравил колко болезнено е да гледа как старите му приятели му обръщат гръб и как се хилят, като го видят до Юлий. Лабиен също — тъмните му очи показваха колко се забавлява да види Брут отново по петите на военачалника.

Ако Помпей беше спечелил, Брут щеше да бъде възнаграден. Вероятно можеше да се кандидатира за консул и гражданите щяха да гласуват за човека, поставил Рим над приятелството, за човека, който ги е спасил от тирана. Само с една битка, на Фарсал, можеше да промени пътя на живота си. Всъщност тъкмо от това го болеше най-силно. Не заради помилването, а заради това, че бе стигнал толкова близо до получаването на всичко. Имаше моменти, когато почти беше убеден в това.

Марк Антоний беше изпратил градския легион под командването на Ахенобарб да се подреди покрай пътя и всички легионери отдаваха чест на Цезар. Когато Юлий стигаше до всяка двойка войници, те заставаха в стегнат поздрав. Те също си бяха свършили работата, гневно призна Брут. Рим беше в безопасност, докато Юлий беше далече. Щеше да е някакъв вид справедливост, ако градът беше нападнат, докато Юлий пренебрегваше задълженията си по Нил, но не, боговете бяха осигурили мир на Рим, сякаш те също искаха да си починат, докато Цезар отново поеме юздите.

Гърците бяха опитали да вдигнат още едно въстание — бяха избрали най-лошия момент, така че битката да започне с пристигането на Юлий. Брут почти съжали мъжете, които бяха въстанали срещу римските си господари. Лабиен би могъл да потуши въстанието и сам, но Юлий се бе намесил. Говореше се, че това показвало, че разбира отговорностите си като първи в Рим и че всички земи били негови, така че можел да контролира всичко. Брут почти подозираше, че го прави, за да покаже на Клеопатра на какво са способни легионите му.

Битката беше незначителна в сравнение с много други, които беше виждал. Юлий отиде с военачалниците си и дори с царицата до мястото, където се беше разбунтувала гръцката армия. Брут все още потреперваше, като си спомнеше крещящите войници, които се втурнаха нагоре по склона към римските позиции. И естествено бяха капнали, когато стигнаха до тях. Въстанието беше потушено само за четири часа, а римляните покриха хълма с трупове.

Флотата спря в Остия, западно от града. Юлий коленичи и целуна земята. Легионите го приветстваха. Въодушевление бе обхванало и Рим, и селцата и градчетата на запад. Хората се бутаха и блъскаха, за да го зърнат. Носеха най-хубавите си дрехи, а жените бяха сплели косите си с такова усърдие, сякаш са празненствата за Бона Деа. Вдигаха децата над главите си, както той щеше да вдигне сина си във форума.

Конете усещаха въодушевлението и вдигаха глави и пръхтяха. Приветствията станаха по-шумни, когато легионите се приближиха към Рим — тежките му порти бяха отворени. Стените бяха отрупани с ръкомахащи граждани, но легионите не нарушиха дисциплината, за да им отвърнат. Войниците се усмихваха, забравили за умората. Гледаха факлите и стените, сякаш никога преди не бяха виждали града.

Брут видя белите тоги на сенаторите зад портите. Как ли щяха да се почувстват, когато научеха за плановете на Юлий за бъдещето? Имаха ли представа за силата, която приветстваха толкова доверчиво? Ако очакваха възрастта да е потушила огъня у Юлий, щяха да се разочароват. Той беше подмладен, сякаш Клеопатра и синът му бяха новата магия на живота му. Рим щеше да се разтресе, помисли си Брут, но пък Цицерон не беше глупак. Без значение какви бяха страховете на сенатора, нямаше човек на света, който в този момент да издигне предупредителен глас. Понякога е по-добре просто да оставиш вълната да се разбие над теб и да събереш парчетата, след като отмине.

Зазвучаха рогове — първо при портите, а после се разпространиха из целия град. Юлий пришпори коня си и излезе пред първите редици на Десети. Не наведе глава, докато минаваше под арката. Вдигна ръка, за да поздрави хората, които се тълпяха от всички страни. Беше си дошъл у дома.

Юлий стоеше на стъпалата на сената пред препълнения форум. Вдигна ръка за тишина, но хората не млъкваха. Направи знак на двама от хората си да свирят с роговете и едва тогава врявата бавно утихна. Той погледна Марк Антоний и му намигна.

Гражданите най-после утихнаха. Юлий беше доволен просто да стои и да се наслаждава на гледката на Рим. Стъпалата бяха изпълнени с мъже, които познаваше от години. Храмовете и сградите около форума блестяха на светлината на късното лято.

— Никъде другаде на света не се чувствам у дома, както в този град — най-после каза той. Гласът му отекна над тълпата, над вдигнатите към него лица. — Видях Галия. Видях Мала Азия. Видях Гърция, Испания и Британия. Минах през градовете на Александър и видях богатства и странни богове. Открих римляни във всички тези земи — оряха и сееха, търгуваха, живееха. Видях нашите закони и нашата слава в толкова далечни страни, че ми се струват като сън. Този град храни света.

Наведе глава, докато гражданите надаваха радостни възгласи, а после, понеже те сякаш никога нямаше да спрат, махна на войниците да ударят с копията си камъните на форума за тишина.

— Изпитвам тъга, че трябваше да донеса останките на Помпей у дома. Той не умря от моята ръка и неговата смърт е черен ден за Рим. Тези, които го убиха, бяха наказани и боговете няма да ги оставят да забравят цената на един консул. Ще ги накарат да плачат завинаги, че са вдигнали ръка срещу един от мъжете на Рим. През следващите години ще си спомнят отговора, който им дадох! Онези от вас, които пътуват и търгуват, ще носят защитата на този град със себе си. Ако сте заловени от врагове, кажете им, че сте римски граждани, и нека знаят, че отговорът дори на една капка ваша кръв ще е буреносен. Бурята ще дойде във ваша защита. Това е моят дар за всички вас.

Вдигна ръка, за да спре радостните възгласи, искаше да продължи да говори. В съзнанието си виждаше това, което можеше да направи с Клеопатра, толкова ярко, че думите просто не можеха да го изразят.

— Прощавам на всички, които вдигнаха ръка срещу мен по време на гражданската война. Както простих на мъжете в Корфиний и в Гърция, прощавам и на всички други, които последваха дълга си и честта си така, както я разбират. Ние сме братя и сестри от една и съща кръв. От днес ще започнем на чисто и нека оставим миналото зад себе си. Аз не съм нов Сула, за да търся врагове зад всяка врата. Имам други мечти за Рим.

Спря. Беше наясно, че сенаторите попиват всяка негова дума.

— Боговете благословиха рода ми със син, от царска египетска кръв. Доведох го вкъщи, за да го приветствате, както приветствахте мен.

Една от акушерките на Клеопатра пристъпи напред с детето и Юлий го взе в ръце. Момчето запищя с изненадваща ярост и писъкът отекна в целия форум. И разби сърцето на Калпурния, която гледаше мъжа, когото обожаваше. Беше го загубила. Обърна се настрана.

Гражданите на Рим изреваха одобрително, когато Юлий се завъртя, за да покаже детето на всички. Той винаги беше имал способността да управлява емоциите им и знаеше, че те най-много обичат зрелищата. Юлий се разсмя гръмко от удоволствие, после върна сина си на намръщената прислужница. Реакцията на тълпата бе изплашила детето и тя трябваше да го успокои.

— Мечтая за свят, в който римските съдилища ще раздават справедливост от Африка до замръзналите земи на север. Ще разказвате на децата си, че сте били тук при завръщането на Цезар. Ще им разказвате за новия свят, който започва от този ден. Ние ще направим този свят наистина велик.

Вдигна ръце, за да укроти възгласите на тълпата.

— Тези неща също си имат цена и няма да станат без усилия. Много римска пот и дори кръв ще бъдат пролети, преди да можем да създадем златен век за децата си и за техните деца. Но аз не се страхувам от цената. Не се страхувам от работата. Не се страхувам, защото съм римски гражданин, гражданин на най-великия град на света.

И пак вдигна ръце, наслаждаваше се на приветствията, сияещ от удоволствие. Сенаторите зад него вече не се усмихваха. Очите им бяха станали твърди и студени, докато думите на Цезар се лееха над форума и разпалваха пламъци в сърцата на тълпата. Всъщност сенаторите се чудеха дали Юлий изобщо може да бъде контролиран.

Аплодисментите и високопарните речи бяха свършили и с падането на нощта сградата на сената бе изпълнена само с отекващите им призраци. Цицерон стоеше сам в сенките. През следващите дни нямаше да има много време за спокойствие и размисли, поне докато не се изпиеше всичкото вино. Чудеше се колко ли деца ще бъдат заченати в града и колко ли от тях ще бъдат наречени на човека, когото Рим възславяше в момента.

Въздъхна. Една амфора хубаво червено вино лежеше неотворена в краката му. Имаше намерение да е сред първите, които да вдигнат тост за Цезар, но някак си беше забравил за това, докато наблюдаваше новите повеи в града. Републиката най-накрая беше умряла и трагедията беше в това, че сякаш никой не го забелязваше. Това, което хора като Помпей и Сула не бяха могли да постигнат със страх или със силата на оръжието, Цезар получаваше с безразличие — и разбиваше вековните традиции.

Отначало, докато Юлий се обръщаше към членовете на благородните фамилии, го бе изпълнила надежда. Смъртта на Помпей не го беше разчувствала и Цицерон си мислеше за старото споразумение с гражданите и как може да бъде възобновено.

Тази крехка надежда обаче продължи само миг. Законите на Рим съществуваха, за да се ограничи властта и престижът, така че никой да не може да се издигне прекалено много над събратята си. Дори в отмиращите вече дни бе имало достатъчно сила, за да се обуздаят Марий и Сула. По някакъв начин Цезар се беше откъснал от останалите, далече от Рим. И се беше обърнал към сенаторите, сякаш бяха молители, докато навън тълпата крещеше името му.

Цицерон не можеше да открие в себе си любов към народа на своя град. Абстрактно погледнато, той се гордееше с честното гласуване, което беше основата на републиката. Властта на сената винаги беше дадена, а не взета. И все пак в крайна сметка същите тези граждани си бяха намерили любимец. Сега Цезар нямаше възпиране, ако изобщо някога бе имало начин да го спрат.

Цицерон поклати глава: спомни си как Юлий беше приел баналните речи на сенаторите. Беше ги оставил да говорят, но когато се изправи, републиката се свлече от него като стара кожа и сенаторите можеха само да седят сковано и да го слушат.

Цицерон бавно се изправи и се намръщи, когато коленете му изпукаха. Шумът на тълпата ехтеше около сената и той потрепери при мисълта да премине през пияната навалица. Щеше ли да е по-различно, ако бяха чули Цезар? Той беше обещал да преобрази Рим — нов форум, величествени храмове и пътища, нови монети от златото на Галия. Всички негови поддръжници щяха да имат място в сената, на легионерите му щяха да бъдат дадени най-добрите земи и те щяха да забогатеят. Планираше четири триумфа през следващите месеци, повече, отколкото бе имал който и да било римски военачалник. Богове, това нямаше край! Сред всичките обещания Цицерон отчаяно очакваше да чуе някакъв знак, че Цезар има нужда от сената. Само дума, с която да спаси достойнството им, щеше да е достатъчна, но такава дума не се чу. Цезар им разказа бъдещето и изобщо не му хрумна, че с всяка произнесена дума се освобождава от тях.

Не го бяха планирали по този начин. Когато Марк Антоний им прочете писмата на Юлий от Египет, обсъдиха как да почетат най-великия военачалник на Рим. И се бяха чудили дали той изобщо ще се съобразява със сената. Цицерон беше гласувал заедно с другите да провъзгласят десетгодишна диктатура — нещо нечувано в историята. Републиката си отиваше — но това беше единственото, което можеха да направят.

Юлий само беше кимнал при новината, сякаш беше очаквал точно това, и Цицерон се отчая. Не пропусна и значението на жеста на Юлий, когато вдигна сина си пред приветстващата тълпа. Цезар нямаше истински равни, които да поставят ръка на рамото му и да го накарат да е предпазлив. Цицерон се зачуди дали триумфът на Цезар ще включва и момчето, което да стои до него и да му шепне: „Помни, че си смъртен!“

Бронзовите врати изскърцаха и Цицерон се обърна, за да види кой се осмелява да наруши уединението на сената. Нали отвън имаше пазачи. Нямаше обаче да се изненада, ако разбереше, че са се отдали на пиене и възбудената тълпа влиза, за да повръща по пейките и стените.

— Кой е? — извика, засрамен от страха, който се усещаше в гласа му. Беше нервният тон на остарял мъж, помисли си с горчивина.

— Светоний — дойде отговорът. — Потърсих те у вас, но Теренция каза, че не си се прибрал. Притеснява се за теб.

Цицерон въздъхна със смесица от облекчение и раздразнение.

— Не може ли човек да намери малко спокойствие в този град?

— Не бива да стоиш тук на тъмно — отвърна Светоний и тръгна в полумрака към него. Цицерон не можеше да види очите му, но усещаше тежкото настроение на провал около него. Светоний също беше изслушал речта на Цезар до последната дума.

Навън някой поде старинна песен за загубената любов, присъединиха се още гласове. Песента беше проста, но въпреки това красива. На Цицерон му се дощя да излезе и да присъедини изморения си глас към техните само за да е част от всичко, преди денят отново да донесе тежката реалност.

Светоний наклони глава и се заслуша. После прошепна:

— Те не го познават.

Цицерон го погледна, откъснат от мислите си. В полумрака очите на Светоний бяха като тъмни сенки.

— Е, ще бъдем ли негови слуги? — попита Светоний. — Това ли е всичко, което постигнахме?

Цицерон поклати глава, повече на себе си, отколкото на събеседника си.

— Трябва да се научиш на търпение, сенаторе. Градът ще остане дълго след като всички ние сме мъртви.

Светоний изсумтя отвратено.

— Какво ме интересува това? Чу плановете му. Наведе главата си с всички останали, които не се осмеляваха да заговорят.

— Ти също не проговори — припомни му Цицерон.

— Как да говоря сам? — сопна се Светоний.

— Ами помисли: сигурно всички сме се чувствали сами като теб.

— Той има нужда от нас, за да управлява — каза Светоний. — Да не би си да мисли, че управлението е лесна работа? Чу ли и една дума за благодарност за работата, която свършихме, докато него го нямаше? Аз не.

Цицерон се ядоса от хленчещия му тон — напомняше му за собствените му деца.

— Той няма нужда от нас — сопна се на Светоний. — Не можеш ли да го разбереш? Неговите легиони са верни само на него и той вече е облякъл мантията на властта. Ние сме последните останки от стария Рим, просто оцелели останки. Всички велики мъже са мъртви.

— И какво ще правим? — попита Светоний.

Гласът му беше плачлив и Цицерон се намръщи. Доста време мина, преди да отговори.

— Ще намерим начин да го привържем към нас — каза най-после. — Хората го обичат днес и утре… но след това? Ще изхарчат парите, които им е дал, и ще имат нужда от нещо повече от мечти, за да си напълнят коремите, от нещо повече от обещания. Вероятно дори отново ще имат нужда от нас.

Потърка излъскания под със сандала си. Слабостта на по-младия мъж го беше ядосала до гняв и мислите му идваха по-бързо.

— Помисли: кой ще приема законите, които иска, и ще му гарантира почести? Почестите не идват само от това, че крещи във форума. Той се опитва да отблъсне тежестта на вековете. А тя може да се върне с още по-голяма сила.

— Значи така ще отговориш? — попита Светоний. Цицерон усети подигравката в тона му и се ядоса още повече. — Ще му се противопоставяме, като приемаме всеки негов закон? Като го почитаме още повече?

Цицерон с мъка овладя гнева си. Наистина имаше много малко съюзници. Не можеше да си позволи да се скара дори с човек като Светоний.

— Ако се възпротивим на волята му, ще бъдем пометени. И тази сграда за часове ще се напълни с мъже, които ще са по-склонни да свеждат глави. Какво печелим от такъв подход? — Спря и избърса потта от лицето си. — Не бива да му позволяваме да разбере, че може да действа сам. Той го подозира, но не го знае със сигурност, разбираш ли. Дори мисълта, че може да се освободи от сената, ще го ядоса. Това е опасен подход, но докато действаме заедно, има надежда. Ако го изпуснем, няма да има.

— Страх те е от него — отбеляза Светоний.

— И тебе би трябвало да те е страх — отвърна Цицерон.

Глава 33

Юлий седеше до фонтана в градината, която някога принадлежеше на Марий, и потъркваше с палец една златна монета. Брут глозгаше една пилешка кълка и се наслаждаваше на спокойствието.

В Рим беше настанала необяснима жега. Пролетта още не беше дошла и късите дни би трябвало да са влажни и студени, но вместо това Тибър беше пресъхнал и градът страдаше от жега и задух. Хладните вечери все пак донасяха приятна отпуснатост и в момента Юлий и Брут бяха доволни да се излежават на слънце, всеки потънал в собствените си мисли.

Брут взе монетата, вдигна я към слънцето и каза:

— Изглеждаш по-слаб. А и имаш повече коса.

Юлий опипа главата си. Брут му подхвърли монетата.

— Знаеш ли, това продължава да ме изумява — каза Юлий.

— Тази монета ще пропътува хиляди мили през ръцете на непознати. Вероятно дълго след мен някой ще подаде копие на лицето ми в замяна на седло или плуг.

Брут вдигна вежди.

— Лицето вероятно ще придаде стойност, не златото.

Юлий се усмихна.

— Добре, но е странно да си мисля, че хората, които никога няма да срещна — и които дори никога няма да видят Рим, — ще носят лицето ми в кесиите си. Надявам се да го погледнат, преди да дадат монетата.

— Очакваш прекалено много от хората. Винаги е било така — каза сериозно Брут. — Ще вземат монетите и земята, които им даваш, и на следващата година ще дойдат да искат още.

Юлий затвори уморено очи.

— Пак ли говориш за колониите? Чух тази реч от Светоний. Той го нарече корупция — да дадеш на бедните в Рим достойнство. Казваш ми колко вреди на човек да му дадеш малко земя и пари, за да засее първата реколта в земята, така ли? От собствените си пари давам на осемдесет хиляди нова възможност в живота и единственото възражение идва от разглезените мъже от сената — Той изсумтя от отвращение. — Мина година, Брут. Да си видял някой от тях да се връща? Някой от тях да се е присъединил към просяците във форума? Аз не съм. — Намръщи се и зачака Брут да оспори думите му.

Брут сви рамене и хвърли пилешката кост във фонтана.

— Лично аз никога не съм се притеснявал дали някой земеделец ще живее, или не. Някои ще гладуват или ще пропилеят на комар това, което си им дал. Други ще бъдат обрани. Вероятно хиляди ще преживеят поне първата година. В Рим обаче има по-малко просяци и това е добре. По този въпрос не мога да споря с теб.

— Светоний го описа като „смело и погрешно“, сякаш е някаква детинска идея.

— Но не се опитаха да те спрат — отбеляза Брут.

— Не биха се осмелили! — сопна се Юлий. — Мога да преброя полезните умове в сената на пръстите на едната си ръка. Останалите са перчещи се идиоти, които не могат да видят по-далече от суетата си.

Брут погледна рязко мъжа, когото познаваше от толкова години.

— А могат ли да са нещо друго? Те са сенатът, който искаше. Издигат ти статуи из целия Рим и измислят нови почести само за да им кимнеш одобрително. Да не би да очакваш разгорещени спорове, след като само с една дума можеш да накараш пазачите ти да ги отведат? Ти ги направи такива, каквито са, Юлий. — Той пак взе монетата и прочете надписа на нея. — Те те направиха пожизнен диктатор и сега се опитват да намерят по-хубави думи, за да разкрасят името ти. Не ти ли се гади от това?

— Спечелил съм си всичко, за което могат да се сетят — каза Юлий.

Отвори очи и Брут не можа да издържи студения му поглед.

— Е, не съм ли? — попита Юлий. — Кажи ми къде съм прекалил след завръщането си. Нима обещанията ми не донесоха добро? Попитай Десети или Четвърти, който командваше някога. Те не виждат вреда в идеите ми.

Брут усети гнева му и се помъчи да го успокои — и да успокои и самия себе си. Юлий му позволяваше по-голяма свобода, отколкото на всеки друг, дори повече, отколкото на Марк Антоний — но той не му беше равен.

— Да, ти направи това, което обеща — отвърна той сухо.

Юлий присви очи, сякаш търсеше в думите му някакво скрито значение, после лицето му се проясни и Брут облекчено си пое дъх.

— Беше добра година — каза Юлий и кимна. — Синът ми расте, а и мисля, че с времето хората ще приемат Клеопатра.

Брут мълчеше, знаеше, че темата е деликатна. Гражданите бяха приветствали новия храм на Венера. В деня на освещаването му бяха дошли на цели тълпи, за да принесат дарове. И бяха видели, че богинята е с лицето на египетската царица. За гняв на Юлий, някой беше осквернил статуята, като й беше нарисувал златни зърна на гърдите, и той постави постоянна охрана и обяви награда за имената на злосторниците. Въпреки това престъплението остана ненаказано.

Брут не поглеждаше Юлий, да не би мрачното му изражение да го накара да се разсмее. Това можеше да го накара да избухне, а Брут знаеше, че играта със суетата на Юлий е опасно удоволствие, и й се наслаждаваше само в моментите, когато повече не можеше да понася постоянния поток от празненства и триумфи.

Чудеше се дали гражданите вече не жадуват за скуката на обикновения живот. Градът вече нямаше рутина, след като диктаторът можеше да обяви поредната голяма игра или внезапно да реши, че поредният му триумф ще продължи още една седмица. Гражданите се веселяха, ядяха и пиеха, но Брут усещаше в гласовете им някаква острота, която подхождаше на собствената му неудовлетвореност.

Беше се наслаждавал на триумфалните сцени в Галия, с имитация на Верцингеторикс, влачен във вериги за публична екзекуция. Беше получил най-доброто място, за да присъства на смъртта на вълците и глигана. Дори Тибър беше преграден, за да се разиграе битката на корабите. Едно чудо следваше предишното и сенатът отговори с отчаян екстаз — нарече Юлий „император“ и „пожизнен диктатор“. Последната му статуя носеше простата табелка „Непобедимият бог“ и когато Брут я видя, се напи до безсъзнание и изчезна за цели два дни.

Имаше моменти, когато мислеше, че просто трябва да яхне коня си и да се махне от Рим. Юлий го беше обсипал с достатъчно богатство, за да си купи къща и да живее в охолство. Мечтаеше и да се качи на някой кораб, да замине далече от обсега на Юлий и да намери най-после спокойствие. Не знаеше обаче дали все още има такова място. Стоеше при Юлий и човъркаше душата си, както дете човърка рана, достигаше до нови и нови дълбини на болката с ужасяващо удоволствие.

— Ще отидеш ли в сената? — попита Брут просто за да наруши тишината.

Юлий изсумтя презрително.

— Да се върна в говорилнята, където мога да си купя хиляда думи за бронзова монета? Не. Имам да пиша писма на царя на Партия. Не съм забравил виновниците за смъртта на Крас и сина му. Това е стар дълг, но ще го потърся заради онези, които вече не могат да говорят.

— Мислех, че все още си пиян от удоволствията на Рим — каза тихо Брут. — Да не би отново да надушваш пролетния вятър?

Юлий се усмихна.

— Вероятно. Може да съм стар боен кон, приятелю, но империята не се изгражда от удобното място в сената. Трябва да ме виждат.

— Мъжете на Десети вече са стари — отвърна Брут. — Никога не бих го повярвал, но те заминаха за именията и къщите, които им даде, без да поглеждат назад.

— Има нови мъже, които да ги заместят — изсумтя Юлий. — Нови легиони, които никога не са чували бойните рогове и не са вървели до изнемога като нас. Какво ми предлагаш да правя, когато приключи последният ми триумф — да седя и да се усмихвам, докато синът ми порасне? Знаеш, че не обичам спокойствието. Никога не съм го обичал. — Усмихна се. — Но все още предстои египетският триумф. Само след няколко часа ще пристигнат писарите и архитектите, за да го планираме. Той ще е най-великият в историята на града, гарантирам ти го.

— Как би могъл да е по-велик от последния? Все още говорят за морската битка на Марсово поле — каза Брут, като едва прикри отвращението си.

Облицованият с камък басейн беше твърде плитък и на дъното му се виждаха мъртъвците — като тъмни корали. В галерите пленници се биеха срещу престъпници и мъже, осъдени на смърт. Прозрачната вода бе станала мътна, а след като я източиха в Тибър, самата река потече червена. Дни наред над Рим се носеше миризмата на разлагаща се плът.

Юлий го тупна по рамото, изправи се и се протегна.

— Наумил съм нещо ново за последния си триумф. — Понечи да разкрие плановете си, после се усмихна. — Ще ти осигуря място във форума за кулминацията. Доведи и младата си съпруга.

Брут кимна. Знаеше, че няма да го направи. Чудеше се дали майка му ще прояви интерес да види как Юлий за пореден път показва царицата си и надутото си его.

— Ще чакам с нетърпение — каза Брут.

Щом заседанието приключи, Марк Антоний тръгна към дома на Юлий. Вървеше с шестима въоръжени ликтори и тълпата се разделяше пред него.

В отсъствието на Юлий в сената се беше разгорял по-оживен дебат, отколкото ако беше там. Това би трябвало да се очаква: в празния стол имаше повече омраза, отколкото в присъствието на човека. Всички знаеха, че Юлий ще получи пълна информация за заседанието. Писарите му записваха и най-глупавите спорове и това изнервяше дори хора като Цицерон.

Имаше моменти, в които обсъжданите теми връщаха старата искреност и плам, които Марк Антоний си спомняше от едно време. Юлий беше отменил данъчната система в римските провинции — бе отнел правото да се събират пари от местните хора. Гърците бяха наясно, че не трябва да позволяват приходите да намалеят след последното пропаднало въстание, но преторът на Испания беше дошъл в Рим, за да се оплаче от растящата корупция. Това беше едно от нещата, които се дъвчеха в сената преди гражданската война.

Касий беше заявил, че проблемът е в самата система, и бе хвърлил поглед към писарите, които прилежно записваха думите му. Слабото му лице се зачерви и пръстите му запотропваха нервно по катедрата. След това дебатът се разми и преторът на Испания беше отпратен без решение на проблемите си.

Не така си беше представял Марк Антоний развитието на нещата, когато Юлий му бе поверил управлението на Италия. Докато гражданската война вървеше към своя край, Рим беше мирен. Вярно е, че той не беше направил сериозни промени, но градът беше стабилен и процъфтяваше. Мъжете, които кандидатстваха за право да търгуват, знаеха, че ще бъдат оценявани според заслугите си. Сенатът прехвърляше трудните проблеми в законите на съдилищата и приемаше взетите решения независимо дали ги одобряваше, или не. Марк Антоний беше работил по-усърдно, отколкото през всеки друг период от живота си, и получаваше лично удовлетворение от реда в града.

Със завръщането на Юлий това се промени. Съдилищата работеха, но никой не беше достатъчно глупав, че да повдигне обвинение срещу любимец на Цезар. Силата на закона беше загубила устоите си и Марк Антоний се отвращаваше от всеобщата предпазливост. Двамата с Цицерон бяха прекарали много вечери в спорове — след като отпращаха слугите и робите, разбира се. Юлий имаше шпиони в цял Рим и едва ли можеше да се намери човек, който да обича толкова малко живота си, че да се осмели да говори против диктатора дори и тайно.

Беше наистина дълга година, замисли се Марк Антоний, докато вървеше нагоре по склона. По-дълга от всяка в римската история. В града беше наложен нов календар, което предизвика поредица от недоразумения и хаос. Юлий беше обявил, че годината ще продължи четиристотин четиридесет и пет дни, преди да започнат новите му месеци. Капризното лято беше започнало толкова късно, че изглеждаше сякаш самите сезони са притеснени. Марк Антоний се усмихна, като си спомни оплакването на Цицерон, че дори планетите и звездите явно се движат по заповед на Цезар.

Навремето градът щеше да наеме астрономи от целия свят, за да проверят системата, която Юлий беше донесъл от Египет. Вместо това сенаторите се надпреварваха да я одобряват, та имената им да достигнат първи до Цезар.

Марк Антоний въздъхна. Военачалникът, когото познаваше от Галия, се беше променил: след завръщането си беше станал по-избухлив. Беше опиянен от успеха си в гражданската война и от сина си. Беше скочил от един живот на битки във великия град, който го приветстваше като бог. Това му беше завъртяло главата, но Марк Антоний си спомняше Юлий от времето, когато Галия беше бойно поле, и все още търсеше знак, че нещата ще се оправят.

Остави ликторите на улицата — не можеше да влезе с въоръжени мъже при диктатора на Рим.

Юлий го прегърна и поръча да донесат студени напитки и храна. Изглеждаше необичайно нервен — ръката му леко потрепери, докато подаваше на Марк Антоний чаша вино.

— Последният ми триумф е почти готов — каза Юлий, след като отпиха. — Искам да те помоля за една услуга.

Брут лежеше по корем и ръмжеше под натиска на силните пръсти, които размачкваха мускулите му. Вечерта беше хладна и тиха, а майка му все още наемаше най-добрите момичета. Беше му станало навик да идва и да си отива, когато му харесва, и настроенията му бяха добре известни на жените на Сервилия. Момичето, което го масажираше, не беше казало и дума, откакто той се бе съблякъл гол и се беше проснал по корем на дългата пейка, но Брут усещаше неизречената покана в намазаните й с масло ръце. Не откликна. Умът му беше прекалено изпълнен с отчаяние и гняв, за да търси облекчение в умели прегръдки.

Чу леки стъпки откъм вратата и отвори очи. Беше Сервилия. Подсмихна се сардонично, като го видя гол.

— Можеш да си вървиш, Талия — каза Сервилия.

Брут се намръщи. После без притеснение седна на пейката. Майка му не заговори, докато момичето не излезе. Тя също добре познаваше настроенията му и обикновено не се появяваше, когато той идваше в къщата. Това, че бе дошла, означаваше, че има нещо важно.

Косата й беше сива като облак, всъщност вече почти бяла, откакто бе спряла да я боядисва. Вече не я пускаше свободно, а я връзваше на тила си с яростна старателност. Все още имаше изправената стойка, която привличаше очите на мъжете в младостта й, но възрастта я беше съсухрила. Брут си помисли, че я обича тъкмо заради гордостта й и заради отказа й да бъде унищожена от живота в Рим.

Сервилия беше във форума, когато Юлий вдигна сина си, но когато Брут дойде тук вечерта, се държа със студена резервираност, която изискваше уважение. Той би й повярвал, ако нямаше моменти, в които при споменаването на името на Юлий в очите й проблясваше искра. Тогава тя вдигаше ръка, докосваше голямата перла, която висеше на врата й, и се заглеждаше в далечини, недостъпни за Брут.

— Облечи се, сине — каза Сервилия. — Чакат те.

— Кой ме чака? Никой не знае, че съм тук.

— Без имена, Брут. Поне засега — каза тя и му подаде тогата му. — Аз ги поканих.

Брут я изгледа ядосано. После погледът му прескочи към камата, която бе оставил на близката пейка.

— Въоръжени ли са?

— Те не са заплаха за теб. Казах им, че ще изслушаш това, което имат да ти кажат. После ще си тръгнат и Талия може да довърши работата си — или можеш да вечеряш с мен.

— Какво си намислила, майко? — попита Брут твърдо. — Не обичам тайните игрички.

— Виж се с тези хора. Изслушай ги — каза тя, сякаш изобщо не го беше чула. — Това е всичко. — Наблюдаваше го мълчаливо как препасва камата си. — Стана силен мъж, сине. Годините ти донесоха не само белези.

Излезе и след миг вратата се отвори и влязоха двама сенатори. Брут присви подозрително очи — бяха Светоний и Касий, сковани от напрежение.

— Какво е толкова важно, че сте дошли в дома на майка ми? — попита Брут и сложи ръце на колана си — дясната близо до дръжката на камата му под дрехата.

— Къде другаде е достатъчно усамотено в Рим? — наглед небрежно каза Касий.

Брут гледаше изпънатите жили на врата му и се зачуди дали майка му е толкова глупава, че да пусне в дома си убийци. Сенаторът явно беше страшно напрегнат и на Брут не му харесваше, че е толкова близо до него.

— Казвайте каквото ще казвате.

Махна им към пейката и внимателно ги загледа как сядат. Не седна до тях: искаше да има възможност за бързо движение, ако се наложи. Инстинктът му го предупреждаваше да е нащрек, но нервността му не пролича в нищо. Дръжката на камата лежеше успокоително под ръката му.

— Няма да използваме имена — каза Касий. — Никакви. Навън е тъмно и не ни видяха. Всъщност никога не сме се срещали, нали така. — Устните му се разтеглиха в неприятна усмивка.

— Продължавай — каза рязко Брут. — Майка ми ме склони да ви отделя малко време. Ако не можете да ми кажете нищо полезно — вървете си.

Двамата мъже се спогледаха и Касий нервно преглътна.

Светоний се изкашля и каза:

— В града има хора, които не са забравили републиката. Хора, които не харесват, че към сената се отнасят като към слуга.

Брут рязко си пое дъх. Започваше да разбира.

— И?

— Тези, които обичат републиката, не може да са доволни, че толкова много власт е съсредоточена в ръцете на един човек — продължи Светоний. Огромна капка пот си проправяше път от косата по бузата му. — Не искат царски род, покварен от чуждестранна кръв.

Думите сякаш увиснаха във въздуха. Брут мълчеше. Мислите му бушуваха. Доколко майка му бе предусетила намеренията им? Животът и на четиримата беше застрашен, ако дори някое от момичетата ги подслушваше.

— Изчакайте — каза той и тръгна към вратата.

Светоний и Касий се вцепениха. Брут рязко отвори вратата и видя, че майка му седи в дъното на коридора. Тя се изправи и дойде при него.

— Ти участваш ли в това? — попита той тихо.

Очите й проблеснаха.

— Събрах ви. Останалото зависи от теб.

Брут я погледна и видя, че студенината й е само маска.

— Изслушай ги — каза тя.

— Сами ли сме? — попита той.

Тя кимна.

— Никой не знае, че са тук и че се срещат с теб.

Брут се намръщи.

— Може да ни убият.

Тя му се усмихна подигравателно.

— Просто ги изслушай и побързай.

Той влезе при сенаторите. Знаеше какво искат — но беше прекалено много, за да го възприеме така отведнъж.

— Продължавай — обърна се към Светоний.

— Говоря за доброто на Рим — каза наперено Светоний. — Искаме да се присъединиш към нас.

— За какво? — настоя Брут. — Кажи… или се махай.

Светоний бавно си пое дъх.

— Трябваш ни за… убийството. Трябваш ни, за да ни помогнеш да върнем силата на сената. Има слаби мъже, които ще гласуват за цар, ако не ги спрем.

Брут изтръпна от неестествен страх. Не можеше да поиска от тях да произнесат името. Не знаеше дали ще понесе да го чуе. Така че попита:

— Колко са с вас?

Светоний и Касий отново си размениха предупредителни погледи.

— По-добре е засега да не знаеш — каза Касий. — Все още не сме чули отговора ти.

Брут мълчеше и лицето на Касий се скова.

— Трябва да отговориш. Стигнахме прекалено далече, за да спрем.

Брут ги гледаше. Знаеше, че няма да го оставят жив, ако откаже. Сигурно имаше стрелци навън, да го пронижат, когато си тръгне. Той също би поставил засада.

Нямаше значение. Още от самото начало знаеше какво ще каже.

— Да — прошепна той и двамата сенатори се отпуснаха. — Трябва да си имаме поне малко доверие… но не искам да въвличате майка ми — продължи Брут. — Ще наема друга къща, в която да се срещаме.

— Мислех, че… — започна Светоний.

Брут вдигна ръка и го прекъсна.

— Не. Аз съм човекът, който може да ви поведе. Няма да рискувам живота си с глупаци и тайни. Щом трябва да се направи, трябва да се направи добре. — Спря и си пое дълбоко дъх. — Ако ще рискуваме живота си за доброто на Рим, трябва да е преди пролетта. Той планира поход в Партия и това ще го отведе далече, може би за години.

Касий се усмихна триумфално. Изправи се, протегна му ръка и каза:

— Републиката си струва риска.

Брут стисна тънките му пръсти.

Глава 34

Листенцата на червените рози се сипеха от покривите с милиони върху процесията на диктатора и гражданите на Рим се протягаха към тях очаровани като деца, привлечени от обаянието на славата. Юлий беше отпуснал на всяко семейство кесия сребро, делва зехтин и торба зърно тази сутрин и градът беше изпълнен с аромата на прясно опечен хляб. Хиляди се бяха събрали да гледат как Юлий принася в жертва бял бик в храма на Юпитер. Знаците бяха добри — той знаеше, че ще са.

Беше наел хиляди за подготовката на триумфа, от бившите си легионери, натоварени със залавянето на животни в Африка, до каменоделците, на които беше поръчано да пресътворят Александрия в Рим. Статуи на египетските богове се издигаха покрай пътя през града и по тях се катереха деца.

Ярки знамена весело плющяха над града.

Дългата колона се виеше по главните улици. Войниците от Десети и Четвърти вървяха първи — вървяха като герои и всички граждани ги посрещаха с одобрителни викове: тези мъже бяха завзели Галия и бяха разбили Помпей при Фарсал.

След тях вървяха гладиаторите и водеха вързани леопарди, които ръмжаха и се дърпаха.

А в средата на процесията трополеше огромна карета, висока повече от двайсет стъпки, със сфинксове отпред и отзад. Осемдесет бели коня я теглеха и тръскаха глави. Юлий и Клеопатра седяха един до друг на високата платформа, зачервени от гордост. Клеопатра бе с кървавочервена дреха, разкриваща корема й, който вече си бе върнал формата отпреди раждането. Клепачите й бяха почернени, косата й беше вързана със злато. Рубини блестяха на ушите и на шията й. Розовите листенца летяха над двамата и Юлий й показваше чудесата на Рим. Жълтиците падаха като дъжд в протегнатите ръце под тях.

Клеопатра беше наредила да доведат най-добрите храмови танцьорки на Египет и сега хиляди красиви момичета се гънеха и подскачаха на странната музика от родната й страна, гладките им голи крака предизвикваха възхитени усмивки сред тълпата. Беше чувствено и диво и Клеопатра се смееше високо от удоволствие. Беше направила правилния избор с Цезар. Римляните бяха и весели, и енергични — харесваше ги! Това бяха хората, които строяха галери и мостове и полагаха водопроводи на стотици мили. Вярно, че развълнуваната тълпа не знаеше нищо за прекосяването на пустини и морета, но от утробата й излизаха войници, мъже от желязо, които не отстъпваха пред нищо.

Синът й щеше да е на сигурно място под грижите на тези хора, тя беше убедена в това. Египет щеше да е в безопасност.

Отне им часове, за да минат през целия Рим. Тълпата бушуваше. Египетските ловци бяха хванали огромна мъжка горила — дори Клеопатра не беше виждала такъв звяр. Горилата ревеше и всички я гледаха със страх и се отдръпваха от ужас, и се смееха, когато удряше с огромните си лапи здравите решетки. Юлий искаше чудовището да се бие с мъже с мечове на арената и нямаше по-добра реклама от яростта му. Хората обичаха новите неща и той им беше докарал най-странното животно на Африка за тяхно развлечение.

Когато наближиха форума, Клеопатра влезе зад завесите, в стаята от коприна и злато, за да се преоблече. Рубините бяха свалени и робите сложиха на китките и глезените й огромни смарагди в сребърен обков и добавиха още мазило върху очите й. „Нека гледат зяпнали царицата на Юлий — помисли си. — Нека завиждат“.

Излезе и гордо застана до Юлий на стъпалата на сената.

Марк Антоний пристъпи към тях, държеше корона — най-обикновен златен обръч. И я сложи на главата на Юлий.

Тълпата внезапно се смълча.

Юлий изчака, после с горчива усмивка свали короната и пребледнял от напрежение я върна на Марк Антоний.

Тълпата ревна одобрително.

Марк Антоний явно не разбра реакцията на гражданите и отново пристъпи напред и пак постави короната на челото на Юлий. Той вдигна ръка и докосна мекия метал: знаеше, че римляните искат отново да се откаже. Надеждите му бяха разбити, но представлението трябваше да продължи.

Отново свали короната и я върна на Марк Антоний.

— Стига толкова — изсъска през зъби.

Марк Антоний сякаш не го чу. Беше се страхувал от най-лошото, когато Юлий го помоли да го увенчае на форума. Сега реши, че това е демонстрация на републиканска гордост, и направо се задъха от въодушевление. Със смях вдигна короната за трети път — Юлий изгуби търпение.

— Ако още веднъж сложиш това нещо на главата ми, никога вече няма да видиш Рим — изръмжа той и Марк Антоний се отдръпна объркано.

Лицето на Юлий беше почервеняло от гняв. Какво трябваше да каже? Речта, която беше подготвил, бе за след като го увенчаят. Не можеше да разбере в какво се е провалил, но знаеше, че не може да приеме короната. Погледна Клеопатра и въздъхна разочаровано. Тя знаеше за надеждите му — и тъкмо тя да види как се разбиват, беше ужасно.

— Може би ще дойде ден, в който Рим отново ще има цар — каза най-после той, — но няма да е днес.

Тълпата се развика одобрително и Юлий прикри гнева и разочарованието си, и слезе от стъпалата. Всички му правеха път и викаха одобрително — всъщност заради това, че не беше приел короната.

А той изгаряше от унижение. Триумфът още не беше приключил. Конете и клетките, танцьорките и колесниците трябваше да стигнат до новия форум и да спрат при храма на Венера. Юлий мълчаливо се закле, че ако тълпата и там не покаже нужното одобрение, преди края на деня ще се пролее кръв.

Един мъж със сребърна броня гледаше към стъпалата на сената, където се бяха подредили сенаторите с белите си тоги. Разбираше много по-добре от тях какво се бе опитал да направи Юлий и това му помогна да затвърди решимостта си. Рим щеше да бъде изчистен от покварата и той, Брут, щеше да тръгне по пътя си, без да е засенчен от Цезар.

Сервилия лежеше будна в тъмнината: не можеше да заспи. Най-после беше захладняло и дори валеше: тя слушаше трополенето на дъжда по керемидите над главата си.

Беше тихо: и последните гости си бяха тръгнали още преди часове. И тя също би трябвало да е заспала още преди часове, но сънят не идваше.

Не искаше да мисли за него, но спомените се връщаха и яркостта им отнемаше възрастта. Дори през деня усещаше, че мислите й се връщат към старите времена, но през нощта нямаше какво да спре спомените, които се промъкваха в обърканите й сънища.

Тя го бе обичала в нозете на Александър и той беше неин, с тяло и дух. И тя беше негова. Тогава той гореше за нея — преди жестокостта на годините да го направи твърд.

Виждаше лицето му, докато държеше сина, който винаги беше искал. Дори да я беше забелязал в тълпата, нямаше да я познае — беше се превърнала в побеляла старица. В момента на най-голямата му радост го мразеше със страст, която почти беше забравила. Брут беше разбрал колко е плитка любовта му. Домъчня й, като си спомни колко беше спорила навремето със сина си. Предателството му я беше изплашило, но пък тогава Помпей управляваше града с твърда ръка. Тя не се беше вслушала в предупреждението на Брут, че Юлий никога няма да има нужда от нея така, както тя има нужда от него.

Не я интересуваха помпозните доводи на хора като Светоний и Касий. Тя виждаше завистта им такава, каквато е, въпреки честта, в която се кълняха. Бяха прекалено дребни, за да обичат републиката или дори да осъзнаят какво е означавала някога. Всъщност го мразеха, защото не ги забелязваше. Гордостта и суетата бяха силите, които ги водеха. Тя го знаеше — винаги бе разбирала сърцата на мъжете. Щяха да играят игрите си — на заговори и шепот в сенките, — уплашени от истината. Нея истината не я плашеше. Нейната омраза беше чиста.

Вдигна ръка към лицето си и се изненада от сълзите по сбръчканото си лице. Това беше истината на годините, които я ограбваха. Годините отнемаха радостите и оставяха само горчива болка и сълзи, които избликваха от празнотата.

Колко съпруги беше взел, за да даде живот на семето си? Нито веднъж не беше поискал дете от нея. Нито веднъж, дори когато утробата й беше жадна, а плътта й силна и млада. Хиляди пъти беше използвал знанието й срещу враговете си. Тя го беше пазила — а сега беше забравена. Ръцете й се вкопчиха в завивките: мислеше за гордостта си и гордостта на сина си. Винаги има цена, която трябва да се плати.

Дъждът се усили и Сервилия заплака отново. Рим щеше да е чист призори, на идите на март. Миналото вече нямаше да тревожи съня й.

Глава 35

Юлий вървеше сам през събуждащия се град към сградата на сената — синът му беше прекъсвал съня му с плача си.

Обичаше Рим в тези моменти след дъжд, когато въздухът ухаеше на свежест и чистота, а денят тепърва идваше, изпълнен с обещания.

Нямаше пазачи, които да развалят спокойствието на утринта. Нямаше нужда от ликтори, които да се мръщят на хората и те да свеждат очи. Рим може и да не беше одобрил короната, която му беше предложил Марк Антоний, но пък самият той беше недосегаем. Не се страхуваше от римляните, както се бяха страхували Сула и Помпей. Те се бяха отнасяли с гражданите като с непослушни деца, изплашени от силата, която ги беше довела на власт. Той нямаше нужда от подобна защита. Крачеше по каменния път, потънал в мисли.

Без Клеопатра сигурно щеше да напусне Рим преди месеци. Когато беше далече, можеше да обича града си като някаква абстракция. Можеше да говори за родината си и да я споменава в едно и също изречение с Александрия, Картаген и Атина, центровете на древни и все още издигащи се империи. Разстоянието някак придаваше романтика на извисяващия се мравуняк на реалността. Когато Рим беше на стотици мили на запад, можеше да види славата на неговите учени, на неговите изобретения и търговия. Беше му трудно да си спомни, че тези неща съществуват, докато се задушаваше от дребнавите съперничества и суетата на сената. Между двете имаше огромна пропаст. Когато се отчаеше, виждаше само най-ужасното лице на града. Животът гъмжеше в мръсните му улици, само с няколко монети човек можеше да си купи жена, мъж или дете. Когато беше горещо, градът вонеше като гноясала рана, а в студ хиляди гладуваха и мръзнеха. В тези моменти едва успяваше да си поеме дъх. Вътрешното му зрение се бореше с грубата истина и той изпитваше болезнено желание да се махне, да остави всичко това зад гърба си.

Отначало беше опиянен от мисълта, че има властта да промени нещата. Каквото и да намислеше, каквото и да си представеше, раждаше нещо ново. Беше временна радост, като всичко друго. Копнееше за нещо, което не можеше да назове, и когато военачалниците му дойдоха с новината за размирната Партия, дори се зарадва. Марк Антоний можеше пак да управлява Рим, или може би Октавиан — той си беше извоювал правото да остави своя белег върху града, а и докато стане мъж, синът на Юлий щеше да се нуждае от силен защитник. Това щеше да е Октавиан, реши Юлий — представи си лицето му, когато чуе новината.

Нови легиони се бяха събрали, за да тръгнат срещу Партия. Той беше доволен от толкова много млади хора. Те все още не бяха станали цинични. Носеха всъщност повече от мечове и щитове. Носеха в себе си най-пречистената форма на града, най-чистата му същност. И тя щеше да ги води през болка и изтощение. Щеше да поддържа дисциплината им, когато видеха идващата смърт и внезапно осъзнаеха, че тя няма да ги отмине. И всеки от тях щеше да придаде стойност на това, което е оставил зад гърба си. Щяха да казват: „Това си струва живота ми“. И щяха да го жертват. Град без такива млади мъже, които да се изправят на Марсово поле, не можеше да има никаква стойност.

Спомни си какво му беше казал Брут за пролетния вятър и се усмихна. Вярно беше, че мисълта за нова кампания беше накарала кръвта му да закипи. Времето му в Рим беше точно такова, каквото беше искал да бъде. Триумфите му щяха да се помнят с поколения, а сенатът го беше почел като никой друг в историята. Сципион би дал дясната си ръка за титлите, с които бе удостоен той. Марий би се наслаждавал на всеки момент.

Видя напред самотна фигура с толкова бяла тога, че изглеждаше като зимен скреж. Мъж. Намръщи се, когато тръгна към него. Не можеха ли да изчакат? Какво беше толкова важно, че трябва да прекъснат мислите му, преди дори да е започнал денят? Мъжът се приближи — беше Касий.

— Цезаре, сенатът се събира в театъра на Помпей. Дойдох да ти съобщя.

— Защо, какво се е случило? — попита Юлий. Спокойствието му се беше изпарило.

— На идите на март е годишнината от провъзгласяването на Помпей за консул — каза Касий. — Подходящо е да почетем семейството му по този начин. Решението беше взето в твое отсъствие. Бях притеснен, че може да не е стигнало до теб, и…

— Добре, достатъчно — сопна се Юлий. — Нямам време да чета всички писма.

Касий само наклони глава.

Завиха надясно към Капитолийския хълм.

Юлий внезапно спря.

— Какво ти стана? — попита Касий.

— Нищо. Просто се сетих за един старец, когото познавах преди много време.

— Разбирам — отвърна машинално Касий.

— Потиш се, Касий — отбеляза Юлий. — Трябва да се упражняваш повече, за да поддържаш форма.

— Прав си — отвърна Касий; гледаше напред.

Театърът на Помпей понякога — още от завършването си — се използваше като втора сграда на сената. Юлий дори изпитваше удоволствие да спори със сенаторите в нозете на статуята на Помпей. Тя се извисяваше над всички, несравнимо произведение, уловило строгите черти на покойния.

Изненада се, като видя пред вратата само няколко сенатори. Щом го видяха, двама от тях влязоха вътре. Юлий се намръщи при мисълта за работата, която го чакаше. Когато беше млад, беше наблюдавал дискусиите в сената с нещо, което се доближаваше до страхопочитание. Беше се възхищавал на великите мъже, които променяха Рим със силата на мислите и думите си. Беше вдъхновен от риториката им.

Трагедията на опита и годините беше в това, че героите губеха блясъка, който бяха имали. Вероятно новите мъже, които беше довел в редиците на сенаторите, все още стъпваха на пръсти при приемането на законите. Вероятно бе видял последните велики мъже на Рим. Мъже с достатъчно сила, за да се противопоставят на ограниченията на републиката. Беше се учил от тях, но тези битки бяха минало, независимо дали носеше корона, или не.

Мина през входа, като леко кимна на хората, които стояха в сивкавата светлина, и зае мястото си до трибуната. Щеше да им говори днес. Отново щеше да се опита да ги убеди в необходимостта да разширят земите и властта на Рим. Щеше да говори, та дори да бяха глухи за думите му и слепи за идеите му. Рим не биваше да лежи на старите си лаври. Десетки пъти беше виждал малки въстания да разпалват пожари в цялата страна и силата на сената да бъде предизвиквана отвън. От Митилена до Сирия той беше свидетел как лешоядите чакат Рим да потъне поне веднъж в дрямка.

Десетки дребни царчета по света коленичеха пред Рим и въпреки това търсеха момент на слабост. Само глупак би им го дал. Ако римските военачалници някога спряха и кажеха: „Рим е дотук“, това щеше да е краят на милиони животи, дадени, за да се стигне до тази граница. Това щеше да е пукнатината, която да пръсне стъклото.

Беше дотолкова потънал в мислите си, че не забеляза как Тулий Кимвер се приближава по пътеката между пейките. Младият мъж стигна до него и като че ли се препъна… и внезапно го сграбчи за тогата.

— Какво правиш? — извика Юлий и се опита да се откопчи от ръцете му. Всички ги гледаха. Няколко души се втурнаха да му помогнат. Просто трябваше да ги остави да дръпнат Кимвер настрана. Наказанието, че се е осмелил да му посегне, беше смърт и той нямаше да прояви милост.

Кимвер беше млад и силен, но Юлий беше закален като дъб от хилядите мили походи. И все пак не можеше да се освободи от вкопчените в гърлото му пръсти.

Тичащите към тях закрещяха. Юлий видя как Светоний вади кама, видя и разкривеното му от злоба лице. Ужас изпълни сърцето му — той най-сетне разбра какво става. Кимвер се усмихна, когато видя, че диктаторът е осъзнал какво ще се случи, и го стисна още по-силно, за да може Светоний да нанесе удара.

Юлий се огледа отчаяно. Къде беше Кир? Брут? Къде бяха Октавиан и Марк Антоний? Изрева, когато Светоний замахна и ножът му остави кървава резка на рамото му. Хватката на Кимвер се отпусна, други се скупчиха, за да го убият, Юлий се дърпаше, викаше за помощ. Изпъшка, когато един нож се заби в ребрата му и се вдигна за нов удар.

Един от мъжете падна върху него и с това попречи на останалите. Юлий успя да се надигне и опита да спре с ръка камата, която се беше насочила към шията му. Острието прободе дланта му и той извика от болка. В следващия миг падна на пейката, затиснат от нападателите.

Навсякъде имаше кръв — цапаше белите им тоги, впръскваше лицата им. Юлий си помисли за сина си и се ужаси какво може да му се случи.

Юлий викаше за помощ: знаеше, че все още може да оживее, да излекуват и най-тежките му рани. Ако дойдеше Октавиан, щеше да прогони тези зверове, които крещяха в екстаз около него.

Двама го хванаха за раменете, ръцете им бяха хлъзгави от кръв. Кръв блъвна и от устата му, силата му се стопи. Можа само да вдигне очи в отчаяние, докато те пъхтяха в лицето му, бяха толкова близо, че усещаше дъха им.

— Чакайте — чу глас наблизо.

Кървавите ръце блъснаха Юлий към облегалката и той вдигна глава в агония и надежда, за да види кой ги е спрял.

Брут идваше по централната пътека на театъра, с ръце зад гърба. Юлий го погледна с надежда… но после видя, че и най-старият му приятел вдига кама, и изстена отчаяно. От раните му се лееше кръв, но зрението му сякаш се беше изострило, като че ли всяко сетиво се бореше за живот. Усети как ръцете на враговете му го пускат, но вече не можеше да помръдне, вече не искаше да се бие с тях. Само попита:

— И ти ли, Бруте?

Брут пристъпи към него и вдигна ножа пред лицето му. Очите му излъчваха огромна тъга — и триумф, който Юлий не можеше да понесе.

— Да — отвърна тихо Брут.

— Тогава ме убий бързо. Не мога да живея, след като знам това — каза Юлий. Гласът му беше шепот.

Останалите се отдръпнаха в страхопочитание, взрени в кръвта, която бяха пролели. Юлий дори не ги погледна. Бавно, без да откъсва поглед от Брут, хвана усуканата си тога и я вдигна нагоре.

Брут мълчаливо гледаше как Юлий им показва презрението си. Цезар наведе глава и я уви в тогата си с треперещите си ръце. И неподвижно зачака смъртта.

Зъбите на Брут лъснаха, после той заби ножа през плата, право в сърцето.

И тишината изчезна: останалите скочиха върху Цезар и ръгаха и мушкаха, докато той не се свлече на пода безжизнен, целият в кръв.

Храмът сякаш кънтеше от дишането на мъжете — единствения звук на света. Брут ги огледа. Всички се бяха втренчили в тялото, което лежеше между пейките, сгърчено, лепкаво от кръв. Кръв беше изпръскала лицата им, ръцете им, косите им.

— Най-после е мъртъв — промърмори Светоний. Трепереше, изглеждаше слаб и объркан. — Какво ще стане сега?

Всички погледнаха Брут за отговор.

— Сега ще излезем — отвърна той. Гласът му потрепна. — Ще отидем в сената и ще кажем какво сме направили. Освободихме Рим от един тиранин. Няма от какво да ни е срам.

Светоний понечи да избърше ножа си и Брут вдигна ръка, за да го спре.

— Не. Нека кръвта покаже честта на хората, които имаха смелостта да се изправят срещу тиранина. Така спасихме републиката. Нека се види. Сега, след като него го няма, Рим може да започне да се изцерява.

Очите му блестяха. Той погледна трупа на мъжа, когото беше познавал и когото бе обичал.

— И ще го почитаме като бог — каза съвсем тихо, едва чуто.

Заговорниците започнаха да излизат; хвърляха погледи назад, за да се уверят, че е истина.

Тръгнаха с окървавени ръце по древните улици на Рим. Вървяха гордо.