Борба на борда

Глава IIIБРЕГОВЕТЕ НА „НАШЕТО МОРЕ“

Отдясно безплодните Брионски скали, издигащи се като преграда на входа на пристанището, пречеха на морето, което с глух и неспирен шум се разбиваше в основата им, да влезе в него, оставяйки само откъм юг един отвор колкото да минат корабите.

Рибарски лодки с кръстосани и пъстроцветни платна изкачваха бавно канала, докато една голета слизаше надолу по него. Платната й се отразяваха във вълните, събуждани от северозападния ветрец.

Също и един малък параход „Бенако“ на Лойд цепеше бързо вълните на канала, изпускайки от комина стълб черен дим. Макар че вечерникът се канеше да слезе и да промени посоката си, „Само Италия“ плаваше към юг, минавайки близо край островчето Сан Джероламо, някога доста високо, но сега изравнено със земята, тъй като бе служило за източник на камъни, особено за бента на Маламоко. Бяха останали още огромни каменни блокове и двадесетина работници ги прекарваха с волове до кея на пристанището.

Минахме пристанището, излязохме от канала и се намерихме твърде скоро пред залива Пола, чиито води са доста дълбоки. Защитен е от островчета и крепости, снабдени с добра артилерия. С помощта на бинокъл успях да различа крепостта, разположена в дъното на залива отчасти върху един хълм и отчасти в равнина. Забелязах обширния арсенал и арената, стара постройка, напълно откъсната от останалите къщи.

Гледана отдалече, Пола изглеждаше голям град, но всъщност се състои от две-три камбанарии и не много къщи, обитавани от малко жители, в по-голямата си част работници в арсенала. Гарнизонът обаче е многоброен, а градът е добре защитен от множество укрепления и е главната база на всички австрийски бойни кораби.

Няма нищо друго по-значително от военната болница и базиликата.

Влизането в пристанището е трудно и би било още по-трудно за една флота, която би дошла да срещне кръстосания огън на укрепленията, най-главното от които е „Мария-Луиза“. Докато разглеждах от носа броненосците и закотвените в пристанището кораби, силен гърмеж се разнесе във въздуха.

— Какво значи това? — попитах главния на екипажа.

— Укрепленията се упражняват в стрелба — ми отговори морякът.

Наистина втори гърмеж отекна и видях облак дим да покрива едно малко укрепление. Не различих пламъка, но видях гранатата да скача по водата, като я повдигаше на голяма височина.

Гледах скръбно как се развява жълтото знаме с двуглавия орел и младежкото ми сърце, сърце на италианец, се изпълни с тъжни чувства. Пола, страшната Пола, нима не беше италиански град? А ето там той насочва страхотните дула на топовете си срещу другия бряг, срещу братския бряг, срещу Италия!…

И ми дойде наум цялата славна история на Венеция, която още от времето на Карл Велики, през 812–813 година, накара да зареве по тия земи крилатият й лъв.

Напразно немци, хървати, унгарци бяха искали да заличат славните италиански традиции, останали непокътнати и ненакърнени от изкуствените ограничения, които хищната и лукава политика на кралското императорско правителство покровителстваше и подхранваше, за да похървати населението, което говори на най-чист венециански диалект.

И си помислих за подлата сделка, която Наполеон Бонапарт бе сключил с тези хора чрез договора в Кампоформио, който хвърляше в гладното гърло на Австрия тези неоспорими италиански земи и задължаваше жителите на тези градове, които от векове развяваха лъва на Свети Марко, да го свалят, за да го заменят с грабливия орел.

Подскочих от мястото си, разтърсен от силно чувство на негодувание. И ми се стори, че чувам глас, могъщ като рев, като славния рев на Свети-Марковия лъв. И този глас казваше:

— Ще дойде чаканият ден!…

Малко по малко голетата заобиколи рифовете на Пола и градът изчезна зад тях. Откритото море се появи пред нас и „Само Италия“, възползвайки се от един тласък на вятъра, се спусна смело на юг.

Брегът, който се издигаше отляво, беше стръмен, пустинен и сух. Тук-там се издигаше върхът на някое укрепление, построено на ръба на висока скала. И като контраст близо до него се забелязваше някоя мизерна овчарска колиба.

После рифове, които изглеждаха като огромни скали, и пещери, издълбани от вълните, които се разбиваха с вой, пренасяйки ехото от скала на скала.

Вятърът, който досега се бе задържал добър, започваше да променя посоката си, обръщайки се в югозападен, и бавни вълни се носеха по морето от запад към изток.

Ту бързо, ту бавно, според тласъците на вятъра, голетата все напредваше, като отстоеше на около сто и петдесет метра от брега.

Към обяд фарът на нос Промонторе се виждаше вече и към два часа заобиколихме истрийския край между носа и малкото островче, на върха на което се издигаше фарът, гигантска колона, висока най-малко двадесет метра. В основите на фара се виждаха две каменни къщички и някаква черна кула с бели ивици — така изглеждаше фарът през деня, докато нощем хвърляше снопове бяла светлина на всеки двадесет и пет секунди.

Адриатикът разяждаше бавно с безспирните си вълни този усамотен риф, заобиколен от опасни плитчини от север и изток, отбелязани с два железни пръта, доста извити от вълните.

Минаването между фара и носа е възможно само за малките кораби и нощем е винаги опасно.

Нашата голета навлезе между тях, като успя да избегне плитчината, където друга голета, която ни предшестваше, минаваше съвсем близо, излагайки се на опасността да заседне.

Водата в този тесен проход беше доста прозрачна и облегнат на носа на кораба, аз можех да видя дъното на морето, покрито с пясък, мекотели и остри скали, които се издигаха почти наравно с водата, готови да образуват опасна пречка за корабите с по-голям тонаж от нашата голета, която, струваше ми се, почти докосваше скалите. Дори по едно време се приближи толкова много до една плитчина, та като че ли почувствах докосването на кораба до скалата, но всичко мина благополучно.

След като бе заобиколен носът, голетата навлезе в друго море. Това бе Куарнеро, капризното Куарнеро, от което толкова много се боят плаващите по него, въпреки че е твърде малко и прилича повече на езеро, отколкото на море.

В момента, когато „Само Италия“ навлизаше във водите му, то изглеждаше спокойно. Брегът на Истрия, стръмен и каменист, ми се стори насечен във всички възможни форми, сякаш изваян от вълните на своенравния Куарнеро.

Вериги от подводни скали, пясъчни наноси, островчета, като Манци и Фумера, засланяха брега от пристъпите на вълните.

Нито една колиба край морето, нито педя обработена земя. Само малка група белезникави къщици, които изглеждаха като куп развалини, се издигаше на върха на стръмна височина. Сред тази купчина къщи се възправяше камбанария и някакъв каменен обелиск.

Моряците ми казаха, че това е селцето Помец.

Едва към три часа можах да видя едно село, разположено на дъното на тесен проток. Беше Медолино. Така се назоваваше и един малък залив.

Хълмовете продължаваха да се изнизват страшно безплодни: нито трева, нито горичка, нито храсти се виждаха по тях.

Върхът Мерлера, след него Свети Стефан и Кучешката мрежа се редяха пред очите ми с дразнещо еднообразие. Нищо не правеше впечатление в тази безплодна страна.

И ето че една изумителна, дива и очарователна гледка се показа само няколко часа подир това. Като че вече пътувахме не по море, а по езеро, заобиколено от високи и стръмни планини.

Надясно просторните острови Керсо и Велиа, наляво — истрийският бряг, от север и юг — далечният остров Уние и нос Промонторе затваряха морето от всички страни, придавайки му вид на езеро.

На Керсо и Велиа се извисяваха, натрупани една върху друга, високи планини, страшно стръмни, с високи върхове, които стигаха чак до облаците.

Хълмове и отвесни скали, които биха могли да се сравнят с норвежките фиорди, допълваха гледката.

А морето нахлуваше през всички отвори, които само през вековете си бе издълбало, и гръмогласният му плисък отекваше в близките планини.

Разглеждах дивия Уние, който с високата си планина на север и по-малките на юг сякаш беше поставен да предпазва от толкова страшния Куарнеро, непрестанно бушуващ в подножието му.

Накъдето и да обърнех поглед, виждах само скали и планини, подводни камъни и островчета, чувах далечния и непрекъснат шум на вълните, които се нахвърляха върху скалите с неотслабваща ярост.

Малка рибарска лодка, с големи кръстосани платна, плаваше бавно към фиорда Керсо и изглеждаше като че отива да се скрие в планините.

През целия ден нашата голета плава спокойно в това тихо езеро, което обаче, когато се разгневи, принуждава и най-смелите моряци да потръпват от страх.

Вечерта, когато западното слънце се потопи в червеникавите вълни, голетата се приближи до Черния връх — необитавана земя, покрита с ниска растителност с тъмен цвят, откъдето е взела и името си.

Нощта ни свари пред канала на Арса и макар луната да осветяваше морето и дивите брегове, все пак голетата се задоволи само с движение нагоре-надолу, и то чак до сутринта.

Когато се изкачих на мостика, небето беше доста облачно, но слънцето, което се вдигна малко след това, и вятърът, който задуха от юг, прогониха досадната омара. Това даде възможност слънчевите лъчи да позлатят още веднъж островите Керсо, Велиа и Уние.

Каналът на Арса и градът, който се простираше на стотина крачки пред нас, сякаш се губеше из високите планини. Дълъг цели девет мили, заобиколен от гигантски скали, този канал отвеждаше до мините, които се намираха при устието на малката рекичка, наречена също Арса. Не много дълбок, каналът все пак е достъпен за големи кораби, но в началото си има само няколко метра дълбочина, едва достатъчна за голета с двеста тона водоизместване.

С нашата голета можехме да се изкачим безпрепятствено чак до мината, стига да държим сметка за отлива. Ето защо екипажът се запретна да проведе добре маневрата за влизане в канала.

Вятърът беше благоприятен. Голямата спасителна лодка, заета от четирима моряци, бе спусната в морето и голетата завързана за нея. С помощта на весла лодката повлече кораба, отправяйки се към канала.

Малко по малко ние оставихме морето и навлязохме сред планините. Плаването ми се струваше необикновено, каналът беше широк триста метра, заобиколен от величествени планини, отегчително безплодни и с див изглед, по всичко приличащи на австралийските брегове. А те бяха обкичени със скали, издълбани от непрестанното сблъскване с вълните, и имаха несравнима хубост. Югоизточният вятър духаше с всичка сила и навлизайки в пещерите, свиреше и ревеше.

Изстрел от огнестрелно оръжие би бил заглушен от воя на вълните, които бавно, но непрестанно рушаха скалите.

След като измина стотина метра, голетата направи остър завой, следвайки посоката на канала, и морето изчезна от очите ми. Стори ме се, че плаваме по някое швейцарско езеро сред стръмни и безлюдни планини.

Каналът ставаше все по-извит, бреговете — все по-стръмни, но вече покрити с доста ниски горички, из които по някое стадо овце и кози хрупаше зелената трева, растяща сред скалите.

А в това време селянинът овчар стоеше спокойно на някоя скала, пеейки от все сърце чудна песен на език, който познавах само по име.

Веригата на планините ни заобикаляше от всички страни. На места те бяха почти отвесни, а по върховете им се забелязваха чисти, бели къщички, подобни на бели птички, накацали отгоре.

Вятърът духаше все така откъм Драконовата долина — теснина, в която въздушните течения не спират.

Платното на главната мачта бе развито и голетата продължи да се изкачва нагоре по канала, който постепенно се стесняваше. Ние вземахме по четири мили на час.

Към обяд, както си стоях на носа и гледах мечтателно планините, забелязах един славянин, който вървеше по ръба на една скала, на височина, от която можеше да ти се завие свят. Свиреше на инструмент, наричан гайда, и ехото на планината повтаряше по хиляди начини нейния плавен звук.

Малко след това видяхме една лодка, карана от двама рибари. Капитанът им направи знак да се приближат и те с няколко удара на греблата дойдоха до кърмовата част на кораба и пуснаха котва.

Двамата бяха обути в къси панталони, дълги чорапи от груба вълна и с традиционните обуща без токове, със заострен връх, направени обикновено от козя кожа и малко издръжливи на дъжд.

За лира и половина ни продадоха оскъдния си добив от двучасов риболов, състоящ се от един-два килограма различни риби. За късо време обядът бе приготвен и ние набързо изядохме тази не толкова качествена риба, но все пак за изгладнели като нас вкусна.

Голетата в това време продължавате да се изкачва по канала, подпомагана от прилива и вятъра. На няколко пъти тя минаваше толкова близо до отвесните скали, че ми се струваше — аха, да се разбие о тях.

Към един часа и половина каналът стана извънредно тесен, тъй като оскъдната му ширина се ограничаваше и от няколко големи стълба, които показваха кой път да се държи. Зад тези стълбове водата имаше червеникав цвят — непогрешим знак, че има плитчина. Още по-нататък се издигаха блатни тръстики. Плаването продължи още двадесетина минути и към два часа галетата хвърли котва срещу Арса.

Арса се състои само от тридесетина къщи и едно училище. Къщите са разпръснати из планините. Навсякъде се издигаха планини от каменни въглища.

Рекичката Арса си пробива път сред стръмни планини и свършва с огромни плитчини и зловонни блата при устието си.

Приливът внезапно повдигна нивото на рекичката.

Долината, която носеше същото име, е ненаселена и крайно безплодна. Заобиколена е от възвишения, обрасли с храсти. В нея се намираха много блата, където изпаренията причиняват нескончаеми трески.

По билото на планината, откъм север и северозапад, може да се види някакво земеделие — по някое зелено кътче, но общо взето — бедна работа. По някоя къща, обитавана от бедни селяни, по някое стадо овце — това са единствените живи същества, които населяват тези места.

На станцията Арса двете къщи се обитават от търговци на вино, а третата — най-голямата — от управителя.

Мостовете са три и всеки ден по тях минават товари от по осемдесет тона въглища.

Планини от каменни въглища, на буци и превърнати на прах, се издигаха край брега, където малка и бърза железница прекарваше материала от мината, отстояща на шест мили от брега.

Арса е известна със своите мини, които я правят и център на значително движение.

Около шестдесет души работници, всичките славяни и скромни като никои други, работят по натоварването и сортирането на въглищата.

Точно десет голети бяха закотвени в канала, в очакване да бъдат натоварени — всяка на свой ред.

Щом бе закотвен и нашият кораб, аз се отправих веднага към сушата. Пред огромна камара от въглища работници, черни като дяволи, бяха заети с разпределянето на въглищата, служейки си с дълги железни мрежи.

След като обиколих насам-натам, след като повече от двадесет пъти ударих крак, сякаш да се уверя по-добре, че се намирам върху твърда земя, се покатерих по склоновете на планината, която се издига над Арса, и въпреки скалите и камънаците, които затрудняваха достъпа, и въпреки ботушите, които явно ме напускаха, изкачих стръмнината на доста голяма височина и набрах огромно количество от един вид боровинки, които тук наричаха „трънлива любов“.

Така поскитах около два часа из тази планина, пушейки местните цигари „Порто Рико“, които струваха по петнадесет сантима едната, и към четири часа слязох, за да помогна на сина на капитана и юнгата при наливането на вода, така необходимия ни запас на кораба. Седем бъчонки бяха натрупани в лодката и ние се отправихме по река Арса, по-скоро към страничния й ръкав, където, за съжаление, не може да се каже, че водата беше особено добра.

С помощта на греблата, минавайки през тинестите канали, край островчетата, покрити с тръстики, успяхме да стигнем устието на рекичката. Синът на капитана потопи една от бъчонките в мътните води на Арса.

— Какво ще правите? — попитах аз. — Нима ще пиете тази вода?

— Разбира се — отвърна ми той. — Днес няма да може да се пие, но ще се пречисти. Тинята ще се утаи на дъното на бъчвата. Ще видите.

Млъкнах, но поклатих глава, съмнявайки се в здравословните качества на тази вода. Все пак си позволих да я опитам. Тя бе доста блудкава и в нея имаше голямо количество червеникава пръст.

Въпреки това потопих и моето буре в тази непривлекателна вода и за миг запасът ни бе попълнен.

Връщането ни бе още по-бързо, защото юнгата гребеше яростно през тръстиките и плитчините.

Привечер се отправих отново към сушата, където си позволих да изпия няколко чаши далматинско вино, черно като катран, и изпуших половин дузина превъзходни „Порто Рико“.