Борба на борда

Глава IVДАЛМАТИНСКИЯТ БРЯГ

Право да ви кажа, почти бях започнал да се отегчавам от морето, от това море, за което бях мечтал почти през цялото си детство и юношество и се бях надявал да намеря всичките радости, всичките опиянения и наслади в този живот.

Ах, тези подлеци, писателите, чиито творби за пътешествия и приключения бях чел, по-точно бях поглъщал през дългите часове на деня и нощта.

Къде бяха опасните приключения, описвани така живо от Жул Верн, Майн Рид и Жаколио?

Струвате ми се, че съм бил подло измамен.

Морето беше това, което бях виждал и във Венеция: бреговете, планините, реките, горите, градовете, селата, хората, всичко беше точно такова, както в моята Италия, или по-точно — такова, каквото беше в родния ми край, тъй като дотогава не бях чул да говорят другояче, освен както се говори в моята Верона.

Къде бяха девствените гори, обитавани от гладни и кръвожадни зверове и диви човекоядци? Къде бяха морските битки със смелите екипажи на малайските „прахо“? Ловът на лъвове, на тигри, кондори, крокодили, акули? Къде бяха страхотните ниагарски водопади, безкрайните устия на Амазонка, ледените пустини на полюса, покрити с айсберги?

Още не бях чул рева на зверовете, а само неприятния глас на грубиянина капитан на „Само Италия“.

А и връщането сигурно нямате да бъде разнообразено от изобилна плячка, резултат на опасни и пълни с вълнения преследвания на зверове. От трофеи като змийски и ягуарови кожи, като опашки от райски птици и прочие, и прочие. А само от товар въглища, най-обикновени въглища, които мърсят ръцете, лицето, дрехите.

Какво разочарование!

Нещо неудържимо ме изкушаваше да се затичам към най-близката железопътна гара, да се кача на първия попаднал ми влак, който да ме отнесе право в моята Верона, където може би ще намеря търсените приключения, доста по-любопитни от тези, които до този момент ми бе предложило морето.

Такива мисли се въртяха в ума ми, докато седях в зловонната дупка, която капитанът на „Само Италия“ имаше смелостта да нарича кабина.

Рояк мисли играеха пред мен като палави момченца, безгрижни и дяволити, и ми се струваше, че ми се мръщят и плезят, за да ме разсмеят и да ме въвлекат в играта си.

Но на малко разстояние от мен, отвъд слабия кил на галетата, морските вълни се разбиваха в обшивката и тъй като бях по-задрямал, преди да потъна в дълбок сън, те сякаш ми говореха на някакъв познат, нежен и приятелски език:

„Ще те изпитам… Ще дойде денят, непременно ще дойде този ден, когато ще ти открия моите опиянения и моите страсти. Когато ще ти открия моите все още забулени тайни и ще поискам кръвта ти!…“

И при този обещаващ глас на морето аз се отпуснах, потънал в прелестно мечтание, докато неусетно съм се унесъл в непробуден сън.

На другия ден към десет часа сутринта започнаха да товарят голетата. Тя бе закарана до самия кей, който представляваше вид висящ мост. По него се движеха вагонетки, пълни с каменни въглища. Един железен улей бе вкаран в трюма на кораба. Моряците заеха места на носа и на кърмовата част и с лопати в ръце нариваха купищата въглища към вътрешността на трюма, вдигайки огромен облак черен прах.

Колкото до мен, след като останах на борда до десет часа, слязох на сушата заедно с капитана, с когото се въртяхме насам-натам и водехме някакъв скучен разговор за каменовъглените мини.

За ядене се върнахме на борда и имахме за обяд прясно месо, което поляхме с няколко глътки мистра.

След обилния обяд слязох в каютата си и написах поредното писмо на близките си. После обух високите си ботуши, нахлузих си сламената шапка и се покатерих по склоновете на непознатата ми планина, за да потърся от вкусните боровинки по върховете й.

Изкачването не беше лесно, тъй като наклонът на планината беше много голям, бодливи храсти и огромни камъни задръстваха пътечките на всяка крачка. Но въпреки това си бях наумил да стигна до горе и продължавах да се изкачвам, преодолявайки пречките и горещината.

Всъщност нито една свястна пътека не бе прокарана, нямаше нито едно място, през което да минеш безпрепятствено, без да оставиш парчета от дрехите си или да се издраскаш.

Трябваше да се катеря по скали, които се клатеха в основата си, да драскам по изпъкналостите на каменни блокове, изглеждащи като минирани или издълбани от усилията на вълните. Да си пробивам път през непристъпни трънаци, като си служа само с джобния нож.

Ботушите ми бяха готови да ме напуснат, палтото ми бе разкъсано, ръцете ми кървяха, а аз все още не бях достигнал и средата на пътя.

Отпочинах си няколко минути, събирайки къпини, почти заровени под черни пластове въглища, и отново продължих изкачването. Планината ставаше още по-стръмна, а аз все още не можех да видя върха й.

Към два часа, смазан от умора, със съвършено разбити ботуши, стигнах най-сетне върха на планината, която образуваше нещо като каменисто плато, с няколко къщички и парчета изорана и добре обработена земя.

Отправих се направо към първата къщичка, където срещнах една жена — славянка. Като видя полуморяшкия ми и полуцивилен костюм, тя се спря и ме загледа с недоверие. Знаех само няколко думи от езика й. Тези думи използвах да я поздравя и да я попитам дали ще мога да намеря боровинки и смокини. Тя се усмихна и ми заговори нещо на славянски, като ми сочеше няколко дървета, плодовете на които още не бяха узрели. Отново се засмя весело и влезе в къщичката.

Останах няколко минути, загледан в бедната къщичка, и бавно се отдалечих.

За двадесет минути се намерих в южния край на планината. Изкачих се на един гигантски блок и отправих поглед към долината.

Горе, от хиляда и триста метра височина, гледката беше несравнима. Долината на Арса, заобиколена от стръмни планини, с къщичките си, със складовете за въглища и със закотвените го-лети образуваше нещо възхитително и диво.

Рекичката Арса си пробиваше път на северозапад сред гигантски скали, спускащи се отвесно. Образуваше се едно блато, пълно със зеленеещи се островчета, където над купища воняща трева се виеше лек облак, който бавно се вдигаше нагоре, носейки със себе си болестните изпарения.

Камарите въглища изглеждаха като черни скали, а голетите — като малки бели купчинки.

Долу минаваше влак, който се виеше по склона на планината, свиреше оглушително и изпускаше черни кълбета дим. После погледът ми се устреми към Италия. Въздъхнах.

Там бях оставил родители и другари. Бях оставил разбитата си любов и половината от моята кариера.

Нещо овлажни страните ми. Бързо-бързо избърсах една сълза… Бях на осемнадесет години и имах сърце, което страстно обичаше една прекрасна девойка…

След няколко часа път, на хиляда и триста крачки височина, мислейки все за тази, която обичах, и за тези, които бях оставил при тръгването си, се спуснах надолу по каменния блок и бързо започнах да слизам от планината, минавайки през скали, разчиствайки с ножа и газейки храсти и трънаци.

Слизането стана за сравнително кратко време, въпреки че на няколко пъти рискувах да си строша костите.

Когато стигнах долу, се отправих направо към гостилницата и си поръчах чаша вино, за да прогоня и мисли, и спомени.

Когато се върнах на борда, вечерята, състояща се от шаран за няколко ливри, който трябваше да нахрани седем души, беше готова.

Нахраних се набързо и отново отидох в гостилницата, където капитанът ме бе преварил.

На другия ден продължаваха да товарят въглища. Голетата беше потопена във водата наполовина поради стотината тона въглища, натъпкани в трюма.

Моряците работеха упорито, а миньорите изсипваха отгоре истински потоци въглища, отчасти на буци, отчасти на прах. Тези въглища трябваше да откараме и да разтоварим в складовете на италианските средиземноморски железници.

Към вечерта товаренето трябваше да бъде привършено.

Отправих се към сушата рано-рано, след което закусих с кафе и малко смокини, които един моряк ми беше подарил.

Поднових изкачването от предния ден, като събирах в изобилие боровинки, пушех безгрижно и се спирах от време на време да съзерцавам дивата панорама на долината.

Изпитвах истинско удоволствие да чувствам под краката си твърдата почва и да се намирам горе сред скали и храсти, съвсем сам и далеч от другите. Подгоних няколко кози, като хвърлях по тях дребни камъни, подобно на малко момче, и обрах боровинките по всички храсти наоколо.

Виках и пях от сърце, събуждайки ехото в долината. И всичко това бе израз на доброто ми настроение от факта, че се намирам на суша.

Върнах се долу по обяд. Голетата, поради потоците въглища, които миньорите продължаваха да насипват, изглеждаше като че ли ще потъне.

Моята кабина вече се намирате на около две стъпки под водата, леглото ми на шест, а още четиридесет тона трябваше да бъдат натоварени.

След обяда поскитах насам-натам, като се катерех по планините от въглища и разговарях с миньорите и с управителя на мината.

Снабдих се с големи пури и с тютюн за цигари. Пих няколко пъти от силното далматинско вино и се върнах за вечеря към седем часа, когато товаренето бе вече свършено. Както казах вече, голетата можеше да бъде натоварена най-много с петдесет и четири тона. Но капитанът бе заповядал да я натоварят с много повече или по-точно с цели сто и двадесет тона. Бяхме порядъчно потънали във водата и голетата се превръщаше в опасен за обитаване и труден за управляване плавателен съд.

Гледах тревожно капитана, който се бе така развеселил, като булка на сватба.

Двадесет тона въглища бяха натоварени на палубата, а отгоре върху въглищата бяха прехвърлени мостове, за да може да се върви и маневрира по сухо, тъй като водата беше нахлула дори и тук поради изключително тежкия товар. Цялата вътрешност на голетата беше под вода.

Стената, на височина най-много шестдесет сантиметра, беше единствената защита от морските вълни. А като се знае, че при силен вятър вълните на Адриатика се издигат до петдесет метра височина, става ясно каква опасност ни грозеше!…

Защото какво бяха шестдесет сантиметра в сравнение с петдесет метра?

И все пак трябваше да плаваме така!…

От вътрешната страна на борда бяха завързани две дълги върлини, за които да се закрепят платната, та да не може морето да ги увлече съвсем лесно. Долният край на платната на тринкета — наведената мачта — и на главната мачта се потапяше във водата дори и при спокойно море.

Слязох в кабината си.

Адска горещина владееше там поради въглищата, а и миришеше ужасно, пак по същата причина. Черен прах покриваше леглото ми. Изкачих се отново на палубата, недоволен от видяното, и отново слязох на сушата заедно с капитана, с когото пихме до късно.

Към полунощ, малко несигурен в краката, се завърнах на пристанището сред дълбока тъмнина, тъй като небето постепенно се покриваше с все по-плътни облаци.

— Много добре!… — не се сдържах и казах гласно. — След малко ни очаква може би проливен дъжд!… Добре ще се наредим! Ако и сега не стигнем дъното, ще имаме късмет!

Мърморейки така и препъвайки се непрекъснато в релсите и планините от въглища, стигнах до голетата и криво-ляво слязох в кабината си, слава Богу, без да разбия главата си, която постоянно ми се маеше.

Не бе минало много, когато съм заспал, на седем стъпки под водата. Може би е било два часът след полунощ. Разбуди ме гласът на капитана. Той събуждаше отново екипажа с цяла поредица проклятия, като вдигаше непоносим шум.

За по-малко от десет минути бях на мостика. Капитанът се съветваше нещо с брат си, вероятно какво да прави, тъй като времето ставаше все по-лошо.

— Тръгваме! — изкомандва той след няколко мига колебание.

Заехме се всеки със своята си работа, мъчейки се да изтласкаме на открито голетата, която всеки момент заплашваше да заседне поради отлива.

Но, за щастие, вятърът, който духаше откъм планините, докара много скоро пороен дъжд.

Под напора на това водоизлияние се наложи бързо да се приберем на закрито, тоест в леглата си.

Но само час по-късно гласът на капитана отново ни призова, вдигайки такава олелия, от която биха се разбудили и умрелите.

Излязохме бързо на мостика и отново се втурнахме на работа край платната, въжетата, макарата.

Силният вятър бе прогонил облаците към юг и звездите се показаха.

Отливът оставяше открити островчетата със зловонните блата и правеше извънредно опасно тръгването.

Два кабела, завързани за една скала, и тридесетина разтърсвания на макарата ни накараха да се отделим от кея, но след малко се чу триене, после трус и ние се озовахме на плитчина.

Серия от проклятия придружи повторното разтърсване.

Всички се хванахме за макарата и започнахме да навиваме въжето с всички сили, за да се измъкнем някак си от това положение.

Една котва бе спусната в задната част. Още час упорит труд, докато успеем да се измъкнем и отдалечим от това място, където предишната вечер една голета я бе сполетяла подобна съдба, а само час след нашето измъкване друга последва този не твърде сполучлив пример.

След много мъки най-сетне влязохме в дълбокия канал на Арса.

Платната бяха развързани и котвата вдигната.

И ние потеглихме почти под водата.

Палубата беше скрита под водата, въглищният прах се размиваше по дъските и след стъпките ни оставаше дълга черна ивица. Моряците недоволно мърмореха.

Всички платна бяха развързани и голетата плаваше с бързина от два възела в час. Мачтите й се огъваха под напора на платната. Те скърцаха по необикновен начин, а предната мачта се извиваше, образувайки внушителна дъга.

Малко по малко вятърът се усили, голетата се наклони на борд в пенливите води, които се разбиваха със страхотна сила, и потоци вода се изливаха на палубата.

И за миг всичко се обърна наопаки.

— Не мърдайте!… — изкомандва капитанът.

Но тласъкът на вятъра не можеше да бъде управляван от капитана. Голетата се наклони на една страна, а водата се изкачи над стените й. Половината от корпуса й бе потопен във водата. Всички бяхме захвърлени на мостика от тази гигантска сила, а водата заливаше носа и кърмата, повличайки със себе си няколко тона въглища.

Моряците бързо се съвзеха, изправиха се на крака и се оттеглиха назад, борейки се с яростта на вълните. Аз успях да се хвана за една греда, за да не се плъзна отново, а капитанът се спусна към кормилното колело и със силен тласък изправи голетата, която вероятно бе почнала да потъва.

Платното бе разхлабено и събрано за няколко минути.

„Само Италия“ успя да се вдигне над водата, забави ход, разбивайки по този начин вълните, които се спускаха към борда със страшна сила.

Двадесет минути по-късно напуснахме пристанищния залив и се оказахме в необикновено за нас спокойствие и тишина!

Вятърът спря внезапно и скоро почнахме да изминаваме едва по два възела на час.

Слизането по канала беше бавно и без особени произшествия.

Към осем часа излязохме от канала на Арса в открито море.

Куарнеро беше доста развълнуван от североизточния вятър и напълно пуст.

Голетата, натежала толкова много от изключителния товар, газеше дълбоко във вълните и водата нахлуваше на мостика с глух и страшен шум.

Що за плаване беше това нашето?… Как може да се посреща бурята по този начин? С толкова малоброен екипаж, полузадушен под вълните?

Определено може да се каже, че този капитан беше луд, щом не прецени добре възможностите на голетата и я натовари по този начин. И всичко това, за да спечели повече пари, които да изхарчи след това в страшни оргии, както разбрах по-късно.

Моряците клатеха глава и гледаха недоверчиво вълните. Към десет часа един моряк се приближи до мен. Погледнах го, лицето му бе покрито с гъст слой въглищен прах.

— Невъзможно е да се плава така, господин Емилио! — ми каза той.

Отидох на носа, седнах до предната мачта и загледах високите върхове на островите Керсо и Велиа. На обяд масата бе сложена при люка на кърмата. Килограм месо на седем души и малко супа от продукти, повредени от мишките и хлебарките, съставляваше менюто на обяда ни. За нещастие, и виното се беше свършило. Или по-точно, проклетият капитан се престори, че е забравил да купи от Арса. Работите вървяха много зле. А при мен — още по-зле, защото стомахът ми не понасяше лошо-качествената храна.

Преспах няколко часа и отново се изкачих на палубата. Плавахме все така на юг, като се държахме колкото може по-близо до далматинския бряг. Явно бе, че капитанът се страхуваше да се озове в открито море с този товар!

Островите Керсо и Уние, планината Ерсеро на Лусинските острови и рифът на север се виждаха ясно, но представляваха само куп камъни и отвесни скали с толкова еднообразен цвят, че почнаха да ме отегчават. Като че вкаменени преспи покриваха от памтивека тези пустинни далматински планини.

Привечер хапнахме лук, полят с малко олио. Глътка вода от онази, която наляхме в бъчвичките от Арса и която не беше загубила нито червеникавия си цвят, нито пръстта, която съдържаше, придружи вечерята ни. Малко по малко слънцето потъна във вълните и тъмнината се разпростря над морската повърхност. Беше топло до задушаване и аз не слязох в кабината, където щях да дишам въглищния прах.

Останах на палубата. Исках да се просна някъде и търсех някакъв ъгъл, дупка, малко пространство, което да не е заето от въглища, но напразно! Навсякъде въглища и въглища!… Казват, че въглищата били най-полезният материал на земята. Наистина, те карат влаковете и корабите, машините в индустриалните предприятия, дават ни светлина, топлина, електричество. Нямам какво да възразя срещу това, но ви уверявам, че тази вечер на борда на „Само Италия“ този господин кюмюр беше наистина много нападателен. Всичко възможно на голетата беше заето от него. Въглища в леглото, въглища в храната, въглища в очите и носа! Газехме само въглища. Ядяхме гозби, примесени с въглища. Дищахме въглища.

„Обаче — мислех си аз — този проклет мечок, който командва скапания вече кораб и който има смелост да се нарича капитан, трябваше да остави малко свободно място поне на кърмовата част на голетата. Още повече че точно тези въглища, натрупани току над кабината, изпускат зловонни газове и ни пречат да слезем на кея.“

Като че ли капитанът бе дочул мисълта ми, тъй като го чух да мърмори. Обърнах се. Наистина бе той.

Започнах да излагам по възможно най-дипломатичния начин мнението си, като обясних, че би било добре, ако се изхвърлят няколко лопати от този товар в морето, за да освободим поне малко люка на кърмата на кораба. Толкова е претоварена голетата, че ако морето се разгневи, нещо, което никак не е изключено, ясно е какво ни очаква.

Но… напразно! Да говориш на такъв човек за такова нещо беше все едно да декламираш любовни стихове на някой носорог.

Просто казано, за такива работи господин капитанът нямаше уши.

Отговори ми, че и без това бил загубил твърде много въглища и че ако не може да се спи в кабината, трябвало да се приспособя както мога на палубата.

— На палубата?… — дръзнах да възразя аз. — Но, моля ви се, посочете ми къде!…

— Върху въглищата!… — беше отговорът му. — Представете си, господин Емилио, че това е легло от рози — прозвуча грубиянската му шега.

— Много ви благодаря! — отговорих му иронично. — Ще се възползвам от мъдрия ви съвет.

Отидох на другия край на палубата, за да не го гледам повече.

Изглежда, че беше забелязал това, тъй като на другия ден накара да ми приготвят за обяд супа от грах. Вероятно искаше с това да ме накара да се сдобрим.

Но тази супа беше толкова опушена от каменните въглища, чиято миризма ми бе вече отвратителна.

Задоволих се само с една твърда бисквита, останала кой знае откога, и позалъгах глада, мъчейки се да си представя, че съм някой лакомник, който е имал щастието да изяде всичко, каквото е намерил на богатата трапеза.

Към осем часа трябваше да отида да спя, но се отказах и останах на палубата, като се изкачих чак до крочетата — напречна греда, която съединява две мачти. Кръстосах крака сред въжетата и започнах да се любувам на люлеенето на голетата от една височина, която ме караше да потръпвам. Не обърнах внимание на многократните повиквания на капитана, който се боеше да не заспя горе.

Към полунощ, когато вятърът все повече отслабваше, от височината на наблюдателницата си забелязах фара на Бриндизи, който светеше на небосклона на около шестнадесет мили разстояние.

Спуснах се по мачтата и погледнах компаса.

Голетата беше почти спряла поради затишието.

Слязох внимателно в кабината, откъдето заедно със зловонието излизаха и топли въздушни вълни.

Боях се да не се задуша. Но насърчен от звучното хъркане на капитана, аз се хвърлих в леглото, като разпилях, обзет от гняв, голяма част от бисквитите в сандъка, заемащ дъното на черното ми леговище.