Борба на борда

Глава VIIТЪГА ПО РОДНАТА ЗЕМЯ

Бари, старият Барум, в древно време се е обитавал от пенчеците в Апулия.

Под властта на Нерон бива издигнат в община. Много вероятно е, преди да е бил обитаван от пенчеците, да е бил стара гръцка колония, но подробности не се знаят за произхода му.

Когато пада Западната империя, Бари става владение на гръцките императори, а после — на лонгобардските дукове Бевененто в края на седми век.

През девети век сарацините, повикани от Ракис, го нападат и подлагат на огън и меч.

Лудвиг Немски го завладява през 870 година. Но няколко години след това попада в ръцете на гърците, които го правят седалище на своите капитани или управители.

През 1070 година Бари бива обсаден и завладян от норманите. През 1137 година, поради действията на Лотар, пада отново под немско господство. Няколко години след това — под владичеството на Руджеро, краля на Сицилия.

По-късно Бари е вече столица на едно княжество, което минава към Сфорците, докато през 1558 година бива присъединен към Неаполитанското кралство.

Сега Бари е главен център на провинцията, принадлежаща към кралство Италия.

В пристанището бяха закотвени различни кораби от всички националности.

Към три часа следобед можах най-после да скоча на суша.

Капитанът и синът му бяха с мен.

Като град Бари ми хареса много повече от Бриндизи. Широките булеварди, множеството дворци и обществените градини правят града много привлекателен.

Обходих стария вълнолом, плажа, пазарите. Направи ми силно впечатление калабрийското облекло на някои от хората. Имаше момчета, облечени само с по една риза. Всички говореха някакъв странен и неразбираем за нас, от Северна Италия, език.

Заедно с капитана и сина му влязохме в една гостилница, където ядохме макарони, бифтеци, плодове, пихме вино до насита и накрая платихме някаква нищожна сума.

Като излязохме оттам, намерихме двама други капитани с двама души от екипажа им. Всичките весели хора.

Тъй като бяхме на суша, решихме заедно да се поразвлечем. Започнахме с пиенето, като се спирахме ту в тази, ту в онази пивница.

После обиколихме града, твърде несигурни в краката.

Дойде вечерта и отидохме да вечеряме. Отново ядохме, пихме и се веселихме.

Дойдоха и музиканти и под звуците на мандолините играхме неаполитанска тарантела.

Към десет часа излязохме и се поразходихме насам-натам, пеейки и развличайки се кой както може, като всички се клатушкахме подобно кораб по време на буря поради нескромното количество изпито вино.

Сигурно си представяте как сме се смеели и какъв шум сме вдигали, какви концерти и танцови представления е имало по улиците под звуците на мандолините.

Подскачания, подхвърляния, прикляквания, най-безредни движения, придружени от пляскане с ръце и потропване с крака — всичко вземаше участие, за да докараме по-добре неаполитанската тарантела.

Към полунощ тръгнахме да се връщаме на борда. Но път не успяхме да намерим. Въртяхме се, въртяхме се, но пътя за морето не намерихме. Видяхме обаче вълнолома, но когато трябваше да се изкачим на борда, капитанът започна да протестира енергично и ние отново се върнахме в града да пием кафе.

И макар да бяхме направили вече хиляди обиколки и хиляди разходки из страшните и вонящи улици на стария Бари, не успяхме да намерим нито едно кафене.

Минавайки по една от многото улици, чухме да свирят тарантела. За миг се насочихме натам и видяхме трима души, които дрънкаха на китари и вдигаха адски шум.

Какво да правим? Това бе резултат от виното. Веселието ни бе обзело. Бяхме на суша, около нас се свиреше и пееше, а всичко това е много изкусително за един моряк. Без да чакаме много-много, започнахме да тропаме тарантелата като луди, търкаляйки се по мръсния и влажен терен. Музикантите се превиваха от смях, като гледаха нашите подскачания, а ние, станали обект на внимание, ускорихме подскоците си. Музиката ставате все по-жива, все по-бърза и това като че ли ни заразяваше.

Когато звуците внезапно секнаха, ние бяхме капнали от умора. Не ни оставаше нищо друго, освен час по-скоро да се приберем на кораба. Когато се качихме на лодката и се отправихме към нашата голета, часовникът изби два часа от камбанарията на църквата.

На другия ден работихме здравата, докато натоварим житото, бъчвичките с вино и сандъците със сушени плодове.

Вечерта смятах да се върна на борда веднага, но капитанът реши, че ще извършим смъртен грях, ако намирайки се на сушата, пропуснем и ден, без да се напием юнашки.

И тъй като това беше последната вечер, която трябваше да прекараме в Бари, веселбата беше необикновена.

Как сме успели да намерим пътя към галетата и този път, не бих могъл да ви кажа.

Когато на другия ден се събудих, слънцето вече беше високо на небосклона, а голетата плаваше в открито море.

Изкачих се на палубата. Платната бяха развързани, духаше добър попътен вятър, който бързо ни отнасяше далече от града.

Хвърлих поглед към брега, който ми се стори много нисък и добре обработен, осеян с къщи и палати.

Каква разлика между плодоносните италиански земи и безплодния и нарязан далматински бряг!

Към обяд видях град Мола, построен почти наново, с камбанарии и куполи. Необикновени постройки със съвсем равни покриви, както в Бари. И този град ми се видя напълно в ориенталски стил.

Час по-късно видях Пилигуанил — цветуща и здраво строена крепост, защитена откъм морето с гигантска стена, висока двадесет метра — наистина непревземаема!

Монополи се появи пред погледа ни към два часа. Този известен търговски град, може да се каже, с право съперничи на Бриндизи. Той е много нашироко строен, и то твърде наскоро, заобиколен от плодородни земи, най-производителните в Пулия.

Малко по малко градът изчезна, но брегът продължаваше да ни следва, обсипан с градчета и селца.

В далечината ясно се очертаха няколко планински върха. Това бяха Апенините.

През деня горещината на борда беше почти непоносима. Капитанът по стар навик беше заповядал да натоварят голетата почти до потопяване. След въглищното нахлуване сега следваше житното.

Отегчителното затишие ни държеше почти неподвижни.

Към полунощ напуснах мостика и се отправих да спя.

Но зловещата тишина в кабината правеше още по-непоносим ада, който измъчваше бедното ми сърце.

Смутен, потиснат от тъжните мисли, обсебили ме още предишната нощ, станах машинално от леглото и се упътих към мостика. Главата ми гореше, сърцето ми бе развълнувано като бойно поле.

Виждах италианския бряг, прекрасен залив, потънал в зеленина, момичета с табли на главите по вити пътеки и ладии в синята далечина…

Тъкмо щях да се разплача — нещо неприлично за този, който се е отказал от земната суета, за да се посвети напълно на моряшкия живот, когато една много смешна картина, която имах възможността да видя, прогони тъжните ми мисли.

Трябва да ви кажа нещо, което досега все пропусках: на маса ние винаги пиехме от най-лошото вино, което не бе способно да завърти главата на един пияница, защото беше доста разредено. Така че моят капитан не се напиваше толкова много. Но това бе, когато сядахме заедно на маса. А когато беше на кораба, за мое най-голямо учудване, този негодник бе всеки ден мъртвопиян. Откъде намираше толкова алкохол да се нарязва така всеки Божи ден?

И ето че сега ми се удаваше възможност да разбера това. Видях го как слиза към трюма и го проследих. Той приближи до едно буре, опипа с грубите си, мазолести ръце повърхността му, докато намери това, което търсете. Беше една дупка, пробита със свредел в стената на бъчвичката и грижливо замаскирана с едно чепче. Нашият човек отпуши чепчето, после взе една оризова сламка, която си стоеше скрита отпреди в един ъгъл, вкара я в дупката и започна да смуче с блаженство, което се изписваше на лицето му по начин, който без никакво съмнение доказваше, че съдържанието на бъчвичката трябва да е превъзходно.

— Наздраве, господин капитан! — поздравих аз, като избухнах в смях.

Мечокът се вцепени от смущение. Вдигна глава, сложи пръст на устата си и с този жест ми каза да мълча пред останалите.

— Ш-шт!… — изшътка той. — Не откривайте шегата! Иначе щом моряците научат, ще ме изложат на риска да стигна до Триест само с половин товар. По-добре заповядайте и вие да ми правите компания. Това пантелерийско вино е отлично!

И като каза това, той ми подаде друга сламка. Посочи ми как да я вкарам в дупката, пробита на съседното буре.

Започнах и аз да смуча радостно в компанията на този непоправим пияница. Това вино беше истински еликсир и слизате надолу като олио.

Когато престанах да смуча, черните мисли, които преди това ме бяха обсебили, се бяха изпарили.

Еврика!… Намерих подходящото средство да прогонвам тъгата по родната земя и скъпото на сърцето ми същество — лош другар на този, който се е посветил на моряшкия живот.