Борба на борда

Глава VIАКУЛАТА

Много съм пътувал по време на моряшкия си живот и съм изпитал всякакви вълнения, необикновени и непонятни за този, който е навикнал да седи в дома си в някой цивилизован град.

Мисля, че се сблъсках с приключения, които нямат нищо общо с тези, които се натъкмяват от писателите, описващи пътешествия. Тъй че, изглежда, съм се спирал на особености, за които не е трябвало да държа сметка и които бих могъл лесно да забравя.

Но не. Приключенията от това мое първо пътуване никога няма да забравя. И вълненията, които изпитах на борда на онова корито, наречено „Само Италия“, бяха най-силните, които съм имал през целия си моряшки живот.

И ако един ден все пак се реших да изоставя компаса и кормилното колело, като казах сбогом на бурния моряшки живот и се отдадох на мирна писателска дейност, то това не стана от страх пред опасностите, а поради здравословни причини.

Опознах опасностите и всички лишения в авантюристичния живот на мореплавател, изпитах северните студове и тропическите горещини, срещнах се със зверове от всички области на земята и неведнъж почувствах миризмата на барута.

Обаче, признавам си чистосърдечно, първото ми пътуване, което стана на „Само Италия“, ми се струва и сега най-паметното. Това бе най-голямото ми приключение през живота. Бе пътуването, което изведнъж ме направи истински моряк.

Голетата, на която се бях качил, не плаваше на повече от няколко мили от адриатическия бряг, но това пътуване ми се стори много разнообразно и интересно.

Истина е, че когато се пътува с големи платноходи, които извършват дълги пътешествия, винаги накрая, преди да се стигне сушата, се чувства еднообразие.

Веднъж само брегът да изчезне от погледа ти и пред теб е само вода и небе, небе и вода, ако трябва да ги разменим, но това няма да донесе каквото и да е разнообразие.

Вярно е, че понякога някоя истинска буря може да наруши скуката, убиващото еднообразие, което властва на борда, но и тя се състои от небе, станало много облачно, и от вода, която се е развилняла.

А корабът, с който извърших първото си пътуване, спираше на всяка крачка, като по този начин ми позволяваше да видя земи, по които още не бях ходил, да срещам хора, които преди това никога не бях виждал.

Тъй като „Само Италия“ се движеше близо до бреговете, имах възможност да се възхищавам на най-различни гледки, които не бих могъл преди дори и да си представя.

Ето защо нямам право да се оплаквам от първоначалното си моряшко кръщение.

С Божия помощ най-после дойде часът, когато ни позволиха да разтоварим проклетите въглища, с които беше затрупан корабът. Това беше истински празник и капитанът не пропусна да го отбележи с веселие.

Дори дървениците изглеждаха този ден по-човеколюбиви, тъй като ме бяха оставили да се наспя спокойно. Може би бях твърде навикнал на компанията им или бяха намалели на брой благодарение на упоритата ми, усърдна и неуморна дейност за тяхното изтребление със средствата, които ми показа капитанът.

Наистина, вече не ги ненавиждах така, както в началото, не изпитвах онзи описан вече ужас, който ме лишаваше от сън. За учудване, престанах да мисля за тях.

— Най-сетне — мърмореше нашият капитан, — всеки, било човек или звяр, има право да намери някаква дупка и да се свре в нея, за да си отпочине!

След дълъг престой и последните лопати въглища бяха разтоварени. Капитанът бе наредил да се развържат за другия ден платната и да поемем по обратния път, когато неочакван случай ни даде повод да се напием отново, и то още по-тържествено.

Разхождах се с него по вълнолома, когато към нас се приближи някакъв човек и аз по акцента разбрах, че е триестинец. Каза името си и се представи за търговец на едро. Идваше, за да предложи на капитана ни да отидем до Бари, за да натоварим оттам жито, бъчви с вино и сандъци със сушено грозде и смокини.

Капитанът, за когото това беше добър шанс да припечели още нещо, т.е. да направи доходно и връщането, се показа извънредно любезен и сговорчив. Той взе товарителниците от търговеца и една добра предплата. После, за да отпразнува това щастливо събитие, ме покани да отидем да се почерпим. Погледнах го изненадано. Въпреки че беше в много весело настроение, лисицата веднага разбра какво означава погледът ми, защото побърза да поясни:

— Аз плащам този път!

— Това трябва да се отбележи някъде! — промърморих на себе си и последвах капитана до познатата ни пивница, където изпихме по няколко чаши вино, но предварително си подложихме здраво със салата, сирене и изискани салами.

— Виждате ли, господин Емилио — казваше капитанът, като ме гледаше как изпразвам чашите една след друга, — вече ставате истински моряк!

— Вярно ли е, капитане? — попитах с несвой глас. — Казва ви го човек, който разбира от това. Вие сте отличен моряк! — продължи да ме хвали капитанът, като напълни отново чашите.

— Тогава наздраве и да живее „Само Италия“ — заключих аз, като се чукнах с него и изпразних чашата си почти на един дъх.

Като излязохме от пивницата, предложих на капитана да изпием по едно кафе. Естествено, заедно с кафето изпихме и по няколко чашки ром.

Най-после, като се държахме не много стабилно на краката си, се върнахме на борда.

Стори ми се, че се намирам в рая, виждайки, че вече няма и следа от проклетите въглища, които до този момент толкова много ме бяха настървявали.

Отидох да си легна и съм заспал тежък сън.

На сутринта капитанът дойде да ме събуди и ми каза:

— Хайде, господин Емилио, станете, ако искате да погледнете още един път панорамата на Бриндизи.

Изкачих се на палубата. Веселият град беше там, разположен на китния бряг. Ясно разпознах замъка и фара. Големият сив куп, образуван от къщите на града, хвърляше слаба сянка върху зелената буйна растителност.

Изпратих последен поздрав на тази благодатна земя, свидетел на многократните ни веселби, и ободрен и пълен с добри предчувствия, седнах да пиша дневника на първото ми пътешествие.

Да пиша! Що за мисъл? Как бих могъл да пиша на тази голета? Но с Божията помощ намерих две тетрадки на дъното на куфара си. Капитанът ми даде шишенце с мастило, почти засъхнало, което размесих с малко оцет. Приклекнах пред сандъка, който ми служеше за легло, и започнах да изнизвам спомените си поред. Именно тези спомени сега стоят пред мен и ми дават материал за написването на тази книжка. По време на пътуването ни от Бриндизи за Бари ми се случи и първото наистина опасно приключение, при което без малко не заплатих с живота си.

Като се изморих от дългото писане, реших да се кача на палубата преди настъпването на нощта.

През деня моряците бяха почистили палубата основно, за да подготвят подходящо място за житото, което предстоеше да товарим. А до този момент доста мръсотии се бяха натрупали. За да не гълтам прахта от продължилото почистване и на други места по голетата, аз се изкачих на полегатата мачта и оттам се развличах да гледам ту моряците, които чистеха, ту морето. Изхвърленият в морето боклук бе привлякъл постепенно един пасаж едри и дребни риби. Те следваха неотстъпно голетата, като образуваха необикновена и любопитна ивица. Изведнъж всички тия риби изчезнаха, като че потънаха под водата по силата на някаква заповед, дадена от магическа пръчка.

Какво се бе случило?

Научих твърде скоро.

Огромна черна маса се въртеше и движеше напред-назад точно на мястото, където преди малко бяха рибите.

— Какво ли ще е това черно нещо? — промърморих на себе си в недоумение.

И в същия миг черното нещо изчезна под водата така, както се бе появило. Внезапно някой ми извика отдолу:

— Пази се, господин Емилио!…

Инстинктивно отскочих от мачтата и се намерих на въжената стълба, която водеше до площадката под мачтата. И тъкмо в този миг същата черна маса докосна лицето ми и аз открих какво бе тя. Нищо друго освен една огромна акула. Това симпатично животинче ме бе видяло или подушило от морето. Извивайки тялото си като дъга, акулата направи огромен скок. Ако не бях готов да се отдръпна веднага със светкавично движение, щях да усетя остротата на триъгълните й зъби или най-малкото — щях да получа такъв удар, който да ми отнесе я крак, я ръка.

Но по ирония на съдбата, както понякога се случва, когато някой се опитва да изиграе някого и сам остава изигран, и сега стана така. В изключителното си усърдие да ме пипне на всяка цена миловидната рибка сигурно не беше премерила точното разстояние. Толкова по-зле за нея, тъй като, вместо да падне в морето, откъдето бе изскочила, почитаемата акула си счупи главата точно върху палубата. Изглежда, че не бе много доволна от случилото се, защото я видях как удряше с опашката си толкова силно, като че искаше да пробие пода. Тя подскачаше и се виеше така, че бе наистина развлечение да се гледа. Това зрелище беше смешно, но мен ме разсмя най-вече благоразумното и бързо офейкване на моряците начело с господин капитана. Едни се покатериха по мачтите, други се спуснаха надолу, но никой не остана на палубата.

През това време акулата продължаваше дяволски да подскача, разбира се, не за да покаже необикновената си радост или задоволство от начинанието си, което бе в моя вреда.

Оставихме я няколко минути да се умири. Дявол да я вземе! Много рядко се случва на някоя риба да попадне вместо във водата на някое сухо място, обезпокоявана от ония животни, които се наричат човеци!…

И наистина, минавайки от платно на платно, улавяйки се за въжетата и мачтите с пъргавината на опитна маймуна, аз смених набързо мястото си, като се изкачих толкова високо и преминах голетата по цялата й дължина.

Като се намерих така благоразумно откъм страната, срещуположна на тая, където звярът продължаваше да се мята, аз се спуснах на мостика, промъкнах се през люка и слязох в кабината. Там намерих капитана и моряците, които в това време се въоръжаваха. Кой с кука, кой с копие, кой с лопата или вила.

Щом ме видя, капитанът ми каза:

— Господин Емилио, добре се отървахте! Трябва да кажем, че сте роден под щастлива звезда! Ще трябва да почерпите, когато слезем в Бари!…

Я го виж ти него! Този капитан се възползваше дори и от случая с акулата, за да накваси гърлото си, без да държи сметка, че можех да замина ей така, залудо, за оня свят! Ама че авантаджия. Но това си го помислих, а всъщност отговорих:

— Добре! Но дотогава има време. А сега какво трябва да правим?

— Сега ще й дадем добър урок!

— Мога ли и аз да ви помогна?

— Само че се пазете от опашката й, господин Емилио!

— Имам револвер в кабината.

— Отлично! Ще можете да се упражните в стрелба. Значи ще дойдете с нас!…

Спуснах се към кабината, за да си взема револвера. Бързо го намерих, взех и една пачка патрони и се изкачих отново на мостика. Закрит зад една мачта, аз се прицелих в акулата, като за прицел ми бе предимно главата й. Бях, а и сега съм отличен стрелец и шестте изстрела на револвера ми не отидоха нахалост.

Това вероятно не направи голямо удоволствие на акулата, която при всеки куршум, който получаваше в тялото си, удвояваше бързината на подскачането си.

— По-скоро ти ще се измориш да се пазиш от куршумите, отколкото аз да ги пращам към теб — мърморех, пълнейки отново револвера си и продължавайки да насочвам срещу нея адския огън.

През това време моряците се бяха приближили предпазливо и нанасяха страшни удари на животното по всички възможни части на тялото му.

Но трябваше да мине доста време, докато акулата се умири, и още повече, докато се реши да замине за рибешкия рай.

Най-после под напора на ударите, всеки от които би убил един бик, животното изпусна последния си дъх.

— Спи в мир!… — възкликнах аз, като изстрелях в сърцето й последните куршуми, които ми бяха останали.

Приближихме се до мъртвия вече неприятел, за да го разгледаме по-отблизо. Не беше от най-големите екземпляри, но все пак бе цяло чудовище. Имаше повече от пет метра дължина и може би тежеше два квинтала и половина.

— Какво ще правите сега с нея? — попитах капитана. — Да не сте решили да ни я предложите пържена за вечеря?

— Не. Месото й е много лошо — отговори моят мечок. — Обаче в Бари ще я разменим с някого за бъчвичка вино.

— А какво ще прави този моряк с нея?

— Ще я одере и ще употреби кожата й. През това време нощта вече се бе спуснала.

Седнахме да ядем и унищожихме в закачки и веселие доста скромната вечеря от фасул и печен салам. Постоях малко на мостика, допушвайки си цигарата, и отидох да извадя някой зъб от акулата.

Според скромните ми разбирания тези зъби трябваше да донесат щастие на мен и на онези, на които бих ги подарил.

Най-сетне се почувствах изморен и слязох в кабината да поспя.

Сънувах всичките акули в Адриатическо море, плуващи във вода, черна като въглищата, които доскоро затрупваха голетата. След това ми се присъни, че съм нападнат от легион хлебарки, водени от огромна главатарка, която ми се стори с човешки образ, и този образ по всичко, съвсем по всичко приличаше на господин капитана на „Само Италия“.

Сутринта станах и отидох на мостика да подишам благотворния морски въздух. В далечината се виждаше земя.

Час по-късно, като задуха лекият северен ветрец, видяхме на брега да се очертават контурите на града.

— Стигаме Бари! — извика радостно капитанът.

— Добре! Виждам! — отговорих. — Това означава, че ще ядем малко по-добре на закуска и на обяд, тъй като ще слезем на суша.

И наистина, към единадесет и половина часа влязохме с издути платна в пристанището на Бари.