Бойно поле Земя III

1

Проклет Търл!

Отначало Джони смяташе, че има данни за координатите на стълбовете. В къщата в Шотландия нямаше добра апаратура, с която да прегледа записите. Само ги беше сканирал набързо с помощта на кутия, която Кер му бе изпратил, но в нея като че ли имаше само един кабел и нищо друго. До Деветдесет и втория ден оставаха още месеци, затова Джони си позволи да остане у дома за обяд и да види отново леля Елън и свещеника. А също и да опита да развесели Пати.

Върна се в мината в Африка в чудесно разположение на духа. Тази сутрин стана от сън, решен да опита всичко възможно. А сега това!

Гленканън беше споменал, че Търл прави някакви измервания и прекарва по-голяма част от времето си на открито, затова записите се бавят. Без съмнение Търл никак не обичаше да стои дълго навън. Гленканън намекна, че преди да предадат офиса са инжектирали малко въздух в дихателните тръби, за да не се увлича Търл много много по разходки. Освен това Гленканън каза, че са направили пропуск — не бяха инсталирали записващи устройства около самата площадка. Както и да е, вече бяха поставили мини-камера на едно дърво, без да ги забележат бригантите и вече не зависеха само от данните от разузнавателните полети.

Като преглеждаше записите, на Джони му направи впечатление колко внимателно измерва Търл разстоянията между стълбовете. Използваше микрометър. Само дето не измерваше положения на точки за телепортиране!

Ето целия план, в който бяха нанесени точните разстояния: площадката, новото положение на пулта за управление, а също и една крива линия.

Сега вече Джони знаеше защо Търл дни наред бе решавал силови уравнения. Изчислявал е максималната близост, на която може да се разположи кривата до площадката, без да пречи това на телепортирането! Беше го отбелязъл върху окончателния план: седем стъпки и осем единадесети. По цялото продължение на площадката и новия пулт.

Кер бе изпратил кутията заедно с една малка бележка, която сякаш бе писал с краката си:

Джони го разгледа внимателно. От разреза личеше, че е същият като онзи, който опасваше язовира и мината в Кариба. Но сега можеше да разгледа от какво е направен. Кутията трябваше да се постави с дясната страна нагоре и да бъде насочена в посоката, където трябва да се появи защитен екран. Самата кутия беше бронирана, но след като Кер я бе разрязал, явно не е знаел.

Беше очевидно как работи: вътрешната изолация на дъното в действителност беше рефлектор. Точно над него минаваше главният източнок на ток. Над него имаше още една жица, после още една и така до горе. Общо петнайсет. Явно всяка усилваше заряда на долната. От външния край кабелите вероятно трябваше да бъдат прихванати в кутия, която участва в усилването, но нея я нямаше. Получаващият се многократно усилен заряд трябваше да се настрои към полетата на ядрото и на околните частици на въздушните атоми. След удара молекулите на въздуха се подреждаха в молекулярна кохезия. Крайният продукт бе невидима завеса, наречена „атмосферно-защитен йонизационен кабел“.

Това не беше „силов екран“. Използваше се в космическо пространство и Ховините имаха подобни устройства във всичките си големи бойни кораби. Това беше въздушна броня.

И нима Търл смяташе да я постави на седем фута и осем единадесети по цялото продължение на пулта и площадката?

Първоначалният план на Джони бе да позволи на Търл да построи пулта за управление и площадката за телепортиране и когато всичко е готово, да ги превземе по някакъв начин.

Но това променяше нещата.

Как е възможно да се пробие такава завеса?

Проклет Търл!

На първо време Джони направи солиден брой копия на плана на платформата за телепортиране. Извади картата на някогашните защитни зони на Междугалактическата минна компания и видя откъде копае Кер кабел за поправка на платформата.

Картата беше толкова стара и смачкана, че преди не бе забелязал същите тези кабели около всички мини, язовири и електропроводи. Сега видя, че африканската мина разполага с втори електропровод под земята и че наричаният преди много години язовир Оуенс Фолз е защитен. Извика Ангъс и му каза да иде да провери, а ако кабелът все още съществува, да разчисти с багер дърветата отгоре. Ако контролното табло в язовира все още работи, да превключи на подземно предаване и да обучи часовоите да го включват и изключват, така че да може да се влиза и излиза от язовира и мината.

Джони се разхождаше из лагера, опитвайки се да реши какво да правят при това положение. Видя сър Робърт, който току що бе пристигнал и му показа върху старата карта, че всички мини имат такава защита и вероятно те могат да се възползват от това.

Джони продължи да се разхожда, угрижен.

Телепортирането! Тайната на психлосите. Това бе средството, с което държаха под своята власт вселената. Без него бе невъзможно да защити планетата.

Срещна Маккендрик. Ранените психлоси вече били напълно възстановени. С изключение на Чърк, която просто си лежала. Не, още не е измислил как да измъкне онези неща от главите им — при тази структура на костите всяка намеса би била равносилна на смърт за чудовищата. Да, напълно разбираше, че ако опитат да се консултират с психлоси по технически въпроси, щяха да нападнат и да се самоубият, а ако бяха жени, вероятно да изпаднат в кома като Чърк.

Маккендрик по-скоро се тревожеше за режима на хранене на затворниците. Психлосите никъде в наръчниците си не бяха сметнали за нужно да отбележат с какво се хранят — нали самите те ги бяха писали. Затворниците знаеха какво ядат, но не знаеха имената на веществата на тази планета. И ако не решат този проблем бързо, скоро щяха да останат без затворници.

Знаеше ли Джони, че вече имат трима джамбичуи? От снощи. Очевидно бяха изпратени да разузнаят всички новости в Кариба. В момента, в който му докладвали, че от кораба на джамбичуите в орбита се е откъснал разузнавателен кораб, шотландският офицер пуснал в действие нещо, измислено от китайците. Наричали го „мрежа за тигри“. Поставили едно плашило, облечено като китаец, край едно езерце далеч от лагера. Джамбичуите тръгнали да го хванат, от дърветата се спуснала мрежа и ги заловили. Зли и недодялани същества.

Маккендрик попита Джони дали знае какво ядат. Не? Ами добре, старицата от планините им помагала и може би щяха да разберат.

Джони продължи да ходи из лагера. Проклет Търл! Прекалено много случайности. Трябваше от някъде, по някакъв начин да се сдобие с нужната информация от друг канал.

Веднъж му бе хрумнало да проучи подробно телепортационен двигател, може би нещо щеше да изскочи. Двигателят не беше устройство за телепортиране, но все пак работеше с промяна на положението на точки в пространството.

Имаше двигател и пулт за управление, с които можеше да си поиграе — от танка, разбит при схватката в прохода. Бяха го довлекли до ремонтната работилница. Може би просто ако го разглоби на части… слаба надежда, нали вече бе проучвал такива устройства. Все пак облече работни дрехи и слезе в работилницата.

Башърът си стоеше там, лошо ударен, на две места обковката му бе съдрана. Влезе вътре, провери горивото и включи двигателя, като зададе точкови координати „на място“. Моторът заработи! Едно нещо можеше да се каже за психлосите — каквото направеха, траеше вечно.

Изключи мотора и започна да развърта с отверка болтовете в горната част на пулта за управление. Разхлаби всеки един наполовина.

Прекъсна го един часовой, който се показа отгоре през люка и му подаде запушалки за ушите. Джони се изправи и надниква да види какво става.

Отвън бяха Стормълонг и толнепът — двоен лейтенант Слидетер Плис, заобиколени от стража.

— Какво става? — извика Джони.

Не го чуха. Всички имаха запушалки на ушите. След това забеляза, че са докарали патрулния кораб на толнепите, а за останалото можеше и сам да се досети. Най-вероятно Стормълонг иска да разбере как лети, за да обучи пилотите да се справят с толнепски кораби. А Ангъс сигурно иска да научи какъв е цикълът на вибрации на парализирищия лъч.

Слидетер Плис изглеждаше доста приятелски настроен. Явно се бе отписал като толнеп. Видя Джони и изсъска за поздрав.

Но макар че позволиха на толнепа да се приближи до смъртоносния звуков вибратор, нямаха никакво намерение да му позволят да го включи, да парализира всички и да избяга. Тъй или иначе това бе малко вероятно — и без друго толнепът нямаше къде да иде. Все пак Джони си сложи запушалки на ушите.

Като видя терминалите на акумулатора наведени, толнепът явно помисли, че го провокират. Започна да жестикулира и му дадоха инструменти, с които ги изправи и отново свърза енергийния кабел. Моторът веднага заработи и той го изключи. Отново с жестове показа на Стормълонг ключовете за управление, а също и с какво е свързан всеки един. На Стормълонг му се стори елементарно. Кимна на толнепа и даде знак на часовите да го отведат.

След като Плис се отдалечи, Джони внимателно свали запушалките и се скри във вътрешността на танка, за да продължи работа.

Толнепът създаде паника сред часовоите, като спря и отвори страничната врата на танка. За малко да го застрелят, но Джони им даде знак да се отдръпнат. Ако толнепът се опита да го захапе, можеше да забие отверката в зъбите му.

— Вас не ви командват психлосите, нали? — каза толнепът, овиснал на вратата. Но като не получи отговор, тъй като Джони нямаше намерение да дава информация на един потенциален беглец, той пак попита:

— Какво се опитваш да направиш с този двигател?

Отначало Джони само го погледна, но после се сети, че като толнепски офицер той може да е запознат и обучаван на подобни машини.

— Знаеш ли как работи?

— Ама никак даже! И не съм чувал някой във вселената да знае — каза Плис. — Никога не сме нападали тази планета, но сме нападали други психлоски бази. В учебниците пише, че сме носили хиляди такива машини на оглед от експерти. — Усмихна се доста страховито. — Обзалагам се на следващата си заплата, макар че няма кой да ми я даде, че вие, хората, целите същото като всички останали.

Джони бе нащрек, но каза дружелюбно:

— Разполагаме с техни учебници, дори по математика. Всъщност, добрали сме се дори до един непокътнат телепортационен пулт за управление. В една книга пише, че веднъж сработвал, но в момента, в който се опиташ да разбереш как работи, бум и край, няма вече пулт за управление.

— Най-добрите толнепски командири са разпитвали психлоски инженери — продължи Плис, — но без никакъв резултат. Искам да кажа, никаква полза. Сдъвкват те и се самоубиват. Някъде съм чел, че това продължава от две хиляди и триста години.

Толнепът промени темата:

— Да знаеш някъде наблизо да има склад за метали? Може да си намеря нещо за ядене, защото съм гладен.

Джони каза на часовоите да го заведат.

— Успех — каза толнепът и в съскането му прозвуча сарказъм.

Отведоха го.

Може би говори така само от злоба. Но Джони не си вярваше особено.

Забрави какво точно бе направил преди да го прекъснат, затова отново постави бутоните на пулта в положение „на място“ и включи мотора.

Нищо не се случи.

Провери свързването. Всичко бе както трябва.

Опита се да си спомни дали толнепът не бе пипал нещо, но не беше.

Още веднъж опита да запали мотора. Нищо.

Какво му беше обяснявал Кер на времето за моторите? Беше се повредил един багер. Куполът не бе спуснат, защото Джони нямаше нужда от дихателен газ и върху пулта се бе натрупал прах и мръсотия. След това багерът не искаше да тръгне. А, да. Кер му каза да го остави, щял да изпрати инженер! Дойде инженер, разкачи пулта за управление и го отнесе в подземната работилница с един малък кран.

Тогава Джони повече се впечатли от крана. Крановете нямаха двигатели, а някакви магнитни плочи, наредени в кръг. Повдигачът се движеше, като черпеше енергия от магнитните плочи. По-добре да беше гледал как изваждат пулта.

Какво беше направил Джони, преди да се появи толнепът? Я да видим. Разхлаби гайките в горната част на пулта. Тук-таме психлосите си служеха с гайки. Най-често правеха молекулярна заварка на металните повърнхости.

Джони развъртя изцяло гайките и повдигна платката. Под нея болтовете влизаха в някакъв черен материал, под който бяха всички важни съставки на пулта за управление.

Значи болтовете. Освен че закрепяха платката, най-вероятно служеха и за свързване на нещо с нещо. Само че, не можа да намери никакъв ключ. Не изглеждаха да са нещо повече от обикновени болтове. Но явно при развинтването нещо се е разкачило.

Постави отново платката и ги завъртя. Разгледа внимателно друг пулт за управление и отчете ъгъла, под който най-вероятно трябва да завие болтовете. Коригира ги.

Пак не тръгна. Каквото и да опитваше, не тръгваше и толкоз.

Трябва да е заради болтовете. Когато онзи багер се развали, най-вероятно е било заради някакво парченце, което се е блъснало в болта и го е поместило.

За пети път повтори всичко отначало, като се опита да постави болтовете правилно.

Но това си беше и край. Моторът на Башъра не искаше да запали.

Най-накрая Джони се отказа.

Отиде долу при езерото и започна да хвърля камъни на крокодилите. Но се засрами, как може да дразни животните.

В сравнение с Търл тези същества бяха много дружелюбни.

Появи се кола, изпратена от сър Робърт. Предупреждаваше го, че никак не е разумно да стои на открито без въздушно прикритие. Посетителите отгоре може да изпратят някой.

— Иска ли ти се да застреляш някой психло? — попита Джони стреснатия вестоносец.

Проклет Търл! Проклети да са всички психлоси!

Никак не го успокояваше мисълта, че тези думи са ги произнасяли хиляди раси в продължение вече на триста и две хиляди години.

Трябва да измисли нещо, някакъв план, без значение колко отчаян и опасен. Иначе с планетата бе свършено!

2

Зимата пристигна в Денвър.

Но студените ветрове и снежните бури не можеха да смразят възторга на Браун Лимпър Стафър.

Новата банкнота беше готова.

На бюрото му лежеше цяла пачка, а няколко бяха наредени отгоре. Колко красиво! Бяха ярко жълти, напечатани от едната страна и ето тук, точно по средата, имаше снимка на Браун Лимпър!

Колко труд хвърлиха за тази снимка. Браун Лимпър опита какви ли не пози, ту гледаше в една посока, ту в друга; променя поне сто пъти изражението на лицето си — намръщен, заплашителен — но все не се получаваше.

Накрая Ларс Торенсон бе принуден да му помогне. Според него бедата идвала от брадата. Браун Лимпър имаше черен мустак и брада, но макар мустакът му да беше хубав, брадата бе рядка и прошарена. Тъй че, Ларс го посъветва да махне брадата, да подреже мустака късо и да го остави само под носа. Великият военен герой Хитлер е имал точно такъв мустак, тъй че нямаше да сбърка.

След това изникна въпроса с костюма. Не можеха да намерят нищо подходящо. На помощ им се притече генерал Снит. Един от хората му бе докладвал, че намерили старо гробище, в което ковчезите били вакуумирани. Изровиха няколко, за да намерят труп, облечен в подходящ костюм. Но след повече от хиляда години тъкънта просто се разпадаше. Единственият резултат бе, че бригантите ги хвана някаква болест. Двама умряха, а един доктор, който минаваше оттам на път каза, че било „отравяне с формалдехид“, каквото и да значи това.

Най-накрая някой откри в едно мазе сив плат, който бе сравнително запазен, а някой друг намери материя, върху чийто етикет пишеше „шофьорска униформа“ и жените бриганти ги ушиха. Намериха и черна шапка, която издържа по време на снимките.

Снит беше намерил шепа бижута — за Браун Лимпър бе ясно, че няма как да са диаманти или рубини, по вероятно бе да са цветни стъкълца — и ги съшиха на гърдите от лявата страна, за да изглеждат като „медали“.

Последно Браун Лимпър се спря на поза, която заимства от една картина на Ларс — на накой си „Наполеон“, и той голям герой. Пръстите на едната ръка бяха подпъхнати под ръба на сакото при гърдите.

Накрая Макадам малко се заинати. Попита Браун Лимпър наистина ли иска да се снима в този вид и доста го раздразни. След толкова приготовления! Естествено, че така иска да се снима!

И така, ето я най-после новата банкнота. Стойността й беше сто кредита — Макадам бе настоял. Браун Лимпър разбра, че това я прави значително по-важна от предишната. Върху нея бе написано името на банката — само на английски. С големи букви, ясно и категорично бе изписано: „Сто Американски Кредита“! И още: „Валидна при изплащане на лични и държавни дългове в Америка“.

Едно от условията на Макадам бе да се изземат всички преди раздадени банкноти в страната и да бъдат разменени с новите. Не беше много лесно, тъй като предишните бяха от един кредит, а новите — от сто. Но мисълта да изчезнат всички банкноти с лика на Тайлър беше толкова примамлива, че Браун Лимпър навакса разликите от собствения си джоб.

Тази победа до голяма степен подобри разположението на духа на Браун Лимпър. Защото напоследък се бе чувствал ужасно.

Когато този отвратителен Тайлър не само не попадна в капана, който му готвеше Браун Лимпър в старата му къща в ливадата, но и успя да напусне страната, Браун Лимпър така се бе обезсърчил, че искаше да зареже целия план на Търл.

Но Ларс му говори и го вразуми. Изглежда той лично бе намразил Тайлър. (Не спомена, че е заради унизителните часове, през които се бе крил под купчините метални отпадъци в гаража, нито заради завистта му към Тайлър за това, че лети така добре, но Браун Лимпър добре разбираше чувствата му и ги смяташе за напълно естествени.)

Ларс излезе с аргумента, че ако продължат и наистина осъществят телепортация, Тайлър няма как да не се появи.

Търл също говори с него. Ако телепортират пратка до Психло, Тайлър веднага ще долети и този път Търл му бил приготвил капан, от който няма измъкване.

И тъй, Браун Лимпър продължи да действа по плана.

Но други неща не вървяха добре. Повече не получаваше почти никакви вести от племенните вождове. Ларс обясни, че това е естествено — имат му пълно доверие и го оставят сам да ръководи нещата. Пресекна потока от поклонници до мината. Но това също бе естествено — беше зима.

Започнаха да изчезват хора. Най-напред готвача на хотела. След това няколко швейцарци, собственици на магазинчета. После още и още, докато в момента хотелът вече не работеше и нито един магазин не бе отворен.

Обущарите бяха изчезнали. Германците, които поправяха разни стари неща, също се изпариха някъде. Южноамериканците подкараха стадата на юг, където според тях зимата била по-лека, така че и тях ги нямаше.

Браун Лимпър разпита Снит. Да не би бригантите да имат пръст в тази работа? Търл му зададе същия въпрос. Но Снит постоянно се кълнеше, че хората му се държат добре.

Академията продължаваше да работи нормално. Броят на кадетите ставаше все по-голям, а още повече бяха обучаваните механици и оператори. Но те не напускаха района на Академията и присъствието им проличаваше само от време на време, при излитането на някой учебен самолет.

Всички телепринтери и радиопредаватели от офисите вече не съществуваха. Развалиха се, занесоха ги на поправка и повече не ги видяха. Но тъй или иначе, Браун Лимпър не можеше да работи с тях, нито пък можеше да се довери на някой, тъй че нямаше особено значение.

Тази банкнота направо му вля нови сили. Реши да не плаща на пилотите от новите банкноти. Ще се разправи с тях.

Сега вече хората ще си окачват на стените него, Браун Лимпър.

Импулсивно реши да се сдобри със собственото си племе и да им покаже новата банкнота, разбира се. Повика Ларс и генерал Снит, качиха се в един пътнически самолет, който Ларс държеше на паркинга и полетяха към новото село, където Браун Лимпър бе настанил хората.

Държеше една банкнота в ръката си и не можеше да й се нарадва. Топлеше го мисълта как ще се изперчи с нея пред хората от селото. Изобщо не обръщаше внимание на непохватното пилотиране на Ларс Торенсон.

След като доста пъти едва не се разбиха в заснежени върхове, които дори не им бяха по пътя, Ларс най-после приземи самолета близо до старото миньорско градче.

Само че то изглеждаше съвсем запустяло. Ни едно кълбо дим не излизаше от огнищата. Дори миризма от дим не бе останала.

С „Томпсън“ в ръка Снит огледа мястото. Празно! Ни следа от вещи, принадлежности. Нищо.

Браун Лимпър търсеше нещо, което би могло да обясни нещата и обиколи всички постройки, влачейки куция си крак по гладкия сняг. Най-после откри мястото, където най-вероятно са устроили събрание. Имаше няколко парчета скъсана хартия. А под една маса, навярно паднало незабелязано от купчина документи — едно писмо.

Беше от Том Смили Таунсън.

Браун Лимпър го погледна и веднага изпадна в ярост. Не заради съдържанието, а заради самия факт, че Том Смили имаше наглостта да знае да пише. Какво безочие! Но после забеляза, че всъщност писмото е написано с печатни букви, дори подписът бе с печатни букви, затова реши да бъде търпелив и да го прочете.

Писмото надълго и широко обясняваше колко прекрасна била някаква област, наречена „Ташкент“. Големи планини, безкрайни равнини с дива пшеница, много овце. И мека зима. И пишеше как се оженил за някаква латинка! Какъв позор. Никаква чиста раса.

Браун Лимпър хвърли писмото. Може би хората са се върнали в старото село. Не бяха искали да се местят тук. Но изненадващо бе защо не бяха останали хората от Сиера Невада и онзи от Британска Колумбия — те нямаха нищо общо със старото село. Какво ги е привлякло в идеята да студуват и гладуват всяка зима?

Отидоха до старото село. Ларс имаше проблеми с приземяването и за малко да кацне по средата на урановата зона. Когато опасността премина, Браун Лимпър се повдигна и се огледа.

Тук също нямаше пушек.

Влезе в няколко от къщите. Понеже трябваше да се изнесат за много кратък срок, много от хората бяха принудени да изоставят повечето покъщнина и Браун Лимпър помисли, че сигурно те все още си седят там. Но не. Всички къщи бяха празни. Не претършувани, както бригантите ги оставяха. Просто празни.

Не без известен страх — нали бяха заложили капан — той приближи до къщата на Тайлър. Тя все още беше здрава. Може би капанът си седеше.

После забеляза, че част от покрива е срутен и обиколи откъм предната страна, където беше входната врата. Беше вдигната във въздуха. Ларс и Снит намериха нещо в снега.

Бяха останките от двама бриганти. Онова, което беше оцеляло след обгарянето, бе разкъсано от вълци. Очевидно бяха отворили вратата, и то доста отдавна.

Генерал Снит опипа с дулото на автомата останките от пари, кожа и кости.

— Трява са тъсили тука плячка — отбеляза той. — Ква загуба на хубво месо!

Браун Лимпър пожела да остане сам. Завлече крак нагоре към хълма, където някога погребваха мъртвите. Като стигна горе, обърна се и хвърли поглед към празното село, разпадащо се и изоставено завинаги.

Нещо го глождеше и сега изведнъж прозря какво.

Беше племенен вожд без племе.

От пет племена сега бе останало само едно — бригантите! И те не бяха от Америка.

Осъзна, че е най-добре да потули нещата. Това щеше да подкопае авторитета му.

Нещо привлече погледа му. Паметник? Малък камък стърчеше от земята. На него имаше надпис:

Браун Лимпър изкрещя. Опита се да събори с крак паметника. Беше здраво хванат и само си нарани крака. Остана там и крещя, крещя, а ехото раздра тишината на долината.

След това спря. Всичко беше по вина на Джони Гудбой Тайлър. Всичко, което се бе стоварило върху Браун Лимпър през целия му живот беше изцяло по вина на Тайлър!

Но той пак ще дойде. Търл имаше планове и щяха да ги изпълнят. Браун Лимпър добре ще се погрижи за това.

Ако Тайлър се появи на платформата за телепортиране, да се счита за мъртъв.

Браун Лимпър се спусна надолу към самолета. Каза на Ларс и Снит — не трябваше да разберат какви са истинските му намерения — следното:

— Заради сигурността на всички, мисля, че трябва да ме научите да си служа с „Томпсън“.

Съгласиха се, че предложението му е разумно.

Търл няколко пъти бе казвал, че в никакъв случай не трябва да се стреля с оръжие по време на телепортиране. Но кой го беше грижа за това! Два автомата. Ще използва два… През целия път обратно Браун Лимпър си представяше как ще го направи.

3

Малкият сив човек наблюдаваше странната антика — земния кораб на няколко мили над неговата орбита.

Преди месец обединените сили разбраха, че трябва да не закачат такива кораби. Полу-капитан Рогодетер Сноул бе изпаднал в немилост, защото се бе опитал да отмъкне за себе си плячка — беше подготвил за атака своя боен кораб клас Валкор срещу кораб, същия като този сега. Странният кораб много ловко се бе изнесъл встрани. На полу-капитана докладваха за удари в задната част на бойния кораб.

Сноул изпрати да проверят за какво става дума. Хората му с ужас открили около двайсет мини, закрепени с магнит в задната част на кораба.

Земният кораб очевидно бе минирал орбитата, която те използваха.

Сноул още повече се учуди на това, че мините не избухваха. Значи се задействаха от атмосферното налягане, което означаваше, че ако приближи своя кораб клас Валкор на сто хиляди стъпки от повърхността на планетата, той моментално ще избухне от налягането на въздуха.

Всички командири веднага провериха корабите си да видят дали и те не са забърсали нещо такова. Не бяха, но разбраха, че ако преследват този земен кораб, той може да им хвърли облак мини по пътя. Много обезкуражаващо! Затова го оставиха на мира.

Корабът имаше голяма странична врата и много повдигачи. Малкият сив човек не беше нито миньор, нито военен експерт, но прецени, че корабът очевидно събира космически отломки. И тъй като не използва в момента повдигачите, явно отвътре има доста голям магнит.

Като забележеше нещо на екрана си (в момента в орбита летяха какви ли не тела, тъй като преди известно време в системата бе влязла голяма и странна комета, идваща от някоя друга система и части от нея от време на време се разбиваха в метеорните щитове на повечето кораби), земният кораб измерваше скоростта на тялото — някои се движеха с деветдесет мили в секунда — и рязко се преместваше встрани. Магнитът зад вратата прибираше тялото.

Твърде интересно, мислеше си малкият сив човек. Също като една птичка, която веднъж бе наблюдавал — изравни се с насекомото, притисне го до някое цвете и го глътне. Трябваше да се разсейва с нещо.

Засега не бе пристигнало никакво съобщение — вероятно ще трябва да чакат най-малко и през следващите два месеца. Нямаше нов куриер, което означаваше, че не бяха открили каквото търсеха. Смутни времена.

Лошото му храносмилане пак започна да се обажда. Преди около три седмици беше слязъл да види възрастната жена — бяха му свършили ментовите листа. Тя се зарадва, като го видя, а също и кучето. С помощта на вокодера бе започнала търговия с шведите и им бе продала малко масло и ечемик. Имаше страшно много пари — виж, шест кредита! Достатъчно, за да си купи цял акър земя или още една крава! И всяка вечер работеше. Времето бе станало студено, а там горе сигурно замръзваха. Затова му беше изплела един топъл сив пуловер.

Малкия сив човек в момента носеше пуловера. Беше мек и топъл. Докосна го и му стана малко тъжно.

Беше казал на военните, че е неразумно да извършват каквито и да било операции в шотланадските планини и помисли, че са се вслушали в съвета му. Но само преди седмица бе слязъл долу, за да си вземе още мента и не намери старицата. Къщата беше затворена. Кучето го нямаше. Кравата също. Нямаше никакви следи от насилие, но това не доказваше, че стореното не е тяхна работа. Понякога можеха да действат много потайно и да не оставят нищо след себе си. Беше откъснал няколко листа мента изпод снега, но усещаше някакво безпокойство. Да изпитва чувства му бе съвсем чуждо. Но въпреки това се притесняваше.

Тези военни! Така бяха завладени от мисълта да смачкат тази планета, че нямаха никакво търпение да изчакат куриера.

Идваха им на ум такива глупави идеи. Бяха забелязали, че от известно време насам във всеки самолет или друга машина там долу има по едно същество в жълто-оранжева дреха. Вече не можеха да разбират съобщенията, които си изпращаха по радиопредавателите. Опитаха с всички езикови машини, с които разполагаха, но нито една не разпозна езика. След това опитаха с всички кодиращи и заглушаващи машини, но отново нищо. Всички съобщения започваха и свършваха с нещо от рода на „Ом мани падме он“, подобно на напев.

Онова място в южна Африка край язовира, което бяха използвали за капан на двете нападателни групи, в момента изцяло се разчистваше и това за пръв път ги насочи към някаква следа. Строяха островърха конструкция, подобна на пагода — всъщност, няколко такива. В един стар справочник откриха, че това било „религиозен храм“. Тъй че военните единодушно се съгласиха, че на планетата се наблюдава някакво политическо раздвижване. Но в момента никак не им беше до религия и политика. Ще изчакат.

Малкият сив човек насочи вниманието си от земния кораб към обединените сили. Сега вече наброяваха тринайсет. Имаше новопристигнали. От други раси. Донесоха новината, че в момента се предлага награда от сто милиона кредита за кораба или корабите, които открият „онези“. Затова повече бяха заинтересувани да пращат нападателни групи и да събират доказателства, отколкото да унищожават планетата.

Полу-капитан Рогодетер Сноул бе направо маниакално обзет от това място. Но военният усет му подсказваше, че останалите кораби го превъзхождат по численост и преди около две седмици бе заминал за родната си планета, за да се върне с още кораби. Доста задушно щеше да стане в орбита. Неговият капитан бе искал разрешение от малкия сив човек да се отдалечат малко от другите. Когато военните „разберат“, щеше да стане страхотна бъркотия, трябваше да делят наградата и да унищожат планетата. Малкият сив човек бе дал съгласие.

Отново погледна вяло към земния кораб. Изглежда беше привършил, възможно бе да е натоварен догоре. Бавно се спускаше към атмосферата по посока на африканската база.

4

Джони наблюдаваше приближаващия се стар орбитен миньорски кораб на Стормълонг. Часовоят изключи атмосферния щит, пропусна самолета и пак го включи. При всяко изключване на захранването се чуваше леко съскане, след което всичко утихваше. От време на време някоя нещастна птичка или насекомо се блъскаха в щита и оставяха перца, крилца, иначе по нищо не можеше да се познае, че има щит. Трябваше да предупредят всички пилоти и да измислят сложна система от сигнали, за да не се разбие някой самолет в него.

Стормълонг приземи стария кораб близо до един метален пулверизатор. Психлосите използваха устройство, което най-напред „размеква“ метала, като разрушава молекулярната кохезия, а след това го пускаха през бронирани валяци, които буквално го разкъсваха и смачкваха. В резултат се получаваше толкова фин метален прах, че ако хвърлиш шепа от него във въздуха, повечето оставаше там под формата на микроскопични частици. Психлосите го използваха при получаване на гориво и муниции.

С помощта на повдиганите на кораба помощник пилотът започна да разтоварва „улова“ в металния пулверизатор. Стормълонг слезе и се приближи до Джони.

— Петдесет и пет тона този път — гордо каза той. — Има още много в орбита. Мислиш ли, че ще ни трябва още?

Джони не бе много сигурен. Занимаваха го други неща. Отидоха в лагера, за да проверят.

Появи се един от будистките комуникатори. Джони винаги се учудваше на начина, по който се движеха. Поставяха дясната си ръка в левия ръкав, лявата в десния, а после придвижваха краката си в нещо като тръс. Раменете им изобщо не мърдаха. Създаваше се усещането, че плуват или свободно се носят по въздуха. До вчера повечето от тях продължаваха да носят жълто-оранжевите си дрехи. Но по тях и по бръснатите им глави можеха лесно да ги различават от въздуха. Иван изпрати значително количество пакети с униформи. Хората му ги шиеха от платове, изпращани от някаква наскоро поправена тъкачница в Люксембург. Униформите бяха зелени и към всяка имаше каска от закален алуминий, също зелена. Джони предположи, че скоро ще могат да облекат цялата войска в такива униформи. В момента будистът носеше една такава. Той се поклони — постоянно се кланяха — и подаде на Джони един пакет. Много съжалявал. Имало толкова работа, че се забавил с предаването. Джони се поклони на свой ред. Беше заразително.

Тръгнаха със Стормълонг из лагера, за да намерят Ангъс. Джони отвори пакета. Беше от Иван. Каска. Зелена като всички останали. Имаше подплънки за ушите. В каската имаше и писмо (продиктувано на някой Координатор).

Каската беше хубава и точно по мярка. На две-три места не беше много гладка. Явно Иван е стрелял по нея, за да я пробва.

Беше изпратил и пакет муниции за АК 47. Джони ги бе посъветвал да пробият по една дупка в края и да я напълнят с термичен експлозив, за да могат да се използват срещу толнепите. Казаха, че можело да стане и бяха започнали да ги приспособяват.

Стормълонг и Джони пристигнаха в зоната за „измиване на метеоритен прах“. Четири жени психлоси здраво работеха, като изсипваха метален прах в огромни вани с живак. Имаха ръкавици и облекла, които ги предпазваха от отравяне с живак.

Когато Стормълонг се захвана с минирането на орбитата, идеята беше да се обучават пилотите и Джони подозираше, че също и да удовлетвори желанието си за безразсъдно летене. Улавяха какви ли не неща. Метеорити и други подобни влизаха в орбита и преди да навлязат с цвърчене в атмосферата, често имаха кристална структура и изглеждаха удивително. Джони почти бе решил да забрани тези разходки. Бяха изпълнили целта си — посетителите бяха смъртно уплашени от магнитните мини. Но Ангъс, който се ровеше във всичко, бе забелязал, че някои от улавяните космически тела имат различна химическа структура.

От известно време насам на небето се разнасяше комета от друга система. Ангъс сподели с Джони, че тя съдържа микроскопични частици от онзи неизвестен метал, който Търл бе използвал като ядро на онази кутия. Ангъс му ги показа на анализатора. Ето, микроскопични следи от метала. Ако метеоритът се бе запалил при досега си с атмосферата, както ставаше в повечето случаи, нищо чудно елементът да бе изчезнал вследствие на топлината. Но „девствените“ късове, които ловяха горе, наистина съдържаха елемента.

Джони дни наред си блъска главата как да извлекат метала, но се сети, че златото, например, може да се „промива“, защото е по-тежко от скалата и отпадъчните вещества.

Психлосите използваха буквално тонове живак в някои от етапите на обработка на рудата. Направиха му проби. Желязо, мед, никел. Повечето от елементите, стрити на прах, бяха по-леки от живака и се носеха на повърхността му в свободно състояние или свързани с други елементи. Но този странен елемент отиваше право на дъното, дори се чуваше отчетлив звук при падането му. Имаше ужасно висока кохезия и частиците се лепяха една към друга. Но съдържанието му в космическите блокове беше много малко и трябваше да разполагат с огромно количество.

Можеха да се опитат да пригодят някакви машини да извършват промиването, но на жените психлоси абсолютно не им правеше впечатление, че работят с живак и щастливо го преливаха от съд в съд, за да промият праха. Усмихнаха се на Джони. Всичко при тях вървеше страхотно, стига да не се споменава „математика“. Иначе стават с една по-малко. Беше се случило и с Чърк, и с още една женска.

Казаха им, че Ангъс ще се върне и седнаха да го чакат. След малко се появи и го попитаха трябва ли му още. Ангъс поклати глава и им махна да го последват.

В стаята, която ползваше като работилница, Ангъс бе направил същата кутия като тази на Търл с едно изключение — при отваряне на капака не се изтласкваха всички елементи едновременно. Това ставаше с часовников механизъм. Нагласяш времето и пръчиците се затварят.

Ангъс имаше шест такива кутийки. Металът по средата може би не беше с толкова чисто съдържание като този на Търл, но бяха сигурни, че това не е от значение. Теглото малко варираше, но всички бяха приблизително седемдесет и пет фунта в центъра. Ангъс не бе поставил топчетата в кутийките. Те бяха отделно и всяко бе пробило дупка под себе си.

— Освен ако не си намислил да взривяваш вселената, не смяташ ли, че около осем ще са достатъчно? — попита Ангъс. — От новопристигналото количество ще излязат горе-долу още две.

— Но за какво служи? — примоли се Стормълонг.

Джони поклати глава:

— Не знаем. Но след като Търл правеше кутията с такова изражение, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че това е най-смъртоносното оръжие, което психлосите притежават. Погрижи се само за едно, Ангъс: пакетирай топчетата отделно и не позволявай на никого да ги събира върху тази планета! Когато всички са готови, изпрати ги в подземната база в Кариба.

Джони излезе. Беше му весело. Доста хубави неща се случваха. Китайците от Кариба казаха, че разполагат с инженери и наистина бе така, само че бяха специалисти по мостове, дървени и каменни постройки и други такива. Сред тях имаше и художници — изрисуваната чинийка изглеждаше доста странно, но определено имаше нещо артистично в нея. Облицоваха отвътре бункерите с тухли, направени от тях самите и стана много чисто. Дори си построиха малко селце между язовира и кабела на атмосферния щит. Противовъздушните им скривалища имаха отгоре малки островърхи куполи.

В Америка също много напредваха.

Джони бе почти щастлив. Може би все пак имат някакъв шанс. Малък, но го имаше.

Естествено, проблемът с математиката си оставаше. Напоследък Търл не правеше нищо друго, освен да преглежда страница след страница математически уравнения. Още не беше започнал с построяването на пулта за управление, но очевидно работеше по това. Старият бе изгорял. Все пак той го поиска заради арматурата и те му донесоха какви ли не боклуци, само не и това, което искаше. Истинският беше у Джони — долу в гаража, изгорял до основи. Тъй че, Търл трябваше да измайстори и металната конструкция.

Джони срещна двама хокнери, които в момента местеха в друга стая. Тези затворници не можеха да се понасят раса с раса и се биеха като диви котки. По-високият хокнер не изглеждаше много зле, макар че беше без нос. Беше офицер с нисък ранг, но образован. Доста се интересуваше от превозните средства, паркирани наоколо. Джони спря групата, защото искаше да им зададе няколко въпроса.

Високият хокнер презрително се хилеше към превозните средства. Обикновените хокнери от екипажа не говореха психлоски, но офицерите го владееха. Той позна Джони.

— Знаеш, че нито една от металните конструкции не е построена на Психло, нали? — каза той към Джони.

— Не знаех — отвърна Джони.

Хокнерът се приближи до една от колите и се наведе под единия й калник, при което часовоят стана доста неспокоен.

— Ето — каза той, сочейки към калника.

Джони погледна. Имаше надпис на една от азбуките, която съществуваше и на Галактическите банкноти.

— Това е дуралебски — каза хокнерът. — Пише: „Направено в Дуралеб“. Психлосите внасят всички конструкции на самолети, танкове, машини готови от други системи. Те само полират металите и правят моторите и пултовете за управление. Никой освен психлосите не може да използва такива машини, тъй като единствено те изработват двигателните части. Тези други планети строят и други неща за други народи. Но ако не разполагаш с пултовете, не можеш да използваш ни една психлоска машинария. Изработват ги само на Психло, никъде другаде.

Джони му благодари. Той каза:

— Не ми благодари, човече. Ако пултовете за управление и двигателите ви започнат да привършват, все едно че не разполагате с нищо, макар че другите неща можете да си ги купувате. Така контролират нещата проклетите психлоси. Имат монопол върху всяка вселена, да им приседне дано! Не можете да вървите срещу тях. Хокнерите са опитвали. Просто ще изгубите.

Джони знаеше, че макар и да показват дружелюбие, затворниците са доста злобни, но вече му казваха тази истна твърде често, за да не им вярва. Той промени темата:

— А случайно да сте надниквали в психлоски математически учебници?

Хокнерът се изсмя. Приличаше на цвилене.

— Скъпи човече, от триста и две хиляди години насам най-невероятните мозъци на вселената са се опитвали да разберат психлоската математика. Не става. Не става въпрос за аритметиката. Единадесетичната бройна система не е толкова сложно нещо. Има една раса, която има двайсет и три различни цифри. Само че, тези тъпи уравнения! Нищо не се изравнява. Учебници? Всеки може да се снабди с тях. Напълно са безсмислени! Пълен боклук! Глупост! Гадост! А сега ще заповядаш ли на хората си да ми дадат нещо за ядене, както на толнепите?

Джони им каза да идат при Маккендрик.

Върна се в стаята за прожектиране на записите и отново погледна огромните листове цифри, изписани от Търл. Вече не се чувстваше толкова добре.

Разполагаше с бомба, която да изпрати на Психло. Страхотно! Само че нямаше с какво да я изпрати.

Над главите им със страховита бързина се събираха все повече посетители. Пред тях заплахата от Търл изглеждаше нищожна.

Джони имаше отчаян план да превземе пулта за управление, преди да бъде унищожен, но дори да се докопа до него, може би ще проработи само веднъж и после ще откаже, ако толнепът казва истината.

Отново погледна уравненията на Търл. Не се изравняваха. Не се развиваха логически. При все това, съдбата на цялата планета в крайна сметка, зависеше от решаването им.

Може би други хора от други раси вече бяха стигали до същата задънена улица. И бяха загубили. Може би някое друго същество вече бе седяло като него над математически текстове и изписани листове, с безпокойство, а после е било унищожено от психлосите, без никакво значение колко смело е било.

5

Търл започна да става подозрителен.

Натрупаха се доста малки неща.

Първо, проблема с парите, а такива проблеми той най-малко би търпял. Бяха сключили договор и Търл предполагаше, че след известно време ще ги получи. Но не. Изглежда двата билиона галактически кредита се съхраняваха в денвърския клон на Земната Планетарна Банка. Още по-лошо, изглежда този Браун Лимпър Стафър натрупваше солидни дългове към тази банка. Последният заем го бе взел, за да си построи замък на един хълм. Искаше да го нарече „Бергсдорфен“ или нещо такова.

За да вземе парите, Браун Лимпър бе предложил като залог договора с Търл.

Директорите на Земната Планетарна Банка, някакъв си Макадам и един германец, се появиха в лагера с нови документи, които Търл трябвало да подпише. Ако не ги подпише, нямало да предадат галактическите кредити.

Търл в никакъв случай не би допуснал да остави след себе си някакви доказателства. Но нямаше начин. Макадам каза, че оригиналният договор не бил заверен при нотариус и нямало кой да свидетелства, че подписите са валидни. Търл го бе подписал с лявата лапа, тъй като мразеше доказателства. След това би могъл да каже, че първият договор е измама, за която той нищо не знае.

Но тези банкери бяха напечатали съвсем нов договор, който изглеждаше напълно валиден. В него пишеше, че Търл е политически офицер, военен офицер, офицер по сигурността и че действа от името на целия Управителен съвет на Междугалактическата Минна Компания, и че по силата на договора се продават „компанията и всички нейни интереси, които могат да бъдат продадени, прехвърлени, разкрити…“. Този договор бе направен така, че при определен прочит можеше да излезе така, сякаш продава цялата Междугалактическа навсякъде! И всичките й планети. А при друг прочит продаваше само тази планета и този клон. Твърде общо.

Ноктите на Търл се свиха от страх. Ако Имперското правителство на Психло научи за това, ще го измъчват дни наред, докато умре. През целите триста хиляди години Междугалактическата не бе продала ни един свой клон или интерес.

Бяха довели със себе си швейцарски нотариус и свидетели. Договорът бе написан на английски, немски и психлоски. Имаше петнайсет оригинала, които трябваше да се подпишат.

Само че не дадоха никакви пари. Търл, едва потиснал страха и яростта, подписа всяко едно копие, след това го подписа Браун Лимнър в качеството си на „Опекун на интересите на всяко законно избрано правителство на планетата“, а след това подписа и добавка, според която „Земната Планетарна Банка притежава и се разпорежда с този договор, както и с всички предварителни плащания по него“.

Търл с ужас наблюдаваше как документът се подписва, освидетелствува, запечатва с червени печати, покрива се със златни печати и се опакова с восъчни печати. Петнайсет отделни копия от него!

Но си му дадоха парите. Казаха, че денвърския клон на банката се затваря и не могат да държат парите там, затова Търл трябвало да ги вземе веднага. Търл не протестира.

Докараха съндъците на един камион и ги стовариха в спалнята му.

Дадоха му неговите копия от договора и той подписа разписка за получената сума. Още щом излязоха от стаята, той затръшна вратата и моментално скъса и изгори своите копия, а след това унищожи пепелта. Ако това стигне до Психло…

След всичко това се поуспокои, седна на леглото и погали с лапа парите. После осъзна, че не може да си легне сред толкова много съндъци.

Извика часовоите и поиска да го придружат до моргата, за да вземе три ковчега. Стори му се, че ковчезите са по-малко от преди. Както и да е, докара ковчезите в спалнята и се зае да прехвърля парите, като броеше междувременно пачките.

Вече беше късно, а оставаше още работа, затова постла няколко одеяла на един от ковчезите и легна да спи отгоре.

На следващия ден продължи да опакова парите — никога преди не беше си представял какво огромно количество са два билиона кредита — и откри, че не му достига един ковчег. Трябваха му четири.

Повика отново часовоите и отидоха в моргата за още един. При последното му посещение имаше един близо до вратата. Сега го нямаше. Някой правеше нещо с тези ковчези.

Само шеф на сигурността с таланта и опита на Търл би могъл да стигне до дъното на тази история. По този въпрос спор нямаше.

Най-напред разпита часовоите. След това капитан Арф Моифи. И разбра, че тези бриганти, тези опитни наемници, на които уж можеше да се разчита, са продавали нелегално ковчези на кадетите.

Командосите на нощно дежурство ги разменяли с кадетите срещу уиски. Уискито било някаква напитка, произвеждана в Шотландия. Опияняваща.

О, Търл разбра цялата история. Късно вечер някой кадет, всяка вечер различни, идвал в лагера с ведро уиски и го разменял за един ковчег.

Нямаше никаква полза капитан Арф Моифи да му показва, че кадетите използвали оловото, за да си правят Малки моделчета самолети и войничета. Моифи дори имаше няколко такива. Търл ги познаваше добре. Използваха се в някаква игра, наречена клеп. Значи тези кадети продават разни играчки, направени от претопеното олово на ковчезите!

Търл поиска да види Снит. Заповяда му веднага да сложи край на тази практика.

След три дни, когато придружен от охрана, Търл отиде в склада за метали да си набави метални плоскости, той забеляза, че хангарът е почти празен. Имаше няколко рудопревозвача, пет шест бойни самолета и нищо друго. Веднага отиде до гаража. Той също се оказа почти празен. Бяха останали само десетина камиони и два Башъра.

Окрали са всичко посред бял ден!

Намери Ларс и си изля яда върху него.

Ларс обясни, че имало много блъснати самолети и кадетите заменяли негодните с тези от хангарите.

Търл се готвеше да разкъса Ларс на парчета, но внезапно се сети, че собствеността на компанията не бе повече под неговите разпоредби. Тъй че, карай да върви.

След три дни Търл имаше яростен спор с Кер.

Преди известно време бяха започнали да разчистват останките от старата зона за транспортиране и Търл искаше да се увери, че всичко е на безопасно разстояние от енергийните стълбове. Отиде до зоната и какво да намери…

Кер използваше най-непохватните и неопитни ученици като машинни оператори при изкопаването на окопа за кабела за атмосферна йонизация. Окопът беше наполовина изкопан. Но тези глупаци бяха ровили навсякъде!

И нещо повече! Навсякъде имаше разпръснати съоръжения. Кранове, багери, какво ли не. Където някое от онези тъпи животни бе копало нещо си, бе зарязало машината без да си направи труда да я помръдне. Където е трябвало да повдигат нещо, оставяли са си крана на мястото.

Каква бъркотия!

Застанал на платформата, проклинащ яркото зимно слънце, чувстващ се зле заради отвратителния дихателен газ, Търл изгаряше от желание да разкъса джуджето на парченца.

— Не се стараеш особено! — гневно каза той.

— Какво мога да направя, когато тези животни постоянно чупят машините? — извика Кер.

— Не можеш ли да я караш по ясен, прост план? — извика Търл.

— Какво мога да направя, когато тези животни не разбират от ясен, прост план? — извика Кер.

Търл разбра, че Кер има право. Така нямаше да стигнат до никъде, навиквайки се един друг.

— Виж — каза Търл, — в твой собствен интерес е да стигна здрав и читав на Психло.

— Наистина ли? — каза Кер.

Да го изнуди, трябва да го изнуди.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза Търл. — Ще внеса десет хиляди кредита в твоята сметка в Галактическата банка. Ти имаш сметка с номер там и в нея има значителна сума. Но аз ще добавя…

— Браун Лимиър Стафър ми даде сто хиляди Земни кредита, само за да ти изкопая този кабел, ей този кабел тука. Никак не беше лесно и сметнах, че заплащането не е достатъчно!

Търл бързо съобразяваше.

— Добре, ще ти дам сто хиляди галактически кредита, ако ми помогнеш да инсталирам съоръжението за телепортиране и ако ми съдействаш.

— Онзи Браун Лимпър ще ми плати двойно, за да не го правя — каза Кер.

— Виж — каза Търл, — ще внеса в сметката ти половин милион, ако ми помогнеш да стигна на Психло.

Кер помисли малко. После каза:

— Ако ми намериш нови документи, унищожиш старите ми досиета в компанията и внесеш седемстотин и петдесет хиляди галактически кредита на моя сметка, ще се погрижа всичко да мине добре.

Търл тъкмо щеше да каже, че е съгласен, когато Кер продължи:

— Освен това трябва да се сдобриш с този Браун Лимпър Стафър. Кажи ми как възнамеряваш да хванеш онзи човек, за да мога да успокоя Браун Лимпър. Той контролира тези работници. Тъй че добави това и сделката е сключена.

Търл погледна Кер. Знаеше колко е жаден за пари.

— Добре. Ще разположа наоколо петстотин бриганти от външната страна на атмосферния щит, въоръжени с отровни стрели. При телепортирането стрелите не биха нарушили нищо и така мога да унищожа животното, ако се появи! Пошепни това на Стафър и ще видиш как ще ти сътрудничи. Става ли?

Кер се усмихна.

Търл се прибра в работните помещения и с облекчение свали дихателната си маска. Взе малко кербанго за успокоение на нервите.

Прехвърли на ум странната сцена. Значи беше Стафър. Ето кой искаше да обърка плановете му. Търл ще се погрижи за животното. Не спомена на Кер, че възнамерява освен това да постави Снит и още няколко бриганти, въоръжени с отровни стрели, на самата площадка, нито че смята да подаде на Стафър една хубава кутийка от берилий. Кутийката щеше да унищожи всички доказателства, копията от договора, всичко.

И Кер също!

Беше твърде доволен от всичко, докато три дни след това не забеляза, че наоколо няма никакви часовои. Излезе навън и ги откри всички до един проснати около моргата, мъртво пияни.

Очевидно Снит бе използвал информацията само за да получи комисионна от уискито.

Е, ще се разправи със Снит, когато му дойде времето.

Но ще трябва да държи под око този Стафър. Подозренията му се оказаха верни. Тъкмо той заговорничеше, заговорничеше, заговорничеше. Мръсен плъх! Ясно беше, че се опитва да си върне обратно парите.

След като вече имаше едно наум, Търл бе уверен, че ще надхитри всички.

Прибра се и провери ковчезите с пари, запечата ги и написа „убит от радиация“, тъй че никой да не посмее да ги отвори на Психло. След това постави по едно кръстче на дъното им.

Какъв богаташ ще бъде на Психло!

Постла си легло върху ковчезите и сънува чудно хубави сънища, в които царски особи се кланяха, когато срещнеха Великия Търл на улицита. И всички доказателства, заедно с цялата планетата, бяха унищожени след него.

6

Далеч в Африканската мина, наведен над екраните в полутъмната стая, Джони се готвеше за поражението.

Ден 92 ги връхлиташе като ураган.

Отначало се надяваше, че ще може да построи отделен пулт за управление по плановете на Търл и да го инсталира в Кариба. Това щеше да направи излишна безнадеждната атака срещу Америка, за да завземат тамошната зона за телепортиране. Сега атаката оставаше най-добрият им шанс, но всъщност не бе никакъв шанс. Трябваше да спре Търл буквално в последния момент да не използва онази странна бомба, но това неизбежно включваше безумния риск тя да се взриви точно по време на телепортирането в Ден 92, когато трябваше да нападне платформата и да грабне пулта за управление в последния момент.

Другите новини също не бяха добри. Имаше още две нападения от посетителите на различни места и имаше жертви. Един товарен самолет бил нападнат изненадващо от ховините при обратния полет, бил взривен и двамата пилоти бяха загинали. Група ловци от руската база били обстрелвани отгоре и преди въздушното им прикритие да успее да свали нападателите, били убити трима руснаци и един шерп.

Освен това, защитният план в Единбург също се бе объркал. Сър Робърт искаше да вземе няколко мили атмосферен кабел и да обгради с него Касъл Рок. Но от много отдавна енергийните язовири в Шотландия не бяха в добро състояние. Някои бяха преобразувани да работят само с психлоска енергия. Мината в Корнуол се захранваше от един приливен язовир при Бристол в Бристолския Канал. Той чудесно обслужваше района на мината, тъй като приливите и отливите бяха много силни. Но не бе възможно да се пусне електропровод чак до Единбург. Освен това, дори да успеят, той винаги ще бъде на прицел. Самото пренасяне на такова огромно количество кабел също нямаше да е никак лесно — трябваше да направят серия полети специално за това. Единбург не можеше да се защити по никакъв друг начин, освен с въздушна противоотбрана. А шотландците в никакъв случай не искаха да го изоставят — той беше най-древният център на шотландската цивилизация. Не одобриха предложението на Джони цялото население да се изсели в Корнуол. Наистина, там щеше да стане доста пренаселено. Джони усещаше, че Единбург ще си изпати.

Търл изглежда си вършеше работата по обратен ред. През по-голямата част от времето измерваше разстояния, опъваше жици и поставяше позиции на изстрелване. Всичко, което направеше, биваше повтаряно с най-голяма точност долу в Кариба. Бяха опънали жиците и бяха набелязали всички позиции долу в базата. При всяко ново нещо Ангъс веднага се спускаше до Кариба и инсталираше еквивалента на втората защитна площадка там.

В продължение на няколко дни положението не изглеждаше толкова безнадеждно. Търл се бе сдобил с голямо количество метал и бе направил външната конструкция на пулта за управление — тежък, масивен сандък около един квадратен ярд. Построиха същата конструкция и тук, в базата, и го заключиха в една стая.

Но след този изблик на енергия, през последните няколко дни Търл не се бе занимавал почти с нищо. По цял ден си играеше с разни предпазители. Не работеше по конструкцията.

Търл бе изписал цели томове с математически изчисления. Но каква полза? Никой не ги разбираше.

А сега се занимаваше само с предпазители. Джони разполагаше с дубликати на всичко, което Търл майстореше и се опита да разбере какво готви психлото.

Джони бе научил досега едно нещо — във всеки пулт за управление имаше елементи, които изглеждаха като самостойни компоненти, но всъщност бяха само за заблуда. Не бяха резистори или кондензатори. В действителност бяха само предпазители, направени да приличат на други неща.

Търл правеше нещо, за което Джони никога преди не бе чувал. С помощта на измервателни уреди той работеше с „подтоварен“ тип предпазител. Веригата се затваряше само, ако по нея протече ток. Когато токът спре, предпазителят изгаря. Беше странен, толкова малък, че за да го направиш, трябва да работиш с лупа.

Ами да, изглежда това бе единственото занимание на Търл.

Джони разсеяно гледаше записите, когато изведнъж осъзна, че жичката, която Търл използва за този предпазител, много прилича на сребърните капсули в главите на психлосите.

Той забрави всичко друго и се втурна да донесе една от капсулите, извадени от мъртвите психлоси. Да, същото нещо!

Изведнъж всичко се подреди в главата му и той изскочи да търси Маккендрик. Докторът работеше върху един психлоски череп, който бе изчистил и побелил. Опитваше се да намери начин да проникне вътре с инструменти. Остави го на масата пред себе си с очни кухини, вторачени в него без да виждат и се приготви да изслуша Джони.

— Това не е никаква загадка! — каза Джони, като развълнувано посочи сребърната капсула, която държеше в ръка. — Това е просто бушон! Нито вибрира, нито излъчва радиосигнали, нищо подобно. Само един бушон!

Джони грабна няколко снимки на такива капсули, неизвадени от мозъка.

— Виж! Каза, че нервите, които са свързани с капсулата, са първичните импулсивни канали на техния мисловен процес. Добре. Математиката е логически мисловен процес. Приблизително същото като да бъдеш разумен! Значи, независимо дали психлосите имат душа и мислят с нея или не, умствената дейност се извършва посредством тези два канала. Докато един психло разсъждава логично, между тези два нерва има постоянен поток. Дори насън има поток, макар и съвсем незначителен. А сега да си представим, че се появи чуждоземен. Психлото знае, че цялата му раса и империя зависят от това да се опази в тайна психлоската математика. И той моментално се блокира да не мисли за нея. И тогава — пук. Бушонът изгаря!

Маккендрик бе доста заинтригуван. Но каза:

— Само че това не обяснява защо се самоубиват.

— Добре! Погледни тази снимка и този бушон. Сребърната капсула е много близо до бронзовия блок, който свързва удоволствието с болката и действието. Погледни жичката на предпазителя! Като се раздели, краищата й падат в капсулата и се получава късо съединение в бронзовия блок. Психлото веднага получава импулс да убива! Ако не може да го направи в момента, веригата между сребърната и бронзовата капсули предизвиква мания за убийство и в крайна сметка, понеже няма какво друго да убие, психлото убива себе си.

Маккендрик помисли малко и кимна.

— Само че — добави той, — това не обяснява какво става с жените.

Джони взе техния тип капсула и я огледа.

— Това е друг вид предпазител. Тъй като математиката е логическа мисъл, тя ще предизвика протичането на ток. Вероятно на жените не се преподава математика — това е част от техния морален код. Жените се смятат за нелогични същества. Когато започнат да разсъждават по математически или дори само да опитат, веригата се претоварва и предпазителят изгаря. Нямат бронзов предмет, затова само изпадат в кома. Разумната част от мозъка им повече не е свързана и нямат връзка с нерваната система.

Джони спря за малко.

— Обяснението ми може и да не е пълно, но знам, че това са само предпазители и вериги. И ето как защитават своята империя!

— И ето защо са толкова смахнати — добави Маккендрик. — Сигурен съм, че обясненията ти са съвсем правилни.

Маккендрик обърна психлсокия череп върху операционната маса. Беше голям, масивен, тежък. Сложна структура от кости и стави.

— Само едно нещо не е както трябва.

Джони бе като зашеметен от факта, че стигна толкова далеч. Наостри уши.

— Не сме напреднали ни сантиметър по въпроса с изваждането на тези неща от главите им.

Джони безмълвно остави снимките и капсулите на масата и излезе от стаята.

Денят определено не го изпълваше с надежда.

7

Джони се стрелна на северозапад с бойния самолет Марк 32.

Тревогата бе вдигната само преди около половин час. Гленканън бе в опасност.

Беше Ден 78, оставаха само четиринайсет дни до момента, когато Търл бе планирал да се телепортира. От последните дискове се виждаше, че той все още не е започнал пулта за управление. Ужасно се бавеше.

А сега и това! Гленканън бе нападнат по време на полет.

Посетителите на четиристотин мили над земята се бяха увеличили. Сега бяха осемнадесет. Полу-капитан Рогодетер Сноул се бе върнал с още четири тежко въоръжени бойни кораба. Един от тях, ако не и повече, бе със сигурност самолетоносач. Вероятно тъкмо от него са нападнали Гленканън.

Джони не бе взел комуникатор със себе си. Когато дойде тревогата, той просто бе излязъл от лагера. Стормълонг и още двама пилоти набързо излетяха, а Джони успя само да грабне една въздушна маска и скочи в самолета. В момента цялата въздушна комуникация се извършваше на пали. И Гленканън, и Стормълонг имаха комуникатори до себе си и ги използваха. Затова Джони не знаеше какво става. Гласовете на будистите не губеха своята напевност дори по време на битка, затова и по интонацията не можеше да се отгатне как вървят нещата.

Джони набра височина и обхватът на екраните му се разшири. Стормълонг и другите два самолета бяха точно пред него. Още не беше засякъл Гленканън.

Джони включи един от горните скенери. Три от посетителите се виждаха, макар и не така ясно, както нощем, тъй като ултравиолетовите лъчи пречеха.

Като че ли беше корабът от клас Валкор. Другите два с него бяха по тежки, по-масивни. Да, същия кораб — имаше мост с диамантена форма. Самият полу-капитан Рогодетер Сноул.

Трите кораба не слизаха долу. Явно за това трябваше много слънчева енергия и те я пестяха. Другите два кораба приличаха на самолетоносачи.

Да! От единия отново атакуваха. Шест иглоподобни самолета се спускаха надолу като стрели.

Направо на психлоски Джони каза:

— Нови шест отгоре! — това трябваше да предупреди Стормълонг.

Ето къде бе Гленканън. Летеше на около сто хиляди стъпки и се спускаше към базата. А придружаващия го самолет? Ни следа от него.

Четири игли се стрелнаха зад Гленканън. Периодично от оръдията им излизаше огън с дълък обхват.

Стормълонг се насочи натам.

Трите самолета, близо един до друг, се врязаха право в преследвачите толнепи.

Експлозия! Втори взрив с горещ син пламък. И още един.

Само един толнеп се измъкна от дима.

Джони тръгна да пресрещне шестте, които слизаха надолу. Ставаха все по-големи и по-големи на екраните му.

Прицели се в носа на водача. Палецът му удари бутона за стрелба точно в момента, в който той се изнесе странично и блъвна цялата чудовищна мощ на оръдията в стройния ред на толнепите.

Екраните му се обагриха в червени отблясъщи от експлозията.

Чу се лек удар от падането на една отломка от толнепски кораб в крилото.

Джони умело лавираше, за да не се посипе всичко отгоре му. Прицели се в опашката на последния кораб. Удари бутона на огнестрелното оръдие. Летеше напред толкова лудо, че изпусна.

Четирима толнепи поеха обратно.

Той тръгна да ги пресрещне и се завъртя. Почти се изравни с водещия толнеп. Секунда преди да се сблъскат, изстрелите на Джони запушиха като гюлета дулата на толнепския кораб, които също бяха стреляли. Корабът избухна.

Останаха три. Направиха лупинг и се подредиха, без да престават да стрелят. Въздухът около Джони вреше. Марк 32 бе улучен в екраните.

Оръдията на Джони се обадиха. Един толнеп! Двама толнепи!

Последният се опита да избяга, стреляйки отвисоко зад себе си.

Джони стабилизира бойния самолет. Постави оръдията на „пламък“ и „максимален обхват“. Стрелнаха се няколко лъча.

Толнепският кораб подскочи като огнена топка.

А къде е Гленканън?

Ето го, препускаше към базата, почти беше стигнал.

Един толнеп се бе залепил за опашката му.

Стормълонг и другите два кораба се насочиха надолу към толнепа.

Часовоят отвори атмосферния щит и Гленканън се спусна през него. Беше в безопасност!

Вълна огън удари толнепа — Стормълонг и другите двама го бяха приближили отгоре и стреляха от максимален обхват.

Часовоят отново включи атмосферния щит. Толнепът се вряза в него и се разклати.

Не бе изминало достатъчно време, за да се йонизира отново въздухът.

Толнепският кораб се взриви и се превърна в кълбо пламъци върху площадката, като едва не връхлетя върху самолета на Гленканън.

Джони и Стормълонг огледаха дали няма още вражески кораби в небето. Беше чисто. В далечината на няколко места се издигаше дим — там бяха паднали разбитите кораби.

Часовоят изключи атмосферния щит. Веднага пристигна отряд, който се зае да потуши огъня от горящия толнепски кораб. Джони, Стормълонг и другите двама се приземиха.

Гленканън не помръдваше от пилотската седалка. Будисткият комуникатор се опитваше да го успокои. Гленканън плачеше. Ръцете му трепереха. Беше изживял шок.

— Имах заповед да дойда — повтаряше Гленканън.

Комуникаторът махна на другите да се отдалечат и се приближи до тях.

— Пилотите от Академията в Америка трябва да вършат много неща — каза будистът на Джони и Стормълонг. — Освен това трябва да поддържат и собствена противовъздушна защита. Нямаше свободни пилоти за ескорт и отлагахме дни наред. После Гленканън реши, че повече не може да се изчаква. Един съвсем отскорошен швейцарски пилот, негов близък приятел, се съгласи доброволно да дойде. Толнените ни нападнаха точно след като прекосихме брега на северна Африка. Много е далеч от Корнуол и от Люксембург, за да ни изпратят от там помощ.

Швейцарецът ги пое. Свали трима. Но му тряваше помощ, а Гленканън имаше заповед, ако се случи нещо такова, да продължи по пътя. И той продължи.

Толнепът разби швейцареца на парчета. Той се изстреля и опита да се спусне с парашут, но те го убиха във въздуха.

Гленканън иска да излети и да обстрелва онези кораби в орбита. Ще го убият. Моля ви, помогнете му.

Успокоиха Гленканън. Стормълонг каза, че ще говори със сър Робърт да направят още по-секретна жизнено важната радио връзка. След няколко дни сър Робърт отиваше в Америка, за да премести Академията в Корнуол, но междувременно трябваше да се вземат мерки. Огромно количество самолети и машини вече бяха прехвърлени на сигурни места. Племената бяха централизирани. Стормълонг реши да поеме управлението.

Гленканън им подаде торбичка с дискове.

Джони погледна пратката. Надяваше се, че си е струвало.

8

Наистина си струваше! Джони отвори куриерската торба, постави първия диск и само няколко минути след това осъзна, че за първи път в цялата дълга и садистична история на Психло чужди очи имат достъп до самия процес на построяването на пулт за телепортационно управление.

Търл работеше по схеми, които сам бе направил. И макар самият той да бе налудничав, работеше много точно. Разбира се, от това зависеше не друго, а собственият му живот.

Вече бе направил външната конструкция. Бе поставил отгоре редиците бутони, взети от склада и ясно маркирани. Бе направил резбите за болтовете, които свързваха горния панел с вътрешността.

Джони с удивлеие го наблюдаваше от екрана как взе една обикновена черна изолираща платка с размери един квадратен ярд, каквито се използваха за подлепяне във всички електронни устройства и уплътни пространството между горния панел и страничните стени. Очевидно тъкмо тя поемаше всички компоненти, които образуваха веригата. Търл внимателно и точно проби дупките в изолиращата платка, тъй че да пасне между горния панел и външната конструкция и да се закрепи със същите болтове.

Постави я временно на мястото й, поръси отгоре й някакъв прах, тъй че да се отбележи положението на всички бутони. След това я извади и нанесе положенията с червен молив. Проби малки дупчици върху всеки белег и постави метални контакти. Така при натискане, бутоните от горния панел щяха да опират в контакта.

След това Търл обърна изолиращата платка. Отдолу се показваха малките метални контакти. Отбеляза горната и долната страна и се захвана с истинската работа.

Без да се консултира особено често с предварително направените изчисления и записки, Търл започна да покрива долната част на платката с най-различни електронни компоненти: резистори, мънички усилватели, релета и превключватели. Схемата изглеждаше доста груба и остаряла. При натискане, бутоните докосваха металните контакти, които задействаха останалите компоненти.

Но имаше нешо странно. Поставяше предпазители на места, където ако платката се използва, то те със сигурност щяха да изгорят. Всъщност, за всеки метален контакт, който минаваше през платката, имаше по един предпазител, който щеше да го изключи от веригата. На Джони му се струваше, че стига само да натиснеш бутона на пулта и предпазителят изгаря. Имаше десетки такива предпазители.

Тази мистериозна верига имаше някаква своя, глупава логика. Само че, ако се изключат предпазителите. Какво общо имат предпазителите с една електронна верига?

Търл почисти веригата след изработката й, оцвети я и я забърса. Най-накрая всичко бе готово. Наистина изглеждаше великолепно, ако човек се възхищава от цялата сложност на една електронна платка. Почти всичко изглеждаше логично — натискаш един бутон и протича ток в една част от веригата, натискаш друг, протича ток в друга и т.н.

Платката беше готова. Търл спря малко да й се порадва, дори отхапа малко кербанго за почивка.

След това направи възможно най-странното нещо.

Със замах на лапата свърза няколко места от веригата с източник на енергия, пречупи връхчетата на терминалите на възможно най-художествено изработената верижна платка в света и гръмна всички предпазители в нея.

Това бе придружено от искри, лек пукот и дим.

Търл току-що направи цялата верига негодна за функциониране.

И сега вече наистина се хвана за работа. Извади огромната си купчина уравнения и формули, приготви микроизмервателни уреди, почисти няколко триъгълника и линийки и наостри до косъм моливи за маркиране.

Обърна току-що направената платка откъм празната й страна, отбеляза няколко точки и през следващите два дни направи нова верига, усърдно консултирайки се със записките си. Освен това, че пасваше с металните контакти, които се свързваха с бутоните, новата верига нямаше абсолютно нищо общо с онази, която с толкова труд бе изработил от обратната страна на платката.

Постави резистори, усилватели и всякакви електронни компоненти. Нареди ги по прави линии, завъртулки, кръгове.

Постоянно поглеждаше уравненията и работните си записки и измери всичко по два пъти с невероятна точност. Процедурата бе дълга и сложна и в резултат се получи много сложна верига.

След като привърши, нанесе отгоре много фино покритие с някакъв червеникав прах. През него се виждаше цялата верига, но когато отгоре се поставеше нещо, като молив например, отбелязваше се коя част от веригата се проследява в момента.

След това Търл взе един нож за запояване с тънко острие. С единия край тези ножове режеха метал, като разделяха молекулите чрез разрушаване на тяхната кохезия. Другият край се използваше за възвръщане на молекулярната кохезия и „съшиване“ на метала.

Търл обърна ножа откъм запояващата страна и започна да проследява веригата с него. Откъдето минеше, тънката червена паста се осветяваше. Така нямаше опасност да повтори или пропусне някой участък.

Джони наблюдаваше тази дейност с широко отворени очи. След това се втурна към един от складовете и взе една изолираща платка и запояващ нож.

Направи диагонал но платката със запояващата страна на ножа. Постави в двата края на чертата скоби и пусна ток през нея.

Протече ток!

Значи, ако се подредят изолационни молекули по права линия, получава се пътека, „жица“.

Беше виждал как психлосите винаги запояват платките, ако са ги разрязали, за да инсталират вътре прекъсватели на веригата. Преди мислеше, че ножовете просто не дават ефект върху тях. Вярно, ножовете не ставаха за рязане на платки. Но чрез подреждането на молекули, изолиращата платка провеждаше електричество между точките, където бе минал ножът.

С блеснали очи Джони се върна в залата да изгледа докрай работата на Търл.

След това Търл взе малко разтворител и кърпа и почисти цялата платка.

Не остана нито една видима следа. Но тази „изолираща“ платка съдържаше всички компоненти на една сложна верига.

Видимите компоненти от долната страна бяха пълна измама. Дори не бяха предназначени да работят. И всеки, на който попадне такава платка, ще мисли, че предпазителите й са изгорели. Вероятно учени от много раси в продължение на стотици години са се опитвали да открият механизма на работа на тази фалшива верига и да открият връзката й с психлоската математика.

В момента Търл правеше нещо в горния ляв ъгъл на платката. За съжаление беше оставил една отворена книга така, че от корицата й не се виждаше какво точно прави. Изглежда поставяше превключвател, който излиза на горната платка. От записа само се разбираше, че най-вероятно положението на ключа трябва да се променя при всяка употреба на платката. При първото телепортиране нагоре, при второто надолу и т. н. Върху ключа веднага бе залепено етикетче „реостат“. Достатъчно ясно се виждаше компонентът, към който бе свързан.

Ако при включване ключът е поставен в неправилно положение, компонентът щеше да изпрати импулс към платката и да изтрие цялата скрита верига.

Джони не успя да види на каква позиция трябва да е ключът при първото телепортиране.

Сега Търл сглобавяше платката.

И Джони разбра защо при разхлабване на болтовете, които свързваха горния панел с конструкцията, цялата система престава да работи.

Търл взе един голям електромагнит и го постави около конструкцията. После в една от резбите, откъдето минаваше болта към изолиращата платка, постави предпазител.

Джони слезе долу и взе един. Наричаше се „магнитен предпазител“. Докато през него протича ток, оставаше здрав. Но при прекъсване на магнитния ток веднага изгаряше. За да се повдигне горната платка на пулт за управление, трябва около него да се създаде магнитно поле.

Докато болтът опира в горния ръб на пулта, магнитният горен ръб винаги провежда слаб магнитен ток. Но при разхлабване на болта магнитният ток спира и предпазителят изгаря.

Нещо повече: при изгарянето си той активира един от компонентите под него и изтрива невидимата верига.

Една невидима верига, два заложени капана, които я изтриват, ако попаднеш на тях и една изцяло фалшива верига за заблуда.

И това бе тайната на психлосите.

Джони, изключително трезв и сериозен, направи много копия на веригата на Търл. Можеха просто да я поставят върху парче изолираща платка и да я проследят. Металните контакти в нея активираха невидимата верига. Можеха да изкопират всичко точно.

Всичко с изключение на един превключвател. И ето защо Джони не бе никак опиянен от откритията. Не знаеше как точно се поставя превключвателя. Не знаеше и в какво положение трябва да бъде за всяко последователно телепортиране.

Отново прегледа записа.

Не, не можеше да се разбере.

Мина му през ум, дали да не направят няколко платки и да пробват как трябва да стане. Не, може да повредят нещо друго.

Джони направи пълно описание с много бележки към него.

С тях можеха да направят телепортационни пултове, които биха могли да отворят и евентуално да проследят веригата. Може би. Но без този ключ…

Джони знаеше, че ще трябва да завземат пулта за управление само за да видят как го е поставил Търл.

Рискът бе огромен и можеше да струва живота на много хора.

Знаеше, че трябва да го направят.

9

Джони усърдно почисти работното си място.

Накратко уведоми Ангъс за всички тънкости на пулта за управление в случай, че нещо се случи с него по време на нападението над лагера в Америка, което бе твърде вероятно. Направи най-подробни записки и обяснения, особено за Ангъс, ако се наложи да построи нов. Обясни му някои от нещата, които можеха да се направят с пулта.

Ангъс яростно протестира срещу решението на Джони да участва в нападението. Джони каза, че няма намерение да рискува ничий друг живот, тъй като операцията бе изключително рискована. Ще го прикриват трийсет шотландци, десет шофьора и петнайсет пилоти. Ангъс продължаваше да протестира, но без никакъв резултат. Ако сър Робърт бе тук, може би двамата щяха да надделеят, но сър Робърт бе в Америка, за да ръководи преместването на Академията и Ангъс се отказа.

Един от помощниците на сър Робърт бе там и Джони накратко го уведоми относно военната ситуация: посетителите изчакваха нещо, но не знаеше точно какво. Джони чувстваше, че това зависи от успеха им при пускането в действие на телепортационната система. При анализа на разговорите между тях стана ясно, че наблюдават американската база и чакат нешо да се случи: посетителите бяха забелязали там психлоси (вероятно Търл и Кер) и изглежда мислеха, че онзи район все още е в психлоски ръце или във всеки случай е политически важен. Джони очакваше небето да се стовари отгоре веднага след телепортацията и затова трябваше да се обяви пълна бойна готовност, тъй като Ден 92 наближаваше много бързо.

Джони инструктира още един шотландски офицер и уреди веднага да построят една фалшива площадка за примамване в района на Сингапур. На северозапад от древния и пуст човешки град имаше психлоска мина за желязо, титаний и калай. Разполагаше с достатъчно водноелектрическа енергия, с атмосферен щит и с определено количество самолети и снаряжение. Няколко китайци, трима пилоти, един комуникатор, един Координатор и шотландският офицер трябваше да заминат там и да построят платформата. Джони им даде стария изгорял пулт за управление и те го поправиха. Под защитата на атмосферния щит трябваше да се преструват, че постоянно изпращат пратки на Психло, които ту се появяват, ту изчезват от платформата. Когато истинският пулт за управление излети от Америка, ще изпратят в Сингапур почти цялата охрана, за да отвлекат вниманието им от истински важния район. Площадката в Кариба бе замаскирана с мрежи от самото начало и от разговорите на посетителите разбраха, че те я смятат за някакъв храм. Джони предупреди офицера, че атаката в Сингапур ще бъде тежка. Но шотландецът само се усмихна, грабна хората си и потегли.

Джони бързо отиде в Кариба. Китайците се бяха справили удивително. Под щита имаше покрив, но цялата платформа бе покрита с много красиви дървени форми. Наоколо бе пълно с дракони, издялани от дърво и глина, опашките им бяха люспести, а от устите им излизаше огън. Под защитния конус си бяха построили бунгала, облицовани отвътре с тухли. Имаше дори малка болница. Селото, където живееха, бе от вътрешната страна на щита на брега на езерото. Беше многоцветно и привлекателно, повече приличаше на градина, отколкото на бойна зона.

Доктор Алън бе приготвил някаква течност от растения в района на Найароби — нарече я „пиретрум“ — която била много ефикасна срещу насекоми и макар че горите бяха пълни с животни, които привличаха мухи, нямаха неприятности с цеце.

Джони ги чу да пеят и свирят на някакви странни струнни и духови инструменти и ги записа. Накара ги да инсталират високоговорители, за да пуснат записите при активиране на зоната — това щеше да заблуди посетителите отгоре. Освен това щеше да се намеси и интерференцията от атмосферния щит, тъй че лъчите нямаше да им донесат никаква информация за това, което става.

Като се завърна в Африка, беше Ден 87. Стормълонг бе донесъл още дискове, които показваха цветните кодове на кабелите и жиците. Така можеха да свържат пулта за управление в Кариба. Джони даде кода на Ангъс.

Стормълонг каза, че това е последният му полет, затова Джони внимателно го инструктира върху военното положение. Стормълонг трябваше да бъде готов да поеме противовъздушната защита на планетата. Джони вярваше, че посетителите ще ги нападнат веднага след телепортирането от Америка. Не му позволи да участва в нападението. Данълдин щеше да ги прикрива. Тор също щеше да участва. Джони пропусна Робърт Лисицата, който обикновено ръководеше всички подобни операции.

Стормълонг, подобно на Ангъс, също не искаше Джони да заминава. Каза, че в Америка вече не е останало нищо. Академията беше празна. Джони трябваше да разчита само на собствения си нападателен отряд. В Академията беше пълно с бриганти. Едва събраха подслушвателните устройства и камерите от трите места и те започнаха систематично да претърсват и ограбват района. Но понеже липсваше подкрепата на сър Робърт, Стормълонг не можа да надделее.

Джони бе тръгнал към едно от горните нива на базата, когато се натъкна на Кер.

Психлото джудже грейна в усмивка. Стиснаха си „лапите“. Бе тръгнал да търси Джони, за да му покаже глупавите пари, които печатаха сега в Америка и с които му бяха „платили“. Джони го дръпна в един изоставен офис и поклати глава при вида на банкнотата от сто кредита със снимка на Браун Лимпър Стафър.

— Това не струва нищо! — каза Кер. — Бригантите ги хвърлят по улиците.

Кер така се радваше, че се е измъкнал от онова място. Разказа всичко на Джони.

— И ми предложи седемстотин и петдесет галактически кредита, които никога няма да видя. Той е луд. Няма разума на нас, полу-човеците — и Кер се засмя.

Даде му окончателните планове на платформата за телепортиране. Нямаше нищо ново. Кер бе копал и бе направил всичко според плана. По същия план бяха тренирали и хората от нападателната бойна група и Кер го убеди, че всичко си бе на мястото.

Но Кер не бе разбрал, че и Джони заминава. Като научи, стана страшно сериозен.

— Този Търл е много лош. Може да е подготвил изненади. Не ми харесва това, че отиваш, Джони.

Джони каза, че няма избор.

— Ами ако на платформата се телепортират психлоски воини? — попита Кер.

— Не мисля, че е много вероятно. Освен това сме подготвили подарък за Психло.

— Надявам се — каза Кер. — Ако някога се появят тук отново, свършено е с косматия ми врат. Дни наред ще ме мъчат, преди да ме убият!

— Мисля, че няма за какво да се притесняваш — каза Джони. — Само че трябва да останеш сред защитниците тук. Има доста чуждоземни затворници, а и всички живи психлоси са тук. Може би ще ги научиш да играят на карти!

Кер се засмя, а после каза:

— Онзи, който наричате сър Робърт, той върна ли се тук?

— Защо?

— Ами някъде от средата на преместването на Академията никой не го е виждал. Исках да го попитам за някои неща, но не го намерих. Данълдин се обади на няколко места. Не е в Единбург, нито в Люксембург, нито в Русия. Мислех, че трябва да е тук. Питам, защото той знае всичко за разположението на силите ни и дори някои детайли от плана на твоята атака.

Джони много се притесни за сър Робърт. Той пресече въпроса на Кер така:

— Никой не може да го накара да проговори.

— Нашите служби могат да накарат всекиго да проговори — каза Кер.

— Нямаме информация, че врагът го е хванал.

Малко след това Джони направи собствено разследване. Никъде нямаше и следа от сър Робърт. Няколко товарни самолета преди известно време бяха свалени от противникова атака. Пътували от Америка за Шотландия. Дали сър Робърт не е бил в един от тях?

Но той знаеше съвсем малко подробности за нападението. Нямаше причина да променят плана в последния момент.

Джони прекара последния ден в мината край Лейк Виктория в подготавка за всякакви вероятности. Изобщо не се заблуждаваше, че нападението ще бъде безобидно.

Написа писмо на Криси, което знаеше, че ще й бъде прочетено от свещеника и го остави на видно място върху бюрото си. На плика написа: „До Криси, в случай, че нещо се случи с мен“.

Беше чувал, че хората пишели завещания, за да разпределят личните си принадлежности. Той също реши да напише. Имаше само конете си и няколко чифта дрехи. Не можа да се сети какво друго притежава. Дойде му на ум, че може би Криси е записала къщата в Единбург на негово име, затова написа, че къщата, и всичко в нея остават за Криси. Спомни си за няколкото книги, които притежава и ги завеща на Пати. За нищичко друго не можа да се сети. Но може би хората ще си мислят, че подаръци като например автомата АК 47 и други са негова собственост. Не бяха кой знае колко много. Но все пак добави една точка: „И всичко друго, което се окаже, че притежавам, да бъде равномерно разпределено между…“, след което изброи имената на най-близките си хора. Позамисли се и добави Кер.

Освен това беше чувал, че тези завещания се подписвали пред свидетел, тъй че и това направи. След това го запечата в плик и го остави до писмото за Криси.

След като свърши тази работа, през цялата вечер Джони проверява дали добре работят оръжията му, дали антирадиационния му екип няма дупки, дали резервоарите на маската му са пълни и други такива дребни, но важни неща. Сложи в торбата си копие от договора за продажба, подписан от Търл. Провери обезопасителя на берилиевата бомба, която носеше със себе си. Пробва върха на брадвичката, която щеше да вземе, за да отреже кабелите на пулта за управление.

Почувства се напълно готов и легна да се наспи добре през последната нощ преди нападението в Америка. Направи всичко, което бе по силите му. Сега нещата бяха в ръцете на боговете. Или на дявол като Търл.