Бойно поле Земя III

1

Времето в американската мина през Ден 92 бе ветровито и студено. А около десет часа, четири часа преди времето на телепортиране, започна да вали сняг. Не беше много късно за сняг, но този бе особено обилен. Падаше на големи и меки снежинки, които лудо кръжаха, грабнати от вятъра.

На Търл изобщо не му пукаше. Ликуваше от радост. Това щеше да е последният му ден на Земята.

Дотук всичко вървеше добре. Откак се показа слънцето до момента, в който заваля, бе обикалял навън да провери кабелите и жиците. Почти с любов почисти за последен път точките на изстрелване на стълбовете, точките, които щяха да променят пространството и да го върнат отново у дома.

Беше измислил чудна история. Ще докладва за въстание и за продажбата на планетата на чужда раса. И ще разкаже как той, Търл, до последен дъх се е борил да спаси имуществото и технологията на компанията и уви, е трябвало да използва като последно средство бомбата, за да е поне сигурен, че никой повече няма да предаде компанията. На Психло щяха да му повярват. Разбира се, щяха да телепортират обратно камера и да проверят, но тя щеше да покаже едно черно петно.

След това щеше да се оттегли с думите, че му се е събрало твърде много нервно напрежение. И една чудна нощ ще отиде в гробищата и тихичко ще копае, за да стане по-богат с десет златни капака на ковчези и два билиона галактически кредита, които ще изважда малко по малко с обяснението, че е спечелил на борсата на различни вселени.

Планът бе съвършен.

Постоя няколко минути, чудейки се кога специалният отряд на бригантите ще слезе от планините. Не искаше да стои навън. Прекалено много мразеше планетата. Но днес от дихателния газ не му ставаше лошо, пък и в крайна сметка, днес бе велик ден.

А, ето и специалният отряд на бригантите. Носеха и вързопа, както им бе заповядал. Бе продълговат и досущ приличаше на багаж. Точно преди изстрелването Търл щеше да отвори единия му край и някой от телохранителите на Снит ще подхвърли отгоре дихателна маска. Всеки, който види това, ще се позамисли доста преди да реши да напада платформата!

Каза на специалния отряд да оставят вързопа по средата на платформата и да бъдат в готовност.

А сега следващата стъпка. Търл се върна в лагера, качи се на малкия електрокар, който предварително бе оставил на паркинга и отиде с него до офиса.

Много се колебаеше какво да вземе първо — ковчезите или пулта за управление. На ковчезите по-добре ще им понесе времето. Бригантите бяха там и никой нямаше да ги открадне. Много тежаха.

Загледа се в килима и видя прашен отпечатък. Спря за момент. Не, сигурно беше от него. Всеки ковчег бе белязан с кръстче.

С четири бързи курса и отлично владеене на машината Търл стовари ковчезите на платформата. Преди всяко връщане предупреждаваше бригантите да си отварят очите.

А сега пулта за управление. Обърна го с дъното нагоре. Отключи касата, извади кутийката и я сложи под долния капак на пулта за управление. Засега не искаше да зарежда капана. Ще го направи десет минути преди времето за телепортиране. Самото телепортиране щеше да отнеме три минути — не искаше да се натоварва много — и още около четиресет секунди за обратния удар. Така че, шест минути и четиресет секунди след изстрелването — бум! Няма вече пулт за управление!

Изнесе го и го постави на специално построената за него метална платформа — десет на седем стъпки, точно под купола на атмосферния щит. Всичко беше идеално пресметнато. Големите решетки, с помощта на които работеше кабела на атмосферния щит, бяха инсталирани отдавна върху една стойка. Не очакваше сняг, но за всеки случай бе поставил заслон над стойката. Не бе предвидил заслон върху пулта за управление, затова метна отгоре брезентово покритие, за да не се мокрят от снега бутоните.

Търл помести леко пулта за управление и изкара електрокара от платформата. Просто го засили надолу. Какво значение имаше? Тези животни бяха зарязали машините навсякъде наоколо — огромни магнитни кранове, багери, влекачи. Каква бъркотия!

Зае се със свързването на захранващите кабели от стълбовете и пулта за управление. Никак не бяха малко. Не искаше да се спъне, когато отива да зададе координатите за телепортиране, затова ги завърза всички заедно. Получи се змия от около шест инча в диаметър.

Търл провери отново цветните кодове. Да, всичко бе правилно.

Включи кабела на атмосферния щит, за да провери дали работи. Падащият сняг започна да се върти в кръг отгоре. Да, работи. Изключи го.

Провери захранването на пулта с течност. Да, системата работи.

Търл погледна часовника си.

Имаше още цял час до телепортацията. Време за малко кербанго.

Огледа офиса. За последен път виждаше това място. Благодаря ви, дяволи!

Търл отвори всички каси и започна да изхвърля абсолютно всичко в тръбата за преработка на отпадъци. Отвори тайните чекмеджета с двойните дъна и ги изпразни. Навиците му на шеф на охраната бяха твърде силни. Изпрати всички записки и формули за преработка. След това забеляза, че системата за преработка не работи. Ами разбира се, сигурно при включване на атмосферния кабел са изгорели всички предпазители в лагера. Но какво от това? Планетата и без това скоро щеше да се превърне само в пушек.

Отиде до дрешника си и бързо се преоблече в униформата и униформените ботуши. Сложи парадната си шапка. Погледна се в огледалото. Никак не изглеждаше зле.

Хвърли няколко неща в една пътна чанта. Погледна часовника си. Още двайсет минути.

През купола на лагера се виждаше, че снегът се усилва. И какво от това?

Сложи си дихателна маска с нов чифт капсули, взе чудесно опакованата бомба (беше почти невъзможно да се разопакова), взе пътната чанта и напусна офиса си за последен път.

Навън всичко бе готово.

Петстотин бриганти, със заслонени от снега лъкове, зъзнещи, въпреки че бяха увити до уши в кожи, се бяха построили точно според неговите указания. Пълен кръг от гърбове около атмосферния кабел, почти плътна жива стена от бриганти.

Капитан Арф Моифи изглежда изпълняваше длъжността на командващ офицер. Търл се обърна към него със строг глас:

— Сега ти и хората ти трябва добре да разберете, че можете да използвате само отровни стрели, ножове и брадви. Не трябва да се стреля нито с барут, нито с други огнестрелни оръжия.

— Разрахме! — извика генерал Снит.

А, хубаво! Генерал Снит, заедно с още шестима бриганти почетна стража, всички с дихателни маски, бяха на платформата, въоръжени с лъкове, които прикриваха от снега.

Търл се огледа. Трудно се виждаше през тази завеса от сняг и вихрушки. Отнякъде се чу говор.

Какво беше това? Проклети небеса, цялото племе бриганти се беше събрало при моргата, за да изпрати генерал Снит! Невероятно! Бяха се събрали всички жени, загърнати срещу снега и всички наемници, които в момента не бяха на дежурство. Каква мръсна тълпа! Добре че носеше маска, защото сигурна се разнасяше страхотна воня.

Там бяха и Браун Лимпър Стафър и Ларс Торенсон. Бяха се качили на платото с кола и седяха неподвижно. Тъкмо тях искаше да види.

Приближи ги.

Вместо да му каже довиждане, или дори „Приятно ми беше, че те познавах“, Браун Лимпър само изтърси:

— Не виждам Тайлър.

Търл спря. Браун Лимпър бе увит като пашкул в някаква скъпа кожа. По главата и яката му падаше сняг. Очите му трескаво светеха.

— О, ще дойде — каза Търл. — Ще дойде.

Търл погледна към краката на Браун Лимпър. Имаше сандък, дебел сандък, дълъг около три стъпки. Аха! Търл се наведе и преди някой от двамата да успее да го спре, вдигна сандъка и с един удар счупи ключалката му.

Картечница Томпсън! Значи с право нямаше доверие на това животно. Само един изстрел от това нещо по време на телепортирането и цялата платформа полита във въздуха!

Търл хвана оръжието за цевта и го огъна в полукръг с голи лапи. Захвърли го.

— Това не беше много любезно — каза Търл. — Можеше да вдигнеш във въздуха всичко наоколо!

Браун Лимпър не изглеждаше да е особено разстроен. В очите му все още се таеше някаква потайност.

Търл взе оръжието на Ларс, извади пълнителя и го захвърли на около петдесет стъпки.

— Никаква стрелба! — каза Търл и предупредително размаха лапата си пред лицата им.

Дали Браун Лимпър не крие още нещо? Търл се чудеше. Изглеждаше разгневен, но не заради оръжията.

— Ето — каза Търл с благ глас, — имам подарък за вас, за да се сдобрим.

Подаде на Браун Лимпър плътно опакованата унищожителна бомба. Тежеше около осемдесет фунта и Браун Лимпър щеше да я изпусне, като я поемаше. Търл със страх я улови преди да падне. Насили се да се усмихне, като я подаваше отново на Браун Лимпър.

— Това е хубав подарък — каза Търл. — Отворете я, когато съм заминал и в нея ще намерите отговора на най-смелите си мечти. Нека ви остане за спомен от мен.

Не рискуваше абсолютно нищо, като им я даваше сега. За да я разопаковат, ще им трябва най-малко час. И само като повдигнат капачето — бум! — няма планета!

Търл погали Браун Лимпър по главата. Погледна часовника си. Имаше още много време. Тръгна към платформата. Капитан Арф Моифи извика на хората си да застанат мирно. Търл тържествено мина край тях.

Със смела бойна стъпка се приближи до пулта за управление.

Пресегна се и включи захранването на атмосферния кабел. По цялата му дължина се разхвърча сняг. Добре! Вече нямаше опасност за живота му. Плътна стена затваряше пулта за управление и платформата, а зад нея, още една плътна стена от въоръжени живи тела.

Погледна часовника си. Имаше още много време. Отиде до багажа и хвърли върху купчината личния си багаж. Бригантите си бяха донесли цяла планина бутилки с въздух.

Генерал Снит, облечен в бойната си униформа от бизонска кожа, с „диамант“ на шапката, с колани, натъпкани с отровни стрели, му отдаде чест. Но не пропусна да попита:

— Със згурност ли щ’убмениш парите?

И посочи към една внушителна бала банкноти с лика на Браун Лимпър.

— Абсолютно сигурно — увери го Търл. — Всичко ще ви бъде изплатено. Освен това съм ви заложник, нали така?

Снит се успокои.

И като стана дума за заложници, Търл се наведе над дългия вързоп и развърза горния му край. Пронизаха го черни святкащи очи. Махна на един от бригантите и той се приближи, постави въздушна маска на лицето и бутна една бутилка към гърдите. Веднага си извади ръката. За малко да го ухапят!

Търл погледна часовника си. Времето наближаваше. Приближи се до пулта за управление.

Премести ключа в горния ляв ъгъл в горно положение.

Активира решетките. Горният бутон на пулта за управление светна.

Търл броеше секундите. След това набра координатите, които отдавна бе научил наизуст. Погледна часовника си, за да улучи точния момент. Натисна бутона за изстрелване.

Протегна се и активира бомбата с десетминутен закъснител.

Жиците започнаха да жужат.

С крайчеца на окото си Търл видя как иззад колата на Браун Лимпър се надигна човек и скочи. Беше облечен в антирадиационен екип. Търл се вгледа и изведнъж осъзна, че много прилича и трябва да е животното.

Ха! Браун Лимпър най-сетне получи своя Тайлър.

Търл отиде в центъра на платформата.

Жуженето ставаше все по-силно. Какво щастие, само след три минути ще бъде здрав и читав на Психло!

2

На Браун Лимпър Стафър му прикипя, когато Търл откри картечницата му. Но при вида на това, което се случи с дулото, бе принуден да си затрае. Огромното чудовище наистина бе силно.

И тъй, той не помръдна от мястото си дори когато получи подаръка. Сигурно беше злато, толкова бе тежко. Нямаше угризения спрямо приемането на злато, дори да намирисваше на подкуп. Беше си го спечелил. Но сега почти не мислеше за това. Продължаваше жадно да търси с очи Тайлър.

Все пак реши, че ще изчака, докато Търл е на безопасно място при пулта за управление.

Видя как капитан Арф Моифи му отдава чест. Видя как бригантите се отдръпват и изваждат отровни стрели от коланите си. Видя сценката, която се разигра на платформата. Търл бе вързал някого във вързопа. Тайлър? Не, не може да е Тайлър, Търл щеше да му каже. Може би все пак е Тайлър. Ами ако Търл го мами! Не, не може да е Тайлър. Кой ли е? Но не, трябва да е Тайлър. Който и да е, сложиха му дихателна маска. Явно възнамеряваха да го отнесат на Психло!

Не, не може да е Тайлър.

А защо да не може?

Когато снегът подскочи от земята, Браун Лимпър леко се стресна. Но освен че Търл отиде до онзи вързоп, нищо друго не се случи.

А, най-накрая Търл се връща при пулта за управление. Бяха казали на Браун Лимпър, че жиците ще започнат да жужат.

Ще изчака.

В този сняг почти нищо не се виждаше. Всичко беше бяло и размазано.

Но Браун Лимпър напрегнато се ослушваше.

Стори му се, че жуженето започна. Но не беше сигурен. Вятърът свиреше, пък и тълпата бриганти крещяха за довиждане на генерал Снит. Браун Лимпър реши, че е най-добре да изчака Търл да се върне в центъра на платформата и тогава да предприеме нещо.

В багажника на колата имаше още една картечница. Браун Лимпър бе помислил за всичко.

В момента, в който Търл застане в центъра на платформата, Браун Лимпър ще се спусне към багажника, ще грабне Томпсъна, ще го зареди, ще се втурне към платформата и ще зачатка по нея. Във вързопа сигурно е Тайлър!

И тъй, Браун Лимпър седеше с „подаръка“ в ръце и чакаше Търл да се отдалечи от пулта за управление. От вятъра и виковете на бригантите не можеше да се разбере започнало ли е жуженето или не. Трябва да разбере със сигурност.

Най-добре да изчака до последния момент. Тогава Търл няма да може да се втурне от платформата и да го спре.

Не чу тичащите стъпки зад гърба си.

Изведнъж се протегнаха две ръце и сграбчиха „подаръка“! Антирадиационен костюм и дихателна маска под него.

Но през всичкото това оловно стъкло се виждаше русата брада.

Беше го сграбчил самият Тайлър!

— Бягай! — изкрещя лицето.

Ръцете изтръгнаха „подаръка“ от Браун Лимпър.

— Спасявай се! — дойде приглушеният глас.

После човекът се обърна и с пакета в ръце се втурна към лагера откъм страната на хангара. Фигурата му все повече изтъняваше в снега и вече едва се различаваше.

— Застреляй го! — изкрещя Браун Лимпър на Ларс.

Обърна се. Ларс бягаше! Вече беше на около стотина фута и почти се изгуби в снежните вихрушки. Бягаше с всичка сила към Денвър.

Но после нещо щракна в главата на Браун Лимпър. Гласът! Той познаваше отлично гласа на Тайлър. Дори през маска и скафандър, това пак не бе неговият глас. Говорът приличаше на шведски.

Но Тайлър трябваше да е някъде наоколо. Някъде съвсем наблизо.

Браун Лимпър се втурна към колата, за да вземе другото оръжие. Вратата от тази страна бе заключена.

Скимтейки от отчаяние, тръгна да я заобиколи. Трябваше да се добере до това оръжие.

И въпреки че вървеше, въпреки снега и виковете, той дочу гласа на Тайлър откъм платформата. Нямаше грешка. Трябва да бърза.

3

Дуайт внимателно се надигна иззад падината на клисурата. Беше облечен в антирадиационен камуфлажен екип с въздушна маска под оловното стъкло на скафандъра.

Когато Търл за пръв път влезе в района на платформата, Дуайт доближи миньорско радио до скафандъра и каза: „Първа тревога!“.

Дуайт бе избран за командир на атакуващите отвън, защото на него можеше да се разчита да изпълнява дословно заповедите, без отклонения. Освен това като отговорник на пилотите можеше да се оправя с хората.

От полунощ лежаха в оловните ковчези, разположени на определени интервали около периметъра на платформата. Ковчезите бяха отдавна заровени от Кер и кадетите, когато поставяха атмосферния кабел. Бяха ги покрили с отпадъци, а сега отгоре имаше и натрупан сняг.

Не беше особено трудно да се промъкнат в тях през миналата нощ. Бригантите на пост бяха пияни както всяка нощ от два месеца насам и не забелязаха нищо.

Нещо глождеше Дуайт. Всичко бе минало прекалено гладко. Джони бе от вътрешната страна на атмосферния щит, скрит в един ковчег, заровен точно до ръба на платформата. Ако някой стреля отвън, не можеше да му направи нищо — бяха пробвали. Но самата мисъл, че Джони е сам вътре сред онези диви зверове, вцепеняваше Дуайт от ужас. Опита се да накара Джони да постави някой друг вътре, но той категорично отказа. Не би изложил никой друг на такъв риск. Вътре бе необходим човек, за да изключи атмосферния кабел и с дистанционно управление да спусне с кран брониран купол над платформата, за да защити пулта за управление. Не можеха да спуснат с крана бронирания купол, ако атмосферният щит не е изключен. Трябваше да види в какво положение е някакъв ключ, защото след спиране на жуженето той можел автоматично да се превключи. И някой трябваше да среже кабелите на пулта за управление. Дуайт искаше да изпрати вътре трима, но Джони каза, че няма да могат да се поберат под бронирания купол заедно с пулта за управление.

Търл в момента бе на пулта. Дуайт каза: „Втора тревога!“. Третата трябваше да обяви след като Търл натисне бутона за изстрелване. Щеше да призове към действия след като Търл застане по средата на платформата и жиците започнат да жужат.

Дуайт и екипа му разполагаха само с минута и половина за всички задачи. В Африка го бяха тренирали хиляди пъти. Но никога не се знаеше.

Заради снежните вихрушки нямаше видимост във всеки един момент. Но това, което не трябваше да изпускат от очи се виждаше. Боже, колко много бриганти! Бяха наредени плътно един до друг с гръб към йонизационния кабел около цялата платформа. Бизонските кожи ги правеха доста едри. Пазеха от снега лъковете си, а коланите им бяха претъпкани с отровни стрели.

Доктор Алън им бе обяснил за отровните сгрели. Отровата действа бавно, но е смъртоносна. Поразяваха нервната система. Беше измислил противоотрова срещу тях. На всеки бе бил инжекция със серум, но ги предупреди, че въпреки това раната трябва да се обработи колкото се може по-бързо. Всеки носеше по една малка ампула серум. Дуайт се надяваше, че действа.

След това забеляза, че на платформата има седем бриганти. Не беше ли един от тях тъй наречения генерал Снит? И охрана? Не бяха ги предвидили. Какъв глупак беше Снит да позволи да го телепортират на Психло. Но Джони! Не бе включил в плановете подобна ситуация. Дали не беше твърде късно за Дуайт да предприеме нещо? Заповедите бяха категорични. Да действа само по плана.

На платформата имаше още някой, вързан. Кой ли беше? Боже, нищо няма да излезе от плана на Джони! Той ще бъде вътре сам, няма как да се защити! Дуайт стисна зъби. Заповедта бе да не предприема никакви самоволни действия. Няма начин. Но постепенно го обземаше отчаяние за Джони.

Племето бриганти вдигаше много шум и викаше радостно край моргата. Не представляваше никаква трудност. Дуайт отново насочи вниманието си към Търл. Психлото натисна бутона за изстрелване.

„Трета тревога!“ — каза Дуайт по предавателя.

Оръжията, които щяха да използват, нямаше да попречат на телепортирането. Бяха ги пробвали. Имаха и радиационни оръжия в случай, че от Психло изпратят на връщане воини.

Търл застана в центъра на платформата. Застана неподвижно. Жуженето бе започнало и се чуваше въпреки вятъра и виковете. Дуайт чу от платформата гласът на Джони. Това не бе предвидено по план.

Но Дуайт ще изпълни задачата.

„Действайте!“ — рязко извика той в миньорското радио.

Трийсет шотландци отместиха капаците на ковчезите си. Двайсет и пет удариха запалителите си.

Един се приготви да се спусне към крана. Четирима трябваше да останат в резерва.

Огън! Двайсет и пет руски огнемета, затворили в кръг бригантите, блъвнаха смъртоносни оранжеви пламъци. Кипящият пъкъл се изсипа върху бригантите.

— За Алисън! — долетя шотландски боен вик.

— За Бити!

— За вечна Шотландия!

Дуайт натисна копчето на един вграден високоговорител. Прозвуча запис на нападащи слонове — звук, който щеше да парализира от ужас бригантите.

Наемниците се втурнаха напред, опитвайки се да стрелят с лъковете си. Пресрещнаха ги огнени струи. Бригантите вадеха бейонети.

Племето от моргата се разпищя и усили врявата. Обърнаха се и затичаха с всички сили към равнината. Препъваха се един друг и тъпчеха падналите.

На един шотландец оръжието отказа. Бригантите се прицелиха към него с бейонети.

— Прикривайте Андрю! — изкрещя Дуайт.

Шотландците от двете страни на повредения огнемет увеличиха обхвата на своята стрелба. Андрю извади шотландски меч с две остриета. Посече един офицер на бригантите и сам падна на земята. Двама от резервите си проправиха път в лудницата и посякоха с брадви бригантите, нападнали Андрю.

Дуайт погледна часовника си. Още петдесет и осем секунди.

Огнеметите обсипваха бригантите с врящи пламъци. Бизонските им наметала и маймунските кожи се превърнаха в огнени топки.

Дуайт се опита да види през снега и пламъците какво става. Кранът. Вече трябваше да е тръгнал!

Да, операторът бе стигнал до него. Един от резервите го прикриваше с огнемет.

Бяха заровили в земята купола за пулта за управление, заедно с всички кабели. Явно беше замръзнал вътре. Бе направен от бронирания метал на един повреден танк. От вътрешната му страна бяха сложили захватки от самолет, тъй че щеше да се залепи за металната платформа, върху която бе поставен пулта за управление и здраво да го обгърне.

Дуайт видя как повдигачът на крана ту се повдига, ту се спуска. Операторът се опитваше да освободи купола от земята.

Най-после!

Куполът рязко се повдигна и се заклати. Операторът го стабилизира.

Бригантите се втурнаха към крана. Шотландецът горе ги посрещна с огнемета.

Операторът хладнокръвно придвижваше купола на позиция. Не можеше да проникне по-надолу от атмосферния щит. Дуайт видя как прехвърли на дистанционно управление. То беше у Джони и той сам трябваше да свърши останалата работа, след като прекъсне захранването на атмосферния щит.

Дуайт се опита да види какво става на платформата. Пречеше му снежната буря, пушека и ревящите оранжеви пламъци. Беше сигурен, че Джони се нуждае от помощ. Стисна зъби и продължи да се придържа към своите задачи.

Тук-там по обиколката на платформата огнеметите бяха замлъкнали. Дали сменяха бутилките? Не, просто бригантите, които бяха в техен обхват, горяха като факли. Над белия сняг се издигаше черен мазен пушек.

Дуайт погледна часовника си. Имаха време. Сигналът да се оттегли щеше да дойде, когато Джони изключи кабела и куполът започне да се спуска отгоре. Заповедта бе след това той да се оттегли обратно в ковчега и да остане под прикритието му.

Шотландците сееха смъртоносен огън. Двама от резервите бързаха да приберат Андрю в ковчега му. Превързваха раните му под антирадиационния костюм.

Един бриганти се изправи от една купчина трупове. Имаше бейонет. Зареди го. Застигна го огъня на един огнемет и той полетя напред като огнено вретено.

Операторът бе излязъл от крана и тичаше обратно към ковчега си.

— Имате десет секунди да се оттеглите! — извика Дуайт по миньорското радио.

Изведнъж всичко утихна — чуваха се само пукотът на огъня и вятърът. В редиците на бригантите нищо живо не помръдваше — само дим и огнени езици. Алисън и Бити бяха отмъстени.

Останките от племето си бяха плюли на петите и продължаваха да бягат. Бяха далеч от равнината.

Димът бе много плътен. Дуайт не можеше да види какво става на платформата.

От миньорското радио се чуваха числа. Всеки номер бе сигнал, че някой от хората му се е прибрал в ковчега си и се е покрил с капака. Дуайт ги отмяташе. Всички, с изключение на Андрю се обадиха, а за него знаеше, че е прибран в ковчега си. Дуайт се надяваше, че това няма да се окаже истинския му ковчег.

От пушек не виждаше платформата.

Наблюдаваше крана.

Жиците все още жужаха. Джони им бе казал, че преди обратния удар всички трябва да бъдат в прикритията си.

Дуайт погледна часовника си. Атмосферният щит още не бе паднал. Повдигачът на крана не бе помръднал.

Беше в агония, защото не можеше да реши какво да прави. Но нямаше как да проникне в онази клетка, след като имаше атмосферен щит. Искаше да пренебрегне заповедите. Знаеше, че Джони е загазил, тъй като щитът не бе изключен навреме.

Но нали го избраха точно защото щеше да изпълни заповедта. Времето изтече. Жуженето почти бе свършило. Дуайт пропълзя в ковчега си и придърпа капака отвътре.

4

Като чу „Тревога три!“ от миньорското радио на колана си, Джони изпълзя от ковчега, заровен точно до платформата под атмосферния щит. Беше облечен в камуфлажен антирадиационен екип и под скафандъра носеше въздушна маска. Торбичката висеше от широкия му колан. Бе въоръжен с три палки, с кама и огнемет. Имаше и още едно-две неща за непредвидени случаи.

Не очакваше, че на платформата ще има бриганти. Шестима бойци и генерал Снит! Не бе предполагал, че някой ще иска да попадне на Психло, пък било то и смахнатите бриганти. Пари! На платформата имаше купища пари.

Всички бяха вперили погледи в Търл. Той тъкмо бе натиснал бутона за изстрелване и се връщаше обратно в средата на платформата. Бригантите не бяха забелязали Джони, който беше на трийсет стъпки зад тях.

Е, и без това нямаше значение. Джони понечи да запаля огнемета.

И тогава забеляза едно движение. Носеха нещо в един дълъг вързоп. Единият му край бе отворен. Там имаше някой. Заложник, когото водеха на Психло? Посивяла коса, част от наметало.

Сър Робърт!

Джони трябваше да се прости с всяка мисъл да използва огнемета. Ще убие и сър Робърт заедно с другите!

Търл спокойно и уверено крачеше към средата на платформата. Жиците жужаха. Изведнъж спря, сякаш ударен от гръм. Само преди миг бе видял някой, който му заприлича на животното отвън! Далеч при колата.

А ето къде бе той — от вътрешната страна на атмосферния кабел!

Нима щитът не е задействан? Невъзможно, виждаше го как потрепва през снега. Нима животното е минало през щита?

Търл тъкмо щеше да стреля, когато забеляза, че животното пуска на земята едно дълго оръжие, подобно на пръчка. Ръката му се стрелна към една торбичка на колана му.

Джони извади договорите, които Търл бе подписал. Подхвърли ги към средата на платформата. Червените им печати се открояваха върху снега. Нямаше грешка, това бяха договорите, подписани от Търл!

Джони извика колкото може по-силно, за да го чуят през скафандъра и маската:

— Не забравяй да ги завериш на Психло!

Търл примря от ужас. Последното нещо, което искаше да се появи на платформата на Психло, бе този фалшив договор! Търл се спусна да ги вземе. Сблъска се със Снит, който бе тръгнал да даде заповед на стрелците си.

Джони се пресегна надолу и извади една берилиева бомба. Първоначално възнамеряваше просто да я хвърли на платформата. Беше завързана с въже. Златният бласък на метала й, размерите, шестоъгълната форма — нямаше как да се сбърка. Единствената разлика бе в това, че фитилът й не бе отвътре. Щеше да задейства бомбата след осем минути. На дъното имаше плочка, от която можеше да се отвори кутията, но тя нарочно бе блокирана.

Джони докосна запалителя, прикрепен към фитила. Две отровни стрели прелетяха край него.

— Граната! — извика Джони.

Запрати осемдесет фунтовата тежест право срещу Търл. Тя го удари и отскочи в краката му.

Само като мярнаха запалената граната, любимото им оръжие, бригантите си плюха на петите.

В този момент отвън се чуха виковете на нападащи слонове. Бригантите се блъснаха в атмосферната завеса и тя ги отхвърли.

Търл хвърли поглед към бомбата и уплахата му заради договора отстъпи място на ням ужас.

Наистина беше бомбата. Но имаше часовников механизъм с фитил. Нима животното бе успяло да я открадне от Браун Лимпър, да я разопакова, да й смени фитила и всичко това за отрицателно време?

Както и да е, Търл знаеше какво трябва да направи — да се отърве незабавно от нея!

Тъкмо щеше да я хвърли от платформата, когато бригантите бяха отхвърлени от щита. Ако я хвърли, тя просто ще отскочи обратно.

Жиците жужаха!

Търл знаеше, че ще трябва да махне долната плочка и да извади ядрото, и то много бързо. Виждаше как изгаря фитила.

Клекна долу и започна да драска с нокти по плочката. Тя заяде. Започна да се бори с нея.

Джони изтича край Търл. Трябваше да стигне до сър Робърт и да го завлече до пулта за управление.

Един от бригантите бе коленичил. Край главата на Джони просвистя отровна стрела.

Джони извади сър Робърт от дългия вързоп. Ръцете и краката му бяха вързани. Той викаше нещо, нещо подобно на: „Остави ме и спасявай себе си!“

Отвъд щита бе настъпил пълен хаос. Чуваха се шотландски бойни викове и рев на настъпващи слонове.

Отвсякъде около платформата избухваха пламъци. Снегът, дори под щита, се превърна в дъжд. Стана горещо!

Търл се бореше с плочката. Нямаше нож за рязане на метали. Опитваше се да пробие с нокти кръг и да проникне оттам. Мучеше от отчаяние.

Двама бриганти се целеха в Джони. Той пусна сър Робърт, грабна една палка от колана си и нанесе два бързи удара. Те паднаха.

Успя да завлече сър Робърт още малко към пулта за управление. Беше много далеч!

Още един бриганти се изправи. Джони хвърли палката. Удари се в челото на наемника и главата му се отметна под невъзможен ъгъл.

Снит бе станал, викаше нещо и сочеше Джони.

От външната страна на щита се вдигаше оглушителна врява.

Един бриганти хвана Джони за краката. Той извади още една палка и му размаза мозъка. Премести сър Робърт още малко. Как само тежеше шотландецът!

Снит се опитваше да накара последните си двама бриганти да стрелят по Джони. Лъковете им бяха твърде мокри. Извадиха бейонети и се прицелиха.

Джони хвърли една палка и единият от бригантите бе катапултиран назад. Другият наближаваше. Джони извади последната палка от колана си. Парира бейонета и улучи бриганти странично в главата. Палката излетя от ръката му.

Приближи сър Робърт още повече до пулта. Опитваше се да го повдигне и да го носи.

За момент бе обърнат с гръб към всички. Генерал Снит извади една отровна стрела от колана си и се спусна към него.

Торбата на Джони пое сблъсъка с тежкото тяло. Генерал Снит вдигна отровната стрела и я заби горе в лявата ръка на Джони, проби антирадиационния екип и я заби дълбоко в плътта.

Джони се наведе. Превъртя се и извади кама. Изправи се и заби ножа в сърцето на Снит.

Болката от раната бе жестока. Джони хвана дръжката на стрелата и със замах я извади. Но злото бе сторено. Едва понасяше лютото парене.

Стисна зъби и събра всички сили. Знаеше, че отровата действа бавно. Може би все още има време да спаси сър Робърт и пулта.

Грабна дръжката на камата и се опита да я извади от сърцето на Снит. Бе здраво заседнала. Погледна към Търл.

Психлото бясно дращеше с нокти по платката. Разкъсвайки ноктите си, той наистина щеше да пробие дупка в твърдия метал и оттам да извади ядрото.

Навън бе утихнало. Гласът на Дуайт се чу от миньорското радио на кръста му: „Имате десет секунди да се оттеглите!“

Джони знаеше, че закъснява.

Жиците все още жужаха.

Напрегна всички сили да се съсредоточи. Работата тепърва му предстоеше.

Провря ръка под мишницата на сър Робърт и започна да го влачи. Стигна до пулта за управление. Знаеше, че вътре има бомба, която много бързо трябва да обезопаси. Но най-напред премести сър Робърт близо до пулта, за да не му отреже куполът крак или ръка.

Погледна пулта. Ключът бе в горно положение. При следващото телепортиране ще трябва да се постави в долно. Щеше му се да има време да го каже на някого.

Потърси дистанционното управление. В торбичката му имаше счупено стъкло. Ръката му пламтеше от болка. Счупеното стъкло бе от ампулата серум! Вече нямаше серум.

Дистанционното управление се клатеше. Не, ръката му трепереше. Натисна ключа и залюля крана. Не. Първо трябваше да изключи атмосферния щит. Започна да му причернява. Сърцето му биеше все по-бързо.

Щита! Пропълзя до решетката и изключи кабела. Като се върна при пулта, погледна към купола. С дистанционното управление го нагласи така, че при спускането да застане точно отгоре на пулта. Натисна ключа, за да го свали. Придвижваше се прекалено бавно. Сигурно стоманените въжета се бяха стегнали от студа. Нищо не можеше да направи.

Извади от колана си брадвичка за кабелите. Трябва да е готов да ги пререже в момента, в който жуженето престане.

Джони загуби представа за времето. Все още се чуваше жужене.

Погледна към Търл, който беше на платформата. Чудовището май беше успяло да отвори долната платка. Много внимателно се опитваше да извади тежкото ядро на бомбата.

Изведнъж Джони осъзна какво ще направи Търл. Ще го замери с ядрото. Ще го изстреля като куршум. Като нищо може да мине през него.

Внезапно Джони забеляза още нещо.

Браун Лимпър!

Беше се втурнал с една картечница Томпсън в ръце. Беше преминал през мястото, където преди минаваше атмосферния щит в далечния край на платформата. Опитваше се да доближи максимално Джони, за да няма опасност да не го улучи.

Куполът още не бе паднал.

Търл държеше ядрото в лапата си. Готвеше се да го запрати към Джони.

Беше тихо. Чуваше се само падането на снега и скърцането на стоманените въжета, които спускаха купола. Джони посочи към Браун Лимпър:

— Търл! Той ще стреля! — извика той.

Търл се завъртя и видя Браун Лимпър. Видя как повдига Томпсъна и се прицелва. Един изстрел в този момент неминуемо щеше да наруши телепортирането.

Търл запрати топчето с всичка сила.

Ядрото улучи Браун Лимпър отстрани. Вряза се и порази гръбнака. Томпсъна издрънча на земята.

Браун Лимпър падна. Крайниците му трепереха в конвулсии. Той изкрещя: „Проклет да си, Тайлър! Проклет да си!“ Повече не помръдна.

Жиците все още жужаха.

Търл изкрещя на Джони:

— Аз все пак печеля, глупако! — Знаеше, че не трябва да мърда.

Главата на Джони туптеше. Сърцето му биеше прекалено бързо. Все пак се насили да говори на Търл. Трябваше да му отвлече вниманието.

— Онези ковчези са пълни с пепел! Бяха подменени тази сутрин в стаята ти! — извика Джони. Търл се извърна да го погледне.

— И предишното злато изобщо не е стигало на Психло. И него подменихме!

Търл отвори уста да кресне.

Товарната платформа леко потрепери. Потрепериха и ковчезите, пълни с пепел. Труповете на бригантите също трепнаха. След това Търл. Всичко изчезна. Платформата бе празна, не бе останала дори киша.

Жуженето спря. Джони грабна брадвичката и я стовари върху кабелите. Не можа да отреже всичките. Удари още два пъти. Всички кабели бяха прекъснати.

Все повече му причерняваше. Не, беше от купола.

Самолетните захватки от вътрешната му страна се удариха в метала. Джони се пресегна нагоре и дръпна заключващия лост, след което куполът плътно прилепна към металната стойка на пулта.

Стана много тъмно.

Джони почувства, че е изгубил всякаква представа за времето, но после му хрумна, че може би Търл е удължил времето за собственото си телепортиране.

В торбичката Джони носеше малка миньорска лампа. Направи усилие да я достигне. Тялото му започваше да се тресе.

Някакъв глас му говореше. Беше сър Робърт:

— Побързай, освободи ми ръцете.

Джони държеше брадвичката. Направи усилие да напипа ръцете на сър Робърт. Острието бе тъпо, а въжето доста здраво.

След това с ужас си спомни, че някъде под пулта за управление имаше бомба със закъснител. Обхвана го паника. Ще разкъса сър Робърт на парчета. Пусна брадвичката и опря ръка отстрани на пулта. Беше ужасно тежък. Можеше да си служи само с едната ръка, но напъна метала с рамото, което му причини агонизираща болка. Дъното на пулта се отлепи.

Опипа долните ръбове. След това малко по-нависоко. Усети я. Беше залепена с някаква лепенка. Само с едната ръка успя да я отхлаби и я извади. Пултът щракна и се върна на място. Извади предпазителя на бомбата на тъмно.

Джони усещаше, че ще припадне. Сърцето му лудо препускаше. Все по-бързо и по-бързо. Трябваше да свърши още нещо. Ключа. Положението на ключа. Нервите го стягаха така, сякаш го разкъсваха на парчета.

— Сър Робърт! Кажи им, че ключът… ключът трябва да е в долно положение… в долно положение при следващото…

Куполът бе ударен със страхотна сила отвън и цялата платформа се залюля!

Сякаш имаше десетина земетресения едновременно. Като че ли планетата бе разкъсана на части.

Джони изпадна в безсъзнание. Вече не чуваше хаоса, който вилнееше навън.

5

Близо час преди изстрелването групата кораби в орбита се бе издигнала над хоризонта, което правеше възможно да наблюдават какво става в лагера в Америка.

Малък ховински шпионски кораб бе пред тях в орбита и вече бе докладвал за раздвижване рано същия ден. В доклада само се посочваше, че посред нощ на инфраекраните е засечена група, която се промъква в зоната на лагера и след това изчезва. В района са останали, както обикновено, само проснати спящи — часовои от нощната охрана.

Скенерите на обединените сили в орбита засякоха нещо необичайно на наближаващия хоризонт. В лагера изглежда имеше доста повече хора от обикновено.

В местността се развиваше локална снежна буря и инфралъчите бяха леко разсеяни.

Вниманието на обединените сили все още не бе изцяло съсредоточено върху лагера, както щеше да стане само след малко. Командната мрежа от екрани бе заета от един разговор.

Когато полу-капитан Рогодетер Сноул се бе върнал на Толнеп за подкрепление, свърза се със своя чичо, четвърт-адмирал Сноулетер. Рогодетер смяташе, че печалбата трябва да остава в семейството. Четвърт-адмиралът с радост пристигна с флотилия от пет кораба, най-големият от които бе самолетоносач от клас-Страховит, който се казваше „Плен“.

За да стане четвърт-адмирал, на Сноулетер бяха нужни доста умения и едно от тях той бе довел със себе си сега — един репортер.

Руф Арсбогър се смяташе за аса на Толнепския „Среднощен Зъб“. Дори новосъздадените мас медии на други системи се възхищаваха на „Зъб“ и той се славеше като олицетворение на неточност, корупция и необективно поднасяне на новините. Винаги отпечатваше точно каквото иска правителството, макар да претендираше, че е антиправителствен вестник. Руф Арсбогър имаше репутацията на най-жлъчния репортер в екипа, който изобилстваше от такива специалисти.

Въпросният разговор се водеше между Арсбогър от „Плен“ и полу-капитан Рогодетер Сноул. Ставаше въпрос за банални неща и другите слушаха с не особен интерес. Бяха на различни мнения. Четвърт-адмирала не бе особено популярен. Останалите командири не бяха съгласни с мнението му, че като най-старши той трябва да оглави обединените сили. А това, че е чичо на още по-малко популярния Рогодетер Сноул, го правеше далеч по-неприятен. Мразеха Сноул.

— А сега да се върнем към мъжа от банкнотата от един кредит — каза Арсбогър. — Бихте ли казали, че е нечестен?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Ще му подхожда ли описанието „Той е добре известен извратен тип“?

— О, още по-лошо — отговори Сноул.

— Добре, добре — каза Арсбогър. — Нали разбирате, трябва да се придържаме само към фактите. Какво ще кажете за „Той отвлича бебета и им пие кръвта?“

— Чудно, чудно — каза Сноул. — Точно така е.

— Мисля, че при изпращането на сводките бе споменал — каза Арсбогър, — че няколко пъти си се срещал с този… как му беше името… този превратаджия… ъ… Тайлър? Да. Че си го срещал в личен двубой?

В момента ги слушаха и другите командири, а Рогодетер не бе предполагал, че това ще стане публично достояние. Той не притежаваше глада за слава на своя чичо.

— Не точно — бързо добави той. — Имах пред вид, че съм опитвал, но той винаги се е измъквал.

Иззад Арсбогър се чу гласът на четвърт-адмирал Сноулетер:

— Но следващият път няма да се измъкне!

— А сега, Рогодетер, по твое лично мнение, как смяташ, дали той е „онзи“!

Малкият сив човек бе наблюдавал всичко това от екрана си. Мразеше репортери, а този Руф Арсбогър му бе особено неприятен: зъбите на репортера бяха почти изцяло почернели, имаше някакви петна по лицето и дори от екрана човек можеше да подуши, че е мръсен.

За щастие или за нещастие, зависи от гледната точка, неговият кораб-куриер бе пристигнал едва вчера. Донесе всякакви новини, но между другото ясно се казваше, че „онзи“ още не открит.

Освен това наградата бе увеличена. Стоте милиона кредита, предложени в началото от Ховинската Конфедерация на Системите бяха удвоени от Болбодската Империя на Равенството. Малкият сив човек не бе в течение какво става в други сектори, още по-малко в други вселени, но предполагаше, че и там цари същата лудница.

Съдържанието на куриерската кутия със сводки, общо казано, говореше, че времената наистина са смутни и че проблем като този не е съществувал никога досега в познатата история. Освен това се намекваше колко жизнено необходимо ще бъде присъствието му на някакво място, където може „наистина да направи добро“, вместо да кръжи около „единствената планета на дванадесеторазрядна звезда“. Разбира се, нямаше директна критика. Само намеци, догадки.

Но всъщност няма да има никакво значение дали е у дома или не. Освен ако не се появи внезапно разрешение, хаосът, който ще последва, ще бъде толкова пълен, че нито той, нито някой друг ще може да го контролира.

Продължаваше да слуша разсеяно как този малоумен репортер интервюира малоумния военен, когато от мостика му прозвуча предупредителен сигнал и лицето на дежурния офицер се появи на екрана:

— Ваше Превъзходителство — каза офицерът, — долу в зоната на града става нещо. Инфралъчите са неясни. Не можем да разберем какво точно. Няма ясен образ.

„Интервюто“ изведнъж секна. Другите командири изглежда също бяха забелязали.

Командирът на хокнерите се появи на екрана на малкия сив човек.

— Ваше Превъзходителство, нали според Вас това е главното седалище на правителството. Получаваме снимки от струпване на военни сили и регистрираме изключително висока температура. Според Вас това политически проблем ли е?

Малкият сив човек погледна своя екран на района.

Преди образът бе лош заради локалната буря, но сега почти нищо не се виждаше. Нещо пречеше на вълните.

Чакай! Тази назъбена движеща се линия на екрана…

Следа от телепортация!

Малкият сив човек трескаво мислеше какво да отговори.

— По мое мнение — сдържано отговори той на хокнера — това е свързано по някакъв начин с политиката. Цялата информация…

Екраните му едва не се пробиха!

Появи се внушителна светлина, след това всичко изчезна.

Задейства се металически глас: „Претоварване на екрана! Претоварване на екрана!“

Небеса, това ставаше само в случай на голяма битка.

Малкият сив човек се втурна към мостика и бе сигурен, че така са направили и всички командири.

Вторачи се надолу.

От звуковите канали на другите кораби долитаха невярващи гласове.

Бурята долу почти експлодира.

Към небето се издигаше огнена топка. Пушеци и пламъци се разстилаха и се издигаха на невероятна височина.

Дневната светлина изглеждаше като здрач на фона на избухналите пламъци.

Сякаш светът се разпадаше!

6

Сър Робърт не изчака земята да се успокои. Дори не се запита какво става. В главата си имаше само една мисъл — да освободи ръцете си и да помогне на Джони.

Видя как стрелата се заби в него. Видя и как той я измъкна. Знаеше, че е отровна и имаше представа какви са последствията. При влизане на такава отрова физическото изтощение се разпространява в тялото много бързо. А при това Джони бе изразходвал и много усилия.

Когато брадвичката отряза въжето около ръцете му, острието не можа да го разсече напълно. Сър Робърт напрегна докрай сухожилията си, за да го доразкъса. Под купола бе тъмно като в рог. Не можеше да види дори къде бе паднал Джони и как лежеше. Но пространството бе много малко. Може и трябва да стигне до него. Макар че може би вече бе твърде късно.

Едва не оголи кожата от китките си. Въжето се скъса.

С трескава бързина се протегна, опипа наоколо и намери ръката на Джони, ранената ръка. Сър Робърт я обгърна с огромната си длан, точно под мишницата. Стисна здраво, за да спре кръвотечението.

Брадвичката трябва да е паднала някъде наоколо. От люлеенето сигурно се е плъзнала. Скимтейки, защото нямаше капчица време за губене, сър Робърт опипа металния под, под пулта, под Джони. Изведнъж пръстите му усетиха дръжката в един ъгъл и я стиснаха.

Хвана я над острието. Опита се да разреже ръкава на антирадиационния екип.

Толкова трудно бе да се работи само с една ръка.

И на тъмно.

Освен това правеше отчаяни усилия да не пререже плътта на Джони.

Хвана плата и започна да реже. Острието се бе притъпило от кабелите. Оловната материя на ръкава бе много устойчива. Не можеше да се справи. Не и с една ръка.

Изведнъж се сети, че Джони винаги носи ремък в торбичката си. Тя беше под тялото му, но той я измъкна. Бръкна вътре и разряза пръстите си на някакво счупено стъкло. Изобщо не му обърна внимание.

Напипа края на дълъг ремък и го измъкна.

Постави под ръката му едно извито метално парче от миньорска лампа, притисна артерията и го омота около ръката с ремъка. Стегна го колкото се може повече и го завърза.

Сега вече можеше да работи.

Отряза ръкава на екипа точно под турникета. Измъкна го от ръката. Платът бе пропит с кръв. Цялата ръка бе оцапана и хлъзгава.

Кръвта пречеше да намери раната.

Откри я.

С върха на острието на брадвата направи разрез в раната под формата на кръст.

Свали си дихателната маска и залепи уста върху раната. Трябваше да изсмуче колкото се може повече отрова.

Отново и отново смучеше кръвта и я изплюваше. Вкусът й бе парещ и горчив. Имаше доста отрова.

Най-накрая реши, че кръвта е по-чиста. Не знаеше колко дълбоко е проникнала стрелата, но нямаше начин да разбере.

Започна да масажира мястото около раната така, че още отрова да излезе на повърхността. Отново изсмука с уста. Да, беше горчиво. След малко вкусът стана по-нормален.

Сър Робърт претърси колана на Джони за превръзка. Не намери. Кръвотечението бе намаляло. Може би не бе засегната вена.

Възможно е без компрес да е по-добре.

Напипа пулса на другата китка.

По дяволите! Направо препускаше! Туптеше толкова бързо, че бе невъзможно да го преброи.

Тялото му се бе опнало. Крайниците му потрепваха.

В тъмното сър Робърт се опита да намери ампулата в торбата на Джони. Според плана трябваше да има. Счупеното стъкло може би беше от миньорската лампа. Намери долната половина на ампулата.

Макар че не виждаше какво прави и не бе убеден дали има смисъл, отвори раната и изля в нея всичко, което бе останало в стъкълцето. Масажира мястото така, че навътре да влезе колкото се може повече течност. Може би само си въобразяваше, но ръката на Джони бе хлъзгава.

Усети пулса. Препускаше още по-лудо, ако изобщо бе възможно и крайниците трепереха по-силно.

Дали бе направил всичко възможно? Не можеше да измисли нищо друго.

Въздухът се изчерпваше в малкото затворено пространство и сър Робърт пак си сложи дихателната маска. Скафандърът на Джони пречеше да провери наред ли е неговата маска и затова го свали. Клапата се повдигаше лекичко, но много бързо. Според инструкциите трябваше да сложат нова маска точно преди първата тревога. Ако Джони ги бе изпълнил, имаше въздух за още два часа.

Сър Робърт се наведе. Освободи глезените си от въжето, след това изправи тялото на Джони и повдигна главата му на коляното си, за да е по-високо. Всички дяволи да вървят в Ада, но крайниците му наистина потръпваха!

Обмисли положението. Не бе присъствал на последните инструктажи. Може би бяха казали неща, които сега трябваше да знае.

Сър Робърт горчиво прокле собствената си глупост. Преместването на Академията вървеше много гладко и една вечер той реши да се разходи съвсем сам — като заблудена овца — до един близък хълм, за да погледне оттам лагера. Без никаква определена цел. Просто да огледа бъдещото бойно поле. Заловиха го бриганти. Сигурно го бяха наблюдавали дни наред.

Завързаха го и го оставиха в една пещера. Опитаха се да го разпитват и го биха. Носът му бе счупен и още бе пълен със съсирена кръв. Но беше твърде стар боец, за да проговори. Не знаеше какво искат от него, докато не го преместиха в района на лагера и го стовариха там.

Не вярваше, че ще го отведат на Психло, докато не му сложиха дихателна маска. Самата мисъл го накара да се изпоти. Заеше прекрасно как разпитват психлосите — имаше примера с Алисън.

В крайна сметка бе принуден да се примири с положението. Знаеше за атаката, но не виждаше как биха могли да го измъкнат. Платформата трябваше да бъде буквално пометена от огнемети.

А после това момче захвърли долу огнемета си и нападна. Усилието му изглеждаше съвсем безнадеждно.

Заради сър Робърт рискуваше шансовете си да успее. Рискуваше дори живота си.

Сър Робърт отново премери пулса. Мили боже, колко ли дълго може да живее човек с такъв препускащ пулс?

Започна да се притеснява от тишината навън. В стария лагер трябваше да чака спасителен екип със самолети и летящи платформи. Доктор Алън и доктор Маккендрик трябваше да бъдат сред тях. В антирадиационни екипи и дихателни маски.

Толкова беше тихо. Нещо пропука или само така му се стори?

Джони трябваше да има миньорско радио. Сър Робърт претърси колана му и след това пода наоколо.

Ето го! Пукането идваше от него.

Работеше, но не се чуваха никакви гласове. Да не би навън всички да бяха мъртви?

Натисна бутона за предаване. „Ало. Ало“. Не бе много разумно да казва нещо повече. Кой знае кой беше отвън?

Тишина.

„Ало, ало.“ Реши, че е по-добре да каже откъде се обажда. „Говори пулта.“

Като че ли се чу щракане на ключ за предаване.

След това шепот, който сякаш идваше от много далеч: „Ти ли си, сър Робърт?“

Гласът на Тор! Сър Робърт едва не заплака от облекчение.

— Тор?

— Да, сър Робърт?

— Тор, Джони е тук. Ранен е с отровна стрела. Трябва веднага да го измъкнете!

Обади се доктор Алън:

— Сър, имате ли антирадиационен екип?

— Не, дявилите да ви вземат! Нямам. Зарежете това. Измъкнете момчето!

— Сър, неговият екип цял ли е?

Сър Робърт се сети, че е скъсал ръкава.

— Не.

— Съжалявам, сър. Ако отворим сега купола, и двамата ще сте мъртви. Имайте малко търпение. Ще видим какво можем да направим.

— По дяволите търпението! — изфуча сър Робърт. От напрежението бе проговорил на диалект. — Измъкнете момчето!

Никакъв отговор. На сър Робърт му идваше да зачука по купола. Не разбираха ли, че Джони умира?

Чу се тъничък глас, който шептеше:

— Сър Робърт?

Беше един от младите будисти комуникатори. Вероятно най-младия. Прехвърлиха го на едно дете!

Главнокомандващият бе готов да им отвърне с проклятие, когато детският глас прошепна на психлоски:

— Сър Робърт, честна дума, правят всичко възможно, уважаеми сър. Навън е ужасно.

— Къде си? — попита сър Робърт на психлоски.

— Аз съм точно пред купола, уважаеми сър. Миньорското ми радио е в скафандъра, под дихателната маска. Извинете, че шептя. Не искаме посетителите отгоре да чуят нищо. В момента не могат да чуват миньорското радио.

— Какво правят посетителите?

— Не знам, сър Робърт. Пак вали много силно. Виждам един пилот-комуникатор. Ще го питам. Веднага се връщам.

Последва дълга пауза. После отново се чу тъничкото гласче:

— Сър? Пилотът-комуникатор казва, че са се преместили в орбита и сега са някъде отгоре. Наблюдават местността. Но нашите бойни самолети са в готовност. Данълдин е горе. Пита как сме. И как е лорд Джони.

Сър Робърт усети потрепващите крайници. Но знаеше колко важно е да се поддържа духа горе в небето. Не можеше да им каже, че според него Джони умира. А и той все още беше жив.

— Кажи им да не се притесняват за нищо.

Детето не се обади за малко.

След това пак се чу слабото му гласче:

— Пилотът-комуникатор им предаде.

— Какво правят тук, за да ни измъкнат? — попита сър Робърт. Беше същински ад да седи в тъмното и да чака. Дишането на Джони бе много учестено, много, много учестено!

— Навън е ужасно, сър Робърт. Ужасно. Ако чувате пукане, то е от жиците на електропровода. Всичките са съборени и хвърлят искри.

— Има ли жертви сред нападателите?

— О, не знаем, сър Робърт. Спасителният отряд дълбае с багери, за да изрови ковчезите. Стоя до дупката, където е била платформата. Всичко дими. Вътре горещо ли е?

Сър Робърт не бе обърнал внимание. Пипна модула. Бе топъл. Съобщи.

— Казаха да не освобождавате лоста на захватките. Направо е чудо, че са се задействали. Тъй че, не го освобождавайте. Ще преместят цялата метална платформа.

Намеси се друг глас. „Дуайт? Чуваш ли ме? Дуайт!“

Детският глас каза:

— Току що изкопаха неговия ковчег. Брегът се бе срутил отгоре. Намериха работещ електрокар в гаража и сега го изтеглят. Отварят капака. Дуайт изглежда зашеметен, но се изправя.

— Би трябвало да се заемат с купола! — ядосано каза сър Робърт.

— О, цял екип работи върху това, уважаеми сър. Ще докарат малък кран от долните нива на лагера. Слагат скоби на големия. Паднал е настрани и трябва да го изправят.

Сър Робърт започна да добива представа как изглежда околността.

— Бяхме долу на шестнайсто ниво. Сътресението беше много силно. Всичко се разтърси, но не чухме нищо.

— Но защо? Какво се е случило? — попита сър Робърт.

— Не знаем, уважаеми сър.

— Няколко ядрени оръжия бяха наоколо в готовност. Да не би да са избухнали?

Настъпи тишина. Детето бе отишло някъде. Пак се обади:

— Не, сър. Тор каза, че са непокътнати и той е ужасно облекчен. Не са избухнали.

— Тогава какво е станало?

— Толкова съжалявам, сър. Никой не знае. А, идва един багер. Ще освободи вашата платформа, за да могат да я повдигнат. Първият се повреди, след като потушиха огъня. Казаха да имате търпение, сър. Правим всичко възможно. Извадили са още три ковчега. — Пауза. След това тъжно: — Някакъв Андрю е мъртъв.

Платформата помръдна. Отдолу копаеше багер. Сър Робърт чуваше ревът на мотора му.

Чу се предупредителен вик и после удар.

Напевното гласче се обади:

— Един от стълбовете падна в кратера. Няма пострадали. Идва вашата летяща платформа, сър.

— Летяща платформа! Нали трябваше да е самолет! Трябваше да се изнесем оттук със самолети!

Отново мълчание. Будисткият комуникатор бе отишъл някъде. Върна се:

— Някъде на юг са открили река. Казва се Пургатоар. Пилотите ни казаха.

Сър Робърт премери пулса на Джони. Препускаше невероятно бързо!

— Не разбирам! — извика той. — Най-важното е времето! Трябва ми серум! Не можете ли да повдигнете този купол и да ми подадете малко серум?

— Съжалявам, сър Робърт. Пургатоар е на сто и двайсет мили на юг оттук. Намира се на някаква древна човешка магистрала. — Говореше бързо, за да не го прекъсва сър Робърт. — Извадили са миньорски помпи. Всичките ни машини и самолети са заразени. Трябва да се полеят с вода, за да се измие радиацията. След това могат да вдигнат купола.

Сър Робърт стисна юмруци. Сто и двайсет мили! Колко ли време ще отнеме?

Детето сигурно му бе прочело мислите.

— Казаха, че ще карат много бързо; по магистралата това е възможно. Самият Тор ще кара вашата летяща платформа. Знаят колко е важно. Вашата платформа ще тръгне първа. Кранът ви вече е изправен.

Още едно разлюляване от багера. Нещо под платформата сякаш пропадаше.

— Вече са изровили петнайсет ковчега — каза детето. — Всички шотландци са живи с изключение на един. Ковчегът бил изхвърлен във въздуха и му премазал черепа. Оловото от външната страна на ковчезите се е стопило. Искам да кажа, върху капаците. Много са горещи и трудно се работи.

Металът проскърца. Кранът бе закачил върха на купола. Изглежда много внимаваха да не падне долната платформа.

Захватките здраво държаха. Сър Робърт усети, че се носят във въздуха. След това се чу тъп звук — стовариха ги върху летящата платформа. Отново ги повдигнаха, за да ги нагласят по-добре.

Детето сигурно продължаваше да седи на платформата извън купола. Спокойният му глас иззвъня:

— Оттук виждам по-добре. Не вали. Далече в равнината виждам някакви хора. Сигурно са племето бриганти. И виждам още ковчези. — Извика на някой и вероятно му показа нещо. — В стария лагер всичко над земята се е взривило.

Сър Робърт хвана китката на Джони. Като че ли пулсът му бе по-слаб.

— Тор сега се качва на вашия летящ камион. Казва, че е добър шофьор, да не се притеснявате. Ще кара колкото е възможно по-бързо. Извинете ме, но трябва да се кача в кабината и да се завържа с колана.

Летящата платформа потегли с рев. Подскачаше и се блъскаше по неравния терен. Сър Робърт хвана главата на Джони. Дали още диша?

Поеха по старата магистрала. Моторът издаде остър вой.

Сър Робърт си спомни, че Джони има часовник. Опита се да намери копченцето за лампичката.

Караха толкова бързо, че сър Робърт усещаше вятъра извън купола.

Времето, времето, времето! Петдесет минути. Петдесет и две минути. Петдесет и девет минути!

Летящата платформа изведнъж намали. Тръгна по неравномерен терен. Спря със свистене и удари земята.

Напевното гласче каза:

— Стигнахме реката. Има много вода. Развиват един маркуч. Трябва да сляза от купола, докато го поливат. Трябва и мен да полеят, и всички останали. След това ще направят проба с дихателен газ.

Изведнъж от външната страна на купола потече вода. Отвътре отекна бученето й. Чуваше се отвсякъде. А после явно поляха пялата платформа.

След това настъпи тишина. Обади се напевният глас:

— Сър Робърт? Камионът с малкия кран пристигна и вече е полят с вода. Аз също. Можете ли да намерите вътрешния лост? Външният е изкривен.

Сър Робърт отдавна го бе намерил и замалко да го повдигне още преди час. Отвори го. С рев и дрънчене кранът бе поместен по-близо и бе свързан към купола. Повдигна се!

Дневната светлина прониза очите на сър Робърт. Джони лежеше проснат. Дали диша?

Притежателят на тънкото гласче седеше до тях, беше свалил скафандъра и маската и целият бе просмукан с вода. Беше на около тринайсет години.

— Казвам се Куонг. Благодаря ви, че бяхте толкова търпелив с мен, сър Робърт. И аз бях много притеснен.

Доктор Алън скочи от летящата платформа. Бе приготвил спринцовка и грабна ръката на Джони. Помогна му една медицинска сестра. Тя хвана главата на Джони.

Сър Робърт се опитваше да стои стабилно прав. Бе просмукан от пот, а духаше силен вятър.

Погледна на север.

Небето там имаше странен цвят.

— Какво е това? — попита той.

Там бяха Тор и още един член на спасителния отряд. Пристигаха още летящи платформи. Тор каза:

— Това е Денвър.

Сър Робърт се вторачи. Току що бяха пристигнали от ада.