Бойно поле Земя III

1

Психло!

Родната планета на двеста хиляди свята.

Центъра на империя, управлявала и доминирала в продължение на триста и две хиляди години над шестнайсет вселени.

Психло. Тя бе причината за унищожението на хората.

Какво се бе случило с империята и дали изобщо нещо се бе случило?

А с Психло? Ако все още съществува, какви планове крои?

Заплашва ли ги опасност оттам или не?

Бяха се чудили в продължение на една пяла трудна и изпълнена с вихрени събития година. И през тази година мисълта за Психло бе като досадна муха, която не можеш да отпъдиш.

А сега най-после щяха да разберат.

Бледа светлина осветяваше купата. Металът върху платформата хвърляше слаби отблясъци. В небето не се чуваше ни един мотор. Звездите над тях ярко светеха.

Ангъс и Джони се спогледаха. Сега вече ще знаят.

— Първо ще огледаме мините и ще видим има ли действащи платформи за телепортация — каза Джони. — Може би има някакъв индикатор, който ще ги алармира. Трябва да сме внимателни, да не се приближаваме прекалено близо до някакви обекти.

Според книгата с координатите имаше платформа за телепортиране на Лузит, психлоски миньорски свят, населяван само от миньори. Планетата бе голяма, но далеч от Психло.

Поставиха новата жирокаса на платформата, вкараха пиктофона и изчислиха координатите на четиресет мили от психлоската платформа на Лузит. Натиснаха бутоните и изстреляха пратката.

Жиците зажужаха.

Жирокасата се върна.

Обратният удар бе съвсем слаб.

Джони вкара диска в атмосферния прожекционен апарат, който не бяха преместили отпреди.

Натисна бутона.

В първия момент и двамата с Ангъс решиха, че не са изчислили правилно координатите и са пратили жирокасата в мина. От четиресет мили разстояние трудно се забелязваха подробности. Джони промени фокуса.

Беше дупка!

Не мина, а дупка. Телепортационният стълб бе наклонен под невъзможен ъгъл.

Но иначе се виждаше само една дупка на повърхността на планетата, нямаше и следа от куполи на миньорски лагери.

Джони се зачуди да не би в различните планети да строяха различни лагери. Може би платформата в Лузит е отдалечена на мили от мината. И все пак психлосите бяха много педантични по отношение на разположението на миньорските си лагери. Обикновено цялата администрация на планетата бе разположена около платформата за телепортиране. Там съхраняваха цялата документация и книгите, там бяха основните работилници, там живееха ръководните кадри.

Само една дупка. Беше доста голяма, но все пак дупка като всяка дупка.

Избраха друго място за телепортиране: Меркогран в Петата вселена. Бе обозначена като планета, пет пъти по-голяма от Земята, но с по-малка плътност.

Изстреляха жирокасата и я върнаха.

Джони включи прожекционния апарат и веднага се видя, че става въпрос за нещо съвсем друго. Трябваше да уголемят снимката, за да се вижда по-добре.

Лагерът в Меркогран бе разположен близо до планинска верига и явно бяха паднали лавини, които бяха затрупали голяма част от площта на миньорския комплекс.

Джони още повече увеличи картината. Ето! В долния десен ъгъл! Виждаше се кръглия купол на лагера. Лежеше на земята като счупена чиния за супа. Имаше телепортационен стълб и около него — изгорени жици. И нищо друго.

Досега не можеха да си извадят никакво по-общо заключение. Знаеха само, че тези два централни лагера и телепортационни устройства не работят.

На посоки избраха още една планета — Брелотон. В справочника пишеше, че планетата е обитаема, има собствено население, управлявано от психлоско „регентство“ вече повече от шейсет хиляди години.

Изчислиха координатите на четиресет мили от телепортационното устройство и изстреляха жирокасата.

Не бяха подготвени за това, което видяха. Атмосферният прожекционен апарат им показа град, където в центъра се бе издигала върху хълм платформата за телепортиране.

Сгради, които сигурно са били здрави и солидни, бяха двигнати във въздуха. Простираха се около хълма. Сгради, които трябва да бяха високи поне две хиляди стъпки, се бяха срутили като плочки от домино в град, където навярно са живели един милион същества.

Остатъците от телепортационото съоръжение ясно се виждаха. Платформата бе дупка. Стълбовете бяха наклонени навън.

Куполите на лагера, разположени в близост до хълма, са били вдигнати във въздуха и лежаха захвърлени. Така подземната част на лагерите ясно се виждаше.

Като увеличиха лагера, забелязаха поникнала в дупчиците трева, вероятно от преди година.

Нямаше никакви следи от живот.

Джони седна и се замисли. Помоли Ангъс да намери снимки от реката Пургатоар, заснети от самолетите. И снимки на американския лагер.

Ангъс ги донесе и Джони ги погледна. Дупка на мястото на платформата, наклонени навън стълбове, вдигнат във въздуха град в радиус от петдесет и повече мили.

— Знам какво се е случило — каза Джони. — И цяла нощ да снимаме психлоски планети, все това ще виждаме. Дай ми този компютър. Ще надзърнем на Психло на Ден 92 миналата година.

Светлината. Движи се приблизително със скорост 5,869,713,600,000 мили в година. Светлината, която е излъчена от Психло през онзи ден все още пътува в пространството. Могат да я изпреварят малко и да изпратят пиктофон. Така ще видят какво се е случило на Психло в онзи ден.

Преди няколко дни бе изминала една година от Ден 92.

Трябва да изберат страничен ъгъл за фокуса. Трябва да избягнат близост с небесни тела, за да не влияят върху касата гравитационни сили и да може да се задържи на едно място две-три минути. Не, нека рискуват и я оставят петнайсет минути, като се надяват да се върне.

Отне им известно време да направят приготовленията. Трябваше да изчислят увеличението, да настроят топлинните сензори и да пресметнат всичко с точност до секундата.

Изстреляха жирокасата.

Жиците започнаха да жужат и не спряха, докато не извикаха обратно касата.

Пристигна!

Малко встрани от центъра на платформата, но все пак пристигна. В нетърпението си Джони протегна ръка към нея, но Ангъс го спря. Ледено-студеният метал можеше да му смъкне кожата. Най-добре да изчакат да се затопли, тъй като ако го отворят студен, дискът може да се повреди от внезапната смяна на температурата.

Все едно да измъчваш жаден човек, като му тикаш вода под носа, но не му даваш да пие.

Най-накрая прожектираха диска. Каква невероятна снимка! Мислеха, че ще е размазана, както ставаше при заснемане на топлинни вълни. Но светлината, пътувала повече от година, бе кристално чиста и ясна.

Видяха имперския град на Психло. Кръгли трамвайни линии, улици, които слизат от високото и опасват града като колани. Дори градският им дизайн носеше идеята за миньорство.

Огромната, задъхана планета Психло! Седалището на властта на всички вселени. Огромната, жестока лапа, която одираше кожите на много планети и народи навсякъде. Триста и две хилядното чудовище се бе излегнало в своята грозна и садистична мощ!

Нито Джони, нито Ангъс бяха виждали до този момент толкова огромен жив град. Сто милионно население? Или наброяваше билион? Не планетата, а само градът, разположен над по-ниската равнина. Ами трамваите! Линиите им се пресичаха по кръгови спирали. Коли, които изцяло приличаха на минни кбли, само че бяха пълни с хора. Тълпи по улиците. Тълпи! Не ставаше въпрос за вълнения. Просто тълпи от психлоси. Някога да си виждал толкова много народ? Дори от малките размери на снимката се виждаха тълпи!

Бяха зашеметени. Направиха сравнение със собствените им разрушени градове. Изобщо не можеха да се сравняват.

Каква арогантност, да се осмелят да нападнат нещо толкова внушително и грамадно.

Бяха толкова впечатлени и изпълнени със страхопочитание, че забравиха да гледат към устройството за телепортиране. Пропуснаха началото и трябваше да върнат малко диска.

Настроиха положението на прожекционния апарат така, че да получат уголемена и фокусирана картина на платформата за телепортиране на Психло.

И след това видяха цялата поредица от събития от момента, в който Джони бе препуснал с Уиндсплитър през платформата на Земята.

Първо видяха психлоските работници, които тичаха да освободят платформата за полугодишната пратка от Земята. Летящите платформи чакаха, за да натоварят ковчезите и персонала. Леко трепване и на платформата се материализираха психлосите, които Джони и Уиндсплитър бяха съборили.

След това малко кълбо дим.

Психлоските работници отстъпиха назад.

Бе задействан силов екран! Над платформата мигновено се затвори купол, за да задържи вътре малката експлозия. Не бе възможно да е атмосферен кабел. Беше някакъв потрепващ, искрящ екран. Напълно прозрачен.

Камионите бяха успели да запалят моторите, преди да се случи нещо друго. Един голям камион за спешна помощ се бе стрелнал близо до платформата, очевидно за да се справи с малката експлозия. Изтече цяла минута.

След това първият смъртоносен ковчег избухна! Огромна „планетна“ ядрена бомба, поставена в легло от мини.

Силовият екран издържа.

Пожарът остана под купола. Жестокият взрив и кипящите пламъци дори не бяха разширили екрана.

Още един удар от избухването на втората скрита в ковчег планетна бомба.

Екранът издържа! Велики боже, какъв напредък, за да построят такъв екран! Каква ли енергия бе необходима за захранването му.

Още един взрив под купола. Третата ядрена бомба. Стари, мръсни атомни бомби.

Екранът издържа.

Психлоси от близо и далеч препускаха към него.

Най-близките бяха съборени на земята от взривните вълни, преминали през екрана.

Избухна и бомбата от четвъртия ковчег.

Екранът все още бе здрав.

Но от предалата се взривна вълна камионът за спешна помощ бе издухан назад. Прозорците на околните сгради се счупиха.

Земята трепереше сякаш от гигантски земетръс.

Една близка сграда изведнъж се срути, сякаш нещо отдолу я бе засмукало. Последваха я и други сгради.

Петата бомба избухна!

На забавен кадър се видя как отначало само една част, а после цялата сцена бе обхваната в кипящи атомни пламъци.

Не, нещо повече! По цялата равнина започна да избухва разтопен пламтящ огън.

Бързо увеличиха ъгъла.

Целият имперски град Психло потъваше и пръскаше наоколо океани разтапящ всичко огън. Кръглите трамваи, тълпите, сградите, дори извисяващите се скали бяха удавени в течни жълтозелени пламъци.

Увеличиха ъгъла още повече.

И видяха как цялата планета Психло се превръща в едно радиоактивно слънце!

Записът свърши. Седяха, онемели.

— Боже мой! — каза Ангъс.

Джони седеше безмълвен. Повдигаше му се. Психлоси или не, той току що бе видял резултата от техните смели планове и рискове от преди година и чувството за вина го стисна като студена ръка за гърлото. Не беше лесно да поемеш отговорност за толкова много разруха и унищожение.

Мислеше, че бомбите ще съборят административните сгради на компанията, най-много имперския град. Но и през ум не му бе минавало, че ще създадат ново слънце.

— Какво е станало? — попита Ангъс.

Джони погледна в земята.

— Издърпах десет фитила от ковчезите. Не искахме да поставяме предпазители с часовников механизъм, да не би случайно да избухнат на земята. Знаехме, че бомбите са леко повредени. Изтичаше радиация. Бяха старя, касите им бяха стари. Докато ги поставяхме, бяхме в антирадиационни екипи.

Махна с ръка.

— В схватката изпуснах фитилите на платформата. Забравих ги. Сигурно са били леко радиоактиви. И като са стигнали на платформата на Психло, предизвикали са малка експлозия и дим. Те са предизвикали слабия обратен удар миналата година.

И са задействали силовия екран, за който братята Чамко бяха споменали. А този силов екран е бил достатъчно здрав и силен, за да издържи на толкова мощни експлозии.

Четох в една книга, която Чар ми даде, че кората на Психло е прорязана от изоставени минни шахти и тунели, направо като решето. Наричат го полу-сърцевинно копаене. Малко по малко са се спускали все по-дълбоко и по-дълбоко към течното ядро на Психло. Петата експлозия е проникнала до ядрото. Следващите пет са избухнали там.

Мисля, че ядреното оръжие действа единствено, като стимулира верижна реакция. И освен че кората на планетата се е взривила, ядрото може би все още гори. Може да гори още милиони години.

Психло вече не е планета, а пламтящо слънце.

Ангъс кимна.

— И всички телепортационни станции на Психло, без да знаят какво се е случило, са спазили графика и са изстреляли пратките си на радиоактивното слънце, унищожавайки се сами.

Джони кимна, леко изтощен.

— Точно както и ние постъпихме една година по-късно. — Потръпна. — Търл се изстреля на един гигантски пожар. Горкият Търл.

Точно тези думи изведоха Ангъс от вцепенението.

— Горкият Търл! След всички гадости, които направи отвратителния дявол? Джони, понякога ти се чудя. Запазваш невероятно хладнокръвие и изведнъж изтърсиш нещо от рода на „горкия Търл“!

— Сигурно е ужасно да умреш по този начин — каза Джони.

Ангъс се изправи.

— Ами добре! — произнесе го така, сякаш току що се е топнал в езерото да се освежи. — Психло не съществува! Империята не съществува! Едно притеснение по-малко от сега нататък! Добре се отървахме!

2

Въпреки емоционалните си реакции Джони бе отгледан и възпитан като ловец. Целият си живот бе прекарал в планините, често съвсем сам по следи, където имаше постоянна опасност да изскочат пуми, мечки, вълци. Колко пъти бе усещал зад гърба си дебнещото го животно, следящо всяко негово движение и готово да му се хвърли на гърба при първата погрешна стъпка.

От петнайсет секунди имаше това чувство. Опасност! Завъртя се рязко, готов да действа.

Зад него стоеше малкият сив човек и каза:

— О, не знаехте ли?

Джони пусна ръка от цевта на пистолета.

Малкият сив човек май изобщо не бе забелязал.

— Сега си обяснявам много неща, които преди не ми бяха ясни. Да, боя се, че Психло не съществува. Ние знаехме това, разбира се. Но не бяхме сигурни как е станало.

Ангъс попита:

— Останали ли са някакви живи психлоси, без значение къде?

Малкият сив човек поклати глава.

Другият сив човек, който бе пристигнал с телепортация, стоеше под една сянка. Сега пристъпи напред.

— Проверявахме и проверявахме. Пробите ни сочеха, че Психло е унищожена и знаехме за това две седмици след като се бе случило. Изпратихме кораби навсякъде…

Малкият сив човек го погледна. Дали това бе предупреждение да бъде предпазлив?

Другият малък сив човек веднага промени темата.

— Всички телепортационни системи бяха в централните минни комплекси или в регентските дворци. Такава бе традицията на компанията. Целият им ръководен изпълнителски персонал и офицерите от висок ранк на планетите живееха в близост до платформите — от чист мързел, разбира се, — за да не трябва много да ходят. Основните им складове с дихателен газ също бяха в близост до платформата.

Случилото се е стигнало до тях — никога не са си падали особено по космическите пътешествия, а и няма защо, след като имаха монопол над телепортацията, пък и тъй или иначе пак нямаше да получат навреме информацията — след като са изстреляли за пръв път пратка на Психло според графика.

Разбира се, ние не можем да проверим във всички вселени, но тъй като познаваме психлосите, сме сигурни, че никъде не са останали телепортационни системи, централни комплекси, или живи прихлоски ръководни кадри. Ние самите се отказахме да търсим преди пет месеца. Дихателният газ не би могъл да издържи повече от шест месеца. А те изтекоха преди шест месеца.

Джони внимателно ги наблюдаваше. Двамата криеха нещо. И нещо искаха. Наистина представляваха заплаха. Дълбоко в себе си бе сигурен. Държаха се приятно. Бяха любезни и учтиви. Но откровеността им бе поза.

— Как можете да сте сигурни, че някой психлоски инженер не е построил телепортационно устройство? — запита Джони.

— О, — каза втория малък сив човек, — ако е искал да избегне изстрелването на Психло, щеше да дойде право при нас. Най-близката до нас телепортационна система се разби на парчета. Заедно с нея отиде половин град. Ужасно. По някаква случайност този ден не си бях в къщи, а бяхме на излет със семейството ми мили надалеч. Както и да е, собствените ни офиси са на петнайсет етажа под земята.

Дали първият малък сив човек пак не го предупреди да мълчи? Във всеки случай, Джони бе привлечен от вдигнатия му пръст.

Ангъс каза:

— Не виждам да са изброени планети, които имат същата атмосфера като Психло. Има ли планети, на които дишат дихателен газ?

Двамата малки сиви хора се замислиха. След това този, който се бе присъединил по-късно, каза:

— Фобия. Но не смятам, че ще я включат в списъците си.

Двамата се засмяха за нещо. Първият каза:

— Извинете ни. Това е нещо като виц. Най-добре пазените тайни за нас са като отворена книга. Това, че ще пропуснат Фобия е абхюлютно типично за психлосите. Там изпратиха в заточение крал Хак преди около двеста шейсет и една хиляди години. Фобия е единствената друга планета в системата им и е толкова далеч от Психло, че дори оттам не се вижда с невъоръжено око. Толкова е студено, че атмосферата й се е втечнила и лежи на повърхността под формата на езера. Построиха там малък купол и заточиха в него Хак и другите конспиратори, но после така се уплашиха, че ще избяга, че изпратиха наемни убийци и го убиха. Типично за психлосите. Изхвърлиха цялата тази история от учебниците. Я да видим астрографските ви таблици. — Взе ги, огледа ги, после се засмя и показа на другия: — Няма я! Пропусната планета не къде да е, а в собствената им система!

В отговор на погледа на Джони вторият добави:

— Не, и там няма психлоси. На планетата има дихателен газ само под формата на лед, освен това е в ограничено количество. Проби отпреди две седмици показаха, че е напълно необитавана. Можеш да бъдеш сигурен, че това е краят на психлосите. Видях от записи, които отново прегледах тук, че имате няколко, но със сигурност не те са построили това — и той потупа единия от драконите. — По причини, най-добре известни на самите психлоси, преди това ще се самоубият. — Поклати глава. — Имаше няколко оцелели — инженери от минните клонове. И да не мислиш, че не опитахме да ги накараме да построят телепортационно устройство? Сега всички са мъртви.

Дали първият отново не се опитваше да спре другия? Но новият бе малко по-добре облечен и явно той бе висшестоящият.

— Смятам — каза първият, — че наистина трябва да се съберем на официална конференция. Трябва да се занимаем с някои неща.

„А, най-после да си дойдем на думата“, помисли си Джони.

— Не съм член на правителството — опита се да изклинчи той.

Новопристигналият каза:

— Това ни е ясно. Но тази конференция май наистина ти допада. Мислехме си, че ако може ние двамата да поговорим с теб, можеш да ни помогнеш да уговорим конференция с вашето правителство.

— Да поговорим за един бъдещ сериозен разговор — каза другият.

Джони внезапно бе озарен от идея. Сети се, че първият малък сив човек бе пил билков чай.

— След половин час ще вечерям. Ако ядете нашата храна, ще се радвам да вечеряте с мен.

— О, ядем всичко — каза новият малък сив човек, — Всичко. Ще бъдем много доволни.

— Значи след половин час — каза Джони.

И отиде да каже на Чонг-уон, че в крайна сметка наистина ще има гости за вечеря.

Сега може би ще разбере каква заплаха крият за тях тези двамата. Не си въобразяваше. Бяха опасни.

3

Двамата малки сиви хора наистина ядяха. Джони с изненада откри колко добре вождът бе украсил приемната стая на свободния апартамент. Бяха окачени фенери от цветна хартия с миньорски лампи вътре; две картини украсяваха стените — едната на тигър, вървящ в снега, другата на птица в полет; имаше помощни масички за сервиране; голямата маса в центъра, където щяха да ядат, дори имаше покривка.

Господин Цунг бе настоявал Джони да облече туника от златен брокат — след като Джони категорично отказа да сложи туника от зелен сатен, — която му стоеше много добре.

Отнякъде долиташе тиха и плавна музика. Освен нея, звънът на чиниите, които вождът непрекъснато разнясяше и тракането на челюстите на малките сиви хора, бяха единствените шумове в стаята.

Джони покани Ангъс, но той предпочете да държи под око лунната жирокаса. Искаше да дойде и Стормълонг, но пилотът бе смъртно уморен и използваше времето да дремне в щаба. Покани господин Цунг и вожда да ядат с тях, но те отказаха, защото трябвало да им сервират. Тъй че в крайна сметка вечерята споделиха само Джони и двамата малки сиви хора. На Джони му беше жал, защото имаше ужасно много храна. Освен това нямаше с кого да си говори. Двамата му сътрапезници само ядяха. Ядяха и ядяха!

Вечерята бе започнала с предястия — яйчени кифлички, печени на скара ребра и печено пиле в хартия. Бяха сервирали купища от тях, но всичко бе погълнато от малките сиви хора. След това сервираха най-различни макаронени изделия — палачинкови макарони, йе фу макарони, мун йе макарони, уор уон тон, биф ло мен, йи фу макарони и горн ло уон тон — с тонове! Малките сиви хора и тях изядоха. Сервираха големи плата с пиле — с бадеми, с кашу, с гъби и с личи. И то свърши благодарение на малките сиви хора. След това поднесоха ястия от говеждо — монголско говеждо, говеждо с домати, с яйца и стек с лют пипер. И с това се справиха. Големи плата с гъска по пекински, приготвена по три начина, изчезнаха на свой ред в бездънните им кореми. Сега работеха над ястия с яйца — яйца с пиле фу юнг, много ценените яйца с цветя и гъби фу юнг.

Джони се чудеше откъде бе взел продуктите вождът Чонг-уон, но се сети, че имаха дивеч в изобилие, в това число много птици от езерото. Освен това китайците бяха имали време да засадят и приберат първата реколта от градините, които бяха направили под атмосферния щит, за да ги защитят от диви зверове.

Самият той не яде много. Господин Цунг не пропусна да го уведоми, че повечето от тези ястия принадлежат към южнокитайската кухня, а истинската китайска кухня е била развита на север по време на династията Ч’инг, когато неговото семейство е взело нещата в свои ръце. Трябва да обърне главно внимание на гъската по пекински и монголското говеждо. Джони се подчини. Храната бе вкусна, разбира се, не колкото задушеното еленово на леля му Елън, но ставаше за ядене. Сестрата бе пратила да кажат, че не бива да пие оризово вино заради белия прах, но това не попречи на Джони — той и без това не пиеше особено.

Двамата малки сиви хора изяждаха цялата храна, приготвена за угощението на всички пратеници! Къде я събираха?

Джони се възползва от времето да ги наблюдава и научи нещо повече за тях. Кожата им беше сива и някак груба. Очите им бяха сиво-сини — може би като цвета на морската вода — и имаха тежки клепачи. Главите им бяха обли и нямаха никаква коса. Носовете им рязко се извиваха нагоре точно при върха. Ушите бяха малко странни — повече напомняха на хриле. Имаха по четири пръста и показалец на всяка ръка. Ноктите им бяха силно заострени. Наистина много приличаха на хората. Основната разлика бе в това, че имаха два реда зъби — вторият непосредствено зад първия.

Като ги гледаше да ядат толкова ненаситно и какви количества поглъщаха, Джони се зачуди от каква ли генетична линия произхождат. Напомняха му за нещо и се опиташе да разбере какво. Спомни си за една риба, която един пилот му бе показал, минавайки от Виктория. Пилотът бе паднал със самолета в Индийския океан, тъй като горивото привършило и се изхвърлил със спасителен сал. Докато чакал да го приберат, бил нападнат от тези риби. Когато го вдигнали, застреляли една от тях с харпун и я записали с пиктофон. Беше доста голяма. Как я бе нарекъл? Джони се мъчеше да си спомни. Бяха проверили в някакъв справочник на хората. А, да, акула! Това бе името. Да. Тези малки сиви хора имаха подобна кожа, подобни зъби. Може би са се развили от акули, превърнали се в разумни същества.

Най-накрая дойде време за чай. Не че малките сиви хора не можеха да ядат още. Просто вождът Чонг-уон бе останал без никакви запаси. Чаят бе сервиран и първият малък сив човек попита с едва доловима следа от тревога в гласа дали това е „билков чай“. Увериха го, че това е само обикновен зелен чай и това видимо му донесе облекчение.

Отпуснаха се в столовете си и се усмихнаха на Джони. Казаха, че това е най-добрата вечеря, която са яли от много време насам, а може би и през целия си живот и Чонг-уон, доволен, се измъкна да каже на готвача.

Попаднал под погледите на двамата, Джони си помисли, че сега, когато изядоха цялата храна наоколо, май ще се опитат да изядат и него! Но, не. Не беше справедлив. В действителност бяха много приятни. Може би сега ще разбере какво целяха, какво наистина искаха.

— Знаеш — започна първият малък сив човек, — че що се отнася до вражеските сили, бедата за вас бе в защитата ви. Евтини машини. Но това ви е наследство от психлосите. Те никога не си даваха парите за скъпи и добри защитни съоръжения. Персоналът беше евтин. По-скоро предпочитаха да купят половин дузина нови женски или един-два тона кербанго, отколкото добри оръжия.

Погледна Джони така, сякаш се готвеше да му съобщи нещо съсипващо.

— Знаеш ли колко струват противовъздушните оръдия, които използвате? По-малко от пет хиляди кредита. Евтини боклуци! Не могат да стигнат и на две хиляди стъпки височина. Спазарили са ги по разни евтини разпродажби, може и на старо. И някой директор е осчетоводил първоналната цена и си е прибрал разликата в джоба.

— Колко струват добрите противовъздушни оръдия? — попита Джони, просто за да поддържа разговора.

Новият малък сив човек помисли за момент. Извади малка сива книга от джоба на жилетката си и я разгърна. Като че ли страницата моментално се уголеми и той я прегледа набързо с увеличително стъкло.

— А, ето. Оръдие за комбинирана отбрана земя/небе, мултикомпютърна стрелба. Максимален обхват 599 мили, 15 000 изстрела в минута, едновременно проследяване на 130 кораба или 2300 бомби, разрушителен потенциал А-13 (това се отнася за проникване в бойни кораби). Цена без отстъпки — 123475 кредита, плюс товарна такса и инсталиране. Ако имахте по едно от тези в главните ви пунктове, можехте да се справите с цялата обединена сила или да я държите на такова разстояние отгоре, че да не смеят да изстрелят кораби в атмосферата.

Първият малък сив човек се съгласи.

— Да, от тук идваше главната беда. Психлосите бяха толкова недалновидни и в същото време стиснати. Не вярвам дори да са си правили труда да поддържат отбранителната система на планетата.

Джони бе напълно съгласен. Почувства, че сега като се разговориха, може да разбере нещо за тези двамата. Трябва да ги накара постоянно да говорят.

— Ами, приблизително изчислено, колко според вас ще струва една добра отбранителна система за тази планета?

Май улучи!

Двамата доближиха глави. Първият започна да измъква всякакви малки вещица от джобовете си, поглеждаше в тях и проверяваше нещо. По-новият имаше голям пръстен на лявата си ръка и отначало Джони помисли, че просто си играе с него. Но не: въртеше го и го почукваше по специален начин и от него започна да излиза дълга нишка, едва забележима за окото.

Бяха много съсредоточени, говореха едновременно и гласовете им се сливаха.

— … трийсет космически проби… предупредителни лъчи… петнайсет космически разузнавателни кораба с автоматична стрелба по всеки срещнат несигнализиран кораб… цената на земните кораби с идентификационни фарове… 2000 атмосферни фара… 256 бойни самолета Марк 50… 400 летящи танка за поразяване на персонал… 7000 барикади за пътища… 100 кабела за защита на градове с контролируеми входове и изходи… 50 самолета с топлинни / цветови сензори за откриване на обекти… 50 бомбардировача с автоматично откриване и унищожаване на мишената…

Това беше. Новият скъса нишката при пръстена, щипна я в края и изведнъж нишката се уголеми до размерите на дълъг свитък хартия. Той леко я подхвърли и тя застана пред първия малък сив човек. Той я двигна, прегледа цифрите и погледна в края.

— Заедно с резервните части и доставката всичко възлиза на 500962878431 кредита, изплатени на две вноски с единайсет процента годишна лихва, плюс годишни заплати на военните кадри и поддържащия персонал, възлизащи на 285000006 кредита.

Помести дългата хартия към Джони и заключи:

— Това е. Ефикасна и икономична отбранителна система на планетата. С най-съвременните машини и съоръжения. Гаранцията й е сто години. Ето с това трябваше да разполагате! И още не е късно!

Това възлизаше на 498960878431 кредита повече от тези, с които разполагаха. Цифрата го накара да осъзнае колко бедна бе Земята. Сега бе моментът да разбере повече за двамата малки сиви хора.

— Много благодаря за информацията. Ще ме извините, но какви сте вие двамата? Търговци на оръжие?

Така се сепнаха, сякаш им хвърли бомба на главите. След това се спогледаха един друг и се засмяха.

— О, много съжалявам — каза първият малък сив човек. — Толкова е неучтиво от наша страна. Виждаш ли, много добре ни познават в областите, в които работим. И знаем толкова много за теб, всъщност, познаваме те толкова добре, че изобщо не сме се сетили, че не сме се представили. Аз съм Негово превъзходителство Драйс Глотън. Радвам се да се запозная с теб, сър лорд Джони Тайлър.

Джони му стисна ръка. Беше суха, малко грапава.

— А това — каза Негово Превъзходителство, — е лорд Вораз. Лорд Вораз, сър лорд Джони Тайлър.

Джони стисна сухата му, грапава ръка и каза:

— Всъщност само Джони Тайлър. Нямам титли.

— Позволете ни да се усъмним в това — каза лорд Вораз.

Негово Превъзходителство каза:

— Лорд Вораз е главен директор, главен изпълнителен офицер и надлорд на Галактическата банка.

Джони запремига, но се поклони. Лорд Вораз каза:

— Драйс обича да се нарича главен директор на колекциите, но това си е наша шега в банката. В действителност той е изпълнителният директор на клона на Галактическата банка, който отговаря за този сектор. Може да си забелязал как няколко пъти едва не ми се разсърди. Изпълнителният директор на клон има пълна власт да действа както сметне за необходимо в своята територия. — Засмя се добродушно на своя нисшестоящ. — Вашата планета е в неговия сектор и връзките ни с нея зависят изцяло от вас. От него се изисква да донесе печалба за банката от сектора. А аз, аз съм тук само защото пратениците са се събрали. Времената са много…

Драйс Глотън остро го сряза.

— Лордът няма как да знае особеностите на бизнеса в сектора. Той се занимава само с вселени.

Лорд Вораз пак се засмя.

— О, скъпи, наистина съжалявам, че те притеснихме. Та ние само искахме…

Драйс отново го прекъсна.

— Ние сме тук само за да помогнем, сър лорд Джони. Между другото, искаш ли да си отвориш сметка? Лична сметка? — Започна да се рови в джоба си. — Можем да ти дадем много малък номер и да гарантираме пълна секретност.

На Джони изведнъж му дойде на ум, че няма никакви пари. Не само в джобовете, а изобщо. И никога не бе имал пари. Дори златната монета бе дал. Може би получаваше пилотска заплата, която дават директно на Криси, но никога не я бе виждал. Веднага отклони мислите си от Криси, защото сърцето му се свиваше от страх. Най-добре да се съсредоточи върху разговора. И тъй, нямаше никакви пари. Ни петаче.

— Съжалявам — каза той. — Може би по-късно, ако събера пари.

Двамата бързо се спогледаха. Но Драйс само каза:

— Е, просто запомни, че не сме ти врагове.

— Мисля, че ще е много лошо човек да ви има като врагове. Флотилията няма да си иде, ако вие не говорите със Сноул.

— О, това ли! — каза Драйс Глатон. — Галактическата банка изпълнява много услуги за клиентите си. Онова беше просто нотариална услуга. Трябваше им нотариален радио код, за да свидетелства, че това е законна заповед на конференцията. На конференцията не би повярвал, разбира се. На банката имат доверие.

— Свикването на пратениците тук също ли беше банкова услуга? — попита Джони.

— Ами, не точно — започна лорд Вораз.

— Ако искате, можете и така да го наречете — каза Драйс. — Защото понякога такива конференции наистина се уреждат като банкови услуги. В интерес на банката е да има цивилизовани планети, които въртят честен бизнес помежду си.

Джони не бе доволен от отговора, но не го показа.

— Но тези пратеници изглежда наистина ти се подчиняват, а? Наричат те „Ваше Превъзходителство“, а лорд Вораз — „Ваше Височество“. Как постъпвате, ако откажат да ви се лодчинят? Например, да не дойдат на конференцията или да не изпълнят заповедите ви?

Самата мисъл шокира лорд Вораз. Преди Драйс Глотън да успее да го спре, той каза:

— Абсолютно невъзможно! Ами банката веднага ще си поиска заемите и ще спре кредитите им. Икономиките им ще се разпаднат. Ще банкрутират. Цялата им планета може да бъде разпродадена под краката им. О, доста ще си помислят, преди…

Драйс най-после привлече вниманието му и го накара да млъкне.

— Ваше Височество — меко каза той, — зная, че силно се интересувате от тези неща, но не трябва да забравяме, че това е моят сектор и всичко, свързано с него е моя грижа. Простете ми. Мисля, че сър лорд Джони всъщност не знае много за Галактическата банка. От цели векове не сме печатали рекламни брошури. Искаш ли да разбереш повече за нея, сър лорд Джони?

Джони определено искаше. Думите „цялата им планета може да бъде разпродадена под краката им“ го изправиха нащрек.

4

Чонг-уон им сипа още чай.

— Не трябва да оставаш с впечатлението, че сме хора на силата — каза Драйс и отпи голяма глътка от купичката.

Само на безграничната власт, помисли си Джони.

— Расата ни се нарича „силачи“ — продължи Драйс. — Ние сме местните жители на трите единствени населени планети в системата Гредидс. Планетите са покрити предимно с вода — девет водни части на две части земя. И единствената ни индустрия е банкерството.

Усмихна се и отпи още чай.

— Ние сме идеалните банкери. Ядем всичко, пием всичко, можем да дишаме почти всички атмосфери, живеем при почти всякаква гравитация. Според племенните ни обичаи боготворим честността и спазването на задълженията.

Джони помисли, че това сигурно е вярно, но те не му казват всичко, особено що се отнася до намеренията им. „Честността“ не изключва скриването на част от истината. Усмихна се учтиво и продължи да слуша, тъй като можеше да изкочи нещо наистина важно.

— На всяка планета имаме около пет билиона население — продължи Драйс. — И всички са доста заети. Макар че повечето са отдадени на банкерството, имаме и инженери, други специалисти и особено математици. Преди почти пет хиляди години развихме космическото корабоплаване. Това е точната цифра, нали Ваше Височество?

Лорд Вораз не бе много ентусиазиран, но с професионална любезност каза:

— Четиристотин деветдесет и седем хиляди и четиристотин трийсет и две години ще се навършат на този празник на звездите, който ще се чества за сто и трети път в тази вселена.

— Благодаря ти — каза Драйс, доволен, че е привлякъл отново участието на Негово Височество в разговора. — А преди триста и две хиляди години…

— Триста и две хиляди и три — поправи го лорд Вораз.

— Благодаря… Се натъкнахме на психлосите! Не, не се притеснявай. Дори не се стигна до война. По онова време психлосите не бяха такива лоши, каквито станаха около сто хиляди години по-късно. Тогава още не бяха започнали да убиват така, само за удоволствие. Но сигурен съм, че няма нужда точно на теб да разказвам какви са психлосите.

— Не наистина! — каза Джони.

Нещата отиваха натам, че май щеше да научи нещо лошо. Усещаше го въпреки усмивките им.

— Така — каза Драйс. — Докъде бях стигнал? Както и да е — между другото това сигурно ще ти се стори забавно, — не се заинтересуваха от нас, тъй като нямахме особено ценни метали. Тъй като бяха преобладаващо водни, планетите ни със сигурност щяха да ги поставят пред сериозни проблеми, ако трябваше да копаят руда.

Ние имахме нужда от метали, а психлосите имаха нужда от компютърни технологии, с каквито ние разполагахме, тъй че ние им станахме пазар. Това бе съвсем нова и непозната практика в опита на психлосите. Имаше много да учат за финанси и подобни неща. И така, ние ги научихме.

Вътрешното им положение никак не бе добро. Множат се като… как се казваше една риба от вашата планета… херинги! Винаги са се страхували да основават истински психлоски колонни, защото се боят да не въстанат срещу родната планета. Имаха голяма безработица, тълпи бездомни. Бяха в много тежка депресия. В икономиката им пареше хаос.

Затова им помогнахме да си създадат пазари за металите. С изградената им система за телепортиране това никак не бе трудно. Започнаха да просперират и дори откриха други начини за копаене на руда. Ние се грижехме за икономическата им стабилност.

След това съвсем изведнъж се случи нещо ужасно от психлоска гледна точка. Бяха направо ужасени. Това бе преди двеста хиляди години.

— Двеста и девет хиляди, четиристотин шейсет и две — поправи го лорд Вораз.

— Благодаря. Друга раса открадна или сама откри телепортацията.

— Бокснардите от Вселена Шест — каза лорд Вораз.

— Не е много ясно какво се случи тогава — продължи Драйс. — Не винаги имаме достъп до военната документация, а специално в тази никога не сме имали възможност да надзърнем. Но мисля, че бокснардите са се опитали да използват телепортацията за военни цели. Психлосите пристигнаха първи и унищожиха всичките седем планети на бокснардите, без да оставят ни едно живо същество. Това им отне няколко години.

— Три години и шестнайсет дни.

— Избиха дори хора и раси, които бяха съюзници, или имаха някакви връзки с бокснардите. След това не открихме никаква следа от тях.

Тази война, освен това, като че ли промени психлосите. За почти половин век бяха прекъснали всички контакти с други раси. Това бяха лоши години и за самите нас. Икономиката ни бе обвързана здраво с тях. Освен това явно е имало някакви масови избивания сред самите тях, тъй като след това статистиките показаха, че населението им е намаляло с шест единадесети.

Трябваше им още един век, за да се заемат отново с работа. Но вече изобщо не бяха същите.

Аха, помисли си Джони, вече знам кога са започнали да поставят онези капсули в главите на бебетата! И защо. За да защитят технологията на телепортирането и математиката си.

— Бяха изгорили всичките си книги — каза Драйс. — Изгубиха всички естетически изкуства, които развиваха. От речниците им личи, че езикът, който бяха трупали хилядолетия наред преди това, започна да става много по-ограничен. Изпаднаха думи като „състрадание“, „жалост“, дори изглежда изчезна думата „разумност“.

Макар че сега ги наричаме „психлоси“, името се появи точно в онзи период. Преди се бяха наричали с името на краля, който в момента управлява имперския трон.

Както и да е, за да не те отегчавам, тъй като виждам, че някои неща са ти известни, следващите векове бяха много, много лоши за всички, особено за психлосите. Изградиха си репутацията на най-жестоките, най-садистични потисници във всички вселени.

Но имаха много вътрешни неприятности. Населението им бомбастично растеше. Икономиката им бе в хаос. Девет единадесети от населението бяха безработни. Кралското семейство до смърт се страхуваше от революция и в интерес на истината, избиха четири принца, ако не се лъжа.

— Седем — каза лорд Вораз. — И две кралици.

— Благодаря — каза Драйс и продължи. — И в това състояние на пълна депресия дойдоха в Гредидс буквално да молят на колене силачите за помощ. Искаха пари на заем, за да наемат войници и купят оръжие. Но нашият парламент, тялото, което отпуска кредити, както и всички останали раси в шестнайсетте вселени, не искаха да имат нищо общо с тях. Нещата отиваха към открита война. Но един от членовете на парламента…

— Лорд Финистър — намеси се лорд Вораз.

— Благодаря. Има благоразумието да ги насочи към нас. Още тогава бяхме голяма банка. Тогавашният директор…

— Лорд Лунгър.

— Благодаря. Ги накара да седнат на масата на преговорите и нещата стигнаха до подписи. Банката се грижи за всичките им икономически връзки с други раси, обслужва всички трансфери на суми до Психло, отговаря за всички мирни конференции. В замяна нямаха право да посягат на ни един силачи, трябваше да гарантират неприкосновеността над всички планети на силачите и на системата Гредидс и да построят телепортационни системи за нуждите на банката по всички вселени.

Лорд Вораз се обади:

— Опитаха се да нарушат тези споразумения само два пъти, но така ги подредихме, че веднага се поправиха.

— И така — каза Драйс Глотън, — вече знаеш историята на Галактическата банка. Наричаме я „галактическа“, макар че „пангалактическа“ ще е по-правилно, тъй като се простира на шестнайсет вселени. Но името „галактическа“ привлича клиентите, защото мислят за собствената си галактика. Звучи някак по-съседски, не мислиш ли?

Джони не мислеше нищо друго освен това, че си имат работа с раса, хиляди пъти по-могъща от психлосите. Със стройна галактическа организация, която по своите канали може да дава заповеди на чудовища, които да ги изпълняват. Беше напрегнат. Имаше нещо тревожно.

— Тогава, може би искате да говорите с тукашното правителство по въпроса за телепортационни услуги.

Драйс и лорд Вораз се спогледаха, после погледнаха Джони.

— Не с правителството — каза лорд Вораз. — Съмнявам се, че то има собственост върху нещо изобщо. Телепортацията е съвсем друга тема и сега целта ни не е да уговорим бъдещи разговори относно нея. Както виждаш, може и с космическо корабоплаване. Вярно, става бавно и отнема много време, но все пак го има като вариант.

Джони чувстваше, че това не е всичко, но не искаше да настоява. Очевидно не оттук идваше опасността — защото опасност имаше. Надушваше я! Продължи да си седи спокойно.

— Може би става въпрос за изплащане на таксите по тази конференция. Има вероятност да се окажат много по-големи, отколкото очаквахме.

— О, небеса, не! — И той се захвана за работа със своя пръстен. Пръстите му летяха, нишката се превърна в лента хартия и като я погледна, той каза: — Съвсем незначителна сума. Таксите за различните пратеници е различна, тъй като правителствата са с различен по брой състав и дори заплатите им са различни. Но всичко общо прави само 85000 кредита. Разбира се, ако се забавят, ще станат повече. Но не чувствително. Банковата такса е стандартна — само 25000 кредита. Разбира се, тук стои и въпроса за моята яхта…

— Банката — намеси се лорд Вораз — изплаща разходите, когато личната космическа яхта се използва за служебни цели. Мисля, че можеш спокойно да поискаш изплащане на разходите от всички месеци, докато търсеше…

Драйс рязко го прекъсна.

— Разходите ще бъдат засечени само от планетата Батафор на Балор — там е офисът на Галактическата банка за този сектор — поясни той заради Джони. — Това е планета на ховините. В действителност те не са чак толкова лоши. Всеки поотделно е доста честен. Това са около 60000 кредита. Тъй че, всичко стават 170000 кредита.

Толкова имат, помисли Джони.

Драйс колебливо каза:

— Не сме напълно убедени, че ще получите тази сметка. Как да кажа, това зависи от изхода на конференцията.

Ето оттук идваше опасността. Джони бе улучил.

5

Погледнаха Джони с очите си с тежки клепачи. Сега бяха много сериозни.

Негово Превъзходителство Драйс Глотън се наведе напред.

— Въпросът е да се намери чие е правото на собственост. Банката никога няма да се задоволи с неясен документ за право на собственост.

— Никога! — категорично каза лорд Вораз.

— Цялата репутация на банката, всъщност репутацията на силачите като раса, се гради на честността и абсолютната законност на всичко.

— Винаги всичко е легално — каза лорд Вораз. — Да направим нещо незаконно за нас е равносилно на унищожение. Никога не нарушаваме законите. Затова ни имат доверие безброй квинтилиони хора.

Джони не бе един от тях. Тук имаше нещо студено, твърдо и ужасяващо.

— Може би ще е по-добре да ми обясните по-нататък — каза Джони. — Ако трябва да ви организирам среща, не мога да не знам в основни линии за какво ще става дума.

Драйс се облегна.

— А, добре. Вярно е. Откъде да започна? Мисля, че откриването на тази планета ще бъде добро начало.

— Шестнайстата вселена — продължи той — бе открита последна, някъде преди двайсет хиляди години. И досега не е изцяло описана в карти. Психлоското имперско правителство бе пращало сонди, но дълго време не откриха нищо ново.

Тази планета е част от система, която може да бъде наречена периферна — далеч от края на галактиката. Може би щеше да остане незабелязана, ако сама не бе изпратила в космоса сонда със свои сигнали. Даваше точните си координати, имперската сонда я засече, а останалото е история.

Психлоското правителство получи право на собственост и законно свидетелство за откритието. Така за пръв път името на системата е регистрирано в книгите.

Правителството продава планетата на Междугалактическата Минна, а тя поради недостиг на пари в брой, заема сумата от Галактическата банка. Това е съвсем обичайна практика. Междугалактическата Минна го е правила хиляди пъти.

Такива заеми се осигуряват, като се залага правото на собственост на планетата в галактическата банка. Лихвата обикновено е две части от единайсет, или изразено чрез непсихлоска аритметика — единайсет процента годишно. Срокът бе две хиляди и петстотин години.

В миналото Междугалактическата редовно си изплащаше такива заеми — знаеха какво можеше да последва. Всъщност, това бе единствената планета, която бяха купили през последните години; всички останали бяха изплатени. Тази операция се нарича „ипотекиране“. Дотук разбираш ли?

Джони разбираше. Започна да се досеща какво ще последва.

— Последва и втора ипотека — продължи Негово Превъзходителство — за изплащане разходите от завладяването на планетата. Но понеже лихвата бе по-голяма, изплатиха я само за пет години.

Джони схвана. Галактическата банка бе финансирала нашествието на Земята, бе финансирала газовия бомбардировач.

Вероятно усетиха, че нещо в отношението му се промени.

Лорд Вораз каза:

— Това е само бизнес. Банката се занимава с банкерство, а клиентите й — със собствените си дела. Това не означава, че банката е била враждебно настроена към вас. Сега също в отношението ни няма нищо враждебно. Това е просто практика. Обичайни банкови дела.

— Както и да е — каза Драйс, без този път да се опитва да утвърждава прерогативите си, — основната ипотека ще изтече след хиляда и четиристотин години.

Джони преглътна това с напрегнато очакване и нащрек.

— Но една война или нещо подобно ще унищожат ипотеката, така ли?

— О, скъпи, не! — каза Драйс. — Фактът, че планетата е завладяна от някого, никак не променя основната структура на дълга. Промените, които прави едно правителство, не облекчават собствеността на дълга. Та ако това бе възможно, правителствата щяха да се сменят всеки ден, за да се отърват от финансовите си задължения. — Засмя се. — Не, не. Нито смяна на правителството, нито военно завладяване не променят дълговете на една страна. Новите собственици са длъжни да плащат.

— При първоначалното завладяване, когато Междугалактическата е превзела Земята, е нямало никакви дългове, така ли? — попита Джони.

— Това биха били вътрешни дългове — каза Драйс. — Вътрешните дългове нямат нищо общо с международните. Ами не. Планетата е била открита напълно легално и Междугалактическата я е купила съвсем легално от имперското правителство. Документите по ипотеката са изготвени абсолютно правилно. Всичко е напълно законно!

— Напълно — като ехо повтори лорд Вораз.

— Самият дълг не е под въпрос — каза Драйс, — а кой го плаща.

— Значи сте свикали тази конференция да видите кой ще плаща дълга? — каза Джони.

— Не точно, но приблизително за това. Виждаш ли — каза Драйс, — докато се водят бойни действия и не е ясно кое ще бъде правителството на планетата, не мога да изготвя този документ.

Извади голям документ, който имаше легален вид. Джони протегна ръка, но Драйс каза:

— Не, нали сам каза, че не си член на правителството.

— А какво ще стане, когато го изготвиш?

— Ами събираме се да уточним условията на плащане и ако не се постигне разбирателство, оттегляме се.

— И тогава?

— Ами планетата се обявява за продажба на публичен търг и се продава на този, който предложи най-висока цена.

Усещането, което Джони бе изпитвал по отношение на двамата, сега започна да придобива реално съдържание.

— А какво става с населението на планетата?

— Ами, естествено, това зависи от купувача. Правото на собственост в никакъв случай няма да пострада. А с хората ще постъпи както желае. Това вече няма нищо общо с банката.

— А как обикновено постъпват купувачите? — попита Джони.

— О, зависи. Обикновено плащат за закупената на търг планета в брой или използват своя кредит — нормално е да имат кредит или някакви други авоари, с които да погасят плащанията по ипотеката. Най-често просто се нанасят на планетата и ако им се окаже съпротива от местното население, вземат краткосрочен заем от банката за военна техника и помитат населението. Понякога продават населението, за да посрещнат плащанията си. Обикновено купувачите искат да заселят планетата със собствения си народ, нали разбираш.

Джони седеше и ги гледаше.

— Не мисля, че на купувача ще му е лесно да превземе тази планета.

— О, — каза Драйс и махна с ръка в знак на несъгласие. — Планетата не разполага с никакви защитни средства, за които си струва да се спомене. Имате много малко население. Съвременните оръжия могат да се справят за броени дни. Тази обединена сила, която ви висеше на главите, не представлява абсолютно нищо. Истинските флотилии на воюващите дори не се бяха намесили. Но бъди спокоен. Няма причина да се тревожиш. Това е само бизнес. Въпросът се свежда само до една ипотека и изплащане на задълженията. Елементарни банкови операции.

— Значи сега чакате да видите дали ще спечелим, за да изготвите този документ? — каза Джони.

— О, определено мисля, че ще спечелите — каза Драйс. — Затова водим този разговор. Искаме да ни уредиш среща с вашето правителство веднага след като разберем, че наистина сте спечелили. След това можем да изготвим документа и да обсъдим нещата. Това е всичко.

— След като ще ви уреждам среща с правителството — каза Джони, — трябва да ми покажете документа, за да мога да им кажа за какво става дума.

— Няма да го изготвям с теб — каза Драйс, — но можеш да го погледнеш.

Джони го взе.

Бяха изписани цели страници с легални подробности, проследяващи откриването на планетата, заема, направените плащания. Накрая бе прикрепена една единствена голяма страница. Джони повдигаше всяка страница, за да я насочи към светлината (и мини камерата, която през цялата вечер бе записвала от горния ляв ъгъл). Повдигна и последната. На нея пишеше:

Джони каза:

— И какво ще рече „задоволителни условия“ за ликвидирането на ипотеката?

— О, — безгрижно каза Драйс Глотън, — вноска от пет трилиона веднага и примерно петстотин билиона месечно ще ни задоволят напълно. Виждаш ли, по закон при пропускане на месечни вноски заемът трябва да се изплати веднага. Тъй че ще се убедиш, че с нашата банка лесно се работи. Можехме да поискаме и цялата сума наведнъж! Ние наистина сме ваши приятели. Винаги сме се гордели не само с абсолютна честност и лоялност, но и с прекрасните си взаимоотношения с клиентите.

Пет трилиона!, помисли Джони. И петстотин билиона на месец! Разполагаха само с два билиона и двеста милиона. Нямаха никаква индустрия, никакви доходи. Дори да изкопаят цялото земно богатство, пак нямаше да се събере невероятната сума.

Драйс забеляза затормозения му вид, колкото и Джони да се опитваше да го прикрие.

— Ще имате цяла седмица! Това са много либерални условия.

— И веднага след като конференцията реши съдбата на Шлейм — каза Джони — и отношението към другите воюващи…

— Ами да, планетата ще има ясно право на собственост! — триумфално каза Драйс. — И тогава можеш да ни уредиш срещата. Ще изготвим този документ и всичко ще бъде както трябва!

— Правителството, което спечели — каза лорд Вораз — ще разполага с цели дни, за да обсъди проблема и да реши откъде ще вземе парите.

— Не бихте могли да ни ги заемете? — предложи Джони.

— О, драги, не. Те вече са били взети на заем.

— А кой би могъл да купи тази планета? — попита Джони.

— Ами всеки от воюващите ще се радва да я купи — каза Драйс. — За разлика от вас, те имат изградена индустрия, кредити и т.н.

— Значи след като спечелим войната, ако я спечелим, може изцяло да я загубим, дори от толнепите! — каза Джони.

— Е, — каза Драйс Глотън с красноречив жест, — банкерството си е банкерство, бизнесът си е бизнес.

6

Стормълонг, заспал след дългото изтощение върху масата в контролния щаб, бе рязко изтръгнат от съня. Бе направлявал битките дни наред. Сториха му се безкрайност. Сега с разтревожено изражение видя Джони.

— Събуди се! — настойчиво повтаряше Джони.

Разтърси и будисткия комуникатор, Тини, докато покаже някакви признаци на живот.

— Какво става? — стреснато попита Стормълонг. — Пак ли атакуват?

— По-лошо! — каза Джони. — Малките сиви хора!… Тини, събуди се, моля те!

Жената също бе работила дни наред без капка сън и сега спеше почти безчувствено.

Джони любезно бе отпратил гостите и излезе да се разходи из нощния лагер. Направи пълна обиколка на купата. Макадам! Трябва да се докопа до Макадам от Земната Планетарна банка в Люксембург, и то веднага. Никаква среща с правителството няма да урежда. Ще им устрои среща с някой, който разбира от банкерство!

Тини започна да се пробужда.

— Макадам! — каза Джони. — Свържи се по радиото с Макадам.

— Какво става? — поиска да разбере Стормълонг. Обикновено Джони винаги успяваше да запази спокойствие и хладнокръвие. — Мога ли да направя нещо?

Джони му хвърли два диска, на които бе записана цялата вечер.

— Направи ми копия от тях. Това е вечеря.

Стормълонг нищо не схвана, но отиде до устройството за презапис на дискове и ги пусна.

Тини се опитваше да събуди Люксембург, сънено напявайки кодовете за връзка на пали.

— Ако се опитваш да се свържеш с Люксембург, няма никой — каза Стормълонг. Сети се, че Джони няма много информация за това какво става напоследък.

— Русия — каза Стормълонг. — Хората от Сингапур са отишли там и изобщо не са могли да се доберат до базата. Всичко било в пламъци.

Джони не можа да разбере. Как е възможно да гори подземна база?

— Ти си бил там. Не знам защо, но при входовете са имали някакво черно вещество, възпламенимо. Знаеш ли какво е?

Въглища! В руската база трупаха въглища за зимата.

— Това са въглища — каза Джони. — Черна скала, която може да гори.

— Ами не знам кой е построил тази база, но я е построил близо до, или върху мина от такива скали и явно от стрелбата са се запалили. Сингапурската група изобщо не е могла да се приближи до базата. Бяха малко и не бяха взели никакви миньорски помпи, пък и да имаха, наоколо няма вода. Спешно поискаха помощ. Трябваше да угасят огъня, за да се доближат до базата. Люксембург бе единствената защитена позиция, която не бе нападната и там имаха летящи танкери. Преди около два часа ги напълниха и отлетяха за Русия. Оттогава не е пристигала никаква информация. Не знаем какво става. А в Люксембург не останаха никакви защитници.

— Но Земната Ппанетарна банка има радио! — каза Джони.

— Да, но по това време едва ли при него ще има някой. Те не участват в защитната мрежа.

— Тогава трябва да замина — каза Джони. — Какви самолети са останали?

— А, не! — каза Стормълонг. — Имам директна заповед от сър Робърт да останеш тук!

— Но Макадам не може да пристигне тук, след като в Люксембург няма ни един пилот. Нали никой не е останал?

— Ни един.

Джони бе отчаян.

— Ами ако отделим един пилот от Единбург и го пратим в Люксембург?

— Невъзможно. Пристигнали са в Единбург. Там е ад. Цялата мрежа от тунели под скалите се е срутила. Няма как да се влезе вътре, за да се види има ли живи в скривалището. Имат атмосферни маркучи и въздушни помпи, с които да вкарат въздух долу за оцелелите. В момента карат багери от Корнуол. Но пилотите им трябват, защото няма машинни оператори. Не мисля, че мога да накарам даже един да…

— Тук имаш ли самолет?

— Естествено, че имам. Имам пет. Но ти никъде няма да ходиш!

Жената се извърна от микрофона.

— Няма никой. Не отговарят нито от мината, нито от банката. В края на краищата, там е два през нощта.

— Тръгвам — каза Джони.

— Няма да тръгнеш! — извика Стормълонг.

— Тогава ще идеш ти! — извика Джони.

Стормълонг запремига с очи. В крайна сметка, бе дремнал два часа, за които и едно коте не би се наспало.

— Ще трябва да се оправяш с всичко тук сам — каза Стормълонг. — Хем да си на този микрофон, хем във въздуха, ако се наложи да отбраняваш зоната.

— Ще взема Тини и ще поддържам връзка по мрежата от самолета, ако трябва да се бия — каза Джони. — Но такава битка няма да се наложи да водим. Битката ще е с двамата малки сиви хора! Ще издържиш ли буден до Люксембург?

Стормълонг повдигна рамене, после кимна.

— Добре. Вземи копията на дисковете, които направи, иди в Люксембург и намери Макадам. Кажи му, че е жизнено важно веднага да прегледа записите. И че трябва да намери някакъв начин да се оправи с дълга. Кажи му това.

— Дълг ли? — каза Стормълонт.

— Да, дълг. И ако не го платим или се отървем по някакъв начин от него, губим цялата война! Дори да я спечелим!