Бойно поле Земя III

1

Джони и Ангъс се бяха изправили пред пулта.

Главите им бяха наведени над работната маса в заслона над пулта. Бяха разтворили технически наръчник, който Ангъс бе открил в кошчето на Търл. Психлоските технически наръчници бяха по принцип много лоши, но този бе направо върхът. Няма нищо по-лошо от мъгляво ръководство за вече обучен оператор, в което са изпуснати най-съществените неща.

Това проваляше почти готовите планове на Джони и ги поставяше пред тактическа дилема. Наръчникът бе озаглавен: „Примери за предпазливост за обучени оператори на пулт за управление на телепортация“ и, разбира се, изобщо не споменаваше за важните позиции на бутоните. Но надълго и нашироко се спираше на явлението „еднакво пространство“.

Наръчникът предупреждаваше да не се изстрелва телепортационна пратка на по-близо от двайсет и пет хиляди мили.

Джони се бе надявал да постави по някакъв начин тактически ядрени оръдия във всеки от бойните кораби и да се отърве от тях.

От явлението „еднакво пространство“ разбраха, че „пространството идентифицира себе си“ според принципа на близост. По закона на квадратите колкото по-далечна е една точка от друга в пространството, толкова по-„различна“ е от точката на произхода. Пълно различие се появява само на разстояние по-голямо от двайсет и пет хиляди мили.

Този принцип се използва в телепортационните двигатели, които доста се различаваха по функции от процеса на телепортиране. Двигателят действа на принципа, че „еднаквото пространство“ силно издържа на изкривявания. Колкото по-малко е разстоянието, толкова по-голямо изкривяването. Така двигателят се подхранва от отказа на пространството да се изкривява. Но тук няма преместване на обект; мести се само положението на външната конструкция на двигателя.

Нищо не пречи и десет двигатели да работят в една стая и макар че се изкривяват взаимно, пак работят.

Но за да се премести предмет, без да се повреди той или устройството за телепортиране, трябва две пространства да съвпаднат, а това е невъзможно, ако пространствата „се смятат за еднакво пространство“.

Не беше много лесно за разбиране, а и Джони не се чувстваше добре. При всяко извеждане главата му се замайваше. Появи се доктор Алън и настоя Джони да вземе още от упоителното.

— С това не можем да бомбардираме корабите — каза Джони. — Дори да бомбардираме с телепортационното устройство родните им планети, ще изминат месеци, преди да разберат. Двигателите им са реактивни и ще им трябват месеци да се приберат у дома. — Въздъхна. — Няма да можем да използваме телепортационното устройство за защита.

Устройството работеше. Знаеха със сигурност, защото току що го бяха доказали. Бяха взели една от резервните камери от бомбардировач. Имаше регулационно устройство като тези, с които бомбардировачите търсеха обекти и като откриеха нещо, преместваха камерата под подходящ ъгъл. Вътре можеше да се монтира пиктофон.

Телепортационното устройство можеше да „изхвърли“ предмет и да го върне обратно, или да го остави там. За да се изпрати предмет и да се върне обратно, „това пространство“ трябваше да се премести и да се върне обратно. „Това пространство“ се преместваше на координатите на „онова пространство“, „онова пространство“ задържаше обекта, а „това пространство“ се връщаше празно. В действителност нищо не се преместваше през пространството. „Това пространство“ и „онова пространство“ се задаваха така, че да съвпаднат.

Поставиха пиктофон в подвижната камера от бомбардировача и я изпратиха на повърхността на луната, което никак не бе трудно, тъй като луната бе отгоре и се виждаше. Получиха страхотни снимки от ярко блестящи кратери.

След това изпратиха пиктофона на Марс, с чиято пътека и координати разполагаха и видяха огромна равнина, в която навярно имаше река.

Устройството работеше. В това изобщо не се бяха съмнявали. Но целта им не бе да правят хубави снимки. От съседното помещение долитаха гласове и знаеха, че приятелите им са подложени на безмилостен огън. Все трябва да има нещо, за което устройството да им послужи в момента.

Със сигурност не лекуваше главоболие и замаяност.

Можеха да заплашат нашествениците, че ще унищожат планетите им, но повече от сигурно те пак щяха да се върнат.

Изведнъж от контролното помещение долетя пукот на радио и гласът на Стормълонг:

— По-добре да спрете с телепортирането. На четиристотин мили отгоре в северна посока има неизвестен кораб. Имайте готовност.

В това време комуникаторът, млада жена будистка, която бе на смяна, докосна Стормълонг по рамото и каза:

— Сър, по бойния канал пристигна съобщение, което не мога да разгадая — каза тя на психлоски. — Говорът е монотонен, но прилича на езика, на който си говорите вие със сър Робърт. Записала съм го, сър.

Стормълонг не обърна особено внимание. Беше заложил за анализ следа от оръдеен изстрел и в момента издърпваше хартията от принтера.

— Пусни го — каза той.

„Корабът ми не е въоръжен. Можете да насочите оръжия към него или към мен…“

Стормълонг премига. Английски? Да, някакъв странен машинен английски.

Държеше снимката в ръцете си. Погледна я, грабна записващото устройство и се втурна към Джони и Ангъс.

Те вдигнаха разтревожено глави.

— Не, не — каза той. — Мисля, че всичко е наред. Вижте!

Размаха снимката пред лицата им. Кораб с формата на топка и с пръстен около нея.

— Помните ли, когато се натъкнах на кораб, който всъщност не беше там? И старицата от шотландския бряг? Това е същият кораб! — Погледна ги настоятелно. — Да го пусна ли?

— Може да е номер — каза Ангъс.

— Има ли начин да разбереш със сигурност? — попита Джони. — Откъде знаеш, че това не е друг кораб?

Будистката бе последвала Стормълонг с жичен микрофон. Той го грабна от нея.

— Здравейте. Здравейте там горе. Разбирате ли ме?

Металическо, монотонно „да“.

— С какво ви почерпи старицата?

Металически, монотонен глас: „С билков чай“. Стормалонг се ухили.

— Приземете се на откритата площадка на север от тук. Към вас ще бъдат насочени оръжия. Излезте от кораба без оръжия. Ще ви посрещнат часовои. —

Металически глас: „Много добре. Разбрано.“

Стормалонг изпрати заповед до часовоите и хората при оръдията.

Пусна на Джони цялото съобщение.

— Кой е този? — попита Ангъс. Всички си задаваха същия въпрос.

2

Малкият сив човек бе придружен в района на „храма“ от двама любезни, но готови да действат шотландци. Стигаше до раменете на Джони. Беше облечен в семпъл сив костюм. Приличаше на човешко същество, само дето кожата му беше сива.

Ангъс го погледна:

— Този пуловер е шотландски — отбеляза той.

— Зная, зная — каза малкият сив човек с помощта на вокодера. — Съжалявам, че нямаме никакво време за формалности. Трябва веднага да обсъдим нещата, нямаме време за губене!

Един от часовоите каза:

— Отгоре на кораба му има бяла просветваща светлина.

Комуникаторът на сър Робърт, момче на име Куонг, му прошепна в ухото: "По бойната честота се чува радио сигнал, който казва „Временна локална безопасна връзка.“ Разбира се, каза го на психлоски.

Малкият сив човек явно имаше много остър слух, защото се обади:

— О, говорите психлоски!

При тези думи свали вокодера и го прибра в джоба си.

— В такъв случай нямаме нужда от това. Понякога са много неточни. Бъркат ключови думи и раждат доста спорове.

Докато говореше, бързо направи крачка напред и застана пред пулта за управление, преди да успеят да го спрат. Огледа го:

— А, стандартен телепортационен пулт. Имате само един.

Джони усети критичност в гласа му.

— Можем да построим и други.

Искаше да го предупреди да не се опитва да го открадне, защото веднага могат да го заменят.

Но малкият сив човек направо светна от щастие. Слезе по стълбата и се огледа.

— Наистина трябва да побързаме. Има ли тук упълномощен представител на правителството на планетата?

— Сър Робърт — каза Джони и го посочи.

— Имате ли пълномощия да се подписвате от името на правителството? — делово попита малкият сив човек.

Трябваше да изчакат. Сър Робърт отстъпи встрани с комуникатора си и бързо се свърза с вожда на клан Фергус във биещия се Единбург. Общуваха на пали. Вождът не виждаше защо не, след като те бяха първото правителство, а и без туй друго нямаше. Малкият сив човек се провикна:

— Запишете това изявление, ако обичате. Всичко трябва да бъде изправно и законно, ако се наложи да се явим пред съд.

Не искаха да прозвучи по въздуха на английски, затова вождът на клан Фергус го каза на галски и го записаха.

Малкият сив човек бе олицетворение на деловитостта. Взе записа и каза:

— Имате ли пари? Имам пред вид галактически кредити.

Обикновено все някой носеше из джобовете си галактически кредити, иззети от мъртви психлоси. Само че торбичката на Джони бе скъсана, Ангъс носеше само инструментите си, а сър Робърт никога не си бе правил труда да носи кредити. Но комуникаторът се завтече към часовоите и след малко се върна със сто кредитна банкнота, която един от часовоите с удоволствие бе предоставил на сър Робърт.

— О, не, не — каза малкият сив човек. — Времето ни е толкова малко, че може би в бързината не съм се изразил ясно. Минималното количество е петстотин кредита.

Джони знаеше къде най-вероятно ще намери няколкостотин хиляди кредита — в багажа на Кер! Но това беше чак в Лейк Виктория. Имаше още два билиона в сейф, но и те не бяха тук.

Куонг се втурна при пилотите. Имаха! Бяха ги взели от свалени пилоти. Имаше една петстотин кредитова банкнота, шест от сто кредита… Разбира се, че ще ги дадат на сър Робърт.

— А, хиляда и двеста кредита! — възкликна малкият сив човек. Беше попълнил един формуляр. — А каква е титлата Ви? — попита той сър Робърт.

— Военен вожд на Шотландия.

— А, не. Ще напишем само „Оторизиран и упълномощен подпис“. А тук отгоре ще напишем „Служебно правителство на планетата Земя“. Дата… адрес… телефон… не, можем да не ги попълваме, тъй като нямат правна стойност. Моля, подпишете тук долу.

Сър Робърт подписа.

В това време малкият сив човек извади от джоба си малък кочан. Отвори го на първата страница и написа: „Служебно правителство на планетата Земя“. Отгърна на следващата страница и на върха й написа „С1,200“ и своите инициали, след това го подаде на сър Робърт.

— Това е Вашата банкова книжка. Дръжте я на сигурно място и не я губете — и му стисна ръцете.

Малкият сив човек въздъхна на воля, след това отново стана делови. Повдигна ревера на якето си и каза нещо по радио с големината на копче.

Външният часовой им съобщи по предавателя: "Светлините в горната част на кораба му току що станаха сини.

Куонг каза:

— Радиосигналът му в момента казва: „Локална среща. Не прекъсвайте.“

Малкият сив човек щастливо им се усмихна, потривайки бързо ръце.

— След като вече сте клиенти, мога да ви давам съвети. И първият ми съвет е да действате светкавично!

Извади от вътрешния си джоб малка книжка, на която на психлоски бе написано „Адресна книга“.

— Телепортирайте до тези адреси колкото се може по-бързо. Войнствено настроените ще са с предимство. Първият адрес ще бъде Хокнер… да, родната планета на хокнерите… координати… координати… да: градината с фонтаните пред Импреския Дворец. Основните координати са… — бързо изговори поредица от числа и Ангъс едва смогна да ги запише. Бяха същите като в голямата книга на Търл за планетите.

Ангъс подозрително каза:

— Можете ли да работите с пулт за управление?

Малкият сив човек енергично заклати глава:

— О, драги, не. Небеса, разбира се, че не. Още по-малко мога да построя пулт. Само имам адресите!

След това забеляза, че Ангъс се готви да направи изчисленията по корекцията на координатите с обикновен молив.

— Боже мили! Нямате ли координационен компютър? На ръка ще стане след цял век! Нямаме никакво време!

Повдигна ревера си, но преди да каже нещо погледна сър Робърт за разрешение.

— Мога ли да повикам човек от моя екипаж да донесе компютър? Ще ми трябват и червените кутии. Бихте ли изпратили часовой, за да го придружи насам и обратно? Няма да се случи нищо, освен това нали аз съм тук.

Сър Робърт кимна и малкият сив човек измърмори нещо по радиото си. Един от часовоите хукна към кораба. Малкият сив човек чакаше с голямо нетърпение. Но от време на време погалваше заслона на пулта и се усмихваше.

— Какви декорации! Обикновено ги правят много семпли, да.

Появиха се часовоят и член от екипажа със сива униформа, който носеше доста впечатлителен компютър. Връчи го на малкия сив човек и му подаде пакет от нещо, което приличаше на червен картон. След това го придружиха обратно.

Бързо и уверено малкият сив човек извършваше някакви операции от дясната страна на компютъра. Различни клавиатури се появяваха и изчезваха. Пропусна една, но после се върна на нея.

— Ето това е координационен компютър — каза той и го постави пред Ангъс. — На тези клавиши се въвежда точното време на изстрелване. Моментът, в който ще натиснете бутона за телепортация. След това на тези бутони се задава дали ще бъде само „изпращане“, „изпращане и връщане“ или „размяна“. И остава само да се вкарват с ето тези клавиши тук вселената и осемте основни координати на нулевото време по таблицата. Съвсем просто е. Може да го получите като подарък послучай новата сметка. Имам няколко. А сега да видим. Мисля, че можем да започнем изстрелването от две хиляди и двеста, основна звездна вселена. — Погледна часовника си. — Значи след осем минути. За изпращането са нужни около две минути. Предстоят ни трийсет изпращания. Ще се свържем с основните цивилизовани нации, но ще пропуснем психлосите, което прави двайсет и девет, но ще прибавим лорд Вораз — мили боже, надявам се да не го събудим. Всичко един час. След това ще изчакаме три часа и ще направим „изпращане с връщане“. Ще отнеме по шест минути — ще ги улесним, за да не пристигнат уморени и ядосани — значи три часа. Следователно, за около седем часа плюс малко време за организация, трябва да сте ги събрали тук.

Беше се задъхал. Грабна купчина карти, които седяха върху червения картон и ги пъхна в ръцете на сър Робърт.

— Подпиши се долу на всяка от тях, а аз ще попълня останалото. Подавай ми ги веднага щом ги подпишеш.

Сър Робърт погледна формуляра. Беше на психлоски:

На малкия сив човек му се стори, че Сър Робърт разглежда формуляра прекалено бавно.

— Подписвай се, подписвай се — каза той. — Два пъти — на последните два реда. Инициалите и печата и всичко останало ще попълня аз.

Малкият сив човек правеше кутийки от червените картончета. Натискаше ги в двата ъгъла по диагонала и те добиваха формата на куб. Отгоре на всяка имаше съдче за горене и малък гонг.

С неподозирана бързина малкият сив човек грабна пърото подписано картонче, попълни го, сложи инициали и печат и го пусна в кутията.

— Хокнер! — каза той на Ангъс и отиде в центъра на платформата, пусна кутията, бързо се върна и се зае със следващата.

Джони погледна часовника си, взе координатите и бележките, които Ангъс бе откъснал от компютърната лента и ги вкара.

— Сега!

Джони натисна бутона за телепортиране.

Първата кутийка потрепна и изчезна.

— Толнеп! — каза малкият сив човек. — Парадния вход на Домът на Плячката.

Ангъс се зае с компютъра, а Джони зададе информацията в пулта. Малкият сив човек изтича до платформата с втората кутия. В момента, в който излезе от платформата, Джони натисна бутона за изстрелване. И тази червена кутия изчезна.

Будистките комуникатори разбраха каква е процедурата и облекчиха малкия сив човек от разходките до платформата. Той и без това здраво се бе задъхал.

Момчето Куонг забеляза, че всички картончета се попълват с една и съща информация, като се изключат адресите, тъй че започна да помага на малкия сив човек. На него му оставаше само да постави инициалите и печата и да ги пусне в кутията. Набраха преднина и приключиха за двайсет минути. Разполагаха с още четиресет, за да изпратят готовите кутийки.

Леко задъхан, малкият сив човек се отдръпна и ги остави да довършат работата.

Сър Робърт се обърна към него:

— Ти ще участваш ли в ръководенето на конференцията?

Малкият сив човек поклати глава:

— О, драги, не. Аз само помагам. Като пристигнат, всичко е във ваши ръце!

Джони и сър Робърт се спогледаха. Най-добре да измислят нещо, и то много бързо. След шест часа и половина тук щяха да пристигнат упълномощени министри на двайсет и девет раси, които очевидно представляваха около пет хиляди отделни планети!

Малкият сив човек каза нещо в ревера си.

Един от външните часовои се обади:

— Светлините на кораба току-що се промениха. Синята просветва по-бързо и има силна мигаща червена светлина.

Един от комуникаторите каза на сър Робърт:

— Радио съобщението, което излъчват, току-що се промени. Казва: „Локална трусова зона. Животът и безопасността на представителите ви ще бъде застрашен от оръдеен огън, самолети и нападатели. Не се приближавайте на повече от петстотин мили до района.“

Сър Робърт каза:

— Не можеш ли да обявиш цялата планета за трусова зона?

— О, не, не. Не мога да направя това. Това ще предизвика протести — не мога да узурпирам правомощията на държавата. Съжалявам. Хората ви на другите места ще трябва да издържат.

Сър Робърт отиде в контролния щаб, за да разпрати съобщения какво става тук. Това ги окуражи. Докладваха, че атакуващите продължават да ги нападат със същата сила. Засега издържаха, но неизвестно докога. По някакви глупави съобръжения врагът бе опожарил древен Лондон, бяха докладвали пилотите.

Ангъс бе изкарал компютърни бланки за по-голямата част от телепортирането, а малкият сив човек му предложи да довърши сам работата на компютъра. След това ще изкарат необходимите бланки за „изпращането с връщане“, което ще зацочне след три часа.

Наоколо се навъртаха вождът Чонг-уон и един китайски инженер и се опитваха да привлекат вниманието на Джони. Той ги видя и повери пулта на Ангъс.

— Простете ни — каза вождът. — Става въпрос за язовира. Нивото на водата пада, вече се виждат генераторите. Моят инженер Фу-чинг казва, че след четири часа няма да има електричество.

А имаха работа за още шест часа и половина!

3

Джони изпрати да повикат Тор и да донесат някои карти, включително и копие от старата психлоска карта на отбраната им.

Докато чакаше, наблюдаваше как малкият сив човек работи с компютъра до пулта за управление. Пръстите му направо летяха. Владееше компютъра така, както опитен и сръчен пилот управляваше пулта на самолет. Забеляза, че дори не поглежда към клавишите. Пръстите му сякаш сами се движеха с шеметна бързина. Джони си помисли, че зад измамно обикновената му външност вероятно се крият много неща. Не само името и самоличността му, които още не знаеха. Очевидно имаше много сериозна причина да им помогне, която още не бе разкрил. Не че Джони се съмняваше в него. Просто имаше усещането, че каквото и обяснение за присъствието си да им даде, най-важното ще остане скрито. Реши, че независимо какво ще им каже по-късно малкият сив човек, той лично ще се потруди да разкрие истинските причини. Това беше просто някакво усещане. Не, беше сигурен.

Но всяко нещо с времето си. Най-сериозната опасност сега идваше от язовира, тъй като ако захранването спреше, край на всичко! А разполагаха само с два часа. Как да се поправи язовир с такива размери за два часа? Ама че работа!

Донесоха картите. Едната представляваше скица, направена неотдавна от китайските инженери. Беше обозначено местоположението на селото. Имаше план на езерото и като се оставят настрана неразбираемите китайски йероглифи, всичко беше ясно и пригледно.

Джони погледна отбранителната карта и чак сега забеляза, че на нея пише: „копие, направено при първоначалните разузнавателни мисии“. Съдейки от психлоските дати, първоначалните разузнавателни мисии са били предприети преди почти хиляда и сто години. Взе лупа и прочете първоначалните данни за язовира.

По времето, когато психлосите са превзели и инсталирали отбранителната инсталация в язовира в Кариба, дължината му е била около две хиляди стъпки. Височината — около четиристотин и двайсет стъпки, а зад него е имало езеро с дължина сто седемдесет и пет мили и дължина двайсет мили в най-широката си част. Доста внушителен язовир. Отгоре дори е имало път за превозни средства.

Джони сравни картите. На оригиналната не бе отбелязано никакво село. Какво означаваше това? Нима повърхността на планетата се е променила?

Намери карта на местността, правена навремето от хората. Реката се е казвала „Замбези“, дълга приблизително две хиляди и сто мили, една от най-големите реки в света. Минавала е през Карибската Клисура и там водата й е била използвана във водноелектрическа централа, забележително начинание. Клисурата се е спускала доста стръмно към това място. Никъде не бе отбелязано село! Сравни двете карти.

Върха на язовира, където е бил пътят, е бил отнесен доста преди сблъсъка с корабите.

Джони осъзна какво е станало. В продължение на хиляда и сто години Замбези е трупала наноси в езерото вследствие на наводнения.

Нищо чудно, че нивото на водата спадна с такава невероятна бързина. От падането на гигантския кораб от язовира са били изтласкани милиони тонове

паноси. А прииждащите води от реката не стигаха, за да наваксат нивото толкова бързо. Езерото вече не беше толкова голямо — само около сто и двайсет мили дължина, а водата от самия язовир се простираше едва на хиляда стъпки. Всичко останало бе кал.

Джони даде инструкции на Чонг-уон и китайските инженери:

— Язовирът има шест генератора при местата, където водата се е вливала от езерото, падала е в язовира и е завъртала генераторите. Искам веднага да затворите и шестте. В момента, в който приключим с телепортирането, след около двайсет и пет минути, прекъсваме цялото захранване. Направете това и затворете шестте входа. Когато ни потрябва електричество за повторното телепортиране, ще изключим защитния кабел около езерото, за да не гълта енергия и ще отворим само два от входовете. Можете ли да се справите?

— О, да! — След което повториха: — Трябва да прекъснем електричеството след около двайсет и пет минути, да затворим входовете към генераторите и след около два часа да изключим защитния кабел и да пуснем само два генератора. Да затворим ли и преливниците?

Джони кимна. Излишната вода от язовира никога преди не бе преливала. Източваше се през преливници под него и отново се вливаше в реката по-надолу. Тази вода не беше много и едва ли щеше да реши проблема, но може би щеше да помогне.

Появи се Тор.

— Намерете Дуайт — каза Джони.

— В болницата е. Има счупена ръка, наранявания.

— Но освен това има и добри познания по експлозивите — каза Джони. — Доведете го.

Телепортирането продължаваше, но можеше да използва времето да организира нещата.

Дуайт се дотътри. Имаше синини около очите и гипс на едната ръка. Освен това накуцваше, но беше ухилен до уши.

Джони нямаше време за губене:

— Дуайт, вземи две намотки взривно въже от по хиляда стъпки, три кутии от по петдесет килограма течен експлозив, три от онези пробивни машини с предпазители, фитили и всичко необходимо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Тор. — Планетата ли ще взривяваш?

Джони му отвърна:

— А ти, Тор, събери всички наши хора и колкото се може повече от китайците.

Появи се Стормълонг.

— Приготви се да превозиш експлозивите и хората зад езерото. Трябва да сме готови да започнем в момента, когато приключат с телепортирането.

Драсна набързо бележка за Ангъс и я даде на един комуникатор. Трябваше да му я предаде веднага след като приключат с телепортирането на кутиите. „Захранването ще прекъсне за около два часа. Уведомете ни, като свършите с първия тур, тъй като трябва да летим със самолети и да взривяваме. Не започвайте да телепортирате, докато не получите потвърждение от нас. Свържете се с мен по миньорско радио.“

По подземния коридор започнаха да излизат хора извън лагера. Някои от тях бяха шотландци, излезли преждевременно от болницата след нападението. Доктор Алън гледаше с неодобрение, особено към Джони, но не каза нищо.

Джони излезе навън. Слава богу, беше ден. Поне щеше да вижда какво прави. Погледна към язовира. Да, наистина. Наноси! Всичко наоколо бе опръскано с наноси. Работата щеше да бъде много кална. Горе, където язовира беше разкъсан, се виждаха купчини тиня и наноси. Околните скали също бяха опръскани. Сякаш нещо бе цопнало в гигантска кофа с боя и оплескало всичко. Мокри наноси. Най-голямата опасност идваше от риска някой да се подхлъзне и падне.

Джони носеше миньорско радио, тъй че щеше веднага да разбере кога са свършили с телепортирането. От долните нива излизаха камиони и товареха експлозива в самолет. Пилотите бяха в готовност. Хората се качваха в два пътнически самолета. Десетина китайци се втурнаха към електроцентралата, въоръжени с големи гаечни ключове. Щяха да им трябват, защото им предстоеше да местят лостове и контролни ръчки, неизползвани от хиляда години.

Джони се приближи до брега на язовира и погледна към езерото.

Не можа да повярва на очите си. Мислеше, че катастрофата е предизвикала много по-сериозни щети.

На пет мили от язовира в калта на езерото се бе врязал гигантският самолетоносач, превърнал се в развалина.

Той бе главната причина за сегашното бедствено положение.

Освен това огромното му обгоряло туловище пречеше на водата да се влива в язовира. Над него се образуваше ново езеро.

Джони се обади на Дуайт:

— Вземи трима. Качи ги на една летяща платформа. Поставете взрив от източната страна на кораба и прокарайте нов канал за водата. Ще ви дам време за взрива. Заредете всичко и елате при мен.

Дуайт се втурна да намери хора и експлозив.

Джони застана на място, откъдето можеше да вижда отсрещната страна на язовира. Брегът му не бе равен, а откъм страната на езерото се бе впил навътре като нащърбена луна. Да, без съмнение изтичаше вода. Поради формата на езерото при силно сътресение се изливаше много повече вода от бреговете. Далечният край бе достатъчно здрав заради скалите, но разтърсването сигурно е дошло от дъното на язовира. От отсрещния край водата ревеше и се пенеше, сякаш излизаше от гигантски пожарогасител.

Възможно бе едновремешни пукнатини откъм края близо до базата досега да са били запълнени с наноси. Но експлозията ги е разкъсала. Единственото нещо, което би могло да ги запуши, бе около половин тон скална маса, изкопана и спусната от горното течение. Но сега най-малко бе моментът да се копаят скали с багери и кранове.

Планът, който набързо се бе родил в главата му не бе лош. Погледна към канарите откъм далечната страна на клисурата. Ако взриви една от тях, за да запуши скъсването, дали от сътресението няма да се скъса останалата част от язовира?

Освен това защитният кабел минаваше край канарите. Не смееше да пожертва и него.

От миньорското радио долетя гласът на Ангъс:

— Първата фаза от телепортирането завърши. Готови сме да прекъснем захранването!

— Прекъсвайте! — каза Джони. — Електроцентрала! Изключете захранването! Стормълонг! Тръгвайте!

Лекото прашене от арматурния кабел изчезна. По земята се посипаха отломки от бомби, мъртви птици и листа, изведнъж освободени от преградата на щита.

Самолетите се издигнаха с рев.

Джони забеляза една свободна летяща платформа, качи се на нея и натисна ръчката на пулта. Понесе се над язовира и езерото и се насочи към върха на далечните канари.

Дуайт вече беше там. Джони огледа скалите. Опита се да прецени количеството вода, което изтича от дъното на язовира. Задачата му беше да свали от канарите толкова скална маса, че като бъде отнесена в дупката, да я запуши. Преценката можеше да се окаже доста измамна.

Три дупки. Трябва да пробие три дупки, всяка с дълбочина около сто стъпки и под точно определен ъгъл. В точките, където скалата трябва да се отцепи.

Насочи се към задната част на скалата и посочи три места, приблизително на двеста ярда от язовира. На около петнайсет градуса по вертикала.

Започнаха да дълбаят с пробивните машини. Обикновено се използваха за разкриване на рудни жили. Но можеха бързо да пробиват и дупки. Дали щеше да е достатъчно бързо? Имаха само два часа.

Кабелът! В тази част бе положен по-близо до езерото и те пробиваха зад него. В никакъв случай не трябваше да го жертват. Ако го оставят на мястото му, падащите скали можеха да го разкъсат и съборят в езерото.

— Стормълонг! — извика Джони. Той току-що бе изпълзял от един миньорски пътнически самолет. — Кой е най-мощният мотор, с който разполагаме тук в момента?

Стормълонг погледна към самолетите. Бяха дошли с четири. Единият беше нападателен самолет. Стормълонг го посочи.

— Откарай няколко инженери долу в този край на язовира. Според старата отбранителна карта там има кабелна кутия. Отворете я, след това свържете този край с въже, измъкнете кабела от земята и го прехвърлете по въздуха в онзи край.

Това беше точно тъкмо за Стормълонг. Каква щура идея! Да превържеш неукрепения край на кабела към самолета, да отлетиш към югозападната част на езерото и да го измъкнеш от земята. Знаеше, че дори една десета миля кабел би могла да предизвика с тежестта си катастрофа. Но веднага се зае с организацията. Изпрати група инженери да откачат кабела при язовира.

Джони погледна към пробивните машини. Частите им бяха закалени и можеха да издържат на много висока температура. Все пак пушеха. Колко ли бързо могат да пробият дупките? Погледна часовника си и видя колко секции вече са готови. Времето едва щеше да стигне.

В езерото на около пет мили старият миньор и двамата помощници, които Дуайт бе изпратил, се плъзгаха и затъваха в тинята около отломките на кораба. Операторът местеше летящата платформа на всеки няколко минути, тъй като тя веднага започваше да потъва.

Каква гигантска развалина! Нищо чудно, че не можеше да влезе в атмосферата. Вероятно ги сглобяваха на онази луна, Азарт, над Толнеп. Сигурно докарваха частите една по една. Тези неща можеха да летят единствено благодарение на много точни изчисления за планетната гравитация и гравитационните сили.

За момент с тъга се замисли дали тялото на Гленканън не е някъде вътре. Но дори един Марк 32 не би могъл да издържи на вътрешния взрив. Корабът беше истинско гробище. Вътре сигурно имаше поне сто и петдесет обгорели тела на толнепи. Колко ли дълго беше изкривеното, почерняло туловище? Две хиляди стъпки? Три хиляди? Трудно бе да се прецени оттук, голяма част бе потънала. Човек би очаквал да потъне още по-дълбоко. Но при по-внимателно вглеждане забеляза какво всъщност се бе случило. Бе изровил нещо като кратер и тъкмо ръбът на кратера задържаше водата.

Извади от джоба си малък увеличител да види точно какво правят мъжете. Точно така, прокарваха двоен кат взривно въже по продължението на далечния край на кратера, а на близкия имаше още един, който правеше същото. Нямаха нужда от съвети.

Пробивните машини ревяха в скалите и от охладителните им устройства се вдигаше пара. Двайсетина мъже прокарваха канал от езерото до миньорската помпа. Беше им нужна повече вода за охлаждане.

Ох, тази тиня! Почти бе невъзможно да се движиш, без да се хлъзгаш и падаш и всички бяха сплескани с кал до уши.

Погледна часовника си. Движеха се точно на границата. Да изкопаеш дупка от сто стъпки за три часа е равносилно на подвиг, а те трябваше да свършат работата само за час и половина! Не оставяха ни за миг пробивните машини. Четирима мъже натискаха с цялата си тежест върху дръжката на всяка една.

Надяваше се, че просветващият сигнал на кораба на малкия сив човек ще бъде достатъчен. Цялата им отбранителна мощ бе хвърлена тук при язовира, а без защитата на йонизационния кабел бяха съвсем безпомощни при евентуално нападение.

Миньорското му радио се обади. Групата при останките на кораба викаше Дуайт. Бяха готови за взривяване. Дуайт погледна Джони.

Джони се опита да види с бинокъла входовете на генератора в язовира. Дали са затворени? Затлачена кална вода. Оттук не можеше да разбере. Обади се на китайските инженери в язовира. Вождът Чонг-уон също бе там.

— Трябват ни още пет минути, за да затворим последния вход. Изходите на преливниците са затворени. Съжалявам, лорд Джони. Мисля, че лостовете и колелата не са били помръдвани години наред.

— Кажи го хиляда години — каза Джони. — С колко хора разполагате там?

— Седемдесет и двама — каза вождът.

Велики боже, половината им хора бяха в язовира!

— Справяте се чудесно. Довършете работата и излезте оттам, всички до един. Нищо не се знае, взривовете могат да разкъсат целия язовир.

— Ще побързаме — каза вождът.

Чу се рев и Стормълонг полетя във въздуха със защитния кабел.

— Готов съм — проехтя гласът му по предавателя. — Уведомете ме, когато всички са в безопасност.

Мощният нападателен самолет висеше във въздуха в края на язовира. Откъм кабелната кутия свободно се развяваше единият край на защитния кабел. Отдолу се виждаха забързани хора.

Джони кресна към хората при пробивните машини:

— Отдръпнете се!

Те с нежелание изключиха машините и започнаха да се плъзгат надолу от ръба на скалата.

Джони огледа всичко. Хората бяха далеч от вероятната пътека на кабела.

— Късай! — извика той по миньорското радио.

Стормълонг напъна самолета. Като огромна змия, извиваща се и съпротивляваща се, кабелът започна да излиза от земята. Тежестта върху самолета беше огромна. Стормълонг започна да танцува нагоре надолу, опъвайки кабела. Метър по метър, сантиметър по сантиметър той излизаше над земята. Самолетът се издигаше все по-високо над клисурата.

Почти половината вече бе изкаран!

Чу се рязко пукане.

Кабелът се скъса!

Корабът на Стормълонг рязко се изстреля в небето, развял след себе си двеста ярда кабел.

Джони провери височината. Стормълонг можеше да се справи с нея. Пое откъсналата се част от езерото и я положи по брега. Рязко освободи захватката и го пусна.

Стормълонг се появи отгоре. От самолета отпускаха захватката.

— Свържете го! — изкрещя Стормълонг по високоговорителя си.

Хората от върха на канарата се втурнаха надолу, хванаха края на кабела и здраво го закрепиха.

След това можеха да го закърпят. Но всичко това отнемаше време, през което пробивните машини бездействаха.

След като привършиха, Стормълонг отново започна да изтръгва останалата дължина от леглото, където бе лежала векове наред.

Освободи го целия от района на взривовете и го пусна.

Хората се втурнаха обратно към пробивните машини.

— Тук сме напълно готови — разнесе се по радиото гласът на Чонг-уон.

— Отлично — каза Джони. — А сега всички да изчезват от района, включително и ти. Обадете се, като сте готови.

Видя как започнаха да се точат от електроцентралата нагоре по пътя — малки фигурки в сини комбинезони. Най-после бяха далеч от язовира.

— В безопасност сме, лорд Джони — обади се вождът Чонг-уон.

Нямаше нужда да прекъсват пробивните работи. Джони даде сигнал на Дуайт. Той даде заповед на екипа при разбилия се кораб.

— Огън в дупката!

Джони видя как поставиха запалителните устройства и фитилите. След това с подхлъзване и падане се добраха през калта до летящата платформа и се качиха. Последният направо го издърпаха за яката и полетяха, докато краката му още висяха отвън. Платформата стигна до безопасно място и се приземи.

Бум! Бум! Взривяването започна.

Дълга линия от кал избухна в небето. За момент сваленият кораб бе скрит от пушек и пръски тиня.

Земята потрепери от взривната вълна. От езерото се изтласка известно количество разпенена вода. Двайсет и четири секунди след взрива звуковата вълна здраво ги удари като с бухалка.

Димната завеса започна да се вдига. Огромното туловище на кораба не бе помръднало, но в двата края на кратера се бе образувал канал. Тънка струя вода потече от горния край. Само толкова ли?

Джони погледна през бинокъла, затаил дъх, защото се боеше, че колкото бяха притиснати с времето, ще трябва пак да взривяват.

— Хайде, хайде. Още, давай още!

Знаеше, че водата предизвиква силна ерозия и подкопава пътя си.

Далечният бряг на езерото бе поне с две стъпки по-висок от брега при язовира. Би трябвало водата да тече с по-голяма сила.

Течението на водата бе завлякло някакъв предмет и го бе изкарало на повърхността. Беше голямо оръдие. Водовъртежът го преобърна няколко пъти и го отнесе.

Водата проби откъм далечната страна на кратера. Забушува и закипя, изхвърляйки нагоре кал и тиня. Каналът стана по-широк и нахлу още повече вода.

Сега беше ред на най-близката канавка, прокарана от взривното въже. Водата глождеше затлачената преграда по пътя си. Проби я и хукна надолу.

Трета преграда в горния кратер. Ревящият поток бързо я разкъса и продължи пътя си. Коритото се пълнеше. Но в същото време се изпразваше в долната част на езерото.

Реката отново течеше. Джони каза на Дуайт да поздрави хората си за отлично свършената работа.

Пробивните машини настървено работеха и вдигаха пушек. Джони погледна часовника си. Какво стана с това време?

— Колко пробивни секции сте направили в дупките? — попита Джони Тор.

— Пет. Това прави седемдесет и пет стъпки.

— Ще трябва да стигнат. Изнесете пробивните машини. Стормълонг! — извика той в радиото. — Започвай да пренасяш хората и машините!

Вождът Чонг-уон се виждаше като малко петънце в далечния край на язовира. Джони го повика по радиото:

— Вожде, след няколко минути ще видите страхотни отблясъци. Изчакайте малко да видите дали няма да се отприщи целия язовир и ако всичко е наред, изпратете няколко човека да отворят входовете към двата генератора и да включат захранването, но само на защитния кабел и на пагодата.

— Да, лорд Джони.

— И гледайте добре да се прикриете преди взрива — добави Джони.

Бяха извадили отвътре пробивните машини и ги товареха в самолета.

— Дуайт! — извика Джони. — Вземи трите барабана с течен експлозив и ги изсипи в онези дупки. Остави празните барабани отгоре им. Бързо!

Дуайт махна със здравата си ръка и хората му хукнаха. Започнаха да изливат във всяка дупка големите барабани с течен експлозив. В дупките бе толкова горещо, че експлозивът вреше. Трудно беше да го накарат да тече навътре. Въздухът се бе превърнал в кипяща пара.

Джони ги обиколи на бегом, за да развие взривното въже. Навсякъде, където щеше да има барабан, направи голям възел. Барабаните щяха да послужат като бомби, тъй като бяха пълни с взривни пари.

— Фитила! — провикна се Дуайт.

— Нямаме време — извика Джони. Ще ги взривя със самолетни оръдия!

— Какво? — зяпна Тор.

Варелите бяха изпразнени и ги оставиха в дупките на възлите от взривно въже. Един изстрел в някой от барабаните и всичко щеше да пламне.

— Оставете ми този самолет! — Джони посочи към единствения боен самолет, който бяха докарали тук. — Всички незабавно да се качат в останалите!

Стормълонг започна да протестира, но веднага насочи хората към пътническите самолети. Докато товареха машините и съоръженията, той викна на Джони:

— Стреляй от максимална височина. Това нещо ще изригне като вулкан!

Джони гледаше часовника си. Бяха останали само девет минути.

Самолетите се готвеха да отлетят, последно се качи Дуайт. Джони огледа още веднъж всичко. Изглеждаше наред.

Втурна се към бойния самолет и се приготви да го запали.

В района не бе останал никой.

Излетя и веднага набра височина две хиляди стъпки. Язовирът все още изглеждаше твърде голям.

Самолетите се приземяваха от другата страна на язовира. Стормълонг действително ги бе прехвърлил отвъд с невероятна бързина.

Вождът Чонг-уон и хората му се бяха укрили.

— Стрелям в дупката! — каза Джони в миньорското си радио.

Регулира оръдията на „пламък“, „тесен обхват“ и „максимум“. Провери предпазния си колан.

А сега да покажем умения в точната стрелба. Долу всичко изглеждаше тихо и спокойно. През счупения корпус на черната развалина минаваше вода. Реката се вливаше право в коритото на язовира.

Но и много вода се източваше от дъното на язовира. Отворената дупка щеше да става все по-голяма.

Джони щракна няколко ключа и затвори всички прозорци. Провери дали вратите са здраво уплътнени. Дали да не се издигне на три хиляди? Не, това бе най-добрият обхват. Един боен самолет можеше да понесе много неща. Но той никога не беше чувал някой да е взривявал сто и петдесет галона течен експлозив. Плюс сто стъпки взривно въже номер пет.

Внимателно се прицели в средния барабан. Натисна бутона за стрелба.

Цялото небе се освети. Зелена огнена завеса се издигна на три хиляди стъпки.

Взрив!

Ударната вълна го застигна и самолетът се завъртя нагоре като подхвърлена играчка.

Ударът в предпазния колан му изкара въздуха.

След три секунди осъзна, че е с главата надолу. Удари пулта. Балансиращите мотори на самолета се задействаха и го уравновесиха. Летеше назад.

Моторите се бореха с рев срещу неправилната посока, в която самолетът бе тласкан.

Компенсираха и самолетът се стабилизира. Предното стъкло трябваше да се смени. Беше се пропукало по диагонал.

Едва сега Джони успя да види скалата. Димът се бе разсеял. Цялата й предна част бавно, бавно се свличаше надолу към езерото.

Срутваха се половин милион кубически ярда скала.

Голяма част от нея изглеждаше така, сякаш пада в блок. Но това бе зрителна измама. Отцепилата се скала бе равномерно разбита на парчета. Отначало се свличаше равномерно, но точно преди да падне във водата, изгуби формата си и се раздели на части. В първия момент изглеждаше така, сякаш цялата маса се бе свлякла до брега. Но част от нея бе отхвръкнала напред и стигна чак до средата на езерото.

Джони наблюдаваше язовира. Дали и той няма да се свлече бавно надолу и цялото езеро с рев да се понесе към клисурата? Бяха поставили експлозива така, че взривната вълна да се насочи нагоре към въздуха, а не надолу към земята. Вълната наистина бе отишла във въздуха, доказателство бе случилото се с бойния самолет.

Първата вълна удари язовира и водата с плисък се издигна на сто стъпки над повърхността. Дали така нямаше да изгуби много вода? Не, това бяха само пръски.

Държеше ли се още язовира?

Нямаше как да разбере дали подводното течение отнася скалната маса към отворената дупка. Стрелна се със самолета встрани от язовира. Изпод него продължаваше с рев да изтича вода. Зачака.

Може би само си въобразяваше, но като че ли водата намаля.

Вниманието му бе отвлечено от сини фигури, тичащи към електроцентралата. За разлика от него, те бяха решили да не чакат.

Погледна часовника си. Разполагаше само с две минути, за да кацне някъде със самолета.

С удар по пулта Джони стрелна самолета надолу към един свободен заслон. Изключи мотора. Трябваше специално да провери дали е спрял, защото ушите му бучаха.

Имаше още трийсет и три секунди. Успя на косъм!

Мина през подземния тунел и влезе в купола. Погледна към пагодата. След всички тези взривове не бе помръднала ни една тухличка.

Ангъс бе при пулта. Малкият сив човек бе седнал пред компютъра.

Ангъс махна и извика:

— Захранването е включено. Започаме с изстрелването!

4

Още някой бе зает през последните два часа. Музиката бе сменена. Новата звучеше благородно и приповдигнато. Беше смътно позната на Джони и той си спомни — един кадет бе изровил отнякъде един куп „плочи“, както той ги нарече. Бяха големи и като се прокараше трън от розов храст, поставен в картонена кутийка, по безкрайната им кръгова спирала и приближиш ухо, се чуваха едновременно двайсет-трийсет инструмента. На отдавнашния етикет на плочата, доста избелял, пишеше „Симфоничен оркестър на Кливланд. Лоегрин“. Сегашната музика много приличаше на онази, но бе някак по-дълбока, по-пълна и много внушителна. Джони подозираше, че малкият сив човек има пръст в тази работа. Нещо от неговия кораб? Сигурно искаше делегатите да бъдат посрещнати на тази музика.

И още нещо бе дошло от кораба на малкия сив човек. Цялата телепортационна площадка бе обградена с прозрачен екран.

— Контрол за зараза — кратко поясни доктор Алън, когато Джони мина край него.

От една канализационна шахта изпълзяха няколко запотени китайски инженери със светнали лица. Бяха поставили вентилатори на входа и изхода и димът вече почти се бе разсеял. Добре са се сетили, помисли си Джони. В моментите на съвпадане на пространствата и особено при обратните удари на платформата ще се смесят много различни атмосфери.

Положението с тълпите китайски бегълци от селото също се бе променило. Макар да бяха загубили селото си, бяха спасили вещите и принадлежностите си, които преди бяха разпръснати наоколо. Сега вързопите бяха изчезнали. Децата и кучетата бяха утихнали долу в землянките, а родителите, които нямаха непосредствена работа, стояха и гледаха. Изглежда бяха облекли най-хубавите си дрехи.

От един бункер излезе почетната стража, натъкмени и лъснати. Бяха шестима от различни националности и носеха най-хубавите си униформи. Нямаха никакви оръжия. Един възрастен китайски господин — не, беше будистки комуникатор, облечен като китаец, с пъстра копринена роба и малка шапчица — застана начело на почетната стража. Разбира се, гостите трябваше да бъдат посрещнати от някой, който говори психлоски, но трябваше да прилича и на важна личност.

Имаше само две-три минути до появата на първият от гостите и Джони се запъти към контролната стая. Не разбра какво точно става. Момчето Куонг изхвърча навън, сър Робърт изскочи след него на вратата и извика:

— И кажи на Стормълонг да донесе и другия справочник на расите!

Момчето кимна, без да спира да тича.

Зад сър Робърт се виждаше контролния щаб, кипящ от дейност.

Джони отвори уста да попита как върви. Но сър Робърт го изпревари с отговора:

— Използват някакъв нов вид бомба. Оръдията ни не винаги успяват да я взривят. Освен това идиотите бомбардират стари градове! Разузнавателните ни самолети все още летят. Защо ще им трябва да опожаряват един запустял град, който някога се е наричал „Сан Франциско“? На последната снимка, която получихме, имаше само две мечки на улицата. Имаме си работа с тъпи, малоумни същества!

Джони понечи да мине край него и да влезе в щаба, но сър Робърт поклати глава:

— Правим всичко, което е по силите ни. Мислил ли си какво ще кажем на пратениците?

— Нямам никаква представа. Не трябва ли да докараме тук вожда на клан Фергус?

— Не, не — каза сър Робърт. — Нямаме никакъв шанс. Единбург е в пламъци!

Джони усети как му се свива сърцето.

— Има ли някакви новини от Криси?

— Би трябвало да са долу в скривалището. Данълдин е отгоре с въздушната противоотбрана.

Стормълонг се втурна вътре с книгата. Сър Робърт хвърли поглед на Джони:

— Върви да се постегнеш. И измисли какво да говорим на пратениците!

Изблъска Джони към стаята му и се прибра в контролния щаб. Затвори здраво вратата, за да не се чуват шумовете отвън.

Джони тръгна към стаята си. Тъкмо да влезе в коридора и ясно чу жуженето на жиците, което бе започнало преди известно време, но музиката го заглушаваше. Сега тя бе спряла. Мина известно време и след това се чу слаб обратен удар.

Пратеникът на хокнерите седеше на платформата. Беше без нос, държеше в ръка монокъл с дълга дръжка и дрехите му проблясваха. До него седеше позлатена кошница.

От защитния екран звънна камбанка. Горният му край се обагри в пурпурно. Хокнерът взе кошницата си, огледа се през монокъла и слезе от платформата. Почетната стража го поздрави с вдигане на дългите тесни знаменца, които носеха.

Спря се на известно разстояние от оградата на контролния пулт за зарази. Поеха от него кошницата. Будисткият комуникатор му се поклони.

С малко превзет глас хокнерският пратеник каза на психлоски:

— Аз съм Блан Джесто, извънреден министър, пълномощник на хокнерския император, дано управлява още дълги години! Имам власт да преговарям и подписвам дългосрочни и обвързващи съглашения или договори, засягащи всякакви политически и военни въпроси. Личността ми е неприкосновена и всяко нараняване води до отмяна и незачитане на споразуменията. При най-малка заплаха или мъчения ви предупреждавам, че ще се самоубия мигновено по неизвестен за вас начин. Не нося никакви оръжия и зарази. Да живее Хокнерската Империя! А вие как сте днес?

Комуникаторът, облечен като китаец, се поклони и набързо произнесе на психлоски кратка приветствена реч. Уведоми го, че конференцията ще започне след три часа и го поведе към малък апартамент, където би могъл да се освежи и да почине.

Джони си помисли, че вероятно при всяко пристигане ще се повтаря едно и също, с изключение на расовата принадлежност, личността и дрехите на пристигащите.

Опитваше се да измисли какво да кажат на пратениците. Сър Робърт бе до известна степен шокиран от факта, че всичко зависи изцяло от него. А при положение, че на този стар и опитен ветеран не му идва на ум никаква идея… но разбира се, той бе много притеснен за Единбург, както и Джони.

5

Джони се наведе под лъча на вратата, за да влезе в коридора, водещ към неговата стая и го връхлетя вълна замайване. До този момент бе потискал това усещане със силата на волята си, тъй като трябваше да се справят с язовира. Но сега, като се прибави и притеснението за Единбург и Криси, усети, че не е в състояние да се справи с каквото и да било. През последните няколко дни доста неща му се бяха струпали на главата.

Не бе подготвен за това, което откри в коридора точно пред вратата си. Там стояха четирима души и правеха нещо непонятно за него. Имаше ниски пейки, но бяха седнали на пода с наведени глави и махаха с ръце.

Господин Цунг усети присъствието му и се изправи. Поклони се и каза:

— Лорд Джони, да Ви представя съпругата си.

Една китайка с любезно лице и посивяла коса се изправи, усмихна се и се поклони. Джони също се поклони. Почувства се още по-зле. Жената пак седна и се зае с работата си.

— А това е дъщеря ми — каза Цунг.

Тя стана и се поклони. Беше млада и красива китайка, с много нежни черти. Носеше цвете в косите си. Джони се поклони. Отново му прилоша. Момичето седна и усърдно се върна към работата си.

— Ето и зет ми — каза Цунг.

Добре изглеждащ китаец енергично се изправи от своята пейка. Поклони се. Беше облечен в син комбинезон, работните облекла на механиците. Джони съвсем леко се поклони, за да не се завърти пак стаята. Младият мъж се наведе и от оръдията, с които работеше, изскочиха искри.

Джони ги погледна. Работеха всеотдайно и дори с известна ожесточеност. Внезапно го прободе тъга. Ако конференцията се провали и изгубят, какви ли страдания очакват тези честни и трудолюбиви хора! Тези тук и останалите трийсет и пет хиляди оцелели от населението на планетата. Не би могъл да посрещне перспективата да ги разочарова.

Влезе в стаята си. Някой друг също не бе стоял със скръстени ръце през тези два часа. Най-вероятно Ангъс и някой електротехник. На стената срещу леглото му бе поставено табло с три екрана. Единият бе свързан посредством камера с контролния щаб и се виждаха множеството хора, заети с микрофони, със снимки от разузнавателните самолети, с оперативните карти, всички с напрегнати лица. Другият екран бе свързан с камера от залата за конференции, която все още беше празна. А третият екран излъчваше записите от камера, монтирана на телепортационната площадка.

В момента пристигаше пратеникът на Толнеп. Целият беше облечен в зелено, дори шапката му бе зелена. Само ботушите му бяха сини и мръсни. Очите му бяха скрити зад големи очила. Носеше нещо като скиптър с възел на върха и зелена кошница на колелца с храна. Макар че ходеше изправен и имаше лице, ръце и крака, напомняше на влечуго. Дали това не беше генетично наследство от динозаври, смалили размерите си?

Произнесе реч почти същата като на хокнера, прие отговора със злобна усмивка, придърпа зеленото наметало към твърдото си тяло и го отведоха към личния му апартамент. Около него намирисваше на неприятности.

Джони тъкмо щеше да се хвърли на леглото, когато господин Цунг влезе след него и енергично запротестира:

— Не, не! Банята!

В стаята го бяха последвали двама китайци. Тикаха миньорска количка, натоварена с вана, от която се вдигаше пара. Оставиха я на празния под и изчезнаха.

— Аз съм малко изтощен — опита се да протестира Джони. — Само ще си измия лицето…

Господин Цунг се плъзна пред него и му пъхна едно огледало пред очите.

— Погледни!

Джони погледна. Кал. Петна от експлозив. По превръзката от черна коприна около ръката му имаше светли петна. Брадата и косата му бяха опръскали с тиня. Погледна надолу и видя, че вероятно някъде е газил в кал до пояс. Като видя ръцете си, не можа да познае какъв цвят е кожата му. Изглеждаше като куче, ровило се цял ден в боклука на селото.

— Печелиш — каза Джони и започна да се съблича.

Цунг носеше голяма миньорска кофа и хвърляше вътре една по една всяка съблечена дреха не без известно отвращение. Прибра в нея даже и каската, ботушите и оръжията.

Джони се пъхна във ваната. Не стигаше да си протегне краката, но водата покриваше гърдите му. Досега никога не се бе къпал в гореща вана — само в реки и студени планински потоци. Почувства как изтощението бавно се изцежда от жилите му. Наистина, не без известна изненада откри Джони, имаше какво да се каже в полза на горещите бани!

Като внимаваше да не засегне превързаната ръка, господин Цунг усърдно го търкаше с четка и сапун, увит в кожа. Изведнъж спря и Джони чу шепот зад гърба си. След това нещо го докосна по двете рамена. Още шепот и след това Цунг повдигна едната му ръка и прокара кърпа по дължината й.

Внезапно Джони с ужас осъзна, че зад него стои дъщерята на Цунг, а той е съвсем гол във ваната! Извърна глава, но дъщерята бе изчезнала. Господин Цунг продължаваше да търка. Изми брадата и косата му.

Банята му бе прекъсвана още два пъти. Един път, за да прокарат кърпа по гърдите му и още един — по крака му.

Най-накрая Цунг изтри брадата и косата му и обви около тялото му друга, по-голяма. Джони излезе от ваната. Цунг подсуши тялото му, като от време на време му се налагаше да подскача, за да стигне раменете на Джони. Подаде му мека синя роба и чак тогава му разреши да легне в леглото.

Джони с благодарност най-после се протегна, като избягваше да поглежда в екраните, но отново бе обезпокоен.

Бяха доктор Маккендрик и доктор Алън. Робата бе широка и спокойно извадиха ръката му. Доктор Алън отряза превръзката, почисти мястото с алкохол, който дразнеше носа — вероятно уиски от лоша дестилация, — изля някакъв бял прах в раната и го накара да изяде малко от него. Пак сулфат! Господин Цунг пристигна с купа супа, докато доктор Алън отново превръзваше раната.

След това двамата лекари се отдръпнаха. Джони, вече натрупал опит в медицинските дела, заподозря нещо. На лицата им бе изписа онази престорена веселост, след която докторите обикновено те изненадват и ти правят нещо неприятно.

— Винаги съм смятал — каза доктор Алън, — че Данълдин и Стормълонг са диви и неразумни. Но бях там, когато взривявахте онази скала. Ти си дивият, Джони Тайлър. Винаги ли палиш фитили с боен самолет?

Джони се готвеше кратко и ясно да му отвърне, че е нямало време, но доктор Маккендрик пристъпи напред.

— Предполагам — каза той, — че това му се е сторило по-естествено. — Забележката бе предназначена да отвлече вниманието му.

И наистина, той извади дълга игла, която криеше зад гърба си, сграбчи китката на Джони и набързо заби два инча стомана в кожата му, след което изпразни вътре пълна спринцовка.

— Оу! — извика Джони. — Не беше честно! Знаеш, че не обичам спринцовките ти. — Ръката му пламна в огън.

— Това е срещу главозамайване — каза Маккендрик и почисти иглата си. — Намерихме някакво вещество „В комплекс“. Отровата и успокоителното са те изтощили. След малко ще се почувстваш по-добре.

— Имам си достатъчно работа — малко ядосано каза Джони, — за да ме правите отгоре на всичко на решето от спринцовки.

Доктор Алън сложи ръка на рамото му.

— Точно за това — каза той. — Защото имаш прекалено много работа и грижи. Трябва да се научиш да оставяш другите да ти помагат. Нека всеки да има дял. Ти се справяш чудесно. Но остави и другите да помагат!

Потупа Джони по рамото и излязоха.

От супата му стана по-добре на стомаха. След малко повдигна глава и после я наведе. Не беше толкова зле.

На платформата бяха пристигнали още двама пратеници. Контрлният щаб кипеше от дейност. Притесняваше се за предстоящата конференция. Джони реши, че е почивал достатъчно.

— Цунг! — извика той. — Моля те, приготви ми най-хубавия чифт кожени дрехи.

Да, ще остави и другите да се включат. Нека Цунг изрови дрехите му.

Но резултатът бе съвсем неочакван. Господин Цунг долетя отвън и категорично каза „Не!“. След това се помъчи да изнамери повече думи от оскъдния си запас английски.

— Те господа! — не можеше да каже каквото искаше.

Удивен, Джони видя как Цунг изхвърча от вратата и само след миг се върна с един китайски Координатор, който говореше мандарин. Цунг задъхано говореше нещо, след това се успокои. Координаторът понечи да преведе, но на Цунг му хрумна още нещо, отново засипа Координатора с приказки и чак тогава отстъпи назад с изражение на лицето, което сякаш казваше „Това е то“, пъхна ръце в ръкавите си и се поклони.

Координаторът, шотландец с черна брада, си пое дълбоко дъх:

— Може и да не ти хареса, Мактайлър, но си си намерил прислужник дипломат. Познавам ги тези китайци и като си наумят нещо, стават по-опърничави от моята старица!

Джони легна и погледна към тавана:

— И какво толкова има в това да поискам да ми донесат най-хубавите ми кожени дрехи?

— Ами какво ли няма, какво ли няма — каза Координаторът. Въздъхна и се приготви да обясни: — Господин Цунг е потомък на семейство, служило като придворни на династията Чинг, управлявала Китай от 1644 до 1991, някъде преди около единайсет века. Това е била последната династия преди Китай да стане Народна Република. Императорът и двора не били китайци; били от някаква раса, наречена „манчус“. И имали нужда от много съветници. Цунг казва, че семейството му служило добре, но времената се променили и тъкмо защото служили на манчус, ги заточили в Тибет. Цунг казва, че западните сили свалили династията и нищо не можело да се направи. Тъй че, господин Цунг всъщност е „мандарин със синя кръв“ по произход, лорд от двореца.

Казва, че записките и ръкописите на семейството се пазят в библиотеката на китайския университет.

— В Русия — намеси се Джони. — В момента са в руската база, макар че бог знае какво става там сега.

— Ами добре — каза шотландецът. — Искал да ти прочете нещо, но в момента няма как. Родът му винаги се надявал, че някога пак ще служи на династия, която е на власт. Ама каква памет имат тия китайци! Представи си да чакаш хиляда и сто години да се върнеш на предишната си работа!

Господин Цунг усети, че се отклоняват от темата и смушка Координатора. С жестовете си сякаш казваше: „Кажи му, кажи му!“.

Координаторът въздъхна. Не беше сигурен как ще реагира Джони.

— Казва, че ти си „лорд Джони“ и не можеш да ходиш насам натам облечен като варварин — наведнъж го изстреля шотландецът.

Ако Джони не бе толкова притеснен, щеше да се разсмее.

Координаторът с облекчение видя, че това не бе прието като критика. Продължи:

— Казва, че разбрал за тази дипломатическа конференция, за която ще дойдат много лордове и сигурно ще бъдат сноби и ще важничат. Това си е точно така. Видях ги как пристигат на платформата. Дихателни маски със скъпоценни камъни, лъскави дрехи, украшения. Един даже имаше монокъл със скъпоценни камъни. Бая нахакани контета!

След това преглътна и изстреля останалото на един дъх:

— И ако се явиш пред тях в кожи, щели да те помислят за варварин и нямало да те слушат. Казва, че ако изглеждаш и се държиш като — пак преглътна — разчорлен дивак, щели да те презират. — Спря, доволен, че е свършил с неприятната част. — Това се опитваше да ти каже. Не му се сърди. Бих могъл да добавя, че има трийсет и пет хиляди истински привързани към теб хора — не, вече са по-малко, но пак са страшно много — чийто живот сега зависи от тази конференция. Иначе изобщо нямаше да го преведа това, Мактайлър, защото за мен ти изобщо не си варварин.

Джони си помисли, че просто ще трябва да успокои господин Цунг, че няма намерение да раздава удари и че ще се държи любезно. Но това не стигаше.

Господин Цунг накара Координатора да преведе дума по дума каквото искаше да каже, без да променя нищо. Приближи се до леглото и започна да говори. Координаторът превеждаше при всяка пауза.

— Едно нещо е… да бъдеш велик воин… но макар че досега си печелил всички битки… и си прогонвал врага… от бойното поле… цялата война… може да бъде загубена… на масата за преговори!

Джони разбра казаното. Далеч не бяха спечелили войната, но дори да я спечелят, всичко може да се провали в залата за конференции. И преди си даваше сметка за това, но бе впечатлен. Господин Цунг явно бе търсил тази работа не само за да чисти стаята му, а и като съветник. Чудесно, небето му беше свидетел, че имаше нужда от съвет. Нищо не бе измислил.

— Твоето отношение — продължи да превежда шотландецът — трябва така да бъде премерено… че да впечатлява… Един лорд е свикнал да се държи като висшестоящ… Ако някой се държи с него като с нисшестоящ, това го впечатлява… Бъди надменен… Не бъди любезен… Дръж се студено и презрително… Дръж ги на разстояние и ги гледай отвисоко.

Това старче доста ме измъчва с моя мандарински. Говори истински дворцов китайски!

Господин Цунг му махна да не прибавя свой коментар.

— Недей да се съгласяваш — послушно се подчини шотландецът — или да си даваш вид, че си съгласен с каквото и да било… За да не се изтълкуват думите ти погрешно като съгласие… не казвай никога „да“… Ще предявят невъзможни искания, които прекрасно знаят, че няма да получат… само за да печелят точки на своя страна при пазарлъка… тъй че и ти от своя страна трябва да им предявиш невъзможни искания… дори да си сигурен, че няма да се съгласят… а пък кой знае, може и да спечелиш!… Дипломацията е изцяло въпрос на компромис… Между двата противоположни полюса на невъзможните искания има средно положение… Винаги се стреми да постигнеш възможно най-благоприятна за теб ситуация.

Шотландецът спря.

— Пита дали си разбрал всичко до тук.

— Да, сър! — каза Джони. — Дойде ми добре дошло.

Макар че не му помагаше при най-важното, усещаше, че съветите са полезни.

— А сега — каза Координаторът — иска да ти даде уроци по поведение. Наблюдавай го.

Имаха си работа със същества от много други раси и представите им за поведение може би бяха твърде различни от тези в древен имперски Китай. Тъй че Джони реши просто от толерантност да погледа китаеца. Но веднага усети, че е сбъркал. Тези маниери се отнасяха за всички раси!

Как да стои изправен — с малко разтворени крака, леко наведен назад. Здраво стъпил на земята. Това е стойката на доминиращия човек — разбра ли? Сега опитай!

Как трябва да се държи скиптър или жезъл. Едната ръка обхваща дръжката, а другият край се опира в дланта на другата ръка. Ако държиш и двата края — това е признак на сила. Когато искаш да покажеш, че нещо те засяга, леко потупваш с дланта скиптъра — това е намек за възможно наказание. Размахай го леко с едната ръка, когато искаш да покажеш, че становището на някой не е от никакво значение и тежи колкото повей на вятъра. Разбра ли? Ето ти един жезъл. Направи го. Не точно така. Спокойно, покажи, че си господар. А сега повтори отначало.

Ходи така, сякаш не те интересува какво има отпред. Внушавай сила. Уверено, без да спираш. Ето така. Разбра ли? Направи го!

Господин Цунг работи върху Джони половин час. Джони осъзна, че по-скоро стъпва като пантера, докато за конференцията ще трябва да има кралска походка.

Господин Цунг го накара да повтори целия урок, след това отново се върнаха на стойката и походката, докато остана доволен. Джони, който винаги се плашеше от мисълта да бъде дипломат, доби малко повече увереност. Та това си беше цяло изкуство. Беше като игра на лов, но с различни правила.

Мислеше, че това е всичко. От екрана се виждаше как пристигат още и още пратеници. Но господин Цунг каза, че преди срещата всички ще трябва да представят пълномощията си и разполагат с още много време. Попита Джони дали е мислил върху стратегията си. Стратегията беше изключително важна. Трябва да знаеш как да пристъпиш към дипломатическата битка и какво възнамеряваш да използваш при маневриране. Най-добре Джони да помисли върху това. То е същото като битка, в която кавалерията и пехотата са идеи и думи. Ако направиш погрешна маневра, търпиш поражение!

През това време те щяха да се заемат с другия въпрос. И тъй, господин Цунг излезе, оставяйки Джони учуден и замислен.

Като видя, че в момента Джони не е зает, в стаята се вмъкна вождът Чонг-уон. Лицето му бе грейнало в усмивка и енергично клатеше глава в поклони.

— Язовирът! — и той силно сключи двете си ръце и ги размаха. — Дупката. Изтичащата вода намалява. Нивото на езерото се покачва. — Пак заклати глава, направи дълбок поклон и изчезна.

Джони си помисли, че поне тази работа бяха свършили както трябва. Нямаше опасност захранването да прекъсне и някой дипломат да се окаже в чуждо, непознато пространство. Оставаше му притеснението за една горяща планета, за съдбата на населението й и за предстоящата конференция.

Инжекцията бе подействала. Вече не чувстваше замайване.

6

„Другият въпрос“ се оказа подстригване. Дъщерята на Цунг влезе в стаята, сложи го да седне на един стол с лице към екраните и се зае да му подстригва косата с малка ножица и гребен. Идеята бе съвсем нова за Джони. Досега, когато косата му станеше много дълга, той просто я хващаше и я отрязваше с нож.

Явно момичето имаше много опит в подстригването, защото работеше с ножицата толкова бързо, че звукът можеше да се оподоби на тракането на рудна ножица — трак, трак, трак.

Значи дипломацията е като битка, мислеше Джони. Като гледаше пристигащите лордове, нямаше да е пресилено да каже, че от тях направо капеше власт и могъщество. Посетителите, които в момента нападаха Земята, бяха дребни риби — контролираха най-много няколко десетки планети. От това, което бе чел по-рано, някои от пристигащите бяха от други вселени и контролираха стотици планети само в една правителствена сфера. И бяха много арогантни, много самоуверени. Независимо от физическата си форма едно беше сигурно — бяха министри с многостранни пълномощия от своите могъщи държавни глави. Каква власт и богатства представляваха! Зад тях стояха населения, достигащи трилион само в една държава. Бяха ветерани и победители в стотици такива конференции. Да, конференцията беше битка, при това далеч по-важна от военните битки.

И какви бяха шансовете им със сър Робърт пред такива опитни дипломати? Бяха бойци, а не хитри и блестящи придворни, които криеха под шапките си хиляди парламентарни трикове. Без оръжия и батальони, разполагащ само с ума си и с няколкото съвета на господин Цунг, Джони се чувстваше многократно превъзхождай. Освен това до този момент не бе измислил никаква стратегия.

Момичето имаше малко огледало и му го подаде да се види. Беше му отрязала косата на врата до яката, беше я сресала и подвила навътре. Приличаше на каска на часовой. Освен това косата му блестеше. Брадата и мустакът му бяха скъсени и добре подравнени. Едва се позна. Може би тя бе виждала стари рисунки на мъже с такива бради и мустаци. Наистина бе така — на леглото му бе отворена някаква стара човешка книга, където имаше снимка на някой си „Сър Франсис Дрейк“, който разгромил някакви „испанци“ много, много отдавна.

Нещо привлече вниманието му и той взе огледалото. Врата му! Белезите бяха толкова малки, че не се забелязваха. Нямаше ги!

Трябваше дълго да се вглежда, за да забележи остатъците от белега от граната на бузата си, направен му от бригантите. Той сигурно също щеше да изчезне.

Някак се почувства по-свободен без белезите от нашийника по врата си. Осъзна иронията и му идваше да се усмихне, но вниманието му бе привлечено от екрана от контролното помещение. Звукът бе изключен, затова подаде обратно огледалото на момичето и натисна бутона.

— … не мога да разбера какво целят! — каза Стормълонг и ядосано издърпа още една снимка, разпечатана от данните на разузнавателните полети. — Вече им изгубих сметката!

— Петнайсет! — обади се някой.

— Вижте това! Пускат цял рояк бомби над този изоставен… — погледна в картата — … Детройт! За какъв дявол им трябва да палят Детройт? Повече от хиляда години там няма жива душа! Да не би да се опитват да привлекат отбраната ни на този континент? Те са ненормални! — Хвърли снимката. — И един самолет няма да пратя да пази някакви развалини! Какви са последните новини от Единбург?

— Все още имаме връзка с противовъздушната отбрана — обади се някой от контролното табло. — Димът им пречи да стрелят. Данълдин току-що е свалил шестнайсетия си ховински самолет за ниско летене.

Джони изключи бутона за звука. Усещаше как го обзема нетърпение. Дипломатите се точеха един по един — беше прекалено бавно.

Координаторът се бе върнал с господин Цунг, който носеше много неща в ръцете си. Личеше, че Джони е напрегнат. Господин Цунг каза нещо с напевния си глас. Координаторът преведе:

— Господин Цунг ти напомня, че на масата за преговори могат да се получат компенсации дори за изгубена битка, тъй че бъди търпелив и използвай уменията си.

В момента Цунг бе зает с други неща. Свали парчето, с което Джони бе наметнат по време на подстригването и му показа една туника.

На пръв поглед беше съвсем обикновена. Бе ушита от лъскава черна коприна и имаше висока яка. Падаше плътно по тялото. Но вниманието на Джони бе привлечено от сребърните копчета. Знаеше как са ги направили. Веднъж бе споделил с Кер, че се учудва колко красив метал използват за психлоските бутони за тревога. На пръв поглед изглеждаше сребро, но при най-малка светлина се обагряше във всички цветове на дъгата. Кер му отговоря, че го използват не заради хубостта му, а защото е много твърд. Беше спрей на едномулекулярен плътен метал на някаква сплав на ирадия и не се износваше без значение колко пъти го удрят с ноктите. Освен това бутонът за тревога трябва да се вижда в мината на тъмно. Сега Джони разбра какво е правил зетът — покривал е копчетата с тази сплав. Беше използвал толкова много, че спокойно можеха да те ослепят.

Господин Цунг го накара да облече туниката и черни копринени панталони и закопча всички копчета, които бяха разположени през два инча.

След това му даде да обуе чифт ботуши. Бяха чинкоски, но и тях бяха покрили със същата сплав.

Пристегна кръста му с широк колан като копчетата. Само токата не бе покрита с бляскавата сплав. Това беше неговата стара златна тока, на която пишеше „Американски Военовъздушни Сили“, само че така я бяха изтъркали, че лъскаше като нова. Спомни си как докато беше в клетката мислеше, че е последният оцелял член на отдавна загинала военна сила. Странни мисли. Но сега го развеселиха.

Мислеше, че в момента го обличат и се изненада, когато господин Цунг не хареса някакъв шев на рамото и една гънка на гърба и го накара да свали туниката, след което излезе с нея.

След малко се върна с нещо друго. Беше собствената му извита тояга с валчест край и фигури от дърворезба. Но я бяха покрили с ирадий. Проблясваше като дълъг пламък. Знаеше, че не може да я използва, но все пак се радваше, че няма да иде на конференцията съвсем без оръжие.

След това влезе зетът. Носеше шлем. Беше руски, но го бяха полирали. Освен това бе напълно преобразен, защото каишката при брадичката блестеше от ирадий, а също и цялата каска. Но какво е това? Зетът я обърна не без известна гордост и Джони видя какво имаше отпред.

Как ли го бяха направили? Аха, видя книжните формички, които зетът държеше в ръцете си. Бяха ги залепили за каската отпред и отстрани и я бяха напръскали през тях с различни метални спрейове.

Беше дракон.

И то какъв!

Златни криле отстрани на каската, остри извити нокти, които сякаш се забиваха в долния край на каската, люспи по гръбнака, очертани със синьо, свирепо лице, чиито пламтящи очи приличаха на истински рубини, бели нокти и огненочервена уста. Свирепа. И кръгла бяла топка в червената зейнала уста.

Изглеждаше триизмерен. Приличаше на драконите при пулта за управление и пред жилищата с тази разлика, че имаше бяла топка в устата.

Отначало Джони реши, че облеклото му става прекалено тежко. Но в този момент на платформата пристигна пратеник със златна корона на главата. В сравнение с нея неговия шлем бледнееше, но все пак…

Джони внимателно се вгледа в дракона. Не беше същият като другите.

— Много е красив — каза Джони и поиска Координаторът да преведе на зетя.

Довършваха облеклото му. Имаше още много време. Джони пак погледна шлема. Обърна се към господин Цунг чрез Координатора:

— Разкажи ми за този дракон.

Цунг му каза, че китайският трон се е наричал „Тронът на дракона“. Дворцовите роби и облекла били така изрисувани. Било е имперска…

Джони го прекъсна, защото знаеше всичко това.

— Кажи му да ми обясни за този дракон. Различен е от другите.

Цунг въздъхна. Имаше хиляди по-важни неща, които трябваше да каже на лорд Джони и едва ли сега бе моментът за легенди и приказки. Но добре, този дракон наистина е различен. Искаш да чуеш цялата история? Леле боже! Ами добре, ето я историята. Имало едно време…

Джони се отпусна на леглото с шлема на корема си и се заслуша. За нещастие наистина имаше време. Затова се вслуша в дългата и интересна приказка на господин Цунг.

Точно когато приказката бе стигнала до половината, Джони изведнъж рязко се изправи и каза на Координатора:

— Така си и мислех! Моля те, изпрати да повикат сър Робърт.

Господин Цунг се сепна и Джони каза:

— Благодаря ти. Много хубава приказка. Изобщо не можеш да си представиш колко съм ти благодарен!

Тъй като лорд Джони изглеждаше доволен, освен това времето напредваше, Цунг отиде да провери как върви поправката на копринения костюм.

Джони се огледа да види дали в стаята няма някакви миникамери. Не можа да открие. Не вярваше да има, но все пак ще бъде кратък и потаен, за да е по-сигурно.

След две минути дойде сър Робърт. Той също се бе стегнал. Носеше наметало с цветовете на кралската династия на Стюардите, шотландска полянка в подходящ цвят и бели шотландски гети. Бяха направени от вълна с дълги лъскави косми. Имаше вид на образцов шотландски войник и лорд, само дето не носеше оръжия. Никога преди Джони не го бе виждал облечен в пълен блясък. Беше впечатляващ. Но очите му бяха хлътнали и имаше притеснен вид.

— Никак няма да ни е лесно — каза Джони.

— Да, момче. Видя ли толпепа? Аз не съм никакъв дипломат, момче, а няма никакъв изглед да доведем Фергус от Единбург. Само да не настроим срещу нас расите, които още не са се включили в атаката. Една погрешна стъпка и ще си ги спечелим и тях за врагове!

Говореше със силен шотландски акцент. Беше много разстроен.

На Джони никога не му бе минавало през ум, че ще трябва да успокоява сър Робърт.

— Имаме шансове. Доста добри. Ето какво предлагам да направим: отиваш вътре сам и правиш всичко по силите ти. — Сър Робърт не го беше много грижа за това, но слушаше. — И като свършиш или прецениш, че си стигнал до края, викаш мен. Ще ме представиш като какъвто искаш, но с по-обща титла.

— Координаторът, който използват като домакин, има грижата за представянията — каза сър Робърт.

— Добре, кажи му какво съм казал. Става ли?

— Много добре, момче. Ще се оправя някак. И ако не постигна примирие, ще те повикам.

Старият главнокомандващ се обърна да си върви.

— Късмет! — викна Джони.

— Ех, момче, тъкмо късмет ще ми трябва! На бойното поле никак не ни върви!

Джони погледна часовника си. Времето наближаваше.

Появи се вождът Чонг-уон, ухилен.

— Дупката в язовира е запушена, изтича само тънка струйка! Хората ми поправят и поставят обратно защитния кабел. Преди да се стъмни, езерото отново ще бъде защитено от купола. — Протегна ръце, за да имитира експлозията, която Джони предизвика. — Бум! — каза и изчезна.

Джони си помисли, наистина бум. С всички ще стане бум, ако конференцията се провали.

7

Сър Робърт не бе стоял и три минути в залата за конференции, когато разбра, че това е най-трудният дуел в живота му.

Не беше във форма. След завръщането им тук почти не бе спал и сега осъзна, че това е било огромна грешка. Макар че прякорът му бе Лисицата, въобще не се чувстваше хитър и съобръзителен. Името си бе спечелил във физическа схватка, не в зала за преговори. Ако ставаше дума за разположение на войски и тактика, може би щеше да се справи. Щеше да постави засада на този толнеп, да го надупчи със стрели и да го разкъса на парчета с брадвичка.

Но той сега си седеше спокойно в елегантните дрехи, смъртно опасен, започнал да притиска сър Робърт до стената.

Сър Робърт бе със съкрушен дух. Половината от противовъздушната отбрана на Единбург бе пометена от мощна толнепска атака. Русия изобщо не отговаряше. Не знаеше какво става със собствената му жена. Положението бе отчайващо. На всяка цена трябваше да постигнат примирие!

При все това толнепът спокойно си крачеше насам натам, играеше си със скиптъра, ласкаеше пратениците, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Казваше се лорд Шлейм. Ту се смееше насечено, ту злобно съскаше. Владееше изкуството да спори така, както фехтовачът владее сабята си.

— И така, мои достойни колеги — каза толнепът, — наистина нямам ни най-малка представа защо бе свикана тази среща. Вашето време, вашият физически комфорт, дори достойнството на вашите всемогъщи персони, представляващи най-силните господари на вселената, не трябваше да бъдат наранявани и обиждани от някаква си пасмина варвари, ангажирани в дребен местен конфликт. Това е изцяло локална дрязга, незначително скарване. Няма нищо общо с каквито и да било договори и споразумения и тази нищожна банда разбойници и бунтовници, които са се нарекли правителство, добре са знаели, че вашето присъствие тук не е необходимо. Предлагам просто да разпуснем това събрание и да оставим всичко в ръцете на военните командири.

Могъществата отегчено се размърдаха. А те наистина бяха могъщества. Дихателните маски на някои бяха обсипани със скъпоценни камъни. Диплите на скъпите им одежди проблясваха на светлината. Част от тях дори носеха корони като символ на соверенната власт, която представляваха. Двайсет и девет арбитри на съдбата на шестнайсет вселени, напълно съзнаващи силата си. Знаеха, че стига да пожелаят, могат да изпратят тази незначителна планета в небитието само с едно помръдване на пръстите или ноктите си. Не обръщаха много внимание на лорд Шлейм, а си шушукаха един друг за клюки и скандали, станали в периода от последната им среща. Бяха доказателство, физически, за това какво става, когато различни генетични линии, произлезли от различни корени, се развият до етапа на разумни същества.

Встрани от тях седеше малкият сив човек. Беше пристигнал още един като него, но с по-хубав сив костюм. Те безмълвно наблюдаваха сър Робърт. Беше съвсем ясно, че нямат намерение да се намесват или да помагат оттук нататък.

Сър Робърт презираше дворяните. Винаги ги бе смятал за слаби, корумпирани и опасни. Но си даваше сметка, че отношението му не трябва да проличи.

— Ще продължим ли срещата? — каза той.

Пратениците се радвижиха, чуваха се най-различни отговори. Да, да свършваме с формалностите. Все има някаква причина за това да сме тук. Да свършваме и да си ходим — чака ме тържество за рождения ден на домашния ми гущер (забележката бе последвана от смях).

Всички вече бяха представили пълномощията си, признати от групата. Всички, с изключение на сър Робърт.

Лорд Шлейм бе седнал отпред така, че да може да се обръща към тях като техен лидер.

— В действителност не сме видели пълномощията на този… този… войник?, който свика срещата — каза той. — Предлагам да го отстраним като председателстващ и аз да заема мястото му.

Сър Робърт им пусна записа от диска. Беше на галски — език, който те не знаеха. Може би нямаше да признаят пълномощията му, ако сър Робърт не бе погледнал умолително към малкия сив човек и един от по-безпристрастните пратеници не го бе попитал дали той ги е признал. Малкият сив човек кимна. Отегчени, останалите също признаха пълномощията на сър Робърт.

Той въздъхна с облекчение, защото точно преди да влезе в залата бе получил съобщение, че вождът на клан Фергус е бил ранен при отблъскване на атака и не се знаеше дали може да получи потвърждение от Единбург.

— Боя се — каза лорд Шлейм, — че трябва да повдигна още един критичен въпрос. Как можем да бъдем сигурни, че тази малка планета може да си позволи дори незначителната сума, необходима за свикването на тази среща? Вашите превъзходителства сигурно не желаят да останат невъзнаградени и принудени да поемат разноските на свой гръб. Дали са гаранция за дипломатическите такси, но как да бъдем сигурни дали наистина ще ги платят? Лист хартия като свидетелство, че някой ни е длъжник, не пълни джоба.

Пратениците се засмяха на шегата, макар че беше съвсем елементарна.

— Можем да платим — каза сър Робърт.

— С огризки от мръсните чинии? — каза лорд Шлейм.

Последва още по-силен смях.

— С галактически кредити! — остро каза сър Робърт.

— Взети, без съмнение — каза лорд Шлейм, — от джобовете на нашите екипажи. Добре, както и да е. Вашите могъщи превъзходителства имат пълното право да обявят, че срещата може да продължи. Но аз лично смятам, че за представителите на такива всесилни соверени е дълг да участват в тази среща единствено с цел да определят условията на предаване и капитулация на определени люде, които…

— Замълчи! — изръмжа сър Робърт. Достатъчно го бе слушал. — Не сме тук, за да обсъждаме нашето предаване! Освен това има и други ангажирани планети и още не сме чули тяхното мнение!

— А, — каза лорд Шлейм, като спокойно въртеше скиптъра си, — но моята планета има най-много кораби тук — двойно повече от всички останали кораби, взети заедно. А и старшият офицер на тази „обединена полицейска сила“ случайно е толнеп. Четвърт адмирал Сноулетер…

— Е мъртъв! — изрева сър Робърт. — Неговият кораб „Плен“ е забит ей тук в езерото. Твоят адмирал и целият му екипаж вече са мърша.

— О, така ли? — каза лорд Шлейм. — Беше ми изскочило от ума. Случват се такива инциденти. Космическото пътуване е рисковано занимание. Сигурно им е свършило горивото. Но това ни най-малко не променя положението. Значи, в такъв случай капитан Рогодетер Сноул е старшият офицер. Току-що го повишиха. Старшият командир и най-голямото количество кораби си остават толнепски, което ми дава право да оглавя преговорите за предаването на вашия народ и планета, нападнали ни без никаква причина.

— Ние не сме изгубили войната! — яростно каза сър Робърт.

Лорд Шлейм повдигна рамене. Погледна пратениците, сякаш ги молеше да имат търпение с този варварин и провлечено каза:

— Разрешава ли ми събранието да уточня някои положения?

Да, разбира се, промърмориха те, искането е основателно.

Лорд Шлейм наведе глава над кръглата топка на върха на скиптъра си и сър Робърт бе шокиран от откритието, че това е замаскирано радио и толнепът през цялото време е имал връзка със своите военни кораби.

— А, — каза той и вдигна глава. Оголи отровните си зъби в усмивка и фиксира покритите си със стъкло очи върху сър Робърт. — Осемнайсет ваши главни градове са в пламъци!

Значи за това са подпалвали изоставени градове. За да създадат впечатление, че побеждават. Само за да всеят ужас и да спечелят точки при обсъждането на изхода от войната.

Сър Робърт понечи да каже, че това са изоставени градове, в които не е стъпвал човешки крак повече от хилядолетие, но лорд Шлейм продължи да настъпва.

— Всемогъщото събрание има нужда от доказателства. Моля, поставете на анализ тази следа!

Измъкна от основата на радиото малка нишка — копие на следа като тези, които получаваха от разузнавателните самолети.

— Няма да го направя! — категорично заяви сър Робърт.

Събранието изглеждаше леко шокирано. Започна да се промъква мисълта, че тази планета може би наистина губи.

— Възпрепятстването на доказателство — изсмя се лорд Шлейм — е престъпление, наказвано от този орган на властта с глоба. Предлагам да промените становището си. Разбира се, ако нямате съвременна техника…

Сър Робърт изпрати следата за анализ. Изчакаха и след малко донесоха куп снимки.

Бяха зрелищни цветни снимки от въздуха иа двайсет и пет потопени в пламъци градове. Огънят се издигаше на хиляди стъпки във въздуха и ако се прекараше пръст по десния ръб, за да се задейства звука, се чуваше пращене на пламъци, сгромолясване на сгради, прерязали сякаш с един замах от бушуващия пъкъл. Всяка снимка бе направена от такава височина, че най-добре да се види стихията на пламъците и унищожителния им ефект.

Лорд Шлейм ги раздаде на присъстващите. Снимките оживяха изпод любопитни лапи и ръце, обсипани в бижута.

— Предлагаме — каза лорд Шлейм — много либерални условия. Сигурен съм, че в нашия Дом на Плячката ще ме порицаят, че съм бил толкова либерален. Но съм воден от своята жалост и разбира се, думата ми тук има силата на закон за правителството. Условията ми са цялото население на планетата да бъде продадено в робство като обезщетение за щетите, нанесени ни от Земя в резултат на с нищо непровокираната от наша страна война. Дори мога да гарантирам, че ще бъдат третирани добре и повече от петдесет процента ще оцелеят при транспортирането. Другите участници във войната — ховините, джамбичуите, болбодите, дрокините и кириите — ще си разделят остатъка от планетата, за да посрещнат разходите си по тази война, в която е трябвало да защитават мирните си кораби след с нищо непровокираното нападение над тях. Кралят ви ще бъде заточен на Толнеп и дори ще му бъде предоставена просторна кула. Добри, справедливи условия. Твърде либерални, но ме тласка чувството ми на състрадание.

Останалите пратеници повдигнаха рамене. Струваше им се, че са били повикани тук само за да станат свидетели на някакво си подписване на капитулация след нищожна война.

Сър Робърт трескаво мислеше как да се измъкне от този капан. В началото на срещата му се стори, че на няколко пъти чу да се споменава за устройството за телепортиране. Но не можеше да каже със сигурност. На нищо сигурно не можеше да разчита в този момент. Беше уморен. Неговият крал бе ранен. Жена му може би бе мъртва. Всичко, което му идваше на ум, бе да скочи срещу това ужасно същество и да премери сили с отровните му зъби. Но знаеше, че такава постъпка пред очите на всички пратеници ще стопи и последните им слаби шансове за успех.

Като видя колебанието му, лорд Шлейм каза с остро, злобно съскане:

— Вие, земните, трябва да разберете, че тези могъщи лордове могат да подпишат споразумение за вашата капитулация! Вярвам, че другите участници в обединената сила са съгласни с моите условия.

Представителите на ховините, джамбичуите, болбодите, дрокините и кириите до един кимнаха и казаха, един след друг, че са съгласни с тези либерални условия. Останалата част от събранието само наблюдаваше. Някакъв местен диспут. Но бяха готови да подкрепят толнепите, ако това щеше да сложи край на това излишно губене на времето им.

— Аз дойдох тук — каза сър Робърт, — за да обсъждам вашата капитулация. Но преди да продължим с това, трябва да повикам моят изцяло упълномощен колега.

Даде сигнал в посоката, където знаеше, че се намира миникамерата и седна. Беше уморен.

Цялото това протакане го ядеше отвътре. Не разбираха ли тези позлатени и напудрени лордове, че докато се мотат в празни приказки, на бойното поле умират достойни хора! Но не, за тях това не бе спешно. Дори не ги интересуваше какво става.

Разбираше, че се е провалил. Надяваше се да не е провалил и шансовете на Джони.

Разбити надежди. Всичко сега бе в ръцете на Джони. Но какво би могло да направи горкото момче?