Брат Од

Двайсет и четвърта глава

След вдигането на новия манастир черквата на старото абатство не била затворена.

Два пъти дневно от хълма слизал свещеник, за да отслужи Светата литургия; половината сестри посещавали първата служба, другата половина — втората.

Покойният брат Константин шумно се подвизаваше в новото абатство и новата църква, въпреки че беше направил и две запомнящи се появявания без камбанни ефекти в училището. Беше се обесил на новата камбанария и неспокойният му дух вдигаше шум до небесата на същото това място.

Вслушах се в собственото си предупреждение към сестра Анджела и не излязох във виелицата, а минах по коридора на първия етаж до старото кило на послушниците и влязох в сакристията през задния вход.

Ако преди камбаните ми се струваха оглушителни, сега ми се сториха още по-оглушителни. Дъгообразните сводове отекваха не с веселото биене на камбани, не с коледни звуци на прослава, не с радостен сватбен звън. Това беше сърдитото буйство на бронзови езици, гневно дрънчене, адски тътен.

Минах покрай олтара и местата на хористите на мрачната светлина, която проникваше през цветните стъкла. Влязох през портата на светилището и избързах, плъзвайки се леко, защото бях по чорапи, по централната пътека на нефа8.

Бързината ми не означаваше, че очакваме с радостно нетърпение поредната среща с духа на брат Константин. Стълкновенията ми с него са приятни колкото трън в петата.

Тъй като изнасяше шумния си концерт тук, а не в църквата, където се беше самоубил, не беше изключено появата му да е свързана по някакъв начин със заплахата, надвиснала над децата от „Свети Вартоломей“. Досега практически нищо не бях научил за предстоящата беда и се надявах, че брат Константин може да ми даде един-два отговора.

Натиснах електрическия ключ в нартика и се озовах пред вратата на камбанарията, която монасите държаха заключена от страх, че някое от физически по-здравите деца може да се изплъзне от надзор и да стигне чак до тук. Изкачеше ли се догоре, можеше да падне от върха на кулата или да се плъзне по стълбите.

Когато превъртях ключа, внимателно си напомних, че съм по-защитен от едно дете. Нямах нищо против да умра — и да се събера със Сторми, било то в рая или във великото незнайно приключение, което тя нарича „служене“ — но не и преди заплахата за децата да е определена и неутрализирана.

Ако не успеех и този път, ако някои бъдеха пощадени, а други — не, както при огнестрелния купон в търговския център, вече нямаше как да се скрия в планински манастир в търсене на самота и умиротворение. Вече знаете какъв цвят хайвер се оказа това обещание.

Спираловидното стълбище на кулата не се отопляваше. Покритите с балатум стъпала бяха студени, но поне не бяха хлъзгави.

Стените резонираха като тъпан, по който бури и гръмотевици плющят с бичовете си. Докато се изкачвах, притисках ръка към извитата стена и почувствах как мазилката вибрира под ръката ми.

Когато стигнах до върха, зъбите ми тихо тракаха като трийсет и два камертона. Ушите ме боляха, косъмчетата на носа ми ме гъделичкаха. Усещах бученето на камбаните в костите си.

Това беше слуховато преживяване, което всеки хевиметъл рапсод9 е търсил цял живот: бронзови стени от звук, които се свличат в оглушителна лавина.

Пристъпих в ледения въздух на камбанарията.

Тук карильонът не беше с три камбани както в новото абатство. Кулата беше по-широка, камбанарията беше по-просторна от новата. Преди десетилетия монасите очевидно се изпитвали по-пищно и плътно удоволствие от биенето на тържествения звън, защото бяха построили карильон с пет огромни камбани на две нива.

Не бяха нужни въжета или манивели за залюляването на тези бронзови бегемоти. Брат Константин ги яздеше като каубой на родео, който подскача върху гърбовете на цяло стадо бикове.

Неспокойният му дух, черпещ енергия от чувството на безпомощно объркване и гнева, се беше превърнал във вилнеещ полтъргайст. Безплътна цялост, той задвижваше тежките камбани не с лостов механизъм, а с пулсиращи концентрични вълни, невидими, както и самият монах, за останалите хора, но не и за мен.

Докато пулсациите отекваха в камбанарията, провисналите бронзови форми диво се люлееха. Огромните им езици произвеждаха по-необуздан звук, отколкото създателите им вероятно са смятали за възможно.

Не можех да почувствам тези огромни вълни концентрична сила. Полтъргайстите не могат да навредят на жив човек било чрез докосване, било чрез излъчванията си.

Обаче ако някоя камбана се откъснеше от арматурата си, щеше да ме размаже като едното нищо.

Брат Константин е бил нежен и деликатен приживе, ето защо нямаше как да е озлобял в смъртта. Ако случайно ме наранеше, щеше да го налегне още по-силно отчаяние от това, което го бе обзело.

Въпреки прочувственото му разкаяние щях да си остана размазан.

Нагоре-надолу по карильона, нагоре-надолу по двете му нива — весело рипаше мъртвият монах. Макар че не беше чак демоничен, чувствам, че няма да съм несправедлив, ако го нарека подлуден.

Всеки блуждаещ дух е ирационален, защото е изгубил пътя си по вертикалата на свещения ред. Полтъргайстът е ирационален и изнервен.

Предпазливо обиколих площадката около камбаните. Те описваха по-широки дъги от обикновено, пречкаха се на пътеката и ме принудиха да се движа по ръба й.

Колоните поддържаха стряхата. В ясен ден между тях се разкрива гледка към новото абатство, възвишенията на Сиера и девствената необятност на горите й.

Виелицата скриваше новото абатство и гората. Виждах само каменните покриви и калдъръмения двор непосредствено под себе си.

Фъртуната пищеше както преди, но песента й не се чуваше от ехтящите камбани. Снежни фунии, понесени от вихъра, се гонеха в камбанарията.

Докато бавно го заобикалях, брат Константин усети, че съм пристигнал. Без да ме изпуска от очи, той скачаше от камбана на камбана като таласъм с расо и качулка.

Очите му изпъкваха гротескно, не като приживе, а какво бяха изхвърчали от орбитите си, когато беше увиснал на примката и трахеята му се беше скършила на две.

Спрях с гръб към една от колоните и разтворих широко ръце, сякаш питах: „Защо, братко? Какво печелиш с това?“

Макар че ме разбираше чудесно, брат Константин не желаеше да обуздае абсолютната безполезност на гнева си. Той извърна поглед от мен и заби камбаните още по-неистово.

Пъхнах ръце в джобовете си и се прозях. Приех отегчен вид. Когато брат Константин отново ме погледна, аз се прозях демонстративно, като актьор, който се обръща към задните редове, сякаш по този начин изразявах разочарованието си от него.

Ето го доказателството, че дори в най-отчаяните мигове, когато острият мраз ръфа костите и нервите се съсипват от страх какво ли ще им донесе следващият тур на часовника, животът не е лишен от известна комичност. Трябваше да се правя на мим заради шумотевицата.

Оглушителният грохот се оказа последният проблясък на гнева му. Концентричните вълни на силата престанаха да се излъчват от него и камбаните веднага забавиха ритъма си, описвайки все по-малки дъги.

Въпреки че дебелите ми чорапи бяха предназначени за зимни спортове, леденият студ от каменния под проникваше през тях. Зъбите ми затракаха, докато се мъчех да изобразя досада.

Скоро езиците загалиха бронза, произвеждайки нежни, чести и медни звуци, идеална музика за меланхоличните души.

Гласът на вятъра не се завърна с вой и рев, защото в горките ми травмирани уши още отекваше споменът за неотдавнашната какофония.

Като един от онези майстори на бойния тупаник в „Тигър и дракон“, които изящно можеха да скачат на покривите и да се приземяват, изпълнявайки въздушен балет, брат Константин се плъзна по камбаните и се приземи близо до мен.

Вече не беше с изцъклени очи. Лицето му имаше вида отпреди гибелната примка, макар че приживе навярно никога не е изглеждало толкова опечалено.

Тъкмо щях да го заговоря, когато забелязах движение в другия край на площадката, нечие мрачно присъствие, зърнато измежду извивките на смълчания бронз, очертано от приглушената светлина на този затиснат от снега ден.

Брат Константин проследи погледа ми и, изглежда, разпозна новопристигналия от малкото, което се виждаше. Въпреки че вече нищо на този свят не можеше да го нарани, мъртвият монах се сви сякаш от ужас.

Бях се отдалечил от стълбището и щом заобиколих камбаните, фигурата се озова между мен и единственият изход от кулата.

Докато излизах от състоянието си на временна глухота и докато фученето на вятъра се надигаше като хор от гневни гласове, фигурата изплува иззад прикритието на камбаните. Това беше монахът с черното расо, когото бях видял на отворената врата към стълбището, когато се сбогувах със сестра Мириам преди малко повече от двайсет минути.

Сега бях по-близо до него, но все още виждах само чернота под качулката му. Вятърът издуваше туниката му, но не разкриваше крака, а изпод ръкавите не се подаваха ръце.

Тъй като сега имах повече време да го огледам, забелязах, че одеждата му е по-дълга от тази, която братята носеха, и че се влачи по пода. Не беше ушита от груб плат като другите монашески туники и блестеше като коприна.

Той носеше огърлица от човешки зъби, нанизани като перли, в средата с висулка от три избледнели кости от пръсти.

Понесе се към мен. Въпреки че не възнамерявах да отстъпвам от позицията си, заотстъпвах назад, без повече желание да вляза в контакт с непознатия от мъртвия ми другар, брат Константин.