Четирийсет и пета глава

Деветгодишната Флоси от една година се намираше в „Свети Вартоломей“. Според сестра Анджела момиченцето беше сред малкото деца, които някога щяха да напуснат дома и да имат свой собствен живот.

Имената на табелката бяха:

ФЛОСИ и ПОЛЕТ.

Флоси ни чакаше сама.

Половината на Полет се характеризираше от кукли и всякакви момичешки дрънкулки. Тоалетката й беше в розово и зелено, а възглавничките по леглото — в розово.

Половината на Флоси контрастираше с изчистената си простота. Доминираха синьото и бялото, единствената украса бяха няколко постера с кучета.

Фамилията Баденблат говореше за германски или скандинавски корени, но Флоси имаше средиземноморски тен, черна коса и огромни черни очи.

Не бях виждал момиченцето преди, а може и да съм го зървал от разстояние. Гърдите ми се стегнаха. Веднага разбрах, че ще е по-трудно, отколкото си представях.

Когато пристигнахме, Флоси седеше на пода и прелистваше албум със снимки на кубета.

— Скъпа, това е господин Томас, човекът, който желае да говори с теб — каза сестра Анджела.

Усмивката й не беше усмивката, която помнех от друго време и място, но беше също толкова прекрасна; усмивка, будеща спомена.

— Здравейте, господин Томас.

Седнах по турски пред нея:

— Приятно ми е да се запознаем, Флоси.

Сестра Анджела приседна на ръба на леглото й, а Родион Романович стоеше сред куклите и финтифлюшките на Полет като мечка в къщичката на Златокоска.

Момичето носеше червени панталони и бял пуловер с апликация на Дядо Коледа. Имаше фини черти, вирнат нос, деликатна брадичка. Можеше да мине за елфида.

Лявото ъгълче на устата й висеше деформирано, а левият й клепач беше дръпнат надолу.

Момиченцето подпираше книгата на лявата си ръка, която беше свита като щипка на рак, сякаш Флоси нямаше кой знае каква полза от нея. Дясната й ръка отгръщаше страниците.

Приковах вниманието й. Погледът й беше прям и нетрепващ, изпълнен с увереност, придобит от горчив опит — качество, което бях виждал и преди в едни други очи с точно този оттенък.

— Значи обичаш кучета, а, Флоси?

— Да, но не обичам името си.

И да е имала някога говорни дефекти, предизвикани от мозъчно увреждане, сега те бяха преодолени напълно.

— И защо не? Флоси е хубаво име.

— Кравешко име — отсече тя.

— Да, вярно, чувал съм, че някои хора кръщават кравите си така.

— И звучи като марка конец за зъби.

— Като си помисля, май си права. Как предпочиташ да те наричам?

— Коледа — отвърна тя.

— Искаш да се прекръстиш на Коледа?

— Ами да. Всички обичат Коледата.

— Да, бе, как не се сетих.

— На Коледа се случват само хубави работи. Следователно, ако се казваш коледа, не може да ти се случи нищо лошо, а?

— Добре, дай да започнем отначало. Много ми е приятно да се запозная с теб, Коледа Баденблат.

— Ще си сменя и ф-фамилията.

— Какво ще избереш вместо „Баденблат“?

— Каквото и да е. Още не съм решила. Ще бъде име, подходящо за работа с кучета.

— Ветеринарен лекар ли искаш да станеш, когато пораснеш?

Флоси кимна:

— Да, ама не мога. — Посочи главата си и заяви с ужасяваща прямота: — Изгубих си акъла онзи ден в колата.

— На мен хич не ми изглеждаш глупава — глупаво изтърсих аз.

— Тц. Не съм тъпа, но за да станеш ветеринар, се изисква повече акъл. Обаче, ако работя много упорито и в-възстановя ръката си и крака си, мога да работя при ветеринар, нали се сещаш, да му помагам и тем подобни работи. М-мога да к-къпя кучетата, да ги подстригвам — неща от този род. М-много искам да работя с кучета.

— Значи си падаш по тях.

— О, направо ги обожавам.

Тя засия, докато говореше за кучетата, и очите й изгубиха нещо от уязвимостта си.

— Имах куче — каза. — То беше добро куче.

Интуицията ме предупреди, че евентуални въпроси за кучето й биха довели до отговори, които нямаше да понеса.

— За кучета ли дойдохте да си приказваме, господин Томас?

— Не, Коледа. Дойдох да те помоля за услуга.

— Каква услуга?

— Абе, най-забавното е, че не си спомням. Коледа, нали не възразяваш да ме почакаш малко?

— Ами не. Имам си книжка с кучета.

Изправих се.

— Сестро, може ли да поговорим?

Двамата с игуменката отидохме в другия край на стаята. Уверен, че не можем да го изхвърлим като мръсно коте — или куче — Романович се приближи до нас.

— Мадам — едва чуто прошепнах аз. — Какво е преживяло това момиченце… Какво е трябвало да изтърпи?

— Биографиите на децата не са за всички уши — рече тя и удостои руснака с многозначителен поглед.

— Може и да съм всякакъв — защити се Романович, — но не съм клюкар.

— Или библиотекар — добави сестра Анджела.

— Мадам, има някакъв шанс да узная какво ни се готви с помощта на момиченцето — и да спася всички ни. Но… ме е страх.

— От какво, Оди?

— От това, което момиченцето може би е трябвало да изтърпи.

Сестра Анджела размисли за момент.

— Живяла е заедно с родителите си, баба си и дядо си. Една нощ дошъл братовчед й. Деветнайсетгодишен. Проблемно момче. Надрусано с бог знае с какво.

Знаех, че сестра Анджела не е вчерашна, но не исках да чуя каквото имаше да ми каже. Затворих очи.

— Братовчед й застрелял всички. Стари и млади. После се… гаврил с Флоси. Била на седем.

Бива си ги тези сестри. От глава до пети в бяло, а се заравят във всемирната мръсотия, измъкват бисерите от нея и ги лъсват доколкото могат. С бистър поглед те отново и отново се гмуркат в калта — пратеници на надеждата, а ако изпитват страх — не го показват.

— Когато въздействието на наркотика отминало, младежът разбрал, че ще го хванат, затова поел по пътя на малодушието. Отишъл в гаража и отворил прозореца на колата колкото да пъхне вътре маркуча, който бил прикрепен към ауспуха. Прибрал Флоси при себе си. Не му стигало това, което й е причинил. Искал да я вземе със себе си.

Не стихват безсмислените бунтове, издигането на Аза над всичко, нарцисизмът, който вижда лицето на всяка власт единствено при съприкосновения с огледалото.

— И после се уплашил — продължи сестра Анджела. — Зарязал я в колата и набрал деветстотин и единайсет. Съобщил, че е извършил опит за самоубийство и дробовете му горят. Задъхвал се, докато молел за помощ. Седнал и зачакал пристигането на линейката.

Отворих очи, за да почерпя сила от нейната.

— Мадам, веднъж днес и веднъж вчера някой от Другата страна, някой, когото познавах, се опита да използва Джъстин като медиум, за да се свърже с мен. Вероятно искаше да ме предупреди за надвисналата беда.

— Разбирам. Мисля, че разбирам. Добре де, не разбирам. Приемам думите ти, Господ да ми е на помощ. Говори, говори.

— Умея да хипнотизирам с монета или медальон, или най-общо казано с нещо ярко. Един познат магьосник ме научи на този трик.

— С каква цел?

— Дете, което е било извадено от състояние на клинична смърт, може би представлява нещо като мост между този свят и следващото измерение. Отпуснато, в състояние на лека хипноза, то може да бъде гласът на някого от Другата страна, който не може да разговаря с мен чрез посредничеството на Джъстин.

Лицето на игуменката се помрачи:

— Но Църквата се противопоставя на всякакъв интерес към окултното. А и колко травмиращо може да се окаже подобно преживяване за детето?

Поех си дълбоко дъх и изплюх камъчето:

— Няма да го направя, сестро. Просто искам да знаете, че така може би ще науча какво ни се готви и може би трябва да хипнотизирам Флоси. Но съм твърде слаб. Твърде уплашен и твърде слаб.

— Не си слаб, Оди. Знаеш го много добре.

— Не, мадам. Сега се издънвам. Не мога… Коледа е толкова… сърцето й е преизпълнено с кучета… Не мога да го понеса.

— Нещо не ми е ясно. Какво премълчаваш, оди?

Поклатих глава. Чудех се как да обясня ситуацията.

Романович вдигна от леглото на Полет обточеното си с кожи палто и прошепна с глухо ръмжене:

— Сестро, нали знаете, че господин Томас е изгубил най-милото си.

— Да, господин Романович, известно ми е.

— Онзи ден господин Томас е спасил много хора, но не е успял да спаси нея. Тя имала черна коса, черни очи и кожа като на това момиченце.

Тези връзки бяха възможни само ако знаеше за загубата ми повече от изнесеното в пресата.

Очите му, както и преди, си оставаха загадка; животът му си оставаше затворена книга.

— Казвала се е Бронуен Луелин, но не обичала името си. Намирала, че Бронуен подхожда на елфида. Наричала се Сторми.

От загадка руснакът се беше превърнал в мистерия.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Наричала се Сторми, както Флоси иска да й викат Коледа. Като момиче Сторми била изнасилена от втория си баща.

— Никой не го знае — възразих аз.

— Малко хора го знаят, господин Томас — поправи ме той. — Няколко социални работници например. Стори не е страдала от умствени или физически увреждания, но както виждате, сестро, паралелите усложняват неимоверно ситуацията за господин Томас.

Неимоверно — точна дума. Неимоверно. Толкова неимоверно, че не ми хрумна никакъв отговор — банален или духовит, щипка кисел хумор или изтъркана шега.

— Да говори с изгубената любима чрез медиум, който му прилича на нея… ще е неимоверно трудно. За всеки би било неимоверно трудно. Той знае, че използването на Флоси като проводник може да я травмира, но ще се залъже, че травмата е нужна в името на всеобщото благо. Ала е безсилен заради вида й, състоянието й. Тя е невинна като Сторми, което я прави неприемлива.

Гледах как Коледа разлиства албума с кучетата.

— Сестро — подех аз, — какво ще стане, ако я използвам като мост между живите и мъртвите и това върне спомена за забравената смърт? Ами ако в резултат на преживяното остане с по един крак в двата свята и не успее да постигне тук мир и завършеност? Вече са я използвали и захвърлили като непотребна вещ. Недопустимо е да я използваме отново, все едно с какво оправдание. Недопустимо е.

Романович измъкна един портфейл от палтото, метнато на ръката му, разгъна го така, че да зърна ламинираната служебна карта, но не ми я показа веднага.

— Господин Томас, ако ви се налагаше да прочетете досието ми от двайсет страници, изготвено от най-опитните анализатори на разузнаването, щяхте да узнаете за мен всичко, което си струва и цял куп неща, които не представляват интерес дори за родната ми майка, която ме обичаше безумно.

— И която е била професионален убиец.

— Правилно.

— Извинете? — намеси се сестра Анджела.

— Майка ми беше също така и концертираща пианистка.

— Вероятно е била и главен готвач.

— Всъщност сладкарството го усвоих от нея. Господин Томас, след като прочетох досието ви от двайсет страници, реших, че сте ми ясен, но се оказа, че не знам почти нищо важно за вас. Нямам предвид само за… дарбата ви. Искам да кажа, че не знаех що за човек сте.

Изведнъж се оказа, че руснакът е доста ефикасен лек срещу меланхолия. Настроението ми скочи.

— С какво се занимаваше баща ви, сър?

— Приготвяше хората за последния им път.

За сега не бях забелязал душевен смут у сестра Анджела.

— Семеен занаят, значи. Сър, защо толкова директно нарекохте майка си професионален убиец?

— Нали разбирате, строго погледнато, професионалният убиец се занимава с високопоставени личности, обикновено свързани по някакъв начин с политиката.

— Докато погребалният агент не е толкова придирчив.

— Но не е и безразборен в избора си, господин Томас.

Освен ако сестра Анджела не беше редовен посетител на тенис мачовете, на следващата сутрин вратът й щеше да е схванат.

— Сър, обзалагам се, че баща ви е бил гросмайстор.

— Има една-единствена национална титла.

— Бил е погълнат от кариерата си на погребален агент?

— За съжаление не. Петгодишната присъда „лишаване от свобода“ го завари в разцвета на активната му състезателна дейност.

— Ама че кофти.

Докато ми представяше служебната си карта с холограмни стикери, която беше измъкнал от портфейла си, Романович заговори на сестра Анджела:

— Това са старите ми грехове от времето в Съветския съюз, които са признати и изкупени. Отдавна съм на страната на истината и справедливостта.

— Национална агенция по сигурност — прочетох аз.

— Правилно, господин Томас. След като наблюдавах отношението ви към Джейкъб и към малкото момиченце тук, реших да ви взема под крилото си.

— Трябва много да внимаваме, сестро. Може би ще ни сграбчи под крилото си както орел — плячката си.

Тя кимна, но не личеше да разбира нещо от ставащото.

— Трябва да поговорим насаме — каза Романович, докато му връщах служебната карта.

— Първо искам да разменя няколко думи с момичето.

Когато отново седнах на пода до Коледа, тя вдигна поглед от книжката си и каза:

— Х-харесвам и котките, ама те не са кучета.

— Определено — съгласих се аз. — Виждала ли си някога група котки, достатъчно силни, за да теглят шейна?

Коледа си представи група котки, впрегнати като кучета, и се разкикоти.

— Пък и кога някое коте ще се хване да тича след топките за тенис?

— Никога.

— А и кучетата никога не дъхат на мишки.

— Пфу! Дъхът на мишки!

— Коледа, ти наистина ли желаеш да работиш с кучета някой ден?

— Наистина. Мога да правя страхотни неща с кучета.

— Трябва да продължаваш с рехабилитацията, да укрепваш колкото се може повече ръката и крака си.

— Ще б-бъда както преди.

— Това се казва дух.

— Трябва да възстановя м-м-мозъка.

— Ще поддържам връзка с теб, Коледа. Ако още искаш да правиш страхотни неща с кучета, когато пораснеш и си готова да поемеш по своя път, имам един приятел, който може да ти осигури такава работа.

— Каква работа? — Очите й се отвориха широко.

— Решението за това предоставям на теб. Докато растеш и заякваш, трябва да измислиш най-страхотните неща, които може да се направят с кучета.

— Имах си добро куче. Казваше се Ф-Фарли. Опита се да ме спаси, но Джейсън и него застреля.

Говореше за ужаса по-безстрастно, отколкото аз бих могъл. Всъщност чувствах, че още една дума и ще се разкрещя.

— Един ден ще имаш кучета колкото ти душа иска. Ще живееш сред море от щастливо размахвани опашки.

Макар че преходът от Фарли към кикот й беше непосилен, коледа се усмихна.

— Море от щастливо размахвани опашки — щастливо повтори тя и усмивката не слезе от лицето й.

Протегнах ръката си:

— Сделка?

Тя сериозно обмисли предложението ми, кимна и пое ръката ми.

— Сделка.

— Преговорите с теб ме изпотиха, Коледа.

— Така ли?

— Капнах. Ти просто ме скъса. Не зная на кой свят се намирам. Чернее ми пред очите. Краката ми са уморени, ръцете ми са уморени, дори косата ми е уморена. Нуждая се от дълга дрямка и наистина, ама наистина от пудинг.

— Пудинг ли? — ухили се тя.

— Така ме изтощи, така ме изпоти, така ме изцеди, че дори не мога да дъвча. Зъбите ми са уморени. Даже са заспали. Мога да ям само пудинг.

— Колко си глупав! — ухили се тя.

— И преди са ми го казвали — уверих я аз.

Понеже с Романович се нуждаехме от място, в което бодасите нямаше да дебнат, сестра Анджела ни отведе в аптеката, където сестра Корин разпределяше вечерните дози лекарства в картонени чашки с имената на малките пациенти. Тя се съгласи да ни остави насаме.

— Добре — каза игуменката, щом вратата се затвори след сестра Корин. — Кой е бащата на Джейкъб и защо е толкова важно?

С Романович се спогледахме и изрекохме в един глас:

— Джон Хайнеман.

— Брат Джон? — В гласа й се долавяше съмнение. — Нашият благодетел? Комуто дължим цялото си богатство?

— Не сте видели юберскелета, мадам. Видите ли го, ще разберете, че няма кой да е освен брат Джон. Той иска да убие сина си и може би всички тях, всички деца тук.

Загрузка...