Брат Од

Трийсет и седма глава

Бялото като мъх небе сякаш внасяше по-малко светлина в деня от снежния юрган, покрил всичко, като че ли слънцето умираше и земята бавно раждаше ново, макар и студено слънце, което осветяваше малко и не топлеше никак.

Брат Юмрука караше по следите на коварния мним библиотекар, поддържайки безопасна дистанция, а аз се бях настанил до него като секюрити. Осемте братя с принадлежностите си заемаха втория, третия и четвъртия ред на дългия джип.

Може би си мислите, че в джипа е било тихо и си представяте всички пътници било потънали в безмълвна молитва, било унесени в размисъл върху състоянието на душите си, било задълбочени в планове да укрият от човечеството, че Църквата е организация от извънземни, решени да завладеят света чрез налагането на психоконтрол, мрачна истина, която е била известна на господин Леонардо да Винчи, както можем да съдим по най-прочутия му автопортрет със станиолена пирамида на главата.

В ранния следобед Малкото мълчание трябва да се спазва, доколкото работата го позволява, но днес братята бяха словоохотливи. Притесняваха се за изчезналия си събрат Тимотей и се тревожеха, че някакви незнайни злодеи кроят лошо на децата. Бяха изпълнени с боязън и смирение, но в същото време се вълнуваха, че може би са призовани за смели защитници на онеправданите.

— Од, всички ли ще умрем? — попита ме брат Алфонс.

— Надявам се, че никой няма да умира.

— Ако всички загинем, рейтингът на шерифа ще падне.

— Убягва ми смисълът на тази висша математика — подсмихна се брат Рупърт. — Какво ще ни грее рейтингът на шерифа, ако сме мъртви?

— Уверявам те, братко — тържествено заяви Алфонс, — не съм целял внушението, че масовата ни смърт е приемлива цена за поражението на шерифа на следващите местни избори.

Обади се брат Куентин, който някога първо е бил квартален полицай, а после детектив от следствието:

— Оди, кои са тия изверги?

— Още не знаем със сигурност — казах аз, обръщайки се към него. — Обаче усещаме, че нещо се задава.

— С какво разполагате? Очевидно с нищо конкретно, за да впечатлите шерифа. Заплахи по телефона ли?

— Телефонните линии са прекъснати — уклончиво отвърнах аз, — така че засега нека оставим телефоните на мира.

— Гледаш да изклинчиш, а? — хвана ме брат Куентин.

— Гледам, сър.

— Хич не ти се удава.

— Правя всичко по силите си, сър.

— Трябва да знаем вражето име — отсече брат Куентин.

— Името го знаем. Името му е легион14 — каза брат Алфонс.

— Нямам предвид името на крайния ни враг — сопна се Куентин. — Од, нали не отиваме на поход срещу Сатаната с бейзболни бухалки?

— Ако това е Сатаната, не съм доловил мириса на сяра.

— Пак се измъкваш.

— Тъй вярно, сър.

— Какво има да го увърташ, Од? — обади се брат Августин от третия ред. — Всички знаем, че няма как да е Сатаната. Сигурно са някакви небогоугодни фанатици, това ще да е.

— Войнстващи атеисти — подхвърли някой отзад.

— Ислямофашисти — отзова се още един брат от четвъртия ред. — Президентът на Иран каза: „Светът ще стане по-чист, когато няма неверници, почитащи съботата като свещен ден. Когато всички пукнат, ще изтребим и неделната сган.“

— Напразно си дерете гърлата — намеси се брат Юмрука иззад волана. — Стигнем ли до училището, абат Бернар ще реши какво да ви каже и какво не, знам си го.

Изненадано посочих джипа пред нас:

— Абатът там ли е?

Юмрука сви рамене.

— Той настоя, синко. Може и да тежи колкото мокро коте, но е полезен за трима. Нищо на този свят не мож’ уплаши абата.

— Не съм толкова сигурен — прошепнах аз.

Брат Куентин от втората редица постави ръка на рамото ми и се върна на главния въпрос като ченге, вляло и кипяло в методиката и тактиката на разпита:

— Од, казвам само, че трябва да знаем вражето име. Не сме отряд опитни войни. Ако не знаем срещу кого се изправяме, така ще се изнервим, когато нещата опрат до кокала, че като нищо ще се изпотрепем с бухалките.

— Не ни подценявай, братко Куентин — ласкаво го укори брат Юмрука.

— Може би абатът ще благослови бухалките — предложи брат Кевин от третия ред.

Брат Рупърт изрази скептицизма си:

— Съмнявам се, че абатът ще намери за уместно да благослови бухалките за победа на бейзболния ни отбор, камо ли за пръскането на мозъци.

— Определено се надявам, че няма да пръскаме ничий мозък — отговори брат Кевин. — Самата мисъл ме поболява.

— Нисък замах — посъветва го брат Юмрука — и прас! По коленете. Строшиш ли и колената, отстраняваш непосредствената опасност, но не причиняваш трайни увреждания. Възстановяването е пълно. В повечето случаи.

— Изправени сме пред сложна морална дилема — каза брат Кевин. — Длъжни сме, разбира се, да защитим децата, но в трошенето на колене няма и йота от теологията на християнството.

— Христос със собствените си ръце е изхвърлил търговците от храма — напомни му брат Августин.

— Да, но никъде в Светото писание не се споменава, че междувременно им е строшил коленете.

— Може би наистина ще умрем всички — повтори брат Алфонс.

— Не те е разтревожило заплашително обаждане. — Ръката на брат Куентин все още лежеше на рамото ми. — Може би… Да не си открил брат Тимотей? Това ли е, Од? Жив или мъртъв?

Точно сега нямах намерение да им разказвам, че съм го открил едновременно жив и мъртъв, както и че внезапно Тим се е превърнал в нещо друго.

— Не, сър, нито жив или мъртъв — отвърнах му.

— Пак ми клинчиш. — Очите на Куентин се присвиха.

— Но как ви хрумна, сър?

— Издаваш се.

— Какво?

— Всеки път, когато гледаш да изклинчиш, лявото ти око се свива в тик. Тикът ти е птиченцето, което ми издава кога се измъкваш.

Видях Бу, който весело се носеше по снежната пъртина тъкмо когато извръщах глава, за да скрия тика си от орловия взор на брат Куентин.

Зад ухиленото кучешко лице се показа Елвис, който не оставяше следи в снега. Той подскачаше като палаво хлапе и високо размахваше ръце във въздуха, както правят някои евангелисти с претенции за божие осенение, докато крещят „Алилуя!“.

Бу зави по изринатата алея и бодро препусна по ливадата. Елвис хукна подире му с ликуващ смях. Рокерът и купонясващото куче се скриха от погледа ми, без да дърпат опашката на снежния лъв и без той да ги закача.

Често ми се ще да не бях се раждал с особените си дарове на интуицията и прозрението, мечтая си тъгата, която те загнездиха в сърцето ми, да разпери криле и да отлети като птица, желая да залича спомена за всичко свръхестествено, което съм видял, и да си бъда онова, което съм си по принцип — едно обикновено момче, душа в морето от души, която плува през дните към надеждата си за благословено убежище, неприкосновено за страха и болката.

Има обаче дребни мигове на щастие, в които товарът става поносим: мигове на върховна радост, на неописуема красота, на чудо, което изпълва духа с благоговение, или в конкретния случай с всепроникваща омая, от която светът изглежда по-добро място, отколкото е; предлага ми се мимолетен изглед към Райската градина, която така глупаво сме проиграли.

Въпреки че Бу щеше да остане с мен в бъдните години, Елвис скоро щеше да ме напусне. Обаче образът на двама им — надбягващи се в луд възторг по снежния хълм — няма да се заличи, докато съм жив, а и след това.

— Синко? — в гласа на Юмрука личеше любопитство.

Осъзнах, че се усмихвам в момент, когато усмивката не е най-подходящото нещо.

— Сър, струва ми се, че Кралят най-сетне е готов да се изнесе от онова място на Лоуни Стрийт.

— Хотелът на разбитите сърца.

— А-ха. Никой не го е виждал да пее в петзвездните бардаци.

Юмрука грейна:

— Хей, супер!

— Супер — съгласих се аз.

— Колко ли ти е гот, че си разтворил райските двери за него.

— Не съм ги разтварял. Просто му показах къде е бравата и как да я завърти.

— За какво си говорите двамцата? — обади се от задната седалка брат Куентин. — Не ви хващам мисълта.

— Времето, сър. Времето е в нас и ние сме във времето. Всички ще го последваме след време.

— Кого?

— Елвис Пресли, сър.

— Предполагам, че лявото ти око ще се скъса от тикове.

— Човек предполага, Господ разполага.

— А, няма тикове — намеси се Юмрука.

Бяхме изминали две трети от пътя между новото абатство и училището, когато от фъртуната изникна една щрако-тракаща, страховито-олюляваща се, змиегънеща се изненада от кости.