Брат по съдба

Глава девета

Тук стигам до един от по-нещастните епизоди в мемоарите ми, сиреч първата ми женитба. Кратък и безрадостен, този брак сега ми изглежда толкова далечен, че трудно си спомням подробностите. И все пак той имаше важни последици и затова няма как да не го включа в разказа си.

Тя се казваше Гунхилдур. Беше четири години по-голяма от мен, по-висока с половин глава и склонна към напълняване, с млечна, бледа кожа, забележително красива руса коса и бледи сини очи, изпъкнали, когато се ядосаше. Баща ѝ беше средно заможен селянин от северозападната област, и макар и далеч да не ме одобряваше за зет, знаеше, че не би могъл и да се надява на по-добър. Дъщеря му, третата от общо пет, наскоро се бе развела по причини, които така и не открих. Може би следваше да приема това за предупреждение и да бъда по-предпазлив, тъй като — както сам щях да се уверя — за нордическите жени е лесно да се разведат, а един развод може да излезе скъпо за мъжа.

Преди да се сключи исландският брак, се уговарят две зестри. Едната е от женска страна, и цели да помогне на двойката да се установи самостоятелно и в случай, че бракът се провали, се връща на булката. Обратно, зестрата на съпруга, мундура, представлява обща собственост и в случай на развод може да остане у съпругата, ако тя докаже, че вината е на съпруга.

Защо се ожених? Предполагам, защото и Гретир, и Снори Годи, който минаваше за много умен мъж, ме посъветваха да го направя. Дълбоко в себе си обаче признавах, че съм самотен след завръщането на Гретир при семейството му. А и Снори се зае да ми намери жена, или бях, общо взето, лишен от избор. Като много мъже, наближаващи зенита на престижа и властта си, Снори не можеше да се въздържи да се бърка в делата на околните, колкото и незначителен да бяха те.

А аз определено бях незначителен. Незаконороден и на две години отпратен от майка ми при баща, който се бе оженил повторно и почти не ми обръщаше никакво внимание, не можех да предложа на бъдещата си съпруга нито пари, нито бляскаво бъдеще. Нито пък би било разумно да ѝ казвам, че съм кръвен брат с най-прочутия разбойник на острова. Затова тихомълком оставих Снори да води преговорите вместо мен. Предполагам, че репутацията му на най-изтъкнат старейшина в областта бе в моя полза, а може и да имаше някакво тайно споразумение между него и Одун, бащата на Гунхилдур. Каквато и да бе истината, Снори ме покани да живея в дома му, докато уреди подробностите. Всичко вървеше гладко, докато не стигнахме до мундура. Старият Одун, най-стиснатият и надут мъж, който съм срещал, попита каква цена съм готов да платя за, както я нарече, „прелестната“ му дъщеря. Ако Одун се бе държал по-добре с мен, щях да кажа, че съм без пукната пара и бракът щеше да пропадне. Аз обаче глупаво предложих моят дял да е под формата на скъпоценен камък, толкова рядък, че никой не е виждал такъв в Исландия. Одун в началото бе скептично настроен, после — любопитен и накрая, когато разтопих недодяланата оловна птица и извадих рубина, изумен.

Още по-голямо бе въздействието на рубина върху дъщеря му. В мига, в който го видя, Гунхилдур реши, че трябва да го има и да се фука с него пред сестрите си. Той бе нейният начин да им върне за годините злобни забележки за свадливия ѝ нрав. А както баща ѝ прекрасно знаеше, наумеше ли си Гунхилдур нещо, нищо не можеше да я спре. И последните възражения на Одун се стопиха и той се съгласи с брака ни. Бъдещите ми тъст и тъща щяха да ни дадат за зестра едно малко отдалечено стопанство; моят мундур бе камъкът. В последния момент дали защото мисълта да се разделя с талисмана си и спомените, които ми навяваше за Англия, бе твърде болезнена, или заради някакво предчувствие, но се споразумях с Гунхилдур и баща ѝ в случай, че бракът ни се провали, да откупя камъка, заплащайки в брой равностойността на фермата. Рубинът бе оценен на двадесет марки сребро, сума, която помрачи живота ми с години напред.

Сватбата бе толкова скромна, че едва бе отразена от съседите. Не присъстваше дори Снори. Той беше на легло с треска. Гунхилдур се наконти само за да покаже огнения рубин. Стреснат открих, че церемонията ще се проведе от пътуващ свещеник, един от нароилите се „свети“ люде, които пътуваха от стопанство на стопанство подмамваха жените да приемат християнството и кръстят децата и не спираха да сеят хули срещу „варварската стара вяра“, според тях. На сватбената церемония аз разбрах, че жена ми е християнка за връзване. Потеше се до мен в сватбената премяна и с немелодичния си глас отвръщаше на въпросите с такава набожност, че явно вярваше на всяка дума на свещеника. От време на време забелязах и че собственически погалва увисналия между внушителните ѝ гърди рубин.

Сватбеното пиршество, организирано от тъста ми, бе на границите на мизерията; двамата със съпругата ми бяхме съпроводени до новия ни дом от малка група роднини, които после ни оставиха сами. По-късно същата вечер Гунхилдур категорично ми даде да разбера, че всякакви плътски отношения помежду ни са немислими. Отдала се била на Христос, уведоми ме надуто, и контактите с езичник като мен я отблъсквали. Не направих опит да оспоря решението ѝ. На път за фермата бях обмислял именно факта, че този брак е вероятно най-голямата грешка, която съм правил в живота си.

Нещата не потръгнаха и впоследствие. Скоро разбрах, че сватбеният дар, фермата, е крайно самоцелен. Намираше се твърде далеч от къщата им, за да я обработват сами, а тъстът ми бе прекалено стиснат да наеме човек да живее на място и я управлява, и твърде ревнив да позволи на съседите да наемат земите и пасищата. Явно бе решил, че един смирен зет е идеалното решение. От мен се очакваше да стегна стопанството и да му предавам една значителна част от сеното, месото и сиренето, които изкарам. С други думи, бях негов слуга.

Самата Гунхилдур не възнамеряваше да прекарва много време там с мен. След като се бе сдобила със съпруг или по-скоро, докопала огнения рубин, тя се върна към предишния си живот. Трябва да ѝ призная, че беше опитна домакиня, бързо почисти запуснатата от няколко години ферма и в общи линии я направи обитаема. След това обаче започна да прекарва все повече и повече време при баща си. Оставаше да пренощува там с извинението, че е твърде далеч, за да се връща в собствения си дом или ходеше на гости на глутницата си приятелки, от които ти настръхваше косата. Всички бяха скорошни, страстни християнки и основна част от времето си прекарваха да се поздравяват една друга с предимствата на новата вяра и да се оплакват колко изостанали са другите, на които сега гледаха отвисоко.

Трябва да призная, че ако си стоеше повече у дома, Гунхилдур щеше да ме намери за определено незадоволителен ратай. Бях напълно непригоден за земеделска работа. Намирах за потискащо всяка сутрин да ставам и се захващам за едни и същи сечива, да утъпквам все същите пътеки, да подкарвам все същите животни, да вадя слама от все същата купа, да поправям все същата паянтова барака и се връщам във все същото твърдо легло, което за моя радост, не трябваше да деля с никого. Честно казано, предпочитах Гунхилдур да отсъства, защото я намирах за повърхностна, отегчителна и невежа. Сравнявах я с Елфгифу и с мъка сдържах сълзите от отчаяние. Гунхилдур имаше нечовешка дарба да прекъсва мислите ми с убийствено банални забележки, а единственият ѝ интерес към околните явно се основаваше на финансовото им състояние, светоглед, който без съмнение бе възприела от сребролюбивия си баща. За да си отмъстя, аз вършех колкото се може по-малко работа.

Другите фермери в областта, все работливи мъже, естествено ме смятаха за непрокопсаник и отбягваха компанията ми. Затова вместо да наглеждам добитъка и кося сено за зимата, аз ходех при моя учител Транд. Някогашният ми наставник в старата вяра живееше само на половин ден път. Сравнен с побелелия Снори, го намерих забележително непроменен; още бе кокалестият, стегнат мъж, който помнех, обличаше се семпло и живееше простичко в малката си колиба с окачените по стената чуждоземски трофеи.

Транд бе чул за завръщането ми и ме посрещна с истинска топлота. Не дошъл на сватбата, обясни, защото му било трудно да издържа на дърдоренето на толкова много християни.

Лесно се върнахме към старата рутина на учител и ученик. Когато казах на Транд, че съм станал поклонник на Один — пътешественика и търсача на знания, той предложи да наизустя Хавамал, песента на Один.

— Нека Хавамал те води — ми каза. — В думите на Один ще откриеш мъдрост и утеха. Твоят приятел Гретир, например, иска да го запомнят. Ето какво казва Один по въпроса:

В друг един ден, когато коментирах кисело Гунхилдур и разочарованието си от поведението ѝ, Транд не закъсня да изрецитира друг от стиховете на Один:

Това ме подтикна да попитам дали самият той се е женил.

Транд поклати глава.

— Не. Мисълта за женитба никога не ми се е нравела, а и когато бях на възраст за женене, бракът не ми бе позволен.

— Как така „позволен“?

— Фелагът, братството, го забраняваше.

— Какво братство? — попитах с надеждата да науча нещо за забуленото в тайна минало на Транд.

Но той само каза:

— Най-великото от всички братства, поне по онова време. Беше в разцвета на славата си.

В случаи като този имах чувството, че Транд усеща как вярата му е в предсмъртна агония и че една цяла ера приближава края си.

— Мислиш ли, че Рагнарок, денят на страшния съд, е близо? — попитах.

— Още не сме чули Хеймдал, часовоя на боговете, да надуе Гялахорн и обяви приближаването на силите на хаоса — отговори той, — но се страхувам, че дори бдителният Хеймдал може да не забележи по-непосредствената опасност. Слухът му е толкова остър, че чува как расте тревата, зрението — толкова силно, че вижда на стотици левги във всяка посока, денем и нощем, но Хеймдал може би не си дава сметка, че истинското разрушение често приближава крадешком, и под прикритие. Хората на Белия Христос са също толкова страховити, колкото гигантите, троловете и стихиите, предсказани в миналото.

— Не можем ли да направим нещо?

— Не е възможно да се промени съдбата, нито да се опълчиш срещу природата — отговори той. — В началото мислех, че християните и староверците имат достатъчно допирни точки, за да живеят заедно. И те, и ние вярваме, че произлизаме от един мъж и една жена. За християните това са Адам и Ева, за нас — Аск и Ембла, на които Один вдъхнал живот. Но опре ли въпросът до отвъдното, вижданията ни коренно се различават. Християните ни наричат мръсни езичници, защото ядем конско месо и принасяме в жертва животни. А за мен няма по-мръсна постъпка от това, да превърнеш един воин в храна за червеите. Воинът заслужава погребална клада, която да изпрати духа му във Валхала, на вечен пир, докато не дойде време да се присъедини към бранителите в деня на Рагнарок. Опасявам се, че ако воините продължат да приемат вярата на Белия Христос, една много жалка армия ще последва Один, Фрей и Тор във великата битка.

През цялото това лято и есента до мен долитаха слухове за кръвния ми брат Гретир. Подвизите му бяха основната тема за разговор на селяните в областта. Когато и да се отбиех при тъста си, за да обсъдим напредъка ми по фермата, той ме гощаваше с последния епизод от делата на Гретир. Само клюките на Одун правеха тези посещения поносими. Гретир ми липсваше, макар и много да внимавах да не издам, че познавам „прокълнатия престъпник“, както го наричаше Одун. Научих, че Гретир е успял да се види с майка си, без другите в къщата да разберат. Отишъл във фермата по тъмно, през една странична врата, и по неосветения коридор, опипом, стигнал до стаята ѝ. Тя с майчина интуиция познала прокрадващия се в тъмното странник. След поздравите му разказала ужасяващи подробности как по-големият му брат Атли бил убит от Торбьорн Вола и хората му. Гретир се скрил в дома на майка си, докато със сигурност научил, че Торбьорн е сам с ратаите във фермата си.

— И знаеш ли какво направил тогава онзи негодник? — попита Одун, сумтейки от възмущение. — Отишъл право във фермата на Вола, посред бял ден, с шлем на главата, дълго копие в ръка и онзи негов лъскав меч на кръста. Нападнал Вола и сина му както прибирали ранното сено. Те веднага разпознали Гретир и разбрали за какво е дошъл. За щастие също били взели оръжията си. Торбьорн и момчето му измислили според тях сигурен план. Вола щял да нападне Гретир, за да му отвлече вниманието, докато синът му, въоръжен с топор, се промъкне зад разбойника и го удари в гръб.

— И проработил ли планът?

Тъстът ми изръмжа самодоволно, като всеки разказвач, хванал слушателите за гърлото.

— Почти — каза. — Една слугиня видяла всичко. Гретир спрял, седнал на земята и започнал да човърка нещо по копието си. Очевадно махал иглата, която придържа острието към дръжката. Не искал в случай, че пропусне целта, Вола да изтегли копието от земята и го използва срещу него. Но когато метнал оръжието по Вола, острието се отделило прекалено рано и дръжката безобидно прелетяла край жертвата. Така Гретир останал само с меч и малък щит срещу големия мъж и момчето. Вола не е получил прякора си току-така, или нещата сега се обърнали срещу Гретир.

— Чувал съм, че Гретир не е от тия, дето бягат — казах аз.

— Така е. Приближил Вола, двамата хванали мечовете и започнали да се дебнат, обикаляйки в кръг. Момчето на Вола решило, че сега е моментът да се промъкне зад Гретир и да забие топора в гърба му. Тъкмо щял да нанесе удара си, когато Гретир вдигнал меча към Вола и засякъл момчето с крайчеца на окото си. Вместо да замахне с меча напред, продължил назад и го стоварил на главата на момчето. Черепът на малкия се сцепил като ряпа. Мезкду временно бащата видял своя шанс и се втурнал напред, но Гретир отбил удара с щита си и го цапардосал косо. Тоя Гретир е толкова силен, че мечът му минал право през щита на Вола, сякаш бил от слама, и поразил врага във врата. Убил го на място. Гретир веднага се върнал при майка си и ѝ съобщил, че е отмъстил за смъртта на Атли. Тя била във възторг и му казала, че е добър син, но най-добре да внимава, защото хората на Вола със сигурност ще потърсят възмездие.

— Къде е сега Гретир? — попитах, опитвайки се да не изглеждам твърде заинтригуван.

— Никой не знае — отговори Одун. — Отишъл при Снори Годи, искал да остане при него, но Снори го отпратил. Носи се слух, че сега Гретир се крие при някой от фермерите в Западните фиорди.

По-късно омразният ми тъст ме уведоми, че Гретир в крайна сметка се озовал в тресавищата, живеел както дойде и се прехранвал, като нападал местните стопанства и крадял овце. Местил се от място на място, обикновено сам, но понякога в компанията и на други един или двама престъпници.

Едва през пролетта отново видях Гретир, при това съвсем случайно. На път към Транд срещнах голяма група около двадесетина фермери. Веднага забелязах, че са силно развълнувани и за своя най-голяма изненада, мярнах сред тях Гретир. Водеха го в средата на въже, а ръцете му бяха вързали зад гърба.

— Ще ми кажете ли какво става? — попитах аз.

— Това е Гретир Силния. Най-после го заловихме — каза един от фермерите, червендалест мъж, облечен в дрехи от домашнотъкано платно. Стори ми се много доволен от себе си. — Един овчар го видял в тресавищата. Събрахме се и го издебнахме. Тормозеше ни с тези свои нападения, но прекали със самоувереността си. Когато го открихме, спеше. Успяхме да се промъкнем достатъчно, за да го надвием, макар и двама от нас да пострадаха тежко в суматохата.

— И къде го водите сега?

— Не можем да решим. Твърде силен и опасен е, и дори вързан, представлява заплаха.

Погледнах към Гретир. Стоеше с овързаните си на гърба ръце и каменно изражение на лицето. Не даде знак, че ме познава. Останалите фермери бяха спрели и продължаваха очевидно започнат отдавна спор дали да предадат Гретир на Торир от Гард и да приберат наградата, или да го отведат на съд при местния старейшина.

— Дайте направо да го обесим — каза някакъв селянин, съдейки по раната на лицето, един от мъжете, които Гретир бе ударил при залавянето си. — После ще отнесем тялото на Торир от Гард и ще приберем наградата. — Част от спътниците му измърмориха в знак на съгласие, но другите изглежда се колебаеха.

Не след дълго щяха да вземат решение и тогава вече нямаше да мога да им повлияя.

— Искам да се изкажа в защита на Гретир — извиках аз. — Плавах с него миналата година и ако той не беше на борда, корабът ни щеше да потъне. Той спаси живота ми и живота на другите моряци. Гретир не е престъпник, осъден беше на Алтинга, без да му се даде възможност да се защити. Обещавам да покрия щетите на тези от вас, които са пострадали от кражбите му. — Тук ми дойде вдъхновение. — Ще ви направи чест да пожалите живота му. Хората ще запомнят подвига и великодушието ви. Предлагам Гретир да се закълне да напусне завинаги тази област и да не търси мъст от никой от вас. Той е човек на честта и няма да престъпи думата си.

Спечелиха ги честта и славата. Във всеки селянин, без значение колко скромно бе стопанството му, се криеше частица от мечтата за чест и жаждата за слава, които сподели с мен Гретир. Събралите се приглушено обсъдиха предложението ми. Беше ясно, че за тях ще е облекчение да не трябва да си мърсят ръцете с живота на престъпника. Най-после — след дълго, неловко мълчание — говорителят им прие предложението ми.

— Добре, тогава — каза. — Ще го пуснем, ако обещае да се разкара и никога повече да не ни причинява неприятности. — Погледна Гретир и попита: — Даваш ли ни дума?

Гретир кимна.

Някой предпазливо разслаби въжето му и отстъпи назад.

Гретир разтърка китки, после дойде при мен и ме прегърна.

— Благодаря ти, кръвни братко — каза, преди да изчезне в посока към тресавищата.

Гретир удържа на думата си, напусна областта и заживя в една пещера от другата страна на тресавището. Що се отнася до мен разкритието, че съм негов кръвен брат, сложи край на спокойствието ми. Някои съседи ме гледаха с любопитство, други отдалеч ме заобикаляха, а Гунхилдур изпадна в истинска ярост, когато чу за случилото се. Не само съм неверник, крещеше, ами и съм се сдушил, с най-долните престъпници. Гретир бил семе на дявола, изчадие на Сатаната. Бил извратен и зъл. Чувала била, че е магьосник, и говорел с демони и таласъми.

Свикнал с дежурните клетви на жена си, не казах нищо и донейде изпитах облекчение, когато тя обяви, че за в бъдеще ще живее при родителите си и че ако продължа дружбата си с Гретир, сериозно ще се замисли за развод.

За яда на Гунхилдур немалка роля изигра обещанието ми да платя компенсация на ограбените от Гретир фермери. Истината е, че не можех да си позволя подобен жест. Бях без пукната пара и едва ли не ратай на тъста си. Гунхилдур беше истинска дъщеря на баща си и да ѝ измъкна пари, беше едва ли не невъзможно. Нямаше смисъл да я питам дали ще ми позволи да прибягна до общата ни собственост, а единственият ценен предмет, който някога съм притежавал — огненият рубин, — сега бе неин мундур, който не можех да заложа дори като гаранция срещу заем. В продължение на няколко дни след срещата с Гретир се надявах, че жертвите му няма да ми напомнят за даденото обещание и че никога повече няма да ги видя. Но макар и да бяха жадни за слава и чест, те си оставаха селяни и ценяха парите. На вратата ми цъфна цяла върволица мъже, твърдящи, че са ограбени от кръвния ми брат. Гретир пресрещнал един на пътя и откраднал коня му; на друг взел ценни дрехи; няколко твърдяха, че Гретир е откраднал добитъка им. Естествено нямаше как да разбера дали казват истината. Бях сигурен, че силно раздуват размера на загубите си, но за да извоювам свободата на Гретир, аз призовах чувството им за чест, а след такъв красив жест не вървеше да се пазаря. Озовах се изправен пред сума, която нямах надежди някога да изплатя.

Транд, разбира се, бе чул за случилото си. На следващото ми посещение в дома му забеляза, че съм оклюмал и попита за причината. Когато му казах, че се тревожа за дълговете си, той попита:

— И колко точно дължиш?

— Общо почти седем марки — казах.

Транд отиде до леглото си, бръкна отдолу и измъкна малко ковчеже. Когато отметна капака, пред очите ми се откри гледка, каквато за последно видях, докато работех за Бритмаер. Ковчежето бе пълно почти догоре със сребро. Монетите бяха малко; мярнах части от бижута и сребърни торкви, счупена сребърна чиния, половин сребърна брошка, няколко смачкани пръстена, всички безредно струпани така, както ги е захвърлил в сандъка Транд. От дните си на послушник разпознах част от сребърен кръст и — тук сърцето ми подскочи — бижу, по което имаше същите криволичещи букви, като по сребърните монети на любимата огърлица на Елфгифу.

— Знаеш как да използваш това, предполагам — попита Транд и измъкна някакъв предмет от купа. На пръв поглед реших, че е метално стило, каквото бях използвал на уроците по писане в манастира. Но Транд търсеше другите две части. Когато ги събра, се получи везна, подобна на тази, която използваше Бритмаер, но по-малка и създадена така, че да може да се разглобява и да е подходяща за пътувания.

Казвах колко точно дължа на всеки фермер, а Транд ровеше из съкровището си и ми подаваше да тегля разни предмети. Когато, на един-два пъти, не откри парче сребро, което да отговаря на сумата, с меча си отсичаше излишната част.

— Така го правехме на времето — обясни той, — когато деляхме плячката. Няма какво да се занимаваш с монети; една марка сребро си е една марка сребро, без значение дали на нея стои главата на краля.

Понякога дори е по-добра, помислих, спомняйки си фалшификаторите на Бритмаер.

Достатъчно тактичен бях да сдържа любопитството си как е събрал съкровището си. Казах само:

— Давам ти дума, че при първа възможност ще се отплатя за щедростта ти.

В отговор той ми каза:

— Това е подарък, Торгилс. На мен не ми върши работа заключено в сандъка. — След което отново цитира Хавамал:

Когато се разплатих и с последната жертва на Гретир, реших че е време да посетя кръвния си брат. Нямах представа къде да го открия. Тръгнах през тресавищата в посоката, в която той пое, след като го спасих от ядосаните фермери. Стана така, че Гретир, настанил се в една издигната на високо пещера, ме видя отдалеч и посрещна в подножието на хълма. Едва изкачихме почти отвесната скала към дома му. Беше увесил на входа сиво одеяло, в същия цвят като скалата; пещерата се различаваше едва когато застанеш на няколко крачки от нея. Вътре имаше огнище и място за спане, където бе метнал кожения си спален чувал и запасите суха храна. Вода за пиене черпеше от малко ручейче в подножието на скалата. При входа на пещерата имаше купчина големи колкото юмрук камъни; Гретир ми обясни, че ги е събрал за отбрана.

— Към пещерата има само един подстъп — каза, — и той е право нагоре по склона. Мога да отблъсквам нападателите с часове.

Забелязах в другия край на пещерата да се търкаля втори спален чувал.

— Чий е? — попитах.

— На един мъж на име Стув Червената брада. Обявен е извън закона, като мен. Отиде за храна. Скоро ще се върне.

Червената брада се върна вечерта със сушена агнешка плешка и мях суроватка, откраднати от някаква овчарска колиба. Изпитах опасения в мига, в който го видях. В него имаше някаква притворност, която ме накара да застана нащрек. Използвах случая, когато излезе за малко от пещерата, за да разпитам Гретир.

— Откога познаваш Стув? Имаш ли му доверие?

— Не напълно — отговори Гретир. — Знам, че има мъже, готови да ме убият заради обявената за главата ми награда. Миналата есен дойде един, твърдеше, че и той е извън закона и търси подслон. Една нощ се промъкна към мен, мислеше, че съм заспал. Стискаше кама, но аз се събудих навреме и успях да я изтръгна от ръката му. Накарах го да признае, че е наемен убиец и се е надявал да спечели наградата на Торир от Гард.

— Торир предлага за главата ти двадесет и четири марки сребро, семейството на Вола е обещало същата сума. Това е два пъти повече от най-голямата награда, някога предлагана за убит скогармадур.

— Е, онази отрепка не успя да я получи — каза Гретир. — Убих го със собствената му кама, отнесох тялото до най-близкото езеро, увесих по него камъни и го изхвърлих във водата.

— Защо тогава делиш пещерата с Червената брада? Може и той да гони парите от наградата.

— Готов съм да поема този риск — отговори Гретир. — Държа го под око. Предпочитам да имам другар, колкото и подозрителен да е той, отколкото да живея в тресавищата сам. Особено след залез-слънце.

Спомних си как при цялата си страховита слава Гретир се бои до смърт от тъмното. Знаех, че е безсмислено да го убеждавам, че детинският му страх може да изложи живота му на опасност.

А опасенията ми не бяха безпочвени. През следващите няколко седмици едва се свъртах във фермата на тъста си. Редовно носех на Гретир храна и дрехи; двамата сядахме при отвора на пещерата и аз му разказвах какво се е случило в околността. Семейството и приятелите на Гретир преговаряха с хората на Вола. И двете страни бяха съгласни, че смъртта на Вола заплаща смъртта на брата на Гретир Атли. Поддръжниците на Гретир дори бяха събрали достатъчно пари да платят щедра кръвнина на Торир от Гард за смъртта на синовете му. Но Торир отказал да бъде умилостивен; щял да се задоволи само с главата на Гретир.

На едно от тези посещения заварих пещерата празна. Беше топъл ден и предположих, че Гретир е отишъл да се изкъпе и изпере дрехите си на близкото езеро. Оставих вързопа с храната, която му носех и тръгнах да го търся. Езерото се падаше от другата страна на нисък хълм. Изкачих го и се озовах пред обрасло с тръстика езеро, с едно-две островчета в средата. Виждах Гретир да плува в дълбокото; Стув Червената брада бе доста по-близо до брега. Видях как изгази от водата, върна се към купчината дрехи и бързо се облече. В забързаните му движения имаше нещо подозрително. Видях го да вади меча си от ножницата и да се спотаява в засада сред папура. Разстоянието бе твърде голямо, за да извикам и предупредя Гретир, който вече приближаваше брега. Той се изправи в плиткото и като се улавяше за папурите, започна да гази по хлъзгавото езерно дъно. Беше гол; ясно бе, че точно този момент е чакал Червената брада може би от месеци. Гретир беше в ръцете му.

Червената брада изскочи от засадата си; видях проблясването на острието, когато замахна с все сила към Гретир. Гретир реагира учудващо бързо. Трябва да бе предугадил удара, защото с богатирски плясък се метна обратно във водата. Пропуснал целта си, Червената брада отново вдигна меч, но Гретир вече бе изчезнал. Над мястото, където се бе хвърлил във водата, още имаше вълнички; Червената брада проточи глава и зачака жертвата отново да изплува. Гледаше и гледаше; и аз като него започвах да се чудя къде се бави Гретир. За миг помислих, че може все пак да е ранен и да се е удавил. Нямаше как да видя дали по езерото има кръв. Водата беше кафеникава и мътна, и единствената следа от борбата бе едно голямо мръсно жълто петно, там където краката на Гретир размътиха тинята. Него загледа Червената брада и тъкмо то спаси кръвния ми брат.

Забелязах как папратите вляво от Червената брада помръдват, движението им описваше траектория от брега на езерото към мястото, където стоеше Червената брада. Мъжът нетърпеливо пристъпи напред, нагазвайки до колене във водата, все още стиснал меча с острието надолу, готов за удар. Но сега в опасност бе самият той. Обърнат бе с лице към езерото, готов да замахне, когато Гретир изскочи от папратите зад гърба му. Сетих се как глиганът изхвърча от храстите на онзи лов с Едгар. И тук атаката бе смъртоносна. Чисто голият Гретир се метна на гърба на Червената брада и го събори в езерото. Видях как с дясната ръка изтръгва меча от нападателя си, после с лявата превъртя Червената брада над водата и заби с все сила меча в корема му. Аз самият вече бягах надолу по хълма; сърцето ми лудо биеше, докато не се заковах до Гретир и силно го прегърнах. Червената лежеше мъртъв по лице на мястото, където бе възнамерявал да убие кръвния ми брат.

И пак аз бях разтърсеният от нападението. Гретир бе толкова свикнал с насилие и удари в гърба, че бързо дойде на себе си. Но гледката как на косъм избягна смъртта силно ме разтърси. Докато връщахме в пещерата, треперех от облекчение. Самозваният му убиец оставихме в езерото, за назидание.

— Ще бъде предупреждение за останалите — каза Гретир. — Скривалището ми бездруго е разкрито.

— Ще трябва да си намериш друго убежище — му казах. — Тресавището става твърде опасно. Рано или късно ще се озовеш обграден и изправен пред далеч по-многобройни сили.

— Знам, Торгилс — отговори той. — Трябва ми място, толкова отдалечено, че никой да не ме тормози, и със собственик дискретен и склонен да забрави за присъствието ми.

— Защо не питаш майка си? Тя може би познава такъв човек. А докато това стане, ще дойдеш при мен. Гунхилдур, жена ми, почти не се прибира у дома. Мога да те вмъкна в къщата и скрия, докато изчакаме подходящ момент да тръгнеш към дома на майка си.

Стана така, че Гретир остана с мен повече от две седмици. Тялото на Червената брада бе открито и приятелите на Вола се събраха и претърсиха издъно тресавището. Откриха пещерата на Гретир и имам чувството, че подозираха, че аз крия беглеца, защото неведнъж ми се стори, че мярвам съгледвач на хълма зад къщата ми. Едва когато зарязаха издирването, сметнах за безопасно Гретир да тръгне към дома на майка си, и дори тогава настоях да го придружа, в случай, че се сблъскаме с неприятности по пътя.

Предпазливостта ми се оказа основателна. След по-малко от половин ден път, се озовахме лице в лице с един мой познат — Тород, един от синовете на Снори Годи, висок, добре сложен мъж на тридесетина години. Помнех го като тихо, свястно момче, но когато се изравни с нас, той изведнъж отстъпи вдясно от Гретир, извади меча си и обяви:

— Пази се, скогармадур.

Сигурно съм зяпнал от изненада.

— Какво те прихваща, Тород? — попитах бързо. — Не ме ли познаваш? Аз съм Торгилс. Навремето живях във фермата на баща ти.

— Ти не се меси — сопна ми се той. — С теб ще се разправя после, след като си разчистя сметките с този разбойник.

— Не ставай глупав — настоях. — Нямаш сметки за разчистване Гретир. Пусни ни да минем с мир. Просто забрави, че си ни виждал.

В отговор Тород стовари дръжката на меча в корема ми и изкара всичкия ми въздух. Строполих се, превит на две на пътя.

Гретир стоеше неподвижен до мига, в който ме удариха. Тогава извади меч и зачака Тород да нанесе първия си удар. От начина, по който Тород го приближи, личеше, че е опитен боец. Скоростта и точността на удара, с който ме извади от строя, бяха забележителни; предположих, че Тород е бил обучен да борави с оръжие достатъчно да се справи с един обикновен селянин. Сега обаче пред него стоеше най-силният мъж в Исландия.

Тород замахна пръв, висок удар, който ако бе поразил целта си, щеше да отдели главата на Гретир от раменете. Почти небрежно Гретир вдигна малкия си дървен щит и сякаш гонеше нахално насекомо, отклони удара. Тород възстанови равновесие и замахна за втори път, към краката на Гретир, с надеждата да го осакати. Гретир отново отби удара, този път с меча си и двете остриета звънко се сблъскаха. При третия удар Тород опита с всичка сила да замахне странично към дясната ръка на Гретир. Без дори да отмести крака, Гретир премести дървения щит и спря удара. Тород, вече задъхан от умора, пробва да го прободе фронтално. И отново щитът отблъсна нападението.

Тород отстъпи назад. В този момент Гретир реши, че му е писнало и че врагът явно сериозно иска да го убие. В абсолютно мълчание, което бе далеч по-страховито и от бойния вик на берсерк, кръвният ми брат се хвърли към Тород и го засипа с поредица тежки удари с меча. Все едно ковач удряше по сгорещено желязо. В нападението му нямаше красота. Не си правеше труд да излъже или прикрие посоката на следващия си удар, а разчиташе изцяло на груба сила. Тород вдигна меч да отбие ударите, но всеки път, когато мечът на Гретир се стовареше на щита, виждах как ръката под него потреперва. Гретир можеше да замахне под щита, към тялото на Тород, или да се прицели в главата му. Не си направи този труд. Просто блъскаше по щита, толкова бързо и силно, че Тород бе принуден да отстъпи назад.

След двадесет-тридесет силни удара, Тород повече не можеше да устои на атаката. Първа се предаде ръката с щита, краката му се трепериха, докато накрая падна на колене, в отчаян опит да удържи зашитата си. Накрая щитът, който бе започнал да се пука и цепи се строши на две и Тород остана коленичил беззащитен в калта.

— Спри! — извиках на Гретир. Вече бях възвърнал самообладанието си. Но предупреждението ми не бе необходимо. Гретир отстъпи назад. Дори не се бе задъхал.

Отидох при мястото, където още коленичеше, превит от изтощение, Тород. Обхванах го с ръка през кръста и му помогнах да се изправи.

— Какво те прихвана? — попитах аз. — Наистина ли мислеше, че можеш да надвиеш Гретир Силния?

Тород дишаше тежко. Ръката, стискала щита, висеше безполезна.

— Надявах се да си върна благоразположението на баща ми — изстена Тород. — Скарах се с него толкова сериозно, че той ми заповяда да напусна дома му. Каза, че преди да ме допусне обратно, ще трябва да докажа на какво съм способен и да направя нещо велико — като да се преборя с престъпник. Нямах представа, че ще налетя точно на Гретир. Това ми го изпратиха боговете.

— Върни се при баща си — го посъветвах, — и му разкажи за случилото се. Натрошеният щит ще докаже, че казваш истината, а Снори определено ще приеме, че всеки, смел дотам да нападне сам Гретир, е доказал на какво е способен. Кажи му и че Гретир има сметки за уреждане само с тези, вдигнали ръка срещу семейството му. Ако е ограбвал или наранявал други, правил го е само за да оцелее.

Когато Тород, куцукайки, си тръгна, Гретир настоя да се върна у дома си.

— От тук до дома на майка ми е само половин ден път — каза, — и точно тук ще дебнат враговете ми. По-лесно ще се промъкна незабелязано сам. А след като говоря с майка ми и решим какво да правя оттук нататък, ще ти изпратя вест къде да ме откриеш.

— Трябва да измислим начин за проверка, че съобщенията, които достигат до нас, са истински — казах. — Хората може да използват дружбата ни, за да ти заложат капан и те накарат да напуснеш скривалището си.

— Както винаги умен и предпазлив — каза с лека усмивка Гретир. — Вестоносецът ще започва всяко съобщение с цитат от някоя от поговорките на Один. Това трябва да е достатъчно.

Върнах се вкъщи, притеснен, че Гретир ще налети на нова засада. А се оказа, че бедата чака пред моята врата.

Едва не ги подминах. Видях ги чак когато се изравних на една ръка с тях. Чакаха ме и макар и неподвижни, бяха опасни колкото дебнещ с кама убиец.

Пред вратата ми бяха побити две дървени фигури. Можех да се досетя кой ги е направил, защото моята бе издялана в интимни подробности. Втората бе по-проста, но нямаше как да объркаш едрите плещи на мъжа. За по-сигурно, създателят им бе изписал с руни „Гретир“. Двете фигури бяха с човешки ръст, определено мъжки, и обърнати в една и съща посока, към вратата. Бяха съвсем близо една до друга и почти се докосваха. Посланието бе ясно за всички; Гретир и Торгилс са любовници.

Изненадата ми бързо премина в хладна ярост. Бях вбесен. Чувствах се измамен и унижен, приятелството ми — омърсено. Естествено знаех, че Гунхилдур е поръчала и издигнала фигурите. Беше публично обвинение, дори още по-лошо — както не можеш да обжалваш присъдата, която те обявява напълно извън закона, така не можеш да отречеш публично обвинение в любов към мъж, не и ако то е постъпило от съпругата ти. С мен се случи същото като с Гретир; него обявиха за виновен в престъпление, което не бе извършил и което нямаше възможност да отрече; мен обвиниха несправедливо в постъпки, срещу които не можех да се защитя.

Отвратен бутнах вратата и гневно събрах дрехите си. Заклех се, че повече няма да стъпя в този противен дом, нито ще работя и час повече за стария Одун, или ще проговоря на подлата си жена. Метнах кожената торба през рамо и чувствайки се напълно предаден, с твърда крачка напуснах къщата.

Отидох при Транд, най-верния от всичките ми учители. Разказах му за двете фигури и го попитах дали следва да отвърна на подлия удар.

Транд ме върна на земята.

— Колкото повече стъпваш в едно лайно — каза направо, — толкова по-надалеч се пръска то. Остави нещата така, нищо не можеш да направиш.

Съветът беше добър, но аз бях твърде сърдит и изпълнен с негодувание да го приема току-така.

— Ами Гретир? Да му кажа ли? Как ще реагира той?

— Гретир си има много по-сериозни притеснения — каза Транд. — Той естествено, ще чуе за фигурите. Гледай само да научи преди историята да се е превърнала в общоизвестна клюка. Гретир сам трябва да реши дали да предприеме нещо. Но както казах, безсмислено ще е да отричате публично. Оставете нещата така, изчакайте шумът да утихне и следващият скандал да го измести. Ако ми кажеш къде да го открия, ще отида да говоря с Гретир.

— Трябва още да се крие при майка си — отговорих. — А какво да правя аз с Гунхилдур?

— Ами, като за начало можеш да очакваш, че тя ще предприеме стъпки за развод. Вероятно вече се е запасила с враждебни към теб свидетели, и ги е подучила какво да кажат, когато се свика следващото събиране на местните големци.

— Аз лично ще отида и ще отхвърля обвинението — заявих упорито, още не на себе си от несправедливостта на положението, в което бях изпаднал.

— Съмнявам се, че ще постигнеш кой знае какво — спокойно каза Транд. — За да успееш, ще ти трябват опитни защитници, а не познаваш никой, който да се яви като такъв…

— Дали да не помоля Снори Годи? — предложих.

— Не вярвам Снори да се застъпи за теб. Той е човекът, уредил брака ви и ще изглежда глупаво, ако сега застане на страната на никой от съпрузите. От него можеш да очакваш най-много да ти помогне да си върнеш мундура. А що се отнася до това да попречим камъкът да остане завинаги в ръцете на Гунхилдур, смятам че бих ти бил от полза.

— Как? — попитах, но Транд не отговори, само ме посъветва отспя добре, за да стана сутринта с ясна мисъл. Това бе невъзможно. Едва часове след залез-слънце се унесох в неспокоен сън, в който преследваше черна вещица. Когато се събудих, Транд вече бе заминал.

Върна се след четири дни. Докато го нямаше, аз ту кипях от яд към Гунхилдур и кроях планове как ще си отмъстя за вероломството ѝ, ту изпадах в самосъжаление и се чудех как да изляза от ситуацията.

Транд се върна спокоен както обикновено.

— Гунхилдур публично е обявила, че иска развод — потвърди той. — Тя и баща ѝ предявяват права за фермата. Тя е нейна зестра, така че това е просто формалност. Но искат да задържат и мундура огнения рубин, тъй като разводът е по твоя вина. — Лицето ми изглежда е издавало яда и отчаянието ми.

— Разводът е едва ли не гарантиран — продължи Транд, — но засега няма защо да се безпокоиш за рубина. В сигурни ръце е.

— Какво искаш да кажеш?

— Отидох да видя Снори и му напомних за споразумението преди брака, че мундурът се оценява на тридесет марки и при развод може да бъде откупен. Той каза, че е против природата му да се бърка в тази заплетена история, но тъй като Гретир пощадил живота на сина му Тород, ще използва влиянието си, за да накара Одун и Гунхилдур да му предадат камъка и ще го държи на сигурно място, докато не предадеш тридесетте марки за откупа.

— Изненадан съм, че Гунхилдур или онзи неин стиснат баща са се съгласили на подобно предложение — казах. — Знаят, че никога няма да събера тридесет марки.

— Снори Годи им казал, че сумата е гарантирана. У него има залог.

— Какво? Снори не би лъгал за подобно нещо.

— Така е — каза Транд. — Оставих му тридесет марки сребро.

Бях изумен.

Но Транд не бе свършил.

— Отидох да видя и Гретир и си поговорихме. Разказах му за фигурите и го питах какво иска да предприеме по въпроса. Както и очаквах, той го прие спокойно. Далеч по-лоши неща се говорели за него и още едно несправедливо обвинение нямало значение. Когато му предложих да разреши всичките си проблеми, като напусне страната и че ти най-вероятно ще тръгнеш с него, отговори, че няма намерение да бяга от враговете си. И да ти кажа, че по-малкият му брат, Илуги, вече е голям мъж и че смята за свой дълг да остане и го защитава. Още се чувства виновен, че е изоставил по-големия си брат Атли. Помоли ме да ти пожелая късмет в пътешествията ти.

— Пътешествия?

— Да — отговори Транд. — Казах на Гретир, че с теб за известно време ще напуснем Исландия, докато скандалът утихне и ти припечелиш тридесетте марки, с които да откупиш мундура си.

— Транд — казах. — До гроб ще съм ти благодарен за парите, които остави на Снори Годи. Обаче няма причина да идваш с мен.

Транд сви рамене.

— Твърде дълго се задържах тук. Усещам как пак се надига жаждата за приключения. Искам да се върна по местата, където бях като млад мъж, местата, където спечелих среброто си. Кой знае — ти може да направиш същото.

— Ти така и не ми разказа къде и как си натрупал богатството си.

— Досега нямаше смисъл да го правя. А и имах причини да пазя мълчание. Но знай, че се бих с фелага11 на йомсвикингите.

Всяко момче, което мечтае да спечели богатство и воинска слава, е чувало за йомсвикингите. Досега не бях сигурен дали са миг или наистина съществуват.

— Какво ти каза Гретир, когато му предаде, че заминаваме?

— Цитира Хавамала:

Транд ме изгледа и с нотка съчувствие в гласа каза:

— Съвсем подходящо, не мислиш ли?