Брат по съдба

Глава шестнадесета

Говореха неправилен нордически.

— Кълна се в пениса на Фрей! Какво е това? — извика единият. Двамата мъже непохватно се плъзгаха по снега с яки пръти и една ска, по викингски. И двамата бяха увити в тежки палта, шапки и дебели широки панталони, напъхани в солидни ботуши.

— Хубаво наметало — каза вторият. — Ще изкараме добри пари за такава голяма меча кожа.

— Така си е — отговори първият. — Ти го приближи бавно, а аз ще опитам да го заобиколя в гръб. Казват, че хукнат ли скридфините, никой не може да ги настигне. Дръж се дружелюбно.

Приплъзнаха се по-близо. Единият си лепна изкуствена усмивка; от месестия му нос по рунтавите мустаци и брадата му се точеше сопол.

Изчаках ги да приближат на няколко крачки и ясно казах:

— Добра среща. Мечата кожа не е за продан.

Двамата изумено се заковаха на място.

— Кожите, върху които съм седнал, също — продължих. — Вашите кожи са ей там, честна заплата за стоките, които бяхте оставили.

Двамата се посъвзеха от изненадата, че проговорих на езика им.

— Откъде се взе пък ти? — попита наежено единият, явно взел ме за съперник. — Тук е нашата територия.

— Дойдох с кожите — казах.

Повярваха ми чак когато огледаха следите от ските на спътниците ми. Очевидно идваха от смълчаната гора и отново се връщаха там. После търговците забелязаха кожената ми шапка и мокасините, ушити от Алба.

— Искам да стигна до брега — казах. — Ще ви платя.

Двамата се спогледаха.

— Колко? — попита направо дългоносият.

— Две кожи от бялка — предложих. Предложението ми трябва да бе щедро — двамата веднага кимнаха в знак на съгласие, после този, който сигурно беше водач, се обърна към спътника си и каза:

— Дай да видим какво са ни оставили.

Разрови из кожите, после очевидно доволен се извърна към лагера и нададе силен вик. От храстите се появи жалка процесия. Четирима мъже, увити в опърпани, мръсни дрехи, тежко пристъпяха на малки квадратни ски. Влачеха груби шейни. Тях сабме наричаха боазо, носачите на търговците на кожи. Товареха шейните с примирението на троли. Разбираха най-много няколко думи от езика на господарите си и всяка команда се съпровождаше от простички жестове, ритници и удари.

Двамата търговци, Вермундур и Ангантур, обясниха, че са тук от името на фелага си. Йомсвикингите наричаха така братството си, но в устите на тия двамата смисълът на думата се опорочаваше. Фелагът им представляваше група търговци, положили клетва да си помагат един на друг и да делят печалбата и разходите. Скоро обаче ми стана ясно, че Вермундур и Ангантур не биха се поколебали да измамят „колегите“ си. Поискаха белките предварително и изобщо не ги споменаха, когато пристигнахме в търговския град Алдейгуборг.

В живота си не бях виждал повече кал. Човек затъваше до глезените; само за един ден изгубих и двете си мокасини, и трябваше да си купя ботуши. Изграден на заблатен речен бряг, Алдейгуборг се намира в областта Гардарики, земята на крепостите, и се явява граничен пункт към ширналите се на изток територии. Градът е заобиколен от безкрайна гора и всички къщи са дървени. Стените са от квадратни трупи, покривите — от дървени шиндели, всеки двор е опасан с висока ограда пръти. Къщите са строени безразборно; няма главна улица и почти не се правят опити пътищата да се поддържат проходими. От време на време слагат дънери, но през пролетта те затъват в меката почва и скоро стават хлъзгави от дъжда. Многобройните локви поемат и просмукващата се от дворовете мръсотия.

Канализация няма и поне докато аз бях там, дворовете се използваха за тоалетна и бунище, и от тях се носеше воня и разложение.

И все пак Алдейгуборг процъфтяваше. В пристанището му сновяха цели флотилии малки кораби, натоварени със стоки от северните гористи местности — кожи, мед, восък, закупени евтино, по „мълчаливия“ начин, на който станах свидетел или, по-често, с изнудване. Банди въоръжени до зъби търговци пътуваха до отдалечените райони и изстискваха лептата си от тамошните племена често караха местните да им осигурят и носачи и гребци, и калните улици на Алдейгуборг бяха претъпкани с поляни, кривичи, берендеи, северяни, печенеги и чуди, и други племена, толкова далечни, че си нямаха име. Някои бяха търговци, но повечето бяха холопи — роби.

Смесеното алчно население на Алдейгуборг не знаеше покой. Градът на теория се подчиняваше на владетеля на Киев, голям град на няколко дни път на юг. Той назначаваше за регент някой член на семейството си, но истинската власт бе в ръцете на търговците, особено на по-добре въоръжените сред тях. Наричаха ги варанги, име, което сам впоследствие гордо носих. При първата ни среща обаче останах отвратен от поведението им. Бяха чисти разбойници, повечето от шведски произход, дошли в Гардарики да натрупат богатство. Някои се цанеха за наемни войници, други постъпваха във фелаги, които се представяха за търговски сдружения, но малко се различаваха от пиратски шайки. Добилият най-незавидна слава фелаг бе този на Вермундур и Ангантур. Нямаше по-страховит главатар от Ивар Безмилостния. Вдъхнал бе на Вермундур и Ангантур такъв ужас, че първата им работа, когато пристигнахме, бе да ме отведат право при него и да докладват и потърсят одобрението му за свършеното.

Ивар царуваше — няма как иначе да го нарека — в голям склад до реката. Като всички сгради в Алдейгуборг, и тази бе едноетажна, но сравнително голяма. Двама раздърпани пазачи висяха при портала и проверяваха всички, прибираха оръжията, ако намереха у посетителите такива и искаха подкуп, за да те пуснат вътре. След мръсния двор ме отведоха в по варварски зловонната квартира на Ивар. Единствената стая бе украсена в стил, който впоследствие разбрах, че предпочитат вождовете на изток. По стените висяха тежки брокати и килими, основно в червено, черно и синьо. Единствените мебели бяха възглавници и ниски дивани; стаята се осветяваше от увесени на вериги тежки месингови лампи. Горяха, нищо че беше обяд, и помещението миришеше на восък и застояла храна. На подноси по пода се търкаляха огризки, килимите бяха на петна от разлято вино и квас, т.нар. местна бира. Покрай стените бяха наклякали или стърчаха половин дузина варанга в торбести шалвари и широки, прихваната с колан ризи. Някои играеха на зарове, други разговаряха лениво, но всички гледаха да засвидетелстват почит към предводителя си.

Ивар бе един от тези забележителни мъже, които с вида си веднага предизвикват страх. При пътешествията си съм срещал и много по-велики хора, а съм се сблъсквал и с такива, които нарочно вдъхват ужас със заплашителни жестове или маниер на говорене. Ивар налагаше волята си заради излъчващата се от цялото му същество неподправена животинска заплаха. Беше между четиридесет и петдесетгодишен, нисък и набит като пехливанин. Явно си падаше и конте — носеше ръждивочервеникава кадифена туника и копринени шалвари, а краката му обгръщаха меки жълти ботуши, обточени с кожа. Късите му, силни ръце завършваха с малки длани, дебелите му пръсти бяха обсипани със скъпи пръстени. Най-силно впечатление обаче правеше главата му, също толкова топчеста като тялото, с цвят на стара слонова кост, чертите подсказваха смесен произход, викингски и азиатски. Очите му бяха тъмнокафяви, гъстата дълга брада — напомадена и парфюмирана. Стелеше се по туниката му като лъскаво черно животинче, в пълен контраст със скалпа, който бе обръснат до кожа, с изключение на един-единствен къдрав кичур, който падаше чак на лявото му рамо. Това изглежда се считаше за признак за високопоставеност, за каквато претендираше Ивар. Моето внимание пък привлече дясното му ухо. Красяха го три обеци — две перли с голям диамант между тях.

— Значи ти си бракониерът — каза той и войнствено отметна към мен глава, сякаш се готвеше да скочи от дивана и ме повали на земята.

С мъка откъснах очи от обеците.

— Не разбирам за какво говориш — казах спокойно.

Варангите зад гърба ми ахнаха от изненада.

— Хората ми доложиха, че си събирал кожи от скридфините територията на моя фелаг.

— Не съм събирал кожи — отговорих. — Дадоха ми ги.

Резките кафяви очи ме изгледаха преценяващо. Забелязах, че зад тях се крие бърз ум.

— Дадоха ти ги? Ей така, безплатно?

— Правилно.

— Как точно стана?

— Изкарах зимата при ловците.

— Невъзможно. Приближиш ли ги, магьосниците им ги правят невидими.

— Точно магьосник ме покани да остана.

— Докажи го.

Огледах се. Останалите варанги бяха като глутница гладни кучета пред пир. Двама зарязаха играта на зарове, трети запълни паузата, като шумно се изплю на килима.

— Дай ми зарове и дъска — казах, опитвайки се да прозвучи пренебрежително.

Заметоха остатъците от нечий обяд от един тежък месингов поднос и аз посочих да го оставят на килима пред мен. Протегнах ръка към играчите и те ми дадоха заровете си. Седналият на дивана си Ивар си лепна отегчено изражение. Сигурен бях, че очакваше да направя някакъв фокус.

Възбудих интереса им, когато поисках още пет чифта зарове. Наредих общо дванадесетте на подноса, така че да образуват квадрат със страна три на три. Сложих зара в първия квадрат на числото четири, в следващия поставих два зара, сумата от които правеше девет, в третия пак само един зар, обърнат на две. Числата във втората редица бяха три, пет и седем, в последната — осем, едно и шест.

Безмълвно отстъпих назад. Последва дълго, дълго мълчание. Публиката ми бе озадачена. Може би очакваха, че заровете ще се претърколят или избухнат в пламъци. Гледаха ги втренчено, първо тях, после мен, а все така нищо не се случваше. Аз гледах право в Ивар, предизвиквах го да види магията.

Ивар погледна заровете и се намръщи. После пак ги погледна и че отведнъж разбра. Надигна глава към мен — рискът си струваше, бях погъделичкал грубата му интелигентност.

Обкръжението му продължаваше да гледа озадачено. Не смееха да попитат господаря, твърде много се страхуваха от него.

— Изучил си се добре — каза Ивар. Беше видял магията в заровете: накъдето да събереш числата, нагоре, надолу, настрани или по двата диагонала, сумата винаги бе петнадесет.

— Разбрах, че скоро заминаваш за Миклагард — казах. — Бих искал да дойда с вас.

— Ще си ни от полза, ако и в търговията си добър като в числата — отговори Ивар, — но първо трябва да убедиш и мъжете ми.

Още озадачени, варангите прибираха заровете си от подноса. Спрях един, който тъкмо вдигаше двата си зара.

— Залагам. По-високото печели — казах.

Варангът подсмръкна, после хвърли заровете. Не се изненадах, че се паднаха две шестици. Заровете почти със сигурност бяха с метална сърцевина.

Взех ги, уж понечих да ги хвърля, после оставих единия и избрах друг от купа, кокален, стар и напукан. Този път щях да прибягна до наученото при йомсвикингите. Стиснах здраво двата зара в шепа и усетих как по-старият се напука. Отправяйки мълчалива молитва към Один, запратих с всичка сила заровете към подноса. Один, който измислил заровете за забавление на хората, чу молбата ми. По-старият зар се разцепи. Сега показваше шест и две; другият все така спря на фалшивата шестица.

— Май печеля аз — казах и варангите се превиха от смях. Победеният варанг се намръщи и щеше да ме удари, ако Ивар не каза рязко:

— Фройгер! Достатъчно.

Фройгер грабна заровете си и изскочи от стаята, вбесен и унизен, а аз разбрах, че съм си спечелил опасен враг.

Фелагът бе чакал завръщането на Вермундур и Ангантур, за да потегли към Миклагард. Преброих деветима варанги, включително Ивар, и около тридесет холопи, чиято задача бе да гребат на леките речни кораби, които натовариха с бали кожи. Някои варанги взеха и жените си, нещастниците бяха отчасти робини, отчасти наложнички. Ивар, както се полагаше на ранга му, съпровождаха три от жените и двама от синовете му, хлапета на не повече от седем-осем години, към които бе силно привързан. Или експедицията ни наброяваше повече от петдесет души.

Пътят към Миклагард минаваше нагоре по реката, през Киев, затова се изненадах, когато флотилията ни тръгна по течението, в обратна посока. Реших, че ще е най-добре да не питам защо. Ясно си давах сметка, че продължавам да не съм добре дошъл във фелага. И не беше само Фройгер. Другите като че ли завиждаха на лекотата, с която спечелих благоразположението на Ивар, и на богатия ми запас от кожи. Не бях положил вара, клетвата на братството, значи нямаше да деля с никого печалбата си. Варангите мърмореха и демонстративно ме оставяха да се оправям както мога с готвенето и изнамирането на място за спане. Или едва ли не по необходимост прекарвах повечето си време на лодката на Ивар и спях в шатрата му, когато нощувахме на брега. Това само влоши нещата, защото варангите скоро ме приеха за негов фаворит. На моменти ми хрумваше, че главатарят им нарочно ме е превърнал в отдушник на недоволството им. Бяха необуздана пасмина и като глутница диви кучета, само полуопитомени. Сплотяваше ги единствено неумолимата воля на Ивар; изчезнеше ли тя, щяха да започнат да се джавкат един друг за огризките и за това кой да бъде следващият главатар.

В самия Ивар се криеше непредсказуема смесица от злоба, гордост и хитрост. Два пъти го видях да се налага над групата единствено и само с груба сила. Обичаше да се движи с къс камшик с дебела, украсена със сребро дръжка и вплетени по краищата тънки ивици олово. Мислех, че е символ на властта му или може би наказва с него мързеливите холопи. Но за първи път видях да го използва, когато един варанг се поколеба дали да изпълни дадената му заповед. Чуди се за части от секундата, което бе достатъчно Ивар да се метне върху му. Ударът бе още по-шокиращ, защото дойде съвсем неочаквано. Тежестите по камшика лизнаха цялото лице на мъжа. Той падна на колене и изплашен да не е ослепял, вдигна ръце към очите си. После се изправи и залитайки, отиде да изпълни заповедта; цяла седмица след това по бузите му имаше коричка засъхнала кръв.

Второто неподчинение бе по-сериозно. Един препил с квас варанг оспори правото на Ивар да предвожда групата. Случи се край огъня на брега. Варангът беше с глава по-висок от Ивар; още докато залитайки се изправяше на крака, изтегли меча си и през огъня изкрещя на Ивар да се бие. Ивар спокойно изтри ръце в подадената от любимата му наложница кърпа и се обърна, сякаш да вземе собственото си оръжие. В следващия миг се метна напред, с шеметна бързина притича през огъня, разхвърляйки съчките във всички посоки и с наведена напред глава нападна предизвикалия го, който бе твърде пиян и изненадан да се защити. Ивар се заби с всичка сила в гърдите му и го запрати на земята, после без да благоволи дори да го обезоръжи, го сграбчи за рамото и го придърпа обратно при огъня. Под погледа на варангите, натика ръката му в жаравата и я държа там, докато замириса на изгоряла плът и противникът зави от болка. Едва тогава Ивар освободи хватката си и жертвата му пълзешком побягна. От ръката му бе останало овъглено парче месо. Ивар спокойно се върна на мястото си и махна на робинята си да му донесе следващото ястие.

На следващия ден направих грешката да нарека Ивар варанг и той цял настръхна от обидата.

— Аз съм русин — каза. — Баща ми беше варанг. Дошъл от западното море с ропс-карлар, гребците по реката, да търгува или плячкосва, няма значение. Толкова му харесало, че решил да остане и приел поста капитан на стражата в Киев. Оженил се за майка ми, която била от Карелия, от кралска кръв, макар и по нещастно стечение на обстоятелствата да била взета в плен от киевчани. Баща ми я купил за осем гривни, колосална сума, която показва колко красива е била. Аз съм единственото им дете.

— А къде е сега баща ти? — попитах.

— Изоставил ме след смъртта на майка ми. Бях на осем. Израснах при чужди хора, главно селяни, които ме използваха по полето или да им цепя дърва. Знаеш ли как киевчани наричат селяните? Сиерди, смрадливци. Заслужават си името. Често бягах.

— Знаеш ли какво се е случило с баща ти?

— Най-вероятно е мъртъв — отговори спокойно Ивар. Седнал на килим в палатката си — обичаше да пътува в разкош — играеше каква сложна игра с по-малкия си син. — Напусна Киев с една дружина войници, вярваха, че ще получат по-добра заплата от великия император на Миклагард. До нас стигнаха слухове, че били изклани до крак от печенеги.

— Има ли вероятност и ние да ги срещнем?

— Съмнявам се — отговори той. — Движим се по различни пътища. — Но не каза накъде.

За петте дни откакто напуснахме Алдейгуборг, преплавахме две езера и свързващата ги река, и излязохме в поредното речно устие. Сега се движехме срещу течението. Напредвахме по-бавно, реката се стесни и трябваше да слизаме и бутаме лодките през плитчините. Накрая стана толкова плитко, че нямаше как да продължим. Разтоварихме лодките и изпратихме холопите да насекат и да правят трупи По-големите лодки и тези с големи пробои нарочно подпалихме и обрахме нитовете и другите им метални части от пепелта. За мен израснал в Исландия и Гренландия, страни, в които няма големи дървета, това бе ненужно разхищение, но Ивар и фелагът го приемаха за нещо съвсем нормално. Единствената им грижа бе дали холопите ще успеят да прехвърлят останалите ни лодки през сушата.

На изток, през гъста гора, водеше пътека, обрасла с трева и храсти, но още различима. Мъжете с брадвите тръгнаха напред и започнаха да я разчистват. Холопите бяха впрегнати като волове, по десетима, към въжета, завързани към трите пощадени лодки. Останалите крепяхме лодките или по двойки мятахме нови трупи пред киловете. Четири дни изнурителна работа, под жилата на летящите насекоми, ни бяха нужни да извлачим лодките в един течащ на изток поток. Там още седмица почивахме, докато дърводелецът ни — варанг, роден в Норвегия — надзираваше строителството на четири нови лодки. Накара холопите да издълбаят и прогорят стволовете на четири големи дървета, от които после изработиха киловете и долната част на лодките. Други холопи подготвяха и ковяха планките към корпусите, докато накрая разпознах очертанията на викингски кораб.

Похвалих дърводелеца за майсторски свършената работа.

Той се намръщи.

— И на това му викаш кораб? Цяло корито. За да направиш истински кораб, е нужно време и внимание, и опитни дърводелци, не тези нескопосани безделници, които стават само да цепят дърва за огъня.

Изтъкнах, че два от холопите от далечния север се оказаха наистина полезни, когато изчерпахме запаса си от нитове — прикрепиха планките с борови корени, обичайна практика в родината им.

Дърводелецът обаче не бе особено впечатлен.

— Там, откъдето съм аз, използваме само нож и игла. Решиш ли, че си се изучил, майсторът ти ги дава и само с тях трябва да направиш кораб и да му опънеш платна. Не се ли справиш, значи само хабиш дървото, като онези там.

Норвежецът изглеждаше най-сговорчивия от фелага. Говореше чист нордически, докато всички останали намесваха в изреченията си толкова много местни думи, че ми бе трудно да ги разбера. Попитах го как един майстор корабостроител се е озовал сред варангите.

— Убих няколко души у дома — каза, — а те излязоха хора на местния граф. Трябваше бързо да изчезна. Може и да се върна някой ден, но се съмнявам. Този живот ми харесва — няма да си трошиш гръбнака да влачиш дървета или да изгубиш някой пръст, докато дялаш планките. Имаш роби за тази работа, а и жените са в изобилие.

При пътуването си виждахме само случайни следи от хора, някоя пътека към реката, отсечен с брадва дънер или слаба миризма от огън навътре в гората, която се простираше от двете ни страни. Самите хора не видяхме, макар и няколко пъти да ми се стори, че в тръстиките в далечината изчезва силует на лодка. Докато стигнем до мястото, тръстиката вече се бе върнала на мястото си и аз се питах дали не ми се е привидяло.

— Къде са хората? — попитах Вермундур. Той грубо се изсмя и ме изгледа така, сякаш бях слабоумен.

В крайна сметка все пак подминахме две търговски станции и един сравнително голям град. Беше разположен на пресечката на две реки и силно напомняше Алдейгуборг — безразборно строени дървени къщи, защитени от дървена стена и пазени от поне две страни от реката и блатото. Жителите затвориха вратите си и недоверчиво ни съпроводиха с поглед. Предполагам, че репутацията на фелага ни бе изпреварила.

Реката сега бе много по-голяма. Движехме се в средата на течението, затова и виждах малко от заобикалящите ни земи, с изключение на монотонните зелени гори, които бавно се точеха от двете ни страни. Наивно сметнах, че пътуваме в средата на реката, за да използваме течението. После видях над дърветата да се издигат струйки дим. Не трябваше да си особено умен, за да предположиш, че скритите обитатели сигнализират за нас на съседите си. Сега поставяхме часови, когато слизахме да нощуваме на брега, а веднъж, когато димните сигнали бяха особено често, Ивар отказа изобщо да ни пусне на сушата. Прекарахме нощта на котва в плитчините и ядохме суха храна.

Най-после горите останаха далеч зад нас и бдителните им обитатели. Свърнахме в малка река, която се вливаше в нашата от север. Сега се движехме по левия бряг. Забелязах, че Ивар зорко го следи, сякаш чака някакъв знак. Сигурно го видя, защото при първа възможност заповяда да хвърлим котва.

— Опразнете двете най-леки лодки и вдигнете лагер тук — нареди Ивар.

Видях как докато холопите разтоварваха стоката и я пренасяха на една полянка, варангите нетърпеливо се спогледаха. Ивар се обърна към мъжа, чиято изгорена ръка още бе увита в напоени в меча мас парцали.

— Ти оставаш тук. Ще следиш никой да не пали огън и да не използва брадва. — Мъжът бе научил урока си и покорно сведе поглед.

— Ти, ти и ти — мина сред холопите Ивар и докосна десетина, най-високите и силните, по рамото със сребърния край на камшика си и им махна към мястото, където Вермундур и Ангантур развързваха една бала. Отвътре се показаха оръжия — евтини мечове и купчина вериги. За миг ги взех за верига на котва, после видях, че брънките са по-дълга и по-тънки от корабните, и че са през една ръка разстояние. В края на всеки участък имаше голяма метална халка. Бяха окови.

Ивар раздаде на всеки холоп меч. Рисковано, помислих. Ами ако холопите решат да се разбунтуват? Ивар безучастно проследи как няколко холопи замахват оръжията, за да проверят тежестта им и дръзко се обърна с гръб към тях.

— По-добре ела с нас, Торгилс — ми каза. — Може да се окажеш полезен, ще направиш така, че всички да изчезнем. — Варангите угодливо се изсмяха.

Поехме срещу течението с по пет варанга и половин дузина холопи във всяка лодка. Ивар не сваляше поглед от брега. Гребците гледаха да вдигат колкото се може по-малко шум с греблата.

И Вермундур, и Ангантур бяха с мен в лодката на Ивар. Сториха ми се напрегнати.

— Трябваше да изчакаме до сутринта — каза тихо Вермундур. Ивар трябва да чу забележката, защото се обърна от мястото си при носа. Дори само погледът му бе достатъчен да накара Вермундур да се свие от страх.

Късно следобед Ивар вдигна ръка, за да привлече вниманието ни и мълчаливо махна към брега. Беше осеян със стъпки, които водеха към водата. Видях голям, полупотопен пън с охлузена кора — бяха го използвали за пране. До него бе захвърлен счупен дървен черпак. Ивар описа кръг с ръка и махна на втората лодка, знак да продължат да гребат нагоре по течението. Посочи към слънцето, после свали ръка към хоризонта и замахна, сякаш отсичаше нещо. Варангите от втората лодка кимнаха, тихо поеха напред и много скоро изчезнаха зад един завой на реката.

Течението бавно отнесе нашата лодка надолу, а няколко маха с греблата я скриха под шубрак надвиснали над реката клони. Зачакахме, мълчаливо заслушани в плискането и гъргоренето на водата по кила. От време на време изпляскваше риба. В плитчините на няколко крачки от нас долетя чапла. Бавно дебнеше за риба из водата, стъпка по стъпка, докато внезапно засече лодката и товара ѝ от хора, изплашено потръпна, рипна във въздуха и вече от безопасно разстояние, високо изграчи. Седналият до мен Ангантур ядосано измърмори, но нов поглед от страна на Ивар моментално го укроти. Самият Ивар седеше неподвижен. С лъщящата си бръсната глава и набито тяло приличаше на дебнеща плячката си жаба.

Най-сетне Ивар се изправи на крака и кимна. Слънцето всеки миг щеше да се скрие зад дърветата. Гребците пуснаха гребла във водата и лодката напусна скривалището ни. След секунди бяхме отново при мястото за пране. Този път слязохме на брега, мъжете изтеглиха лодката на суша и се подредиха в колона, Ивар начело, Ангантур зад него и Вермундур и аз в тила, зад холопите. Всички бяхме въоръжени с мечове и брадви; варангите носеха по комплект окови, увит около кръста им като железен колан.

Стегнато крачехме по пътеката към вътрешността. Беше добре утъпкана и се движехме бързо и почти безшумно. Много скоро чух викове на играещи деца. Чу се лай, знак, че кучетата са ни засекли. След секунди до нас достигна настойчив, предизвестяващ опасност рог. Ивар хукна. Изскочихме от гората и се озовахме на открито. Дърветата бяха разчистени за малки ниви и зеленчукови градини. На стотина крачки от тях се падаше селото, от четиридесет или петдесет дървени къщурки. Не бе защитено — жителите му трябва да мислеха, че са твърде отдалечени и скрити, за да взимат и предпазни мерки.

След секунди се убедиха в грешката си. Ивар и варангите нахлуха в селото, размахвайки оръжия и крещейки с цял глас, за да подплашат селяните. За моя изненада холопите се включиха в нападението със същия плам. Крещяха, виеха и размахваха мечове. От зеленчуковата си градина излезе някакъв мъж и размаха лопата към Ангантур, който почти без да забавя крачка, го съсече с един удар. По вратите наизлязоха жени и деца. Един поглед към нас и побягнаха с писъци. Старица изкуцука да види какво става. Един от холопите я удари с всичка сила в лицето с дръжката на меча си и тя се строполи на земята. На пътя ни се залута дете на не повече от три години. Любопитно ме зяпна; беше мръсно, сънено и раздърпано. Покрай мен профуча стрела и порази в гърба един холоп. С Вермундур се обърнахме и видяхме мъж с ловен лък да зарежда втора стрела на тетивата. Вермундур може да бе недодялано животно, но не страдаше от липса на смелост. Макар да не носеше щит, нададе див вик и се хвърли към стрелеца. Видът на побеснелия варанг изкара мъжа от равновесие. Вторият изстрел не улучи; още няколко крачки и Вермундур го застигна. Варангът се бе въоръжил с брадва; сега замахна с брадвата си толкова силно, че чух тъпия удар, с който съсече противника си през кръста. Жертвата отскочи, после падна на купчина встрани.

— Хайде, Торгилс, дупелизец такъв — изкрещя в лицето ми Вермундур, докато тичешком ме подмина и се стрелна към селото. Аз хукнах след него, опитвайки се да схвана какво точно става. На земята лежаха един или два трупа. Приличаха на вързопи парцали, докато не видиш смазана глава, кървава ръка или мръсен, бос крак. Някъде пред мен чух още викове и писъци, и от една странична пътека тичешком изскочи старец. Разпознах късото наметало от меча кожа — трябва да бе шаманът на селото. Не беше въоръжен. В този миг се появи Ивар. Стискаше в ръка секира. С лекотата на момче, което хвърля камъчета в езеро, я метна по беглеца. Оръжието се плъзна през делящото ги пространство и порази жертвата в тила. Шаманът се просна по очи и замря.

Ивар ме видя да го гледам отвратен.

— Дружка, а — подхвърли той.

Селяните не оказаха повече съпротива. Нападението ни ги свари неподготвени, а и им липсваха оръжията и уменията да се защитят. Подкарахме още живите към площада. Застанаха унили, плътно един до друг; бяха обикновени хорица, явно едва успяващи да изстискат поминъка си от гората. Бяха средно високи, с бледа кожа, но тъмна, почти черна коса. Бяха зле облечени в домашнотъкани вълнени дрехи; бижутата им бяха прости амулети, увесени на ремък през врата. Че не носят други ценности, разбрахме, защото варангите делово претърсиха всички.

— Нещастници. Направо не си струваше трудът — измърмори Вермундур.

Погледнах пленниците — примирено бяха впили поглед в земята. Знаеха какво ги чака.

Ангантур и моят заклет враг Фройгер наперено отидоха при пленниците и започнаха да ги делят на групи. На една страна изтикаха старите мъже и жени, по-малките деца и недъгавите, не малко на брой, тъй като много от селяните бяха с обезобразени от шарка лица. По-младите, здрави мъже и децата над осем-девет години, останаха на място. Като изключим една майка, която горчиво ридаеше по раздялата с детето си, във втората група нямаше жени. Чудех се над това, когато на площада излезе екипажът на втората ни лодка. Пред себе си водеха, като стадо гъски, жените от селото. Едва сега разбрах, че ние в първата лодка трябваше само да вдигнем шум. Другите бяха имали достатъчно време да обиколят зад селото и ни изчакат да „вдигнем“ селяните. Истински ценният „дивеч“ бе по-паднал право в капана, точно според плана на Ивар.

В групата имаше около двадесетина жени. Лицата и ръцете им бяха надрани и разкървавени, лицата на някои бяха насинени, и всички бяха вързани с кожени ремъци. Изглеждаха ми неугледни с несресаната си коса и мръсни лица, но Вермундур явно бе на друго мнение:

— Не е лош уловът — каза. — Измий ги хубавичко и ще им приберем добри пари.

Приближи да ги огледа. Жените се свиха една в друга. Някои жално гледаха към децата, други държаха главите си сведени, така че разрошените коси да скрият лицата им. Вермундур очевидно бе ветеран в лова на роби — обикаляше жените една по една, хващаше всяка за брадичката и насила отмяташе главата ѝ назад, за да види лицето и прецени стойността ѝ. Изведнъж нададе възхитен вик.

— Ивар пак изкара късмет! — провикна се. — Вижте това.

Сграбчи две жени за китките и ги изтика, една до друга, пред нас. Съдейки по телата им, момичетата бяха на около шестнадесет, макар и да бе трудно да се прецени през безформените рокли. Бяха навели глави, но Вермундур веднага внесе ред. Отиде зад момичетата, хвана ги за косите и като търговец, който гръмко хвали най-добрата си стока, отметна главите им назад, така че да видим лицата им. Бяха близначки и въпреки облените от сълзи лица, личеше, че са поразително красиви. Спомних си как подкупих Вермундур и Ангантур с комплекта кожи. Сега пред мен стоеше човешкият еквивалент на белките. Фелагът на Ивар бе попаднал на златна жилка.

Не губихме време, а и светлината вече отслабваше.

— По лодките! — нареди Ивар. — Тези тук може да имат приятели. Искам да ни няма, когато се съберат и подготвят за нападение.

Последните нитове бяха солидно набити по оковите на робите и фелагът започна да се изтегля под съпровода на воя и риданията на отчаяните селяни. Няколко жени се свлякоха на земята, може би припаднаха, а може и крайниците да отказаха да ги отведат от децата. Холопите ги пренесоха на ръце. Един мъж, който отказа да се подчини, получи силен удар с опакото на меча, който го запрати през глава напред. Повечето от пленниците ни покорно се повличаха към реката.

Ивар ми махна.

— Ела с мен, Торгилс — каза.

Преведе ме през празното село към мястото, където лежеше трупа на шамана. Мислех, че целта е само да си прибере бойната секира.

— Това наметало е същото като твоето, нали? — попита.

— Да, наметало на нояде, на твоя език магьосник. Само че не знам нищо за това племе. Абсолютно различни са от скридфините, с които живях.

— Но след като имат магьосник, значи имат и бог. Не е ли така?

— Вероятно.

— А след като имат бог и магьосник, значи имат и светилище, в което се молят. — Ивар се огледа. — Като знаеш толкова много за нояде или както там му каза, можеш ли да предположиш къде ще е?

Искрено исках да отговоря на въпроса на Ивар, защото като всички, и аз се страхувах от гнева му, но селото по нищо не приличаше на бивака на скридфините. Тези хора бяха горски обитатели, сабме — номади. Светилището можеше да е навсякъде.

— Нямам представа — признах, — но предполагам, че нояде бягаше към него или за да потърси там убежище, или за да се помоли на своя бог за помощ.

— И аз това си мислех — каза Ивар и бързо пое към гората, в посоката, в която се бе отправил шаманът.

Светилището се оказа на по-малко от една стрела разстояние от градините, зад висока, посивяла от времето дървена ограда. Заобиколихме я — нямаше и тридесет крачки — в търсене на врата, но такава не намерихме. Очаквах Ивар да вкара в действие брадвата си, но ти подходи предпазливо.

— Не вдигай много шум — ми каза. — Нямаме много време, а и селяните скоро ще съберат силите си. Ела, ще те прехвърля.

Ивар ме повдигна и пусна от другата страна на оградата. Както и очаквах, светилището бе просто. Зад кръглата ограда имаше само утъпкана пръст. В центъра ѝ видях нещо, което от пръв поглед взех за масивен дървен кол. После видях, че селяните са почитали сиейде — поразен от светкавица стар дънер, бегло наподобяващ седнал мъж. За да подчертаят приликата, му бяха издялали колене и скръстени ръце, и изтънили врата.

Открих резето за вратата и пропуснах вътре Ивар.

— Все пак не са били чак толкова бедни, Торгилс — каза той. Гледаше простата дървена купа на коленете на идола, в която селяните бяха оставяли дарове за бога си. Пристъпих до Ивар и надникнах. Изведнъж гърдите ми се стегнаха, зави ми се свят, не защото в купата имаше гнусен дар, а заради нахлулият в съзнанието ми спомен. Купата бе до половината пълна със сребърни монети. Повечето бяха стари, изтрити и нечетливи. Трябва да лежаха там от поколения. Но имаше и няколко, които не бяха потъмнели и надписите им се четяха. Всички бяха със странните криволичещи букви, които познавах от незабравимите дни в Лондон. Когато за първи път се любих с Елфгифу, тя носеше на изящния си врат наниз такива монети.

Ивар отскубна ръкава на ризата си и завърза единия край; получи се импровизирана торба. Даде ми да я държа и изсипа вътре водопада монети. После захвърли дървената купа встрани и по-гледна към грубо издяланата глава на статуята. На врата ѝ имаше торква, толкова отдавна на открито, че бе невъзможно да се прецени дали е от просто желязо или от потъмняло сребро. Ивар очевидно реши, че металът е скъпоценен, защото се пресегна да я свали. Само че торквата не поддаваше. Намесих се, преди да вкара секирата в действие.

— Не го прави, Ивар — казах, опитвайки се да звуча спокойно и разумно.

Ивар се обърна към мен и се намръщи.

— Защо не?

— Свещена е — казах. — Принадлежи на сиейде. Кражбата ѝ ще ти навлече лош късмет.

— Не ми губи времето. Кой е сиейде? — изръмжа. Започваше Да се ядосва.

— Богът на селото.

— Техен си бог, не мой — отвърна Ивар и размаха брадвата си. Радвах се, че замахна към статуята, не към мен — обезглави дървения идол с един-единствен удар.

Ивар вдигна торквата и я затъкна на голата си ръка.

— Много си плах, Торгилс — упрекна ме той. — Виж, даже ми е по мярка. — След което хукна към вратата.

Върнахме се при реката по тъмно. Екипажите на двете лодки вече бяха на борда и чакаха. Накарали бяха пленниците да легнат в трюма. Гребците потеглиха в мига, в които двамата с Ивар заехме местата си. Мракът прикри изтеглянето ни. Не ни пресрещнаха местни. Веднага щом се върнахме в лагера, Ивар настоя незабавно да се приготвим и потеглим. Призори вече плавахме обратно към голямата река.