Брат по съдба

Глава седма

— Вие, исландците, все намирате начин да се оправите — подхвърли съучастникът на Бритмаер, докато гледаше как ниският бряг на Англия изчезва зад гърба ни. Без да предупреждава пристанищните власти за заминаването ни, норвежкият капитан нареди на екипажа си да вдигне котва с ранния отлив. Предполагам, че служителят бе свикнал корабът да напуска пристанището в странни часове и бе подкупен да си затваря очите.

Измъчван от мисълта, че всяка миля ме отдалечава все повече от Елфгифу, аз едва чух капитана. Нещастието ме преследваше през цялото тридневно пътуване с Турулф. Яздихме понита, двама слуги водеха чифт товарни коне. Не знаех колко е споделил с племенника си Бритмаер относно причината да пътувам дискретно като негов помощник, но слугите надуваха тромпетите и дрънчаха със звънци при всяко селище и гориста местност. Не исках да привличам вниманието на властите и намекнах на Турулф, че няма да е зле да намалим показността.

Той се ухили и каза:

— Тъкмо обратното. Ако се движим по кралските пътища тихо, хората ще помислят, че сме престъпници или разбойници и ще сметнат за свой дълг да ни нападнат, дори убият. Честните пътници трябва да обявяват колкото се може по-шумно приближаването си.

Турулф ме отведе до кея, където бе закотвен норвежкия кораб и ме предаде на капитана с бележка от Бритмаер, после замина при семейството си в Норуич. Към сърдечните ми терзания по Елфгифу се прибави и мъката по раздялата с приятел.

Гласът на капитана пак прекъсна мислите ми.

— Да познаваш случайно един твой сънародник, Гретир Асмундарсон?

Името ми беше познато, но не можех да се сетя откъде.

— Много се говори за него. Наричат го Гретир Силния. Още на шестнадесет години убил човек и го осъдили на тригодишно изгнание. Решил да прекара част от времето в Норвегия. Помоли да му купя някои неща от Англия, но те се оказаха по-скъпи от очакванията ми. Надявам се да ми кажеш как да го подхвана така, че да доплати без неприятности. Опасен тип е, и бързо се пали.

— Не мисля, че го познавам — отговорих, но думата изгнание възкреси спомените. Спомних си млад мъж, който, седнал на пейка в едно стопанство, дялаше парче дърво. Беше приблизително на моя възраст, с остра кафява коса, лунички и светла кожа. Но докато аз съм слаб и строен, той, макар и среден на ръст, бе едър и набит; аз обикновено съм уравновесен и спокоен, Гретир правеше впечатление на избухлив и вечно на нокти. Спомних си как стружките отскачаха при всеки замах на наточеното острие, сякаш даваха израз на потиснатия му гняв.

— Размирник по рождение, а с годините ставал все по-лош — каза капитанът. — Нарочно непрекъснато дразнел баща си, свестен, улегнал фермер. Отказвал да помага в стопанството. Ако го пратели да прибере гъските за през нощта, им трошал крилете и краката, убивал гъсетата, осакатил любимия кон на баща си. Така нарязал кожата по гърба му, че горкото животно подскачало при всяко докосване. Истински непрокопсаник. Баща му искал да го изхвърли от къщи, но майка му все молела да му се даде нова възможност. Винаги е така с глезените мамини синчета, ако питаш мен.

— Защо убил онзи човек? — попитах.

— Ако щеш вярвай, скарали се за торба храна.

Спомних си хвърчащите стружки и се зачудих дали Гретир Асмундарсон е съвсем наред.

— Както и да е, скоро сам ще можеш да прецениш. Ако вятърът се задържи, ще спрем първо на мястото, където той сега живее при брат си, Торстайн. Торстайн е съвсем различен — уравновесен и спокоен, докато Гретир е докачлив и непредсказуем. Викат му Галеона, защото като върви, се поклаща като кораб в бурно море.

Разбрах какво има предвид, когато три дни по-късно пуснахме котва в залива пред стопанството на Торстайн в Тонсберг, Норвегия. Двамата братя ни посрещнаха на брега. Торстайн, висок и спокоен, чакаше със сякаш вкопани в земята крака; Гретир, една глава по-нисък, нервно сновеше напред-назад. Беше като затихнал вулкан, готов да избухне. Но когато очите ни се срещнаха, в погледа му стреснато разпознах същото, което видях в очите на един шаман във Винландия и майката на графа на Оркни, призната сибила, у жената на крал Сигтригур от Дъблин, която мнозина смятаха за вещица и във вглъбения, блуждаещ поглед на ветерана Транд, наставника ми в Исландия. Така гледат ясновидците; Гретир Асмундарсон също като мен виждаше неща, скрити за обикновените хора.

В началото се отнасяхме един към друг предпазливо, почти с недоверие. Никой не би нарекъл Гретир сговорчив или добродушен. Беше природно затворен, което хората бъркаха с враждебност, всяка дружелюбна забележка посрещаше с тросната реплика, която често бе и обидна, и създаваше впечатление, че цели да те отблъсне. Съмнявам се да разменихме и половин дузина изречения за също половин дузината дни, през които плавахме покрай брега към норвежката столица Нидарос. Гретир поиска да го вземем на кораба; падаше се далечен роднина на норвежкия крал Олаф и смяташе да помоли за служба в двора.

Движехме се по обичайния маршрут, по закътания канал между островите и каменистия бряг със стръмни носове и фиорди. Преходът бе лесен, не бързахме за никъде. Следобед подбирахме подходящо за хвърляне на котва място и прекарвахме нощта, обърнати с кърмата към някоя удобна скала. Често готвехме и разпъвахме шатри на брега. Точно през една такава вечер, по залез-слънце, забелязах над близкия нос да проблясва странна светлина. Избухна за миг, сякаш някой напали буен огън във входа на пещера и веднага го изгаси. Обърнах внимание на капитана, но той ме изгледа неразбиращо. Не бе видял нищо.

— Никой не живее там. Има само стара погребална могила — възрази той. — На семейството, което притежава всичката земя в областта. На това отгоре им носи късмет. Сегашната глава на семейството се казва Торфин. Когато погребал баща си, Кар Стария, Духът на мъртвеца се завърнал и така упорито преследвал всички в района, че останалите фермери решили да се махнат, а Торфин изкупил най-добрата земя. — После тактично добави: — Може да е било игра на светлината или някое лъскаво камъче да е отразило последните лъчи на залязващото слънце.

Останалите моряци ме изгледаха странно, сякаш съм халюцинирал и аз си премълчах, но след като се навечеряхме и мъжете се бяха увили в тежките си моряшки пелерини за през нощта, Гретир се присламчи към мен и тихо каза:

— Онова зарево нямаше нищо общо със слънчевите лъчи. И аз го видях. И двамата знаем какво значи бликнал от земята огън: отдолу има злато.

Замълча за миг, после измърмори:

— Ще отида да огледам мястото. Искаш ли да дойдеш с мен?

Хвърлих поглед към другите. Повечето моряци вече спяха. За миг се поколебах. Съвсем не бях убеден, че искам да се катеря из тъмната пустош с мъж, съден за убийство. После любопитството ми взе превес.

— Добре — прошепнах. — Само да се обуя.

Минути по-късно с Гретир вече бяхме напуснали лагера и си проправяхме път сред тъмните силуети на скалите по брега. Беше суха, ясна нощ, топла за това време на годината. През лицето на луната плуваха облаци, но все пак имаше достатъчно светлина да стигнем до основата на носа и да започнем изкачването. Постепенно започнах да различавам могилата, ясно очертана на обсипаното със звезди небе. Забелязах и нещо друго: всеки път, когато облаците скриеха луната и внезапно потъвахме в мрак, Гретир потреперваше и чувах как дишането му се учестява — Гретир Силния, прочутият убиец и престъпник, се страхуваше до смърт от тъмното.

Следвахме тясната пътека, използвана при погребенията, която ни изведе на малка поляна край могилата. Гретир погледна вляво, над обсипаната с отражения на звезди лъскава, черна повърхност на морето.

— Хубаво място да те погребат — каза. — Когато умра, ми се ще да свърша така и кормчиите на минаващите кораби да сочат гроба ми.

Предвид репутацията му се зачудих как ли ще го споменават моряците.

— Хайде, Торгилс — каза той и започна да изкачва тревистия склон могилата. Аз го последвах до върха. Там Гретир измъкна изпод наметалото си тежък метален лост.

— Какво правиш? — попитах, макар и отговорът да бе очевиден.

— Ще проникна вътре и ще изнеса скъпоценностите от гроба — отговори той наперено. — Хайде, помогни ми — каза и се захвана да копае дупка в торфа.

Плячкосването на гробове бе нещо ново за мен, но когато видях ядната енергия, с която Гретир замахваше и забиваше лоста в земята, реших, че ще е най-разумно да не го предизвиквам. Плашеше ме мисълта какво може да направи, ако се опитам да му попреча. Редувайки се, прокопахме тунел до покрива на гробницата. Когато лостът удари по дървото на купола, Гретир доволно изръмжа и с няколко мощни удара разшири отвора достатъчно, да се спусне вътре.

— Нали ще стоиш тук на пост? В случай че заседна долу и се наложи да ме издърпаш.

Развиваше от кръста си въже — планирал бе да ограби гробницата още от мига, в който предложи да се изкачим до носа.

Миг по-късно Гретир вече се спускаше в черната дупка. Чувах гласа му, докато изчезваше в мрака. В началото мислех, че говори на мен и се напънах да разбера какво казва, после осъзнах, че вдига шум, за да си вдъхне кураж. Думите, които ехтяха от отвора към гробницата, бяха лишени от всякакъв смисъл. После до мен достигна внезапен трясък, последван от висок триумфален вик. После нов трясък, и още един. Предполагах, че се лута в тъмното и се спъва в разни предмети, твърдо решен да довърши грабежа, но и обхванат от паника.

Врявата най-после замря и аз чух гласът на Гретир:

— Хвани здраво въжето! Готов съм да се изкатеря горе.

Хванах въжето и скоро главата и раменете на Гретир се появиха през отвора, и той се изтласка на тревата. После се обърна и започна да тегли въжето, докато се показа краят му и привързаният към него вързоп. Беше прибрал в туниката си събраните предмети, които сега разстели да огледа на земята. Имаше няколко бронзови съдини, брошки и украсени юзди, сребърна чаша и две сребърни гривни. Най-скъпият предмет бе къс меч, който мъртвият трябва да отнесе със себе си, стига Валкириите да сметнат, че е достоен воин за Валхала. Гретир измъкна оръжието от ножницата и лунните лъчи осветиха сложните мотиви по металното острие.

— Кралско оръжие — коментирах.

— Да. Трябваше да се преборя за него с хаугбуи — отговори Гретир. — Не искаше да се раздели с меча.

— С обитателя на могилата ли?

— Чакаше ме, седнал на стола на мъртвеца — каза Гретир. — Докато пристъпвах опипом в мрака и събирах даровете, изведнъж напипах крака му. Той скочи, нападна ме и опита да ме вкопчи в мъртвешката си хватка. Трябваше да се боря с него в тъмното, но накрая успях да отсека главата му и да го убия. Положих го с лице към земята, с глава между бутовете, за да не възкръсне.

Зачудих се дали Гретир казва истината. Наистина ли бе имало хаугбуи? Всички знаят историите за духовете на мъртвите, които живеят в мрака на гробниците и пазят съкровищата им. Понякога се превъплъщават в драугри, живите мъртви, които излизат от гроба и плашат хората, също както призракът на Кар Стария бе прогонил местните селяни. Единственият начин един хаугбуи да намери покой, е да отрежеш главата му и я поставиш върху задните му части. Или Гретир само се мъчеше да оправдае шума и бъркотията, безсмислените си приказки и бойните викове? Дали се срамуваше да признае, че Гретир Силния се ужасява от тъмното и че чисто и просто се е сблъскал със скелета на Кар Стария, поставен седнал в погребалния си стол? За да запазя самоуважението му, не поставих под съмнение историята с призрака от могилата.

Самочувствието и дързостта му се проявиха и на следващата сутрин, когато спътниците ни се събудиха. Гретир дори не опита да скрие новите си придобивки. Бях изненадан, че взе плячката и когато посетихме фермата на Торфин, за да подновим запасите за кораба.

Торфин веднага позна нещата, които Гретир нагло извади на масата.

— Къде намери това? — попита.

— В гробницата на хълма — отговори Гретир. — Призракът на Кар Стария не е чак толкова страшен, колкото се говори. По-добре си ги пази сам.

Торфин сигурно знаеше за репутацията на Гретир, защото предпочете да не го предизвиква.

— Вярно е, че заровените съкровища не са от полза за никого — отговори сговорчиво. — Имаш моите благодарности, задето ни връщаш семейните ценности. Мога ли да ти предложа награда за смелостта?

Гретир пренебрежително сви рамене.

— Нямам нужда от подобни неща. Искам само да прославя името си. Но ще запазя меча като спомен от този ден. — След което грубо се извъртя на пети и си тръгна с красивия къс меч.

На връщане към кораба мислех върху отговора му. Опитвах се да разбера мотивите на Гретир. Ако бе ограбил могилата, за да се възхитят околните на смелостта му, защо се държа толкова троснато после? Защо винаги бе така груб и заядлив?

Изравних крачка с него. Както си му бе обичаят, крачеше сам, встрани от останалите.

— Онзи мъж, заради чиято смърт те поставиха извън закона в Исландия, защо го уби? — попитах. — Да убиеш някого за дреболия като торба храна не е най-добрият начин да спечелиш чест и слава.

— Беше грешка — отговори Гретир. — На шестнадесет не можех да преценя силата си. Пътувахме с няколко съседи на баща ми през мочурищата. Изведнъж открих, че ми липсва една торба сушена храна, която бях привързал към седлото. Върнах се на мястото, където бяхме спрели да дадем почивка на конете и открих един друг мъж да тършува из храстите. Каза, че и неговата храна била изпаднала. Миг по-късно вдигна една торба и заяви, че е открил това, което търси. Приближих се да проверя и ми се стори, че торбата е моя. Когато се опитах да му я отнема, той без предупреждение измъкна секирата си и замахна към мен. Аз я сграбчих за дръжката, извъртях острието и отвърнах на удара. Той обаче изтърва секирата, тя изведнъж се освободи и аз, без да искам го ударих по главата. Умря на място.

— Не се ли опита да обясниш това на другите? — попитах.

— Какъв смисъл — свидетели нямаше. А и във всеки случай мъжът бе мъртъв и аз бях убиецът. Противно на природата ми е да търся мнението на другите. Не гоня одобрението, нито презрението им. Какво значение има как ще ме запомнят идните поколения?

Говореше толкова открито и убедено, че имах чувството признава някаква връзка помежду ни, другарство, началото на което поставихме при грабежа на могилата. Догадката ми щеше да окаже правилна. Това, което не предположих бе, че Гретир предсказа собствената си съдба.

Според моряците Гретир се бе показал прибързан глупак да се меси на духовете на умрелите. Цял ден мърмореха помежду си, че глупостта му може да ни навлече нещастие, а един или двама християни сред тях се прекръстиха срещу уроки. Опасенията им се потвърдиха, когато стигнахме при закотвения кораб. По време на отсъствието ни силен вятър бе извъртял кораба странично на каменистия бряг. Котвата не бе удържала и корабът ни се бе оказал изтласкан на сушата. Заварихме го килнат на една страна, с нахлула в трюма вода. Страничните греди бяха толкова повредени, че капитанът реши, че няма друг избор, освен да изоставим кораба и да стигнем до Нидарос пеша, пренасяйки на гръб по-ценното от товара. Оставаше ни само да прегазим плитчините и да спасим каквото можем. Забелязах, че моряците гледат да стоят колкото се може по-далеч от Гретир. Обвиняваха го за нещастието и очакваха нови бедствия.

Напредвахме бавно. По море щяхме да стигнем норвежката столица за два дни; пътеката следваше очертанията на брега и криволичеше, за да избегне заливите и фиордите. Допълнителното разстояние добави две седмици към прехода ни. При фиордите се опитвахме да намалим отбивката, като се спазарявахме с някой селянин да ни превози от другата страна. Плащахме му със стоките от кораба или предполагам, с някоя от фалшивите монети на Бритмаер.

После дойде вечерта, в която се озовахме на брега при устието на един фиорд, от другата страна, на който се виждаше ферма. Бяхме премръзнали до кости и изморени. Опитахме се да привлечем вниманието на стопанина, но беше късно и макар и да виждахме от комина на къщата да излиза дим, от нея не се показа никой. Мястото, на което бяхме, беше съвсем голо, каменист бряг, граничещ със стръмна скала. Имаше няколко влажни, изхвърлени от морето дървета, достатъчни за малък огън, но праханът ни беше подгизнал. Смъкнахме мешките от гърбовете си и се отпуснахме на чакъла, примирени, че ще изкараме поредната студена, гладна нощ.

Тогава Гретир внезапно обяви, че ще преплува фиорда до фермата отсреща. Всички го изгледаха така, сякаш се е побъркал. Разстоянието можеше да бъде взето само от силен плувец, а и вече бе почти тъмно. Но Гретир верен на себе си, не ни обърна внимание. Във фермата ще има запас сухи дървета, обясни той. Ще ни донесе подпалки и огън, за да се стоплим и да сготвим нещо за хапване. Под недоумяващите ни погледи той се съблече по риза и широки вълнени панталони, и миг по-късно вече газеше във водата. Гледах го как се смалява в далечината; спомних си думите му, че живее за чест и слава, и се зачудих дали няма да се удави при поредната си дръзка постъпка.

Минаваше полунощ и над фиорда бе паднала гъста мъгла, когато чухме шляпане и от мрака излезе Гретир. Залиташе от умора, но за наше изумление, стискаше малко дървено каче.

— Съчки за огън, а на дъното има и жарава — каза, след което рухна на земята. Забелязах прясна синина на челото му; едната му ръка бе срязана и кървеше. Трепереше, според мен не само от студ.

Оставих моряците да разпалват огъня, отведох Гретир встрани и го наметнах в една моряшка пелерина.

— Какво има? — попитах. — Какво се случи?

Той ме изгледа съкрушено.

— Повтори се историята с торбата храна.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато стигнах от другата страна на фиорда, беше светло колкото да се добера до фермата. Беше един от заслоните, построени покрай брега за убежища на попаднали на лошо време моряци. Чувах отвътре песни и смях, затова приближих и бутнах вратата. Беше паянтова и лесно поддаде. Попаднах на десетина мъже, съдейки по вида им, моряци. Бяха мъртво пияни и едва стояха на краката си. Насред стаята гореше буен огън. Реших, че ще е безсмислено да моля пияниците за помощ, отидох право при огъня, взех дървения кош подпалки и измъкнах едно горящо дърво от огнището. Тогава един от мъжете изкрещя, че съм бил трол или воден демон, някак прекоси стаята и замахна към мен. Аз с лекота го повалих на земята и в следващия миг всичките му другари крещяха и залитайки, се мъчеха да ме докопат. Опитаха да ме прогонят със запалени дървета от огъня. Трябва да го бяха поддържали със слама, защото разлетяха много искри и въглени. Аз също измъкнах една пръчка, и размахвайки я към тях, започнах да отстъпвам към вратата. Та зарязах всичко, хукнах към водата, метнах се и заплувах обратно. — Отново потрепери и се загърна по-плътно в пелерината.

Останах при него през цялата тази тъмна нощ. Гретир се бе сви на кълбо, умислен, и от време на време оглеждаше ранената си ръка. Присъствието ми като че ли го успокояваше. Разтушавах го с истории за детството си в Гренландия и дните, прекарани в малкото викингско поселище във Винландия, преди местните да ни прогонят оттам.

Още с пукването на зората моряците се размърдаха. Докато с мърморене разпалваха жаравата, някой се обади ужасен:

— Вижте!

Всички се извърнаха към фиорда. Слънцето бе изгряло над скалата зад нас и плътната мъгла се раздигаше. Подранил лъч падаше косо от другата страна на фиорда, там където снощи бе дървената постройка. Само че сега я нямаше. На мястото ѝ имаше само купчина овъглено дърво, от което се издигаше тънък сивкав дим.

Моряците слисани се извърнаха към Гретир. Той също се взираше в димящите останки. На лицето му се бе изписал краен ужас. Никой не продума; моряците се страхуваха от силата и избухливостта на Гретир, той самият бе твърде потресен да говори. Аз също замълчах. Никой нямаше да повярва на друго обяснение, освен че Гретир разбойникът и побойникът е нанесъл поредния си удар.

След по-малко от час видяхме малка лодка. Фермерът по-надолу по фиорда бе забелязал дима и идваше да провери какво става. Когато ни преведе от другата страна, отидохме да огледаме изгорялото убежище. Разрушението бе пълно, нямаше и следа от пияните моряци. Предположихме, че са загинали в пламъците.

Прискърбно се свихме край овъглените греди.

— Не е наша работа да отсъдим — обяви капитанът. — Само кралският съд може да вземе решение, и то след като бъде подадено официално оплакване. Аз обаче заявявам от името на целия екипаж, че не искам Гретир да остане с нас. Той е прокълнат. Независимо кой е бил прав и кой крив в събитията снощи, Гретир носи нещастие. Отказваме да продължим да пътуваме с него. Той трябва да поеме по свой път.

Гретир не направи опит да защити невинността си, нито дори да сбогува. Както и очаквах, взе багажа си, метна го на рамо и се обърна да си върви.

Миг по-късно осъзнах, че аз щях да постъпя по същия начин. С Гретир много си приличахме. И двамата бяхме единаци. За да се защитим, бяхме прегърнали един вид упорита независимост. Но докато аз разбирах, че изолацията ми се дължи на хаотичното ми детство и на липсата на родители, опасявах се, че Гретир само допълнително ще се озадачава и вбесява от злополуки, непредвидени и очевидно съвсем случайни. Той не си даваше сметка колко често си навлича беда с инат или привързаност. Притежаваше качества, на които се възхищавах — дързост, целенасоченост, смелост. Ако имаше кой да го обуздае и стои до него в кризисни моменти, Гретир щеше да е чудесен, верен другар.

В паметта ми отекна една от поговорките на Едгар. „Имай търпение с приятелите, иначе ще ги изгубиш завинаги.“ Преди Гретир да е направил и няколко крачки, аз вече бях заметнал торбата си и бързах да го настигна.

Лошата репутация на Гретир ни изпреварваше навсякъде. Докато пристигнем в Нидарос, целият град вече говореше за клането. Мъжете, загинали в пламъците, се оказаха исландски екипаж, до един братя. Баща им, Торир, който по това време се намираше в Нидарос, вече бе подал оплакване. Не може да се каже, че бившите ни спътници бяха защитили Гретир. Бяха пристигнали в Нидарос преди нас и разпространили унищожителен разказ за това как Гретир се върнал бит и насинен от колибата. Естествено не бяха споменали, че жертва живота си, за да им донесе огън и облекчи затруднението им. Нарочно или не, бяха очернили името му и с подробности по плячкосването на гробницата.

Норвежкият крал Олаф извика Гретир на съд в двореца. Придружих го, с намерението да се явя като свидетел в негова защита.

Делото се състоя в тронната зала, водеше го, с подобаваща официалност, лично крал Олаф. Изслуша бащата на мъртвите мъже, след което покани бившите ни спътници да разкажат своята версия на събитията от съдбоносната вечер. Накрая се обърна към Гретир и го попита какво ще каже в своя защита. Намръщен, Гретир упорито запази мълчание. Усетих, че на мен остава да говоря, затова и повторих разказа на Гретир как пияните моряци го нападнали.

Когато свърших, кралят се обърна към Гретир:

— Имаш ли да добавиш нещо?

— Аз оставих глупаците живи — бяха единствените му думи.

Крал Олаф бе не само справедлив, но и търпелив.

— Трудно ще стигнем до истината. Всички доказателства, които изслушах днес, са косвени, тъй като от свидетелите е оцелял само Гретир, а към неговите показания трябва да подходим с едно наум, защото се явява подсъдим в случая. Моето лично мнение е, че Гретир вероятно е невинен по обвинението в умишлено убийство, тъй като не е имал мотив да подпалва сградата.

Вече се готвех да поздравя Гретир, когато крал Олаф продължи:

— Следователно реших, че най-добрият начин да разрешим въпроса, е Гретир Асмундарсон да се подложи на изпитанието на новата църква в присъствието на вярващите. Изпитанието ще е с нажежено желязо.

Съвсем бях забравил, че крал Олаф не пропуска възможност да изтъкне предимствата на християнството. Страстен последовател на Белия Христос, той искаше всичките му поданици да прегърнат тази вяра и възприемат християнските обичаи, един от които бе подлагането на изпитания. Такива изпитания имаше и в старата вяра — обикновено единоборство между ищеца и обвинения, но християните бяха измислили далеч по-хитроумни изпитания. Спускаха обвиняемия в тесни кладенци, за да проверят дали виновните ще потънат, а невинните ще изплуват. Караха те да извадиш камък от вряща вода и следяха дали раните ще се възпалят или — като в случая с Гретир — те караха да хванеш нажежено до червено желязо, за да видят какво разстояние ще извървиш, преди ръцете ти да изгорят. И по неясни за мен причини смятаха, че ще е далеч по-автентично и праведно изпитанията с вряла вода и огън да се извършват в църква.

На „съда“ на Гретир се събраха почти всички вярващи. Изпълнените им с очакване лица издаваха каква незавидна слава си е спечелил приятелят ми. Очевидно всички вече знаеха за „подвизите“ му: убил мечка с голи ръце или — по лошо стечение на обстоятелствата — заключил вилнееща глутница берсерки8 в една дървена барака, подпалил я и убил всички. Сега се бяха събрали да видят дали Гретир ще извърви десет крачки с нажежено до червено желязо в дланите. Незабелязано се вмъкнах в църквата преди него, макар и да нямах представа как да му помогна. Най-многото, което можех да направя, бе докато събралите се пееха молитви към своя Господ, да повтарям един отдавна научен стих от галдура9, седмото от заклинанията на Один, с което се потушава пожар.

Один чу молбата ми. Когато Гретир влезе в църквата и пое по пътеката към мангала, до който стояха свещеника и помощника му, от събралите се се стрелна някакъв млад мъж и започна да рипа и танцува покрай него. Фанатичен християнин, гримасничеше, крещеше, размахваше ръце и проклинаше. Гретир бил долен езичник, изскимтя, и изобщо не трябвало да му се позволява да влезе в църква. Въртеше очи и се пенеше, и започна да предизвиква Гретир с поток обиди, докато Гретир накрая замахна и така цапардоса мъчителя си по главата, че младежът отлетя встрани и се строполи по лице на пътеката. Събралите се ахнали зачакаха да стане на крака, но той остана да лежи неподвижен.

Някой се наведе над момъка.

— Мъртъв е — каза, надигайки глава. — Вратът му е счупен.

Последва ужасяваща тишина, след което свещеникът надигна глас и изпищя:

— Убийство в Божия дом! Пред лицето на Бог!

Гретир, който до този момент мълчаливо бе чакал встрани, бавно започна да отстъпва към вратата. Толкова голям страх бе всял у хората, че никой не посмя да помръдне.

Преди да стигне до вратата, се намеси крал Олаф. Сигурно си даваше сметка, че демонстрацията на християнска справедливост не се е развила според очакванията му.

— Гретир! — извика той. — Няма човек, роден под по-нещастна звезда и така лишен от късмет като теб. Избухливият ти нрав те лиши от възможността да докажеш невинността си. Заповядвам ти да напуснеш кралството ми. Беше провокиран, затова ще ти дам шест месеца отсрочка. Повече не се връщай в Норвегия.

С Гретир с дни търсихме кораб, който да ни откара до дома на брат му Торстайн в Тонсберг, но бе трудно да открием капитан, който да се съгласи да ни качи на борда си. Моряците са суеверни хора, а на Гретир се носеше славата на най-големия кутсузлия на света. Ако сам не се забъркаше в неприятности, орисията му щеше да сподири тези покрай него. А и враговете му не бяха доволни от присъдата на крал Олаф. Семейството на Торир реши да отмъсти. Петима от тях, въоръжени с копия и топори, нахлуха в задната стаичка на една крайбрежна кръчма, в която с Гретир убивахме поредния тъмен, мрачен норвежки зимен следобед. Четиримата нападатели се насочиха към Гретир, петият се обърна към мен. Свари ме съвсем неподготвен — преди да успея да скоча на крака, нападателят ми ме цапардоса силно по главата с дръжката на копието си. Стоварих се на мястото си, временно заслепен от божата. Когато пред очите ми се проясни, видях, че Гретир е хванал една пейка и я използва вместо оръжие. Силата му беше легендарна. Въртеше тежката пейка като перце. Събори на земята двама от нападателите си, след което с трясък стовари тежката мебел на рамото на третия. Мъжът изкрещя и се хвана за вече безполезното си рамо. Четвъртият реши да се възползва от възможността и се втурна към Гретир странично, с топор. Гретир се наведе, мъжът не улучи и приятелят ми с лекота изтръгна оръжието от ръката му. Това за миг обърна развоя на битката. Виждайки, че Гретир сега е въоръжен и опасен, мъжете, бутайки се, заотстъпваха към вратата. Моят нападател вдигна копието си. В сравнение с Гретир бях лесен противник.

Бърз като светкавица Гретир се извъртя и със свободната си ръка изтръгна копието на врага ми, който побягна към вратата и я затръшна зад гърба си.

— Добре ли си? — попита Гретир, докато несигурно се изправях на крака. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Да, ей сега ще дойда на себе си.

Чувах враговете ни отвън, крещяха обиди и заплахи, че не били свършили с нас. Гретир наклони глава и се заслуша, после подметна плененото копие, засили се и го метна по вратата. Толкова голяма бе силата му, че оръжието проби дървото. Чух как някой проплака от болка. Секунди по-късно от нападателите ни нямаше и следа.

— Съжалявам. Не исках приятелството ни да те вкара в неприятности — тихо каза Гретир. — Това не е твоя вражда.

— За какво са приятелите, ако не делят всичко поравно? — попитах. Независимо от главоболието, усещах как в мен се надига нов вид самочувствие. След смъртта на Едгар и раздялата с Елфгифу се бях носил по течението. А ето, че Гретир ме провъзгласи за свой приятел. Животът ми бе поел в нова посока.