Брат, стреляй пръв

Първа глава

„Да живее УВО ’93!“ Най-после останаха в миналото отвратителната войнишка каша, потните партенки и недоволната физиономия на старшината. Седем денонощия път с влак — и ето че Никита вече си е вкъщи.

Само че, неизвестно защо, душата му не беше изпълнена с радост от завръщането.

И ето я Москва — някаква непозната спирка на метрото, някакъв неизвестен квартал Черняево, трамвай с необичаен номер, затънтена уличка с дива растителност и вехти пететажни блокове.

В някоя от тези „хрушчовки“1 живеят родителите на Никита. И през ум не му е минавало, че могат да се установят на такова мизерно място.

Някога семейството им не живееше никак зле. Баща му беше виден чиновник в Градския изпълнителен комитет. Отговаряше за разпределянето на автомобилите — в негласната йерархия на ведомството той беше високо ценен човек.

Но по-късно го уволнили заради някакви пропуски. Оттогава той все по-често започнал да се утешава с бутилката. Може да се каже, съвсем се пропил. Лека-полека старите му приятели започнали да се отдръпват от него, но за сметка на това на хоризонта се появили нови — другарите по чашка. Но с нищо не могли да му помогнат, когато изхвърлиха сина му от един от най-престижните институти — Плехановския2.

Никита тъкмо завършваше трети курс, когато кой знае какъв дявол го накара да се застъпи за едно момиче. Досаждаше й един женкар от катедрата. Пишеше й двойки, късаше я на изпити, правеше всичко възможно само и само тя да преспи с него. И все пак накрая постигна целта си — огъна се Маринка. След това я остави на мира. И всичко щеше да е наред, ако веднъж пред всички не я беше нарекъл мръсница. Никита не се сдържа, стана от мястото си, доближи се до преподавателя и му заби такова силно кроше, че онзи изпадна в дълбок нокаут и със счупена на две места челюст.

Деканът беше вбесен. Искаха да заведат дело срещу него, но нищо не излезе. Маринка заявила, че ще подаде жалба в полицията и ще обвини преподавателя развратник за изнасилване. Дали ръководството на института се бе уплашило или не — не се знае, но до съд не се стигна. За сметка на това Никита беше изключен от института.

И начаса дългата ръка на военния отдел се добра до него. Хванаха го за яката и хайде към новобранския център. Никита си мислеше, че ще влезе да служи в някоя спортна рота — все пак беше шампион на Москва по бокс в полутежка категория, или че ще го разпределят някъде като преводач — знаеше добре английски.

Но го изпратиха да служи в Забайкалието, където даже и не намирисваше на спортна рота. Но виж, да помирише барут, му се наложи. Цели две години грохотът на изстрелите и барутният дим му бяха като десерт на закуска. Разпределиха го в рота за обслужване на стрелковия полигон към мотострелкови дивизии. Отначало просто изпълняваше всякакви поставени му задачи, управляваше мишените, а после започна и сам да стреля по малко от време на време. И се пристрасти към това. Беше стрелял и с пистолет, и с автомат, и с гранатомет — подстволен и противотанков, но най-присърце му беше пистолетът. И каква сръчност само беше придобил. Към края на службата славата му се носеше из цялата дивизия. Специално го канеха при учебните мишени, за да показва на младите офицери как трябва да стрелят.

Но кой знае защо, нито веднъж не го пуснаха в отпуск и за това какво се случва с родителите му той научаваше само от писмата им. А писмата от тях започнаха да пристигат все по-рядко и по-рядко.

Знаеше, че миналата година по време на павловската реформа3 всички спестявания на родителите му се бяха стопили и те бяха останали без никакви средства. Но се намери изход — замениха просторния си апартамент за по-малък с доплащане. Бяха постъпили глупаво, разбира се, но никой не беше искал мнението на Никита по този въпрос.

Никита слезе от трамвая. Попита някакъв минувач къде се намира блок номер еди-кой си. Той му посочи някакво кръстовище със светофар. Трябваше да пресече, после да тръгне вдясно по тротоара, малко да повърви и щеше да си е вкъщи.

Можеше да пресече пътя и без да минава през установените места, щеше да е по-кратко, но Никита се насочи към пешеходната пътека. Светна зелено, той спокойно направи крачка напред и не щеш ли, точно в този момент изневиделица връхлетя кола.

Новичък западен черен автомобил се носеше насреща му с бясна скорост. Явно, червеният светофар въздействаше на шофьора като червения плащ на бик. Ако беемвето не беше набило навреме спирачките, лошо му се пишеше на Никита.

В момента, в който се чу оглушително свирене на спирачки, той успя да отскочи бързо назад. Рязко намалявайки скоростта, колата мина покрай него и спря.

— Идиоти такива! — разярено викна Никита и показа среден пръст, което никак не прилягаше на сержант от доблестната Руска армия.

От бавареца се изтърсиха двама бабаити с бръснати вратове. И двамата бяха огромни и доста напомпени, физиономиите им едни страшни, злобни, а в очите им се четеше някаква плашеща празнота.

— Еее, ти к’во, мизерник такъв, да не си превъртял централно, а? — изръмжа му единият.

— А ти да не си далтонист случайно? — укорително го погледна Никита. — Защо се силиш на червено?

— Не се отваряй много, смотаняко, ясно ли е? — скръцна заплашително другият бабанка, издавайки напред долната си челюст. — Да не те размажа на асфалта, ясно ли е!

— А ти да не си художник-драскач случайно?

— Говори ми още, говори, гоооведо такова…

— Ти си говедо, не аз.

Никита нямаше намерение да търпи обидите им. Той стоеше съвсем спокойно, не се държеше предизвикателно и не гледаше на кръв. По телосложение почти с нищо не отстъпваше на първия, но онзи не го сметна за сериозен съперник и някак вяло замахна с мощния си юмрук — за което си плати скъпо.

Никита се наведе бързо, позволявайки юмрукът на съперника му да мине над главата му. Моментално му нанесе мощен удар с коляно, направи още по-силен замах и юмрукът му полетя право в целта. Ударът отдолу нагоре беше коронният му номер. Чу се пукване на челюст, губейки съзнание, бабанката налудничаво започна да върти очи и падна по гръб. От устата му бликна кръв като фонтан. Сигурно си бе прехапал езика. Сам си е виновен…

Другият си изпроси невероятен ъперкът още преди да разбере какво се случва — изтърси се на задните си части и обгърна главата си с ръце, стенейки. Нито приятелчето му, нито той даже не направиха опит да се надигнат.

— Провървя ви, младежи — намигна Никита. — Вече си издействахте счупване на челюстта, но може да не се ограничаваме с това. Какво ще кажете за бъбреци на кайма?

— Каа… Каа…

Бабаитът се мъчеше да каже нещо. В очите му бушуваше люта ненавист. Но се четеше и страх.

— Е, както искате. Ако решите, обаждайте се. Живея съвсем наблизо. Чао, момчета…

Никита махна дружелюбно с ръка на бабаитите за довиждане и съвсем спокойно тръгна в посока, противоположна на тази, в която се намираше домът на родителите му.

Спокойствието му беше само привидно. Вътрешно беше толкова напрегнат, че всеки негов нерв беше опънат като изопната струна. Оценяваше трезво сериозността на случката. Наложи му се да се спречка не с кого да е, а с братоците-рекетьори. Тези плиткоумни бурета без мозъчни гънки бяха доста още по времето, когато той влизаше в казармата. За жестокостта им се съчиняваха какви ли не страховити истории. С тях плашеха децата като с някакви митични чудовища. Тогава се возеха на лади деветки и запазени западни автомобили, а сега разполагаха със съвсем новички беемвета. Но като цяло, натурата им не се бе променила.

Никита надделя в този сблъсък, но остави последната дума на братоците. Ако те решаха да поискат реванш, доста лошо щеше да си изпати. А той в никакъв случай не се слагаше в категорията на любителите на неприятности. Именно затова беше целият на нокти.

Никита се поразходи малко из непознатия квартал и чак след около час се отправи към блока, в който живееха родителите му. Мутрите можеха всеки момент да го изненадат неприятно, но никой не го причакваше пред входа и не вървеше подире му. Може пък инцидентът да се разминеше без последствия. Никита силно се надяваше на това.

Той забрави за мутрите веднага щом видя жената на прага. Пред него стоеше слаба жена със зачервени очи и торбички под тях, облечена не с дрехи, а в дрипи. От нея лъхаше на алкохол и отдавна немито тяло. Едва успя да я познае.

Не можеше да повярва на очите си — пред него стоеше родната му майка.

Жената не реагира по никакъв начин на появата му. Олюляваше се пияно насам-натам и го гледаше с празни очи.

— Мамо, аз съм — потръпвайки, каза Никита.

— Аа, Никита… Върна ли се?

Най-после го позна. Дори се хвърли да го целува. Никита я прегърна и едва не се разплака, но не от радост, а от унижение.

Веднага разбра какво е станало. Майка му се беше пропила заедно с баща му. От спретната соцдама се бе превърнала в немарлива алкохоличка. Как бе възможно да се случи подобно нещо…

— Къде е татко?

— На работа.

Дори не успя да се зарадва на новината, че баща му все пак се е уредил на работа, когато майка му отново го срази, сякаш го удари с нещо тежко по главата:

— Отиде да събира бутилки…

Никита никога не се бе чувствал толкова отвратително както сега.

— А ти, синко, случайно да носиш някоя бутилчица? — попита майка му.

И така се развълнува, че чак се разтрепери цялата — чист алкохолизъм в последна фаза. А преди едва близваше чашката с винце, и то на големи празници. Ето какво може да направи водката с човека. И двамата бяха стигнали дъното — и майка му, и баща му.

— Случайно да носиш…

Никита мрачно огледа единствената стая със скъсани тапети. За мебели служеха една-единствена маса и някакъв стол, без да се брои сложената върху тухли дъска, жалко подобие на пейка. Двата мръсни матрака едва ли можеха да се отнесат към категорията „мека мебел“.

— А може би все пак ще отскочиш да вземеш, а?

Никита имаше някакви пари у себе си, но съвсем малко, щяха да стигнат само за няколко бутилки.

— Ще отскоча… Но ми обещай, че повече няма да пиеш.

— Какви ги приказваш, сине — оживи се майка му. — Разбира се, че няма повече… Разбира се, че няма… Как може… Край, днес за последно и повече няма. Честна дума!

Никита отиде до магазина, купи две шишета водка по половин литър и хляб за мезе. Подозираше, че майка му не е слагала залък в устата си много отдавна.

Предположенията му се оказаха верни. Майка му се нахвърли като невидяла и на водката, и на хляба. Никита едва не се разплака, докато я гледаше. Даже и в най-страшния си сън не беше виждал такава ужасна гледка: майка му гладна като вълк, пияна до несвяст, с лице на алкохолик. Но животът понякога е по-страшен и от най-кошмарните сънища.

Никита трябваше на всяка цена да измъкне родителите си от зловонната яма, в която бяха попаднали. Наистина смяташе да го направи, но все още не знаеше как.

Ето го стария двор, стария блок. Хубав блок беше. Бяха го строили специално за номенклатурния елит. Имаше разкошни апартаменти с просторни стаи и високи тавани. А и самият квартал беше престижен.

В този блок някога беше живял и Никита. Общата площ на четиристайния им апартамент беше над сто квадрата. Бяха му правили ремонт по специална поръчка. Беше обзаведен със специални вносни мебели от Италия, голяма рядкост за времето си, аксесоари за баня, видео, огромен магнетофон „Шарп“. Всичко това беше някога. Беше… Вече го нямаше…

Никита влезе във входа и с широка крачка мина покрай скучаещата портиерка.

— Къде отивате, младежо? — тръгна тя след него.

— Свой съм — небрежно каза Никита.

Свой човек… Трудно беше да се повярва на това. Та нали не беше облечен с модерен скъп костюм, с вратовръзка за еди–колко си кинта, а в мизерна войнишка униформа. Вместо с лачени обувки беше с груби кубинки.

Както и преди, в блока живееха само важни клечки — „другари“, голяма част от които не бяха загубили високото си положение и до днес. А децата им със сигурност не влизаха в казармата…

Никита се качи с асансьора на четвъртия етаж и спря пред масивна блиндирана врата. Над звънеца видя монтирана видеокамера. Вратата беше сменена, но зад нея се простираше неговият апартамент. Трябваше да възстанови справедливостта.

Звънна на звънеца. След около една минута вратата се отвори. От нея се показа някакъв нагъл рижав тип. Мъжът с масивна долна челюст и рибешки очи го погледна небрежно и сякаш с неохота подхвърли:

— Значи се върна, войниче…

— Вие какво, да не сте ме чакали случайно? — също толкова небрежно му отговори Никита.

— Е, казвай какво искаш? Старците сигурно не са ти писали, че са си сменили апартаментчето. Аз живея вече тука. Та така…

— Напротив, написаха ми, че са загубили апартамента си…

— Загубили? Хм… Точно така, загубиха го на пътя… А аз го прибрах… Ха-ха-ха!

Мъжът се изсмя ужасно ехидно и нещо изкъркори в корема му — може би коктейл от черен хайвер и скъп коняк.

— Било е замяна — каза Никита, присвивайки хищнически очи.

— Че какво друго? — отговори мъжът и го погледна подозрително.

— С доплащане?

— Както си му е редът.

— Я кажи, колко им доплати?

— Колкото поискаха твоите старци, толкова им дадох. А ти какво, войниче, да не би да си недоволен от нещо?

— Слушай ме внимателно, чичка. — От злоба скулите му заиграха. — Ти си взимаш обратно гадната дупка и стоте долара доплащане и ми връщаш апартамента. От мен да мине, ще ти простя за това, че майка ми се е пропила заради теб.

Мъжът се опули учудено насреща му, сякаш пред него стои някакъв пълен идиот, и се заподхилква ехидно. А после изведнъж му посегна иззад полуоткрехнатата врата. Никита обаче успя да реагира навреме и юмрукът само закачи болезнено горната част на бузата му. Но не успя да отговори на удара — наглият рижав тип веднага му хлопна вратата и ключалките щракнаха.

Нямаше никакъв смисъл да блъска по заключената врата.

— Кучи син! — От яд и за предупреждение Никита ритна вратата с крак.

Време беше да си тръгва. Мъжът можеше да повика милицията или дори да излезе с пушка или пистолет. Възможно бе този тип да се движи из криминалните среди. А с такива шега не бива.

Мръсник!… Никита беше в течение на цялата тази долна история. Някакво копеленце с фамилия Чугунов наел стая в апартамента на родителите му. Майка му била принудена да направи тази жертва, тъй като баща му не работел, а тя вземала мизерна заплата. Квартирантът не само си плащал добре, но и всяка вечер носел на баща му по някоя бутилка. А и самият той обичал да си пийва. От време на време и майка му започнала да им прави компания. И така лека-полека и тя се пристрастила към алкохола.

Какво и как точно се е случило, Никита не знаеше със сигурност, но знаеше, че този подлец е направил майка му алкохоличка. Заради него и баща му е деградирал окончателно. Всичко това се случило за относително кратък период от време. И за капак — договор за покупко-продажба, замяна на разкошно жилище за някаква мизерна дупка плюс сто долара доплащане. Чиста проба подигравка с нещастните алкохолици, за които тази сума си е цяло състояние.

Майка му и баща му пропадали все повече и повече, а тази гадина съвсем законно си живеел в собствения им апартамент. И с никакъв съд не можеш го изгони оттам.

Много назидателна история. Ако някой друг беше станал жертва на подобни обстоятелства, Никита просто щеше да си вземе поука и толкоз, но заради този мошеник бяха пострадали родителите му, а и самият той. Не само бе останал без жилище, но и нямаше никакви дрехи, освен войнишката униформа върху себе си. Беше загубил абсолютно всичко…

Гадината Чугунов определено е някаква грешка на природата и тази грешка на всяка цена трябваше да се поправи.

„Ще те пипна аз тебе!“ — обеща си Никита наум и тръгна надолу по стълбите.

На третия етаж случайно срещна Кеша, стар негов приятел. Бяха съседи. Някога…

— О, Ник! — изненадано се ококори Кеша от неочакваната среща. — Ама какъв си красавец само!

Ако не го познаваше добре човек, можеше да реши, че завижда на Никита. Като че ли няма нищо по-хубаво от това да се върнеш от казармата, облечен в парадна войнишка униформа, със сержантски пагони и бляскави акселбанти.

Но Кеша всъщност се занасяше. Той презираше всички, които са ходили в казармата. Та нали там влизат само балъците, дето не са успели да отърват кожата от военната комисия. А Кеша бе успял и следователно е нещо повече от тях, така че бившият му съсед съответно не е на неговото ниво.

Кеша се беше издокарал така, както Никита мечтаеше да се премени: с бяла копринена риза със столче яка, с черни панталони с проблясващи нишки, последна мода обувки, със златен ланец на врата, пръстен с печат на ръката, а и часовникът му явно не беше купен от някой евтин пазар. Лицето му едно изнежено, а в очите му проблясва самодоволство. Вижда се — от „златната младеж“ е.

Някога и Никита принадлежеше към така наречената „златна младеж“, но времената се промениха. И Кеша нямаше намерение да се преструва, че не забелязва това.

— Ти също, братле, не изглеждаш никак зле.

Никита му протегна ръка за поздрав. Онзи се здрависа с него някак вяло.

— Не можем да се мерим с вас, другарю сержант.

В думите му прозвучаха нотки на надменност и насмешка. Доставяше му голямо удоволствие да демонстрира превъзходството си над будалата в униформа.

— Прибираш ли се? — попита го Никита, докато гледаше как старото му приятелче отключва вратата.

— А бе аз се прибирам… ама ти какво правиш тук?

Работата е ясна — Кеша е в час с нещата.

— Ами прибрах се да пусна една вода.

— Аа — небрежно се подсмихна Кеша. — Е, хайде, ела, при мен ще я пуснеш. Ще пийнеш ли една биричка? Имам студен туборг. С една дума, всичко е на ниво при мен.

Това не беше израз на гостоприемство, а по-скоро желание да изтъкне охолния си живот. И все пак Никита прие поканата.

Той с удоволствие се отпусна в ниското меко кресло и с още по-голямо удоволствие се освежи под прохладния полъх на климатика. Не завиждаше на Кеша, на когото всичко му беше наред — имаше четиристаен апартамент, беше модерно облечен, парите го биеха по джоба. Сигурно и кола имаше. Дай боже и занапред да му върви така — като по вода.

И при него нещата ще се оправят. Беше убеден в това.

Ще си върне апартамента от наглия рижав тип, а ако ли пък не, ще изкара пари за нов и ще измъкне родителите си от дъното.

— В течение ли си какво сполетя старците ти? — попита го Кеша и му подаде запотената студена чаша бира.

— Нещастие — тъжно въздъхна Никита.

— Наистина, голямо нещастие. Не им провървя.

В думите му прозвуча нотка на скрито презрение. Демек, неудачници са родителите на Никита, пропаднали хора. Сега с тях си бършат подметките.

— Добре че моите старци извадиха късмет. Татенцето се хвана с частен бизнес, потръгна му. С мангизите никакви проблеми. Вдигна голяма къща и сега апартаментът е мой.

Кеша съвсем откровено се самоизтъкваше. Само че на Никита му беше все тая.

— А ти какво работиш?

— Ами нищо. Завършвам институт. А и се ожених наскоро…

— Честито!

— Жена ми всеки момент трябва да се прибере. Ще видиш каква красавица е. Все още съм луд по нея.

— Няма страшно, нали се върнах. Вече и при мен всичко ще е както трябва.

— А как трябва да е?

— Ще си върна апартамента.

— Как?

— Ами… има начини.

— Какви начини?

— Ами, как тази отрепка намери начин да изхвърли нашите на улицата…

— Е, с Чугунов този номер няма да мине — скептично присви устни Кеша.

— Ти какво, да не го познаваш?

— Ами, горе-долу, на „ти“ сме.

— Отракан тип ли е?

— Общо взето, да.

— С какво се занимава?

— Ти да не мислиш да му скроиш шапката?

— А не, просто питам.

— Ами тогава ще ти кажа. Има си собствена фирма този Чугунов. Нещо, свързано с бензин. А много добре знаеш, че щом става дума за бензин, задължително в цялата работа има пръст и мафията.

— Честно казано, не знаех…

— Е, вече знаеш. Мафията вече е навсякъде. Накъдето и да се обърнеш, навсякъде има мутри. Окичили се със златни ланци и пръстени с печат, едни напомпени такива, с дебели вратове.

— Ама и ти имаш ланец и пръстен с печат.

— Че това са само някакви евтини дрънкулки за тежкарлък. Хич не ми трябва тази мафия.

— На мен също.

— Точно затова гледай да си нямаш вземане-даване с Чугунов. Като приятел те съветвам. Ще ти види сметката и няма да му мигне окото.

— Ще я видим ние тая работа.

— Не знам. Опичай си акъла.

Никита не забеляза, как някой влезе в стаята, но усети леко раздвижване на въздуха зад гърба си и също толкова леко ухание на скъп френски парфюм.

— Ето, Ник, запознайте се, това е моята Лена. — Лицето на Кеша засия от щастие.

Той стана от мястото си и с боготворяща усмивка се насочи към жена си.

Никита се обърна. Пред него стоеше красиво момиче с осанката на кралица — облечена с шорти и тениска, тя изглеждаше така, сякаш е в изящна вечерна рокля на Армани; лицето й — да не откъснеш очи от него, русите й коси — за чудо и приказ, за крачетата всеки фотомодел би й завидял, а кожата — нежна и гладка. Истинска кралица. Или царица. Същинска Елена Прекрасна.

Не би могло да се каже, че Никита се влюби в нея от пръв поглед, но той не можеше да остане равнодушен към това прекрасно творение на природата и не скри възхищението си.

— Лена, вие сте истинска богиня — не се сдържа да не й направи комплимент той.

— Коя по-точно? — каза тя и го погледна с интерес. — Венера, Диана, Афродита?

— Всички заедно.

— А вие трябва да сте Марс. Така изглеждате, сякаш току-що се връщате от война.

— Каква ти война сега? Просто се връщам от казармата.

— Това е Никита — обади се Кеша. Явно не му хареса начинът, по който Лена гледа госта. — Скъпа, нали съм ти разказвал за него.

— Аа, вашия апартамент ли присвоиха? — сети се Лена.

— Всичко е до време.

— Всичко е до време, скъпа, до време е. Сега Никита ще се опита да си върне апартамента. Още сега ще опита. Нали така, Ник, нали вече тръгваш?

Кеша нямаше търпение по-бързо да изпрати Никита. Притесни се момчето, започна да ревнува.

Човек трябваше да притежава доста богата фантазия, за да нарече Кеша красив мъж. Той беше среден на ръст, слаб, с издължено пъпчиво лице. Момичетата никога не му бяха обръщали внимание, винаги бяха предпочитали компанията на Никита и Кеша не го беше забравил.

Както и сега — Лена прояви интерес към Никита и Кеша веднага почувства заплаха. А жена му несъмнено му беше много скъпа.

— Да, разбира се — утвърдително кимна Никита.

Какъвто и да беше Кеша, все пак някога му беше приятел и нищо лошо не му беше сторил. А пък Лена… Лена не е единствената красавица на света — има много такива като нея.

— Е, хайде, чао…

Кеша облекчено въздъхна, когато затвори вратата след Никита. Сега спокойно можеше да се усамоти с женичката си. Само че дали на Лена ще й е приятно? Може би не. Някак невзрачен беше Кеша, а и в панталоните си вместо мъжко достойнство имаше мушморок. Едно момиче се бе оплакало от него на Никита още преди да влезе в казармата. Но животът сега е такъв — материалното благополучие е един от основните стимули на човека.

Никита нямаше желание да се връща при родителите си, но нямаше къде другаде да отиде. Няма, и това е то, ако щеш, пръсни се от мъка.

Той се чувстваше отвратително само при мисълта, че трябва да влезе в мръсния вонящ вход и да се качи на петия етаж, но краката сами го водеха натам. И даже почти не се ядоса, когато неочаквано срещна препятствие на пътя.

Близо до входа стоеше черно БМВ. Никита веднага разбра причината за неговата поява, но вече беше късно. Зад него спря лада деветка, от която за секунди изскочиха две яки момченца. В ръцете си държаха вестници, свити на фуния. Нямаше нужда от обяснение какво е загънато в тях.

Отпред също се раздвижиха. От беемвето слязоха двама типове. И двамата бяха огромни като скали, облечени с анцузи и елечета, с нагли угоени мутри и бръснати вратове.

Отпред вървеше същото онова братле, което съвсем наскоро беше изпаднало в пълен нокаут от удара на Никита.

— Е, какво, братле, а сега накъде? — Въртейки юмруци, той изкриви устните си в гнусна усмивка.

Щом говори, значи не си е прехапал езика. Жалко…

— Ти откъде знаеш, че ми викат така? — не загуби самообладание Никита.

Той осъзнаваше много добре, че сам няма да може да се пребори с тях. Ще го пребият като куче и гък няма да може да каже. А че боят няма да му се размине, е сигурно. По всичко личи, че са нахъсани за това. И ще е добре, ако не го пребият до смърт.

— Че какъв ти е пък прякорът? — попита напомпеният бабаит и на лицето му се изписа още по-отвратителна гримаса.

— Прякорът ми е Братле…

Фамилията на Никита беше Брайт. Но когато попълвали военната му книжка, във военния отдел направили грешка. Някъде им избягало „й“ и се получило Брат. Името му вече звучеше така — Никита Германович Брат. И в казармата му излезе прякорът — Братле.

— Бъзикаш се с мене, така ли?

Мутрата пристъпи рязко към него. Време е, помисли си Никита и се дръпна рязко назад, за да може да удари противника. Но стоящите отзад му се нахвърлиха и му извиха ръцете. Приближи се една кола и го натикаха в нея. Закопчаха ръцете му с белезници.

— Копеленца гадни! — викна Никита.

И веднага получи посичащ удар с длан по врата. Като че ли някакъв прекъсвач изщрака в главата му и съзнанието му изключи от фаза и изгасна.

Когато дойде на себе си, се оказа на безлюдно място в някакъв парк. Някъде отдалеч се носеше шумът на автомагистралата. Беше мокър от главата до петите. Сигурно са го полели с вода, а може би с… Никита настръхна от отвращение.

— Освести ли се, говедо? — чу зад гърба си злорад глас.

Зад него стоеше същото онова БМВ, върху капака му беше постлан вестник с кутийки бира и мезе върху него. Братоците мързеливо късаха със зъби тлъсти парчета месо. Някъде по пътя се бяха уредили с шишчета.

Към Никита се приближи основният му враг. От кобура на кръста му се подаваше пистолет. Сигурно ТТ.

— Е, к’во, помияр, изпроси ли си го накрая? — вяло попита той. И още по-вяло добави: — Ше ти тегля куршума аз.

Сякаш с нежелание извади пищова. Наистина беше ТТ. По дяволите, та той не се шегува. Никита наистина се изплаши.

В този момент забеляза, че са му свалили стоманените гривни. Но мутрата стоеше доста далеч от него — нито с крак, нито с ръка да го ритнеш и да му избиеш пистолета от ръцете. А и няма да може да стане толкова бързо от земята. Освен това другите братоци стоят зад него. Те сигурно също имат пистолети.

Мутрата насочи пищова към него. И точно в този момент Никита беше озарен от гениална идея.

— Недей да правиш глупости, момче. Ще те намерят и вдън земя да се скриеш.

— К’во?! — намръщи се бабаитът. — К’ви ги дрънкаш, бе?

— Не се отваряй много, ясно ли е? — атакува го Никита. — Коля Белязания познаваш ли го?

— Неее…

— А Льончик Панталеймонов знаеш ли го?

— Ама к’ъв ти е проблемът? — започна да става все по-неуверен братокът.

— А Вася Папуняка? А Гена Къртицата? А Толя Черния?

Навреме се сети Никита и за един филм.

— А Едик Хачатуров знаеш ли го?

— Добре де, к’ъв ти е проблемът? — съвсем загуби самообладание бабанката. — К’ви са тия типове?

— Тези типове са от точните, нали ме разбираш? От големите авторитети са, сещаш се, нали? Само да дрънна един телефон на Толята и той веднага ще ми прати бригадата си. А на тебе, педал такъв, ще ти размажат топките по асфалта.

— Е, що веднага не каза, че познаваш Толята. — Мутрата много бързо започна да омеква.

Междувременно Никита беше успял да се изправи на крака.

— И Льончик познавам…

— И Льончик — замислено кимна бабанката.

— И Колята…

— Да, момчетата са от големите, спор няма.

— Нали това ти казвам.

Никита рязко скочи към мутрата. С едната ръка го хвана за китката, в която държеше пистолета, отклонявайки дулото встрани, а с другата му го изби и го изрита по капачката на коляното.

— Аа! — изстена оня.

Никита веднага легна на земята и сграбчи пистолета. Петлето щракна — пистолетът вече беше готов за стрелба. Насочи го към мутрата.

— Ей! К’во правиш, бе?! — изрева той.

Страхът надделя над болката и той много бързо забрави за капачката на коляното си. Единственото, за което мислеше в момента, бе как да си спаси кожата. Погледна към приятелчетата си, но те с нищо не можеха да му помогнат — нямаха оръжие. Стъписано наблюдаваха случващото се отстрани.

Мутрата започна бавно да отстъпва назад, блъсна се в едно дърво и спря.

— Недей така! — изпелтечи изплашено.

Лицето му побеля като платно.

— Разтрепериха ли ти се мартинките от страх, а? — злорадо попита Никита и насочи пистолета в челото му.

— Слушай, брато, нали и аз познавам Коля Белязания…

Мутрата вече се чудеше какво да измисли, за да се спаси.

— Ами браво на тебе!

Никита натисна спусъка. Чу се оглушителен гръм. Куршумът беше продупчил брезата на сантиметър от главата на мутрата.

— Ама недей така! — вече хленчеше онзи.

Отново се чу изстрел и отново куршумът се заби на същото място над главата на мутрата.

— Добре де, живей — каза му Никита. — Имаш късмет, че съм добряк. — И изведнъж ревна страшно и властно: — Лягай долу веднага! — Мутрата се просна на земята като подкосен. — А вие, говеда, какво зяпате! Долу веднага! — обърна се към приятелчетата му.

Онези го погледнаха недоволно, присвиха рамене от недоумение, но не се възпротивиха. Вярно, изпълняваха командата някак вяло, без особен ентусиазъм, и се наложи Никита да натисне спусъка още няколко пъти — съсипа анцуга на единия, първо простреля левия му крачол, а веднага след това и другия.

Мутрите си глътнаха езиците. Даже не бяха предполагали, че някой може да стреля толкова точно с пистолет, още повече с ТТ, даващ големи отклонения при стрелба.

Никита бавно се приближи към колата и седна зад волана. Ключовете бяха на таблото. Досега не беше карал западна кола, но за сметка на това се справяше доста добре с таратайките родно производство. Баща му някога имаше волга.

Беемвето запали веднага. Моторът му мъркаше като коте. Колата потегли плавно и тихо. Чу се само дрънченето на падащите от капака кутийки бира, а също и разярените викове на мутрите подире му.

— Говедо!

Но не можеха да го стигнат.

Никита излезе на магистралата и веднага забеляза табелата — околовръстен път след два километра. Виж ти, колко далече от Москва го бяха закарали. Точно така, мутраците са искали да го очистят. Само че им излезе крива сметката. Трябваше да им свети маслото.

Никита се замисли. Да, май наистина трябваше да им види сметката на всичките. Трябваше да им тегли по един куршум в челото, да закопае телата, да изгори колата или да я скрие някъде на затънтено място. Разбира се, щеше малко да се поизпоти, но затова пък щеше да потули работата. А сега ще го търсят. И сигурно ще го намерят. А следващия път едва ли ще му провърви отново.

Едно е обаче да стреляш по мишени, а друго по живи хора. Сърце нямаше да му даде да убие човек.

А сега какво? Да се върне вкъщи, не може — там ще го чакат мутрите. А и какво домашно огнище беше това с родители алкохолици и пиянски сбирки. Но къде да отиде? На кого му е притрябвал точно той? На никого. Имаше роднини, но те не го очакваха с отворени обятия. Пък и мутрите можеха да открият координатите им, а това са излишни неприятности: за Никита — големи, за роднините му — не чак толкова, но както и да го погледнеш — нищо добро.

Освен това му трябваха пари. Колкото повече, толкова по-добре. Или поне толкова, колкото да стигнат за обувки, джинси и риза. Нали не можеше вечно да ходи с войнишка униформа. Той отвори жабката, прерови я пипнешком, но в нея нямаше нищо друго, освен бутилка „Абсолют“. Водката изобщо не го интересуваше в момента.

Никита караше с висока скорост към Москва. Точно преди да излезе на околовръстния път, се сети за едно приятелче от казармата — Коля Корабльов. Колята. Добро момче. Живееше в Зеленоград4 с родителите си, но имаше самостоятелна стая. Беше се уволнил половин година преди Никита. И много настояваше Никита да му гостува веднага щом се върне в Москва. Ето че сега имаше повод да го навести.

Когато пристигна в Зеленоград, вече беше вечер. Намери адреса, остави колата в един съседен двор за заблуда на противника, а самият той се насочи към блока на приятеля си.

Уви, не му провървя. Коля не си беше вкъщи. И родителите му също ги нямаше. Никой не отвори вратата.

Никита отново се запъти към колата. Трябваше да отиде другаде. Но къде? Това все още не му беше ясно.

Седна зад волана и в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Неизвестно откъде изведнъж се появиха две западни коли. Едната го подмина, влезе плътно до бордюра, спря, рязко даде назад и опря задницата си в неговата кола. Другата го притисна отзад. И тутакси отляво рязко заби спирачките още една — обикновена лада деветка.

Никита понечи да вземе пистолета, но от прозореца на деветката към него вече бе насочено дулото на картечен пистолет „Узи“. Той даже стисна очи в очакване на смъртната присъда. В тази ситуация му оставаше само едно — да чака куршум отсреща. И да се дърпа, и да не се дърпа — все тая, вече нищо не може да се направи. Бе загубил играта по всички показатели.

Но никой не натисна спусъка. Дясната врата на деветката се отвори и от нея излезе мутра с габаритите на Херакъл. Той сграбчи Никита за яката на куртката и го измъкна от колата като перце. Набързо го претърси и без капка злоба го попита:

— Е, какво, налудува ли се, войниче?

— Дръж се по-учтиво с него, Мошеник! — чу се нечий тих, но звънък глас.

Никита обърна глава назад и видя спортен тип мъж на около тридесет години с хищнически поглед. Усмихваше се, но от усмивката му лъхаше студ като от арктичен вятър. До него стоеше още една горила.

— По-учтиво, Мошеник — със сарказъм в гласа повтори мъжът. — Той познава много големи босове. Коля Белязания например.

— Да вземем да го дамгосаме, а? — иронично се подсмихна мутрата. — И той ще стане белязан, а, Капитане?

— Е, хайде, стига, момчето като че ли не е лошо. Просто се е оказало на неподходящото място в неподходящото време.

Мъжът, когото нарекоха Капитана, внимателно се вгледа в Никита и отново му се усмихна. Но погледът му както и преди беше смразяващ.

— Хайде да отидем в колата, там ще поговорим — каза той и посочи своя мерцедес 300.

— За какво ще говорим? — попита Никита.

— Има за какво… Е, не се бой де. Не се страхувай от моите момчета. Ако не те прибера, ще ме разфасоват направо. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

— Какъв е проблемът тогава?

В купето на мерцедеса беше доста просторно и комфортно. Миришеше на кожа, скъпи цигари и прохлада. Ето това е хубав живот. Колата потегли леко и плавно излезе на шосето.

— Обидил си нашите момчета — каза Капитана, гледайки през прозореца. — На Поляка си му счупил челюстта, и Клюна си напердашил. Лоша работа. А после отново сте се спречкали с Клюна. Добре че не си го застрелял поне.

— Как ме открихте?

— Ами колата е с джи пи ес устройство. Не загря ли веднага?

— Не.

— По принцип е трудно да се измъкнеш от нас. Схвана ли поне с кого си имаш работа?

— С мафията.

— И така може да се нарече. Какви са тези толкова страшни Колята и Толята, с които си плашил Клюна?

— Сиромах човек — жив дявол, нали знаеш.

— Изпързалял си значи, Клюна, избудалкал си го. Сече ти значи пипето на тебе… Това е добре. Лошо е, че си стрелял по него.

— Стрелях над главата му.

— Забил си два куршума в една и съща точка и си съсипал анцуга на Петър, направил си го на решето. Къде се научи да стреляш така?

— В казармата. Служих в Заебкалието…

— Искаш да кажеш в Забайкалието?

— Е, зависи кой как ще го нарече.

— Ама ти си бил и шегаджия, а!

— Не съм го измислил аз, в казармата го чух.

— Е, служил си във въпросното Заебкалие, а после?

— Бях в обслужваща рота на стрелбище. Началникът на оръжейния склад не беше стипца. Не се скъпеше за патрони — с цели сандъци ни снабдяваше. Упражнението вече е свършило, а патроните — с лопата да ги ринеш. Пък с оръжието нали трябва да се стреля… Точно тогава в действие влизахме ние. Едва ли не всеки ден унищожавахме по около двадесет пълнителя с автоматите. А на мен ми беше по-присърце пистолетът. И с пистолет ми даваха да стрелям до насита. Така ръката ми стана много точна.

— Само с автомат и пистолет ли си стрелял?

— Е, и с гранатомет ми се е случвало да думкам. С „Костьор“, АГС-17, РПГ-75…

— Също ли до насита?

— Аха, до изнемогване.

— А със снайперистка винтовка стрелял ли си?

— Е как, с „драгунка“6. Накъде без нея? Беше ми дошло до гуша…

— Ама ти си ни бил голям спец.

— Защо пък „си ни“? Нямам нищо общо с вас.

— Добре де, за това после ще говорим. А какъв е този „бушон“ под окото ти?

По време на спора с Чугунов Никита си бе докарал синина под окото. Именно за нея го питаше Капитана. Подиграваше му се.

— Абе има тука един, който ми прави проблеми.

— Кой?

— Един бизнесмен.

— Какъв е този бизнесмен?

— Ами голяма лисица е. Присвоил си с измама апартамента на нашите. А апартаментът е хубав, четиристаен, в престижен район. Сега заради него трябва да се свиваме в някаква мизерна дупка. Даже не мога да се преоблека в цивилни дрехи. Е, както и да е, какво пък толкова.

— Долна мижитурка е този твой бизнесмен.

— И аз това исках да му кажа. Обаче той издебна момента и неочаквано ми вкара едно кроше. Говедото му с говедо!

— Прав си, говедо е — съгласи се Капитана. — Трябва да му се даде урок.

— Трябва да измисля нещо.

— А ти какво можеш да направиш?

— Аз ли? Много неща мога да направя.

— Като например?

— Мога да му размажа физиономията например. Преди две години спечелих първенството по бокс в Москва.

— Да, добре се биеш ти. Вкара Поляка в болница със счупена челюст. Лоша работа.

— Ами той пръв ми скочи.

— Това няма значение — каза Капитана и впи в Никита смразяващия си поглед. — Ние сме мафията, а Поляка е наш човек. И Клюна е наш човек. Щом си закачил тях, значи си закачил и нас. Какво да те правим сега?

Никита изтръпна от страх, но запази самообладание и гордо устоя на погледа на мафиота.

— Е, това не го решавам аз.

— Точно така, животът ти е в моите ръце. Ако реша, мога лично да ти тегля куршума, ако ли пък не, мога да те хвърля на мутрите си да те разкъсат. Какво си избираш?

Никита не отговори нищо.

— Изплаши ли се? Запомни, войнико, че няма да позволя да се подиграват с хората ми. И за урок ще те накажа. А всъщност… не. Май не си лошо момче. А и не по своя вина си се забъркал в тая каша. Нали така?

— Така е — навъсено отговори Никита.

— Освен това тъкмо си се върнал от казармата. Отслужил си. Между другото, искаш ли да си върнеш апартамента?

— Да.

— А дали ще можеш?

— Ще пробвам.

— Нищо няма да можеш да направиш, ако не ти помогнем.

— Вие пък от какъв зор ще се забърквате в тая работа?

— Не се притеснявай, и ние ще изкараме нещичко от това. Ти друго ми кажи: ще можеш ли да застреляш бизнесмена?

— Защо да го правя? — напрегна се Никита.

Капитана го погледна изпитателно. Сякаш се беше вкопчил в душата му и я намотаваше на макара към себе си.

— За да си върнеш апартамента. Може да се наложи да се отървем от него.

Никита се замисли. Дали наистина би могъл да убие Чугунов? По принцип да. Той е гадина, бе унизил родителите му, бе ги обрекъл на пиянство и нищета. Бе им отнел апартамента. И него лично го засегна днес сутринта. Измет.

— Абе за норматив ще му видя сметката. Мерзавец е той!

„Мерзавец, немерзавец, но все пак е човек. А убийството си е тежко бреме за съвестта. А и с органите на реда ще си имам проблеми…“ Никита не сподели с мафиота съмненията, които го мъчеха.

— Значи си наш човек — одобрително го погледна мафиотът. — Моите момчета вече проучиха ситуацията. Твоите старци живеят в голяма беднотия.

— Меко казано — кимна Никита.

— Животът ти изобщо е доста мизерен…

— Не е розов.

— Общо взето ти предлагам следното. Не си слабичко момче. Добре се биеш, стреляш отлично. И пипето ти сече както трябва. С една дума, точно такива момчета като теб ми трябват. Защо не вземеш да влезеш в групировката ми? Ще заживееш като човек.

— Ама аз не искам да ставам престъпник — отрицателно поклати глава Никита.

— Е, хайде сега, какви престъпници сме ние? — демонстративно се засегна Капитана. — Престъпници са онези, които грабят и убиват. Помниш ли филма за Жеглов7? Виж, „Черната котка“8 вече са истински престъпници. А ние, така да се каже, сме делови хора. Ние не грабим и не убиваме. А просто предлагаме, така да се каже, охранителни услуги. Следим за спазването на реда. За това ни плащат.

— Кой? Бизнесмените ли?

— И бизнесмени, и банкери. Викаме им балъци. Твоят бизнесмен също е балък. Ако се наложи, ще му вземем апартамента. Кротко, културно. А за грабежи и убийства и дума не може да става. Ние сме сериозни хора. Имай предвид, че нямам намерение да те кандърдисвам. Момчета като тебе колкото щеш — чакат на опашка да ги взема. Не ми ли вярваш?

— Всичко е възможно.

Дори да преувеличаваше малко за опашката, Капитана все пак беше прав. В наши дни на младежите не им трябва нищо друго, дай им само да опитат от бандитската романтика. А и парите не са маловажни. А мафиотите си живеят доста охолно. Само че животът им е кратък.

— Ами ако откажа?

— Твоя воля. Но имай предвид, че Поляка и Клюна вече са те набелязали. Да не стане някоя беля.

Капитана извади най-убийствения си коз. Убийствен в буквалния смисъл на думата. Поляка и Клюна бяха същински дебили със стерилни мозъци. Но колкото да очистят Никита, им стигаше. Да, явно нямаше друг избор. А освен това животът му наистина не беше цвете.

— Е, какво реши?

— Изглежда, ще се съглася. Трябват ми пари.

— С парите няма да имаш проблеми. Само че аз още не съм решил окончателно да те взема ли, или не.

Затова пък Никита вече искаше да влезе в криминалната групировка на Капитана. Наистина, те са солидни хора. Притежават голяма власт. Ще придобие пари, връзки, уважение. А и апартамента си ще върне от Чугунов. Ще извади родителите си от дупката, ще им помогне да си стъпят на краката. И Кеша вече няма да му се надува толкова. Напротив, даже ще му се подмазва. И няма просто ей така да го изрита от къщи. Всъщност какво го интересува Кеша. Виж, Лена… Мина му много подличка мисъл — защо пък да не я отмъкне под носа на мъжа й?!

Капитана започна да го разпитва за живота му. Подхвърляше му провокативни въпросчета — проверяваше дали е сигурен човек. В крайна сметка остана доволен.

— Да не си размислил?

— Не, не съм — отрицателно поклати глава Никита.

Капитана извади портфейл. Измъкна пет зелени банкноти и му ги подаде.

— Вземи, това ти е аванс.

Ръката на Никита машинално посегна към парите. Но Капитана ги беше стиснал здраво.

— Това не е просто аванс. Това, братле, е входна такса. А виж, изходна няма, сещаш ли се? Така че добре си помисли. Още не е късно да се откажеш.

Прониза го със съсредоточения си, смразяващ поглед, но Никита успя да му устои и не се смути.

— Добре де, какво пък толкова.

Той най-сетне взе парите от ръцете му и ги пъхна в джоба си.

Сделката с дявола беше сключена. Никита продаде душата си на мафията. И кой знае защо, не съжаляваше за това.

А всъщност имаше ли за какво да съжалява?

Втора глава

— Капитане, чух, че си взел на бачкане някакво свястно момче? — попита Бичмето.

— Времето ще покаже дали е свястно, или не. Може пък да се окаже някой боклук.

— Да, момчетата вече не са като едно време.

Капитана го изгледа учудено. Уж не беше чак толкова стар, че да си спомня с такова умиление за младостта. Момчетата вече не били като едно време. А може би наистина не са.

Те двамата бяха основатели на групировката, той и Бичмето. Някога ходеха в една и съща школа по карате. След време събраха около себе си момчета спортистчета. И колелото се завъртя. Отначало се занимаваха с груб рекет в собствения си квартал. Правеха опустошителни набези срещу местните търговци, налагаха им данък. На онези, които не искаха да си плащат, им се даваше урок — сплашваха ги с нагорещена ютия, с поялник или просто ги пребиваха до смърт с ритници. След това започнаха да наминават при по-солидни хора — банкери, шефове на големи частни фирми. Грубият рекет беше забравен, появиха се понятията „закрила“, „да ти пазя гърба“. Започнаха да правят такива оферти на бизнесмените, на които не можеха да откажат.

В момента групировката на Капитана и Бичмето „пазеше гърба“ на много организации — „общата каса“ преливаше от мангизи. Имаше предостатъчно за всички момчета от бригадите. Спокойно можеха да си позволят почивка на някое топло островче в чужбина. А някога момчетата бяха готови да работят само за идеята, с месеци не бяха виждали пари. Но времената се промениха — сега никой не си мръдва и пръста без пари.

Да вземем например този, новичкия. Ник като че ли не е лошо момче. Майстор на спорта по бокс в полутежка категория, акълът му сече — как хитро преметна Клюна само. И стреля като бог с всякакво оръжие — и с пистолет, и с автомат, и с гранатомет. И със снайпер. А на Капитана винаги може да му потрябва добър снайперист. Но Ник няма да работи само за идеята. Пари му дай, хубав живот… Но това може би си е в реда на нещата.

— Честно казано, хареса ми този Ник — каза Капитана. — Освен това… една отрепка му създава неприятности. Преметнал старците му и си присвоил апартамента им. А апартаментчето било хубаво, в елитен блок. Записах си името му — Анатолий Михайлович Чугунов. Трябва да намерим информация за него.

— Ти какво, да не искаш да се застъпиш за този Ник?

— А защо не?

— Абе кой го знае какъв е този Чугунов. Току-виж, излезе някой голям авторитет.

— Всекиго можеш да пречупиш.

— Не става дума за това. Кой е той, този Ник, че ние вместо него да си разчистваме сметките с този бизнесмен?

— Не ме разбираш, Бичме, приятелю. Ник е наше момче. Добър или лош, старо куче или новак, няма значение — важното е, че е наш човек. А пък какъв е този Чугунов — някаква долна мижитурка. Той е направил проблем на наш човек и затова трябва да си плати. Жестоко ще си плати. Трябва да му вземем апартамента и да му изтръскаме малко джоба. Поне със сто хилядарки в зелено да го изръсим.

— Или с двеста? — запали се Бичмето.

— Може и с двеста — кимна одобрително Капитана. — Но не мислиш ли, че ще са множко?

— Глупости говориш, как ще са множко?

— Този Чугунов може и да си има гръб. Ама дреме ти на шапката. Въпросният бизнесмен е направил издънка и трябва да си плати за това — всичко е според правилата. И нека само някой да пробва да ни погледне накриво…

— Точно така, ще си получи заслуженото. Ама няма да е зле да го изръсим поне с двеста хилядарки.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Слушай, ами ако се окаже, че Чугунов няма гръб?

— Значи ще има. Ние ще му пазим гърба. С една дума, спусни задачката на Сфинкса. Той ще проучи нещата за този Чугунов.

Никита хареса спортния комплекс, в който го заведоха. Вътре беше чистичко, светличко, съвсем наскоро му беше правен ремонт, уредите бяха нови. Всичко в него беше изпипано до последната подробност — имаше фитнес зала с вносни тренажори, басейн с кристалночиста вода, комфортни душ–кабини, пластмасови шкафчета в съблекалните.

Но басейнът може да почака малко. Сега му предстоеше да посети залата с боксов ринг в центъра. Вече си беше сложил боксовите ръкавици, беше облякъл шорти и потник, обул бе боксьорски обувки. А ето го и противника, вече идва към ринга — набито момченце със счупен нос и клепнали уши. Веднага си личи, че е опитен боксьор. Остава само Никита да провери дали може да се бие добре. По-точно казано, искаха да проверят възможностите на самия Никита.

Той влезе в бойната група на един от авторитетните бригадири по прякор Витал. Именно той стоеше в момента заедно с бойците си отстрани на ринга и следеше всяко негово движение, оценяваше, сравняваше, правеше си съответните изводи.

Никита не беше участвал в боксов спаринг доста отдавна. В казармата си имаше компания, с която всяка вечер ходеха да „блъскат“, млатеха боксови круши до изнемогване, влизаха в груби схватки помежду си, но това беше по-скоро уличен бой, а не спортен двубой. И все пак успяваше да поддържа някаква спортна форма.

Спарингът започна.

Никита не рискуваше излишно, не се буташе в устата на вълка. А противникът го атакуваше, вярно, доста предпазливо засега. Бързите реакции на Никита и опитът му позволяваха да избягва ударите и с лекота да нанася ответни.

От началото на двубоя бяха минали десет секунди, двадесет, вече минута. Но на ринга не се случваше нищо интересно. Само си разменяха леки удари. На Витал сигурно вече му е станало скучно.

Явно не само Никита долови отрицателната реакция на бригадира за хода на двубоя. Противникът му също разбра, че е време да станат малко по-активни, и преценявайки, че моментът е подходящ за атака, го нападна стремително.

Върху Никита се изсипа серия от удари. И единият от тях — ляво странично кроше в челюстта, се оказа доста силен. Мутрите започнаха да го освиркват.

Последва втората още по-мощна серия от удари. Никита не успя да отклони две силни крошета и се олюля. Противникът му, естествено, се хвърли да го довърши, но допусна фатална грешка — не се пазеше. Никита почти беше загубил съзнание, всичко се въртеше пред очите му, но намери сили у себе си и го атакува неочаквано. Нанесе му съкрушителен ответен удар — наказа го за допуснатата грешка, като вложи всичките си сили и енергия в него.

Бам! Боксовата ръкавица се вряза между очите на противника. Ръката му не можа да се спре, отблъсквайки главата му силно назад, и веднага му добави едно ляво кроше. Но нямаше никакъв смисъл да го довършва. Онзи вече беше в несвяст и безпомощно се свлече на ринга.

Двубоят завърши с нокаут в полза на Никита. Витал и мутрите му бяха доволни. Не можаха да сдържат емоциите си:

— Страшен си, Ник!

— Само така, момче.

— Поляка и Клюна ще се зарадват, като разберат, че ти победи самия Чапай. А това си е голямо постижение.

Оказа се, че Никита се е бил с доста сериозен противник, и при това успя да го надвие. Следователно за Поляка и Клюна няма да е толкова срамно, че е напердашил и тях. Ето такава беше логиката.

— Между другото викат ми Витал — каза бригадирът.

Това, че Никита знаеше как се казва, не означаваше нищо.

Трябваше той лично да му се представи, което се и случи.

Витал му даде една лапа.

— Чауса — побърза да се представи едно дребно, но яко и жилесто момче.

— Гирата.

Последният беше нисък набит бабаит с физиономия на неандерталец, имаше ниско чело с изпъкнали надочни дъги, хлътнали очи, издадена напред квадратна челюст. В движенията му имаше нещо, което напомняше човекоподобна маймуна. Трябваше да го нарекат Горилата, а не Гирата…

— Вовата.

Той беше висок, с широки рамене, лицето му беше на типична мутра, но погледът му беше ясен, изпълнен с жизнена сила.

Докато Никита се опомни, вече го бяха качили в една кола и го караха нанякъде. Зад волана беше Чауса, до него седеше Витал, Гирата и Вовата бяха отзад, а Никита — между тях. Сякаш го бяха арестували и го караха някъде, за да си разчистят сметките с него. Но всъщност не беше така, братоците се бяха настроили да пият водка и да ходят по жени, а не да проливат кръв.

— Дай да вземем Алочка — настоя Вовата.

— И Сонечка. Леле, ако знаете как работи с езика само — каза Гирата, подбелвайки очи. — Ако щете, вярвайте, мамка му, като вакуумна помпа е. Може да изсмуче и боята на колата.

— И Тоня не свири зле на тромпет — напомни Чауса.

Витал не каза нищо. Той просто извади джиесема от джоба си и набра някакъв номер.

— Мамче, ти ли си? Обажда се Витал. Позна ли ме? Как какво… Ще ми пратиш ли сестричките? Как къде, в „Лобода“. Прати ми Алочка, Сонечка, Тоня, Маша, Валето… Няма ли я? А коя е свободна?… Вземам я. Е, това е, чакам ги. Гледай да не разочароваш синчето си. — Витал затвори и се обърна към Гирата. — Взели са я твоята Сонечка.

— И по-добре — изказа мнението си Чауса. — Че вярно, щеше да свали боята на колата с език.

— Витал, на кого звъня преди малко? На майчето ли? — попита Никита.

— На майчето? — избухна в смях Витал.

Вовата и Гирата също се заляха от смях.

— Да, бе, на майчето се обади. Само че не на своето. Мамчето е сводница, държи бордей — обясни му Чауса. — А сестричките са проститутки. Разбра ли?

— Е какво толкова има да му се разбира.

— Това са наши момичета, нашата черняевска групировка ги държи под око. Ходят по хотели, ресторанти, клубове — продават се на балъците за пари. А за нас по план-график остават съботниците…

— Съботници — ще рече безплатно.

— Браво на тебе, Ник, бързо схващаш. Наше момче си. Сигурно си превъртял без жени. В казармата не ви глезят с такива екстри, нали? — намигна му Витал.

— Абе какви ти жени! Старшината и това е…

— А старшината е бил педал, само че активен. Хи-хи! — закиска се Вовата.

— Отсега нататък аз ще съм ти старшина — сериозно каза Витал. — Ако оплескаш нещо, ще го отнесеш. Запомни го добре. А днес се забавлявай, направи си кефа с някоя мадама. Заслужаваш го. Сега ще отскочим до сауната. Ще се напарим едно хубаво, ще пийнем водчица, тези три неща…

Ето как си живеели мутрите — скъпи спортни комплекси, сауни, водчица, момичета. Но това беше едната страна на медала, а от другата беше кръвта — тяхната и чуждата.

Но Никита не искаше да мисли за това сега. Той се понесе по течението на бурните преживявания.

Само преди някакви си три дни се беше върнал от казармата. Кому беше притрябвал? На баща си ли? На майка си? Да… Те, разбира се, го чакаха. Даже се зарадваха. Но честно казано, не им беше до него. На тях им дай водчица, в това беше смисълът на живота им. Срещна Кеша. Но той се наду пред него като пуяк, демек, вижте ме колко съм важен, а пък той, Ник, е пълен нещастник. А и Лена… И на нея не й беше притрябвал. Нали нямаше пукната пара. Но виж, Кеша има всичко, точно по тази причина тя беше с него…

За сметка на това сега се чувстваше необходим на някого — на Капитана и на момчетата, с които в момента отиваше да разпуска — Витал, Чауса, Гирата, Вовата. Той беше станал част от бригадата, беше облечен като тях — с марков анцуг, кожено елече, маратонки, тежък сребърен ланец на шията и прическа тип „канадска ливада“.

Прилича на същинска мутра. Ами да, мутра е. И какво от това? Нали вече е необходим някому…

Първо минаха през едно кафене, при някакъв арменец. Никита с неприкрито злорадство наблюдаваше отстрани как Вовата най-нагло сваля нанизаните шишчета от скарата, слага ги в чиния и ги взема, без да плати. Собственикът на заведението даже не се възмути. Напротив, радваше се, че може да угоди на такъв скъп гост. Кой каквото ще да казва, но мутрите са си господари на живота. Всички пълзят в краката им.

И Чугунов ще се влачи като влечуго в краката на Никита. И апартамента ще му върне. И лекарите ще се отнасят с внимание към всяка негова дума. Лекарите, на които в най-скоро време ще повери своите старци — лекарите нарколози. И нека посмеят само да не излекуват майка му и баща му…

За разлика от спортния комплекс с разкошния басейн, сауната не направи такова добро впечатление на Никита. Всичко в нея беше старо, неподновявано, плочките в къпалнята бяха напукани, дървото в самата сауна беше потъмняло от времето. И в закусвалнята имаше клатеща се маса с мазни петна, пейките не бяха боядисани. За сметка на това масата беше претрупана с водка и мезета.

— Това е гнезденцето ни — заяви гордо Витал. — Малко е мизерно, разбира се, но затова пък всичко е на разположение на нашата петорка. Никой, освен нас не може да влиза тук. Между другото, вече съм се разбрал с бригада майстори, които трябва да дойдат тези дни. Ще измажат, ще подновят тук. Ще придадат малко вид. Ела да ти покажа.

В сауната имаше още три съвсем малки стаи. Също толкова сиви и неуютни. Във всяка от тях имаше дървени койки самоделки с матраци и чисто спално бельо.

— Стаички, схващаш ли! — Витал щеше да се пръсне от надуване. Даже запя: — „И заведоха нашите момичетата по стаите…“ Избери си, която поискаш, където ще ти е по кеф да опънеш някоя мадама.

— Ами то навсякъде е готино да ги опъваш. Стига мадами да има.

— И това е вярно.

Момчетата на масата се шегуваха, смееха се, бъзикаха се помежду си. С една дума, както каза Чауса, настроението беше страшно. Никита не се чувстваше чужд в тази компания. Той беше свой човек, свой… Само понякога му минаваше мисълта, че не е тръгнал по правилния път.

А после се появиха момичетата. Младички, свежи. Едната даже беше красива. Витал я взе за себе си. А на Никита му се падна по-грозничко момиче. Казваше се Маша.

— Аз съм Маша от Уралмаша9 — представи се тя.

Оказа се, че го е казала не само заради каламбура. Наистина дошла в Москва от Урал. Дошла да изкара някой лев. Да работи на плочките… Никита скоро се убеди колко добре е усвоила професията.

Тя го съблече, накара го да легне на примитивното легло, настрои инструмента му, яхна го отгоре и… Невероятно блаженство, супер!

След като получи първата порция от най-разюздения секс, който някога бе правил, много доволен, Никита се насочи към душ-кабините. Там видя Гирата. Зачервен като рак, онзи седеше до ръба на басейна, а до него коленичеше една от курвите. Надуваше тромпета.

Без да им обръща внимание, Никита застана под душа, пусна водата и започна да се сапунисва. Изведнъж прозвуча силен, животински рев.

— Куучка!

Последваха глухи удари и женски писък.

— Недей!

Никита излезе от кабината и видя, как Гирата държи своята възлюбена за косата и я налага с юмруци по лицето. Физиономията му — като на звяр, очите му изцъклени от злоба.

— Гад мръсна! — крещеше той.

Това не беше човек. Това беше някакъв изверг. Не можеше да се нарече по друг начин. Истинско животно, чудовище… Неандерталец…

Никита не можеше да не се намеси. Без да се колебае, той скочи към Гирата, хвана дясната му ръка и я изви зад гърба му. Онзи изви от болка и ненавист. Лявата му ръка се отпусна и проститутката се изкопчи от нея. Лицето й беше цялото в кръв, а в очите й се четеше ужасен страх. Като пребито куче, тя изпълзя на четири крака настрани и тихо зарида.

— Боецо, к’во правиш бе, мамка му! — зави Гирата. — И от к’ъв зор?

— По-кротко.

— Абе знаеш ли какво ще те…

— Нали ти казах, кротко, братле…

Никита не искаше за нищо на света да нарича Гирата брат. Та какъв брат може да му бъде той? Боклук е той, ето какво е. Но без да иска, го каза.

Той побутна Гирата напред и го пусна. Онзи загуби равновесие и се пльосна в басейна. А водата беше доста студеничка.

Точно в този момент се появи Витал.

— Какво става тук?

Впрочем той и сам се беше досетил каква е работата. Явно бе чул вика на Гирата. А може би даже и шума от ударите. Пък и проститутката беше с окървавено лице…

— Гад! — изръмжа Гирата, излизайки от басейна. — Ухапа ме за оная работа…

— Ама аз не нарочно — зарида момичето. — Така се получи…

— Марш оттука, евтин парцал — кресна й грубо и злобно Витал. — И кажи на сводницата да ти купи гумен член. Първо се научи да духаш и после си предлагай услугите… Марш, казах!

Проститутката се изпари като дим.

— Ти пък какво ми налиташ? — попита Гирата и злобно изгледа Никита. — Вчера дошъл и вече се прави на голям тарикат! Внимавай да не ти се стъжни животът.

— Какво става тук?

— Ник прави глупости. Застъпи се за курвата.

Никита мълчеше. С неприязън гледаше Гирата право в очите. Не му харесваше този изрод.

— Жените са мръсници — каза Витал. — Щом не може да духа, бой по тиквата.

Никита го изгледа сърдито и недоволно изпод вежди. Не трябва да се бият жени, пък били те и евтини курви. Беше убеден в правотата си.

Витал долови мислите му.

— Ама и ти, Гира, си един умник. Ами, ако беше пребил тая глупачка до смърт? Я изобщо стига, майната им на тези пачаври. Хайде, да седнем на масата, да пийнем за помирението. Че като гледам, едва ли не сте на нож.

— Хайде, да вкараме по едно — измърмори под носа си Гирата и тръгна след Витал.

— Не всички жени са мръсници! — каза подире им Никита.

Витал само кимна с глава. Демек, може и да си прав, Ник.

Иди ги разбери жените.

В помещението, предназначено за закусвалня, Витал наля на Никита и Гирата по една пълна чаша водка. Вече бяха изгонили проститутките и в стаята бяха останали само те.

— Няма нужда чак брудершафт да пиете. Но поне се прегърнете. Хайде, братоци!

Когато Никита и Гирата се чукнаха и пресушиха чашите до дъно, Витал кимна доволно. Като че се радваше, че между тях отново всичко е наред.

По принцип Витал не беше лошо момче. Но виж, Гирата… Нищо, дори и водката не можеше да заличи неприязънта му към този кретен. А и самият Гирата, изглежда, също таеше злоба към него. Никита не се страхуваше. Но след този инцидент в душата му остана горчилка. Честно казано, вече нямаше такова голямо желание да става мутра.

Капитана не знаеше със сигурност защо мутрите бяха нарекли Сфинкса именно така. С плешива глава и очички като карфици, той имаше далечна прилика с прасе. Може би не е Сфинкс, а Свинкс? Така или иначе, Капитана нямаше повод за недоволство. Сфинкса му вършеше добра работа.

Умно момче беше, имаше мъртва хватка, а и пипето му сечеше както трябва. Някога беше ченге, но го бяха изгонили от милицията. Не защото не си изпълняваше служебните задължения както трябва — с това всичко било наред, — а защото беше подкупен. Получаваше рушвети от Капитана. Веднъж бе арестувал едно от момчетата му, което му казало: „Какви ги вършиш бе, приятел? Че аз работя за ченгетата“. А нашият му отвърнал: „Точно затова те прибирам, защото и аз бачкам за тях“. Много забавен случай. И съвсем реален. А след това същото това момче било удушено в една килия от арестантите. Уж сам се обесил с кърпата си.

— Анатолий Михайлович Чугунов — започна да докладва Сфинкса. — Въпросният е генерален директор на акционерно дружество от затворен тип „Зареждане — сервис“.

— Какво е това? Яде ли се, пие ли се? — грубо го прекъсна Бичмето.

Както и Капитана, той ценеше професионализма на Сфинкса, но никога не пропускаше възможността да покаже на бившето ченге къде му е мястото. Дори и да беше силна карта, все пак беше момче за всичко. И той трябваше търпеливо да понася господарските прищевки на боса си.

— „Зареждане — сервис“ е мрежа от бензиностанции.

— Мрежа… от колко?

— От две бензиностанции.

— Хм, значи мрежа, казваш…

— Бензиностанциите не са големи — продължи Сфинкса. — Предвижда се строителство на още една. В нашия район.

— Това е добре, че ще е в нашия район. С това трябваше и да започнеш — оживи се Капитана. — Кой му пази гърба?

— Още не съм наясно. Не ми стигна времето. Нали това не е чак толкова важно.

— Не е — съгласи се Капитана. — Но все пак проучи ситуацията.

— Няма проблем.

— Всичко се нареди чудесно. Да не би да е малко — да приватизираш от балъка цял апартамент?

— И още сто-двеста хилядарки в зелено отгоре — не се сдържа и добави Бичмето. — Един вид, за моралните щети. Между другото, какво прави твоят кръщелник?

— За Ник ли питаш? — небрежно попита Капитана.

— Ами да.

— Справя се засега. Казват, че повалил на ринга самия Чапай. Добре размахва юмруците момчето. С една дума, вече се вписа в колектива. Изпратих го в петорката на Витал. Но въпреки всичко все още го понаглеждам.

— Е, разбира се.

Капитана погледна Сфинкса.

— Антонич, искам да изровиш и най-малките подробности за този Чугунов. Трябва да знам всичко за него и тогава ще му организираме един засер.

— Какъв засер?

— Засер-ът е неговата съдба. Освен това името на фирмата му е такова. „Засер“ — съкратено от „Зареждане — сервис“. Схващаш ли?

— Вярно, че излиза „Засер“ — изкиска се Бичмето. — Ще му направим на това говедо един засер.

— Само ние да не се засерем — измърмори под носа си Сфинкса.

— Мълчи, да не ни урочасаш, ясно ли е? — смръщи се Капитана.

С това въпросът за Чугунов временно беше приключен.

Никита се събуди от някакъв страшен шум и патърдия. Чу се звън на бутилки. Някой изруга много долно.

Той се надигна от вонящия матрак. В празната мръсна стая с олющени стени беше тихо. Но за сметка на това в кухнята кипеше бурен живот.

Така си и мислеше. На лекьосаната маса седяха майка му, баща му и още два тъмни субекта — алкохолици в последна фаза. Никита влезе при тях направо по долни гащи и потник.

— О, синко! — Баща му като че ли се зарадва на появата му. — Сядай, ще пийнем, ще побъбрим…

— А и трябва да закусиш — с пиянска любов го погледна майка му.

— С какво? С водка ли? Или това е от домашната?

На масата нямаше нищо друго, освен трилитрова бутилка с леденостудена течност. Никита забеляза с какво настървение четиримата бяха впили поглед в този „източник на живот“.

— Това е благодат, синко…

— Край, свърши се с вашата благодат! — отсече Никита и протегна ръка, за да вземе бутилката.

— Недей! — хвана се за главата баща му.

Бе разбрал какво иска да направи синът му и замалко не изпадна в истерия.

— Добре де, живейте засега — смили се над нещастните алкохолици Никита. — Засега живейте. Скоро ще уредя да влезете в ЛТП. Вече съм говорил по този въпрос с някои хора.

Лечебно-трудовите профилакториуми отдавна вече бяха затворени, но затова пък бяха запазени диспансерите за наркозависими. Лечението там беше лошо, ако е безплатно. Но Никита намери една частна клиника. И в най-близко бъдеще имаше намерение да отскочи до нея. Не трябваше да се бави с лечението на родителите си — положението беше доста тежко.

— Братле, ама за какво им е на родителите ти да влизат в ЛТП? — изгледа го критично алкохоликът с подпухнало лице. — Да не мислиш, че им е зле?

— А теб кой те пита?

Наистина, от какъв зор този боклук се бърка там, където не му е работа!

— Кой те пита тебе, а? — още по-силно ревна Никита и хвана грубо алкохолика за яката, надигайки го от стола.

— Ей, я по-полека! — дръпна се онзи и даже вкара един лакът на Никита, не го удари силно, но все пак…

— Ама ти, мамка му, си бил и нагъл! — разяри се Никита и тъкмо беше вдигнал ръка да го удари с юмрук по лицето, но в последния момент размисли.

Мъжът с достойнство трябва да се бие само със силни противници. А пък този тук… Освен презрение, тази отрепка не можеше да предизвика никакви други чувства. Или може би съжаление.

Не удари алкохолика, а просто грубо го изрита от апартамента. Другият сам стана от масата и мълчаливо последва приятелчето си.

Никита се приближи към родителите си.

— Само още веднъж да видя тук тези изроди… — започна той и изведнъж засече. — Всъщност… има ли смисъл да говоря…

И да говори, и да не говори — все тая, старците му ще продължат да правят това, което са правели и преди. Лоши навици имаха, трябваше някак да се отърват от тях.

Никита се облече и излезе. След около половин час пристигна в кафенето, което Витал беше харесал за своя щабквартира.

Вече му бяха разяснили как стоят нещата в групировката. Капитана ръководеше четири бригади, като всяка от тях се състоеше от по петнадесет момчета. Но в тези бригади бяха биячите, тяхна грижа беше да държат под контрол частниците, да охраняват територията. Освен това имаше още две бойни петорки. Ръководеха ги Витал и Мошеника. И двамата бяха с ранга на бригадири. Бойните петорки бяха елитът на организацията. Те се състояха не от биячи, а от бойци. Това бяха най-важните момчета. Те отговаряха за всякакви „нападения“, срещи, разчистване на сметки, саморазправи и т.н. Никой не бе споменал на Никита, че ще си изцапа ръцете с кръв. Но сигурно и това щеше да се наложи.

Витал наричаше своята банда „шматките“. Някога живеел в Казан, а там от памтивека наричали така уличните банди.

Витал седеше на една маса, на най-почетното място, а до него Вовата жулеше студена бира. Приказваха си за нещо.

Освен тях в кафенето имаше още някакви младежи. Обикновени момчета, облечени с анцузи. Но веднага си личеше, че не са нито биячи, нито бойци, а просто квартални хулигани. Никита забеляза как някои от тях поглеждат с голяма завист към Витал и Вовата. Наистина много им се искаше да седят на една маса с тях като равни. Свободното място при шматките обаче беше заето не от някой от тях, а от Никита. Явно наистина не беше за изхвърляне, след като му е обърнал внимание самият Капитан…

— А, Ник! — забеляза го Витал. — Ела при нас!

Той махна с ръка, канейки го да седне на масата. Впрочем, Никита и без да го канят, пак щеше да седне при тях.

— Защо идваш толкова рано?

Беше единадесет часът сутринта. Мутрите са като совите, техният ден е нощта, а сутрин си отспиват. Следобед правят интензивна тренировка, естествено, ако не трябва да ходят на акция.

— Ами не ми се спи нещо. А и по принцип, искам да поговорим.

— Слушам те.

— Трябва да накажа едно говедо.

Отнякъде се появи една сервитьорка, мило се усмихна и сложи на масата три запотени бутилки истинска баварска бира. Ето това е живот…

— Какво е станало, брато? — веднага се напрегна Вовата.

Мощните му челюсти започнаха да треперят нервно, очите му се наляха с кръв. Не му трябва бира на него, дай му само да се сбие с някого. И колкото по-груб е вариантът на саморазправата, толкова по-добре. Беше истински мутрозавър. Същият като Гирата.

— Приватизираха ми апартамента. По-точно този на родителите ми.

— Аа, ти за това ли — утвърдително кимна Витал — демек, знам за какво става дума, няма смисъл да разказваш. Но нали Никита не му беше разказвал за Чугунов! — Скоро говорихме с Капитана по този въпрос — обясни му Витал. — Изрично ми нареди — без никакви лични инициативи. С една дума, брато, трябва да чакаме, докато Капитана реши какво да правим с това говедо. Така че не бързай.

— Ами аз къде ще живея. Родителите ми живеят не в къща, а в обор.

— Ама нямаш никакви проблеми. Само кажи и ще ти вземем апартамент под наем. От това по-лесно няма.

Витал познаваше кого ли не, имаше връзки на всички нива в района. Чауса, Вовата, Гирата и Никита бяха щатните бойци на звеното му, а освен това той имаше и много нещатни сътрудници. Имаше и момчета за всичко — накъде без тях. Никита за пореден път се убеди в това, извличайки известна полза и за себе си.

В кафенето влезе хлапе на около осемнадесет години — един такъв слабичък, невзрачен. Приближи се до тяхната маса. В очите му се четеше неудържимо желание да угоди на мафиотския авторитет.

— Виталий Борисович — угоднически започна той.

— Ааа, Льошка, ти ли си?

— Аз съм, Виталий Борисович…

— Донесе ли го?

— Ами ето, мама го направи както искахте…

— Дай да видим.

Момчето извади някакъв паспорт със сърп и чук. Витал го взе и го подаде на Никита.

— Е, вече всичко е наред, един вид, вече си легален. Вземи!

Беше паспортът на Никита. Той не си беше мръднал и пръста, за да го получи. Нямаше нужда да кисне пред военния отдел или паспортната служба. Имаше кой да свърши тази работа вместо него — момчетата за всичко на Витал. Само трябваше да се снима и да се подпише в молбата за получаване на паспорт.

— Никита Германович Брат — прочете той и изведнъж се сепна. — Чакайте малко, защо пак са ме записали като Брат? Аз съм Брайт.

Отново бяха направили същата грешка, както и във военната книжка. Те какво, да не са се наговорили случайно?

— Я стига бе, брато! — обади се Вовата. — Фамилията Брат си звучи добре. Даже много добре си звучи.

— Да бе, звучи добре — кимна утвърдително Витал. — Брат, брато, братле… Много си ти е точна фамилията, всеки от нашите хора би ти завидял.

— Точна, казваш — замисли се Никита. — Е, щом е точна, добре тогава… — Той небрежно отпи от леденостудената бутилка бира пред себе си.

— Разхлади се малко, брато, щом така и така си дошъл — каза Витал. Изведнъж гласът му стана сериозен. — Всеки момент Чауса и Гирата трябва да отскочат с колата да ни вземат. Имаме работа.

— Каква работа? — равнодушно попита Никита.

— Ами отвориха тука един магазин за битова техника. Трябва да му видим гърба.

— Става дума за някакъв магазин — дотук всичко е ясно. Но защо трябва да му виждаме гърба? — не разбра Никита.

— Много си зле, копеле — снизходително се подсмихна Вовата. — „Да му видим гърба“ означава да нахълтаме в магазина и да разберем кой му прави гръб.

— А ако никой не му прави гръб, значи ние ще му подложим нашия — кимна проумяващо Никита. — И ще бъде наш.

— Аха, по всички параграфи. Браво на тебе, брато, много бързо схващаш — озъби се Витал. — Бързо ще навлезеш в нещата. Само че има една малка подробност — магазинът може да си има вече гръб. Но той може да не е стабилен. Може да се окажат някакви тъпи нещастници. Тогава ще трябва просто да им подменим гърба. С нашия, то се знае. С една дума, трябва да проучим точно каква е ситуацията. Магазинът не е никак малък, търговската площ е над триста квадрата, голямо нещо. С една дума, може и да стане шашмата.

— Ще се наложи да правим меле, нали? — попита Никита.

— Ник, ти кога влезе в казармата? През деветдесет и първа ли?

— Ами да.

— Значи си чувал за мутрите през този период? За рекета, за нападенията.

— Ами имах едно приятелче, то ме светна по въпроса.

— Личи си. Виж какво, брато, оттогава доста неща се промениха. Преди разчистването на сметки ставаше само с голи ръце. Който надвие, той командва парада. Сега масово се използва оръжие — пищовите, патлаците, пушкалата — както искаш, ги наречи.

— Само в устата си дулото не пъхай и спусъка не натискай — изкиска се подигравателно Вовата.

— Вече се използват оръжия — повтори Витал. — Но ти, Ник, не се притеснявай. Все още отношенията се изясняват и с юмруци. Но за всеки случай си носим и пушкалата.

Носели си пушкалата по време на акции. Но Никита нямаше пистолет. А и не му трябваше. Не искаше да си цапа ръцете с кръв.

— О! Я виж ти кой идва! — проехтя гръмко басът на Вовата, когато в кафенето влезе Чауса.

— Всичко наред ли е? — попита Витал.

— Че как иначе — кимна Чауса.

Той даде по една лапа на всеки и небрежно се пльосна на свободното място на масата.

— Зина, ’айде де, кучко! К’во стана?! — недоволно се провикна той през цялото кафене.

— О, Юрочка, извинявай, не те забелязах!

С изкуствена усмивка на лицето, сервитьорката се стрелна като светкавица към бара и бързо донесе две кутийки бира.

В знак на благодарност Чауса я тупна по пищното дупе.

— Юрочка, може ли така! — направи се на засрамена тя и литна към другите маси.

— Ето така трябва да се държиш с тия, с курвите — неизвестно на кого каза Чауса.

— Стига ти една бира — строго каза Витал и мръдна втората кутийка настрана.

Чауса го възприе като нещо нормално. В присъствието на Витал той си позволяваше какво ли не, но никога не дръзваше да влиза в конфликт с него или да оспорва думите му. В петорката действаше строг режим на подчинение.

Скоро се появи и Гирата — едър, тежко стъпващ, тромав. Но казват, че по време на бой ставал много подвижен и непредвидим. Бива го и момичетата да пердаши. Говедо! Никита го погледна с неприязън.

Гирата не извади късмет да пие бира. Нямаше време за това. Сам си е виновен, да беше дошъл по-рано.

— Е, хайде, братоци, да тръгваме — каза Витал и пръв стана от масата.

Черното патило и препатило беемве стоеше на паркинга до кафенето. До него най-нагло се беше набутал някакъв раздрънкан запорожец — бракма и половина. Никита щеше да си глътне езика от учудване, когато видя как Чауса се запъти към него. Той съвсем спокойно отвори вратата и седна зад волана. Не стига това, ами си сложи и някакъв сив кирлив каскет.

— Аа! — Никита успя да каже само това.

— И „а“, и „б“, това е положението — подсмихна се Витал. — Какво си се гипсирал? Хайде, влизай бързо в колата!

Никита седна в бавареца до Гирата. Не беше най-приятната компания, но нали не можеше да изгони Витал от предната седалка.

Колата беше страшна бегачка. Вовата се чувстваше като цар на пътя и нарушаваше правилника за движение без никакви угризения на съвестта, затова пък Чауса със запорожеца отзад не си слагаше грях на душата. Нищо чудно, че успя да се задържи зад тях само половин минута и се загуби някъде в потока от коли.

— А аз си мислех, че запорожецът може да излита вертикално — подигравателно каза Никита.

— Е, не точно вертикално — каза Витал. — Но докъдето трябва, ще долети. Затова пък в багажника си има ядрена бойна глава.

— Да бе! — не му повярва Никита.

— Какво „да бе“… Целият ни арсенал е в тая бълха. Има по едно ТТ за всеки. Освен това два калашника, сума ти лимонки и даже гранатомет. Не звучи ли внушително?

— Общо взето, да.

— А зацепваш ли защо караме всичко това в него?

— Не.

— Ами размърдай си малко сивото вещество. Ти, да речем, си ченге. Трябва да спреш две-три коли за проверка по план-график. Каква кола ще спреш? Хайде, мисли де!

— Е, някоя по-гъзарска — отговори Никита.

— А така! Ако си готино ченге — ще спреш някоя гъзарска кола. Ако си посредствен, ще спреш някоя по-стара западна кола, някоя волга или пък жигула. Но в никакъв случай няма да спреш някакъв си запорожец. Един вид, от какъв зор ще си губиш времето с тая бракма.

— Ами да.

— А ако на всичко отгоре зад волана седи някакъв мизерник с кирлив каскет, даже няма и да го погледнеш. Е, как ти се струват нашите шашми?

— Добре обмислено.

— Така е, добре е обмислено. Точно затова, Ник, все още сме на свобода. А и нямаме никакво намерение да влизаме зад решетките. Нали така, Вова?

— Спор няма! — кимна онзи и най-нагло засече на завоя една лада седмица. Колата замалко да се блъсне в някакъв уличен стълб. Трудно е да се опише физиономията, която направи засеченият шофьор.

— В казармата редовно ли стреляхте с автомат? — попита го Витал.

— Чак ми се повръща.

Никита можеше да стреля и от легнало положение, и от коляно, и прав, от място и в движение, по неподвижна и по движеща се мишена. И винаги уцелваше точно в десетката.

— Отлично! Значи ти си с автомата. Макар че, разбира се, ще е по-добре, ако може да се мине и без пукотевица. Няма смисъл от нея.

След около десетина минути колата спря пред магазина, който заемаше целия първи етаж на една монументална обществена сграда от сталински тип, разположена на кьоше.

— Хайде, да отидем да разгледаме телевизорите — злорадо се усмихна Витал.

Погледът му стана леден, лицето — каменно. От спокойния равнодушен Витал не беше останала и следа. Пред Никита стоеше безпощадна мутра. Такъв може да убие човек и окото му няма да мигне.

Към магазина тръгнаха само четирима. Най-отпред вървеше Витал, а след него останалата свита — Вовата, Гирата и Никита. Чауса остана в запорожеца за всеки случай.

В магазина всичко сияеше от чистота и лукс — мраморът, стъклото, ламинатът. А освен това беше прохладно от включения климатик. Навсякъде имаше редици със стелажи, а върху тях — телевизори от всички видове марки и каквито поискаш размери, стереоуредби, видеомагнетофони. Това беше в едната зала. В другата имаше перални, хладилници, климатици.

— Огромно нещо, страхотия — възхитено възкликна Вовата.

— Брато, само си представи какви мангизи се въртят тук — кимна му Витал.

Към него се приближи едно много слабо момче с бяла риза и черни панталони.

— Какво ще обичате? — услужливо попита той.

Витал даже не го погледна.

— Колко? — попита той, посочвайки с пръст един огромен „Панасоник“.

— Хиляда и двеста долара. Но днес откриваме магазина и имаме промоционални цени.

— Демек, режете глави? — наежи се Вовата и го смаза с поглед.

Онзи чак се сви от страх. Той вече беше разбрал с кого си има работа. Какви, ако не мутри, можеха да бъдат тези четири яки момчета с кожени елечета и с широки анцузи, с ланци — единият със златен, другите — със сребърни. Само Гирата да погледнеш и цяла нощ ще сънуваш кошмари.

— Не ви разбрах — измрънка под носа си момчето.

— Ся, кат’ ти вкарам един, веднага ше разбереш! — озъби му се Гирата.

— Къде е шефът? — също толкова свирепо попита Витал.

— Директора, мамка му, питам, къде е?

— Сега… ще го извикам…

— Не бе, нещастник, води ни при него!

В приемната до кабинета на директора зад компютъра седеше секретарка. Беше симпатично момиче, с големи кравешки очи. Явно са я сложили за украса или за още нещо.

— Сигурен съм, че няма нищо под полата! — високо каза Вовата и я посочи с пръст.

Гирата се изсмя гнусно. Момичето се изчерви и започна бавно да се надига от мястото си.

— Стой мирно, пиленце, да не вземем верно да те оправим набързо — изцвили Гирата.

— Къде е директорът? — попита я Витал.

— Там! — каза тя плахо, сочейки към вратата на кабинета.

— Само че не е сам…

— С кой е, с жена ли?

— С мъж…

— Той какво, да не е педал? — цинично се подсмихна Гирата.

Но никой не обърна внимание на шегата му. Витал отвори вратата и нахълта в кабинета. След него влязоха и другите, включително и Никита.

Директорът — много едър мъж със закръглено лице и приятен външен вид — седеше зад масивно бюро. На кожения диван вляво от него седеше още един мъж. Също с доста представителна външност и с очила.

— Как е, момчета? — небрежно подхвърли Витал и даже намигна на директора, който явно се чувстваше като господар в кабинета си. Ами така си е — у когото е силата, той е господарят.

— С какво мога да ви бъда полезен? — леко се притесни директорът.

— Ами искаме да купим един телевизор от вас…

— Но защо се обръщате към мен, има цял екип от консултанти…

— Дребни риби са тези ваши консултанти. Трябва с вас да говорим. Хубаво да си поговорим.

Без никаква покана, Витал седна в креслото точно срещу директора и се втренчи в него с пронизващия си поглед. Онзи започна да се върти неспокойно на стола.

— Как се казвате? — грубо го попита бригадирът.

— Сергей Давидович.

— Баща ти да не е евреин?

— Не, защо… — обърка се директорът. — Просто така е се е получило…

— Е, хайде, не се прави на ударен. Аз уважавам евреите, не се бъзикам. Евреите са хитри и умни хора. И ти, Сергей Давидович, също не си глупав. Виж какъв лъскав магазин си отворил.

— Търговска зала.

— Още повече че е търговска зала. И не се ли страхувате?

— А от какво да се страхувам?

— Ами представете си, че някаква пияна тумба нахлуе, изпочупи ви витрините, размята телевизорите по земята… А това са си загуби…

— А милицията за какво е?

— Е, милицията — тя, е хм… сила, разбира се… Че к’во, освен на милицията, няма ли на кого да се опрете?

— Нещо не мога да ви разбера…

— Кой друг охранява залата ви?

— Имам група охранители.

— Някакви бивши ченгета ли? Или военни в оставка? Или студенти?

— Вас какво ви засяга това?

— Засяга ме. Пет пари не струва охраната ти. Ами представи си, че те нападне някоя групировка. Какво ще правиш тогава?

— Каква групировка?

— Ами, мутрите.

— Някакви обирджии ли?

Витал разбра, че директорът се прави на ударен, знаеше много добре какво означава „групировка“ и кои са мутрите. А и понятието „рекет“ явно не му беше чуждо.

— Слушай бе! — започна да му свива сармите Витал. — Я вземи да си размърдаш малко сивото вещество в тъпата кратуна, става ли? На кого цакаш да ти пази гърба?

— За рекета ли говорите?

— Аз съм рекетът. Е, чакам отговор.

— Защо трябва да пълня гушата на някого? Имам си охрана. Освен това сотаджиите ме пазят.

Преди да отговори, Витал погледна мъжа, който продължаваше да седи на дивана.

— Драги, ти още ли си тук?

— Дошъл съм по един важен въпрос при Сергей Давидович — притесни се онзи.

— Май не ме разбра, тъпако. Гира, заеми се!

Гирата леко вдигна мъжа от мястото му като перце и го изхвърли навън.

Сега можеха спокойно да довършат разговора си с директора.

— Ще си под моя закрила, разбра ли? Ще ми цакаш двадесет процента от печалбата, а в замяна аз ще отбивам атаките на другите групировки.

— Но аз си имам охрана, сам ще се справя — заинати се директорът.

— Ама че дебил! Е, вече ме ядоса!

Витал скочи от мястото си и така замахна към директора, сякаш всеки момент щеше да го удари, но изглежда, в последния момент размисли. Явно здравият разум надделя у него.

— Така ли? Имаш охрана? Мислиш, че ще се справиш сам? Е, добре, смятай, че съм те нападнал. С една дума, тук наблизо има една градинка. Смятай, че съм ти нарочил среща. След един час ела там с охраната си. Там ще си изясним отношенията. И друго, да знаеш, че черняевската групировка ти е стъпила на врата. Още има време, можеш да проучиш нещата.

— Ще си помисля.

— Ами мисли, мислителю.

— Ами… ако не дойда?

— Искаш да знаеш какво ще ти се случи ли?

— Да.

— Помниш ли стихчето: „Попът имал куче, направо го боготворил; изяло кучето месото, и той взел, че го…“. Нататък го знаеш.

— Ще ме убиете? — ужаси се директорът.

— Какви ги говориш, драги, може ли така? — „учуди се“ Витал, но погледът му говореше друго.

— Ами това е, времето ти започна да тече. Да, между другото и през ум да не ти минава да ни пратиш ченгетата. Ние все някак ще си измием ръцете. Ама ти му мисли, да не ти направят обредно къпане. Да ти говори нещо „дом на покойника“? Е хайде, шефе, довиждане!

Витал се изправи гордо и излезе от кабинета. Никита тръгна след него. Само преди минути беше участвал в изнудване на бизнесмен. Беше силно впечатлен. Но не може да се каже, че беше впечатлен приятно.

Те чакаха в колата на уговореното място. Съвсем наблизо до тях беше паркирал запорожецът с оръжието.

— Да ви кажа, май е време да пращаме Чауса да се прибира. Няма к’во излишно да ни свети тук — каза Витал. — Балъка няма гръб, това е сто процента сигурно. А с неговата охрана не може да ни изплаши. Няма да има среща. Няма кой да се впрегне за тоя нещастник. Сотаджиите и пари да им даваш, няма да се вдигнат срещу мутрите. Не им стиска.

Оказа се прав. Никой не дойде на срещата.

— Вярно, хвана ги шубето — каза Вовата.

— Да тръгваме — нареди му Витал.

И отново се оказаха в кабинета на директора. Онзи, горкичкият, беше пребледнял като платно.

— Какво си побелял като мъртвец бе, балък? — направи презрителна гримаса Витал. — Само недей да ми трепериш, че чак ми е гадно да те гледам! Е, къде ти е уж силната охрана?

— Те не пожелаха… — жално го погледна Сергей Давидович.

— Не пожелали. Ама ти не разбра ли, че нямаш силна охрана, а само сбирщина смотаняци. С една дума, разбра ли сега кой ще ти пази гърба?

— Да… Вие…

— Точно така. Ако някой те притесни, изпращай го при мен, при Витал от Черняево. Разбра ли ме?

— Да.

— Приготви ли мангизите?

— Толкова бързо ли? — още повече се изплаши директорът.

— Ами по принцип вземаме парите за седмица напред. Какво, не те ли устройва?

— Устройва ме… Само че в момента нямам пари. Всички налични средства са пуснати в оборот. За наем на помещението, ремонт, стока. Целият ми персонал работи за сметка на бъдещата печалба.

— Значи нямаш пукната пара… — замислено поклати глава Витал.

— Не.

Директорът се сви на топка — помисли си, че ще го бият.

— Добре де, ще ти влезем в положението. Ние сме сериозни хора, делови, а не някакви нехранимайковци. Ще намина след около седмица. Тогава ще ми платиш за две седмици.

— Добре… Значи, двадесет процента от печалбата, нали така?

— Плюс пет хиляди долара месечно.

— А това пък за какво? — плахо попита Сергей Давидович.

— Утре ще дойдат две черняевски момчета. Наши хора. Петте хиляди месечно са за заплатите им. Свестни момчета са, здравеняци. Ще бъдат постоянно до теб. Ето, сложи ги в приемната при секретарката. Не се притеснявай, няма да я оправят. При нас с тия неща е строго.

— Ще ме охраняват, така ли?

— Нещо такова. Само да не си мислиш, че ще те съпровождат до вкъщи и обратно до работа. Охраняваме фирмата ти, а не теб лично. Въпреки че при допълнително заплащане може да ти уредим и лични телохранители. Помисли за това, става ли?

— Да, ще си помисля…

— Ами чудесно тогава. Значи, до нови срещи.

— Да, довиждане…

Директорът стана от мястото си и ги изпрати до изхода на търговската зала. На пръв поглед от учтивост. Но всъщност той искаше по-бързо да се отърве от Витал.

— Наплаши го Витал. Ще сънува кошмари — каза Вовата.

Но Витал не смяташе да си тръгне просто ей така.

— А, между другото имаме едно аверче, иска да си вземе апартаментче под наем. Предлагат му хубава квартира. В нея има всичко, само едно нещо липсва — телевизор.

— Да, да, няма проблеми — каза Сергей Давидович и започна загрижено да се оглежда.

Той извика един продавач-консултант и му нареди да изкарат до колата един огромен петдесет и четири инчов „Панасоник“.

— А на мен пък ми се развали видеото — продължи Витал. — Да направим замяна, а?

— Няма нужда, и така го вземете — съвсем посърна директорът.

— И аз искам да си сменя телевизора — каза Вовата.

— Да бе, вярно — кимна му с глава Гирата. — А за мен и телевизор, и видео.

Тръгнаха си от магазина с претъпкан багажник. В него имаше всякакви кутии и кутийчици.

— Е, видяхте ли как прекарахме балъка — каза Витал. — Капитана ще е доволен.

— А кого ще пратим в магазина? — попита Никита.

— Абе Капитана и Бичмето винаги могат да намерят няколко яки момчета. За това не бери грижа. Само да свирнем и веднага отнякъде ще изскочат няколко напомпени бабаитчета…

— И без да си мръднат пръста, ще получават по половин хилядарка в зелено — добави Вовата.

— Защо по половин хилядарка? — попита Никита. — Нали на всеки се падат по две хиляди и половина.

— Ти к’во, луд ли си бе, брато? — каза Витал, въртейки показалец до слепоочието си. — Момчетата ще се разхлаждат в офиса, ще си лафят със секретарката, нищо няма да вършат, а аз да им плащам за това две хиляди и отгоре? Що не духат супата! Да се радват, че ще могат да се правят на тежкари. С една дума, хилядарка от петте е за тях, а останалите са за нас. Излиза по хилядарка на човек от един магазин. Та така живеем ние, Ник.

Ето как Никита започна да се учи на премъдростите на престъпния свят. Само че това не го радваше особено.

— Да не искаш ти да отидеш да киснеш в магазина? — скептично го погледна Гирата. — Може пък нашата компания да не ти допада?

— Я стига, Гира, престани — скастри го Витал. — Никита е сериозно момче. Боксьорче, с пушкалата е на „ти“. Лично Капитана му има доверие. Не е за него тая работа да седи по офисите да се разхлажда. Чакат го сериозни неща. А и половин хилядарка в зелено е под достойнството му. Нали така, Ник?

— И апартамента трябва да си върна.

— Точно така, трябва да си върнеш апартаментчето и да накажем балъка измамник. Точно така. С нас ще можеш да го направиш, без нас — не. Но изчакай, не бързай толкова, за всичко си има време. Да, между другото, поздравявам те.

— За какво?

— За бойното кръщение.

— За какво бойно кръщение става дума? — учуди се Никита. — Че аз даже не съм ударил някого. Всичко мина спокойно.

— Да, ама свършихме работата. Нали така?

— Така е.

— Ето, за това те и поздравявам. Трябва да го полеем. Може би при тебе вкъщи, Ник. В смисъл, в новия ти апартамент. Вова, я спри ето там. До онези шменти-капели — да им теглиш една на всички такива.

Колата спря до една врата със скромна табела. Беше агенция за недвижими имоти. Състоеше се от две стаи и имаше четирима души персонал.

Братоците нахълтаха в агенцията. Ни в клин, ни в ръкав направо от вратата Гирата изтърси заплашително и сърдито:

— Да сте викали рекетьори?

Слабичкото момче, което седеше зад компютъра, чак подскочи от уплах. Никита имаше чувството, че още малко, ще се напикае от страх.

— Неее — плахо проточи той. — Не сме викали…

— А така! Тогава за фалшивата тревога имате глоба — сто бона в зелено. Да не би някой да не е разбрал нещо?

— Извинете — надигна се от най-далечното бюро един мъж с добре оформена брада. — Но сто хиляди долара за нас са прекалено много.

— Ти пък кой си?

— Аз съм началникът.

— Е, добре де, сто хиляди гущера са много. А колко можете да дадете?

— Мисля, че двадесет процента от печалбата ще бъдат таман.

— Ето, това е точен човек. — Вовата се приближи до него и фамилиарно го потупа по рамото. — Обичам точните хора.

— Отдавна ли сте отворили офиса? — попита Витал.

— Ами не, наскоро…

— Тогава всичко е ясно. Добре де, така да бъде, ще ви пазим гърба. Значи, двадесет процента от печалбата, последно така се договаряме. Плюс апартамент за едно наше момче.

— Какъв искате?

— Е, мисля да е поне двустаен. То се знае, с мебели и телефон. Някъде в нашия район.

— На каква цена горе-долу?

— Горе-долу около петстотин хиляда долара. Но това си е ваш проблем. Нали вашата агенция плаща.

— Разбрах ви. Изчакайте само минутка.

Мъжът заби нос в екрана на компютъра, набра нещо на клавиатурата и накрая обяви резултата.

Никита хареса апартамента. Намираше се близо до кафенето, в което обичаше да се подвизава Витал с момчетата. Беше прясно ремонтиран, банята и тоалетната бяха с нови плочки, мебелите бяха стари, но доста запазени. Витал като че ли бе имал предчувствие, че в апартамента няма да има телевизор. Така че ненапразно бяха взели панасоника.

След около час празничната маса в апартамента вече беше нагласена. Вовата го наричаше „да сложим софрата“.

— Еех, живот! — проточи след първата чашка Витал. — Как да не си на кеф!

— Много ни върви днес — каза Вовата.

— Ама вярно бе — кимна Чауса, — два заека с един куршум ударихме.

— Ти пък къде се буташ? Седеше си в таратайката, все едно нямаш нищо общо с цялата работа — подкачи го Гирата.

— Ти к’во, занасяш ли се с мене?

— Абе не, просто се майтапя. Ще ми дадеш ли да направя едно кръгче с бракмата?

— А не искаш ли да ти дам един по мутрата?

Гирата и Чауса се заяждаха на шега, затова Витал не се намеси в спора им.

— Да, добре поработихме днес. Един платец за Капитана, един за нас.

— Как така за нас? — попита Никита.

— Ти да не мислиш, че сме на заплата при Капитана? Не, момче, ние сме бойна бригада. Ние сме, един вид, на самоиздръжка. Ето например стъпихме на врата на шефа на магазина. Ще потекат мангизи към общата каса. И за нас ще има процент. Но няма да е голям, защото Капитана ни насочи към него. А виж, кантората сами си я намерихме. Затова процентът ни ще бъде много по-голям. Разбираш ли ме?

Никита схвана каква е работата, въпреки че изобщо не му се мислеше за това. Искаше му се да пийне. И не просто да пийне, а да се натряска.

Днес бяха наложили данък на търговската зала и на агенцията за недвижими имоти. Днес просто всичко им вървеше като по вода. Даже не се наложи да си опитат юмруците. Но какво ще се случи утре… Утре може да се пролее и кръв. Никита го осъзнаваше много добре. Точно затова посягаше към бутилката.

Трета глава

Капитана и Сфинкса обядваха в ресторант „Прага“. Този път Бичмето не беше с тях.

— Значи си проучил нещата за Чугунов — каза Капитана, набождайки парче телешко.

— Както се разбрахме.

— Мен ме интересува колко мангизи върти този балък.

— Абе той не е съвсем балък. Някога, още в края на осемдесетте, със състуденти от Спортната академия се подвизавал на Рижкия пазар10, скубел частниците.

— Много интересна страница от биографията му. И какво, оттеглил се е от рекета?

— Така излиза. И то съвсем отскоро, между другото само преди две години. Започнал свой бизнес. Много добре му вървят нещата. Мисля, че може да го врътнете с четвърт милион. Въпреки че ще е трудно. Стиснат е. Много стиснат.

— И защо така?

— Не знам, но на твоето момче му е взел апартамента от алчност. Още тогава е можел да го купи. А той метнал Брайтови по най-гадния начин.

— Метнал ги е за апартамента. Но това си е негов проблем. А наш проблем е да го върнем обратно и да му поопразним джобовете. Кой му покрива гърба?

— Този въпрос, разбира се, е доста интересен. По мои сведения той сам си покрива гърба.

— Един вид, хермафродит. Сам се е… и сам ще си роди.

— Нещо от сорта. Само че и хермафродитът има нужда от слънце.

— Така, ясно. И кой играе ролята на слънце за този балък?

— Ами има тук един бос. — Сфинкса каза името му.

— Не съм го чувал — отрицателно поклати глава Капитана.

— Почти никой не е чувал за него. Някакъв грузински баламурник, ето какъв е този бос. Но с Чугунов са много близки.

— И този бос има ли някакъв дял в бизнеса му?

— Като че ли да. Общо взето, за да проучим ситуацията по-добре, трябва да пратим някоя бригада да навести Чугунов, да му насрочим среща. Тогава всичко ще се изясни окончателно.

— Няма да оставя тази работа така, споко.

Капитана се замисли, но само за момент.

Трябва да вдигне на крак петорката на Витал. Нека те навестят Чугунов. Ако работата стане както трябва, Чугунов ще им даде и апартамента, и ще се бръкне за съответната сума.

Не току-така включи Ник веднага в бойната петорка — на практика без никакъв изпитателен срок, — за да се отрака по-бързо, да натрупа опит. Той трябва да стане главното действащо лице при разчистването на сметките с Чугунов — нали е най-заинтересуван от успеха на акцията.

Ник ще си получи апартамента, а Капитана всичко останало — около сто или двеста хиляди долара. Но щеше да е къде-къде по-добре, ако можеше да получи всичко, а Ник нищо.

Никита се събуди от грубо побутване по рамото. Отвори очи и през замрежения си от махмурлука поглед видя мутрата на Гирата над себе си.

— Рота, ставай! — изкрещя онзи в ухото му.

— Да не си изперкал централно бе, педал? — скочи от леглото Никита.

Замалко щеше да му вкара един на този изрод, но се появи Витал.

— Хайде, слизайте всички долу. Вовата вече чака в колата.

— Какво има? — попита Никита.

— Бичмето се обади. Има една работа, значи. Аа, по пътя ще ти кажа.

Вчера бяха пиянствали до късно и за по-лесно и петимата останаха да пренощуват в новия апартамент. Кой където свари, там заспа. А тази сутрин ги вдигнаха по тревога. Бойна тревога.

— Някакви говеда тая нощ са оправили една наша проститутка във всички дупки и на всичко отгоре я пребили — каза Витал вече в колата. — Счупили са я от бой, направо са я размазали. Пълна слободия, с две думи. Трябва да им свием сармите.

— Наша проститутка ли? Как така наша? — попита Никита.

— Ами така. Тя е под наша закрила, на нашата черняевска групировка… Да не мислиш, че ей така й прибираме парите?

— Мисля, че не.

— Ето защо трябва хубаво да накажем говедата.

— За това няма проблеми — каза Чауса.

Днес той пътуваше заедно с останалите. Запорожецът с оръжията беше оставен на един платен паркинг още вчера.

— Ама никакви проблеми — кимна одобрително Гирата. — Ще ги смелим от бой говедата и за кръчма ще ни дадат някой лев. Трябва да се оправим от махмурлука малко, наистина. В гърлото ми е истински пожар.

— Пожар ли, ще ти дам аз на тебе един пожар! — заплаши го с пръст Витал. — Вчера малко се пооляхте. А по принцип сме на сух режим.

— Сух режим ли? — направи кисела гримаса Вовата. — Да бе, режим. Нека биячите да карат на сух режим. Ония, дето само зяпат по пазарите и търговските обекти. По цял ден само си клатят краката. А нашата работа е вредна. И вместо „вредни“ ни се полага да пийнем за изтрезняване.

Витал реши, че няма смисъл да спори, и си премълча.

Стигнаха до въпросното място. Спряха пред дванадесететажен блок с един вход, около който имаше спретната градинка с пясъчник и детска площадка. Входната врата беше с електронна брава и беше затворена. Добре че се появи някакво момче. То се спря пред вратата и за момент се поколеба.

— Е, какво си зяпнал? — подкани го Гирата. — Отваряй вратата.

— А вие при кого отивате? — измънка онзи.

— Да опънем майка ти! Действай, отваряй!

Гирата се беше подпрял с една ръка на металната врата, а с другата сграбчи момчето за яката и го вдигна от земята.

— Ти чу ли какво ти казвам? — попита го злобно.

— Чух…

Момчето отвори вратата. Качиха се с асансьора на десетия етаж и намериха апартамента, който им трябваше.

Чауса натисна звънеца.

— Кой е? — чу се глас зад вратата.

— Я излизай оттам, говедо такова, че ся ше ти размажа физиономията! — изръмжа Чауса. — К’во си направил бе, гад мръсна? К’ви са тия мизерии, дето сте ги вършили? Я отваряй веднага вратата, нещастник такъв!

— Ей сега ще видиш кой е нещастник! — чу се възмутен глас отвътре.

Вратата се отвори — на стълбищната площадка изскочи як мъжага на около двадесет и пет години. Очите му зачервени от злоба, устата му изкривена от ярост, а юмруците — бягай, спасявай се.

Само че не успя да ги пусне в действие. Чауса го подкоси ловко, момчето се пльосна първо по задник, а после си удари главата в ъгъла на касата. И светкавично получи ритник по ухото — Вовата му оказа честта.

Първи в апартамента нахълта Витал, след него Чауса, Вовата и Никита. Последен влезе Гирата, който влачеше безжизненото тяло на здравеняка.

В апартамента имаше още две момчета, които изскочиха от кухнята. Вече се бяха досетили за какво става дума. В ръката на единия имаше нож.

Витал успя да реагира на секундата. Той се отдръпна рязко така, че ръката с ножа да не го закачи, улови я и я стисна здраво. Чу се „храс“ и ръката изпращя в лакътната става. Това беше хватка от самбото, една от забранените.

Не се наложи да се правят каквито и да било стойки от бойните изкуства повече. Витал, Чауса, Вовата и Никита просто се нахвърлиха върху момчетата и ги притиснаха към пода. Чак след това се появи Гирата. Прекалено дълго се беше забавил със затварянето на вратата.

Завързаха и тримата и ги натръшкаха в редичка на пода в хола. Те плахо поглеждаха отдолу към петте страшни мутри, надвесени над тях като скали.

— Е, какво, говеда такива? — гръмна басът на Гирата. — Трябва да си платите за издънката.

Той държеше същия онзи нож, с който преди малко едва не намушкаха Витал.

— Ка-ква издънка? — попита единият и от страх започна да заеква.

— Е, не е издънка на дръвче, много ясно… Сгафили сте много лошо. Изнасилили сте групово наше момиче, което не е трябвало да пипате.

— Аа… Ама тя е курва!

— Не е курва, а проститутка. И работи за пари. А вие сте я оправили във всички дупки и на всичко отгоре сте я и пребили. Ще трябва да си платите за това.

Гирата още повече се разгорещи.

— Абе аз заради нея ще ви направя на кайма всички!

Никита го изгледа с презрение. Виж го ти светеца. А кой съвсем наскоро също замалко не преби до смърт една проститутка? И интересно къде беше той, когато другите се изправиха срещу двете момчета с ножовете? Уж затварял вратата. Нещастник!

На Гирата изведнъж сякаш му падна пердето. Той се доближи до пленниците и настъпи единия с крак по лицето. След това се хвърли към другия и със засилка скочи с два крака върху корема му и той загуби съзнание от болка. А може и да опъна петалата…

— Фашист! — не се стърпя Никита.

— Остави ги! — Самоволията на Гирата никак не харесаха и на Витал.

Гирата с нежелание се дръпна от пленниците, но преди това се наведе и вкара един лакът в слънчевия сплит на първото момче.

Към третия се доближи самият Витал — приведе се отгоре му и впи в него хищния си поглед.

— Кои сте вие? С какво се занимавате?

— Бизнесмени сме. Имаме търговия с цветя.

— Бизнесмени значи. Това е добре. Искаш ли да останеш жив? — попита го с такъв глас, че онзи чак го побиха тръпки от страх.

— Да! — изплашено закима с глава момчето.

— Ще трябва да си платите за момичето.

— Да… Имаме пари. Двеста долара.

— К’во? — Витал чак се смръщи от презрение. — Двеста гущера? Значи така, от всеки по три бона в зелено и си тръгваме.

— Ама ние нямаме толкова много пари.

— А аз мисля, че имате.

— Нямаме.

Витал погледна първо Никита, после Вовата и Чауса и спря погледа си на Гирата. Многозначително се загледа в ножа в ръката му.

— Я му кръцни гръцмуля, брато, на тоя лайнар — каза Витал и намигна на Гирата, демек, няма нужда да го правиш.

Искаше да окаже психологически натиск върху момчето, нищо повече. Но Гирата не го разбра правилно. Заслепен от злоба, той не забеляза знака, който му даде бригадирът.

Наведе се към момчето, вдигна го от пода, сложи шията му на коляното си. Повдигна главата му и оголи гърлото му, допирайки острието на ножа до него.

— Моля те, недей! — ревна онзи.

— Къде са парите? — попита го Витал.

— Нямаме пари!

Това беше достатъчно, за да пусне Гирата ножа си в действие. Кожата на гърлото му се цепна, бликна кръв като фонтан, чуха се тежки хрипове. Предсмъртни хрипове. Момчето се свлече с прерязано гърло на пода и се замята в агония.

— Идиот такъв! — разкрещя се Витал на Гирата. — Какво направи бе, дебил?!

— ’Що бе? — тъпо го изгледа онзи.

— Ама ти го уби!

— Е, и к’во от това?!

— Изрод!

— Ама нали ти така каза!

— Ненормалник!

— Трябва да се изнасяме — каза Вовата.

— Ами тези двамата? — каза Витал, посочвайки другите две момчета.

— Ся ше оправим нещата — бързо прецени какво трябва да се направи Гирата.

И с някаква дяволска ярост намушка с ножа първо единия, а после го заби в гърдите на другия.

Никита беше потресен от страшната сцена. Искаше да спре изверга, да изтръгне окървавения нож от ръката му, но сякаш някаква неведома сила го прикова към мястото му. Даже за момент му се стори, че не той стои в тази стая, в този апартамент, а някой друг.

После усети, че започва да го тресе. Много смътно си спомняше как Витал го взе под ръка и го поведе към входната врата.

— Няма страшно, в нашата професия се случват и такива неща — опитваше се той да съвземе Никита, но безуспешно.

Никита нямаше спомен как се е качил в колата, но за сметка на това много отчетливо се беше запечатал в съзнанието му звукът от плесницата, с която Витал заслужено възнагради Гирата.

— Дебил такъв, ами че ние се забъркахме в убийство!

— Е, к’во сега, нали ни е за първи път? — гузно се оправдаваше Гирата.

— Шибан тъпак си ти!

— Ама нали такова, нали тия групово са я опънали…

— Теб трябва да те опънат, кретен такъв!

След това и петимата се озоваха в апартамента на Витал. Той имаше хубав апартамент, тристаен, с приятна атмосфера. Но Никита не обръщаше внимание на нищо около себе си. Той жадно изпи на екс водна чаша с водка.

— Няма страшно, брато — потупа го по рамото Витал. — Само първия път ти става лошо. После се свиква.

— Не искам да свиквам.

— Това си го избий от главата. Щеш — не щеш, никой не те пита. Нали си получи вече входната такса.

Никита се сети за петстотинте долара, които му беше дал Капитана. Това беше входната му такса. А изходната можеше да му струва живота.

— Добре де, оставам — промърмори той.

— Много добре. А тази история ще се потули. Или мислиш, че ченгетата ще ни спипат? — каза Витал и го погледна някак подозрително.

— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш, че мога да ви изпортя на ченгетата ли?

Никита трябваше да се възмути, но му беше все тая — беше изпаднал в пълна апатия.

— Не бе, брато, не съм казал такова нещо. Но ако случайно ни хванат ченгетата, запомни добре — трябва да мълчиш като риба. Ни чул, ни видял. Това е основният ни принцип. Ако си мълчиш, ще те измъкнат от панделата, ако ли не — ще те изнесат с краката напред от килията. Схващаш ли?

— Никога и срещу никого не съм доносничил през живота си.

Вярно беше. Никого не беше натопил досега. Това, изглежда, не беше въпрос на принцип, а по-скоро проява на вродена упоритост. Но така или иначе, Никита досега наистина не беше доносничил срещу когото и да било. Дори и много да му се е искало.

— Отлично. Дай да ударим по още едно.

И отново се повтори сценарият от вчера: плюскане на корем, тотално преливане, замъглено съзнание и опияняващо потъване в страната на Морфей, а на сутринта — събуждане с тежък махмурлук. Само че този път не празнуваха успех. Този път се наливаха от яд на идиота по прякор Гирата.

Първото, което направиха на следващата сутрин, беше отново да седнат на масата — всички искаха да си угасят махмурлука с някоя чашка, даже Витал.

— Но само по сто грама, не повече — предупреди той. — Всеки момент може да се появи Капитана.

— И без това ще ни разгони фамилията за вчера — навъсено промърмори Вовата. — По-добре пияни да го отнесем, не боли чак толкова.

— Защо пък ние трябва да го отнасяме? — Чауса погледна злобно към Гирата. — Който си е забъркал кашата, той да си я сърба пред Капитана. Ние си свършихме нашата работа. А Гирата само оплеска нещата, тъпакът…

— Кой е тъпак, бе? — наежи се Гирата.

Надигна се рязко от мястото си, пресегна се през масата и центрира Чауса в десетката. Докато останалите се усетят, онзи вече беше загубил равновесие, падна по гръб на пода и силно си удари главата.

— Ама ти да не изперка централно, бе?! — злобно му се нахвърли Вовата.

Бам! Гирата закачи ухото му с юмрук. Никита не каза нищо, просто стана от мястото си, скочи към него и му вкара едно странично дясно кроше в челюстта. Чу се пукване, подхълзване и Гирата се свлече като чувал на земята.

— Вържете това говедо! — разяри се Витал.

Чауса и Вовата вече се бяха съвзели и се нахвърлиха върху Гирата. Хванаха го, свалиха му колана от панталоните и се заловиха да му завързват ръцете.

— Ще те загробя, мръсно копеленце! — прецеди през зъби Чауса.

— Съвсем ли превъртя бе, изрод такъв?! — пригласяше му Вовата. — Да му метнем примката на шията, мамка му, и толкоз.

Но каквото и да си говореха, последната дума беше на Витал. А той като че ли не беше далеч от решението да му прочетат смъртната присъда. Но без съгласието на Капитана не можеше да направи нищо.

На вратата се позвъни.

— А така, ето че и шефът пристигна.

Витал излезе в антрето. Никита чу как ключалката изщрака и вратата се отвори. Изведнъж проехтя тътен. После удариха някого, чу се вик, сгромолясване на тяло и тежък тропот на крака.

Никита видя, как насреща му се носи някакъв човек в камуфлажна униформа. Докато осъзнае какво става, един юмрук като чук го удари в гърдите и го отблъсна назад. Изведнъж пред очите му се мярна и приклад на автомат. Беше насочен към челото му, но се приближаваше много бавно. Никита успя да се извърне от него, но при това не взе под внимание възможността нападателят да го атакува с крака. И неочаквано се натъкна на удар-подсечка.

Падна доста лошо. Краката му се вирнаха високо нагоре, а главата му полетя надолу и се удари доста силно с тила в ръба на масата. Той лежеше проснат безпомощно на пода, а човекът с автомата го притисна с цялата си тежест отгоре. Към него се присъедини още някакъв. Само след секунда върху ръцете на Никита щракнаха чифт белезници.

В същия момент се чу абсолютно същият звук — закопчаха с белезници и Вовата и Чауса.

А след това в стаята влезе един мъж с цивилни дрехи и някак вяло подхвърли:

— Милиция! Криминална милиция!

— РУОП! — добави някой.

Никита вече знаеше, че за мафиотските групировки РУОП не е просто враг, а враг номер едно. РУОП е Регионално управление за борба с организираната престъпност. Това чудовище беше образувано само преди няколко месеца и като всеки млад хищник беше особено жадно за свежа кръв.

Спецназовците отново се активизираха. Хванаха под ръка Никита и го помъкнаха към изхода на апартамента. Напъхаха го в арестантската кола веднага след Витал. Не след дълго в нея се оказаха и Вовата, и Чауса, и Гирата. Разделиха ги в различни сектори, но имаха възможност да общуват помежду си.

— Няма да ти се размине, Гира, гад мръсна! — злобно прецеди през зъби Чауса.

— Млъкни! — озъби му се Витал. — Всички да си държат езика зад зъбите.

И петимата бяха откарани с арестантската кола до най-близкото поделение на милицията, в което имаше ИВЗ — изолатор за временно задържане. За всеки се намери отделна килия.

Килиите бяха с потискащи сиви стени, дървен под и мръсна воняща тоалетна чиния в ъгъла. Никита беше отвратен от килията, в която го сложиха, но най-страшното тепърва му предстоеше. Тъкмо искаше да легне на нара, и чу как металната врата се отваря със скърцане. Взеха го за разпит.

Заведоха го в дълга и тясна стая с пожълтели от времето тапети, а срещу себе си видя мрачните лица на двама инспектори, запасани с кобури. Единият беше чернокос, другият рижав. От кобурите на хълбоците им се подаваха ръкохватките на зачислените пистолети „Макаров“. Сложиха Никита да седне.

— Е, к’во, брато?! — възкликна чернокосият, имитирайки речта на престъпниците, и впи в Никита свирепия си поглед. — Ще говорим ли?

— Какво искате от мен? — Никита избегна погледа му. Нищо не знам.

— И какво по-точно не знаеш?

— Нищо не знам.

— Казвай, боклук такъв, как си очистил трите момчета! — изръмжа му другият инспектор.

— Какви момчета?

В стаята беше топло и задушно, а на Никита изведнъж му стана студено. От страх. Потвърдиха се най-страшните му опасения. Ченгетата го бяха арестували като заподозрян за съучастие във вчерашното убийство. Ама голяма гад е този Гирата!

— Ами ето тези! — Инспекторът нареди пред него няколко цветни снимки.

Точно така, на снимките бяха същите онези три окървавени трупа. На Никита започна да му се повдига.

— Лошо ми е — призна си той. — Дайте ми вода.

— Вода ли да ти дам? — злобно пародира думите му инспекторът.

Той сграбчи от мръсния перваз една също толкова мръсна кана с вода и я обърна върху главата му, обливайки го целия.

— Напи ли се сега?

Никита замълча.

— Олекна ли ти, копеленце мръсно? — нахвърли се другият инспектор срещу него. — Хайде, казвай сега, гадино, как си им прерязал гърлата и на тримата…

— Аз?! На тях?! Имате някаква грешка. Аз нищо не знам.

— За последен път те питам! Защо си пречукал момчетата?

— Абе не съм ги закачал, ви казвам.

— А кой ги е закачал? Кой ги е убил?

— Аз откъде да знам? Изобщо нищо не знам.

— Сега ще ти опресним паметта.

Той взе някакъв плик, мина зад гърба на Никита и го метна върху главата му. Другият инспектор го държеше за раменете. Здравата се беше вкопчил в него — нямаше мърдане. Никита се опитваше да се измъкне. Има си хас да не се опитва! Нямаше никакъв въздух, пликът запуши устата му, кръвта нахлу в главата му. Усещането беше ужасно.

Вече беше започнал да губи съзнание, когато свалиха плика от главата му.

— Е, какво, сети ли се? — злорадо го попита единият инспектор.

Никита не отговори нищо. Просто не можеше да отговори — толкова жадно поглъщаше драгоценния въздух. Имаше чувството, че втори път не би издържал на подобно мъчение.

— Е, чакам отговор…

— Нищо не знам — с големи усилия успя да каже той.

— Как ли пък не!

Отново нахлузиха плика на главата му. Изпитвайки страшни страдания, Никита пак започна да губи съзнание. Гирата е мръсно копеле. Гирата е гадина. Гирата е убиец… Изтезават Никита заради него. Той, мръсникът, уби онези момчета… Трябва да им признае всичко…

— Е, какво сега, ще благоволим ли да говорим? — отново го попитаха онези, когато свалиха плика.

— Да.

— Давай!

— Казвам ви — нищо не знам.

— Ах ти, гад мръсна! — Рижият инспектор със засилка му вкара един юмрук в гърдите.

Никита щеше да се просне на пода заедно със стола, ако не беше другият инспектор, който го задържа да не падне. За което възнагради Никита с юмрук по темето. Говеда!

— За последно те питам, ще си признаеш ли?

— Нямам какво да признавам — продължи да упорства Никита. — Нищо не знам.

Трябва да предаде Гирата. Той, гадината, ги забърка в цялата тази каша. Мутрите даже искаха да го очистят. Но вродената му упоритост го накара си държи езика зад зъбите.

А освен това не трябва да се предава така лесно. Трябва да мълчи. Да мълчи, каквото и да става. Така им беше казал Витал. Абе да върви по дяволите Витал! Но въпреки всичко Никита нищо няма да им каже. Няма и думичка да обели. Нека Гирата сам си признае всичко.

Отново му нахлузиха плика на главата. Този път не го свалиха доста дълго. Мяташе се, гърчеше се в агония, а след това потъна в пълен мрак — загуби съзнание.

Дойде на себе си в килията. Лежеше върху дървения нар, мокър от главата до петите. Проклети ченгета! Опитали са се да го свестят с вода. Хубаво го бяха свестили, няма що. Хвърлили са го в килията още в безсъзнание. Ако оживее — добре, ако ли пък не — майната му. Говеда!

На следващата сутрин пак дойдоха да го вземат и отново го заведоха на разпит. Само че този път помещението за разпит беше много по-чисто. Освен това ги нямаше гадните инспектори, вместо тях в стаята стоеше мъж с приятен външен вид, с пищни поддържани мустаци, големи рогови очила, изгладена бяла ризка и вратовръзка.

— Казвам се Илин и съм следовател от прокуратурата — представи се той. — А вие трябва да сте Никита Германович Брат, нали така.

— Ами като че ли да.

— Последно — „като че ли“ или не?

— Да, същият.

— Може ли така, Никита, та вие сте съвсем порядъчен младеж. Били сте в казармата, върнали сте се вкъщи и веднага сте влезли при мутрите. Как може такова нещо?

— Че бях в казармата, бях — кимна утвърдително Никита. — Че се върнах вкъщи, и това е вярно. Но за какви мутри ми говорите, не мога да разбера.

— Никита, няма смисъл да ми говориш глупости — усмихна се любезно следователят. — Знам всичко за теб. А и водим разговора без протокол. Надявам се, че си обърнал внимание на това.

— Има нещо такова.

— Тогава ми кажи как така те приеха веднага в престъпната групировка на Капитонов.

— Кой е този Капитонов?

— Ами Михаил Александрович Капитонов. А да, извинявай, забравих, че в тези зверилници — бандите, не съществуват нито имена, нито фамилии, само прякори.

— Аз не съм звяр.

— Именно, аз също мисля така. Капитонов на вашия език е Капитана. Ти си още млад и да речем, си попаднал в бандата му от глупост. Но се надявам, че все още не си загубен за обществото. И все пак, как се случи така, че Капитонов, без да се замисля, те взе в групировката си?

— Честно ли? Ама съвсем честно?

— Би било желателно.

— Ами и аз не знам. Две мутри ми налетяха без причина. Нокаутирах ги и двамата. Нали съм майстор на спорта по бокс. А и в казармата ми беше втръснало от ръкопашен бой. Искаха да ме накажат, а Капитана се застъпи за мен.

— И те взе в бандата си.

— В групировката — уточни Никита.

Думата „банда“ не му харесваше.

— Нека да бъде „групировката“. И така, твой началник е станал Виталий Григориев.

— Да речем.

Следователят знаеше прекалено много.

— И си станал активен член на групировката на Капитонов. Даже си успял да вземеш участие в рекет на бизнесмени.

— Какви бизнесмени?

— Много добре знаеш какви.

Никита усети, че следователят само се опитва да му вземе страха. Не знаеше за нападението на търговската зала. Иска Никита сам да му разкаже за това. Само че ще има да чака.

Но следователят веднага насочи разговора към основната тема:

— Имам предвид трите момчета, едното от които е с прерязано гърло. А на останалите двама са нанесени множество прободни рани.

— Кой ги е нанесъл? — Никита се престори на силно изненадан.

Той не искаше разговорът да тръгне в тази посока.

— Нали точно това се опитвам да разбера от теб, Никита.

— Моля, разбирайте. Само че аз не знам нищо.

— Всичко знаеш ти. Бригадата ви е искала да рекетира въпросните балъци — така, струва ми се, ги наричате. Но бизнесмените не са пожелали да ви платят. За което са платили с живота си. Нали така? Или мотивът на убийството е бил друг? Друг е бил, нали?

— Казвам ви, изобщо не знам за какво говорите.

— Напразно се инатите, гражданино Брат! — намръщи се следователят и цялото му привидно благодушие изведнъж се изпари като дим.

— Аз не се инатя. Изобщо не мога да разбера какво става тук. Че познавам Григориев, познавам го. Че имахме нещо от сорта на приятелски отношения, и това е вярно. — Никита не се сдържа и избухна. — Да, бях в апартамента му. Погостувах му, както се казва. И изведнъж нахлуха омоновците11 и започнаха да размятат всички. А след това ме изтезаваха тук с найлонов плик на главата.

— Изтезавали са ви?

— Да речем.

— Какво значи „да речем“? Изтезавали ли са ви, или не?

— Да.

— Готови ли сте официално да го потвърдите?

— От дете съм свикнал никого да не предавам — намръщи се Никита. — Дори и ченгета. Освен това те си вършеха работата. Вършеха я както могат. Но са големи изроди все пак.

— Да, настина сте прав, оперативните работници са си вършели работата. И не са виновни, че ненавиждат мутрите.

— Ами то и на мен взеха да ми писват вече тези мутри — изненадващо за себе си каза Никита. — Да вървят по дяволите!

— Какъв е проблемът тогава? Имате възможност да промените живота си. Искате да живеете като нормален човек, без всякакви мафиотски рекети и убийства.

— Да. Стига толкова, писна ми от всичко.

Никита не хитруваше. Той наистина реши да прати Капитана по дяволите. Стига е затъвал в калта!

— Ами чудесно! Предлагам ви следния вариант: вие ми разказвате всичко както си е било, а аз ви пускам на свобода.

— На свобода и с чиста съвест — с насмешка каза Никита.

— Да, с чиста съвест!

— А не, съвестта ми няма да е чиста, ако доноснича срещу някого.

— Значи има срещу кого да доносничите — хвана се за думите му Илин.

— Ами не, нали ви казвам, че от дете мразя портаджиите… С една дума, гражданино следовател, нищо не знам, нищо не съм видял.

— Постъпваш глупаво, Никита. Забъркал си се в доста неприятна история. Ще те обвинят най-малко за съучастие в убийство.

Никита разбра, че не го плашат просто така. Историята наистина беше доста неприятна.

— Добре де, да речем, че съм познавал Григориев и приятелчетата му, но защо решихте, че сме убивали някого? Защо решихте, че сме били в този проклет апартамент, в който е било извършено убийството?

— Говори ли ти нещо името Матвей Иванович Гирин, по прякор Гирата?

Следователят го погледна изпитателно, без да откъсва поглед от него. Искаше да проследи реакцията му.

— Ами, да речем, да…

— А известно ли ти е, че миналата година въпросният Гирин е бил съден за изнудване?

— Признавам, че не съм се интересувал от миналото му.

— В картотеката ни са заведени пръстчетата му.

— Демек, пръстовите му отпечатъци?

— Именно.

— Искате да кажете, че Гирин е оставил отпечатъци някъде?

— Точно така. Имаме свидетели, които са го видели до блока, а с него е имало още четирима младежи… Вие, разбира се, се досещате, за какво говоря.

Никита си изясни всичко. Той се сети за онова момче, което нямаше никакво желание да им отвори входната врата, и Гирата го сграбчи за яката, опирайки се при това с ръка на металната врата. Ето, значи, къде е оставил отпечатъци.

— Да, разбирам… Само че не мога да разбера, какво общо имам аз с това.

— Заедно с Гирин свидетелите са видели и вас.

— А вие какво, да не сте провели вече разпознаване? Нещо не мога да разбера.

— Това тепърва предстои.

— Ами тогава ще си говорим.

— Значи отказвате да си признаете — още повече се намръщи Илин.

— Нямам какво да признавам. Нищо не знам.

— Добре де, гражданино Брат, щом не искате с добро, ще стане с лошо. Ще проведем разпознаването, ще направим очна ставка. Вие, гълъбчета, сами ще се издадете един друг.

Значи все още никой никого не бе издал — от поведението на следователя можеше да се направи такъв извод. Все пак не само него са подложили на мъчение. И Витал си е изпатил, и Вовата, и Чауса. А на Гирата… Така му се пада на това говедо!

— Времето ще покаже.

— Философствате ли, гражданино Брат! Добре, да видим какви ще ми ги увъртате по-нататък. И така, да пристъпим към официалната част.

Илин взе протокола на разпита и започна да го попълва. След това засипа Никита с въпроси. Какво, кога и къде… Но на всички въпроси отговорът беше един и същ:

— Нищо не знам, нищо не разбирам.

На следващата сутрин откараха Никита в изолатора за временно задържане на „Петровка“ 3812 — в знаменитото следствено „Петра“.

Разпределиха го в голяма, но много задушна и претъпкана с арестанти килия, бяха най-малко тридесет. Навъсени, измъчени от жегата и задухата, всички го гледаха вяло, с меланхолични погледи.

Никита беше чувал, че новаците в килията не се посрещат с хляб и сол, а съществува така нареченото „регистриране“. Ако те регистрират в килията — добре, ако ли пък не — ставаш отцепник и всеки се гаври с теб както си иска. Той се подготви психически да посрещне достойно противника.

Щом трябва да се бие, ще се бие, но няма да позволи да го унижават. Но за негова изненада нищо такова не се случи.

Той отиде съвсем спокойно до един свободен нар на долния ред. До него имаше параван, зад който беше скрит нужникът. Метна матрака си върху нара, постели си чаршафите и легна.

Проявиха интерес към него чак вечерта.

— Защо си се намръщил така, братленце? — доближи се до него един здравеняк с габаритите на щангист тежка категория и квадратно лице.

— Просто така.

— Ти от кои се водиш?

— В смисъл?

— Ами криминален ли си, или мутра?

— Аз съм от групировката на Капитана. Чувал ли си за него?

— Капитана ли? Е да, чувал съм — кимна утвърдително бабанката. — От черняевските мутри.

— Аха.

— Значи си наш човек.

— Аз откъде да знам ти кой си.

— Аз ли? Аз съм Гена Измайловски! — гордо заяви бабаитът. — Не си ли чувал?

— Ами чувал съм нещо.

Никита, разбира се, изобщо не беше чувал за никакъв Гена Измайловски.

— Какво искат да ти лепнат? Рекет ли?

— Ами не, нещо по-така.

— Какво по-така?

— Съучастие в убийство.

— А, чистка — с уважение възхитено каза мутрата. — Кого ликвидирахте, някой балък ли?

— Никого не сме ликвидирали. Ченгетата се опитват да ни го припишат.

Току-виж се окаже, че този здравеняк не е Гена Измайловски, а Гена Ухото например. В смисъл, че може да се окаже доносник. Без да се усети, ще му влезе под кожата и ще го накара всичко да си изпее. Трябва да внимава с него.

— Е, то се знае, всички ченгета са говеда — съчувствено кимна Гена. — Ти, като гледам, си сам. Що не вземеш, верно, да се включиш в нашата компания?

Гената посочи към ъгъла до прозореца. На долните нарове седяха още няколко такива горили спортен тип.

— В килията ни няма слободия, всичко е според понятията13 — каза Гена. — И рецидивистите14 държат на добрата си репутация, а и ние, борците, не падаме по-долу. С рецидивистите, така да се каже, сме приятелски „семейства“. Хайде, влизай в нашето семейство, и никой няма да те притеснява.

— Братоците, Гената и аз — „семейство“ на борците „в час“ — издърдори Никита каламбура.

— Точно така — изкиска се Гената. — Добре казано. Между другото, ти май също си спортист?

— Майстор на спорта по бокс. Шампион на Москва съм в полутежка категория.

— Супер! А аз миналата година взех второ място в шампионата на Русия по джудо. Е, хайде, смъквай се от тоя ръбест нар и ела при нас.

Гената се приближи към момчетата си, каза им нещо и те едновременно му закимаха одобрително. Да, съгласиха се да приемат Никита в „семейството“ на борците. След това Гената отиде при някакво друго момче, прошушна и на него нещо в ухото, онзи му кимна унило, слезе от нара на горния ред, сви матрака си и тръгна към мястото, освободено от Никита. А самият Никита се настани по-близо до борците.

Борците… Никита се сети за една песен: „Ние сме бивши боксьори, вече рекетьори…“. Излиза, че и за него се отнася.

Общо взето, той вече излиза от играта. Стига толкова, набандитства се. Но не можеше да каже това на момчетата, които така радушно го приеха.

Капитана беше бесен.

— Мамка му, защо не го очистиха тоя изрод! — възмущаваше се той. — Гирата, тъпакът, дебил беше, дебил си и остана.

Гирата беше с него още от самото начало. Бяха от една улична банда и той беше от шепата момчета, с които започнаха всичко. И още тогава не беше от най-тачените. Използваха го основно като груба сила при изнудване, заплашване, а няколко пъти му бяха поръчвали чистки — най-примитивните, които не изискваха кой знае колко сиво вещество. Той не можеше да си размърда мозъчните клетки просто защото нямаше такива.

Някои от тези първи момчета отдавна вече бяха на онзи свят, други бяха в затвора, а трети просто изчезнаха безследно. Бяха останали шепа хора и на тях се крепеше цялата групировка. Повечето станаха големи авторитети, занимаваха се със сериозен бизнес. Само Гирата си остана редови боец. А можеше ли изобщо да се възложи нещо сериозно на този олигофреничен неандерталец?

Витал му наредил само да сплаши балъка, а той взел, че му прерязал гръкляна. А другите направил на решето с ножа. За да не оставя следи. Само че ченгетата го хванаха по отпечатъците на пръстите и прибраха цялата петорка заедно с Витал.

Всички се оказаха в изолатора — и Витал, и Вовата, и Чауса, и Гирата, а освен това и новичкият — Ник. Ченгетата се опитваха да окажат натиск върху всички, но те засега като че ли успяваха да удържат на напора. Капитана получаваше редовно информация и знаеше, че никой от тях не си е развързал езика. По принцип можеше да има много причини, заради които да са се оказали във входа на въпросния блок, в който очистиха балъците.

Ченгетата всъщност нямаха никакви доказателства срещу тях. На местопрестъплението в апартамента нямаше никакви улики. Освен това никой не ги беше видял да влизат във въпросния апартамент. Забелязали са ги само пред входа на блока, но това не доказва нищо. Освен това хората на Капитана направиха профилактично обработване на момчето, което ги е видяло. Не го бяха пипнали и с пръст, просто си поговориха с него и то се беше отказало да свидетелства. И правилно бе решило.

Ами ако въпреки всичко ченгетата успеят да развържат езиците на момчетата? Има много начини за това: вкарване в специални изолатори, използване на палки-демократизатори, пускане на закоравелите главорези в килиите… всичко това работеше за ченгетата. Ами ако принудят момчетата да си изпеят и майчиното мляко? Гирата да върви по дяволите… Ще го вкарат в затвора за убийство, а с него и останалите за съучастие — няма страшно. Ами ако дадат някакви показания за Бичмето…

— Е, нали знаеш какво да правиш, ако те накиснат и тебе — каза Капитана на партньора си.

— Добре де, не се страхувай, аз ще поема цялата отговорност — кимна Бичмето. — Ще кажа, че лично съм им давал нареждания.

Всъщност наистина беше така. Кой беше наредил да се накажат балъците, които са пребили проститутката? Ами той, Бичмето. И той ще трябва да понесе цялата отговорност. Той пак е добре, държи се още. И за какво да се притеснява? Дори и в най-лошия случай ще се отърве с условна присъда. А може и само с леко сплашване. Е, ще полежи малко в пандиза. От това само ще му се вдигнат акциите.

— Слушай сега какво мисля аз — каза Бичмето. — Нашите бойци ги прибраха ченгетата. Скоро няма да ги пуснат. А на Чугунов трябва да обърнем джобовете.

— Какво, да не би да нямаме други хора, които да изпратим да свършат тая работа?

— Е, как да нямаме? Мошеника с неговата петорка може яката да го натисне.

— Тогава какъв е проблемът?

— Значи искаш аз да организирам всичко? — Бичмето погледна Капитана някак накриво.

— Я си гледай работата. Мислиш си, че вадя кестените от огъня с чужди ръце.

— Аз като че ли не съм ти чужд.

— Чужд-нечужд, с Мошеника аз ще се разбера.

Бичмето беше прав. Наистина трябва да се окаже натиск върху Чугунов — кови желязото, докато е горещо. И в най-близко бъдеще петорката на Мошеника трябва да го рекетира. Ако ли пък се очертае по-сериозно разчистване на сметки, ще се включат и биячите от бригадите. Шестдесет дула винаги могат да се изпратят. И тогава за Чугунов ще стане доста напечено. Проблемът си е негов дали ще може да се измъкне от този ад, или не. Важното е да му вземат апартамента и двеста хиляди долара компенсация.

Само че да връщат ли апартамента на Ник? И дали няма да са малко тези двеста хиляди.

Привечер в килията влезе мъж на средна възраст. Беше с черни панталони, бяла риза, без вратовръзка, с интелигентен израз. Тих, спокоен човек, не си придаваше важности. Само че очите му бяха някак празни и безизразни, сякаш е друсан. Едва ориентирайки се в обстановката, той зае свободното място на нара до тоалетната. Легна и заспа, сякаш беше умрял. Почти никой не му обърна внимание — всеки си имаше своя занимавка. А през нощта стана инцидент.

Ник се събуди. Ходеше му се по малка нужда. Стана от нара и тръгна към кенефа. Изведнъж чу някакво шумолене и пресипнало хриптене. И видя следната сцена: двама мъжаги бяха натиснали новака — единият държеше жертвата, другият го душеше с кърпа.

Никита знаеше, че в такива случаи е по-добре да се държи настрана. Никой нямаше да го упрекне, та нали жертвата не беше от неговото „семейство“. А ако се намеси — ще си спечели смъртни врагове. Тази перспектива не го блазнеше особено, но не можеше и да гледа безучастно отстрани.

Той скочи като стрела към новака. С един мощен удар в слепоочието повали единия удушвач, а другия просто хвана за ушите и му удари една глава в носа. С това всичко приключи. Двамата удушвачи се търкаляха в краката му. Единият се опита да стане, но главата му го подведе, виеше му се свят.

Потърпевшият се понадигна от нара, уморено метна настрана кърпата и със замъглен поглед погледна Никита.

— Кой си ти? — попита тихо.

Изглеждаше така, сякаш току-що беше излязъл от дълбока упойка.

Никита очакваше да чуе някакви думи на благодарност, а той го пита „Кой си ти?“. Много странно.

— Аз съм Ник.

Около него започна да се събира тълпа. Рецидивистите се надигнаха от наровете, борците започнаха да се приближават бавно. Балъците и слугите15 останаха по местата си — техен основен принцип е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре…

— Каква е тая патърдия? — чу се дрезгавият глас на Чейнджа.

Този авторитетен престъпник беше нещо от сорта на главатар на килията. Всички го слушаха.

— Ами събудих се и гледам тези двамата — Никита посочи към двамата на земята — се опитват да удушат човека.

— Ти ли си потърпевшият? — грубо се обърна към мъжа Чейнджа.

— А ти кой трябва да си? — отговори с въпрос на въпроса онзи.

— Аз ли? Аз ръководя парада тук.

— Кажи си прякора.

— Чейнджа. А ти кой си, че да ме разпитваш?

— Чувал съм за тебе, Чейндж. Ти си от рецидивистите, с Васка Белия се имаш.

— Точно така, с Белия сме партия, вярно е. Слушай, ти май не си от дребните риби. Кой си?

— Викат ми Краля.

— Краля ли?! — Чейнджа изведнъж промени изражението си. — Краля? Големият бос от старата гвардия?16

— А ти, Чейндж, защо не следиш каналите? Защо не си получил съобщението за мен?

— Ама нямаше никакво съобщение! Слушай бе, Крал, знаеш ли колко неща съм чувал за тебе. — Чейнджа започна съвсем откровено да му се подмазва. — Сега на всички ще се хваля, че съм лежал в една килия със самия Краля.

В този момент той се сети за двамата, които оскърбиха известния бос. Хвана единия за яката и го тръшна на колене пред Краля.

— Ти на кого ще налиташ с мръсните си ръчища бе, боклук? — ревна разярено.

Торпедата на Чейнджа веднага се раздвижиха — сложиха и другия удушвач на колене до първия.

— Ама аз не съм искал! — зави първият. — Помоли ме… Ето той ме помоли… — Посочи партията си. — Той ми обеща пари, много пари.

— Добре де, и така да е. А ти, боклук такъв — разкрещя се Чейнджа на другия, — казвай защо искаше да пречукаш боса!

Онзи замълча намръщено.

Вместо него отговори Краля.

— Има един мръсник навън — тихо каза той. — Не е от големите, но е фрашкан с пари. Това е човек, изпратен от него. Наемен убиец. И ченгетата са вързани с тоя мръсник. Вчера, като ме вкараха, ме набоцкаха с някаква гадост. И никой ни чул, ни видял. Затова не сте получили и съобщението за мен. Искали са да ме очистят на бърза ръка.

— Е, край, ще му разгоним фамилията на този мръсник — каза Чейнджа. — Ти само кажи, Крал, лично аз ще му видя сметката, честно.

— Това си е моя грижа. А ти по-добре пусни съобщения по каналите. Освен това искам да си почина.

Краля се олюля като пиян и ако двама здравеняци не го бяха хванали под ръка, щеше да се просне на земята.

— Мръсни ченгета! — остана потресен Чейнджа. — Докъде го докараха човека… — Хвърли един озверял поглед срещу изпратения килър. — А сега ние с теб ще си поговорим, изрод такъв. Всичко ще ми разкажеш.

За Краля беше освободено най-престижното място до прозореца, сложиха го да легне на нара. А провалилият се убиец беше завлечен до двете нули. Чуха се тъпи удари с ръце и крака. Стонове нямаше, чуваха се само звукове, подобни на мучене. Запушиха устата и на двамата вместо с парцали, с мръсни вонящи чорапи.

— Е, братле, смятай, че си уцелил джакпота — каза Чейнджа на Никита. — Самия Крал спаси от сигурна смърт. Краля е голям човек, всички го знаят. И никога не забравя добрините.

Така Никита стана кръщелник на самия Крал, един от авторитетните престъпници от „висшите ешелони“.

Четвърта глава

Чугунов се събуди в шест сутринта от звънеца на будилника. Време беше за ставане. Следваше гимнастика, вземане на душ с рязко редуване на топла и студена вода, лека закуска пред телевизора — и на работа.

Спеше му се още, биологичният му часовник го изискваше, но бизнесът си е бизнес. Времената на бурния разцвет на далаверите вече свършиха. Все по-трудно бе да правиш голяма пачка, без да си мръднеш пръста. Конкуренцията ставаше все по-голяма. Бизнесът все повече започваше да прилича на борба за оцеляване. Винаги трябваше да изпреварваш събитията, да знаеш накъде духа вятърът, да си в добра физическа форма. Само за момент да се разсееш, да намалиш малко темпото, и веднага те изпреварват още на първия завой, а след това съвсем те избутват в ъгъла или пък направо те изхвърлят зад борда. Така че, щеш — не щеш, трябва да надвиеш себе си, да потиснеш желанието си за сън и хайде, на работа, напред към офиса.

Чугунов имаше хубав апартамент — четиристаен, в хубав квартал. Съвсем наскоро му беше направил ремонт по европейски стандарти. С една дума, всичко беше както трябва, само че започна да му става тесничко в него. Време беше да си купи просторна къща някъде в района на Рубльовското шосе17. Само че такава ще трябва или сам да си построи, или да я купи от някой за доста солидна сума.

А този апартамент го беше приватизирал без пари. По това време имаше малко неприятности и трябваше да се покрие някъде за около месец. Точно тогава нае една стая при някакъв измършавял от бедност старец от бившите големци. Не успял да влезе в ритъм с новото време, от мъка човекът започнал да пие. А жена му Чугунов лично я пропи. Знаеше бърз метод за това. И всичко заради апартамента. Много го беше харесал.

След като облаците се разсеяха и бурята отмина, вече спокойно можеше да продължи да върти пари. Но Чугунов не напусна квартирата си, бавно и методично съсипваше хазяите си, докато накрая не ги унищожи тотално и не им взе апартамента за сто долара.

Нямаше никакви угризения на съвестта. За какви угризения може да става дума? С мутрите си навремето правеше частниците на пихтия. Изритваше ги от апартаментите им за дългове, а колите им прибираше като подаръци. Юначни времена бяха. Тогава натрупа първоначалния си капитал. Сега беше честен бизнесмен. Друг живот водеше вече, имаше напълно легален бизнес — няколко бензиностанции в Москва. И това беше само началото.

Тези дни дойде онова момче, войничето, синът на алкохолиците. Искаше да си върне апартамента. Много нахален тип. Чугунов му даде да се разбере, вкара му един в мутрата. И с това приключи всичко, момчето повече не се появи. Явно е разбрал, че не може да има претенции към Чугунов. Няма да постигне нищо!

Чугунов погледна часовника си. Беше седем и половина. И точно в този момент, на същата тази секунда се позвъни на вратата.

На екрана на монитора се появи лицето на Кримов, телохранителя му. Свестен мъж. Някога се опитвал да разпространи каратето в Съветския съюз и бил преследван от закона за това. Излежал си срока, а после се занимавал с какво ли не, докато не попадна под крилото на Чугунов. Служеше му вярно и честно.

Чугунов му отвори вратата.

— Здравейте, Анатолий Михайлович — равнодушно го поздрави Кримов. — Колата ви чака.

Преди го наричаха просто Чугуна. После за някои хора стана Михалич. А за подчинените си беше Анатолий Михайлович. Какво пък, така трябваше да е.

Чугунов просто му кимна за поздрав и мълчаливо излезе от апартамента. Тутакси някаква сянка се мярна зад гърба на Кримов и изведнъж сякаш ги връхлетя смъртоносен ураган. Той завъртя Чугунов и Кримов във вихъра си и ги запрати навътре в апартамента.

Ураганът бяха трима или четирима бабаити с бръснати вратове. Изскочиха от асансьора, влетяха в апартамента, помитайки по пътя си собственика му, и го проснаха на пода барабар с телохранителя му. Чугунов лежеше по корем с лице надолу. Ръцете му бяха извити на гърба и закопчани с белезници. Единият се доближи, надвеси се над него и го настъпи с тежката си обувка по врата.

— Какво искате? — едва се изтръгна от гърдите на Чугунов.

— Е, т’ва е, човекът направо си кара по същество — чу се груб глас, в който се долавяше езикът на престъпниците.

Обърнаха Чугунов по гръб. Здравият бабанка веднага го притисна отново с крак с изкривено от злоба лице. До него като скали се извисяваха още три напомпени мутри. И от техните физиономии не лъхаше нищо добро.

— Ти ли си Чугуна? — попита единият.

— Да… К’ъв по-точно ви е проблемът? Вие какво, момчета, да нямате някакви претенции към мен?

— А ти как мислиш?!

— Не трябваше да ме закачате, момчета. Ако сте искали да ми покриете гърба, вече сте закъснели. Имам връзки с когото трябва.

— С Челентано, грузинския бос ли?

Излизаше, че са организирали добре акцията. Братоците бяха осведомени за гърба на Чугунов. Може пък да е за добро.

— И не само.

— Е, няма нужда да ни разказваш как сам някога си гърбил балъците. Каквото било — било. Сега ти си балък. И освен Челентано други връзки нямаш.

— Момчета, не играете според правилата. Дайте да си нарочим среща, ще се разберем като хората. Не ме нападате според понятията!

— А нашето момче като хората ли го прекара? Като хората ли го метна с апартамента?

— Какво момче? Какъв апартамент?

— Ами този апартамент. — Мутрата посочи хола на апартамента. — И старците на нашето момче си ги наврял в кучи задник. Подхвърлил си им сто долара за апартамента. Това не е ли пълен произвол, а? Сега ще ти спретнем едно линчуване според правилата, говедо такова. Челентано може и да е голям бос, но може и да не е. Така или иначе, той няма право да се застъпва за тебе. Направил си голяма издънка. Дори и Челентано да се застъпи за теб, и на двамата ще ви потърсят отговорност от по-високо.

— Вие за кое момче ми разправяте? За онова, войничето ли?

— А, сети ли се! Макар че как ще забравиш. Такъв готин апартамент, гад мръсна, си приватизирал без пари.

— Ама войникът няма нищо общо!

— Та той е наше момче.

— Че кога успя да стане?

— Абе то Ник още преди казармата си беше партия с нас. Разбра ли сега?

— Че аз откъде да знам, че е ваше момче?!

Опитваха се да го метнат братоците. Чугунов веднага надуши лъжата. Оплакал се е младокът на някой от големите авторитети и онзи го е взел под своя опека. Един вид, негово момче е. То, че е негово, негово е, но е станал такъв по-късно… Това момче не принадлежеше към никаква групировка, когато Чугунов взе апартамента на старците му. Но иди го докажи…

— А на нас не ни дреме знаел ли си, или не. Никой не те е карал да правиш такива гадни въртели. С една дума, ще се наложи да върнеш апартамента.

— Недейте така бе, момчета! — избухна Чугунов. — Апартаментът си е мой!

— Бил е твой, стана наш. Имаш и глоба от двеста и петдесет хилядарки в зелено.

— Абе вие луди ли сте, откъде ще намеря толкова пари!

— А, проблемът си е лично твой.

— Направо ще ми съдерете кожата!

— Да ти съдерем кожата ли? А, това е идея!

Нещо изщрака в ръцете на единия бабаит. Чугунов видя, че е автоматичен нож.

— Сигурно си чул, че тези дни са резнали гърлата на трима балъци — попита мутрата.

Вярно, че беше гледал репортажа от мястото на инцидента — бяха очистени три момчета накуп. Някакви безчинстващи главорези спретнали на бърза ръка доста непрофесионална чистка.

— Вие ли сте се го направили? — ококори се учудено Чугунов.

— Не, не сме ние — отрицателно поклати глава единият бабаит. — Ние спазваме закона. При нас всичко е според правилата. А сега, говедо, ще се заемем с теб.

Мутрата се приведе към Чугунов, удари го като с камшик с вледеняващия си празен поглед и опря острието на ножа в гърлото му.

— Е, какво, ще цакаш ли мангизите?

— Махни ножа, нека поговорим — прецеди през зъби Чугунов.

Махнаха ножа от гърлото му.

— А сега да си поговорим. Какво, промени ли си решението?

— Добре де, да речем, че ви дам апартамента…

— Ще го дадеш, къде ще ходиш. И без всякакви „да речем“, ясно ли е!

— Добре де, без „да речем“. А мангизите за какво трябва да ви ги давам? Двеста и петдесет хилядарки са прекалено много…

— Нали ти казвам, това не е наш проблем, а лично твой. Откъдето искаш, оттам ги намери. Но ще ни ги дадеш.

— Глобата е доста солена… Освен това съм правил ремонт на апартамента. Това не е малка компенсация.

Отново притиснаха ножа в гърлото му. Този път леко му цепнаха кожата, пуснаха му няколко капки кръв.

— Иначе ще ти направим шах с пешката — каза братокът. — Ще пуснем делото в съда, ще докажем недееспособността на собствениците на апартамента и ще си го върнем.

Беше прав. Ако неутрализират Чугунов, ако не му позволят да въздейства на съдийското решение, то по закон този апартамент спокойно можеше да бъде върнат на предишните му собственици.

— Но в такъв случай ще трябва да се изръсиш с половин милион в зелено. С една дума, описах ти ситуацията накратко. Хайде, мисли! Имаш само една минута.

През тази минута ножът все по-дълбоко се врязваше в гърлото на Чугунов.

— Стига, убедихте ме! — предаде се той.

Изобщо не му се искаше да се разделя с живота си.

— Ето, виждаш ли как се разбрахме, а ти ми се лигавеше досега — каза бабаитът и прибра ножа.

Някой метна една кърпа, с която покриха порязаното му гърло.

— Хайде да отидем в моя офис. Там ще оформим документите по прехвърлянето на апартамента.

— А мангизите?

— И мангизите ще си получите.

— Двеста и петдесет хилядарки, нали така?

— Двеста и петдесет — съкрушено кимна Чугунов.

— Само че сделката ще я оформим тук. — Бабанката прилепи джиесема към ухото си и се обади на някого: — Всичко е на шест, клиентът взе правилно решение. Пращайте учения.

Под „учен“ той имаше предвид нотариуса, който се появи в апартамента след около три минути. В куфарчето си носеше всички необходими бланки и печати.

А Чугунов така се надяваше да се добере до офиса си и някак да се свърже с покровителя си. Тогава всичко щеше да се реши в негова полза. Но надеждите му се топяха с всяка изминала минута.

Още няколко пъти го заплашиха с жестока саморазправа и даже му подкастриха леко ухото, преди да сложи подписа си на акта за дарение на жилище. Накараха го да напише и едно писъмце — от сорта на това, че се разкайва за извършеното и затова именно връща апартамента на предишните му собственици.

Но това не беше всичко. Той извади от сейфа си седемдесет хиляди долара, скътани за черни дни, и ги сложи на масата. След това с триста зора попълни всички документи и пълномощни, с които неговите мъчители цял ден, от сутринта до вечерта, теглиха кредит от банката на негово име — разликата, която не му достигна до двеста и петдесет хиляди. Момчетата действаха с размах. На следващата сутрин го пуснаха. Чугунов остана без добре обзаведения си и скоро ремонтиран апартамент и без двеста и петдесет хиляди. А най-досадното беше, че никой даже не се опита да го потърси през изминалото денонощие. Челентано сякаш беше пропаднал в дън земя.

Всичко се връща на този свят — дълбоко в себе си той осъзнаваше справедливостта на тази стара истина, но скъперничеството не му позволяваше да се примири с поражението, алчността и поруганата му гордост искаха възмездие.

Никита лежеше в килията от две седмици. Беше под личното покровителство на Краля. Чейнджа се отнасяше към него с извънредно голямо уважение. В килията лежаха още няколко горе-долу авторитетни момчета от борците-рекетьори. Никита поддържаше що-годе добри отношения с всички.

Между рецидивистите и мутрите-спортисти нямаше вражда — нито тайна, нито явна.

— А това е така, момчета, защото вашите босове се съобразяват с нашите закони — авторитетно обясни престъпникът от старата гвардия, Краля. — Вие живеете според нашите правила. А когато говорим за законите на престъпния свят, не може да става и дума за произвол. В този свят цари ред и справедливост.

Момчетата, които наричаха себе си „истински мафиоти“, спазващи престъпните закони, го слушаха с отворена уста. И как няма да го слушат, самият Крал ги учеше на ум и разум, един от стожерите на стария криминален свят.

— Повярвайте ми, момчета, за всички има място под слънцето — и за вас, борците, и за нас, старите криминални престъпници. Трябва да живеем в мир и разбирателство, тогава всичко ще е наред, ще е според правилата. И няма да има кръвопролития. Но в нашия подземен свят има доста алчни хора. А пък алчността е майка на безчинствата и беззаконието. Оттук идва и падането на глави, и жестокото разчистване на сметки, и кръвопролитията. Споровете трябва да се решават според правилата. Като не можете сами да се разберете, повикайте авторитетни хора, които са врели и кипели в живота. Те ще ви разтърват. Да, обаче има изроди, за които решаването на спора може да стане само по един начин — с автомата. Американците имат една поговорка: „Полковник Колт даде равен шанс на всички“. И при нас ситуацията е същата. Стрелят където им падне, взривяват коли, тровят хората с какви ли не гадости. А не трябва така. Чистката нарушава равновесието. Чистката е като пургатив — тя ни отпуска пред ченгетата. Трябва да живеем в мир — още веднъж повтори Краля.

И изведнъж млъкна. Даже като че ли се натъжи. Сякаш осъзна, че само с приказки не може да промени нещата. И да правиш, и да струваш, положението си остава същото — както и преди са съществували, така и сега съществуват престъпници, неспазващи законите на криминалния свят. Инцидентът с него за пореден път потвърди това. Някакъв си главорез се осмели да посегне на живота му и замалко не го вкара в гроба. И всичко това заради някаква дреболия, заради дял в малка частна фирма.

Тайната кореспонденция на затворниците работеше като по часовник. По жиците, опънати по стените на изолатора, редовно пристигаха бележчици. Вчера пристигна една много интересна. За Краля беше. Той я прочете и каза:

— Край, върнах си го.

Нямаше нужда да се пояснява на Никита какво означава това. Краля е нанесъл ответен удар на врага си.

— Няма го вече гада — поглеждайки към Краля, каза на Никита Гена Измайловски с уважение.

Наказанието за посегателство върху живота на престъпен авторитет беше само едно — смърт. И ако Краля не си беше отмъстил, положението му в този свят щеше да стане доста нестабилно. А по този начин той за пореден път бе доказал силата си, авторитетът му порасна още повече. Младите момчета го гледаха така, сякаш пред тях стои божество.

Неведнъж идваха бележчици и за Никита, получаваше новини за хода на следствието на закодиран език. Той поддържаше една и съща версия по време на разпитите — нищо не съм видял, нищо не знам. Съдейки по пристигащите съобщения, останалите момчета от петорката твърдо отстояваха същата позиция.

Капитана и Бичмето също се опитваха да помогнат с каквото могат. Бяха задействани всички възможни връзки, бригади, интензивно се работеше със следователи и съдии, с пълна пара бяха включени в атака адвокатите. И в един прекрасен момент бастионът на обвинението рухна. Никита и останалите от петорката бяха пуснати на свобода, след като подписаха декларация, че няма да напускат населеното място.

Никита не беше сигурен дали това стана по някаква щастлива случайност, или някой беше нагласил нещата, но излезе от изолатора заедно с Витал, Вовата, Чауса и Гирата. За подигравка на ченгетата на улица „Петровка“ ги чакаше разкошна лимузина. А до нея стояха Капитана и Бичмето — кръстниците на мафията. И двамата бяха с насълзени очи и сдържани усмивки. Посрещнаха бойците си с широко разтворени обятия. Само че дали беше искрено всичко това? Може да беше само театър за пред публиката.

Никита едва сдържа усмивката си, когато Капитана три пъти докосна бузите му със студените си устни. Изобщо не му бяха приятни тези целувки. Горещите прегръдки и целувки по три пъти бяха традиция, взета като пример от филма „Кръстникът“. И нямаше нищо чудно в това — и Капитана, и Бичмето бяха израснали с този филм. Историите за „Коза ностра“ и за американския рекет бяха школата, от която бяха учили гангстерския занаят.

В лимузината беше доста тясно. Не е шега работа — заедно с шофьора в нея влязоха общо осем души.

— Малко е тесничко, ама е от сърце! — каза Капитана и разтегли устните си в изкуствена усмивка.

— Е, все свои хора сме си — каза Вовата и многозначително погледна Гирата.

— Ти, Гира, разбира се, си дебил — каза Чауса. — Но ти прощавам.

— Аха — кимна одобрително Вовата. — Който пак го спомене, кон да му го натресе.

— Вие сте моята гордост, момчета! — тържествено заяви Капитана. — Чух, че ченгетата яката са ви обработвали.

— Нищо особено! — озъби се до уши Вовата. — Гле’й колко зъба ми избиха, гадовете — каза той, показвайки на всички нащърбените си зъби.

— А на мен вътрешностите ми още са на кайма — преви се Чауса.

— А пък аз замалко да забравя как се диша — сухо подхвърли Никита.

— И на тебе ли ти слагаха противогаз на главата? — попита Витал.

— Не, обикновен найлонов плик.

— А на мен ми намъкнаха противогаз и ме биха с палки по краката. Говеда!

— Нищо, един бит струва стотина небити… Вече всички мутри в столицата ще знаят, че за Капитана бачкат точни момчета. И още повече ще уважават Капитана.

Никита се усмихна под мустак. Ето накъде биел хиената. Значи така, ченгетата ги смазаха от бой, умирисаха се на какви ли не гадости в килиите, а за това трябва да уважават не тях, а Капитана.

— Никога не оставям момчетата си в беда — продължи да се тупа в гърдите Капитана. — Дори и да ви бяха лепнали чистката, пак щях да ви измъкна от пандиза.

— Ти какво си мислиш, Капитане, че не го знаем ли — каза Витал. — Зад твоя гръб сме като зад крепостна стена.

— Измъчили са ви ченгетата, изморени сте. Трябва да си починете.

— Наистина трябва да разпуснете малко, момчета, да се позабавлявате — кимна им от предната седалка Бичмето и протегна ръка, за да им даде пари.

Никита получи чисто нова пачка с двадесетдоларови банкноти. Две хиляди долара — никак не беше зле. Но можеше ли с това да се компенсира всичко, което бе преживял?

Тъкмо искаше да върне парите и да каже: „Край, дотук съм“, имаше намерение да излезе от играта, в която го вкара Капитана, но го спря мисълта за входната такса. Ами ако го застрелят направо тук, в колата? Това ще бъде пример за назидание на всички.

Реши да не връща парите и студено погледна Капитана.

— Шефе, мога ли да те попитам нещо?

— Вече можеш. Ти си сигурен човек. Можеш да говориш с мен направо, без заобикалки — каза Капитана и така му се усмихна, сякаш му оказваше някаква велика чест.

— Трябва да изпълня някои задължения към родителите си.

— Ясно, искаш да си върнеш апартамента от ония балък — разбра го от половин дума Капитана и някак странно отклони погледа си някъде встрани.

— Точно така.

— Мисля, че този проблем ще се реши в близко бъдеще.

— Защо сам да се решава? — попита Витал. — Ти, Капитане, само ни спусни задачката за този пуяк и сами ще го изгърбим, няма проблем.

— С този пуяк вече са се заели доста сериозно. И скоро ще го притиснем плътно в ъгъла. Всичко с времето си.

— Кога по-точно?

— Скоро. Така че не бързайте много, момчета, и си почивайте спокойно. Между другото, сауната вече е затоплена. И масата е сложена. Погрижили сме се за всичко.

— А мацки ще има ли? — попита Вовата.

— Че може ли без тях. Избрах ви най-готините момичета.

— Абе то няма лошо, че ще има мадами — изфъфли Вовата, — ама първо трябва да мина през зъболекаря.

Кой знае защо, всички се засмяха.

— Не мога да те разбера, братле — каза Бичмето на Капитана.

Вече бяха изпратили петорката на Витал на заслужена почивка. Върнаха лимузината на собственика й, а самите те се разхлаждаха до басейна в къщата на Бичмето.

— За какво? — мързеливо подхвърли Капитана. Тъкмо беше излязъл от басейна и му беше толкова приятно да се прилича на следобедното слънчице.

— Прибрахме апартамента от балъка, обрахме му мангизите, а ти каза на Ник, че сега тепърва мислиш да го притиснеш.

Капитана се намръщи недоволно. Да, така си беше. Присвои си плячката. Апартаментът беше хубав — с четири стаи, след ремонт, мястото също. Там можеше да свие чудесно гнезденце за любовницата си.

— Защо само залъгваш с празни обещания Ник? — опитваше се да изкопчи истината Бичмето.

— Рано му е още да си връща апартамента. Зелен е още — каза Капитана и махна пренебрежително с ръка. — Трябва да си го изкара с труд. А освен това го взех в бригадата само заради Чугуна. Мислех да го пусна в действие, но не се получи. Наложи се да насъсквам други срещу Чугунов.

— Ама нали Ник беше на топло. Как щеше да го изпратиш?

— Няма значение къде е бил. Нали не натисна Чугуна. От къде на къде ще му давам апартамента? Още е рано, не си го е изкарал.

— Не си го е изкарал, казваш? Може би. Само че ми подшушнаха, че в пандиза Ник се е сдушил с някои хора.

— В смисъл?

— Чувал ли си за Краля?

— Ти да не мислиш, че съм вчерашен? Разбира се, че съм чувал.

— Ник е спасил Краля от сигурна смърт. Така че сам си прави сметката.

Капитана погледна Бичмето много учуден. Странно защо тази информация не е стигнала до него. Може би защото не се беше интересувал достатъчно от съдбата на момчетата си. Бичмето почти изцяло беше поел ангажимента по ходатайстването за тях.

Ако наистина Ник се е сближил със самия Крал, значи нещата вървят на зле. Няма да е желателно да го разиграва. Нали може да се разсърди и да започне да му прави кал. И лошото е, че няма да може да го премахне така лесно.

— Ти да не мислиш, че искам да го прекарам? Не, брато, не си мисли такива неща. Просто искам да отложа малко момента. Нека Ник се отличи, тогава апартаментът ще му бъде връчен като първа награда.

— Да не би да не се е отличил вече? Като истински мъж се е държал пред ченгетата. Никого не е предал…

— Че той е спасявал собствената си кожа — пренебрежително махна с ръка Капитана.

— Може и така да е — не отрече и тази възможност Бичмето.

Той си допи бирата, стана от шезлонга и скочи със засилка в басейна.

„Да се удавиш дано!“ Капитана се учуди от собствените си мисли.

Никита стоеше на палубата на една белоснежна яхта. Морските брилянтно чисти зелени вълни я поклащаха леко от кърмата към носа и обратно. На две крачки от него в люлеещ се стол седеше главозамайваща блондинка. Беше чисто гола. Имаше нещо високомерно в израза й, в очите й проблясваше лека надменност на добре възпитана лейди, а по-надолу… На Никита чак му секна дъхът. Краката й бяха широко разкрачени встрани, главната й прелест се виждаше цяла-целеничка. Устничките й му изпращаха въздушна целувка…

Ама толкова хубаво му стана… Като че ли вече беше проникнал в нея. Поклащането на палубата се засилваше. И му ставаше все по-хубаво и по-хубаво. Беше близко до оргазъм. Странно, та той дори не беше докоснал блондинката.

А ето го и него — блажения миг на наслада.

— Ооо! — извика той.

И се събуди…

Пленяващата блондинка се изпари като дим. Пред очите му беше същото женско лице, само че в очите й проблясваше не чувството на превъзходство, а на развратна страст. Той лежеше по гръб, а тя го беше възседнала отгоре и разпалено се нанизваше на члена му. Стегнатите й малки гърди подскачаха в такт с ритмичните й движения. Плоското й коремче също се друсаше нагоре-надолу.

Блондинката все повече се доближаваше до момента на върховно удоволствие. Друсането се засили. Никита също се разгорещи. Изпразненото оръдие беше готово за нов залп.

Достигнаха кулминацията едновременно. Само че този път Никита не произнесе нито звук. Затова пък блондинката заскимтя като недобита кучка и болезнено впи нокти в раменете му. След това легна с цялото си тяло върху него и потръпна от превъзбуда. И умря. В преносен смисъл, разбира се.

— Алочка, в хладилника има шампанско. Донеси го! — оживи се Никита.

— Студено шампанско — супер! — радостно изчурулика блондинката и хвръкна към кухнята.

Никита със задоволство изпрати с поглед стегнатото й повдигнато дупенце. Ех, че готино парче!

Пиха шампанско направо от бутилката. Да вървят по дяволите чашите!

— Казват, че сутрин пиели шампанско само дегенератите — каза Никита.

— Точно така, само дегенератите. Но това е при условие, че не си правил секс сутрин. А ти как мислиш, защо те бях яхнала така?

— Правилно, Алочка, страшна си.

От три дни го беше ударил само на живот. Всеки ден сменяше момичетата като носни кърпички. Онзи ден беше с момиче с кестенява коса, вчера с чернокоса, днес с блондинка. И трябва да се признае, че Алочка беше най-хубава от всички.

Никита отново отпи от бутилката с шампанско.

Тези три дни беше прекарал в постоянни запои. Какво ли не беше пил — коняк, водка, шампанско… Направо ум да ти зайде!

Какво ли биха казали по този въпрос родителите му?

Изведнъж се почувства гузен. И то не защото спокойно си обръщаше бутилката с шампанско, докато те се наливат с някакви ментета. А защото родителите му изобщо не трябва да пият. Така да бъде, съвсем скоро ще настъпи денят, в който той ще се заеме съвсем сериозно и отговорно с тях.

Първо трябва да си върне апартамента. Проклетият Капитан! Защо постоянно отлага нещата! Нали от него се искаше само едно — да даде разрешение. А пък на говедото на име Чугунов и сами могат да му стъпят на врата. Витал например винаги ще се радва да му помогне. И Вовата с Чауса също ще ударят едно рамо. А Гирата… Да върви на майната си! Пак ще ги накисне в някоя кървава история.

— Нее, определено не мога да разбера защо да не можем да накажем този говнар — каза Чугунов, гледайки Челентано изкъсо и смръщено.

Те седяха в офиса му на чашка кафе.

— Разбери бе, човек, никой не иска да се забърква в тази работа — поклати глава грузинският бос. — Говорих с някои сериозни хора. Вярно е, Капитана не е бил прав. Не е било нужно толкова да ти стягат примката около врата. Можеха да ти насрочат среща, да се съберете с уважавани хора и всичко щеше да се реши на самото събрание. Но и ти не си прав. Защо си взел апартамента на хората? Какво, да не би да нямаш пари, за да си купиш?

— Човек може да си помисли, че вие, мафиотите, сте много честни хора.

— Аз съм честен мафиот! — оскърби се Челентано.

— И никога нищо не си откраднал?! Аа?

— Има си правила.

— Абе я си ги заври отзад тези правила! — кипна Чугунов. — По-добре си признай, че Капитана има силна групировка и затова никой не иска да си има вземане-даване с тях.

— Не бих поставил въпроса точно така — намръщи се Челентано. — Вярно е, че Капитана има силна групировка — около десетина професионални бойци и над петдесет биячи. А и зад него стоят сериозни хора.

— Не мога да разбера ти бос ли си, или какво? — избухна Чугунов. — Аз за какво цакам процент в шибаната ти обща каса, а? Бос съм, та бос съм. Не си никакъв бос, а лукова глава, ето кой си… Бил говорил със сериозни хора. Че тебе някой слуша ли те изобщо?

Челентано го прониза с дълбоко презрителен поглед. Чугунов явно беше минал всякакви граници. Но ни най-малко не съжаляваше за това. А от какъв зор му е, пита се, такъв покровител, който да не може да го защити от някакви изнудвачи? Или поне да му върне парите — двеста и петдесет хилядарки в зелено са това.

— Ще те убия! — отсечено кресна Челентано, сякаш изстреля куршум, и в същото време скочи рязко, пресягайки се с цяло тяло през масата. Във въздуха проблесна острие на нож.

Е, добре, щом е така, Чугунов беше готов за подобен обрат на нещата. Той моментално се отдръпна назад и сграбчи ръката с ножа точно над ухото си. Начаса му се притекоха на помощ неговите хора — Кримов и Зъбов, телохранителите му.

— Очисти го, говедото! — злобно изсъска Чугунов.

— А може ли? — учудено го погледна Кримов.

— Всичките до един, гадове такива, ще ви загробя! — прецеди през зъби завързаният Челентано. — Помияри мръсни!

— Ти чу ли го к’во каза тоя, Крим — без да иска, Чугунов измисли прякор на телохранителя си. — Заканва се всички ни да загроби. Как мислиш, дали не можем да се измъкнем от положението?

— Но той е бос…

— Абе какъв бос е тоя! Коронясали са го заради моите пари.

— Ами по принцип… — започна Зъбов.

— Млъкни, Зъб! — кресна му Чугунов. — Щом съм казал да очистите говедото, значи трябва да го очистите.

Първи го удари Кримов. Нанесе му отсечен удар в гръбначния стълб. Краката на Челентано се подкосиха.

— Браво, Крим! Сега е твой ред, Зъб!

— Ама аз…

— Стига си хленчил! — озъби му се Кримов. — И без това сме го загазили отвсякъде…

Зъбов го измери с изцъкления си поглед и безсмислено се втренчи в Чугунов.

— Е! Какво си ме зяпнал така? Давай, убий го… За какво ти се плаша, глупако!

Зъбов бавно обгърна с ръце главата на Челентано, още веднъж погледна Чугунов с вцепенен поглед и направи само едно рязко движение — чу се пукване на кост.

Край, със самозванеца беше свършено.

— Хайде, Крим! Сваляй му дрехите — нареди Чугунов.

— Защо?

— Ти ще ги облечеш. Ей сега ще ти лепнем и едни мустаци.

Да, наистина, ако сложат на Кримов изкуствени мустаци, отдалече всеки ще го вземе за Челентано. А освен това босът носеше и слънчеви очила. Ето ги, подмятат се на масата.

— И да не забравиш очилата!

— Защо е целият този цирк?

— Ами за да видят хората, че Челентано си е тръгнал от офиса ми цял и невредим.

— Отличен ход, шефе! — започна да се успокоява Зъбов.

— А ти какво мислеше, че мога само да си клатя краката ли? Ти, братле, по-добре се заеми с трупа. До утре сутринта трябва да е закопан някъде. Знаеш много добре, че това е в твой интерес. Нали ти го уби.

— Но…

— Крим, нали така беше!

— Ами по принцип, да. Зъб, ти му изви врата.

Ами така си беше, наистина.

Тази сутрин Ник отново се събуди в леглото с Алочка. И отново тя го събуди. Искаше му се и утре да се събуди по същия начин.

Но блаженството му беше прекъснато от досадното пиукане на пейджъра. Никита протегна ръка към него и прочете следното съобщение: „Среща. Двадесет минути. Виталий…“

Ето че свърши почивката. Време е за работа.

Отпускаха му се всичко на всичко само двадесет минути. Нямаше много време. Сигурно се е случило нещо непредвидено. Не трябва да закъснява, защото може и да си изкара някой тупаник. По принцип Витал е готин пич и уважава Никита, но държи на строгата дисциплина.

Никита успя да пристигне в кафенето точно след десет минути. Там вече го чакаха Витал и Вовата.

— Здрасти, прецаквач! — каза Ник и даде една лапа на бригадира.

— Ти какво, да не би да не си успял да свършиш? — взе го на подбив Вовата.

— Ако не бях успял, и здрасти нямаше да ви кажа вече.

— Леле, колко си страшен!

— Точно такива страшни момчета ни трябват сега. Трябва да свършим една работа — осведоми го Витал.

— Пак ли ще размазваме нечия физиономия?

— Може би физиономията. А може не само това… Очертава се разчистване на сметки.

— А защо е тази спешност?

— Капитана вчера е дал газ на петорката на Мошеника. Но една бригада се оказала недостатъчна. Накратко, юнаци, впрягайте конете.

— А така, говорим за вълка — подсмихна се Вовата, — а той в кошарата.

Имаше предвид Гирата, който най-после благоволи да се яви. Лицето му бе доста подпухнало, сякаш цяла нощ дяволи бяха подскачали по него.

— На кого трябва да извием врата? — попита мрачно той, пльосвайки се в креслото.

— И тогава ни връхлетя страшния Змей Горинич и казва: „Дайте ми Гирата, инак на всички задниците ви ще скъсам…“.

— Абе аз лично ще му го мушна отзад.

— Ще те вкарат на топло. За групово изнасилване. Нали е с три глави.

Чауса пристигна със запорожеца си. Този път никой не му се подиграваше. Никита имаше предчувствие, че някъде се събират буреносни облаци, а те отиват право натам и той не може да се възпротиви срещу това.

На срещата за разчистване на сметки дойдоха по осем души от двете страни. Никита изобщо не се интересуваше по какъв точно повод са тук. Просто стоеше на няколко крачки от Мошеника — двуметров напомпан бабаит с огромна мутра, и следеше действията на противника.

Срещу тях се бяха изправили добре подготвени бойци — борци, боксьори, каратисти, щангисти. На пръв поглед не се забелязваше да носят оръжие, но вратите на западните им коли бяха широко отворени, а в тях може и да се криеше някой и друг патлак.

Някъде в близките храсти зад гърба на Никита беше скрит запорожецът на Чауса. И ако, не дай си боже, се случи нещо непредвидено, той трябваше моментално да стартира и да докара пушкалата. Стига двигателят да запали веднага.

Мошеника и лидерът на конкурентната групировка се приближиха един до друг. Обсъждаха нещо на висок глас, ръкомахаха разпалено с ръце, разперваха широко пръсти като ветрило. А след това онзи бутна Мошеника. При падането си той успя да му направи подсечка с крак и го повали на земята.

— Почна се! — викна Витал.

Враждуващите страни се изправиха като стени една срещу друга. На Никита му се стори, че чу шума на запаления запорожец в храстите.

На Никита се падна да се бие с борец с клепнали уши, който стъпваше накриво с ходилата навътре и имаше тежка, но пъргава походка. Никита се опита да му нанесе серия от удари, но онзи своевременно се хвърли към краката му и юмруците на Никита прелетяха над главата му. Врагът стисна краката му като в менгеме и Никита падна по гръб, като си трясна главата в един камък. Даже не успя да се съвземе от удара, когато борецът изви болезнено крака му. Никита чак зави от болка.

— Ама че говедо! — чу се гръмотевичният бас на Вовата някъде наблизо.

Борецът получи мощно кроше с бокс по главата и се катурна облян в кръв на една страна. Никита тъкмо се измъкна от отпуснатата му мъртва хватка и видя как към него лети нечий крак. Той успя да го хване и го тласна рязко нагоре. Противникът тупна на земята по задник и той му вкара един със замах в слабините. Отличен удар!

Изведнъж оглушително затрещя автомат. Няколко куршума профучаха над главата му и той светкавично се просна с лице към земята и прикри главата си с ръце. Е, не го бяха учили да се хвърля с голи ръце срещу автомат.

Падайки, видя запорожецът да се врязва с мръсна газ в тълпата и рязко да забива спирачки. Един от бойците на врага подскочи, полетя във въздуха и се преметна през тавана му.

Никита скочи пръв към отворената врата на колата и бързо сграбчи един автомат. Тъкмо мислеше да изпразни пълнителя в един въоръжен боец, но навреме забеляза, че той стреля във въздуха. Стреляше над главите само за да сплаши тълпата и да въведе ред.

Никита също даде откос нагоре и с голямо удоволствие забеляза как братоците от другата страна лягат на земята.

След този негов ход последва психологически дуел. Мутрата с автомата и Никита насочиха оръжията един срещу друг, гневните им погледи се сблъскаха, но никой не посмя да натисне спусъка. Нито единият, нито другият искаше да си взема грях на душата.

Никога нямаше да забрави този поглед — беше студен и напрегнат, но в него имаше и страх. Страхът гризеше и Никита, но той с достойнство издържа психологическия двубой, не извърна очи и не натисна спусъка.

Чауса също беше взел бабаита на прицел с автомата си, но също не бързаше да стреля.

— Край, тръгваме! — викна лидерът на вражеската групировка.

Никита свали автомата едва когато врагът направи същото.

Мутрите от противоборстващата групировка качиха по колите тримата си пострадали бойци, скочиха вътре и тръгнаха първи. Явно се признаваха за победени.

И къде ще ходят! Разполагаха с един автомат всичко на всичко, как ще се мерят с арсенала, докаран от Чауса.

— Ама че говеда, мамка му! — с достойнството на победител заяви Мошеника, наблюдавайки отдалечаващите се коли. — Нека само посмеят още веднъж да се набутат в нашия район, изроди такива. — После погледна Чауса и Никита. — Добре ги наредихте, момчета, честно. Направо ги разбихте.

— Ако Ник беше започнал да пуца по тях, щяха да са дотам — чу се познат глас.

Беше Клюна, един от бойците в петорката на Мошеника. Всичко тръгна от него. Никита го изгледа накриво. В дън земя да пропадне дано този Клюн! Точно заради него влезе в групировката на Капитана и затъна до уши.

— Разказахме им играта, а! — боботеше вече в колата Вовата. — Виж ги ти, поплювковците, мамка му, кого решили да нападат!

— Да бе, вярно… Абе ние на всеки можем да му разкажем играта — закима заканително Гирата.

— Трябва да разпуснем малко — каза Вовата.

— Пак ли ще поркаме? — недоволно го изгледа Витал. — Стига толкова. Имаме сух режим.

— Абе какъв ти, мамка му, режим — започна Вовата, но този път бригадирът беше непоколебим.

— Казах, сух режим, и това е! — скастри го той.

— Е добре де, така бъде — недоволно измънка Вовата. И начаса се разпали отново. — Момчета, и все пак трябва да разпуснем някак. Аа, сетих се! Хайде по пътя да се отбием при един шмекер.

— При кой шмекер?

— Ами при онзи, дето метна Ник с апартамента. Абе аз за Ник всичко давам!

Никита имаше чувството, че Вовата още малко и ще започне да къса ризата върху себе си. Е, не си скъса ризата, но се удари няколко пъти силно в гърдите.

— Приема се! — неочаквано се съгласи Витал. — Ник, честно казано, не се представи никак зле. Дайте наистина да отскочим по пътя при това говедо.

„Да отскочим по пътя“ беше меко казано. Колата трябваше да поеме едва ли не в обратна посока.

Никита нямаше нищо против това посещение. Ако това е начин за облекчаване на стреса, ако има полза, защо пък да не стиснат Чугунов за гушата. А за него това събитие беше като празник. Може да се каже даже, че се сбъдваше мечтата на целия му следказармен живот.

Колата се движеше към бившия дом на Никита. Към дома, в който той имаше намерения да живее и занапред. Но докато пътуваха, той се сети, че мръсникът Чугунов по това време най-вероятно е на работа.

Капитана не разрешаваше да се действа на своя глава, но Никита не се е натискал да нападат този гаден бизнесмен. Вярно, беше проучил къде се намира фирмата „Зареждане — сервиз“ ей така, за всеки случай. И ето че сега излезе такъв случай… Да върви по дяволите Капитана с неговите нареждания. Писна му от неговото „всичко с времето си“.

— Трябва да отидем до офиса му.

— Какъв е адресът?

Никита го каза.

— Ами че това е съвсем наблизо.

Вовата зави рязко надясно и замалко не отнесе светофара.

— Мамка му, гледай къде караш — кресна му Витал.

— Айде стига, знам всичките светофари в този квартал. Я гле’й, ся наистина ше се забием.

— Слушай, умнико, стига си се правил на интересен, става ли?

— А може просто някой балък да избушим, а? — обади се Гирата. — Ама честно, страшно ми се ще да вкарам един в мутрата на някой.

— То да беше само в мутрата — подсмихна се ехидно Никита.

Вовата спря бавареца точно пред главния вход на сградата, в която се намираше офисът на „Зареждане — сервис“. Четиримата излязоха от колата, качиха се по стълбите и влязоха в просторен вестибюл.

Фирмата се намираше на втория етаж. Някакво кекаво мъжленце охраняваше входа.

— При кого отивате? — притесни се той.

Явно бе усетил, че има нещо нередно, и рязко протегна ръка към звънеца под масата.

Вовата реагира най-бързо от всички: хвана ръката му и я изви зад гърба му.

— Само посмей да мръднеш, изрод такъв!

Гирата отново се отличи — вкара му със засилка един парен чук по главата и онзи се свлече в ръцете на Вовата. „Гирата е голям герой — помисли си Никита. — Същинско страшилище за слабаците“.

В приемната на генералния директор на мястото на секретарката седеше як мъжага с ниско чело и крив нос и говореше с прилично напомпан бабаит — явно или личен телохранител, или просто охрана.

— За к’во става дума — възкликна учудено единият, като скочи „да посрещне гостите“.

— Давайте! — кресна Витал.

Колкото и да е странно, Гирата скочи пръв към тях. Единият от охранителите веднага си вдигна акциите в очите на Никита с желанието си да остави Гирата без деца. След това го хвана за врата и му заби главата в стената. Вярно, но сам бе повален на земята — Вовата го засили с тежката си кубинка с метално бомбе.

Другият охранител не успя да стане герой. Никита ловко избегна удара му и му вкара едно странично кроше в ченето. А Витал просто го отблъсна от себе си и го размаза в стената.

След това спокойно се насочиха към кабинета на генералния директор. Първи влязоха Витал и Вовата. Никита застана зад широките им гърбове. Чугунов не го забеляза веднага.

Както изглежда, в момента изобщо нищо не можеше да забележи — беше пиян. И няколко пъти изхълца, когато Вовата го изтръгна от креслото.

— Нищо не знам — изхриптя Чугунов.

Той даже не се опитваше да се съпротивлява. Никита се учуди на покорството му.

— А какво трябва да знаеш? — погледна го право в очите Витал, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Никого не съм убивал…

— А кого е трябвало да убиеш?

— Никой… Каквото искате, правете, момчета, но аз съм чист като кристал.

— За сметка на това фиркан като свиня — намръщено каза Вовата от погнуса или от завист.

Той отблъсна Чугунов в креслото с една ръка, а с другата хвана бутилката с мартини. Витал се престори, че не забелязва това.

— А апартаментчето ще трябва да го върнеш! — каза той, усмихвайки се жлъчно.

— Какво апартаментче? — сепна се Чугунов, сякаш се събуждаше от дълъг сън, и чак сега забеляза Никита. — Ти тук?!

Колкото и странно да звучи, той се зарадва на Никита, сякаш вижда най-добрия си приятел.

— Аз. Нали ти казах, че трябва да ми върнеш апартамента!

— Каза ми — напълно се съгласи Чугунов.

— Е, тогава какъв ти е проблемът бе, нещастник? — отново го хвана за ревера Вовата.

— Ами няма проблем.

— Ами чудесно тогава.

— Само че такова… — каза Чугунов и се усмихна глупаво — апартамента вече го няма.

— Как го така го няма?

— Ами взеха ми го.

— Как така са ти го взели? — не разбра Никита.

— Ами ей така, дойдоха и го взеха.

— Кой?

— Черняевските мутри. Изпратени от Капитана.

— От Капитана?! Кога е станало това?

— Отдавна. Мина повече от седмица. — Чугунов злорадо погледна Никита. — Е, какво, брато, метна ли те шефът ти? Измъкна ти апартаментчето под носа, а на тебе, брато, ти показа среден пръст, а?

— Нищо не разбирам! — Витал също беше шашардисан. — Капитана не може да постъпи така подло.

— Не може, ама може. Прекара ви всички вашият Капитан. Повярвайте ми, случват се такива неща. Нали и аз самият някога съм бил на вашето дередже.

— Сигурен ли си, че не лъжеш за Капитана?

— Нали това ви казвам, че някога и аз съм бил на вашия хал. Без проблеми гърбех частниците. Вие какво, момчета, да не мислите, че не знам какво ще ми се случи, ако се опитам да ви изпързалям?!

— Е, извинявай, че ти налетяхме така по погрешка — потупа го по рамото Вовата.

— Тогава да изчезваме — обърна се към изхода Витал.

— Недейте така, момчета, почакайте малко. Хайде да поседим спокойно, да поговорим по въпроса, така и така сме почнали темата. Почерпката от мен.

— А не, каква ти почерпка — отказа му веднага Витал. — Не ни е до теб сега.

— Е, както искате — вяло повдигна рамене Чугунов в знак на безразличие.

Той не само се подмазваше на Витал, а наистина искаше да поговори с него. Само че защо му беше това? Никита внимателно се вгледа в него. А може би просто иска да настрои всички срещу Капитана.

— Тук нещо не е наред — каза Витал, когато се прибираха. — Абе не може Капитана да пипа от свои хора. Не може, казвам ви. Та нали е точно момче и спазва правилата.

— Бил е точно момче, ама се е скофтил — предположи Вовата. — С една дума, трябва на място да проверим нещата. Да чуем какво ще ни каже.

— Отиваме направо при него — кимна одобрително Витал.

Той не се страхуваше да хвърли обвинение срещу самия Капитан и направи това в присъствието на Никита.

Капитана го прие в офиса на солидната си собствена фирма.

— Защо се забавихте толкова? — попита ги веднага. — Мошеника отдавна се върна… Ник, какво ти е?

— Ами точно за Ник искам да си поговорим. По пътя проучихме нещо. За един бизнесмен. Чугунов се казва.

— Аа, ето какво било — смути се Капитана. Но притеснението му не трая повече от секунда, той веднага се овладя. — Нали ви казах без самоволни изпълнения!

— Е, извинявай, Капитане, няма да си кривим душата…

— Накратко, казали са ви, че апартаментът е преминал в мои ръце.

— Именно.

— И правилно са ви казали. Почти правилно. Апартаментът премина не в мои ръце, а в ръцете на Ник.

— А защо разбираме за това чак сега?

— Защото държах всичко в тайна. Исках да видя как ще се справи Ник с работата.

— Да не би да имаш някакви претенции към него?

— Ама ти какво искаш сега, Витал, да се скараме ли? — започна да сипе огън и жупел Капитана.

— Не. Но трябва да изясним това недоразумение. Ник е точно момче, свестен тип е. Не мога да позволя да се подиграват с него.

— Правилно, Витал, точно за това те уважавам. И Ник също уважавам. Между другото, днес тъкмо си мислех да му дам ключовете от апартамента. Нали днес се е проявил, заедно с Чауса. А може пък да дам апартамента на Чауса, а? — уж на шега каза Капитана.

— Този апартамент е на родителите ми — студено го погледна Никита.

— Да съм казал нещо друго? Накратко, момчета, ето ви ключовете от апартаментчето. Спретнете си едно купонче. По-късно с Бичмето ще отскочим да ви видим. Ще побръмчим малко като в добрите стари времена. Става ли?

— Разбира се, Капитане!

Бръчките по смръщеното лице на Витал в един миг се изгладиха и то се озари от доволна усмивка. Само Никита продължи да се мръщи. Нещо в поведението на Капитана не му харесваше. Нещо не му беше чиста работата. Каквото и да говореше, даваше му апартамента пряко воля.

Стана тя, каквато стана. Загуби апартамента… Капитана не можа да скрие яда си.

— Нещо притеснява ли те? — попита го Бичмето.

— Ами да, малко. За Чугунов си мисля.

Той действително си мислеше за него. Разбира се, беше ядосан на Витал и Ник. Но както и да го погледне, те са негови момчета и от тях не може да измъкне много. Но виж, Чугунов е направо златна мина. Ето чрез кого може да компенсира загубите.

— Тъй, тъй, това е много интересно…

— Налетяхме на Чугунов, взехме му апартамента и четвърт милион в зелено. И никаква ответна реакция.

— Никаква — кимна утвърдително Бичмето.

— Никой не ни е потърсил сметка.

— Никой.

— И какво означава това?

— Че Чугунов има слаб гръб.

— Именно. Или има кекав гръб, или изобщо няма такъв. С една дума, трябва сериозно да му стъпим на врата.

— Да му направим тотален засер. Идеята не е лоша.

— Дай след някой друг ден да му пратим някоя бригада.

Защо да отлагаме? А днес ще жулнем малко водчица. Канят ни да полеем един апартамент.

Предусещайки насладата, която щеше да изпита след предстоящата акция срещу Чугунов, Капитана беше готов да забрави яда си към Витал и Ник.

Пета глава

— Никита, синко, не мога да повярвам…

Майка му се разплака. Баща му се държеше още, но всеки момент щеше да се просълзи.

— Е, това е. Нанасяйте се и си живейте спокойно. Апартаментът пак си е ваш.

Само че апартаментът никак не приличаше на онзи, стария, в който бяха живели. Бяха го ремонтирали и обзавели в типичен за съветския елит стил — с красиви и редки за времето си, но съвсем банални вече тапети, със стандартни мебели — също кът навремето, с телевизор „Хоризонт“, с килим на стената и т.н. А сега тук от всяко кътче лъхаше евро-дизайн, евро-комфорт, евро-уют. С една дума, красота. Майка му и баща му направо си бяха глътнали езиците — след жалката мизерна дупка да попаднеш в такъв разкош… Те даже не бяха мечтали за подобно нещо.

Преди всичко Никита ги помоли да се изкъпят, а след това лично изгори старите им дрипи и ги накара да пробват новите си дрехи. Чауса беше поел ангажимента за покупката на дрехите. След това дойдоха фризьор и козметичка — за това пък се беше погрижил Вовата. За отрицателно време от пропаднали пияници родителите му се превърнаха в съвсем порядъчни хора — засега само външно. Трябваше да се поработи доста с тях, за да станат такива, каквито са били някога, преди черния период в живота си.

Витал посъветва Никита да не се занимава с клиниката за наркозависими. Той лично се договори с един виден лекар в тази област и му брои три хиляди долара за сметка на бъдещите доходи на Никита. Освен това нае едно свястно момче — здравеняк с доста внушителен вид, чието задължение беше да осъществява физически контрол над родителите на Никита. Трябваше да ги предпазва от срещи с приятелчетата алкохолици и от съблазънта да отскочат до магазина за пиене. С една дума, Никита се беше заел сериозно с тяхното превъзпитание.

— Не се притеснявай, синко — започна баща му. — Страшно ни се ще да си пийнем. Но ние с майка ти разбираме всичко. Не трябва да пием повече. Животът, разбираш ли, тепърва ни предстои.

— А на мен например изобщо не ми се пие — каза майка му.

Никита им вярваше, но реши да не отслабва контрола върху тях.

Той като че ли нямаше нищо против да живее с родителите си, но не бързаше да се мести при тях. Задоволяваше се с апартамента в Черняево, нает от агенцията за недвижими имоти. В този квартал всички бяха негови хора, а и при свикване на групата можеше да стигне до сборното място за нула време.

Въпреки че в онзи ден нямаха спешна работа. Трябваше само за пореден път да посетят фирмата „Зареждане — сервис“. За това им съобщиха Капитана и Бичмето още вечерта, когато с цялата банда поливаха новия стар апартамент.

Утре трябваше да отидат.

Този път братоците, изпратени от Капитана, влязоха при него без много шум. Бяха същите онези момчета, които миналия път го нападнаха съвсем несправедливо.

Тогава Чугунов искаше да използва случая — един вид, хайде, момчета, ще ви почерпя, ще поседим, ще си побъбрим за нещата от живота, а пък после плавно щеше да премине към въпроса за Капитана — демек, мина ви той вас, приятелчета, какво ще правите сега? Но нищо не излезе — никой не пожела да пие водка с него. А днес явно са размислили и идват, за да поговорят за Капитана и за поруганата си чест.

— Е, какво, момчета, нали не ви излъгах? — попита Чугунов. — Казах ли ви, че Капитана ми приватизира апартамента?

— Смятай, братле, че си извадил голям късмет — кимна му Витал.

— Значи, прекара ви шефът, а?

— Внимавай, че за тия приказки може да получиш един по кратуната! — изръмжа друг от групата.

Този същият миналия път беше шутирал Кримов по главата с кубинката си.

— Апартаментът вече е моя собственост — сухо каза хлапето, което забърка цялата тази каша. — Изяснихме недоразумението.

Той беше най-кроткият от цялата бригада. Почти винаги мълчеше и никога не повишаваше тон, но това не означаваше, че е най-безобидният. Притежаваше някаква особена вътрешна сила, опасна сила. Ако му се свали предпазителя и се натисне бойната пружина — може да направи големи поразии. Ненапразно го уважаваха в бригадата на Витал.

— Дай да забравим вече за апартамента, какво ще кажеш? — впи в него смразяващ поглед Витал. — Не сме дошли при теб за това.

— Слушам ви — застана нащрек онзи.

— Казват, че ти е доста слаб гърбът. Така ли е?

— Не ви разбрах — още повече се напрегна Чугунов.

— Нашите момчета са те нападнали, приватизирали са ти апартамента, опразнили са ти джобовете, а ти не си им потърсил никаква сметка за това. Защо ли?

— Никога не е късно.

— Да бе, ти тия ги разправяй на баба ми — презрително се намръщи Витал. — Твоят Челентано се покри някъде и никакъв го няма. Накратко, нещо не може да се справи с тая работа твоят Челентано, така че ние решихме да те вземем под наша закрила.

Ей го на — хубаво започна, а как свършва… Чугунов се почувства зле в кожата си.

— Между другото, къде се загуби твоят Челентано? — попита го бригадирът, сякаш за нещо маловажно.

— Откъде да знам, запиля се някъде.

— Ами да върви по дяволите! И без това вече нямаш нужда от него. Сега ти трябваме ние.

— Ами ако не ми трябвате?

— Как така да не ти трябваме? Такъв вариант просто няма. Кой ще пази бензиностанциите ти от чуждите групировки? Тези дни ни подшушнаха една информацийка. От сорта, че някакви говеда искат да подпалят една от тях. А може и две…

По челото на Чугунов избиха капчици пот. Някакви говеда ли… Трябва да си пълен идиот, за да не разбереш намека. Не просто някой си там сульо, а самите хора на Капитана ще го съсипят, ако не приеме условията им.

— Ама това е пълна слободия — прецеди през зъби той.

— Точно така, слободия е — бързо се съгласи бригадирът. — И точно от такива хора трябва да се страхуваш. Затова ние ще те пазим от тях. Нямаш нищо против, нали така?

— Но моята фирма не е на ваша територия.

— Дреме ни на оная работа. Таратайките ни са бързи, имаме си джиесеми. Само свиркаш и на секундата сме при теб. А и нашите биячи ще те наглеждат. Най-важното е да не те е шубе. Между другото, нали имаш намерения да правиш третата си бензиностанция в нашия район.

— Момчета, искате жив ли да ме одерете?! Не, не съм съгласен. Имам си гръб. Вашите услуги не ми трябват.

— Наистина ли? Имаш гръб, така ли? — ехидно се подсмихна Витал. — Виж ти… Накратко, нарочвам му среща на твоя гръб за утре. — Той уточни часа и мястото. — Точно там ще се разбере струва ли изобщо твоят гръб, или само ми разправяш тука врели-некипели.

Изведнъж Витал стана от креслото, обърна се към вратата и тръгна да излиза. След него от кабинета излязоха и хората му.

Чугунов съкрушено въздъхна и се замисли.

Това е то, сам си сложи въжето на шията. Първо му взеха апартамента, а заедно с това го накараха да се бръкне за сума ти пари. Сега пък му говорят за гръб. Да, никое зло не идва само.

Напразно избухна тогава, не трябваше да праща Челентано на онзи свят. Може да беше баламурник, но все пак имаше някакви връзки и може би щеше да успее да пресече рекетьорските акции на Капитана. Можеше да изпрати утре на срещата някоя бригада кавказци и туйто… А сега — ни Челентано, ни кавказка бригада.

Трябва да измисли нещо, трябва да направи нещо…

Фирмата му се разширяваше. Оборотът й растеше с всеки изминал ден. И щеше да расте още — имаше всички предпоставки за това. Темповете в развитието й биха били много по-високи, ако никой не му пазеше гърба — нито мафиотите от старата гвардия, нито новите мутри. Затова трябваше да си организира свой гръб. Обикновената охрана беше бошлаф работа. Трябваше на бърза ръка да спретне своя силова групировка, която ще може да решава всякакви, ама всякакви проблеми. Тогава нито един мерзавец нямаше да посмее да го рекетира.

Преди всичко имаше на разположение Кримов и Зъбов. Те бяха доста кадърни момчета. Освен това вече го бяха загазили, цапайки ръцете си с кръв, и Чугунов имаше пълна власт над тях. А си бе нарочил още две хлапета без никакви задръжки и комплекси, които бяха карали срочна служба в специалните части. Ако подходеше правилно към тях, ясно и точно им обяснеше ситуацията, те щяха да направят всичко както трябва.

С оръжието нямаше проблеми — службата му за безопасност имаше официално регистрирани половин дузина пистолети.

И така, можеше да се смята, че вече има своя групировка. Той щеше да бъде начело на бандата, Кримов и Зъбов са му подръка, а освен тях — и другите две момчета. Това като начало…

В криминалните среди той се чувстваше, така да се каже, като в свои води — и балъци му се бе налагало неведнъж да рекетира и даже да убива. За първи път му се случи през осемдесет и девета. Бяха притиснали един частник, използвайки твърдите методи на рекета — пребиха го до смърт с ритници. А по-късно, през деветдесета, се наложи да премахнат един тип. Главатарят на групировката им беше прибран на топло от ченгетата и обвинен в изнудване. Следствието вече вървеше с пълна пара, а имаше един балък, главен свидетел по делото, който нямаше никакви намерения да се отказва от показанията си. Наложи се да предприемат крайни мерки. С тази работа се зае Чугунов. Взе пистолет ТТ, качи се на влака, два часа дебна жертвата в засада, а след това му тегли куршума в главата и край, решиха си проблема на бърза ръка.

Някъде след около година ченгетата окошариха цялата им групировка. Само единици успяха да си спасят кожата и Чугунов беше сред тях. А на останалите им скалъпиха един показен съдебен процес — осъдиха назидателно цяла банда рекетьори, на всички им лепнаха доста годинки затвор. Така всичко приключи, оттогава Чугунов загърби тъмното си минало и започна да се занимава с легален бизнес, при това доста успешно.

Сега имаше намерения да предпази бизнеса си със собствен гръб. За това не се искаше много — просто трябваше да си припомни хубавото старо време.

И така, колелото се завъртя. Най-напред Чугунов извика Кримов и Зъбов, за да обсъдят нещата.

И двамата седяха пред него навъсени мрачно, сякаш отиваха на погребение, но Чугунов се надяваше, че ще успее да им вдъхне малко увереност.

— Няма от какво да се страхуваме — каза той. — Вярно е, че издирват Челентано под дърво и камък, някои го смятат вече за мъртвец, но ви уверявам, че никой не се опитва да свърже изчезването му с нас. Така че ни остава само едно — да го забравим, да не мислим повече за него.

— Ами какво ще правим със закрилата му? — попита Кримов. Погледът му стана по-ясен.

— Ами точно за това предстои да поговорим. Реших да разширя сферата на дейност на фирмата. А именно — да сформирам частно охранително дружество.

— Това пък защо ти е? — попита Зъбов. — Нали си имаме охрана.

— Нима? Така ли мислиш? Тогава ми отговори на следния въпрос. Мутрите ми нарочиха среща за утре. Ако отида на това разчистване на сметки с нашите охранители, как ще изглежда това отстрани според теб?

— Как да може да изглежда? Съвсем нормално.

— Защо ми говориш глупости? Ония, като хванат пушкалата и като стрелнат няколко пъти във въздуха, край — нашите охранители ще се разбягат като мишки кой където му видят очите…

— Защо мислиш така? Аз не бих избягал.

— Ами ти, Зъбов, си друго нещо. И ти, Кримов, също. Точно за това ви повиках да поговорим.

Разговорът продължи чак до вечерта. По-късно се появиха и двете хлапета, които Чугунов покани в офиса. Но не ги обработваше сам — Кримов и Зъбов провериха колко струват на практика. Страшно им допадна идеята да създадат собствена охранителна групировка. Бяха готови на всичко за осъществяването на тази идея.

После Кримов предложи доста интересен план и Чугунов го одобри.

— Е, как я карат моите старци? — обърна се Никита към Артьом.

Витал го наричаше „мустакатата детегледачка“.

— Ами уж всичко е наред засега. Слушай, баща ти някога голям началник ли е бил, а?

— По принцип да. Да не ти е разказвал нещо?

— Абе не, сам го разбрах. Вчера ми се подмазваше. Казва, може ли поне по сто грама. Един вид, за последно. Аз, разбира се, категорично му отказах. А днес изведнъж започна да се държи строго с мен. И да ти кажа, доста добре го прави.

— Е, щом вече се държи строго, значи нещата са тръгнали на добре.

— Така каза и Валерий Дмитриевич. Той смята, че ще има ефект от лечението.

Валерий Дмитриевич беше техният лекар-нарколог. Значи смята, че ще има ефект. Нека само пробва да не излекува родителите му! Никакви извинения няма да му помогнат. Може и да не го пребиват, но поне ще го накарат да върне трите хиляди долара, а отгоре на това ще му пуснат и брояча. Но по-добре би било да не се стига дотам. Дано му потръгнат нещата.

Никита искаше да излезе от играта, но все отлагаше. Като излекува родителите си, ще си намери хубава работа и тогава ще се оттегли. Но дали Витал и Капитана ще го пуснат? Най-вероятно не. А трябваше да се измъкне някак.

— Ти, братле, се грижи добре за старците — каза Никита на Артьом.

— Грижа се, и още как… Витал каза, че ако всичко е наред, ще ме вземе в бригадата си.

Идиот! Не знае къде се набутва. Приискало му се да усети тръпката на мафиотите. Но нека, като си изпати, тогава ще му дойде акълът.

Макар че животът на мафиотите си имаше и своите хубави страни. Ето днес например ще отидат в „Арлекино“ — една много тежкарска дискотека, там по принцип се събират само мутри. Витал ще дойде с мадамата си, Вовата също, а Чауса и Гирата предпочитат проститутките. Никита по принцип нямаше нищо против да си хване също постоянно гадже, но засега, освен с проститутки с други момичета не се беше запознавал. А би трябвало.

Но в този живот имаше и доста неприятни моменти. Днес сутринта трябваше да посетят Чугунов, а утре ще трябва да си изяснят отношенията и тогава кой знае — може и някой куршум в стомаха да си изпросиш.

Никита погостува малко на родителите си, побъбриха за житието-битието си на чашка чай. После той се приготви да тръгва. Време беше.

Тъкмо излизаше от входа, когато неочаквано чу зад гърба си:

— О, Никита!

Обърна се и видя Кеша, който излезе непосредствено след него. Както обикновено, изглеждаше доволен от живота, наконтен, сияещ от самодоволство. Огледа Никита преценяващо, и каза:

— О, като гледам, нещо си се попременил с готини дрешки!

— Ама и ти, като гледам, не си докаран от втора употреба.

Беше облечен с доста скъпи дънки, маркова тениска и златен ланец, дебел колкото пръст.

— Абе аз просто така го казах, бъзикам се. Вчера видях старците ти. И те не бяха никак зле облечени. И като че ли не бяха пили.

— А Чугунов да си виждал?

— Отдавна не съм го срещал.

— Събра си партакешите Чугунов. Съвестта започна да го гризе и върна апартамента.

— Да бе…

— Няма „бе“, няма „ме“. Е, хайде, че бързам много.

— Че закъде си се разбързал толкова?

— Имам си работа.

— В коя посока си?

Никита му каза без желание.

— Слушай, аз съм в същата посока. Искаш ли да те метна дотам? Няма да се тъпчеш в метрото, я!

Искаше да му каже, че вече не се вози в метрото. Нямаше лична кола — не се натискаше много за това, но му беше къде-къде по-лесно да си хване такси, където искаш, там ще те закара и нямаш грижи. Но си премълча и като повдигна равнодушно рамене, прие:

— Става.

— Качвай се тогава! — покани го Кеша, посочвайки му новата си лада деветка. — К’во ще кажеш, а?

— Кешка, и аз съм с теб!

Неочаквано отнякъде се появи жената на Кеша, Лена. Беше също толкова красива, също толкова сексапилна, колкото и при първата им среща. Тя погледна с любопитство Никита, но веднага му показа къде му е мястото — седна на предната седалка до мъжа си, а за Никита остави задната. Един вид, а съм еди-коя си, а пък ти си никой.

Кеша караше колата уверено и с голямо самочувствие. Имаше вид на баровец, на делови човек — не можеш да го заговориш току-така.

— Е, как я караш, Никита? На работа си се уредил, като гледам? — небрежно подхвърли той.

— Абе уж…

— Къде? Като какъв?

— Ами в една фирма, като специалист по извънредни ситуации.

— Вярно? Не бях чувал за такава длъжност.

— Че тя сега е на мода.

— И колко ти плащат?

— Ами различно. А ти още ли живееш на гърба на баща си?

— Ами че какво друго да правя? Живее се, докато си млад. И живея, както виждаш, доста добре. Ето ти например бачкаш, обаче носиш сребърен ланец, а моят, братле, е златен.

„Аз това… Аз онова“ — помисли се Никита и се подсмихна иронично.

— Не си лошо момче, Кеша, но си прекалено самовлюбен.

— А защо пък да не съм самовлюбен? Ето и Лена е влюбена в мен. Нали така, Леночка?

— Така е, скъпи!

„Влюбена била в него, ще е влюбена, докато има мангизи“ — помисли си Никита, но разбира се, не го каза на глас. Освен това може и да греши и Лена да не е такава, каквато той кой знае защо си мисли, че е.

Кеша тъкмо си беше отворил устата, за да каже още нещо, когато внезапно се чу стържене на метал и удар. Колата им беше изтласкана леко вдясно. Кеша скочи на спирачките.

— Мама мия! — изплашено възкликна той.

Черен джип „Мицубиши Паджеро“ се бе опитал да го изпревари, но неуспешно. Бе засякъл ладата на Кеша, който не успя да реагира навреме, и джипът забърса лявата му страна. Естествено, и двете коли бяха ожулени.

Всичко щеше да е наред, ако от джипа не бяха излезли трима бабаити с ниски чела. И тримата някак мързеливо и тежко се приближиха до деветката. Единият отвори шофьорската врата.

— Ей, лайно, к’во ше пра’име сега, а? — сграбчи най-безцеремонно Кеша за златния ланец и го измъкна от колата.

— Ама аз не съм виновен — изхленчи той.

— А нас, да ти кажа, хич не ни интересува т’ва? Накратко, даваш хилядарка в зелено и всеки си хваща пътя.

— За какво? Аз не съм виновен. Дайте да викнем КАТ.

Кеша сгреши много, като спомена КАТ. Бабанката леко, но доста болезнено го чукна с юмрук отгоре по темето.

— За какво? — изписка още веднъж Кеша.

Лена се обърна към Никита и сякаш с упрек каза:

— А вие какво, ще си стоите ей така и ще гледате как пребиват приятеля ви, така ли?

— Аз пък какво общо имам? Кеша нали е тарикат — подсмихна се ехидно Никита. — Като им вкара сега един ляв прав и са дотам.

— Абе, какъв тарикат е той! — презрително се усмихна тя.

— Затова пък си живее доста добре.

— А това пък какво общо има?

— Ами нищо — повдигна безразлично рамене Никита и слезе от колата. — Ей, момчета, защо нападате човека? — попита делово. — Той ми дължи пари, а вие го изнудвате.

— Ти пък кой си? — грубо, но не агресивно, го попита бабаитът.

Кеша безпомощно се мяташе в ръцете му и гледаше Никита с надежда.

— Аз ли? Аз съм от черняевските мутри.

— От черняевските ли?

— Така излиза на практика. А вие от кои сте?

— Ние ли? Ние сме от Далгопрудново.

— Аа, сещам се. С Веня Бореца бяхме на топло в една килия.

— Веня Бореца ли? Познаваме го. Много готин пич. — Мутрата вече беше забравил за Кеша и го натика обратно в колата. — А на тебе как ти е прякорът?

— Аз съм Ник. Ник от черняевските мутри. Много поздрави на Веня от мен.

— Абе, нямаш грижи, брато, ще му предадем.

— А това хлапе не го закачайте, става ли? Той и без това е, един вид, бита карта.

— Да не би ти да го цедиш?

— Така излиза. А освен това той по принцип не беше виновен.

— Е, по принцип ние направихме издънката, няма спор. Но нали знаеш, брато, трябва да им се дава урок на балъците.

— Че има ли смисъл да им даваш урок? Като са балъци, балъци ще си останат.

— Много добре го каза, брато! — засмяха се мутрите. — Добре де, няма да закачаме твоя балък. Чао, брато!

— Довиждане. Между другото, довечера съм в „Арлекино“ с моите момчета. Така че, ако искате, минете. Ще се почерпим хубаво, така да се каже, ще си поговорим за нещата от живота…

— Става! Може и да дойдем.

Никита стисна ръката и на единия, и на другия, изчака ги да се скрият от погледа му и съвсем спокойно седна в колата.

— Е, какво, тръгваме ли? — безгрижно каза той, сякаш нищо не се беше случило.

— Какво, може ли вече? — плахо попита Кеша, гледайки го като изтърван.

— Както виждаш, тръгнаха си.

— Нагли гадове, мамка му, искаха да ме изръсят с хиляда долара.

— Ами да им ги беше дал.

— Как ли пък не! Ама как готино им натри носовете! Как успя да го направиш?

— Нали ти казах, че работя като специалист по извънредни ситуации. Ето че и твоя проблем реших.

— Е, хайде, какво пък толкова. Аз и сам щях да се справя с тях.

— Кеша! — неочаквано скастри мъжа си Лена. — Само недей да говориш глупости!

Тя се обърна към Никита и в очите й се четеше признателност, както и упрек към мъжа й. Един вид, кой е виновен, че той ми е такъв никаквец. Затова пък Никита се издигна доста в очите й.

— Извинявайте, Никита, но вие също ли… Ами такова… и вие ли сте…

Явно на езика й беше да каже „мутра“ или нещо от този сорт, но не се реши. Затова пък Никита не се притесни.

— Да, аз съм от онези, дето ги наричат „мутри“.

— Стига бе! Ама и ти ги правиш едни, Никита…

— Кеша, правят го проститутките на „Тверская“. Между другото скъсали са ти ланеца.

Златният му ланец щеше всеки момент да се изхлузи от врата му. Той го сграбчи рязко и започна да го намотава нервно на пръста си.

— Мерси, че ме предупреди.

— По-добре вземи го скрий някъде и никога повече не го слагай.

— Защо?

— Защото златни ланци носят само хората с авторитет. А ти…

— Какво аз?

— А ти, извинявай, но си лайно. Спри, трябва да сляза тук.

Никита слезе от колата. Лена го изпрати с възхитен поглед, без да откъсва очи от него. Даже му махна с ръка. По-добре да му беше пратила въздушна целувка… Да, с удоволствие би се сближил с нея малко повечко. А може пък някога и това да стане…

Колата меко слезе от асфалтираното шосе на черния път и се понесе из междуселската местност. Още малко и на хоризонта щеше да се появи езерото, до което беше уговорена срещата с гърба на Чугунов.

Не изкараха зле вечерта в „Арлекино“. Поприказваха, пийнаха биричка. Вовата налиташе на водчицата, а Витал внимаваше с пиенето. Не се напи. И правилно. Ето, днес не му кънти главата, няма нужда да гаси махмурлука. Това е добре. Друго обаче е лошото — че отново трябва да рискуват живота си. И за какво, пита се? За да може Капитана да прибира приличен дял от Чугунов. А самият той не благоволи да дойде на срещата, изпрати Витал от свое име.

Към езерото пътуваха с три коли. В едната бяха Витал, Никита, Вовата и Гирата. В другите две бяха биячите от обикновените бригади. Всички бяха въоръжени до зъби — кой с пушка-помпа, кой просто с пистолет, кой с рязана пушка. Биячите вече бяха слезли от колите си и се бяха събрали накуп. Перчеха се помежду си — демек, вижте ни колко сме велики.

Гирата ги погледна отвисоко — че нали е боец от бойната бригада. На него му възлагат само сериозни задачи. А пък биячите, те са средна хубост, работата им е да държат бизнесмените под контрол и да висят във фирмите им. За нищо друго не ги бива, освен да се надуват без покритие. Никита не мислеше така, но беше безсмислено да се спори с Гирата. Впрочем, никой нямаше желание да влиза в спор с него.

— Веднага си личи, че са биячи — изказа се за тях с презрение Вовата. — Въоръжили се, мамка му, до зъби, все едно отиват на война. Ами ако ни сгащят ченгетата?

— Да не ти пука! — сряза го Никита.

От страна на Чугунов никой не се яви на срещата.

— Има още време — с пренебрежителна насмешка каза Витал. — Ще почакаме още малко.

Той слезе от колата, а след него и останалите. И точно в този момент в далечината на пътя се появи запорожецът на Чауса.

— Ето я и жаба-кекерица пристига в раздрънканата си каляска! — зарадва се Вовата.

— Мамка му! — притесни се изведнъж Гирата. — Каква е тая мизерия?

Изневиделица се появиха две полицейски уазки и с пълна газ изпревариха запорожката. Пуснаха сирените.

— Омитай се! Ченгета! — викна някой.

Гирата първи се шмугна в колата, Вовата светкавично скочи зад волана, до него се пльосна Витал, а Никита се намъкна последен. Естествено, никой не искаше да го сгащят ченгетата. Но вече беше късно. Изведнъж някъде от храстите изскочиха няколко едри юначаги в камуфлажни униформи, с черни маски и автомати. На юруш се стрелнаха към колата и рязко отвориха вратите. Нечия силна ръка сграбчи Никита за фланелката.

Той можеше да окаже съпротива, но нямаше смисъл. Бяха ги спипали специалните части. А на тях да им се опъваш, не си е работа.

Хвърлиха ги на земята, натикаха им главите в прахта, а за профилактика им вкараха някой друг ритник в бъбреците. Никита извади късмет, че не го изритаха много силно.

Един от спецназовците му изви ръцете на гърба, щракна му белезниците на ръцете, а друг го претърси набързо.

— Чист е — каза той.

— Не може да бъде. Търси по-добре.

Спецназовецът прекара отново силните си ръце по тялото на Никита.

— Абе казвам ти, чист е.

— Странно, всички останали са с пълно бойно снаряжение.

— И тези са чисти! — чу се друг глас.

Никита се досети, че става дума за Витал, Вовата и Гирата. В пълно бойно снаряжение бяха само биячите с тях.

Оръжието на тяхната група бе в запорожеца на Чауса. Какво ли е станало с него?

Тъкмо Никита си помисли за това и изведнъж някъде отдалече се чуха изстрели. Стрелбата беше от автомат.

Надигна глава и видя запорожеца да се отдалечава по пътя, но единият полицейски автомобил вече беше по петите му. Ченгетата не се бяха досетили веднага каква е бракмата, която бяха изпреварили, но впоследствие бяха схванаха работата и се бяха юрнали след Чауса, обстрелвайки колата му. Само че не можеш току-така да стигнеш Чауса. Запорожката може и да не беше кой знае колко бърза машина, но той умееше да я управлява много добре.

Никита имаше добро зрение и успя да види, как от прозореца на уазката се подава главата на едно от ченгетата и стреля по преследваното возило с автомат… Но и Чауса не се посрами. Той рязко наби спирачките и изскочи на пътя, като държеше в ръце ръчен гранатомет.

— Нееее! — викна Витал, който също наблюдаваше цялата тази екшън сцена, но не можеше да направи нищо, за да спре Чауса.

А онзи вече беше опрял гранатомета до бузата си и се прицелваше.

— Глупак! Недей! — продължи да крещи Витал.

Но Чауса не можеше да го чуе.

Изведнъж проехтя оглушителен изстрел, чу се тътен и взрив. Уазката на ченгетата беше вдигната във въздуха и се разлетя на парченца.

Никита видя, как Чауса съвсем спокойно седна в запорожеца и най-невъзмутимо продължи по пътя. Но не успя да стигне далеч. Неизвестно откъде се появи полицейски вертолет, спусна се съвсем ниско до земята и започнаха да го обстрелват с автомати. Чауса беше обречен.

Отначало запорожката закриволичи бавно, после замря съвсем, а накрая се чу мощна експлозия. Резервоарът се взриви, а след него започнаха да експлодират боеприпасите.

— Нищо, и вас някой ден, изроди такива, ще ви смажем! — Спецназовецът настъпи с крак главата на Никита и със сила я заби в земята.

— Говеда! — чу се още някакъв злобен глас. — Избиха нашите. Разстрел за тия копелдаци.

С всичките си ребра Никита почувства колко силна може да бъде полицейската ярост — ритаха го с тежките си кубинки с метално бомбе, където им падне. Така спецназовците отмъщаваха за загиналите си другари.

Кримов свърши много добра работа. Под негова диктовка Чугунов надраска набързо една жалба до милицията, в която се казваше, че някаква муфа по прякор Витал го изнудва за пари, и моли да бъдат взети мерки. След това Кримов си поговори с когото трябва и за залавянето на мафиотската бригада бяха изпратени най-добрите специални сили. Стана така, че мутрите тръгнаха на среща за разчистване на сметки, а попаднаха в клопката на ченгетата.

— Всичко стана според плана — каза Кримов. — Закопчали са мутрите и са ги прибрали в районното. А някакъв даже се опитвал да избяга със запорожец.

— Мутра на запорожец? — попита учудено Чугунов, като че не беше чул добре. — Да нямаш температура нещо, я вземи си я премери.

— Абе каква температура бе, човек… Имало един със запорожец. В него бандюгите си криели оръжието. Жив склад за амуниции на колела.

— Да скриеш оръжие в запорожец! Идеята не е никак лоша. Да знаеш, че си нямаме работа с глупаци.

— Не искаш да кажеш „си нямаме“, а „сме си нямали“. Мутрата в запорожеца бил направен на решето, но преди това успял да думне уазката на ченгетата с гранатомет. Ченгетата загубили двама от техните и са бесни. Канят се да направят цялата групировка на пух и прах.

— Ами че това е чудесно! — доволно се потупа по корема Чугунов.

Той много добре си спомняше как ченгетата унищожиха бандата, към която сам принадлежеше някога. По същия начин сега ще унищожат и групировката на Капитана — ще им скалъпят един хубав показен процес, а пък той през това време ще си спретне своя групировка. И ще направи всичко възможно ченгетата никога да не се доберат до нея.

— Нали не си забравил какво те помолих? — попита той Зъбов. — Трябват ми хора.

— Всичко е окей. Намерих още двама.

— Какви са?

— Абе имам един приятел. Някога беше ченге. Но беше много буйна натура и накрая хубаво я втаса. Вкараха го за пет години в трудово-изправителна колония за превишаване на правомощията. Съвсем скоро се прибра. Казва се Дмитриевич. Готов е на всичко, само пари да дават.

— Ти к’во, глупако, луд ли си да ми набутваш ченгета? За охрана — да. Но в бригадата — забрави! А другият какъв е?

— Ами също бивше ченге. Дмитриевич го намери.

— Получаваш черна точка, Зъбов. Ченгетата отпадат при всички случаи. Търси ми яки момчета, озлобени и гладни. И е желателно, да не са и помирисвали дранголника. Трябва да са чисти пред закона, да не са заведени в нито един регистър на полицията.

— Ясно.

— Ами постарай се, щом ти е ясно. Впрочем аз също ще поговоря тук–там с някои хора, може пък да си уредя две-три свестни момчета.

Вече можеше да не се страхува от Капитана. Проблемът с него бе почти решен. Ченгетата нямаше да мирясат, докато той не си получи заслуженото наказание. Вече му лепнаха скорошното тройно убийство на бизнесмените, а сега ще му припишат и убийството на двете ченгета. Ще го размажат, заедно с цялата му групировка. А и самият Чугунов бе налял масло в огъня, като написа жалбата срещу бригадира им по прякор Витал. А по принцип той не го беше рекетирал по своя воля.

Но освен групировката на Капитана съществуваха още много други и щяха да се появят доста желаещи да вземат Чугунов под своя закрила.

Трябваше спешно да увеличава и укрепва бригадата си. В такъв случай може би сам щеше да вземе някого под своя закрила.

Арестуваните братоци бяха закарани в изолатора за временно задържане в районното управление на милицията. Но не ги хвърлиха в килиите, а веднага ги пръснаха из кабинетите. Едва ли не на всяка мутра се падаха по двама инспектори от Московската криминална милиция или Регионалното управление за борба с организираната престъпност.

За Никита отново настъпиха кошмарни дни. Изобщо не му провървя. Попадна в ръцете онези същите инспектори, които го разпитваха миналия път. Следователно трябваше да изживее двойно по-голям кошмар.

— Вие да не сте ме нарочили случайно? — каза Никита и така се намръщи, сякаш миришеше нещо зловонно.

— Точно така, нарочили сме те — кимна утвърдително рижият инспектор и с все сила му вкара един юмрук в слънчевия сплит. Никита започна да диша тежко. Едва не се задуши от недостиг на въздух и болка.

— Такива мутри като вас трябва да се ликвидират — злобно прецеди през зъби чернокосият.

— Аз не съм мутра — озъби му се в отговор Никита.

— Той не е мутра, а лайно — изкиска се рижият.

— Освен това е пълно леке и лъжец. Някои хора, струва ми се, искаха да зарежат групировката.

— Абе той тия постни лъжи ги разправяше на Илин, на следователя — отговори му рижият. — Аз лично изобщо не му се вързах на този гад.

— Аз пък му повярвах. Стори ми се уж свястно хлапе. А се оказа пълен боклук.

— Не мога да разбера какво искате от мен. — На Никита изобщо не му беше приятно да слуша целия този нелеп брътвеж.

— Аа, не разбираш ли! — заканително процеди през зъби рижият и замахна да го удари.

— Е, хайде, стига толкова — спря го чернокосият. — Има време, ще го напердашиш. И така, слушай ме сега внимателно! — каза той и втренчи в Никита рентгеновите си очи. — Ти си убил двама наши другари. И ще си платиш за това.

— Ей, чакайте малко, никого не съм убивал! — възмути се Никита.

— А кой ги е убил тогава? — грубо го попита рижият.

Никита замалко да даде показания срещу Чауса. Може да се каже, че психологическата атака на ченгетата почти беше успяла. Но „почти“ не означава „успяла“.

— Откъде да знам кой и кого е убил! Ами че то в Москва всеки ден стават убийства.

— Искаш да кажеш, че не знаеш кой е карал запорожеца, така ли? — разочаровано попита рижият.

— Аа, за запорожеца ли говорите! Да, сещам се. Пътувал си кротко един запорожец и изведнъж, като се врязал в някакъв мерцедес… а оттам като наскачали едни мутри…

— Ама че гадина! — избухна рижият. — Мисли си, че му разказваме вицове тук — разярено каза той и с такава сила изрита Никита в гърдите, че той се просна на пода заедно със стола.

— Ще му дам аз на него един виц — кимна заканително чернокосият. — За цял живот ще го запомни.

Той вдигна Никита от земята и директно го попита:

— Кой беше в запорожеца? Кой стреля с гранатомета?

— Абе какъв запорожец? Какъв гранатомет? Аа, чакайте, чакайте малко… — сякаш се сети за нещо Никита и се усмихна. — Бях там, всичко видях, всичко чух… Същински екшън беше. Яко, нали… Само че аз нямам нищо общо с цялата работа. Изобщо не съм в час с нещата, честна дума.

— Какво правеше на поляната до езерото тогава?

— Аа… Ами беше доста горещо и с момчетата решихме да се разхладим малко, да си починем.

— А пушкалата за какво бяха?

— Какви пушкала? — Никита започна да примигва на парцали. — Нямахме никакви пушкала.

— Ти нямаше и онези, които бяха с теб в колата, също нямаха. Но всички останали имаха.

— Всички останали ли? Аа, вие за онези напомпени бабаити с оръжията ли говорите? Ами че аз не ги познавам. Може би са имали среща за разчистване на сметки е някого. Говеда! Само ни развалиха хубавата почивка.

— Значи, отишли сте да си почивате, така ли? — каза рижият и сграбчи Никита здраво за брадичката, придърпвайки лицето му към себе си. — Слушай ме внимателно, лайнар такъв! Ако мислиш да ни разиграваш, така ще те наредя, че пандизът и даже килията с педалите ще ти се сторят рай.

— Вие да не ме заплашвате?

— Льова, остави го — каза чернокосият на партньора си.

Така за първи път те се нарекоха по име. Рижият се казваше Льова… Впрочем на Никита му беше все тая. Стига само да издържи тежкия разпит.

Чернокосият седна върху масата съвсем близо до него, запали си цигара, пусна струйка дим в лицето му и учудващо кротко каза:

— Вие, гражданино Брат, заедно с вашите дружки-бандити сте били там, за да си разчистите сметките с бизнесмена Чугунов.

— Ами че кой ходи на такива срещи без оръжие? Бяхме отишли да плуваме.

— Да бе, направо ти повярвах. Тези от вашия гнусен сорт плуват само в комфортни басейни с кристалночиста вода. А освен това в езерото къпането е забранено.

— Ами ние, такова, искахме само да си наловим малко раци…

— Раци ли? Слушай бе, изрод такъв! Ей сега ще ти покажа къде зимуват раците! Кой караше оръжието ви в запорожеца?

— Оръжие? В запорожеца? Честна дума, шефе, нищо не разбирам. Бъркате ме с някого.

— Ех, Никита, Никита! — поклати глава чернокосият. — От вчера си при мутрите, а вече си станал закоравял престъпник.

— Че тя и фамилията му е такава — Брат! Бандитска фамилия. Скотското поведение е заложено в гените му. Толкова по-зле за него.

Чернокосият даде възможност на Льова да се доизкаже и продължи:

— Още веднъж ви питам, гражданино Брат, отишли сте там, за да си изясните отношенията с гърба на Чугунов. Нали така?

— Много внимателно ви слушам — придаде си съсредоточен вид Никита. — И с много голям интерес.

— Ама че гадина! — изрева вбесено рижият.

Никита отново се оказа на пода.

— А сега нека се върнем към близкото минало — каза чернокосият, връщайки се към изходната си теза. — Да поговорим за вчера. Вашата бригада е притиснала плътно в ъгъла господин Чугунов. И го е изнудвала за пари.

— Аз лично никого не съм притискал в ъгъла — отрицателно поклати глава Никита. — Мога да дам подробно описание за всяка секунда от вчерашния си ден. При никакъв Чугунов не съм бил.

— А това какво е? — попита инспекторът и пъхна под носа му снимка. На нея Чугунов седи зад бюрото си, до него — Витал и Вовата, Никита е на заден план, а в долния десен ъгъл се мярка датата — вчерашната.

— Тази снимка е направена с видеокамера. В кабинета на Чугунов има скрита камера. Е, какво, ще се опъваш ли още?

— Добре де, хванахте ме! — вдигна ръце Никита. — Но не сме го изнудвали за пари. Отидохме да му изкажем благодарност.

— Да му изкажете благодарност ли? За какво?

Без да му мисли много, Никита им разказа своята сърцераздирателна история за незаконно отнетия апартамент и направи четка на Чугунов. Един вид, много добър човек бил, разкаял се за извършеното зло и върнал апартамента на горкичките му родители.

— Ако си мислиш, че си ни трогнал — каза му рижият, — жестоко се лъжеш. И изобщо, писна ми да слушам нескопосаните ти лъжи. Искам да чуя едно — признанието ти за това, че сте рекетирали господин Чугунов по нареждане на някой си по прякор Капитана, с фамилия Капитонов…

— Познавам го — кимна утвърдително Никита. — Само че не съм чул да споменава по какъвто и да било повод за Чугунов.

Макар че Капитана заяви намерението си да рекетират Чугунов и да му наложат данък точно в присъствието на Никита. Този разговор беше проведен в неговия апартамент по време на почерпката по повод връщането му. Капитана беше поставил задачата на Витал пред него. Възможно ли е ченгетата да знаят това?

— Лъжеш!

Рижият направи страшно злобна физиономия, приближи се до Никита и го стисна с все сила за бузите. Болката беше непоносима, но той стисна зъби, трябваше да търпи.

— Признаваш ли, че Капитонов ви е наредил да рекетирате Чугунов? — изсъска в лицето му рижият.

— Нищо не знам.

— Ами ще ти освежим паметта тогава.

Чернокосият отиде до шкафа, отвори го. В ръцете му се появи противогаз с маркуч, но без резервоарче за въздух.

— Твоето приятелче погуби две наши момчета днес — злобно каза рижият. — Ще му спретнем един помен. Но може и самият ти съвсем скоро ще отидеш при него. Е, какво, ще говориш ли?

— Нищо не знам — продължи да упорства Никита.

— Дай противогаза! — викна рижият Льова.

Намъкнаха противогаза върху главата на Никита. Чернокосият затисна маркуча.

Никита няколко пъти губи съзнание. И всеки път, когато идваше на себе си, виждаше само едно — суровите и непоколебими лица на инспекторите. Имаше какво да признава, имаше с какво да откупи свободата си от ченгетата, но мълчеше. Правеше го не защото беше готов да умре за Капитана, напротив — с удоволствие би го пратил да се пържи в ада. Заради него трябваше да търпи всичките тези мъчения. Но не би го предал. Беше си инат по рождение.

За последно Никита дойде на себе си в миниатюрна задушна килия с тесни дървени нарове. Беше единичка.

— Говедо е той, този Чугунов! Отрепка! — пикаеше газ Капитана. — Насади нашите момчета. Всичките ги окошариха ченгетата.

— Ще се измъкнем, да не ни е за първи път — каза Бичмето, само че гласът му не звучеше много уверено.

— На две ченгета са видели сметката, ето това е гадното!

— Гадно е — кимна Бичмето в знак на съгласие. — Ченгетата са бесни.

— Ще ни разгонят фамилията. Мамка му, и за всичко е виновен Витал.

— Какво пък е направил Витал?

— Всички нормални хора носят пушкалата със себе си, а нашият си вози арсенала в запорожец.

— Много добре е направил, много добре — застъпи се Бичмето. — Вярно, прибраха Витал и бойците му, но всички са били чисти, без пушкала. А на биячите ще им лепнат тежки присъди.

— Абе то и на нас може да ни лепнат тежки присъди! — още повече се притесни Капитана. — Скапаният запорожец, всичко е заради него. А и смотаният Чаус, от какъв зор му е трябвало да стреля с гранатомет по ченгетата?

— За мъртвите или добро, или нищо — недоволно го погледна Бичмето. — Защо говориш така за Чауса? Нещо напоследък, братле, взе много глупости да ръсиш.

— И ти ли нещо ми недоволстваш?

— Защо, и други недоволни ли има?

— И Витал… И онзи зеленият, Ник…

— Ами внимавай какво говориш, не прави глупости и всичко ще бъде наред. Ще ме извиняваш, брато, но започваш да се самозабравяш. Гледай само момчетата колективно да не ти потърсят сметка за това.

— А ти какво, да не го искаш? — избухна Капитана.

— Слушай бе! — разпени се и Бичмето, но веднага се овладя. — Писна ми от тебе, да ти кажа. Това е, загазихме. Не му е сега времето да си изясняваме отношенията.

Капитана го изгледа със завист.

Изглежда точно момче, придържа се строго към правилата, при него всичко е на място казано и направено. Пази авторитета си като зеницата на окото си, мери си приказките. А пък той, Капитана, видите ли, бил лош. За това се издънил, за онова се издънил… Как ли пък не, всички са добри, само той, Капитана, е лош! Всички се стремят да седнат на неговото място, искат да го изместят.

Капитана започна да се самонавива.

Ник, Витал, а сега и Бичмето… Всички бяха срещу него. Абе я си гледайте работата! Ще видите вие какво значи да вдигате гири на Капитана!

Още малко и щеше да избухне съвсем сериозно. И кой знае как щеше да свърши този пристъп на гняв за Бичмето — може би с куршум в челото, ако не му бяха попречили някои външни обстоятелства.

Първо се чу как някаква врата се тръшна силно отвън, след това някакъв вик, скърцане на обувки. По коридора на офиса се разнесе оглушителен тътен на тежки стъпки. Изведнъж мощна сила изби вратата. Тя се откачи от пантите и на прага застана здравеняк с камуфлаж и огромен боен чук в ръцете.

Капитана веднага се хвърли към бюрото, там, в чекмеджето, имаше пистолет. Но навреме овладя емоциите си и промени решението си. Всъщност той, така или иначе, нямаше да успее да се добере до пищова. В кабинета вече бяха нахлули чевръстите момчета от специалния отряд за бързо реагиране. Светкавично му извиха ръцете зад гърба, проснаха го с лице към паркета и му щракнаха белезниците върху китките. До тях спецназовците търкаха пода със скъпия костюм на Бичмето. Ползваха го вместо четка за под.

Шеста глава

Цял ден Никита търка нара в килията и чак вечерта го извикаха за разпит.

В кабинета го чакаха инспекторите — същите двама. Имаше и един следовател — младо момче с редки мустачки.

— Е, какво, гнидо такава, помисли ли си как трябва да се държиш? — злобно го попита рижият Льова.

— Че какво има да му мисля — повдигна безразлично рамене Никита. — Не съм виновен за нищо. И освен това искам адвокат.

— Ей сега ще ти дам аз на тебе един адвокат! — рязко скочи към него рижият, но навреме се сети за следователя и се поукроти.

— Нищо няма да кажа. И изобщо смятам, че сте ме арестували неправомерно! — заяви с достойнство Никита. — Отидох с приятели да поплувам малко, а там, разбираш ли, някаква неразбория. Ние пък какво общо имаме?

Следователят го изгледа внимателно и каза:

— Да, прав сте, не можем да ви предявим никакво обвинение.

Никита реши, че след това изказване инспекторите ще се нахвърлят върху следователя, но те сякаш не обърнаха никакво внимание на казаното.

— Единственото, което можем да направим, е да ви привикаме в съда в качеството на свидетел.

— Тогава защо съм все още в ареста? Ще подам оплакване до прокурора.

— На когото искате, се оплаквайте. Работата е там, че сте задържан до изясняване на вашата самоличност.

— Ами че нали установихте каквото трябва.

— Установихме го. Днес ще бъдете освободен от ареста.

Инспекторите, и рижият, и чернокосият, отново не реагираха по никакъв начин на думите на следователя, а Льова даже равнодушно се прозя.

С това разговорът приключи. Изведоха Никита от кабинета и го заведоха при дежурния на изолатора. Той му подаде някаква книга:

— Подпиши се ето тук.

Никита се подписа, че няма никакви претенции към никого, получи вещите си и го поведоха към изхода на районното.

Получи си вещите, но не всички: ланеца му върнаха, пръстена с печат също, но освен това имаше около сто долара — виж, тях ги бяха конфискували. Но той не се заяде. Да вървят по дяволите тези пари — важното е, че го пуснаха!

Тъкмо беше излязъл навън, когато неочаквано го спряха инспекторите.

— Ей, Брат! — подвикна му Льова.

Никита се обърна. Инспекторите вървяха към него с доволни физиономии. Още малко и ще го разцелуват.

— Извинявай, братле, ако има нещо! Работата ни е такава. — Рижият му стисна ръката и започна да я тресе. — Нали разбираш…

Излиза, че тия двамата не били чак толкова лоши. А това, че го биха и му слагаха противогаз на главата — е да, това им е работата. Черна, долна, но такава е работата им. Нали се борят с престъпността, ще им търсят отговорност после. И ако объркат нещо — сваляй пагоните.

— Добре де, какво пък толкова…

Към сградата на районното управление се приближи полицейска кола. Никита не й обърна никакво внимание.

— Е, благодаря ти за всичко! — на висок глас му благодари рижият, продължавайки да тресе ръката му.

— За какво ми благодарите? — не можа да разбере Никита.

Той се опита да изкопчи ръката си, но оня я беше стиснал много здраво.

— За сътрудничеството ти благодаря…

За какво сътрудничество ставаше дума? На Никита му се стори, че не го е чул добре. Тъкмо искаше да каже няколко учтиви думи, но в този момент видя Капитана. Шефът му слезе от полицейската кола, придружен от двама спецназовци. На ръцете му имаше белезници, а лицето му изразяваше безкрайно презрение и дълбока ненавист. Беше насочена към Никита.

— Помияр! — злобно изсъска Капитана. — Ще те убия, боклук такъв!

Няма никакво съмнение, че е видял как рижият инспектор стиска приятелски ръката му и е чул как му благодари за сътрудничеството.

Никита веднага схвана каква е цялата работа. Инспекторите са знаели, че сега трябва да докарат Капитана, и нарочно разиграха целият този спектакъл. Излизаше, че Никита е предал шефа си, а ченгетата му благодарят за това. Ама че гадове!

Веднага след Капитана измъкнаха от колата и Бичмето. Той също го изгледа с презрителен поглед.

— Педал гаден! — изля яда си той. — Кучи син!

— Давай, давай! — равнодушно го побутна да върви напред един от спецназовците.

На Никита му идеше да се разкрещи от злоба. Той не беше виновен, за нищо не беше виновен! Изиграха го! Но изведнъж гърлото му пресъхна, езикът му сякаш изтръпна, в ушите му забуча. Безпомощно и отчаяно наблюдаваше как отвеждат Капитана и Бичмето и не можеше да каже нито думичка в своя защита.

— Е, какво, братле, хвана ли се? — злорадо му подметна рижият.

Само че вече беше пуснал ръката на Никита и предпазливо се дръпна на няколко крачки от него. А партньорът му за всеки случай пъхна ръката си под сакото и хвана своя „Макаров“.

— Говеда! — прецеди през зъби Никита и злобно прониза Льова с поглед.

— Сам си си виновен за всичко — каза той. — Нямаше нужда да се правиш на герой.

— Ще ви удуша, изроди такива!

— Да не ни заплашваш случайно? — намръщи се чернокосият. — Гледай да не те върнем набързо пак зад решетките.

Никита се умърлуши. Само това му липсва сега, да попадне пак в килията. Че при това и в обща. Веднага ще го очистят.

— Вершинин! Светлов! — чу се строго отнякъде.

— Е, хайде, викат ни! — каза рижият. — А ти, помияр, какво чакаш! Между другото, зад онзи ъгъл има магазин за домашни потреби. Ходи да си купиш въже и сапун. Тегли си примката.

Ченгетата си тръгнаха. Никита ги изпрати със злобен поглед.

Краката едва го заведоха до най-близката спирка. Качи се на първия тролей, не знаеше дори къде отива. В главата му беше пълна каша. Злобата се промъкна в душата му като отровна змия, отрови съзнанието му.

Ченгета! Гадни ченгета! Мръсници! Отрепки! Не трябваше да постъпват така с него. Не трябваше… Но постъпиха. И ще си получат заслуженото!

Но времето лекува всичко. Постепенно, Никита започна да се съвзема. Страстите му се охладиха, мозъкът му започна да разсъждава трезво. В главата му започнаха да се въртят разумни мисли.

Какво да прави? Какво да прави? Как да се измъкне от тази ситуация?

Ченгетата го насадиха на пачи яйца. Сега Капитана и Бичмето си мислят, че той ги е натопил. Нали в негово присъствие им бяха спуснали задачката за Чугунов. Сега могат да стоварят цялата вина върху тях, да ги обвинят във всички земни грехове, да ги изпратят зад решетките за дълго. Сигурно вече си правят планове как да накажат изменника. Та нали той беше не само предател, но и свидетел…

А ченгетата, изглежда, наистина имат достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение срещу Капитана и Бичмето. Може би наистина са ги предали. Но кой? Може би Витал. Може би Вовата. А може и Гирата… А може да е някой друг… Само не и Никита. Но всички камъни падаха в неговата градина. Ченгетата бяха насадили не друг, а него. И защо? Защо бяха постъпили така подло точно с него?

Трябваше да измисли нещо.

Имаше един вариант — да офейка от града, да изчезне. Да замине някъде много, много надалеч, да се скрие така, че никой да не може да го открие. Проклети да са тези мутри. Проклети да са тези ченгета! Но да се скрие в неговото положение, би означавало да се признае за виновен. Капитана ще направи всичко възможно, за да му изпрати някого да го накаже. Ако не се добере до него, ще се докопа до родителите му. Ще ги изхвърли като мръсни кучета на улицата.

Та нали заради тях, заради родителите му, започна цялата тази история.

Не, никъде няма да ходи, няма да напуска града. Просто ще се скрие за определено време. Но къде?

Никита отново започна да прехвърля наум всички възможни варианти и се спря на Коля Корабльов. Може пък този път приятелчето от казармата да си е вкъщи.

Никита натисна бутона на звънеца. Някъде отвътре се чу — дзъъън-дзъън!

И този път зад вратата нямаше никакви признаци за живот. Тъкмо беше решил да си тръгва, но неочаквано ключалката изщрака веднъж, втори път. Вратата се отвори, показа се сънената физиономия на Колята.

— Какво има? — избоботи той и подозрително изгледа Никита изпод вежди.

— Абе, ти к’во, братле, да не си надрусан? Не можеш ли да познаеш стария си приятел?

— Никита! Брат! — позна го Колята.

Хвърли се радостно върху него и го притисна в мечешката си прегръдка. Беше як като бик. В казармата всички се страхуваха от него. Никита се водеше негов земляк, затова той го беше взел под своя закрила.

Колята го покани в апартамента, настани го на едно кресло в хола.

— При теб идвам — каза Никита.

— Е, ясно, че при мен идваш, а не при съседа.

— В смисъл, за дълго… Имам малко проблеми.

— Ако щеш, завинаги остани! Старците са на вилата по цяло лято. Остани колкото искаш. Какви проблеми имаш?

— Ами дълго е за разказване.

— Е, щом е дълго, значи ще ми разкажеш по-късно. А сега ще плюскаме. Случайно да носиш някоя бутилка водка?

— Абе нямам пукната пара. Нищо… Имах триста долара, обаче ченгетата ми ги прибраха.

— Ченгетата ли? Значи с ченгетата имаш проблеми, така ли?

— И с тях също.

— Добре де, ще поговорим, като седнем на масата. Сега ще сваря малко пелмени. А след това набързо ще отскочим за водка.

Не седяха дълго на масата. Пийнаха по малко, замезиха и Никита веднага заспа като къпан. Не водката, а умората го беше изтощила до крайна степен. Прекалено много изпитания трябваше да преживее напоследък.

В кабинета на следователя беше светло и просторно. Само едно беше лошо — през отворения прозорец влезе една тлъста муха и досадно се въртеше около главата на Чугунов, опитвайки се през цялото време да кацне на носа му, и той постоянно правеше безуспешни опити да я прогони с ръка. Добре поне, че следователят не му лазеше по нервите.

— Анатолий Михайлович — започна той, — задържани са всички членове на престъпната групировка, която ви е изнудвала за пари и се е опитвала да ви окаже физически натиск.

— Да, да, много добре. Сега, надявам се, ще мога да спя спокойно.

Мухата прелетя точно над ухото му, направи обратен завой и отново се спусна в атака. Ама какво се е лепнала така за него!

— Получихме признания от един от активните им членове. Можем да предявим обвинение срещу организаторите на групировката за това, че именно те са дали разпореждане да бъдете подложен на противозаконен физически и психически тормоз. Ясно ли се изразявам, разбрахте ли ме?

— Да, да, разбира се. Значи ще има съдебен процес над членовете на групировката и нейните организатори.

— Възможно е. Въпреки че, ако си говорим честно, по принцип се опитваме да поставим акцента върху обвинението за въоръжено нападение. Безпрецедентен случай, нали разбирате, загинали са двама служители на милицията…

— Да, да, разбира се, тези негодници трябва да си понесат последствията.

— Но вашите показания са ни крайно необходими. Не трябва да се отказвате от тях.

— Ама какво говорите, моля ви се!

— Ами чудесно тогава! И така, продължавате ли да твърдите, че гражданинът Виталий Борисович Григориев ви е изнудвал за пари и ви е провокирал към извършване на противозаконни действия?

— Говорите за бригадира по прякор Витал, нали?

— Всъщност да.

— Но нали той не беше сам. С него имаше и други.

— Да оставим другите настрана. Нека концентрираме вниманието си върху Виталий Борисович Григориев.

— Защо върху него?

— В интерес на следствието е.

— Е, щом казвате…

— И така, нека пристъпим към официалната част на нашия разговор… — каза следователят, слагайки пред себе си бланката за протокола.

— Да, разбира се.

С цялото си поведение Чугунов показваше, че му е съвсем безразлично дали ще даде показания, или не. И за да изглежда позата му колкото се може по-убедително, той умишлено се прозя апатично. Но проклетата муха подуши фалша и най-нагло се спусна към него със страшна скорост, попадайки директно в широко отворената му уста.

— Пу-пу! — намръщи се Чугунов от погнуса и я изплю.

— Казахте ли нещо? — вдигна очи от бумагите следователят.

— Пу-пу да не се урочасам, казвам…

А може пък наистина да му е за късмет. Къде-къде по-зле щеше да е, ако вместо муха беше глътнал някой куршум.

— Благодаря ти, братле! Никога няма да го забравя.

Никита изказа искрената си благодарност на Колята, който му помогна за нещо много важно — достави му информация. Дали беше съществена, или не чак толкова, все още не беше сигурен.

Вече беше разказал на приятеля си как влезе случайно в криминалната групировка, как бе попаднал в капана на ченгетата.

— Гадно са постъпили с теб, Брат — каза му тогава Колята. — По принцип нямам нищо против ченгетата. Родният ми чичо е полковник в милицията. Много порядъчен човек. А на тебе са ги се паднали някакви гадняри.

— Искам да се срещна с тях. Да ги погледна право в очите — каза Никита, гледайки Колята с надежда. — Знам фамилиите им. Остава само да научим как да ги открием. Нали чичо ти е полковник, дали няма да помогне?

— Може и да помогне — кимна му окуражително Колята.

И ето че Никита получи исканата информация.

— Лев Симеонович Вершинин и Игор Павлович Светлов — служители на Регионално управление за борба с организираната престъпност.

— Как да ги намеря?

— „Фирмата“ им се намира на адрес: „Шаболовска“ № 6. Това е всичко, което знам, Брат.

— Много ти благодаря за услугата.

— Но имай предвид, че с друго няма да ти помогна.

— Да не би да съм те молил за друго? — повдигна рамене Никита.

Самият той също нямаше особено желание да се свързва с тези типове, но много му се искаше да разбере защо го насадиха така и кой беше натопил Капитана и Бичмето. Само по този начин можеше да стигне до истината. Може и да са подлеци, но бяха силни и с характер…