Брат, стреляй пръв

Първа глава

— Игор Павлович, трябва да се срещнем.

Гласът в телефонната слушалка звучеше доста глухо. Или връзката беше лоша, или човекът от другата страна говореше много тихо, сякаш се страхува да не изплаши някого.

— Кога?

— Ами направо сега. Работата е спешна.

— Нещо интересно ли е?

— Да, много.

— Къде?

— Ами където кажете.

— Ами хайде да се видим там, където се видяхме по-миналия път.

Капитан Светлов не каза името на кафенето, в което трябваше да се срещнат. Имаше вероятност телефоните да се подслушват. Престъпната организация, на чиито следи беше попаднал съвсем случайно, разполагаше с много силна техническа база, притежаваше големи възможности за провеждане на разузнавателни акции.

Тихият глас, който току-що му позвъни, беше на един секретен агент по прякор Чик, който неведнъж беше давал на Светлов много ценна информация. Но този път му беше направил наистина безценна услуга. Помогна му да влезе в следите на престъпен синдикат, който се занимаваше с контрабанда на оръжие. Светлов имаше подозрения, че корените на тази организация се крият много дълбоко във висшите кръгове на властта. Случаят беше доста сериозен и опасен. Но той не се страхуваше, тъкмо обратното, интересът му се разпалваше все повече с всеки изминал ден.

Игор беше роден за ченге. Освен от работата си, не се интересуваше от нищо друго — нито от семейство, нито от пари. Между другото нямаше нито едното, нито другото. И даже не се опитваше да ги придобие. „Да бъде службата, да бъде следствието, да бъде пищовът в кобура“ — така беше преиначил по свой начин текста на известната детска песничка. И той беше основният му девиз в живота.

Агентът му беше позвънил в дванадесет през нощта, доста късничко. Ако имаше жена и дете, никога не би се юрнал презглава към въпросното кафене „Омега“. Просто би отложил срещата за утре, за по-удобно време. Но нямаше какво да го задържа вкъщи. Нямаше кой да му устройва скандали. Той беше истинско ченге, за него не съществуваше нито ден, нито нощ…

Той излезе от къщи, стигна до един охраняем паркинг, за него безплатен, изкара вехтата поочукана лада тройка. Стара кола беше, но работеше като часовник. А и скоростта, която можеше да качи, си я биваше.

С добре развития си нюх на ченге той усети, че някой го следи. Явно някой проявяваше голям интерес към него. Но кой по-точно, не можа да разбере. Колкото и да се опитваше, не успя да установи кой върви по петите му, кой го наблюдава и откъде. Но шестото му чувство на детектив му подсказваше, че го дебне опасност.

След половин час той беше пред кафенето. Отвътре се чуваше силна музика, сервитьорките летяха между масите с табли в ръце, някой се смееше гръмогласно.

Чик вече го чакаше. Седеше на една маса съвсем сам и с мрачен израз на лицето отпиваше със сламка от алкохолния си коктейл. С появата на Светлов лицето му се ободри. Посочи му празния стол до себе си.

— Игор Павлович, много се радвам, че дойдохте.

— Да не си научил нещо ново?

— Познахте.

— Е, слушам те.

— А, не, какво говорите. Тук може да ни подслушва някой. Информацията е много важна. Заради нея могат да ме убият.

— Толкова ли е сериозно? Е, хайде тогава да излезем навън, там ще поговорим.

— Да, да, знам едно усамотено местенце тук.

Усамотеното местенце се намираше в малка градинка наблизо до кафенето. По това време в нея нямаше жива душа. Чик му посочи една пейка, на която да седнат.

— Защо да стоим, да поседнем — каза той и седна пръв.

Светлов присви равнодушно рамене и се настани до него.

— Е, какво искаше да ми кажеш?

— Научих откъде идва оръжието, как се разпределя по отделните канали.

— Това е доста интересно.

От вълнение Игор даже си запали цигара и дълбоко и ненаситно вдъхна дима.

— Но това не е всичко — продължи Чик. — Научих и кой ръководи цялата тази дейност.

— Информацията точна ли е?

— По-точна не може и да бъде. Между другото, мога да ви запозная.

— С кого?

— С Алберт Генадиевич.

— Кой е пък този?

— Ами именно той е човекът, който се разпорежда с всичко.

— Защо пък да се запознавам с него? — учуди се Светлов.

— Той иска да си поговори с вас. — Гласът на Чик ставаше все по-тих. Явно много се страхуваше от нещо.

— Ами с него ще си поговорим… в стаята за разпит.

И точно в този момент се случи нещо съвсем неочаквано.

— Е, Игор Павлович, недейте да бъдете толкова строг — като че изпод земята се дочу подигравателен глас.

И сякаш от нищото пред Светлов изникна средно висок мършав мъж с черни дънки и черна риза с дълъг ръкав. Очите му бяха скрити зад тъмни слънчеви очила. А беше нощ.

Имаше физиономия на типичен престъпник. Със сигурност този тип е лежал в затвора, и то неведнъж. Светлов надушваше от километри бившите затворници.

Игор се отдръпна рязко назад, но усети някакво движение зад гърба си и върху раменете му се стовариха две тежки ръце, а в тила му беше опрян пистолет.

— Не се дърпай, боклук! — Сякаш змия изсъска зад него.

Една груба космата ръка се мушна под сакото му и извади служебния му „Макаров“ от полицейския кобур.

— Е, какво, притиска ли те дулото? Не се притеснявай толкова, шефче — изгаври се с него бившият затворник. — Нали разбираш, за по-сигурно. А пищова ще ти го върнем, не се коркай.

— Кой си ти?

— Аз ли? — Престъпникът погледна учудено Чик. — Юра не ти ли каза?

— Това е Алберт Генадиевич — плахо измънка Чик.

— А по прякор? — попита Светлов.

— Аа, ченгето веднага надуши от каква порода съм.

— Къде си лежал?

— Има ли значение? Ти по-добре ме попитай за какво съм лежал.

— Е, за какво?

— За убийство. Точно такова ченге като тебе думнах. Е, хайде, не се впрягай, шегувам се.

— На мен ми е все тая дали се шегуваш, или не. Ще те спипам аз, ще те арестувам и тогава ще разбера всичко за тебе.

— А, няма нужда! — жлъчно му се подсмихна престъпникът. — Няма нужда да ме плашиш с ареста и следствието. Избий си го от главата.

— Всички казват така, докато не ги вкарат на топло зад решетките.

— Само недей да ме заплашваш, боклук такъв, недей. Че хич не ги обичам тия работи, да знаеш.

— А какво обичаш?

— Обичам да предупреждавам такива отракани ченгета като теб да не си пъхат носа там, където не им е работата.

— И много ли си предупредил?

— Това не те засяга. Но виж, един вече почива в гроба. Схващаш ли?

— Сега пък ти ме заплашваш.

— Не те заплашвам, а те предупреждавам. Ръцете ни са дълги, ченгенце, ще те стигнем навсякъде. Зад мен стоят много, ама много влиятелни и уважавани хора. И бъди сигурен, дори да те убия, ще ми се размине.

— Надявай се ти!

— Добре де, стига толкова празни приказки, да караме по същество. С една дума, предупредил съм те, а пък ти прави каквото щеш. Но имай предвид, че само да се опиташ да припариш до нас, и вече си мъртвец.

Игор само се подсмихна ехидно. Много пъти досега му се беше налагало да чува подобни заплахи и винаги бе постъпвал така, както му повелява дългът. И колко такива тарикати като този сега си излежават присъдите. А пък той е жив и здрав и си живее спокойно до ден-днешен.

— Свърши ли?

— Свърших — кимна мъжът.

— Тогава да си тръгвам.

— Тръгвай си. И да не забравиш какво ти казах.

— Е, разбира се. Само за теб ще си мисля и няма да мога да спя. Върнете ми пистолета.

— Утре сутринта ще го намериш в пощенската си кутия.

— Абе ей, виж какво!

— Ще си получиш пистолета утре сутринта, това е — отсече мъжът. — Недей да говориш много, че може и без него да останеш…

— Добре де, щом казваш утре, значи утре. — Игор стана от пейката, погледна Чик и поклати неодобрително глава: — Как можа?

Защо го беше предал?

— Амии така стана… — Онзи чак се разтрепери от страх.

— Виж ти.

Игор обърна гръб и се запъти към колата си. Тъкмо беше стигнал края на алеята, която излизаше на шосето, и прозвуча изстрел.

С подкосени крака, той се върна към пейката и видя Чик проснат на земята. Под светлината на лампите се виждаше много ясно как върху ризата му в областта на сърцето се уголемява кърваво петно. Беше мъртъв.

До него беше захвърлен пистолет. Беше неговият „Макаров“, все още топъл. Значи бяха стреляли с него.

Какво направиха тези говеда! Беше чиста проба накисване…

Той взе пистолета с треперещи ръце, пъхна го в кобура и с бърза крачка се насочи към колата.

Скоро си беше у дома. Толкова бързаше да се обади по телефона, че даже беше забравил да затвори вратата.

Телефонът беше на масичка в хола. Игор мушна пръст в шайбата за набиране. Трябваше спешно да се свърже с Льова Вершинин — най-добрия му приятел и партньор, на когото винаги може да се разчита. Той щеше да му помогне да се справи в тази сложна ситуация.

От другата страна веднага вдигнаха слушалката.

— А, боклуче, ти ли си? — чу се подигравателният глас на Алберт Генадиевич.

Какъв беше този номер?

— Ти?! — едва не подскочи от недоумение Светлов.

— Да, аз. Изненадах ли те? Не се впрягай, ченге, всичко е точно. Не сме стреляли с твоя „Макаров“.

— Ще те пипна, мръсно копеле! Ще съжаляваш, че си се родил изобщо.

— Значи нищо не си разбрал. — Изведнъж гласът на Алберт Генадиевич стана смразяващо студен. — Май не ти стана ясно, че това не е шега. Че си имаш работа със сериозни хора.

— Това го разбрах. Трудно е да се излезе на глава с вас. Но бъди сигурен, измет такава, че ще се добера до теб и твоите босове и ще гризнете дръвцето в панделата!

— Много жалко, че не успях да те убедя, милиционерче.

— Много жалко, че си загубихте толкова време на вятъра. Запомни, гад такава, че с нищо не можеш да изплашиш капитан Светлов.

— Ще те спре само куршум в челото — със зловещ гробовен глас каза Алберт Генадиевич.

— Стига си ме плашил!

— Вече не те плаша. От това ефект няма.

Изведнъж телефонът отсреща започна да дава заето.

— Не те плашат! — неочаквано каза някой зад гърба му.

Светлов се обърна и видя някакъв младеж — лицето му сякаш беше от камък, очите му изразяваха смразяващо коравосърдечие, а в ръцете си държеше пистолет със заглушител, насочен надолу. Засега.

Какво да прави? При цялото си желание не можеше да даде отпор на противника. Нямаше да успее да извади пистолета си, а и всъщност нямаше пистолет у себе си. Беше го скрил в мазето на блока, за всеки случай. И без това беше оцапан с кръв и щяха да го открият много лесно. Но можеше да каже, че е загубил пистолета си. По-добре да го изгонят от органите на реда, отколкото да попадне зад решетките.

— Кой си ти? — попита строго Светлов.

— Килър — с потресаваща откровеност отговори момчето.

Нямаше намерение да си губи времето с празни приказки и бавно насочи пистолета към него. В бездушните му очи Светлов видя смъртната си присъда.

Но изведнъж обстоятелствата се промениха. Зад гърба на наемния убиец се мярна някаква сянка, чу се тъп удар, килърът потрепна, главата му се килна настрана и той се свлече на пода. Пистолетът се изплъзна от ръката му.

Светлов въздъхна с облекчение. Вершинин му беше дошъл на гости точно навреме.

Но не беше Вершинин. От тъмния коридор в стаята влезе някакво момче. В ръцете си държеше парче арматурно желязо.

Приближи се до наемния убиец, погледна го в лицето и взе пистолета от пода.

— Извинете, Игор Павлович, изцапах ви килимчето! — разпери ръце той. — Опръсках го малко с кръв. Добре че не е моята.

Само това липсваше сега, да му се извинява.

— А, ти ли си. — Светлов го позна.

Беше Никита със странната фамилия Брат. Братокът от групировката на Капитана и Бичмето. Но кой дявол го е накарал да дойде тук? Че отгоре на всичко с арматурно желязо в ръка…

— Ами аз, Игор Павлович — с половин уста се усмихна Никита. — Извинете, че така…

Че той не му се извинява, а направо му се подиграва!

— Как се озова тук?

— Ами забравили сте вратата отворена… Или този я е отворил? — каза той, посочвайки лежащия на пода наемен убиец.

— Ще я видим ние тази работа.

Игор направи решителна крачка към Никита, но веднага се натъкна на дулото на пистолета, който той току-що беше взел от наемния убиец.

Светлов се ядоса, но не на Никита, а на себе си. Как можа да направи такава грешка, защо не взе пистолета преди него? От парчето желязо ли се изплаши?

— Отдръпнете се назад, ако обичате. И седнете в онова кресло ей там — каза Никита и посочи далечния ъгъл на стаята. — И ще ви помоля да стоите кротко… Че да ви кажа, не обичам да гледам кървища.

— Не бих казал. — Игор неволно отстъпи назад и послушно седна в креслото.

— Не трябва да се държите така с мен. Като че ли съм някакъв опасен престъпник, ей богу.

— За какво си дошъл?

Светлов нямаше нищо против да поеме инициативата и да вземе ситуацията под свой контрол, но нямаше никаква възможност за това. Всички обстоятелства бяха против него.

— Ами дойдох да си поговорим за нещата от живота. Знаете ли, много ми се искаше да разбера как го правите това. — Никита го погледна със злобна насмешка, в очите му се четеше враждебна студенина.

— Кое как го правя?

— Ами как успявате да накисвате хората. Какво лошо съм ви направил?

— Ти си мутра.

— Дори и да съм мутра, какво, да не би да не съм човек?

— Ненавиждам гадовете като теб.

— Това си е лично ваш проблем. Но защо трябваше точно мен да насадите на пачи яйца?

— Да не си дошъл да ме убиеш? — директно го попита Светлов и в очите му проблесна ярост. Нямаше намерение да се унижава пред този престъпник.

— Вие пък, защо веднага решите, че съм дошъл да ви убия? Да не би да ви приличам на някакъв главорез?

— А какво, да не би да не е така? Защо дойде при мен с желязо в ръка?

— Ами предчувствах, че сте в беда, Игор Павлович. Че вие нали не сте просто ченге, а ченге-палач. Задължително ще се намерят желаещи да ви пратят на онзи свят. И както виждате, не съм сгрешил.

— Хайде, стига си ме баламосвал. Казвай за какво си дошъл. Какво искаш да разбереш?

Никита се вгледа в него много внимателно. Нито един мускул на суровото му лице не трепна.

— Защо ми подля вода така гадно? — попита го грубо.

— Щом съм го направил, значи така е трябвало.

— Кой предаде Капитана и Бичмето?

— За какво говориш?

— Само не ми ги разправяй тия, че аз съм ги предал. Кой ги предаде, казвай! — Никита се приближи до него и опря дулото на пистолета в челото му.

— Е…

— Слушай бе, нещастник! — презрително се подсмихна Игор. — Я недей да ме плашиш! Пъзльо. Не ме е страх от смъртта. Никога не ме е било страх от нея и сега не ме е страх. Стреляй, ако можеш.

— Мога.

— Не се и съмнявам.

— Само че няма да го направя. Не знам защо, но ми се струва, че си свестен тип. Въпреки че си гаден кучи син.

Никита направи крачка назад и свали пистолета.

— Кучи син ли?

— А как да те нарека, след като ме насади така гадно?

— Нали ти казвам, така трябваше, така и стана. Обстоятелствата го изискваха. Нали съм ченге. И то не просто ченге, а ченге до гроб. Мачкал съм и ще продължавам да мачкам престъпниците. С всички възможни средства. Ако нямам оръжие, с голи ръце ще ги задуша. Ако ръцете ми се сковат, със зъби ще ги разкъсам.

— А защо е тази омраза?

— Ами защото ти никога не си виждал жени, на които мутрите са прерязали гърлото. Никога не си плакал над гроба на дете, което тези гадове първо са изнасилили, а после зверски са убили. Ако знаеше какви отвратителни гадости вършат тези твои братоци, никога не би се свързал с тях. Всъщност има ли смисъл да говоря, и ти си същият като тях.

— Не, аз не съм като тях. Никога не съм убивал човек. Този… — Той посочи наемния убиец. — … ми е първият.

— Този не заслужава съжаление.

Никита приклекна, заставайки на коляно, сведе се над тялото и провери пулса на килъра, опипвайки шийната му артерия.

— Е-хе-хе, ами че той диша. Жив е. Издръжлив се оказа.

— Трябва да му окажем първа помощ.

Убиецът беше със спукан череп. Трябваше да се провери дали няма опасност за живота му.

— Къде имаш аптечка?

— В банята.

— Далече е. Няма да те пусна. Дръпни чаршафа от дивана ей там. С него ще го превържеш. И без глупости.

Гласът на Никита звучеше строго и непоколебимо. Това хлапе явно знаеше много добре какво прави. Може да го убие, без даже да му мигне окото.

Светлов разкъса чаршафа и превърза главата на убиеца. Но не знаеше защо прави всичко това. Не му беше жал за килъра, въпреки че всъщност той беше ценен източник на информация. Въпросът бе в друго — дали Никита няма да убие самия него. Прекалено подло бяха постъпили с него. Не трябваше така.

Никита накара Светлов да се върне на мястото си.

— Между другото, що се отнася до децата — каза той, — деца не съм убивал и нямам намерение да го правя. По принцип никога никого не съм убивал. Още повече че смятам да изляза от играта.

— Това вече сме го чували. Тия бабини деветини ни ги разправяше още когато те прибрахме за първи път.

— Честно казано, мога да те гръмна само заради онзи първи път. Тебе някога душили ли са те с плик на главата, а?

— Случвало се е. Точно такива мутри като теб са го правили. Само че на не мен, а на мой колега. Между другото, намериха го мъртъв, с плик на главата.

— Не съм го направил!

— Това няма значение.

— Добре де, за първия път е ясна работата. За него ти прощавам. Но виж, за това, че ме насади така, не мога да ти простя.

— Нали ти казвам, че така трябваше да стане.

— Ами да взема да те гръмна тогава, а после ще кажа, че така е трябвало да стане… Ама не мога. Няма смисъл от това.

— Правилно, няма смисъл. Затова се махай. Махай се, докато не съм се ядосал.

— Но няма къде да отида — разпери безпомощно ръце Никита. — Мутрите ме търсят. Заради теб.

— Никой не те търси. Всички големи риби от твоята групировка са окошарени. Останаха само дребните, а те няма да се занимават с теб сега. Ще гледат да спасят собствената си кожа.

— Още никого не сте пуснали?

— Е, как така никого? Теб нали те пуснахме.

— Точно така, мен ме пуснахте, за да ми подлеете вода. Значи никой не ме търси. Но това е само засега, нали така? Няма да можете да се преборите с Капитана.

— И защо не? Нашите момчета доста са му набрали за това, че загинаха двама колеги. А те имат жени, деца…

— Злобата отминава и се намесват парите. Капитана и Бичмето имат достатъчно финансови средства, за да откупят свободата си.

— Може и така да е. — Кой знае защо, Светлов изобщо не се опита да му противоречи.

— Ще излязат на свобода… и ще ме убият.

— Напълно възможно е.

— И ти не искаш да ми помогнеш?

— Не.

— Ама аз ти помогнах — тежко въздъхна Никита. — Може би все пак ще кажеш кой предаде момчетата.

— Няма да ти кажа.

— Говедо си ти, ето какъв си!

Никита говореше така от отчаяние, не от злоба.

Игор видя, как се обръща към вратата и с посърнало лице тръгва към изхода.

Тръгва си. Остави го жив.

— Ей, чакай малко — спря го в последния момент.

Изведнъж му се прииска да помогне на това хлапе. Все пак не беше чак такъв мерзавец.

— Какво искаш?

— Капитана и Бичмето ги предаде едно твое приятелче.

— Кой по-точно? — оживи се Никита.

— Няма да ти кажа. Но ще ти дам повод за размисъл. Кой от бригадата ти има зъб?

— Гирата ли? — попита Никита, след като помисли малко.

— Ами не знам — повдигна рамене Светлов. — Честно казано, не знам. Други ченгета водят разследването за вашата групировка. Аз работя по случая само ей така, от време на време. Макар, разбира се, да знам някои неща.

— И по-конкретно?

— Ама и ти си един, момче! Да не мислиш, че всичко ще ти кажа? И ще изложа на риск колегите си? Няма да стане.

— Значи сред нас е имало доносник на ченгетата.

— Не е имало. Но се появи. Между другото, и ти можеше да бъдеш. Но не стана.

— А за разчистването на сметки с Чугунов? Кой ни издаде?

— Точно Чугунов ви издаде. Всичко си изпя. Той, между другото, е дал официални показания срещу вас. Ще притиснат в ъгъла вашия бригадир.

— А доносникът от нашите ще даде ли показания?

— Той вече ги даде. Неофициално. Но няма да го привикваме като свидетел по делото.

— Добре сте го измислили. Ако се окаже, че Капитана не е за вашата уста лъжица и се наложи да пуснете и останалите момчета, всичко ще си остане постарому, но за сметка на това вече ще си имате доносник в групировката, който да работи за вас.

— Може и така да е. А може и да не е.

— Какво искат да лепнат на Капитана и на останалите?

— Въоръжено нападение плюс незаконно притежаване на оръжие и открити наркотици у всеки.

— У всеки?

— Постарахме се. Всичко е официално оформено. С протоколи, свидетели…

— Защо у мен не откриха нищо тогава?

— Не сме предполагали, че ти и твоите дружки сте чисти. Не се ориентирахме навреме в ситуацията. Точно затова си на свобода. И твоите приятелчета също. Онези, от твоята бригада.

— Витал? Вовата? Гирата…

— Вовата, Гирата — заядливо повтори Игор. — Тях ги пуснаха. Но виж, Витал търка нара в следствения изолатор. Нали ти казвам, че го притиснаха за изнудване на пари от господин Чугунов. Между другото, теб не са те подвели под отговорност по случая. И Гирата също. Така че прави си изводите, момче.

— Значи е той, гадината!

— Може и той да е. Накратко, казах ти всичко, което знам. А пък ти прави каквото искаш. Няма да ти давам съвети. Че ще вземеш после да дадеш показания срещу мен. Е, какво, върнах ли ти жеста?

— Абе не ми трябват твоите жестове. А за информацията ти благодаря все пак.

— За повода за размисъл, искаш да кажеш — уточни Светлов.

— Да де, за повода за размисъл. А сега отговаряй без заобикалки!

— Аа, писна ми вече от тебе!

— Не се ядосвай. А се оправдавай. Защо трябваше да ме насадите толкова лошо?

— Ама ти си бил голям досадник.

— И все пак?

— Добре де, ще ти кажа. Твоето приятелче го пожела. Каза на теб да подлеем вода, а той да излезе чист от цялата работа.

— И вие, разбира се, на драго сърце решихте да му направите услуга.

— Е, не на драго сърце, но идеята не беше лоша. Защо да излагаме на опасност наш човек? А пък приятелчето ти с удоволствие те изпорти. Или по-точно със злорадство. Не знам дали мога да се изразя така.

— С педерастично удоволствие — така го кажи…

— Може и така да е — каза с насмешка Игор.

— Гирата ли беше? — попита директно Никита.

— Да, той — кимна утвърдително Светлов.

— Веднага да беше казал. Само си загубихме времето с приказки. Ще трябва да се погрижиш за този нещастник тук. — Никита посочи наемния убиец.

— Ще трябва, да.

— Ами запретвай ръкави тогава.

— Чакай малко, искам да те питам нещо.

— Кажи!

— Отдавна ли ме следиш?

— От два дена. Лесно те открих. Наблюдавах блока ти. Затова не ми убягна от погледа и този нещастник.

— Благодаря ти още веднъж.

— Няма за какво.

Никита изчезна също толкова внезапно, колкото се и появи.

Светлов стана от мястото си и се приведе над убиеца — беше жив. Край, Никита е вече минало, сега му предстоеше да се залови с наемния убиец и поръчителите. И то сериозно да се заеме с тях.

Гирата беше пиян. Не чак като прасе, но се носеше като майска песен из улицата. Прибираше се вкъщи с компания, с някаква проститутка. Че кое порядъчно момиче ще спи с това мръсно говедо? С него беше и някакъв бияч — едро добиче с юмруци като топузи и тъп поглед.

Никита вървеше като сянка по петите им. Още докато следеше капитан Светлов, разбра, че притежава удивителната способност да остава незабелязан от обекта на преследване.

От Светлов Никита получи доста ценна информация — че Гирата е доносник. Той беше предал момчетата и бе подлял вода на самия него. Сега просто трябва да се възползва от това както трябва. А именно да принуди подлеца да си признае.

Никита реши да не протака нещата излишно и веднага се зае с издирването на Гирата.

Даже не успя да си почине като хората, да си изпере мръсните дрехи. И нищо чудно, че сега приличаше повече на някакъв бездомник, отколкото на боец от криминална групировка. А и миришеше гадно. Освен това беше гладен като вълк, а в джоба си имаше само някакви жълти стотинки.

Затова пък нямаше проблеми с оръжието — пистолетът, който задигна от наемния убиец, беше доста добър. Страхотно пушкало — сигурно не е официално регистрирано — „Глок 17“. Вече беше виждал подобен пистолет и знаеше, че той е мечта за всеки професионален убиец. В пълнителя има седемнадесет патрона, а е лек като перце. Освен това стрелбата му е много точна, има и заглушител.

В случая с Гирата той нямаше намерение да пуска патлака в действие. Но ако се наложи… Давещият се, се хваща и за сламката, за да се спаси. А Никита в момента потъваше и Гирата беше като спасителен пояс за него. Трябва да го накара да се разприказва. Ще запише признанието му с един старичък диктофон. Купи тази бракма на пазара за жълти стотинки — в момента имаше голяма нужда от тази вехтория.

Гирата нямаше намерение да се крие от когото и да било. Пуснаха го от ареста и той веднага се прибра в апартамента си.

И Вовата беше на свобода, но той се бе запилял някъде. Може да бе отишъл в някой курорт или пък при роднини в провинцията. Явно се е почувствал неудобно — ченгетата затвориха почти всички момчета от групировката, а той си се шляе на свобода. Затова пък на Гирата изобщо не му пукаше. Чувстваше се като герой. Нещо повече, даже имаше наглостта да отиде на свиждане на Капитана. Поприказваха си за нещо в стаята за свиждане и като че ли той пое функциите на главатар.

Ченгетата не бяха прибрали всички момчета от групировката, около двадесет биячи бяха останали на свобода. Именно тези добичета Гирата беше събрал около себе си и ги накара да продължат да пазят териториите на групировката, да ги държат под контрол. Момчетата се скъсваха от работа — къде ти толкова малко хора ще се справят с всичко. А пък Гирата го беше ударил на гуляй. Ами че как иначе, нали стана голяма работа, голям бос. Нека черноработниците да бачкат, а той като шеф ще си пие водката и ще ходи по жени.

Пръв във входа влезе телохранителят. Като всеки професионалист, той се качи пеша до четвъртия етаж, след това провери и горния етаж и накрая слезе до входа.

— Чисто е, може да се качвате — гордо съобщи той на Гирата.

Така го каза, сякаш не просто беше проверил дали някой не се крие във входа, но лично беше изпотрошил кокалите на поне десетина наемни убийци.

— Окей! — каза Гирата и делово му махна с ръка.

Момичето, което се беше увесило на врата му, замалко не се напика от кеф. Ами че как иначе, нали ходи с такъв готин мъжага. Нали Гирата е супер гангстер! Същинско страшилище за всички момичета и момчета. Истински злодей.

Само че голямото му самочувствие го беше заслепило. Даже не можа да забележи Никита. А той седеше съвсем спокойно на около двадесет крачки в една метална беседка. Мястото беше хубаво за наблюдение, в беседката нямаше никого, беше заобиколена с храсти, светлината на уличните лампи не достигаше до нея и именно поради това беше тъмна.

Гирата и момичето се скриха във входа. А биячът се насочи направо към беседката. Седна, запали цигара и не обърна никакво внимание на Никита. Гледаше към прозорците на четвъртия етаж. Чака лампата в апартамента на боса да светне.

— Ето, светна! — каза Никита.

— Ъхъ, светна — съгласи се биячът.

И в този момент му просветна. Бавно загряващ реотан, леко дебилен.

— Ее, а ти кой си? — изведнъж подскочи той.

— Аз ли? — подсмихна се злорадо Никита. — Аз съм наемен убиец.

— Какъв наемен убиец? — шашна се бабаитът.

— Ами ей такъв, какъвто ти трябва на тебе. — В ръката му се появи пистолет. — Искаш ли да живееш?

— Ама чакай, к’во правиш бе?… — Краката му направо се разтрепериха от страх.

Никита пристъпи към него и мушна ръка под сакото му. Точно така, в кобура на хълбока му имаше пистолет ТТ. Прибра му го, естествено.

— Пак те питам, искаш ли да живееш?

— Абе изобщо да…

— И от к’ъв зор тогава си станал бияч? Искаш да се правиш на тарикат, а да умреш хич не ти стиска, а?

— Недей така бе, човек! — захленчи биячът.

Никита реши да не се гаври повече с него, че още малко и ще вземе да се натропа в гащите от страх.

— Трябва, Федя, трябва… Добре де, да вървим.

— Къде?

— При шефа ти.

— За какво?

— Да пием по един чай.

— Ама той е с мадама.

— Значи и мадамата ще я почерпим с чай. Да тръгваме.

— Аз не мога.

— Ако не можеш, ще те принудя!

Никита се сети за стария изпитан метод за превъзпитание в казармата и му вкара един юмрук в слънчевия сплит. Улучи момента и го удари точно когато издишва. Момчето се преви от болка, но не извика, само изстена глухо.

— Другия път няма да те удрям, а направо… — Никита болезнено притисна дулото на пистолета в тила му. — Направо ще стрелям… Е, какво, тръгваме ли?

Биячът се подчини и тръгна послушно с него към входа на блока, качиха се на четвъртия етаж с асансьора. Лицето му беше пребледняло като на мъртвец, устните му загубиха цвят и се сляха с лицето, а погледът му изразяваше панически ужас. А само преди малко беше толкова отракан… Изслуша внимателно инструкциите на Никита, послушно кимайки с глава.

Никита позвъни на вратата. Всичко останало беше възложено на бияча.

— Мътните ви взели, мамка му! — чу се глас отвътре.

— Аз съм, Матвей Иванович.

Голям майтап — Матвей Иванович бил… Отвътре го напъна смях.

— Ти ли си, Скръндза? Разкарай се някъде! Зает съм сега!

— Абе такова… Капитана се върна…

— Какво?!

— Абе Капитана… Каза да отскочите при него.

— Аа, ча’й малко!

Чу се завъртане на ключа в ключалката.

Явно, преди да отиде при Капитана, Гирата искаше да погледне още веднъж как изглежда телохранителят му, да прецени пазарния вид на стоката. Нали не можеше да се яви пред боса с някакъв смотан мухльо.

Веднага щом вратата се отвори, Никита удари силно бияча в тила с ръкохватката на пистолета и го натика вътре. Помете като ураган и Гирата навътре в апартамента. Без да му даде възможност да реагира, му нанесе серия крошета — в главата, в гърдите, в главата… Гирата се олюля, губейки съзнание. Боксьорската серия завърши с мощен удар в слънчевия сплит. Гирата се строполи в краката му като чувал. На Никита даже му се строи, че нещо цопна в панталоните му.

Отиде спокойно до външната врата и я затвори.

— Ааа! — чу зад гърба си женски писък.

Приятелката на Гирата стоеше до вратата на стаята. Беше чисто гола. Пищеше, стиснала здраво очи, лицето й изразяваше някакъв див ужас. С широко отворената си уста изглеждаше доста смешно отстрани. Но не пищеше много силно. Сякаш гласовите й струни не работеха с пълен капацитет. Като че ли беше надула гайдата само за вид. Никита остана с впечатлението, че момичето преиграва.

Той се доближи до нея и докосна с пръст зърното на дясната й гърда. Сякаш натисна бутон. Изведнъж момичето изключи алармата и затвори широко отворената си уста. Затова пък широко отвори очи. Те бяха някак замъглени, сякаш опиянени от наркотик. По дяволите, ами че тя е напушена. Или даже се е боцкала.

— Абе ти тъпа ли си, а? — кресна й Никита.

— Тъпа съм — глупаво му се усмихна тя и закима с глава. — Тъпа съм, тъпа…

— И какво ми се разхождаш по гол задник? Я ходи се облечи!

— Е, ти пък веднага да се обличам… А кой ще ме чука, Пушкин ли?

Тая жена е луда! Никита въздъхна тежко и я зашлеви. Момичето се олюля, очите й се наляха със сълзи и погледът й мигновено изтрезня, стана злобен, но разумен. Даже се появи страх в него.

— Казах, да те видя облечена.

— И после какво? — плахо, но някак предизвикателно попита тя.

— После сядаш в креслото и си затваряш устата. Е, ушите можеш да не си запушваш. Поканена си на съдебно заседание.

— На какво заседание?

Никита не й отговори. Той се приближи до Гирата. Онзи вече беше започнал да се съвзема. Беше с дънки, но гол до кръста. Беше си сложил презраменния кобур на голо, а от него се показваше чисто нов ТТ. И за какво му беше това? За да се направи на герой пред момичето? Никита му взе пистолета, свали му кожения колан и сръчно му завърза ръцете зад гърба. Същото направи и с бияча. Отгоре на всичко им свали чорапите и им запуши устите с тях.

По ред на номерата ги вкара в хола. Момичето вече седеше в едно кресло в далечния ъгъл на стаята. Разумът в погледа й пак се бе изпарил и на лицето й бе изписана същата глуповата усмивка. Отгоре на това се въртеше неспокойно в креслото. Явно много й се искаше да я оправят. Никита даже я съжали — да й развали такава хубава вечер. Въпреки че, я чакай малко…

— Отдавна ли си с този? — попита я, сочейки Гирата.

Той вече се беше съвзел и изплашено гледаше към Никита, и по-точно пистолета в ръцете му.

— Не, днес се срещнахме.

— Значи смятай, че ти е провървяло. Иначе такива гадости щеше да ти лепне. Че това не е човек! А пълен изрод.

В очите на Гирата, освен страх и отчаяние, започна да кипи и злоба.

Диктофонът вече беше сложен на масата, пъхнат в плик. Никита се доближи до него и незабелязано натисна копчето за запис. След това се наведе над Гирата и извади натъпкания в устата му чорап.

— Педал! — чу вместо благодарност.

— Кой е педал, а? — Никита злобно присви очи и се втренчи в него.

Гирата не издържа погледа му и извърна очи. Мълчеше, но устните му се движеха беззвучно, нареждайки всякакви проклятия.

— Е, защо млъкна? — грубо го попита Никита. — Нямаш какво да кажеш ли?

— Не говоря с доносници — прецеди през зъби Гирата.

— Ааа, значи, аз съм бил доносникът. Виж ти… И кого съм наклепал тогава?

— Ти предаде Капитана. И Бичмето. Ще те загробят, да знаеш.

— Аа, не, братле, Капитана и Бичмето ги предаде ти. Искаш ли да ти разкажа какво точно е станало? Ченгетата са те окошарили, принудили са те да се разприказваш и ти си се разпял. И си ги предал.

— Ник, дрънкаш пълни глупости — ехидно се подсмихна Гирата. — Ти ги предаде.

— А, не, мой човек. Ти си поставил условие на ченгетата, ако предадеш едрите риби, да ти отърват кожата. И цялата вина да падне върху мен. Мен ме натопиха, а ти уж си чист. Само че не ти стана номерът, драги. Издадоха те.

— Кой? — неволно се изпусна Гирата.

— Питаш кой? — злорадо се подсмихна Никита. — Значи има кой да те издава.

— Само не ми прилагай полицейски трикове — избоботи Гирата.

— Няма смисъл да пиеш минерална вода, след като черният ти дроб вече е отишъл. А теб, говедо такова, те предадоха ченгетата. Същите, които ми подляха вода. По-точно единият от тях. Между другото, смятам да го събера с Капитана. И с Бичмето. Аз не съм балък, Гира. И няма да седя и да чакам просто така Капитана да ми прочете присъдата. Той ще ми поиска обяснение и аз ще му кажа всичко. Ще му кажа всичко както си е било. Ще обвиня теб, ченгето също. Не, Гира, не си мисли, че си най-умният на този свят.

— Няма никакво ченге. Опитваш се да ме преметнеш. Не съм правил никакви сделки с ченгета и никой не те е натопил. Ти просто си предал всички.

— Ами тогава как ще обясниш това, което си казал?

— Какво съм казал?

— Попитали са те кой да обере пешкира и ти си им казал: „Абе дайте Ник да го натопим. Той и без това ми лази по нервите, гадината…“ Казвал ли си подобно нещо?

Никита сякаш бе осенен от криминалната муза. Изведнъж ясно видя кабинета на следователя, в който са разпитвали Гирата. Инспекторите — със смръщени лица, а Гирата трепери от страх, но в очите му проблясва тиха злоба. И след малко накисва Никита. Такъв е той, казва, онакъв е…

— Имало ли е такъв разговор, питам те?

Гирата мълчеше изплашено.

— Ченгето каза, че е имало. Защо ме мразиш толкова? — Повдигна лицето на Гирата и набута дулото на пистолета в устата му.

— Е, помияр, отговаряй! Имало ли е такъв разговор, или не?

Гирата кимна утвърдително с глава. Никита извади пистолета от устата му.

— Значи все пак е имало. Това е добре. По-точно, зле. Свършено е с Капитана и Бичмето. — Нито за минута не забравяше, че диктофонът е включен. — Казват, че няма да свидетелстваш срещу Капитана и Бичмето. Защо?

Гирата само мълчеше мрачно. Явно вече вярваше, че Никита наистина се е срещал с ченгетата. Иначе откъде можеше да знае такива подробности.

— Ще ти кажа, защо. Капитана и Бичмето ще бъдат обвинени за незаконно притежаване на оръжие и наркотици. Точно с това обвинение ще ги хвърлят зад решетките. Но нали все пак могат и да се извъртят някак и да се измъкнат. Знаеш, че такива неща стават доста често. Протоколите за задържането могат много лесно да изчезнат от сейфа, свидетелите изведнъж могат да забравят показанията си. А след това адвокатите ще направят всичко възможно, за да ги измъкнат. Ще се появят благодетели, които да пожертват голяма сума за пускането им под гаранция. И Капитана и Бичмето ще бъдат освободени. А после и всичките им мутри. И край, отново цялата групировка е налице, колелото ще се завърти отново. А на ченгетата им трябва информация какво се случва вътре в нея. И ще я получат. Някой си господин с фамилия Гирин, с първо и второ име Матвей Иванович ще им тропа всичко. Троп-троп-троп… А следващия път, когато отново приберат всички, ще насадят поредния балък. Ако не съм аз, ще е някой друг. А нашият Гира ни лук ял, ни лук мирисал. Доносникът си ти, Гира. А и физиономията ти е на помияр!

— Ще те удуша, изрод такъв! — изрева отчаяно Гирата.

— Няма да ме удушиш — поклати заканително глава Никита. — А аз ще го направя ето с тези две ръце.

Очите на Никита се наляха с гняв, сякаш всеки момент щеше да го убие, и отново набута заглушителя на пистолета в устата на Гирата.

Гирата се дръпна ловко и освободи устата си.

— Недей! — викна и се оцъкли като обезумял.

— Няма недей! Много добре знаеш как се постъпва с доносниците. Освен това ме натопи. Между другото, защо точно мен? Аз ли те дразнех най-много от всички? Аз ли бях най-безобидният в нашата петорка?

Гирата закима утвърдително.

— А и нали те опозорих пред всички в сауната, дръпнах те от момичето и те метнах в басейна.

— Извинявай, братле! — завайка се Гирата. — Не беше нарочно…

— Я виж ти! Страхотно, няма що! Не било нарочно. Боклук си ти, Гира. Предаде момчетата.

— Така стана… Не беше нарочно… Ченгетата замалко да ме пратят в гроба…

— Добре де, няма да те закачам. Капитана да си разчиства сметките с теб. Нека той те очисти. А аз ще си измия ръцете. Да, между другото даже не си и помисляй да ме преследваш. Само да припариш до мен, и лично ще те предам на ченгетата. Или вече забрави как преряза гърлата на ония момчета? Случаят още не е приключен. Е, стига, чао засега.

Никита взе плика от масата и се насочи към вратата. Преди да излезе от стаята, се наведе над неподвижното тяло на бияча, той все още беше в дълбок нокаут, но имаше пулс.

По принцип трябваше да тегли куршума на Гирата, но не искаше да си взима грях на душата заради някакъв боклук. Вече имаше запис с признанията му. Това беше достатъчно. Нека Капитана си разчиства сметките с това мръсно копеле. Гирата сигурно ще си омете крушите от града, ако ли пък не, проблемът си е лично негов. Ако изчезне, нека Капитана да си го търси.

Никита вече се беше отдалечил доста от блока, когато изведнъж се сети за момичето. Трябваше да я вземе със себе си.

Гирата се изяждаше от злоба. Задушаваше се от ненавист. С голямо удоволствие би прекършил врата на това мръсно копеле Ник.

Намрази това гадно хлапе още от първия ден, в който се появи в групировката. И не толкова защото той не му позволи да довърши момичето в сауната и го изложи пред всички, а по-скоро защото този сополанко беше с цяла глава по-горе от него. Притежаваше някаква особена вътрешна сила, беше съвсем спокоен и уверен в себе си. И тази негова иронична усмивчица направо го вбесяваше. Струваше му се, че това момче чете всичките му мисли. Беше готов да му избоде очите, стига да не вижда повече този умен поглед, на който нищо не можеше да убегне. Той просто ненавиждаше Ник, ненавиждаше го до дъното на душата си. Беше готов да го предаде на ченгетата още първия път, когато ги арестуваха по подозрение в убийството на тримата бизнесмени. Още тогава искаше да прехвърли вината върху Никита. Но тогава момчетата от бригадата щяха да дадат показания срещу самия него, Гирата. Само затова тогава мълча и не се огъна под натиска на ченгетата.

Не му стигнаха силите обаче да издържи втората им атака. Потрошиха му кокалите и той се пречупи. А след това му предложиха да им сътрудничи. Той нямаше друг избор, освен да приеме предложението. В замяна му обещаха да натопят Ник. Негова беше идеята да му погодят този подъл номер. Беше много доволен от себе си. Уж той няма нищо общо и всички камъни — по главата на Ник.

Ченгетата не само че пуснаха Гирата от ареста, но и му помогнаха да се срещне с Капитана.

Заедно с Капитана и Бичмето бяха прибрани и всички останали авторитетни момчета от групировката. От старите кучета беше останал само той, Гирата. Винаги са го избутвали на заден план, никога не са му позволявали да заема ръководни функции. Но той беше един от основателите на групировката заедно с Капитана. Точно затова Капитана му предаде щафетата и му нареди да държи под контрол всички биячи, останали на свобода. Освен това му беше заръчал да намери Ник и да го очисти. Капитана беше сигурен, че този сополанко е предал всички.

Бе опитал да открие Ник, но безуспешно. Затова трябваше да засили активността на издирването, но някак все не му стигаше времето. Прекалено зает беше с други ангажименти. Но Ник го намери сам и го накара да се разприказва, сега Гирата е изцяло в негови ръце.

Идеше му да вие като вълк от отчаяние.

Чак сега той забеляза Гуля, поредната му пикла. Тя седеше в креслото като препарирана, втренчена безсмислено в ъгъла на стаята, сякаш нито чува, нито вижда.

— Е, к’во чакаш, мръснице? — озъби й се Гирата.

Тя се сепна и се опули насреща му.

— К’во си ме зяпнала? Развържи ми ръцете!

Гуля веднага скочи от креслото, преобърна го по корем и се опита да свали кожения колан от ръцете му. Но Ник, говедото, беше затегнал здраво възлите и тя не успя да ги развърже.

— Е, какво, кучко, май не ти стига пипето! Марш в кухнята, гадина такава. Донеси нож!

Момичето закима плахо и полетя към кухнята като стрела. Върна се с нож в ръката. Жал й беше да реже колана — беше нов, марков, кожен, но го разряза.

— Готово! — доволно каза тя, очаквайки някаква благодарност от Гирата.

Подпирайки се с освободените си ръце на пода, той се надигна и седна на дивана. Гуля му се усмихна, продължавайки да държи ножа в ръка.

— Дай ми го! — нареди й той.

Тя го погледна озадачено — нищо не можеше да разбере. Къде ти ще разбере, с тоя пилешки мозък! Затова, без изобщо да му противоречи, му даде ножа.

— Е, какво, интересно ли ти беше да слушаш?

— Какво дали ми е било интересно? — глупаво замига на парцали тя.

— Разговорът, казвам, който чу, интересен ли ти беше?

— Ами че аз изобщо не съм ви слушала…

Как ли пък не, веднага й повярва!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Ще се наложи да забравиш всичко. Нали ме разбираш?

— Да…

— Но ти не можеш да го забравиш.

— Мога, как да не мога!

— Ще можеш, ако аз ти помогна. Ела тук!

Чак сега Гуля разбра всичко. Тя погледна изплашено ножа в ръцете му и цялата затрепери от страх. Понечи да избяга от стаята, но по всичко личеше, че страхът я е парализирал, не можа да направи и крачка към вратата. Не смееше и към него да се доближи.

Гирата стана, усмихна й се гнусно и рязко изтласка ножа напред — острието му се заби в корема й чак до дръжката.

Гуля извика глухо, притвори очи и безмълвно отвори уста. А Гирата заби ножа отново и с някакво яростно настървение го завъртя в раната. От устата на момичето бликна кръв, очите й се оцъклиха и станаха безжизнени. Вече не можеше да извика — предсмъртните спазми бяха притиснали гърлото й.

Тя се свлече на пода, а той продължи като озверял да забива ножа в немощно отпуснатото тяло.

— Гадина! Гадина! Гадина!

Тя отдавна вече беше мъртва. Уби я. Но Ник все още беше жив. Заслепен от ярост, Гирата сякаш убиваше него.

Накрая спря. Погледна Скръндзата, който лежеше съвсем неподвижно. Ръцете му бяха завързани с колана от панталоните му. Същият онзи Ник го беше наредил така хубаво.

Гирата се сведе над него и замахна с ножа… Но спря навреме. Стоп! Кой ще му помогне да се отърве от трупа на момичето?

Той свести бияча.

— Ти, порта такава! За какъв дявол ме предаде?

Гневът забълбука като лавата в гърдите на Гирата, всеки момент яростта му щеше да изригне като вулкан.

— Ама аз не исках да стане така — захленчи изплашено телохранителят. — Принудиха ме…

— Добре де, после ще разберем кое и как. Дай да увием тази кучка в килима. Ще я изхвърлим на бунището.

Скръндзата погледна с ужас окървавеното тяло на Гуля и го побиха тръпки.

Гирата го претърси — в кобура на хълбока му нямаше пистолет. А нали Никита беше взел и неговия.

— Къде ти е пищовът?

— Взе ми го… Убиецът ми го взе…

— Убиецът, казваш? А защо тогава съм жив?

— Не знам…

— Не знаел… — заядливо го пародира Гирата и му зашлеви един зад врата. — Хайде, захващай се с трупа.

Оня уви Гуля в килима. Съвсем наскоро Гирата си беше купил нов диван, който беше доставен в голяма найлонова опаковка. Подмяташе се някъде на балкона.

Гирата лично го донесе, за да увият килима с трупа. Но преди това извади от сейфа си пистолет. Имаше още един — тежък „Стечкин“ с вместимост на пълнителя двадесет патрона. До него Ник не можа да се добере.

Ключовете от колата бяха на масичката в антрето. Ник не ги беше взел, въпреки че можеше.

Скръндзата отиде на платения паркинг, докара бавареца до входа и отново се качи на четвъртия етаж. Навън отдавна вече беше нощ. Целият блок спеше. Затова решиха да не се бавят с изнасянето на тялото. Двамата изнесоха трупа до колата и го качиха в багажника. Скръндзата седна зад волана.

Пътуваха дълго до околовръстния път. Около половин час караха по него, а след това завиха в посока към град Митищи и отбиха встрани от пътя в някаква горичка. Не бяха се отдалечили много от шосето.

— Хайде, вземай лопатата от багажника — каза Гирата и възложи черната работа на Скръндзата.

Той започна да копае гроба. Първо старателно сряза тревата на две места. На едно място копаеше, а на друго хвърляше пръстта.

Земята беше рохкава и работата му спореше. След около час гробът беше готов. И не беше какъв да е, имаше място за двама.

— Благодаря ти, брато! — зловещо му се усмихна Гирата. — За останалото ще се погрижа аз.

— Абе аз ще я закопая.

— А кой тогава ще изкопае гроб за теб? Аз ли?

— Гроб? За мен?! Какво ти става, бе! — От ужас Скръндзата закри лицето си с ръце.

— Сам си си виновен за всичко!

Гирата насочи пистолета си към него, но не успя да се прицели.

Изведнъж в тъмнината присветна ярка светкавица на фотоапарат и заслепи очите му. И още веднъж… Гирата даже не можа да се опомни, когато някой неочаквано му се хвърли отзад. Блъснаха го силно и го повалиха на земята. Чу се щракване на белезници.

Бяха момчетата от Регионалното управление за борба с организираната престъпност.

Симпатично момиче с дебели устни и съблазнително дупенце го изгледа с пренебрежение. И даже намръщи недоволно изящното си носле. Добре поне, че нищо не му каза. Че иначе Никита щеше да й отвърне…

Писна му цялата тази галиматия с проследяването, дългото очакване и напрежението. Беше заприличал на същински клошар. Точно заради това момичето го изгледа така неодобрително. А и миришеше доста зле — в тясното пространство на входа засмърдя на умрели лебеди.

Този път не се криеше от никого. Нямаше оръжие у себе си — и трите пищова бяха скрити на сигурно място. Сега не причакваше тайно някого от враговете си, просто искаше да се срещне с един човек. И ето че този човек най-после се появи. Но не беше сам.

Игор Светлов се прибираше вкъщи с Льова Вершинин. В ръката си държеше плик. Когато спря до него, Никита чу как в плика издрънчаха бутилки.

— Виж ти, кой е тук! — протегна му ръка Игор.

— Да го вземем ли, а? — попита Льова. — Тъкмо ни липсва още един екземпляр да запълним бройката.

„Нагла рижа мутра…“

— Е, стига вече де — нацупи се Никита.

— Какво стига вече? — не го разбра Льова.

— Стига сте ми лазили по нервите! Какво съм ви направил, че пак искате да ме вземете в ареста?

— Не в ареста, бе момче. Не в ареста искаме да те вземем. А с нас, при Игор вкъщи, тримата да се почерпим — ухили му се до уши Льова.

— А, не, не мога — поуспокои се малко Никита. — Не съм във форма…

— Да ти кажа, наистина изглеждаш доста зле.

— Той ни е суперспецагент от батальона на народното опълчение — подсмихна се иронично Светлов. — Постоянно стои в засада.

— И като че ли го прави добре — кимна одобрително Льова. — Всичко е наред, момче, можеш да дишаш спокойно вече. Прибраха го Гирата. Принудиха го всичко да си признае…

Вчера през нощта Никита се бе върнал до блока на Гирата. Пристигна точно навреме. Гирата и Скръндзата точно качваха в багажника нещо тежко, загърнато в килим. Никита веднага се бе досетил какво може да е. Бе запомнил номера на колата и начаса се бе стрелнал към най-близкия уличен телефон. Бе позвънил на Светлов. Той трябваше веднага да предприеме някакви мерки.

Ето защо Никита беше тук сега — искаше да разбере какво точно е направил Светлов.

— Прав беше — каза му Игор. — Очистил е момичето и я е увил в някакъв килим. Само че не успя да я закопае. Мислеше и партньора си да пречука. Обаче ние му попречихме. Благодаря ти.

— Разбираш ли поне за какво е това „благодаря“? — попита го рижият Льова. — За това, че свали от плещите на Игор бремето на отговорността. Той подведе колега. Поднесе ти Гирата на тепсия. Гризеше го съвестта. А сега Гирата е загазил до гуша в калта. И нищо не може да го извади от нея. Дори да е братовчед на президента.

— Ще го вкарат в затвора — каза Светлов.

— Ами как иначе, убил е човек. А освен това се е опитал да убие и телохранителя си — добави рижият.

— Дали няма да се измъкне?

— Изключено.

— Значи мога да спя спокойно?

— Да, но по-добре някъде по-надалеч от Москва. Трябва да изчакаш да се уталожат малко нещата. Ето, виж Вовата например, той постъпи правилно — каза Светлов. — Замина при баба си на село.

— Откъде знаеш? — хвана го натясно Никита.

Притисна го. Хвана се за думите му. Инспекторът се изпусна за Вовата, както се казва, без да иска.

— Ние знаем всичко! — усети се веднага Игор и се опита да се измъкне.

— И още нещо ще те посъветвам — каза Льова. — Не се занимавай повече с тия мутри, нищо добро няма да видиш от тях. По-добре се захвани с някакъв бизнес например. Ако искаш, ще ти помогнем…

— Наистина, ще ти помогнем — кимна му Игор. — Ще те вземем под своя закрила. Нито един мръсник няма да посмее да те закачи.

— В смисъл, ще ми пазите гърба?

— Може и така да се каже — кимна му Льова. — Само че, разбира се, пазенето на гърба ще е безплатно. Хайде, ще поговорим за това на масата. Защо да стърчим тука насред входа?

— А, не, благодаря. Трябва да вървя.

— Е, твоя работа. — Игор равнодушно повдигна рамене. — Имаш телефона ми. Ако има нещо, обаждай се…

Значи вчерашното обаждане на Никита не е било напразно. Ако трябва да вярва на ченгетата, Гирата е загазил сериозно и за дълго. Това е добре.

Лошото е друго — че пощади това говедо. Трябваше да му тегли куршума в челото. Ако го беше направил, момичето сега щеше да е живо.

Вече си взе поука — никаква пощада за негодниците. Опасно е за околните.

Втора глава

Никита си тръгна много доволен от срещата с полицаите. Прибираше се вкъщи, при родителите си. Сега вече имаше неопровержими доказателства за своята невинност. Вече не се страхуваше нито от Капитана, нито от Бичмето. А и от Гирата нямаше причини да се страхува. Сега можеше да си отдъхне, да си почине на спокойствие.

Преди всичко ще си вземе един душ, след това ще изпере парцалите си, ще се належи на воля няколко дни на дивана, а след това ще му мисли.

Качи се безгрижно на етажа си, пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори. Влезе в антрето и се сблъска лице в лице с някакъв тип. Виж ти! Позната физиономия…

Беше охранителят, когото той и момчетата трябваше да укротяват в офиса на Чугунов. Само че какво прави тук?

Всичко си дойде на мястото, когато зад гърба на охранителя се появи самият Чугунов.

— Нещо не разбрах! — злобно процеди през зъби той.

— Ами не успяхме да сменим бравата — каза охранителят, без да изпуска Никита от поглед.

Той беше готов да изпълни всяка заповед на стопанина. Зае бойна стойка, сякаш всеки момент щеше да последва командата „дръж!“. Само че Никита няма да му се даде така лесно.

— Къде са родителите ми? — попита той.

— Как къде, изритах ги на улицата. Този апартамент е мой — мръснишки се изсмя Чугунов.

И кой знае защо, се почеса по големия тумбак.

— Съвсем си изнаглял май. — Никита направи крачка към него.

Стори му се, че охранителят изръмжа. Оставаше и да се нахвърли да го хапе.

— Без обиди! — озъби му се Чугунов, но предпазливо отстъпи крачка назад.

— Внимавай, че може скъпо да си платиш…

— А кой ще ми търси сметка? Ти ли?

— И защо не!

— Абе ти без твоите приятелчета си за никъде.

— А кой ти каза, че не съм с тях?

— Ами че те всичките са на топло в пандиза. Заедно с твоите босове. Хайде, омитай се, докато още съм добър.

— Че ти не си добър! Просто те е шубе да се забъркваш с мен.

— Мен ли ме е шубе?! Зъб!

Никита беше готов за атаката и затова лесно избегна удара и моментално нанесе ответен — един десен в торса и един ляв в главата. Това беше достатъчно охранителят да загуби равновесие. Накрая завърши с къса подсечка — противникът се сгромоляса тежко на пода. А сега какво…

Никита реши да си плюе на петите. Не успя да нокаутира охранителя. Само след няколко минути той ще се свести и ще му скочи пак на бой. А и самият Чугунов не трябва да се подценява — здрав мъжага е, сигурно няма да му е за първи път да се бие. А в комбина с неговия цербер е още по-опасен. Ще го очистят, ще го увият в килима и ще го изхвърлят на някое бунище.

Никита изведнъж рязко отстъпи назад, шмугна се бързо през открехнатата врата и дим да го няма.

Когато слизаше по стълбите, чу как отгоре проехтя гръмотевично:

— Само посмей пак да дойдеш, изрод такъв!

Но Никита нямаше никакви намерения да се подчини на Чугунов. Този гад пак беше отнел апартамента му и отново беше изхвърлил родителите му на улицата, за което, разбира се, ще си плати. Скъпо ще си плати…

След около час той беше в същата онази гадна дупка, в която предполагаше, че ще отидат родителите му. И позна, майка му и баща му бяха там.

Трябваше да преживеят поредния тежък удар — отново ги бяха изритали от дома им. Все още не бяха стъпили толкова стабилно на крака, че да могат да понесат този кошмар, без да се утешат с някоя бутилка водка. Но за голямо учудване на Никита и двамата бяха трезви, а и външно изглеждаха добре — с чисти дрехи, спретнато облечени. И в апартамента също всичко беше наред — подът лъснат, в кухнята чистичко, нямаше и една прашинка, нито боклуче.

— Синко! — зарадва се майка му, когато го видя.

— Научил си вече, нали? — тежко въздъхна баща му и добави: — Ех, да можехме да му пийнем сега…

— Поне съвсем мъничко — заприглася майка му.

Те отдавна да биха пийнали по „съвсем мъничко“, обаче умножено по десет, ако не и по двадесет. И щеше да се почне старата песен на нов глас. Целият процес на лечение щеше да отиде зян…

Но ангелът на въздържанието с широки рамене и юмруци като топузи не им позволяваше да пийнат и капчица.

— Ще ви дам аз на вас едно пиене! — избуча недоволно Артьом.

Той току-що излизаше от банята. Беше по долнище на анцуг, гол до кръста, с мокра коса.

— Ти си тук?! — учуди се Никита.

— Ами да — усмихна му се Артьом.

— А аз си мислех, че си се отказал…

— Напразно си си мислел така. Витал ме ангажира с тази работа. А аз го уважавам много. А и теб, Ник, също. Ама ти какво, да не са те пуснали вече?

— Ами уж…

— Или си избягал?

— Четки ли ми правиш?

— А Витал?

— Витал яката го загази. Ще му лепнат доста годинки. Заради Чугунов. Между другото, тази гадина пак ви е изгонил от апартамента.

— Същият… — мрачно каза Артьом.

— Мръсник е този Чугунов! — каза баща му.

— Изрита ни като мръсни кучета, сякаш не сме хора — закима майка му.

— Нищо, скоро ще се върнете. Ще си имаме много сериозен разговор с Чугунов…

— Ами аз… такова… — запъна се Артьом. — Опитах се да го спра, ама къде ти… Накратко, доколкото разбрах, вече има своя групировка…

— Какво означава „своя групировка“?

— Ами той си поговори с мен. „Хайде — казва, — ела при нас в бандата…“ Аз го питам: като телохранител ли? „Абе не — казва, — при нас вече всичко ще е както си му е редът. Собствения си гръб ще пазим и други ще вземем под закрила…“ Видях момчетата му. Всичките едни напомпени, със златни ланци, пръстени с печати. Мутри, с една дума… Сериозна работа.

Ето защо значи е толкова самоуверен. Предаде групировката на Капитана на ченгетата и набързо спретна своя. Сега и дяволът не може да го изплаши. Благодарение на неговите показания на Витал му лепнаха обвинение в изнудване. А и Капитана и Бичмето ще изкарат някоя друга годинка в затвора. А когато ги пуснат, самият Чугунов вече ще може да им налети с мутрите си. Нали си има вече своя групировка. Пък и криминален опит не му липсва. Едно е сигурно обаче: че изобщо не се страхува от Никита. Точно затова беше конфискувал апартамента. Отмъщаваше си, гадината.

— Е, и защо не отиде?

— Абе ти луд ли си, как ще отида? — зяпна го учудено Артьом. — Нали Витал ми обеща да ме вземе при него…

— Е, и кога ще стане това? И ще стане ли изобщо някога? А Чугунов вече ти пази място.

— Не, аз съм с Витал. Хвана ли се с някого, с него съм до край. Имам си такъв принцип.

— Принцип ли? — учудено го изгледа Никита. — Още малко, ще кажеш, че работиш само за идеята.

— Че защо да не кажа — кимна утвърдително Артьом. — Накъде без идея! Да не мислиш, че ламтя за пари?

— А не е ли така?

— Абе с парите нямам проблеми. Нашите са фрашкани с мангизи. Въпреки че, разбира се, парите също имат значение, но най-важно е протестът.

— Какъв протест?

— Ами хипитата например са протестирали, рокерите, пънкарите също. Но те са били някакви балъци, измет от кол и въже. А виж, мутрите са нещо сериозно. Ето вие с Витал например сте голяма работа, всички се страхуват от вас. Но най-важното е, че вие като че ли хвърляте ръкавица срещу целия свят. Срещу целия този мизерен свят, който направо вони.

— Ей, ти какво, да не си философ?

— Ами, по принцип не. Исках да кандидатствам във философския факултет, но размислих. Философията в университета е умряла работа. Виж, в живота е друго нещо.

— Браво бе! Направо ме разби. Скри ми шапката, казвам ти! На колко години си?

— На седемнадесет.

А изглеждаше на около двадесет. И имаше доста внушителен и сериозен външен вид. Ако срещнеш такъв на улицата, няма да тръгнеш директно срещу него, за да ти направи път да минеш, ще му направиш място той да мине. А я го виж какъв философ бил!

— Значи си готов да работиш само за идеята. Я ме погледни само. Как ти изглеждам?

— Не те разбрах, нещо не ти е наред ли? — сякаш се учуди Артьом.

— Ами вгледай се малко по-внимателно. Панталоните ми мръсни, тениската ми като парцал за под, не съм се къпал от сто години, направо на клошар приличам.

— Е, и какво от това? Да не би да е срамно? Виж, ако беше предал момчетата, ако беше те хванало шубето на срещата за разчистване на сметки, тогава разбирам. А пък телесната нечистота се измива. Освен това основният символ си е на мястото.

— Какъв символ?

— Сребърният ланец.

— Да не мислиш, че той означава нещо за мен? — направи кисела гримаса Никита.

— За мен би означавал много — без да се поколебае, заяви Артьом.

— Така ли? Така ли мислиш наистина?

— Ами да!

Прекалено голям философ беше това момче. И точно в това беше глупостта му. Приискало му се да усети тръпката да е мафиот. За което Никита хич не го беше еня. Докато за него в това беше смисълът на живота.

И можеше да се присмее на Артьом, но не му беше до това сега. Изведнъж му дойде наум една идея.

— Значи се правиш на мутра, а? Стиска ли ти тогава да му налетим на Чугунов? Направо сега. Ти и аз, само двамата.

— Ник, само кажи бе, човек! — Гласът на Артьом даже не трепна.

Да, наистина е маниак на всичко гангстерско. Пълен маниак.

— И ще ти кажа. Само че малко по-късно.

Никита в никакъв случай не идеализираше мафиотския начин на живот. Напротив, даже му се гадеше от него. Но имаше принцип — щом си се хванал веднъж на хорото, ще го играеш до край. И ще го изиграе до край, задължително ще го изиграе. Ще постигне своето. Ще го научи този Чугунов, ситно-ситно ще му заиграе той по свирката.

— Казваш, че с мангизите нямаш проблеми…

— Щом го казвам, значи е така.

— Това е добре. А какво ще кажеш да ми дадеш назаем, да кажем, около двеста долара?

— Абе нямаш грижи!

— А сега може ли?

— За какво говорим изобщо?

— Е, благодаря ти, братле!

Идеята, която току-що му беше хрумнала, прерасна в цял план. И Никита беше готов веднага да се заеме с осъществяването му. Но първо трябваше да се изкъпе, да се изпере, да си почине, а утре пак ще се залови за работа…

Намираше се в Тулска област, пътуваше към село Кутово. Кандилкаше се в един раздрънкан автобус, който едва креташе по някакъв забравен от бога разбит път. Наоколо — само прах, жега, задуха. А на това отгоре и цялото возило се тресе.

Никита беше безкрайно изтощен, докато стигна до мястото.

Отне му цяло денонощие, за да разбере къде живее бабата на Вовата. Не беше много сигурен, че ще успее, но му провървя. А може пък да е проработило шестото му чувство.

Възможно е да пропилява ей така на вятъра заложбите си на частен детектив. Забаламоса родителите на Вовата, размъти им акъла и майка му, без да се усети, се изпусна за адреса на бабата. А родителите на баща му бяха от Москва, така че веднага отпаднаха като вариант.

Само че дали наистина Вовата е при баба си на село? Ще е жалко, ако не е така… Много му трябва Вовата сега. Трудно би се справил без него.

Завари Вовата на една пейка. Седеше в компанията на селските ергени и моми пред къщата на съседите. Наблизо беше паркирана новичка лада деветка, а от нея гърмеше музика. Вовата се беше надул като балон, обясняваше нещо разпалено, ръкомахаше. Момчетата го слушаха с отворена уста, а момичетата направо си бяха глътнали езиците. Отгоре на всичко едната от тях се беше увесила на врата му. Беше сложила длан на коляното му и постоянно приплъзваше ръка към дюкяна му. Ами че как иначе, нали е първи ерген на селото.

Никита се приближи незабелязано. Не защото беше невидим, а просто така стана.

— Здравейте, момчета! — каза високо той.

Вовата чак подскочи от изненада.

— Ти тук?! — ококори се насреща му изплашено.

— Изненадах те, нали? — Никита се ухили до ушите.

Но Вовата не го разбра правилно.

— Чакай малко, аз ей сега… — Той започна плахо да отстъпва назад към портата. — Ей сега…

Отвори я и дим да го няма през двора на съседите.

— Абе какво ти става бе, брато?

Доста озадачен от реакцията на Вовата, Никита веднага се юрна след него.

Опитваше се да му избяга през градините, само че не тичаше много бързо. Явно се беше пристрастил към домашната водчица и я започваше отрано. Трудничко му беше да тича.

Прескочи една ограда и се насочи към някакво езеро. Никита даде още газ и в крайна сметка Вовата разбра, че няма да може да му избяга. Той изведнъж спря и се обърна към преследвача си.

Дишаше тежко, в очите му се четеше отчаяние на обречен.

— Е, защо не стреляш, брато? — попита почти разплакано.

— Абе ти да не си превъртял тотално бе, брато? — каза Никита, завъртайки пръст до слепоочието си. — Да не те държи още алкохолният делир?

И в този момент започна да схваща каква е работата. Вовата се страхуваше от него, наистина. И то не просто така, а направо умираше от страх. В лицето на Никита той виждаше възмездието. Но за какво? Възможно ли е да е заради предателство?

Да, сигурно е това. Вече е ясно защо Светлов знаеше къде се крие. Уж случайно се изпусна тогава. А може пък да не е така… Но фактите са си факти — явно не само Гирата се е огънал под натиска на ченгетата. И Вовата се е огънал. Ето защо се е криел. Ето защо се опитваше да избяга от Никита.

— Кой те изпрати? Капитана ли? Бичмето? Или Витал?

— Те не знаят нищо. Само аз знам. Защо го направи?

На Никита много му се искаше да получи потвърждение на догадката си. В такъв случай щеше да има още един коз срещу Чугунов.

— Брат, ами… пречупиха ме — тежко въздъхна Вовата и наведе глава. — Първия път не им се дадох. Но вече бях на границата. Не можех да изтърпя същото още веднъж… Измъчиха ме гадните ченгета… Е, какво ме гледаш, хайде, стреляй!

— Братле, ами че аз даже пистолет нямам, как да стрелям…

Чак сега Вовата отвори очи и разбра, че Никита наистина няма пистолет.

— Защо си без пистолет? Нали си дошъл да ме очистиш.

— Занасяш ли се с мен? Защо ми е да те ликвидирам? Мен не си ме предавал.

— Ами да, не съм. — Погледът на Вовата постепенно започна да се избистря.

— Но виж, Гирата ме предаде. Направо ме натопи. Хвърли ме в ръцете на ченгетата. А пък те така извъртяха нещата, че Капитана и Бичмето да си мислят, че аз съм предал цялата групировка. А може пък ти да си насъскал ченгетата срещу мен?

— Как бе, моля ти се?! Аз нямам пръст в тая работа, честен кръст… Слушай, ти как изобщо ме намери?

— Хайде да не говорим за това сега. И по принцип, хайде да забравим за твоята издънка. Аз ще си мълча. Гроб съм, честна дума.

— К’во, верно ли няма да кажеш на никой?

— Давам ти мъжката си дума.

— Е, добре тогава… Защо тогава дойде?

— Страхувам се да не ти се случи нещо.

— К’во? — настръхна отново Вовата.

— Ами ако още някой разбере за твоята издънка… Нали ще те загробят.

Вовата мълчеше потиснато.

— Накратко, има един изход.

— Наистина ли?

— Трябва да стъпим на гушата на Чугунов.

— С кого?

— Ами ти, аз… Има и още едно момче.

— Познавам ли го?

— Виждал си го. Свястно момче е.

Никита имаше предвид Артьом.

— Че ще го нагърбим, лесна работа, ама каква е идеята? Да му предложим гръб ли? Че той е голтак…

— Той вече си има свой гръб. Направил си е групировка. От силовите. Сега си има свои мутри, ербап момчета.

— Ама той май верно бръщолевеше нещо, че преди време е рекетирал балъците — сети се Вовата.

— Ами смятай, че се е върнал към миналото си.

— И ние ще го притиснем. Тримата ли? Нещо не мога да схвана…

— Малко сме — кимна му Никита. — Но трябва да го притиснем. Яката да го притиснем, да му стопим лагерите.

— И от к’ъв зор?

— Защо, мислиш, ни прибраха ченгетата? Чугунов ни е натопил. И не стига това, ами ченгетата обвиняват Витал за всичко. Един вид, Витал го изнудвал за пари. С една дума, на всяка цена трябва да принудим Чугунов да се откаже от показанията си.

— Ясно — кимна одобрително Вовата. — Веднага да беше казал! Но нали той си има своя групировка. Казваш, печени били.

— Нали ти казвам, на всяка цена трябва да го огънем. На карта е поставена репутацията ти — използва коза си Никита. — Помисли си само как ще започнат да те уважават момчетата, ако успеем да изиграем хитро тази комбинация.

— Да, наистина много ще ме уважават — съгласи се бързо Вовата. — И казваш, ще изляза сух от водата…

— Много вероятно.

Никита не го твърдеше със сигурност. Кой знае дали групировката ще му прости наистина предателството. Едва ли… Въпреки че всичко се случва.

— Но ти няма да ме издадеш, нали?

— Нали ти казах, гроб съм.

— С една дума, друг избор нямам. Добре де, ще си стягам багажа за столицата.

Пристигнаха в района си в Москва с колата на Вовата — лада деветка с цвят на мокър асфалт. Беше новичка и доста пъргава. Зад волана седна Никита. Вовата не можеше да кара, защото още от сутринта си беше дръпнал, и през целия път до града продължи да се налива.

— Това е нещо като допинг — обясняваше той на Никита. — Предстоят ни важни разговори, а ся, нали ме разбираш, мога да рекетирам само ако съм се подкрепил…

Вовата се срамуваше. Чувстваше се предател. А пък сега трябваше да се държи на ниво, да вдъхва респект. С една дума, трябваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Ето защо така усилено надигаше бутилката. А може пък угризенията на съвестта да са само повод за напиване…

— Един вид, така се зареждам със спортна злоба — продължи той.

Ето ти още един философ. Никита се подсмихна под мустак. Прави му чест, че съвсем не изглежда пиян. Злобен? Да. Самонадеян? Да. Но не и пиян. И разсъждаваше много трезво.

— Разбрах, че ченгетата не са прибрали всички момчета.

— Да бе, оставиха, за разплод да има…

— Да ти кажа, според мен биячите продължават да контролират основните ни райони.

— Честно казано, не съм се интересувал толкова подробно.

— А трябваше. Ами кой тогава ръководи нещата сега?

— Май Гирата се прави на шеф.

— Ама нали ченгетата го окошариха.

Никита разказа на Вовата за ареста на Гирата. Но премълча, че лично той има голяма заслуга за това.

— Добре де, ще видим на място.

Наближиха ресторанта, в който Капитана и Бичмето обичаха да разпускат. Кръчмата беше нещо като щабквартира на групировката.

Нищо не се беше променило в нея, откакто бяха прибрали Капитана и Бичмето. Може би само това, че местата на босовете сега бяха заети от някакви непознати момчета. Трима.

— А, Джина! — позна единия Вовата.

Той се приближи до масата им с бавна и небрежна походка и също толкова небрежно даде на всеки по една лапа.

— Вова, ти ли си бе, човек?! — възкликна, сякаш много изненадан от появата му, бабаитът по прякор Джина.

Вовата беше напрегнат. Но това го забеляза само Никита. Изглежда, се страхуваше, че всеки момент могат да му кажат директно в очите страшната присъда.

— А ти к’во си ме зяпнал така? — изгледа го с пренебрежение Вовата и без да попита, седна на един от свободните столове. — К’во, да не видя призрак?

Придавайки си важен вид, той извади от горния си джоб кутия марлборо, тръсна една цигара и я захапа. Но никой не се натисна да му даде огънче. Наложи се да си запали сам. Никита помести един стол до масата и също седна, но не кръстоса крака — тази поза не беше удобна за бърза реакция и заемане на бойна стойка. Че кой ги знае как ще се държат тези момчета.

— Абе не видях призрак, ама казват, Вова, че те е отнесло течението…

— В смисъл?

— Ами веднага щом са те пуснали, си се покрил някъде.

— Имах си работа. Каква, не те засяга. Ясно ли е?

— Е, какво ми се пениш сега…

— К’во каза, я повтори!

Вовата налетя на Джина като хала, повали го на земята заедно със стола. Притисна гърдите му с коляно и му заби един юмрук в лицето. Приятелчетата не се осмелиха да му се притекат на помощ. Все пак Вовата не беше някакъв сульо, а и Никита всяваше респект с външния си вид.

— Няма да ми говориш така, разбра ли! — заплашително каза Вовата, стискайки го за врата. — Боклук нещастен, ето какво си! Не ми се прави на голяма работа, бияч смотан, да не те направя на кайма набързо.

— Абе стига бе, човек, к’во ти става! — опитваше се да се измъкне от здравата му хватка Джина.

Вовата стана от него и се върна на мястото си.

— Хайде, сядай и ти — каза му Вовата. — Трябва да поговорим.

Той явно се чувстваше господар на положението и Джина го прие като факт.

— Така ли? — наостри уши той.

— Кой замества Капитана?

— Аз.

— А преди това?

— Гирата.

— Нямаше ли кой друг?

— Ами нали всички големи ги прибраха… А Гирата нали уж също е от тях…

— Уж — ехидно се подсмихна Вовата. — Ти също ли се водиш от големите?

— Ами момчетата ме уважават — замрънка Джина.

— И Капитана те е оставил да контролираш нещата след Гирата. Личен разговор ли имахте по този въпрос?

— Ами Капитана и Бичмето ми пратиха бележчица. Казват, един вид, дръжте се момчета… А пък останалите решиха, че аз трябва да ръководя всичко.

— А колко човека останахте?

— Абе шепа хора сме…

— По-точно?

— Ами около двадесетина момчета ще има.

— Събери всички.

— Няма как да стане — смутено промърмори Джина.

— Защо? — намръщи се Вовата.

— Почти половината се покриха някъде.

— Някъде ли? — презрително се усмихна Вовата. — А ти за какво си тука бе? Защо си позволил да се покрият? Добре де, колко човека можеш да събереш?

— Ами около десетина…

— Какво правят в момента?

— Организирах патрул. Обикаляме обектите.

— А ти защо си тук? Защо не наглеждаш обектите?

— Ами нали и тук трябва да има човек…

— Ами да си беше стоял сам тука. А тези двамата биячи можеше директно да ги пратиш при останалите.

— Ама момчетата се справят чудесно и сами, сериозно…

— Какво, нямаше ли нападения от други групировки?

— Не.

— Какво искаш да кажеш, че никой не се е опитал да ни вземе обектите?

— Не, изобщо никой не е припарил.

— Това е като затишие пред буря. Задължително някой ще ни налети — реши Вовата. — Момчетата се броят на пръсти. Е, нищо, ще се отбраняваме някак.

Сякаш бе предчувствал, че ще се случи нещо. Още не беше поръчал на сервитьора, вратата на ресторанта се отвори с гръм и трясък, в залата влязоха шестима мутри и бавно и тежко се насочиха към него, поклащайки се.

Джина и биячите му осезаемо се напрегнаха и започнаха притеснено да шарят с очи. Изплашиха се. Вовата също се разтревожи, както и Никита. И на двамата им замириса на кръв. Но външно не показаха безпокойството си. Шестимата късо подстригани бабаити се приближиха към масата.

— Кой се води шеф тука? — грубо попита най-старшият от тях. Лицето му беше налято с кръв, гледаше страшно с по-мътнелите си очи.

— Кой си пък ти, че питаш за шефа? — след дълга пауза пренебрежително попита Вовата.

— Не е важно.

— К’во каза?! — Вовата го изгледа с отвращение. — Не е важно ли? Че ти си господин Никой бе, педал смотан! Някакъв сульо! И няма какво да ми се правиш на тарикат тука… Я се омитай, докато не съм те ступал! Хайде движение!

— Ще съжаляваш за това! — Заплахата в очите на бабаита стана още по-забележима.

Но в същото време той някак си се стъписа. Явно не беше очаквал Вовата да му се опълчи така.

На масата пред Джина лежеше джиесем. Вовата го грабна и бързо набра някакъв номер.

— Гена! Пращай момчетата с калашниците към входа, бързо! Какво, след две минути ли? Давам ти една! Времето ти е… — Той не сложи джиесема на масата, а го метна небрежно настрана и недоволно изгледа бабаита, който видимо се притесни. — Ти още ли си тук? Е, тогава ше се наложи да си поговорим по друг начин…

— Виж какво, дай да си забием една среща — припряно каза бабаитът.

— А, не, не става! — Гледайки някъде встрани, заяви Вовата. — Не знам с кого си имам работа…

— Чугуна иска да си поприказвате. Има определени претенции към теб. За тази кръчма например…

Никита учудено изгледа бабаита. А на Вовата направо щеше да му падне ченето от изненада.

— Чугуна ли?! Чугунов?

— Същият.

— И какво иска?

— Нали ти казах, има претенции към теб. Ще трябва да делите. Тази кръчма например го устройва.

— Абе я се скрий някъде бе, марда! — изрева разярено Вовата.

Той се надигна от мястото си. Никита, Джина и биячите застанаха до него.

Бабаитът се притесни още повече. А момчетата зад гърба му, те пък съвсем загубиха ума и дума, но се стараеха да не го показват.

— Добре де, тръгваме — закима послушно бабанката. — До утре…

— Даже и през ум да не ти минава! Направо му кажи на твоя Чугунов, че е педал и доносник на ченгетата. Не искам да ме окошарят пак заради него на срещата. Хайде, омитай се оттука!

Вовата най-демонстративно погледна часовника си — демек, всеки момент трябва да дойдат момчетата с калашниците. Жестът му имаше голям ефект — неканените гости побързаха да се измъкнат.

— Видяхте ли как им свих сармите? — огледа всички с победоносен поглед Вовата.

Джина угоднически му закима с глава — един вид, наистина, добре ги нареди, аз нямаше да мога да се справя така. Демек, точно навреме наминахте с Ник.

— Хич не ми харесва тая работа — каза Никита.

— Много ясно, че не ти харесва — с делови вид му кимна Вовата. — Нали самите ние искахме да му налетим на Чугунов. А пък той взе, че ни изпревари и ни прати свои хора. Много нагъл е станал този тип, тръгнал да завладява нашите територии. Искал кръчмата… Абе що не духа супата!

— Изгоря със срещата миналия път той — каза Никита. — Направи голяма издънка. Предаде ни на ченгетата. Никой не може да ни търси сметка сега за това, че няма да се явим за изясняване на отношенията.

— Точно така, никой!

— Освен сами да му нарочим среща… Но не сега.

— А кога?

— Трябва да го накажем, хубаво да го накажем, да го вкараме в калта до ушите. А след това ще благоволим да се срещнем с него, обаче като победители. И ще му поставим ултиматум, ще играе по нашата свирка.

— Трябва да го обмислим.

— Няма за кога да го мислим. Трябва да действаме. Между другото, знам много добре какъв ще е първият ни ход.

Вовата наостри уши. Като че ли предварително беше съгласен с това, което Никита смята да му предложи.

Чугунов гледаше начумерено Кримов и Зъбов.

— Да, изложихте се отвсякъде — заключи той.

— Ние пък какво сме направили — нацупи се Зъбов. — Сам си си виновен за всичко…

— Аз ли? Май нещо не чух добре?

— Добре ме чу — поклати глава Кримов. — Нали Зъбов ти предлагаше да вземем в групировката бивши ченгета, изпечени типове. А не като тия квартални мухльовци, които ти събра.

— Е, здрави кратуни имат, разбира се — продължи вместо него Зъбов. — Яко са се напомпили, но грам мозък нямат. Само се правят на тарикати, ама като се сблъскаха с истински мутри, и замалко не зацапаха гащите от страх.

— Другия път ще те изпратя с тях — каза Чугунов и го изгледа злобно.

— Ами прати ме де! И какво, като ме пратиш? Мутрите на Капитана са си опекли работата. Няма да се срещнат с нас. Нали ги предадохме на ченгетата. А при тях всичко става по неписаните им закони.

— Абе ти ли ще ме учиш на тези закони? — озъби му се Чугунов. — Че знаеш ли откога съм в занаята?

Вече си имаше своя групировка. Цяла бригада събра, пехота от петнадесет бойци. Засега са малко, разбира се, но с времето ще си набави повече. Може би беше избързал да ги прати на акция… Но не можа да издържи на изкушението. Под охраната на Капитана и Бичмето се водеха сума ти изгодни доходни обекти. Сред тях бяха някои банки, складове на едро, супермаркети и т.н. Общо взето, имаше с какво да се облажи. А нямаше кой да отстоява обектите, почти цялата групировка беше на топло. И колкото и да се стараеха адвокатите да ги измъкнат, нищо не се получаваше. Ченгетата бяха стъпили здраво на врата на черняевските мутри и правеха всичко възможно, само и само да не пускат никого от пандиза.

Щом някъде има келепир, все ще се намери кой да намаже. Рано или късно, все някой щеше да сложи ръка върху частните фирми, които все още са под контрола на черняевската групировка. И защо този някой да не е Чугунов? Разбира се, няма да може да си присвои всичко, но все нещичко ще изкяри.

Той проучи ситуацията и установи, че в организацията на Капитана са останали само дребни риби. Всички повече или по-малко авторитетни момчета бяха хвърлени зад решетките. Именно затова, изпращайки своя бригада при мутрите на Капитана, Чугунов беше сигурен, че ще успее да ги притисне. Но уви… Мутрите му се сблъскаха лице в лице с Вовата, боец от бойната бригада на Витал. Момчето се оказало прекалено отракано. По най-безцеремонен начин разкарал Бобъра с биячите му. Че отгоре на всичко се опитал да им вземе страха, заплашил ги с някакви несъществуващи бойци с автомати. Преметнал ги като зайци.

— С една дума, дойде ми страшна идея — каза Чугунов. — Имам едно старо приятелче, ръководи една от големите столични групировки. Ще си поприказвам с него и ще му подшушна за територията на Капитана. Ще ги помете като ураган, до шушка ще ги обере. Е, и за нас ще остане нещичко — заключи той и погледна тържествуващо Кримов и Зъбов — демек, вижте ме колко съм умен.

Една раздрънкана синя жигула сякаш насила се дотътри до близката колонка на бензиностанцията. От нея слезе съвсем обикновен младеж, който с нищо не се отличаваше от тълпата. Никой не му обърна внимание.

Другото момче също не блестеше с кой знае каква външност и с нищо не привлече вниманието на касиерката, на която плати за двадесет литра бензин.

Момчето, което шофираше, пъхна пистолета за зареждане в резервоара. Броячът на колонката започна бързо да се върти и отсечено отчиташе литрите. Когато резервоарът започна да прелива, пистолетът продължи да работи. Бензинът, който се разплискваше от резервоара, опръска момчето, но той като че ли не го забелязваше, и продължи да разлива горивото. Сякаш беше заспал.

Беше късно вечерта, почти нямаше коли, а обслужващият персонал изобщо не се интересуваше от някаква си там раздрънкана жигула. Виж, ако беше мерцедес, би било друго нещо. Никой не обърна внимание на локвата, образувала се под гумите на жигулата.

Таратайката си тръгна. И само няколко минути след това бензинът се възпламени. Огънят ставаше все по-голям и по-ярък, с всяка минута се разрастваше все повече. Още малко, и пожарът щеше да придобие катастрофални размери.

Персоналът на бензиностанцията реагира бързо и правилно. Извикаха пожарникари, пуснаха в действие и наличните пожарогасители, пясък, вода. Преди пристигането на пожарните коли вече бяха успели да потушат основния източник. Пожарникарите само довършиха започнатото.

Взрив нямаше. Но това си беше жив късмет. Ако се бяха забавили още малко, белята щеше да стане.

На следващата сутрин дежурните в районното управление на милицията получиха обаждане от анонимно лице. Непознатият им съобщи, че в района на бензиностанцията, която принадлежи на фирма „Зареждане — сервис“, е заложено взривно устройство с голяма мощност.

— Някой си прави шегички — реши дежурният, набирайки номера на федералната служба за безопасност.

— Всичко е възможно — кимна помощникът му. — Но вчера на същата бензиностанция е имало пожар.

— Нас пък какво ни интересува? Работата ни е да алармираме.

— Правилно, пък те да му мислят — съгласи се помощникът.

Само след половин час бензиностанцията беше плътно обкръжена от милиция. Специалистите от федералната служба пристъпиха към издирване на взривното устройство. Но така или иначе, не обезвредиха никакво взривно устройство по простата причина, че такова изобщо нямаше.

Не след дълго отново постъпи обаждане, че на същата бензиностанция е заложена мина. Същият сценарий се повтори отново.

На осмото по ред обаждане нямаше никаква ответна реакция от страна на органите на реда. И на милицията, и на федералните им стана ясно, че някакъв злосторник се опитва да парализира работата на бензиностанциите на фирма „Зареждане — сервис“. Те направиха всичко възможно, за да заловят въпросния злосторник, но всичките им усилия бяха напразни. Успяваха само да проследят местата, от които постъпват обажданията. Но нито веднъж не им се усмихна щастието да заловят на място самия телефонен терорист. Или милицията пристигаше прекалено късно, или самият злосторник изчезваше прекалено бързо.

Никой не реагира и на деветото обаждане. А трябваше. На сто метра от бензиностанцията избухна бомба със средна мощност. Нямаше пострадали. Но фактите са си факти — заплахите не бяха напразни и взривът беше осъществен. И вече никой не смееше да игнорира подобни обаждания със заплахи. А такива имаше все по-често и по-често…

— Това е пълна слободия! — избухна Чугунов.

Вече два дни фирмата му търпеше големи загуби. И това беше само началото. Първо имаше пожар, после взрив близо до бензиностанцията. Жертви и големи поражения нямаше, но вече цяла Москва знаеше, че бензиностанциите на фирмата му са зона с повишена опасност. Все по-малко коли спираха за зареждане там. А ако това продължеше така и занапред, то съвсем скоро щеше да фалира…

— Трябва да се направи нещо! — крещеше Чугунов ту на Кримов, ту на Зъбов.

— Първо трябва да разберем кой има пръст в тая работа.

— Че то е ясно като бял ден, че черняевските мутри ми правят мръсно — разярено каза той.

— Трябва да им потърсим сметка — реши Кримов.

— Как? Как, питам те! Като им нарочим среща ли? За да ни покажат среден пръст. Остава ни само едно. Все пак имам едни момчета… Зъбов, решен ли е проблемът с пушкалата?

— Да, получих стоката.

„Стоката“ бяха шест автомата „Калашников“ от калибър седем шестдесет и две. Доста парички бяха хвърлени за тях. Но без такова оръжие бяха за никъде. Не можеха да използват законните си пистолети, защото бяха регистрирани в МВР и им беше направена стандартната балистична експертиза.

Трета глава

— Страх ли те е? Ама честно!

— Ами, честно казано, да. Но не много.

— Не се бой. Елементарно е. Нахлуваш в кафенето, вземаш обекта на мушка, автоматът ти е зареден, натискаш спусъка и това е.

— На тебе ти е лесно, нали си бил в Афганистан.

— Вярно е, доста народ съм избил. И ти ще се научиш. Виж, най-важното е да не губиш самообладание.

Мъжът, на около тридесет години, изглеждаше съвсем спокоен — жестовете му бяха отмерени, погледът — мъдър. Само че вадеше една след друга цигарите от кутията. Прекалено много пушеше. Веднага се забелязваше, че е много напрегнат.

Другото момче не пушеше. Но си личеше, че се притеснява много повече.

— Май че са те — каза по-възрастният.

От прозореца на колата той видя, как към кафенето се приближи кола. Спря директно пред входа. От нея слязоха някакви типове и с бърза крачка влязоха вътре.

— Те са — кимна утвърдително по-младият. — Хич не са глупави, да знаеш.

— Вярно, не са. Не можеш току-така да ги спипаш някъде на улицата. Така че действаме по плана. Абе не се притеснявай толкова, всичко ще е окей.

Бяха им поръчали ликвидирането на две авторитетни мутри от една противоборстваща групировка. Наемните убийци не се интересуваха особено за какво са прочели присъдата тези двама нещастници. Щом са им платили — по осем хиляди долара на калпак, значи са длъжни да си отработят хонорара.

Казаха им, че няма от какво да се страхуват. Групировката била доста уязвима. Двамата нарочени се движели без охрана. Хранели се сами в кафенето. Не се допускали никакви случайни клиенти — дали защото им пречат, или защото се страхуват, че сред тях може да има някой наемен убиец…

— Да тръгваме!

Убийците слязоха от колата и се насочиха към кафенето. На входа никой не ги спря. На една маса вътре, с гръб към тях, седяха ония двамата.

По-възрастният пръв вдигна автомата и натисна спусъка. Другият също не се изложи. Закъсня само секунда, но отправи дълъг картечен откос по мишените.

Само че онези, кой знае защо, даже нямаха намерение да падат. Целите бяха на решето от куршуми, но сякаш бяха като приковани към столовете. И неизвестно защо, не прокървиха. Само се разлетяха навсякъде парчета от стара жълта вата… Ами че това не са хора! Това са кукли!

Убиецът тъкмо започна да разбира каква е работата, когато в гърба му, между лопатките, се опря нещо твърдо. Явно дуло на пистолет. Той неволно изпусна оръжието. Заглъхна и автоматът на партньора му.

— Заснех го! — чу той над ухото си нечий подигравателен бас.

В помещението бавно, като зомбита, влязоха неколцина бабаити. Единият държеше видеокамера. Излиза, че всичко е заснето.

— Анатолий Михайлович! Има колет за вас.

Интеркомът изкривяваше гласа на секретарката, но предаваше точно и най-малките нюанси на интонацията й. Усещаше се, че Зиночка е силно разтревожена от нещо.

— Къде е? — Вълнението й се предаде на Чугунов.

— При мен е.

— Нали не си го отваряла?

— Не съм.

— Разкарай го някъде. Махни го!

— Къде?

— Изхвърли го през прозореца!

Секретарката направи каквото й беше наредено — изхвърли пакета през прозореца. А не след дълго с него се заеха експертите. Изсипаха всичко от него и го сложиха на масата пред Чугунов.

— Какво е това? — попита той, посочвайки някакъв окървавен парцал в найлоново пликче.

— Това са уши — отговори му Зъбов.

— Какви уши?

— Човешки.

— Чии са?

— Засега не е известно. Може тази касета да внесе малко яснота по въпроса.

Видеокасетата даде обяснение на всичко.

На нея се виждаше много ясно как двамата убийци бързо нахлуват в кафенето, бързо и ловко насочват автоматите и веднага ги пускат в действие. Само че изпразват пълнителите не по Вовата и Никита, а виждат сметката на някакви кукли.

— Всичко е ясно — блед като платно промърмори Чугунов. — Това са техните уши.

— Мислиш ли, че са ги убили? — попита го Зъбов.

— Много е вероятно. Така или иначе, тези говеда пак ни изиграха.

— Не трябва да подценяваш противниците си.

— Да, не са за подценяване. Сече им пипето. Но нищо, знам какво ще направим.

Чугунов също не беше вчерашен. Имаше резервен план.

Тежкарският джип „Мицубиши Паджеро“ рязко заби спирачки пред някакъв пететажен блок. От него изскочиха четири момчета с квадратни глави, мрачни погледи, подстригани тип „канадска ливада“. Бабичката пред входа чак се прекръсти, когато минаха покрай нея.

Те влязоха в блока и се качиха на петия етаж. Позвъниха на мръсна олющена врата.

— Кой е? — чу се женски глас отвътре.

— Изпраща ни Никита… Помоли да ви предадем…

— Да, да, идвам, минутка само.

Водачът на канадските ливади изгледа подчинените си с тържествуващ поглед. Ето, демек, колко лесно ги надхитрих балъците.

Една след друга изщракаха бравите на вратата. Тя леко се открехна, но не се отвори докрай. Жената май изчезна някъде. Може да е отишла в кухнята, да изпържи малко палачинки за скъпите гости?

— Давай! — изграчи водачът на канадските ливади и помете вратата на пътя си.

Задачата му бе да се изсипе с цялата си група при родителите на някой си Никита. Да ги хванат, да ги завържат и да ги отвлекат. А освен това нямало да е лошо да забършат носа на сополанкото, който тича след тях като детегледачка.

Той влетя като хала в апартамента, но успя да направи само няколко крачки и замръзна на място. Директно срещу него бяха насочени дулата на няколко пушкала едновременно — няколко пистолета и един автомат, и го гледаха доволните физиономии на няколко печени момчета. Един, двама, трима, четирима, петима… Останалите канадски ливади зад гърба му също замръзнаха на място.

— Е, к’во, изроди, гипсирахте ли се? Изцапахте ли гащите от страх? — чу се гръмовит смях. — Я бързо всички на земята, помияри такива!

Дулото на пистолета се опря директно в челото на водача на канадските ливади. Той облещи очи от страх и се строполи на земята като чувал с картофи — един мощен удар по врата го парализира, усети как губи съзнание и с тътен в ушите пропада в черна спираловидна дупка.

— Какво, още четирима ли загубихме? — Чугунов беше извън себе си от ярост. — Че аз и вас, говеда такива, ще ви затрия сам накрая!

Щеше да изяде с парцалите помощниците си Кримов и Зъбов.

— Слушай, бе — не издържа Кримов, — не ти ли се струва, че прекалено много си позволяваш? Ние да не сме ти някакви помияри, че да ни крещиш така? Какво си зинал с тая уста?

Чугунов разбра, че наистина е прекалил, и реши да отстъпи.

— Добре де, вземам си думите назад.

Да ги вземат дяволите тези магарета! И Кримов, и Зъбов, и двамата се правят на много важни, ама хабер си нямат от престъпния занаят, а надницата им направо космическа. Трябва да ги смени. Но с кого? Само за последните два дни той загуби шестима бойци.

— Какво ще правим?

— Ами ти нали си най-умният, ти кажи — злорадо му се усмихна Зъбов.

— Абе то, знам аз какво трябва да се направи — изгледа го злобно Чугунов. — И ще го направя, бъдете спокойни. Вървете и добре си помислете как да спипате тези говеда Вовата и Никита.

— Добре, ще си помислим — кимна му Кримов.

В очите му се четеше пълна апатия към всичко. Чугунов беше сто процента сигурен, че изобщо няма да мисли за някакви си там Вовата и Никита. На Зъбов също му беше все тая. Край, за нищо не ставаха вече момчетата. Сдадоха багажа. Трябва да се отърве от тях.

Кримов и Зъбов излязоха от кабинета. Чугунов остана сам. Набра един номер, който бе научил тази сутрин.

Беше на Сергей Иванович Курилов — голям бос, притежаващ една от най-силните столични групировки, по прякор Гърлето. Той беше бивш подчинен на някога авторитетната мутра по прякор Чугуна. Но сега самият Чугунов беше готов да стане слуга на този голям мафиот, стига само да се отърве от опасните атаки на изродите на Капитана.

И дума не можеше да става, че ще се справи със собствени сили с Вовата и Никита. Големи тарикати излязоха. Направиха на две стотинки стария рекетьор. Но нищо, ще ги научи той тях…

Пристигнаха с две коли до сградата, в която се намираше офисът на Чугунов. Никита слезе пръв от колата, след него тръгнаха и останалите.

Досега всичко му вървеше по вода. Първо съсипа бизнеса на Чугунов, с което предизвика ответния му удар. Но всичко беше много добре пресметнато и двамата убийци-аматьори се хванаха в капана. Отрязаха им по едно ухо — за сплашване на тартора им. Жестоко е, но е по-добре, отколкото да ги убият.

Никита предвиди и по-нататъшните ходове на Чугунов. И още четири мутри бяха пребити в апартамента му. Дошли нашите да отвлекат родителите му, да ги откарат кой знае къде. Чугунов, мръсникът, знаеше много добре къде е слабото му място и реши да му нанесе удар точно там. Само че нанесе удар на самия себе си.

Докараха Чугунов до пълно отчаяние. Оставаше само да го довършат. Точно затова към офиса му сега се набираха единадесетте бабаити с нагли физиономии и убийствени погледи. Най-отпред вървяха Никита и Вовата, след тях Джина с неговите биячи, а Артьом беше ариергард.

Между другото, не се наложи да вземат страха на когото и да било. На входа на офиса трябваше да се преборят само с двама бабанки. Всичко стана набързичко, по грубия начин и без много шум.

И отново се изправиха пред добре познатата им врата, и отново видяха същите онези двама охранители в приемната. Никита вече знаеше, че тези двамата не са просто някакви пазачи, нито са телохранители, а са дясната ръка на Чугунов.

Първите му помощници имаха доста изморен вид. Сякаш някой ги беше изтезавал часове наред. Пиеха кафе, а секретарката припкаше около тях.

— О! Пак ли вие! — избоботи недоволно Вовата.

Той пак беше готов да им се нахвърли, но те даже не помръднаха от местата си. Нямаха никакво желание да се съпротивляват. Никита видя в очите им мрачно отчаяние и примирение със съдбата. А съдбата им явно не беше лека…

Джина с биячите си се насочи към тях. Щрак-щрак — и двамата бяха закопчани с белезници и наредени един до друг на пода. Никита и Вовата влязоха в кабинета.

Чугунов стоеше до бюрото си. Тъкмо приключваше разговора си по телефона и се стъписа, забелязвайки опасните гости.

— К’во, тъпако, изненадахме ли те? — сопна му се Вовата.

— Вие?! — направи кисела физиономия Чугунов, сякаш току-що беше изял цял лимон.

— К’во, не можеш да повярваш на очите си ли? Ей сега ще повярваш!

Вовата рязко скочи към него и яката го центрира в десетката. А юмрукът му беше доста здрав. Чугунов залитна назад и полетя към стената.

— Е, к’во, повярва ли сега? — наду се Вовата.

— Повярвах! — плахо кимна Чугунов.

Никита внимателно следеше всяко негово движение, беше облечен с двуреден костюм. Току-виж, има раменен кобур е пистолет. Но не, нямаше нищо. Чист беше чичката. Никита лично се убеди в това.

Те също не бяха въоръжени. Точно сега не трябваше да носят оръжие. Беше прекалено опасно. Ами ако отнякъде се появят ченгета?

— Май експериментът ти не беше успешен, нали? — подигравателно попита Вовата.

— Какъв експеримент?

— Нали уж се беше обкръжил отвсякъде с мутри. Ама къде си тръгнал бе, балък, да ни се ежиш на нас!

Чугунов потиснато мълчеше. А и какво можеше да каже в своя защита? Нали загуби играта по всички показатели.

— Накратко, сега боят няма да ти се размине. Ще те заболи, може и ритници в корема да получиш! — предупреди го Вовата и така го прониза с железния си поглед, че онзи чак се препоти от страх. — А може би не трябва да го правя?

— Не трябва — изхленчи Чугунов.

— Може би трябва направо да ти видя сметката!

— Недей така бе, човек… — съвсем се сви онзи.

— Искаш да живееш значи… Добре де, ще ти дадем още един шанс.

— Какво трябва да направя? — Чугунов разбра, че не се шегуват и никой няма намерение да се пазари с него.

— Да ми върнеш апартамента — намеси се Никита.

Личните му интереси бяха над интересите на групировката. И той не криеше това от никого.

— Че това е лесна работа — сякаш с облекчение въздъхна Чугунов. — Можеш направо сега да се нанесеш.

— А документите?

Никита имаше предвид фалшификатите. Тъй като с оригинални Чугунов нямаше как да се сдобие.

— Абе нямам никакви документи… Нищо не успях да направя…

— Ами чудесно тогава. Да продължим нататък. Още сега ще отидеш в районното и ще оттеглиш показанията си. Не обвиняваш за нищо Витал, ясно ли е?

— Да, да, разбира се… Ще направя всичко както трябва…

— А за да не решиш да ни преметнеш, ще вземем с нас дружките ти. Този Кримов и… как беше другият… А, да, Зъбов. Те ще останат заложници. Ако не направиш това, което трябва, ще им теглим ножа.

Вовата говореше доста убедително. Чугунов го слушаше с голямо внимание. Като че ли всичко му беше ясно.

Чугунов гледаше втренчено в една точка на стената. Никога досега не беше претърпявал подобен разгром.

Тези мръсници на практика съсипаха бизнеса му. Като на шега вкараха в малкия си джоб мутрите му, а сега на всичко отгоре му взеха и Кримов, и Зъбов…

Но да не си въобразяват, че ще успеят така лесно да го пречупят!

Няма да промени показанията си. За нищо на света!

Вече се бе свързал по телефона с Гърлето. Накратко, описа му с намеци ситуацията. Вечерта щяха да се срещнат в един ресторант. Ще си поприказват, ще си спомнят за хубавото старо време, а след това ще обсъдят този въпрос.

В най-близко бъдеще черняевските мутри ще си имат много проблеми. Хич няма да им е до Чугунов.

А Кримов и Зъбов? Че то и без това трябваше да се отърве от тях.

„Ето, виждаш ли, че няма нищо страшно, само рокличката поизмачка малко…“

Вовата беше в прекрасно настроение. Той издекламира фрагмент от едно игриво цинично стихче с широка усмивка на сияещото си от задоволство лице. Никита имаше чувството, че всеки момент бузите му ще се пръснат от смях.

— Кого имаш предвид? Нас или Чугунов? — попита Никита. — Лично на мен нищо не ми се е късало и не ми се е мачкало.

— А и не си се страхувал от нищо — закима му одобрително Вовата. — Ник, ти, верно, си умно копеле. Направо му разказахме играта на Чугунов, а?

— Още не сме.

— Абе ще си промени показанията той.

— Може би. А може и да не го направи.

Имаше нещо съмнително в поведението на Чугунов. Уж се съгласи с предложението им, но като че ли имаше нещо съвсем друго наум. За какво ли мислеше? Каква ли подла мисъл се беше зародила в главата му? Този изрод явно е намислил нещо.

Преди да даде отговор, Гърлето много съсредоточено се вгледа в Чугунов, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Значи, казваш, Капитана и Бичмето яко са го загазили.

— Да, доста — кимна му утвърдително Чугунов. — Смело можем да жънем техните ниви.

— Абе то не е проблем да налетим на сирачетата… Но Капитана и Бичмето имат здрави връзки с мафиотите от старата гвардия. Те спазват законите на мафията. И нашите момчета ги спазват. Въпреки че… Въпреки че всичко това е отживелица вече. Слушай, а теб защо никой не те подкрепи? — неочаквано попита Гърлето.

— В смисъл?

— Ами, казват, че си си имал гръб. Бил си към стария бос Челентано.

— Аа, ти за това ли говориш! — Чугунов с голямо усилие си придаде равнодушен вид. — Ами него никакъв го няма. Изчезна някъде този Челентано.

— Абе чух аз… А къде е изчезнал? — Гърлето се опита да надникне в душата на Чугунов с проницателния си поглед.

— Че аз откъде да знам? — започна да се върти неспокойно в креслото Чугунов.

— А кой знае тогава?

— Ти пък намери кого да питаш…

— А аз си мислех, че ти знаеш. — Гърлето вече го въртеше на шиш.

Възможно ли е да го подозира в нещо? На челото на Чугунов избиха капчици пот.

— Нещо май се поизпоти, шефе — подигравателно му се усмихна Гърлето. — Притесни се. С една дума, в криминалните среди се носи слух, че май ти си очистил Челентано.

Гърлето много внимателно проследи реакцията на Чугунов и изглежда, прочете нещо в очите му.

— Абе какви са тия глупости?

— Добре де, не се впрягай — снизходително махна с ръка Гърлето. — Твоят Челентано не беше кой знае какво, средна работа. Въпреки че, ако старата гвардия разбере, ще ти теглят ножа.

— Какво да разбере? — Чугунов не можеше да се владее вече. Целият пребледня.

— Че ти си го пречукал.

— Не съм аз.

— Е, хайде сега, не си — ехидно му се усмихна Гърлето. — С една дума, аз не съм ти Челентано. И без личните си бодигардове не мърдам никъде. При мен тия не минават.

— За какво говориш, братле?

— Затваряй си устата и не прекъсвай по-големите босове! Няма какво да ми се правиш на голям тарикат! Свърши се с твоя тарикатлък. Още тогава се свърши, когато предаде групировката ни. Разбра ли за какво говоря?

Нима Гърлето му намеква, че той е предал на ченгетата рекетьорската групировка, чийто член сам беше някога? Но това е нелепо!

— Е, това вече е пълна лъжа! — извика той.

— Лъжа, казваш… Това било лъжа. Така да бъде. А виж, за Челентано е истина, така ли?

Чугунов блокира напълно. Нямаше сили да каже каквото и да е. Просто гледаше обречено Гърлето.

— До ушите си загазил в калта, шефе — продължи надменно Гърлето. — Но нищо, имаш шанс. С една дума, вече си имаш гръб.

На Чугунов направо му се зави свят. Бе се срещнал с Гърлето, за да му даде зелена светлина за териториите на Капитана и Бичмето, пък той взе, че извъртя всичко наопаки и притисна самия него към стената. И то здравата го притисна, мръсникът.

— Ти, разбира се, си съгласен.

Чугунов кимна утвърдително. Че къде ще ходи? От всички страни го притиснаха.

— Е, щом е така, ще отблъснем атаката на черняевските мутри. Нали са те рекетирали?

— Така излиза.

— Ами чудесно тогава. Ще те защитим от тях, а после ще нападнем териториите им. Това ще е почти по правилата.

Гърлето наистина имаше намерение да го направи. Само че на Чугунов вече му беше все тая. Беше загубил независимостта си. „Каква я мислехме, каква стана…“

Заложниците бяха откарани извън града, в едно вилно селище. Там се намираше къщата, в чието мазе вече имаше шестима пленници, двама от тях с по едно ухо.

— Почивайте си, момчета! — с подигравка им каза Вова.

— А нещо за плюскане ще има ли? — попита единият.

— Ще минете и без това. Ще пукнете от глад, ако вашият бос не удържи на думата си. Хайде, Ник! Ще изпуснем Челентано!

Вовата нямаше търпение да седне пред телевизора. Той обожаваше италианските комедии и се превиваше от смях на истинския Челентано.

Никита нямаше нищо против да му прави компания. Но преди да излезе от мазето, той забеляза, как изразът на заложника Зъбов изведнъж се промени при споменаването на името Челентано.

Къщата някога е била собственост на някакъв бизнесмен. Черняевските мутри му я приватизирали, защото имал дългове. Страхотно гнезденце. На Никита и Вовата никак не им се искаше да си тръгват и именно поради това останаха да пренощуват.

Телевизорът беше в просторния хол с камина. Вовата подложи под краката си каса бира, настани се удобно в мекото кресло и включи телевизора с дистанционното. Филмът трябваше да започне всеки момент…

Никита също гледаше телевизора, само че движещите се фигури на екрана изобщо не го вълнуваха. В съзнанието му като на лента се въртяха съвсем други кадри.

Първо си спомни изплашената физиономия на Вовата, когато неочаквано се бе появил в селото. Че даже бе хукнал да бяга от него. Мислеше, че смъртта е дошла да го прибере. Имаше защо да се страхува.

А след това в съзнанието му изникна образът на Чугунов. Никита много добре беше запомнил страха в очите на бизнесмена, когато петорката им начело с Витал отиде да го притисне за апартамента. „Нищо не знам… Никого не съм убивал…“ Това бяха първите му думи. Даже се зарадва, когато разбра истинската причина за посещението им. Значи той също се страхуваше от нещо.

Ами Зъбов? Защо се изплаши, когато Вовата спомена името на Челентано?

„В главните роли Андриано Челентано“ — чу се от телевизора.

Филмът започна. Но това беше само някакъв филм. Виж, животът, той е къде-къде по-интересен от каквито и да било филми. Животът… И в него си има челентановци… Чакай малко! Челентано!

Нали Чугунов имаше някакъв покровител от старите мафиоти. И прякорът му беше Челентано…

— Вова, не ти ли се струва странно, че на Чугунов никой не му покриваше гърба? — Кашата от мисли в главата на Никита започна да се подрежда в логична последователност.

— Кога? Къде? Какво? Колко? — попита Вовата разсеяно, докато сладко хрупаше чипс.

Беше ударил доста бирички, но все още разсъждаваше трезво.

— Налетяхме му на Чугунов. Нали така?

— Е?…

— Нали насъска тъпаците си срещу нас?

— Така беше.

— Ами къде беше неговият Челентано тогава? Помниш ли, че и Витал го пита същото?

— Ами да…

— Чугунов каза, че Челентано се е запилял някъде.

— Ъхъ…

— И все още не се е появил. Чугунов ни налетя и отблъсна атаката ни със собствени сили.

— А ето го и Челентано — посочи телевизора Вовата. — Направо да умреш от смях.

— Вярно, да умреш от смях. От думата умирам. Няма го стария мафиот, мъртъв е. Сега разбирам вече защо тогава Чугунов се изплаши толкова. Той е мислел, че сме дошли да му търсим сметка за Челентано. Той го е очистил. А и този Зъбов… Много се притесни, когато спомена за Челентано. Слушай, братле, я изключвай телевизора. Днес ще гледаш друг филм. Няма да е комедия, но пак ще е интересно.

— Какво?

— Трябва да накараме Зъбов да се разприказва.

— За какво?

Вовата така и нищо не разбра. Затова на Никита му се наложи да му обясни всичко отначало. След това разяснение Вовата нямаше друг избор, освен да включи видеото на запис. Прекалено голям мерак имаше да гледа филма. Ако не сега, поне по-късно.

Двамата с Никита слязоха в мазето и замъкнаха Зъбов в хола. Вовата се зае да пали камината.

— Камината дърпа добре — без да гледа към заложника, занарежда той. — Дървата са сухи. Мисля, че за няколко часа целият ще изгори.

— Абе няма нужда целият — делово отговори Никита. — Трябва да му отсечем едната ръка, после другата. Краката също няма да е лошо да му кръцнем. После и главата отделно ще я хвърлим в огъня. На части ще изгори по-бързо.

— Тогава първо ще му резна долната глава — изкиска се Вовата.

— Да вземем да го гръмнем по-добре?

Никита носеше оръжие. И той, и Вовата бяха въоръжени със страхотни автоматични пистолети от системата „Колт“. А собственият му арсенал, състоящ се от пистолет „Глок-17“ и два ТТ, все още беше скрит на сигурно и никому неизвестно място.

— Имаш добри идеи, братле! — зарадва се Вовата.

Той светкавично извади пищова от кобура на кръста си и го насочи към слабините на заложника.

— Какво правиш! — ужасен викна с пресипнал глас Зъбов.

— Ще те разделя на части! Първо ще ти прострелям долната глава. След това единия пръст, после другия.

— Недейте така!

— А как?

— Какво съм ви направил?

— На нас ли? На нас нищо. Очистил си един човек.

Вовата взе Зъбов на мушка не само в прекия, но и в преносния смисъл.

— Какъв човек?

— Един бос от старата гвардия.

— Какъв бос?

— А, ти не знаеш, така ли? — каза Вовата, приближавайки се заплашително към пленника.

— Не — побърза да отрече Зъбов.

Той все още не знаеше, че го наблюдава зоркото око на една видеокамера. Снимаше един от биячите на Джина. И разговорът, разбира се, също се записваше на касетата.

— Обаче аз имам един много сигурен източник. Та така, мухъл, според този източник ти си гръмнал грузинския бос по прякор Челентано. А след това си го изгорил в камина.

— Не е така.

— Какво не е така?

— Не съм го изгарял!

— А какво направи с него тогава?

— Не съм го изгарял — промърмори Зъбов, замислено гледайки в една точка.

Явно се огъна.

— Питам те — какво направи с него?

— Закопаха го.

— Точно така. Първо сте го изгорили, а после сте закопали праха му.

— Абе не сме го горили, ти казвам…

— Жив ли го закопахте? — ококори се от ужас Вовата.

— Абе не, мъртъв беше вече.

— Ти ли го пречука?

— И аз участвах. Но за всичко е виновен Чугунов.

— Виж, за това моят източник нищо не каза — продължи да го притиска Вовата. — Разбрах, че без Чугунов си го убил.

— Всичко е заради Чугунов! — изпадна в истерия заложникът. — Той обиди боса, нарече го „лукова глава“. Онзи му скочи с нож, не успя да го докопа. Първо Кримов го удари, а след това и аз… Счупих му врата. И всичко заради Чугунов.

— Ти поне загряваш ли, че за това ще ти видят сметката? — попита Вовата.

Но Зъбов сякаш не го чуваше. Загледан в една точка, той повтаряше едно и също като навит на пружина.

— За всичко е виновен Чугунов… Чугунов е виновен… Чугунов…

— Абе млъкни бе, нещастник! — ритна го с крак Вовата.

— Млъквам!

Зъбов като че ли дойде на себе си и го погледна измъчено.

— Къде закопахте Челентано? Хайде, да вървим, ще ни покажеш.

— Ще ви покажа — закима Зъбов.

Така Никита и Вовата спечелиха най-силния си коз срещу Чугунов.

През нощта вече стояха пред гроба на Челентано. Зъбов и Кримов разкопаваха, а Вовата и Никита си пийваха биричка на чист въздух. Джина и биячите му също присъстваха на събитието, но в качеството на телохранители. Авторитетът на Никита и Вовата порасна неимоверно в очите на Джина. Нали той вече не е господин Никой в организацията. Беше го посочил като свой заместник лично самият Капитана. Дори и да е изпуснал инициативата от свои ръце, дори и да са я поели Никита и Вовата, все пак той продължаваше да играе главната роля — носеше отговорност за общата каса.

Витя Зимовка по прякор Евреина никога не бе съжалявал, че е станал мутра.

Само по филмите изкарват мутрите такива, че не правят нищо друго, освен да ходят на срещи за разчистване на сметки и да се стрелят за няма нищо. Разбира се, и това го има. Въпреки че самият Евреина нито веднъж не беше присъствал на подобни сблъсъци. Работата му не беше кой знае какво, но беше много отговорна.

Заедно с Коня по цели дни киснеха в един много уютен кабинет в офиса на банка „Изток-Империал“. И всичко бе както си му е редът — пийват си кафенце от най-хубавите сортове, страхотна безалкохолна биричка, през зимата е уютно топло, през лятото приятно прохладно. А пред тях — цял ред монитори. Седят си спокойно, лапат мухите и от време на време поглеждат към входа, а и за залите и приемната не трябваше да забравят. Всичко трябваше да е тип–топ. Ами че то и без това всичко си беше на шест. Службата за сигурност в банката не беше лоша, охранителите не си клатеха краката, всичко при тях беше изрядно. А Евреина и Коня бяха там за всеки случай, ако евентуално някоя друга групировка им връхлети внезапно и мутрите и се опитат да нахлуят директно в кабинета на директора. Точно тогава те трябваше да преградят пътя им с гърди, да поемат удара върху себе си. Имаше два варианта — или да умрат в престрелка, или да уредят среща за изясняване на отношенията.

Случвало се бе вече да им налитат мутри от чужди групировки. Но не бяха стреляли по Евреина и Коня, а просто чрез тях нарочваха среща с по-големите босове и си тръгваха по живо по здраво. А на самите разпри вече отиваха бойните бригади. Евреина и Коня нямаха работа там. Че нали можеха само да показват бицепси. Е, ако са в настроение, можеха и да размажат нечия физиономия, но иначе за нещо по-опасно не ги търси.

Затова пък пред момичетата се правеха на големи гангстери. Перчеха се, че са от черняевските мутри…

Но напоследък Евреина се беше понаплашил. Нямаше го Капитана. Нямаше го Бичмето. Нямаше ги съветниците им, всички авторитетни мутри бяха окошарени. Че даже и биячите на партиди ги хвърлиха в следствения изолатор. Останаха шепа хора. Групировката загуби силата си, всеки момент можеше някой да им налети. И то доста грубо да им налети. Евреина ще им нарочи среща, това не е проблем. Проблемът бе в това, че ще се наложи и той да участва в сблъсъка между групировките. Хора няма. Ето, Коня го прехвърлиха на друг обект. Един вид, Евреин, оправяй се сам… А сам не му се искаше…

Евреина седеше в стаичката си и гледаше екраните на мониторите. Не обърна особено внимание на четиримата новодошли посетители — един мъж на години, а с него някакви трима, като че ли телохранители. Всички имаха доста респектиращ вид, бяха изтупани от главата до петите. Носеха скъпи костюми, имаха предразполагаща външност. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш е дошъл някакъв голям бизнесмен с охраната си, за да тегли кредит.

Евреина усети, че има нещо гнило, когато четворката се насочи директно към кабинета на директора. Прекалено свойски се държаха.

Той веднага скочи от стола, излетя в коридора, като стрела влезе в приеманата. Секретарката с външност на фотомодел поливаше цветята, той направо я помете като ураган и я блъсна силно отзад. И без това късата й поличка се вдигна още по-нагоре.

— Ох, Витенка! — фамилиарно му се усмихна тя. — Бъди по-внимателен. Знаеш, че съм без бельо…

По принцип Зоечка си беше момиче на място. Просто обичаше да го кара да се чувства неловко. Знаеше много добре, че той винаги я е желал. И затова се гавреше с него, без изобщо да се притеснява. Евреина не можеше да я пипне и с пръст. Нали Капитана ще му отреже главата, ако, не дай си боже, директорът се оплаче от него.

Само че днес Евреина не се смути. Капитана нали го няма, далече е той.

— Това е добре, че си без гащи — избърбори той. — Сега ще те оправят.

— Къде е баш шефът тук? — грубо попита лидерът на новодошлите и бегло погледна Евреина, сякаш е част от декорацията.

— Иля Алексеевич замина — учтиво отговори Зоечка.

Тя още не знаеше за какво става дума.

— Сега ще видим дали е заминал.

Мъжът протегна ръка към позлатената дръжка на масивната врата.

— Стой! — смело викна с басовия си глас Евреина.

Но онзи не обърна никакво внимание на заплашителния му вик и отвори вратата.

Евреина в никакъв случай не трябваше да допуска този бандит да влиза направо при директора. Ако искаха да му предложат закрила, с това предложение можеха да се обърнат само към него, към Евреина. Не беше редно да притесняват с пазарлъците си самия директор. Все пак той цакаше доста на Капитана за охрана. Затова трябваше да го предпазват от каквито и да било неприятности.

Секретарката им каза, че Иля Алексеевич е заминал някъде, но може и да е излъгала. Затова Евреина саможертвено се нахвърли върху водача им, като Александър Матросов върху оръдието на немците18.

И светкавично попадна под обстрел, но не от куршуми, а от тежки юмруци. Удряха го не в гърдите, а в гърба.

Налагайки го с юмруци, бабаитите го повалиха на земята и започнаха да го ритат където им падне. Шефът им в това време влезе в кабинета, но там нямаше никого.

— Стига толкова! — каза той на телохранителите или биячите си.

Те веднага оставиха Евреина на мира. Добре че спряха навреме. Иначе щяха да му счупят главата и да направят мозъка му на пихтия.

Евреина бавно се надигна, олюля се леко, но се задържа на крака.

— Кой си ти? — попита го главният.

— Аз им пазя гърба! — гордо заяви Евреина.

— Слаб ти е нещо гърбът.

— Дай да си нарочим среща, там ще се разберем.

— С кого? — изкриви устни в презрителна усмивка мутрагенът. — С теб ли?

— Защо с мен, ще дойдат нашите момчета. Верно, Капитана и Бичмето ги няма… Но нищо, и без тях ще си поговорим.

— Добре, да се срещнем. Само че си носете и ковчезите.

— И лопатите — изкиска се един от придружаващите го.

— Можете да си поръчате веднага и погребалния марш.

Водачът им определи мястото и часа на срещата.

— Предай на шефовете си, че с тях ще говори самият Алексей Иванович.

— Не съм го чувал.

— В нашите среди го наричат Гърлето. Няма да определям броя на хората, които трябва да дойдат от всяка страна. Нека босът ти изпрати толкова, колкото може. Едва ли ще намери повече от десетина човека.

— Ще видим — прецеди през зъби Евреина.

— Слушай бе, Даня, дай да го загробим тоя изрод — каза на шефа си единият бабаит. — Тъкмо утре ще са по-малко.

— Няма нужда. Въпреки че няма да е лошо да го научим да се държи по-учтиво.

Без да замахва, главатарят им изтласка напред малкия си, но тежък като камък юмрук. Ударът в челюстта повали Евреина на земята.

Когато се надигна от пода, тежкарят и свитата му вече се бяха изпарили.

Никита се събуди по обяд. Направи физзарядка, хапна шунка и сирене и се нагласи да ходи при родителите си.

Още вчера ги бе преместил в апартамента, който Чугунов им беше отнел. Сега ги наглеждаше друго момче. Взе Артьом в бригадата. На Вовата взе да му харесва да се прави на голям бос и да командва групировката.

Днес Никита трябваше да научи дали Чугунов е оттеглил жалбата си от полицията, дали се е отрекъл от показанията си. Ако не го е направил, в ход трябваше да влезе една забранена хватка.

Тъкмо се беше облякъл и мислеше да тръгва, когато някой позвъни. Беше Вовата.

— Накратко, загазихме! — още на вратата каза той.

После се насочи към кухнята, отвори хладилника, извади една незапочната бутилка водка и пъшкайки нетърпеливо, махна капачката. Постоянно беше подпийнал. Никита беше забравил кога за последно го е виждал в трезво състояние.

— Ще удариш ли едно? — колкото да спази протокола попита Вовата.

— Ами не, нещо не ми се пие.

— Аз пък ще ударя. И ти ще удариш, като разбереш.

— Какво да разбера?

— Налетяха ни. Яката ни налетяха.

— Кой?

— Гърлето.

— Кой пък е този? — равнодушно попита Никита.

Беше му някак все тая кой е нападнал териториите на черняевската групировка.

Той вече си бе уредил нещата — бе си върнал апартамента. И почти бе успял да разреши един проблем, възникнал между другото. Чугунов задължително ще се огъне и ще промени показанията си. А другото малко го интересуваше. В пламъци да изгорят дано тези черняевски мутри.

— Вече проучих нещата. Гърлето е от една силна групировка. Ама много силна… И свири първа цигулка в нея. Накратко, нарочиха ни среща. Извън града, на едно затънтено място. Гърлето ще изпрати всичките си сили срещу нас и трябва да се мобилизираме максимално. Един вид, да видим сега кой кого. Много сериозно ни е взел на мушка. Казал да си поръчаме погребалния марш.

— И колко човека може да ни прати?

— Според мен около стотина момчета без никакви проблеми.

— Ами че ние нямаме толкова хора.

— Ами точно в това е проблемът. Накратко, нямам никаква идея какво ще правим.

— Аз пък откъде да знам.

— На тебе какво, май ти е все тая? — усети нагласата му Вовата.

— Е, не ми е все тая. Но не ме вълнува особено. Аз си уредих нещата. Ти също. Никой не може да ни упрекне за нищо.

— Абе ти луд ли си! — побесня Вовата. — Капитана и Бичмето скоро ще излязат и ще ми натрият сол на главата, един вид, какво си правил, защо не си отбил атаката! И какво ще им отговоря?

— Чакай малко, Вова, нещо не мога да те разбера май — учудено го погледна Никита. — Да не би Капитана да те е оставил за свой заместник?

— Ами не, но…

— Ами точно така, има едно „но“. Той е оставил Джина. Ами нека Джина да си му мисли и да си отбива атаката.

— Абе Джина е гола вода…

— Това си е лично негов проблем.

— Не, брато, това са наши проблеми! — избухна Вовата. — Ние носим отговорност за групировката.

— Ама ти сериозно ли говориш? На мен лично не ми дреме на шапката.

— Братле, недей да говориш така!

— Но говоря.

— Ти изобщо не познаваш Капитана! Ще ни изяде с парцалите, ако не отбием нападението.

— Не съм длъжен да го правя! — отсече Никита.

Вовата искаше да каже нещо много гадно и грубо по негов адрес, но се спря. Умълча се за кратко, замисли се за нещо.

— Ник! Кажи ми сега честно, някога отказвал ли съм ти услуга? — започна той.

Вътрешно кипеше от злоба, но външно беше съвсем спокоен.

— Не, не си.

— И ти не трябва да ми отказваш. Виждам, че на теб ти е все тая. Обаче на мен не ми е все едно. Трябва да залича издънката си. Да съм на чисто. С една дума, длъжен съм да отбия това нападение.

— И какво искаш от мен?

— Ти си умно момче, неведнъж съм ти го казвал. Трябва да измислиш нещо.

— Какво по-точно?

— Трябва да съберем армия. Трябват ми яки момчета с пушкала. И колкото повече, толкова по-добре.

— Че откъде да ти ги взема.

— Ами измисли нещо.

— По принцип, има един вариант…

— Е, казвай де! — зарадва се Вовата.

— Трябва да съберем накуп всички проститутки, които цакат на Капитана за охрана.

— И какво?

— Да ги оправим по веднъж. Вярно, ще се поизпотим малко, но за сметка на това след девет месеца всяка от тях ще ни роди по един богатир, а може и по двама. А след около двадесет годинки ще си имаме вече цяла групировка. И ще разбием Гърлето като едното нищо…

— Подиграваш ли ми се? — обиди се Вовата. — Аз ти говоря сериозно, а ти си правиш шегички.

— А какво друго ми остава да правя? Нали не мога да ти народя яки момчета, че и с пушкала отгоре на всичкото.

— Ти, като беше в пандиза, нали се беше сдушил с някакви авторитетни момчета… — Вовата го погледна изпитателно.

— Е, и?

— Имаш ли някакви техни координати?

— Да речем, че имам.

— Трябва да им звъннем, да си чукнем една среща в някоя кръчма. С една дума, трябва да ни помогнат да се измъкнем.

— А, за това не ме търси. Ами че ти самият не се ли имаш с някого? Нямаш ли някакви познати на друго място?

— Ами какво да ти кажа, някак не се получиха нещата.

— Тогава иди при Капитана. Той ще ти подскаже към кого да се обърнеш за помощ. Той има връзки навсякъде.

— Да бе, докато стигна до него…

— Ами тогава си цакай на когото трябва и за секунди ще ти уредят свиждане.

— При всички случаи няма да успея до утре. А освен това трябва сами да се измъкнем от ситуацията. Тогава наистина ще се издигнем в очите на всички.

— И какво, ще станем големи босове, така ли?

— Че какво, лошо ли е?

— Не ми трябва това на мене. И по принцип…

— Какво „по принцип“?

Никита тъкмо искаше да му каже, че слага точка на всичко, че е дотук с мафията. Съсипва Чугунов — и с това приключва. До гуша му бе дошло от бандитската романтика, писна му от нея. Но реши да не го споделя с Вовата. Личи си, че е запалено момчето, готов е света да обърне, само и само да замаже гафа си и да се издигне на по-високо ниво в йерархията. А всъщност Вовата е прав, никога не му беше отказвал услуга.

— Добре де, ще измислим нещо…

— Да тръгваме тогава. Колата ни чака долу.

— А Джина?

— Какво Джина?

— Трябват ни пари. Много пари. Много добре знаеш, че никой няма да ти даде бойците си просто ей така, за чест и слава.

— Абе ще го намеря аз него, на всяка цена ще бъде там.

Но Вовата се кълнеше напразно. Не намери Джина през целия ден. Затова пък на Никита му провървя. Успя да се свърже с Гена Измайловски. След час трябваше да се срещне с него.

— Е, здравей, братле! — Гена едва не го смачка в прегръдките си.

— Отдавна ли си навън?

— Ами около седмица вече.

— Как я кара Краля?

— Нищо ново при Краля. Ченгетата се опитват да му лепнат доста годинки затвор. Обаче той ще се измъкне. Между другото, помоли ме да ти предам много поздрави, ако се видим. Цени те той тебе, много те цени — каза Гена, гледайки Никита с уважение.

— Свърши ли това, за което те помолих? — Време беше да преминат от празните приказки конкретно към въпроса.

— Че ти за какъв ме вземаш? Щом съм обещал нещо, значи ще го направя. Хайде да тръгваме, че босовете те чакат — подкани го Гената, посочвайки му колата си — лъскав джип „Чероки“. Съвсем новичък беше, сякаш току-що изкаран от завода.

— Готин е, нали?

— Никак не е зле — кимна Никита.

— Качвай се, тръгваме.

— Ами аз да дойда с моята… — Посочи беемвето, зад чийто волан седеше Вовата.

— Не е лоша таратайката. Обаче ще отидем с моята. Така трябва.

Никита реши да не спори. Сега не му беше времето да се инати. Седна в джипа и след около пет минути стигнаха до ресторанта, в който ги чакаха.

На една от масите седяха трима здравеняци с кисели физиономии и мързеливо си пийваха биричка. Бяха облечени в съвсем обикновени анцузи, джапанки и бели потници от тези, които се ползват за долно бельо, а на дебелите им вратове висяха златни ланци. Ето, това бяха въпросните големи босове, с които Гената беше обещал да го срещне. Но Никита остана с впечатлението, че са или някакви пълни убитаци, които нямат никакво влияние в мафиотските среди, или момчетата просто са дошли отморят и да пийнат по биричка. Потвърди се второто. Авторитетите се бяха събрали да си починат и да си полафят. Сякаш не бяха в час с проблема на Никита и се съгласиха да го приемат в компанията ей така, между другото.

— Ето — обърна се Гената към единия по име — това е Ник, точно за него ти говорих.

— Ааа… — Здравенякът с кос белег на лявата буза погледна мързеливо Никита. — Е хайде, сядай… — Посочи му едно свободно място на масата.

— Гената каза, че искаш да говориш с нас за някаква важна работа — вяло попита единият, отмествайки поглед встрани.

— Че кой ще се обръща към такива солидни хора като вас за несериозни неща? — каза Никита, кимайки към всички на масата.

Отговорът му им хареса.

— Вярно, изобщо не ни прилича да си губим времето с празни приказки — одобрително каза друг. — Гената каза, че си се застъпил за самия Крал.

— Е, чак пък „застъпил“, прекалено силно казано. Краля е мафиот от старата гвардия и сам можеше да се защити. Само му помогнах малко.

И този отговор се зачете като червена точка в полза на Никита.

— Така е, знам го аз Краля — със самочувствие каза първият авторитет. — На такива хора като него се крепи светът. Господ здраве да му дава. А сега, давай по същество.

Никита реши да не разтяга локуми и стараейки се да не се впуска в излишни подробности, им разказа за проблемите си.

— Ами така стана, че няма кой да отбие нападението — завърши той. — Всичко е върху моите плещи.

— Да, Капитана и Бичмето ги познаваме. Точни момчета са — закимаха съпричастно босовете. — Здравата ги сгащиха ченгетата.

Всички направиха състрадателни физиономии — един вид, и на нас могат да ни стегнат юздите по същия начин.

— Но и Гърлето го познаваме. И с неговите бригадири сме в добри отношения — разпери ръце един от тях. — Нали разбираш, брато, не върви да си разваляме отношенията с тях.

Демек, извинявай, братле, но с нищо не можем да ти помогнем…

— Ами аз имам нещо предвид — хвана се като удавник за сламка Никита.

— Какво искаш да кажеш? — прояви интерес третият бос. — За кинти ли говорим, или за дял в бизнеса?

— За мангизи.

— Щом е за мангизи, добре. Но на нас ни изнася повече да имаме дял в бизнеса.

Никита не беше очаквал подобен обрат на нещата. Той съвсем загуби надежда.

— Не говорите с правилния човек — процеди през зъби той.

— А с кого да говорим?

— С Капитана и Бичмето.

— Ами тогава да изчакаме, докато излязат.

— Когато излязат, вече ще е късно. Добре де, съжалявам за безпокойството! — каза Никита, надигайки се от стола.

С цялото си поведение той им показа, че разговорът е приключил. След като нищо няма да стане, няма смисъл да си губят времето.

— Бързаш ли? — каза най-главният и му посочи стола да се върне на мястото си.

— Ами искам да отскоча при долгопрудненската групировка.

— Мислиш, че те ще ти помогнат?

— Ще видим.

— Я го виж ти… — лошо го погледна главният бос. — Знаеш ли, момче, само с една ръка ще те хвана, а с другата ще те размажа. Абе кой си ти бе? — рязко му кресна той. — Кой си ти, че ще ми устройваш тука разпри между уважавани хора? Ами че ти си господин Никой, същинска гнида!

Никита се притесни. Коремът му се сви от страх. Срещу него бяха насочени няколко смразяващи погледа. Очакваше всеки момент да се появи някой тип с пистолет и да го гръмне на място. Полагайки невероятно усилие, той успя да се овладее и да не показва емоциите си, издържа на убийствените погледи на босовете.

— Честно казано, бих те смачкал от бой, за да не се правиш на голям тарикат. Но смятай, че извади късмет. Казват, че си, един вид, кръщелник на Краля. Иначе си си гнида.

— Верно е, момче, много се изсилваш — кимна другият здравеняк. — По принцип, трябва да ти дадем добър урок. Но от нас да мине, смятай, че ти е провървяло.

Той направи знак на някакъв бияч и онзи веднага се яви пред него с джиесем в ръка. Босът го взе, набра някакъв номер и прилепи телефона към ухото си.

— Ковач, ти ли си? Здрасти, брато! Как си?… Можеш ли да удариш едно рамо?… Ами трябва ми бригадата ти. Е, то се знае, ще получиш каквото трябва. Да, добре… Сега ще дойде едно момче при теб. За всичко ще се разберете.

Другият бос също се обади по телефона и се договори с някого.

— Мисля, че петдесет момчета с пушкала те уреждат — каза главният отегчено и погледна Никита.

— Напълно.

— Слушай тогава…

Само след час Никита вече разговаряше с въпросния бос на мафиотската групировка. Вече знаеше, че Ковача ръководи бригада от тридесет мутри. Самият той и момчетата му не бяха местни, отскоро бяха в Москва. Сега групировката си търсеше място под слънцето. Опитваха се да правят дъмпинг на дребно в охраната на търговските обекти. Но като цяло, засега бяха нещо като пушечно месо — навиваха се да участват в разчистване на сметки между групировките срещу заплащане.

Препоръките на тримата авторитети означаваха много за Ковача. Затова посрещна Никита много приветливо, даже не се опита да демонстрира надмощието си над него.

— Утре, казваш… Колкото повече, толкова по-добре… Хубаво, мога да изпратя двадесет и седем момчета. Само че, нали знаеш, всичко се плаща…

Ковача каза цената си. Никита кимна одобрително. В крайна сметка, не ги наемаше със свои пари.

— Парите предварително — настоя бригадирът.

Точно по този въпрос стана голяма засечка.

— Абе, как да ти кажа, брато, малко сме на зор с парите сега. Каса имаме, касиер нямаме.

Наложи му се отново да опише трудната ситуация, в която се е оказал.

— Но пари ще има. Така че не се притеснявай…

— Ами че аз изобщо не се притеснявам — повдигна равнодушно рамене Ковача. — Ти трябва да се притесняваш. Накратко, договорът си остава в сила. После ще ми дадеш парите. Но имай предвид, че за всеки просрочен ден имаш десет процента лихва. Изнася ли ти офертата?

— Добре де, така да бъде.

Никита просто нямаше друг избор, освен да се съгласи да му пуснат брояча.

Абсолютно същия разговор се проведе и с другия бригадир. Тези мутри също бяха от някакво сибирско градче и както и първите се бореха за място под слънцето. Само че този път му сложиха двадесет процента лихва за всеки просрочен ден. Но трябва да се признае, че вторият бригадир все пак го срещна с още една бригада. Договорът беше със същите условия — определена сума плюс двадесет процента.

Вовата се чувстваше герой.

На уреченото място пристигна едната от наемните бригади и застана на неговия фланг. След нея се появи още една, след това трета. Общо събраха около седемдесет и трима, плюс петнадесет техни, черняевски момчета.

Освен това бяха въоръжени до зъби с пистолети, пушки-помпи, автомати, картечници и даже имаха няколко гранатомета подръка. Чуждите бригади не подведоха Никита и се отнесоха много сериозно към въпроса. И с транспорта нямаха проблеми. Колите им, вярно, не бяха кой знае какво — пристигнаха с някакви запазени западни таратайки, волгите също не бяха първа младост, имаше и военни джипове — уазки.

Никита се чувстваше тотално прецакан.

Намериха Джина рано тази сутрин. Но той неочаквано се заинати. Заяви, че уж изобщо не знаел за какви пари става дума. Вовата се опита да го вразуми, вкара му някое друго кроше в мутрата и онзи клекна — каза, че наистина отговаря за събирането на парите и общата каса, но и да го убият, няма да я даде, докато не получи разрешение от Капитана. И колкото и да го притискаше Вовата, онзи за нищо на света не искаше да се съгласи.

Самите те тръгнаха към мястото на предстоящото разчистване на сметки, а Джина пратиха в следствения изолатор, за да се срещне или лично с Капитана, или чрез адвокат — не беше толкова важно. Важното беше да получи разрешение от него.

Вовата пътуваше в пилотната кола. До него седеше Никита. И двамата бяха въоръжени. Под тънките си кожени якета носеха кобури с пистолети.

Излязоха на просторната поляна сред гората извън града едновременно с мутрите на Гърлето. Цялата тази церемония сигурно е изглеждала доста странно отстрани. По единия път минаха около двадесетина джипа, по другия — също толкова, само че коли от по-нисък клас.

Двете колони се изправиха една срещу друга на два фронта. Пръв от колата слезе Вовата, след него Никита. Започнаха да се тръшкат и други врати — бойците последваха примера им. Наемните бригадири не се страхуваха от внезапна поява на ченгетата — или поне се правеха, че не ги е страх. Затова изобщо не прикриха оръжието си и веднага се опълчиха срещу врага с целия арсенал, с който разполагат. А и черняевската бригада не остана по-назад. Едновременно изщракаха във въздуха около сто затвора на огнестрелни оръжия.

Мутрите на Гърлето се явиха на срещата горе–долу в същия състав, но слязоха от колите без оръжия. И на часа побързаха да поправят грешката си — скочиха по колите и грабнаха пушкалата. Но това до определена степен доведе до стъписване в лагера им, с което загубиха много от гледна точка на психическата стабилност.

Гърлето лично дойде на сблъсъка между групировките. Придружен от две яки момченца, той се насочи директно към Вовата и Никита. Държеше се предизвикателно, с цялото си поведение се опитваше да демонстрира надмощието си. Но това си беше чиста проба показна храброст. Явно не бе очаквал да се натъкне на такава войска от отлично въоръжени бойци. Можеше колкото си иска да се ежи и да се перчи, но Никита беше сигурен, че няма да рискува да влезе в открит конфликт и да предизвика ожесточено кръвопролитие.

— Да не би ти да си онзи, Гърлето? — Вовата също умееше да вири нос и да хвърля прах в очите.

Сякаш в него се беше концентрирало цялото презрение към врага, което лъхаше от лицата на бойците му.

— Е, за някои може да съм Гърлето, но за някои съм Сергей Иванович — пристъпвайки тежко от крак на крак, прецеди през зъби онзи.

Ако с поглед можеше да се убива…

— Абе к’ъв ти е проблемът, Сергей Иванович? — изкриви устни в ехидна усмивка Вовата.

— Ами, да ти кажа, реших, че трябва да се мръднете малко.

— Е, хайде… Пробвай да ни мръднеш, де!

— Но като гледам, сте доста хора. Ако се мръднете, може и други да стъпчите.

— Ето, така ми харесваш вече, Сергей Иванович! — На лицето на Вовата грейна широка усмивка от задоволство. — По принцип, обичам умните хора. Накратко, нали разбра, че нямаш работа на наша територия.

— Така излиза.

— Ами тогава, Сергей Иванович, остава ни само едно — да се съберем в някоя кръчма. Ти ще почерпиш, а ние ще купонясваме до зори.

— Почерпката от нас, жените от вас — лесно се съгласи за примирие Гърлето.

— Нямаш грижи! — засия лицето на Вовата.

На Никита му стана ясно, че днес явно няма да се наложи да се хващат за пищовите.

— Тъкмо ще си поприказваме за една работа…

— Къде?

— В кръчмата, докато се черпим.

— А не, в кръчмата трябва да разпускаме, а не да си приказваме по работа. Хайде, брато, казвай направо за какво става дума. Но Чугунов не го пипайте. Той е под моя закрила.

— Чугунов ли — замисли се Вовата. — Чугунов, казваш… Говедо е той, този Чугунов. И не можем да ти го дадем.

— Това пък защо?

— Ами просто защото така и не го взехме под наша закрила.

— Аа — отпусна се Гърлето.

— Само че веднага искам да те предупредя, че ще го очистим този Чугунов.

— Какво?! — отново се напрегна Гърлето.

— Ще го очистим. Ако, разбира се, не си прибере жалбата от милицията. Сигурно знаеш, че предаде нашите момчета.

— Така ли? Това променя нещата. Накратко, ще си поговоря с него. Всичко ще се уреди.

— Разбрахме се, братле.

С това изясняването на отношенията завърши. Гърлето си замина с мутрите си, а Никита и Вовата останаха на поляната. Трябваше да проведат още един разговор.

— Е, какво, момчета, решихте ли проблема с мангизите? — попита Ковача.

Другите двама бригадири също чакаха положителен отговор от тях.

— Ами не, не се получи — започна да увърта Никита.

— Прецакаха те, нали? — жлъчно се усмихна Ковача. — Е, нищо, брато, ще решиш проблема. А ако не го решиш, ще те намерим. Имаме координатите ти, така че не се притеснявай толкова, братле.

— Нали знаеш, брато, времето е най-лошият ти враг — добави другият бригадир.

— Точно така, най-злият — кимна одобрително Ковача. — Между другото, реших да ти кача процента на лихвата.

Сега всеки просрочен ден качваше двадесет процента отгоре и върху трите дълга.

Никита се прибираше в ужасно настроение.

— Абе какво си се оклюмал така? — опита се да го разведри Вовата. — Няма да имаме проблеми с мангизите. Капитана и повече ще им цака на тези нещастници. Нали видя, че всичко стана перфектно, както трябва. Благодарение на нас.

— Ами представи си, че Капитана не сподели твоята радост — скептично го погледна Никита.

— Абе ти луд ли си! Такъв велик подвиг извършихме!

— А ти чувал ли си поговорката, че на чужд гръб и сто тояги са малко?

— Абе я се отпусни, брато! Да вземем да обърнем по сто грама, а?

— Може и по двеста.

На Никита изведнъж му се прииска да се напие. Да се отнесе в паралелния свят, където няма никакви капитановци, нито ковачи, нито пък дългове…

И наистина успя да се отнесе в паралелния свят.

Гърлето изглеждаше доста потиснат. И Чугунов скоро разбра каква е причината. Налетял на черняевските територии, но нищо не успял да завземе.

— Здраво отбраняват позициите си момчетата — унило каза той. — С нищо не можеш да ги помръднеш.

— Освен с куршум — изръси неочаквано Чугунов и казаното му се стори точно на място.

В отговор Гърлето го измери с изпепеляващия си поглед.

— Ти не си го казвал, а аз не съм го чул. Аз да не съм ти някакъв главорез. Не ми трябва война. Черняевските мутри са абсолютно прави и няма нужда да си търся белята, не е според правилата.

— А кое е според правилата?

— Да те рекетирам например, е според правилата! — злобно го скастри Гърлето. — Нямаш никакъв гръб. Просто нямаш. Затова съвсем спокойно и без много приказки идваш под моя закрила. Разбра ли ме?

— Абе аз, че те разбрах, разбрах те… Обаче Капитана също иска да ме вземе под своя закрила — реши да му натрие носа Чугунов.

— В час съм с нещата. И искам да те посъветвам нещо. Утре ще отидеш при ченгетата и ще оттеглиш показанията си. Няма смисъл да си развалям отношенията с черняевските мутри.

— А, значи реши с мен да си измиеш ръцете. Бий по своите, за да се страхуват другите.

— Мери си думите, ясно ли е? — кресна му Гърлето.

Той смъмри строго Чугунов и трябва да се признае, че като че ли имаше ефект. Но неизвестно защо, Чугунов не стана и не заяви тържествено, че утре ще отиде да изтегли жалбата си от полицията.

Гърлето изобщо не беше чак толкова страшен. Просто се правеше на такъв.

Този разговор се проведе по време на обяд в един ресторант, в който освен тях двамата нямаше никой друг. Вечерта Чугунов се прибра вкъщи.

След като за пореден и както изглежда, за последен път даде своя или по-скоро не съвсем своя четиристаен апартамент, бе наел луксозна стая в хотел „Русия“, докато построи огромната си къща извън града.

Качи се на етажа, отвори вратата и влезе в стаята.

Настроението му не беше кой знае какво. Колкото и да драпаше да се измъкне, бандитите въпреки всичко го бяха притиснали — като пеперуда, забодена с игла. Ако не е Капитана, ще е Гърлето. И няма отърваване.

А на всичко отгоре в стаята миришеше отвратително, като че ли на мърша…

Не, няма да се откаже от показанията си, няма да помогне на бригадира на Капитана да се отърве току-така. Напук на всички!

Абе какво мирише така гадно?

Чугунов сбърчи нос и тъкмо искаше да повика администратора, когато изведнъж телевизорът се включи сам и се чу хленченето на Зъбов:

— За всичко е виновен Чугунов! — мяташе се истерично онзи. — Той обиди боса, нарече го „лукова глава“. Онзи му скочи с нож, но не успя да го стигне. Първо го удари Кримов. А след това аз… Прекърших му врата… За всичко е виновен Чугунов…

Тази гадина Зъбов си е изпял и майчиното мляко… Чугунов побесня.

После се заредиха невъобразими кадри. Някаква дупка и труп, който се вижда под светлината на фенерите. Изваждат трупа от гроба… Това е Челентано!

Чугунов веднага схвана каква е работата и ужасен се втурна към банята. Сега разбра каква е миризмата.

— Изроди такива! — кресна той.

Във ваната лежеше грузинският бос, по-точно това, което беше останало от него.

Чугунов щеше да повърне. Отстъпи рязко към вратата, но някой силно го блъсна в гърба и той влетя в банята. Веднага след това вратата зад него се затръшна.

— Оо!!! Кучи синове!!! — викна с цяло гърло той.

Но веднага млъкна — не трябва да крещи, не трябва. Не трябва да привлича вниманието на съседите. На вика му можеше да се притече цяла тълпа на помощ и някой задължително щеше да се обади в милицията… А това ще е пълна катастрофа!

Вратата се отвори сякаш от само себе си. Чугунов замалко да припадне от ужас, отчаяние и непоносима смрад. Той изскочи от банята, сякаш се беше измъкнал от гроб.

В стаята нямаше никого, но телевизорът отново се включи без външна намеса и някакъв глас каза ехидно:

— Чугунов!

Искаха от него да се отърве от трупа и още утре да отиде в милицията, за да спаси кожата на мафиотския бригадир. В противен случай… В противен случай видеокасетата с признанията на Зъбов ще бъде изпратена лично на министъра на вътрешните работи и ще бъде разпространена сред грузинските босове от старата гвардия.

Чугунов просто нямаше избор.

Нито Кримов, нито предателят Зъбов му бяха подръка. Нямаше кой да му помогне да изнесат разложения труп. Ще се наложи да го изнася сам. В противен случай…

Идеше му да вие от отчаяние, той падна на колене и в безсилен гняв заблъска главата си в пода.

Четвърта глава

Никита се прибираше вкъщи. Той все още живееше в апартамента под наем, но в най-близко бъдеще смяташе да се премести при родителите си. Отдавна вече беше време да скъса с криминалното си битие.

Капитана и Бичмето все още бяха в ареста. На свиждане им ходеше Джина. Бяха минали три дни, откакто беше при тях, и все още нямаше ни вест, ни кост от него, сякаш беше потънал в дън земя. Вовата лично се опита да се свърже с тях, но напразно. Сякаш всички се бяха наговорили срещу него. Всичките му опити да им отиде на свиждане бяха обречени на провал. Постоянно му казваха: „Елате утре, утре елате“.

А времето си минаваше и дългът към наемните бригади растеше с всеки изминал ден. Никита вече не можеше да спи спокойно — нямаше как да го върне. Но нали не по своя вина се забърка в тази каша?!

Той се качи с асансьора на етажа си, влезе в апартамента, затвори входната врата и веднага се насочи към кухнята — страшно му се беше допила студена минерална вода. Но успя да стигне само до хола, защото забеляза, че там има някой.

Никита спря рязко, но не се престраши да влезе. Жалко, че не носеше оръжие. Бе прекалено рисковано.

— Абе не се стряскай, брато! Влизай! — чу се познат глас.

Само че днес звучеше някак зловещо.

В хола го чакаше Ковача, а от двете му страни седяха двама биячи.

— Ние също сме без пушкала.

— Но за сметка на това имате ключ — недоволно въздъхна Никита.

— Не, отворихме си с обикновен шперц.

Но виж, за да влязат в хотелската стая на Чугунов, бяха използвали ключ. Бяха разиграли страхотно мистично представление и явно то даде резултат. Чугунов беше оттеглил жалбата си. Може би утре или вдругиден щяха да пуснат Витал. За да ускори процеса, Никита даже имаше наглостта да позвъни на Светлов. Вярно, онзи нищо не му обеща. Но добрите ченгета не говорят само празни приказки, а действат. Само че вече му беше все едно дали ще пуснат Витал, или не… Както е тръгнало, днес май ще му видят сметката… Ковача определено нямаше намерение да се церемони с него.

— Брато, нещо не си плащаш дълговете навреме.

Ковача дори не го гледаше, а бе впил поглед в тежкия златен пръстен, който въртеше на пръста си. Сякаш беше някакъв знак.

— Ако искаш, убий ме — спокойно отговори Никита. — Но пари нямам.

— И знам защо — също толкова спокойно му отвърна Ковача. — Шефовете ти са в пандиза и не са ви дали разрешение да пипате общата каса.

— Добре си информиран.

— Старая се. Между другото, дългът ти продължава да расте. Трябва да си оправяме сметките вече.

— Но нали не мога да се добера до общата каса. Част от парите се перат в банки. Другата е скрита някъде.

— Можеш да си платиш в натура.

— Какво?! — не можа да повярва на ушите си Никита.

— Не бе — глухо се изсмя Ковача, — не ми трябва задникът ти. Прехвърляш ми около десетина балъци, дето ги цеди черняевската групировка, и те оставям на мира.

— Ама аз не ги решавам тези неща.

— Знам. Ами вземи си поговори с Вовата.

— Той също няма нищо общо.

— Да де, при вас всичко се решава от Капитана и Бичмето.

— Много ясно.

— Ами тогава защо не ви дават никакъв отговор?

— Не знам.

— Станали са големи лекета те, ето какво ще ти кажа. Свидят им се парите. И друго ще ти кажа: щом са такива говеда, е време да ги пуснете по пързалката. Ти и Вовата сте точни момчета и познавате когото трябва. Самите вие можете да си движите нещата, а скапания Капитана да го духа.

— Малка ни е пехотата.

— За това, виж, си абсолютно прав. И ти предлагам изход. — Ковача сякаш не говореше, а съскаше като змия. — Ще се обединим. Вие с Вовата и аз. И никой няма да може да ни пипне и с пръст — нито Капитана, ни Бичмето.

— Ами ако не се съглася?

— Ще получиш куршум в челото. И никой няма да ме упрекне за това. Никой! Длъжник си ми и мога да правя с теб каквото си поискам. С две думи, или утре по това време ми връщаш дълга с лихвите, или приемаш условията ми. Иначе с теб ще си поприказва един мой човек. Между другото, можеш да си избереш как да умреш.

Ковача стана и загледан някъде пред себе си, тръгна срещу Никита. Той направи крачка встрани и му направи място да мине, иначе щяха да се блъснат. Бригадирът мина покрай него със свитата си.

Мутрите си тръгнаха. Никита остана сам. Стоеше като втрещен насред стаята и трескаво обмисляше ситуацията.

Капитана е говедо. Джина сигурно се е видял е него и е получил разрешение да се покрие задълго някъде заедно с общата каса. Алчността на Капитана мина всякакви граници. Не иска да даде парите. Ето сега пък се крие от Вовата. Много добре знае, че трябва да се плати на наемните бригадири. Колкото и да е, все пак помогнаха да отбият атаката на враждебната групировка. А за това — какво става навън, Капитана знае, би трябвало да знае.

Или просто се опитва да прецака Никита? Всичко е възможно. Така или иначе, трябва да го накажат. Трябва да поговори с Вовата. Ще прехвърлят на Ковача десетина търговски обекта и готово, дългът е върнат. Това ще бъде тежък удар за мафиотската империя на черняевската групировка. Абе я да вървят на майната си — и Капитана, и Бичмето!

След Ковача ще дойдат да си искат парите и другите двама наемни бригадири… И те ще получат своя дял. А Капитана и Бичмето пак ще бъдат пратени на майната си. Само че този път много по-надалеч…

А Никита ще си бие дузпата. Стига му толкова вече, наигра се на тези мафиотски игри…

Входната врата хлопна отново. Никита се напрегна — може и другите бригадири да са дошли да си вземат парите. Но веднага се отпусна. Ами да атакуват териториите на Капитана и Бичмето — никой няма да им пречи…

Но беше Вовата. А след него в стаята влезе Витал.

— Я виж ти кой е тук! — някак машинално реагира Никита.

Той все още не се беше отърсил от случилото се преди малко и някак не можа веднага да възприеме реалността на настоящия момент.

— Братле! — зарадва се Витал, притискайки го силно в обятията си, сякаш беше дошъл на гости на най-любимия си приятел.

— Мезе имаш ли? — веднага попита Вовата.

В ръцете си държеше доста препълнен плик. Нещо подрънкваше в него. Беше ясно като бял ден какво е. На Вовата му дай само повод да се напие. Впрочем сега поводът беше много подходящ.

— Ще се намери.

— Точно така, който търси, винаги намира.

Вовата беше доста бодър и весел, но Никита веднага усети едва доловим фалш в поведението му. Сякаш не се радваше чак толкова на освобождаването на Витал. Може би не му се е искало да си поделя властта с него.

Набързо сложиха на масата една палка варено-пушен салам, четвърт бучка холандско сирене, буркан кисели краставички. И готово, софрата беше сложена.

Първият тост беше вдигнат за завръщането на Витал.

— Отдавна ли си навън? — попита го Никита.

— Ами, току-що ме пуснаха. И веднага отидох при Вовата, а после тръгнахме към теб.

— Трябваше някак да предупредиш. Щяхме да те посрещнем по-така…

— Е, хайде сега, това са глупости. И без това много направихте за мен. Притиснахте Чугунов и той се отрече от показанията си.

— И те пуснаха.

— Не веднага, но ме пуснаха. Ченгетата се дърпат. Не искат да дават групировката ни на адвокати, прокурори и съдии. Е, да, обаче онези напират. Полицейската блокада вече се пука по шевовете. Между другото, заедно с мен излязоха и още две момчета.

— Ледовете се пропукаха, дами и господа съдебни заседатели…

— Вярно, пропукаха се. Всички ще ги пуснат. Всички до един. Между другото трябва да се намесим, за да задействаме по-бързо нещата.

— Значи и Капитана и Бичмето ще ги пуснат, така ли?

— Сто на сто.

— Откъде имаш тази информация?

— Брат, нали и ти беше на топло в пандиза, знаеш много добре как работят каналите там.

— Знам — намръщи се Никита. — Затова те питам. Значи безжичният телефон си е на линия. Тогава кажи ми, братле, защо Капитана не ни отговори?

— В смисъл?

— На нас с Вовата ни се наложи да отбием много тежко нападение на една групировка. Много тежко. Трябваше да наемем цели три бригади допълнително.

— Да, в час съм с нещата.

— Значи и Капитана трябва да е в час с нещата.

— Логично е.

— И би трябвало да знае, че вися с пари на тези бригади. И то с доста.

— Абе знае той.

— Ами защо тогава не съм видял нито стотинка досега?

Витал се замисли. Наля си водка. Изведнъж се усети, че не е сипал в другите две чаши, и ги напълни догоре. Мълчаливо вдигна чашата си и се чукна и с двамата, а после на един дъх я пресуши до дъно.

— Да ти кажа ли честно какво мисля по този въпрос?

— Кажи.

— Ами голямо леке е станал нещо Капитана. Или просто се стиска, или иска да ти направи някаква мизерия.

— Говедо е той, Капитана. Заради него си рискувахме главите, а той ще ми върти гадни номера. — Този път Никита напълни чашите. — С една дума, да върви на майната си!

Думите му бяха възприети като тост. Излизаше, че са пили за говедото по прякор Капитана.

— Нищо, ще излезе и Капитана, и тогава ще го стиснем за гушата — каза Витал.

Той явно не одобряваше поведението на главатаря. Нещо повече, в думите му се усещаше враждебно отношение към него.

Вовата мълчеше. Сякаш този разговор изобщо не го касаеше. Странно се държеше.

— Когато излезе, вече ще е загубил всичко. Може би само мангизите от общата каса ще успее да забърше — злорадо се усмихна Никита.

— Таакаа, звучиш ми доста самоуверено. Хайде, казвай за какво става дума — изпитателно го погледна Витал.

— Че какво толкова има за казване. Току-що при мене беше един от наемните бригадири. Викат му Ковача. Искаше си парите. Цялата сума плюс двадесет процента лихва за всеки просрочен ден.

— Яко те е натоварил.

— Но мангизи няма и не се предвижда да има скоро. „Дай — казва, да се обединим“. Демек, ние с Вовата и неговата бригада. — А на Капитана и Бичмето да им теглим шута. „Нищо — казва — не могат да ни направят“.

— Да бе, веднага се навих да се съберем с този изрод — най-после се обади Вовата.

— Абе чакай малко бе, братле, не става дума за теб сега — скастри го Витал. — И после какво, Ник?

— И после… Даде ми време до утре да си помисля. Или връщам всички мангизи до стотинка, или в негови ръце преминават около десетина търговски обекта от нашите. Но най-добре ще е, разбира се, да се обединим.

— И какво мислиш да правиш?

— Аз ли? — намръщи се Никита. — Че на мен ми е все тая! Да прави каквото ще Ковача. Ако ще, не десет, а двадесет обекта да вземе.

— А, не, така не става! — възмути се Вовата. — За това ли се борихме толкова да защитим териториите си?

— А за какво? — ядосано му се нахвърли Никита.

— Ами за да бъде всичко тип-топ…

— Абе що ми говориш глупости! Изпотрябвали са ми тези територии, заради тях сега са ме взели на мушка. На теб, Вова, копеленце такова, всичко ти е наред, обаче Ковача на мен ми търси сметка сега. Абе я вървете по дяволите всички! Нека Ковача се обедини с другите наемни бригади, нека окупират всичките територии на Капитана. И пръста си, копеле, няма да мръдна!

Никита млъкна. Протегна ръка към бутилката, но Витал го изпревари и мълчаливо напълни чашите с водка.

— Да, ще му изгори работата на Капитана — след дълго мълчание измърмори Витал. — Директно ще го разкараме. Вярно е, че е абсолютно леке. Разбирам те напълно, Ник. Не стига, че си загазил като някакъв торен бръмбар до ушите в лайна, а те подвеждат отгоре на всичко. А Капитана не мога да го разбера. Че той заради някакви си подли номерца може да изгуби всичките си обекти. Силни, казваш, са бригадирите, които останаха на сухо, така ли?

— Че по-силни от тях няма — навъсено кимна Никита. — Уж спазват престъпните закони. Но кой знае кога ще вземе да им превърти чивията. И тогава става страшно. Само че на мен ми е все едно. Аз ще си бия дузпата.

— Е, може да се измисли нещо.

— Може. Но аз не искам да се занимавам повече. Дотук бях. А и какво може да се измисли? — Никита погледна уморено Витал. Сякаш бе задал въпроса на самия себе си.

„Наистина, какво може да се измисли?“ — запита се той и отговорът дойде от само себе си.

— На теб, Вова, по принцип ти сече пипето. Умееш да притискаш балъците. Можеш да се държиш на ниво пред големите босове по време на срещи. Само че понякога централно изперкваш. Или може би просто не искаш да се поставиш на мое място? — Никита изведнъж го изгледа много подозрително.

— Абе ти луд ли си! — ядоса се Вовата. — Ами че аз само за това мисля: как да се измъкнем от това безизходно положение.

— И измисли ли го?

— Е, хайде сега… С една дума, дайте да нападнем бригадирите и да им светим маслото.

— Много си затъпял нещо, Вова — усмихна му се ехидно Никита. — Защото не искаш да мислиш. Утре трябва да пообиколим балъците, които са под закрилата на Капитана. Да им съберем задълженията на доста по-висока тарифа за един или два месеца напред. И към обед ще можем да си върнем дълга. Ето го единствения изход.

— Ето, виждаш ли, Ник! — зарадва се Витал. — Виждаш ли колко е просто всичко. Спокойно можем да плюем на общата каса на Капитана. Въпреки че не е точно така, касата е на цялата групировка. Само дето Капитана не може да го разбере.

— Че на мен ми иде да плюя на самия Капитан! — изказа с удоволствие пренебрежението си към главния си бос Никита.

— Това си е твой проблем, Ник.

— Не, проблемът е негов.

— Може и така да е, но трябва да съберем мангизите, и то не утре, а още днес.

— Че трябва да ги съберем — трябва. И аз, разбира се, ще се заема с това. Ако ще, с триста зора, но ще ги събера. А след това си вдигам чукалата. Стига ми толкова, писна ми.

— Ама ти сериозно ли? — попита го Витал.

— Какво дали е сериозно?

— Това, дето постоянно го повтаряш. Сериозно ли искаш да излезеш от играта?

— По-сериозно от това няма накъде.

— Мислиш ли, че Капитана и Бичмето ще ти позволят да си отидеш просто така?

— Ще ми позволят. Толкова неща съм направил за тях. Едва ли ще ми търсят сметка.

— Може и да не ти търсят сметка. Но няма да те пуснат. Ти може да се подценяваш, но аз виждам нещата отстрани. Като те гледам, печено момче си, пипето ти сече, можеш да решаваш доста сериозни проблеми. Капитана трябва да е голям глупак, ако те пусне ей така.

— А той какво, да не би да не е умен? — с насмешка каза Никита.

— Ами точно в това се съмнявам вече — усмихна се Витал. — Хайде да пийнем по още едно, брато, и да тръгваме.

— Къде?

— Ами за парите, как къде?

— Толкова късно вечерта?

Глупав въпрос. Никита веднага се усети. Затова не се обиди, когато Витал се направи, че не го е чул.

Ковача пристигна пред блока на Никита с черната волга. Веднага зад нея спря още една кола, абсолютно същата като първата. От нея изскочиха няколко млади телохранители с типичната външност на биячи. Единият отвори вратата на бригадира.

— Държат на реномето си — тихо каза Витал.

Той наблюдаваше случващото се отстрани заедно с Никита и Вовата.

Ковача слезе от колата, придружен от свита мутри, и Витал веднага побърза да го посрещне лично. От дясната му страна вървеше Никита, отляво — Вовата, а зад тях — четири яки момчета.

— Добре дошли на почетните гости! — Витал им се усмихна гостоприемно.

Той не се подмазваше на бригадира. Напротив — държеше се извънредно достойно. Протегна му ръка за поздрав и Ковача просто нямаше как да се измъкне от ръкостискането.

— Да не би ти да си шефът? — спирайки се, попита той.

— Ами така излиза.

— Ти ли си Капитана?

— Не, аз съм Витал. Капитана засега е в пандиза.

— А ти имаш ли да ми казваш нещо? — Ковача се обърна към Никита.

— Братле, няма какво да говориш с него — излезе крачка напред Витал. — С мен ще говориш. Имаме добри новини за теб. Мангизите са събрани. С лихвите. Само тебе чакат. Това първо. Второ. В една кръчма сме уредили почерпка, а после за всеки ще има по една мадама. Ще си пийнем хубаво водчица, ще поухажваме момичетата. Няма да съжаляваш, брато. И трето… А, третото е изненада.

— Изненада ли? — усмихна се Ковача, явно размекнат от добрите новини. — Да не би да е някой картечен откос в гърба?

— Брато, все едно не си го казал — намръщи се Витал. — А аз не съм те чул. Става ли?

— Е, извинявай… — смути се Ковача.

— Ама няма за какво да се извиняваш. Нали нищо не си казал.

Цяла нощ снощи и днес до обед Витал заедно с Никита и Вовата плюс шепа бойци бяха обикаляли бизнесмените, които бяха под закрилата на шефа им. Обработиха ги много учтиво, културно. Остригаха им вълната за два месеца напред. Някои се опитаха да се възпротивят. Тогава в действие влизаха… Впрочем на Никита изобщо не му се искаше да си спомня тези неприятни моменти.

Към привечер цялата сума за разчистване на сметките с Ковача и другите двама бригадири беше събрана. На останалите двама им пратиха парите по човек. Никита току-що бе получил потвърждение, че вече никой няма претенции към него.

Ковача пристигна да си прибере парите лично. Той беше по-нервен и взискателен в сравнение с другите двама. Витал реши да го успокои и за целта избра много дипломатичен подход — да му достави удоволствие и угоднически да почетка самочувствието му.

Обещаната изненада чакаше Ковача пред самия ресторант. Беше един съвсем новичък джип „Рейндж Роувър“, а в него — куфарче с пари. Бригадирът замалко да намокри гащите от кеф. Гощавката в ресторанта също нямаше как да не го впечатли — на масата имаше от пиле мляко. А пък момичетата съвсем го довършиха. Той лично се уреди с цели три красавици. Какво са правили с него цяла нощ, може само да се гадае, но на сутринта Ковача едва се държеше на краката си, сякаш го бяха изцедили като лимон.

— Ама и вас, мамка му, си ви бива! — каза той, разплул се от задоволство. — Такива готини мацки ми пратихте… Сега цял месец няма жена да погледна.

— Ами ето, след месец пак заповядай — усмихна му се Витал. — Ще повторим.

— Абе и вие наминавайте. Ще се повеселим на воля. И мадами ще има, няма проблеми.

— Ще наминем, брато, ще наминем — потупа го приятелски по рамото Вовата. — Цялата водка ще пресушим, всичките ти проститутки ще оправим.

— Разбира се, момчета, нямате грижи. И ако случайно възникнат някакви проблеми, веднага се обадете. Винаги ще се радвам да ви помогна.

С тези думи се разделиха.

— Ето как се прави — каза Витал. — Богата гощавка, подарък и момичета. И край, никой вече не те закача.

Никита само леко се усмихна. Де да можеха всички проблеми да се решават по този мирен начин…

Старата машина на правосъдието правеше отчаяни опити да погълне черняевската групировка в ръждясалата си система. Но създаваше впечатлението, че поглъща сама себе си. Със скърцане и тракане, тежко се въртяха зъбните й колела. Ту едно излезе от оста, ту друго. Със скрибуцане и много напъни, тя започна да изплюва един след друг дребните риби на групировката. Още малко, и щеше да изхвърли и големите босове.

Витал не подвиваше крак. Заедно с Вовата и Никита той успя да изцеди от балъците доста пари и след връщането на дълга му беше останала солидна сума. Получи се нещо от сорта на втора обща каса.

Той не се скъпеше и с лека ръка хвърли доста пачки, за да получи едни много важни и интересни документи. По негова поръчка бяха откраднати оригиналните протоколи за задържане на оръжието и наркотиците. Ченгетата се бяха постарали, бяха ги оформили по всички правила. Но определени лица, предпочели да запазят анонимността си, бяха сложили един голям кръст на цялата тази работа. И така, силните карти на обвинението лека–полека започнаха да му се изплъзват от ръцете.

Съвсем скоро щяха да пуснат Капитана и Бичмето на свобода.

Благодарение на усилията на Никита и Вовата, а след това и на Витал, техният кораб не претърпя крушение и бързо пое по стария си пиратски курс. Правилният курс се поддържаше от твърдата ръка на Витал. И той беше готов при първо поискване да предаде кормилото в ръцете на законните капитани. Но засега командваше парада.

Никита остана някак встрани от нещата. Нямаше никакво желание да помага на Витал. А и той не го беше молил за това. Но не му позволи напълно да се откъсне от групировката. Сякаш го пазеше за всеки случай. Не го заплашваше, не се опитваше да го задържи насила. Просто го помоли да не го изоставя в трудните моменти.

— Щом не искаш да правиш нищо, недей — каза му той. — Сега нямаме проблеми, можеш да си почиваш. Но ако евентуално стане нещо, няма да мога да се справя без теб. Ти си точно момче, няма да оставиш приятел в беда.

Никита не искаше да е „точно“ момче. Писна му вече. Но не би оставил Витал в беда. Много си бяха паснали.

— Почивай си — повтори му Витал. — Само че, нали ме разбираш, не мога да те пусна на Канарите. И Ялта няма да видиш скоро. Почивай вкъщи. Хайде да тръгваме, искам да ти покажа нещо.

Никита излезе заедно с Витал от щаб кафенето. До него имаше паркинг. А на него — какво да види…

— Това за мен ли е?!

На паркинга стоеше почти нова тойота с десен волан.

— Вози се на воля, брато — усмихна му се Витал. — По документи таратайката се води на един бизнесмен, обаче на практика е твоя. Ако щеш, потроши я цялата…

В колата имаше куфарче, а в него десет хиляди долара.

— Това е изненадата. И това е за теб. Изкара си ги.

Никита се прибра вкъщи на почти личната си кола и майсторски я паркира пред входа. Слезе от нея с голямо самочувствие.

От предния ден вече живееше при родителите си в четиристайния им апартамент. Те все още не бяха преодолели напълно страстта си към алкохола, но тя вече не тревожеше толкова съзнанието им. С помощта на лекаря нарколог тя беше сведена до минимум. А скоро трябваше съвсем да изчезне.

На следващия ден Никита смяташе да закара родителите си в някой скъп магазин. Да си изберат някоя друга дрешка, майка му да си купи малко френска козметика. Нека и те видят малко живот. Между другото, вече бяха започнали да придобиват човешки облик и си спомняха за алкохолния си период като за отдавна забравен кошмар.

Никита успя все пак да постигне целта си. Няма значение на каква цена.

Той бързаше да се прибере. Заключи колата и тръгна към входа. Към същия вход от другата страна на блока се запъти някакво момиче. Той кой знае защо не й обърна никакво внимание. Може би защото вчера вечерта Анечка — скъпата проститутка, работеща само във валута, го беше изтощила до крайна степен.

— Още не се замогнал, а вече се възгордял — чу познат глас зад гърба си.

Никита изведнъж спря и се обърна към момичето. Я гледай ти, Лена!

Беше ослепително красива — с пусната коса, с къса блузка до пъпа, с ластични бели дънки — а крачетата й като на еленче, гърдичките й стегнати, енергично подскачат под блузката… Усети как му се завива свят, сякаш беше ударил на екс половин литър водка.

— Извинявай, не те забелязах! — смутено измърмори той.

Отдавна не се беше смущавал така от някого. Но Лена беше изключение.

— Е, нали това казвам, порасна ти работата и такива като мене не ги забелязваш вече.

В гласа й звучеше ирония, а в очите й играеше палаво пламъче, което излъчваше подчертан интерес към Никита. И както че ли не се опитваше да го прикрие. Тъкмо напротив, стараеше се да покаже влечението си към него.

Лена е нещо сериозно. Не беше някаква си там проститутка от плочките на „Тверская“. И все пак в нея имаше нещо евтино, развратно. Но въпреки всичко Никита я възприемаше сериозно.

Още при първата им среща тя му направи много силно впечатление. И както и да се държеше сега, той беше напълно запленен от нея.

— Няма такова нещо, просто бързах.

— За вкъщи ли?

— Че за къде другаде?

— А аз си мислех, че идваш при мен! — Игривото пламъче в очите й се разпалваше все по-силно.

— В смисъл, при вас с Кеша?

— И така може да се каже. Тази кола твоя ли е? — закачливо каза тя, поглеждайки джипа. — Или си я взел за временно ползване?

— Моя е — заяви Никита с гордостта на опитен ловец, сякаш тойотата беше негова плячка.

По принцип си беше точно така. Колата беше приватизирана от някакъв бизнесмен.

— Никак не е зле — каза провлачено със странно умиление тя.

— Искаш ли да те повозя? — изведнъж изтърси Никита.

— Искам! — кимна му тя. Сведе бавно очи към краката му, огледа го от главата до петите и му се усмихна някак развратно. — Искам… Но не сега…

— Кеша ли те чака? — неочаквано се огорчи Никита.

— Кеша ли? — сякаш се учуди тя. — Аа, да, Кеша…

— Провървяло му е на Кеша. Хубава жена си е намерил.

— Мислиш ли? — развълнува се Лена.

Тя стоеше на едно място, но през цялото време се въртеше неспокойно. Ту леко се надигне на пръсти, ту стъпи на земята, ту се приведе леко, сякаш някой я гали нежно по гърба. А огънчето в очите й се разпалваше все по-силно.

— Не само мисля, а съм сигурен.

— А на теб не ти е провървяло, така ли? — пламенно се вгледа в очите му тя.

А гласчето й едно тихичко и така възбуждащо трепери… В него прозвуча едновременно нежно съчувствие и сила. Никита усети как от силното вълнение му се подкосяват краката.

— Не, не ми провървя. И сигурно няма да ми провърви.

— Че защо, животът е дълъг — всичко е пред теб.

— За някои дълъг, за някои кратък. Всичко зависи от начина на живот.

— Е, да де, ти не си обикновен човек. Нали си мутра.

— А пък на мутрите животът им е кратък, така ли?

— Ами не знам… Все пак не си като другите мутри. Ти си умен.

— Това пък откъде го измисли?

Но тя се престори, че не чува въпроса му, и продължи да говори, сякаш я управлява някаква заложена в нея програма.

— Ти си силен… Красив… Истински мъж…

Може и да беше така, но на Никита му бе някак неудобно да слуша подобни признания от това безумно красиво и сексапилно момиче. По-точно млада жена…

А тя, изглежда, изобщо не се притесняваше. Погледът й беше леко замъглен от сладостна нега.

— Защо стоим тук? — Никита се опита да разведри малко неловката ситуация.

— Да, наистина… Много ли бързаш да се прибираш?

— Ами, честно казано, не особено.

— Ами тогава да вървим у нас.

— У вас — повтори Никита. — У вас, при Кеша…

— Да, да, у нас, при Кеша.

Тя прие забележката му с досада.

Кеша не си беше вкъщи.

— Малко ми е неудобно — смутено каза Никита.

Лена го обгърна с нежния си поглед, хвана го за ръка и го поведе към хола.

— А ти не мисли за това сега — посъветва го тя.

Остави го сам, а тя отиде в кухнята.

— Само кафе ли ще пиеш? — долетя от там очарователното й гласче. — Или кафе с коняк?

— Може и без кафе.

Никита не искаше да остава дълго сам. Но пък му беше неудобно да отиде при нея в кухнята. Сега ще сложи да вари кафе, а това ще отнеме време… Къде-къде по-лесно беше да налее по чаша коняк. Той нямаше нищо против да се почерпят. Направо си е грях да не пийнеш по нещо с такава очарователна домакиня. Ами Кеша?

Лена се появи след около десетина минути. В ръцете си носеше поднос с две тънки високи чаши, бутилка дагестански коняк и чинийка с фино нарязан лимон. Доста се бе забавила с всичките тези приготовления. Но вече не беше облечена с дънки и блузка. Беше се преоблякла. Набързо си беше наметнала на голо някакво късичко копринено халатче.

Изглеждаше страшно съблазнително. Никита имаше чувството, че кръвта му всеки момент ще стигне точката на кипене.

Лена сложи подноса на масата. Може би нарочно се наведе толкова ниско, а може би без да иска, но Никита веднага забеляза едрите й гърди през деколтето на халата. За секунди се подаде и малкото изящно зърно на едната… Никита едва удържа вътрешния си стон.

— Да пием за срещата! — каза тя, сядайки върху подлакътника на креслото, и му подаде едната чаша.

Чукнаха се, отпиха по малко, но Никита не можа да усети въздействието на алкохола, беше пиян и без това.

— Да донеса ли още нещо? — попита тя, посочвайки подноса с ръка. — Може би си гладен?

— Аз ли? Ами, честно казано, гладен съм…

— Добре, ей сега идвам.

Тя стана и тъкмо искаше да тръгне към кухнята, Никита страстно я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Но не се реши да я сложи на коленете си.

— Недей… Остани при мен…

— Защо? Нали беше гладен? — Тя даже не се опита да се измъкне от прегръдките му. Нещо повече, сама седна върху коленете му.

Едва не му секна дъхът от емоциите, които бушуваха в него.

— Кой ти каза, че искам да ям? — учудено повдигна една вежда той.

— Ама нали преди малко каза…

— Казах, че съм гладен. Но искам да изям теб…

— Приятен апетит! — отговори тя и лицето й се озари от похотлива усмивка.

Надигна се леко и сложи длан върху най-топлото му място. Той замалко не свърши в панталоните си.

— Да, изглежда, си много-много гладен! — Погледна го с премрежен от страст поглед. — Добре че веднага го забелязахме.

— Да, да, тези неща не търпят отлагане. — Никита се рееше на седмото небе.

— Ти не си гангстер — прошепна му тя тихичко. — А палав разбойник…

Той съвсем бе забравил за Кеша. А дори и да се беше сетил за него, вече с нищо не можеше да промени нещата…

Впи страстно устни в нейните. Горещият й език се докосна до небцето му, погали го нежно и барометърът на страстта стигна до критичната точка. След това Лена изчезна някъде, но след малко се появи отново. Беше свалила коприненото халатче. Никита никога досега не беше виждал толкова изящно тяло като нейното… Нахвърли й се като див звяр, повали я върху мекия персийски килим, разтвори краката й…

Лена беше на върха на щастието.

Вихърът на страстта бушува дълго. Той се опомни едва след няколко шеметни часа безумен секс. Лена просто не му даваше нито минута спокойствие.

В леглото тя се държеше доста освободено. Усещаше се, че й липсва опит в секса. Но тя се стараеше.

— Къде е Кеша? — попита Никита, когато вече нямаше никакви сили да продължи.

— Да се беше сетил за него още сутринта — засмя се Лена.

— И все пак?

— Кеша е в болница.

— Нещо сериозно ли е?

— Де да беше… — Говореше за мъжа си с подчертано пренебрежение. — Апандисит.

— Апандиситът представлява един такъв мъничък израстък на дебелото черво — поясни й Никита.

— Точно така, израстък… Един такъв мъничък израстък… При него всичко е мъничко. И апандиситът, и някои други неща…

— Кои са тези други неща? — закачливо я подразни Никита.

— Онези, които ме задоволяват у теб — усмихна му се тя и докосна с език гърдите му. — Много ме задоволяват…

Тя бавно започна да се спуска надолу и все по-надолу… Не му позволи да продължи разговора скоро.

— По принцип сексът за мен не е най-важното — каза му след около час.

Трудно беше да й се повярва, но сериозният поглед потвърждаваше думите й.

— Кое е най-важното тогава?

Лена не му даде отговор веднага. Замисли се. Отговори му след дълго мълчание, но явно не каза това, за което се беше замислила толкова задълбочено.

— Ами най-важното за мен е да се повозя на колата ти! — Усмихна се палаво.

— Знаеш ли, това наистина е страхотна идея! — възкликна Никита и скочи от леглото.

Той нямаше нищо против да поскитат с колата из нощна Москва. Но не беше това причината, поради която скочи така рязко от леглото. Просто тя му напомни за колата, за красавицата тойота — нищо, че беше с десен волан. Нали я остави в двора. Ами ако не дай си боже… Но колата си беше на мястото. Никой не я беше пипал.

Среднощното скитане завърши с вечеря в един ресторант в Черняевския район, който работеше през нощта. Естествено, ресторантът беше под закрилата на черняевската групировка. Именно него бяха навестили първо с Витал и Вовата, когато събираха парите за връщането на дълга. Управителят все още ходеше със синина под окото.

Сервитьорите веднага познаха Никита и се разтичаха притеснено. Посрещнаха го като царска особа. Едва ли не се бяха строили в редичка пред масата му. След това се появи и управителят, който побърза да му изкаже почитанията си.

На Никита му беше безразлично. Но виж, Лена направо беше във възторг от начина, по който ги посрещнаха. Държеше се високомерно, с маниерите на кралица. Облечена в строгата си вечерна рокля, тя излъчваше студена красота и недостъпност. Кой би помислил, че само преди малко е правила такива неща… Гледаше на околните отвисоко и само Никита беше възнаграден с нежните й признателни погледи…

Сега той имаше всичко — признание, апартамент, пари, западна кола и разбира се, Лена. Не можеше и да си мечтае за по-добра любовница.

Пета глава

Машината на правосъдието окончателно се повреди и заглъхна. Не можа да глътне големите риби. Първо на свобода излязоха всички мутри от групировката на Капитана и Бичмето, а накрая пуснаха от следствения изолатор и самите тях.

Посрещнаха ги доста тържествено. По този повод Витал си направи труда да наеме две разкошни черни лимузини. След тях се точеше цяла колона от джипове „Чероки“, новички мерцедеси, беемвета. Той рискуваше да си навлече големи неприятности. Всеки момент целият този грандиозен парад можеше да се опорочи от появата на някой отряд на ОМОН или СОБР19. „Играта с огъня си заслужава“ — бе заявил Витал. Нека да видят ченгетата, че са безсилни пред черняевските мутри.

— Добре дошъл пак сред нас, братле! — топло посрещна Капитана той.

Онзи разтегли устни в изкуствена усмивка, но очите му останаха студени. Трикратното прегръщане и целуване, което си размениха с Витал, беше горе-долу със същата температура. С Вовата и Никита само се здрависа.

За сметка на това Бичмето се прегърна с всеки. Той искрено се радваше на срещата с момчетата от групировката и не го скри.

— Е, хайде, да се пръждосваме оттук! — Бичмето пръв се качи в лимузината и дръпна Капитана.

Той и сам знаеше много добре, че няма нужда толкова дълго и нагло да се мотаят пред следствения изолатор, но въпреки всичко отхвърли ръката му. Качи се в линкълна бавно и тежко, с достойнство. Подкани Витал, Вовата и Никита да го последват. С този жест ги разграничи от тълпата. Впрочем той не можеше да постъпи другояче. Или всъщност можеше, но това щеше да е доста неразумно от негова страна.

Въпреки че напоследък изобщо не се държеше разумно. Или поне Никита смяташе така…

Автомобилът потегли. Капитана дълго и мълчаливо гледа през прозореца, а после се облегна на седалката и притвори очи, сякаш е страшно уморен.

— Ето, виждаш ли, че всичко се нареди. — За сметка на него Бичмето не мълчеше. — Ето че сме на свобода. Надявам се, че вече сте се подготвили да посрещнете както подобава почетните гости?

— Ние не сме гости — без да отваря очи, го поправи Капитана. — Ние сме господарите.

— Е, днес сте гости! — заусмихва се Витал. — Днес ще си починете хубаво. Момчетата ми вчера обиколиха цяла Москва и ви намериха страшни мадами. Щях да свърша само като ги видях.

— Важното е, брато, че не си си подмокрил гащите — подмигна му Бичмето. — Добре си направил. С Капитана сме доволни от теб. Нали така, Капитане?

— Да, няма лошо — отново без да отваря очи, кимна Капитана. — Само че трябва да направим едно уточнение. Из цяла Москва са търсили момичета не твоите момчета, Витал, а моите. Моите и на Бичмето.

— Хайде стига — смъмри го Бичмето. — Докато ни нямаше, с всичко се е занимавал Витал. Затова казва, че момчетата са негови. Били са.

Капитана си премълча, но Никита чу как скръцна със зъби.

— А ти, Ник, си бил страшен! — продължи Бичмето. — Надмина всичките ми очаквания. И ти, Вова, също си се държал смело. На Чугунов сте му разказали играта, а и Гърлето сте вкарали в миша дупка. Добре сте се справили, няма спор.

— Само дето Джина не можахме да го намерим — не се сдържа и се обади Никита.

— Аз пък го намерих!

Този път Капитана отвори очи и прониза Никита с леден поглед, сякаш го обля със студен душ.

— Джина ще дойде утре, заедно с касата. А на вас — той премести поглед към Витал — ще ви се наложи да давате обяснение.

— За какво? — посърна Витал.

— Кой ви е дал право, докато ме няма, да цедите балъците?

— Ти!

— Аз ли?

— Трябваше да ни дадеш разрешение, но се запиля нещо.

— Какво?! Значи, запилял съм се! — тръгна в настъпление Капитана. — Нали бях зад решетките!

— Мен също, между другото, ме ядоха бълхите там. Ник и Вовата ме измъкнаха. Много добре си свършиха работата момчетата, като точни пичове. А ти триеш на Ник сол на главата.

Капитана го изгледа злобно.

— Добре е, че са наплашили Чугунов — изсъска той. — Лошото е, че са пуснали в оборот мангизите от общата каса без мое разрешение.

— Вярно е, без твое разрешение — не отрече Витал. — Но нали Гърлето ги е нападнал, сто биячи докарал. А нашите момчета се броят на пръсти. Ник е постъпил много правилно. Вдигнал се е срещу много силна групировка и е наел допълнително бригади за целта, а те са му поискали пари за работата. Че това си е в реда на нещата!

— Така е, Капитане — кимна Бичмето. — Ник е наел бойци срещу заплащане и е защитил териториите ни.

— Че кой е той, този Ник? — избухна Капитана.

Но се натъкна на убийствения поглед на съдружника си и се укроти. Реши да си върне думите назад.

— В смисъл… не исках да кажа това…

Но казана дума — хвърлен камък. Ник го изгледа злобно.

— Горе-долу същото ми казаха и въпросните бригадири. Един вид, кой си ти… Можеха да ме очистят. Играех си с огъня. Но въпреки всичко си свърших работата. А сега какво, за всичко ме упреквате, така ли? Обвинявате ме, нали така?

— Добре де, Ник, не се пали толкова — опита се да го успокои Бичмето.

Но вече беше късно.

— Да не се паля ли? Цели три дни чаках пари, а Капитана си правеше оглушки. Стискаше се. А мен Ковача ме притиска — къде са парите. Можеше да ми види сметката. И всичките ви балъци щеше да си ги приватизира. Трябваше сами да търсим пари отнякъде.

— Така е, спор няма. Защитили сте бизнеса — каза Бичмето и погледна накриво Капитана.

Онзи си премълча. Само си прехапа устната.

След около час и нещо колите влязоха в района на един много скъп хотелски комплекс извън града. Витал го беше наел за цялата нощ за доста пари. В него имаше всичко каквото ти душа иска — малък ресторант, закрит басейн, сауна, стаи за отдих.

— Страхотно! Супер! Много яко! — възхищаваше се Бичмето. — Сигурно соленичко е излязло?

— Абе, да ти кажа, прилично се кихнах — кимна му Витал.

— Брато, не ти ли се струва, че прекалено свободно се разпореждаш с нашите пари? — изрази недоволството си Капитана.

Думата „нашите“ в неговите уста прозвуча като „моите“.

— Говедо! — прецеди през зъби Витал.

Чуха го само Никита и Вовата.

От първата минута на пристигането си тук той започна да се държи като някакъв бей, а Витал, Вовата и Никита сякаш бяха негови слуги. Ту едно не му харесва, ту друго. С нищо не можеш да му угодиш.

Витал наистина беше подбрал за него и Бичмето едни от най-хубавите проститутки, които можеха да се намерят изобщо. Но на Капитана, видите ли, му дай нещо девствено и непорочно.

В крайна сметка той взе за себе си всички момичета, които Витал беше предвидил за себе си, Никита и Вовата. Капитана ги включи към своята бройка, реши да се заеме с групов секс. И накрая миряса.

— Прави ни на балъци той, на балъци ни прави — озлобено каза Никита.

В момента изобщо не му се правеше секс с проститутка, но фактът си е факт — бяха го унизили.

Витал също се чувстваше потъпкан като нищожество. Само Вовата запази пълно спокойствие. Сякаш на драго сърце беше готов да угоди на Капитана.

— Вие правете каквото искате, но на мен цялата тази галиматия ми писна вече! — ядоса се Никита и тръгна към изхода на комплекса.

— Чакай малко! — спря го Витал.

— Ти какво, да не би също да се махаш? — директно го попита Никита.

— Не… — започна бригадирът.

— Ами щом е „не“, тогава си тръгвам сам! — прекъсна го Никита.

Нищо не можеше да го спре. Може би единствено смъртта. Но като че ли нямаха намерение да го убиват.

Лена стоеше чисто гола пред огледалото. Никита за пореден път се наслаждаваше на прекрасното й тяло. Но не можеше да й се налюбува до насита, защото успяваше да издържи на изкушението само около минута-две, а след това се случваше онова, което логично следва в такива случаи.

Ето че и сега не издържа. Промъкна се незабелязано зад гърба й и притисна слабините си към стегнатото й апетитно дупенце. Кожата й беше нежна като коприна, той усети опияняващата топлина на тялото й. Вече не можеше да се контролира.

— Ела… — Вдигна я на ръце и я пренесе до леглото.

Обикновено Лена се включваше с удоволствие в любовната игра, но днес неочаквано започна да му се дърпа.

— Трябва да тръгвам! — без особени усилия го отблъсна тя.

— Че още е три часът…

— Днес трябва да се прибера по-рано. Кеша ме чака.

— И защо така?

В гърдите му се надигна вълна на ревност. Докога ще трябва да дели Лена с този мухльо Кеша?

Вече трета седмица се срещаха в този апартамент. Никита го беше наел специално за срещите им. А Лена си направи график — от десет сутринта до четири следобед беше с него. През това време ходеше при приятелка.

— Днес ни поканиха на парти.

— Абе да върви по дяволите това парти…

— Но първо ще отидем да видим новата ми кола.

— И колата да върви по дяволите…

— Нима? Така ли мислиш? Аз пък смятам, че много искам да имам собствена кола.

— Но най-много искаш, кобилке моя, да имаш свой собствен жребец.

— По-скоро жребецът си има кобилка…

— Разбрах намека.

Никита отново тръгна в атака, но този път тя се предаде доброволно.

— Днес няма да успеем да отидем с Кеша до автосалона — каза Лена, вече обличайки се.

— Абе я да върви на майната си този твой Кеша! — загледан в тавана, каза Никита ядосано.

— Грубиянин такъв, направо си непоносим! А Кеша… Всъщност прав си, да си гледа работата.

— Преспа ли снощи с него? — неочаквано я попита Никита.

— Преспах. В едно легло. И знаеш ли какво правихме?

На лицето й заигра палава усмивчица.

— Само не ми го казвай! — скръцна със зъби Никита.

Ревнуваше я.

— Ще ти кажа пък… Снощи разглеждахме едно списание.

— Какво списание?

— Избирахме каква къща да си построим.

— Чакай малко, каква къща? За какво ви е къща? Ти какво, да не мислиш да живееш с него и занапред?

— Да не би да имам друг избор?

— Ами аз?

— Какво ти?

— Трябва да се омъжиш за мен.

— С удоволствие… Само че къде ще живеем?

— Как къде, в апартамент.

— В кой, в този ли?

— Че дори и в този…

— Не скъпи, няма да стане. Първо си направи къща, поне на два етажа да е.

— Басейнът задължителен ли е? — на шега попита Никита.

— С басейн, минимум пет спални, подземен гараж, а в него… Мисля, че един „Мерцедес 600 SL“ и едно порше ме устройват… Ще са само за мен.

Никита внимателно се вгледа в нея и разбра, че изобщо не се шегува.

— Някога ще имам всичко това! — Той също говореше съвсем сериозно.

— Не го виждам.

— Какво не виждаш?

— Не виждам да се стараеш. Имаш супер джип и нищо друго.

— А парите?

— Парите само ги пропиляваш, а други не изкарваш. Имам чувството, че с нищо не се занимаваш.

Вече беше минала цяла седмица, откакто Никита бе зарязал бандитския живот. Откакто си бе тръгнал от крайградския хотелски комплекс, повече не видя нито един от своите братоци — нито Витал, нито Вовата. Даже нямаше представа какво става с тях. Не искаше и да чува за тях. И най-вече за Капитана, с неговите подли номерца.

— А ти какво искаш, да бачкам, за да ми прелива джобът от мангизи, така ли? — попита я той с малко тарикатска интонация, подражавайки на мутрите.

— Разбира се, че трябва да се бачка — кимна му тя. — Мъжете трябва да изкарват пари. И колкото повече, толкова по-добре…

— Ами ако заради тези пари се наложи да убия човек? Все едно ли ще ти е?

— Честно ли?

— Да.

— Честно казано, все едно ми е кой как си изкарва парите. Важното е да ги има. Ти нали сам каза, че съм твоят брилянт. Аз и без това си го знам, де. А брилянтът, както е известно, се слага в златно легло.

— По-добре платинено.

— Да, по-добре в платинено — съгласи се Лена.

— С една дума, Кеша те устройва повече от мен — направи си заключението Никита.

— Засега да. И ако искаш да живея с теб, бъди така добър да ми осигуриш всичко, от което имам нужда.

— А защо не вземеш да ме разкараш тогава?

— Ами устройваш ме. Имаш кола, апартамент, в който да се срещаме. Ти си силен, готин, симпатичен мъж.

Никита не се подразни от цинизма, с който Лена изброяваше достойнствата му — тя го завоалира с похотлива усмивка и студенината в очите й се смени с развратен плам. Силното й желание се предаде веднага и на Никита.

— А освен това ти имаш нещо, което Кеша няма.

Без да се съблича, тя се приближи до него, застана на колене и извади онова, което не й допадаше у Кеша. Последваха няколко чудесни секунди на върховно блаженство, заради които Никита беше готов да даде половината си живот.

След което тя го изненада неприятно, сякаш го халоса с мокър парцал.

— Но имай предвид, че не само ти имаш такова достойнство — каза му и съвсем невъзмутимо стана от пода, взе си чантата и без да каже нито дума, си тръгна.

Никита вече бе разбрал каква е истинската й същност. Лена бе обикновен боклук, който цени повече материалното от духовното. Красивият живот — луксозните къщи, скъпите коли, в това се състои смисълът на нейното съществуване. И тя с лека ръка ще обърне гръб на любимия си, само и само да получи това, което иска.

Боклук е… Но много скъп боклук. Поне за Никита.

И за да я притежава, явно не е достатъчно онова, дето му се мандахерца между краката. За да я притежава, трябва да сложи целия свят в краката й.

А освен това тя е права. В този живот всеки трябва да има някаква цел. Да се опита да постигне нещо. Не да се оплаква от съдбата си, а да я вземе в свои ръце. Ако искаш да бъдеш богат, силен, независим, трябва да се стремиш към това.

Бандитското поприще не е за Никита. Но може да се захване с някакъв бизнес. Ако му провърви, след някоя друга година ще стане богат човек и ще може да си позволи всичко, което Лена иска. Дебелият портфейл и това, което има в панталоните, може би ще са достатъчни, за да бъде щастлива.

Той ще постигне целта си. Ако му провърви… Трябва да му провърви.

Размислите му бяха прекъснати от позвъняване на вратата. Сигурно Лена се е върнала. Тя нямаше ключ — с цел да не се разкрие тайната им. Да, може и да е тя! Ами че друг няма кой да е… Никой, освен тях двамата, не знаеше за това гнезденце.

Но не беше Лена.

— Здрасти, брато! — задуши го в прегръдката си Вовата.

Лъхаше силно на алкохол. Както обикновено, беше си дръпнало момчето.

Беше облечен с доста широки черни дънки, тънко дънково яке, на врата си имаше масивен златен ланец и доволно му се усмихваше.

— Как ме намери? — освобождавайки се от прегръдката му, попита Никита.

— Ами проследихме те…

— Ти ли ме следи?

— Защо пък точно аз? Капитана пусна хиените си. Водчица да ти се намира?

— При други може и да няма, но при мен всичко има.

— Ето, това е приказка! Хайде да влезем в хола.

Но Никита го заведе в кухнята. Апартаментът беше едностаен. Кой знае защо, не му се искаше да настани Вовата в креслото, в което само преди малко Лена стенеше в една доста неудобна поза. Впрочем Вовата изобщо не се засегна. Още повече че в кухнята имаше удобен кухненски ъгъл. Имаше къде да се поизтегнеш. А той обичаше точно това.

Но неизвестно защо, седна на табуретката. И при това на самия й край. Сякаш всеки момент очакваше да го повикат и трябва на секундата да скочи от мястото си и да се стрелне към стопанина си като ловджийско куче. Към стопанина…

— Е, разказвай сега — наливайки му водка, каза Никита.

Вовата не се чукна с него, а алчно сграбчи чашата, на един дъх я пресуши до дъно и веднага с жест го помоли да му налее още.

— Че какво има да разказвам? — попита той, изпръхтявайки след обърнатата чашка.

— Е, как какво? Как е Витал?

— Абе с Витал всичко е наред. Ръководи бригадата, от живота не се оплаква.

— А Капитана? Бичмето?

— Бичмето ли? И той е добре. А Капитана ти праща много поздрави.

Вовата отново сграбчи чашата и жадно погълна цялото й съдържание. Никита имаше чувството, че още малко, и ще глътне чашата.

— И какви са тези поздрави? — ехидно се усмихна Никита.

— Ами ето такива…

Очите на Вовата станаха зловещи като на сатана, станаха черни като бездната. Привидното му опиянение беше само на повърхността, а в бездънните им дълбини искряха езичетата на адския огън. Той пъхна едната си ръка под якето. И в този момент на вратата се позвъни.

— Идвам! — подвикна Никита.

— Кой пък довтаса сега, мамка му? — избоботи недоволно Вовата.

Той извади ръката си от якето и продължи да пие.

— Ами сигурно е съседката…

Но на вратата стоеше Витал. Точно пък него изобщо не очакваше да види. Беше облечен с широки панталони, кожено яке, а на рамото си носеше сак.

Витал допря пръст до устните си — демек, тихо, не говори, и имитирайки женски глас, каза:

— Никита, моето момче, ще ми заемеш ли малко солчица…

И без да му даде възможност да отговори, влезе в апартамента. Чак сега Никита забеляза, че държи пистолет с цилиндричен заглушител.

С бърза крачка, Витал се насочи към кухнята.

— Тук ли си, мръснико? — попита вбесен той и на часа пистолетът трепна в ръката му.

Един изстрел, втори… Чу се тупване на сгромолясало се тяло…

Никита замалко да получи удар, когато влезе. Витал стоеше в ъгъла, държеше пистолета, от който излизаха струйки дим, а Вовата лежеше бездиханно на пода. През разкопчаното му яке се забелязваше малка дупчица в гърдите му. Под главата му се беше образувала локва кръв, която все повече се уголемяваше. Очите му гледаха безжизнено в тавана.

— Какво направи?! — Никита шашнато зяпна Витал.

— Това, което отдавна трябваше да се направи. Знаеш ли защо беше дошъл при тебе?

— Не…

— Ами за да те очисти, ето защо. Как можа да не схванеш веднага?

Никита можеше и да не му повярва, но думите му само изясниха ситуацията. Сега разбра защо Вовата пъхна ръка под якето си. Разбра какви бяха „поздравите“, които му праща Капитана.

Той преодоля погнусата си, наведе се и пъхна ръка под якето на Вовата. Точно така, носеше пистолет в специален кобур. И то не какъв да е, а ТТ с къс еднократен заглушител.

— А сега изтрий отпечатъка си от пищова и го хвърли някъде на боклука — посъветва го Витал.

— Защо да го хвърлям? Имам чувството, че тази играчка ще ми потрябва за нещо.

— Ще го почувстваш ти отзад — озъби му се Витал.

Не му беше ядосан, просто се опитваше да се освободи от напрежението.

— С това пушкало вече е убит човек. Не съм много сигурен, но предполагам.

— Кой?

— Ами Бичмето изчезна някъде. Сякаш в дън земя потъна.

— Смяташ, че Вовата го е пречукал?

— Много е вероятно.

Витал взе от масата бутилката с водка и на един дъх я пресуши до дъно. После отиде в хола и се повали като чувал върху постлания с чаршафи диван. Изобщо не го вълнуваше какво ще каже Никита. Едва се държеше на краката си.

— Изморен съм — въздъхна тежко той. — Толкова съм изморен, че грам силица нямам… Но нищо, сега ще си почина малко и започваме…

— Какво започваме? — не го разбра Никита.

— Слушай, братле, вземи да си включиш компютъра, а… Трябва да си събираме партакешите и да бягаме. Да бягаме колкото се може по-бързо и по-надалеч. — Очите на Витал се затваряха сами. — Само не трябва да заспивам — опитваше се да си внуши той, — да не заспивам, да не заспивам…

— Ами недей да заспиваш! А по-добре казвай какво става!

— Накратко, Капитана съвсем превъртя. Изперка централно. Първо се нахвърли на нас. Е, нали си спомняш как ни направи на бъз и коприва. Все нещо не му харесва на тоя гад. След това се озлоби срещу Бичмето. Нали Бичмето се застъпи за нас. Всичко, казва, правилно са направили момчетата, демек, няма за какво да ги упрекваме. А пък на Капитана това му лазеше по нервите. Нали в групировката започнаха много да ни уважават. Точно това го вбеси. И хич не му пука, че сме му защитили териториите. Нали, говедото му с говедо, друг, освен себе си не признава. Накратко, превъртя му шайбата и се изпокараха с Бичмето… Ако щеш, вярвай, веднъж случайно бях наблизо и ги чух какво приказват. Капитана казва, трябва да пречукаме Витал, и Никита също. Демек искат да си присвоят цялата власт само за себе си. Даже му припомни как ги посрещнахме.

— Че как сме ги посрещнали? С две лимузини, как…

— Там е въпросът, че бяха две лимузини. Точно за това му припомни Капитана. Каза на Бичмето, че един вид, съвсем преднамерено сме наели два линкълна. Единият за него и Бичмето, а другият за нас — за мен и теб. Било с цел да се покажем колко сме големи. Демек, вие с Бичмето се отместете малко, за да можем ние да седнем на вашето място.

— Пълни глупости!

— А Бичмето му каза право в очите: „Ти — казва, — Капитане, съвсем си откачил. Момчетата, значи, са си свършили работата както трябва и ти поднесоха на тепсия властта, а ти мислиш да им видиш сметката. Мръсник си ти, ето какъв си“ — казва. Естествено, Капитана се разпени, обиди Бичмето на майка. Сещаш се…

— За старата.

— Точно така. А на следващия ден Бичмето изчезна.

— Защо мислиш, че е работа на Вовата?

— Ами защото тоя гад отдавна се е продал целият на Капитана. Ако си ме слушал внимателно, трябва да си схванал, че Капитана не каза нищо за него. Не предложи да очистят и него.

— Значи Вовата през цялото време си е бачкал за Капитана.

— Още от момента, в който го прати да се види с Капитана в пандиза. Срещнали са се още първия ден. И хубаво са си поприказвали. Капитана веднага му е дал нареждания какво да прави, да не ти казва нито дума за разговора им, все едно не е имало среща изобщо. И Вовата ти е надрънкал врели-некипели. А вече е бил в комбина с Капитана.

— Вече знам защо веднага се е съгласил да ме предаде с парцалите — изведнъж се сети Никита.

— Защо?

— Само аз от цялата групировка знаех, че се е огънал в полицията. Заедно с Гирата.

— Няма го човека, няма я и тайната. Вовата не беше лошо момче, но се е огънал. А веднъж огънеш ли се, край — загубен си. Тръгваш надолу. Ето, очисти Бичмето. Опита се и до мен да се докопа. Сега пък до теб. Ник, моля те, направи ми една услуга, иди да вземеш още водчица. Ще му ударим по едно за твоето спасение.

— И за упокой на грешната душа на Вовата.

Витал изведнъж млъкна. Замисли се за нещо и дълго не каза нито дума. И накрая заяви:

— Абе изобщо, трябва да му направим помен. Все пак толкова работа сме свършили заедно. Но няма смисъл да го съжаляваме. Няма смисъл, Ник!

Дали Витал съжаляваше, или не — не се знае, но очите му изведнъж се наляха със сълзи.

— Ние с тебе, братле, живеем по законите на джунглата. Всички са добри, обаче всеки е сам за себе си. В нашия свят няма приятели до гроб, а приятели за гроба. За да оцелее, и най-добрият ти приятел може да ти прегризе гърлото. И не знам дали ще имаш моралното право да го съдиш за това. Но в никакъв случай не трябва да го съжаляваш. Това го знам със сигурност. С една дума, истинска джунгла — ти си хищник и около тебе постоянно се навъртат хищници. За да не бъдеш изяден, си длъжен да убиваш.

— И трябва да оцелеем в тази джунгла.

— Аз трябва да оцелея. И ти също. Ние двамата. Заедно или поотделно, това няма никакво значение.

Погледът на Витал се изпълни със свирепа жестокост, стана коравосърдечен. Но след малко злобата изведнъж изчезна от лицето му.

— Може би ще му поръчам панихида на Вовата. Все пак сме били партия с него. А е убил, за да оцелее. Него пък го убиха, за да оцелеят други. Та така стоят нещата.

Никита се сети за Артьом с неговите романтични измишльотини за мафията. Може в тях все пак да имаше нещо вярно, но като цяло си бяха пълни глупости, празно философстване. А Витал му говореше за смъртта. За философията на убийството — убивай, за да оцелееш. Първо стреляй, после се разкайвай.

— Смятай, че успя да ми повлияеш — злорадо се позасмя Никита.

Той също искаше да живее, следователно… Сети се за трофеите си — пистолетите „Глок-17“, ТТ и АПС20, скрити на сигурно място, където никой не можеше да се добере до тях. В този апартамент също имаше скрит пищов — автоматичен „Колт“ с пълнител за седем патрона.

— Ами браво на тебе. Значи ще убиваме заедно.

— Кого ще убием? — просто така, като за нещо напълно нормално попита Никита.

— Капитана. Да не мислиш, че цял живот ще се покривам от него?

— Не, разбира се. Ще убиеш Капитана и ще ликвидираш източника на опасността. И отново ще продължиш по отъпкания път. Само че вече като победител.

— Точно така! — Витал вдигна показалец. — Харесва ми как мислиш, братле! Но се изразявай по-простичко, не сме на лекция по философия.

— Ще гръмнеш Капитана и ще заемеш пак старата си позиция. Така по-простичко ли е?

— Това е прекалено простичко — изкриви устни в разочарована усмивка Витал. — Ще заема мястото на Капитана. Но за това после.

— Не казвай хоп, преди…

— … да си скочил. Наистина, ще ни се наложи доста да поскачаме, няма спор. Дай да се заемем първо с Вовата.

— Трупа ли ще изнасяме?

— Ами по принцип няма да е зле. В апартамента ти има труп, а ченгетата са те взели на мушка. Ето какво ще направим…

Витал извади джиесема си от якето и набра някакъв номер.

— Как са нещата там? — попита той. — Нормално ли?… Това е добре… Идвай бързо!

— С кого говориш?

— С Артьом… Долу в двора е, чака ни в една таратайка, следи обстановката. Че кой знае, всичко се случва… Да ти кажа, печено момче е. Навсякъде е с мен. Замалко да ме очистят, бяха ме обсадили отвсякъде, но той не ми обърна гръб.

— Има си принципи човекът.

— Да бе, човек с принципи е. Комсомолец, мамка му!

— Мутросомолец.

— Какво?

— От мутринския младежки съюз.

— Да бе, вярно, от мутринския… Кадърно момче е, но не е виждал още кръв. Трябва да го пробваме. Тъкмо ще запазя пищова си чист.

След малко се появи Артьом. Здрав юначага, облечен с гъзарско кожено яке, с масивен сребърен ланец на врата и типичното заплашително изражение. Ни повече, ни по-малко. Същински бандюга… Но му липсваше онази наглост и безпардонност, която е характерна за класическата мутра. Имаше някакъв оттенък на интелигентност в погледа му, но с всеки изминал ден той щеше да става все по-блед и по-блед, незабележим, а накрая съвсем щеше да изчезне.

Цялата му показна храброст се изпари като дим, когато видя окървавения труп на Вовата.

— Защо пребледня така? — строго го попита Витал. — Ти какво си мислеше, че си играем на шикалки тук? Това е смъртта, братле. Смъртта!

Артьом се взе в ръце, но лицето му остана бледо.

Витал го накара да остане в кухнята. Никита също остана. Вече не изпитваше отвращение, не го втрисаше. Вече съвсем спокойно гледаше трупа на Вовата, както санитар от моргата гледа току-що докаран мъртвец. Но не би отказал чаша водка може би…

— Куршумът не трябва да остава в тялото — каза Витал. — Това ще означава, че пищовът не е чист и отива на кино. Гледайте и се учете, докато съм още жив.

Той взе с ръце главата на Вовата и с поглед на опитен хирург започна да я оглежда. Никита също я огледа. Този път малко му се догади, но в поведението му нямаше и намек за това — външно запази пълно спокойствие.

Но Артьом не издържа на гледката. Той се изстреля като куршум от кухнята и влетя директно в тоалетната. Чуха се характерните звуци…

— Слабак! — изкоментира Витал, продължавайки да разглежда главата на Вовата. — Таакаа, дотук всичко е ясно. Куршумът го е прострелял и е излязъл от другата страна на главата.

— Няма да има нужда от трепанация на черепа — направи извод Никита.

— Какво?

— Демек, няма нужда да му трошим черепа.

— Аа, е, да.

Той изтри ръце в дрехите на убития и стана. Тръгна към тоалетната и се върна с Артьом. Домъкна го грубо за яката и го сложи да седне.

— Внимавай в картинката, ясно ли е? — кресна му. — Гледай и се учи. Ако ти се гади и не можеш да издържаш, омитай се оттук! Дръж се за полата на майка си — заяви му, усмихвайки се зловещо. — Ако те пусна де.

Никита отвори хладилника. Супер! Имаше още една бутилка водка.

И тримата изпиха по една пълна чаша и Витал отново пристъпи към операцията. Но преди това донесе от балкона едно длето, чук и клещи. Ножа взе от кухнята. След като си набави нужните инструменти, отвори гръдния кош на Вовата.

Докато се извършваше аутопсията, Артьом успя да изтича още веднъж до тоалетната. Затова пък Никита не усещаше нито погнуса, нито отвращение. Сякаш това беше в реда на нещата.

— Ето го! — Витал държеше окървавения куршум. — Ето! Дръж! — Подаде го на Артьом.

Онзи първо се дръпна изплашено, но все пак го улови и го стисна с два пръста. Сега освен отвращението, в очите му се четеше и любопитство.

Не каза нито дума, когато Витал го накара да лъсне пода, за да намерят и втория куршум. Отиде до банята, взе една кофа и парцал за под. Доста неприятно му беше, но вече не му се обръщаха червата.

Витал прибра двата куршума, убили Вовата, пъхна в джоба си и двете гилзи за всеки случай. Увиха трупа в някаква кувертюра и през нощта го изнесоха на двора и го напъхаха в багажника на беемвето. Никой не ги видя, а дори и да ги беше видял, не е разбрал какво става.

След това се върнаха в апартамента, за да поразтребят малко. Измиха петната от кръв, проветриха стаите, за да не намирисва на барут. Нищо не трябваше да подсказва, че тук е станало убийство.

— Ник, с теб вече сме били в участъка — каза Витал. — Нашите отпечатъци ги има в картотеката. Трябва да сме много предпазливи. Не трябва да оставяме никакви следи.

— Не трябва — съгласи се Никита и не много силно, но рязко удари с юмрук една от плочките.

Малкото скривалище се отвори. В него имаше оръжие.

— Опа! Че ние, оказва се, сме въоръжени! От коя система е? — поинтересува се Витал.

— „Колт“! — отговори Никита, изваждайки пистолета с двата резервни пълнителя.

— Хубав пищов, точен. По принцип с пушкалата нямаме никакви проблеми. Заредил съм се с цял арсенал. Имам каквото си поискаш.

— И атомна бомба ли?

— Две — не оплете езика Витал.

— Но нали трябва да се доберем някак до този арсенал.

— Ще се доберем. Ще му подпалим задника на Капитана. Доколкото си спомням, ти бях подарил една таратайка, нали така? — неочаквано попита Витал. — Къде е?

— На паркинг.

— Платен ли?

— Ами да. — Помисли, че ще използват неговата кола, но не позна.

— Нека да стои там засега. Ще тръгнем с моята бричка.

Никита си представи каква може да е колата му — най-малко джип „Гранд Чероки“. Но беше крайно разочарован — в двора на блока, близо до колата на Вовата беше паркирана една обикновена лада седмица на около десет години.

— Да не мислеше, че съм с мерцедес шестстотин, а? — иронично го погледна Витал. — Не, братле! Ние сме в период на война. И няма нужда да се изхвърляме. Виж, като очистим Капитана и си приватизираме групировката… Тогава вече може и като тежкари на ролс-ройс да се возим.

За Никита изобщо нямаше значение на каква кола ще се вози после. А и сега му беше все тая. Стига да се движи, да е бърза и да не се чупи.

Само че къде отиваха?

— Накъде сме? — попита той.

— Виж, това и аз не знам засега. Трябва първо да се отървем от Вовата. Чакай малко! Имам една идея.

Една красавица с копринена кожа и изящна фигура го беше възседнала и въртеше ритмично дупето си, мачкаше гърдите си и стенеше ли, стенеше… Отстрани изглеждаше така, сякаш наистина примира от удоволствие. Но в главата му се прокрадна мисълта, че е истинска актриса и просто играе добре ролята си.

Красиво момиче е Нели. Елитна проститутка, тарифата й е хиляда долара на час. Курва, нищожество е… Но сега е негова любовница.

Бяха запознали Капитана с нея съвсем наскоро — в деня, когато излезе от пандиза. Запознанството им стана с неговите пари. Витал, мръсникът, я беше наел за тлъста пачка. Да му достави удоволствие, искал. И успя, гадината мръсна, да му угоди. Капитана остана много доволен от Нели. Тя беше страшно красива, образована, възпитана, а в леглото беше осмото чудо на света.

За първи път прави секс с нея в компанията на още три проститутки. Бяха с цял клас по-ниско от нея, но бяха също страхотни парчета. Такива художествени изпълнения правеха… Витал, Вовата и Ник ги бяха предвидили за себе си, но Капитана подло им ги измъкна под носа и им подхвърли небрежно — духайте супата, момчета, проститутките са за мен. Нека им текат лигите…

По принцип не трябваше да постъпва така с тях. Бяха свършили добра работа. И най-вече Ник се беше постарал — изкарал Вовата от онова село, обработил Чугунов, а после си разчистил сметките с Гърлето. Друго обаче е лошото — че се държи като истински авторитетен бос. В пандиза се сдушил с когото трябва и така си уредил три наемни бригади, които да застанат на негова страна в сблъсъка. И успял да разкара Гърлето. Направо го наврял в кучи задник… Запазил всичко, което Капитана беше натрупал през годините. А след това измъкнал Витал на свобода — още едно голямо постижение. А съвсем отскоро е в групировката. Или е имал страшен късмет, или наистина е много отракан. Но фактите са си факти — прекалено нависоко започна да лети. Трябваше спешно да му се подрежат крилцата. И на Витал също. И той започна да се прави на голяма работа. Тотално изнагля, наистина…

Капитана бе започнал да нервничи още в пандиза — в деня, когато пуснаха Джина на свиждане. Беше дошъл да му иска разрешение да платят на чуждите бригади. Капитана знаеше много добре, че трябва да се разплатят с наемниците, но вътрешно се изяждаше от злоба — не искаше Ник и Вовата да се издигнат прекалено нависоко. Затова се наложи да отпрати Джина от Москва заедно с парите. А след това дойде и Вовата. Докладва му, че е отбил нападението. Точно тогава Капитана го хвана натясно.

— Ти, Вова, си печено момче — бе му казал. — Много те ценя. Ще бъдеш на равна нога с мен, както е Бичмето сега. Един вид, ще те наградя за старанието ти. А Ник, той е зелен още. Не трябва да му помагаме да се издига, трябва да го тласнем надолу. За да не се големее много.

Накратко казано, нахвърля му в общи черти плана за действие. Идеята беше да оставят наемните бригади да го разкъсат на парчета заради дълговете. Вовата не се двоуми много и веднага се съгласи. Даже някак прекалено лесно се съгласи да предаде Ник…

Но Ник, мръсникът, се измъкна от ситуацията, в комбина с Витал. Затова Капитана им натри сол на главата, когато се върна. Сложи ги на място. Ник му се обиди и изчезна някъде. Затова пък Витал не спря да си вири носа, сякаш чакаше да му дадат медал. Наложи се да му прати Вовата. Само че Вовата се издъни, лош наемен убиец излезе. Измъкна му се Витал.

Вовата реши да замаже вината си и сам му предложи да отстрани Ник. Казва: „Знам къде се крие сега“. И разбира се, Капитана му даде зелена светлина.

Много е вероятно Ник вече да не е сред живите. Но пък Витал се укрива някъде. Нещо повече, прибрал е и част от парите на групировката. Капитана знаеше, че е оставил за себе си около сто хиляди долара — част от парсата, която беше изцедил от бизнесмените, за да покрие дълга към наемните бригадири. Сами по себе си тези пари бяха нищо и никакви жълти стотинки. Лошото беше друго — тези пари се явяваха втора обща каса на групировката. А общата каса е като царския скиптър и властта в държавата. Който я държи — той е царят. И Витал беше един вид втори цар. Много опасен съперник.

А освен това и Бичмето. Изчезна някъде. Просто ей така взе и изчезна и никакъв го няма. Никой не можеше да каже даже приблизително къде се намира. Оставаше само да се чака, докато благоволи да се появи.

Но виж, за Витал беше организирана истинска хайка. Петорката на Мошеника в пълен боен състав и една бригада биячи го търсеха под дърво и камък. Но все им се изплъзваше…

Нели започна да стене силно, затрепери, сякаш ток са пуснали през нея, и като че ли загубила съзнание, се свлече върху него.

— Колко ми е хубаво, скъпи — прошепна му тя.

С това приключи цялата работа. Тя легна на една страна, попъшка още малко от кумова срама и заспа.

Лесно й е на нея. Събуди се сутрин, събуди и него с ласките си, накара го да стигне до оргазъм, а и самата тя определено си направи кефа, а после се обръща на другата страна и заспива.

До обяд ще се търкаля в копринените чаршафи, а след това цял ден ще се размотава из разкошния петстаен апартамент. Всичко си има тук: интериор в евростил, супер мебели, пък и джакузи, климатици с ароматизатори… Направо да ти се завие свят, почти милион долара бе хвърлил за всичко това. Точно толкова му излезе това гнезденце. Купи го с пари от касата, оформи документите на името на Нели. Тя бе само подставено лице, когато поискаше, можеше да си го вземе. Но тя не знаеше това. Мислеше, че апартаментът й е подарен, но се заблуждаваше жестоко. Затова пък палтото от чинчила бе истински подарък. Зимата между другото наближава.

Освен това смяташе да й подари кола. Огненочервено ферари. Ако всичко вървеше по вода, тя щеше да си получи таратайката. Защото е страшно красива, а в секса е истинска магьосница. Преди го е правила с всеки, който си плати, а сега само с него. Само да пробва да кръшне…

Не ставаше дума за любов. Но въпреки това Капитана й прости за черното й минало, скърцайки със зъби. Курвенски издънки в бъдеще обаче нямаше да й се разминат. Само леко да кривне от пътя, и край — куршумът в челото й е гарантиран. Беше сигурен, че и окото му няма да мигне.

Нели заспа. А той трябваше вече да става. Прекалено много работа му се натрупа напоследък. Освен това Витал съвсем спокойно се скиташе някъде на свобода и всеки момент се готвеше да му нанесе удар. И не беше сам, с него бе тръгнал и един от бойците. Млад, зелен… Но и Никита съвсем доскоро беше млад и зелен…

Капитана не бе купил апартамента просто така. И го бе направил не с посредник, а лично. Сам се бе свързал с агентите по продажба, сам си бе избрал района, сам бе изтеглил пари от сметката си. И никой не знаеше къде се намира този апартамент. Никой.

Блокът беше на двадесет и четири етажа. Телохранителите го съпровождаха само до входа и никой от тях не знаеше на кой етаж спира асансьорът. Може на втория, а може и на двадесетия…

Усещаше, че вече няма стабилна почва под краката си. Но сам я беше разклатил. Положението му ставаше все по-несигурно и буреносните облаци може би вече са съвсем близо. С една дума, нещата не бяха розови. Точно навреме се сдоби с това гнезденце, в което при необходимост можеше да изчака опасността да премине…

Изобщо не му се ставаше, но Капитана надви мързела и изтърколи от леглото тежкото си тяло. Легна по очи на земята — пробва да направи няколко лицеви опори, но къде ти… Нели му беше изпила силиците…

Беше в банята и се бръснеше, когато джиесемът му запиука.

— Казвай…

— Капитане, ти ли си? — Беше Сфинкса.

Той бе единственият човек, на когото можеше да се довери изцяло. Ако ченгетата не го бяха забърсали и него с всички останали, Капитана щеше да го остави за свой заместник. И изобщо нямаше да се притеснява. Този човек не бе способен на предателство. Но, честно казано, сега не се доверяваше дори на него.

— Ами таковата… Вовата намина. — В гласа на Сфинкса се долови някакво притеснение. — Чистка, с една дума…

— Пълен идиот! — избухна Капитана.

Вовата трябваше да очисти Ник и явно го бе очистил. А Сфинкса му го казва в прав текст по телефона.

— Идиот е — съгласи се Сфинкса. — Вовата е пълен идиот… Беше…

— Какво значи беше?

— Ами ела и ще разбереш… Чака те до офиса ти…

Сфинкса явно се разсърди, че го нарекоха „идиот“. Капитана се намръщи. Прекалено обидчиви станаха всички изведнъж… Абе да вървят по дяволите!

— Идвам! Чакай ме! — злобно изръмжа той.

Пристигна там след около час. Само че не стигна до офиса си. Спря до едно БМВ, до което стояха четири яки момчета и Сфинкса. Колата беше спряла отстрани на пътя, срещу входа на сградата.

— Какво става тук? — попита Капитана.

— Нали ти казах, че Вовата пристигна — каза Сфинкса, показвайки беемвето.

Вовата седеше зад волана. Беше прострелян в главата, беше облян в кръв, в гръдния му кош зееше огромна дупка, все едно го е гръмнал артилерийски снаряд.

Капитана зяпна шашардисан трупа. От двете страни на колата с мъртвеца стояха братоците и телохранителите му. Босът беше спрял на шосето, за да може да реагира веднага при необходимост.

— Как е станала тая беля?

— Ами какво да ти кажа, намерихме го сутринта — каза Сфинкса. — От завоя, разбираш ли, докараха някаква таратайка… Трима бяха… Избутаха я дотук и се чупираха.

— Защо не ги спряхте? Защо не ги хванахте?

— Охраната не можа да реагира навреме.

— Всички да се накажат! — кресна Капитана.

Положението ставаше доста напечено. Сега срещу него играеха трима противници.

Вовата пак се издъни. Не можа да очисти и Ник. Или Витал му е попречил… Сигурно са се обединили. Ник и Витал в комбина с някакво говедо по прякор Артьом. Трима са. А това вече е сила.

— Абе то е най-лесно да ги накажем — повдигна безразлично рамене Сфинкса. — Но нека първо ченгетата ги разпитат.

— Между другото, те къде са? Защо не ги виждам нещо?

— Да не ти липсват вече? — иронично му подхвърли Сфинкса. — Сега ще дойдат. Току-що ги извиках. Но тънко са пипали. Вовата е застрелян, но в тялото му няма нито един куршум. Всичко са извадили.

— Защо?

— За да не спипат пищова.

— Значи не е бил Витал — реши изведнъж Капитана.

— Защо да не е той?

— Че той има цял арсенал. Ще се занимава той с глупости. Много по-лесно му е да го захвърли някъде.

Капитана тръгна към офиса си. След малко и всички останали го последваха.

— Цял арсенал имал, казваш — замисли се Сфинкса. — Това е много интересно… Мамка му!

Изведнъж той изкрещя, хвърли се върху Капитана и го повали на пода. В същия миг въздухът се разтресе от грохота на картечни изстрели. Падайки заедно със Сфинкса, Капитана забеляза с крайчеца на окото си бяла лада седмица. Караше бавно покрай паркираните до тротоара коли. От прозорците й се подаваха дулата на два автомата. Стрелците бяха с черни маски и изобщо не пестяха патроните.

Капитана лежеше, притиснат от Сфинкса. След малко още някой се сгромоляса върху тях. Върху бузата на Капитана се стече струйка кръв. Изведнъж автоматите заглъхнаха. Затова пък пистолетните изстрели чаткаха още дълго. От площадката пред входа на офиса им отговори пушка-помпа. Но вече нямаше смисъл — ладата беше офейкала и беше невъзможно да я настигнат.

Нечии силни ръце отместиха тялото най-отгоре, после и второто. И телохранителят, и Сфинкса бяха направени на решето. Трудно беше да се каже чия кръв се е стекла по бузата му и е изцапала скъпия му костюм. Но това всъщност нямаше никакво значение. Важното е, че самият той остана жив. Само си беше натъртил лакътя и коляното при падането.

Още две мутри се гърчеха на пода. Единият виеше от болка — беше тежко ранен, другият беше изпаднал в предсмъртна агония.

Сфинкса беше още жив. Загледан с безизразен поглед някъде в пространството, той промърмори:

— Арсеналът… Арсеналът… Трябва да се намери…

Не каза нито дума повече, само се усмихна заканително и притихна. Усмивката му се превърна в зловеща гримаса.

— Аа, гаден кучи син! Мамичката ти! — изрева Витал. — Ще те спипам аз тебе, копеле гнусно!

Вбесен, той удари с юмрук по масата. Чиниите подскочиха, издрънчаха и една от тях се пръсна на пода на парченца. Но никой не обърна внимание на това.

Никита гледаше с напрегнато внимание в екрана на телевизора, без да откъсва очи от него. Даваха горещ репортаж от мястото на инцидента. Трима с маски извършили покушение върху живота на известен предприемач. Показаха притесненото лице на Капитана. На пода до него лежаха три трупа — на Сфинкса и на двама биячи. Около тях се въртяха дознателите.

— Не може да бъде! — ядосваше се Витал.

Тримата неизвестни бяха той, Никита и Артьом. Вчера през нощта отскочиха до тайната квартира, която Витал беше наел. Именно в нея се намираше целият му арсенал — осем автомата „Калашников“, около петнадесет пистолета ТТ, два сандъка с ръчни гранати — Ф-1 и РГД-5, освен това гранатомет РПГ-7 със сума ти снаряди.

Никита нямаше представа за съществуването на целия този арсенал. И това звучеше доста успокояващо. Значи освен Витал за него не знаеше абсолютно никой. Е, и Вовата знаеше. Някога. И Чауса също знаеше, но той пък си замина по-рано и от Вовата. Освен това в час беше и Гирата, но беше подследствен и беше в пандиза.

Освен оръжието, в апартамента имаше и стари, но напълно запазени мебели, хладилник. Затова, след като завършиха акцията, отидоха там.

Никита закара колата с Вовата до нужното място и настани покойника зад волана. Заедно избутаха бавареца от завоя, закараха го до офиса на Капитана и веднага си плюха на петите, а после няколко часа стояха в засада. Чакаха да се появи Капитана. Той задължително трябваше да се полюбува на трупа.

Така и стана. Витал уцели точния момент. Веднага впрегна Артьом, който даде газ на седмицата, а те с Никита грабнаха автоматите. Подложиха сградата на пряк и плътен обстрел. Просто нямаше никакъв шанс Капитана да оцелее. Но…

Камерата на оператора безстрастно държеше в кадър мрачно смръщеното лице на Капитана. Беше много потиснат от случилото се и силно обезпокоен. Но беше жив. Разминал се с лек уплах, съобщи репортерът.

— С лек уплах се разминал, копелето мръсно! — Витал вече не викаше, а мърмореше недоволно. — С лек уплах… А Сфинкса го пратихме в гроба. Не беше лошо момче, а очистихме него. А Капитана, гадината, и една драскотина няма. Кажи ми сега, има ли справедливост на тоя свят!? Има! Ще види той, мизерникът, черен ще му се стори светът.

Изоставиха ладата седмица на три пресечки от местопрестъплението. Зарязаха всичко в нея — маските, ръкавиците, автоматите. А самите те си плюха на петите през дворовете на блоковете. После хванаха едно такси и право в апартамента на Витал. По пътя се отбиха в един магазин и напълниха торбите с водка и мезета. Не можеше да става и дума за сух режим. Не беше време за това точно сега.

— Какво ще правим, братоци! — спокойно каза Витал.

— Ти си шефът, ти решаваш — каза Никита.

— Абе аз, че ще реша, ще реша. Но и ти, Ник, помисли малко, размърдай си сивото вещество. Ако не очистим гада, той ще ни види сметката.

— Да вземем да се покрием някъде, а? — попита Артьом.

— Избий си го от главата! — кипна Витал.

— Добре де, братле, не се нервирай. А и няма да можем да избягаме много надалече — изказа мнението си Никита. — Ченгетата са нащрек. Обърни внимание, братле, че е направен опит за покушение върху живота на известен предприемач… Аа, какво ще кажеш? Яко, нали?

— Предприемач бил… И ние сме предприемачи. Предприемаме конкретни действия срещу Капитана, говедото гадно.

— И той сега предприема действия срещу нас.

— Абе търсят ни, няма спор. Само дано не открият този апартамент — притесни се Витал.

— Мислиш ли, че ще могат?

— Абе кой ги знае… Но днес със сигурност няма да ни намерят. Затова можем да спим спокойно тази нощ. Въпреки че… — Витал се замисли за момент. — Въпреки че едва ли ще можете да спите, братоци. Сега ще легнем да подремнем малко, а през нощта ще си оберем крушите. Ама така, че абсолютно никой да не ни види. И с това… — Той погледна към бутилката. — … трябва да приключваме вече… Пиянството не води до нищо добро. Вовата е ярък пример за това.

Прав беше наистина. Вовата искаше да убие Никита, но беше пиян до козирката. Затова протакаше, бавеше нещата. И накрая дочака Витал, а заедно с него и куршума в главата. Та нали съвсем спокойно можеше да очисти Никита направо на вратата.

— Смърт на пиянството! — кимна му Никита одобрително и сграбчи бутилката за гърлото.

Беше му дошла една доста дръзка идея — да вземе и да я метне в стената, така че с гръм и трясък да се натроши на сол.

— Стой! — спря го Витал.

Той взе бутилката от ръцете му, дълго я гледа и накрая сипа останалата водка по чашите. Остави съвсем малко на дъното.

— Ето! Сега вече може.

Без да замахва, той я изстреля в стената. Навсякъде се разлетяха парченца стъкло, чу се силен звън. Точно това, което искаше да направи Никита.

Допиха си водката и легнаха да спят. Оставиха Артьом на пост, а те се опънаха на дивана. Само че Никита изобщо не го хващаше сън. Въртя се ту на едната страна, ту на другата, и накрая отстъпи мястото си на Артьом. Отиде на пост в кухнята до прозореца. Хвърли един поглед навън. Но пред очите му сякаш имаше димна завеса — виждаше всичко, но не забелязваше нищо. В главата му се въртяха какви ли не мисли.

Ей го на, пак затъна в лайна до ушите. Всъщност излизаше, че изобщо не е изплувал от тях от момента, в който влезе в групировката на Капитана. Първо беше рекетирането на бизнесмените, после историята с убийството, районното, пак рекет, пак в районното. После започнаха мръсните номера и подливането на вода. Край нямаха те — първо Гирата, после Светлов и Вершинин, Капитана и накрая Вовата. Сега пък и Витал го насади едно хубаво — по петите им бяха и ченгетата, и Капитана с мутрите си.

Трябваше да си плюе на петите, да си спаси кожата и да чака, докато нещата се уталожат. А той какво направи — в комбина с Витал тръгна срещу Капитана. Няма що, голям герой. Трябваше да прати Витал по дяволите. Изобщо не му трябва групировката, начело на която Витал искаше да застане. Не му трябва. Но Никита реши да се направи на благороден — че как иначе, нали Витал го спаси от сигурна смърт, нали свети маслото на Вовата.

Но виж, Капитана не можаха да го пратят на оня свят. Сега мутрите му още повече щяха да се сплотят и да притиснат и Никита, и Витал. Имаха да им връщат три трупа. И на никого нямаше да му пука, че двамата имат такива големи заслуги към групировката. Сигурно Капитана вече им е дал команда „дръж“. А и ченгетата със сигурност вече са заели позиция.

Вече бе късно да се бяга. Щяха да го търсят под дърво и камък, и то до края на живота му. Капитана нямаше да миряса, докато не го намери. Така че оставаше едно — да продължи да играе тази опасна игра до край.

Никита взе окончателно решение. Всичките му емоции се изпариха в един миг. Той се успокои, мисълта му се избистри. Започна да се вглежда по-внимателно навън, наблюдаваше зоната на евентуална атака. Но не, нямаше съмнителни лица. Никой не се беше промъкнал до апартамента.

Вече се смрачаваше. Той предаде поста на Витал и отиде да поспи. Заспа много бързо. Нищо не му тежеше. Може би само за Лена му беше малко мъчно. Не че я беше загубил, просто беше започнала да му липсва и искаше да я види. По-добре да не мисли за това, при мисълта за секс младият здрав организъм реагира с излишно напрежение на определени места, а това пречи на съня.

Събудиха го през нощта. В един и половина.

— Хайде, тръгваме! — каза Витал.

Тръгваха оттук, но къде отиваха, засега не знаеха и самите те. При кого можеха да отидат? Всичките възможни адреси сигурно бяха под наблюдение, хората на Капитана ги търсеха навсякъде.

— И кола нямаме — тежко въздъхна Артьом, когато слизаха по стълбите.

— Да, кола ще ни трябва на всяка цена — кимна Витал. — Слушай, Ник, че ние забравихме за твоята тойота. Тя не се води на твое име, точно сега е моментът да я покараме.

Но по някакъв начин трябваше да стигнат до нея. В същото време в съседния двор беше оставена без надзор нечия лада шестица с цвят на кафе. Витал не издържа на изкушението.

Собственикът й беше направил всичко възможно, за да не я откраднат — беше затворил плътно прозорците и вратите, беше свалил клемата от акумулатора и даже беше направил един хитър трик — бе откачил всички кабели. Но не ги беше взел със себе си. Като я погледнеш отстрани, никога няма ти дойде наум, че няма да даде контакт.

Но собственикът не беше предвидил, че крадците ще разсъждават трезво и ще извършат кражбата спокойно, без излишни нерви и бързане.

Витал спокойно извади от джоба си тубичка с лепило, намаза пръстите си, така че пластът лепило да не позволи да се оставят отпечатъци. След това даде тубичката на Никита и Артьом, а той се приближи до колата, изби с камък задното странично стъкло и пак толкова спокойно се дръпна от светлината на лампите. Изчака малко. Никой не бързаше към мястото на инцидента.

После работата пое Никита. Артьом отвори задната врата, резето на шофьорската врата щракна и Никита седна зад волана, отскубна кабелите от таблото, свърза ги, но колата не искаше да запали. Той не загуби самообладание, за него проблемът беше елементарен. Съвсем спокойно отвори капака на колата и погледна под него. Точно така, акумулаторът не беше закачен. За всеки случай опипа и кабелите за високо напрежение. Така си и знаеше, към свещите не се подаваше искра. Но нямаше проблем. Готово, вече всичко трябваше да е наред.

След около минута колата бавно излезе от двора. Зад волана седеше Никита. Беше му все едно някак каква кола кара, своята или крадена. Като че ли вече не се страхуваше от нищо.

Въпреки че имаше определена доза страх. Но това не беше страх, от който човек изпада в паника, от който му се разтреперват краката, загубва и ума, и дума и не може да мисли. Бе просто инстинктивен защитен страх. Той трябваше да се страхува от Капитана и неговите бойци. И се страхуваше. Но дотолкова, доколкото да може реално да оцени истинската им сила и да не бъде хванат натясно.

Имаше риск липсата на страх в неговото положение да доведе до доста неприятни последствия. Ако не се страхува човек, може да надцени силите си и да подцени противника. Започва да си въобразява, че е най-силният, най-ловкият, най-умният. А такъв човек много лесно може да попадне в капана.

Излишъкът от страх, от друга страна, също не е полезен. Надценяването на противника кара човека да изпадне в пълен блокаж, от който се излиза доста трудно, и е добре, ако успее да го направи сам. В противен случай може да му помогне вражеският куршум.

Витал знаеше къде трябва да отидат — на Киевската гара. Там постоянно се шляят разни тъмни личности, които предлагат жилища под наем — апартаменти, стаи, каквото поискаш. Плащай и се нанасяй, нито паспорт ще ти искат, нито ще те питат как се казваш. Стига да си платиш.

— Познаваш ли някой там? — попита Никита.

— Точно в това е работата, братле, че никого не познавам и никой мен не ме знае. Това ме урежда идеално.

Ролята на току-що пристигнал от провинцията разиграваше Артьом. С доста глупав вид, той ходеше насам-натам из гарата, търсейки нужния човек. И накрая го намери. Една жена се съгласи да му даде под наем двустаен апартамент. Тя седна заедно с него в някакво такси, а Никита тръгна след тях с ладата шестица.

Апартаментът се намираше близо до гарата. Имаше две стаи, мебели, телефон. И телевизор. Сега това беше най-важният елемент от обзавеждането.

— Апартаментчето не е никак лошо — даде оценката си Витал. — Мебелите са стари, но нищо, стават. Как мислиш, Артьом, дали няма да ни изработи лелката?

— Да ти приличам на балък? Погледнах паспорта й. Регистрацията за местожителство е истинска, не е менте. Апартаментът си е неин, а пък тя май живее при сестра си.

— Това си е неин проблем. Таакаа, и вратата като че ли изглежда солидна. — Витал продължи да оглежда апартамента. — Коридорче, а тук завойче… Таакаа, ако някой застане на пост тук с един гранатомет, то познайте кой ще може да влезе.

— Откъде ще го вземем този гранатомет? — попита Артьом.

— Как така откъде! Да му се не види! — сепна се той и само дето не извика. — Абе какво съм блокирал днес? Стига толкова, момчета! Хайде, по колите.

Само след пет минути Никита вече се носеше с бясна скорост с шестицата из нощния град. Трябваше да отидат съвсем наблизо. След половин час вече бяха в изоставения апартамент на Витал.

— Всичко ли ще вземем? — попита Артьом.

— Де да можехме… — тежко въздъхна Витал.

Можеха да го вземат, разбира се, да натъпчат багажника до горе, но Витал разсъждаваше другояче.

— Трябва да разделим оръжието — каза той. — Едната половина ще оставим тук, другата ще вземем. Че кой знае какъв номер могат да ни извъртят…

Той беше същински пророк. Бяха тъкмо на половината път към новия си дом, когато изведнъж след тях се лепна полицейска кола.

— Дай газ! — подвикна Витал.

Никита натисна газта до край и зави на първия завой. Колата поднесе леко, но той успя да я овладее и продължи нататък. Но фордът на ченгетата беше плътно по петите им. Сякаш нищо не можеше да го спре.

— Ама че говеда! — вбеси се Витал. — Сега ще видите вие…

Той се премести на задната седалка. В краката на Артьом имаше зареден автомат. Витал го взе, извади пълнителя и провери патроните.

— Точно така, от трасиращите21 са. Ей сега ще видите вие!

— Може би не трябва, а? — попита Никита.

— А какво, да вземем направо да се предадем, така ли?

Витал изби с приклада задното стъкло и извади дулото на автомата.

Под гумите на форда с оглушително свистене започнаха да изскачат искри от трасиращите куршуми, още малко и щяха да направят на решето ламарините. Но ченгетата схванаха какво целят бегълците и свиха в първата пресечка, докато не е станало късно.

— Какво, покрихте ли се? — викна по тях Витал.

— Сега по петите ни ще тръгне цялата московска полиция — предупреди го Никита.

— Ти да не си мислиш, че съм вчерашен, че не ги знам тия работи? Хайде, карай ей натам!

Сечеше му пипето на Витал, Никита не можеше да си криви душата за това. И все пак понякога правеше и доста глупости. Нареди им да оставят всичкото оръжие в колата, а сам сграбчи гранатомета. Разкъса тапицерията на седалките и го уви като пашкул. Нещо повече, накара Никита и Артьом да мъкнат снарядите. Съвсем си беше загубил ума.

Добре че блокът беше съвсем наблизо и минаваха през тъмните дворове в съседство. Извадиха късмет, успяха да стигнат до новия си апартамент, без да срещнат нито едно препятствие по пътя.

— Аа, така няма да стане! — поклати недоволно глава Витал. — Гранатометът ще свърши работа, няма спор. Все пак имаме девет снаряда. И всеки има по едно пушкало. Но не е достатъчно. Трябва да се върнем.

— Къде? — шашна се Никита.

— В апартамента. Там има още три автомата, няколко пистолета и цял сандък с гранати. Трябва да пренесем всичко тук.

— Но това е безумие! — Никита демонстративно погледна часовника си.

— А, само не ми се прави на интересен! — изкриви устни в кисела гримаса Витал. — Ще ми показва часовника той… Все тая ми е колко часа показва скапаният ти часовник, разбра ли? И с ченгетата не можеш да ме изплашиш! Плюя на тях, ясно ли е!

— Витал, какво ти става, да не изперка? — попита Никита.

— Ще ти перна аз на тебе един! Накратко, затваряй си устата, че замириса на лошо. Хайде, тръгваме!

И този път извадиха голям късмет. Лесно и бързо откраднаха един москвич 412 и с него стигнаха до апартамента, в който бяха оставили половината от арсенала. Добре че Витал още не беше блокирал тотално — преди да влезе в апартамента, пак взе тубичката с лепило и намаза дланите си и дланите на останалите.

Часовникът показваше три и половина през нощта, или по-точно сутринта. Щяха да имат достатъчно време да се доберат до новата си квартира, преди да е съмнало. Това поуспокои малко Никита.

Но неизвестно защо, вътрешно беше доста напрегнат, когато тръгнаха да излизат от апартамента. Сякаш някаква невидима сила го накара да отиде до прозореца и да погледне навън.

Под слабата светлина на уличните лампи забеляза как в двора влизат два джипа и едно черно беемве.

— Много познати коли.

Думите му прозвучаха някак странно, сякаш не ги беше произнесъл той, а някой друг говореше чрез него. И този някой обясни всичко.

— Какви глупости дрънкаш? — попита Витал.

— Ами ето, явно сме в засада.

— Какво?

— Мутрите на Капитана са долу.

— Да бе! Стига глупости!

Витал се залепи за прозореца. Точно в този момент от водещия джип излязоха четири момчета с кожени якета.

— Яката го загазихме! — намръщи се той с досада.

„Нали те предупредих!“ — искаше да каже Никита, но думите застинаха на устните му. Сега не му беше времето да си изясняват кой крив, кой прав. Трябваше да се действа, и то незабавно.

— Какво ще правим? — попита объркано Витал.

Налудничавата идея, която ги накара да дойдат тук, се изпари като дим от главата му. Той започна да разсъждава съвсем трезво. Но дали вече не беше твърде късно?

— Ще убиваме.

И отново тези думи сякаш не бяха на Никита, а някой друг го бе накарал да ги каже.

Мутрите, на брой около дванадесет, се скупчиха, после моментално се разпръснаха — две четворки бавно, сякаш насила, тръгнаха към входа, а третата остана до беемвето.

Вече нямаше никакво съмнение, че бойците са дошли за тях.

Никита пръв скочи към сандъка с гранатите РГД-5. Беше отворен — това бе добре. И кутията с взривателите също бе отворена — още по-добре. Той зареди четири гранати една след друга. Витал също не си губеше времето — метна сака си зад гърба и се зае с гранатите. Артьом подготвяше автоматите за стрелба, това беше единственото, което правеше добре.

Автоматите бяха хубави, „Калашников“, модел АКМСУ с къса цев, калибър седем шестдесет и две. А Никита и Витал имаха по една купчинка с гранати. Освен това и тримата бяха въоръжени с пищови — по два ТТ на всеки. Никита имаше и автоматичен колт. Друго не взеха — нямаше нужда да се натоварват с излишно снаряжение.

Никита се подготви психически, че след малко ще трябва да убива. Изключваше възможността сам да падне мъртъв. И то не защото като млад човек не мислеше за смъртта, а защото подобни мисли бяха табу за него. Той можеше да мисли само за победата. Трябваше да победи на всяка цена. И щеше да го направи. Ако убива.

Да убиеш, за да оцелееш — ето я цялата философия.

Щеше да му се наложи да стреля по момчета, с които може да е седял на една маса, с които са си пили водката заедно, участвали са заедно в сблъсъци между групировките. Но всичко това е минало и сега те са дошли, за да убиват — да убият него. Така че не можеше и дума да става за милост.

Той излезе на стълбите. Беше тихо. Само някъде далече долу се чуваха тежки стъпки. Идват за него. Идват, за да го убият.

Нещо забушува в гърдите му. Но не беше нито яростно, нито свирепо. Напротив, бе студено, вледеняващо кръвта. Всичките му чувства и емоции в един миг се изпариха. Разумът надделя над чувствата — мислите му бяха решителни, хладнокръвни, първобитни.

Мутрите се качваха много бързо. Явно бързаха да си свършат работата и да докладват на Капитана за успешната акция.

Никита спокойно метна автомата зад гърба си, застана до стената, зад която беше шахтата на асансьора. Приклекна и сложи пред себе си три гранати. Витал го погледна, кимна му одобрително и мълчаливо направи същото. Артьом остана в сянка. Той нямаше гранати, но беше с автомат в ръце, готов всеки момент да го пусне в действие.

Всичко се нареди от добре по-добре. Бойците се подредиха на площадката на долния етаж.

— Ти, Зелен, се качваш и звъниш — даде нареждания някой.

— Разбрано — отговори друг.

— Ти, Шепа, и ти, Петел, знаете какво да правите.

— Абе ще ги пречукаме говедата, няма проблем.

Пръв не издържа Витал. Той дръпна предпазителния щифт на гранатата и я метна надолу. След това се провикна:

— Има проблем!

Веднага след първата граната последва втора. Хвърли я Никита. Чу се страшен взрив, втори. В ушите му зазвъня, чу се ужасяващ вик, нечии предсмъртни стенания, проклятия. Той не им обърна никакво внимание. С потресаващо хладнокръвие хвърли надолу още две гранати. В момента на експлозиите не подаваше глава надолу, за да не попадне под рикошетни удари.

Витал също се справяше добре. Той метна и последната граната. Изведнъж и двамата скочиха и се юрнаха напред.

Никита правеше всичко безгрешно и с лекота. Понякога, преди да се събуди, на човек му се явяват сънища, които може да контролира. Вижда се като супермен и колкото и врагът да се старае да го победи, това е невъзможно. По героя могат да стрелят, да мятат гранати, но куршумите не го улучват, осколките рикошират встрани, взривната вълна само го гали като лек морски бриз. В момента с Никита се случваше горе-долу същото. Но това не беше сън, а жестоката реалност, в която той убиваше, убиваше с лекота и непринуденост, без каквото и да било вътрешно напрежение.

Сякаш не беше човек, а робот или зомби, програмирано да убива.

Двамата с Витал слязоха на долната площадка. В купчината разкъсана човешка плът помръдваше нещо живо. Мутра с откъсната ръка се мяташе в предсмъртни конвулсии. Имаше още един жив. Той лежеше неподвижно и изведнъж рязко се обърна — цялото му лице беше обляно с кръв, дясното око липсваше. Но имаше ръце и държеше пистолет. Насочен срещу Никита.

Кратък картечен откос и мутрата отиде във вечността. Никита успя да реагира навреме. Държеше нещата под контрол.

Труповете бяха пет. А по стъпалата надолу се спускаше плътна кървава следа. Всички лампи на площадката се бяха пръснали от ударната вълна, но въпреки това той я забеляза.

Видяха ранения на по-долната площадка. Цялото му тяло бе осеяно с разкъсни рани, целият беше в кръв. Опитваше се да избяга пълзешката от преследвачите си, но спря, като видя, че не може да се спаси.

Позна Витал и протегна ръка към него, сякаш молеше за пощада.

— Витал, братле… — изстена жално.

— Как намерихте апартамента? — попита Витал, вървейки към него.

— Гирата — кратко отговори онзи.

Значи Гирата се беше раздрънкал за апартамента от следствения изолатор.

— Големи бързаци сте.

— Витал, помогни ми.

— Разбира се, брато, няма проблеми!

Витал натисна спусъка. Чу се оглушителен тътен, звънтеж на падащи гилзи, замириса на барут. Мутрата вече не усещаше никаква болка.

— Да не се мъчи — равнодушно подхвърли Витал.

Слязоха на първия етаж. Никита веднага подуши опасността и на секундата взе правилното решение.

Без да спира нито за миг, той извади от джоба си една граната. Витал мълчаливо последва примера му. Артьом ги прикриваше отзад. Беше готов веднага да натисне спусъка, ако се наложи.

Никита метна гранатата към неосветеното пространство до входната врата. Тресна оглушителен тътен и непосредствено след взрива — нечий предсмъртен стон. Потвърждение, че беше действал правилно.

Витал също метна граната в същата посока и веднага след това обсипа пространството с дъжд от куршуми. Но нямаше кого да довършва. Двамата бойци там не дишаха.

Но това не беше всичко.

Никита, Витал, а след тях и Артьом излязоха от входа някак съвсем лениво, но то беше привидна вялост. На този номер като на въдица се хванаха четиримата, които крачеха към тях. Те извадиха пистолетите си, но не с бързината, необходима в случая. Никита и Витал ги изпревариха само за части от секундата. Автоматите в ръцете им загърмяха отново. Само след миг се присъедини и Артьом. Куршумите полетяха към телата на бойците и ги обагриха в яркочервено.

— Това е всичко — каза Витал, когато четиримата се сгромолясаха в краката му.

Той натисна отново спусъка, за да довърши единия, който се мяташе тежко ранен. Но автоматът мълчеше, нямаше повече патрони.

А раненият гледаше Никита умолително, не можеше да говори. Говореха очите му. И в тях се четеше панически страх от смъртта.

— Клюн, ти ли си? — позна го Никита.

Не изпита съжаление към него, но и нямаше куража да го довърши.

Клюна кимна утвърдително. В очите му проблесна искрица надежда.

Никита беше попаднал в групировката чрез него. С негова помощ той бе минал първото си бойно кръщение. Проснат окървавен, сега той явно не можеше да разбере, че Никита би искал да му благодари за това, а трябваше да го накаже…

У него обаче не беше заложено желание за мъст, а желанието да оцелее.

Артьом спаси положението. Автоматът му избълва кратък картечен откос — Клюна трепна с цялото си тяло, притвори очи и притихна…

„Ами това беше“ — успокоен си помисли Никита.

Няма значение как, сам или с чужда помощ, но той бе спечелил битката. Целта беше постигната. Но някъде дълбоко в подсъзнанието му сякаш светна червена лампичка — това все още не означаваше, че може да се отпусне.

Витал беше на същото мнение. Той бързо притича към водещия джип. Огледа го — нямаше никого. След това погледна във втория — и там също. Както и в беемвето. За сметка на това на шофьорското място беше оставен джиесем. Той го взе.

— Изчезваме — Витал посочи на Никита най-близкия джип.

Ключът беше оставен на таблото. Само след минута Никита вече беше излязъл с колата от двора на блока и се носеше с бясна скорост по шосето. А някъде далече се чуваше вой на полицейски сирени.

— Ник, направо ми скри шапката! Страшна работа свърши! — възхитено възкликна Витал и сложи ръка на рамото му.

— Така ще те центрирам, че вратът ти ще се скърши! — злобно го прекъсна Никита и отхвърли ръката му.

— Ей, какво ти става бе, братле? — намръщи се онзи.

— Ами такова, шарено! От какъв зор ни трябваше да се мъкнем в онзи апартамент? Знаеше много добре как ще свърши цялата работа.

Витал дълго обмисля чутото и накрая заяви:

— Ник, братле, недей да се държиш така с мен. Ти си печено момче, спор няма. Но и аз не съм вчерашен. Не се дръж така. Става ли?

— Добре де, прекратяваме спора — кимна Никита.

— Така да бъде. Не сгрешихме, като се замъкнахме в апартамента. Видя ли колко говеда очистихме? В близко бъдеще никой няма да ни притеснява. — Витал неочаквано направи сладка прозявка, шумна и широка. — Трябва да се понаспим.

— Ами ченгетата?

— Ченгетата са смешници. Много добре знаеш, че се радват, когато ние се избиваме помежду си.

— Добре, да забравим за ченгетата. Вярно, Витал, няма да е зле хубаво да се наспим.

Никита изведнъж почувства, че направо умира за сън. Опасността вече беше отминала и организмът му имаше нужда от спешно разтоварване на напрежението.

В този момент джиесемът звънна.

— Да? — прозя се в слушалката Витал. — Мошеника ли?… Нее, не е Мошеника… Ааа, ти ли си, говедо? — веднага се оживи той. — Е, какво, мръсен помияр, изненадахме ли те?… Да, Капитане, издухаха го твоите тъпаци. Кажи на другите момчета там, че на всеки, който посмее да вдигне ръка срещу мен, скача директно в гроба. А тебе, боклук такъв, ще те направя на пихтия, ще те изям с парцалите и ще те изтропам централно пред мавзолея… Давай, давай, лай още. Не можеш да ме ухапеш… Кой съм аз ли? Аз ли няма да мога? Че аз света ще обърна, обаче ще те докопам бе, тъпак!

Никита не чуваше думите на Капитана, но не беше трудно да се сети какво говори.

— Накратко, помияр такъв, недей да лаеш много, а ме слушай внимателно. Дай да си нарочим една среща и ще се разберем като хората. Става ли… Ами чудесно. Къде?… А, да, сетих се, знам го. Кога?… А, нее, не става, дай по-късничко вечерта, че трябва да се понаспим. Да… В седем ли? Отлично. Чакай ни. Айде, чао! Върви по дяволите, нещастник мизерен!

Витал метна телефона през прозореца и погледна Никита.

— Имаме нарочена среща за утре. Ще се видим с Капитана в кръчмата. Един вид, ще минем без пукотевица.

— Срещай се с когото искаш. Само не ме вземай със себе си. Изобщо не ми се занимава с глупости.

— Защо бе?

— Че нали ще ни изпозастрелят като яребици там.

— Да бе, и ще ни сложат в тигана. За вечеря на Капитана.

— Ще видиш, не той, а ти ще смърдиш централно пред мавзолея…

— Няма. Защото няма да отида на срещата. Още не съм изперкал напълно.

— Защо тогава мътиш водата?

— Ами ей така, нарочно.

Шеста глава

Капитана гледаше с недоумение следователя. Явно го беше поканил в районното, за да го разиграва.

— И какво? — озъби се той. — Нямате никакви доказателства, че Сфинкса са го очистили онези копелета, така ли?

— Я по-кротко, гражданино Капитонов! — сложи го на мястото му ченгето от РУОП.

Досега беше един тихичък, само присъстваше на разговора. А сега, моля ви се, започна да вдига гири.

— Разбирам, че си имате хора в милицията. На тях можете да държите такъв тон. Но когато говорите с нас, моля да си държите езика зад зъбите. Не взимаме рушвети от вас.

— Че какъв е проблемът? Лесно можем да оправим грешката.

— И аз мога да оправя грешката. Като те центрирам в десетката.

Ченгето внушаваше голям респект с поведението си. И говореше много убедително. В един момент на Капитана му се стори, че наистина, без много да му мисли, ще му счупи носа. Но не го направи. Затова реши да не се ежи повече.

— Така е, нямаме сериозни доказателства, за да твърдим, че Григориев и Брат са причастни към опита за посегателство върху живота ви.

— Ама нали са ги видели. Нали имате и ладата им.

— Нападателите са били с маски. В колата не са открити никакви отпечатъци.

— А приятелите ми, дето ги направиха на решето вчера…

— Това е друга тема. Но и в този случай не можем да твърдим със сигурност, че Григориев и Брат са забъркани. Нито един от вашите… хм… приятели не е оцелял. Нямаме нито един свидетел. Може би някой е видял нещо все пак. Но никой не иска да говори. Страхът е голяма сила. На вас ли да ги обяснявам тези неща?

— А отпечатъци не намерихте ли? В апартамента са открили захвърлено оръжие. Тези говеда са били там. Не може да не са оставили все някакви отпечатъци!

— Уви, не са.

— И какво сега, не можете да ги задържите?

— По принцип би трябвало. Но има ли улики? Няма. А те трябва да се явят като главни обвиняеми. Така че не можем да ги задържим, разследването не даде никакъв резултат.

— Не търсите както трябва.

— А вие как ги търсите? — парира нападката ченгето.

— Ние ли? Че това не е ли ваша работа да ги търсите?

— Искате да кажете, че вие изобщо не ги търсите, така ли?

— Не, надяваме се само на вас.

— Точно така, защо ви е да ги търсите? Те сами идват в ръцете ви.

— Нещо не разбрах — напрегна се Капитана.

— Довечера имате среща с Григориев. Не е ли така?

— Откъде го измислихте пък това?

Капитана започна да нервничи. За срещата му с Витал знаеха само хората, които трябваше. Явно отнякъде е изтекла информация. Излиза, че в групировката се е появил доносник. И може би не е един…

А може самият Витал да е да информирал ченгетата? Или пък Ник? А, не, едва ли…

— Ами познай от три пъти — хвърли му подигравателен поглед ченгето.

— Няма какво да познавам. Няма никаква среща.

— Хайде сега, не се прави на ударен. Накратко, Капитонов, днес ще отидеш на срещата. Но без номера!

— В какъв смисъл без номера?

— Ами ти знаеш по-добре от мен. Сигурно вече си поръчал някой снайперист да стои в засада. И то не един.

— Нещо не ми харесва накъде върви разговорът.

— Виждаш ли, даже те достраша. И така, твоя Витал, Ник и онзи, как му беше името… Артьом не ги пипаш. Ще ги приберем ние. Разбра ли ме добре?

Ченгето го погледна косо. Погледът му беше убийствен — направо те смазва като буболечка. Капитана чак изтръпна.

— Разбрах.

— Ами това е всичко.

Разговорът приключи.

Капитана си тръгна в доста лошо настроение. Прекалено много знаят тези ченгета, но за него. А виж, с Витал и Ник си имат проблеми…

Капитана също има проблеми с тях, и то какви.

Замалко и него самия да пратят в гроба говедата. А вчера на всичкото отгоре цяла дузина момчета избиха. Добре свършена работа, няма спор. Че и никакви следи не бяха оставили, гадините.

Тези копелета хич не бяха глупави. Неслучайно някога бяха в бойната петорка. Освен това имаха страшен късмет. Първо Сфинкса вкараха в гроба, а с него и още две момчета. После цяла дузина бойци очистиха. Но с един не им провървя… С Капитана. Но нали могат да се доберат и до него. Могат… Не са глупави. Капитана изведнъж беше обхванат от някакъв ирационален страх.

Не, няма да предаде тези изроди на ченгетата. Сам ще ги очисти. Само да се появят…

— Такаа! Ето, мина някакъв с типична физиономия на ченге… Аха, ето още един, с вестник в ръка. Така, така… Онази таратайка там нещо не ми харесва. Стъклата са затъмнени. Сто процента в нея кибичат братоците. Чакат. А какво чакат? Това, Ник, и сам го знаеш.

Тримата бяха в засада в една кола, но доста далеч от ресторанта, където беше срещата. Бяха си избрали много удобно местенце за наблюдение. Никой не можеше да ги забележи.

— Таакаа. Виж, това хич не ми харесва… — Витал насочи бинокъла към прозорците на блока срещу ресторанта. — Едно снайперистче се е покрило там. И винтовчицата му не е за изхвърляне. Брр… Говедо е той, Капитана. Точи си ножа за мен. Предал ни е и на ченгетата, за да се презастрахова. Не се коси, тъпкано ще му го върнем на тоя педал.

— Ще му го върнем — съгласи се Никита. — А, ето го и него. Пристига с педаловоза си.

Тежко и бавно, към ресторанта се приближи мерцедес 600. Отпред и отзад го ескортираха по два джипа.

— Я гле’й к’во става! — подсвирна Витал. — Съвсем се е оял, дебилът му с дебил. Да си беше наел, говедото, още една рота лична охрана!

От джиповете изскочиха няколко здрави момчета. Никита не можеше да повярва на очите си, но държаха пластмасови щитове. Като древните римски легионери, те се подредиха в боен строй, образуваха прикритие, а Капитана влезе в центъра му.

— Ама не, съвсем е превъртял тоя! — учудено възкликна Никита. — Явно мизата ни доста се е качила. Виж колко ги е шубе…

— Вярно, шубе ги е. Много добре се представихме, няма спор… Само да не си мисли тоя изрод, че сме някакви дебили и ще им се вържем.

Засадата около ресторанта беше заложена по всички правила на полицейското и мафиотското изкуство. Но нито на ченгетата, нито на мутрите им провървя. Никита и Витал нямаха никакво намерение да се хванат в капана им. Те просто изчакаха, докато Капитана излезе от кръчмата. Ето сега вече беше техен ред да действат.

Никита изскочи от колата на Витал.

— Ей, братле, късмет! — чу след себе си.

Той седна в паркирания наблизо запорожец и запали двигателя. Артьом само чакаше знак. Бе се уредил с москвич.

Бяха откраднали колите рано сутринта и веднага ги бяха закарали на платен паркинг. А вечерта тръгнаха с тях за срещата. Но не за да се срещнат с Капитана, а да тръгнат по петите му с тях.

Беше късно вечерта. Капитана можеше веднага да се прибере вкъщи. По-точно там, където живееше сега.

А вече им бе известно, че не е в стария му апартамент. И в офиса си бе престанал да ходи. Както и в любимия си ресторант. Бе се покрил и кротуваше, бе станал по-нисък от тревата. Страхуваше се.

Ето защо Витал му назначи среща. За да го проследи. Но лимузината му беше под засилена охрана. Ако бяха тръгнали по петите му само с една кола, нямаше да има никакъв ефект — веднага щяха да ги забележат. Но, виж, с три е друго нещо.

Точно затова Витал караше една невзрачна сива жигула, Никита беше с нов запорожец, а Артьом — със старичко москве. Поддържаха връзка с портативни радиостанции уоки-токи. Тези играчки сега ги имаше на всяка крачка, стига да имаш пари. А Витал имаше достатъчно.

Той тръгна пръв след Капитана, после Никита и накрая Артьом. И така, по ред на номерата, съвсем спокойно преследваха „клиента“ без много шум и без издънки.

Първо от пътя се отклони една от ескортиращите коли, после втора. Накрая останаха само два джипа и мерцедесът с Капитана.

— Струва ми се, че наближаваме — чу се гласът на Витал по радиостанцията. — Разкара излишните, не иска да рискува. Така, Никита, сега е твой ред, лепвай се зад него!

Пред 24-етажния небостъргач спряха три коли. Едната с боса, две — с телохранителите му. А веднага след тях пристигна и съвсем невзрачната запорожка и спря на около петнадесет метра от ескорта.

От джипа наскачаха няколко яки момчета, облечени с двуредни костюми — личната охрана на Капитана, неговите верни песове, телохранителите. Изглеждаха като същински цербери. На когото решат, могат да прекършат врата. Двама от тях като стрели литнаха към входа. Бавно започнаха да се нижат минутите, трябваше да се качат до 24 етаж. Нагоре с асансьора, надолу пеша. А може пеша и в двете посоки. Но задължително трябваше да огледат входа много внимателно — ами ако някъде вътре се е спотаил наемен убиец…

Най-после телохранителите излязоха. Сега трябваше отново да се качват, но този път с Капитана.

Но не, съпроводиха го само до входа. По-нататък той продължи сам.

Телохранителите блокираха пътя към входната врата. Никита забеляза, как невзрачен чичка се опита да мине покрай тях. Явно от работа се прибираше човекът. Но не го пуснаха да влезе. Чакаха, докато Капитана не им даде сигнал по джиесема, че вече е в апартамента си.

— Брат, как вървят нещата при тебе? — чу се гласът на Витал по радиостанцията.

— Абе всичко е наред. Струва ми се, че Капитана вече се приземи вкъщи. Знаем входа.

— Е, а апартамента лесно ще го намерим. Ще обработим телохранителите, ще им наместим малко мозъка. С една дума, ще си изпеят всичко. Ще разберем коя врата пазят тия гадове.

— Абе, да ти кажа, братле, май няма да стане. Изглежда, Капитана няма доверие на церберите си. Не го съпровождат до етажа му. Пуснаха котва до входа и чакат, докато той се качи. Чакай малко, май им се обади, че всичко е окей. Така, качват се в колата. Сега ще си оберат крушите. Не поглеждат към прозорците. И знаеш ли защо? Не знаят кои прозорци да гледат. Не знаят на кой етаж и от коя страна е апартаментът на Капитана. Та такива ми ти работи, братле…

— Сече му пипето на Капитана, няма спор. Но ние въпреки всичко ще пипнем тази гадина.

Никита очакваше мерцедесът и колите с телохранителите всеки момент да тръгнат, да излязат от двора и край — дим да ги няма. Но тръгнаха мерцедесът и само един от джиповете. Другият остана на пост.

— Виж ти! — подвикна той в радиостанцията. — Че това си е същинска засада.

Телохранителите на Капитана определено не стояха там да лапат мухите. По всяка вероятност оглеждаха двора през затъмнените стъкла на джипа. И вероятно щяха да игнорират запорожеца само на първо време, после щяха да се замислят — защо ли тази бракма стои тук и не мърда? И кой е този зад волана? Защо не излиза от колата? И щяха да си направят съответното заключение.

Никита въздъхна тежко, запали двигателя, натисна педала до дупка и профуча покрай джипа с телохранителите.

Срещнаха се с Витал пред едно кафене, от което имаше много добра видимост към входа на двора. Никита се премести в жигулата. Витал беше много обезпокоен от нещо.

— Май нещо не си на кеф, братле? — констатира Никита.

— Плюска ми се.

— Ами какъв е проблемът. Ето го кафенето, да вървим.

— Артьом го няма на линия. Без него не може.

— Връзката ли се загуби?

— Загуби се нещо — кимна Витал. — При това съвсем. Артьом! — викна той в радиостанцията той. — Артьом!… Артьом, мамка ти, отговори!

— Отговаря ти само тишината. Другарят не се върна от битка… Може да се е загубил, да е излязъл от зоната на обхват.

— Добре ще е, ако е така.

— Ами ако е станало нещо?

— Ако е станало нещо ли — намръщи се Витал. — Може ченгетата да са го спрели. Нали таратайката е крадена.

— Може и да си прав.

— Трябва да се отървем от тези тенекии. Запорожеца ще си го оставим, а жигулата ще я зарежем някъде.

Спасиха се от жигулата в някакъв затънтен двор. За всеки случай Витал забърса волана, скоростния лост, таблото. Изтри отпечатъците от пръсти. Въпреки че беше излишно — пръстите му бяха намазани със специално лепило. Но предпазливия и Бог го пази.

В запорожеца пренесе само арсенала и малкия си спортен сак, с който не се разделяше при никакви обстоятелства. В него имаше оръжие и патрони. И пари.

Отидоха да вечерят поотделно. Единият трябваше постоянно да стои в запорожеца, за да наблюдава изхода на двора. Но джипът с телохранителите продължаваше да стои там.

И двамата си бяха хапнали до насита и сега спокойно си пийваха безалкохолна биричка, без да откъсват поглед от небостъргача. Неочаквано връзката по радиостанцията на Витал се възстанови.

— Артьом, ти ли си? — викна радостно той.

— Внимание, с вас говори капитан Аркадиев! — чу се строг и груб глас.

Витал погледна Никита като ударен с мокър парцал.

— Гражданино Григориев, предлагам ви незабавно да се явите…

Ченгето не успя да довърши — Витал изключи радиостанцията. Даже искаше да я метне през прозореца, но премисли. Просто я хвърли в жабката.

— Ами ето, гепиха Артьом — злобно прецеди през зъби той. — Гепили са го… А може сам да се е предал…

— Глупости! Артьом не е такъв човек.

— А какъв е? Ето, този, как беше, Аркадиев, знае кой съм. Откъде знае?

— Откъде, откъде. Да не мислиш, че те нямат никаква информация кой е Артьом и с кого се движи? Имат, разбира се. Спрели са го катаджиите, после са го предали на ченгетата от РУОП, а след това се е появил и този Аркадиев.

— Големи бързаци са значи.

— А може да са преследвали Артьом.

— Може.

— Може да са го хванали някъде в този район. След секунди е пристигнал Аркадиев. Всичко е станало много бързо. И сега имат връзка с нас. Между другото, Витал, човекът има такова желание да си поговори с теб, а ти го лишаваш от това удоволствие.

— Ще има за какво да си поприказват с Артьом.

— Ако той се беше раздрънкал, сирените на патрулките отдавна да са опищели всички улици наоколо. Щяха да търсят жигула и запорожец с еди-какви си номера.

— Точно го каза. Ще трябва да се отървем от запорожчето.

Никита беше напълно съгласен. Беше отлично запознат с методите за разпит в милицията. Не всеки би издържал. Гирата и Вовата също се бяха огънали. И Артьом може да се раздрънка.

Той се зае със запорожеца. Закара го доста далеч от района на небостъргача.

За да се върне обратно, му се наложи да си хване такси. Спря някакъв не първа младост опел. Зад волана седеше грозна, но добре облечена жена с надменно изражение. Демек, вижте ни колко сме важни. Ако се съди по външността, можеше да й се дадат както тридесет, така и четиридесет години. Има такава категория хора, чиято възраст трудно може да се определи.

Никита й каза адреса на кафенето до небостъргача. Жената му кимна и мълчаливо подкара колата.

През целия път той мълча. А тя го стрелваше с очи от време на време. Сякаш беше учудена от нещо. Ами как сега, тя е толкова важна, пък той не й обръща никакво внимание. Даже е някак невъзпитано от негова страна…

Тя не издържа:

— Да не работите в кафенето?

Вече не изглеждаше толкова надута. Даже напротив, сякаш й се искаше да си излее душата пред Никита. Да склони глава на рамото му, да му се оплаче от живота. Явно й беше скучно на жената. А може просто да няма кой да я приласкае, да я разбере.

— Да, там работя — кимна Никита.

— Като какъв?

— Като сервитьор.

— Защо не съм ви виждала нито веднъж? — В очите й проблесна някакво ликуване.

Нещо от сорта на „Аа, хванах ли те, скъпи?“.

— Днес ми е първи ден. Вие какво, да не ходите там?

— Ами живея наблизо. И случайно обядвам само в това кафене.

Тя отново изпъчи гърди и вирна брадичка. Един вид, вижте ни кои сме ние. Не сме случайни, обядваме само в кафене…

— А къде вечеряте?

— Вечерям вкъщи — разпалено продължи тя, поемайки си дълбоко дъх, и го изгледа многозначително.

Е, край, сега пак щеше да се разплямпа.

— Ами, какво да ви кажа, живея сама. Сама си готвя. Но готвя много вкусно. Повярвайте ми!

— Да бе, вярвам ви.

— Ако искате, можете да се убедите. Кога свършва смяната ви?

— Чак до сутринта съм.

— Ама кафенето нали работи само до полунощ!

Пак го хвана в лъжа.

— Е, кафенето си е кафене, а аз съм си аз…

— Добре де, младежо. Щом не искате да ми дойдете на гости, направо си кажете.

На Никита му се строи, че всеки момент ще се разплаче. Глупачка!

— Че вие не сте ме канили.

— Така ли? Нима? Ами смятайте, че съм ви поканила. Между другото, пристигнахме.

Жената спря пред кафенето, където го чакаше Витал.

— А аз живея ей там — показа тя към един пететажен блок от другата страна на пътя.

Никита погледна само от учтивост, но изведнъж погледът му се избистри. Мозъкът му започна да работи на бързи обороти.

— Знаете ли, много обичам торта — започна той.

— Каква? — разпалено попита жената.

— „Наполеон“.

— Тъкмо днес мислех да правя такава.

— Мисля, че бутилка шампанско ще е точно на място.

— По принцип имам всичко в хладилника. Но ако настоявате…

— Честно казано, не настоявам. Но ще дойда.

— Кога?

— Не знам, мога да дойда и след час. Как да ви кажа, днес не съм на смяна. Дойдох за всеки случай. Може колегата да не дойде. А може и да дойде. Кой номер е апартаментът ви?

— А, да…

Жената му каза номера, той слезе от колата и за довиждане й изпрати въздушна целувка.

Витал го чакаше на маса до прозореца и от време на време поглеждаше навън. Наблюдаваше изхода на двора. Околните го гледаха подозрително.

— Хубаво място си избрал, няма що — отбеляза Никита, сядайки до него.

— Да бе, лошо място избрах, вярно е — веднага се съгласи Витал. — Не знам, може и Капитана да съм изпуснал. А навън ме е страх да се покажа. Току-виж, попадна на ченгета. Нали знаят, че сме някъде в района, в радиуса на радиостанцията.

— Знаят.

Точно пък Светлов няма как да не знае.

— И в апартамента не можем да се върнем. Пак заради тях. Ами ако Артьом се е раздрънкал?

— Трябва да наемем друг апартамент — каза Никита. — Някъде тук, наблизо.

— Да бе, пробвай се…

— Ами аз вече всичко съм уредил.

— Е, казвай! — недоверчиво измърмори Витал. — Не, ти сериозно ли говориш?

— Сега не му е времето за шеги.

— Значи си наел апартамент. Колко?

— Какво колко?

— Абе колко пари ти поискаха? — Витал показа с очи към сака си.

— Искат да платим с дървени — усмихна се под мустак Никита.

— Демек с рубли.

— Не позна. С дървени — демек „пръчки“. И не знам колко такива „пръчки“ ще трябва да мушнем.

— Нещо не мога да схвана.

— Абе една жена ме докара. Изглежда, е самотна. В смисъл, шляе се без мъж. Явно много й се иска. Ела ми на гости, вика. Сама съм, казва. Ще хапнеш тортичка.

— Демек оправи ме.

— Ами да.

— Значи живее сама. Това е много добре. А далече ли живее?

— Съвсем наблизо. Срещу нашия небостъргач.

— Стига бе!

— Знам горе-долу разположението на апартаментите в този тип блокове. По номера на апартамента прецених, че най-вероятно прозорците му гледат към входа на Капитана.

— Супер! Страхотно! Слушай, от какъв зор тогава киснем тук?

— Обаче ти вземаш шампанското.

— Няма проблеми.

— И по-добре да е с клофелин22.

— Какво?

— Абе не е цвете мадамата, да ти кажа. Не бих легнал с нея.

Жената изобщо не беше по вкуса му. А и си имаше Лена. След нея да легне с такава, някаква случайна, означаваше да не уважава себе си.

— Аз пък ще легна.

— Абе нали ти казвам, не е цвете.

— Затова пък водката е цвете.

Жената се казваше Албина. Много се зарадва, когато Никита и Витал нахълтаха в апартамента й.

— Това е колегата ми — каза Никита. — За него ти говорех.

— А, да… Чакайте малко, а кой ще работи в кафенето?

— Работата няма да избяга.

— Така е — заприглася му Витал. — Работата не е като тортата, може да почака.

Още от първия момент той се почувства като у дома си в уютното тристайно жилище. Не обърна никакво внимание на стопанката, а директно заоглежда стаите. Всичко му хареса, и най-вече това, че прозорците гледат към двора на небостъргача.

— Ще чака, къде ще ходи — възхитено повтори Албина. И в следващия момент се сепна: — За каква торта говорите?

— Е, нали се сещаш… — нахално й подмигна Витал.

Той започна веднага да й говори на „ти“ и дръзката му грубост направо очарова Албина. Тя даже забрави за Никита.

— Нали обещахте да направите торта — напомни й Никита.

— Абе да върви по дяволите тортата — отговори вместо нея Витал. — Има ли кисели краставички?

— Как да няма!

— Ами какво чакаме тогава.

Витал не поведе, а направо замъкна Албина към кухнята. Хвана я за ръка и я повлече след себе си. Никита в това време отиде до прозореца в хола, излезе на балкона и погледна към двора отсреща. Колата с телохранителите още стоеше пред входа.

Той се върна в хола, отпусна се в ниското кресло и разбра, че нищо не може да го накара да мръдне оттук… След около четвърт час му обаче се наложи да стане. Мира не му даваше мисълта за джипа. Но всичко беше наред. Телохранителите нямаха никакво намерение да си тръгват.

Тъкмо искаше да се настани отново удобно в креслото, но размисли. Ако седне пак, може и да не стане повече. Отиде в кухнята.

Завари много интересна сцена. Витал стоеше посред стаята и смучеше водка, негодникът, направо от бутилката. Така си е, няма грозни жени, само водката е малко. Албина стоеше до него. Беше го прегърнала любвеобилно с глава на гърдите му, притворила очи — умира си от кеф, проклетницата.

— Аа, Ник! — забеляза го Витал.

Той се дръпна от Албина и сложи празната бутилка на масата.

— Ти, такова, постой малко тук. На печката сме сложили омлет със салам, гледай да не изгори. А ние… Скъпа, ще ми изтъркаш ли гърба?

— Че как, разбира се!

Албина също беше пияна, но не само от водката, а и от Витал. Двамата отидоха в банята, а Никита остана в кухнята.

Омлетът отдавна беше изстинал, а Витал и Албина все още не бяха излезли. Шумното охкане и ахкане обясняваше причината за бавенето им. Никита се подсмихна иронично и седна да яде сам. Хапна добре и отиде в хола.

Колата с телохранителите не беше мръднала от мястото си.

Той вече беше напълно убеден, че Капитана няма намерение да излиза никъде до сутринта, а телохранителите ще стоят там през цялата нощ. Най-много през нощта да дойде някой да ги смени, можеше да се върне джипът, който си бе тръгнал.

Затова нямаше смисъл повече да виси по балкона. А Капитана, дори да реши да офейка, дали ще могат с Витал да се лепнат след колата му? В момента не бяха в състояние да контролират ситуацията.

Никита легна на дивана, затвори очи и се отнесе в страната на сънищата.

Витал го събуди през нощта. Лампата беше запалена, а самият той седеше срещу телевизора с поредната бутилка водка в ръка. Едва се държеше на краката си. Сигурно в този миг Албина беше най-красивата жена на света за него.

— Ник, братле, какво си се опънал там? — гледайки над него, попита Витал.

— Защо да не лежа?

— Нали сме на гости, в крайна сметка… Албина скучае нещо.

— Ти за какво си?

— Един не й сстига… Предлагам да връътнем един группов…

— Никита! — Изведнъж се появи отнякъде Албина.

Беше само по бикини, без сутиен, косата й цялата разчорлена, циците й се друсат нагоре-надолу, червилото на устните й размазано, гримът й разклепан. Тя застана на колене до него, сложи глава на гърдите му и се завайка:

— Никита! Прости на глупачката!

— За какво?

— Нали съм твоя… А пък той ме… Той! — каза тя, посочвайки с пръст към Витал.

— Изчука.

— Да, изчука ме! Но вече съм твоя!

— А може ли утре да свършим тази работа?

Албина кимна одобрително.

— Мможе!

— Ами тогава се разкарайте оттука! И двамата!

— Яссно!

Тя се изправи, застана мирно и му козирува.

— Слушам!

— Хайде, скъпа! — повика я Витал. — Още веднъж ще ти го сложа.

— Слушам!

Тя се обърна рязко и маршово закрачи след него. Съвсем беше превъртяла мадамата. Няма що, добре се веселеше.

На сутринта Албина беше съвсем друг човек — строга и недостъпна. И сякаш се учуди на присъствието на Витал и Никита. Като че ли не помнеше абсолютно нищо от снощната веселба. Макар че, разбира се, не можеше съвсем нищо да не си спомня. Именно затова не бързаше да ги изгони от дома си, въпреки че имаше такива намерения.

— Скъпа, изтичай за водка! — небрежно я помоли Витал.

— Не съм ви никаква „скъпа“! — отряза го тя. — И водката, ако обичате, си я пийте на друго място.

— Ей, к’во ти става бе? — ококори се учуден Витал насреща й.

— Време е да тръгвам за работа — присви устни тя.

— За каква работа бе? Ти к’во, бъзикаш ли се? Нали вчера каза, че държиш няколко будки. Че в тях работят сигурни хора. И един вид, работата си върви и без теб.

— Вярно е, държа няколко будки. Но нещата трябва да се контролират. И изобщо…

— Какво „изобщо“?

— Време е да си тръгвате вече.

— Ама на нас ни хареса у вас.

— Ами то много неща могат да ви харесват у нас.

— На мен лично, скъпа, всичко ми харесва у теб. Искаш ли пак да ти го сложа?

— Ще ви помоля без цинизми! — възмутено възкликна тя. — Може вчера да съм попрекалила малко. Но това, което се случи, повече няма да се повтори.

— Е, хайде сега, стига глупости. Ей сега ще отскоча за водчица. Или Ник ще отиде. Ще му запием едно хубаво, а после ще повторим снощната програма.

— Нищо няма да повтаряме!

— А аз ти казвам, че ще я повторим! — неочаквано се вбеси Витал. — Затваряй си устата, краво! И вземи сложи нещо за ядене на масата! Плюска ми се! Е, какво чакаш? Хайде, давай по-живо!

— Ще ви помоля…

Звучна плесница я прекъсна на половин дума. Никита така и не можа да разбере каква беше молбата й към Витал. Но се досети.

— Витал, недей така! — каза му с укор. — С жените трябва нежно.

Той излезе в коридора, измъкна сака на Витал от шкафа, извади пищова със заглушител, върна се в хола, положи го на дланта си с дулото към Албина и нежно го погали.

— Албина, не ни се сърди — каза учтиво, — но няма къде да отидем. Ще поживеем малко при теб. Нали нямаш нищо против?

— Нямам — измънка изплашено жената.

Страхът я парализира, краката й се подкосиха и тя бавно се свлече на пода, опирайки глава на креслото. Витал седна до нея, прегърна я през рамо и я притисна до себе си, а после я погали утешително по гърба.

— Е, хайде, не се страхувай! Ник се шегува. И аз се шегувам.

— Искам и двамата да си тръгнете… — От съжаление към себе си Албина се разплака.

— Ама защо правиш така сега? — ласкаво я попита Витал.

И изведнъж я стисна с все сила за гушата. Албина се гърчеше от болка.

— Защо правиш така? — повтори й със същата интонация.

Тя вече губеше съзнание, когато я пусна.

— Е, какво, да си тръгваме ли?

— Не…

— Браво на тебе, умно момиче. Че иначе можех и врата да ти прекърша.

— Недей! Всичко разбрах.

— Ами отлично! И така, сега отиваш в кухнята и ни приготвяш закуска.

— Добре, ще направя каквото искате, а после мога ли да изляза? Трябва да отида на работа. Поне за един час…

— Не може. Трябва да останеш тук.

— Ама имам си проблеми в работата.

— От къщи ще ги решиш проблемите. Ето, имаш телефон. Само че внимавай, без глупости. Иначе веднага ще ти тегля куршума!

Никита не пожела да слуша как я сплашва. Знаеше много добре, че Витал има голям опит в тази област. Излезе на балкона и погледна към двора отсреща. И точно навреме — от входа излезе Капитана. Една секунда, две… и телохранителите успяха да го прикрият плътно с телата си. Помогнаха му да седне в мерджана.

Капитана беше в полезрението му точно две секунди. Този път телохранителите не използваха щитове. Иначе Никита нямаше да има и тези секунди.

Впрочем две секунди бяха нищо време. В случая бе нужен професионален снайперист, само той ще може да прати куршума точно в целта. Ник можеше да се пробва, но без гаранция за резултата.

Върна се вътре. В хола вече нямаше никого. Витал се беше преместил в кухнята. Албина с доста потиснат вид се въртеше около печката.

— Е, хайде де, отпусни се малко — увещаваше я Витал. — Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Опита се да повдигне темата за секс. Но това още повече я потискаше.

— Абе тука такова… видях един тип. Тръгна нанякъде с един готин мерцедес. С телохранителите си.

Витал веднага схвана за кого става дума и защо Никита не говори директно.

— Някакъв тип ли? С мерцедес? Е, и к’во от това? — пренебрежително нацупи устни той. — Намерил с какво да ме учуди, мамка му! Ето, ние с Албина, като забогатеем, ще си купим самолет. Нали така, Албина?

Албина мълчеше.

— Защо само се цупиш? Дай да фраснем по една водка! Ще се поразвеселиш…

— А има ли?

— Нямаш никакви проблеми. Сега ще уредим нещата. Ник! — умоляващо го погледна Витал. — Трябва да отидеш! Това, магазинът е на две крачки… Аз, нали ме разбираш, не мога…

— Добре де, уговори ме.

Никита се облече и излезе от апартамента, слезе на двора. Магазинът изобщо не беше на две крачки, както бе казал Витал, а доста по-далеч. Впрочем Никита не се възмути особено от този факт.

В магазина обиколи щандовете, без да бърза много. Купи палка салам, парче шунка, килограм холандско сирене, бурканче червен хайвер, няколко пакета пелмени, хляб. Няма да подяждат непредпазливата стопанка я. А и самата тя скоро нямаше да може да отиде до магазина. Може ден, може два, а може и повече, не се знаеше.

Купи и водка. Сложи трите бутилки „Абсолют“ в отделен плик. Замисли се за момент и сложи в същия плик още четири бутилки бира. Нека Витал да пийне за изтрезняване малко биричка. Водка от сутринта, това е прекалено. Чака ги доста работа. Още не бяха обмислили какво точно ще правят, но че няма да си почиват, това бе сигурно.

Никита си тръгна от магазина натоварен като магаре. По улицата мина покрай една телефонна кабина, там стоеше едно страшно гадже с дълги крака — стройни, спортен тип. Никита така се беше загледал в тях, че от заплес не видя кога вратата на кабината се отвори. Бум! Пред очите му заискриха звездички, главата му щеше да се пръсне от болка, а на челото му бавно започна да расте джонга. Но успя да се задържи на крака и не изпусна пликовете.

— О, извинете! — От притеснение момичето чак прикри устата си с длан.

— Много ви благодаря! — саркастично й благодари Никита.

А момичето беше хубаво. Даже много хубаво. Имаше светлокестенява коса, подстригана на черта, беше добре гримирана. А очите й… А устните… Може би по-хубава от нея беше само Лена.

Освен това беше я виждал някъде. И то съвсем скоро. Но къде?

— За какво ми благодарите? — изчурулика като славейче тя.

— За цицината. И за това, че ме боли главата. Сега няма да има нужда да ходя на тренировка. И без това си покрих норматива.

— На тренировка ли? Да не сте спортист?

— Че какво, не си ли личи?

В никакъв случай не можеше да се каже, че Никита изглежда слаботелесен. Винаги се бе гордял с атлетично тяло. А и в лицето съвсем не беше грозен. Изобщо си беше хубав мъж. Неслучайно Лена си падаше толкова по него.

Тази красавица също прояви определен интерес към него. Но къде я беше виждал?

— Честно казано, не приличате на шахматист — усмихна му се момичето.

— Кой ви каза, че съм шахматист? Боксьор съм.

— Това заплаха ли е? — Мацката явно имаше чувство за хумор.

— Подигравате ми се, нали? Не стига че ми счупихте главата, а на всичкото отгоре ми се и подигравате. И даже няма да ме поканите на чашка кафе.

Никита не беше вързан в устата.

— Е, вие пък, от вратата и за главата… Като гледам, няма да умрете от скромност.

— Ще умра от липса на внимание.

— Аа, така ли било!

— Далече ли живеете?

— Че вие вече и на гости ли имате намерение да ми дойдете?

— Ами да…

— А ако е далече, няма ли да дойдете?

— Ако ще да е на края на света, пак ще дойда.

— Няма нужда да ходите чак до края на света. Ето го блока. — Тя показа към небостъргача. — Тук живея.

— На високо ли сте?

— А вас какво ви интересува?

— Знаете ли, имам един лош навик. Когато любовта ми е несподелена, имам навика да скачам през прозореца.

— Ами хубаво!

— Какво значи „хубаво“? Искате да скоча през прозореца ли?

— Хубаво е, че ще трябва да ви откажа евентуална среща още сега. И няма да полетите от прозореца на единадесетия етаж.

— Значи няма да дойда на чашка кафе у вас?

— Че аз не съм ви канила.

— Жалко… Жалко, че няма да мога да ви дам любовта си.

— Да, това е цяло нещастие за мен. Но все някак ще го преживея. Е, хайде, чао!

Момичето му се усмихна — демек приятно ми беше да си побъбрим, но е време да тръгвам, нямам време за вас.

Сигурно има мъж или приятел. На Никита не му излезе късметът.

Но някъде я беше виждал…

— Айде бе, братле, направо забрави да се върнеш! — Витал не взе, а изтръгна пликовете от ръцете му. — Чакай малко, кой те бушонира така? — посочи той челото му.

— Едно много красиво момиче.

В този момент Никита се сети.

— Мама мия! — плесна се той по цицината и веднага се смръщи от болка.

— Ей, какво ти става бе? — вече от кухнята го попита Витал.

— Сетих се!

— Какво си се сетил?

— Къде съм я виждал.

— Коя къде си виждал?

— Момичето. Това е тя, със сигурност е тя. Чакай малко, това е невъзможно!

Витал сложи пликовете на масата и отиде при Никита, хвана го под ръка, заведе го в хола и го сложи да седне на дивана.

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш! Знаеш ли кого видях преди малко? Мацката, с която Капитана прави групов секс. Нали ти лично я избира. Нали, когато Капитана и Бичмето излязоха от пандиза, ти им намери по една мадама. От най-квалитетните проститутки бяха.

— Е, и какво?

— Ами това, тя беше едната. Тогава я зърнах само с крайчеца на окото. Затова чак сега се сетих коя е. А тя може и да ме е видяла, но не ме позна.

— И какво от това?

— Витал, я вземи да обърнеш една биричка. Може пък мозъкът ти да включи на по-бързи обороти. Мацката е супер. С такава веднага бих преспал. И то неведнъж. Живее в небостъргача отсреща. В същия, в който Капитана пренощува нощес. Сега загря ли?

— Ами не…

— Витал, я се съвземи! Такова нещо напипахме, а на тебе ти е изфирясал мозъкът. Тя е при Капитана. Мадамата е супер, ще повторя още веднъж за тези, които още не могат да включат. Той нощува тук, с нея. Купил й е този апартамент или го е взел под наем, или просто живее с нея. Това няма значение. Важното е, че чрез нея можем да се доберем до Капитана.

— Таакаа… — Най-после в очите на Витал проблесна някаква разумна мисъл. — Момичето рижо ли е, или е брюнетка?

— Светлокестенява.

— Това е Нели. Пробвал съм я.

— И как е?

— Направо падаш! Лисицата също я опънах, в група с нея. Лисицата е една брюнетка. Също много готина мацка. Но Нели е основното ястие, а Лисицата е гарнитура.

— От тебе соса…

— Да бе! Наистина соса! Значи Капитана днес пак ще дойде при нея. Да пусне малко сос…

— Това може да стане и след час, и след два… Знаеш много добре, че неговият работен ден не е нормиран. Може да приключи с всичките си ангажименти само за час, а може и цял ден да се мотае. Ако бях на негово място, щях да зарежа всичко и начаса да хукна при мацката…

— По-добре да не си на мястото му — загледан някъде в пространството, каза с хищен поглед Витал.

Сякаш вече се беше срещнал с Капитана някъде в някакво абстрактно пространство и между тях се бе разиграла груба саморазправа.

— Дай да задвижим малко по-бързо нещата.

— Как ще зарибим мацката?

— Това е моя работа.

Набързо се приготвиха за тръгване.

— Закуската отпада! — заяви Витал на Албина. — Извинявай, скъпа, но ще трябва да се възползваме от теб за малко… Абе не се радвай много, не в онзи смисъл.

Вече беше донесъл от балкона едно здраво въже за простор и с него завърза Албина за стола.

— Извинявай, скъпа! Налага се — повтори още веднъж, когато я слагаше да легне на дивана.

Ръцете и краката й бяха завързани, а устата залепена със скоч. В сака си Витал носеше два чифта белезници. Но засега реши да не ги използва.

Албина беше пребледняла от страх, но той изобщо не го забеляза. Беше тук само телом, духом се беше пренесъл при Капитана и любовницата му.

На единадесетия етаж на небостъргача имаше три апартамента.

— Капитана обича да се изхвърля — каза Витал. — Ето, това е най-луксозната врата. Звънни тук.

Вратата не само беше скъпа, но и над нея се мяркаше оченцето на видеокамера, а в стената беше вграден високоговорител. Никита смело натисна бутона на звънеца. През това време Витал се спотайваше в кабината на асансьора.

След около три минути се чу познат глас:

— Аа, вие ли сте немирнико? — Отвътре прозвуча кокетно хихикане.

— Аз съм, кой друг ще е! — Никита не се съмняваше, че зад вратата го чуват добре.

— Как така няма кой друг да е, може мъжът ми да се прибира…

— Как така да се прибира? — кисело каза Никита. — А него, какво, няма ли го?

— Не… Защо се разочаровахте така?

— Просто така… Аз, такова… С една дума, искам обезщетение…

— Какво обезщетение?

— Ами ето за това. — Никита показа челото си. — Мисля си, че към двеста долара ще свършат работа.

— Сигурно се шегувате.

— Как ще се шегувам… Може вече да имам хематом.

— Ама вие сте били голям наглец! — чу се разгневен тон отсреща.

— Вие също. Вместо да вземете да поканите ранения боец на чашка кафе.

Той ясно даде да се разбере, че искането на парично обезщетение е просто повод за по-тясно сближаване.

— Значи чашката кафе ще компенсира двестате долара? — правилно го разбра Нели.

— Е, само с една чашка кафе няма да минете. Виж, с кана може.

— Имайте предвид, че сме на единадесетия етаж.

Никита явно беше на прав път. По всичко личеше, че ще превземе крепостта.

— Ами аз съм си взел парашут.

— Между другото, казвам ви го, защото няма да имаме много време… — В гласа на Нели започнаха да се усещат все по-палави нотки. — Може и да не успеем…

— Какво да не успеем?

— Нали искате да получите обезщетение…

— Ами да… И не само с кафе.

— Ето, виждате ли! Мъжът ми ще се върне след час. — Намекът й ставаше все по-ясен.

— Така ли? Ами добре тогава…

Никита се престори, че се готви да си тръгва.

— Дали няма да успеем за един час? — с многозначително хихикане попита момичето.

— Ами да пробваме!

Никита рязко се обърна към вратата. Също толкова рязко изщрака и блиндираната врата с електронно заключване.

Нели го посрещна полугола. Беше в разкошна къса нощничка, едва прикриваща дупето й, с бели копринени чорапи с жартиери и обувки с висок ток. На дяволски красивото й лице беше изписана похотлива усмивка.

— Това е, за да спестим време, палавнико! — Тя го хвана за ръка и го придърпа вътре.

Никита замалко да изпъшка от досада, когато след тях в апартамента се намъкна и Витал. Такъв кеф да му развали! Ясно бе какво щеше да се случи, ако не беше довтасал. А сега Нели едва ли щеше да му пусне. Да не говорим, че Витал я сграбчи с една ръка за косата, а с другата я стисна за бузите.

— Здравей, козичке! Позна ли ме?

— Нее…

Нели бе толкова изплашена, че сигурно не би познала и родната си майка.

— А кой заедно с Лисицата цял час ми надува тромпета?

— Не си спомням…

— Ами припомни си тогава!

— Е, сетих се…

— Няма „е“, няма „бе“! С една дума, трябваш ми.

— За какво?

— Аз съм новият ти сутеньор. Ще ми се да те върнем на плочките — в крачка започна да импровизира Витал.

— Миша няма да ме пусне.

— Кой е пък този Миша?

Нели го погледна предпазливо.

— Чакай, сетих се. С Лисицата първо се бяхме заели с тебе, а после с Миша. Ти си имаше някакво вземане-даване с него.

— Че аз с много хора си имам вземане-даване.

— С Миша Капитонов.

— Аа… И какво общо има тук Капитонов.

— Миша е мой любовник! — гордо заяви Нели.

Но беше в голяма грешка, ако си мислеше, че Витал ей сега ще й падне на колене.

— Той ми купи този апартамент.

— Този апартамент?… Купил го е? За тебе. Какво пък, толкова по-зле за теб.

Витал я отблъсна. Тя загуби равновесие и се строполи на пода. Дългите й крака се вирнаха и се разтвориха… А между тях… Оказа се, че пеньоарът не може да прикрие красивите й прелести, тъкмо напротив… Никита едва потисна вътрешния си стон. Е, не можа ли Витал малко по-късно да излезе на сцената.

Нели продължи да лежи на пода. Само събра леко краката си и ги подви. И погледна Никита с ненавист.

— Е, какво чакаш?! Какво зяпаш? Хайде, гадино, ела да ме изнасилиш!

— Искаш ли наистина? — ядоса се Никита.

— Кучи син си ти!

Никита се доближи до нея, клекна на колене, мило й се усмихна и извади пистолета от якето си. Внимателно го сложи върху ръката си и впи поглед в него, сякаш на света няма нищо по-интересно.

— Недей да ми говориш повече така, става ли? — Не й заповяда, а я помоли учтиво и нежно й се усмихна.

— Става… — Погледът й се прикова към пистолета.

Тя беше в пълен шок. Можеше да прави с нея каквото си поиска, и то съвсем безплатно. Тя нямаше да каже даже „гък“. Но Никита не възприемаше насилствената любов. Любов за пари иди-дойди. Но с пистолет в челото, това вече е прекалено.

Витал огледа апартамента и се надвеси заплашително над Нели.

— Хубаво апартаментче ти е купил Миша. Значи не ти се ходи на плочките.

— Дори и да ми се ходи, Миша няма да ме пусне.

— Изобщо не ми дреме за твоя Миша.

— Ама нали знаете кой е той.

— Знам, затова не се страхувам.

— По-добре да не се захващате с него. Има много силни момчета зад гърба си.

— Пълни глупости са това. Между другото, ако той е твоят тъпкач, значи скоро трябва да се прибере.

— Ами да… Каза, че ще се прибере след няколко часа.

— О, чудесно! Ще трябва да си поговорим с него за теб, котенце.

— Да не съжалявате само! — злорадо го измери с очи Нели.

— Но ти няма да съжаляваш, това е сигурно. Сега ще видиш с какъв мъжага си имаш работа!

Витал изведнъж започна да разкопчава панталоните си и й показа нещо. Никита не можа да види, но се досети.

— Хайде да вървим, да ми покажеш как се използва „уредът“…

— Но…

Освен „уреда“, той й показа и пистолета. Нели закима плахо в знак на съгласие и тръгна с него към спалнята.

Никита само присви равнодушно рамене. Поне малко да се беше позаинатила, от кумова срама. Курва!

Той можеше да спре Витал и да му я отнеме. И Витал щеше да го разбере, нямаше да му се изрепчи. Но Никита нямаше никакво намерение да се напряга излишно заради някаква си кучка. А след Витал няма да легне с нея дори да има време.

— Чисто е, шефе! — с важен вид съобщи на Капитана Пеликана, началникът на личната му охрана.

Току-що лично беше огледал входа. Мина по всичките двадесет и четири етажа и не усети да има нещо гнило. А тези неща ги надушваше от километри.

— И запорожеца го няма в двора — с насмешка каза друг телохранител.

— Какъв запорожец? — не можа да разбере Капитана.

— Абе вчера тука ни следеше една много яка машина. Запорожец с вертикално излитане.

— Да бе, и с две ядрени бойни глави на борда — добави Пеликана.

Капитана разбра шегата и даже изкриви устни в нещо като усмивка.

Той излезе от бронирания си мерджан и веднага беше обкръжен от телохранителите, които сключиха плътен обръч около него.

Но го съпроводиха само до входа. Никой не трябваше да знае къде точно се намира апартаментът му. Сега не трябваше да се доверява на никого.

Капитана се качваше с асансьора към единадесетия етаж. А трябваше да тръгне пеша, щеше да е и по-безопасно, а и за здравето по-полезно. Но нямаше сили, беше капнал. До късно бяха пили шампанско с Нели, а после бяха правили секс до зори. Алкохолът и сексът бяха отлично средство за разтоварване от стреса. Но временно. Окончателно щеше да се освободи от него, ако паднат главите на Витал и Ник. Те бяха най-силният източник на вътрешното му напрежение.

Освен това и Бичмето. Изчезна някъде. А къде? Къде ли е сега? Какви ли планове крои? Бичмето бе още един източник на опасност. Капитана го усещаше инстинктивно. И с всеки изминат ден започваше да се страхува все повече от него.

Асансьорът спря на единадесетия етаж, вратите се отвориха. И Капитана излезе на площадката.

Всички се опитваха да се докопат до него. А на началника на охраната всичко му е наред. Само че този запорожец…

Капитана се приближи до входната врата, сложи пръст върху бутона на звънеца…

Запорожец… Витал постоянно бе търкалял някакъв запорожец, с арсенал. Беше избрал точно такава кола, а не друга. Един запорожец можеше да предизвика само насмешка от страна на ченгетата. Ето, и Пеликана се бъзикаше с него… А не трябваше! В този запорожец може да е бил Витал!

Капитана неволно се отдръпна рязко от вратата и натисна копчето на уреда, закачен за каишката на часовника му. С това даде сигнал за опасност на телохранителите си. Вече трябва да са стартирали и да са хукнали нагоре по стълбите…

На него самия му идеше да хукне надолу. Само че… Но не можа да направи нито крачка повече. Някой се беше прокраднал незабелязано зад гърба му и в лявата му лопатка беше опряно дулото на пистолет.

— Стой мирно, Капитане, трябва да поговорим!

Познат глас. Капитана се чувстваше така, сякаш някой заби инжекция под езика му и му вкара конска доза новокаин. Цялата му уста изтръпна, вкочани се. В гърлото му сякаш заседна буца, едва си поемаше дъх.

В този момент вратата се отвори. И се показа позната физиономия. По-добре изобщо да не я беше виждал…

Бяха чакали Капитана три часа. През това време Витал бе успял така да омаломощи Нели, че тя едва се държеше на краката си и ходеше с доста странна походка.

През всичкото време Никита дежуреше до прозореца. Не изпусна момента, когато в двора влезе ескорт от три коли — два джипа и един мерджан, и веднага даде сигнал на Витал, който реагира на секундата.

От джиповете слязоха няколко напомпени бабаити. Провериха входа и пуснаха Капитана да влезе. През това време Витал излезе от апартамента и се качи на горния етаж. Никита остана вътре.

На вратата се позвъни. На монитора цъфна лицето на Капитана. В един момент той се сепна, изплаши се от нещо, направи крачка назад и кой знае защо опипа часовника на ръката си. В този момент се появи Витал и опря пищова в тила му. Това беше, време бе да отваря вратата…

Витал натика Капитана в апартамента. Никита затвори след тях и чу шум от падане на нещо тежко — Капитана лежеше проснат на пода, а Витал се беше нахвърлил върху него с цялата си тежест. Без да му дава да се опомни, Витал изви ръцете му зад гърба с полицейска хватка. А Никита му сложи белезниците. С втория чифт. С първия бяха приковали Нели. Закопчаха я за радиатора на парното.

Двамата обърнаха Капитана по гръб. Витал го претърси и извади пистолета от кобура на кръста му.

— Хубава играчка — промърмори той, разглеждайки пистолета. — „Зиг зауер“. Предаде трофея в ръцете на Никита и се нахвърли на Капитана: — Да не мислиш, говедо, че това ще ти помогне? Със същия пищов ще те гръмна, помияр такъв!

— А след това ще гръмнат теб!

Капитана беше изплашен до смърт. Но трябва да му се признае, че запази самообладание и не се превърна в хленчещ страхливец. Освен страх, в очите му се четеше заплаха и високомерие.

— Кой това? Твоите цербери ли?

— Те вече тичат насам. Дадох им сигнал.

Никита се сети как бе опипал часовника си.

— На часовника ли е копчето за сигнализация? — попита Никита.

— Точно така, на часовника — жлъчно му се озъби Капитана.

— Ах ти, боклук такъв! — избухна Витал и насочи към него собствения му пистолет.

— Може и да ме гръмнеш — измърмори онзи, — но няма да излезеш жив оттук.

— Ще излезе — каза Никита. — Твоите верни песове не знаят къде се намира апартаментът ти.

Капитана му хвърли убийствен поглед.

— Кучи син! — прецеди през зъби той. — Ще те спипам аз тебе…

— Няма да ме спипаш… Витал, трябва да тръгваме, докато не е станало късно.

Но вече беше късно. На екрана на монитора се показа запотеното лице на единия от телохранителите. На вратата се позвъни. Значи все пак са знаели церберите къде се намира апартаментът. Явно сами са проучили. Но са предпочели да мълчат. А Капитана като последен идиот им е вярвал. Той си е идиот всъщност де…

— Предлагам ви замяна — възвърна самочувствието си Капитана.

— Е, хайде, казвай! — заподскача нервно Витал.

На вратата вече не се звънеше упорито, а се чукаше настойчиво. Засега използваха само юмруци, но след малко кой ги знае, може и оксижен да извадят. Един от телохранителите вече беше счупил оченцето на видеокамерата — на екрана на монитора запрескача неясен образ.

Витал не можеше да види изхода. Именно затова беше толкова изнервен. Явно не му се умираше.

— Животът ми е във вашите ръце — тънко долови мислите му Капитана. — А вашият в моите…

— От мен да мине, ще живееш — заподскача още по-нервно Витал.

— Я виж колко лесно се разбрахме! — Капитана започна да се успокоява. — Сега ще наредя на телохранителите да се разкарат. И ще може да се пръждосате…

— И никой няма да ни закачи?

— Никой.

— Слушай бе, изрод такъв! — избухна Витал. — На кого ще ги разправяш тия бе! Да не мислиш, че ще ти се вържем на постните лъжи? Друг път! В клопка сме. И ако ще умираме, ще умираме заедно с теб.

Витал вече беше извън нерви. Той протегна ръка с пистолета и го опря в челото на Капитана.

— Нали обеща, че ще живея! — Капитана се дръпна изплашено.

Но това не успя да го спаси. Витал натисна спусъка. Пистолетът гръмна толкова оглушително, че в ушите им закънтя. Куршумът запуши устата му завинаги.

— Ще живееш! — гнусно се усмихна Витал. — Но след смъртта…

— Да не стане така, че да се видим с него на оня свят — каза Никита.

— Не ми пука с колко народ ще трябва да се видим там! Ама още не ми се ще…

— Трябва да изчезваме.

— Къде ще отидем?

— Имаме два варианта. Единият е да пробием засадата. Имаме оръжие все пак.

— Не става — поклати отрицателно глава Витал. — Тия помияри са прекалено много. Най-малко десетина.

— Има и друг вариант. Да вземем Нели като заложница.

— Че за какво им е на телохранителите тази кучка?

— Скоро ще дойдат ченгетата. А на тях тази кучка им трябва.

— Щеше да е най-добре, ако бяхме взели Капитана като заложник.

— Да, но в такъв случай нямаше да изпълним основната си цел.

— Точно така, братле. Не сме дошли тук без причина.

В този момент отекна трясък по вратата. Явно в действие бе влязъл боен чук. Но вратата бе много здрава и нямаше да могат да я разбият така. Виж, с оксижен беше по-вероятно. А кой знае, можеше всеки момент да го изнамерят отнякъде.

— Къде е тази кучка?

Витал нахлу в стаята, в която Нели беше закопчана за радиатора.

— Недей! — запищя тя, прикривайки глава със свободната си ръка. — Всичко ще ви кажа!

— А какво имаш да ни казваш? — на секундата реагира Никита.

— Не ме убивайте! А аз ще ви кажа как да се измъкнете оттук…

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Ако щат, и три пъти по-силно да удрят — по-лесно бе да се пробие тухлена стена, отколкото такава блиндирана врата.

— Хайде, показвай! — Витал бързо откопча Нели от радиатора.

Тя ги заведе в кухнята и им показа вентилационната решетка.

— В тези блокове вентилационните шахти са много широки — каза им.

— И решетките също — отбеляза Никита.

Да счупят решетката, не беше проблем, но какво щяха да правят след това? Нали нямаха въже.

Не се наложи да избиват решетката. Никита само я докосна и тя плавно се плъзна встрани.

— Въжето е там — каза Нели.

И наистина, въжето беше завързано в шахтата и натегнато като струна, се спускаше надолу. По него имаше специални възли, за да се улесни спускането.

— Капитана ли се е готвил за бягство? — попита Никита.

— Не… Той не знаеше…

Той забеляза, как Нели леко потрепна — сякаш се усети, че се е изпуснала, без да иска.

— А кой знаеше? Любовникът ти ли?

Нели веднага се хвана за думите му. Подозрително лесно се съгласи с него.

— Да… Няма какво да си кривя душата…

В този момент Никита се сети за нещо много странно.

— Имаш телефон тук…

— И какво от това?

— Защо тогава днес отиде да се обаждаш от уличен автомат?

— Точно така! — подозрително присви очи Витал.

Досега подканваше Никита да побързат, но изведнъж като че ли промени решението си — изглежда, искаше да разбере цялата истина.

— Кой искаше да пречука Капитана? — осени го изведнъж.

Нели потрепна, долната й челюст заигра, в очите й проблесна страх. Витал явно беше попаднал точно в целта.

— Само не ни мотай, жабо, да не те гръмна веднага! — сплаши я той, побутвайки я с дулото на пистолета в корема.

— Ами не ми се е представял лично… Но съм чувала, че му викат Бичмето…

— Бичмето ли?! — Сега пък заигра долната челюст на Витал и започна бавно да се отваря.

Тогава Нели се разприказва:

— Стигна до мен чрез Лисицата. Обеща ми кола, порше. Дава ми пари. Много пари… Той състави план… Тази нощ трябваше да дойде един негов човек… И… Като цяло, всичко щеше да се размине без много шум…

— Глупачка! Че и тебе щяха да те пречукат! Без много шум.

— Ама ние не сме се разбирали така…

— А ние разбирали ли сме се, че няма да те пречукам?

— Да.

— Но аз ще те пречукам.

— Не, недей…

— Тогава бързо казвай как да намерим Бичмето!

— Не знам… Честно, не знам…

— На кой телефон се обади?

— Чакайте малко…

Нели бързо отвори едно от чекмеджетата на бюрото, взе оттам една химикалка, намери кутия кибрит и набързо написа на него номера на телефона. Явно в момента не беше в състояние да лъже.

— Е, благодаря! — Витал изтръгна кибрита от ръцете й.

Но дулото на пистолета продължаваше да бъде насочено към нея.

— Извинявай, коте, но въпреки всичко ще трябва да те гръмна! — тежко въздъхна той. Погледът му стана плашещо празен. — Така трябва…

Не се шегуваше. Трябваше да го направи. Нели беше свидетел. Чрез нея ченгетата щяха да получат убедителни доказателства, че Капитана е бил убит от един от тях — Витал или Никита.

— Недей! — запищя Нели.

„Трябва!“ — реши зомбито у Никита. „Не трябва!“ — проговори човекът у него.

В тази ситуация обаче инстинктите решаваха всичко. Никита не искаше Нели да умира. Но… така трябваше да стане…

Витал сложи палец на езичето на спусъка, притисна го леко… Още секунда и…

— Не стреляй! — неочаквано за себе си извика Никита.

— Защо? — Палецът замря.

— Аз ще го направя…

Никита взе пистолета от ръцете му, същия зиг зауер, с който преди малко бе застрелян Капитана, но не стреля. Той отиде при Нели, пъхна пистолета в ръката й, накара я да го стисне здраво и да натисне спусъка. После взе пистолета, напъха го в найлоновия плик, който лежеше захвърлен на масата, и го прибра в джоба на якето си.

— Ами това е всичко. Живей. Само да посмееш да кажеш на някого, че сме били тук, веднага ще предадем този пистолет на ченгетата.

— После нашите момчета ще те застрелят като куче — добави Витал.

Явно и на него не му се искаше да я убиват.

— Разбрах…

Ударите по вратата ставаха все по-силни. Ами ако Нели наистина не издържи и поддаде?

Пръв в шахтата се мушна Никита. Беше главозамайващ скок от висините в бездната на неизвестността. Постоянно му се струваше, че всеки момент въжето ще се изплъзне от ръцете му. Или ще се скъса. Или ще свърши…

Но всичко мина благополучно. Даже ръцете не си нарани — ръкавиците се протъркаха, но дланите му не пострадаха. Здрав и читав, достигна крайната цел, стъпи в мазето. Витал се появи след около три минути. И с него всичко беше наред. Но погледът му беше някак странен.

Шестото чувство подсказа на Никита какво се е случило…

— Защо го направи? — попита го глухо.

— Нямам вяра аз на жени — виновно го погледна Витал. — На никого нямам вяра. Освен това тя е кучка. Предала е Капитана. И нас щеше да предаде.

По принцип беше прав. Никита не можеше да го кори. Но да убиеш жена все пак бе прекалено.

Мазето имаше няколко изхода. Единият можеше да ги изведе зад блока. Ако обаче вратата на изхода се окажеше заключена, щеше да се наложи да я взривяват с граната, което не бе сред най-добрите варианти за отваряне на врата, особено в тяхното положение. Но явно късметът беше на тяхна страна. Измъкнаха се без никакви проблеми от блока и без да срещнат каквито и да било препятствия по пътя, се промъкнаха в съседния блок.

Там ги чакаше Албина. „Чакаше“ е точната дума. Намериха я до печката в кухнята. Беше напълно спокойна, облечена с домашни дрехи, с готварска престилка и пържеше риба. Толкова вкусно ухаеше — направо ти потичат лигите… Но Витал се шашна от друго.

— Чакай бе, скъпа, ама аз нали те, такова…

Албина даже не се обърна към него, но му отговори:

— Явно много си бързал. Затова не ме върза както трябва.

— Направил го е от любов, да знаеш — подсмихна се подигравателно Никита. — Как може да затегне силно въжето на любимата жена.

— Да бе, любимата — подозрително я изгледа накриво Витал. — Обади ли се вече на ченгетата?

— Защо да им се обаждам?

— Ами нали направихме малко поразии тук…

— Честно казано, весело си изкарах с вас. Да не съм пълна глупачка да си пъхам главата в торбата. Че нали сте мутри. А от такива трябва да се стои по-далеч.

Витал седна на една табуретка, опря гръб в стената, вдигна глава и притвори очи.

— Рибка ли готвиш?! — погледна към печката Никита.

Изведнъж зверски му се дояде.

— Хубава е рибката. Сом — каза Албина.

— Хубаво е при теб, Албина — разплул се от задоволство, измърмори Витал. — Ще остана да живея при теб…

— Ами остани…

— Оставам. Хайде, сипи по едно!

Албина постели покривката на масата. Сложи водка, деликатесен салам за мезе. Но Витал пи малко, и на Никита не препоръча да пие.

Следобеда Витал се залепи за слушалката. Опитваше се да научи адреса, на който се води еди-кой си телефон.

По всичко личеше, че им предстоеше безсънна нощ…

Бичмето умееше да преценява точно и трезво всяка ситуация. Капитана беше превъртял и беше започнал да си разчиства сметките с кого ли не, и то за щяло и нещяло. Бе нападнал Витал, после Ник.

Бичмето веднага си бе направил извода, че следващият в този черен списък ще е той. Капитана можеше да отиде прекалено далече в реализирането на крайната си цел.

Затова, без да му мисли много, Бичмето си плю на петите. Заедно с един от своите сигурни хора се покри на таен адрес в апартамент, за който не знаеше никой, освен тях двамата. После бавно и славно откриха координатите на Капитана. Този глупак трябваше да се премахне. Той беше като болен зъб, който е по-добре да се извади навреме, и то заедно с корена.

Но ги бяха изпреварили. Капитана вече го нямаше. Любовницата му също. Бяха убити в собствения им апартамент посред бял ден. Убийците бяха избягали през вентилационната шахта, която смяташе да използва човекът на Бичмето.

— Абе пълна мъгла е положението там — каза Черепа.

Беше полунощ и той току-що се беше върнал. Имаше среща със своя човек от милицията и получи сума ти полезна информация от него.

— Какво означава „пълна мъгла“? — тихо и монотонно попита Бичмето.

Бе разположен удобно в мекото кресло, облечен в пухкав домашен халат, а краката му потъваха в мекия персийски килим. Настроението му също беше радушно и меко.

Капитана го нямаше вече. Време бе да се връща при момчетата. Но това щеше да стане утре. А днес още е в почивка…

— Тези, които са го очистили, са пипали много тънко. Не са оставили никакви следи след себе си… Нито един отпечатък от пръсти няма. Поне едно копче от дреха да бяха оставили. Даже Нели са оправили с презерватив.

— И това ли се знае?

— Ами как!

— Изнасилили ли са я?

— Ами уж нямало признаци за насилие.

— Най-много да са й теглили куршума — подсмихна се ехидно Бичмето.

— Е, това е било после. Уж сама им се е отдала.

— Ами нали е курва.

— Отворила им е доброволно вратата.

— Записът потвърждава ли го?

— Какъв запис? Аа, разбрах те… Ами не, момчетата са работили много чисто във всяко отношение. Извадили са касетата от записващото устройство на камерата и са я отмъкнали.

— А съседите какво казват?

— Никой нищо не е видял.

— Добре де, ще я видим тази работа.

— Че какво има да гледаш? — присви рамене Черепа. — Ясно е като бял ден кой е видял сметката на Капитана.

— Витал го е направил. Може би заедно с Ник.

— Абе, да ти кажа, вчера са прибрали някакъв си Артьом. Май е бил с тях двамата. Хванали го с крадена кола. Като че ли е следил Капитана. Изглежда, са го следили с три коли. Но това са само предположения засега. Нашият майор каза, че този Артьом мълчи като пън. Демек нищо не знаел… Опитвали да го прикоткат и така, и онака, но той си държал на своето — нищо не знам и това е.

— Даа, усеща се школата — с уважение проточи Бичмето.

— Витал знае какво да налива в главите на момчетата си.

— Така е, Витал е същинска хиена — кимна Черепа.

— Ще трябва…

Бичмето не довърши — на вратата се позвъни.

— Странно, кой ли може да е? — рязко скочи от мястото си Черепа.

Бичмето също стана, всеки нерв на тялото му беше под напрежение. Никой не знаеше за този апартамент. Нямаше кой да дойде при тях. Освен може би съседите. Но преди не са ги безпокоили…

Черепа се приближи предпазливо до вратата. Залепи око на шпионката.

— Бум! — каза някой басово от другата страна на вратата. — Убит си!

Шпионката на вратата беше обикновена, директна. Само мушкаш дулото в нея, натискаш спусъка и край, отиде си Черепа. Но го убиха само на думи, не беше смъртоносно.

— Бичме, отваряй! — отново се чу отвън. — Аз съм!

Явно Витал е решил да ги навести.

— Точно така, Витал е — потвърди догадките му Черепа. — И Ник. Хилят се като репи, държат някакви пликове в ръце. Сигурно е водка.

— Хайде де, стига си се мотал! — не миряса Витал. — Отваряй по-бързо. Умрели сме от глад.

— Отвори им — кимна одобрително Бичмето. Налагаше се да приеме Витал. Откъде обаче беше разбрал за този адрес?

Никита беше очарован от начина, по който Бичмето ги посрещна — ухилен до ушите, с разтворени обятия, не се поскъпи и да ги нагости. Всичките си запаси сложи на масата. А и те не бяха дошли с празни ръце.

— Няма да вдигаме наздравица — каза Витал, сипвайки водката по чашите. — Ще пийнем за бог да прости Капитана.

— Да, не извади късмет — кимна Бичмето.

Той вече знаеше за смъртта на Капитана. Че как няма да знае.

— Вярно, попаднал е на същински главорези — каза Витал.

— Само да разбера кой го е направил…

— Да, много главорези се навъдиха нещо напоследък. — Бичмето прие играта му подозрително леко.

Явно се досещаше кой е гръмнал Капитана. А може да знаеше и със сигурност…

За кой ли път Никита прехвърли наум последните събития и не намери грешки в действията си. Не бяха оставили никакви следи с Витал… Макар да беше възможно само да им се струва така.

— Трябва да ги намерим — загрижено каза Витал. — Да съберем групировката, да им опишем ситуацията, да организираме издирване.

— Да, ще съберем групировката, ще организираме нещата — кимна Бичмето. — Все пак Капитана са очистили. Главорезите ще трябва да си платят за това…

Какъв актьор е само! А нали сам искаше да пречука Капитана…

— Бичме, ще ме вземеш ли при теб? — неочаквано попита Витал.

— В смисъл?

— Ами нали уж ме изритаха от групировката.

— Кой ти го каза това? Няма такова нещо. Беше основна опора на двама ни с Капитана и си оставаш такъв. По-точно, моя опора. По принцип трябва да поговоря с теб за нещо сериозно.

Бичмето хвърли поглед към Никита. Замисли се дали може да говори пред него. Реши, че може.

— Витал, мисля да те повиша. Стига си се мотал с тия бригади. Ще ръководиш с мен. Общата каса ще бъде на твоя отговорност, поемаш всички организационни въпроси. Нали ме разбираш?

— Ами общо взето, да — кимна Витал. — А ти ще си по бизнеса.

— Да, това ми е по-присърце. Трябва културно да уреждаме отношенията си с балъците. Прането на пари също си иска опит. Искам да открия банка в съдружие с още няколко сериозни хора.

— Това си е твоя работа, братле!

На Витал не му трябваше много време, за да влезе в ролята на криминален бос. Отдавна се бе виждал на мястото на Капитана. Бичмето просто утвърди кандидатурата му.

Никита бе свидетел на важен разговор. Не е шега работа — двама големи криминални босове обсъждат пред него проблемите на мафиотската си организация. Бичмето обясняваше на Витал какво точно трябва да прави, кого точно трябва да сложи на място. Споменаха се имена на големи фирми, фамилии на конкретни хора — чиновници, банкери, бизнесмени… На Никита му бе скучно, но се наложи да слуша.

— С една дума, утре събираме групировката — заключи Бичмето. — Ще обявя новия ти пост.

— Трябва още сега да звъннем на всички — делово каза Витал. — Ти ли ще го направиш, или аз?

— Веднага хващаш бика за рогата — одобрително констатира Бичмето. — Така трябва, продължавай в същия дух, наистина!

— Че защо да протакаме нещата? Сред хората ни вече може да е възникнал смут. Нали още не сме излезли от нелегалност. Може Мошеника да се е обявил за главен и да стане някакво объркване.

— Мошеника го няма вече — със скръбна нотка в гласа каза Бичмето.

— Как така го няма? — сякаш се учуди Витал.

— Очистиха го.

— Стига бе! Сериозно?!

Колкото и да се стараеше да е искрен, думите му звучаха фалшиво.

— Някакви главорези са го вкарали в гроба. А с него още единадесет момчета.

— Не знаех.

— Ами ето, вече знаеш.

В думите на Бичмето също се долавяше фалш. Знае той кой е очистил Мошеника. Всичко знае. Но не иска да каже на Витал. И на Бичмето нещо не му е чиста работата. Сигурно вече се досеща как Витал е намерил адреса му — чрез Нели. И следователно… Всичко му е ясно…

— Е, какво, засядаме ли на телефона? — Витал насочи разговора към себе си, за да не му позволи да тръгне в посока, неудобна за всички.

— Да, ще трябва да се обадим на всеки поотделно.

За около час Бичмето успя да се свърже с всички, които бяха записани в телефонния му указател. Нареди им да се съберат на уречено място. И всеки път добавяше, че той ще бъде там заедно с Витал.

Най-накрая оставиха телефона настрана.

— Не, няма никакъв смут сред групировката — каза Бичмето. — Всички ме чакат. И теб, Витал.

— Ами още по-добре — кимна одобрително Витал. — Дай, братле, да му ударим по едно за успеха на съвместната ни работа.

— Няма проблем! — усмихна се до ушите Бичмето.

Витал се надигна леко, взе бутилката от масата и я поднесе към чашата му. Ръката му изведнъж трепна, той изпусна бутилката и обърна чашата. Водката се разля върху панталоните на Бичмето.

— Витал, какво правиш?

Грешката на Бичмето беше в това, че първо погледна панталоните си. Черепа също хвърли един поглед. За секунди двамата изпуснаха Витал от поглед.

А на него точно това му трябваше — светкавично измъкна пистолет със заглушител от кобура на кръста си.

Никита наблюдаваше случващото се сякаш в забавен каданс. Ето, Бичмето вдига бавно очи към Витал. В тях се чете объркване и почуда. Даже няма време да се изплаши. Пистолетът изплюва куршума и той се забива директно в челото му. Убива го на място.

Следващият поред е Черепа. Той схваща какво става, осмисля го, но не успява да извади толкова бързо пищова си.

На бялата му риза в областта на сърцето се появява малка дупчица. После се образува голямо кърваво петно, което се уголемява с всяка секунда… Витал стреля още веднъж — контролен изстрел в главата.

Всичко това стана неочаквано за Никита. Затова той шашардисано се втренчи във Витал. Онзи го погледна. Стори му се, че всеки момент дулото на пистолета ще бъде насочено и към него. Но не, Витал свали ръка с пистолета надолу. Дори му намигна.

— Ами това беше, братле! Уредихме нещата.

— Какво сме уредили? — не можа да разбере Никита и го погледна объркано. — Защо ги…

— Така трябваше. Нима не разбра, че Бичмето ни разиграва театър? Имаше намерение да ни прати по дяволите.

Никита не беше съгласен, но се престори, че му вярва. Само това му трябваше сега, да го ядоса и да се набута между шамарите. Витал можеше да го пречука без грам притеснение. Бе способен на всичко.

Той драпаше със зъби и нокти към властта и никой не можеше да го спре. Елиминираше всички пречки на пътя си. И Никита би премахнал, ако започне да му се пречка из краката.

Защото искаше големия кокал и почти бе постигнал целта си. Никита все още му трябваше. Поне засега…

— Разбери, братле, това е мръсна игра. Тук побеждава онзи, който пръв нанесе удар.

— Да — съгласи се Никита. — Побеждава онзи, който пръв нанесе удар. Такъв е законът на улицата.

— Точно така, законът на улицата, законът на джунглата. Размърдай се малко, братле, чака ни още много работа.

Никита бе искал да се отърват от пистолетите, с които очистиха Капитана и Нели, но Витал не се бе съгласил. Чак сега Никита разбра защо. Още тогава е имал нещо наум.

Беше взел двата пищова със себе си и сега бе нанесъл върху тях отпечатъците на Бичмето и Черепа. После ги скри под ваната в банята. В случай на обиск нямаше как да не ги намерят и да не си направят съответните изводи.

— Освен това Лисицата ще ни помогне — каза Витал. — Ще изпее всичко на ченгетата. Ще се погрижа за това.

Нели знаеше плановете на Бичмето по отношение на Капитана. А Лисицата сигурно се е досещала. Още едно доказателство в полза на хипотезата, че именно Бичмето е убил Капитана.

Добре му сечеше пипето на Витал.

Двамата се измъкнаха от апартамента безпрепятствено и оставиха там двата трупа. Но преди това много старателно унищожиха следите си.

— Ето, виждаш ли, кой може да каже сега, че Капитана не е очистен от Бичмето? — заяви Витал.

Никита не отговори, но го изгледа многозначително. Онзи разбра намека — Никита единствен знаеше цялата истина. Витал само го погледна смразяващо, без да казва нищо.