Брат, стреляй пръв

Епилог

Никита се срещаше за последен път със Светлов. По-скоро му се искаше тази среща да бъде последна.

Бяха му писнали всички — и ченгетата, и престъпниците. Той искаше само едно — тих, спокоен живот. Искаше да възстанови студентските си права и същевременно да се уреди някъде на работа. Да учи и да работи — това беше единствената му мечта. И без всякакви мутри, рекет и убийства…

— Благодаря ти, Никита — изказа му благодарностите си Игор. — Много ни помогна.

— Струва ми се, че и вие не се изложихте.

— Как ще се изложим! Всички мамути прибрахме за една нощ. И никой не се застъпи за тях. Ще ги вкарат за доста годинки на топло.

— Значи имаше ефект, че Карасев гушна букета.

— Разбира се! Връзката с големите чиновници бе прекъсната и край, групировката го загази.

— Да, ама чиновниците пак са си горе.

— Горе са.

— Значи ще направят нова групировка.

— Всичко е възможно.

— А какво стана със снайпериста, който трябваше да те очисти?

— Всичко е наред. Заловихме го на покрива на блока. Причакваше ме от едната страна, аз го изненадах от другата.

— В следствения изолатор ли го пратихте?

— Че къде другаде.

— А мен къде ще пратите?

— Дишай спокойно. Всичко е уредено. Общо взето, Никита, вече нищо не те заплашва. Нито мутрите ще те търсят, нито ние. Живей както решиш за добре.

— Е, благодаря.

— Ами, мислех си дали да не те вземем при нас в милицията.

— Като секретен агент ли? — иронично се подсмихна Никита.

— Ами нещо такова. Ще получаваш заплата.

— Няма нужда да продължаваш. Аз съм си аз, не искам от никого да завися.

— Е, добре, както решиш. Къде живееш сега?

— Където и преди.

— При родителите си?

— Аха.

— Как са те?

— По-добре от това здраве му кажи. Баща ми се уреди на работа. В един завод, като инженер. Майка ми също май има изгледи да започне работа.

— Значи всичко е наред?

— Нали това казвам, всичко е от добре по-добре.

С тези думи двамата се разделиха и Никита се запъти към къщи.

До входа на блока плавно спря нов мерцедес 500. От него слезе мъж на средна възраст с прошарена коса. Не можеше да се каже, че е красавец, но за сметка на това по всичко личеше, че с парите няма проблеми. Никита изведнъж се закова на място като попарен — мъжът отвори дясната врата и от колата слезе Лена — красива, облечена модерно, издокарана в скъпо манто от норка. Мъжът едва ли не пълзеше в краката й. Че как иначе, нали е кралицата на красотата…

— Здрасти — небрежно й подхвърли Никита.

— Здравей — сякаш с нежелание го погледна тя.

Той понечи да продължи към входа — не подобаваше някак той, простосмъртният, да общува с такава важна кралска особа. Но Лена го спря леко с ръка и с величествен поглед се обърна към спътника си:

— Михаил, ако нямаш нищо против, бих желала да поговоря няколко минути с приятеля си от училище.

Онзи хвърли на Никита недоволен поглед, но се разтопи пред Лена:

— Разбира се, скъпа… — Заключи колата и изчезна.

Никита и Лена останаха сами.

— Къде отива? — изпращайки го с поглед, попита Никита.

— Вкъщи. Отдавна не съм те виждала. Къде се загуби?

— Вярно, загубих се — кимна Никита.

— Оттогава доста неща се промениха. Разведох се с Кеша и се омъжих за Михаил.

— Честито!

Колкото и да беше странно, Никита изобщо не я ревнуваше. Какво беше това — отминала любов, изстинали чувства? Или такава любов просто никога не е имало…

— Купихме апартамента от Кеша.

— И защо?

— Харесва ми да живея тук.

Явно му намекваше нещо. Очите й се премрежиха от сладък копнеж.

— А Михаил харесва ли ти?

— Как да ти кажа… — На красивите й устни заигра похотлива усмивка. — Миша работи много, по цели дни стоя сама вкъщи… Можеш да ми идваш на гости…

Всичко е ясно, беше му отредила ролята на любовник.

— Съжалявам, нямам време. Аз също ще работя.

— Къде?

— Ами все в някоя фирма ще се уредя. И в института ще се върна.

— Гледай ти… И все пак наминавай, ако имаш време.

— Ще си помисля.

— Виж го ти, щял да си помисли!

Лена обидено вирна носле и с величествена походка се насочи към входа. Никита я изпрати с леко насмешлив поглед.

За него тя беше просто част от миналото. Но се опитваше да се промъкне и в настоящето му. Не, не, това беше несериозно.

Когато се прибра вкъщи, обядът вече го чакаше на масата. Майка му бе сготвила супа от гъби, беше изпекла в микровълновата пиле — да си оближеш пръстите. Баща му беше още на работа. Работеше от осем до пет, щеше да се прибере точно в шест, на секундата. Никита беше сигурен, че той повече няма да близне алкохол.

Разговорите на тема „пиене“ бяха строго забранени вкъщи. Бирата, виното, водката бяха враг номер едно за семейството. Вече не се страхуваха от това, но и дума не можеше да става за примирение.

— Можеш да ми честитиш — доволно каза майка му.

— За какво?

— Намерих си работа. Като счетоводител в една фирма.

— Честито!

— А на теб кога ще ти дойде акълът? — Гласът на майка му стана малко по-строг.

— Ами трябва…

— Трябва… Само това чувам — „трябва“…

— Добре де… Все едно току-що съм се върнал от казармата.

И в същия миг го осени една идея.

— Така, така, майко, не знам какво ще правим, но утре вкъщи ще има празник. С празнична трапеза, торта и така нататък…

— Какъв празник?

— Синът ти се връща от казармата!

Никита се разходи отново из познатия пазар. Но този път си купи маскараден костюм не за да убива. Взе само войнишки шинел, друго не му трябваше. Панталони, кител и фуражка си имаше. Майка му ги беше запазила, не позволи да се затрият.

И ето го сержанта от Руската армия Никита Брат, връща се вкъщи.

Ето я Москва, познатата спирка на метрото, старият роден квартал, трамваят с много познат номер, чистата улица, грижливо засадените дървета, старателно оформените градинки с тревичка, поддържаните блокчета.

Тук живеят родителите на Никита. Оттук той замина за казармата преди две години и половина. И се връщаше на същото място. Всичко вече бе зад гърба му — и казармата, и шестте месеца неразумен живот.

Той вървеше гордо, облечен в изгладения шинел, копчетата и акселбаните блестяха като златни.

Никита слезе от трамвая. Застана на светофара. Светна зелено, той спокойно направи крачка напред. Изневиделица отнякъде изскочи кола.

Чисто нова западна кола, черна на цвят, носеше се към него с бясна скорост. Явно червеният светофар действаше на шофьора като на бик. Ако беемвето не беше набило спирачки навреме, Никита щеше да се окаже под гумите.

В мига, в който се чу оглушителното свирене на спирачките, той отскочи назад. Рязко намалявайки скоростта, колата мина покрай него и спря.

Не можа да повярва на очите си. Всичко вече се беше случвало…

Тогава, преди половин година, той беше показал неприличен жест на шофьора. Но сега стоеше кротко, не се закачаше с никого. Но не можа да повлияе на хода на събитията…

От бавареца се изсулиха двама бабаити, огромни, напомпени, физиономиите им — злобни. А в очите им — празнота.

— Ее, ти к’во бе, мизерник такъв, да не си изперкал централно, а? — озъби се единият. — Къде гледаш, бе!

Така. Всичко започва отначало…