Брат, стреляй пръв

Първа глава

— Това е, братле, вече можеш да спиш спокойно. Всички подозрения падат върху Бичмето. И Мошеника с бандата си също е на неговата съвест. С една дума, всичко се нареди чудесно. Нали знаеш, че трябва да си имаш хора и в полицията…

Витал се усмихваше, но погледът му си оставаше леденостуден. И това ястребово извъртане на главата…

— Но на Артьом ще му лепнат доста годинки — продължи той. Първо, хванали са го с крадена кола, второ, с незаконно оръжие. Ще му натресат присъда и по двата параграфа.

Всичко това беше добре известно и на Никита. Артьом беше задържан заради москвича. Някакъв катаджиия се направил на хитрец и го спрял, а и собственикът съобщил за кражбата навреме. Освен това намерили у него патлак — ТТ. Добре поне, че беше нов и още чист.

Артьом остана верен на бандитския си идеал и не предаде никого. Но и не пое чуждата вина върху себе си. Правили опити да развържат езика му за Витал и Никита, но онзи и дума не продумал. Не знам, казва, не съм в час, вървете по дяволите всички, това е…

— Нищо, ще го измъкнем оттам. Ще направя всичко възможно — каза Витал. — Никога няма да оставя момчетата си в беда.

Той бе постигнал целта си. Заедно с Никита бяха премахнали Капитана, след това си бе разчистил сметките с Бичмето. А на следващия ден се яви пред момчетата ни лук ял, ни лук мирисал. Така и така, казва, отсега нататък ние с Бичмето ще командваме парада. А къде е, между другото, Бичмето? Много убедително, Витал се престори на много учуден. Никой не се усети, че има нещо гнило.

В групировката го уважаваха и имаше за какво. Докато момчетата се ориентират в обстановката, той вече ги беше притиснал сурово и решително с тежестта на авторитета си. Набързо стегна юздите на всеки поотделно и им разясни как трябва да живеят занапред и какво трябва да правят, за да заслужат доверието му.

Общо взето, Витал окончателно затвърди властовите си позиции и още същия ден с десетина бойци направиха груб рекет на един сериозен бизнесмен, който се опитваше да се измъкне от закрилата им. Капитана не бе имал време да се заеме с него, но Витал не остави работата така. Бизнесменът беше наказан сурово, направо го съсипаха и го одраха със солидна такса за половин година напред. За негова сметка Витал напълни общата каса и още повече затвърди авторитета си.

С времето работата стана още по-сериозна. За няколко дни с тежката си властна ръка той успя да въведе ред и да стабилизира групировката. Стегна дисциплината. Но използваше не само метода на тоягата, а и на моркова. Вдигна заплатите на биячите и им увеличи надбавките, на бригадирите добави голям процент от оборота. Угоди на всички.

През първите няколко дни Никита беше неотлъчно с него в качеството си на личен телохранител, но скоро беше избутан от същите онези напомпени бабаити, които по-рано пазеха Капитана и които замалко не светиха маслото на самия Витал. Но Никита запази мястото си при него като съветник. Само че той като че ли нямаше особена нужда от съветите му и с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече.

Впрочем, това положение устройваше и Никита. Самият той също беше започнал да се отдалечава от Витал и даже щеше да е много щастлив, ако може да се прости с него завинаги. Да, ама не, Витал никога не го забравяше и винаги го държеше под око. Все пак имаше нужда от него.

— Как си с парите? — попита го Витал.

За последния месец това беше първият случай, когато се заинтересува от материалното му състояние.

— Абе имам малко. И колата не ме е оставила още.

Витал не го натоварваше особено. Затова Никита имаше много свободно време и безгрижно си живееше живота. Нае си апартамент, срещаше се с Лена. И караше същата онази тойота. Така и не успяха да я използват в нито една от акциите.

— Колко е това „малко“?

— Ами около хилядарка ще се намери.

— Направо си без пари! Извинявай, брато, съвсем съм се отплеснал. Ама тази работа ми взе душата. Нали ме разбираш, и това да свършиш, и онова…

— Разбирам те напълно.

— На всички момчета дадох мангизи, всички са доволни. Тях не ги забравих. А ти си ми дясната ръка… За себе си забравих, за теб също… Но сега нещата потръгнаха на добре. Пазарът е проучен, проблеми няма. Сега може да помислим и за себе си. Мисля си дали да не отскочим до Канарските острови с теб, а? Ще си вземеш гаджето, аз също ще намеря кой да дойде с мен. Ще си починем, ще се отпуснем малко. Представяш ли си колко гот ще бъде да скитаме по златните дюни, да си правим кефа с разни мацки и да не мислим за никакви проблеми! — Витал замечтано вдигна очи нагоре.

— Представям си.

— Ами чудесно! Ще уредя нещата със задграничните паспорти, с визите и всички други подробности. Мисля да заминем някъде след около седмица.

— Толкова скоро?

— Че защо да отлагаме нещата, братле? А засега ще ти дам малко джобни.

Отиде до сейфа, извади пачка с пари, пристегната с ластик, и я хвърли на масата пред Никита.

— Тук са пет бона в зелено. Каквото искаш, това ги прави. Твои са.

— Е, благодаря ти, братле!

Никита не беше идиот да се откаже парите.

— Не, брато, аз ти благодаря. Не знам къде щях да съм сега и какво щях да правя, ако не беше ти. Можеше отдавна да съм станал храна за червеите.

Така беше, наистина. Затова можеше и да е малко по-щедър. Да му даде не пет, а петдесет хиляди долара.

— Е, време е да тръгвам — каза Никита. — Чакат ме.

— Ами да, разбира се! Чух, че гаджето ти било страшно готино! — с разбиране се усмихна Витал. — При нея ли мислиш да ми избягаш?

— Че кой може да ти избяга на теб? — на шега каза Никита.

— Прав си, братле! От мен не можеш да избягаш. — Витал изведнъж стана сериозен. — Знам, братле, че ти е писнало от всичко това и искаш да се махнеш от бизнеса. Но няма да стане. Ти си с мен. И няма да се измъкнеш от мен.

— Мислиш ли? — попита Никита, като се стараеше да се държи невъзмутимо.

— Не просто мисля, аз знам! — твърдо каза Витал. Но веднага смекчи малко тона: — Е, не се нерви, брато! Да не ти е зле при мен? Ето, пари ти давам. На Канарите ще си починем заедно. Не ти давам зор за нищо. Какво не ти харесва?

— Искам да се захвана с нещо сериозно.

— С какво по-точно?

— Да започна собствен бизнес.

— Какъв?

— Ами например да си отворя едно магазинче.

— Че какъв е проблемът? За такова нещо винаги ще ти дам пари. Искаш ли да си направим на партия нощен клуб? Между другото дойде ми една идейка…

— Може да пробваме.

— Ами чудесно! Ако успееш да се справиш, ще ти дам да въртиш целия ни легален бизнес. Какво ще кажеш?

— Ами няма лошо.

— Хайде, утре ще си поговорим за това. А сега можеш да си починеш. Ще се видим довечера.

— Защо довечера?

— Аз какво, не ти ли казах?

— Нищо не си ми казвал.

— Съвсем съм изкуфял вече — леко се чукна по главата Витал. — Довечера имаме нещо като парти.

— Събираш момчетата ли?

— Не бе, момчетата… Макар че и те ще са там. Дойде ми една идейка… Накратко казано, искам да събера всичките ни бизнесмени накуп. Всичко ще бъде, един вид, официално. Цветя, шампанско, музика… костюми, вратовръзки, мадами с вечерни рокли…

— За какво ти е пък това?

— Ами, мисля си, значи, че времената се променят. Нещата се уталожват вече, всичко постепенно се нормализира. Балъците вече не са съвсем балъци. Започват да си показват зъбите, а и станаха по-умни. Грубият рекет вече е отживелица. Спор няма, че гърбът трябва да е стабилен, но трябва меко да си постелим, за да спим добре. Че ще вземаме процент от балъците, ще вземаме. Но трябва да им подсигурим, значи, максимално добри условия. С една дума, те трябва да виждат в мен не враг, а сигурен партньор. Разбираш ли ме?

— Да, щрака ти пипето — кимна одобрително Никита. — Само ми е интересно кой те научи на тия тънкости.

— За някои неща сам се сетих. Други ми подсказаха някои умни хора…

Умни хора, нова политика в отношенията с бизнесмените, парти… — за всичко това Никита научаваше последен. Явно Витал прекалено много го е дистанцирал от себе си. Изглежда, Никита не му бе толкова нужен вече. Ами да го беше пуснал да си върви, по-добре. Ама не, не иска.

Никита се чувстваше като кон в скафандър в скъпия двуреден костюм, с който се беше издокарал. Вратовръзката го стягаше, новите кожени обувки му убиваха на петите.

А пък някога носеше само костюми и не можеше да излезе от къщи без вратовръзка, а и обувките винаги са му били по мярка. А после изведнъж всичко се промени. Влезе в казармата, после няколко месеца го раздава мафиот и постоянно беше облечен с анцуг или широки дънки, с маратонки и кожено яке. Бандитският живот изобщо не му харесваше, но пък този тип дрехи му допадаха страшно. Беше свикнал с тях, а сега изведнъж трябваше да облече костюм и вратовръзка.

Но нищо, щеше да свикне. Трябваше да свикне.

Витал не му позволяваше да напусне групировката, но и не го натоварваше особено. Нито участваше в рекетьорските акции, нито в срещите за разчистване на сметки. Не го беше изпращал досега и на чистка. Сякаш усещаше, че Никита няма да се съгласи и може да побегне като развързано куче.

За сметка на това можеше да го натовари с бизнес ангажименти. Витал бе разбрал това днес. И ето, резултатът бе налице — той бе на партито, сред балъците бизнесмени. Вярно, чувстваше се малко неловко.

Докато, виж, Лена се чувстваше изцяло в свои води. Разкошната вечерна рокля й стоеше елегантно и съвършено естествено, а бижутата толкова й отиваха, сякаш бе родена с тях. На красивото й лице бе изписана аристократична снизходителност, погледът й беше прям и уверен. Но както и да се държеше, тя винаги беше в центъра на вниманието.

Бизнесмените се държаха доста сковано, чувстваха се неловко. Присъствието им на партито беше доброволно-принудително. Никой не ги беше домъкнал за ухото, но смееха ли да откажат поканата… Витал беше прекалено опасен… И за Никита някои от тях бяха чували. Но това не им пречеше да се възхищават на красотата на приятелката му. Без похотливи намеци, естествено. Че иначе Никита можеше да им потърси сметка. Когато се ръкуваше с тях, някои откровено му се подмазваха, но се усещаше, че нямат голям респект от него.

— Много си се издигнал, драги!

На Лена й харесваше, че се отнасят към Никита с уважение. Тя бе наясно с истинската причина, но това ни най-малко не я смущаваше.

Не я притесняваше и присъствието на хора, които знаеха много добре чия жена е. Кеша беше паднал толкова ниско в очите й, че тя го ползваше за изтривалка. Изневеряваше му с Никита вече съвсем открито — само дето не правеше любов с него в съпружеското ложе. Въпреки че и това се беше случило веднъж.

През последната седмица изобщо не се беше прибирала вкъщи. Оставаше само да си премести багажа при Никита и да подаде молба за развод.

— О! Ник! Ти ли си, брато! — Пред Никита изникна отнякъде доволната физиономия на Витал.

Бе надминал всички очаквания — не беше облечен в какво да е, а в истински смокинг. Но подобно облекло никак не му отиваше…

— Не те разбрах! — Никита нарочно се направи на ударен с мокър парцал. — Кой си ти?

— Абе ти добре ли си? — изкиска се Витал.

И закачливо го побутна с юмрук по корема. За какво се беше докарал в смокинг?!

— Аа, Витал, братле! — отвърна му Никита с леко потупване по рамото.

Честно казано, на него му беше все тая как изглежда отстрани. Ако го питаха, веднага би захвърлил някъде това сако.

— Не изглеждаш никак зле! — В знак на одобрение Витал издаде долната си устна напред.

— А пък ти съвсем си се издокарал.

— Много готина приятелка имаш! — Витал не просто погледна Лена, а направо я изпи с поглед. И даже като че ли започна да я съблича с очи. — Как се казваш, коте?

За човек, облечен в смокинг, това изказване звучеше доста грубо и не джентълменски, но за голям бос като него си беше съвсем в реда на нещата. Няма значение как ще попиташ, важното е да получиш отговор.

Но Лена не беше на същото мнение.

— Първо, не съм „коте“. Казвам се Елена.

Витал прие забележката. Прекалено много му се искаше да се прочуе като светски човек.

— Много си красива! — Направи й комплимент той.

Добре че не я нарече още „коза“ или „мацка“.

— Знам — малко надменно му се усмихна тя.

В същото време към Витал се приближи някакъв господин в скъп костюм, с елегантни очила. Веднага се усещаше високата класа.

— Здравейте, Виталий — с лек акцент каза той.

— О! Джеймс! Стари приятелю! — зарадва се Витал. — Колко е хубаво, че си се домъкнал!

— Как така съм се „домъкнал“? — учуди се той. — Дойдох с кола.

— „Домъкнал“ означава „дошъл“ — поясни Никита. — В нашия език също има жаргон.

— А вие знаете ли нашия език? — подкачи го американецът.

Оказа се, че не е чак толкова наивен, колкото изглежда на пръв поглед.

— Да, около десетина години съм учил езика ви. Само че, както виждате, говоря класически английски.

Американецът го погледна учудено, а Витал направо щеше да си глътне езика. Реагираха така, защото Никита изрече абсолютно правилно фразата на чуждия език.

— О! В Русия не се срещат на всяка крачка хора, които знаят така добре английски — на родния си език каза Джеймс.

— Не би било зле да имах и вашия бруклински акцент.

— Окей! Много ме впечатлихте, младежо. Да не сте бизнесмен?

— Не. Аз съм гангстер. — Върху лицето на Никита се изписа обаятелна усмивка. — Най-обикновен гангстер.

— От мафията? — ококори се изплашено американецът и хвърли поглед към Витал, сякаш обръщайки се към него за помощ.

От всичко казано Витал разбра само две думи — „гангстер“ и „мафия“. Това му стигаше.

— Не се притеснявай, Джеймс — покровителствено потупа той американеца по рамото. — С мафията нямаме никакви проблеми. Нали така, Ник?

Тайничко намигна на приятеля си — един вид, извинявай, братле, но нали разбираш, той е от балъците и трябва да го прекараме, а как — сети се сам!

Никита интуитивно избра правилната линия на поведение.

— По принцип уреждаме проблемите за петдесет процента от печалбата — на руски каза Никита и очите му припламнаха заплашително. — Но ние с Витал сме като братя и затова на него му е позволено да не си плаща. Така че, Джеймс, по-добър партньор от Виталий няма да намерите. — Той се усмихна на американеца с хищната усмивка на Дон Корлеоне. Точно навреме се сети за една сцена от филма „Кръстникът“. — Въпреки че имаш и друг избор. И този избор съм аз!

Срещу американеца сякаш стоеше самият Ал Капоне и той явно се притесни. Премести изплашен поглед от Никита към Витал, сякаш искаше да му каже „защити ме“.

— Не, няма да стане! — решително заяви Витал. — Между нас с Джеймс вече всичко е уредено. Демек, всичко е на шест…

— Искаш да кажеш, че между вас с господин американеца има споразумение? — делово попита Никита.

— Ами да, споразумение. Почти е постигнато.

— Почти? — намръщи се Никита. — Или е постигнато.

— Да, да — побърза да отговори американецът. — Споразумяхме се…

— Е, щом е така, няма какво да кажа.

Този път на устните на Никита заигра лъчезарна холивудска усмивка. Джеймс тъкмо се поразведри малко, но Витал го довърши:

— Джеймс, ако нямаш нищо против, утре ще наминем при теб с Ник. Ще си поговорим по работа. Или по-добре без Ник?

Последва дълга напрегната пауза. Американецът го погледна с молещи очи: „Бъди приятел, отърви ме от тази мутра!“.

— Добре де, Джеймс, ще дойда сам.

— Ще те чакам!

Онзи побърза да се сбогува.

— Ник, ама ти си бил голяма работа! — В очите на Витал се четеше възхищение. — Не знаех, че плямпаш така английски!

— Майстор Тричко може всичко — скромно сведе очи Никита.

— Хубаво го прекарахме тоя балък от Щатите. Уцели точно в десетката. Яката го наплаши.

— Кой е той всъщност?

— Абе има бизнес в Русия. И то доста голям. Случайно попаднах на него. Пуснах му мухата, че съм бизнесмен. И веднага му дадох оферта за съвместна дейност. Той, не че имаше нещо против, но не се и съгласи. Но ти го изигра много добре. Вече е мой…

— Не знае ли кой си?

— Ами не съм му казвал. А как е попаднал на партито, не знам. Сигурно някой от бизнесмените го е поканил.

— Този частник ще те изпорти, да знаеш.

— Има ли значение?

Личеше си, че Витал няма особено желание да посвещава Никита в личните си бизнес дела. Даже не му каза с какво по-точно се занимава Джеймс.

— Слушай, Лена, да не сме те отегчили? — подхвърли Витал.

— Не, на мен тук всичко ми е интересно — меланхолично се усмихна тя.

— Ами, голяма скука е. Страшна скука! Вие купонясвайте, аз ще дойда след малко. Трябва да си полафя с някои хора. А след това съм изцяло на ваше разположение.

— Ще направиш ли обръщение към бизнесмените?

— Как така обръщение?

— Ами, в смисъл… ще дръпнеш ли една реч?

— Аа… Не, няма да дърпам никаква реч. Притрябвало ми е. Имам си мои хора тука. Те ще си поговорят с когото трябва и както трябва.

Виж ти, Витал си имал даже хора по бизнес частта. А Никита си нямаше и представа за това. Освен всичко друго той очевидно не спадаше към тези „мои“ хора. А беше изкарал два курса в „Плехановския“, знаеше английски, пипето му сечеше…

Или може би просто още не му бе дошло времето?

— С една дума, предлагам после да се изнесем при мен. Ще поседим, ще си побъбрим, ще си пийнем…

— За какво ще си бъбрим? — попита Никита.

— Е, как за какво, братле? Ще си припомним хубавото старо време.

Че имаше какво да си припомнят, имаше, помисли си Никита. Но в момента много повече го вълнуваше бъдещето.

По време на партито Витал беше сам, без приятелка. Тя се появи малко по-късно, когато вече беше време да си тръгват. Беше изкуствена блондинка с красиво лице и увиснало дупе. Никита не беше особено впечатлен от нея.

— Какво стана с Албина? — попита той Витал, когато останаха насаме.

— Ами, да ти кажа, всичко е наред. Честичко наминавам при нея. Готина мадама. И много предана — с особено уважение отбеляза той. — Даже я оправям от време на време. Да не се заглежда много настрани.

— Ти да не ревнуваш? — не се сдържа да не го пита Никита.

Витал като че ли се притесни. Погледна го така, сякаш се беше изпуснал, без да иска. И веднага замаза положението с изкуствена усмивка.

— Помниш ли какви лудории правихме с нея?

— Да бе… Тя май имаше някакви проблеми по едно време…

— Имаше, но вече няма. Някакви говеда я бяха рекетирали.

— Вече не я ли рекетират?

— Ти луд ли си, отдавна сме ги наврели в миша дупка.

Витал не позволи на Никита да се качи в тойотата.

— Ще се повозиш в моята таратайка малко — каза му.

Никита и Лена нямаха друг избор, освен да се качат в разкошния ролс-ройс.

— Преди май нямаше такава бричка — каза Никита.

— Ама вече имам! — гордо вирна нос Витал и кой знае защо погледна Лена.

Но тя не го забеляза. Беше се замислила за нещо свое си. Може пък да не й се ходеше никъде. Най-вероятно беше така.

Триетажната къща в района на Рубльовското шосе можеше да смая всеки с великолепието си. На Никита направо му спря дъхът, когато влезе в тези истински царски палати. Къщата бе потресаващо съчетание между европейски дизайн и източна пищност. Сякаш бяха попаднали в двореца на някой съвременен кувейтски шейх.

Лена беше във възторг и безспир възклицаваше възхитено. Дори, както му се стори на Никита, погледна със завист приятелката на Витал.

— Добре де, за ролс-ройса как да е. Но кога успя да се обзаведеш с такива палати? — попита Никита.

Той си припомни разговора им по-рано днес. Един вид, от работа бил забравил за себе си. Да, ама не, за Никита беше забравил, а за себе си, миличкият, се беше погрижил добре.

— Готино палатче, нали? — Витал се чувстваше най-малкото като испанския крал.

— Ами, да ти кажа, не прилича на обор.

— Жалко само, че не е съвсем моя къщурката. Заех я от един бизнесмен за временно ползване.

Това признание не свали невидимата корона от главата му, тя даже не се разклати.

— Богат бизнесмен.

— Меко казано богат. Общо взето, засега живея тук. Но вече започнах да строя собствена къща. Абсолютно същата, но малко по-хубава.

Никита, кой знае защо, си помисли, че Витал ще му вдъхне малко надежда — демек, не се притеснявай и ти ще имаш скоро такава къща, може би няма да е чак толкова луксозна, но…

Ала той си замълча. За сметка на това погледна Лена — страшно му се искаше да я впечатли.

Разговорът на масата някак не вървеше. Витал нямаше намерение да споменава миналото им в присъствието на жени, прекалено много компрометиращи факти имаше в него. А и нямаше особено желание да си спомня. И за бъдещите му планове не му се говореше. Само дето спомена личното си благосъстояние — каза, че щял да си купува вила в Испания и че една яхта за около милион долара нямало да му дойде зле.

И през цялото време хвърляше погледи към Лена — демек, виж ме какъв съм тежкар!

И успя да постигне целта си. Лена се прибра доста развълнувана. И още преди да свали връхните си дрехи, се нахвърли върху Никита.

— Този твой Витал не може да ти стъпи и на малкия пръст — заяви тя. — Но погледни само как живее! Кара ролс-ройс, кралицата на колите. А къщата му, изобщо не е за приказване! Че слугите му са повече от квадратурата на апартамента ти. А и апартаментът не е твой.

— И аз ще имам такава къща — отговори уверено Никита. — И яхта. Абе каква ти яхта, ще си купя направо море. Ако щеш, и океан.

— Стига с тези шегички.

— Не се шегувам. Честно казано, мисля да се заема с нещо сериозно. Днес говорихме с Витал. Искаме да отворим нощен клуб. Или даже банка. А после ще видим.

— Банка ли? — с недоверие го погледна Лена.

За банка не бяха говорили, но Бичмето го бе споменал в нощта, която се оказа последна за него. Той искаше да отвори банка в съдружие с някакви сериозни хора. Сигурно Витал е използвал неговата идея.

— А ти какво си мислиш, че все на това дередже ще си остана, така ли? — с лекомислена гордост се изпъчи той.

— Не знам… — Лена започна да се успокоява.

— Бъди сигурна, че ще се оправя. Скоро ще заживеем бейски.

— И ще си имам собствено порше?

Кеша й беше купил кола, нова лада деветка. Но това не й стигаше. По принцип беше трудно да й се угоди за каквото и да било.

— Не… Ще имаш три поршета. Червено, синьо и зелено. Като трите презерватива в кутийката.

— Какво ми намекваш?

— Не ти намеквам, а ти го казвам директно! Отдавна трябваше да те опъна, за да не говориш много-много.

Не звучеше никак джентълменски, но Никита не беше джентълмен. Преди беше бандит, а сега… Точно в това беше проблемът — не знаеше какъв е в момента.

От два дни Никита правеше отчаяни опити да се види с Витал. Онзи постоянно имаше някакви срещи, бизнес разговори, човек не може да го свари на място. Беше изцяло погълнат от бизнеса си — легален и нелегален. Съвсем бе забравил за Никита. Нито се интересуваше как е, нито какво прави.

Чак към края на втория ден успя да го хване в крачка. Той го прие в кабинета си в офиса, наследен от Капитана и Бичмето.

— Как я караш, Ник? — Като че ли се зарадва на срещата им, но в същото време излъчваше студенина. — Някакви проблеми ли имаш?

— Ами не, искам да поговорим.

Без да чака покана, Никита се настани в едно широко кресло. Не се чувстваше като човек, дошъл да моли за нещо. Поне засега.

— Виж ти… Казаха, че си ме търсил.

— Търсих те, но теб все те няма.

— Извини ме, но съм постоянно зает. Ти не ми помагаш и се налага да се оправям сам.

— Ами ти не си ме и молил.

— Нима?

— Нали искаше да отворим нощен клуб заедно…

— Аа, нощен клуб… Да, да, имаше нещо такова. Да, да, вярно, че говорихме за това. Нощният клуб отпада.

— Защо?

— Нямам време за него сега.

— А по-натам?

— За по-натам не знам. Може пак да възникнат някакви проблеми.

— В момента имаш някакви проблеми, така ли?

— Ами, защо, мислиш, съм целият само нерви? Абе с едно говедо си имам ядове. Ами, с една дума… Общо взето, трябва да свършим една работа…

— Каква работа?

— Ами отворихме тука едно магазинче…

— Кои го отворихте?

— Ами аз го отворих. И не щеш ли, нападна ни нечия чужда групировка. Давай, казват, цакай си.

— Ти? Да си цакаш? Тия какво, да не те мислят за някакъв балък?

— Да бе, и аз това им казвам. Викам им, къде сте тръгнали бе, момчета! Че аз си имам сума ти бригади. Къде се бутате! А те викат — на наша територия си тук и си бизнесмен. Не ни дреме, че имаш групировка. Гле’й ги нахалниците, значи!

— Да, вярно, че са изнаглели момчетата… Заради някакво си мижаво магазинче така да те нападнат.

— Че те направо си ми нарочиха среща. Намина един от големите им босове. И казва, значи, дай да си разчистваме сметките. Направо не е за вярване, според правилата трябвало да си цакам на тези говеда. Един вид, моята собствена групировка не важи. Представяш ли си? А пък сградата е на ключово място, в самия център на града. Само трябва да се удари едно ремонтче, да се сложи ламинатче, мраморче. Мазето може без проблеми да се направи на хранилище. Кабинетчето също не е малко, около тридесет квадрата. Ще се оборудва с компютри, факсове-максове. И в приеманата може да се сложи една готина ретутка… Разбираш ли ме, братле, всичко може да се направи супер!

— Чакай малко, какъв кабинет от тридесет квадрата, каква ретутка? Нещо не мога да схвана. Нали говореше за магазинче.

Витал го погледна някак отвлечено, все едно току-що бе паднал от небето.

— Какъв магазин?!? Аа… магазинът… И магазин ще има.

Явно съвсем се омота в лъжи. Искаше да замаже очите на Никита, обаче се оплете като пате в калчище. Изпусна се, без да иска.

— Дали е магазинче, или нещо друго, това няма значение! — каза накрая и угрижено смръщи чело. — Но виж, на говедата трябва да им дадем един урок. Да не се ежат много занапред.

— Какво си намислил?

— Абе, такова… Мислех си да… С една дума, трябва да им организираме една пукотевица с автомати.

— Витал, че това си е жива чистка!

— Не бе, човек, каква ти чистка? Всичко съм обмислил вече. Тези говеда киснат по цял ден в едно кафене. Ще им пратим няколко момчета да направят пукотевицата. Само че патроните ще са гумени. Че няма да убият никого, няма, но поне ще ги сплашат малко.

— Абе те хубаво ще ги сплашат. Но защо ми ги говориш на мен тия работи?

— Ами, помислих си, защо пък ние с теб да не я свършим тази работа?

— Ние двамата?

— Че какво, няма ли да се справим?

— Абе не че няма…

— Ами супер тогава! — оживи се Витал. И веднага добави, сякаш с досада: — По принцип не е за мен тая работа, но ще ти помогна.

— Значи всичко трябва да свърша сам, така ли?

— Абе не, глупости говориш! Ще ти дам едно момче за подкрепа. Готино момче. Много добре пуца с автомат. Само че е малко зелен. Но в комбина с теб ще се справи.

— Значи ми предлагаш аз да свърша работата? — замислено каза Никита.

Да, не беше очаквал подобно нещо от Витал. Искаше да му продаде магаре за кон. Поне да беше изиграл малко по-убедително фалшивите си карти. Поне да беше вложил малко повече старание в това. Да, изобщо не се стараеше, направо му се подиграваше в лицето. Явно го смяташе за пълен глупак.

— Ами да… Десет хилядарки в зелено ще ти цакам за това, няма проблем.

— Честно казано, бях дошъл да говоря с теб за нещо съвсем друго.

— Аа, за нощния клуб…

— Ами не, поне за обикновен магазин.

— Аа, магазинче, значи… Ще имаш магазинче. Ще уредя всичко.

— А, не, братле. От твоето „после“ ми дойде до гуша вече! — горчиво се усмихна Никита и стана да си върви. — Баламосваш ме тука и чакаш да ти се вържа! Демек навий се, братле… Аз да не съм ти някакво момче за всичко! — Никита се обърна към вратата.

— Ей, чакай малко!

Витал скочи от мястото си, настигна Никита и го хвана за раменете. Накара го отново да седне на мястото си.

— Добре де, братле, извинявай, ако съм те обидил! Съвсем съм се шашнал нещо, чарковете ми са се разместили… Дай да му ударим по едно коняче, а?

— Честно казано, бързам. Чакат ме.

— Лена ли?

— Че кой друг.

— Даа, мадамата ти е супер. По-готина е даже от Нели.

— Нели беше курва. А освен това…

Освен това Витал я бе убил. Възможно ли е да убие и Лена? Никита неволно потрепери само при мисълта за това.

— Да, така е, братле, не може да става и дума за сравнение. Хайде да пийнем по един коняк! За помирението!

— По-добре по една водка.

— Хубаво!

Витал извади от барчето бутилка „Смирноф“. Махна капачката и наля по водна чаша.

— Нали знаеш, не сипвам по два пръста. Само до горе. Ами хайде, да пием за успеха!

Никита не разбра за какъв успех говори, но изпи чашата до дъно.

— С една дума, забрави за разговора ни за автоматите — каза Витал. — Пробвах те само дали струваш още.

— Значи вече не струвам — усмихна се ехидно Никита.

— Добре де, не се впрягай толкова. Разбрах те вече що за човек си. Нещо не те кефи да си гангстер.

— Че защо? Ако съм например само по бизнес частта…

— Да, така си е, бизнес частта не е като да светиш маслото на помиярите. За това си трябва пипе.

— Аз мисля, че с това нямам никакви проблеми.

— Ами по принцип е така, пипето ти сече. А освен това си завършил три курса в икономическия… Знаеш английски… Между другото, и с американци имаме контакти.

Последва дълга напрегната пауза. Витал явно нямаше голямо желание да посвещава Никита в личния си бизнес и още повече да го въвлича в него.

— Доколкото знам, нямаш проблеми с преводачите — саркастично се усмихна Никита.

— Ами, честно казано, предостатъчно са ми — хвана се за думите му Витал.

Само че той като че ли не долови тъжната ирония в думите на доскорошния си съратник.

— Значи не съм ти нужен…

— Не е така — нерешително каза Витал. — По принцип ми трябваш.

— Не се притеснявай, не се бутам да ти стана помощник. Твоите хора ти стигат. — Акцентира върху думата „твоите“. Демек онези са негови хора, а той сякаш е чужд.

Но Витал се престори, че не разбра намека.

— Накратко, братле, първо реши какво по-точно искаш: магазин или кръчма. А после ми се обади. Ще те свържа с един спец. Ще ти даде добър съвет как да не изгориш… Общо взето, ще се справиш.

— А пари откъде? Имам проблем с началния капитал.

— Абе пари ще ти дам.

— Значи ще бъда независим?

— Да, независим. Мисля, че точно към това се стремиш?

— Ами, общо взето, да.

— Но въпреки всичко ще те наглеждам. Закрилата нали ще е моя.

„Закрилата не ме плаши“, помисли си Никита. Важното е да не те стискат за врата и да ти тикат лицето в калта. Та нали само преди малко Витал се опита да го направи. На него му се струва лесна работа — грабвай автомата и стреляй. Сякаш Никита не знае къде зимуват раците.

— Между другото, готов ли си да се разходим до Канарите? — подхвърли Витал, сякаш пита нещо маловажно.

— Още ли е в сила предложението?

— А ти как мислиш!

— Значи заминаваме — вяло повдигна рамене Никита.

Никита седеше пред телевизора, зяпнал смаяно симпатичната репортерка на екрана. С доста иронична усмивка, тя разказваше за престрелка в някакъв ресторант.

Двама неизвестни нахлули посред бял ден с маски и автомати. Вниманието им било насочено към група авторитетни личности. Никита първо реши, че не е чул добре, но момичето каза точно това — „авторитетни личности“. Открили пряк огън по тях, но с гумени куршуми. Всички били изпонатъртени. Но за щастие нямало убити. За сметка на това пострадали самите „гумени“ килъри — единият бил убит, а другият ранен. Раненият успял да избяга.

Ето каква каша бе станала. И Витал я бе забъркал. А гласеше Никита за ролята на единия килър. Сякаш е знаел много добре, че някой от двамата ще бъде убит. Дали не е целял точно това?

— Никита, излизам! — чу се гласът на Лена.

Отиваше сама някъде. Но в момента Никита изобщо не се интересуваше от това. Обмисляше току-що получената информация. Налегнаха го тежки мисли. Много тежки. Сякаш камък му тежеше на сърцето.

Вече бяха минали три дни, откакто беше казал на Витал, че иска да отвори кафене. Той го бе уверил, че всичко ще се уреди за един ден, но до момента нямаше отговор от него. Сякаш беше изчезнал.

А на следващата сутринта бе полетът им до Канарите. С паспортите всичко беше уредено, с билетите — също. Витал щеше да пътува с блондинката си, а Никита с Лена. Странно защо нямаше никакви новини от него. Може пък да се е отказал от пътуването?

Никита се надигна от креслото и като сомнамбул затътри крака към шкафа за дрехи, облече се и излезе. Тойотата го чакаше пред входа. Някак разсеяно седна в колата, запали двигателя и пое към офиса на Витал.

Но не го намери. Нямаше го и в любимия му ресторант. Никита реши да не ходи до дома му. Нямаше да го открие и там. Явно не му бе до почивки сега. Бе затрупан с работа. Историята с престрелката беше прекалено сериозна.

Никита тръгна към къщи. Не беше в кой знае какво настроение. Имаше усещането, че някъде далече вече са се събрали буреносни облаци и бурята наближава. Нещо не му харесваше Витал напоследък. Ама изобщо не му харесваше. Даже и мисълта за него криеше опасност.

Спряха го на първия полицейски патрул.

— Старши лейтенант Серьогин — представи се катаджията. — Документите за проверка.

Никита му подаде мудно книжката си и документите на колата.

— Някакво нарушение ли направих, шефе? — още по-вяло попита той.

— Имате ли аптечка?

— Трябва да имам.

— Пожарогасител?

— Иска ли питане.

— Употребили ли сте алкохол?

— Какви ги приказвате, шефе!

— Значи сте пили, преди да седнете зад волана — усмихна се иронично старшината.

— Ама нали ви казвам, капчица не съм пийвал!

— Добре де, ще видим тая работа. Елате с мен, гражданино.

— Къде?

— Да дадете проба за алкохол, ето къде! Е, докога ще ви чакам!

— Мамка му!

Никита с голямо нежелание слезе от колата и тръгна към караулката. Но не му позволиха да влезе вътре.

— Елате насам, ако обичате — каза катаджията, показвайки му една червена лада седмица, паркирана наблизо.

— Тук ли ще дам проба?

— Тук! — кимна му старшината и изчезна нанякъде.

Никита с неохота седна в колата. Зад волана седеше цивилно облечен мъж и гледаше някъде през прозореца.

— Е, казвай, шефе, къде трябва да духам?

— Ами където искаш…

Мъжът се обърна с лице към него. Никита веднага го позна.

— Е, здравей, бандит такъв! — каза той, забавлявайки се с неговото стъписване.

— Здравей, Игор. Само че не съм бандит.

— А какъв си?

— Честно ли?

— Е, честно…

— Ами знам ли и аз какъв съм.

— Девета дупка на кавала.

— Да бе, нещо от сорта.

— Вярвам ти. Защото съм в час с всичките ти истории. — Гласът му изведнъж стана строг и твърд.

— И какво знаеш? — застана нащрек Никита.

— Ами всичко. Даже повече от теб. Но ми се прииска да чуя какво ще ми кажеш ти.

— И какво по-точно те интересува?

— Ами това как ти и бригадирът ти първо видяхте сметката на три мутри на Капитана. След това още дванадесет юнаци очистихте. Накрая и до самия Капитана се добрахте. А за десерт пратихте на оня свят Бичмето и компания. — Светлов го гледаше с непоколебим хипнотичен поглед.

За момент Никита се почувства като джудже в краката на великан, но моментално се взе в ръце. Ченгетата не знаеха нищо със сигурност, имаха само предположения и догадки. А да провокират хората, това го могат много добре.

— Ти май ме бъркаш с някого — озадачено се ококори насреща му Никита. А може и Артьом да се е разприказвал. Но Капитана и Бичмето ги ликвидираха, след като Артьом го затвориха.

— Ами не, братле, с никого не те бъркам…

— Бъркаш ме, казвам ти.

— Може би искаш да ти дам доказателства?

— Вземаш ме на подбив, ченге. Ако имаше доказателства, сега щяхме да си приказваме на съвсем друго място.

— Кой знае, кой знае… Закоравял си, Никита, обиграл си се вече. Същинска мутра си станал…

— Пак ме бъркаш с някого.

— А, да, извинявай… Мутра е твоят Витал. Нали накрая той се изкачи на върха. А теб те хвърли в краката си и сега те ползва вместо парцал…

— Слушай, Игор, мога и да не се съобразя с това, че си ченге — заплашително се наежи Никита.

— Ау че ме изплаши… Добре де, вземам си думите назад. Не те ползва за изтривалка Витал, не те ползва. Но имаше намерения… Но ти, юнако, навреме се отказа. Отказа се, казвам…

— От какво?

— Ами нали те навиваше Витал да свършиш една работа. Да светиш маслото на няколко авторитетни личности с автомат…

Никита направо изтръпна целият. Откъде знае Светлов за всичко това?

— Няма нужда да си блъскаш главата — сякаш прочете мислите му Игор. — Ще ти кажа под секрет само, че в момента го проучваме твоя Витал… И нищо не може да ни убегне.

— Защо ми го казваш това?

— Ами нарочно… Пътищата ви с този Витал се разминават… Отдавна вече знам що за човек си, Никита. Печен си, можеш да стреляш, да убиваш… Но си слабохарактерен.

— Аз ли?

— Ами ти! Не си възхитен от гангстерския живот…

— Не съм…

— Но продължаваш да живееш по този начин. И всичките ти опити да се измъкнеш от калта си остават само опити и нищо друго. Безуспешни опити.

— Може и така да е — не възрази Никита.

По принцип Светлов беше прав.

— Струва ми се, че беше решил да се захванеш с някакъв бизнес. Да се махнеш от криминалния свят.

— И колкото по-надалеч, толкова по-добре — кимна Никита.

— И Витал като че ли не те спира.

— Не ме спира. Но при всички случаи пак ще ме държи под контрол.

— Няма да те държи. Пуска те той тебе. Завинаги те пуска. Но не да влезеш в бизнеса… а знаеш ли къде?

— Къде?

— В гроба.

Сърцето на Никита направо се сви от страх, той изтръпна целият.

— Къде?

— Знаеш къде… Само не ми казвай, че не си се досещал. Не му трябваш ти на Витал. Много добре знаеш, че е така. Но не иска да те пуска, защото знаеш прекалено много неща.

— И какво знам?

— Това, което знаеше и Артьом. Дори повече от него.

— Че какво общо има Артьом?

— Ами това, че вече не е сред живите.

— Не те разбрах нещо.

— Обеси се. Вчера вечерта. В килията. С кърпата си. А нали знаеш как се бесят с кърпа. Знаеш, че не може да стане без чужда помощ.

— Искаш да кажеш…

— Да, Никита, това искам да кажа. Убили са го Артьом.

— Но кой?

— Витал го е убил. Не със собствените си ръце, разбира се. Не е трудно да се разбере какъв е бил мотивът за убийството. Витал гледа да се отърве от свидетелите. Сега е твой ред.

— Какво значи мой ред, да се отърва от свидетелите ли?

Светлов се вгледа внимателно в очите му и се подсмихна иронично.

— По принцип, исках да кажа, че ти си следващият в черния списък на Витал. Но нали и ти можеш да си направиш такъв черен списък. В който ще има само един човек. И няма да има нужда да наемаш убиец за това.

— Това някакъв намек ли е?

— И дума да не става! На Григориев ще му намерим цаката. Рано или късно. Но ако ни помогнеш ти, по-рано.

— А това вече не е намек. Направо си е предложение за сътрудничество — саркастично се усмихна Никита.

— Ако си говорим откровено, с удоволствие бих приел сътрудничеството ти. Но ти няма да се съгласиш. Имаш предразсъдъци.

— Принципи.

— Не, това са предразсъдъци. Или даже бих казал, чудатост. Честно казано, не е толкова лесно да се хване Григориев. Не се пъха на вълка в устата. Предпазлив е. И хората му в ресторанта са стреляли с гумени патрони, и то по краката. Разчистването на сметки е било заради някаква банка. В случая с Артьом той не е поел кой знае какъв риск. Знаел е, че работата ще се потули. Докато, виж, с теб нещата са по-сложни. Утре като че ли имаш намерение да пътуваш за Канарските острови?

Светлов знаеше и това.

— Да. Заедно с Витал.

— Витал няма да дойде. Нима не ти е казал вече?

— Не.

— Значи ще ти каже. Ще си намери някакъв повод. А теб няма да те разубеждава. Напротив, ще настоява да заминеш. Ще видиш…

— Е, какво пък, ще замина с Лена. Без Витал даже ще е по-добре.

— Само не си мисли, че Витал ще те остави без надзор. След теб ще замине негов човек. Забележи само, не с теб, а след теб. И ако трябва да бъдем по-точни, за да ти свали скалпа.

— Смяташ, че това е моето последно пътуване? — Никита се изплаши.

— Не смятам, сигурен съм. Нали ти казвам, Витал е много предпазлив. Не иска да те убива тук. Знае, че и без това вече е загазил до уши. А и момчетата от групировката няма да го разберат… Но ако умреш някъде на Канарите, а още повече при нещастен случай… С една дума, това е перфектният вариант.

— Значи на Канарите ще ме чака наемен убиец.

Страхът му не изчезна напълно, просто вече не го беше сковал така и се трансформира в инстинкт за самосъхранение. Никита изведнъж осъзна, че не се страхува от Витал, просто вижда в негово лице опасен съперник. Опасен, но с него могат да се сражават на равна нога.

Освен това Светлов можеше и да лъже. Защо трябваше да му вярва? Но събитията от последните дни го накараха да му повярва. Никита наистина не беше нужен на Витал. Само му беше в тежест. А освен това беше в течение на всичките му подвизи и бе опасен свидетел. Той можеше да го премахне и по-рано, но явно е решил да не рискува. Отложил е убийството за по-подходящо време. А най-подходящото време за това бе почивката на Канарите.

— Мислиш, че Витал не може да те убие ли? — попита Игор. — Може, и още как! Мутрите, те уж са като другите хора, могат да се държат и като нормални, завързват приятелски връзки помежду си, викат си „брато“ с повод и без повод. Но ако се вгледаш малко по-внимателно, не са хора, а паяци. И веднага щом останат насаме в затворено пространство, започват безчинствата. Това е като със синдрома на паяците, затворени в буркан. Вие с Витал уж сте приятели. Толкова общи неща от миналото ви свързват. Но при вас няма истинско приятелство, то е само привидно. Даже бих казал макет, който при силен вятър рухва веднага. А силният вятър вече е задухал, повярвай ми.

Никита не каза нищо, само кимна утвърдително. Да, вярваше на Светлов. Освен това Вовата… Витал го гръмна, без да му мигне окото. С лека ръка може да нареди да бъде ликвидиран и Никита.

— Общо взето, предупредил съм те. А ти прави каквото искаш. Можеш да предадеш Витал. Да дадеш показания срещу него. Все пак доста неща можеш да кажеш, нали така?

Никита кимна механично.

— Нямаме правителствена програма за защита на свидетелите. В Русия не е като в Америка. Но можем да направим нещо по този въпрос. Аз лично ще се заема. Ще си смениш фамилията, името, презимето. Даже и външния вид. Ще ти помогнем да си намериш апартамент в някой друг град.

— Стига толкова! — опомни се Никита. — Благодаря ти за предупреждението. Съжалявам, но никого няма да предам. Ако искаш, арестувай ме. Но никакви показания няма да дам. А и няма какво да кажа.

— Ни чул, ни видял, ни лук мирисал.

— И така може да се каже. Извинявай, Игор, не искам да стана доносник на ченгетата. А и с мутрите не искам да имам нищо общо. Край, отсега нататък ще бъда независим. А с Витал някак и сам ще се оправя, ще видиш.

— Ще видим. Ще видим и още как! — злорадо се усмихна Игор и се замисли за нещо.

— Е, какво, мога ли тръгвам вече? — попита Никита.

Светлов не му отговори, беше дълбоко замислен.

— Е, да си тръгвам ли?

Отново не му отговори.

— Време е да вървя.

Чак сега Игор го чу.

— А, да, върви, върви… Само гледай да не съжаляваш после, че си отказал помощта ми.

— Няма да съжалявам.

Никита се качи в тойотата си и се включи в потока от коли. Чувстваше се така, сякаш някаква желязна ръка беше сграбчила здраво сърцето му. Прекалено страшно беше това, което Светлов му наговори току-що.

Артьом убит. В затвора. Сега искат да убият и него. Но не тук, в Русия, а на Канарите.

А може пък всичко да е пълна лъжа. Може Светлов нарочно да го плаши. Най-малкото, за да го склони към сътрудничество, а после да организира съдебен процес срещу Витал и да го изтипоса като главен свидетел на обвинението. Всичко беше възможно.

Колкото повече наближаваше към дома си, толкова по-леко му ставаше на душата и толкова повече се засилваше недоверието му към Светлов.

Никита остави колата в двора и тръгна към входа си.

— Ей, чакай малко! — чу зад гърба си познат глас.

Обърна се и видя бяло волво. До него стоеше Кеша. Един такъв наперен. Облечен в анцуг, кожено яке, а зад него застанали трима бабаити. Също с кожени якенца, със златни ланци. Изглеждаха доста внушително. Но това беше само на пръв поглед. А ако се вгледаш малко внимателно в тях, си личи, че са само някакви мухльовци, надувки. Не са способни на нещо по-сериозно.

— Кеша, дявол да те вземе! Какво правиш тук? — снизходително му се усмихна Никита.

— Ами трябва да се разберем за някои неща…

— Ти? С мен?

— Ами да…

— Заедно с тези ли? — с презрителна насмешка кимна Никита към спътниците му.

Ето, значи, какво било. Кеша е дошъл да го бие. Че и трима бабаити довлякъл със себе си. Ще си разчистват сметките заради Лена.

— Ами не — поклати отрицателно с глава Кеша. — Момчетата нямат нищо общо с това. Просто ей така дойдоха с мен.

— Един вид, дошли са да ни светят?

— И така може да се каже.

— Значи няма да ме биете?

— Не.

— Тогава смятайте, че сте извадили голям късмет. Защото отдавна вече не се бия.

— Какво?

— Стрелям. Директно в челото.

Никита говореше много убедително, а и външният му вид вдъхваше респект. Освен това направи жест, сякаш всеки момент ще пъхне ръка под якето и ще извади пистолет. Момчетата пребледняха като платно. А Кеша направо щеше да припадне от страх.

— Добре де, не се стягайте, момчета! — усмихна се до уши Никита. — Няма да ви светя маслото. Живейте. Тепърва има да ходите по мадами. Между другото, Кеша, намери ли си приятелка?

— Подиграваш ли ми се сега? — затрепери от нерви Кеша.

— Ами не! И без това знаеш, че Лена повече няма да се върне при теб.

Изведнъж Кеша стана напълно равнодушен. Престана да трепери. Лицето му поруменя леко, погледът му стана весел. Но всичко това в един миг беше заличено от злорадата му усмивка.

— А при теб ще се върне ли? — изгледа той някак доста подло Никита.

— Ами че тя вече сигурно си е вкъщи.

— Вкъщи. Само че не при теб. Лена е кучка. Но тя е моята кучка. Лена е мръсница. Но искам само нея.

Кеша започна да бръщолеви глупости. Лицето му стана на петна от злоба, устните му пребледняха. Още малко, и щеше да му излезе пяна на устата. Беше изпаднал в истерия. Никита знаеше много добър начин да го успокои, но Кеша беше прекалено далеч от него. Нямаше как да го стигне, освен ако не направи няколко крачки напред.

— Млъквай, изрод такъв! — изръмжа Никита. — Млъквай, че ще ти размажа физиономията на асфалта.

— Не, аз ще те размажа на асфалта.

— Какво каза? — Никита направи крачка.

— Аз няма да те ударя. Лена ще ти зашлеви плесницата.

— Шизофреник си ти! Трябва да се лекуваш!

— Виж първо какво ще ти покажа сега!

Кеша извади от джоба си някакъв плик. Приближи се до Никита и му го подаде.

— Ето, дръж!

Веднага щом пликът се оказа в ръцете му, Кеша отстъпи назад. Точно така, стой настрана, да не стане беля.

— Какво е това?

— Снимки. Погледни ги само. Ще паднеш на асфалта и ще си размажеш физиономията сам.

— Говори ми още!

Никита извади една снимка от плика. Щеше да си глътне езика. Лена стоеше чисто гола в доста неудобна поза, а зад нея се мяркаше самият той. На другата снимка го беше яхнала отгоре, а на третата той я обладаваше в класическа поза.

Явно Кеша беше наел частен детектив да следи похожденията на ненагледната му развратна женичка. Какво, къде, кога и с кого… Никита и Лена все още криеха връзката си. А излиза, че Кеша вече знае всичко.

— И за какво ми ги показваш, извратено копеле такова?

— Ами погледни и другите.

Никита присви равнодушно рамене. И продължи да преглежда снимките. Лена и той. Той и Лена. Лена и той. Лена и…

Лена стоеше до един много познат ролс-ройс. Един много познат тип й отваряше с една ръка вратата, а с другата я беше прегърнал през кръста. А този тип беше Витал.

На следващата снимка същият ролс-ройс беше хванат в момента, в който наближава портите на луксозната къща, от която Лена беше толкова възхитена. На третата — Лена и Витал влизат в къщата, ръката му обвива талията й…

— Това ли е всичко? — шашардисан попита Никита.

— Нали разбираш, моят човек нямаше възможност да се промъкне в самата къща. Там всичко се охранява строго. Но сигурно се сещаш какво може да са правили.

Кеша откровено се наслаждаваше на страданието му. А Никита наистина страдаше. Лена го беше предала. Беше го предала. Тя и Витал… И двамата го бяха унизили страшно.

— Кога… Кога са ги снимали?

— Вчера.

— Значи те днес…

— И днес… — кимна Кеша.

— Защо трябваше да ми ги показваш?

Никита усети как яростта се надига в гърдите му. Още малко и щеше да се нахвърли върху Кеша. И това можеше да завърши фатално.

— Исках да ти докажа, че не си най-големият тарикат. Има и по-големи от тебе. Ти провали живота ми! Сега някой друг ще провали твоя!

— Кеша… — прецеди през зъби Никита.

— Какво?

— Имаш точно пет секунди. Ако не се разкараш, ще…

Никита не поясни какви намерения има точно, но с цялото си поведение му показа, че няма да му се случи нищо добро.

Кеша веднага разбра намека и бързо скочи в колата си. Спътниците му го последваха. Но тръгвайки си, Кеша допусна малка грешница — от прозореца на колата показа рога на Никита. Демек бай-бай, рогоносец…

Извади късмет, размина се само с лек уплах, но пък колата пострада с дълбоко хлътване на едната врата. Никита не си сдържа нервите и с все сила вкара един шут по ламарините. Да му остане за спомен…

Докато Кеша извратенякът му остави къде-къде по-голяма горчилка за спомен.

Значи Лена се среща с Витал. Прегърната с него, отива в къщата му. И само може да се гадае какво точно са правили там. Не са деца все пак, сигурно се забавляват с по-сериозни неща. Сред царски разкош…

Царски разкош. Точно към това се стремеше тя. Никита не можеше да й го даде. Поне засега. Но ще направи всичко възможно. Само че тя нямаше търпение да го чака повече. Защо й е да чака, щом Витал е насреща? Той имаше всичко. Ето такъв мъж й трябва на нея.

А Никита в най-добрия случай можеше да й остане само любовник. В най-добрия… А в най-лошия щеше да го прати по дяволите.

Витал… Кучи син… Предател… Той му забърса под носа Албина. Но това е дребна работа. Отмъкна му под носа и Нели. И това как да е… Но му отне Лена. А за това ще трябва да си плати скъпо. И ще си плати…

Лена се върна късно.

— Къде беше? — попита Никита, сякаш не знаеше нищо.

— Ами при една приятелка се забавих…

Точно със същите постни лъжи някога замазваше очите на Кеша. А сега се опитваше да мине със същия номер и при Никита. Някой ден и на Витал ще ги пробутва тия. Кучка е тя. Мръсница. Но Кеша беше прав, привързваш се към нея и не искаш да я загубиш.

— Полетът ни е утре. Нали не си забравила?

— Не съм, разбира се… — тя се приближи до Никита и седна на коленете му.

С голямо усилие, той преодоля желанието си да отблъсне от себе си тази мръсница. Не сега, не сега…

— Искаш ли да не заминаваме? — попита го тя.

— Защо?

— Ами никъде не ми се ходи. И тук ми е добре.

— Преди беше на друго мнение.

— Освен това имам някакво лошо предчувствие…

— Това наистина е интересно.

— Имам лошото предчувствие, че самолетът ни няма да кацне, че ще катастрофира.

Дали Витал не й беше казал какво ще се случи с Никита? А тя сега се опитва да го предупреди.

— Аз не мисля така. Нищо няма да му стане на самолета.

— Ами защо тогава не заминеш сам?

Предупреждавала го тя, друг път. Опитва да се отърве от него. Демек, ти, скъпи, замини, а пък аз ще се оправя все някак тук… Ще го изкретам криво-ляво с жалкия Витал в мизерната му къщурка… Кучка!

— Не мога.

— Защо?

— Страхувам се.

— От какво?

Усещаше, че Лена се държи изкуствено.

— Ами ще срещна много красиви момичета. И то достъпни… Да не взема да прегреша с някоя…

— Е, глупости сега! Няма да го направиш. Вярвам ти.

Фалшът в поведението й ставаше все по-явен.

— Ами ако не издържа на изкушението?

— Само внимавай да не е повече от три пъти…

— Три пъти — това ли е лимитът?

— И то с презерватив. Въпреки че, разбира се, не бих искала да ми изневеряваш.

„А аз искам ли?“ — помисли Никита.

Точно в този момент звънна телефонът. Лена му подаде слушалката.

— Да?

— Здрасти! — чу се отсреща доволният глас на Витал. — Как я караш, старче?! Как е настроението?

— Ами настроението е чудесно. Тъкмо се стягах за път. Между другото, ти ли ще минеш да ме вземеш, или аз да мина?

— Абе аз бих минал да те взема… Само че, как да ти кажа, братле, имам много работа сега. Няма как да се измъкна. Може би някой друг път…

— Ами билетите?

— Абе за моите билети не бери грижа. Ти замини, развей си коня малко. И без това се мотаеш без работа.

— Ами бизнесът?

— Бизнесът ли?! Слушай, братле, искам да отворя една банка тук. Засега всичко е, един вид, само на хартия. Но парите вече са намерени. Накратко, като се върнеш, ще се захванем сериозно с тази работа. Мисля, че ставаш за поста председател на управителния съвет…

Председател на управителния съвет на банка — не звучеше никак зле. Но още по-добре звучеше това — ти, братле, замини, пък, когато се върнеш, тук, един вид, ще те обсипя с дъжд от пари… Сега много ти здраве, а после ще хванеш дядо господ за шлифера…

Да, ама не — това „после“ няма да го има. Точно така, Витал наистина е замислил някакъв коварен план. Може пък наистина самолетът да катастрофира. Заедно с него. И това да е въпросният нещастен случай. А Витал ще излезе сух от водата, не могат да го упрекнат в нищо.

Може и да не го чака самолетна катастрофа, но при всички случаи го очаква нещо лошо. Витал имаше основателни причини да иска да се отърве от него. Първо, Никита знаеше прекалено много. Второ, Лена…

— Значи трябва да пътувам сам, така ли?

— Защо сам? Ами Лена?

Все едно не знае, гадината, че Лена ще се откаже от пътуването… Всички го предадоха.

— Ще ти кажа, но ти на никого не казвай. Един вид, гроб си — Никита заговорнически сниши глас, сякаш се страхуваше Лена да не го чуе.

Дори по телефона усети как Витал занервничи, като че ли очакваше Никита да му съобщи нещо много неприятно.

— С една дума, Лена не иска да пътува. Но аз не настоявам. Чувал съм, че там, на Канарите, мадамите били много готини.

— Вярно е — зарадва се Витал. — Много са готини! И в леглото са добри. Значи си решил да кръшнеш малко на Лена?

— Че какво, да не съм стар…

— Е, ясно… Да ти пратя ли моята Таня?

Таня беше блондинката с увиснало дупе. Не му трябваше на Витал тя вече. Лена му трябваше на него. А Таня можеше спокойно да я пробута на Никита… Говедо!

— Не ми трябва. А освен това Лена може да разбере.

— Ами ти си знаеш, старче, аз не настоявам. С една дума, утре ще ти пратя кола.

— Аз си имам.

— Хайде сега, не се дуй! Ще ти направим тържествено изпращане…

Да бе, с червено килимче ще ме изпратят. В гроба. Може и оркестър да поръчат.

— Е, както кажеш, братле!

— Ами тогава всичко най, приятна почивка!

— А ти какво, няма ли да дойдеш да ме изпратиш утре?

— Извинявай, брато, затрупан съм с работа. Но ще те посрещна, обещавам.

Ще посрещне той, ще посрещне ковчега с тялото му.

Закараха Никита на аерогарата с тежкарски мерцедес 600. Придружаваха го двама бабаити с бръснати вратове. Отнасяха се с него с голямо уважение. Все пак Никита не беше кой да е, а първа дружка на Витал.

Но прекалено старателно демонстрираха симпатиите си към него. Доста преиграваха.

Като че ли бяха готови да минат с Никита даже и през паспортната, и през митническата проверка. И с удоволствие биха го направили. Но все пак не заминаваха те, а Никита, и трябваше да останат в зоната на изпращачите. Не откъснаха очи от Никита, докато той не се скри от погледа им.

Без всякакво съмнение им беше наредено да се убедят, че Никита се е качил на самолета. Само че възможностите им бяха ограничени.

Никита стигна до самолета и даже се качи в него. И си представи как единия от мутрите вече докладва на Витал по джиесема. Един вид, всичко е наред, той се качи.

Представи си и реакцията на Витал — добре, казва, можете да тръгвате. И поглежда Лена. Тя седи до него. Гола, готова да му се отдаде… Кучка!… Кучка!!!

Всички пътници вече бяха на борда. В последния момент Никита подбели очи, хвана се за корема и силно извика:

— Аа!

Около него веднага се събра тълпа от доброжелатели.

— Коремът ми!… Аа, ще умра!… Аа, апандисит!… Не мога да пътувам!…

Естествено, никой не искаше да поема риска да лети с болен пътник на борда. Свалиха го от самолета, а не след дълго той вече се носеше в една линейка към болницата.

И разбира се, там пристъпите на болка отшумяха от само себе си. В дежурното отделение му взеха кръв и урина за анализ, премериха му температурата. Всичко беше наред. Но трябваше да му се направи изследване. Ако разбира се, болният е загрижен поне малко за здравето си.

Какво ти здраве сега… Сега трябваше да спасява живота си.

У себе си имаше пари — пет хиляди долара, и куфар с дрехи. Само оръжие нямаше. Но това не беше проблем — онзи глок, с който така и не беше направил нито един изстрел досега, беше закътан в скривалището под плочките. Освен това имаше още два пистолета — ТТ и АПС. Беше си приспособил и заглушители.

Оръжието лесно ще го вземе и с кола ще се уреди, без да брои тойотата. Но трябваше да купи още някои неща. Москва е голям град, пазари колкото щеш. А на пазарите какво ли няма, важното е пари да имаш.

Никита реши да действа незабавно. Цялото му същество в момента беше програмирано да убива. И нищо не можеше да го спре.

Удари пръв, братле! Ако искаш да победиш, трябва пръв да нанесеш удара! В противен случай ще ударят теб.

Витал вече беше замахнал с юмрук към него. Никита успя да избегне удара. Но все още не беше нанесъл ответния. А трябваше да го направи на всяка цена.

С колата всичко се уреди много лесно. Поразходи се из борсата за коли и си избра една що-годе прилична лада осмица на около пет години. Плати цялата сума, но по документи тя си остана на името на стария собственик. Имаше право да я кара с пълномощно.

Освен това трябваше да си купи малко парцалки за дегизиране. Че как иначе? В неговия случай без това нямаше да мине.

Можеше да пристъпи към преследването на Витал още същия ден, но нямаше никакъв смисъл. Първо, веднага щяха да го забележат. Второ, където и да отиде, Витал навсякъде щеше да бъде придружен от охрана.

Трябваше не да го следи, а да го причака накъде. Домът му, офисът му и любимият му ресторант отпаднаха веднага като варианти. До тях не можеше да се припари даже. Къде още можеше да се подвизава, Никита не знаеше. Освен може би…

Сети се за скорошния им разговор. Просто ей така го беше попитал за Албина. Витал реагира някак странно. Един вид, понякога наминавал при нея, даже я оправял от време на време. Даже… Че за какво друго може да ходи при нея, ако не за това? Значи има и някаква друга причина. Още тогава Никита бе усетил, че е навлязъл в забранена зона. Зад спомените си за близкото минало Витал явно искаше да скрие много важни подробности от настоящето.

Рано сутринта в двора на блока, в който живееше Албина, влезе една бяла лада осмица с матови стъкла. Никита спря на около петдесет метра от познатия вход. И се въоръжи с търпение.

Втора глава

Това не беше просто жив късмет, а някакво чудо. Невероятно чудо. Витал се появи още същата вечер. Не беше за вярване, но беше дошъл сам. Съвсем сам. И не беше с красивия си ролс-ройс, а с някаква обикновена лада деветка, и седеше зад волана.

Беше си сложил слънчеви очила и вървеше със сведена глава, а долната му челюст беше някак неестествено издадена напред. Създаваше впечатление, че го прави нарочно от страх да не го познаят.

Носеше куфарче, луксозно кожено куфарче с позлатени закопчалки. И не просто го държеше, а така го беше стиснал, че чак кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Сякаш беше ядрено куфарче.

Никита не вярваше в чудеса, но му се наложи.

Той трябваше да излети от „Шереметиево 2“ още вчера сутринта, но не замина. И през същия този ден успя да реши сума ти проблеми — с оръжието, с парите, колата.

А Витал през това време чакаше обаждане от чужбина — пристигнал ли е Никита, или не. Вече може и да е узнал, че „клиентът“ е изчезнал. Ако беше така, сигурно щеше да се замисли, да си направи съответните изводи и да вземе допълнителни мерки за безопасност.

Но по всичко личеше, че все още не знае нищо. Или просто не се страхува. Но така или иначе, все пак би трябвало да се движи с охрана. Но такава нямаше. Защо ли?

Дали отговорът не се криеше точно в това куфарче с позлатени закопчалки?

Витал се скри от погледа му, влезе във входа. Никита изчака малко. Току-виж телохранителите са се скрили някъде наблизо и му готвят капан… Но като че ли всичко беше спокойно.

Никита слезе от колата, извади от нея една платнена чанта и самоуверено се насочи към входа, сякаш от сто години живее в този блок и познава всички. Това всъщност беше напълно излишно, никой не му обърна внимание. Нямаше никакви бабички по пейките пред блока. Наоколо нямаше жива душа. А дори и да го бяха видели, голяма работа. Ами идвал е някакъв брадат водопроводчик в работни дрехи, с черни гумени ръкавици и това е.

Апартаментът на Албина беше на четвъртия етаж. Преди беше със съвсем обикновена врата, но на нейно място сега беше сложена блиндирана. Даже камера бе монтирана над нея. Какво ли се криеше зад тази промяна?

Такава врата можеше да се разбие само с изстрел от гаубица. И то ако се стреля от упор. Но тази врата имаше и един съществен недостатък — мощните резета на заключващата система не се отваряха толкова бързо, колкото би трябвало. Освен това се отваряха със скърцане.

Никита стоеше на площадката между четвъртия и петия етаж. Мръдна леко встрани, така че да не могат да го забележат от площадката на четвъртия. Извади от чантата кепе и го нахлупи ниско до веждите си. След това извади бутилка бира. Отвори я и мушна капачката в джоба си. Отпи няколко глътки и се облегна леко на перваза зад себе си.

С ниско нахлупеното кепе и притворените очи, с глупашката физиономия и бутилката в ръка олюляващият се Никита изглеждаше като прилично наквасено пиянде, което едва се държи на крака и всеки момент ще падне. Но не падаше. Можеше да се хвърли в атака и от легнало положение, но щеше да загуби ценно време. А сега всяка секунда беше важна за него.

Маската на привидно опиянение падна от лицето му веднага щом чу дългоочакваното скърцане на резетата. Вратата се открехна леко и Никита мигновено се понесе в атака. Изобщо не би завидял на Албина, ако тя се беше показала на вратата. Но не, не беше тя.

Витал дори не успя да реагира, когато получи тежък удар с бутилка по главата. Губейки съзнание, той влетя навътре в апартамента под натиска на Никита и се пльосна на пода.

В същото време Никита вече бе залепил Албина за стената. По принцип нямаше нищо против нея, но се налагаше да притисне сънната й артерия. Албина моментално изпадна в безсъзнание и като чувал се свлече на пода.

Витал не беше загубил напълно съзнание, но изглеждаше ужасно. Правеше безуспешни опити да стане, но при всеки опит се хващаше за главата, стенеше от болка и под този музикален съпровод се завърташе и пак падаше на пода.

Никита реши да му помогне. Опря в главата му дулото на своя ТТ със заглушител. Под якето на Витал намери берета, беше без заглушител, но с допълнителен пълнител за петнадесет патрона, и веднага я конфискува.

— Е, какво, братле, ще си поговорим ли? — каза Никита и като хвана Витал за яката, го надигна от пода.

Замъкна го в хола и го хвърли на дивана. Докато онзи дойде на себе си от шока, Никита довлече и Албина. Да му е под око.

Натръшка ги в двата ъгъла на стаята, а сам се настани удобно в едно кресло срещу тях, до вратата на хола. Основно вниманието му беше насочено към Витал. От Албина не можеше да очаква някакви изненади, с една дума, жена.

Никита мълчаливо държеше Витал на прицел. А той седеше на дивана, държеше се за главата и от време на време пъшкаше тихо. Сякаш нямаше нищо по-важно в момента от главата му. Но се преструваше, не тя го притесняваше. Накрая не издържа на мълчанието и каза:

— Ник, копеленце такова, какво правиш, бе?

— Ами нищо, майтап си правя.

— Да бе, голям майтап, няма що!

— А! Ако си говорим честно, искам да знам кого си пратил по петите ми на Канарите.

— Нещо не те разбрах.

— Защо си пратил килър след мен?

— Ник, ти к’во, тотално ли си мръднал? — От притеснение гласът на Витал изби във фалцет.

— Аз не съм. Но виж, ти… Искаш да ме убиеш, Витал. Преча ти аз на тебе.

— Не, ама ти, верно, дрънкаш ми пълни глупости…

— И Артьом ти пречеше.

— Слушай, Ник, стига си ми говорил тъпотии. Никога няма да оставя Артьом в беда.

— Разбира се, че няма да го оставиш. И богато погребение ще му направиш.

— Какво?

— Няма го вече Артьом… Убит е. В пандиза. А убиецът е заловен. И си е признал всичко. Казал, че е получил поръчката от теб.

Никита блъфираше, но явно имаше ефект. Витал подви опашка и се замисли. Сякаш си правеше сметка наум — къде може да е допуснал грешка. Но изглежда, не беше допуснал никакви грешки. И разбра, че Никита просто се опитва да го вземе на подбив. Той бързо овладя смущението си.

— Не, ама ти к’во се опитваш да направиш, да ми размътиш мозъка ли? Не съм пипал Артьом.

Твърдението му обаче не звучеше никак убедително. Никита веднага долови фалша и доверието му във Витал угасна окончателно.

— Ти не си. Но някой друг го е направил вместо теб. Накратко, дойдох да си разчистим сметките.

— Какви сметки, братле?

— Никакъв брат не съм ти аз. Очистил си Артьом. Мен също искаше да пречукаш. Значи…

Никита нарочно задържа паузата.

— Какво „значи“… — не издържа Витал.

— Все едно не знаеш какво трябва да направя, за да оцелея в тази ситуация.

— Какво?

— Ами законът на джунглата, философията на убийството, сещаш ли се… Трябва да те убия, Витал. Много добре знаеш, аз съм твой примерен ученик.

— Ама верно, к’во ти става бе, човек? Та нали си ми като брат! — простря към него ръце Витал.

— Ръцете зад главата — заплашително смръщи вежди Никита.

Витал му се подчини безпрекословно и отново обхвана главата си с ръце.

— Ти за какъв се мислиш? За голям мафиот, за страшен бос ли? Аз ти помогнах да стигнеш до това високо положение. А ти с какво ми се отблагодари? Започна да си въртиш парите, а на мен показа среден пръст. Можеше поне да ме вземеш да върша нещо по бизнес частта. Да, ама не, Ник, ти си губещият. Вече са ти приготвили куршума.

— Ник, абе какви ги разправяш, какъв куршум? Освен това нали искахме да отваряме банка заедно…

— Банка искаше да отваряш ти. Заради нея стана цялата пукотевица в кръчмата. Гласеше ме за ролята на единия килър. Искаше да премахна пречещите елементи, за да си направиш банката. А на мен ми разправяше някакви врели-некипели за някакво си магазинче там. Опитваше се да ме изпързаляш като някакъв балък. Като последния балък.

— Няма такова нещо, Ник, глупости говориш…

— Аз знам какво говоря, много добре знам. Между другото, за банката ми спомена чак след като вече си наредил да ме очистят.

— Не е така… Наистина, не е!

— Точно така си е! Ами Лена?

— Какво Лена?

— Спал си с нея.

— Абе ти луд ли си?!

— А това какво е?

Никита му метна небрежно няколко предварително подбрани снимки.

Витал ги взе, дълго ги разглежда, преценявайки нещо наум, после му ги върна с насмешка. Ръцете му останаха върху коленете, но този път Никита не обърна внимание на това.

— Ник, братле, че това не означава нищо… Вярно е, Лена дойде у дома един път без теб. Е, голяма работа сега, веднъж съм я хванал през кръста, чудо голямо. Това е, един вид, приятелски жест…

Едната му ръка се мръдна леко надолу.

— Спал ли си с нея? — твърдо попита Никита.

— Ако си говорим честно, не съм. Нищо не се получи. Че тя е кучка! На нея не й трябва секс, а парите ми. Каза, че няма да преспи с мен, докато не се оженим.

— Да, Витал, съвсем си изнаглял. Отнесе се с мен като с последния балък. Отне ми приятелката. Искаш да ме убиеш. Но аз не съм балък. И аз мога да убивам. Или не го знаеше?

Никита протегна ръка с пистолета напред и се прицели в челото му.

— Недей!

Изведнъж женски писък оглуши стаята. Сякаш някаква гигантска пружина изтласка Албина напред. Тя се изстреля като куршум от креслото и полетя като обезумяла към Никита.

Но той седеше на самия ръб на креслото и успя да реагира бързо. Дръпна се леко вдясно и освободи щурмовата линия. Албина прелетя през празното място, но вече се готвеше за нова атака. Ни най-малко не се смути от пистолета в ръцете му. Или съвсем е превъртяла мадамата, или Витал наистина й бе много скъп…

Никита можеше да я успокои, като й направи подсечка, но Витал му попречи.

Под крачола на десния му глезен беше прикрепен кобур, а в него имаше браунинг с джобен размер. Ето до какво се бе опитвал да се добере през цялото време. Но Никита не го разбра навреме… Витал се възползва от суматохата и успя да извади пистолета и вече го беше насочил срещу Никита…

Никита нямаше никакъв шанс да изпревари изстрела му. Затова се дръпна рязко вляво. Но се натъкна на Албина, готова да издере очите му с нокти. Изстрелът изтрещя в същия миг.

Албина се олюля, започна да се свлича върху Никита и го прикри от огъня.

Витал продължи да стреля, но всички куршуми се забиваха в Албина. Никита се възползва от този щит — жив или вече мъртъв, и хвърли тялото й върху Витал.

Онзи загуби равновесие и за миг излезе от играта. Точно от това се възползва Никита, за да скочи срещу него. Пистолетът му не беше в удобно положение за стрелба, но за сметка на това можеше да го удари с него. Което и направи. Направи го — удари го с ръкохватката в слепоочието и директно го изключи от реалността.

Витал се сгромоляса върху дивана и замря в неудобна поза. Никита опря дулото на пистолета в тила му.

Бе допуснал не една, а две груби грешки едновременно. Трябваше веднага да му види сметката, а вместо това му позволи да го забаламоса с приказките си. И ето какъв бе крайният резултат — замалко сам да получи куршум в челото. А и Албина загина, съвсем излишна жертва.

Бе виновен за смъртта й. Но не може да я върне.

Изведнъж му хрумна страхотна идея.

Отиде до Албина и се наведе над тялото й, за да се увери, че наистина е мъртва. После се върна до Витал, той все още стискаше браунинга. Но Никита не го взе, а напротив. Нагласи тялото на противника си в седнало положение, вдигна ръката му с пистолета до слепоочието му и постави показалеца си върху неговия.

Точно щеше да го натисне, и Витал изведнъж отвори очи.

— Какво правиш? — изкрещя ужасен.

Никита не отговори. Нямаше намерение да прави повече грешки.

„Стреляй пръв, братле!…“

Натисна показалеца на Витал. Браунингът тресна оглушително. Край. Нямаше го вече бригадира. Нямаше го бившия приятел… Бившия приятел. И бивш враг…

Първо си бе отишъл Чауса, после Вовата, сега и Витал… От бившата бойна гангстерска петорка остана само той. Е, и Гирата, но него все едно го няма, нали го тикнаха за доста годинки зад решетките.

Чауса, Вовата, Витал и Никита — наричаха се „братя“ помежду си. Заедно решаваха сериозните въпроси, заедно поемаха рисковете, заедно пиеха водка, заедно си правеха кефа с мадами… Имаха един и същи начин на живот. Вовата беше застрелян от Витал. Витал пък беше убит от Никита… Това е, така свършва братството между бандитите… А всъщност между тях не е имало никакво братство, всичко е просто мит, нищо повече. В света на мафиотите действа само един закон, законът на джунглата.

Светлов беше прав за синдрома на паяците в буркан.

Проклет да бъде този мафиотски живот!

Край, с миналото бе свършено веднъж завинаги… Но не трябваше да бърза да си тръгва. Трябваше да разчисти следите.

Звукът от изстрелите може да е изплашил съседите. Затова Никита реши да побърза. Но навреме откри, че тук съвсем наскоро е правен ремонт — европейският дизайн бе едно на ръка, но беше направена и перфектна звукоизолация. Прозорците бяха със стъклопакет, стените — облицовани със звукоизолационни плоскости, а вратите — двойно по-дебели. Дори и бомба да се взриви тук, никой от съседите няма да чуе и звук.

Можеше и да не бърза толкова.

През цялото време Никита беше с ръкавици, затова не се наложи да заличава отпечатъците от пръстите си. Но трябваше да си представи най-вероятния сценарий на събитията, които уж са се разиграли тук: двамата са се скарали, Витал й е ударил шамар, Албина се е опитала да избяга и той я е спрял с няколко изстрела в гърба, а после е застрелял себе си.

Глупаво е. Мутрите няма да повярват. Но за сметка на това ченгетата на драго сърце ще се хванат за тази версия, за да не си развалят отчетността по разкритите убийства.

Тъкмо мислеше вече да тръгва, но се сети за куфарчето с позлатените закопчалки.

Подмяташе се на пода в коридора. Никита го беше избил от ръцете на Витал. Но в него не откри нищо. Или Витал беше дошъл с празно куфарче, или го е изпразнил тук.

Без да сваля ръкавиците си и без да бърза излишно, той започна внимателно да претърсва апартамента. Но приключи много бързо с издирването.

В един от шкафовете на холната секция, зад тънка преграда от тъмно стъкло бе сложена голяма кожена чанта. Дето се казва, само протягаш ръка и я вземаш. Но не беше толкова елементарно, колкото изглеждаше на пръв поглед. За да се добере до съдържанието й, Никита трябваше първо да намери ключа за сложния катинар, с който беше заключена. Откри го в джоба на Витал.

Вместо ключодържател, на връзката ключове беше закачено апаратче, подобно на радиостанция. Щрак-щрак и достъпът до чантата бе свободен.

В нея откри пари, много пари. Пачки, наредени в плътни редове. Всяка беше по десет хиляди долара. Общата им стойност бе около два милиона. Доста солидна сума! Супер! Но бе и страшно.

Никита се сети какви са тези пари — бяха общата каса на групировката.

Витал е изпълнявал и функциите на касиер. Не се е доверявал на никого, освен на себе си. И на Албина. Превърнал е апартамента й в тайно хранилище. И е идвал при нея винаги сам, за да не разбере никой къде е касата, дори телохранителите му.

Направил е основен ремонт на апартамента, но защо не е предвидил отделна стая за парите, защо не ги е скрил в брониран сейф… Търсейки отговор на този въпрос, Никита натисна копчето на апаратчето.

— Едно, две, три! — каза като в микрофон.

Апаратчето повтори думите му като ехо. Не веднага, но все пак се сети, че в чантата е скрит бръмбар. А Витал е държал у себе си приемното устройство. Явно, когато е наближавал блока на Албина, го е включвал и известно време е подслушвал какво става в апартамента — току-виж, жената е влязла в комбина с някого и са му направили засада…

Никита взе сака и внимателно заключи вратата след себе си. Колкото по-късно започнат да издирват Витал, толкова по-добре.

— Скъпи, върна ли се вече!

Лена положи голямо старание, за да се престори на приятно изненадана от появата му. Ами че как, нали се прибираше най-любимият й човек на света.

— Какво, да не би да съм ти липсвал? — с добре прикрита ирония попита Никита.

— Липсваше ми! Колко си красив само… И какъв тен си придобил! Искам те!

Никита дори не разбра кога се озова в прегръдките й. Искаше да я отблъсне, но почувства, че желанието й е искрено. Домъчняло й е на кучката за мъжкото му достойнство.

Той също не беше против да задоволи първичните си инстинкти с нея. Защо пък не? Облада я грубо, необуздано, сякаш се опитваше да я стъпче, да я унизи. Лена беше във възторг.

После се излежаваха в леглото, наслаждавайки се на почивката.

— Преди никога не си бил такъв — каза Лена.

— Какъв „такъв“?

— Толкова груб. Ти си дивак!

— Че нали се връщам от див остров.

— А много ли дивачки имаше там?

— Достатъчно — кимна Никита.

На деня след саморазправата с Витал той излетя за Канарите. Само че си беше избрал друг остров за почивка, не Гран Канарио, а Тенерифе. Не се лишаваше от нищо. Включително и от жени. Не пазеше нито себе си, нито тях. Поживя си бейски. Можеше да остане още, но трябваше да се връща.

— И как са?

— Не са по-зле от нашите.

— Ти какво, да не си спал с някоя там? — изведнъж се ядоса тя.

Явно не се преструваше. Възмущението й беше искрено.

— Използвах презерватив — подсмихна се Никита. — Както ме помоли…

— Аз? Аз съм те молила?!

— Ами да. Нали ти беше все едно какво ще правя на Канарите. Бързаше да се отървеш от мен.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — избухна Лена.

— Каквото ми е на акъла, това ми е на устата.

— Никита, не ми харесва тонът ти!

Лена вече не лежеше. Стана ядосано. Беше гола. Но бе толкова възмутена, че не забелязваше голотата си.

— А на мен твоят.

Никита също стана, но за разлика от нея веднага започна да се облича.

— От какво си толкова недоволен?

— От това, че искаше да ме изпратиш сам на Канарите.

— Не съм искала. Така се стекоха обстоятелствата.

— Онези, дето са в гащите на Витал ли? — скастри я Никита.

— Какво?! Какво каза?! — От изненада Лена замалко не си глътна езика.

— Не знаеш за какво става дума, така ли?

— За какъв Витал ми говориш?

— Хайде, не се прави на глупачка, Лена, не ти отива. Много добре знаеш за какво говоря. Искала си да се омъжиш за Витал.

— Не говори глупости! — истерично изписка тя.

Никита въздъхна тежко и извади снимките от джоба си. Онези същите…

— Ето, полюбувай им се!

Лена погледна една снимка, втора и пребледня като платно. Никита помисли, че всеки миг ще падне в несвяст.

— Изненадах ли те? — усмихна се той ехидно. — Мислеше, че съм пълен глупак. А на глупаците могат лесно да им се слагат рога, така ли?

— Никита… Не си прав — прошепна тя. — Между нас не е имало нищо…

— В смисъл, не те е изчукал.

— Никита, как може да говориш така?

— Само няма нужда да ми дрънкаш врели-некипели, става ли! Не си му пуснала, защото си искала да си качиш мизата. Да се ожени за теб. Или все пак си му пуснала?

— Никита…

— Ти си евтин боклук, Лена! Ти си мръсница! — каза й директно в очите Никита. — Зад гърба ми си уреждала живота си. Луксозна къщичка с басейнче, мерцедес 600 с личен шофьор, бол пари за джобни. Това е на първо място за теб, а аз съм след това… Поне за личен шофьор нямаше ли да ме вземеш? За тяло. Или като любовник… За душата. Но за мъж няма да ме вземеш със сигурност. Нямам нужното положение в обществото.

— Никита! Престани!

— Не, няма да престана!

— Така ли! — не издържа Лена. Красивото й личице изведнъж се изкриви в грозна гримаса. — Да, искам всичко. Къща, кола, пари, положение! Вече ти казах за това.

— И какво, като си ми казала?

— Ами ти не се вслуша в думите ми. Все ти е тая. Витал живее като бей, а ти си пълен голтак.

— Всичко с времето си.

— Няма нужда да ме залъгваш с празни обещания! Ти не се стремиш към нищо. С нищо не искаш да се занимаваш.

— По принцип съм пълен неудачник.

— Наистина е така.

— Ами заминавай тогава при твоя Витал! Или той те е изпратил при мен?

Лена престана да се ядосва и направи патетично-трагична физиономия.

— Сигурно не знаеш…

— Какво трябва да знам.

— Виталий го няма вече.

— Как така го няма вече?

— Самоубил се е. Застрелял някаква жена, а после прострелял и себе си.

— Кога е станало това?

Никита изигра също толкова добре ролята си на трагично скърбящ.

— Погребението беше по-миналата седмица.

— И аз да не знам нищо…

Лена само въздъхна тежко. Никита направи същото. Настъпи дълга и потискаща пауза — минута мълчание.

Може би някой от приближените на Витал се е опитал да му съобщи за погребението. Но той промени мястото на почивката. Телеграмата сигурно не е сигнала до него. А може и никой да не го е търсил, не им е било до него.

Но Витал вече беше част от миналото, а Лена все още беше в настоящето му. Трябва да изясни отношенията си с нея.

— Значи Витал вече го няма и ти реши да се прехвърлиш пак при мен — попита Никита, изпълнен с презрение.

Тонът му обиди Лена. Но това беше и целта му, да я провокира.

— Изпотрябвал си ми! — пренебрежително се намръщи тя. — На кого му трябва такъв неудачник!

— Ти пък да не мислиш, че някой е приритал за теб?

— Приритал е, не се притеснявай.

— Сериозно ли говориш! И кой пък е този хубостник?

— Искаш ли да знаеш?

— Искам!

— Ами слушай тогава… Един солиден делови мъж.

— Дебел и плешив.

— Откъде знаеш? — учудено го зяпна Лена.

Ей така, съвсем случайно беше уцелил точно в десетката.

— Ами предполагам… Според твоите критерии за преценка на мъжете. Първият е мъжът да е богат. Вторият — да е много богат.

— Ами богат е. Страшно, страшно, ама страшно е богат.

— Даа, знаеш ти как да си живееш. Богат мъж да те носи на ръце, а като допълнение към него и любовник, на когото му става. Или вече нямаш нужда от мен?

Лена се замисли за миг. Накрая, леко смутена, заяви:

— Да, имам нужда от теб.

— Ами чудесно тогава! — сякаш се зарадва Никита. — Ще живееш с богатия си мъж, а ще се чукаш с мен. Само че всичко е до време. Все някой ден ще се оженя. За някоя супер красавица. Такава, че с теб вече няма да ми става. С моите пари всяка ще се омъжи за мен.

— С твоите пари ли?! — озадачено го изгледа Лена, сякаш не го беше чула добре, и се усмихна подигравателно. — Да не би случайно да си пълен с пари?

— Ами… около милионче — две може и да събера — небрежно подхвърли Никита.

— Два милиона?!

— Правилно чу, два милиона. Само че лимоните още не са узрели, зелени са.

Коженият сак с парите стоеше до входната врата. Никита я взе и я внесе в хола. Отвори я.

Лена едва не получи удар при вида на пачките. Опиянена, тя зарови треперещи ръце в тях и ги запремята от една купчинка в друга.

— Всичко това твое ли е? — попита накрая.

— Мое.

— И откъде намери толкова много пари?

— Спестих ги.

— Как така си ги спестил…

— А ти какво си мислеше, че само твоят Витал го бие парата по джоба.

— Той не е мой.

— Е, разбира се, че не е твой — откровено започна да й се подиграва Никита.

Но Лена, изглежда, не забелязваше това.

— Защо не ми каза по-рано за тези пари?

— Проверявах те дали си ми вярна.

— И какво, не издържах ли изпитанието? — Погледна го жално, с молещи очи. Един вид, скъпи, моля те, кажи, че съм издържала.

— Разбира се, че не си! Първо тръгна с Витал, после се появи още някакъв въшлясал с пари.

— Не съм спала с никого от тях!

— Така ли? Ами тогава съм готов да си взема думите обратно.

Лена се хвана като удавник за сламка.

— Скъпи, хайде да забравим за всичко това!

— Мислиш, че е възможно ли?

— Ако се опитаме…

— Добре де, ще се опитам да забравя… Но трябва да се обадиш на онзи.

— На кого?

— Ами на онзи, дебелият и плешивият. Кажи му, че между вас не е имало нищо и няма и да има. С една дума, прати го да пасе. Тогава ще ти простя всичко.

Лена закима одобрително — и веднага хвана слушалката на телефона. Само след минута тя вече разпалено убеждаваше старчока, че не са един за друг. Но онзи явно не искаше да се откаже от нея и не по-малко разпалено се опитваше да я убеди в обратното. В крайна сметка Лена не си сдържа нервите и го прати по дяволите.

— Браво! — изръкопляска й Никита.

— Между нас всичко вече е както преди, нали? — сияеща от щастие попита Лена.

— Разбира се, скъпа… — Никита се приближи до нея и я прегърна. — Всичко ще си дойде на мястото. Ти се връщаш при мен, а парите се връщат при собственика си.

— При кой собственик?

Сякаш я удари гръм от ясно небе. Отдръпна се от него и започна да примигва на парцали.

— Ами парите не са мои. Трябва да ги върна.

— Всичките ли?

— До последната банкнота.

— Шегуваш се, нали?

— Шегувам се…

Лена се отпусна малко, въздъхна облекчено и отново го прегърна.

— Шегаджия такъв!

— Шегаджия съм бил… Ами помисли само, на кого са му нужни фалшиви пари?

Този път Лена го гледаше не като гръмната, а най-малкото като ударена с парен чук.

— Фалшиви ли?!

Никита имаше чувството, че очите й всеки момент ще изскочат от орбитите, и вече се канеше да й подложи шепи.

— Ами да… Напечатах ги на ксерокс.

— Вярно ли е?

— Кълна се в онова у теб, дето толкова обичаш да го излагаш за продан.

— Знаеш ли какъв си? — злобно го изгледа Лена.

— Не знам аз какъв съм, но знам каква си ти. Евтин боклук!

— Не искам да те виждам повече!

— И аз не искам да те виждам. И тъй като този апартамент съм го наел аз, то, мадам, ще ви помоля да напуснете…

Дали обичаше Лена, или не — вече нямаше значение. Никита отдавна беше решил да скъса с нея. Но първо искаше да си поиграе с чувствата й. И изглежда, спектакълът, породен от накърнената му гордост, се получи доста добре. Показа вратата на Лена и я прогони от живота си.

Трета глава

Не беше минала и година, откакто Бермуда беше влязъл в редиците на славната черняевска групировка. Като смел боец от петорката на Мошеника, здраво притискаше частниците в ъгъла, помиташе всеки, който се окаже на пътя му. Самият Капитан съвсем наскоро бе забелязал качествата му и след половин година Бермуда вече ръководеше цяла бригада биячи от около петнадесетина души.

От този момент нататък той имаше своя зона на влияние, своя територия, свои обекти. Редовно ги обикаляше и сваляше по десет кожи от всеки частник. Ако евентуално възникнеше проблем, се обаждаше на Капитана. Той му изпращаше бойната си петорка и всички недоразумения се решаваха на мига. Понякога се налагаше биячите му да ходят на срещи за разчистване на сметки между групировките. Но тогава Бермуда сам заставаше начело и саморазправите винаги завършваха с примирие.

Но освен него, Капитана имаше още трима такива бригадири. А двама от тях имаха още по-високо положение. А над всички в йерархията стояха Бичмето и Капитана. И за да се изкачиш до върха на стълбичката на властта, бе нужно да премахнеш всички от върхушката.

Не можеше да се каже, че Бермуда не мечтаеше да се изкачи на върха, но не смееше и да мисли, че може да вдигне ръка срещу Капитана и Бичмето, срещу Витал и Мошеника.

Но явно бе роден под щастлива звезда. Първо убиха Мошеника, после Сфинкса, който също беше силен в групировката. След това видяха сметката на Капитана, а след него си отиде и Бичмето. Начело на групировката застана Витал, но и той не живя дълго. Застрелял се. Гръмнал някаква мадама, а после и сам поел към оня свят.

Ченгетата веднага приеха тази версия за правдоподобна, но не и Тупаницата и Джина.

Тупаницата беше един от най-авторитетните бригадири в групировката. След Витал на власт дойде неговата бригада. Избраха го на общо събрание на групировката. А Джина му стана дясна ръка. Един вид, нали някога отговаряше за общата каса, знаеше как да я върне.

А общата каса бе изчезнала безследно. Витал я бе скрил някъде. Но така, че сега никой не можеше да я намери.

Някой беше очистил Витал. Очистил го е и така е нагласил нещата, че да изглежда като самоубийство. Но кой го беше направил, не беше известно.

Тупаницата и Джина се опитаха да си размърдат мозъчните гънки, но явно главите им бяха напълно празни. Нито единият, нито другият успя да намери някакво разумно решение на проблема. Авторитетът им сред групировката отслабваше с всеки изминал ден.

Само седмица след погребението на Витал момчетата едва ли не съвсем открито започнаха да обсъждат въпроса отново да се направи събрание. Бермуда нямаше нищо против. Че как ще има. Нали точно той щеше да седне на мястото на Тупаницата.

Бяха решили да го организират на следващия ден. А днес Тупаницата го беше извикал да поговорят. На масата в празния ресторант заедно с него седеше и Джина. И двамата бяха сериозни, наперени като пуяци.

— Е, братле, какво става с теб? — съвсем небрежно попита Тупаницата, сякаш не знаеше, че момчетата от групировката искат да сложат Бермуда на негово място.

— Ами при мен всичко е наред.

— Значи никакъв проблем нямаш, така ли?

— Проблем имаш ти, Тупаница.

— Да ти кажа, не мисля така. Но виж, ти може и да си го изпросиш. И то още сега. Абе не се притеснявай, братле — изкиска се Тупаницата. — Да не си помисли, че ще ти видя сметката?

— Че за какво ти е да ми виждаш сметката? — учудено повдигна вежди Бермуда.

— Ами прекалено нависоко се целиш нещо, братле. Опитваш се да седнеш на моето място. Само не си въобразявай, че момчетата ще ме свалят. Нямам никакви издънки пред тях.

Бермуда замълча.

— Какво мълчиш? Защо не питаш къде е касата? Къде са значи двата милиона?

— Има ли смисъл да питам? — усмихна се ехидно Бермуда. — И без това не знаеш къде са.

— Ами ако знам? — озъби му се Тупаницата и погледна Джина.

— Виж ти, да чуем тогава!

— Няма какво да слушаш — каза заядливо Джина. — Трябва да си гледаш работата, а не да ми седиш тука…

— Ти пък к’во искаш?! — накриво го погледна Бермуда.

С цялото си поведение той демонстрира, че не признава изобщо авторитета на Джина.

— К’во, к’во — ей такова, шарено. С една дума, Ник се върна от Канарите. Касата е у него.

— Стига бе!

По принцип, тази мисъл му беше минавала през главата, но нали Ник замина за Канарите още преди да убият Витал.

— Нали знаеш, Ник не си поплюва. Само веднъж се цели. А и пипето му сече. Открил е, с една дума, Витал и го е сгащил в апартамента на мадамата. А и мадамата не е била никак глупава. Отракана мацка, вряла и кипяла, държала някакви търговски будки. И била предана на Витал като куче. При нея е криел мангизите. А Ник е очистил и нея, и Витал, и е прибрал парите.

— Чакай малко, ама той нали отиде да си пече четирибуквието на Канарските…

— И ние така си мислехме. Но после зацепихме каква е работата. Нали му пратихме телеграма. Един вид, прибирай се, че Витал, братлето, даде фира. Но той не е получил телеграмата, защото не е бил на адреса, предвиден за почивката му. Е, ние не се притеснихме веднага. Можеше да е къде ли не. Все пак джобът му беше пълен с пари. Може да се е сдушил с някой и да се е преместил в друг хотел например. Обаче вчера тотално ме хвана нервата. Проучихме случая. Оказа се, че Ник не е пристигнал на Канарите със същия полет, с който е трябвало. Офейкал от самолета и заминал след два дни с друг полет… Кажи какво означава това според теб.

— Ами как какво… Той е пречукал Витал. А след това се е спасил на Канарите, един вид, да си замете следите.

— Чаткаш, Бермуд, чаткаш… Накратко, за какво те извикахме… Трябва да намериш Ник. Събирай момчетата си и действайте — нареди му Тупаницата.

— Само че внимавай, Ник е много отракан — добави Джина. — Двамата с Витал петнадесет момчета накуп направиха на кайма.

Демек гледай, Бермуд, да не оплетеш конците. Но дори и да ги оплетеш, няма страшно. Издънката ще си е лично твоя, нито едно момче няма да се застъпи после за теб. Точно затова изпращат не някой друг по петите на Никита, а именно него.

— Ти какво, да не работиш за ченгетата? — злобно отряза Джина той.

— Аз?! За ченгетата? — позеленя от яд Джина. — Ей, я по-леко, внимавай с приказките!

— Ти на кого говориш бе, смешник! — избухна Бермуда. — Кой си ти, бе? Селски тарикат от майната си, ето кой си! И ще ми се отваря тука!

— Абе знаеш ли на какво ще те направя аз тебе! — разпали се и Джина.

Но Тупаницата мъдро застана между тях.

— Бермуд, ти току–що предизвика много сериозно Джина. Ще си платиш за приказките.

— Че за какво има да си плащам? Онези момчета са пречукали Бичмето и Черепа. Но виж, ченгетата сигурно мислят друго по въпроса. Нали така, Джин? Кажи какво мислят ченгетата.

— Ченгетата мислят друго по въпроса — отговори Тупаницата вместо Джина. — И Джина го знае, но не защото им донася, а защото си има човек в полицията. Не трябваше да го нападаш така. Май направи голяма издънка.

— Ще ти потърся сметка аз за тази издънка пред групировката — хищно присви очи Джина. — Събранието е утре.

Бермуда си премълча. Да, наистина изтърси голяма глупост. Ще трябва да си плати за приказките. Сто процента ще му потърсят сметка. Може и някой друг шамар да изяде.

— Добре де, ще оправим нещата — навъсено избоботи той.

— Че с теб ще се оправим, е ясно. Ти вземи се оправи с Ник. Утре трябва да съм наясно какво става с общата каса.

Бермуда влезе в ресторанта като герой, а излезе като пребито куче. Голям късмет извади, няма що…

Трябваше да забрави за Джина и да се съсредоточи върху Ник. Но и Джина, и Тупаницата трябваше да бъдат наказани, за да не си вирят много носовете. И така, сега трябва да насочи вниманието си изцяло върху Ник.

Още от колата си Бермуда се свърза с Лексуса, своя заместник. Нареди му веднага да събере цялата бригада. Нямаха никакво време, трябваше да намерят Ник преди събранието.

Първото обаждане дойде в десет и половина вечерта. Лексуса му докладва. Той и трима негови бойци трябваше да заловят Никита в апартамента му.

— Бермуд, ами тука, такова, стана засечка… Ние сме в апартамента на Ник. Обаче от него и помен няма…

— Водите ли наблюдение?

— То се знае. Пазим пълна тишина. Светлините са изключени, не смеем да гъкнем. Ако се появи, ще го вземем на юруш.

— Претърсихте ли апартамента? Пари не намерихте ли?

— Ами не, няма нищо. И изобщо, имам чувството, че той изцяло се е изнесъл оттука.

— А от какъв зор кибичите там тогава?

— Ами ей така, за всеки случай.

— Добре, остави там двете момчета. А ти иди на този адрес…

Бермуда имаше цял списък с адреси, където Никита можеше да се укрива. Но можеш ли ги обиколи всичките?

След това получи още едно обаждане. Звънна му Вълка.

— В апартамента на старците му го няма. И едва ли ще се появи. Но ще оставя там Лябата и Бармана. А аз ще тръгна по другите адреси.

На Бермуда вече му стана ясно, че скоро няма да намерят Никита. Освен ако той не намери някого от тях и не му види сметката… А какво щеше да стане, ако се добере до Тупаницата и Джина?

— Вълк, виж какво, я по-добре направо ела при мен. И Лябата вземи със себе си.

Направи сто лицеви опори, сто прикляквания. Жалко, че нямаше щанги или поне някоя тежка гира. Впрочем, след нощната гимнастика това натоварване му бе напълно достатъчно.

Така, а сега подскоци на място. Джина застана на един крак и започна да скача.

— Женя, може ли така?

Наташа отметна одеялото, надигна се леко и изложи на показ великолепното си тяло.

— Защо да не може? — продължи да подскача Джина.

— Поне една сутрин да беше поскачал малко върху мен…

— А, не, коте, режимът преди всичко. За теб е нощта. За всичко си има време. Сутринта е за физически упражнения, денят за работа, а вечерта за жени. И не трябва да се излиза от ритъм. Иначе ще загубиш форма, ще западнеш и всеки конкурент ще те изпревари.

Джина завърши сутрешната си гимнастика под съпровода на недоволното мърморене на Наташа.

— Кажи само кога ще се спреш!

— Ами никога! — отговори той. — Може би само за известно време. Я стига си се излежавала, марш в кухнята!

След водните процедури и обилната закуска Джина излезе по работа. Трябваше да се види с Тупаницата, да уредят два-три въпроса с него, да се подготвят за събранието. Освен това трябваше да свият сармите на Бермуда. Сигурно не е намерил Ник…

Джина се качи на асансьора. Казваха му, че такова нещо не трябва да се прави. В неговото положение е по-добре да слиза пеша по стълбите, защото асансьорът може да се окаже смъртоносен капан.

Но него няма кой да го напада… Освен това, ако стане нещо, той можеше сам да отбие каквато и да било атака. Бил е две години в морската пехота, имаше черен пояс по таекуондо, а носеше и пищов под якето си — един „Макаров“, регистриран официално.

Изведнъж асансьорът спря на един от етажите. Вратите се отвориха. Срещу него стоеше познат тип… А в ръцете му…

Джина забрави и за морската пехота, и за черния си пояс, и за пищова. Дори не успя да види като на лента и най-паметните дни от живота си. Първият куршум го уцели точно в сърцето, а вторият проби главата му. Когато тялото му се сгромоляса на пода, вече беше мъртъв и не можа да види как убиецът хвърли пистолета върху него и как вратите на асансьора се затвориха.

Тупаницата се събуди късно. Цяла нощ си бе играл с топките. Не в онзи смисъл, разбира се. „Ръкоделието“ не беше по неговата част. За това си имаше Люба, страшна мадама. Но Люба вчера бе останала на сухо. И всичко това заради някакви си топки. Игра цяла нощ билярд, вкарваше топките по джобовете. Играта вървеше добре, спечели двеста долара. Не са кой знае колко пари, но за сметка на това е приятно да печелиш.

Легна си чак призори и прати Люба по дяволите. Събуди се към десет сутринта. Люба я нямаше вкъщи. Може би от обида е решила да му кръшне. Въпреки че едва ли, много добре познаваше строгия му нрав. Че нали ще гръмне и нея, и тъпкача й!

Не беше станал много късно, но днес все пак беше събранието. Щеше да се наложи да отговаря пред групировката защо касата не е намерена.

Да, това, разбира се, не е редно. Капитана и Бичмето никога не са давали отчет на групировката за постъпките си. И Витал потискаше демокрацията още в зародиш. Или по-точно, демомутрията… Да, обаче Тупаницата нямаше същия авторитет. Затова братоците го наглеждаха. Но нищо, това нямаше да е задълго. Скоро всички момчета ще му се строят в редица. На Бермуда ще му разгони фамилията. Още днес ще го направи. Може така да нагласи нещата, че момчетата от групировката да го потиснат психически, а по-добре — физически…

Време бе да си вземе обичайния сутрешен душ. Тупаницата завъртя кранчетата, но чу само някакво неприятно съскане, в което сякаш беше кодирано ругателство. Като че ли душът му се караше: „Затвори кранчетата, гадино! Не виждаш ли, че няма вода…“.

От досада Тупаницата им млатна един юмрук, но не ги затвори, забрави.

Преди да излезе от къщи, той погледна през прозореца. Колата с телохранителите беше до входа. Вече можеше да им подаде сигнал.

Той взе джиесема си, набра номера на началника на охраната. След около една минута някой позвъни на вратата. Тупаницата настрои изображението на екрана на монитора. Точно така, бяха Скелета и Белята, телохранителите му.

Отключи и дръпна вратата към себе си. Това сложи край на живота му. Мощният насочен взрив го помете с цялата си сила. Триста грама тротилов еквивалент бяха концентрирани в ударната вълна и откъснаха главата му като на кокошка, запращайки я като топка през широко отворената врата на банята. Точно в този момент пуснаха водата…

— Хайде, Бермуд, започвай — каза Черпака. — Така или иначе, ще трябва да обсъдим нещата, щом сме се събрали.

Всички вече знаеха трагичната новина. Днес сутринта си бяха отишли от този свят Тупаницата и Джина. Единият бил застрелян, а другият останал без глава, ударната вълна на специалния заряд я отсякла като брадва.

Цялата групировка се беше събрала в един ресторант. В същия, в който предния ден Тупаницата и Джина се бяха опитали да унижат Бермуда. За което веднага им беше прочетена смъртната присъда.

Вълка и Лябата си бяха свършили работата много добре. Те дълго не се съгласяваха да си цапат ръцете с кръв, но Бермуда ги убеди. Съгласиха се да ликвидират Тупаницата и Джина срещу доста солидна сума и възможността за триседмична почивка в Египет. А ето, сега и двамата седяха сред останалите момчета със скърбящи лица и в очите им се четеше силното желание да отмъстят на убийците.

Бермуда с прискърбна физиономия зае мястото си на централната маса, смръщи вежди и започна речта си:

— Благодаря на цялата групировка за доверието, което ми се оказва. В този тежък за всички ни момент трябва да решим как ще продължим нататък. Но преди това трябва да решим как да накажем копелетата, които са се осмелили да вдигнат ръка срещу Тупаницата и Джина.

— Че какво има да му мислим, трябва да ги пречукаме тези изроди — обади се някой от мястото си.

— Да, да, точно така, няма това-онова. Око за око, зъб за зъб.

— Абе то да ги пречукаме, е лесна работа. Само че въпросът е кой е посегнал на живота им — обади се Черпака.

— Да. Сигурно не знаете, но вчера имах разговор с Тупаницата — започна Бермуда като за едно от най-знаменателните събития в живота. — Те бяха научили кой е очистил Витал и е гепил общата каса.

— И кой е тоя изрод?

— Ник!

— Ник?! — чуха се възмутени възгласи от залата.

— Стига бе, не може да бъде!

— Може! — отсече Бермуда. — Джина се беше досетил каква е работата. Ник е заминал на Канарите два дни по-късно от предвиденото, ден след убийството на Витал.

— Значи той го е ликвидирал? Ама че гадина! Заклевам се, ще го убия!

Беше Вълка, който стана от мястото си и започна да се тупа в гърдите.

— Думата си е дума! — посочи го с пръст Бермуда. — Мисля, че ще ти се наложи да заминеш за Канарите. Да намериш Ник.

— Че той нали уж се е върнал — напомни Черпака.

— Че се е върнал, върнал се е, ама мангизите са останали зад граница — отряза го Бермуда.

— Мислиш, че ги е изнесъл зад граница?

— Ами точно това ще разберем от него. Накратко, трябва да намерим гадината… Сто процента той, копелето, е загробил Тупаницата и Джина.

Бермуда гореше от ненавист към врага на независимата им групировка, която сякаш представляваше отделна държава, и не можа веднага да забележи, как лицата на Вълка и Лябата изведнъж се изтегнаха в учудени гримаси. Останалите момчета също се бяха ококорили стъписано.

— По дяволите, че това е Ник! — тихо измърмори Черпака.

Бермуда се обърна и направо си глътна езика. С много важен вид, пристъпвайки тежко, в ресторанта влезе Ник. Изглеждаше доста представително. Беше облечен с черен костюм, сякаш траурен, който му седеше като излян, като че ли беше правен по поръчка, с ослепително бяла риза, вратовръзка, обувки за около хиляда долара и черна филцова шапка, с която приличаше на известните американски гангстери от тридесетте. Погледът му беше строг, смразяващ кръвта, а лицето му бе застинало като каменно. Във всяко негово движение се усещаше огромно надмощие и непоклатима увереност. Носеше кожена чанта.

За момент Бермуда бе готов да свали обвиненията от него. Но беше само за миг…

— Кой го пусна тук? — обърна се той към двамата биячи зад гърба си.

Онези объркано присвиха рамене — демек нали е наше момче, при това от авторитетните.

Ник се беше доказал като точен пич. Беше на равна нога с Витал. Вярно, като че ли се беше оттеглил от групировката, но момчетата все още го уважаваха.

— Май имаш нещо против? — грубо, но в същото време без каквато и да било агресивност попита Никита.

Бермуда се почувства като в небрано лозе. При всички случаи обаче трябваше да му натрие носа на този тип.

— Да речем, че имам — прецеди през зъби той.

— Че кой си ти? — тихо попита Ник, но така, че всички да го чуят.

Не гледаше Бермуда, а към цялата аудитория. Погледът му беше смазващ, сякаш обвиняваше за нещо не само Бермуда, но и всички момчета.

— Аз… — започна Бермуда, но Ник не го изслуша и се обърна към останалите.

— Момчета, нещо не схващам! Какви са тия безобразия, дето стават тук? Коя е тази гнида, дето се опитва да се докопа до властта? Коя е тази гадина, която помита всичките ни момчета по пътя си? Очистиха Капитана, после Бичмето, Витал също съвсем наскоро. Сега пък гръмнаха Тупаницата, и Джина си отиде… И този — погледна Бермуда — могат да го пречукат… — Много на място той направи кратка, но убедителна пауза. — Или него няма да го ликвидират…

Намекът беше много тънък — демек Бермуда е убил всички.

— Чакай бе, ама ти какви ги дрънкаш?!

Но Ник пренебрегна думите на Бермуда и не му позволи да се доизкаже.

— С една дума, оправяйте си се сами тука с вашите проблеми. Аз нямам нищо общо с това.

— А за какво си дошъл тогава? — първи се окопити Черпака.

„Окопити“ е точната дума. Ник се беше появил прекалено неочаквано и като танк бе прегазил всички с авторитета си. Но ефектът на изненадата вече беше отшумял.

— Ами разбрах, че са видели сметката на Витал. И веднага реших да дойда при вас. Ето за какво!

Никита сложи кожената чанта внимателно на масата пред себе си и я отвори.

Бермуда се дръпна инстинктивно назад, сякаш в нея имаше бомба.

Но Ник не обърна никакво внимание на това. Съвсем спокойно, той отвори широко чантата, така че всички да могат да видят съдържанието й.

— Тук има точно два милиона в зелено — заяви той. — С Витал имахме договорка. Аз пазех общата каса. Но след като вече го няма…

— Връщаш ни мангизите. И един вид, не ти си очистил Витал, така ли? — скептично попита Вълка.

Преди да успеят да мигнат даже, Никита вече държеше пистолет. Но пък всички видяха как скочи към Вълка и опря дулото в челото му.

— А ти съмняваш ли се?

Вълка трябваше да преглътне горчивия хап.

— Ами не…

Никита свали пистолета и бързо се върна на мястото си, пъхна пищова в кобура на кръста си и го покри със сакото.

— Момчета, казвам ви, не съм си папал ръцете с кръвта на свой брат!

Твърдението му звучеше доста убедително и всички неволно му повярваха.

— И освен това не съм някакъв мошеник на дребно! Върнах ви всички пари. Това е, момчета, оставям ви вече. Ще се занимавам със свой бизнес. Ако някой има някакви претенции към мен, нека ги каже.

Ник огледа отново цялата аудитория със смразяващ поглед. Никой не посмя да му търси отговорност за нещо. И Бермуда не се реши да го обвини за каквото и да било. Ами ако този път Ник не само се опита да ги сплаши с пищова, а направо го пусне в действие?

— Значи никой няма претенции към мен… Ами тогава чао ви, момчета! Останете си със здраве! — каза Ник, усмихвайки се до ушите, и вдигна нагоре двете си ръце със сключени една в друга длани.

После се обърна плавно и бавно и с достойнство се насочи към изхода. Никой не посмя да го спре.

— Нее, не Ник е очистил Витал — каза Черпака.

Той пръв се отърси от шока, въпреки че все още беше под влияние на случилото се току-що.

И Бермуда все още не можеше да дойде на себе си. Прекалено бързо и напрегнато се развиха събитията. Ник направо ги завря в миша дупка. По същия начин Витал някога ги стъпка като танк и зае без проблеми мястото на Капитана. И Ник можеше днес с лекота да измести Бермуда от шефското място…

— Аз пък мисля, че е той! — отсече Бермуда.

— Обоснови се тогава! — настоя някой.

Вече далеч не всички бяха съгласни с обвинението към Ник.

— Първо, трябва да проверим дали парите не са фалшиви. — Бермуда посочи кожената чанта.

— И какво, като проверим? Ами ако излезе, че са истински?

— А защо според вас Витал му е поверил касата наистина? Той я пазеше при мадамата, дето я очистиха. Ник я е ликвидирал. И Витал той е пратил в гроба.

Бермуда също умееше да говори доста убедително.

— Ами защо тогава върна парите? — Гласът, който се обади преди малко, стана по-неуверен.

— Ами просто е знаел много добре, че няма къде да ни избяга. Навреме се е опомнил. И дойде тук да ни замазва очите. А вие, глупаци такива, му се вързахте като последните балъци.

Изведнъж Бермуда избухна гневно, сякаш си беше загубил ума — започна да крещи и разпалено да сипе обвинения срещу Никита, направи го на пух и прах. Приписа му както убийството на Витал, така и на Джина, и на Тупаницата. Когато свърши, никой не смееше да му опонира.

— С една дума, трябва да накажем това говедо! — заяви той накрая и изпитателно огледа събралите се.

Пронизващият му поглед се спря на Вълка и той стана.

— Вълк, възлагам Ник на теб. Ти ще си главатар на хайката, която трябва да ми донесе скалпа му.

Всички мълчаха. Това означаваше, че смъртната присъда на Ник, която Бермуда прочете току-що, е одобрена.

— А сега, момчета, трябва да погледнем парите — сети се изведнъж Бермуда. — Току-виж, този кучи син ни е метнал…

Бермуда пак вдигна Вълка от мястото му и му нареди да преброи парите. С това сякаш му се оказваше висша степен на доверие. Много ефективен стимул.

Вълка внимателно преброи парите, провери дали не са фалшиви.

— Да, два милиона са — заключи той. — Има и някакъв лист тука…

— Виж го де…

Вълка взе плътния лист хартия, сгънат на четири. Разгъна го.

— Ами това е някакво писмо…

— Е… — Бермуда беше силно заинтригуван.

— „Момчета, никога и никого не съм предавал. Играх според правилата — започна да чете Вълка. — Аз съм честен човек и съм чист пред всички ви като гърба на този бял лист…“ Хм, даа… „Накратко, ако се обърка нещо, ще стрелям пръв… Ник“.

— Ник?! — каза Бермуда, изкривявайки лицето си в злобна гримаса. — Той какво, да не ни заплашва? Да не заплашва цялата групировка?

— Така излиза — кимна Вълка.

— Момчета! — обърна се към всички Бермуда. — Заклевам се, че това гадно копеле ще си плати скъпо за тия нагли приказки!

Настъпи напрегнато мълчание. Никой не каза нито дума в защита на Никита. Това окуражи Бермуда и той почувства увереност в себе си.

Погледна изпитателно Вълка, а след това Лябата.

— Ляба, братле, ти си с Вълка.

— Няма проблем — кимна одобрително Лябата. — Ще му видим сметката на това говедо… Такива, дето се правят на големи тарикати, трябва да се гърбят.

— Е, к’во, момчета, и вие ли мислите така? — отново се обърна към всички Бермуда.

Някои кимнаха одобрително, някои си замълчаха, но никой не прояви негодувание.

Вече можеше със сигурност да се твърди, че на Ник му е прочетена смъртната присъда без право на обжалване. Прочете му я цялата групировка.

Бермуда беше доволен. Вече ще има кой да понесе отговорността за смъртта на Тупаницата и Джина…

Събранието утвърди абсолютния му триумф. Утре ще трябва да се съберат отново, но вече за да решат някои чисто организационни въпроси. А сега можеха да си тръгват. Всеки да се залавя за работа.

Първи от ресторанта излязоха Вълка и Лябата. С тях тръгнаха и двама биячи. Те имаха отговорната задача да принесат в жертва свещената крава. Нима убийството на Ник не беше свещенодействие? Бермуда го смяташе за такова.

Той тъкмо мислеше да изпрати след тях още пет момчета, когато в ресторанта влетя един от биячите, лицето му бледо като платно, устните му треперят.

— Такова… С една дума… — оплете език той. — Ами…

Бермуда го отблъсна встрани и хукна към изхода. След него се юрнаха и останалите.

Вълка и Лябата лежаха неподвижно на площадката пред входа на ресторанта. И двамата бяха мъртви. До тях беше паднал на колене един от биячите и със сподавени стенания се люлееше насам-натам.

Вълка беше получил куршум в челото, Лябата беше без дясно око.

— Какво стана? — обърна се Бермуда към оцелелия бияч.

— Ами такова… тъкмо излизахме и изневиделица се появи някаква таратайка. Бяла лада деветка… С една дума, спря… Подаде се някаква мутра отвътре. Значи, беше с брада… Кепето му беше нахлупено до веждите… И държеше пушкало… Докато се усетим…

— И ви изпозастреля като патки. И си замина. Така ли?

— Ами да…

— А ти защо не стреля? — избухна гневно Бермуда.

— Ами нали на събранията ходим без пушкала…

Така си беше. На събранията на групите в групировката беше прието да се ходи без оръжие. Но нали имаше охрана за това.

Бермуда обърна глава към четирите огромни горили зад себе си. Те се бяха скупчили един до друг и го гледаха виновно.

— Ще ви разгоня фамилията! — кресна им Бермуда.

Той скочи рязко към най-близкия и със замах му заби едно кроше в носа. Бликна кръв.

— Ама ние седяхме в колата… И изведнъж се появи тази осмица…

— Значи осмица било…

— Ние, докато зацепим какво става, и тия тримата дадоха фира… Тоя тип е бил някакъв спец, опатка ги от раз…

— Ей сега ще ви опаткам аз вас! — разкрещя се Бермуда. — Ще ви натикам в кучи задник! Номера поне запомнихте ли?

— Ами, не, целият беше зацапан…

— Защо не тръгнахте след него?

— Ами той и нас ни нареди добре, стреля по гумите…

— По-добре по кухите ви лейки да беше стрелял!

— Брато, я по-добре влез в кръчмата — посъветва го Черпака. — Да не вземе Ник да се върне…

— Кой?! — нахвърли се срещу него Бермуда. — Какъв Ник?

— Ами че ние имаме само един Ник.

Бермуда нареди на всички да се разпределят по колите и да се преместят в друг ресторант. Не можеха да останат тук повече. Всеки момент щяха да дойдат ченгетата.

След около двадесетина минути той им даваше указания:

— Накратко, захвърляме всичко и концентрираме всичките си сили срещу Ник. На всяка цена трябва да го намерим тоя изрод!

За да не губят време, Бермуда раздели групировката на три части и на всяка група постави отделна задача. Като че ли беше предвидил всички възможности. Както и да се стечаха обстоятелствата, би трябвало да заловят Ник най-много до три дни…

А сакът с парите стоеше в краката на Бермуда. Не му беше до тях сега.

Два тузарски джипа „Чероки“ влязоха в двора на блока почти едновременно и спряха пред един и същи вход. Но влязоха в двора от различни посоки. От всяка кола слязоха по четирима бабаити, явно невписващи се в категорията на номенклатурния елит, за който някога беше построен този внушителен блок.

Двама бръснати бабаити с кожени якета и широки дънки застанаха пред входа. Останалите шестима най-безцеремонно нахлуха вътре и минаха покрай портиерката.

— Приспаха бабето — каза единият на другаря си, който стоеше до входа и мързеливо оглеждаше двора. Интересуваше се най-вече от една бяла лада осмица. Но не видя такава никъде.

— Какво са направили? Да не са я очистили?

— Ти к’во, тъп ли си? Че нали е бабе, колко душица носи. Пръснали са я със спрей и готово.

— Дали няма да опъне краката?

— Бе кой я знае…

— Ей, слушай, тука да не живеят някакви педали?

Към входа се приближаваше нещо. Именно „нещо“ — не беше нито мъж, нито жена, а някакво „то“. Беше с пола под коленете, с обувки с нисък ток и ярко яке до кръста. Чертите му определено бяха мъжки, но беше наклепано цялото с грим — плътен слой пудра по бузите, сенки над очите и под очите, ярко червило, а на главата — перука.

Това чудо на природата се приближаваше бавно към мутрите.

— Къде отиваш бе, педерунгел? — прегради пътя му единият бабанка.

Онова спря и с полуженски-полумъжки глас каза:

— Преди всичко трябва да знаете, че не съм хомосексуалист, а травестит.

— Какви ги дрънка това плашило? — попита бабанката другаря си.

— Абе пързаля ни, един вид…

— Момчета, много бързам, трябва да ме пуснете да мина — не миряса съществото.

— Къде да те пуснем? Да те минат всички ли…

— Още веднъж ви казвам, не съм хомосексуалист. И нямам сексуални контакти с мъже. Аз съм тра-ве-стит…

— Ама че тъпак, пак се прави на интересен… — продължиха да му се подиграват мутрите.

Нито единият, нито другият имаше намерение да се мръдне от мястото си. Но между тях все пак имаше пролука, през която при добро желание създанието можеше с лекота да се промуши.

— Още веднъж ви казвам, много бързам! — с категоричен тон заяви то.

И изведнъж неочаквано хукна навътре. Мутрите се усетиха, когато чудото вече беше зад гърбовете им.

— Я стой бе, педал нещастен! — хукна след травестита единият.

— Дръж гадината!

Чудото спря доброволно до масата, на която кротко дремеше приспаната бабичка.

— Момчета, не се изразявате никак учтиво! — префърцунено каза травеститът, обръщайки се към мутрите. — Никой ли не ви го е казвал досега?

— Ей сега ще те…

Бабаитът така и не успя да каже какво мисли да прави с него. Като с магическа пръчка, в ръцете на травестита се появи пистолет със заглушител. Куршумът попадна директно в гърлото на бабанката. Той започна да се задушава от непоносима болка, кръвта и собствените си долни ругателства.

Другият също отвори широко уста — от учудване и страх. Но куршумът мина малко по-нагоре, образувайки дупчица точно между веждите му.

Никита — в това странно облекло беше именно той — не дочака двата трупа да се повалят на земята и моментално се насочи към асансьора. Вратите пред него се разтвориха веднага щом натисна копчето. Извади късмет.

Асансьорът спря на петия етаж. Никита тръгна да слиза към четвъртия, на чиято площадка се бяха скупчили трима огромни бабаити с кожени якета и ланци на вратовете.

— Жено, не ме ли чуваш какво ти казвам? — гърмеше басово гласът на единия. — Убили са сина ти. Ето го. Трябва да си го приберете…

— Е, хайде стига де, бабе! — настоя друг. — Излез и виж сама…

Но напразно се опитваха да провокират майката на Никита. Тя стоеше от другата страна на солидната блиндирана врата и нямаше никакво намерение да отваря. Не реагира по никакъв начин на провокациите им, защото вече беше предупредена за всичко.

И тримата бабаити стояха с гръб към Никита. Доста непредпазливо от тяхна страна.

Явно в летописа на черняевската групировка не беше записано как Никита и Вовата заловиха изродите, нахлули в дома на родителите му, за да ги отвлекат. Историята се повтаряше.

Единият бабанка все пак се обърна, чувайки тихите му стъпки. Но вече беше късно. Никита го беше хванал на мушка.

Пистолетът направи няколко отката един след друг с интервал от една секунда и три куршума бяха изстреляни. И тримата паднаха покосени като снопове при жътва на бетонното поле.

Никита пестеше и времето, и патроните. Затова се прицели точно в главите им, с цел да не прави допълнителни контролни изстрели.

Някога му се струваше абсурдна идеята, че може да убие човек. Струваше му се, че това не е по силите му. Но после разбра за закона на джунглата, чийто основен постулат е „Убий, преди да са те убили“.

Сякаш някой свише му беше продиктувал сценария, по който ще се развият събитията. Той трябваше да върне общата каса. И я върна. Но знаеше, че честната му постъпка ще бъде опорочена, че Бермуда ще насъска кучетата си срещу него, за да затвърди за негова сметка нестабилната си репутация в групировката. Можеше и да не връща парите. Но постъпи така, както беше редно. А мутрите какво… Може би те също са постъпили както е редно. И организираха хайка срещу него.

Какво пък, тогава Никита ще реши съдбите им…

Той играеше според правилата — убиваше, за да оцелее, не правеше никакви подли номера. И ще продължи да убива, за да оцелее. Никой не можеше да го осъди за това… Само смъртта може би.

Но той не се страхуваше от нея. Всичките му мисли бяха насочени само към едно — да победи. Просто нямаше време да се страхува.

Стреляй и ще победиш! Никита се беше въоръжил с този принцип и с няколко пистолета.

И ето че първите резултати бяха налице. Двете копелета, които Бермуда беше упълномощил да го очистят, бяха повалени още при излизането им от ресторанта. Момчетата бързаха да се заемат с поръчковото убийство, но изведнъж ги сполетя нещо непредвидено. Горкичките, сигурно по пътя към ада все още се чудят и се маят какво им се е случило.

Беше отправил последно предупреждение на мутрите — спрете се, докато не е станало късно. Но от това нямаше никаква полза. Онези бяха избрали смъртта. И нямаше защо да се сърдят тези тримата и онези двамата, чиито трупове се въргаляха на пода до масичката на портиерката.

Останаха още трима. Никита знаеше къде да ги намери.

Той слезе бавно на третия етаж. Звънна на една позната врата. Изглежда, току-що някой се бе опитвал да я разбие.

Никита се беше подготвил много старателно и прецизно за тази война. Купи и оформи на свое име документите за три стари, но много запазени коли. Приготви няколко екипа за дегизиране. С оръжието също нямаше проблеми. Снабди се със заглушител за беретата. Набави си няколко лимонки — за всеки случай. Е, и един автомат „Калашников“, както и пистолет „Макаров“ си купи, да му се намират. Уреди си и фалшиви документи пак чрез един спец от черния пазар. Добре че не върна всичките пари и си прибра бонуса от общата каса. Върна двата милиона, а всичко, което беше отгоре — двадесет и четири хиляди, остави за себе си.

Но най-важното беше, че бе подготвен психически да убива.

Някой от другата страна на вратата погледна през шпионката и в същия момент вратата се открехна леко. Никита застана пред процепа и веднага в гърдите му беше опряно дулото на пистолет със заглушител. Впрочем, точно това очакваше да стане.

— О, извинете, май съм объркал апартамента! — каза той и на лицето му се изписа виновно-фамилиарна физиономия.

— Не си го объркал, не си, педал такъв!

Мутрата го хвана с една ръка за блузата и го дръпна рязко към себе си. Никита леко се позаинати. Само дотолкова, че онзи да приложи по-голямо усилие. В крайна сметка, пистолетът в ръката му мръдна леко вдясно.

С леко движение, Никита бутна дулото още по-встрани и веднага пусна в действие своя. Мутрата получи един куршум в корема и зави от болка, но стенанията му бяха приглушени от възгласа на Никита:

— Ох, ох, какво правиш, негодник такъв!

Той довърши мутрата с един изстрел в главата и влезе в апартамента. А там…

Лена лежеше на пода. Съпротивляваше се, но не можеше да вика. Един от мутрите беше запушил устата й с ръка и я беше стиснал за гушата, а друг разкъсваше дрехите й.

Отношенията им с Лена бяха приключили. Не му трябваше такава приятелка. Тя се беше върнала при мъжа си. Кеша я бе приел обратно с голяма радост. Затова беше тук, в неговия апартамент.

Но и мутрите бяха тук. Искаха да направят засада на Никита. Не бяха минали и три минути, откакто бяха нахлули. Да бяха се свързали веднага с онези тримата, но те не, друго ги поблазнило.

Нито Капитана, нито Витал бяха проповядвали някога идеята за насилие над жени. Може Бермуда да им е дал указания да чукат всичко живо наред. Или момчетата просто си бяха загубили ума, или Лена бе прекалено красива…

— Момчета, може ли и аз да се включа? — с фалцет на обратен ентусиазирано попита Никита.

Двамата веднага забравиха за Лена и се обърнаха към него.

— Ей, ти кой си? — учудено възкликна единият.

Нито той, нито другият посмя да прави резки движения. Затова Никита си позволи да се поежи малко.

— Аз съм вашата хомосексуална смърт, братоци!

Представи си, че пред него стоят не хора, а някакви мишени в тир и с лекота ги застреля с глока си. Първо им пломбира топките с по един куршум, после ги довърши с контролен изстрел в главата.

Лена го гледаше изплашено, треперейки от страх. Мислеше, че следващият куршум ще е за нея.

— Чао засега, коте! — превзето каза Никита и й помаха за довиждане.

Той хвърли пистолета върху трупа в коридора и съвсем спокойно си тръгна. Слезе на двора и доста сполучливо заоплита крака, правейки големи осморки. Плюс това много му отиваше и екстравагантното облекло, с което се беше наконтил. Минувачите го изпращаха с насмешливи погледи, но в никакъв случай не проявиха подозрителност.

Никита излезе от двора и преспокойно седна в бялата си лада осмица. Щеше да я използва за последен път. Още днес трябваше да я изгори. А после ще се качи на зелената лада петица.

— Не, ама ти к’во, сериозно ли говориш?

Бермуда не можа да повярва на ушите си. Току-що му бяха съобщили нещо абсурдно…

— Абе като в стрелбище ги изпозастрелял. Двама на входа, трима в апартамента и още трима в апартамента на мадамата си.

— Осем момчета! Това говедо е пречукало осем момчета от нашите — хвана се главата Бермуда.

— Плюс Вълка и Лябата — кимна му Черпака.

— Вълка, Лябата… Мамка му, че това е пълен погром. Десет момчета…

— Нали това казвам, спец е…

— Не спец, а наглец! — избухна Бермуда. — На това копеле просто му е провървяло. С една дума, трябва да го довършим, иначе с нас е свършено. Така, така… Казваш, че Ник е защитил старците и мадамата си…

— Осем човека е очистил…

— Притеснява се за тях, значи… Накратко, хванете ги и тримата и ги доведете тук. И старците, и мадамата. Чрез мен ще се свърже с тях…

— А как да ги хванем? Мисля, че ченгетата вече са сложили пост там. Охраняват ги, сигурно…

— По-добре да бяха тръгнали по петите на това говедо Ник!

— Че Ник се беше дегизирал. Професионално направено. Никой не може да докаже, че е бил той.

— А, това ще го доказват следователите. На нас ни е все тая. Нали знаем вече кой е бил. А старците на това говедо трябва да ги приберете на всяка цена. И мадамата също.

— Ама нали ти казвам, че няма как да ги хванем! При тях сигурно вече има ченгета.

— Така ли? А с какво се избива клинът?

— С клин…

— Ами прави си изводите тогава…

Черпака не разбра нищо. Затова се наложи Бермуда да му разтълкува подробно какво е искал да каже.

В суматохата той не бе успял да намери място за съхраняване на общата каса и коженият сак беше винаги до него. И сега беше на две крачки, в метален сейф до креслото му.

— Мамка му, откъде я намериха тая раздрънкана тарга? Отврат! — изкриви лице в недоволна гримаса един здравеняк в униформа на сержант от милицията.

— Затваряй си устата! — кресна му бабанката с майорски пагони. — Хайде, слизайте!

Петимата набити мъжаги с полицейски униформи с голямо удоволствие слязоха от стария прогнил микробус със специални обозначения на купето.

С важна, делова походка те се насочиха към входа на един блок и се качиха на третия етаж. Пред апартамента нямаше никого, но и вътре беше празно. За сметка на това се показа една съседка от етажа.

— Ами няма никого у тях — уведоми ги тя. — Заминаха някъде.

В подтекста на думите й се съдържаше значението — крият се, и то се знае от кого, от мафиотите…

— Благодаря ви за информацията — сухо благодари на жената „майорът“.

И заедно с групата си се качи по-нагоре по стълбите. Но виж, до апартамента на Ник стоеше сержант с автомат в ръце и бронежилетка. Беше един такъв здрав мъжага, с надути бузи, които изглеждаха някак неестествено червени, и с големи рогови очила.

— Къде отивате? — с плътен бас спря той „милиционерите“.

— Майор Чикин! — представи се най-старшият по чин.

— Виждам, че сте майор. Покажете си документите!

— Заповядайте!

„Майорът“ извади от джоба си удостоверението, разтвори го и го пъхна под носа на сержанта с автомата.

— Ето, майор Чикин, регионално управление по борба с организираната престъпност. Имам разпореждане да отведа гражданите Брайт.

— Е, най-после — зарадва се сержантът. — Че жената днес има рожден ден, а иначе трябваше да стоя тука цяла нощ.

Той се отмести от вратата и направи място на „майора“, а после съвсем се дръпна встрани и застана зад гърбовете на цялата група.

„Майорът“ звънна на вратата. Отвътре нямаше никаква реакция. Позвъни още веднъж. Отново никой не отвори вратата.

— Ами няма никого у тях! — чу се зад тях гласът на сержанта.

„Майорът“ започна бавно да се обръща към него… Как така няма никого? Тогава защо пред вратата стои стража с автомат? Мислите му съвсем се оплетоха, в главата му стана пълна каша…

Дълъг картечен откос разреши от раз главоблъсканицата. Заедно с „майора“ беше повалена и цялата му свита. Трупът на един от „сержантите“ запълни точно очертанията с тебешир — това беше всичко, което остана от мутрата, убит на същото място миналия път.

Никита свали автомата, повика асансьора и съвсем спокойно слезе на първия етаж и излезе на двора. Също толкова невъзмутимо, без изобщо да бърза, се качи на зелената лада петица, запали двигателя, потегли и излезе на улицата. Нямаше кой да го спре…

Бермуда се тресеше целият от нерви.

— Това говедо играе с един ход напред… Още пет трупа… Ако продължи така…

— Момчетата не искат повече да го търсят — каза Черпака.

— Какво?! — Сякаш го обляха с леден душ.

— Ами това, което чуваш… И аз не искам…

— Това какво, да не е бунт на кораба?

— Както искаш, така го разбирай. Но стига сме преследвали Ник. Нищо добро няма да излезе от това. Вече има петнадесет трупа.

— Шестнадесет! — кресна разярено Бермуда.

Той сграбчи от чекмеджето на бюрото си един револвер и в пристъп на ярост изпразни пълнителя в главата на Черпака.

Бригадирът падна, килимът под него започна да се обагря в алено. Бермуда седеше в креслото с безизразен поглед, втренчен в трупа… Какво направи?

От транса го извади телефонен звън. Той автоматично взе слушалката.

— Е, как я караш, Бермуд? — Беше гласът на Ник.

Бермуда затрепери от ненавист.

— Ти ли си, помияр такъв! — ревна той.

— Не знам кой е помиярът… Защо пречука Черпака?

Сякаш някой го удари с нещо много тежко по челото. В ушите му започна да звъни, главата му се замая, гърлото му пресъхна и се сви от спазми.

— Как… Какви ги дрънкаш, бе? — прецеди през зъби той.

— Какви ги дрънкам ли? Смъртта идва да те прибере… Чао, говедо, повече няма да се видим на този свят.

Дългият монотонен сигнал в слушалката прониза болезнено ухото му и се заби в мозъка му. Но той нямаше сили да остави слушалката. Предсмъртно предчувствие парализира и тялото, и волята му… Този Ник всичко знае, всичко вижда. Той е навсякъде… Защо му беше да се занимава с него?

Накрая Бермуда дойде на себе си. Тресна слушалката и извика тримата си телохранители.

— Трябва да махнете това! — Показа им тялото на Черпака.

— Това ли?! — изумено погледна трупа единият.

— Ти си го очистил, ти си го и махай — твърдо заяви другият.

— Нас в тая работа не ни намесвай — добави третият.

Телохранителите отказаха да му се подчинят. Това означаваше, че Бермуда е паднал тотално в очите им. Не го уважаваха… И цялата останала групировка недоволстваше. Но цялото им недоволство беше концентрирано върху Черпака. Бе ликвидирал Черпака, но недоволството остана. Че отгоре на всичко стана още по-голямо…

— Знаете ли на какво ще ви направя? — Лицето на Бермуда почервеня от злоба, той бавно започна да се надига от мястото си.

— Абе я върви по дяволите! — погледна го презрително единият телохранител.

— Да си обираме крушите! — каза другият.

Тримата изчезнаха. Бермуда си подаде носа през вратата и огледа приемната. Нямаше никого. Разходи се из целия офис… Отново не откри никого. И във външния коридор нямаше никого.

— Ей! — Някъде зад гърба му се чу познат глас.

Бермуда се обърна рязко и видя прегърбен старец с чисто бяла брада, шапка и тояжка в ръката. Такива като този не ходят, а куцукат едва-едва…

— Кой си ти?

Впрочем, Бермуда вече се беше досетил кой стои пред него. Очите му се ококориха от ужас, когато видя как старецът изведнъж се изправя и в ръцете му се появява пищов.

— Познай от три пъти!… Едно… Две… Три…

Трите последователни изстрела оглушиха пространството. Но Бермуда успя да чуе само първия. Вторият и третият бяха погълнати от гробната тишина…

Никита хвърли ТТ-то върху трупа, прегърби се отново и с бавна старческа походка се насочи към кабинета на Бермуда.

Не беше и предполагал, че братоците ще се отрекат толкова бързо от този изрод. Наговорили са се и са изчезнали яко дим. Той тъкмо беше влязъл в офиса и беше много учуден, че никой не го посрещна на входа. Но за сметка на това се зарадва на срещата с Бермуда.

Време беше да сложи точка. И той я сложи. Но имаше още една малка подробност.

Коженият сак с парите на групировката беше заключен в сейф, а ключовете от него, доколкото бе разбрал, Бермуда криеше в бюрото, до револвера.

Револверът с изпразнен пълнител се подмяташе на пода, а ключовете се оказаха на мястото си. Никита бързо отвори сейфа и взе сака. Бермуда, явно, не е имал време да премести парите другаде и да ги скрие на по-сигурно място. Не е имал и представа даже, че чрез бръмбарчето в сака Никита получаваше най-актуална информация от противниковия лагер…

Той си тръгна от офиса, без да срещне никакви пречки по пътя си. Качи се в синята си лада шестица и съвсем спокойно запраши по шосето. Само няколко секунди по-късно на мястото, откъдето току-що беше тръгнал, две коли забиха спирачки една срещу друга — джипът с мутрите и фордът на ченгетата. Но и едните, и другите бяха закъснели…

— Защо го направи? — попита Краля.

Двамата с Никита бяха седнали в скъп ресторант, в отделно сепаре. Бяха сами.

— Искам да живея спокойно и да не се страхувам, че утре някой ще дойде да ме убие. Е, нали разбирате, че…

Цели три дни бе опитвал да открие Краля. Знаеше, че вече е излязъл от следствения изолатор, но не беше никак лесно да го намери. Никита обаче прояви упоритост и не се отказа. Освен при Краля, той нямаше при кого другиго да отиде.

— Това не са мои пари и не знам какво да правя с тях. Давам ги на вас и много бих желал да се погрижите за мен. В смисъл, да гарантирате безопасността ми…

— Да, да, в час съм с твоите подвизи — кимна Краля. — Чух, че си пратил на оня свят сума ти народ…

— Не бях аз. Ако не беше онзи тип, лично щях да се заема с Бермуда.

— Да бе, да, онзи тип… — С поведението си Краля му показа, че не му вярва, но е съгласен да приеме лъжата. — Хайде тогава да пийнем за този тип…

Той напълни до горе с водка две малки кристални чашки. Пийнаха, замезиха.

— Бермуда е направил доста издънки — каза Краля. — Ти си му върнал общата каса, а той пуснал песовете си срещу теб. Лоша работа… Между другото, как така касата се оказа в твои ръце?

— Ами нали постоянно се движех с Витал. По едно време той стана шеф на групировката, а на мен повери отговорността за касата.

— Значи ти си я пазил. Добре де… А сега как се оказа у теб?

— Ами взех я — присви рамене Никита. — Просто я взех… За да не я докопат ченгетата.

— Да, ченгетата наистина се развилняха като фурии — каза Краля. — Цялата ви групировка я прибраха набързо. Всички до един вкараха на топло. Пуснаха в действие и СОБР, и ОМОН… И общата каса можеха да си приберат. Да, Ник, много добре си постъпил…

Никита вече знаеше, че ченгетата са провели широкомащабна операция и са прибрали всички мутри под шапката на Бермуда. Всички до един бяха арестувани. На практика групировката не съществуваше вече.

— Чувал съм за Капитана — продължи Краля. — Бил точно момче. Обаче после нещо взел, че превъртял. И за вашия Витал съм чувал. Този пък веднага го ударил на слободия. Скарал се сериозно с доста солидни хора. За което, между другото, си получил наказанието.

Никита въздъхна облекчено. Значи там, сред елита на подземния свят, не са приписали смъртта на Витал на него. Смятат, че са били онези, по които бяха стреляли с гумени куршуми…

— А Бермуда, честно казано, си беше сульо. Не потърси съвет от нито един бос от старата гвардия, а направо започна да раздава правосъдие. Виж го ти главореза… Мисля, че към теб, Ник, никой няма да има претенции. Ще уредим нещата. И с черняевските мутри ще уредим нещата. От пандиза скоро няма да излязат, така че… Тяхната територия остава безстопанствена. Но нали знаеш, че веднага ще се намери кой да заеме мястото им. И ще го направят. Даже знам кой има претенции. Общо взето, ще поговоря с когото трябва. И ти давам думата си, че с теб всичко ще е наред. Можеш да спиш спокойно, никой няма да те закача. Нали знаеш, думата на Краля е желязна.

Никита силно се надяваше да е така.

Четвърта глава

Беше непрогледна нощ. Валеше. Тъмният безлюден двор на завода бе осветен от светлините на приближаващи коли. Първи прорязаха тъмнината фаровете на два джипа.

Те спряха до наредените камари с чугунени отливки. От джиповете слязоха няколко здрави момчета с дълги кожени манта. Бяха шестима. И несъмнено всеки беше запасал нещо под мантото.

След минути голям участък от двора бе осветен от силните светлини на микробус. След черния микробус „Тойота“ се движеше огромен джип „Линкълн Навигатор“. Колите спряха близо до джиповете. От тях слязоха не по-хилави момчета, също с кожени манта. Те обаче не криеха оръжието си. Всеки държеше по един картечен пистолет родно производство.

Бойците от двата лагера застанаха в редици едни срещу други. Напред излязоха по двама старши и от двете страни.

— Донесе ли го? — грубо попита слабичкия мъж с очилата някакъв тромав здравеняк.

— Съмняваш ли се? — отговори онзи. — Толя, мислиш ли, че иначе щяхме да се домъкнем до тук?

Ниският и набит бабаит явно не се вписваше в категорията на редовите граждани. Речта му, маниерите му издаваха закоравелия престъпник.

— Абе май си прав…

Той беше упълномощен да представлява групировката. Прякорът му беше Толята.

— Ей, Семьонич, защо твоите момчета са с автомати? — попита слабичкия мъж помощник-старшият бабаит.

— Ами, това са образци на оръжията — най-невъзмутимо отговори онзи.

— Само че без тестване, става ли? — недоверчиво се усмихна Толята.

— То се знае…

Семьонич заведе купувачите до микробуса и отвори задната врата. Шофьорът включи осветлението в купето отзад.

— О, супер! — не се сдържа Толята.

В тойотата имаше оръжие родно производство.

— Ето! — Слабичкият мъж взе един от картечните пистолети. — Страхотна играчка. Модел „Кедър“. Конструкцията е разработена от Константин Драгунов. Деветмилиметров е. Теглото му е килограм и четиристотин грама. Вместимостта на пълнителя е тридесет патрона. Ефективната далекобойност е петдесет метра. Има много добра скорострелност.

— А заглушител? — попита Толята.

— Заглушителят върви в комплект с лазарен мерник като допълнителни опции към продукта.

— Става.

— Оръжието е хубаво. Между другото, само ченгетата още не са го приели на въоръжение.

— Я гледай ти! — зарадва се Толята. — Значи, казваш, ченгетата нямат такова оръжие. Супер! Ще ги поизпотим, без майтап!

— Това си е ваш проблем — студено се усмихна Семьонич. — Ако щете, потете ги, ако щете, морете ги… Моята работа е да ви доставя стоката.

— Абе стоката я взимаме, няма проблем. Какво друго можеш да ни покажеш?

— Автомати. „Калашников“ модел АК-103, скъсения вариант. Теглото му е три килограма, калибърът — седем шестдесет и две.

— Става. Какво друго имаш?

— Пистолети модел „Бердиш“. Теглото му без патроните е осемстотин и десет грама. В пълнителя има петнадесет патрона.

— Върви. Само това ли е?

— Ами както се разбрахме. Нося още и подцевни гранатомети, нощни прицели…

— Ще уредим нещата. Трябва първо да пробваме пушкалата.

— Разбира се — кимна Семьонич. — Цялата нощ е пред нас, има време. А как стоят нещата с парите?

— Всичко е както се разбрахме.

— Отлично. Къде са парите?

— В колата. Ела да ти ги покажа.

Но така и не успяха да стигнат до джипа на Толята. Изведнъж някъде от тъмното съвсем безшумно изскочиха яки момчета в камуфлаж. Появиха се като призраци от нищото, обкръжавайки ги от всички страни, и стремително се нахвърлиха върху мутрите и бойците на търговеца на оръжие.

Семьонич беше повален с лице в калта, някой го притисна с крак в гърба.

До него повалиха Толята. Под натиска на две момчета от СОБР онзи се мяташе като обезумял в калната локва и сипеше проклятия по техен адрес. Затвори си устата само след като една тежка кубинка му изби зъбите.

— Момчета, блестящо изпълнение! — Подполковник Клепиков, началникът на Светлов и Вершинин, сияеше от щастие. — Такава успешна операция да проведете.

Току-що му бяха докладвали, че тази нощ с подкрепата на момчетата от специалния отряд за бързо реагиране подчинените му са заловили голяма партида незаконно оръжие и са арестували всички — и търговците, и купувачите.

Оръжието било иззето, а арестуваните — изпратени в ареста на най-близкото районно управление на милицията.

— Под камък вода не тече — каза Светлов.

— Откъде получихте информацията?

— Агентурни сведения. Вчера научихме и веднага ги заловихме.

— Отлично! Това е. Засега сте свободни!

Клепиков нямаше търпение колкото се може по-бързо да доложи на шефовете си за героичната операция по залавянето едновременно на две организирани престъпни групировки. Естествено, че ще се изтъкне като главен герой. Впрочем, Игор нямаше нищо против.

За него и Вершинин тази акция беше резултат на дълга и упорита работа и много им се искаше тя да послужи като тласък за разгромяването на оръжейната мафия.

Светлов беше хванал следите на тази групировка много отдавна и бе започнал да разнищва случая. Но го спряха. Първо убиха агента му, след това изпратиха наемен убиец да ликвидира него самия. И ако не беше Никита със странната фамилия Брат, сега нямаше да е сред живите.

Никита беше халосал доста тежко наемния убиец. Главата му беше цяла, но в нея беше пълна каша. Беше изпаднал в пълна амнезия и нищо не помнеше момчето. В началото с Вершинин мислеха, че се преструва, но лекарите потвърдиха диагнозата. След това убиецът внезапно почина. Смърт при загадъчни обстоятелства… Макар да го държаха под засилена охрана.

Мафиотската организация не само се беше отървала от един неудачник и потенциален свидетел, но искаше и да демонстрира на Светлов и Вершинин силата си.

Игор се престори на изплашен и сякаш забрави за търговците на оръжие, но всъщност продължи да работи тайно по случая. Бавно и предпазливо, той се промъкваше към престъпниците, които се бяха осмелили да му хвърлят ръкавица. Беше засегната професионалната му гордост и той не можа да се успокои, докато не разгроми тези негодници.

И ето че днес през нощта беше нанесен първият удар. Съвсем скоро главатарят на оръжейната мафия ще научи кой е планирал и организирал операцията по залавянето на хората му. А тази мафия имаше могъщи покровители в чиновническата върхушка.

Оръжието, което се продаваше на вътрешния пазар, не се доставяше от чужбина, а от родните оръжейни заводи. И при това престъпниците не вземаха какво да е, а оръжие със специално предназначение. Всичко най-ново, най-добро. И за глупака беше ясно, че пипалата на този октопод са много дълги и лепкави.

Само вътрешният пазар да беше! Оръжието се търгуваше успешно и зад граница. На никого досега не беше по силите да спре каналите за доставка. Прекалено много интереси бяха преплетени в този бизнес.

В това Игор Светлов и Лев Вершинин се убедиха още веднъж само след два часа. Началникът отново ги повика при себе си.

Клепиков имаше такъв вид, сякаш току-що са го полели с ледена вода, а после са го подсушили набързо със сешоар с развалена електроизолация.

— Ама че работа… — рече той, гледайки някъде встрани от Игор и Лев. — Ама че работа…

— Какво, намерихме работа на прокурора, така ли? — попита Вершинин.

— Не се прави на много остроумен, Льова! — уморено го погледна Клепиков. — Не ти отива…

— Защо решихте, че остроумнича? Питам ви дали наказателните дела на нашите нощни птици са заведени.

— Възбуждането на наказателно дело е отказано!

Съобщи го с такъв вид, сякаш и самият той не вярва. Впрочем, наистина беше трудно да се повярва, че е възможно. Как така! Престъпниците са заловени на местопрестъплението, с оръжие, има веществени доказателства. А да се възбуди дело срещу тях, било отказано!

— Това ли е официалният отговор? — грубо попита Светлов.

— Игор, само няма нужда да ме вземаш на прицел! — протегна ръка Клепиков, сякаш искаше да се предпази. — Разбира се, че официално никой няма да откаже възбуждането на дело. Но ще видиш, че ще протакат до безкрай.

— И ще пуснат всички след три дни.

— Да… Ако, разбира се, не се даде по-голяма гласност на случая.

— Ами ние ще му дадем.

— И много ще съжалявате за това после.

Не стана ясно заплашва ли ги подполковникът, или ги предупреждава.

— Кой ти каза?

— Онзи от горе! — Клепиков показа с очи тавана.

— А кой е казал на онзи горе?

— А, това, виж, не знам. Аз съм дребна риба.

— Как ще сте дребна риба, другарю подполковник, от големците сте вие.

— Освен това семейството ми е голямо — отсече Клепиков. — И ти, Льова, имаш жена, дете. Само Игор ни е ергенче, няма какво да губи.

— Не ви разбрах, другарю подполковник, искате да ми отнемете партньора ли? — с тъжна ирония попита Светлов.

— Както искате, така го разбирайте. Общо взето, момчета, препоръчвам ви горещо да забравите този случай.

В същото време звънна телефонът. С посърнал вид, Клепиков вдигна слушалката и изведнъж подскочи като ужилен.

— Тъй вярно, другарю генерал-лейтенант! Да, другарю генерал… Мисля, че всичко ще бъде наред… Всичко ще бъде наред!… Тъй вярно!… Тъй вярно!… Ще бъде направено!… Слушам! До утре ще е уредено! Довиждане, другарю генерал…

Клепиков затвори телефона и уморено се свлече на стола. Сякаш беше разтоварил сам цял вагон.

— Беше шефът — вяло промърмори той.

— И му обещахте, че всичко ще е наред? Че няма да упорстваме?

— Да. — Клепиков изгледа Светлов така, сякаш го моли за пощада.

— Това не мога да ви го обещая! — отсече Игор.

— Напразно, напразно се инатиш — поклати глава Клепиков. — Можеш да си имаш големи неприятности.

— Ами нали току-що казахте, че няма какво да губя.

— А главата си?

— Заплашвате ли ме?

— Ти какво, Светлов, да не си се побъркал? Общо взето, така стоят нещата, господа офицери! — неочаквано се оживи Клепиков. — Виждам, че имате прекалено много свободно време и се бутате там, където не ви е работа. А това, което трябва да вършите, отлежава. Защо не работите по случая за убийството на гражданите Курцев и Лябов?

— Че какви граждани са те? — учуди се Вершинин. — Те са рекетьори.

— Мутрите също са хора. Защо не сте открили убиеца? — Началникът продължи да изброява цял куп фамилии.

Светлов и Вершинин бяха включени в разследването на масовото убийство на мутрите от една криминална групировка. Първо ликвидирали двама, след това осем души накуп, а после петима. Чистката завършила с още два трупа.

Всички, освен един били убити от един и същи човек. Престъпникът действал много грамотно и решително. Веднага ставало ясно, че е професионалист. И никъде не оставил следи. Той бил и стрелецът от бялата лада осмица, и травеститът с пистолета, и сержантът от патрулно-постовата служба и накрая побелелият немощен старец. А кой се крие зад всичките тези маски, не беше известно.

— Как така не е установено? — възмути се Клепиков. — Ами вашият стар познат? Никита Брат?

— Това са само версии — намръщи се Светлов. — Вярно е, мутрите му търсеха сметка за нещо. Като че ли смятаха да го ликвидират. Но нали нямаме никакви доказателства, че точно той ги е убил.

— А и той не би се справил с такава сюрия народ — добави Вершинин. — Все пак става дума за седемнадесет трупа, представете си само. И не са убити някакви си там немощни хорица, а мутри от висока класа със сертификат.

— Какъв сертификат? Какви ги дрънкаш?

— Какво, да не би мутрите да нямат сертификат за качество? Аа, е, да, нали ги прибрахме. И не ги пускаме. Отнасяме се към тях с цялата строгост на закона. А тези, дето ги хванахме с оръжието, тях трябва да ги пуснем. Значи, те имат сертификат за качество.

— Не се дръж като палячо, Вершинин!

— Не се държа като палячо. Между другото, тази нощ рискувахме живота си. Престъпниците бяха въоръжени с последни модели автоматично оръжие. Цяло щастие е, че всичко мина така гладко.

— Да не мислиш, че не те разбирам, Лев? — отново го помоли с очи за пощада Клепиков. — Много добре те разбирам… Но виждаш, че се намесиха много отвисоко…

— Висшите кръгове на властта. Аферисти, подкупни рушветчии, педали и мръсници — това са те.

— Добре де, Вершинин, така да бъде. Рушветчии са, педали са… Но срещу тази сила не можеш да се изправиш.

— Не мога — кимна му Лев. — А би трябвало.

— Стига, забравихме за този случай. Това не е наша грижа.

— Наша е! — осече Светлов.

— Ваша грижа е Никита Брат! — не можа да сдържи нервите си Клепиков и им кресна: — Лично шефът нареди до утре вечерта да бъде намерен престъпникът. Живи-умрели, но до утре вечер трябва да вкарате Никита Брат зад решетките.

— Ами че него никъде го няма — разпери безпомощно ръце Вершинин.

— А да взема да ви го поднеса на тепсия, не искате ли?

— Няма нужда, сами ще го намерим.

— Тогава напред, яхвайте конете. Нали разбрахте, до утре вечерта. Това е заповед.

Светлов и Вершинин се върнаха в кабинета си.

— Заповед било! — Язвително пародира началника си Лев.

— Прави се на герой на нашето време, мамка му…

— Абе Клепиков е само един памперс…

— Омазана пелена.

— Точно така. Напълнили го с някакви гадости и сега го хвърлят върху нас.

— Е, хайде сега, ние не сме такива надувки, ще се избършем — тъжно се усмихна Вершинин.

— Знаех, разбираш ли, че тези спекуланти имат връзки нависоко. Но чак пък толкова…

Светлов знаеше приблизително каква е структурата на престъпния синдикат.

Начело стоеше изпеченият престъпник на име Виктор с фамилия Мамутов. Прякорът му беше Мамута. Около себе си беше събрал около двадесет престъпници като него — ловки, съобразителни и бързи. На практика се занимаваха с всичко — с доставката на оръжието на място, с работата с клиентите, с пласмента на стоката. Но музиката се поръчваше от други. Точно те даваха тон за начало, а именно — достъпа до източниците на оръжие. А кои точно са тези хора, Вершинин и Светлов не знаеха. Но имаха предвид един много влиятелен бос. Може би именно чрез него Мамута се свързваше с високопоставените си покровители.

Можеха да се доберат и до този бос, и до високопоставените му покровители, дори до организаторите на оръжейната мафия. И все някой ден щяха да го направят. Но Светлов мислеше така преди. Вече дълбоко се съмняваше, че ще успее да реализира тези свои планове. Прекалено силен се оказа противникът, след като самият шеф му върви по свирката.

— Да, не можем да се доберем до тях, много нависоко са — кимна Вершинин.

— Клепиков е прав, можем да си загубим главите. Какво ще правим?

— Не знам. Щом пускат такъв едър улов от мрежите… Не знам…

— Да вземем да притиснем Мамута? Как да го намерим, знаем. Ще го закопчеем, ще му набутаме някое пушкало в джоба, някое пакетче с хероин…

— А на следващия ден ще го пуснат. Щом смятат да пуснат тези вчерашните, какво остава за него… А и Семьонич е къде-къде по-дребна риба.

— Да, прав си, така е. Да вземем да го оставим този костелив орех. Не е за нашите зъби. Гледай, мамка му, какво става в тая държава! Пълен произвол и слободия!

— И да се ядосваш, и да не се ядосваш, все тая — въздъхна Вершинин. — Добре де, да си признаем честно, с този случай се провалихме.

— Да ти кажа, не само се провалихме, а и се набутахме на едно място, дето започва със „з“…

— Ами щом сме наврени там, дай да се измъкваме някак.

— Как?

— Ами от само себе си ще станат нещата. Засега ще се заемем с Брат. А след време току-виж пак затегнем примката около врата на Мамута. Може даже отгоре да ни наредят да го спипаме.

— Добре, хайде да направим така. Не ни е за първи път да сме в изчаквателна позиция. Тайно ще продължим да движим разследването за Мамута, както и преди. А задължително ли е да прибираме Брат?

— Ами нали Клепиков ни нареди. Трябва да сме нащрек, иначе полека-лека ще започне да ни прави мизерии…

— Само че как да го спипаме?

— Ами как, наемаш една бригада мутри и напред. На следващия ден от момчетата и помен няма да остане. Да ти кажа, готов съм под дърво и камък да търся такива момчета като него. Току-виж, след някой друг месец няма да остане нито един мафиот в Москва.

Вершинин не криеше симпатиите си към Никита. А Игор дължеше живота си на него. Може би не го преследваха толкова усилено, но все пак го преследваха. Първият път беше, когато той и бригадирът му по прякор Витал поеха по пътя на войната. Вторият, когато той отново се опълчи срещу групировката си.

Първия път имаха възможност да го арестуват и го направиха. Но го направиха само за да може Игор да го предупреди за опасността, която го заплашва от страна на Витал. Никита си бе направил съответните изводи и в резултат на това отново имаше планина от трупове.

Разследването на убийствата вървеше много мудно. Та нали пострадалите не бяха кои да е, а изявени мутри. Освен това разгромената групировка нямаше покровители от страна на чиновническата върхушка, така че нямаше кой да затяга юздите на следствието.

Търсеха Никита, но без особено усърдие.

Но днес им бяха наредили да активизират издирването — колкото да намерят някаква работа на Светлов и Вершинин и така да отвлекат вниманието им от търговците на оръжие.

— Знаеш ли, струва ми се, че ще намерим Никита в едно кафене. „Калинка“ се казва — предположи Светлов.

— Разбрах намека — озъби се доволно Льова. — Отдавна беше време да хапнем по нещо.

— А и не само да похапнем. Може да поседим няколко часа на чаша топъл чай.

— Ама да не е много горещ. Около четиридесет градуса е добре. Трябва да звънна на жената, че днес ще закъснея.

— Кажи й, че са те изпратили по петите на много опасен престъпник.

— Няма да й казвам само къде ще го търсим… „Калинка, Калинка, Калинка моя“ — изтананика Вершинин и погледна към телефона, който в същия миг иззвъня.

Лев вдигна слушалката.

— Какво?… Кой? Аз ли?! Слушай, какво искаш?… Абе я си гледай работата, тъпо копеле такова… Виж какво, затваряй си мръсната уста! Абе що не си го навреш отзад бе, дебил!

Той натисна копчето за прекъсване на линията и набра някакъв номер.

— Госпожице, на този телефон току-що имаше обаждане. Откъде е?… От уличен телефон ли?… Благодаря ви.

— Кой беше?

— Абе някаква отрепка.

— Какво искаше?

— Опитваше се тактично да ми обясни важността на настоящия момент… Заплашваше ме, с една дума. Каза, че ако не успокоим топката по делото с оръжейниците, лошо ни се пише.

— И ти го прати…

— Там, където му е мястото. И да ти кажа, съгласи се.

— Не ми харесва цялата тая работа. Много добре знаеш, че тези момчета не са някакви клоуни от цирка.

— Нищо, ще се оправим.

Светлов и Вершинин имаха намерение да се заемат с издирването на Никита в малкото кръчме „Калинка“, където винаги ги посрещаха като много скъпи гости. И сега отидоха там. Само че вече бяха забравили за Никита. Друго ги притесняваше в момента.

Някакво момиче стоеше самотно под дъжда. Беше облечена в платнен шлифер, нямаше чадър. Беше симпатична, даже може да се каже красива. Само че стоеше на доста неподходящо място. Тук обикновено се подвизаваха проститутките.

Никита спря шестицата с цвят на кафе точно до нея. Отвори й дясната врата.

— Качвай се! — махна й, канейки я да седне в колата.

Момичето не се подвоуми нито за момент и веднага се цопна на седалката до него. Усмихна му се срамежливо и махна с ръка мокрия кичур от челото си.

Отблизо не му се стори чак толкова красива, както отдалече. Даже не беше симпатична. Но Никита я съжали. Валеше, беше студено, а тя стоеше съвсем сама на улицата в това лошо време, облечена в някакви жалки парцалки.

— Премръзна ли? — попита той.

— Ами да — кимна му тя.

— Как се казваш?

— Оксана.

— Защо стоиш тук? Сама ли си? Няма ли кой да те наглежда?

— Ами, не, има кой да ме наглежда…

— И кой?

— Ами Валера…

— Кой е този Валера?

— Какво, не се ли сещате?

Никита разбра намека й.

— Какво, ти да не си проститутка?

— Жрица на нощта — поправи го тя.

Хубава работа, на това му се казва да съжалиш нещастното момиче… Но нима не можеш да съжалиш една проститутка?

— Отдавна ли стоиш?

— Ами успях да се измокря до кости.

— Да се беше прибрала вкъщи.

— Нямам дом. Живея с Валера. Той живее с още три момичета. Но сега не мога да се прибера при него. Трябва да работя.

— Откъде си?

— От Днепропетровск.

— Ясно… Дошла си да изкараш мангизи. А дъждът е изгонил всичките ти клиенти. А и мястото не е много добро, тук не кълве много. Друго си е „Тверская“.

— Ами май ще трябва да сляза… — каза Оксана.

Явно изобщо не беше в настроение да слуша празните му приказки. Трябваше да изкарва пари, без значение дали, докато чака клиента, може да си докара пневмония. А и самият клиент можеше да й лепне някоя интересна болест.

— Хайде да отидем у дома — неочаквано й предложи Никита. — Там е топло, уютно, ще пийнем по кафенце, ще послушаме музика.

— Който поръчва, плаща, нали знаеш.

— Да, разбира се. Колко ще струва?

— Ако е за цяла нощ, петдесет долара.

— Стига бе! Само толкова?

— Може и сто — бързо реагира Оксана.

Никита само поклати глава, без да казва нищо. Бедното момиче, смазал я е животът, направо я е хвърлил в калта и трябва да се мъчи като грешен дявол, за да оцелее…

— Да тръгваме тогава.

Никита беше наел едностаен апартамент в район „Чертаново“. Никой не знаеше за него, дори родителите му.

Бе изиграл добре картите си и накрая обра цялата печалба. Бермуда получи куршум в челото, мутрите, които искаха да го ликвидират, също ги нямаше вече. А останалите момчета от групировката бяха арестувани от ченгетата, и то заради големия шум, който Никита вдигна с убийствата. Освен това Бермуда застреля Черпака. Настана пълен хаос, с една дума…

Следващата му стъпка беше реабилитацията. Общата каса беше в неговите ръце. Можеше да си присвои парите, но скъперничеството в този случай щеше да предизвика само нова обиколка по виражите на смъртоносната гонка. А Никита искаше спокойствие, искаше да се измъкне от криминалния свят. Затова му се наложи да се обърне към Краля. Нека той реши какво да прави с касата на групировката — дали да напълни своята каса с тези пари, или да вземе само част от тях, а останалите да даде на групировката, която ще се настани на осиротелите черняевски територии.

Краля обеща, че никой няма да закача Никита. Съвсем наскоро това беше потвърдено от авторитетния бос, чиито бригади си приватизираха безстопанствените територии на черняевската групировка.

Сега Никита беше съвсем обикновен човек. Не беше обвързан с никого, или по-точно не му тежаха вече оковите на непредсказуемата братска дружба на мутрите. Вярно, че за изходния си билет трябваше да плати с кръв. Добре че не беше с неговата поне, а с чужда.

Измъкна се от групировката, но сега го преследваха ченгетата. Нямаха преки улики срещу него, това го знаеше със сигурност, но го подозираха за убийствата и затова в момента го издирваха. И ако го намерят, щеше да прекара доста дни и нощи в следствения изолатор. А после месеци, ако не и години ще трябва да се задушава в някаква затворническа килия, докато не получи оправдателно решение от съда.

Затова се беше преместил тук, в тази тиха, скромна квартира. Движеше се е легалните си документи, но се стараеше да не се набива на очи, за да не попадне в ръцете на ченгетата. Кой знае, може вече да са разпространили негов фоторобот…

— Апартаментчето не изглежда никак зле — каза Оксана, когато влязоха в квартирата му.

— Старая се — небрежно подхвърли той.

Качественият ремонт, хубавите мебели, банята с плочки, вносната техника, уютът — всичко това не беше негова заслуга. Беше наел апартамента в този вид. Вярно, наложи се да доплати доста солидна сума, но Никита не се скъпеше. Нали все пак щеше да живее в този апартамент, а не просто да съществува. Вече беше „свалил оръжието“ и нямаше да се налага да се изнася оттук спешно.

— Можеш да си вземеш душ, ако искаш — каза Никита, подавайки на Оксана чисто нова хавлия и кърпа в целофанова опаковка.

Тя оцени жеста му и го възнагради с признателна усмивка.

След това пиха шампанско. Оксана му разказа за тежката си съдба, а Никита я слушаше и й съчувстваше искрено.

Можеше да помогне на това клето момиче, можеше да я отърве от лапите на сутеньора й, даже да я приюти при себе си. И ако му е добре с нея, то… Стой!

— Да можех да си намеря такъв мъж, който да има всичко: голяма къща, мерцедес, да се къпе в пари…

Оксана започна да мечтае на глас. Думите й внесоха лека горчилка в сладкия романтичен унес на Никита. Край, вече не може да става и дума за някакви сериозни отношения с нея… Достатъчна му беше Лена. Тя също искаше какво ли не…

— Време е да си лягаме — каза Никита.

Изведнъж тонът му стана студен. Вече нямаше желание да разговарят.

— Да, разбира се — кимна момичето.

Тя стана, олюля се леко и с едно движение на ръката смъкна хавлията от себе си. Под нея нямаше нищо, само красиво стройно тяло с пълен комплект напълно зрели женски прелести…

— Защо го правиш? — сухо попита Никита.

— Да не би да съм дошла напразно? — учуди се тя. — Нали ми обеща сто долара.

— И така ще ти ги дам.

— А, не, няма да стане. Да не съм саката, че да вземам подаяния.

Да, Оксана определено не приличаше на саката. Беше хубава жена. При това много хубава, а освен това гола. А пък той все пак беше мъж. Не беше обратен, нито импотентен. Затова изобщо не възрази, когато тя се приближи, седна върху коленете му и се зае със служебните си задължения.

Лев Вершинин се прибра вкъщи много късно, в полунощ. Заседяха се с Игор в „Калинка“. Пийваха си водчица с хубаво мезенце и сладко си приказваха. И от време на време поглеждаха към входната врата — току-виж „оръжейните“ главорези нахлуят с автомати в ръка и ги направят на решето. Пистолетите в кобурите им бяха в пълна бойна готовност за всеки случай, със свалени предпазители…

Но нищо не се случи. Никой не се опита да ги нападне. Към единадесет и двамата се запътиха към къщи. Лев седна в старичката си лада двойка и след около половин час си беше у дома.

Тъкмо пъхна ключа в ключалката и забеляза, че вратата е отворена. Обзе го много лошо предчувствие, кръвта му застина в жилите. Лев бързо извади пистолета от кобура и внимателно се промъкна в антрето. Нямаше никого… В хола също беше празно… Само килимът беше намачкан, сякаш стадо мамути са минали през него…

Намери жена си и дъщеря си в детската стая. Катя и Вика седяха прегърнати на леглото и тихо ридаеха.

— Какво се е случило? — глухо попита Лев.

Катя подскочи като ударена от ток. Обърна се рязко към него и го прониза ненавистно с поглед.

— Проклет да си!

Не беше очаквал такова нещо от нея.

— Катя, какво ти става? — шашардисано се втренчи в нея Лев.

— Проклет да си и ти, и твоята служба… — вече много по-тихо, почти шепнейки каза тя.

— Ама какво е станало тук в крайна сметка?

— Изнасилиха Вика. Ето какво!

Катя хлъцна и пак заплака горчиво, прегръщайки още по-силно дъщеря си. Вика също заплака, обливайки се цялата в сълзи.

Катя беше на тридесет и шест, а Вика — на петнадесет. Лев имаше все още млада жена и вече голяма дъщеря. Те винаги са се разбирали като приятелки, не се караха, не се дърпаха. И изведнъж това…

Изнасилили Вика… На това просто не можеше да се повярва…

— Кой… Кой го направи? — Вершинин се задушаваше от ярост.

Само да му падне изнасилвачът… Това ще е последната секунда в живота му.

— Питам ви кой го направи! — кресна им той.

Накрая Катя го чу.

— Тези, които изнасилиха и мен… — каза тя и се замята в истеричен плач.

Вершинин трябваше да положи невероятни усилия, за да я накара да говори.

— Те… Те нахлуха в апартамента — хълцайки започна да разказва тя. — Бяха четирима, всичките едни огромни, силни… Мен ме блъснаха на килима, Вика я замъкнаха в нейната стая… И се започна… Изнасилиха ни, разбираш ли!

След това му съобщи най-ужасното… Престъпникът изнасилил Катя в ануса и казал, че именно това му е наредил мъжа й.

— Казал си му да си го навре отзад…

Вершинин изрева като лъв. Сега нямаше нищо по-важно в живота му от това да отмъсти на тези кучи синове. И ще го направи. Ще ги унищожи…

Телефонът звънна в два през нощта. Лев грабна слушалката и чу нечий противен глас:

— Е, какво, ченге! Сега разбра ли, че сме сериозни хора?

— Как можа, педал мръсен?! — избухна гневно Лев. — Какво си направил, нищожество такова? Защо не се срещна с мен?

— Какво, и на теб ли искаш да си случи същото?

— Ще ви спипам аз, копелета гадни!

Телефонната слушалка изпука в ръцете му, сякаш беше вратът на долния негодник.

— А, виж, това не те съветвам да го правиш… Следващия път ще убием и теб, и жена ти… Нали разбра вече, че не хвърляме думите си на вятъра.

Изродът му съобщи това със зловещ гробовен глас и Вершинин ясно осъзна, че това не е просто заплаха.

— Помисли си, ченге. Добре си помисли…

— Гад мръсна! — прецеди през зъби Лев.

Опитът за покушение върху живота на Игор, опозоряването на семейството на Лев — всичко това бяха брънки от една и съща верига. Следващата брънка щеше да бъде смъртта на Катя и Вика. Вершинин не можеше да допусне това да се случи.

Той се задушаваше от злоба, но това беше злоба от безсилие.

— Това са само празни приказки, ченге… С една дума, държим те под око. И приятелчето ти също. Ако направите само една грешна стъпка, край. Можеш да поръчваш ковчези на семейството си.

В слушалката се чу монотонен сигнал.

Сякаш всичките му силици изпи този разговор. Ръцете му трепереха и дълго не можа да намести слушалката върху телефона. После бавно се дотътри до креслото и уморено се отпусна в него.

Главорезите го бяха притиснали от всички страни. Само да посмее да се възпротиви, и ще остане без семейство. Осъзнаваше го много добре. А той не би преживял смъртта на Катя и Вика.

Лев застена от ярост и безсилие. Не искаше да загуби семейството си, но и не можеше да остави тези копелета да се измъкнат безнаказано.

Оксана изхвърча от гнезденцето му рано сутринта. Никита мушна в джоба й сто долара и без никакви угризения на съвестта й показа вратата. Вчерашното му съжаление към нея се беше изпарило като дим. Вчера беше потискащо мрачно, влажно, валеше дъжд и се бе размекнал, бе навлажнил очите. Но днес слънцето се бе показало зад прозореца, локвите бяха изсъхнали и навлажнените му очи също пресъхнаха. Не трябва да съжаляваш хората, които нямат нужда от това.

И себе си нямаше смисъл да съжалява. Всичко беше наред! Всичко беше просто чудесно!

С тези мисли Никита си легна отново и заспа като къпан.

Събуди го звънецът на вратата. Той стана и хвърли един поглед към стенния часовник — беше единадесет, почти обяд…

На гости му бяха дошли ченгетата. Никита не бързаше да им отваря. Но те бяха много настоятелни…

— Отворете, гражданино — заповеднически каза нисък мъж с шкембе и пагони на капитан от милицията. — Виждам, виждам, гледате ни през шпионката!

Той извади от джоба си червеното удостоверение на милиционер, отвори го и го поднесе към шпионката.

— Аз съм капитан Пуговкин — представи се той. — Кварталният… Искаме само да погледнем регистрацията ви по местожителство. Отваряйте!

С паспорта на Никита всичко беше наред, в смисъл, с регистрацията. Но с останалото… Все пак той отвори вратата. Къде ще ходи?

Веднага след Пуговкин в апартамента влезе мъж в цивилни дрехи и двама сержанти-постови.

— Дайте си паспорта, младежо! — настоя кварталният.

Без изобщо да се противи, Никита му подаде червения си паспорт със сърп и чук на кориците. Пуговкин го попрелисти отгоре-отгоре и го подаде на цивилния. Той погледна само първата страница.

— Ето че най-после се запознахме с вас, господин Брат — усмихна му се небрежно.

— За какво става дума?

— Аз съм старши лейтенант Колобов — представи се той. — Оперативен пълномощник на криминалната милиция…

Кръвта на Никита застина в жилите му. Явно работата беше по-дебела от обикновена проверка на паспортните данни.

— Трябва да ви арестуваме — каза Колобов.

— Това пък защо? — занервничи Никита.

Оперативният пълномощник тайно даде знак на сержантите. Те се доближиха до Никита, хванаха го за ръцете и ги събраха зад гърба му. Колобов с неприкрито удоволствие щракна белезниците върху тях.

— Какво право имате да ме арестувате?

— Засега само за изясняване на обстоятелствата. А после ще заведем наказателно дело срещу вас.

На Никита му олекна малко на душата. Искат да заведат наказателно дело срещу него, а на него му олекна… Ако го арестуваха по подозрение за извършените убийства на мутрите, нямаше да има нужда да се завежда дело — то отдавна вече беше заведено, и просто биха го призовали по него като заподозрян…

— Какво съм направил?

— Ами днес в районното беше подадена жалба срещу вас. Едно момиче се оплака.

— Какво момиче?

— Ами тази, която е била при вас през нощта.

— Оксана ли? — прецеди през зъби Никита.

— Ето, виждате ли, потвърждавате факта, че тази нощ сте имали гостенка. И сте я изнасилили.

— Какво?! — Никита не можеше да повярва на ушите си.

— Изнасилили сте я и при това по най-извратен начин.

— Това е лъжа! Тя сама…

— Знаете ли, младежо, може и да ви вярвам. Но фактите са си факти. Потърпевшата си е направила снимка на контузиите от побоя, потвърден е и фактът за наличие на полов контакт. Страхувам се, че не можете да се измъкнете. Отведете го!

Изведоха Никита на улицата, качиха го в една затворническа кола и го откараха в районното.

Ако някой друг беше на негово място, щеше да си чука главата в стената, да проклина съдбата си, но Никита бе свикнал да попада и в по-сложни ситуации от тази. Затова разсъждаваше съвсем трезво и спокойно, методично анализираше събитията.

Нямаше никакво съмнение, че срещата му с Оксана е била нагласена, чиста шашма. Вчера му бе се отдала, а тази сутрин написала жалба срещу него. Бил я изнасилил! Арестуваха го, но след някой друг час сто процента щеше да получи оферта — демек, дай еди-колко си пари и Оксана ще оттегли жалбата. Всичко е ясно…

А пари имаше, бяха му останали десет хиляди и малко отгоре. Интересно, колко ли ще му иска Оксана? По-точно не тя, а онези, които стоят зад нея.

Никита даже не й беше ядосан. Не мислеше да отмъщава и на онези, които са я накарали да извърши това. В крайна сметка всеки си изкарва парите както може. Сам си беше виновен за всичко. Как можа така да се подведе…

Закараха го в районното и го тикнаха в ареста срещу дежурното отделение. След около петнадесет минути се появи Оксана, с нея бяха и двама бабаити. Трябва да бяха братята й, иронично се подсмихна Никита, дошли са да искат обезщетение за опозорената чест на сестра си.

Оксана отиде до прозорчето на дежурния, а „братята“ се обърнаха към Никита. Гледат го и му правят разни гримаси — демек, хвана ли се, брато…

Единият вдигна ръка, а в нея картонче, на което беше написана цифрата две с три нули отзад. Две хиляди долара. Всичко е ясно.

След малко в играта ще се включат и ченгетата. Най-вероятно играят партия с тези двамата. Те също ще вземат своя дял. Затова механизмът на обработване на балъците работи безотказно при тях. И бързо — Никита силно се надяваше на това.

Оксана и „братята“ си тръгнаха. Сега сигурно щеше да се появи някой от ченгетата и щеше да му предложи да се разберат с добро…

Може пък събитията да не се развият точно така, както си мисли. На Никита даже му стана интересно точно по каква схема за обработване работят.

Но цялата система изведнъж се провали. Защото в районното се появи капитан Светлов.

Игор мина покрай дежурния, поздрави го с леко кимване. Явно бе чест гост тук. Съвсем разсеяно хвърли бегъл поглед към ареста и продължи нататък. Но не успя да направи и две крачки, и рязко се спря. Обърна се и учудено се вторачи в Никита.

— Ти? — Само това успя да се изтръгне от гърдите му.

— Здраве желаем, другарю капитан! — поздрави го Никита.

— Никита! Как попадна тук? Макар че сам ще разбера.

Светлов се приближи до прозорчето на дежурния и поговори с него. След това се качи на горния етаж. След около десетина минути се върна със старши лейтенант Колобов и един сержант.

С много кисела физиономия, Колобов нареди на сержанта да сложи белезниците на Никита и да го заведе в някакъв кабинет.

Само след пет минути Никита седеше на табуретка в светлия просторен кабинет под надзора на сержанта. Там имаше някакъв лейтенант, който тракаше на пишещата машина с цигара в уста. При появата на Светлов той веднага стана и излезе. Сержантът също изчезна.

Светлов и Никита останаха сами.

— Хвана ли се накрая, гълъбче — без капка злорадство каза Игор.

— Рано или късно, всеки си намира майстора…

— Именно…

— Само че аз не съм виновен за нищо.

— Пак ли почваш старата песен? — пренебрежително махна Светлов. — Нямам намерение да те разпитвам. Има си следователи за тази работа, те да те въртят на шиш.

— За какво да ме въртят на шиш?

— А ти не знаеш, така ли?

— Нищо не знам.

— Ясно… Шестнадесет трупа са на неговата съвест, а той нищо не знаел… И това са тези, които си убил сам. А ако вземем да броим и онези, на които в комбина с Витал видяхте сметката…

— Няма такова нещо.

— Няма — кой знае защо се съгласи Игор. — Ако си говорим честно, срещу теб няма железни улики. Още нищо не се знае. Но нали разбираш, следствието може да се протака година, две…

Никита се вгледа внимателно в очите му — личеше, че не е много щастлив от факта, че е задържал особено опасен престъпник. Но се радваше на друго. Просто се радваше на срещата с него. Сякаш беше срещнал някой стар приятел…

— Абе разбирам аз…

— Не искам да те прибирам. — Игор сниши глас. — Но ще се наложи… Началникът ме притисна снощи. И на Вершинин му стегна юздите. Доведете ми Брат, казва, и това е…

— Ами заведи му го, какво чакаш…

— Сега ще тръгнем… Но ти не се притеснявай, ще те измъкна. Имам нещо наум… И по принцип, за теб имам големи планове — оживи се Светлов. И изведнъж посърна. — Случи се нещастие, Никита, голямо нещастие…

— Какво е станало?

— Направиха страшна мръсотия на Лев. Направо го съсипаха… Няма да ми повярваш, но на човека му иде да се обеси…

— Не мога да повярвам.

Този рижав енергичен здравеняк да се беси? На това наистина беше трудно да се повярва.

— Да, но е самата истина.

— Какво се е случило всъщност?

— Извинявай, но не мога да ти кажа. Това е тайна. За нея знаем само аз и Лев… Да, между другото, имат намерение да те обвинят в изнасилване.

— Абе цялата история е нагласена. Чиста шашма си е това — започна да обяснява Никита. — Взех си проститутка и всичко си беше както трябва. А на сутринта надраскала някаква жалба и дошла директно тук. Братята й идваха, демек сутеньорите й. Вече ми намекнаха за две хиляди долара…

— Стига толкова, можеш да не продължаваш нататък. Всичко е ясно. Ще оправим нещата. И останало ще уредим. А сега ме извини, но…

Появи се сержантът, а с него дойде и един милиционер с автомат и бронежилетка. Изведоха Никита от районното под засилена охрана и го качиха в преградения с решетка отсек на затворническата кола.

Двама бабаити седяха в една кола пред районното управление на милицията и дълго чакаха някого. Най-после се появи старото им приятелче — едно ченге. Той седна в техния „Опел Вектра“ и унило въздъхна.

— Стана засечка…

— Защо така?

— Унищожих жалбата…

— Абе ти луд ли си?

— Нали ви казвам, стана засечка. С този тип се заеха момчетата от РУОП… Появи се някакъв капитан, мерна го и го извади от ареста. Разтича се, разшета се, дяволът… А после ми казва: „Жалбата трябва да изчезне. Че работата е много сериозна“. Момчето ще го съдят за доста тежки престъпления. Изнасилването за него е дребна работа. А пък момичето и нейната жалба могат да я включат между другото към делото. А делото ще се гледа от важни клечки, от Главна прокуратура. И ако нещо с жалбата й не е наред, ще разгонят фамилията на момичето. Всички ще го отнесат.

— Значи се издънихме.

— Ами няма да се бутаме на вълка в устата я…

— А к’ви ги е забъркал тоя балък?

— Балък ли? Не бих казал, че е балък… Престъпник е той. При това печен.

— Да бе!

— Отговорен е за тридесет убийства. И е ликвидирал не кого да е, а мутрите от цяла криминална групировка. Гаранция!

Настъпи дълга пауза. Бабаитите го зяпнаха с широко отворена уста, осмисляйки казаното.

— Не, ама ти сериозно ли? — накрая попита единият.

— Не, шегички си правя.

— Ами то си било страшничко… Значи правилно си направил, че си скъсал жалбата.

Пета глава

Лев седеше като вцепенен зад бюрото си, забил безизразния си поглед в една точка. Сякаш се беше превърнал в каменна статуя — нито чуваше, нито виждаше. Страда човекът, черна мъка го е налегнала.

Положението беше доста сериозно.

Съвсем доскоро Светлов и Вершинин сами водеха разследването на оръжейната мафия. Но изведнъж всичко се промени. Разбутаха кошера и неочаквано се оказаха под стъклен похлупак. Където и да отидеха, постоянно някой ги следеше. Каквото и да правеха, навсякъде се усещаше нечие незримо присъствие и бдителен контрол.

Лев изживяваше много болезнено трагедията на семейството си. Страшно му се искаше да отмъсти на тези изверги, но не каза и гък, когато разбра, че всички, които наскоро бяха задържали, са пуснати на свобода. Не се опита да продължи разследването на случая с групировката. Въобще е нищо не искаше да се занимава. Понякога даже му се струваше, че се страхува да помръдне. Сякаш с това щеше да погуби семейството си.

Игор нямаше семейство и не се боеше от смъртта. Но се страхуваше да не загуби приятеля си. А щеше да го загуби, ако с Катя и Вика се случеше най-страшното. Затова не смееше да закача случая с оръжейните мафиоти.

Но не всичко беше загубено. Игор се смяташе за истинско ченге, а за истинското ченге няма ситуации без изход.

— Знам какво трябва да направим — каза той.

Лев сякаш не го чу. Той продължи да гледа безизразно в една точка.

— Семейството ти е в безопасност, под охрана е.

Този път Вершинин му отговори:

— Тези изроди са способни на всичко.

— Да, те са много опасни. Но при условие, че цялото им внимание е концентрирано само върху нас.

— Ами че те с друго, освен с нас не се занимават. С останалото всичко им е наред. Заради нашите продажни генералски мижитурки.

— Засега всичко им е наред. Но ние ще им направим шах с пешката. И ще премахнем Мамута. И посредника му също. Ще настане пълен хаос.

— Ще настане — кимна Лев. — Тогава може и момчетата от СОБР да пуснем в атака. Ако премахнем Мамута и посредника му, покровителите им няма да успеят бързо да реагират. А докато предприемат някакви конкретни мерки, вече ще бъде късно. А онова говедо лично ще го спипам…

— Само че как да премахнем Мамута и посредника му?

— Ами аз само за това мисля. Но нищо не мога да измисля… Мен ако питаш, лично бих ги очистил. Но всяка наша крачка се следи. Само в този кабинет се чувствам в безопасност. Но оттук не мога да се добера до Мамута.

— Да, в този кабинет като че ли сме в безопасност. Както и в изолатора за временно задържане…

— Какво общо има изолаторът?

— Ами такова… С една дума, имам много интересна идея.

Вершинин го погледна учудено. Очите му загубиха безизразността си, в тях заискри любопитство.

Никита беше извикан в стаята за разпит.

Вчера го въртя на шиш един шапкар от Главно управление на МВР. Разпитваше, опипваше почвата, опитваше се да му вземе страха. Само че Никита е старо куче. На всички въпроси даваше един и същ отговор: „Нищо не знам“.

А днес…

Днес с него щеше да разговаря Светлов. Той седеше зад тежкото канцеларско бюро на стол, захванат неподвижно за пода. Покани и Никита да седне на също така застопорена табуретка.

— Сядай, братле, запали си цигара…

Светлов му подаде кутия марлборо. Но Никита извади от джоба си своите цигари.

— Какво искате от мен? — намръщено попита той, когато конвоят излезе.

— Вече на „вие“ ли си говорим? Обидил си се значи…

— Няма такова нещо, никога не съм бил докачлив.

— Ясно. Общо взето, искам да говоря с теб за нещо.

— Е, слушам ви.

— Чакай малко…

В стаята мълчаливо влезе рижият Вершинин и навъсено кимна на Никита за поздрав. Не изглеждаше никак добре. Беше много потиснат, съкрушен. Никита се сети защо — Игор му беше казал, че му се е случило някакво голямо нещастие.

Вершинин извади някакъв уред и с него обходи цялата стая в кръг.

— Всичко е наред — каза той на Светлов и излезе.

— Ще стои отвън пред вратата — кой знае защо каза Игор. — За да не ни подслушват.

— Какво беше това, с което се разхождаше преди малко?

— Скенер. Търсеше бръмбари.

— Какво, толкова ли е сериозен разговорът?

— Сам се сещаш, това е добре. А разговорът наистина е сериозен. Преди всичко трябва да видиш това…

Игор извади от джоба на якето си сгънат на четири лист. Разгърна го и го подаде на Никита.

— Чети и запомняй…

Никита се зачете в текста. „Ирина Николаевна Озеркова, родена през 1971 година, неомъжена, не работи…“ Текстът по-надолу продължаваше в същия дух за някаква си Ирина… Биография, характеристика, адрес…

— Защо ми го давате? — озадачено попита Никита.

— Това е твоето алиби.

— Нещо не ви разбрах…

— С тази Ирина си бил през цялото време, докато са се извършвали въпросните убийства. Тя ще го потвърди. И ще каже, че по това време нито веднъж не си излизал от апартамента й.

— Ама аз даже не я познавам…

— Достатъчно е, че аз я познавам. Момичето е сигурно. Накратко, днес е теб ще разговаря следователят. Ще му кажеш за Ирина, за това, че имаш алиби. А другото не е твоя работа.

— Значи ще ме пуснат?

— В най-скоро време. Поради недоказаност на обвинението.

— Но ти се излагаш на голям риск…

— По принцип да.

Безплатно е само сиренето в капана за мишки. Никита много добре знаеше тази стара истина. Той се вгледа внимателно в Светлов.

Изглежда, ще искат нещо от него, за да откупи свободата си. И сега Игор ще му каже какво е то. Беше написано на лицето му.

— Какво трябва да направя?

— Много важно нещо. И много благородно…

— Може ли по-накратко?

— С Лев се случи голямо нещастие. Едни престъпници изнасилили жена му и дъщеря му…

— Нали те помолих по-накратко…

— Сега искат да ги убият. Но ние трябва да ги изпреварим.

— Трябва да се очистят и трябва да го направя аз, така ли?

— Разбираш ли, ние и сами бихме го направили, но групировката е много силна. Всяка наша стъпка се контролира от тях. Както и от началството… Общо взето, сме с вързани ръце.

— А информация?

— Каква информация?

— Трябва ми информация за онези, които трябва да ликвидирам.

Беше неочаквано и за самия него. Сякаш някакъв прекъсвач се включи в главата му и превключи съзнанието му от режим „размисъл“ към режим „действие“. Той вече не мислеше за какво му е всичко това. Знаеше, че трябва да заслужи свободата си и същевременно да накаже някаква банда негодници. Мислеше единствено за това как да го направи по-добре…

— Информация има. Колкото щеш… Значи си съгласен?

Светлов очакваше от Никита възмущение и възражения, но стана тъкмо обратното. Никита беше готов да му помогне.

— Да, съгласен съм. Само при едно условие. Че вашето ведомство няма да има никакви претенции към всички мои грехове…

— И за новите също няма да има. Ако, разбира се, не оставиш някакви по-сериозни улики…

— За това не се притеснявай. Ще се постарая да работя чисто. И така, готов съм.

Светлов сложи на масата тънка кожена папка…

Мамута вяло обърна глава към грациозната блондинка с фина талия и също толкова фино дупенце. Чисто гола, тя направи едно дефиле пред него и скочи в кристалночистата вода на басейна.

За сметка на това Нервака я изпрати с възхитен поглед.

— Страшна мацка… Трябва да я пробвам…

— Ами пробвай я, кой ти пречи — присви рамене Мамута.

Той се беше опънал върху един шезлонг до мраморния басейн в зимната градина на своя палат.

Днес си почиваше. Пушеше пура, пийваше си сухо винце, а около него припкаха чисто голи мадами. Тази кльощавата ще я пропусне. Но виж, онази дебелогъзата и едрогърдестата цоцолана няма да я изпусне за нищо на света…

Съвсем младо момиченце е. Най-много на шестнадесет да е. Кожата й розова, дупето й се тресе като желе, гърдите й напращели, а зърната й направо търсят езика… Ох, леле…

Момичетата ги избираше Търговеца. По индивидуална поръчка. Мамута обичаше пухкавите, Нервака — кльощавите мадами с дълги крака, Афанас предпочиташе блондинките с вирнати дупета. Това беше компанията — нямаше на кого друг да се угажда. С Мамута разпускаха днес само Нервака и Афанас, най-приближените му хора. Той лично и те двамата се занимаваха с уреждането на едрите сделки, многомилионните.

А като си помисли само, че преди три години най-съкровената му мечта беше да опъне Клава, първата красавица в затвора. Клава беше прасе. Измият я, напръскат я с парфюм, слагай порно списанието на гърба й и давай смело напред. Но само избраници се допускаха до свещеното й тяло.

Един месец преди излизането си Мамута отпадна от списъка на избраниците. Беше отлъчен от свинското тяло. И всичко това заради някакви си шибани педали. Беше образувал нерви на един „перфориран“, подиграваше му се както си иска. А онзи реши да му отмъсти за това и взе, че му се нахвърли и го целуна по устните.

Мамута го очисти, но с това не можеше да измие позора си. Педалът го унизи, опозори го пред всички. Върху Мамута беше сложено най-страшното клеймо — табуто да се докосват до него. Според правилата, можеше да слезе на най-ниското ниво в йерархията, да го направят и него обратен. Но това не се случи, главатарят не разреши. Но отношението на съкилийниците му към него рязко се промени. Избягваха го, стараеха се да не го докосват. Оставаше само да му пробият лъжицата, канчето и паницата и да го преместят по-близо до ъгъла на педалите. Натам бяха тръгнали нещата… Но заби звънецът за излизане и Мамута се отърва.

Навън никой не знаеше за този му срам. Той отново събра около себе си братоците и пак тръгна по стария път. „Хоп-троп, дойдохме в гръб“. Групировката растеше, грабежите ставаха все по-мащабни и изпипани. А после изостави този бранш. Повод за това беше срещата му с един много вещ човек.

Предложиха на Мамута да започне да се занимава с оръжие. Няма нужда да грабиш никого, най-важното е да организираш добре доставката и пласмента на оръжието. Той се съгласи. И оттогава не съжаляваше за нищо.

Оръжието получаваше директно от складовете на военните заводи. При това най-съвременното оръжие, и то в големи количества. Даваха му го под тезгяха, как го набавяха, Мамута не се интересуваше. Неговата работа беше да уреди пласмента.

Отначало работеше основно на вътрешния пазар. Криминалните групировки растяха като гъби след дъжд. Търсенето на оръжие беше огромно. И затова той нямаше никакви проблеми с разпространението.

Неотдавна бяха започнали да пласират пушкала и зад граница. Засега в малки количества. Все още не беше сработен механизмът за контрабандна доставка, но скоро и той щеше да затрака като часовник и щеше да стане възможно прекарването на оръжие зад граница с цели вагони.

При Мамута всичко беше предвидено и добре обмислено. Високопоставените му покровители бяха доволни от него. И той също беше доволен от тях, въпреки че прибираха доста голям дял от печалбата. Но с тях той беше някой, без тях — господин Никой. Това се потвърди от случилото се съвсем наскоро… Пък и процентите, които му се полагаха, му бяха напълно достатъчни. Ей го на, какъв огромен палат си построи, в гаража му стоят три страхотни западни коли, а и какви момичета може да притежава…

Мамута хвърли още един поглед към сладката дебелана и й намигна. Това е, окончателно спря избора си на нея. И няма да му се изплъзне…

Ще я оправи той нея. Но първо трябва да обсъди някои служебни проблеми.

— Кажи ми, Нервак, как можа да се случи това? — Той погледна недоволно партньора си.

— Аа, ти за онези ченгета ли говориш? Ами че те според мен са се кротнали вече…

— Да, ама тайничко ни копаеха гроба. И замалко живи да ни погребат. Ти представяш ли си какво щеше да стане, ако не бях измъкнал нашите момчета?

— Да, можеха да ни разкъсат на парченца… — От вълнение Нервака се зачерви като домат.

— И щяха… Тези Светлов и Вершинин са стари лисици…

— Стари лисици, ама с подвити опашки. Всяка тяхна крачка е под мой контрол.

— И как се държат?

— Ами нормално. Всичко им е ясно. Този Вершинин разбра, че не може да ни избяга. Сложил охрана пред апартамента си. Но знае много добре, че въпреки всичко ще се докопаме до семейството му.

— И как е с жена му? — изкриви устни в похотлива усмивка Мамута.

— Ами как… Дупето й не е лошо.

Нервака беше организирал всичко сам. Момчетата му бяха нахълтали в апартамента на ченгето. Нямаха голям мерак, но опънаха мадамите. А Нервака направо се изгаври с едната. Сети се, че ченгето му беше казало да си го навре отзад. И той си го навря…

— Май не трябваше да го правиш…

— Напротив, точно така трябваше да стане. Виж как ченгето стана по-нисък от тревата.

— Абе да не стане нещо…

— Нищо няма да стане, ченгетата си кротуват.

Че Мамута и сам го знаеше. Борис Борисович му го съобщи. Посредникът. А той знаеше всичко и без Нервака да му казва. Имаше връзки е много високопоставени хора, на които даже ченгетата с генералски пагони козируваха. Тези хора бяха покровителите на Мамута, щом са зад гърба му, никакви ченгета не могат да го изплашат.

— Знаеш ли, Нервак, беше прав, че веднага трябваше да им видим сметката на тия ченгета…

Вече имаше един опит за посегателство върху живота на Светлов, но безуспешен. А втори не последва. Нещо го достраша Мамута. А напразно, трябваше да действа по-смело.

Да бяха го очистили този Светлов, а след него и Вершинин да бяха пратили на оня свят и нямаше да изгори голямата сделка, която прецакаха тези говеда.

— Ами то никога не е късно — одобрително кимна Нервака.

— Радвам се, че винаги ме разбираш правилно. Стига толкова, хайде да си почиваме.

Мамута стана от шезлонга и тръгна към басейна. Неочаквано близо до него се оказа цоцоланата. Е, това е, веселбата започва…

Борис Борисович Карасев не обичаше кучета и съседският доберман винаги му бе лазел по нервите. Колко пъти беше казвал на съседа да си извежда кучето на разходка с намордник. А на онзи не му пукаше.

Ами как иначе, нали е голяма мутра. Направил един дебел врат, качил се на джип, живее в петстаен апартамент, увесил златен ланец на врата си и му се прави на тежкар. И не знае, глупакът, че не може и на малкия пръст на Карасев да стъпи. Стига само Борис Борисович да звънне един телефон и още утре този мутраген ще бъде заличен от лицето на земята. Ще го сложат в един гроб с любимия му доберман.

— За последен път ви предупреждавам, уважаеми съседе! Ако още веднъж видя кучето ви без намордник, сам ще сте си виновен…

— И какво ще стане? — подигравателно се усмихна онзи.

— Нищо — смути се Борис Борисович, гледайки уплашено към кучето.

— Ами тогава какво ми вдигате гири тука…

Карасев само поклати недоволно глава, изпращайки с поглед съседа си, който си тръгна с тържествуващ вид. Мижитурка! Добре че не пусна кучето срещу него. А можеше… Не, няма да остави това така…

Дълго не се решаваше да го направи, но този път набра нужния номер. Проблемът с кучето най-после ще бъде решен.

Утре добермана вече няма да го има. Как ще се учуди съседът му само, ако разбере кой е поръчал убийството на песа.

Да, така си е. Никой не би помислил, че зад гърба на Борис Борисович стои такава велика сила. Съседите го познаваха като тих и скромен интелигент, който нито е гладуващ, нито е пируващ. Имаше скромен тристаен апартамент със старомодни мебели. Нямаше нито жена, нито деца. Дори жени не водеше вкъщи, за да оцвети малко сивото си ежедневие.

Но на него изобщо не му беше скучно. Освен това животът на широка нога е само излишно харчене на средства. А той винаги си правеше сметка, събираше копейка по копейка, рубла по рубла. В сметките си зад граница Карасев вече беше натрупал около три милиона долара. И всичко това, защото държеше здраво в ръце криминална нишка, която свързваше високопоставените чиновници и изпечените престъпници. През него минаваше колосално количество свръхсекретна информация. Той беше нужен на всички: и на тези, които бяха отдолу, и на тези отгоре. Ако го няма него, връзката между престъпниците и чиновниците ще се прекъсне и ще настъпи пълен хаос.

Всички знаеха това и именно по тази причина пазеха като очите си Борис Борисович. А и той самият се пазеше. Много старателно се прикриваше.

Съвсем наскоро организацията беше обезпокоена от регионалното управление по борба с организираната престъпност. Ченгетата бяха опропастили много важна сделка. Следователно са имали някаква информация за Мамута и най-близкото му обкръжение. Но на Карасев и през ум не му минаваше, че тези ченгета могат да знаят нещо и за него. Това бе пълен абсурд. Просто бе невъзможно!

— Поздравявам те с победата! — иронично се подсмихна Нервака.

— Подиграваш ли ми се? — попита Примката.

— Че как, цяло куче си ликвидирал. С един изстрел.

— Абе то не беше обикновено куче. Породисто беше.

— Че като е породисто, е по-сложно да го убиеш.

— Да приемем, че това беше генерална репетиция.

Предния ден Примката беше получил нареждане да премахне Светлов. Вершинин засега решиха да не го пипат. И без това му бяха подкастрили крилцата. През същия ден се обади и Карасев. Някакъв доберман, видите ли, искал да се очисти. Пречело му кучето. Идиотска поръчка, но думата на Борис Борисович беше закон.

Кучето го нямаше вече, но пък оставаше Светлов.

Никита винаги бе харесвал офицерската униформа. Особено ако е нова и изгладена. Само че не на всеки му отива да носи такава униформа. Но на него му стоеше много добре.

Беше облякъл тъмносивия шинел с два реда копчета, лейтенантските пагони, портупея, излъсканите до блясък ботуши от хромова кожа, пистолета в кобура. Хромовите ботуши като че ли вече бяха отменени, но без тях не можеше. С тях той изглеждаше като истински тесногръд военен, особено когато вървеше с почти строева крачка. Идиотската усмивка, пищните рижи мустаци, ококорените очи, нахлупената до уши шапка, тънките кожени ръкавици — всичко това му придаваше вид на същински лейтенант, току-що излязъл от школата.

Шинела, ботушите, шапката, портупея и даже кобура беше купил без каквито и да било проблеми на пазара. А можеше да отиде и в някой специален магазин, но там щяха да му смъкнат кожата. Пистолета „Макаров“ му беше останал от предишни времена. Беше чист, не беше изцапан с кръв. Дегизирането с изкуствените мустаци беше заучен похват, но идиотският вид беше въпрос на малко лична фантазия. Имаше кого да имитира, познаваше един лейтенант с устав в главата вместо мозък.

„Леви-десни, леви-десни — даваше си команди наум той. — Леви-десни… Стой!“

Изведнъж спря като закован до човек с дебело кожено яке. Онзи стоеше на колене и се беше хванал за главата. Дори не обърна внимание на глуповатия лейтенант до себе си. Цялото му внимание беше насочено към кучето. Доберман, прострелян в главата. Изстрелът беше много точен, работа на снайперист.

— Много добър изстрел! — гръмогласно каза Никита.

— Виж какво, що не вземеш да се разкараш оттука! — справедливо се възмути мъжът.

— Слушам! — чинно му козирува Никита и отново с почти строева крачка продължи към входа на блока. Леви-десни, леви-десни…

— Идиот! — чу зад гърба си той.

За него това прозвуча направо като комплимент.

Той се качи на нужния етаж и смело позвъни на една от вратите. Тя като че ли беше съвсем обикновена. Но под невзрачната дървена обшивка сигурно се криеше някой тежък брониран лист. Никита знаеше много добре при кого идва.

— Кой е? — чу се пресипнал мъжки глас отвътре.

— Лейтенант Вербицки! — бодро рапортува Никита, козирувайки. — От военната комисия. Имате призовка.

Явно Карасев смяташе, че във военните комисии служат само някакви идиоти, и затова веднага му отвори.

— Каква призовка? — попита вяло той, след като отвори.

— Ето, моля, подпишете се! — Никита му подаде една попълнена бланка на призовка.

— Да се подпиша? Къде?

— Ами тук, на талона на квитанцията…

— Случайно да имате химикалка?

— Съжалявам, не нося! — отсечено отрапортува Никита.

— Добре, изчакай малко…

Карасев нямаше никакво намерение да кани напетия лейтенант в апартамента. Остави го да мръзне на площадката на стълбите. Само че лейтенантът не беше от срамежливите. Възползвайки се от отсъствието на стопанина, който влезе навътре в апартамента, той махна веригата от вратата и се вмъкна след него, като не забрави да заключи след себе си.

Дясната му ръка леко и бързо се плъзна от бедрото към кобура, пръстите му напипаха ръкохватката на пистолета и го сграбчиха. Патронът беше в пълнителя, предпазителят беше свален.

Никита държеше пистолета „Макаров“ плътно до тялото си. В тъмнината на антрето беше трудно да го забележиш веднага.

Появи се Карасев.

— О! Ама вие чак тук ли сте влезли…

— Ами студено е навън… Може ли с едно чайче да ме почерпите?

— Свърши ми заварката… А за какво ме викат?

— Има сбор.

— Какъв сбор?

— Как какъв? Военен. Можете да си вземете личното оръжие.

— Какво оръжие?

— Ами, мисля, двеста автомата ще свършат работа. Желателно е да са от най-новите образци. АК-103, АК-104… Те все още не са приети за въоръжение. Но нищо, ние ще ги приемем.

— Младежо, нещо не мога да ви разбра — започна да нервничи Карасев.

— Вчера даваха по телевизията как някакви две говеда избили цяло семейство с автомати. Момчето било съвсем мъничко, а и момиченцето било още дребосъче… Всички загинали…

— Защо ми разказвате всичко това? — още повече се изнерви Карасев.

— Ами оръжието, казвам, е заляло страната. Някакви отрепки го разпространяват наляво и надясно. Да можех само да ги спипам тези гадини…

— Защо?

— За да ги унищожа!

Никита направи страшна гримаса и сграбчи Карасев за гърлото, придърпа го към себе си и му набута пистолета под носа.

— Аз пък какво общо имам?

— Ами такова… Ти си едно от тези говеда… Трябва да ти видя сметката!

В този миг Никита изобщо не приличаше на глуповат шапкар. Карасев разбра кой е всъщност.

— Кой? — попита той с пресипнал глас.

Интересуваше се кой е поръчал убийството му.

— Службата ни е и трудна, и опасна — затананика си Никита.

— Ченгетата?

— Че какво, те не са ли хора?

— Недей… Готов съм да ви сътруднича…

Никита усети, че го лъже, мерзавецът, за да спаси кожата. Иска да спечели време, а после ще го нападне изведнъж.

— За какъв дявол си ни нужен пък ти? — опита се да го провокира Никита. — Че ти нищо не знаеш…

— Аз много работи знам. Поръчаха убийството на Светлов… Трябва да го очисти някакъв снайперист…

Или лъже, кучият му син, или наистина е толкова уплашен, че е готов да му даде всякаква информация, която пряко засяга Игор.

— Това да не е онзи, дето е застрелял кучето? — налучквайки, попита Никита.

Тази мисъл му дойде наум, когато спомена за снайпериста.

— Същият…

— Как мога да го намеря аз този снайперист?

— Чрез Нервака…

— Какъв е пък този Нервак?

— Ами не му знам истинското име. Нервака е прякорът му.

— А как да го намеря?

— Мога да ти дам телефонния му номер…

— Казвай!

Никита го запомни без затруднение. По време на акции главата му работеше трезво и точно, паметта му попиваше каквато и да било информация с бързината на компютър.

— Изнасилиха жената на един приятел… Сещаш ли се за какво говоря?

— Да, да… Но не съм бил аз…

— А кой?

— Ами Нервака… Лично…

— Благодаря… Е, това е, време е да тръгвам…

Можеше да измъкне от този стар пръч още информация, но нямаше никакво време. Кой знае, може към този адрес вече да лети някоя бригада на Мамута.

Никита го отблъсна от себе си, онзи се строполи на пода. Мигновено срещу него беше насочено дулото на пистолета.

— Дотук беше…

— Недей!

— Няма недей… Защо уби кученцето?

Никита натисна спусъка. Пистолетът два пъти даде откат в ръката му и падна върху трупа…

Минавайки отново през двора, Никита продължи да набива крак като войник. Някои може да са го сметнали за усърден военнослужещ, други просто за идиот, но никой не би предположил, че може да е наемен убиец.

Никита пътуваше с шестицата си. И никак не се учуди, когато на един милиционерски пост катаджията му махна с палката си да спре. Няколко минути след това той разговаряше със Светлов.

— Готово, първият отиде — отчете му се Никита.

— Да, вече съм в час. Трупът на мъжа е с две огнестрелни рани… Пистолетът е захвърлен върху него. Поръчково убийство. Ние трябва да го разследваме.

— И как е, върви ли?

— Ами никакви следи… Никой нищо не чул, нито видял. Вярно, имало някакъв лейтенант. Но всички обърнали внимание само на униформата му и на идиотското му поведение. И това, че бил с рижи мустаци. Никой не може да ни помогне за съставяне на точен фоторобот.

— Игор, поръчали са наемен убиец да те ликвидира — каза Никита. — Снайперист.

— Кой?

— Ами че кой може.

— Ясно.

— И по-точно, някакъв си Нервака го е поръчал. Същият е изнасилил и жената на Вершинин.

— Кучи син! Как да го открием?

— Ето телефонния му номер. Той е ваш.

— Да, ние сами ще се оправим с него. А как стоят нещата с Мамута?

— Мъртвец е.

— Как така, вече?

— Не, още не е, но утре ще бъде. Всичко е подготвено.

— Говориш за това така, сякаш е нещо елементарно.

— Ами няма нищо сложно. Най-важното е да преодолееш страха си. А аз вече съм го преодолял. Сега всичко е просто и елементарно. Е, добре, време да вървя. Трябва да се запозная с някои хора.

Пахомич някога бил много як мъж. Казват, че преди години можел да повали бик само с един удар. Но водката го беше съсипала и вече не го биваше за нищо. Отслабнал, бузите му хлътнали. И пропаднал. Стигнал до самото дъно. Въпреки че може би все още не беше чак толкова затънал. Все още имаше работа — товарач в някакъв голям ресторант. Не го гонеха оттам, значи все още не беше съвсем изпаднал.

Пахомич живееше в стар пететажен блок, в сив едностаен апартамент. Никита дойде при него облечен като просяк — със сиви панталони, вехта ватенка, шапка-ушанка без едно ухо, брада, очила с ластик от гащи.

— Здравей, стари приятелю!

— Кой си ти? — втренчи се в него с пияния си поглед Пахомич.

— Аз ли? Аз съм ти трети братовчед. Не ме ли позна?

— Гошо?

— Аха…

В очите на Пахомич се прокрадна съмнение. Но то се изпари като дим веднага щом в ръцете на Никита сякаш от нищото се появи бутилка водка.

— Ами… заповядай, Гошо…

Никита пиеше малко, но много го разпитваше за живота. Кое и как… Най-много се интересуваше как вървят нещата в работата. А Пахомич беше готов да бърбори ако ще и цяла нощ, стига да му наливат в чашката…

— Здравейте, аз съм Гошо!

Никита запристъпва от крак на крак и угоднически загледа домакинката — мощна лелка на около четиридесет години.

— Ако ще дядо Господ да си… Какво искаш?

— Праща ме Пахомич.

— Кой?

— Пахомич! Той е товарач при вас.

— Аа… И какво?

— Пахомич се разболя. Каза да го заместя.

— Да бе, знаем му ние болестта…

— Дълго ще боледува. А аз съм здраво момче. И ям малко.

— Така ли? — Жената го огледа от главата до петите е презрително-насмешлив поглед. — Малко ядеш значи. Ами щом е така, хващай се за работа.

Само след час Никита вече разтоварваше камион със стока. Работеше мълчаливо, с ентусиазъм, но се стараеше да не се набива на очи. Впрочем и без това никой не му обръщаше внимание. Точно по тази причина никой не забеляза, че той няколко пъти ходи някъде…

Мамута обичаше ресторантите. Но да обядва и вечеря само в ресторант, започна отскоро. Никога не се застояваше до късно. Нощните купони и оргии предпочиташе да си ги прави у дома. В луксозната му къща имаше всичко необходимо за разпускане…

Вече приключваше с трапезата.

Нямаше никакво настроение. Предната сутрин бяха убили Карасев. Поръчково убийство. Беше извършено от професионалист.

Ами ако се опитат и него да убият? Но не беше толкова лесно да го ликвидират. Имаше четирима телохранители. Бяха му верни като кучета, добре напомпени. Всеки ще разкъсат.

Мамута се навечеря, забърса си устата с една салфетка, стана и тръгна към изхода. Но още не беше стигнал, когато чу в района на паркинга да се гърми оглушително.

— Да не е пиратка? — запита се единият телохранител.

— Може да е малокалибрен пистолет… — заразсъждава на глас другият.

А Мамута веднага си направи извода — навън е опасно.

Той изпрати единия телохранител да проучи обстановката, а на друг заръча да закара колата до входа откъм вътрешния двор.

Сам той с другите двама се насочи към задния изход. Минаха по някакви тъмни вътрешни коридори и излязоха в задния двор на ресторанта.

Мамута реши да се презастрахова, само че изобщо не му дойде наум, че с това решение попада право в капана…

Всичко вървеше по план. Пиратките бяха свършили работа. Мамута се бе уплашил и бе хукнал към задния изход.

Нито той, нито телохранителите му забелязаха Никита. За сметка на това той ги забеляза. И се затътри след тях по тъмния коридор с изнемощяла старческа походка.

Мамута излезе в безлюдния по това време двор. Никита се спря в преддверието между двете врати на изхода.

Ситуацията беше идеална — безлюден двор, Мамута съпровождан само от двама телохранители, а Никита държеше лимонка — хвърляй гранатата и много поздрави на всички живи от покойния Мамут.

Тъкмо мислеше да дръпне предпазния щифт, когато неочаквано се появи Мария Тимофеевна, онази, домакинката. С нея вървяха две сервитьорки. Симпатични момичета. Но едната имаше доста хаплив език. Няколко пъти го ухапа усойницата като змия. Подиграваше се на шапката му. Нарече го „задръстеняк“. Но това все пак не беше повод да я прати на онзи свят заедно с негодниците.

Никита пъхна лимонката в джоба си и извади автоматичен пистолет „Стечкин“ с двадесет патрона в пълнителя, за секунди го зареди и тръгна с бърза крачка след Мамута.

Първа го забеляза сервитьорката с лютия език и веднага побърза да му се подиграе:

— О! Чичо Гошко! Какъв си застре…

Но думите застинаха на устата й, като видя как Никита насочва пистолет към най-близкия телохранител, и замалко не припадна, когато един след друг прокънтяха два изстрела.

Телохранителят трепна с цяло тяло, застина на място и бавно се свлече на земята. Другият се обърна рязко към Никита, но не успя да извади пистолета си. Бам! Куршумът заседна в гърлото му.

Трети на ред беше Мамута. Но с него бе лесно вече — нужни са само три изстрела през минимален интервал и край, няма го вече великия оръжеен гангстер…

Жените го бяха зяпнали ококорено е широко отворени уста. На ви сега един задръстеняк, на ви сега чичо Гошко… За сметка на това Никита не им обърна никакво внимание. Не му беше до тях…

С пистолет в ръка, той закрачи през двора, мина под високата арка към улицата и веднага се сблъска лице в лице с другите двама телохранители на Мамута. Слизаха от един разкошен мерцедес 600.

И отново започна смъртоносната игра на бързи рефлекси. Бяха двама, той един. Но те не успяха да извадят бързо пистолетите си. Затова пък Никита нямаше проблеми с мигновената реакция.

Той не се притесняваше, не беше напрегнат. Възприемаше като нещо съвсем естествено и нормално всичко, което се случва в момента. А тези двамата… Те са просто мишени в тир и нищо повече.

Стечкинът в ръцете му заработи на автоматичен режим. Чуха се няколко поредни изстрела, след това още няколко. Ръката му не трепна и всички куршуми попаднаха точно в целта.

Зад волана на мерцедеса беше останал шофьорът, който го гледаше потресено. Когато Никита седна на задната седалка и опря пистолета в главата му, чу много отчетливо как зъбите му затракаха от страх.

— Карай! — затваряйки вратата, каза Никита.

— На-къ-къ-де?

— Ами натам…

Минаха няколко пресечки, свиха в тъмен двор и спряха.

— Нне-дей! — захленчи шофьорът.

Мислеше, че Никита всеки момент ще го застреля. Но нямаше причина за това.

— Хайде, изчезвай. Трябва да се прибирам…

С пистолет в ръка, той слезе и тръгна към най-близкия вход. А колата рязко даде назад и при обръщането загуби задния си калник.

Никита вече беше влязъл във входа и отвътре изпрати с поглед мерцедеса, който мина скоростно под арката на старата жилищна сграда.

Хвърли пистолета на мръсния под под пощенските кутии и леко прегърбен, мушнал ръце в джобовете, се затътри през двора към изхода. Съвсем наблизо имаше спирка. Трамваят тъкмо идваше.

Нервака сновеше неспокойно насам-натам из апартамента като подплашено псе.

Трябваше веднага да се маха оттук. Но всеки момент трябва да му звънне Афанас. Трябва да решат заедно какво да правят.

Нещата се бяха наредили толкова добре, но изведнъж всичко се обърка. Първо очистиха Карасев, а задно с него отрязаха и връзката с високопоставените чиновници. И не щеш ли, тази вечер убили и Мамута, а освен него и четирите му верни мутри.

Личеше си, че е работил професионалист с хладнокръвна мисъл и точна ръка.

Можеше да се помисли, че са Светлов или Вершинин, но те бяха под постоянно наблюдение. „Слушалките“ му докладваха, че не са ги изпускали нито за минута от поглед.

Нервака усещаше, че наближава страшен облак, че бурята всеки миг ще ги връхлети и ситуацията изведнъж ще излезе от контрол…

Телефонът звънна. Трябваше да е Афанас… Всъщност не, сигурно беше Бонд, отговорникът за наблюдението…

— Ами едно от ченгетата е изчезнало някъде. Гърка ми звънна…

— Отдавна ли?

— Ами не, някъде от половин час.

— Говедо, защо веднага не ми се обади? — избухна Нервака.

— Ами мислехме, че ще го намерим…

— Мислели… А другият?

— Другият като че ли си е на мястото. При семейството си.

— И този може да изчезне някъде. Така че давай смело, разкажете му играта. Време е.

Край, стига толкова се е церемонил с тези ченгета. Утре ще пречукат онзи, а днес този. Заедно със семейството му. Всичко е подготвено.

— Ставайте, братоци!

Пръв от апартамента излезе среден на ръст слаб мъж с хлътнали гърди. След него тръгнаха помощниците му.

На Голтака вече му беше писнало да кисне тук и да наблюдава постоянно мадамите — майката и дъщерята. Да ги бяха ликвидирали и това е, чиста работа. А те не, мотаят се. Че ги изчукаха, изчукаха ги, ама не бързат май да ги пращат в рая. Чакат нещо, неизвестно какво.

Но ето че дългоочакваната команда вече беше дадена.

Апартаментът на ченгето беше под постоянно наблюдение. Той и семейството му в момента си бяха вкъщи. Бърборят си за нещо, шетат из кухнята, слушат музика, гледат телевизия. Отдавана вече беше нощ, а те още не могат да мирясат.

Голтака и помощниците му се бяха настанили в един апартамент, който гледаше точно към блока на ченгето. Отлична позиция за наблюдение. Само че не можеха да видят какво става в апартамента — зад плътните щори не се виждаше нищичко. Но за сметка на това имаше много добра апаратура за подслушване, чрез която ги слухтяха из целия апартамент.

Пък имаха и оръжие — отлични картечни пистолети „Кедър“, по два на човек. Всеки държеше по едно пушкало във всяка ръка, носеха и бронежилетки. Нали апартаментът все пак се охраняваше. Едно момче с автомат стоеше денонощно пред вратата. А и самото ченге можеше да им се озъби с някой пищов.

Изненадата обаче може да реши всичко.

Голтака се готвеше за внезапен щурм. Но стана засечка. Нито във входа, нито пред апартамента нямаше охранител. А вътре в апартамента не може да е. Освен ако не е влязъл само преди няколко минути…

Вратата беше тежка, блиндирана. Не можеш да я отвориш с шперц. А и нямаше нужда. Лекаря имаше по-мощен ключ за нея — страхотен джобен оксижен. Без да губи нито секунда, той застана пред вратата, включи апарата и започна да действа. Голтака и партньорът му прикриваха гърба му. В случай на необходимост бяха готови да стрелят веднага.

Вратата издържа точно две минути. През това време не се беше случило нищо особено и тримата без проблеми влязоха в апартамента. Огледаха едната стая — празна, влязоха в друга — и там никого. В целия апартамент нямаше жива душа, но се чуваха гласовете на домакините. Голтака веднага схвана каква е работата и със злоба изпразни пълнителя на пистолета си в стария четирипистов магнетофон.

— Изчезваме — каза той.

Но не успяха. На излизане от апартамента от площадката на стълбите ги освети мощен поток светлина.

— Милиция! Хвърлете оръжието!

Голтака обаче не можеше така лесно да бъде изплашен. Той рязко насочи картечния пистолет, но пред очите му веднага затрепка друга светлина — огънят на оглушителен картечен откос. Това беше последното, което той видя преди смъртта си.

Афанас беше ужасно паникьосан, гласът му избиваше в истеричен писък.

— Ченгета! Много ченгета…

В същото време в телефонната слушалка проеча грохот, шум от тежък удар. Афанас извика и притихна. Отново шум и тежки удари. После някой взе слушалката и Нервака чу:

— Не знам кой си, но ще стигнем и до теб, помни ми думата!

Уплашено, той хвърли джиесема.

Афанас и момчетата му бяха арестувани от ченгетата. Беше от ясно по-ясно. Ситуацията беше излязла от контрол…

Ако Мамута беше тук сега, щеше да измисли все нещо. Той винаги знаеше кой лост да натисне. Но Нервака не можеше да повлияе по никакъв начин на събитията, чийто заложник се оказа.

Край, трябваше да си обира крушите. Да вървят по дяволите всички, трябваше да си спасява кожата.

Багажът му бе готов, малогабаритният автомат бе върху куфара. Това бе всичко, време бе…

Той отвори вратата, но така и не успя да излезе. Сякаш ураган го помете, събори го на земята и го запрати навътре в апартамента. Докато се опомни, вече лежеше на пода по корем с ръце на гърба. Върху китките му щракнаха чифт белезници.

Той надигна глава и през ярката светлина на включения прожектор видя Светлов и Вершинин.

— Не можете да ме арестувате! — изрева той. — Имам връзки… Пуснете ме!

— Кой е казал, че си арестуван? — със зловещ гробовен глас каза рижият Вершинин. — Просто те прибираме.

— Нали имаш връзки. Време е да ги пуснеш в действие.

— Пуснете ме!

Вершинин се наведе над него и със свит пръст рязко го удари по сънната артерия. Съзнанието му изключи.

Когато дойде на себе си, Нервака се намираше в някакъв обор. Ръцете му бяха завързани, краката също, а устата му беше залепена със скоч. Нито седеше, нито лежеше, нито стоеше. Беше в някаква много странна поза — висеше във въздуха. Увесен на колани под мишниците, той се полюшваше на около два метра над земята, почти до самия таван. А долу стояха Светлов и Вершинин.

— Знам, че имаш какво да ни кажеш — обади се Светлов.

— Но ние, боклук такъв, не искаме да те слушаме. Ти изнасили жена ми. И дъщеря ми.

Така беше, но не съвсем… Дъщерята на Вершинин беше изнасилена от друг. Но как да му го каже? Нали не иска да го слуша…

Нервака изстена от злоба и яд. Беше безсилен пред тези ченгета.

— Казах ти да си го навреш отзад — каза Вершинин. — Но ти не ме разбра правилно. Сега аз ще ти навра едно нещо отзад. Нарича се кол. Не знам защо, но ми се струва, че колът също ще разбере всичко в буквален смисъл.

В този миг Нервака с ужас откри, че е без панталони и голият му задник опира в нещо, което се клати. Дръпна се рязко от уплах и нещото се срути. Остана заострен кол, който се заби в задния му отвор…

Смъртта му беше дълга и мъчителна. Колът се забиваше в него сантиметър по сантиметър. Светлов и особено Вершинин смятаха, че той заслужава точно такава смърт.