Братството на камъка

Скитници

Един час по-късно Дру влезе в къщата на Бейкън Хил.

— Трябва веднага да тръгваме — каза той на Арлийн.

— Веднага ли? — запита изненадано тя.

— Свършихме си работата. По-безопасно е да изчезваме.

Жената, която се грижеше за отец Станислав, запита дали той ще се върне скоро.

— Не, повикаха го спешно. Помоли ме да ви благодаря за всичко, което сте направили за него. Благодари също така на приятелите ви и на човека, който ни даде под наем къщата.

Обърна се към Арлийн.

— Оставих спортната кола в гаража.

Подаде й ключовете и се сбогува с жената.

— Бог с вас.

— И с вас.

— Deo gratias.

— Какво става? Защо е тази суматоха? — запита Арлийн.

Завиха покрай ъгъла в тъмнината. Тя изведнъж смутено спря, като видя паркирания Олдсмобил.

— Но нали каза, че са повикали отец Станислав по работа?

— Да, последна за него. Той е мъртъв.

— Моля?

— Някой стреля по него — Дру посочи към багажника на Олдсмобила. — Тялото е вътре.

— Застрелял го е?

— Да, като ми спаси живота.

— Но кой?

Дру отвори задната врата.

— Сестричке, дай да те целуна — засмя се Джейк.

Тя избухна в плач.

Джейк не беше се променил много. Мустаците му бяха все така червени, рижата му коса гъста и чуплива. Имаше високо открито чело. Беше в спортен екип и алпинки. На седалката до него лежеше найлонов пакет.

— Искаха смъртта ми да изглежда като нещастен случай, за да не задаваш неудобни въпроси след това, сестричке. Да се подхлъзна и да падна, докато изкачвам една скала. Забравиха колко съм добър — направи гримаса Джейк. — Вместо това се пребиха онези идиоти с мен. А аз — дим да ме няма.

— Не можа ли по някакъв начин да ми изпратиш вест, за да знам къде си и да не се тревожа?

— Ами ако те разпитваха? С амитал няма начин да не им кажеш всичко, въпреки че си ми сестра. Така изкопчиха от мен, че Дру е жив и е в манастир. Не можех да рискувам да ти се обадя. Следях вестниците, за да науча как е бил нападнат манастирът. Нито в тях, нито по телевизията съобщиха нещо. Питах се дали са се провалили, жив ли е Дру? Не можех да дойда при теб, сестричке, но имаше едно място, където Дру със сигурност щеше да отиде, ако се беше спасил. Може би не веднага, но някой ден. Същото, на което го открих през седемдесет и девета.

— Гробовете на моите родители.

— И сега отново сме заедно — каза Арлийн.

„Докога ли?“ — питаше се Дру.

Бостън остана зад тях. Насочиха се към Пенсилвания, в Бетлъм, където Арлийн беше оставила колата си в един гараж. Пътуваха почти цяла нощ. По пътя спряха близо до гробчето на Малкия Стюарт и по тъмно погребаха отец Станислав на един висок залесен склон.

Съблякоха свещеническите му одежди, свалиха един медал с лика на свети Кристофър от врата му, а също и пръстена, преди да го погребат. Дру тихо се помоли за мъртвия, както беше направил преди да хвърли тялото на чичо Рей в залива. „Може би наистина Господ прощава на грешните. На тези, които го почитат искрено и ревностно му служат.“ Започна да роси. „Сигурно Господ го благославя“ — помисли си Дру и се прибра в колата.

Около четири сутринта Арлийн събуди пазача на гаража в Бетлъм, плати и освободи колата си. Джейк и Дру караха напред с Олдсмобила, а тя след тях. Стигнаха до едно усамотено място на брега на река Лихай. Валеше дъжд и още не се беше развиделило. Бутнаха колата на свещеника с всички оръжия вътре по един стръмен наклон, в по-дълбоките части на реката. Прозорците бяха отворени и колата бързо потъна. Дру извади пръстена на отеца от джоба си, прокара ръка по символа — пресичащите се сабя и кръст — и го запрати с все сила във водата. В мрака не видя точно къде падна.

Дъждът се засилваше и пречеше на първите утринни лъчи да пробият облаците. Отправиха се на изток към Ню Джърси. Умората ги накара да спрат край пътя, за да си починат. Дру заспа като често се стряскаше от кошмари. Клаксонът на един преминаващ камион ги стресна и тримата съвсем се разсъниха. Беше малко след единадесет преди обяд. Продължиха на изток, изморени и неспокойни.

Целият следобед по радиото предаваха подробности около нападението върху имението на чичо Рей и загадъчното му изчезване. Споменаваха, че като бивш офицер от тайните служби, който е участвал в борбата срещу тероризма, може да е бил отвлечен и убит за отмъщение.

Отделно от тази история съобщаваха за намереното тяло на мъж преди четири дни в мазето на едно студентско общежитие в „Стейт колидж“, Пенсилвания. Мъжът приличал на международния наемен убиец, познат като Янус. По предварителни данни същият се подвизавал под различни имена — едно от тях Андрю Маклейн, член на прекратила дейността си правителствена антитерористична група, изчезнал през 1979. Предполагаха, че истинският Маклейн е бил убит от Янус, който се възползвал от приликата помежду им и приел неговата самоличност.

Като се сменяха на волана, Дру, Арлийн и Джейк наближиха Ню Йорк и изчакаха да се стъмни, за да влязат в града. Апартаментът на Дванадесета улица, който ги интересуваше, не беше под наблюдение. Дру не беше изненадан. Чичо Рей беше мъртъв, „Риск аналисис“ обезглавена, Янус изобличен — наистина нямаше причина да следят къщата. Нито Дру, нито Арлийн бяха споменавали имената си на Opus Dei. Братството не знаеше, че отец Станислав е убит. Никой не би могъл да свърже Арлийн и Дру с „Риск аналисис“. Никой не знаеше за връзката им.

Все пак по навик действаха предпазливо и използваха задния двор на една сграда на Единадесета улица, прекосиха тясна градинка и стигнаха до мястото, където някога Арлийн безуспешно се бе опитвала да отглежда цветя.

От кухнята ги лъхна спарен въздух. Арлийн отвори прозорците и погледна какво има в хладилника. Предвидливо беше изхвърлила всички бързоразвалящи се продукти преди да тръгне за Дяволския Рог — отправната точка в търсенето на Джейк.

— Все още ли не ядеш месо, а? — шеговито запита тя.

— Последният навик, който ми е останал от манастира — Дру не се засмя на шегата й.

— Не съвсем.

Джейк изглежда разбра нюанса в разговора.

— По-добре да ви оставя сами.

Дру хвърли поглед към Арлийн на другия край на масата.

— Какво ти е? — запита го тя.

Той не отговори.

— Изнервям ли те?

— Как би могла? — той се усмихна и й хвана ръката.

— Защото те накарах да обещаеш, че ще поговорим, когато всичко свърши.

— Да, ще го направим.

— За бъдещето. За нас. Но не искам да те насилвам — каза тя. — Знам, че трябва тепърва да свикваш с много неща след шестте години, прекарани в манастира. Но между нас има нещо. Взаимно. Хубаво. Един ден отново ще го почувстваме.

— Някой ден — отчаяно отвърна Дру.

— Да не би да си решил да се върнеш в манастира? Това ли искаш да ми покажеш с поведението си?

— Не, няма да се върна. Не мога.

— Не можеш?

Как да й обясни? Беше й обещал да поговорят. Но да й обясни? Да провали последните мигове, в които може би бяха заедно? Вместо това отиде при нея и я прегърна.

Без да промълвят нито дума се качиха в спалнята. Любиха се за първи път. Дру не чувстваше вина. Арлийн беше права, когато веднъж му каза, че е дал обет за безбрачие, а не за целомъдрие. Предвид отношението на църквата към собствеността, на членовете на религиозните ордени по-скоро беше забранено да се женят, а не толкова да имат сексуален живот. Ограничението имаше правен, а не морален аспект — да попречат на съпруга да дели със съпругата си това, за което той работеше — увеличаване богатството на църквата.

Някои доброволно приемаха себеотрицанието. Но в момента Дру се чувстваше така изтощен и в същото време влюбен, че изобщо не му беше до себеотрицание. Реши, че две човешки същества, които искат взаимно да си дадат малко нежност, не могат да вършат грях.

Изпита пълно удовлетворение — плътно притиснат до нея, усещаше топлината на голото й тяло, гъвкавия, отзивчив натиск на гърдите и пелвиса й в отговор на неговия — твърд, но и нежен, изискващ, същевременно и даряващ.

Изживяването беше чувствено, еротично, но и нещо повече от физическо удоволствие. Пълното отдаване премахна у него усещането за самота, тревога, надвиснала заплаха. След този безкраен миг на нежност той вече не се чувстваше обречен.

Изведнъж прекрасният свят рухна. Телефонен звън ги върна към жестоката действителност. Дру се извъртя и се втренчи в телефона на нощното шкафче. „Не! Още не! Имаме толкова неща да си кажем! Исках да…“

Телефонът отново иззвъня. Усети тялото на Арлийн да се изопва до неговото. „Но аз не съм готов! Не можеха ли да ни оставят още няколко часа да бъдем заедно?“

Третото иззвъняване разкъса напрегнатата тишина.

— По-добре да го вдигна — каза Арлийн. — Може би някой съсед е видял, че свети и е решил да се увери, че съм се върнала. Нали не искаш да нахълтат ченгетата да проверяват за крадци.

Той кимна отчаяно.

— Ало? — тя вдигна слушалката. Погледът й угасна. — Не познавам такъв… О, да, разбирам. След като ми обяснихте.

Арлийн закри с ръка микрофона. Нямаше нужда Дру да пита кой е.

— Някакъв мъж иска да говори с теб. Не знам как е разбрал, че си тук. Казва, че ти предлага избор. По-лесния вариант или…

— Ясно.

Като се опитваше да скрие неприятното предчувствие, Дру взе слушалката.

— Ало?

— Братко Маклейн — гласът беше дълбок и равен. Дру си представи как би звучал по време на служба. — Искаме да знаем какво се случи с отец Станислав. Той не се яви на уговорената среща. Знаем, че отиде при вас със задача да ви вербува. Трябва да ни кажете какво направихте с него. И с пръстена.

Всичко се завъртя пред погледа му.

— Не мога да говоря за това по телефона.

— Разбира се. Да се срещнем след петнадесет минути. При арката на площад Уошингтън. През няколко сгради е.

— Ще бъда там.

— Знаем, че ще дойдете. Сигурни сме, че ще искате да изясним недоразумението, каквото и да е то.

— Точно така. Недоразумение — преглътна Дру и затвори.

Пресегна се за дрехите.

— Кой беше? — запита Арлийн.

Той си облече ризата и си обу панталона.

— Кой?

— Братството.

Тя потръпна.

— Искат да знаят какво се е случило с отец Станислав. Да се срещнем. На площад Уошингтън.

— Не можеш да рискуваш!

— Знам.

Дру я прегърна. Притисна я до себе си и почувства нежния допир на голото й тяло до своето.

— Ако решат да ме разпитват с техните методи, няма начин да не изкопчат от мен кой уби отеца. Беше Джейк, не аз. След като ме убият, ще започнат да преследват Джейк, а може би и теб. Не мога да им позволя да ти причинят болка. О, боже, обичам те.

Арлийн се притисна обезумяла в него.

— Къде ще отидеш?

— Не мога да рискувам да ти кажа. Ако решат да те разпитват с медикаменти…

— Ще дойда с теб.

— И ще разберат, че си замесена — Дру поклати глава. — Ще те убият.

— Не ме интересува!

— Но мен ме интересува!

— Бих отишла навсякъде с теб.

— Например в ада? Живей живота си. Той е най-големият дар. Моля те, приеми го.

Тя го целуна, като хълцаше през сълзи.

— А кога ще…

Дру разбра.

— Ще се видим отново? Някой ден по време на великите пости.

— Коя година?

Дру не знаеше. Вкопчи се отчаяно в нея като удавник за сламка. След това я пусна. И тръгна.

Изгнанието

Египет. На изток от Кайро, на запад от Нил.

Дру скиташе из Нитрийската пустиня, където през 381 година от н.е. първите християнски отшелници, бягащи от Рим, са сложили начало на монашеството. Доста трудно се бе добрал до тази пустош. Без пари и паспорт, преследван от Братството, трябваше да впрегне цялото си умение, сила и решителност. Мъчителното пътуване бе продължило шест месеца. Ето защо, докато прекосяваше напуканата от слънцето гола земя загледан в скалния масив в далечината, където имаше намерение да установи килията си, почувства голямо облекчение. Като че товар падна от плещите му. Беше далеч от хората, от ужасите на цивилизацията, нямаше да се тревожи повече за живота на Арлийн. Оставаше му да мисли само за спасението на душата си.

Намери една пещера между скалите. Наблизо имаше изворче, а най-близкото село, откъдето можеше да си купува продукти, беше на един ден път от нея. Върна се към старите си навици от манастира — след залез слънце си казваше тихо вечерните молитви, сутрин си припомняше утринните служби, като произнасяше своята партия в една въображаема меса. През останалото време се отдаваше на медитация.

Рядко виждаше хора в далечината. В такива случаи винаги се скриваше в килията си. На всеки шест седмици — опитваше се да издържи колкото може по-дълго — му се налагаше да се върне към цивилизацията, когато отиваше в селото за храна. Тогава го обземаше силно безпокойство, говореше с продавачите само колкото да си поиска продукти, а те от своя страна също не го предизвикваха към разговор, въпреки че обикновено бяха много приказливи. Този висок, слаб, загорял от слънцето мъж с хлътнали очи, коса, спускаща се по раменете, дълга брада и целия в дрипи, несъмнено беше светец. Те му оказваха нужното уважение без да се натрапват.

Дните му бяха изпълнени със самота. Но не и със спокойствие. Колкото и да се опитваше да се откъсне от всичко чрез медитация, често го спохождаше мисълта за Арлийн. „Някой ден по време на великите пости“ — беше й обещал той. „Ще се върна при нея.“

Припомняше си Джейк, чичо Рей, отец Станислав, Братството. Дали някога ще се откажат да го преследват? Или по този начин изкупваше греховете си, обречен винаги да бяга от преследвачите си?

Понякога си спомняше за своите родителите, за смъртта им, за техните гробове. Началото и края.

Понякога обръщаше поглед на запад към Либия, опитваше се да си представи онзи луд, който я управляваше, терористите, които се обучаваха там.

На изток бяха Ирак и Иран, Израел и неговите врагове, Свещената земя, родно място на убийци и терористи. Сърцето му се изпълваше с отвращение.

Имаше да мисли за толкова неща.