Братството на камъка

ЧАСТ ТРЕТАНастойникът

— Не! Не! Всички ли? — гласът на отец Хафър сякаш се скъса. Дру седеше срещу него мълчаливо. Изглежда му повярва, но умът му все още се бореше с мисълта, че е възможно това да не е истина. Първо бе се усъмнил в здравия разсъдък на Дру, а сега искаше да запази своя собствен, като продължаваше да задава един и същи въпрос: — И никой ли, Господи помилуй, не остана жив?

— Не успях да проверя всички килии. Нямах време. Самият аз бях в опасност. Но тези, в които погледнах… и в кухнята, където намерих двамата убити… Вижте, първо камбаната не би. А сетне заби, но много по-късно от друг път. Ето защо мисля, че всички са мъртви.

— Не съм сигурен…

— Навиците. Ако някой монах бе оживял, той не би могъл да знае, че другите са мъртви. Когато е чул звъна на камбаната за вечерня, автоматически щеше да отиде в параклиса.

— И? — Отец Хафър сякаш искаше да каже „да изчезне“.

— Щеше да бъде екзекутиран. Но аз не чух никакви изстрели. Може да са стреляли със заглушител. Или да са използвали „гарота“.

Отецът го погледна, сякаш думата „гарота“ бе на някакъв неразбираем език. Лицето му се изкриви. Той се наведе напред на стола, скри лице в ръце и изохка:

— Господи, спаси душите им!

Бяха в един апартамент на петнадесетия етаж на сграда от хром и стъкло. Отец Хафър паркира автомобила си в подземния гараж и се качиха с асансьора до жилището.

След като отец Хафър заключи вратата и светна лампите, Дру се огледа изненадан. Апартаментът бе приятно обзаведен, но изглеждаше някак безличен — приличаше на луксозна хотелска стая.

— Какво е това място? Сигурен ли сте, че…

— Сигурен е дума, която използваш много често. Няма от какво да се притесняваш. Никой, или много малко хора знаят за това място.

— Защо? — Апартаментът кой знае защо нервираше Дру. Изглеждаше необитаем. — За какво се използва?

Отец Хафър не бързаше да отговори.

— За дискретни разговори. Моите задължения като психиатър не се ограничават да давам съвети само на картузианците. Често пъти ме викат да помогна на свещеници, които имат, да ги наречем, специални проблеми. Криза на вярата, например. Плътско привличане от някоя млада жена в църковния хор. Пристрастие към алкохола, наркотици или пък мъже. Надявам се, че не казвам нищо, което може да те шокира.

— Изкушението е ключът към човешката природа. В моя предишен живот имах достатъчно доказателства, че всеки индивид има слабости. Само трябваше да се огледам по-внимателно, за да ги открия. Ако хората не бяха грешни, разузнавателните мрежи нямаше да могат да действат.

Отец Хафър поклати тъжно глава.

— Страхът от скандал. В това отношение нашите светове не са много далеч един от друг. Свещеник, който влиза в морален конфликт със себе си и със свещените клетви, понякога е толкова нещастен, че…

— …може да загуби разсъдъка си?

— Предпочитам да кажа да получи нервна криза. Или пък пие толкова много, че излага на опасност репутацията на Църквата.

— И вие използвате това място, за да ги успокоявате и да ги поощрявате?

— Да, за отдих и съвет. Или в случай на непредвидени обстоятелства, на някаква опасност, тук е като временен манастир, докато се направи всичко необходимо, за да ги преместим. Освен това разделението между Църквата и Държавата не винаги е толкова ясно, както изисква конституцията. Политици, предлагащи помощ на Църквата в замяна на гласовете на католиците, често предпочитат да се срещат тук, вместо да ги виждат в резиденцията на архиепископа или кардинала.

— С други думи, тайно и сигурно място за свещеници — каза намръщено Дру. — Не отче, световете ни по нищо не се различават.

„Господи, спаси душите им“.

Дру не беше сигурен кои души има пред вид отец Хафър — тези на убитите монаси или на мъжете, които ги бяха убили.

Молитвата бе последвана от кашлица. Дру го загледа безпомощно. Отец Хафър беше много болен и той видя това дори от покрива на онази сграда. Сега, отблизо, изглеждаше още по-зле. Кожата му, която винаги е била сива, още повече беше потъмняла, и напомняше на Дру за натравяне с олово.

Или друго натравяне. Химиотерапия. Беше опъната на скулите и брадичката и подчертаваше лицевите му кости. А в същото време изглеждаше като несвързана с тях, сякаш можеше да бъде отделена. Очите му бяха изпъкнали. Косата му — някога прошарена — сега бе чисто бяла. Тънка, чуплива и оредяла.

Тялото му също бе започнало някак си да се смалява — черният му костюм висеше, сякаш бе взет назаем от много по-едър мъж. Дру направи сравнение със собствените си провлечени джинси, риза и яке, които също му бяха големи. Но имаше разлика. Слабото, гъвкаво тяло на Дру излъчваше здраве и жизненост, докато сухото тяло на отеца сякаш поглъщаше светлината — като някаква черна дупка.

Дупка на смъртта.

— Гарота — Отец Хафър мъчително преглътна. — Но не си сигурен. Доколкото разбрах, само двама братя са били застреляни в кухнята. Не си видял никакви доказателства за удушаване.

— Точно така. Освен кухненския персонал, всички останали, които видях, бяха отровени.

— Тогава бог им е помогнал. Може би не са страдали.

— О да. Даже не са разбрали какво е станало.

— Но как може да бъдеш сигурен?

— Заради мишката.

Свещеникът го погледна с неразбиране.

— За това още не съм ви разказал — Дру въздъхна и показа пластмасовото пликче с телцето на Малкия Стюарт. — Отровата го уби моментално. Ако не бях му дал парченце хляб и не бях се помолил в това време, сега и аз щях да съм мъртъв.

Отецът реагира с отвращение и ужас:

— И ти си носил това нещо през цялото време с теб?

— Трябваше.

— Но защо?

— Когато слязох от тавана, не знаех дали телата не са вдигнати. По-късно видях, че все още бяха в килиите си. Но ако след моето бягство ония са се върнали и са се отървали от тях! Трябваше да взема мишката, за да открия каква отрова са използвали. Някои специалисти си имат запазени марки. Направо се гордеят с определени видове отрови. Надявам се, че аутопсията ще ми каже…

— Специалисти ли? Какви запазени марки? Аутопсия на мишка? И затова я носиш в джоба си? Сбъркал съм. Господи, смили се не над техните, а над нашите души! — Отец Хафър спря намръщено. — Казваш, че манастирът е бил нападнат преди четири дни.

— Точно така.

— А ти си избягал преди два.

— Да.

— И вместо да отидеш направо в полицията си загубил толкова време, за да дойдеш при мен.

— Не можех да поема риска да ме приберат в затвора. Мишената бях аз.

— В името на бога, защо не им телефонира поне? Сега ще им бъде много по-трудно да проведат разследване.

— Има още една причина, поради която не им позвъних. Не можех.

— Защо?

— Аз нямам право да направя този избор. Църковните власти трябваше първи да научат. Те трябва да решат какво да правят.

— Да решат ли? Ти наистина ли си мислиш, че имат избор и няма да се обадят в полицията?

— Вероятно ще се обадят, но не веднага.

— Не те разбирам.

— Спомнете си кой съм. Кой бях. Къде бях.

Когато това достигна до съзнанието му, отец Хафър изстена.

— Как бих желал никога да не бе влизал в кабинета ми! Ти каза, че нашите светове не се различават много, нали? Точно така ще го изтълкуват и враговете на църквата. Заради теб. И заради мен. Заради моята наивност да повярвам, че наистина търсиш изкупление за ужасните си грехове.

— Но това е вярно!

Отец Хафър заби нокти в дланта си.

— Защото аз препоръчах на картузианците да те приемат. Защото твоите престъпления те преследват и тези невинни, свети монаси са пострадали вместо теб — той се закашля. — Аз накърних репутацията не само на картузианския орден, но и на светата майка Църква. Отсега мога да видя огромните заглавия. „Католическата църква — убежище за убийци“, „Църквата дава подслон на международен убиец“.

— Но аз бях на страната на…

— Доброто! Това ли искаше да кажеш? Добро! Като убиваш!

— Правих го за страната си. Мислех, че съм прав.

— А сетне реши, че не си — гласът на отец Хафър бе пълен с презрение. — И пожела да бъдеш забравен! Сега тези монаси са мъртви. А ти хвърли Църквата в опасност.

— По-добре се овладейте.

— Да се овладея ли? — Свещеникът отиде до дивана, взе телефона и набра поредица от цифри.

— Изчакайте, отче. На кого звъните? Ако е полицията… — Дру хвана телефона.

С неочаквана сила отец Хафър отблъсна ръката му.

— Тук е отец Хафър. Спи ли? Събудете го. Казах, събудете го. Катастрофа.

Със слушалка на ухото отец Хафър сложи ръка пред устата си.

— До края на годината ще бъда мъртъв. Какво трябва да направим? Спомняш ли си нашия разговор преди шест години?

— Разбира се.

— Говорихме за обети. Аз казах, че се страхувам да препоръчам толкова млад мъж като теб за ордена на картузианците. Ще съм отговорен за твоята душа, ако законите на ордена ти се сторят много тежки и ти ги пренебрегнеш.

— Спомням си.

— А твоят отговор? Ти каза, че ще бъда отговорен също така, ако отхвърля молбата ти. Защото си бил толкова отчаян, че си се изкушавал да се самоубиеш. Ако те бях върнал, щях да съм виновен за вечното проклятие над душата ти.

— Да.

— Беше сериозна причина. Всяка човешка душа заслужава спасение. Чух изповедта ти. Помислих си — каква надежда за спасение може да има човек с твоето минало! Какво изкупление би компенсирало ужасните ти грехове?

— И вие ме препоръчахте на ордена.

— А сега, не аз, а тези бедни монаси ще трябва да се борят за спасението на душите си. Те са мъртви заради мен. Това не е само скандал. Не е само спор дали църквата крие и защитава убийци. Господ те е проклел. Ти си отговорен. За тях, за мен. Аз също. Защото заради теб продадох душата си. Казах ти, че ще умра. До Коледа. И си мисля, че ти ме изпрати направо в Ада.

Дру гледаше, слушаше и сега бе негов ред да се наведе и да скрие лице в ръцете си. Вдигна глава, едва когато чу, че отец Хафър заговори по телефона:

— Ваше преосвещенство? Дълбоко съжалявам, че ви безпокоя толкова късно, но се е случило нещо ужасно. Катастрофа. Необходимо е да ви видя незабавно.

Епископът, Негово преосвещенство преподобният Питър Б. Ханрахан имаше слабо, квадратно лице. Беше около петдесетте и макар че го бяха събудили преди час, късата му пясъчноруса коса изглеждаше като току-що измита и изсушена със сешоар. Беше сресана изрядно. Зелените му очи напомняха на Дру порцелан, но блясъкът им, отбеляза той, бе на стомана.

Епископът седеше зад огромно дъбово бюро в кабинет, по стените на който висяха най-различни свидетелства от различни благотворителни организации — наред с католическите и протестантски, и еврейски — заедно с много снимки на самия епископ, усмихнат, стискащ ръцете на кметове на Бостън, губернатори от Масачузетс и президенти на Щатите. Но снимките с няколко папи заемаха централно място на стената зад гърба му.

Тъй като може би бе предчувствал, че тази среща ще бъде неприятна и тежка, той бе облякъл нещо по-удобно от епископските си одежди или черния костюм с бяла якичка. Носеше сиви мокасини, сини кадифени панталони и светло синя риза, а върху нея пуловер, чиито ръкави бяха леко запретнати и разкриваха часовник „Ролекс“. Но не златен.

Изглеждаше като политик. Подходящо сравнение, защото на това ниво на църквата служителите й трябваше да бъдат и политици.

Негово преосвещенство седеше зад бюрото и слушаше внимателно първо обясненията на отец Хафър, после на Дру. Четири пъти прекъсна Дру за повече подробности. Разгледа мишката в пликчето, кимна и махна на Дру да продължи.

Най-сетне Дру привърши разказа си. Погледна часовника. Един часа и седем минути. Въпреки че дебели завеси скриваха прозорците, от време на време глухият шум на някоя закъсняла кола проникваше в стаята.

Епископът премести поглед от Дру към отец Хафър, после пак към Дру. Но остана неподвижен и мълчалив. Тишината започна да става тягостна. После изведнъж столът му изскърца — той се наведе и опря лакти на бюрото. Очите му остро просветваха.

— Вие явно сте претърпели доста неприятности — гласът му остана равен и тих. Той натисна бутона на уредбата върху бюрото. — Пол!

— Да, Ваше преосвещенство — отговори също такъв равен мъжки глас.

— А, добре, че си още тук.

— Мислех, че може да имате нужда от мен.

— Не знам как ще се оправям без теб. Спомняш ли си Пат Кели?

— Слабо. Но мога да проверя в картотеката.

— Няма нужда. Той има конструкторско бюро. Миналата година ходи с жена си до Рим. Помоли да му уредя посещение при Негово светейшество, за да го благослови.

— А да, спомням си — гласът се засмя. — Сложи в рамка благословията и я окачи в офиса си.

— Ако не ме лъже паметта, фирмата му притежава хеликоптер. Твърди, че го използва за вдигане на разни тежести, но се съмнявам, че е просто играчка, която е вписал като разход. Би ли му позвънил, моля те? Кажи му, че църквата се нуждае от услуга. Да ни заеме хеликоптера си. Обясни му, че ще се свържа лично с него, за да му благодаря.

— Разбира се, Ваше преосвещенство. Ще му се обадя преди да излезе от къщи за работа.

— Не, сега.

— Искате да го събудя ли?

— Искам хеликоптера преди зазоряване. Ако се колебае, намекни му, че рицарите на Колумб може да си направят банкет за негова сметка. След това провери в компютъра за свещеници от епархията, които са работили в болници или са били на война. Трима ще са достатъчни, но единият от тях трябва да може да управлява хеликоптер.

— Добре, Ваше преосвещенство. Друго?

— Да, донеси ни кафе и малко кнедли. Ще бъда зает известно време.

Епископ Ханрахан дръпна пръст от бутона и сякаш се опита да подреди мислите си.

— Нека ви попитам нещо, брат Маклейн. Искам да съм сигурен, че разбирам ситуацията. След вашето бягство, вашата загриженост, освен за собствената ви безопасност, бе за доброто на Църквата, така ли? Това бе причината да не известите властите, а да настоявате за среща с вашия настойник и с мен?

— Точно така.

— В такъв случай предполагам, че имате някаква конкретна идея как да се постъпи в този случай?

Дру кимна.

— И каква е тя по-точно?

— Има три възможности — Дру сключи ръце. — Първо, като картузианци тези монаси бяха напълно отделени от света. Бяха продали имотите си, бяха закрили сметките си в банките, напуснали бяха работата си. Казали са прощалното си сбогом на приятели и роднини и са направили така, че никой от предишният им живот да не влиза във връзка с тях. Никакви посещения, телефонни разговори, писма. Дори са уведомили властите, че престават да плащат данъците си.

— Това ми е известно. Искам да чуя какво е вашето предложение.

— За околния свят тези мъже всъщност са мъртви от доста време. Те бяха направили така, че да са недосегаеми за света и да останат такива и след смъртта си. Сигурен съм, че знаете — картузианците не използват ковчези. Облеченото тяло се слага върху дъска, лицето се покрива с качулката. Расото се заковава към дъската. И тялото се погребва в отделен гроб, означен само с прост бял кръст. Няма дори име.

— И това знам. И какво предлагате?

— Да следваме процедурата.

— Какво?

— Да отидете и да ги погребете.

— И да не кажем никому?

— Кой би трябвало да знае? Ако бяха умрели от епидемия или от случайно отравяне с храна, Църквата щеше ли да го разгласи? Щеше просто да ги погребе. Църковна тайна.

— С други думи, вие предлагате Църквата да прикрие едно масово убийство?

— Това е едната възможност.

Епископът се втренчи в него.

— Но ако властите не могат да направят разследване, ако не могат да открият виновните, тогава кой ще ги накаже…

— Бог.

— О, бях забравил, че и вие сте картузианец. Вярата ви е забележителна.

— Не, моля ви, не казвайте това. Вяра ли? Аз вярвам в Ада.

— Наистина — намръщи се епископът. — Значи, за да защитим репутацията на Църквата, ние ще оставим убийците на собственото им възмездие и ще се правим, че не е имало никакво убийство?

— Казах, че това е едната възможност. Трябва да бъде обсъдена.

— А вие бихте ли действали по този начин?

— Не.

— Защо?

— Съществува голям риск историята да излезе наяве. Този вид операции — почистване, погребване — изисква много хора и създава опасността от слухове. Ако беше възложено на разузнаването, ако професионалисти свършеха тази работа, нямаше да се тревожа. Но работата трябва да я свършат свещеници и тя може толкова да ги шокира, че да не успеят да държат устите си затворени.

— Много вероятно. Но не забравяйте, че свещениците могат да положат клетва за мълчание. Мога да ги накарам.

— Дори и така да е, защо да избираме по-трудния път? Защо да включваме много хора? Проблемът не е, че тези монаси са убити. Проблемът е…

— Проблемът си ти — обади се отец Хафър за пръв път.

Дру кимна горчиво.

— Да, аз.

— И вие също — каза епископът на отец Хафър. — Ако не сте бил вие, нямаше да стане това убийство.

— Зная много добре, Ваше преосвещенство. Съзнавам греха си. Но скоро ще имам възможност да отговарям за него — той се опита да потисне кашлицата си.

Погледът на епископа омекна.

— Прощавайте. Бях много рязък — и се обърна към Дру. — А второто предложение?

— Не заличавайте убийството. Вместо това заличете моето присъствие в манастира. Всичко от килията ми да изчезне. Все едно че никой не е живял в нея. Заличете досието ми. След това уведомете властите и когато попитат за празната килия, кажете, че каноните са много строги и трудно привличате нови монаси. Просто манастирът не е бил пълен. Така няма да има начин полицията да открие, че един бивш убиец е намерил подслон и убежище там. Църквата ще избегне скандала.

— И вие ми препоръчвате това решение?

— То има предимството, че е просто. Полицията може да си разследва. Няма почти никакъв шанс някой да проговори. Единствените, които ще знаят, ще бъдем ние тримата и този, който ще почисти килията ми — Дру спря. — Има и трета възможност.

— Така ли?

— Най-простата от всички.

— И каква е тя?

— Да кажем истината.

Епископът присви очи.

Уредбата зазвъня. Той натисна бутона.

— Да?

— Ваше преосвещенство, уредих хеликоптера.

— А екипажа?

— Йезуити. Преди да влязат в ордена са служили във Виетнам. Един от тях е летял.

— Подходящо. Командосите на църквата. Имам още едно поръчение. Искам да ми уредиш среща с кардинала колкото е възможно по-рано тази сутрин.

— Искате ли да го събудя?

— За Бога, не. Но да бъде преди седем. Преди да каже първата си молитва. И, Пол, не си спомням кой отговаря за картузианците във Върмонт. Открий го.

— Веднага, Ваше преосвещенство.

Епископът затвори телефона.

— Сигурно се чудите какво правя.

— Ни най-малко — отвърна Дру. — Мислите да пратите йезуитите в манастира. За да се убедите, че казвам истината.

Епископът го погледна изненадан.

— И планирате да се срещнете с кардинала навреме, за да ги спрете, ако той не одобри плана ви. Не се съмнявайте. Напротив, той ще ви похвали, че сте действали бързо. Но все пак окончателното решение, ще оставите на него.

— Признавам, че приемам разказа ви с известен скептицизъм. Манастир пълен с трупове! Наистина бих бил глупак, ако взема решение преди да имам доказателства.

— Но защо ще ви лъжа?

— Може би не лъжете. Може би след шест години отшелничество просто сте сбъркал. Объркал сте се.

— Искате да кажете, че съм се побъркал? — Дру се ядоса.

— Не, разбира се. Само объркан. Всичко, което знам, е че от няколко дни носите в джоба си една умряла мишка. На мое място бихте ли приел това като достатъчно доказателство?

Епископът погледна пликчето на бюрото и посегна към него. Дру го изпревари. Епископът дръпна ръката си, а Дру сложи пликчето в джоба си.

— Привързан сте към малкия си приятел?

— Да речем, че съм сантиментален.

Изражението на епископа стана сурово.

— Много добре. Ако негово Високопреосвещенство, кардиналът, се съгласи, хеликоптерът ще пристигне в манастира на обяд. И ако всичко, което казвате, е вярно, ще решим кое от предложенията ви да приемем.

— А междувременно?

— Нуждаете се от място, където да останете. Каквато и да е истината, вие сте изтощен напълно. А си мисля, че ще бъде добре да си смените и дрехите.

Дру погледна смачканите си дрехи.

— И къде ще ме изпратите?

— Не знам. Ще се консултирам с Пол.

Отец Хафър се закашля.

— А аз? Трябва ли да отида с него?

Епископът прехапа устни.

— Не мисля. Не бива да привличаме вниманието върху себе си. Докато не научим какво е положението, най-добре е да изпълнявате ежедневните си задължения. Имам един въпрос. Приехте ли изповедта на този човек?

— Но разбира се. Преди да го препоръчам на картузианците. Животът му като отшелник беше неговото изкупление.

— Не, имам пред вид снощи.

— Ами, не — Отец Хафър се намръщи. — Не мислех, че…

— Защото той твърди, че преди две нощи е убил човек. Значи душата му е в голяма беда. Трябва да му дадете опрощение.

Дру се сети за разпятието, което използва като оръжие и се зачуди дали опрощението е възможно.

— Събуди се, хей, събуди се! Пристигнахме! — каза гласът.

Дру лежеше на задната седалка на черния кадилак, който му даде епископът. Шофьорът — млад, спретнат, с атлетична фигура мъж, синеок и добре подстриган, с джинси, тениска с надпис „U of Mass“3 и мокасини — му бе представен като отец Логан.

— Но можеш да ми казваш Хал.

Свещеникът изглеждаше така, сякаш бе от университетския отбор по футбол. На Дру му бяха необходими няколко секунди да осъзнае двуякото значение на думата „Mass“ върху тениската му. Освен съкращение от Масачузетс означаваше и „литургия“.

Те напуснаха резиденцията на епископа малко преди зазоряване и след като кадилакът тръгна по шосе номер 90 на запад и излезе от Бостън, Хал каза:

— Ще пътуваме известно време. Можеш да поспиш.

Но в ума на Дру се въртяха толкова много мисли, че не чувстваше умора. Все пак, след като закусиха, той заспа веднага, щом седна в колата. По-късно се чудеше дали не е бил упоен. Но Хал не се бе докосвал до храната му. Освен ако го е направил, когато Дру отиде до тоалетната. Само че защо епископът ще иска да бъде упоен?

Мислеше за това, докато лежеше на задната седалка, като се преструваше, че се събужда бавно. След малко се изправи, разтърка очи с ръка и погледна навън в блестящата слънчева сутрин към красиво обагрените в есенни цветове кленове по хълмовете край пътя. Изведнъж осъзна, че дори и да не е бил упоен, ефектът бе същият. Не знаеше къде се намира.

— Напуснахме ли главното шосе?

— Преди малко. Как спа?

— Като бебе.

Дру видя усмивката на Хал.

Пътят бе с две ленти, а от двете му страни се издигаха планини. Не се виждаха други коли или сгради. Часовникът на таблото показваше 10:30.

— Още ли сме в Масачузетс?

— Да.

— В коя част?

— Западната.

— Но къде по-точно?

— Сложно е за обяснение. Ще ми трябва много време.

— Но ти каза, че сме пристигнали.

— Малко по-нататък е. Исках да ти дам време да се разсъниш.

Недоволен, Дру огледа местността, като все още се питаше къде са. Навлязоха в дълбока гориста долина и свиха по друг път. Четвърт миля по-нататък стигнаха до висока каменна ограда и преминаха през отворена желязна врата. Отпред, на покрива на масивна сграда, той видя голям бял кръст, осветен от слънцето. Около нея бяха пръснати по-малки постройки. Празното пространство пред сградата бе внушително. Тревата изглеждаше прясно окосена, макар и вече пожълтяла през октомври. Храсти ограждаха градината, в която вече нямаше цветя. Когато дойдоха по-близо, Дру видя и игрище за баскетбол.

— Какво е това място? — Привидното му спокойствие не можеше да го убеди, че мястото е безопасно. Чудеше се дали не е санаториум.

— Много неща. Беше семинария. Но кандидатите за свещеници не чакат на опашка през последните години. Тогава Църквата реши, че празните стаи трябва да бъдат използвани. Сградата вдясно е пансион. Един уикенд през месеца различни католически мъжки организации идват тук за уединение.

Дру кимна, удовлетворен от отговора. Църквата смяташе, че е необходимо вярващите от време на време да се оттеглят от светските грижи. Така че енориашите имаха възможност при минимална такса за четиридесет и осем часа, обикновено от петък до неделя вечер, да отидат в някой дом за уединение, обикновено семинария, където да се потопят в католическите ритуали. Изнасяха им и лекции за догмата и мистицизма. Извън групите за дискусии разговорите не бяха позволени. Изобилна религиозна литература бе на разположение във всяка стая, в помощ при самовглъбяването.

— Но това е само веднъж в месеца — каза Хал. — Сградата вляво се използва по-често. Тя е нещо като почивен дом. При епископа ви видях да говорите с отец Хафър. Предполагам, че знаете — той е психиатър. Не бих искал да имам работата му за нищо на света. Той съветва свещениците, които не могат да понесат тежестта на обетите си.

— Е, понякога човек се поддава на слабостта си.

— Не знам. Тъжно е. Ще се изненадаш колко много такива хора съм докарал дотук. Чувал съм, че има три или четири подобни места като това в страната. Но съм виждал само това. Спят ей в онази сграда, вляво от семинарията. Нямат никакви задължения, освен да казват ежедневните си молитви. През другото време ги лекува местният персонал.

— По колко време стоят тук?

— Месец или два. Повечето. Докато се оправят или осъзнаят, че дори светците не работят двадесет и четири часа в денонощието. Но някои от тях… например доведох един стар пастор преди четири години, а той все още се кълне, че Дева Мария му се явява всяка нощ.

Спряха пред голямата сграда в средата, тази с кръста на покрива. Слънцето светеше под такъв ъгъл, че сянката на кръста падаше точно върху колата. Дру излезе навън и тогава усети, че въпреки ясното небе, въздухът беше резлив. Огледа сградата. Тухлите изглеждаха избелели, а бетонните стъпала бяха напукани.

— Мястото изглежда пусто.

Хал сви рамене.

— Сега е почти единадесет. Семинаристите сигурно са на занятия.

Сякаш по поръчка, откъм дълбочината на сградата се дочуха гласовете на младежи. „Господ е милостив. Исус е милостив. Слава на Господа…“

— Упражняват литургия — каза Хал.

— Учебни часове в неделя? — поклати Дру глава. — Едва ли. Освен това времето за литургия отдавна е минало. Не, нещо не е наред.

Той тръгна по напуканите стъпала.

Хал го спря.

— Така е, но тази неделя е специална. Литургията бе отложена за по-късно.

Изненадан, Дру се обърна към него.

— Посъветваха ни да стоим далеч от семинаристите. Епископът казал на управителя за теб. Напълно разбираемо е, че не бива да привличаш внимание. Ще спиш ето там — той посочи с ръка сградата вдясно. — Където настаняват уединяващите се.

Дру се почувства неловко.

— А какво ще стане, ако те ме видят?

— Тази седмица няма групи за уединение. Ще имаме на разположение цялата сграда.

Колко ли знаеше Хал за него? Защо имаше чувството, че е срещал този тип и преди? Начинът, по който стои. Начинът, по който поглежда в задното огледало на колата.

„Виждал съм го в някаква друга ситуация преди.“

— Ще бъде приятно и спокойно. Ще си починеш — каза Хал.

Слаб вятър погали лицето на Дру. Той слезе от стълбите и тръгна с Хал през поляната към сградата вдясно. Нещо продължаваше да го тревожи.

— Щом не трябва да ни виждат, не мислиш ли, че ще е по-добре да преместиш колата?

— След няколко минути. Като се върна.

— Къде ще ходиш?

— Да ти взема дрехи. Нямаш голям избор. Тези семинаристи не се обличат много стилно. Черни обувки, черни панталони, черни ризи. Много е потискащо. Но пък обичат да спортуват, така че мисля да ти взема яке и спортен екип. Гладен ли си?

— Да. Ако може зеленчуци. Пресни. Много.

Хал се разсмя.

— Аха, моркови, нали? Друго? Искаш ли нещо за четене?

Дру поклати глава.

— Предпочитам да се поупражнявам.

— Чудесно! Обичаш ли баскетбол? А не, чакай, не става. Игрището е от другата страна. Не трябва да те виждат.

Изведнъж Дру спря.

— Какво има?

— Един въпрос. Трябва да го задам.

— Моля.

— Наистина ли си свещеник?

— А обича ли папата полските евреи? А свети Йоан дали е бил баптист? По-добре ми повярвай, че съм свещеник.

— И какво друго?

— Моля?

— Какво друго освен свещеник си? Приличаш ми повече на военен разузнавач — изписано ти е на лицето — Дру го погледна сериозно.

— Е, добре. Бях. Във флота. Като Магнум.

Дру не разбра за какво говори.

— И какво те накара да станеш свещеник?

Хал тръгна отново.

— Имаш богат избор от стаи. Коя?

Дру отговори веднага, без да се замисли:

— Някоя близо до стълбите на втория етаж.

— Да, това избрах и аз. Никой не може да се промъкне през прозореца. Отвисоко по-лесно ще се отбраняваш. Но пък третият етаж е прекалено висок — не можеш да се измъкнеш бързо.

— Питах те защо стана свещеник?

— Можеш да си спестиш въпроса.

— Имам още един.

Хал спря нетърпеливо.

— Имам определени навици. Преди пет дни трябваше насила да се откажа от тях. А сега е неделя.

— Е и?

— При епископа отец Хафър чу моята изповед. Пет дни са много време. Искам да се причестя.

— Хей, и аз не съм си казал молитвата днес. Но не мога да ти дам причастие.

— Можеш, можеш. Само ми покажи къде е параклиса.

— В тази сграда има.

— Ще напълня шишенцата с вода и вино. Ще ти отслужа най-хубавата литургия, която си виждал.

— Момче, ти кроиш нещо. Какво става?

— Не сме две момченца, готови да си поиграят, нали?

Изскърца дъска. Дру бе коленичил най-отпред. Обърна глава, за да погледне през рамо тъмното пространство зад себе си.

Нямаше никой и той и продължи да се моли.

Беше след полунощ. Въпреки че литургията, която Хал отслужи, бе почти преди дванадесет часа, все още си спомняше докосването на твърдата нафора до езика си. Духът му се пречисти.

Остатъкът от деня го потисна. Опита се да се занимава с нещо — изми се и се избръсна. Облече дрехите, които Хал му донесе. Разходи се напред-назад в стаята, упражни някои стъпките от карате и започна да се чуди къде ли е Хал.

Късно следобед си помисли, че хеликоптерът вече е стигнал манастира. Йезуитите са намерили телата и са казали на епископа. Той пък е казал на кардинала. Кардиналът трябва да е говорил с Рим. А защо не са му съобщили нищо досега? Какво решение са взели? Какво става?

Иронията на това нервно чакане го разтърси. През шестте години отшелничество, живеейки в самота, нито веднъж не бе почувствал товара на времето. А сега, само след пет дни отсъствие от манастира, не можеше да откъсне поглед от часовника. Часовникът, който взе от човека, когото уби. Стенейки, той се свлече на колене и се замоли горещо това страшно бреме да бъде вдигнато по-скоро от плещите му. „Знам, че нищо не се случва без причина. Знам, че аз съм само инструмент. Но моля те, Господи, отмести горчивата чаша от устните ми. Всичко, което искам, е мир.“

Всичко ли? Той пипна издутината в джоба на якето си и си спомни нетърпението, което почувства, когато реши да отмъсти за смъртта на монасите. Напипа и снимките в другия си джоб — жената и мъжът в пламъци и малкото момче, което крещи.

И се замоли за душата си.

Около шест Хал влезе в стаята му.

— Купих ти малко мляко и зеленчуци. Каза, че искаш сурово цветно зеле, нали? Този боклук не мога да го ям дори сготвен.

— Колко дълго трябва да стоя тук?

— Докато ти кажат обратното, предполагам. Хей, ако ти е скучно, има един телевизор тук, но той е в семинарията. Мога обаче да ти донеса радио.

— А телефон?

— Що не се отпуснеш, бе човек! Дишай чист въздух.

— Вътре в стаята?

— Е, прав си. Но няма защо да се безпокоиш. Всичко ще е наред.

— Така ли?

— Става студено през нощта. Но аз знам как да включа отоплението.

Хал излезе.

Дру отново погледна часовника си. Стрелките бяха точно на шест — часът, в който биеше камбаната за вечерня.

Той жадуваше за удоволствието, което изпита днес по време на литургията. Искаше да възстанови блажените привички от манастира. Шест часа. Когато чу камбаната за вечерня да бие, Дру се подчини на призива й и напусна стаята.

Сградата беше тиха. Мътна светлинка в края на коридора му показа накъде са стълбите. Заслиза, опирайки се на люшкащия се парапет. Стигна първия етаж и продължи към приземния. Прокара ръка по стената и в тъмното премина през вратата вдясно. Тук беше параклисът, където бе отслужил литургията. Тук трябва да се състои и вечернята.

Бутна вратата и влезе. Тъмнина. Сети се, че вляво трябва да има ключ и го потърси. Явно обаче захранването бе в друга верига, защото си остана тъмно. Преди слънцето светеше през високите прозорци. Но сега…

Представи си стрелката на часовника, която отдавна беше минала шест. Като се опираше на стената, той продължи да върви и се блъсна в един стол. Достигна другата стена, после на пътя му се изпречи изповедалнята. Усети миризмата на плесен, която подразни носа му. Но редом с нея почувства и аромата на тамян. Когато докосна вратичката към олтара, разбра, че си е у дома.

Само ако имаше кибрит. Спомни си редовете от свещи отдясно и отляво на олтара. Влезе вътре и напипа кибрит в метална кутийка. Запали една клечка и се усмихна на пламъчето. Усмивката не изчезна от лицето му, докато палеше една по една свещите, което изпълни параклиса с премигващо сияние. Той коленичи в първия молитвен стол и мълчаливо започна да се моли.

В полунощ, все още без никакви новини от епископа, Дру отново почувства нужда да се върне и да се помоли.

И тогава чу изскърцване зад гърба си.

В първия миг си помисли, че пука дървото, защото се свива от студа.

Вторият път реши, че старата сграда издава тези звуци.

Третият път, обаче, извади маузера от джоба на якето си и легна на пода.

— Спокойно, приятел, отпусни се — каза някакъв глас в тъмното. — Не исках да те плаша.

Хал.

Дру остана на земята между пейките.

— Хайде де. Знам къде си. Видях те като се наведе. Но първо видях, че измъкна патлака. Тъй че да успокоим топката. На мен ми е наредено да не те изпускам от очи, а не да ме използваш за мишена.

Дру нямаше намерение да рискува. Погледна към вратата вляво от олтара, като се сети, че тя води в сакристията зад него. А зад нея пък друга врата водеше към стълбите. „Ако се наложи, мога да скоча през вратичката на олтара и да избягам.“

Още едно проскръцване, по-близо.

Челото му се ороси от пот. А в параклиса бе дяволски студено.

— Отпусни се, де — каза Хал. — Ще ти обясня. Слушай сега, знаех, че ще дойдеш тук в шест. Предположих, че ще се подчиниш на навиците си от манастира. Вечернята. Следващата служба е утринната, в полунощ. Затова дойдох по-рано. Мислех, че ще мога да те наблюдавам, без да преча на молитвите ти. Само си върша работата. Как можех да зная, че подът тук ще скърца всеки път, когато си взема въздух!

Дру се замисли. Може би казваше истината. Но защо просто не дойде тук заедно с мен? Нямаше да се притеснявам, ако е в параклиса, докато се моля. Не, нещо не беше както трябва.

Още едно изскърцване. Още по-близо.

Дру се надигна и пропълзя по-близо до олтара. Усещаше студа на пода.

— Трябва да направим нещо — гласът на Хал прозвуча по-отблизо. — Ти няма да се покажеш, докато не го направя аз. Но аз не искам да съм пръв заради пистолета в ръката ти. Слушай, сгреших, като не ти се обадих. Признавам. Хайде да прекратим тая криеница. Аз съм на твоя страна.

Скръц.

Свещите блещукаха. Дру отстъпи още малко назад към олтара.

— Помисли — каза Хал. — Ако исках да ти направя нещо, можех, докато спеше в колата.

Вярно.

— Или пък можех…

Скръц. Дру се придвижи още половин крачка към олтара…

— …да те убия, докато се молеше тук.

Също вярно.

— Тъй че нека да сключим примирие. Аз съм жертва на обстоятелствата.

Добре, помисли си Дру. Не съм тесногръд. Вместо да пропълзи останалото разстояние към олтара, той се претърколи в обратна посока към молитвените столове от дясната страна. Прицели се и за първи път проговори:

— Тогава всичко, което трябва да направиш, е да ми кажеш защо си станал свещеник.

При звука на гласа му вратата на параклиса се отвори. Един мъж със свещеническо расо и бяла якичка скочи напред с М–16 в ръка.

— Не! — извика Хал. Стоеше много по-близо, отколкото очакваше Дру, вдигнал едната си ръка. Беше трудно да прецени в полумрака, но може би държеше пистолет. Неизвестният свещеник се завъртя в неговата посока и натисна спусъка. Автоматичната пушка избълва цял пълнител. От силата на удара Хал бе вдигнат във въздуха и хвърлен към стената зад него. Плисна кръв. Хал потръпна и се свлече на пода.

Когато Дру се надигна на колене и се прицели с маузера, на вратата се появи още един свещеник с пушка в ръце и започна да стреля вътре в параклиса. Шумът, усилен многократно от ехото, прокънтя в ушите на Дру.

Той се сви отново под пейките. Свещеници! Убийци? Разумът му не го побираше. Религията? Насилието? Противоречието го шокира.

Свещеникът-убиец имаше предимството на тъмнината. А Дру не смееше да се покаже на светлината на свещите и да стреля. И освен това неговият маузер срещу автоматичната пушка М–16 и срещу Узи! Везните не клоняха на негова страна. Той се завъртя и прескочи вратичката на олтара. Падна тежко на застлания с килим под, като едва не изохка от удара в раменете. Продължи да пълзи към вратата на сакристията. Куршумите разкъсваха олтара над него.

Изведнъж стакатото на пистолет 45 калибър прекъсна канонадния огън. Звук, който той не можеше да сбърка. Пак. И пак. Дру сграбчи дръжката на вратата, завъртя я и се изтърколи вътре. Погледна назад и зърна за миг някаква фигура. Имаше още някой в параклиса.

Още един свещеник. Само че този човек бе по-стар. В началото на четиридесетте, среден на ръст, но широкоплещест. Мускулести рамене, тъмна коса, славянски черти, мустаци.

Дру се взря в тъмнината на сакристията. Свещеникът се бе появил от изповедалнята вдясно. Дру изтръпна целият като осъзна това. Нима е бил там през цялото време? Когато се промъкваше в тъмнината и се блъсна в изповедалнята?!

Беше излязъл оттам и стреля срещу онези, които убиха Хал. Дру се прицели към свещениците, но не беше необходимо. Мъжете лежаха неподвижни на пътеката между редовете в локви кръв.

Пистолетът беше в лявата ръка на свещеника. Дру можеше добре да види ръката. Някакво отражение от светлината на свещите привлече вниманието му. На средния пръст.

Пръстен. Дори от това разстояние се виждаше, че е скъп. Зловещ, тайнствен. Сякаш гореше.

Пръстен с голям червен рубин.

Свещеникът с все още вдигнат пистолет се обърна към отворената врата на сакристията. Въпреки че не можеше да го види в тъмнината, Дру имаше усещането, че погледите им се срещнаха. Устата му се изкриви в усмивка и той прескочи вратичката на олтара.

Дру постави пръста си на спусъка. Не знаеше дали да стреля или да пита. Все пак мъжът спаси живота му!

Така ли беше всъщност. Двама свещеници се опитаха да го убият. Хал беше мъртъв. А този тук изглеждаше така, сякаш ще ти разбие зъбите, защото не му е харесало това, което е чул в изповедалнята. Защо се беше скрил в параклиса? Какво, в името на Бога, ставаше?

Дру задържа дъха си.

Гласът, който чу, бе дрезгав, пресипнал и със славянски акцент:

— Знам, че си в сакристията. Чуй какво ще ти кажа: Янус.

Дру с мъка контролираше дишането си.

— Янус — повтори гласът със славянски акцент. — Трябва да говорим за Янус.

Деликатно поддържаното равновесие в Дру рухна. Неочаквано той чу тичащи стъпки по коридора зад себе си и стреля.

Не само той. Когато гласовете нахлуха в параклиса, свещеникът също прескочи вратичката на олтара и стреля към сакристията.

Дру достигна вратата, която водеше към другия коридор и я отвори. Следобед, когато дойде тук с Хал, той бе надникнал и бе забелязал стълби. Сега, през нощта, не виждаше нищо.

Нямаше значение. Не мислеше да ги използва. Вместо това хукна направо към входа за тунела. Не знаеше накъде води, но беше сигурен че двамата свещеници, които се опитаха да го убият, бяха професионалисти. Това означаваше, че не са сами. В случай, че Дру успееше да се измъкне, би трябвало да има други убийци, наблюдаващи изхода от приземието. Щом го чуят, че приближава, ще се приготвят да го убият. Ако имаше време, можеше да се опита да се качи безшумно по стълбите. Но бързите стъпки на крилия се в изповедалнята свещеник зад него го накараха да избере пътя, който убийците вероятно не знаеха, че съществува. В този случай оставаше само да се справи със свещеника зад него.

Стъпките приближиха. Някъде далече други стъпки изпълниха параклиса.

Дру вървеше бързо в тъмнината. Спъна се в някаква маса, удари се и трепна от скърцането на дървото в каменния под.

Обърна се. Макар че не виждаше нищо, чуваше промъкващите се все по-близо стъпки. Дру успя да се удържи да не стреля. Огънчето от изстрела щеше да го издаде къде е. А и каква полза, когато не вижда изобщо целта? Наистина, можеше да се опита да определи положението на врага си по шума от стъпките. Но ако той нарочно вдигаше този шум, за да го заблуди. Ако стреля, светлината от изстрела щеше да го обрече. Тъмнината бе неговото предимство. Владееше съвършено ръкопашния бой в пълен мрак. Но този вид двубой отнемаше много време и изискваше изключително съсредоточаване и предпазливост. За да го спечели, което означаваше да остане жив, бе необходимо внимание като на сапьор.

А Дру нямаше никакво време. Трябваше да се измъкне оттук. Чуваше ехото от гласовете в сакристията. Той си помисли за възможността други убийци да го очакват в сградата и чу самотни стъпки да се приближават към него.

— Ти не разбираш — прошепна гласът със славянски акцент. — Аз не искам да те нараня. Янус. Ние трябва да поговорим за Янус. Аз съм тук, за да те пазя.

Объркан, Дру не си позволи да му повярва. Отново забърза. Преследвачът му го последва.

— Нека да ти обясня — отново прошепна гласът.

Не, няма да стане, помисли си Дру и отново хукна. Не зная кой си, нито дали изобщо си свещеник. Не зная кой, по дяволите, искаше да ме убие тук и защо. Но зная едно. Опитвам се да играя по правилата. Свързах се с изповедника си. Доверих се на църковните власти (неволно щеше да каже „организацията си“.) Само че някой не играе по правилата. Има информатор. Изтича информация. Някой им е казал къде съм.

Затова сега ще играя по моите собствени правила. Ще го направя както аз си знам.

Премина през някакви паяжини. Почувства ги по лицето си. Някъде падаше вода. Усети зловоние и мирис на плесен. Зад него стъпките приближаваха. Стъпи в локва, измокри обувките и панталоните си. А далеч в тунела чу отново гласове. Групата, която бе влязла в параклиса, сега бе в тунела. Трябваше да побърза. Чу как мъжът зад него също нагази във водата. Гласовете ставаха все по-силни. Като се обърна, удари главата си в една тръба, която минаваше от едната стена към другата. Залитна, причерня му пред очите. Почувства влага в косата си и опипа мястото. После приближи пръсти до устата си. Беше пот, а не кръв. Продължи напред.

За какво ли се използваше тунелът? И къде ли водеше? Спря, като пазеше главата си от другите тръби. Реши, че е тунел по поддръжката. Сигурно оттук минаваха водоснабдителната и отоплителната система. И лесно можеха да се поддържат. Тогава тунелът би трябвало да извежда до семинарията. Като определи накъде ще върви, Дру се почувства по-добре. Но нещо се беше променило. Звуците зад него не се чуваха.

Защо?

Пред себе си напипа стена. Сбърка! Тунелът нямаше изход! Беше капан! И сега преследвачът му го очаква да се върне назад.

Дру стисна маузера, обърна се и тръгна обратно. Вървеше плътно до лявата стена. Препъна се в голямо парче отчупен бетон на пода и усети, че звукът от собствените му стъпки се промени. Спря. После направи няколко крачки и звукът отново стана същият както преди. Опита още веднъж, като се върна три стъпки назад. Отново чу глухо прокънтяване.

Най-сетне разбра. Наведе се към стената срещу себе си и както очакваше, ръката му попадна в празно пространство. Опипа с крак — същото. Малко по-високо бетонът започваше отново. Стълба! Той се заизкачва.

Стълбата направи завой. Той напипа дървена врата, натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата не помръдна. За миг се смути, но реши да опита да я бутне, вместо да я дърпа и въздъхна, когато тя се отвори. Дру я допря до стената, за да провери дали някой не се крие зад нея. После се взря в неясния коридор. Тунелът наистина го бе довел до семинарията.

Не видя никой и тръгна. Достигна голяма стая — канапета, столове, маси, телевизор. През прозорците светеше луната. Поляната пред сградата се виждаше съвсем ясно. Зад нея трябваше да има гора и планини. Сигурността беше там.

Трябваше да напусне това място преди някой семинарист да го открие или преследвачът му да го настигне. Прекоси стаята и видя отляво врата, която водеше навън. Но когато тръгна натам, чу шумолене на дрехи зад себе си. Хвана се за маузера и замръзна.

— О, Исусе, благодаря ти!

Косата на Дру настръхна.

— Сигурен бях, че ще дойдеш — гласът беше старчески, глух и дрезгав. — Избави ме. Знаеш колко много страдам. — Гласът започна да хленчи. — Те не вярват, че твоята майка всяка нощ ми се явява!

От тъмния ъгъл се появи сянка. Беше стар, прегърбен мъж. Косата и брадата му бяха бели. Носеше бял халат.

Стомахът на Дру се сви. Старецът държеше тояга. Беше бос. Очите му блестяха безумно.

Мили Боже, помисли си Дру, не съм в семинарията. Подминал съм я. Намирам се в почивния дом. Това е старият свещеник, за който ми говореше Хал. Тук те държат…

Старецът коленичи, събра ръцете си и го загледа с възторг.

— Благодаря ти, Исусе. Ще ги накараме да ни повярват. Ти ще им кажеш, че аз не лъжа за благословената ти майка. Толкова дълго те чаках да дойдеш!

Дру се дръпна с ужас. Старецът изхърка и Дру си помисли, че може да получи сърдечен удар.

— Не, моля ви!

Старецът повиши глас и започна да пее:

„Свети боже, славим името ти! Господи всемогъщи, ние ти се кланяме и те бого-тво-рим“.

Дру стигна до вратата и излезе. В полумрака се чу някакъв мъжки глас:

— Отче Лауренс, отново ли излязохте от стаята си. Знаете, че не бива да пеете нощем. Ще събудите…

— Чудо! — викаше старецът. — Чудо! — И отново започна да пее: „Безкрайна, огром-на-а-а е твоята власт!“

Дру изскочи навън, вдишвайки студения въздух. Затича се по бетонните стълби и достигна тъмната поляна. Тревата, покрита със слана, хрущеше под краката му.

Видя, че светлините в цялата сграда на семинарията бяха запалени. Всички семинаристи се тълпяха навън и гледаха към дома за уединение. Някои тичаха натам, други бяха стигнали вече и влизаха вътре.

Самата сграда беше тъмна. Но и там започнаха да палят осветлението — първо на първия етаж, а после на втория и на третия. Прозорците светваха един след друг. Защо? — учуди се Дру, докато тичаше. — Нима си мислят, че съм още в сградата? Или търсят някой друг! Свещеникът, който ме преследваше, убийците?

Викове изпълниха нощта. Той затича още по-бързо, защото точно зад него запалиха и други светлини. Светлината бе достатъчно силна, така че Дру видя собствената си сянка и дъха, който излизаше от устата му.

Някой извика толкова наблизо, че Дру се обърна. Висок мъж в хавлия стоеше на отворената врата и сочеше в неговата посока. Той слезе по стълбите, но походката му бе неуверена. Загуби чехъла си, спъна се и падна.

Все пак виковете му привлякоха вниманието на другите. Група семинаристи хукнаха към падналия на стълбите, а друга група към Дру. Той си помисли, че му се привиждат разни неща. Тревата пред него подскочи, сякаш от изстрел, но изстрел не се чу. Може да е бил заглушен от собственото му задъхано дишане и от виковете зад него. А може да е бил изстрелян от оръжие със заглушител. Всичко, което знаеше бе, че когато стигна до края на осветената площ, още един куршум се заби пред него. Той промени посоката, като затича на зиг-заг.

Сега чу — не самия изстрел, а съсъка, с който куршумът се заби в тревата. Ъгълът, под който се заби куршумът, означаваше, че снайперистът бе пред него, на склона.

А аз съм по средата, помисли си Дру, чувайки семинаристите зад себе си. Дали знаеха за снайпериста? Дали ще спрат, когато разберат? С последни сили той се хвърли към храстите. Гърдите му се свиваха болезнено. Промъкваше се полунаведен между дърветата, сред повалени дънери и пънове, с чувството, че това вече го е преживявал. Той си спомни бягството от манастира. Но аналогията свършваше дотук. Преди шест нощи оня на хълма не знаеше, че Дру е извън манастира и го дебне. А Дру не бе преследван. Сега нямаше време да издебне снайпериста, защото преследвачите му щяха да го хванат. А ако пък се концентрира единствено да им избяга, може да налети направо на снайпериста.

„Става много студено нощем“ — бе казал Хал.

Дру не беше облечен подходящо. Тънките черни панталони, памучната тениска и якето, които Хал му бе донесъл, бяха безсилни пред студа. Той вече трепереше, въпреки огъня в дробовете си. Потта му попиваше горския студ. Ако беше облечен с расото, което носеше в манастира, щеше да е добре. Но сегашните му дрехи задържаха студа. Ако прекараше цялата нощ тук, съществуваше риска тялото му да се преохлади, а станеше ли това, след три часа щеше да бъде мъртъв.

Студеният маузер залепваше за ръката му. Той навлезе още по-навътре в гората. Зад него се промъкваха сенки. Клонките на дърветата пращяха.

Дали снайперистът не е решил, че ситуацията е излязла от контрол и се е отказал? Но дори и тогава семинаристите щяха да продължат да го преследват.

Значи ми трябва кола.

Кадилакът, с който дойдоха с Хал дотук. От прозореца на своята стая на втория етаж, той бе видял, че Хал зави зад сградата на семинарията. Трябваше да има гараж някъде отзад. Нали Хал настояваше, че семинаристите не трябва да го виждат!

Като пренебрегна заплахата, Дру зави надясно. Беше тичал в тази посока, но първоначалният му план бе да навлезе по-дълбоко в гората. Досега, обаче, не му бе дошло наум да се движи в полукръг, обратно към семинарията. Ако пресечеше поляната, отново щеше да излезе на прицел. А каква бе целта му? Искаше да избяга оттук, а не да се скрие, както когато избяга от манастира.

Той излезе от сянката на дърветата отново на поляната. Зад себе си чуваше преследвачите да навлизат в гората. Пред него светлините във всички сгради все още бяха запалени. А пред тях суматохата продължаваше.

Щяха да го видят, разбира се, ако пресечеше поляната от това място. Затова реши да върви по края на гората. Тревата заглушаваше шума от стъпките му, а тъмната гора зад него криеше силуета му. Успя да заобиколи сградите и рискувайки да се издаде, затича към задната част на семинарията.

Никой не го забеляза.

Предположението му се оказа вярно. В едната част на сградата той откри пет гаража върху площадка, покрита със сгурия. Първите два бяха заключени. Но вратата на третия помръдна, когато дръпна дръжката.

Дру бавно я повдигна, като се опитваше да вдига колкото се може по-малко шум. На лунната светлина видя черния епископски кадилак. Той реши, че Хал е оставил гаража отключен, в случай, че трябва бързо да напусне това място. Отвори вратата и вътре светнаха лампите. Обикновено загасяше веднага, за да не става обект на стрелба. Но сега му трябваше светлина, затова я остави и затърси жиците под таблото, за да запали. Допря две от тях. Моторът заработи.

Дру тръшна вратата и хвана кормилото. Отново, както в караваната, арматурното табло го обърка. Не знаеше как да запали фаровете. Не че имаше значение. Последното нещо, което му трябваше сега, бяха фаровете. Натисна газта и изкара кадилака от гаража.

Колата бързо набра скорост, така че преди да успее да реагира, тя изскочи от пътя и се качи на бордюра. Той завъртя волана и се плъзна по тревата. Тракането зад гърба му подсказа, че ударът в бордюра е отворил багажника. Завъртя рязко наляво и усети как колелата на кадилака се плъзгат. Изправи колата, върна се назад и подкара покрай страничната стена на семинарията. Тя завиваше, опита се да си спомни той, и минаваше пред дома за усамотение, за да завие отново и между дърветата зад поляната да стигне до металната порта и пътя навън.

Но не биваше да минава покрай хората пред сградите. Затова той подкара направо, прескочи още един бордюр и излезе на поляната. Прозорецът му беше отворен и Дру чу викове. Видя и фигури да тичат към него. Тъмнината пред него беше плътна. Без фарове не знаеше накъде да кара. Знаеше единствено, че скоро ще се удари в дърветата. Натисна спирачките. След това осъзна, че габаритите му светеха. Значи с фарове или без тях, все същото.

Тогава защо не?

Дру опита всички копчета и ръчки и след няколко секунди запали фаровете. Пред него изникна тъмната стена на гората. Той зави рязко вляво, допря едно дърво и чу как задната броня изхруска. После видя пътя и тръгна през тунела от дървета натам. За миг почувства облекчение. Но в следващия миг усети, че косата му се изправя — пред себе си видя свещеника от параклиса, оня с тъмната коса и славянските черти. С пистолет, калибър 45-и.

Той стоеше на пътя с разкрачени крака и лице към приближаващата кола. Фаровете осветяваха бялата му якичка. Хвърляха отблясъци и върху огромния червен скъпоценен камък на пръстена на ръката, с която държеше пистолета.

Дру натисна газта. Стомахът му се сви, но той подкара кадилака право срещу свещеника. Дърветата летяха покрай него. Вместо да стреля, свещеникът му махаше с ръце, сякаш му казваше да спре.

Няма начин, помисли си Дру. Хвана още по-здраво волана и натисна газта докрай.

Свещеникът продължи да маха с ръце. Тялото му ставаше все по-голямо и по-голямо.

Свещеникът спря да маха, отстъпи встрани и се прицели. Изстрелът от четиридесет и пет калибровия пистолет проглуши ушите на Дру. Само че свещеникът не стреля по кадилака, а над него, над покрива на колата.

Вдясно откъм гората се дочу автоматичен откос. Куршумите се изсипаха върху колата. Стъклата обсипаха Дру. Отчаян, той се опита да кара и да предпази очите си от тях. Забеляза, че свещеникът е паднал по гръб. Пътят завиваше и ставаше по-тесен. Дърветата стържеха по вратите и покрива. Когато фаровете осветиха далеч напред, Дру видя високата каменна стена и металната врата пред себе си.

Вратата бе затворена. Зад него затрака друга автоматична пушка. Той стисна здраво волана.

Тридесет метра.

Двадесет.

Десет.

Ударът го хвърли върху кормилото. Дру изстена от болката в ребрата, чу острия звук на клаксона и се облегна назад. Предницата на колата се бе огънала. Фаровете бяха разбити. Голямо парче метал бе пробило предното стъкло. Дру се опита да се справи със счупеното кормило. Отляво и отдясно металната врата бе поддала. Огънати, парчетата висяха като пречупени криле отстрани.

Въпреки че натисна спирачките, кадилакът продължи да лети по пътя. Някакъв ров се мярна пред очите му и колата прелетя през него. След това колелата се плъзнаха по тревата и колата забави ход. Дру настръхна. Още десет крачки и щеше да се забие в дърветата и скалите. Гърдите го боляха и той едва дишаше.

Разтърси глава, за да проясни мисълта си. Ето че излезе. Левият му фар още светеше, въпреки че от удара се беше изкривил и сега биеше надясно. От радиатора се вдигаше пара. Двигателят още работеше, макар че мъркането му започваше да преминава в ръмжене.

Дру натисна педала на газта. Колата бавно се придвижи напред. Ресорите бяха разбити и подскачаше всеки път, когато попаднеше на бабуна. Той стигна до някакво поточе, зави вляво, за да го избегне, и попадна в дупка. Натисна газта, колата тръгна надолу, после се върна на пътя. Увеличи скоростта.

Сега пък дясното предно колело се клатеше. Спидометърът — също цифров, като часовника — показваше нула. Моторът хъркаше, радиаторът съскаше. Дру не знаеше колко бързо може да се движи. Ако двигателят е прегрял, значи е свършен.

Стана му смешно. Разбит ли? Та кадилакът на епископа се бе превърнал в чиста развалина. Не можеше да бъде по-разбит от това.

Но колата го учуди. Продължи да върви. И това също го развесели. Де го чукаш, де се пука!

Погледна към огледалото. Търсеше светлините на преследвачите. Но не можа да намери огледалото. Видя го на земята до себе си. Всъщност нямаше нищо смешно, дявол го взел.

Зави наляво на първото кръстовище, после надясно на следващото, за да заблуди евентуалните си преследвачи в лабиринта от планински пътища.

Гърдите го боляха. Счупеният волан се забиваше в ръката му. Когато зави за пореден път, зърна една крайпътна табела, известяваща, че градче на име Ленокс е на дванадест мили в обратната посока.

Болката в гръдния му кош напомни за себе си. Колата явно бе прегряла. Чуваше ясно хъркането на мотора. Радиаторът повече не съскаше. Просто беше празен. Колата започна да намалява скоростта си. Част от предната решетка изхвръкна и издрънча на пътя. Той премина бавно покрай един тъмен магазин, влезе в спящ град и спря пред някаква мръсна къща, чиято поляна плачеше за косене.

Въпреки че къщата беше тъмна, една улична лампа осветяваше мотоциклети, паркирани отстрани и пред верандата. Дру остави кадилака и скоро откри, че нито един от мотоциклетите не беше привързан или заключен.

Колко доверчиви граждани! Те вероятно си мислят, че никой няма да посмее да ги вземе. Но аз пък съм в настроение!

Дру си избра най-големият Харли-Дейвидсън и го забута надолу по улицата. Избра едно закътано място сред дърветата, където претърси багажната чанта. Беше пълна с инструменти и едно старо кожено яке. Намери елекрическата система и запали мотора, така както направи преди с кадилака. Дру възседна мотора и завъртя ръчката за газта. Машината изръмжа.

Не беше карал мотор цели десет години, от времето когато бе използвал един в една операция, където…

Не. Дру тръсна глава. Не искаше да си спомня.

Когато увеличи скоростта, студеният октомврийски вятър забрули лицето му. Зачуди се как ли ще реагират мотоциклетистите на сутринта. Дали ще бъдат толкова ядосани, че за отмъщение ще разпродадат това, което е останало от кадилака.

Дру избърса сълзите, които вятърът бе изкарал в очите му. Кадилакът на епископа. Четири колела и купе. Знаеше, че подобни мисли не би трябвало да го забавляват. Въпреки това се вълнуваше, опивайки се от скоростта на мощния Харли, който го отвеждаше обратно в Бостън.

За да потърси някои отговори там.

— Отец Хафър, моля — Дру каза това с равен глас от една телефонна кабина близо до бензиностанцията, малко след осем сутринта, като се мъчеше да задържи гнева си. Ръцете му бяха вкочанени. Трепереше от студения вятър, който го бе блъскал цяла нощ. Лъчите на утринното слънце едва затопляха кабината.

Мъжкият глас, който му бе отговорил, не каза нищо.

— Не ме ли чухте? — въпреки усилието си Дру не можа да удържи възбудата в гласа си. Той искаше обяснения. Кой го бе измамил? Защо бе атакуван в семинарията? И то от свещеници! — Казах, че искам да говоря с отец Хафър!

Дру погледна ядосано през мръсното стъкло на кабината към пътя, за да се увери дали няма някой, който да проявява интерес към него. Планът му бе да стигне до Бостън, но толкова премръзна, че реши да спре в Конкорд, на деветнадесет мили на запад от града.

От другата страна все още не отговаряха.

Време ли печелеха? Дали проверяха откъде се обажда?

Изведнъж мъжът каза:

— Един момент.

Дру чу как остави слушалката. Чу и гласове, които шептяха нещо.

Давам им още двадесет секунди. След това затварям.

— Ало? — Гласът беше друг. — Вие ли искате да говорите с…

— Отец Хафър. Какво има?

— Кой е, моля?

Дру почувства безпокойство.

— Един негов приятел.

— Тогава сигурно не сте чули.

— Какво?

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя… По телефона звучи доста сухо… Той е мъртъв.

Сякаш кабинката се разклати.

— Но, това е… — думата „невъзможно“ заседна в гърлото му. — Видях го вчера сутринта.

— Това се случи снощи.

— Но как? — Гласът на Дру пресипна от шока. — Той умираше. Знаех това. Но лекарите му даваха живот до края на годината.

— Да, но не болестта го уби.

Зашеметен, Дру затвори телефона. Насили се да тръгне. Знаеше че трябва да напусне Конкорд колкото може по-скоро. В случай че обаждането му е било прихванато. Нуждаеше се от място, където да се чувства сигурен.

Не си позволи лукса да скърби.

Трябваше да се опита да проумее.

Почти не усети как пропътува разстоянието до Лексинктън, намиращ се на единадесет километра от Бостън. Очите и съзнанието му бяха замъглени от болката. Той остави мотоциклета на една тиха странична уличка. Съмняваше се, че рапорта за кражбата е стигнал до Лексинктънската полиция толкова скоро.

Яркото слънце напълно контрастираше с мрачното му настроение. Той тръгна през градчето, претендиращо, че е мястото, където е започнала войната за независимост.

Пръстите му бяха свити. Почти не забелязваше позлатените от есента дървета, мириса на пушек или шепота на падащите наоколо листа. Беше изпълнен с мъка и ярост.

Миналата нощ отец Хафър говорил с някого по телефона. Казал на другите свещеници, че трябва да излезе. Прекосил улицата пред църквата и там го ударила кола. На тротоара. Силата на удара го хвърлила чак до вратата на църквата.

„Той не се е мъчил…“

„Как можете да знаете“.

„Нямаше много кръв. Шофьорът не спрял. Трябва да е бил пиян. Така да загуби управление! Да излезе от платното! Полицията все още не го е открила, но когато го намерят… Законът не е достатъчно строг. Бедният човек, толкова малко време му оставаше и така глупаво да го загуби заради една пияна, безотговорна свиня!“

Дру стисна още по-силно юмруци.

Телефонно обаждане? Ударен от кола на тротоара? Основното звено между моя предишен живот и манастира. Отец Хафър, убит от пиян шофьор?

Глупости!

Дру усети малкото вързопче в джоба си. Пластмасовото пликче. Телцето на Малкия Стюарт. Сети се за мъртвите монаси. Някой трябваше да плати за всичко, което стана през тези ужасни дни.

— Свържете ме с епископа! — Гласът на Дру бе висок, груб. Стоеше в кабината и гледаше към мотоциклета в уличката, а после и към туристите на поляната.

— Ужасно съжалявам…

Дру разпозна гласа. Беше Пол.

— …но Негово Преосвещенство не е тук сега. Ако искате оставете името и телефонния си номер.

— Той ще говори с мен.

— А кой…

— Само му кажете — човекът с мишката.

— Добре. Той наистина иска да говори с вас.

Дру чу прищракване. Погледна часовника си и се обзаложи — петнадесет секунди. Но епископът дойде по-рано, на дванадесетата.

— Къде сте? Очаквах обаждането ви. Какво стана в…

— Семинарията ли? Смехория. Надявам се вие да ми кажете.

— Телефонът ми звъни по този повод от пет сутринта. Питах ви какво…

— Двама свещеници се опитаха да ме убият. Ето това се случи! Те убиха Хал. И още един, друг свещеник, се криеше в изповедалнята!

— Полудяхте ли?

Дру замръзна.

— Двама свещеници се опитали да ви убият? На кого ги говорите? И Хал бил мъртъв? Току-що получих бележка от него. Това, което искам да знам е, защо убихте онези семинаристи. Защо нахлухте в дома, изплашихте свещениците до смърт и откраднахте колата ми?

Дру почувства как сърцето му се превръща в парче лед.

— И още нещо — тези ваши фантазии.

— Какви фантазии?

— За манастира. Слава богу, че изпратих йезуитите да проверят. Ако кардиналът и аз бяхме известили полицията, щеше да бъде катастрофа. Нямаше никакви тела в манастира.

— Какво?

— Нямаше никакви убити монаси. Мястото е пусто. Не разбирам къде са отишли, но докато не науча повече, нямам намерение да излагам Църквата.

— Значи избрахте първия вариант. Скрито-покрито. И ме изоставяте сам.

— Нямам намерение да ви изоставям. Аз също имам няколко въпроса и искам отговорите им. Слушайте внимателно. Няма да е умно да дойдете в кабинета ми. Ще ви кажа къде.

— Оставете това.

— Не ми говорете така. Ще ми докладвате на адреса, който ви кажа.

— Не.

— Предупреждавам ви. Не усложнявайте сам ситуацията, в която сте. Вие сте дали обет. Вашият епископ ви нарежда!

— Нищо не ви дължа. Направих това, което вие искахте. Последствията бяха ужасни.

— Много съм разстроен от вашето отношение.

— Почакайте, докато си видите колата.

Дру тръшна слушалката.

Нетърпелив, той възседна мотоциклета. Гърдите още го боляха от удара в кормилото. Но го боляха още повече от скръб и гняв. Завъртя ръчката. Моторът изръмжа.

Но къде да отиде? Какво трябва да направи?

Църквата, вече беше ясно, не можеше да му бъде убежище. Някой някъде по веригата беше предател и не можеше да се разчита на нея. Епископът може би — не, той сигурно беше искрен, толкова, колкото объркан беше Дру.

Пол, секретарят на епископа? Но епископът му вярваше безрезервно.

Тогава кой? И което бе по-важно, защо?

И какъв бе оня славянски свещеник със странния червен камък на пръстена и четиридесет и пет калибровия пистолет, скрит в изповедалнята?

Добре. Дру прехапа устна. Към Църквата нямаше повече задължения. Само към Господ. И към себе си. Трябваше да спаси душата си.

Трябваше да забрави, че е бил в манастира. Трябваше да забрави, че се бе оттеглил от предишния си начин на живот. Да си представи, че все още е в играта. Какво би направил, ако не можеш да вярваш никому, ако се страхуваш от враг?

Отговорът беше ясен. Инстинктът му го подсказа. Помисли си с гордост, за което помоли Бог да му прости, че някога бе най-добрият. Все още беше. Шестте години не бяха притъпили уменията му.

Да. Той завъртя ръкохватките, моторът изръмжа. Но Дру не тръгна към Бостън. Не на изток, а на запад.

Към Ню Йорк. Към единствените хора, на които можеше да разчита. Към своята бивша любовница и своя бивш приятел. Арлийн и Джейк.