Братството на камъка

ЧАСТ ПЕТАПосещението

Япония, 1960.

На 10 юни, преди планираното посещение на американския президент Дуайт Айзенхауер, една ревяща тълпа от 10 хиляди антиамерикански настроени японски демонстранти щурмува летището на Токио, за да протестира срещу новия японо-американски договор за защита, който означаваше продължаване на присъствието на американските военни бази, и още по-лошо — като се вземат предвид атомните бомби, които САЩ пуснаха върху Хирошима и Нагасаки — разполагане на ядрено оръжие на японска земя. Тълпата обкръжи лимузината, с която американците предвиждаха да стигнат до посолството, като предупреждение за още по-големи безредици, ако американският президент пристигне в Япония. Протестиращите се държаха така предизвикателно, че един хеликоптер на американските военноморски сили бе принуден да кацне сред тях и да отведе официалните лица на безопасно място.

Шест дни по-късно японското правителство поиска отлагане на посещението на Айзенхауер. Масовите демонстрации продължиха.

Токио, една седмица по-късно.

„Главоболията“ в последно време — Дру беше чул баща си да използва думата често напоследък — станаха причина да се отмени тържеството за рождения му ден. Той нямаше представа от какъв характер са тези главоболия (имаха нещо общо с мистериозното място, наречено „посолство“, където работеше баща му), но добре знаеше, че миналата година, когато стана на девет, на тържеството имаше двадесет деца, а тази година, по-точно утре, нямаше да има нито едно.

— При тези безредици е опасно американците да си правят събирания — беше казал баща му. — Ще пристигнат толкова коли и родители, че ще привлекат твърде много внимание. Не можем да си позволим повече инциденти. Вярвам, че разбираш, Дру. Обещавам ти, че другата година ще направим по-голямо и по-хубаво тържество от това, което бяхме запланували сега.

Но Дру не разбра нищо, нито пък проумя защо снощи на вечеря баща му каза, че може да се наложи да се преместят от къщата в посолството.

— Временно — понякога баща му използваше думи, които Дру не схващаше. — Само докато положението се стабилизира.

Какво ли означаваше „стабилизира“? За Дру единственият знак, че нещо не е наред, беше напускането на повечето от прислужниците им японци през последните няколко седмици. А сега като се размисли, си спомни още нещо — най-добрият му приятел в махалата, едно японче, беше престанало да идва да си играят заедно. Дру често се обаждаше по телефона да го вика, но родителите му все казваха, че не си е вкъщи.

— Хей, спортисте, не тъгувай за тържеството — казваше баща му и игриво му разрошваше косата. — Не бъди толкова мрачен. Ще си получиш подаръците — много, много подаръци и любимата ти голяма шоколадова торта. Дори няма да отида на работа и ще си остана вкъщи, за да го отпразнуваме.

— Наистина ли? — беше попитала майка му радостно. — Няма ли да имат нужда от теб в посолството?

— Работил съм често извънредно и казах на посланика, че синът ми е по-важен от тази проклета криза.

— И той не се ядоса?

— Не. Само се засмя и ми поръча да поздравя Дру от негово име.

Следващият следобед в два часа пред къщата спря дълга черна лимузина. Дру гледаше развълнувано от прозореца на спалнята си. На метална пръчица от страната на шофьора до огледалото за обратно виждане беше закачено малко американско флагче. Регистрационните номера бяха като на баща му — с обозначенията на посолството. От колата слезе американец в униформа, като взе от седалката до него голям пакет, опакован в червено, бяло и синьо, затегна панделката и тръгна към входа по извиващата се пътечка покрай градинката в японски стил. Почука на вратата и докато чакаше да му отворят, нагласи униформената си шофьорска шапка и извърна глава към цъфтящата наблизо вишна, привлечен от песента на непозната за него птичка. Облечена в красиво оранжево кимоно възрастна японка от прислугата, която не беше напуснала, излезе и грациозно се поклони. Шофьорът също леко се поклони и по американски обичай леко докосна шапката си и се усмихна.

— Моля, предайте на г-н Маклейн, че посланикът му изпраща поздравления. Предполагам, че това се отнася по-скоро за сина му. Предайте му и този подарък за рождения му ден. Посланикът смята, че ще замести тържеството, което не можа да се състои. — Шофьорът подаде пакета на прислужницата, поклони се отново и се върна в лимузината.

Въпреки своето нарастващо нетърпение Дру се подчиняваше на нарежданията и остана в стаята си, докато майка му и баща му правеха последни приготовления.

— Само тримата ще бъдем, но ще се забавляваме за двадесетина — беше казала майка му.

Дру нетърпеливо прелистваше любимите си американски книжки с комикси — „Супермен“ и „Дейви Крокет“, които баща му беше уредил да му доставят с „дипломатическата поща“. Така беше казал той. Дру знаеше, че се шегува, но си спомни и други негови думи: „Нищо не е достатъчно добро за моя син“.

Дру лежеше в леглото си и се взираше напрегнато в тавана.

— Хайде, Дру — чу майка си да го вика от градината зад къщата. — Можеш вече да идваш.

Дру скочи от леглото и изхвърча от стаята си. Най-краткият път към градината отзад беше през кабинета. Като минаваше покрай бюрото на баща си, видя през отворената плъзгаща се врата родителите си, седнали край една кръгла маса, отрупана с най-различни по големина разноцветни подаръци. Слънцето проблясваше във високата стъклена чаша, която майка му държеше в ръка.

— О, дори посланикът ти изпраща подарък — каза въодушевено тя, като го видя да идва и вдигна чашата към устата си.

— Нямаше нужда. Винаги мисли за всичко. Какво ли има вътре? — запита баща му и разтърси кутията.

Дру излезе в градината. Ужасяващ трясък го оглуши, като го хвърли обратно през отворената врата на кабинета и го запрати върху бюрото на баща му. Навярно беше загубил съзнание. Не си спомняше кога беше паднал от бюрото на пода. Спомняше си само, че се беше опитал да се изправи на крака, но залиташе. Почувства се много зле. Не виждаше ясно. Като стъпваше несигурно, Дру се опитваше да стигне до остатъците от вратата на кабинета и забеляза, че дрехите му са мокри. Погледна надолу и с ужас видя, че целият е в кръв. Не се разпищя от гледката, не изпадна в паника при мисълта, че може да е тежко ранен, нито дори когато разбра — О, не! — че това не беше неговата кръв. Дру политна към разбитата врата, виждайки майка си и баща си разкъсани върху ливадата, а тревата подгизнала от кръвта им. Нямаше и следа от тортата за рождения ден, от чашите и чиниите, нито от приятно опакованите подаръци, които бяха натрупани върху масата. Самата маса също беше на парчета. Обви го плътен лютив дим, който го задави. Едно храстче наблизо беше в пламъци. Все още не пищеше — докато погледът му не спря върху почти отделената от тялото глава на майка му. При тази гледка изкрещя.

Парата в банята продължаваше да се вдига. Виждаше се неподвижната сянка на Арлийн зад завесата. Беше съвсем тихо. Дру не беше чул кога тя беше спряла водата.

Стърженето на металните кукички на завесата проряза тишината. Арлийн се подаде иззад нея, чертите на лицето й бяха изопнати от състрадание.

— Не знаех.

— Нямаше и откъде. Не обичам да говоря за това. Трудно ми е, дори след толкова време.

Дру си каза: „Освен на Джейк в момент на слабост“. Избърса влагата около очите си, която можеше да се сметне за пара от банята.

— Съчувствам ти от сърце.

— Благодаря — гласът му звучеше равнодушно.

— Подаръкът от посолството… с опаковката в червено, синьо и бяло… е бил взривно устройство.

Дру кимна утвърдително.

— Но всъщност не е бил от посолството, нито лимузината, а регистрационните номера са били фалшиви — продължи Арлийн.

— Разбира се. Шофьорът изчезна. Никой не го познаваше. Служителите от охраната на посолството ми дадоха да разгледам някакви снимки, но не беше от персонала.

— Класически номер.

— А-ха — Дру притвори очи. — Точно, нали?

Дру застана пред посланика в големия му, потискащ кабинет. Не можеше да мисли за нищо, тялото му беше превито от болка. Таванът предизвикваше у него чувство на безпокойство — твърде висок спрямо ръста на десетгодишното момче. Изпитваше неопределена несигурност, сякаш самият той беше станал по-нисък. Кожените мебели му се струваха неудобни. На масивни полици бяха натрупани множество книги, стените бяха облицовани с тежка дървена ламперия, по тях бяха окачени портрети на важни личности, които го гледаха строго. Килимът беше мек и Дру не знаеше дали трябва да стъпва с обувки по него.

— Това ли е всичко, сър? — запита служителят от охраната на посолството възрастния побелял мъж зад бюрото в дъното на огромната стая. Очите на Дру се разшириха при вида на пистолета в кобура на колана му.

Дру познаваше посланика. Беше го виждал няколко пъти преди, когато родителите му го бяха водили на тържествата в посолството по случай Коледа и Четвърти юли. Мъжът беше облечен в сив костюм на тънко райе. Ниско подстриганите му мустаци бяха бели като косата. Слабото му лице изглеждаше сбръчкано и уморено.

— Да, благодаря — каза посланикът. — Кажете на секретарката ми да отклони всички обаждания и ангажименти през следващите петнадесет минути.

— Добре, господине — служителят отстъпи назад, излезе от стаята и затвори вратата.

— Здравей! Ти си Андрю, нали? — посланикът го разглеждаше внимателно, като подбираше думите си. — Ела тук и се настани удобно!

Дру се подчини сконфузено. Коженият стол изскърца под него, а краката му провиснаха без да достигнат пода.

— Хубаво е, че си излязъл от болницата. Добре ли се отнасяха с теб?

Дру се изненада и успя само да въздъхне. В болницата беше пазен от войници, чиито пистолети го плашеха. В отделението нямаше други деца. Зашеметен от инжекциите, които му правеха, за да заспи, не можеше да проумее защо се обръщаха към сестрите с „лейтенант“.

— Лекуващият лекар ми каза, че имаш само няколко малки наранявания и изгаряния — и тези около веждите, нищо сериозно. Цяло чудо е, наистина. Каза да не се безпокоиш. Космите по веждите ти отново ще пораснат.

Дру озадачено бърчеше чело. Веждите ли? Какво значение имаха веждите? Родителите му — парчетата от стъклената чаша, които стърчаха от окървавените разкъсани бузи на майка му — ето това беше от значение.

Коремът го присви от мъка, сърцето му се вледени.

Посланикът се наведе загрижено към него.

— Добре ли си, синко?

Без малко да избухне в ридания, но само преглътна горчиво.

Посланикът търпеливо го изчака, като се опитваше да му се усмихне.

— Какво ще кажеш за стаята си тук в посолството? Знам, че твоят дом ти липсва, но при дадените обстоятелства не можем да те оставим там, дори и с охрана. Разбираш, нали? Надявам се, че най-малкото ще ти бъде удобно.

Спалнята, която му определиха, приличаше на хотелска стая — ако речникът му бе по-богат, би я нарекъл „безлична“. Беше като онази, в която се бяха настанили той и родителите му по време на почивката си на Хаваите. Кимна вместо отговор, но без желание.

— Знам, че моите хора се отнасят добре с теб — каза посланикът. — Дадох указания на готвача да ти дава сладолед, колкото пожелаеш, поне докато си тук. Обичаш най-много ягодов, нали?

Мисълта за ягодовия сладолед — цветът и съдържанието — му напомниха кървавите бузи на майка му.

— Има ли нещо, от което се нуждаеш? Нещо от вкъщи, което ти липсва?

Дру искаше да му изкрещи: „Майка ми и баща ми“, но с мъка потисна желанието си.

— Съвсем нищо ли?

Усети, че моментът е напрегнат и промърмори нещо — първото, което му хрумна.

Посланикът се напрегна, за да чуе.

— Извинявай, синко, не чух добре.

Дру вътрешно беснееше. „Не ме наричай «синко». Не съм ти син. Вече няма на кого да съм син. Вече не.“ Продума без изобщо да се замисли.

— Книжките ми с комикси.

Посланикът изглежда си отдъхна.

— Разбира се. Всичко, което пожелаеш. Ще изпратя някой да ги вземе още следобед. Някакви предпочитания, някоя, на която най-много държиш?

— „Супермен“.

Все едно му беше. Дру отчаяно искаше да се измъкне от кабинета.

— „Дейви Крокет“.

— Ще ти донесат всичко — посланикът присви устни. — Има и още нещо.

Стана, заобиколи бюрото си и мина отпред, като се облегна на него, а същевременно се наведе, за да гледа Дру в очите.

— Има още нещо, което трябва да обсъдим. Не е никак лесно, но трябва да го свършим. Погребението на родителите ти…

Дру премигна. Въпреки че беше само на десет години, преживеният ужас от изминалия ден го беше принудил да се замисли за смъртта. Със сигурност знаеше, след като беше видял телата на родителите си на парчета, че няма да могат отново да оживеят.

— …ще бъде утре сутрин. Обсъдихме въпроса с моите сътрудници. Знаем колко трудно ще ти бъде, но трябва да присъстваш. За да се уталожат кошмарите ти. За да се превърнеш в символ…

Дру не разбра думата.

— … на това докъде може да стигне омразата. На това, което не трябва никога да позволим да се случи отново. Знам, че това ще ти причини болка, но понякога трябва да извличаме поука точно от такива трагични случаи. Ще те помоля да застанеш на първа линия на погребението. Непрекъснато ще те снимат фотографи. Ще те гледат много хора — всъщност от цял свят. Съжалявам, че трябваше изведнъж да пораснеш. Но съм убеден, че майка ти и баща ти биха искали да си там.

Дру се разплака. Колкото и да се опитваше да сдържи сълзите си, не издържа.

Посланикът го прегърна силно, като го потупваше успокоително по гърба.

— Хайде, излей всичко, което ти се е насъбрало. Няма нищо лошо човек да си поплаче в такъв момент.

Дру най-малко имаше нужда някой да го насърчава. Той продължаваше да се разтърсва от конвулсивни ридания. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне. Малко по малко кризата попремина. Бършеше очите си, но все още усещаше сълзите по бузите си. Погледна посланика и запита с мъка:

— Но защо? — гърлото му беше така свито, че почти изхриптя.

— Извинявай, Андрю, но май не те разбирам. Какво „защо“?

— Кой ги уби? Защо?

Посланикът въздъхна.

— Де да знаех. Антиамерикански настроения — той изброи няколко държави, повечето от които Дру чуваше за първи път — Куба, Камерун, Алжир, Конго. Не само в Япония се бунтуват срещу нас. Нещата непрекъснато се променят. Светът е вече друг.

— Няма ли някой, когото да накажете?

— За съжаление, не. Просто не знаем достатъчно. Обещавам ти, че ще направим всичко възможно, за да открием виновниците.

Дру премигна през сълзи.

— Да не говорим повече за това. Имаме и други въпроси за обсъждане. Преди малко споменах, че съм наредил да ти дават колкото поискаш сладолед, та да се наядеш на сладолед поне в следващите няколко дни. Исках да кажа, че след погребението, като си починеш добре, ще те изпратим обратно в Щатите. Някой трябва да се грижи за теб. Говорих с чичо ти и уредих да живееш при него. Сега ще можеш да говориш с него по телефона — посланикът си погледна часовника — след двадесет минути.

Дру мъчително се опитваше да си припомни как изглеждаше чичо му, но все не успяваше. Явяваше му се само лицето на баща му или по-точно някакъв неясен образ. Това, че не можеше да си припомни ясно как изглеждаше баща му, силно го обезпокои. Виждаше единствено пръснатите по подгизналата от кръв ливада парчета от тялото му.

— Но кои бяха убийците на баща ти? — Арлийн седна до него на леглото и се загърна с одеялото.

— Така и не научих. Докато бях в посолството, много се коментираше. Наричаха американеца, който се беше преоблякъл като шофьор и донесъл подаръка с бомбата, наемен убиец. За първи път чух тази дума. Предполагаха, че е бил нает от японски фанатици, но един от служителите в охраната, който живееше в Япония от края на войната, настояваше, че бомбите не са в японски стил. Разказваше надълго и нашироко за „самураи“, споменаваше „бушидо“ и разни други неща, които не разбирах. Говорел е всъщност за кодекса на самурая. Казваше, че японският самурай, който държи най-много на честта си, би убил открито врага си — лице срещу лице. Без да използва нито бомби, нито пистолет, само сабя. Три месеца по-късно един японец, който искаше да изрази недоволството си от някакъв японски политик, привърженик на новия договор с Америка, направи точно това като си проправи път в тълпата и го прониза със сабя. Съшият човек от охраната казваше още, че един истински японец не би убил съпругата и детето на врага си — само съпруга, бащата.

— Ако не са били японците, то кой тогава?

— Руснаците. На времето не разбрах по-голямата част от това, което казваше, едва по-късно го проумях. Смисълът на новия договор за отбрана беше Америка да помогне на Япония, ако бъде нападната от Съветите. Нашите бази в Япония ни помагаха да задържим позициите си в Югоизточна Азия, като се опитвахме да спрем разпространението на комунизма в района. Човекът от охраната предполагаше, че най-вероятно руснаците са направили да изглежда така, сякаш японците са извършили атентата срещу американския дипломат и семейството му.

— Такава ужасна смърт би шокирала обществеността и би задълбочила пропастта между Америка и Япония. Договорът би могъл и да не се сключи — каза Арлийн.

— Точно така смяташе служителят от охраната. Но, ако е бил прав, то тактиката се оказа погрешна. Убийството на моите родители накара всички да разберат, че ситуацията е станала неконтролируема и са отишли твърде далеч. Японците бяха объркани. Не искаха да бъдат обвинявани за убийствата и постепенно спряха демонстрациите. Кризата премина.

Често беше ходил на черковни служби с родителите си, но преди погребението им никога не беше обръщал внимание с колко много образи на смъртта е заобиколен човек в църквата. Христос на кръста, пироните, забити в ръцете и краката му; Христос с изранен от камшиците гръб, Христос с трънен венец на главата, Христос, промушен от копие. В една църковна книга намери живо описание на гроба, от който е възкръснал, и на учениците, застанали край изваяния каменен саркофаг с лица, изразяващи възхвала.

Но нямаше кой да възкреси неговите родители и той го знаеше. Беше видял телата им, раздробени на кървави парчета.

Гръмогласният орган го плашеше, латинските думи на месата не му говореха нищо, също както и английските, които свещеникът използваше, за да опише „тази ужасна трагедия“. Застанал на първия ред, Дру чувстваше, че всички погледи са обърнати към него. Фотографите го снимаха през цялото време. Искаше му се да закрещи.

Посланикът му беше обяснил, че телата ще бъдат откарани във военновъздушната база „Андрюс“, където щяха да ги чакат чичо му и дори Държавният секретар. „Какъв ли беше този Държавен секретар?“ Изобщо не го интересуваше. Щеше да има втора служба в семейната гробница в Бостън, но и това не го вълнуваше, въпреки че първата явно беше по-важна — „символ“ — посланикът беше употребил отново същата дума — „на нуждата от разбирателство между Япония и САЩ.“

Дру беше забелязал много напрегнати лица на мъже с разкопчани сака, издути вероятно от пистолети, закачени на коланите им.

Когато службата свърши, посланикът сгъна американските знамена, с които беше покрит всеки от ковчезите, и ги занесе на Дру. Той ги притисна към лицето си. Бликналите от очите му сълзи попиха в тях.

— Затова не можех да бъда „наемен убиец“, както ти се изрази. Нито наемен терорист — Дру произнесе думите с отвращение. — Да бъда „Янус“. Защото такъв двуличен човек като него бе убил родителите ми. При това той не е единствен. Посланикът ми каза, че съществуват много такива наемни убийци като този, който се беше преоблякъл като шофьор — изрече Дру с възмущение. — Нямат чувство за чест като японците. Страхливци. Жалки крадци, които нямат достойнство да се изправят лице в лице срещу врага. Майки, бащи, деца — изобщо не ги интересува кого ще убият, колко мъка и болка ще причинят. Всяка вечер плачех и докато се мъчех да заспя, си повтарях един оброк — той стисна зъби. — Дори и никога да не се докопам до мъжа, който уби родителите ми, за да го накажа, както заслужава, ще наказвам такива убийци като него. Казвах си, че ще се разправя веднъж завинаги с всички тях.

— Бил си… на колко, на десет ли каза? — запита с изненада Арлийн. — И си взел такова сериозно решение? И го изпълняваше?

— Няма нищо изненадващо — Дру горчиво преглътна. — Аз обичах родителите си. И до днес ми липсват. Често ходех на гроба им. Много често — каза той на пресекулки. — На десет години си мислех, че ще мога по някакъв свой начин да отмъстя за тях. Не знаех точно как. По-късно, в пубертета, научих, че има и други като мен. Започнах да работя за…

— „Скалпел“ — тя бързо изрече думата.

Телефонът рязко иззвъня и прекъсна разговора им.

Дру се обърна с изненада към тоалетната масичка. Загледа втренчено Арлийн. Очите й се разшириха, тя се изненада не по-малко. Той погледна отново към масичката, където телефонът иззвъня втори път.

— Може да е грешка? — Но и тя не си вярваше.

Дру дори не си направи труда да отговори. Телефонът иззвъня за трети път.

— Да не е служителят от офиса? — запита Арлийн. — Може да е забравил нещо да ни каже.

— Какво например?

Тя не можа да измисли нищо. Междувременно телефонът отново иззвъня.

— Може би говорим много високо и сме събудили някой от съседите — предположи Дру. — Има само един начин да разберем.

Дру се надигна от леглото, за да вдигне слушалката. Въпреки вътрешното напрежение, гласът му остана спокоен.

— Ало.

— Не искам да ви тревожа — каза отсреща пресипнал мъжки глас с акцент. — Но нямам друг избор.

Въпреки неговите уверения Дру се изплаши не на шега, обхвана го ужасно подозрение, че някъде беше чувал този глас, въпреки че не можеше да се сети къде. Арлийн стана от стола и доближи главата си до ухото на Дру, за да може да слуша разговора.

— За нещастие и с най-съвършените приспособления не мога да чувам всичко, което си говорите. Особено ми пречи душът. А стигате до такова място, което много ме интересува.

Тръпки полазиха Дру, като си спомни с ужасяваща сигурност къде беше чувал този глас. Той принадлежеше на свещеника, който се беше появил ненадейно в изповедалнята, когато Дру беше нападнат в параклиса на Бъркшир Хилс. Свещеникът с проблясващия червен камък на пръстена си, с пистолет 45-ти калибър и славянски акцент. Същият, който беше застрелял двамата преоблечени като свещеници нападатели и беше последвал Дру в тунела.

— Разбирам, че ви трябва време, за да осъзнаете защо се намесвам — каза гласът. — Без съмнение ви изненадах. Но, моля ви, не се колебайте повече. Както се казва, времето е пари.

Дру стисна здраво маузера си.

— Откъде се обаждате?

— От съседния апартамент. Забележете колко спокойно ви го съобщавам. Оставям се изцяло във ваши ръце.

Дру погледна намръщено към стената насреща.

— Как ни открихте?

— Всичко с времето си. Ще ми разрешите ли да дойда при вас? Предпочитам да не излизаме от тази сграда. Една заключена врата свързва нашите стаи. Ако отвиете пантите откъм вас, а аз откъм моята страна, най-после ще се срещнем.

Дру вдигна въпросително вежди към Арлийн. Тя кимна с глава като направи знак към себе си, после към леглото. С жест посочи на Дру да отиде до стената при свързващата врата. Дру отговори по телефона.

— Какво ми гарантира, че не сте въоръжен?

— Моля ви, знам правилата. Аз поех риск, като ви се обадих. Оценете моята откровеност. Отвийте болтовете.

Арлийн отново кимна в знак на съгласие.

— Добре — каза Дру.

Затвори слушалката. Арлийн се мушна в леглото, като се облегна на възглавниците. Той взе маузера си и пристъпи към свързващата врата.

Извади болтовете от пантите, които изскърцаха. След това застана до стената така, че този, който влезе, да не го види. Като допълнителна предпазна мярка се премести в ъгъла, за да се предпази от евентуални куршуми.

Някой изви пантите от другата страна на вратата. Тя се отвори със скърцане към стаята на Дру.

Както си беше в леглото, точно срещу отворената врата, Арлийн разтвори краищата на одеалото, с което се беше загърнала. Откриха се гладките, предизвикателни гърди, настръхнали от неочаквания студ, окосмяването в долната част на корема…

Дру се възползва от моментното объркване на противника. Нужен му беше само миг. Рязко дръпна вратата така, че тя се удари в стената. Опря маузера в гърба на мъжа, бързо и опитно го претърси.

Свещеникът изстена от болката, която му причиняваше пистолетът.

— Няма нужда от това. Оставих моето оръжие в стаята.

Пристъпи напред. Пистолетът все още беше опрян в ребрата му и гърбът го болеше, но бързо се съвзе.

— Казах ви, че знам правилата. Не представлявам заплаха за вас.

Дру приключи с претърсването, като си пъхна ръката даже в цепката на черните му панталони и опипа около тестисите.

— Моля ви, загърнете се с одеалото. Аз съм свещеник, но не съм имунизиран срещу изкушенията на плътта.

Арлийн изпълни молбата му.

— Благодаря.

Мъжът беше облечен с черно сако, черен нагръдник и бяла якичка. Беше набит, среден на ръст, здрав, мускулест, с посивели косъмчета в тъмните си мустаци и тук-таме започваща да побелява гъста черна коса. Лицето му беше ъгловато, упорито, с изпъкнали скули, с типични европейски черти. Изглеждаше малко над петдесетте, но дълбоките тъмни очи, по-черни от дрехите, мустаците и косата му, бяха силно очертани с бръчки, които го правеха да изглежда много по-възрастен и говореха за нелекия му живот.

Дру пристъпи предпазливо напред.

— Как ни открихте?

— В параклиса ви дадоха чисти дрехи и чифт обувки.

Свещеникът изчака Дру сам да си направи заключенията. Дру премигна недоволен, че не беше се досетил.

— Самонасочващо се устройство за следене?

— В тока на обувката. След като избяга от семинарията аз проследих сигнала. Открих къде беше оставил колата на епископа — бих добавил, в ужасно състояние. — Свещеникът тихичко се засмя. Дру се опита да се намеси, но той вдигна ръка — Нека да продължа. Открих, че си сменил потрошения Кадилак с мотоциклет. Добре си се сетил. Проследих те до Конкорд и Лексингтън. Позвъни по телефона. Оттам те последвах до Грийнуич вилидж в Ню Йорк и наблюдавах усилията ти да се свържеш с тази млада дама тук. Затрудни ме, когато си смени обувките, в които беше устройството, с онези алпинки. Но поставих същото устройство на мотоциклета ти. А също — поглеждайки към Арлийн — и на колата ви.

— А междувременно — тя заговори за първи път откакто беше влязъл свещеникът, като се намръщи — Вие убихте хората, които…

— Ви следяха? Боя се, че беше неизбежно. Не можех да ги оставя да направят същото с вас. Предварително бях поел определени задължения. Виждате ли колко съм откровен с вас?

— Вие ли бутнахте мъжа, който се правеше на пияница, от скалата? — запита тя.

Свещеникът кимна леко с глава.

— И удушихте другия с гарота?

— Трябваше. Иначе нямаше да сте живи, за да можем да си говорим сега.

— Свещеник, който убива? — Дру го погледна ужасено.

— И аз мога да те попитам същото, въпреки че не си свещеник, а само брат. Убийството не ти е непознато. Или греша?

Те се втренчиха един в друг.

Арлийн прекъсна мълчанието:

— Смислено говори. Със самонасочващото се устройство е могъл да ни проследи от разстояние без да го забележим…

— Точно така — потвърди свещеникът. — Придържах се на разстояние, но все пак вече сме заедно.

— Защо е всичко това? — отново попита Дру.

— Не е ли ясно? А нападението на манастира?

— Епископът твърдеше, че не е имало такова.

— Така му беше наредено. След като премахнахме следите.

— Премахнахме?

— Съвсем навреме.

— Епископът твърдеше още, че Хал не е бил убит в параклиса и че аз не съм бил нападнат.

— Следвал е указанията. Останах съвсем за малко в параклиса, колкото да уредя да се почистят следите. Семинаристите така и не разбраха нищо, освен че някакъв гост е получил нервна криза. Манастирът не се компрометира по никакъв начин.

— Не мога да чакам повече! Искам да разбера всичко — Дру удари стената с юмрук.

— Разбира се. Но няма нужда от драматични жестове. Аз съм твой покровител.

Дру изстина.

— Мой какво?

— Веднага щом дойде с отец Хафър да докладваш на епископа, изпратиха да ме повикат. Бях винаги наблизо. На два пъти — веднъж в параклиса и веднъж при Рога — ти спасих живота.

— Спасили сте ми живота? Защо? И защо не ми съобщихте още от самото начало за мисията си?

— В параклиса не ти казах, защото не исках да се разкривам. Предпочитах да смяташ, че си сам с Хал. Както и подозирах, очевидната ти уязвимост просто предизвикваше нападението.

— Използвали сте ме като примамка? — Тръпка на възмущение разтърси Дру.

— Това беше най-лесният начин да накараме враговете ти да се покажат.

— Трябваше да ме предупредите!

— Не съм съгласен. Дори и професионалист като теб…

— Бивш професионалист.

— Там е работата. Не бях сигурен дали ще можеш да се справиш както преди. Но се получи много добре. Тогава се чудех дали шестте години отшелничество не са притъпили уменията ти. Да предположим, че бях ти казал, че искам да те използвам за примамка. Какво щеше да стане, ако напрежението ти беше попречило да се държиш естествено? Дори и един поглед в моята посока би могъл да предупреди нападателите за евентуален капан. Между другото, двамата мъже, които нахълтаха в параклиса, не бяха свещеници. Те само се бяха облекли така, за да не привличат погледите върху себе си. Обърни внимание — те не бяха служители на църквата.

— Кои бяха тогава?

— Така и не успяхме да разберем. Нямаха никакви отличителни знаци, разбира се. Фотографирахме ги и им снехме отпечатъци от пръстите. По наши канали се опитваме да ги идентифицираме, но подозирам, че ще излезе, че са само наемници, за които няма начин да открием кой им плаща. След нападението в параклиса се опитах да ти обясня кой съм и защо съм там, но ти избяга. Това беше и първата възможност да ти се представя без да рискувам. Но да се запознаем — той протегна ръка. — Отец Станислав.

— Станислав? — Дру недоверчиво гледаше подадената ръка.

— Името е полско. Там съм роден и ми беше приятно да приема името на светеца-покровител на страната на прадедите ми.

Дру неохотно подаде ръка.

Свещеникът я разтърси силно. Дру направи жест към другата му ръка — с пръстен на средния пръст.

Отец Станислав не я дръпна. Пръстенът, който носеше на нея, беше с масивен златен обков и голям, открояващ се, проблясващ червен рубин с инкрустиран символ — сабя и малтийски кръст.

— Никога не съм виждал този символ. На кой орден принадлежи?

— Орден ли? — Отец Станислав поклати отрицателно глава. — Не е точно орден, въпреки че е съществувал далеч преди появата на много ордени, по-точно от времето на кръстоносците. Ние го наричаме братство.

Дру мълчеше.

— Братството на камъка. Ще стигнем и до там — каза отец Станислав. — Но първо, ако ми разрешиш, да приключим с нещо друго.

Свещеникът отиде в стаята си и се върна с едно куфарче. Извади една папка оттам и я подаде на Дру.

Дру я отвори озадачен и видя, че съдържаше собственото му досие — с подробности за юношеските му години.

— Почакайте — Дру вдигна глава от папката — Откъде имате всичко това?

— Не това е важно — каза отец Станислав, — а това, че трябва да се научиш да ми вярваш. Показвам ти го, за да се увериш, че вече знам доста за теб. Очаквам да ми довериш неща, които все още не са ми известни. Приеми го като изповед. Знак на доверие. Основа за взаимното ни разбирателство в бъдеще. Може да ти спаси живота и дори нещо повече — душата.

Арлийн се наведе напред и като придържаше одеалото с една ръка нетърпеливо взе папката от Дру, разтвори я на скута си и набързо прегледа съдържанието й.

— Какво пише вътре?

— Това, което съм преживял след смъртта на родителите ми — глухо отговори Дру.

— Но какво общо има това с Джейк? Брат ми е в опасност. Ако съдя по това, което знам, може вече да е мъртъв.

— Какво общо има с Джейк ли? Много, но не можеш да разбереш, ако не знаеш историята от самото начало.

— Ето, че пристигнахме, Дру — чичо му спря червения Меркурий пред една ливада, която под наклон се спускаше до „къщата в ранчото“, както сам той я наричаше.

— Построихме я миналата есен. Не можеш да видиш много такива в Бостън — най-съвременна архитектура. Надявам се да бъдеш щастлив тук. Вече си у дома.

Дру се взираше в къщата, която му се струваше странна и чужда. Това беше дълга и ниска тухлена постройка. Имаше комин, претрупана градина с цветя, няколко невисоки дървета. Изобщо не приличаше на ранчо и Дру не можеше да не направи неволно сравнение с традиционната японска дървена къща с висок спускащ се покрив, в която беше прекарал половината от живота си.

— Защо пък тухли? — се запита Дру. — Какво ще стане при едно земетресение? И защо градината е така претрупана?

Чичо му беше я нарекъл „дом“ и това го ядоса. Не беше неговият дом. Неговият беше там, в Япония, където беше живял с родителите си.

От къщата излезе една жена с момченце. Това бяха лелята и братовчедът на Дру. Той не беше ги виждал откакто беше заминал с родителите си за Япония. Тогава беше на пет години и затова не ги помнеше. Виждаше се, че жената и детето се чувстваха някак неловко, а също и чичо му, когато ги представяше. Леля му все кършеше ръце, братовчед му гледаше навъсено, а чичо му непрекъснато повтаряше, че всичко ще бъде наред и е готов да се обзаложи, че ще се разбират чудесно.

— Ще си щастлив тук.

На Дру не му се вярваше. Имаше ужасното предчувствие, че никога повече няма да бъде щастлив.

На следващия ден отиде на второто погребение на родителите си.

Дру прекара лятото сам, в гледане на телевизия. Ако някой го обезпокоеше в бърлогата му, отиваше да чете комикси, като се затваряше в гостната. Леля му непрекъснато повтаряше, че не е естествено за едно момче да стои затворено вкъщи през лятото, но чичо му отговаряше: „Дай му време да свикне. Помни колко много е преживял. Какво го прихваща Били? Кажи му да си играе с Дру.“

— Били твърди, че е направил опит.

Всъщност изобщо не беше вярно и Дру знаеше добре причината — ревност към новото момче вкъщи.

— Били смята, че Дру се държи странно. Никога не говори и… — казваше леля му.

— Ти нямаше ли да се държиш така на негово място?

— Ти по цял ден си на работа и не знаеш колко е странен — промъква се незабелязано, сякаш дебне наоколо. Гладя си аз, например, а той изневиделица, без да съм чула стъпки, застава пред мен и втренчено ме гледа. Направо като…

— Хайде, кажи.

— Не знам, като призрак. Изнервя ме.

— На всички ни е трудно, но ще трябва да свикнем. В края на краищата е син на брат ми.

— А Били ти е собствен син. Не разбирам защо трябва да обръщаме по-голямо внимание на…

— Но къде да отиде детето, кажи? Той да не би да е искал някой да убие родителите му? Какво искаш от мен, по дяволите?

— Престани да викаш. Съседите ще те чуят.

— И детето може да те чуе как говориш за него, но това изглежда изобщо не те притеснява.

— Няма да ти позволя да ми говориш така. Аз…

— Да прекратим разговора. Не ми се вечеря. Остави ми нещо за ядене в хладилника, ще се поразходя.

Дру беше чул всичко от хола без да го забележат, върна се в гостната, затвори вратата и прочете още една книжка с комикси. Този път „Батман“.

През септември положението се влоши. Още първия ден се върна от близкото училище с дъвка в косата.

— Как успя да го направиш? — запита леля му.

Дру не отговори.

Тя се опита да махне дъвката като го скубеше така, че очите му се насълзиха. Най-накрая отряза кичура с ножица, като в центъра на главата му остана голо място, което можеше да мине за модерна подстрижка или прическа на монах.

На следващия ден Дру се върна от училище със странни черни точки по лявата си ръка.

— Боже мой, какво си направил? — леля му присви устни и заразглежда следите. Отиде за пинсета и извади от ръката му парче графит. — Какви са тези белези, за бога?

На по-следващия ден панталоните на Дру бяха разкъсани на коляното и пропити с кръв, мястото беше силно ожулено.

— Тези панталони струват доста пари, разбра ли?

Един ден след тази случка леля му спешно позвъни на чичо му в неговия офис за търговия с недвижими имоти. Вълнението й пречеше да говори. Все пак съпругът й разбра достатъчно в интервалите между хълцанията. Беше толкова шокиран, че се съгласи да се срещнат в училището на Дру.

— Предполагам, че може и вашият племенник да го е предизвикал — директорът имаше двойна брадичка. — Момчето на Уетманови е известен побойник. Вероятно знаете кои са родителите му? Баща му се занимава с продажба на леки коли Кадилак в магазина на Палмър роуд.

Уетманови не им говореше нищо, но със сигурност разбраха Кадилак.

— Положението е следното — директорът избърса челото си с кърпичка. — Момчето на семейство Уетман е на дванадесет години. Едър е за възрастта си и обича да се пъчи със силата си. Мисля, че… ще ви кажа нещо, но между нас да си остане. Момчето прилича на баща си — настъпателно е. Но баща му прави големи дарения за отбора ни по атлетика. Синът иска всеки да знае, че той е шефът. А вашият племенник… не е искал да му падне на колене, както изглежда. Браво на него. Упорита малка маймунка. Всички останали са се подчинили. Не знам защо племенникът ви е решил да упорства. Предполагам, че още в началото на учебната година малкият Уетман се е огледал за „новички“ и си е харесал Андрю. Както разбрах, залепил е дъвка в косата му. След това е забивал моливи в тялото му, бутнал го е върху чакъла и му е скъсал панталоните.

— Защо не сте предприели нещо, за да сложите край на този тормоз? — запита чичото на Дру.

— Това са само слухове, какво ли не разправят децата. Ако взема да вярвам на всичко, което учениците ми казват…

— Продължавайте.

— Ами, в общи линии… — директорът въздъхна. — Днес синът на Уетманови така е цапардосал Андрю, че му е разцепил устната.

— И? — чичото на Андрю ядосано присви очи.

— Андрю дори не заплакал. Шапка му свалям и за това. Наистина е упорита малка маймунка. Работата е там, че е трябвало на място да се оплаче на някой учител, който е бил на площадката.

— Това щеше ли да му помогне?

— Извинете, не ви разбирам — директорът гледаше навъсено.

— Нищо, нищо. Продължавайте.

— А вместо това, Андрю си изпуснал нервите.

— А какво по-точно е направил?

— Ударил е малкия Уетман по устата с бейзболна бухалка.

— О, по дяволите! — чичото на Дру пребледня.

— Предните зъби са малко поразклатени. Най-после са му дали добър урок, наистина. Няма спор по въпроса. Но чак пък с бейзболна бухалка? Не мислите ли, че е прекалил с отмъщението? Господин Уетман беше тук преди вас. Няма нужда да ви казвам колко е разстроен. Иска да знае що за училище ръководя. Заплашва, че ще отиде в комисията по образованието и в полицията. Слава богу, успях да го откажа от тази идея, но… докато се уреди въпросът… Ами, повиках ви, за да ви кажа, че племенникът ви временно е отстранен от училище. Нека известно време да си остане вкъщи.

— Извадихте късмет, все пак — каза господин Уетман на леля му и чичо му у тях същата вечер. — Ако му беше избил зъбите, веднага щях да ви дам под съд…

— Но, моля ви, г-н Уетман. Знам, че има за какво да сте ядосан — вдигна умолително ръце чичо му. — Повярвайте ми, ние самите сме не по-малко обезпокоени. Ще ви платя всички сметки за разноските при лекари и зъболекари. Синът ви не е обезобразен, нали?

— Е, благодарение на племенника ви — отговори Уетман като запали цигара. — Лекарят каза, че шевовете ще зараснат и няма да останат белези, но в момента устните му са като наденици. Ще ви кажа направо. Директорът ми разказа за миналото на племенника ви и за родителите му. Истински кошмар. Но това е единственото, което мога да приема като извинение за поведението му. Очевидно е много разстроен. Затова реших да не правя оплакване в полицията. Но имам едно условие — момчето да получи помощ от професионалист.

— Не разбирам много добре какво имате предвид.

— Психиатър, г-н Маклейн. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Има и още нещо.

Чичото на Дру търпеливо го чакаше да се доизкаже.

— Това дете да не се появява повече около сина ми. Преместете го в друго училище.

Беше на третия ден след преместването в новото училище. Лелята на Дру чу, че звъни телефонът, тъкмо когато внасяше покупките от бакалницата в кухнята. Побърза да остави някъде чантите и вдигна слушалката.

— Госпожа Маклейн?

Строгият глас я обезпокои.

— На телефона.

— Обажда се директорът на прогимназията „Емерсон“.

Тя се притесни още повече.

— Сигурно напразно ви безпокоя. Може би просто сте забравили.

Хвана се здраво за бюфета.

— Но като не получихме извинителна бележка от вас тази сутрин реших, че е по-добре да ви се обадя да проверя дали племенникът ви не е болен.

Тя самата се почувства зле.

— Не — усети кисел вкус в устата си. — Поне доколкото знам. Изглеждаше в отлично здраве, когато взе автобуса тази сутрин. Защо? Да не се е оплаквал от стомах?

— Ами затова ви се обаждам. Тук никой не го е виждал, за да може да го попита.

Вътрешно си въздъхна.

— Предположих, че сте го оставили вкъщи и сте забравили да ни уведомите. Много често се случва. Но тъй като съм в течение на ситуацията около племенника ви реших, че няма нищо лошо в това да се обадя да разбера какво става. Ако разбирате за какво става дума.

— Ако разбирам?

— Ами, не мисля, че му се е случило нещо лошо, макар че човек никога не знае. Но и вчера го нямаше.

Застанал до полицая, Дру гледаше втренчено пътеката пред къщата.

Остъклената врата се отвори с трясък. Той погледна нагоре и видя чичо си да излиза ядосан.

— Откога вечеряхме. Знаеш ли как се притеснихме за теб, Андрю? Къде, за бога, беше?

— На гробището — отговори полицаят.

— Какво?

— В Плезънт Вю, на десет мили северно оттук.

— Да, господине, знам къде е.

— Наскоро някакви вандали бяха вилнели там. Пубертети. Тъпкали и събаряли паметните плочи и неща от тоя род. Не мога да си обясня как могат да се забавляват по този начин. Но, както и да е, директорът на гробищата ме помоли да наглеждам района, така че наминавах оттам при обиколките си. Вчера видях този младеж втренчен в някакви гробове. Нямах време да му обърна внимание много-много, защото ме повикаха по радиостанцията във връзка с някакъв обир, който се извършваше в момента и трябваше да преследвам престъпниците до един магазин за спиртни напитки. Тази сутрин отново минах през гробището и същият младеж пак си стоеше там. „Я чакай да видя“ — си помислих и спрях. — Младежът май не е много приказлив, нали?

— Факт — отговори леля му.

— Не ми обърна никакво внимание, дори когато се приближих до него. Продължаваше да се взира в гробовете. Заобиколих го, застанах зад него и видях, че фамилиите и на двата гроба са еднакви.

— Маклейн — промълви чичо му.

— Точно така. Мъж и жена.

— Робърт и Сюзан.

— Да. Попитах го какво прави там. Всичко, което каза, бе: „Говоря на мама и тате.“

— О, боже.

— След това си избърса очите, но с изненада забелязах, че не бяха насълзени. Помислих си, че може би не е сам. Огледах се, но не видях никого наоколо. Както знаете, повечето деца се впечатляват от униформата ми. Но не и той. Продължаваше да гледа втренчено гробовете. Не ми отговори нито как се казва, нито къде живее. Беше съвсем непроницаем. Питах се защо не е на училище. Като не можах да направя нищо друго, заведох го в полицейското.

— Добре сте направили — каза чичото на Дру.

— Купих му и шоколад, но той продължаваше да мълчи. Нямаше карта за самоличност у себе си и затова започнах да звъня по телефона на всички с фамилия Маклейн по указателя. Казвате, че сте негови попечители.

— Казал ви е истината. Родителите му са погребани там.

— Наистина ми е жал за него.

— Да — заговори чичо му. — Дълга и тъжна история. Ето, вземете парите за шоколада.

— Не, аз черпя. Но той е такова упорито малко момче. Не го и погледна дори.

— Прав сте — отвърна чичо му. — Доста упорито малко момче.

Госпожа Кавендиш свали показалката, с която сочеше някакви задачи на дъската.

— Зададох ти въпрос, Андрю.

Децата се захилиха.

— Андрю — госпожа Кавендиш мина покрай редиците от чинове и спря почти в края. Дру се беше захлупил върху чина си с глава върху ръцете и спеше. Тя се надвеси над него и повтори високо:

— Андрю!

Той измърмори нещо в съня си. Раздруса го за рамото, после още веднъж.

— Андрю! — изрева тя.

Той се изправи като стрела назад, премигвайки с недоумение.

— Зададох ти въпрос.

— Извинете, госпожо Кавендиш — Дру разтърси глава, за да се ободри. — Като че ли не съм ви чул.

— Разбира се, че не си. А и как ще си, като беше заспал.

Децата се бяха обърнали да видят какво ще стане. Госпожа Кавендиш ги погледна гневно и те веднага се извърнаха напред. Само по зачервените им вратове личеше, че с мъка се удържат да не се разсмеят.

— Това не ти е за пръв път. Толкова ли те отегчавам, че чак да те приспивам?

— Не, госпожо Кавендиш.

— Тогава, изглежда, от математиката ти се доспива.

— Не, госпожо Кавендиш.

— Ами какво?

Дру не отговори.

— Е, млади момко, ще спиш в нечий друг час. Отсега нататък ще седиш най-отпред, точно пред мен. Стани.

Тя го съпроводи до първия чин и го накара да си смени мястото с друг ученик.

— А сега, господинчо, ако се изкушиш отново да ми демонстрираш колко ти е скучно в моите часове, няма да ми се налага да се протягам много, като заспиш — тя вдигна показалката и удари с нея по чина, — за да те събудя.

От всички ученици само Дру не беше помръднал през цялото време.

Четири часа сутринта. Хладният октомврийски вятър щипеше бузите на Дру, застанал до полицая пред тяхната къща.

— Не ми е приятно да ви будя толкова рано, но предположих, че сигурно сте полудели от безпокойство.

През отворената входна врата се процеждаше светлина. Лелята на Дру загърна пеньоара си. Зад нея надничаше изнервен чичо му, като гледаше потъналите в мрак къщи. Надяваше се, че съседите няма да забележат полицейската кола, паркирана отпред.

— По-добре да влезем вътре.

— Разбирам — полицаят последва Дру вътре и затвори вратата. — Сигурен съм, че не сте чакали такива гости. Ще остана тук в хола.

— Но къде го намерихте?

— На гробището — отговори полицаят.

Чичото на Дру премигна изненадано.

— Дори не сме разбрали, че е излязъл.

Лелята на Дру докосна с трепереща ръка нощната си шапка.

— Сложих го да спи веднага след вечеря. Преди ние да си легнем проверих дали е заспал.

— Явно се е измъкнал след това. Велосипедът му е отзад в багажника на колата ми.

— Карал е десет мили? — чичо му се облегна на стената. — Нощем? И в този студ? Трябва да е съвсем…

— Уморен — довърши леля му и погледна мъжа си. — О, боже, ако съм предполагала, че… — тя потрепери и се втренчи в Дру. — Това ли правиш нощем? Затова ли си толкова уморен в училище?

— Този път успях да го накарам да проговори. Не каза много, но достатъчно, колкото да получа представа за някои неща. Разбирам, че е ходил там през нощта и… може би трябва сам той да ви каже. Хайде, Дру. Защо ходеше там с колелото? Нямам предвид това, че си бил при родителите си. И през деня можеш да го правиш. Защо точно нощем?

Дру гледаше ту към полицая, ту към леля си и чичо си. Наведе очи към пода.

— Хайде, Дру. Повтори това, което ми каза.

Леля му и чичо му го гледаха строго.

— Вандалите — продума Дру.

— Вандали ли? — учудено се спогледаха те.

Дру кимна.

— Пак си е глътнал езика — каза полицаят. — Затова аз ще ви доразкажа. Предишният път, когато го доведох, споменах за пубертетите, които вандалстват из гробищата.

— Спомням си — каза чичо му.

— Очевидно това го е впечатлило. Отначало не е знаел какво точно означава „вандали“ и е потърсил думата в речника. Не знам какво е прочел там, но много го е разстроило.

— Но това не обяснява защо се е измъквал нощем, за да ходи тайно на гробищата — каза леля му.

— Напротив, всичко си идва на мястото, ако се замислите малко. Той всъщност — Дру се въртеше неспокойно, а те го зяпаха — е пазел гробовете на родителите си.

Беше ясна и студена неделна сутрин. Няколко съседски деца играеха футбол, а Дру седеше сам на една люлка в най-отдалечения край на площадката.

Зад гърба му се появи някой, чиято сянка видя пред себе си. Обърна се. Отначало слънцето му попречи да види добре лицето на високия мъж с палто. Но очите му бързо се нагодиха към блясъка на слънцето и той се засмя възбудено.

— Чичо Рей!

Всъщност мъжът не му беше роднина, но Дру го наричаше така по стар навик.

— Чичо Рей!

Дру го прегърна през кръста, като се притисна в меката кафява материя на палтото му.

Мъжът се засмя, вдигна Дру и го завъртя около себе си.

— Радвам се да те видя, спортисте. Как се отнасят с теб?

Дру беше толкова доволен от срещата, че не обърна внимание на въпроса. Мъжът продължаваше да се смее. Дру също, като се опияняваше от въртенето.

Мъжът го пусна на земята и усмихвайки се, се наведе, за да го погледне в лицето.

— Изненадан ли си?

— И как още!

— В Бостън съм по работа и си казах: „Така и така съм тук, ще трябва да навестя моя приятел Дру.“

Чичо Рей игриво разроши косата му.

— Добре направих, а? Като те видях на тази люлка, ми се стори така унил.

Дру трябваше да признае, че беше точно така.

— Струваш ми се угрижен, а, спортисте?

— Има такова нещо.

— Няма ли да споделиш с мен?

Дру ровеше с маратонките си в пожълтялата трева.

— Дребна работа.

— Май подочух нещичко. Отбих се у вас. Леля ти ми каза къде ходиш в последно време — Рей спря за момент. — Каза ми и за проблемите ти в училище — той прехапа устни. — И други неща. Чувам, че и с братовчед си не се разбираш и се биете.

— Той не ме харесва.

— Сигурен ли си?

— Не може да се примири, че и аз живея тук. Все ми играе номера, крие ми домашните или ме обвинява в неща, които не съм извършил.

— Разбирам. И ти не му оставаш длъжен, нали?

— Ожули ми кокалчетата — захили се Дру, като показа дясната си ръка.

— Едно на едно сте. У тях видях насиненото му око.

Мъжът беше на години колкото бащата на Дру. Кой знае защо му хрумна, че сигурно е на тридесет и пет. Имаше руса коса, сресана прилежно, изразителни сини очи и дълго красиво лице, със силно подчертана челюст. Приятният мирис на одеколона му за след бръснене се хареса на Дру.

— Да, големи главоболия — каза Рей. — Въпросът е как да ти помогнем? Да се поразходим ли, спортисте?

Дру слушаше от хола разговора на възрастните в дневната с разтуптяно сърце. Говореха за него.

— Знаете, че бяхме много близки с баща му — казваше Рей. Мекият му глас се носеше из хола. — Познавах го от години. Заедно учихме в Йейл. Заедно карахме стаж в Държавния департамент. И двамата бяхме изпратени в Япония.

— Били сте на работа в посолството, когато родителите му бяха убити?

— Не, когато започнаха демонстрациите, вече ме бяха преместили в Хонконг. Като чух какво се е случило, не можах да повярвам, че някой може да извърши такова ужасно нещо. По това време бях ангажиран с някакъв спешен дипломатически случай и не успях да отида дори на погребението. Всъщност този ангажимент беше толкова сериозен, че се освободих едва миналата седмица. Разбирате, че не е редно да ви обяснявам с какво точно се занимавах. Но ми се искаше да дойда тук в Бостън при първа възможност, за да изразя съболезнованията си и поне да видя къде са погребани. Трудно е да намеря думи. Той, разбира се, ви е брат, господин Маклейн, но надявам се да не ме разберете погрешно, ако ви кажа, че… аз го чувствах като брат. Както вече споменах, бяхме много близки.

— Разбирам — каза чичо му. — Познавали сте го вероятно по-добре и от мен. През последните пет години не бяхме заедно, а и преди това не се разбирахме много.

— А момчето?

— Виждал съм го не повече от три-четири пъти. Брат ми и аз бяхме единствените деца в семейството. Родителите ни починаха преди няколко години. Затова съвсем естествено той ме повика да ми съобщи, че е направил ново завещание и ме попита дали ще се грижа за Дру, ако се случи нещо с него и Сюзан.

— Вие, разбира се, се съгласихте?

— Нямаше кого другиго да помоли, нали разбирате? Но не съм и предполагал, че ще дойде време да изпълня обещанието си.

— Нека да поговорим за това. Винаги съм харесвал Андрю. Чувствам се като негов чичо. Отново ви моля да не се обиждате. Не искам да изглеждам нахален. Но с жена ми нямаме деца. Като че ли не можем да имаме. Но както и да е. Като си мисля за трудностите, които имате с него…

— Трудности ли? Много меко казано.

— Питах се дали ще искате да ни прехвърлите попечителството над него?

— Попечителството? Сериозно ли говорите?

— Това би решило няколко въпроса за мен. Чувствата, които изпитвах към приятеля си. Това, че съм привързан към момчето. С жена ми вече бяхме решили да си осиновим дете. А като добавите и вашите проблеми с Дру.

— Какво ви кара да мислите, че ще се справите с момчето по-добре от нас? — запита с нотка на съмнение чичо му.

— Не съм сигурен, че ще се справя. Но искам да опитам.

— А ако нищо не излезе?

— Няма да ви го подхвърля отново, ако това имате предвид. Ще бъда обвързан от нашето споразумение. Ако имате някакви съмнения, ако искате да се върне при вас, можем да измислим компромисен вариант. Момчето би могло да прекара с нас около месец, а след това бихме могли отново да поговорим. Вие ще диктувате положението.

— Не знам какво да ви отговоря. Къде ще го заведете?

— В Хонконг. Половината от живота си Дру е прекарал на Изток. Разбира се, Хонконг не е Япония. Но той ще се чувства повече у дома си, ако се върне в Далечния изток.

— Трудно ми е… — въздъхна чичото на Дру. — Предложението ви наистина ме съблазнява. Признавам си, че вече щях да полудея. Но може да възникне проблем, ако момчето не иска да дойде?

— Веднага можем да го попитаме.

Като се криеше все още в хола, с разтуптяно сърце, Дру тихо извика: „Да!“

От студения вятър очите на Дру се насълзиха, но причината можеше да бъде и друга — беше застанал пред гробовете на родителите си.

Чичо Рей вдигна яката на палтото си и пъхна ръце в джобовете, въпреки че беше с ръкавици.

— И на мен ми липсват, спортисте.

Вятърът рошеше пясъчнорусата му коса.

— Може би аз…

— Да, кажи — чичо Рей постави ръка на рамото му.

— …все пак трябваше да донеса цветя.

— В такъв лош ден? Нямаше да издържат дълго. По-добре направихме, като ги оставихме да поживеят още малко в цветарския магазин.

Дру се съгласи. Защо и цветята да умират? Само хората, които бяха убили родителите му, трябваше да умрат.

— Та, как смяташ? — попита Рей. — Знам, че искаш да постоим още, но вече цял час, откакто сме тук. Трябва да хванем самолета в пет часа. Пък и не заминаваме завинаги. Все някой ден ще можеш да се върнеш.

— Тръгваме. Само, че…

— Трудно ти е да ги оставиш и да заминеш? Нали имаме техни снимки. Ще можеш да си спомняш за тях дори и когато си далеч оттук. Така или иначе не върви да се настаниш на лагер в гробището, нали?

— Май, че не.

Очите му се премрежиха и залютяха, но този път със сигурност не от студа. С усилие си поемаше въздух.

Като четеше сухото кратко описание на живота си в досието, Дру си припомняше и преживяваше вълненията на детските си години. Ето го отново като дете — заедно с чичо Рей отиват към колата, която ще ги откара до летището. Спомни си как погледна назад към гробовете на родителите си със свито от мъка сърце.

Дру знаеше, че свещеникът точно това искаше — да го накара да разкаже за този период, затова продължи. Имаше нужда да излее мъката си.

— По-късно, когато се случеше да имам работа в Бостън, винаги ходех на гробищата. Отидох там и преди да стана картузианец. Миналата седмица не ми се удаде случай да ги посетя.

— Много разумно си постъпил — каза отец Станислав. — Който е искал смъртта ти, със сигурност е поставил гробовете под наблюдение, също както е поставил под наблюдение и Арлийн, ако случайно се появиш отнякъде.

Свещеникът разглеждаше досието и подреждаше фактите.

— Да изясним още няколко въпроса. В Хонконг си се движил с някаква китайска улична банда. Мъжът, когото наричаш „Чичо Рей“, е разбрал желанието ти да придобиеш умения, които си смятал, че ще ти бъдат необходими в преследването на убиеца на родителите ти. Уредил е внукът на човек от непалското племе „гурка“ да те научи на законите на улицата, за да бъдеш в безопасност. Името на детето е Томи Лимбук.

— Лимбу — поправи го Дру. — Познат повече като Томи Втори.

Отец Станислав направи поправка в досието.

— Където и да сте живели след това — във Франция, Гърция, Корея — чичо Рей те е изпращал да учиш бойни изкуства, характерни за местното население — кик-бокс, борба, джудо, карате. Когато си станал на седемнадесет, желанието ти за отмъщение е било все така силно. По време на престоя ти в различни държави си научил много езици и си получил отлично хуманитарно образование. Чичо Рей е разбрал, че няма да се откажеш от желанието си да отмъстиш и ти е направил едно предложение. Разтревожени от растящите антиамерикански настроения по света, властите решават да създадат контратерористични групи, които ще се борят срещу същите хора, които са и твои врагове. Така ти с радост си се записал в техническото училище „Роки Маунтин“ в Колорадо, което е много по-секретно прикритие за военна подготовка от фермата във Вирджиния, която ЦРУ използва за обучение на тайните си агенти.

— „Скалпел“ — подсказа Арлийн.

— Знаете за тази организация? — изненадано я погледна отец Станислав.

— Бях неин член. Също и Джейк. Точно там се запознахме с Дру.

Свещеникът се облегна на стола.

— Слава богу. Започвах да си мисля, че все още не ми вярвате. Питах се дали ще искате да ми разкажете.

— Въпросите ви не бяха формулирани добре. Ще ви кажа всичко, което знам, стига това да ми помогне да намеря Джейк — каза Арлийн.

— Тогава разкажете ми за „Скалпел“ — помоли отец Станислав.

— През 1966 година международният тероризъм започна да се организира. Фидел Кастро направи опит да обедини усилията на комунистическите групи в Африка, Азия и Латинска Америка и покани революционери от осемдесет и две държави в Куба, като проведе курс за интензивна военна подготовка. Събитието е познато на обществеността като „Триконтиненталната конференция“. Всъщност това бе училище за терористи, където бяха обучени членовете на едни от най-известните по-късно терористични групи — „ИРА“, „Червените бригади“, бандата „Баадер-Майнхоф“. Принципите на невидимата борба, изработени в тази школа, се превърнаха в нещо като настолна „Библия на дявола“ за тях. Кадафи последва примера на Кастро и направи подобни школи и на своя територия. Петролното богатство на Либия беше голямо предимство за Кадафи, който не само организираше обучението на терористите, но и финансираше техните операции: убийства, нападения над посолства, избиването на израелските атлети по време на Олимпиадата в Мюнхен през 1972, отвличането на представителите на ОПЕК във Виена през 1975, поставяне на бомби в пътнически самолети, взривяване на училищни автобуси и т.н., и т.н. Ужасният списък се увеличаваше с всяка изминала година, но всичко започна през 1966, от Кастро и Куба. Дори и фанатичните мюсюлмански секти от времето на кръстоносците не са били така жестоки.

Като спомена за кръстоносците, отец Станислав докосна рубинения пръстен на лявата си ръка, като прокара пръсти по символичния знак — пресичащите се сабя и малтийски кръст. Арлийн продължи разказа си:

— През 1968 година разузнавателните служби на САЩ докладваха на Държавния департамент за школите за терористи на Кастро. Бяха отпуснати средства за антитерористични школи. Разбира се, Държавният департамент можеше да използва ЦРУ за този род акции, но лошата слава, която ЦРУ си беше спечелило след „Залива на свинете“, ги накара да си създадат свои тайни школи. Наистина тайни, за които не се пишеше в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън пост“. Малцина бяха посветените.

Арлийн спря за момент. Отец Станислав кимна.

— Като например „Скалпел“ — той погледна към Дру. — Тази, в която те е записал чичо ти Рей.

— Почакайте — отвърна Дру. — Той никъде не ме е записвал.

— Да кажем, че ти е направил дискретно предложение. Можем да си играем на думи колкото искаш, важен е крайният резултат. По някакъв начин ти е внушил и ти си влязъл доброволно. Защо организацията се казваше „Скалпел“?

— С него се извършва прецизно хирургическо отстраняване — отговори Дру, като се мъчеше да прикрие гнева си.

— О, да, разбира се. Терористите са като рак. Затова и премахването им е било оправдано от морална гледна точка. Много сполучлив избор на име. Символ на справедливостта.

— Не ти харесваха възгледите им ли? — запита Арлийн.

Отец Станислав държеше Дру под око.

— Очевидно да, в противен случай не би се оттеглил.

— Не точно възгледите им. Не одобрявах това, което вършех.

— В такъв случай би трябвало да се срещнем по-рано — каза отец Станислав.

— Защо?

— Припомни си свети Августин — схващането, че убийството е необходимо, ако се води справедлива война.

— Война?

— Не нация срещу нация, не обикновена война, но все пак война. Най-старата, най-важната от всички: на доброто срещу злото. Ако вземем предвид определението на думата „терорист“, то това са хора, които не се съобразяват с нормите на гражданско поведение. Тяхно оръжие са вандалските нападения — чрез тях объркват и всяват страх сред обикновените граждани, които от своя страна се надигат срещу правителствата си. Но никаква крайна цел не може да оправдае такива дяволски средства.

— Така ли мислите? — втренчено го загледа Дру.

— Очевидно вие не мислите така.

— Беше време, когато вярвах в тази кауза.

— И какво стана? — запита отец Станислав.

Дру не отговори.

— Най-после стигнахме до този период, за който не знаех — пое си въздух отец Станислав. — След завършването на „Роки Маунтин“ — забележително учреждение — си работил за „Скалпел“, доколкото съм информиран. От шестдесет и девета до началото на седемдесет и девета си участвал в операции срещу всякакви терористи, предизвикали с нещо гнева на директора ти. Понякога наказателните операции са се извършвали не след, а преди дадено нападение. Като превантивна мярка. След получените надеждни сведения от разузнаването терористичната операция е била задушавана в зародиш, така да се каже. Силното ти желание да отмъстиш за родителите ти те е правило още по-ревностен. Но какво ти се случи? Защо така изведнъж влезе в манастир?

Дру заби поглед в пода.

— Недей да мълчиш! Отговори му! — каза Арлийн. — И аз искам да знам.

Тя хвана лицето на Дру и го обърна към своето.

— А Джейк? Има ли връзка със събитията?

Дру прочете болката в погледа й. Беше му страшно трудно да й отговори.

— Така се случи.