Братството на камъка

ЧАСТ ВТОРАСтранникът

Пред себе си Дру видя мътната светлина на уличните лампи, проникваща трудно през плътната дъждовна завеса. Той навлезе в покрайнините на Куентин и се отклони от главното шосе, като използва странични улички, защото се страхуваше, че е възможно преследвачите му да го дебнат да премине през градчето. В другия край той се върна на главното шосе и продължи на юг.

Часовникът на таблото бе различен от онези, с които бе свикнал през 1979 година. Вместо обикновен кръгъл циферблат със стрелки, той показваше часа чрез зелени светещи цифри и букви, което го караше да се чувства като в пилотска кабина. Още една промяна, с която трябваше да свикне. Пет часа и девет минути сутринта. Скоро щеше да настъпи утрото, помисли си той. Трябваше да се отдалечи от Куентин колкото се може повече преди да разсъмне.

Мъжът на съседната седалка простена. Дру го погледна тревожно. Не му беше време да се събужда. След това разбра причината — турникетът го стягаше. Трябваше да спре някъде и да разхлаби малко колана, за да позволи на кръвта да се раздвижи. Тя плисна от раната и изцапа пода. Караваната се изпълни с познат, сладникав мирис.

Дру отвори прозореца и продължи да кара още десет минути, като се взираше през дъжда. След това спря, за да стегне турникета и отново потегли. Струваше му се, че това шосе е толкова подходящо за наблюдение, колкото и главната улица в Куентин, затова на първото отклонение сви. Продължи по тесен и стръмен планински път с много завои. Премина през две-три малки селца, като наблюдаваше познатото му от преди спокойствие, присъщо за Нова Англия, с любопитството на първооткривател. Островърха бяла черква му напомни за големите проповедници от този щат и за една проповед, озаглавена „Грешниците в ръцете на разгневения Бог“. Неочаквано откри, че е започнал да се моли на глас:

— И ни прости греховете, така както и ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия.

Прошката не беше изход. Беше важно да остане жив. Изкуплението — също. Изкушението? Да. И грехът.

На зазоряване пътят пресече друг и зави надясно. Той продължи по него, движейки се все на юг, към Бостън и отец Хафър. Бурята поутихна, дъждът премина в ситна мъгла, а пътните знаци сочеха, че след като пресече реката, ще навлезе в Ню Хемпшир. Това беше добре. Най-краткият път до Бостън бе през долната му част. Когато минаваше през градовете, започна да среща коли, а тук-там и хора по улиците. Светът се събуждаше и се захващаше за ежедневната си работа. Трябваше да изпълни мисията си преди прекалено много свидетели да са го видели. Въпреки че не беше спал предната нощ, удивителното усещане, че се завръща отново в света, го държеше буден. Скоро слънцето се вдигна достатъчно високо и разпръсна мъглата. След малко той забеляза табела за място за почивка. Толкова рано — часовникът показваше само осем и четиринадесет — там едва ли щеше да има хора, а той трябваше да спре отново, за да разхлаби турникета.

Мястото за почивка бе малко, но много приятно. Бе отделено от пътя с тясна ивица дървета. Пет маси от червено дърво бяха поставени под няколко големи кестенови дървета, чиито листа бяха вече ръждивокафяви. Малка пътека, покрита с бели камъни, водеше към дървено мостче, което прехвърляше бистро поточе, а от другата страна имаше люлка и въртележка.

Дру спря край първата маса и загледа с възторг поточето. В очите на другите то сигурно бе най-обикновено, но за него бе възхитително. След това се обърна към спътника си. Този път видя промяна в положението му.

Защитните му инстинкти веднага заговориха. Дру хвана маузера и го насочи към лицето на пленника си. Клепачите на мъжа трепнаха, очите му незабележимо се отвориха. Дру разбра, че е буден.

— Не мърдай — каза Дру. — Не знам дали си напълно буден. Ако мислиш, че си извадил късмет, трябва да те разочаровам. Тук сме съвсем сами. Ще стрелям, ако ме нападнеш.

Отговор на предупреждението не последва.

— Чу ли ме?

Отново никакъв отговор.

— Разбра ли?

Нищо.

Имаше един начин да разбере дали пленникът му е в съзнание. Дру размаха ръка пред лицето му и после неочаквано докосна с показалеца си върха на носа му. Този трик имаше успех при боксовите мачове. Беше го научил от реферите. Ако боксьорът е в съзнание, очите му автоматично ще проследят движението на пръста.

Подейства и сега.

— Значи си буден — каза Дру. Думите идваха все по-лесно и по-лесно. — Внимавай. Трябва да разхлабя колана на крака ти. В твой интерес е да не се опитваш да ме удряш, докато го правя. Трябва само да дам на раната ти да диша.

Мъжът го изгледа с недоверие.

— Давай.

Дру го направи.

— Къде сме? Все още във Върмонт ли? — запита мъжът и погледна към масите навън.

— В Ню Хемпшир.

— Аха — оня облиза напуканите си устни.

— Е, какво не ти харесва?

— Ако караме все през Ню Хемпшир, няма да могат…

— Да те открият ли? Не, хич не разчитай на това.

Мъжът погледна крака си.

— Много ли е зле?

— Куршумът излезе. Костта не е засегната.

— Значи трябва да ти благодаря? Някъде отзад има аптечка. Ако нямаш нищо против.

Дру се замисли.

— Ами да. Защо не?

Мъжът изглеждаше изненадан.

— Освен това сигурно си жаден от загубата на кръв. Ще ти отворя и една кола. Съжалявам, но не са студени.

Дру почисти раната, дезинфекцира я и я бинтова. Изми засъхналата кръв от лицето му, отвори една кола и я поднесе до устните му.

— Не гълтай наведнъж.

Мъжът премигна още по-изненадан.

Дру отвори кола и за себе си. Беше жаден. След като шест години беше пил само вода, мляко и плодов сок, газираното питие му се стори неприятно сладко.

— Боли ли те?

— Имал съм и по-тежки случаи.

— Не се съмнявам. Но въпреки това… — Дру отвори две малки опаковки аспирин и пъхна в устата на мъжа едно след друго четири хапчета.

— Защо се грижиш за мен?

— Да речем, че съм добър самарянин.

— Кажи ми едно. Нямаше да ме мъкнеш със себе си, ако не искаше да ме разпиташ. Мислиш си, че си изобретил някаква нова техника и че ще се размекна заради твоята любезност?

Дру въздъхна.

— Добре, щом настояваш, да изясним въпроса. Ти пък си мислиш, че докато имам нужда от сведенията ти, ще те държа жив. И си правиш сметката — живота срещу болката, която ще ти причиня, за да говориш. При това положение си готов да страдаш максимално. Или може би смяташ да ми наговориш разни лъжи, които аз ще приема за истина. Но може би лъжите не са най-добрата идея. Ако ти повярвам и реша, че повече нямам нужда от теб, просто мога да те довърша. Следиш ли мисълта ми?

Мъжът мълчеше. Дру разтвори ръце:

— Ако имах химикали — амитал например, щях да те накарам да ми кажеш всичко, което искам. Но когато става дума за мъчение, твоето оживяване зависи от затворената ти уста. Точно тук е въпросът. Аз не възнамерявам нито да те мъча, нито да те убивам.

— Какво по дяволите…

— Доколкото разбирам, ти си наемен убиец. Просто си вършиш работата. Единственият отговорен за всичко, е човекът, който те е наел, а не ти.

— Не знам за какво…

— Добре, добре, ще ти го кажа по-просто. Когато нападнахте манастира, знаеше ли кой съм аз? Някой каза ли ти за моето минало?

— Стига де. Искаш да ме накараш да ти кажа кой…

Дру тръсна глава.

— Ще ти обясня по-ясно. В случай, че не си разбрал, аз не съм просто монах. Не съм аматьор. Искам да знаеш, че всичко, което смятам да направя с теб, ще бъде много професионално. Очаквам да си на същото ниво. Без паника, без глупави движения, без разни други помии. Ясно?

Мъжът беше объркан.

— Например, мисля да стегна отново турникета. След това ще те завия със спалния чувал. Все едно че спиш. Ще караме, докато намерим бензиностанция. Няма да слизам от караваната. Ще говоря с бензинджията през прозореца. Искам да купя нещо от него. Ти ще се правиш на заспал. Ако направиш и най-малкото движение, ще трябва да те спра.

— Ти каза, че няма да ме убиеш, нито да ме измъчваш.

— Държа на думите си.

— Но все пак си въобразяваш, че ще ме накараш да говоря.

— Точно така.

— Това трябва да го видя.

Дру се усмихна.

Когато излезе от паркинга, Дру се почувства доста объркан от шума и суматохата по пътя. Колите бяха по-малки, отколкото ги помнеше — явно наследство от петролната криза в средата на седемдесетте. Но след това покрай него минаха две огромни каравани и това пък му припомни предупреждението от 1979, че автомобилите, харчещи огромни количества бензин, ще останат в миналото. Явно не бе станало така. След караваните мина една луксозна кола, чиято марка и име той не знаеше. Нима кризата бе свършила? Нима са изобретили ново и евтино гориво?… А след нея голям автомобил със смъкнат гюрук. Дру не можеше да проумее — преди да постъпи в манастира откритите коли бяха спрени от производство. Какво ли се е случило, че са ги върнали отново?

Стигна до цял ред ресторантчета за бързо хранене. Въпреки че не ги обичаше през седемдесетте, той ги използваше често. Тяхната безличност го правеше невидим. Но сега, за отвикналия му от подобни гледки поглед, неугледността им беше отблъскваща. На голямо табло се рекламираше някакъв специалитет, наречен „тако пица“. А какво ли по дяволите бяха тези „пилета Мак Нагет“?

Най-сетне откри бензиностанция. Бензинът бе по долар и двадесет за галон, с петдесет цента по-скъп в сравнение със седемдесет и девета, а колите продължаваха да се движат по пътищата.

— Имам чувството, че съм паднал от Марс.

— Какво?

А може би наистина беше на Марс.

Дру спря караваната близо до колонката.

— Затвори си очите и стой тихо. Някой идва.

Той купи от момчето, което дойде да ги обслужи, маркуч за радиатора. Плати с парите от портфейла на убития мъж на хълма. След като излезе на пътя, хвърли маркуча в скута на мъжа.

— Ето. Подарък за теб.

Въпреки пристегнатия си крак мъжът почти подскочи.

— За какво е това, по дяволите?

— Защо се стресна? Не обичаш ли изненадите?

— Попитах за какво е това?

— Отгатни.

— Използва се за бой, за да не оставя следи. Но ти каза, че няма…

— Така е. Няма да те бия. Не позна. Опитай пак. Така времето ще мине по-бързо.

— Да не би да се връщаме там, където бяхме?

— На онова място зад горичката.

— Разбрах.

— Какво разбра?

— Господи, ти си луд! — простена мъжът.

Дру го изгледа.

— Бих желал да не споменаваш името Господне в тази каравана.

Стигнаха до пустия паркинг. Дру беше харесал мястото, защото бе отделено от пътя с малка горичка. Той паркира караваната така, че тя почти опря в ствола на един голям кестен. Изгаси мотора и излезе усмихвайки се.

— Веднага се връщам — обеща той и бодро размаха маркуча.

Пъхна единия му край в ауспуха на автомобила, отвори задната врата и вкара другия край вътре. Отново включи мотора и го остави да работи. Караваната започна да се пълни с отровен синкав дим.

Мъжът изпадна в истерия:

— Господи, бях прав! Ти си абсолютно откачен!

— Ако се вълнуваш, изобщо няма да можеш да дишаш! — отвърна студено Дру.

Очите на мъжа се разшириха. Обвит от синкава мъгла, той започна да кашля.

Дру използва спалните чували, за да уплътни задната врата. Провери дали прозорците са добре затворени. След това пусна радиото.

— Обичаш ли музика?

Очакваше да чуе нещо още по-влудяващо от хеви метъла. Обаче гласът на водещия обяви: „Линда Ронстад и оркестъра на Нелсън Ридъл“.

Песента беше мелодична, в типичен за записите на Франк Синатра от петдесетте години аранжимент. Господи, още помнеше нейните версии на „Когато ще бъда влюбена“ и „Отново в САЩ“. Дру почувства как изтръпва целият.

Кашлицата на пленника му го върна към действителността.

— Не мога да дишам — едва продума мъжът. — Не мога…

Дру затвори вратата. Отдалечи се от караваната, мина по пътечката, застана на мостчето и хвърли няколко камъчета в потока. Въздухът бе хладен и миришеше приятно.

С учудващо безразличие погледна към караваната. Вътрешността й бе пълна с дим, но Дру виждаше как мъжът се гърчи на предната седалка. Но още по-важно беше, че и той го виждаше. Дру сви рамене и се облегна на парапета на мостчето. Откъм караваната се дочу стенание.

След малко стенанията утихнаха и Дру се запъти обратно. Отвори вратата и спря двигателя.

— Как си?

Лицето на мъжа бе съвсем бледо, а очите полузатворени. Когато вътре се проветри малко, Дру го потупа по бузите.

— Не ми заспивай. Не обичам да притеснявам никого, нито да досаждам. Попитах те как си?

— Кучи син!

— А, значи добре.

Мъжът се закашля, като се опита, но без много успех, да прочисти дробовете си.

— Копеле, ти обеща!

— Какво?

— Че няма да ме убиваш, нито да ме мъчиш.

— Аз държа на обещанията си. Сам си си виновен, ако това е мъчение за теб. Отравянето с газове е съвсем безболезнено. Почти като заспиване. Отпусни се и се остави на течението. Ще ти е по-лесно.

Очите на мъжа бяха червени, сълзливи.

— И на това ли му викаш милосърдие! Няма да ме убиваш, значи!

— Точно така. Нямам и най-малкото намерение да те убивам.

— Е и?

— Имам въпроси. Ако не ми отговориш, ще ти пусна още една доза. После още една, ако се наложи. Въглеродният окис ще подейства. Само ти ще решиш до каква степен, защото съществува риск разумът ти така да отслабне, че да не можеш да определиш мига, в който повече няма да издържиш.

— Мислиш, че се страхувам да умра ли?

— Казах ти, че не става дума за смърт. Ти ще останеш жив.

— Тогава защо трябва да говоря?

— Защото си изправен пред нещо по-лошо от смърт. Ако не говориш — Дру почеса наболата си брада, — ще си останеш с увреден мозък. Завинаги.

Мъжът пребледня.

— Ще бъдеш невменяем.

— Трябваше да ми кажат.

— Какво?

— Колко си добър. От мига, в който дойдох на себе си, все това ми се върти в главата. Ти струваш колкото дузина професионалисти. През цялото време ме превъзхождаш. Луд ли? Глупости. Ти си си напълно нормален.

Дру включи отново мотора и затвори вратата.

След още два подобни опита мъжът започна да отговаря. Беше доста замаян и отговорите му бяха несвързани. Дру трябваше да бъде доста търпелив, докато се убеди, че мъжът казва истината. Въглеродният двуокис беше замъглил разсъдъка му в такава степен, че действаше като амитал. След два часа Дру бе научил толкова, колкото и очакваше.

Но не беше доволен. Ударът бе замислен и изпълнен изключително професионално. Правилото бе клиентът никога да не участва пряко в операцията. Ако нещо се провали и някой член от бандата бъде хванат или реши да изнудва своя работодател, той не трябваше да има никаква пряка следа, която да води до човека, платил операцията. Клиентът влизаше във връзка с агент, който пък възлагаше задачата на свой човек. Той наемаше необходимите му изпълнители и следеше работата да бъде свършена. Всъщност, с изключение на самите изпълнители, никой от другите хора по веригата не се срещаха очи в очи. Уговорките между клиента и самите агенти ставаха чрез неутрални телефонни номера. Парите се прехвърляха чрез анонимни сметки в швейцарски или бахамски банки. На хартия не се документираше нищо.

От това, което чу, Дру заключи, че и в този случай е била спазена същата процедура. Мъжът увери Дру, че е бил нает от агент, чието име дори не знаеше. Агентът знаел къде да влезе във връзка с него и естествено не му казал кой плаща поръчката. Нито защо. Работа като работа. Странна наистина. Но пък заплащането било смайващо щедро.

Дру трябваше често да изважда мъжа от унес, като поднася към носа му ароматни соли от аптечката. Накрая му позволи да заспи, но преди това се убеди, че е проветрено.

Той се замисли обезкуражен. Беше се надявал да намери бързо отговор, но Бог бе решил обратното. Изпитанията му продължаваха. Поредното изкупление.

Така. Тук опита, но се провали. Все пак провалът не беше по негова вина. Ако не бе опитал, щеше да е глупаво. Но бе изгубил доста време. Трябваше да тръгва към Бостън. Към своята връзка със света — отец Хафър. Трябваше да му разкаже какво се бе случило. Да предупреди църквата и тя да му даде убежище.

Дру извади маркуча от ауспуха, свали спалните чували и затвори вратата. Мъжът до него спеше изтощен. Дру излезе от паркинга и продължи през Ню Хемпшир на юг към Масачузетс.

Беше по здрач, когато пристигна в Бостън. Взе портфейла на пленника си и остави караваната и спящия в нея мъж на почти пустия най-горен етаж на паркинга на летище „Логан“. Трябваше да направи нещо за човека. Все пак му бе обещал.

Съвсем се смрачи, когато намери уличен телефон близо до автобусната спирка пред аерогарата и се обади на летищната охрана. Каза им къде е паркирана караваната и какво ще намерят в нея. Беше се погрижил да изтрие отпечатъците си.

— Той е терорист. Напълно откачен тип, луд за връзване. Попитайте го откъде е взел всички тези оръжия. И през цялото време се хвалеше как щял да отвлече самолет, да го накара да лети за Флорида и да кацне в Дисниленд. Е, какво можех да направя! Поставете се на мое място. Трябваше да стрелям.

И затвори. Усмихвайки се, Дру се качи на автобуса за града, плати на шофьора и седна зад него. Останалите пътници гледаха с неодобрение мръсните му дрехи. Ще го запомнят, помисли си той, като си представи какво става в момента на летище „Логан“.

Охраната нямаше да бъде затруднена да проследи дори този двадесетсекунден разговор. След това ще намерят караваната. Ще разпитат хората на автобусната спирка до телефонната кабина. Някой от чакащите със сигурност ще си спомни, че един небръснат мъж в джинси и подплатено яке е говорил по телефона от кабината. А много вероятно е и да си спомнят, че се е качил на автобуса.

Трябваше да прекъсне следата. Ако искаше да изчезне, трябваше да слезе от автобуса и да направи нещо за външния си вид. Да го промени така, че да не бие на очи. И то бързо. Чак след това можеше да отиде при отец Хафър.

Той погледна назад. Нямаше полицейски сирени, нито лампи. Все още не. Но дали за дълго?

Магазините бяха вече затворени. Трябваше да изчака до сутринта, за да си купи дрехи. А дотогава? Прецени възможностите си. Отхвърли мисълта за хотел, дори и най-долнопробния. Не и в този вид. Всички администратори имаха чудесна памет. Нуждаеше се от камуфлаж.

Опита се да си представи какво ли щеше да отговаря пленникът му, когато охраната го открие. Каква ли история щеше да измисли, за да обясни бронираната каравана, оръжията, радиооборудването? Каквото и да измисли, едно нещо нямаше да посмее дори да спомене — манастира.

Спомни си веселието, което го беше обзело, когато говореше с пленника си или когато обясняваше измислената история на охраната. След шест години мълчание да говори му доставяше някакво странно удоволствие. Настроението му се промени обаче, когато се запита защо остави мъжа в караваната.

Е, не можех да го взема със себе си, я!

Не разбира се, но… Имах възможност за избор. Да, но не се възползва от нея. Преди…

Точно така. Когато се бореше за живота си на хълма, уби противника си. Признавам греха си! Но тук имаше и друга възможност.

Изведнъж заключението го порази със своята безпощадност. В предишния си живот той не би оставил този мъж жив.

Въпреки промените в света, докато е бил извън него, в едно отношение той си бе останал същият. А може би е станал и по-лош.

Бостънският подземен живот.

Той слезе от автобуса и се отправи към старата част на града. Тръгна през осветената от неонови реклами тъмнина на криволичещите улици (наследство от хаотичното строителство през 17 век и кошмар за архитектите на града), отмина сградите от хром и стъкло, залепени до исторически фасади от тухли и греди. Колкото повече навлизаше в лабиринта на града, къщите ставаха по-подтискащи. Пищността отстъпваше на безличие и запуснатост. Беше стигнал до джунглата, до света на хищниците. До боклука, утайката. Подземният свят на Бостън.

Проститутки се разхождаха от двете страни на улицата пред него. Въпреки студената октомврийска нощ някои бяха с къси, тесни кожени поли или с дълги рокли с цепки, разкриващи изцяло бедрата им.

Когато Дру мина, те го изгледаха косо.

— Хей, сладур!

— Искаш ли да ти опъна струната, малкия?

Дру се вглеждаше в тях, като търсеше по лицата им знак, че някоя от тези жени би могла да му бъде от полза. Ярко жълта кола спря на стопа до него. Караше я една горила. Дру веднага хвана маузера под якето си. Премигна, когато видя жената в колата на мястото до шофьора да му показва гърдите си. Зърната й бяха боядисани с червило, а тя вдигна въпросително вежди.

Дру почувства отдавна забравено стягане в корема. Поклати яростно глава. Тя се разсмя и се обърна към мъжа до нея, който вдигна кутия бира към устата си и натисна газта. Колата профуча покрай него.

Той потръпна, като се опита да потисне обзелата го възбуда. В манастира сексуалните му желания бяха изчезнали без особени усилия. Сега само за няколко часа те се бяха възвърнали отново. Продължи да върви. Но лицето на Арлийн изплува в паметта му.

Една млада негърка привлече вниманието му. Гъстата й къдрава коса бе късо подстригана като на момче. Гърдите й плуваха под тениската, отгоре носеше найлонов шлифер. Това, което го привлече, бе че тя гледаше с нещастно изражение на лицето една бримка на чорапогащника си. Изражението й събуди в него симпатия.

Той се приближи. Очите й светнаха. Тя се изправи и изпъчи гърди.

— Имаш ли терен? — запита Дру.

— За какво?

— Трябва да има легло.

— За какво?

Дру се намръщи. Не можеше да повярва, че е сбъркал с нея.

— Бъди по-точен — добави тя. — Какво искаш?

Той най-сетне разбра.

— Мислиш, че е капан? Страхуваш се, че съм ченге.

Тя притвори очи.

— Че защо някое ченге ще ме притеснява?

— Толкова отдавна беше, че съм забравил. Трябваше да попитам колко. Ако бях споменал пари, нямаше да има проблеми, нали?

— Колко за какво?

— Да прекарам нощта.

— И какво искаш да правиш през нощта?

Тя едва ли ще повярва на истината, помисли си той. Затова й направи предложение:

— О — отпусна се тя. — Това ли е всичко? За миг си помислих, че изглеждаш чудато. Всичко, което мога да кажа, е че имаш високо мнение за себе си, ако си мислиш, че можеш да го правиш цяла нощ. Петдесет долара.

Дори преди шест години тази цена би била ниска.

— За цялата нощ ли?

— Не, за един път. Може би. Ще видим — Тя го потупа по бузата. — Но трябва да направим нещо за този гласпапир на лицето ти.

— Това влиза и в моите намерения.

Блясъкът в очите й се върна.

— Да вървим тогава.

Тя го отведе две пресечки по-надолу, в една занемарена сграда със захабени тухли и прашни прозорци. Бетонните стълби целите бяха изпоцапани с птичи изпражнения.

На вратата се спря.

— Сега, скъпи, това което трябва да знаеш е, че моят приятел живее в съседния апартамент. Тъй че, ако си от любителите на разни гадости…

— Той и още двама юнака с бейзболни бухалки ще ни посетят.

— Точно така. Знаех си, че ще ме разбереш.

Те влязоха в мрачния вестибюл и се изкачиха по скрибуцащото стълбище. Перилата се клатеха. Тя отключи вратата на малък апартамент и протегна ръка с подканващ жест.

— Домът е там, където е сърцето. Бърлогата на несправедливостта.

Забелязвайки играта на думи, Дру разбра, че тя е твърде интелигентна за едно улично момиче.

— Била ли си в колеж?

— Да, в училището за яко чукане. Ако си любознателен, мога да те понауча на някои неща тази нощ — Тя се намръщи и затръшна вратата. Стаята бе малка, но чиста и приятна.

— Забележи, че не заключвам, в случай че приятелят ми реши да ни посети. В шкафа има поркане. Уиски, ръжена ракия, бърбън. Бирата е в хладилника. Мога да поръчам на едно място и сандвичи, но ще ти струва допълнително.

— Чудесно — отвърна Дру. — Не пия, но съм прегладнял. Поръчай нещо, което да няма месо. Домати и марули. Три, не четири сандвича. И мляко.

Той огледа стаята. Стомахът му се обади, когато тя вдигна телефона да поръча храната. Малък телевизор, стереоуредба, диван, хубаво кресло.

— Това ли е банята? — посочи той една врата.

Тя се разсмя.

— Да не си мислиш, че си в хотел „Риц“? Там е кенефът. Извинявай за израза. Канапето служи за легло. Само вдигни възглавниците и го издърпай.

Той така и направи. Изведнъж чу шумолене на дрехи зад себе си. Обърна се стреснат. Беше късно. С професионален жест тя вече бе свалила шлифера, блузата и тъкмо смъкваше полата.

Той вдигна ръка.

— Не. Това, което казах, че искам да правим, бе лъжа.

Тя замръзна с пола, смъкната до средата на коленете. Стоеше пред него по бикини, а тъмният триъгълник отдолу прозираше недвусмислено.

Очите й се разшириха. Пристъпи към него, гърдите й се поклащаха, а погледът й бе несигурен.

— Какво?

По гърдите и бедрата й имаше белези, които показваха, че е раждала.

— Исках да ти обясня на улицата, но ти…

— Хей, казах ти! Никакви наркотици или перверзии, защото… — и вдигна юмрук да почука на стената.

— Недей! Спри! — Заговори тихо и умолително. — Моля те, недей. Няма от какво да се страхуваш.

— Какво искаш, по дяволите?

— Точно това, което ти казах на улицата. Да прекарам нощта при теб. Това е всичко. Да се изкъпя, да използвам самобръсначката ти и да се приведа в приличен вид. Да си легна в леглото. И да поспя.

Тя вдигна вежди недоумяващо.

— Ти си падаш по баните? Трябва да те изкъпя, така ли?

— Няма нужда — Въпреки че се опитваше да не гледа към триъгълника между бедрата й, тялото му го предаде. Все пак не беше виждал жена, още по-малкото пък гола, от 1979 година и не можеше да се противопостави на възбудата. Но трябваше да устои, да се съпротивлява. Помъчи се да гледа лицето й, което имаше доста момчешко изражение, и да не обръща внимание на гърдите й. — Моля те, облечи си нещо.

— Това пък защо — каза тя, но в гласа й вече нямаше гневни нотки. — Ясно е, че си смахнат. Да не искаш да кажеш — тя застана в доста предизвикателна поза, очите й блестяха закачливо, — че това, което виждаш, не ти харесва?

— Ако може да ти помогне да ме разбереш… аз съм… или по-точно бях… свещеник.

Тя присви очи.

— И какво? Една моя приятелка обслужва по двама свещеника на седмица. Привърженичка съм на равните права. Не съм за дискриминацията.

Дру се разсмя.

— Значи такава била работата. Я се отпусни!

— Слушай наистина, колко искаш за една нощ? Но без секс.

— Сериозно ли говориш?

Той кимна.

— Да изляза ли?

— Всъщност, предпочитам да останеш.

— Щом искаш… — Тя почна да пресмята. — Добре тогава, двеста долара. — Промяната в изражението й говореше, че очаква той да спори.

— Точно колкото имам — Дру измъкна портфейлите, които взе от мъжа на хълма и от другия в караваната и хвърли парите на леглото.

— Никога ли не си чувал, че има хотели?

Дру посочи мръсните си дрехи.

— В този вид? Ще ме запомнят.

— А ти не искаш, така ли?

— Да речем, че съм много срамежлив.

Тя се усмихна с разбиране.

— Освен това си и безсърдечен. Разбрах те. Не се безпокой. Тук си в безопасност. Може да се изкъпеш.

— Ако не възразяваш.

Тя отвори гардероба и извади някакъв халат.

— Ще се чувствам по-добре, ако… — тя се обърна към него — дойдеш с мен вътре.

— О-о?

— Да, искам да ти задам няколко въпроса.

Искаше да я държи под око.

В банята Дру свали мръсното яке. Тя седна на един стол в ъгъла и извади цигара с марихуана.

— Сигурен ли си, че не искаш малко да си дръпнеш?

— Противоречи на обета, който съм дал.

— Това отпуска.

— Притъпява усещанията ми.

Тя се изхили.

— А ти не искаш това да се случва.

Топлата вода пълнеше ваната и вдигаше пара, която замъгли огледалото над мивката. Дру остави дрехите си на поличката зад себе си, като незабелязано скри маузера под тях. Съблече се без ни най-малко колебание. Физическият срам никога не е бил сред… — каква беше оная дума от предишния му живот? — достойнствата му.

— Не е лошо — каза тя, като го огледа обстойно и всмукна дълбоко от цигарата си. — Малко мършав в бедрата, малко дребен в задника. Ако имах твоя задник, щях да живея в благополучие. А и другото не е лошо.

— Дължа го на диета и упражнения — разсмя се той.

— Упражнения ли? Приличаш ми на някой от онези, дето тичат.

Дру се оживи. Беше любител на бягането.

— Да, като Джим Фикс и Бил Роджърс.

— Господи, надявам се не. Фикс е мъртъв.

Дру изтръпна.

— Майтапиш се.

Тя дръпна пак от цигарата и поклати глава.

— Хич даже. Отиде си щастлив. Умря, както си бягаше. — Погледна го. — Ама ти къде си бил? Ако си бил в този бранш, не може да не знаеш, че умря. Имал наследствени проблеми със сърцето. Всичкото това тичане и…

Дру се опита да се съвземе от шока.

— Мисля, че гаранция за тези неща няма — после се обърна и влезе във ваната.

Изведнъж тя се наведе напред.

— Свети боже!

Той се извърна, готов да сграбчи пистолета под купчината дрехи.

— Какво има?

— Какво ли? Ами гърба ти! Какво ти се е случило?

— По-тихо, моля те.

— О, извинявай, забравих. Приятелят ми.

— И какво ми е на гърба?

— Белезите.

— Кое?

— Изглежда, сякаш някой те е налагал с камшик.

Дру изстина. Никога не бе си давал сметка. Годините на изкупление, когато се бе самобичувал с въженцето за скачане.

— Това е от Виетнам. Мъчения.

— Трябва да е било страшно.

— Не обичам да говоря за това.

Дру се обърна с лице към нея и влезе във ваната. Спря водата и седна бавно, а тя покри слабините, после кръста му и стигна до гърдите. Топлината отпускаше изморените му мускули. Не беше вземал гореща вана откакто влезе в манастира и необичайният лукс го накара да се чувства виновен. Вдъхна люляковия аромат на сапуна. Огледа голямата гъба, която момичето му подаде, намокри я и я изстиска върху главата си.

Негърката смукна още веднъж от цигара си и изпусна дима, който беше задържала в дробовете си колкото може по-дълго.

— Сбърках относно срамежливостта ти.

— Отнася се само до тялото.

— Разбрах преди малко. Шампоанът е на лавицата до главата ти. Говорехме за мръсотията. Погледни водата. Ще запушиш канала. Какво си правил, да не си се търкалял в калта?

Забележката й го развесели.

— Нямаш представа колко си близо до истината — Той потърка брадата си. — И двамата сме съгласни, че имам нужда от бръснене, нали?

— Самобръсначката е до шампоана.

Нямаше крем за бръснене и Дру трябваше да се задоволи със сапуна.

— Сигурно ще ти прозвучи странно — каза неочаквано той, — но кой е президент?

Тя се задави с дима, който беше всмукнала.

— Я не ме будалкай.

— Хич и не мисля.

— Но ти за втори път… Когато споменах Фикс… Ти не гледаш ли телевизия, не четеш ли вестници?

— Там където бях, не.

— Дори и в затвора имат телевизори и получават вестници.

— Значи това трябва да ти говори нещо.

— Не си бил в затвора, така ли? Имах впечатлението…

— Вярвай ми, не ме разпитвай. Колкото по-малко ти кажа…

— …толкова по-добре за мен. Добре, твърдиш, че си свещеник.

— Почти. Наричаме се помежду си „братя“.

— Това значи, че си бил в манастир. Президент е Рейгън.

Удивен, Дру спря да се бръсне.

— Значи Картър не го преизбраха!

— След като остави онези иранци да ни направят на глупаци!

— Иранци ли?

— Кризата със заложниците. Нищо ли не знаеш?

— Струва ми се, че е очевидно. Е, хайде, разказвай.

Урокът започна и той бе удивен. Научи за иранското нападение на американското посолство в Техеран през 1979. Научи, че през 1980 Съветите, ядосани от насилието в Иран, влезли в Афганистан, за да направят от страната буферна зона при евентуално нападение. И двете кризи, осъзна той с ужас, бяха заради него. Заради това, което бе направил, или по-скоро не бе направил. Спокойно, без вълнение. Това е естествено редуване на причини и следствия. Ако беше изпълнил последната си задача и беше убил мъжа, който трябваше да убие, вероятно тези последствия нямаше да ги има. Вместо това, той влезе в манастира, а оня мъж бе предизвикал кризата в Иран.

Сбърках ли? — запита се Дру. Колко ли хора са пострадали заради мен? Но как може решението да не убиваш да бъде неправилно?

Жената продължаваше да говори. Заради Афганистан президентът Картър забранил на американските атлети да участват в Московската олимпиада през 1980 година. Съветите пък им го върнали, като забранили на своите да участват в Олимпийските игри в Лос Анжелис през 1984.

— Руснаците твърдяха, че няма да дойдат, защото се страхували от терористи. Но всеки знаеше, че е заради това, което направи Картър.

Терористи. Без да иска Дру изстена. Беше се надявал никога вече да не чуе тази дума.

Но имаше още много неща, които трябваше да чуе. Докато тя пушеше, разказвайки безгрижно за събития отпреди шест години, отчаянието го обземаше все повече и повече. Научи, че Рейгън за малко да бъде убит от някакъв влюбен маниак, който искал да привлече вниманието на малолетна кинозвезда. Имало покушение над Папата на площад „Свети Петър“ от някакъв турски религиозен фанатик, който вероятно е бил агент на българските тайни служби. Южнокорейски пътнически самолет, пълен с пътници, някои от които американци, навлязъл във въздушното пространство на Съветския съюз и бил свален без предупреждение. Никой не оживял, и въпреки това нямало никакви последствия.

— Защо? — говореше тя възмутено. — Нима трябва да се оставяме така да ни избиват?

Дру не можеше да й каже, че в тези неща нищо не е такова, каквото изглежда. Че пътнически самолет не може просто така да навлезе в чуждо въздушно пространство.

Всичко беше ясно. Всички тези нещастия за нея бяха станали нещо обикновено. Но за него, след шестте години, прекарани в манастира сред мир и спокойствие, този разказ бе ужасяващ. Опитваше се да отхвърли натрапчивата мисъл, че насилието вече е всекидневие и светът е станал още по-грешен.

— А разведряването?

— Какво е това?

— Военен израз. Опитите с ядрено оръжие бяха ли забранени?

— О, продължават. И знаеш ли какво твърдят разни задници — викат им „военни експерти“? Че можем да спечелим, т.е. да оживеем в една ядрена война. Казват, че било предсказано в библията. Че християните ще бият комунистите.

Дру простена.

— Не ми казвай нищо друго — Той стана и се приготви да излезе от ваната.

Тя му подаде хавлия.

— Най-добре се загърни, скъпи. В противен случай — тя повдигна вежди — знае ли човек. Може да ми станеш интересен.

Беше направил добър избор. Тя беше готина, разсмиваше го. Той уви хавлията около кръста си и погледна към дрехите си.

— Май трябва да ги поизпера.

— Мога ли да направя нещо за теб — все пак си ми платил. Нека да ти помогна.

Дру не успя да реагира навреме. С отвращение тя взе дрехите му. И видя маузера под тях. Остана неподвижна.

— Пълен си с изненади.

— Е, и какво ще правим?

— Ще крещя. Тогава приятелят ми ще довтаса веднага.

— Надявам се, няма да го направиш.

Тя го погледна в очите. Той не искаше да я наранява. Какво ли щеше да направи, ако започнеше да крещи?

— Добре, няма.

Отдъхна си.

— Половината от хората, които познавам, носят оръжие, но не се държат като теб. Уверявам те. Сигурно за двеста долара правиш живота на момичетата доста интересен — Тя вдигна дрехите му и смръщи нос: — Какво така мирише от джоба ти? Ужасно е!

— По-добре не питай. Казах ти.

Дру взе якето и го остави на поличката. После отпуши тръбата и натопи в чиста вода панталоните, бельото и ризата си. Помоли я за едно найлоново пликче и докато тя звънеше да пита какво става със сандвичите, пъхна Малкия Стюарт в него и завърза края на възел. После остави пликчето и маузера под кърпата заедно със снимките, които взе от манастира, и накрая натопи и якето си.

По-късно тя му даде да облече някакъв кафяв кадифен халат и той премести мишката, маузера и снимките в джоба му. Момичето забеляза изпъкналия джоб на халата, но каза само:

— Да, знам. „Не ме разпитвай“.

Някой почука на вратата. С пистолет в джоба, Дру застана зад нея, а негърката попита:

— Кой е?

— Поръчката за сандвичите. Джина, аз съм Ал.

Тя кимна на Дру и отвори вратата само колкото да плати с парите, които той й даде, и да вземе храната. После затвори веднага.

— Джина ли се казваш?

— Нещо такова. Майка ми ме кръстила Реджина1. Трябваше да го съкратя. С моята работа нямам нужда от майтапи на тема кралица.

Той се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, Джина, може ли да заключим вратата?

— Приятелят ми иска да има възможност да влиза тук бързо, ако се наложи.

— Но и двамата знаем, че няма да му се наложи.

Тя го изгледа.

— Не съм сигурна защо изобщо те прибрах.

Но направи това, за което я беше помолил и той изведнъж се почувства по-леко. Седна на масата и бързо изяде сандвичите си. Хлябът бе стар и корав, доматите и марулите — увехнали, но след диетата с ядките, шоколадчето и сушените плодове беше толкова гладен, че това не му направи особено впечатление. Дори хладкото мляко му беше вкусно.

След като се нахрани, той усети как напрежението изчезва и на негово място идва умората. Не беше спал тридесет и шест часа. Очите му пареха от шофирането. Той погледна леглото.

— Не обичам да го правя, но ще те помоля за още една услуга.

— Няма да ти откажа.

Тя топна една пържена рибка в кетчупа.

— Искам да си легна.

— Така ли? — Джина облиза устните си. — Ами, лягай си.

— Но искам и ти да легнеш с мен.

— Какво? — очите й се разшириха. — Знаех си, че ще промениш решението си. Първо се пазариш да не правим нищо, сега пък…

— Просто искам да легнеш до мен в леглото. Това е, нищо друго.

— Само да лежа ли? Хайде! Не може да не искаш да направя нещо.

— Да, да спиш. Като мен.

Тя изглеждаше объркана.

Чудеше се как да й обясни, че няма да се чувства сигурен, ако не знае къде е и какво прави. Ако й кажеше истината — че не й вярва и не може да й довери живота си, докато спи — можеше да се разсърди и да провали всичко.

— Трудно ми е да… Виж… аз…

Тя потропа с пръсти по масата.

— …се нуждая от някого до мен.

Чертите на лицето й се отпуснаха.

— Това е най-тъжното нещо, което съм… — тя хвана ръката му.

Дру отиде с нея до дивана, разтегнаха го, а Джина извади две възглавници от шкафа.

— Нощем е студено — тя потрепера и разстели две одеала, но въпреки забележката й за студа, започна да съблича халата си.

— Недей — прошепна Дру.

— Извинявай, силата на навика — усмихна се тя, загърна се и изгаси светлината.

Той се мушна под завивките при нея. В тъмнината чувстваше до себе си мекото й, заоблено тяло, но успя да устои на изкушението, към което го мамеха гърдите и бедрата й. Не беше лежал в легло с жена от 1979 и споменът за Арлийн изплува отново. Заради предишната си професия беше избягвал контактите с много жени от гледна точка на риска. Затова, когато Арлийн се появи, тя стана всичко за него. Тя също беше член на организацията, единствената жена, която си бе позволил да обича. Гърлото му пресъхна. Джина се намести по-удобно до него, а той провери дали маузерът си е на мястото, под крака му. Тя не би могла да го вземе, без да го събуди.

Дру се опита да си намери удобна поза — откакто бе влязъл в манастира за първи път спеше на нормално легло — и да се отпусне.

— Приятни сънища — прошепна Джина в ухото му.

Надяваше се. И за голямо негово учудване наистина бяха приятни.

Или по-точно, нямаше никакви сънища. Ужасно, беше спал мъртвешки сън. Събуди го някаква светлина. Осъзна, че Джина не е до него. Стресна се, седна в леглото и едва тогава разбра, че светлината идва от телевизора. Образите го накараха да си мисли, че все още спи и сънува кошмари. Видя някакви млади мъже с диви очи, с бледи лица, облечени като нацистки войници, и — той реши че халюцинира — с червени коси, като на индианското племе мохоуки и обици на ушите. Жените носеха черни кожени якета като мотоциклетисти.

Някаква сянка се размърда пред телевизора.

Той се пресегна за маузера, но спря.

Сянката беше на Джина. Тя се обърна и свали нещо от ушите си. Лудите образи на екрана продължаваха да се движат в пълно мълчание.

— Извинявай, не предполагах, че телевизорът може да те събуди. Мислех си, че ако използвам слушалки…

Той посочи екрана.

— Какво е това?

— Ем Ти Ви. Дават само музикални програми. Тези са пънкари.

— Какви?

— Хей, казах, че съжалявам. Знам, че искаш и аз да спя, но разбери, моят дневен режим не е като твоят. Аз работя обикновено нощем. И затова сега съм абсолютно будна. Ако е осем сутринта, след като съм пила кафе с приятели…

— Колко е часът?

Тя погледна часовника.

— Пет и половина.

— Толкова късно? — В манастира по това време вече беше буден и готов за молитва. Той отхвърли одеалото и стъпи на пода. Дори в халата на Джина усещаше студ. Отиде в банята и пипна изпраните дрехи, които висяха на пръчката за хавлии. Бяха съвсем мокри.

— Имаш ли сешоар?

Тя се разсмя.

— Сега вече зная, че не си бил в манастир.

— За дрехите ми трябва.

Тя отново се засмя.

— По-добре се моли да се свият малко.

За закуска той поиска някакъв плод.

— Какъвто и да е — наведе се и за своя собствена изненада я целуна по бузата.

Тя също се изненада.

— Това пък какво беше?

— Казвам ти благодаря.

— Това е само половин благодаря.

Той не се съпротивлява, когато тя му върна целувката. Нито дълга, нито чувствена, но интимна. По устните.

В един друг живот, ноздрите му щяха да се изпълнят със сладостта й. И отново си помисли за Арлийн. Но този друг живот бе забранен за него. Заради греховете му.

В девет и половина сутринта Дру използва телефона в една дрогерия на две пресечки от сградата на Бостънската община. Въпреки дрипавите си и смачкани дрехи, беше чист и избръснат и не привличаше вниманието на околните.

— Добро утро. Енория „Светото причастие“ — се чу старчески глас в слушалката.

— Отец Хафър, моля.

— Ужасно съжалявам, но отец Хафър не е тук тази сутрин.

Дру посърна. На аерогарата и при Джина той няколко пъти звъня в енорията, но или никой не отговаряше или телефонният секретар обясняваше, че няма никой и предлагаше на този, който звъни, да остави името си и съобщение. За Дру това бе невъзможно. Той не можеше да остави съобщението, което носеше.

Господи! Мили Боже! Стискаше телефона и обмисляше какво да прави.

— Ало — неочаквано продължи гласът. — Там ли сте още?

— Да, тук съм. Знаете ли… Почакайте, почакайте. Вие казахте, че го няма тази сутрин. Значи ли това, че го очаквате да дойде следобед?

— Трудно мога да ви кажа. Вероятно. Но може и да не е в състояние след манипулациите.

— Какви манипулации? — Дру стисна телефона още по-силно.

— Ако ви е необходим свещеник, аз мога да ви помогна. Или някой от другите свещеници. Спешно ли е? Гласът ви звучи доста тревожно.

— Търся го по личен въпрос. Трябва непременно да говоря с отец Хафър. Но не ви разбрах, какви манипулации?

— Съжалявам. Нямам право да обсъждам това. Но щом го познавате, вероятно той ще ви каже. Защо не оставите името и телефона си?

— Ще се обадя пак.

Дру затвори и излезе от кабината. Опита се да потисне объркването си и погледна часовника си. После мина покрай лавиците и щандовете и излезе на шумната улица.

Днес следобед? А може би и днес няма да стане? Все някой трябваше да научи за всичко, което се случи. При Джина прегледа вчерашния вестник „Бостън Глоуб“. Нямаше и дума за случката в манастира. Или властите пазеха цялата история в тайна, или телата все още не бяха открити. Трудно беше да се повярва, че подобна история може да остане скрита. Докато вървеше през шумната тълпа, пред очите му бяха подпухналите тела в килиите. Мъртви. Всички мъртви.

Отново си помисли за полицията. Може би просто трябваше да се обади. Но те нямаше да му повярват. Ще поискат да се легитимира, да се срещнат с него, а той не бе готов за това. Поне докато не гарантира сигурността си. Ако все пак успееше някак си да ги убеди, че не е луд, щяха да се свържат с властите във Върмонт и някой щеше да провери в манастира. Когато откриеха телата, скоро щеше да стане ясно, че един монах е изчезнал. Бостънската полиция веднага щеше да направи връзка между този факт и човека, който се е обадил по телефона. Кой друг би могъл да знае за телата, освен някой, останал случайно жив, или този, който ги е убил! В най-лошия случай полицията щеше да го заподозре в съучастие. В най-добрия, дори и да му повярват, че е невинен, щяха без да искат да стеснят кръга на търсене на убийците и да им помогнат. А дори не смееше да си помисли какво щеше да стане, ако полицията надникнеше в миналото му. Първо щеше да се озадачи, а сетне да застане нащрек от неясните и забулени данни и истории. Щеше да бъде истинска катастрофа, ако въпросите им тръгнеха в тази посока.

Не. Пътят, който избра първоначално, си оставаше най-добрият, най-безопасният. Отец Хафър ще бъде неговият спасител. Приеми ме колкото е възможно по-скоро! Скрий ме! И ми помогни да открия враговете си.

Дру вървеше по улиците на Бостън като чужденец, без посока. Поскита в търговския център, спря да погледа огромните видеостени и новите играчки, на които хлапетата се учеха да развиват смъртоносни рефлекси на пилоти-убийци. Видя, че във всяка игра целта бе атака и разрушение. Унищожение. На екраните се появяваха дори ядрени облаци, за да оповестят победа или поражение.

Младежите се разхождаха в модно облекло, наподобяващо боен камуфлажен костюм от американската армия, а по-възрастните мъже с по-изискан външен вид носеха кожени якета, имитация на облеклото на летците-бомбардировачи от Втората световна война.

Лудост някаква. Мили боже, запита се той, какво бе станало със света през тези шест години?

Опита се да потисне тревогата си. Имаше нещо по-важно за него сега — да спаси душата си. Ако светът бе решил да се самоунищожи, добре. А той искаше мир и уединение. Да умреш винаги има време. Беше неизбежно. Но да умреш по време на молитва, правеше смъртта приемлива.

Следобед той звъня няколко пъти в енорията, чувствайки се все по-самотен и нетърпелив след отговора, че отец Хафър още го няма. Времето минаваше мъчително. В новия брой на „Бостън Глоуб“ все още нямаше нищо за манастира. Имаше няколко възможни обяснения за липсата на новини. Но не можеше да приеме, че телата все още не са открити. Беше почти четири и половина, когато прекоси следващия огромен комплекс от магазини. Спря, стреснат от това, което ставаше пред него. Хората бяха със зачервени очи, по лицата им се стичаха сълзи.

Нещо ужасно трябва да се е случило, помисли си той. Спомни си 1963 година, реакцията на американците след убийството на Кенеди и се приготви за най-лошото. Той се смеси с тълпата и реши да попита някого.

Една едра жена на средна възраст подсмърчаше в кърпичката си и клатеше глава.

— Колко тъжно.

— Кое?

— Гледала съм го осем пъти. И всеки път плача. Тя е толкова хубава и да умре от рак.

— От рак ли?

— Да, Дебра Уингър.

— Кой?

Жената го изгледа шокирана.

— „Време за нежност“. Откъде падате, от небето ли?

Жената посочи тълпата зад себе си. Киносалон. Филмът току-що бе свършил и хората излизаха.

Дру откри цяла редица телефони близо до магазина за бельо „Лейди Годива“. Витрините бяха пълни с бикини и сутиени. Покрай него мина мъж с обеца на ухото си, сетне жена с татуирано сърце на ръката. Дру пусна монета в процепа и нетърпеливо набра номера, който помнеше наизуст.

— Енория „Светото причастие“.

— Моля, върна ли се отец Хафър?

— А вие ли сте. Казах му за вас. Ще видя дали може да ви се обади.

Дру се подпря на стената и зачака. Когато накрая чу шум от вдигането на слушалката, не можа да познае гласа.

— Да? Ало! Отец Хафър на телефона.

Дру се намръщи. Не беше говорил с отеца цели шест години. Как можеше да е сигурен, че е той?

— Трябва да ви видя, отче. Сега. Повярвайте, спешно е.

— Какво? Кой е?

Дру загледа слушалката подозрително. Ами ако в търсенето си ония бяха достигнали до логичния извод, че той ще отиде първо при отец Хафър за помощ! Ако този глас, толкова слаб и немощен, не бе на отец Хафър, а на някой от мъжете, които го преследваха? Не, нямаше избор. Трябваше да изпълни инструкциите за сигурност от предишната си професия. Не можеше да рискува.

— Попитах кой е? — настоя гласът.

Мислите на Дру се блъскаха хаотично. Въпреки съмненията си, той се надяваше. Трябваше да вярва. Имаше една кодова дума, която веднага би му разкрила истината.

— Преди шест години се видяхме във вашия кабинет. Имахме спор. Но след това отидохме в църквата отсреща и аз се изповядах.

— Изповядвал съм много хора… Преди шест години ли казахте? Има само една изповед, която мисля, че беше важна и я помня.

— Говорехме си за ликьор.

— Господи, не може да бъде. Вие?

— Слушайте. Ликьорът. Спомняте ли си името му?

— Разбира се.

— Кажете го, бързо.

— Правят го картузианците. Намирам го за възхитителен. Наречен е на името на селцето, в което е направен за пръв път. Шартрьоз.

Дру си отдъхна. Добре.

Отец Хафър продължи:

— Какво значи цялата тази мистерия? Къде сте? Защо ми звъните? — Свещеникът дишаше шумно. — Явно не сте в…

— Не, възникнаха непредвидени обстоятелства. Трябваше да напусна. Налага се да поговорим.

— Какви обстоятелства? Какво говорите?

— Не мога да ви кажа по телефона. Трябва да ви видя. Веднага.

— Защо сте толкова тайнствен? Къде да се срещнем? И какво ще стане, ако ми кажете по телефона! — Гласът замълча. — Сигурно не си мислите, че…

— Може да ни подслушват.

— Но това е абсурд!

— Абсурд е това, което стана, отче. Казвам ви, нямам време. Спешно е и е важно. Моля ви, изслушайте ме!

Телефонът остана безмълвен. Чуваше се само накъсаното дишане на отеца.

— Отче!

— Да, да, добре. Ще се срещнем.

Дру се огледа, сниши гласа си и бързо каза:

— Вземете молив и лист. Ще ви обясня пътя. Трябва да ми помогнете, отче. Трябва да ме измъкнете!

Класическа операция за заблуда. Като по учебник. Версията за фалшивата следа, но в този случай Дру трябваше да вземе под внимание повече от една променлива.

Първо, не трябваше да забравя, че убийците най-вероятно са се досетили къде е отишъл за помощ. Едва ли при полицията — с това минало. Тогава? Логичната алтернатива бе свещеникът, който го бе препоръчал като кандидат за картузианския орден. Освен това, кой друг би го разбрал? По силата на същата логика убийците ще поддържат непрекъснато наблюдение над свещеника. И когато отец Хафър напусне неочаквано сградата на енорията по време на вечеря, ще бъде дадена тревога. Опашката ще тръгне след него.

А другият фактор? Да предположим, че и полицията е замесена — или защото телата са вече открити, или защото отец Хафър е бил доста разтревожен от неговото обаждане и е поискал закрила от тях. Възможно бе не само убийците, но и полицията да проследят свещеника. Това усложнение променяше характера на операцията. Все едно че вместо задача по алгебра му се налага да решава уравнение от висшата математика. Но колкото и сложна да е една операция, тя винаги започваше от основните подготовителни действия.

Този ден Дру няколко пъти прекоси района около Бостънската община и огледа всяко ъгълче, преценявайки всички възможности. Имаше голям парк с дървета и пътечки, езерца, детски площадки, люлки. От всички страни беше заобиколен от търговски и жилищни сгради. Той си избра удобна наблюдателна позиция върху покрива на една жилищна сграда и към седем часа се настани там. Промъкна се между комините, скри се и огледа района от високо. Бе средата на октомври и слънцето отдавна бе залязло. Паркът тънеше в тъмнина и само лампите осветяваха алеите.

Предимството на тази позиция бе, че Дру можеше да наблюдава три от четирите улици от двете си страни. Далечният край на улиците бе затулен от дървета. Но това нямаше значение. Беше наистина много отдалечен, за да може полицията или убийците да пресекат улицата без да ги види и без да има възможност да избяга. Той беше определил срещата на свещеника на тази страна.

Но нямаше никой.

Беше предпазлив, когато говори с него. Ако просто бе казал на отец Хафър да дойде пред общината и да чака допълнителни инструкции, рискуваше да се намери на този покрив, заобиколен или от полицията, или от убийците, защото те щяха предварително да проверят всички сгради наоколо. Този ред на мисли предполагаше, че телефонът в енорията се подслушва или че свещеникът е комбина с властите. Но животът на Дру зависеше точно от предположенията. Дори сега, след толкова много години, той съвсем ясно си спомняше Ханк Далтон в колежа „Роки Маунтин Индъстриал“ в Колорадо и неговите думи: „Параноята ще спасява живота ви. Във вашия свят, момчета, би било лудост да не сте параноици. Винаги мислете, че срещу вас са копелетата. През цялото време. Навсякъде.“

Инструкциите на Дру бяха толкова сложни, че той накара отец Хафър да си ги запише. Нито полицията, нито убийците имаха толкова хора, че да покрият подобен маршрут само за няколко часа. Дру не беше определил място за среща. От тяхна гледна точка контактът можеше да се осъществи практически навсякъде, във всяка точка от този маршрут.

Но за допълнителна сигурност Дру реши да не осъществява контакта лично. Той внимателно наблюдаваше трите сенчести улици под себе си, вдясно и вляво от сградата. Не забеляза нищо подозрително — нито продавачи на лотарийни билети, нито спрели автомобили, от които не слиза никой. Улиците изглеждаха нормални, невинни, обикновени.

В седем и десет видя свещеника. Носеше дълго тъмно палто. Горните копчета бяха откопчани, както беше помолил. Бялата му якичка се виждаше ясно в нощта. Начинът, по който се движеше, накара Дру да изтръпне. Той вървеше бавно, направо се тътреше, спираше от време на време и изглеждаше явно уморен. Появи се откъм десния ъгъл и тръгна да прекосява площада. Нещо не беше наред. Дру огледа внимателно улицата, от която излезе отец Хафър. Никой не го следеше.

Върна поглед на отеца и изведнъж тревогата му се усили. Не защото бе открил клопка. Беше нещо много по-неочаквано и това поставяше всичко на мястото си. Отец Хафър се бе превил надве. Кашляше толкова болезнено и силно, че дори от това разстояние Дру го чуваше съвсем ясно. Свещеникът беше много болен. И много по-слаб, отколкото си го спомняше. Дори в тъмнината на нощта бледността му бе очевидна.

Свещеникът умираше.

„Манипулации“ — спомни си Дру крехкия глас по телефона. — „Може да не е в състояние да ви види след това“.

Химиотерапия. Облъчване с радиоизотопи. Отец Хафър умираше от рак. Затрудненото му дишане, хрипящия говор — какви по-явни доказателства! Имаше рак на гърлото, или по-вероятно на дробовете. И с тъга Дру си спомни цигарите, които палеше една след друга преди шест години по време на интервюто. Свещеникът се изкашля мъчително още веднъж. Избърса с кърпичка устата си и тръгна бавно и с мъка към парка. Дру се концентрира върху третата пейка в алеята, покрай която трябваше да мине свещеникът.

Първата. Втората. Отец Хафър стигна третата. Една сянка изникна от храстите и се хвърли към него.

Сега, помисли си Дру. Ако беше под наблюдение — сега. Вместо да следи дребната фигура, която сякаш нападаше свещеника, Дру насочи цялото си внимание към съседните улици.

Нищо не се случи. Нямаше изстрели, нито сирени, нито неочаквана поява на мъже с пушки. Нощта си оставаше спокойна и с изключение на приглушения шум от профучаващи наблизо автомобили, тиха.

Дру отново насочи вниманието си към третата пейка. Инструкциите му към нападателя бяха съвсем конкретни — близо до мястото на инсценираното нападение трябваше да има улична лампа, за да може безпрепятствено да наблюдава какво става. Ако свещеникът имаше микрофон или радиостанция, скрита под дрехите, неочакваната поява на сянката щеше да го накара да се издаде. А фигурата трябваше да предупреди Дру, като вдигне дясната си ръка.

Беше му нужен човек, който стриктно да изпълни инструкциите му, затова Дру бе потърсил следобед някое младо момче, което да е наркоман отскоро. Беше му дал малко хероин с обещанието за повече, след като свърши работата. Прекара част от следобеда да търси наркотика от някой второразреден продавач. Дозата бе достатъчна, за да накара наркоманчето веднага да се съгласи, но беше малка, за да го упои. Дру гледаше как тъмният силует настигна свещеника, бутна го леко и мушна в ръката му бележка. След това се хвърли встрани в тъмното пространство между двете лампи и хукна към края на парка, както го бе инструктирал Дру. Така, така, помисли си Дру. Е, не беше лошо. Не беше и съвсем подло. Дру беше доволен не само от изпълнението на наркоманчето, но и от факта, че никой не се бе опитал да го убие. То не трябваше да умира.

Заключение: Ако убийците бяха там, значи са видели, че нападателят не е Дру, а куриер. Ще разделят вниманието си между него и отеца, с надеждата, че куриерът ще ги отведе до Дру или поне ще им каже какво пише в бележката. Куриерът наистина щеше да ги отведе до една алея три преки по-надолу, където Дру му обеща, че ще остави другата част от хероина в торбичка.

Той остави торбичката на перваза на един прозорец и сега, като видя как наркоманчето го грабна и изчезна, започна да вярва, че нито полицията, нито убийците преследват отец Хафър. Но все още не бе напълно сигурен. Беше планирал още една клопка. Бележката, която сега държеше в ръка отец Хафър.

Дру отново загледа алеята. Отецът стоеше до третата пейка, притиснал едната си ръка към гърдите, за да контролира сякаш биенето на сърцето си. Беше се възстановил от шока на нападението и гледаше удивено бележката в другата си ръка, но преди да я прочете, изпадна в следващия си пристъп на кашлица. Извади кърпичката и я притисна до устата си.

Господи, смили се, помисли си Дру.

Свещеникът отиде до лампата и се опита да прочете бележката на светлината й. Дру знаеше какво ще види.

Свещеникът вдигна глава, огледа се наоколо с изражение на огромно раздразнение, което можеше да се разпознае дори от това разстояние. Пъхна бележката в джоба си, отново се сви на две и болезнено се разкашля. После с изненадваща енергия, породена вероятно от нетърпение, се обърна и тръгна назад.

Ако знаех, че си толкова болен, нямаше да постъпя така, помисли си Дру. Щях да избера по-къс, не толкова тежък маршрут. Прости ми, отче, за страданието, което ти причиних. Нямах избор. Трябваше да накарам врага да изгуби търпение, точно както и ти.

Той наблюдаваше свещеника, който с усилие се движеше по улицата и накрая зави надясно. Не забеляза никакво раздвижване, което щеше да бъде знак, че преследвачите се прегрупират. Никаква кола не тръгна в същата посока. В сенките не се появи никаква фигура, бързаща да не изпусне свещеника от поглед.

Дру изчака още двадесет секунди и понеже не видя нищо необикновено или тревожно, се убеди окончателно, че нито полицията, нито убийците са тук.

Все пак от този покрив не виждаше улицата, в която влезе отецът. Макар че бързаше да слезе и да надникне зад ъгъла, не знаеше дали улицата е безопасна. Щеше да бъде рисковано да пресрещне там свещеника.

Имаше и друго решение. Щом той не можеше да срещне свещеника, то свещеникът щеше да го срещне.

От тъмнината на храстите зад църквата Дру се взираше през улицата към енорията. Светлината от вътрешността на църквата хвърляше отблясъци през матовите стъкла, по които бяха изрисувани кръстове. Макар че прозорците бяха затворени, Дру дочуваше думите на вечерната молитва, изричани от свещеника: „Агнецът божи, който взе върху себе всички грехове на света, от милост към нас. Агнецът божи…“

Паството се присъедини към него: „Прости ни, Господи…“

Бележката на Дру упътваше отец Хафър да се върне по същия път. Но Дру използва друг, по-пряк, за да пристигне по-бързо. Искаше да огледа от всички страни енорията, за да види дали сградата не се наблюдава. Последна предпазна мярка. Ако убийците все пак следят отец Хафър, един от тях може би е останал за по-голяма сигурност. Само ако се убедеше напълно, че никой не наблюдава енорията, щеше да предприеме последната стъпка от своя план.

Но след шестте години в манастира беше забравил, че през седемдесетте години Църквата бе облекчила своите правила за обикновените вярващищи. Католиците можеха да не присъстват на неделната литургия — тя можеше да бъде заменена от съботна вечерна литургия.

А днес бе събота вечер. По улицата, която водеше към църквата, имаше паркирани много коли. В някои от тях имаше шофьори, чакащи да вземат богомолците, когато свърши литургията. Дру се почувства несигурен поради многото възможни опасности. В колата пред него светна клечка кибрит, някой запали цигара. Нима професионалистът би се издал по такъв начин? Вероятно — ако искаше отстрани да изглежда като обикновен шофьор, очакващ своите пътници.

А жената на стълбите на църквата? Тя държеше едно детенце с розова плетена шапка и одеало и го потупваше по гърба. Дали беше напуснала литургията, защото детето е започнало да плаче и да притеснява богомолците. Може би сега очакваше съпруга си? А защо детето не плачеше вече? Освен това навън беше студено, а тя продължаваше да стои пред църквата, вместо да влезе в преддверието, където и тя, и детето ще бъдат на топло!

Имаше прекалено много неща, които го тревожеха.

А знаеше, че когато литургията свърши, подозренията му ще се увеличат. В тълпата от излизащи богомолци никога нямаше да може да разбере дали районът е под наблюдение. Планът му предвиждаше да достигне енорията преди завръщането на отец Хафър. А той щеше да се върне всеки момент. Само че Дру не можеше да рискува да пресече улицата.

А защо не? Какво по-добро прикритие — досети се изведнъж той. Макар че проваляше плановете му, литургията бе добре дошла. Той се обърна и се промъкна между храстите към страничната врата на църквата. Тя бе на около тридесет крачки от него. Натисна желязната дръжка. Вратата се опъна за миг. Сърцето му подскочи, защото реши, че е заключена. Натисна по-силно и тя се отвори със скърцане.

Раменете му несъзнателно потръпнаха, когато се озова вътре. Той огледа бетонния под, стените, боядисани в бяло. Отляво седем стъпала водеха към друга врата, зад която беше главната част на църквата. Точно пред него стъпала водеха надолу към сутерена. А отдясно други стъпала водеха към още една врата.

Той изкачи стълбите вдясно и внимателно бутна вратата. Тя не беше заключена. Той и не очакваше да бъде. Свещеникът, който преди известно време е минал оттук, за да се подготви за литургията, едва ли е очаквал някой да влезе, докато той и другите свещеници извършват богослужението. Въпреки това Дру трябваше да бъде съвсем тих.

Зад него шумът на много стъпки му подсказа, че богомолците са се упътили към олтара, за да получат нафора. Изведнъж дочу няколко приглушени акорда от китара и едно сопрано запя песента на Джон Ленън и Йоко Оно „Дайте шанс на мира“, като вместо думата „мир“ пееше „Бог“. Като си спомни химните, които той и монасите пееха на литургия, Дру се намръщи. Но поне богомолците бяха заети, въпреки че някои по-нетърпеливи напускаха преди края. Всеки момент някой можеше да излезе през тази врата и да го види. Трябваше да побърза.

Той затвори зад себе си вратата и огледа стаята, която се падаше точно зад олтара. Това бе сакристията. Тук свещеникът обличаше ритуалните дрехи — стихара и пояса, филона и епитрахила. В шкафовете, на полиците и лавиците имаше не само свещенически дрехи, но и свещи, ленени кърпи, тамян, бутилки с вино за комка и различни други неща, необходими за ритуалите.

Дру се страхуваше, че някой от помощниците може да е вътре и да търси нещо забравено. Но за щастие сакристията беше празна. От лявата си страна видя аркообразния вход, който водеше към олтара. Пламъчетата на свещите осветяваха сакристията. Пространството пред олтара бе пусто. Явно свещеникът и помощниците му бяха долу между богомолците и раздаваха нафора. Китарите продължаваха да дрънкат. Сопраното сигурно много обичаше „Бийтълс“. Сега започна песента на Джордж Харисън „Изгрява слънцето“, но тук „слънце“ се заменяше със „Син“2 и от време на време с „Бог“.

Сакристията бе със завеса, така че не можеха да го видят. Доволен от укритието си, Дру отвори няколко шкафа и накрая откри това, което търсеше — черно, дълго до глезените расо. Бързо го облече и закопча. Сетне избра една широка бяла връхна дреха, нахлузи я през глава и я пусна надолу. Тази комбинация обикновено се използваше от свещениците, които асистираха при литургията.

На рафтчето до мивката намери и ритуална свещеническа шапчица, наречена „бирета“ — черна, четвъртита, с три симетрични връхчета отгоре и помпон в средата. Инстинктивно взе молитвеника със себе си. Усети позната миризма на тамян.

Изведнъж дочу стъпки по килима в олтара. Трябваше да излезе оттук. Бързо се върна до вратата, затвори я зад себе си, като преди това зърна за миг с крайчеца на окото си с разтуптяно сърце как един от помощниците на свещеника влиза в стаята. Литургията бе свършила. Китарата и сопраното завършиха песента.

Внимателно пусна резето, с намерение бързо да слезе по стълбите към площадката, но замръзна, когато вратата, която водеше към централната част на църквата се отвори.

Излязоха червенокос мъж и луничава жена, явно напуснали преди края. И двамата потопиха дясната си ръка в светената вода и се прекръстиха. Бяха прекалено заети с мисълта да не бъдат видени, че излизат преди литургията да е свършила, за да го забележат. Но в мига, в който затвориха вратата и се обърнаха, те го видяха и се размърдаха неспокойно.

Дру нахлупи шапчицата и вдигна молитвеника пред гърдите си.

— О-о… здравейте, отче — прошепна мъжът.

Дру поклати укорително глава и отвърна с нисък глас:

— Избягахте от благословията, така ли?

— Ами, ние, отче вижте, сега…

— Няма нищо. Няма нужда да ми обяснявате.

Двамата се спогледаха смутено.

— Но на Господа може да обясните. Сигурно знаете притчата за гостите, които напуснали гощавката много рано.

И двама почервеняха толкова, че луничките на жената изчезнаха, а лицето на мъжа придоби цвета на косата му.

— Извинявайте, отче…

Дру дочу как свещеникът вътре каза: „Литургията свърши. Вървете си в мир“.

Усмихна се бащински на мъжа и жената.

— Сигурен съм, че имате важни причини. Поне сте дошли навреме.

— Винаги, когато можем, отче.

Вратата се отвори и богомолците заизлизаха. Дру вдигна дясната си ръка и благослови двойката.

— Бог с вас — каза той, после отвори външната врата и излезе пред тях.

Потръпна от студа на октомврийската нощ. Понечи да им каже „лека нощ“, но когато видя, че мъжът и жената тръгват към главния вход на църквата, а не към улицата отзад, и той тръгна с тях. По-голямата част от излизащите също се отправиха в тази посока. Това беше добре дошло за него. Колкото по-голяма е тълпата, толкова по-добре. Чуваше ги да си говорят за службата, за времето, за Майкъл Джексън (Кой ли пък беше този?!)

— Сигурно сте нов, отче? — каза жената. — Не съм ви виждала преди.

— Тук съм само за няколко дни, на посещение.

Те излязоха пред църквата. Пространството отпред се изпълваше с хора. Няколко коли тръгнаха. Движението ставаше доста натоварено. Хората се събираха на групи и се поздравяваха. Идеално, помисли си Дру. Ако някой наблюдава сградата, струпването на толкова много хора ще го обърка, а няма нищо по-естествено от един свещеник сред паството.

— Лека нощ, отче. Ще се видим в църквата — каза мъжът и се засмя, смятайки, че е страхотно остроумен.

Когато мъжът и жената се отдалечиха, Дру се помъчи да приеме изражение на свещеник, доволен от срещата си с двойка добри католици. Задържа доволството на лицето си и когато зад тълпата и колоната от потеглящи коли видя отец Хафър да си пробива път. Той пак държеше кърпичката пред устата си и кашляше. Дру не можеше да каже дали е следен или не, но това вече нямаше значение. Беше направил всичко, което трябваше. Беше взел всички възможни предпазни мерки. Оттук нататък нещата вече не зависеха от него. Всичко беше в ръцете на Бога.

Не, не смей да мислиш по този начин, предупреди сам себе си Дру. Не можеш да разчиташ на Бога. Бог помага само на тези, които сами си помогнат.

Той прекоси улицата към енорията. За миг си помисли, че сбърка, като сложи тази бяла дреха над расото. На светлината на лампата над входа тя би била идеална мишена. Натисна дръжката на вратата и влезе вътре.

От първото си посещение помнеше, че вътре има вестибюл и малък, тесен коридор, който водеше към друга врата, горната част на която бе от матирано стъкло. Зад него на бледата светлина на лампата се виждаха очертанията на масивни мебели. В средата на вратата, точно под стъклото, стърчеше малко лостче и Дру си спомни, че ако го натисне, от другата страна ще се задейства звънче и не след дълго ще се появи икономът, който ще го пусне да влезе. Но можеше направо да отвори и да влезе, защото имаше предчувствието, че вратата не е заключена.

Той обаче не направи нито едното, нито другото. Просто се обърна и зачака, загледан във външната врата. През зимата този вестибюл сигурно предпазва от вятъра. Това го накара да си спомни лютите зими, които бе прекарал в манастира, където единственият му източник на топлина бяха дървата, които братята носеха в килията за печката му. Братята монаси. Отшелниците. Всички мъртви! Споменът изтръгна от устата му стон. Изведнъж си помисли, че отец Хафър много се бави. Свещеникът, който водеше службата, скоро щеше да се върне и да го намери тук — един непознат, преоблечен като свещеник. И ще надигне вой, като познае одеждите, които бе задигнал от сакристията. Пулсът му се ускори, когато чу някой да натиска дръжката на вратата. Той се шмугна зад нея, когато тя се отвори. Появи се сянка. Дру се залепи за стената, когато почувства, че вратата опира в гърдите му. Сянката влезе. Отец Хафър затвори, закашля се и се озова лице в лице с Дру.

— Отче, трябва да ви обясня.

Очите на свещеника се разшириха от изненада — големи, тъмни и пълни с гняв.

— Ти!

Дру вдигна ръка.

— Съжалявам. Честно. Ако знаех колко сте болен, нямаше… щях да измисля друг път.

— Ти!

— Нямаме време. Трябва да излезем. Тук не е безопасно да говорим — бързо каза Дру, като се опита да успокои свещеника, за да не изпадне в ярост, която би привлякла вниманието на хората вътре. — Вярвайте ми, не трябваше да ви карам да ходите толкова…

— Нямаме време ли? Какво значи това — да излезем? За какво, в името на Бога, говориш? Ти си напуснал манастира! Ти ме накара да страдам! Сетне тази загадка с бележката! И се виж какво си облякъл! Нима си загубил… — Изведнъж той спря. Практиката му на психиатър взе надмощие над навиците му на свещеник. Разбра, че прави грешка.

— Не, не съм загубил ума си, отче. Вероятно съм загубил душата си — Дру махна с ръка към улицата. — А ако не съм внимателен, ще загубя и живота си. Манастирът бе нападнат. Всички са мъртви. А целта бях аз. Аз трябваше да бъда убит.

Сивото лице на свещеника пребледня. Той отстъпи крачка назад — отвратен от това, което чу, или уплашен от евентуалното докосване на Дру.

— Мъртви ли? Но това е невъзможно! Осъзнаваш ли какво говориш?

— Казах ви, че нямаме време. И двамата сме в опасност. Този, който уби другите, може всеки миг да дойде тук. Те може да са вече тук.

Отец Хафър погледна вратата.

— Това е лудост! Аз не…

— По-късно. Ще ви обясня. Но първо трябва да излезем. Знаете ли място, където да поговорим? Което да е сигурно?

Дочувайки неочаквано шум, Дру се втурна към вътрешната врата. Тя се отвори и един висок, слаб свещеник надникна загрижено.

— Чух гласове — той изгледа и двамата, забеляза дрехите, в които бе облечен Дру, и повдигна вежди, вероятно изненадан от възбудата на лицата им. — Отец Хафър? Всичко наред ли е?

Дру изтръпна. Впи очите си в свещеника.

Отец Хафър задържа дъха си. Отвърна на погледа на Дру, поколеба се, после се обърна към свещеника на отворената врата.

— Не, не е. Току-що научих лоши новини за човек, когото някога съветвах. Страхувам се, че се налага да изляза отново.

Дру почувства, че мускулите му се отпускат.

— Щом трябва — отвърна свещеникът. — Но помнете, трябва да почивате, отче.

— Да, но това не търпи отлагане.

Свещеникът погледна отново Дру.

— Вие сигурно много сте бързал, щом не сте сменил дрехите си след литургията. От коя църква…

Отец Хафър го прекъсна:

— По-добре да не ти казва нищо. Не се обременявай с излишна информация.

— Да, разбирам.

— Но — отец Хафър се обърна към Дру, — вероятно можеш да свалиш вече тези дрехи.

Те останаха за миг неподвижни, с впити един в друг очи.