Брегът на светулките

— Сигурно е бил много изморен от плуването — предположи Марипат и погали снимката на кученцето с малкото си пръстче. — Бедното животно.

— Да. — Огъста се загледа в снимката. Сама я беше направила. Беше сложила Малчо върху своята розова сатенена възглавничка, за да излезе по-добре. Въздъхна. — Не искаше да яде. Нито да пие вода. Трепереше, измръзнал до мозъка на костите си от студената морска вода. Наистина си мислех, че ще умре.

— И умря ли? — със страх попита Марипат.

Баба им направи пауза, после отвърна:

— Не. Вечерта го взех при мен в леглото. Бях донесла и котките, за да ни топлят. Всички се свихме накуп. Приличахме на семейство лисици в бърлога. Беше топло и приятно.

— И ти си го стоплила? И той оживя? — попита с надежда Марк.

— О, да. Оживя. — Огъста изви вежди и подаде на децата по още една кифличка. Марипат се поколеба дали да я вземе, но Марк веднага я грабна.

— И той се е сприятелил с Мяу-Мяу, Спънки и Ликърис? — Марипат облиза захарта, полепнала по пръстите й.

— Ами, не.

— Не? — извикаха едновременно двете деца. Изглеждаха разтревожени.

Огъста се запита дали изобщо трябваше да започва да им разказва тази история. Опита се да я преиначи, да я направи по-ведра.

— Най-накрая Малчо ожадня. Дадох му да пие мляко от шишето на куклата ми, после сипах още малко в една уличка. Трябваше да отида на училище, но преди да тръгна, му дадох да дояде остатъка от кашата ми.

— О! Сигурно е бил много щастлив!

— Тръгнах към училището, следвана както винаги от Спънки. Като ученичка изкарвах отлични оценки, деца — продължи Огъста. — Учителите ми казваха, че съм дете за пример.

— А какво стана с Малчо? — попита несмело Марипат.

— Оставих го в стаята си, за да не го види майка ми.

— Защото още не си имала възможност да говориш с нея и да я убедиш, че той трябва да остане у вас — разумно обобщи Марк. — Остави ли котките при него, за да му правят компания?

— Да — кимна Огъста.

— И те станаха ли най-добри приятели? — попита Марипат, обзета от предчувствието за щастлив завършек на историята.

— Не — отвърна Огъста. Знаеше, че е отишла прекалено далеч, но нямаше връщане назад. — Той ги изяде.

Марипат зина от ужас. Марк не откъсваше очи от албума. Огъста бързо обърна няколко страници. Марипат се опита да сдържи сълзите си, но те потекоха по страните й.

— Защо? — попита тя.

— Защото се оказа, че не е чихуахуа! — обясни баба им. — Беше ужасно! Върнах се вкъщи от училище и открих кръв и котешка козина из цялата стая. Котешки крайници, оглозгани до костите.

— Мяу-Мяу! Ликърис! — проплака Марипат.

Огъста през сълзи им разказа останалото. Беше заварила Малчо до леглото си — цялото в кръв. Малкият му език висеше отвън, от ноктите му капеше кръв, а физиономията му приличаше на демонична маска, когато се нахвърли хищно върху нея. Едва беше успяла да затвори вратата.

— Оказа се, че Малчо е виетнамски воден плъх — един от най-кръвожадните бозайници на земята. Ветеринарният лекар, който дойде да събере останките от горките ни котки, предположи, че е попаднал на някой товарен кораб, тръгващ за Америка от Азия, и е паднал някъде из нашия залив.

В този момент пристигна Клий. Беше дошла да вземе децата си. Щом я видяха, те зареваха с глас. Тя изпусна торбите със зеленчуци, които носеше, и се спусна към тях. Притисна ги към гърдите си, но децата продължиха да ридаят.

— Мамо! — извика разтревожено Клий. — Какво се е случило?

— Мамо, баба е имала ужасен домашен любимец, който е изял нейните добри котки! — изхълца Марк. — Някакво дяволско животно, което приличало на чихуахуа, но не е било куче!

— Разказала си им за Малчо? — Клий не можеше да повярва на ушите си.

— Ами, да. Разказах им, защото те ме питаха! — опита се да се защити Огъста.

— А ако те бяха помолили да им дадеш да си играят с кибрит, щеше ли да им позволиш? Или пък ако искаха да си хапнат десерт преди вечеря? Може би и това би им позволила?

Майка й сви устни. Чувстваше се ужасно. Не смееше да спомене за лимонените кифлички. Всичко, което беше искала, бе да прекара няколко приятни мигове с внуците си, да ги накара да я обикнат малко повече. Беше си помислила, че историята за Малчо ще им се стори страшна и вълнуваща.

— Мислех, че децата обичат страшни истории — отбранително рече тя.

Клий поклати глава, но нищо не каза. Тя поведе децата си през двора. Огъста я видя как ги хвана за ръце и как тримата се насочиха към каменните стъпала, водещи към плажа, как за миг се спряха и се заслушаха в шума на вълните. Напрежението в гласовете им скоро изчезна и те отново се превърнаха в майка и две деца, които спокойно разговарят.

Брадичката й потрепери. Огъста отново посегна към чашата си. Мартинито я сгря. Не беше възнамерявала да разплаква децата. Беше ги почерпила с кифлички, беше им показала няколко стари снимки — само за да я обикнат. Това беше единственото, към което се беше стремила цял живот — обичта на хората.

Огледа се наоколо. Търсеше Хомър — единственото живо същество, което, изглежда, я приемаше такава, каквато е — с всичките й грешки и недостатъци. Само че Хомър очевидно се беше отправил на едно от своите тайнствени пътешествия. Дори на него му беше писнало от нея, помисли си Огъста. Не го винеше. Тя самата се смяташе за неудачница. Каквото и да направеше, то все завършваше зле.

* * *

— Бясна съм на майка си! — каза Клий на Питър.

— Какво е направила?

Тя замълча. Седеше до съпруга си, а той я беше прегърнал през раменете. Гледаше как децата плуват в басейна. Вечерта беше ясна. Звездите светеха ярко в небето.

— Разплака децата. Разказа им ужасна история за едно от домашните животни, които е имала, като е била малка.

— Колко ужасна може да бъде една такава история? — засмя се Питър.

— Ами… — колебливо започна Клий. Знаеше, че и тази история попада в графата «Това може да се случи само в нашето семейство». — Въпросното животно разкъсало котките й и би могло да прегризе гърлото й, докато е спяла. Бих казала, че това е достатъчно, за да сънуваш поне няколко кошмара, нали?

— О! — възкликна Питър. — Никога не съм чувал тази история!

— Бедната мама! — въздъхна Клий. — Не се е променила изобщо. Сякаш иска да направи това, което трябва, но все не успява. И никога не би могла.

— Като загубена в своя собствен свят е.

— Отчаяно копнее да бъде обичана, но вместо да спечели любовта на хората, прави така, че да ги отблъсне от себе си.

— Би трябвало да има малко повече вяра.

— В другите ли? Не знам… Баща ми не беше човек, на когото би могло да се вярва.

— Не в хората. В себе си — поправи я Питър. — Тя е добра жена и би трябвало да се довери на инстинктите си. Чувал съм я да казва, че й се иска да не е позволявала на баща ви да ви води на лов.

— Наистина щеше да е добре, ако се беше доверила на този си инстинкт — сухо отвърна Клий. Майка й беше предпочела да угажда на мъжа си, да му доставя удоволствие, вместо да следва майчинските си инстинкти. Как изобщо беше възможно подобно нещо?

Клий и Питър замълчаха. Ръката му нежно галеше косата й, а звуците, които децата издаваха в басейна, я унасяха. Съжаляваше майка си. Колко ужасно трябва да е да прекараш целия си живот, бягайки от истината! Толкова да се страхуваш от собствените си чувства, че да не успееш да предпазиш децата си.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Питър.

— Не, благодаря. Така съм се отпуснала… Не ми се мърда.

— Виж.

— Какво да видя?

— Това лято Марипат е много по-уверена във водата. Помниш ли как се страхуваше преди?

— Но никога няма да се осмели да отиде на дълбокото — каза Клий. — Предишната година Марипат с часове стоеше на извитите стълбички и не смееше да влезе във водата. А щом се престрашеше, плуваше само на плиткото, и то с баща си, а в очите й се четеше ужас.

Това лято всичко се беше променило. Клий всяка сутрин я водеше на уроци по плуване. Докато Марк играеше футбол или отиваше на плажа с приятелите си, Марипат тренираше с учителя си по плуване.

Сега Питър и Клий наблюдаваха как дъщеря им се плъзга плавно по повърхността на водата. Не се страхуваше. Плуваше сама, унесена в мислите си, а всеки замах я отвеждаше там, където искаше да отиде.

— Харесва й — отбеляза Питър.

— Наистина — съгласи се с гордост майката. Беше предприела мерки, за да помогне на дъщеря си да победи страха, да се почувства по-силна и самоуверена. Това нямаше нищо общо с оставянето на детето само в планината и слагането на оръжие в ръцете му. Просто най-обикновени уроци по плуване.

* * *

Каролайн се задъхваше. Беше прекарала по-голямата част от вечерта в изкачване на връх Серендипити, после беше поела на запад по стръмната пътека, водеща към гранитния пролом. Нощта беше тъмна. Закриляше преследваните. Звездите бяха надвиснали ниско. От билото беше погледнала на югоизток и беше видяла светлините на «Метеор», трепкащи като звезди в Пролива. Беше се запитала колко още ще остане Джо на това място.

Покрай нея беше прелетял бухал. Лунната светлина се отразяваше от лъскавите му криле с цвят на тъмен кестен. Покрай пътеката растеше орлов нокът и сега, когато вече се спускаше, тя дълбоко вдишваше свежия му аромат. Тясната пътечка криволичеше и внезапно ставаше стръмна, а до нея се виеше широк път, който отвеждаше в центъра на Блек Хол. Каролайн беше настроена меланхолично. Тя инстинктивно избра пътеката, която свършваше при брега на река Ибис.

Видя лисицата още щом свърна. Пристъпваше дебнешком покрай ниска каменна ограда. Така плътно се притискаше към земята, че отначало Каролайн я взе за сянка. Козината й беше лъскава и червена, а върхът на опашката й — снежнобял. Каролайн замръзна на мястото си. Очите й откриха жертвата в тъмното. Беше земна катеричка. Лисицата се промъкваше бавно. Изведнъж усети присъствието на Каролайн.

Двете се озоваха една срещу друга. Сърцето на Каролайн лудо биеше. Лисицата изглеждаше толкова малка! Приличаше на миниатюрно коли. Хищникът оголи зъби срещу нея. Направи крачка към жената, после подви опашка, прескочи стената и изчезна в тъмнината. Каролайн не се беше уплашила. Напротив, мислеше, че лисицата е красива. Срещата й с дивите животни беше част от удоволствието на разходките из планината. Не можеше да си обясни как навремето вдигаше ръка да ги убива. Убийството не беше в кръвта й. Въпреки това ясно си спомняше мириса на барут, присвиването на очите при прицелване.

Влезе в кухнята си и се спря. Дишаше тежко. Наля си чаша хладка вода и се опита да се успокои. Погледна през прозореца.

Беше с къси панталонки в цвят каки и тъмносиня риза с навити над лактите ръкави. Гъстата й коса се спускаше свободно по раменете. Каролайн свали туристическите си обувки и се съблече. Искаше да си вземе душ…

Телефонът иззвъня.

— Ало? — каза тя.

— Каролайн. Обажда се Джо.

Не беше очаквала да чуе гласа му. Стискаше слушалката, но не намираше сили да продума.

— Ти ли си? — попита той.

— Здравей.

— Как е сестра ти?

— Не знам — отвърна. Не беше виждала Скай от разправията им вкъщи.

— Съжалявам, че я оставих в такова състояние миналата вечер. Съжалявам и за случилото се по време на бала. Не исках да го провалям…

— Не се извинявай — прекъсна го тя. — Трябваше да предупредя майка си, че ще си там. Но мислех, че ще успея да предотвратя срещата между вас.

Линията изпука. Сигурно беше напълно нормално, след като Джо й се обаждаше от кораба.

— Нашите семейства. Това е една от причините да ти се обадя. Бих искал да посетя «Хълма на светулките».

— Добре — отвърна тя. Разбираше колко важно е това за Джо.

— Мислиш ли, че може да се уреди? Знам, че майка ти не желае да ме вижда. Не я обвинявам. Но искам да посетя мястото…

— Мисля, че мога да ти помогна. — Това означаваше ли, че Джо се кани да си тръгва? — Кога искаш да отидеш там?

— Скоро. Утре ще сме заети с изваждането на основната част от съкровището. Ще ни отнеме цял ден. Когато обаче го измъкнем, ще сме приключили със задачата си по тези места. Така че който и да е ден е изключение на утрешния ме устройва.

— Какво ще кажеш за сряда? — попита тя.

— Чудесно.

Уговориха се да се срещнат в дома й и после Каролайн да го закара с колата си до «Хълма на светулките». Щеше да се постарае майка й да не е там.

— Хей, Каролайн… — импулсивно рече той.

— Да?

Последва тишина, нарушавана единствено от пукането по линията.

— Благодаря — каза Джо накрая.

* * *

Две вечери по-късно Саймън най-после благоволи да се появи. Той дори не си направи труда да се промъкне незабелязано в къщата. Поршето му шумно навлезе в автомобилната алея, водеща към входа на къщата, а касетофонът в колата така гърмеше, че събуди Скай. Саймън влезе в кухнята, затръшвайки вратата, и отвори хладилника. Наля си едно питие. Когато пресуши чашата си, затрополи по стълбите.

Щом отвори вратата на тяхната спалня, се опита да стъпва по-тихо. Не очакваше жена му да е будна. Приближи до прозореца и се загледа към луната, отразяваща се във водата. Беше напълнил чашата си с вино и сега бавно отпиваше. Вероятно мислеше за картината, която щеше да завърши съвсем скоро. Щеше да я нарече «Ноктюрно №62» или който там номер следваше. Винаги кръщаваше картините си «Ноктюрно» и добавяше нещо накрая на името, за да се различава от предишните. А може би в момента се опитваше да реши каква цена да й сложи, когато я обяви за продажба.

Разкопча ризата си и поглади голите си гърди. Започна да разкопчава и джинсите, потънал в мисли. Не преставаше да отпива от виното си. Сигурно си представяше колко известен ще стане един ден, а може би умът му беше зает със сервитьорката, от леглото на която се беше измъкнал преди малко.

— Забавлява ли се? — попита го Скай.

Гласът й го накара да подскочи.

— О, ти си будна.

— Да.

— Обикновено спиш като пън.

Това беше ужилване. Той намекваше за слабостта й към алкохола. Само че тази вечер тя не беше сложила и капка в устата си. Леко трепереше. Беше пъхнала ръцете си под завивката, за да не се издаде. Тялото й се изчистваше от алкохола и това не беше леко. Устата й беше пресъхнала. Главата я цепеше жестоко. Само че си струваше. Искаше да е в състояние да обръща внимание. Да забелязва нещата. Нищо да не пропуска — дори как собственият й съпруг се прибира късно у дома след любовна среща. Беше се уморила да се крие.

— Сега обаче не спя — спокойно рече тя.

— А, добре.

— Къде беше?

— Какво искаш от мен? Да ти давам отчет за всяка своя стъпка ли? Ако си искала такъв съпруг, да се беше омъжила за Питър.

— Това и сама го осъзнавам. Но да оставим този въпрос. Искам да знам къде беше.

— В ателието си. Работех.

— Това не са дрехите, с които рисуваш — отбеляза тя.

— Откъде знаеш? — изсмя се Саймън. — Имаш проблем, Скай. През повечето време си толкова пияна, че дори не забелязваш с какво съм облечен, когато рисувам.

— Тази вечер не съм пияна.

— Няма значение.

— Искам развод — изрече бавно тя.

Възцари се гробна тишина. Саймън продължи да се разсъблича. Беше сигурна, че в момента съпругът й се чуди как да запази предишното положение: искаше да задържи Скай, защото името й и парите й му даваха сигурност, но също така искаше да разполага със свободата да спи с други жени.

Саймън се изправи гол на лунната светлина. Беше висок и слаб. Синкавата светлина караше тялото му да изглежда влажно. Той за пореден път надигна чашата към устните си и се поглади по гърдите. Пристъпи към Скай. Приседна на крайчеца на леглото и й предложи от чашата си. Тя поклати глава. Той остави чашата на тоалетната масичка и се пъхна под завивките. Плъзна ръце под нощницата й. Погали гърдите й. Не беше я докосвал така от дълго време. Тя прехапа устни и изви гръб. Саймън я целуна по шията, езикът му опита вкуса на кожата й. Усещането беше толкова прекрасно, че тя едва се сдържа да не изстене от удоволствие.

— Хм, Саймън — започна.

— Да? — Продължи да гали бедрата и корема й и да покрива с чувствени целувки шията й.

— Махай се от леглото ми.

— Знаеш, че не го искаш — измърмори той.

— Махни се от леглото ми — повтори тя. — Събери си гадните дрехи от моя под и незабавно изчезни оттук. Наистина ли мислиш, че искам да ме докосваш, след като си бил с друга жена? Не чу ли какво ти казах преди малко? Искам развод.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Саймън. — Не говориш сериозно. — Седна в леглото и я загледа втренчено.

— Напълно сериозна съм.

Той стана от леглото, облече се и се разбесня из стаята. Ругаеше. Мразеше я. Никога вече нямаше да успее да възстанови старите си отношения с нея. Никога. Смелостта, която Скай беше открила в себе си по време на свадата на плажа, щеше да я съпътства до края на живота й. С един замах слагаше край на всичко, което я беше наранявало или можеше да я нарани.

Саймън излезе от стаята. Чуваше стъпките му, затръшването на вратата зад гърба му. Скай разтреперана посегна към телефона.

Беше сряда, пет часът сутринта. Зазоряваше се. Въпреки че беше рано, тя решително набра номера на Каролайн. Така беше: винаги, по всяко време, когато имаше нужда, Скай можеше да й позвъни и сестра й щеше да се отзове. Не бяха говорили от няколко дни. Трябваше да възстанови връзката с най-голямата си сестра. Притисна слушалката към ухото си и чу сънливия глас на Каролайн.

— Аз съм — каза Скай.

— Добре ли си? — попита я разтревожено.

— Да. Каролайн, извинявам се, че се обаждам толкова рано.

— Радвам се, че го направи.

— Току-що помолих Саймън да напусне дома ми. Просто се случи и исках да ти го кажа. Можеш ли да повярваш? Казах му, че искам развод. Писнало ми е от всичко.

— О, Скай! Много се радвам! — възкликна Каролайн.

— Искам да се оправя. — Докато говореше, гласът й ставаше все по-дрезгав. Знаеше, че това, което казва, е вярно, но трудно постижимо. Да се почувства по-добре. Не би трябвало да има нищо по-лесно от това, но не и в пет сутринта, когато трепереше от желанието да обърне една чашка, за да потисне болката.

— И аз искам да се оправиш — промълви Каролайн.

— Цял ден не съм сложила капка алкохол в устата си — каза Скай.

— Толкова се гордея с теб! — Скай си спомни всички случаи, в които сестра й беше казвала същото: по време на пролетните концерти, при участието й в училищните пиеси, когато беше на шест години и направи най-хубавата количка от всичките си съученици, когато на дванайсетгодишна възраст извая първата си скулптура, когато постъпи в колежа, когато се премести да живее в Рим, когато направи първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Каролайн винаги беше до малката си сестра и винаги се гордееше с нея.

— Съжалявам за нещата, които ти наприказвах онзи ден — промълви виновно Скай и стисна още по-силно слушалката.

— Не се извинявай. Срамувам се да призная, че до известна степен имаше право.

— Искаш да кажеш, че ти… съжаляваш?

— Да съм казвала подобно нещо? — засмя се нежно Каролайн.

— Щастлива съм, че те имам — каза развълнувано Скай.

— Взе ми думите от устата.

— Сега ще се опитам да поспя.

— Искаш ли да дойда? Да поседя малко при теб?

— Не — отвърна тя. Знаеше, че и това ще премине. Трябваше да премине.

— Сигурна ли си? — попита я загрижено Каролайн. — Ще дойда само ако го искаш. Можем да слезем до плажа, да си поприказваме и дори да поплуваме. — Макар че думите й звучаха уверено, тя внезапно замълча. Отново се опитваше да поеме нещата в свои ръце, когато сестра й трябваше да се справи сама.

Скай се засмя и Каролайн я последва.

— Няма нищо — рече Скай. — И така съм добре.

— Знам.

— Всъщност… — Гласът й трепна. Налегна я тежка умора. — Всичко ще бъде наред, докато ти…

— Докато аз какво? — попита Каролайн.

— Докато ти ме обичаш — прошепна по-малката сестра.

— Това е толкова лесно.

> Седемнадесета глава

Каролайн стоеше зад стъклената врата и наблюдаваше как Джо паркира пред входа. Беше с бледожълта ленена рокля и сандали с равна подметка — облекло, подходящо по-скоро за работа. Когато Джо заизкачва стъпалата, пулсът й се ускори. Прииска й се да не беше предлагала да му помогне.

Той също изглеждаше нервен — имаше вид на човек, който не е сигурен какво точно прави тук. Щом я видя, едва забележимо й се усмихна. Каролайн забеляза ситните бръчици около устата и очите му — очевидно Джо се мръщеше на слънцето. Беше облечен в леки памучни панталони и синя спортна блуза. Яката беше леко разръфана, но си личеше, че блузата е изпрана и изгладена.

— Готова ли си? — попита той.

Каролайн мислеше да го покани да влезе, но осъзна, че всъщност няма причина да го прави, затова взе чантата си. Той задържа вратата, докато тя излизаше. Ръцете им се докоснаха и очите им се срещнаха. Тя се изчерви. Сети се за целувката им.

Когато стигнаха до колата му, той понечи да отвори вратата за Каролайн, но тя поклати глава:

— Аз ще взема моята кола.

Помисли си, че пътят от «Хълма на светулките» до пристанището е по-кратък, отколкото от нейния дом.

— Не се притеснявай — каза Джо и въпреки обясненията й отвори вратата и я задържа. — Правиш такъв жест за мен — поне бих могъл да те закарам дотам и да те върна обратно.

Той даде на заден ход, подмина хотела и се отправи на изток по Бийч Роуд. Подминаха блатата по брега на река Ибис — там реката правеше завой към Пролива. Спряха на единствения светофар в Блек Хол, за да изчакат няколко момчета да преминат с велосипедите си. На покрива на бензиностанцията бяха накацали чайки.

Джо караше, облегнал ръка на отворения прозорец. Русата му коса падаше в очите и от време на време той я отмяташе назад. Пусна радиото, после го спря. Каролайн гледаше навън. Беше напрегната. Не знаеше какво да каже.

— Извадихте ли съкровището? — попита накрая.

— Всъщност не — отвърна Джо. — Опитахме, но течението не беше благоприятно. Екипажът ми е на път да се разбунтува — толкова искат да свършат с тази работа.

— Ами днес? Ще се опитате ли?

— За днес имах други планове — каза той. — Освен това течението не е отслабнало. — Опита се да се усмихне, но не успя. Погледна към Каролайн. Лицето му беше уморено, а под очите му се виждаха тъмни сенки.

Вече бяха на другия край на Блек Хол, близо до мястото, където беше започнало всичко.

— Каза ли на майка си, че ще дойда?

— Реших, че ще е по-добре да не го правя — рече Каролайн. — Но тя няма да е там. Сестрите ми отидоха с нея в Провидънс, за да пият чай.

— Значи те знаят?

Тя кимна:

— Казах им. Бяха доволни, че могат да помогнат.

— Няма смисъл да разстройваме майка ти — замислено отбеляза Джо.

— Добре ли си? — Каролайн го погледна загрижено.

— Да — кимна той и насочи поглед към шосето.

Пътят беше стръмен и каменист, но макар че се налагаше да удвои вниманието си, Джо не можеше да се въздържи да не поглежда към Каролайн.

— Пристигнахме — каза тя, когато завиха към автомобилната алея, извиваща нагоре сред тъмния тунел от дървета. Каролайн искаше да покаже на Джо «Метеор» — корабът ясно се открояваше на хоризонта — но очите му бяха приковани в голямата бяла къща на брега на морето. Каролайн предположи, че той може би си мисли за баща си, за неговия последен час. Джеймс Конър също беше изкачил с колата си този хълм, беше паркирал в този двор и го беше прекосил, за да влезе в същата тази къща.

Хомър подскочи при вида на Каролайн. В устата си държеше неизменната хавлиена кърпа, но я пусна на земята, за да поздрави приятелката си. Джо очевидно разбираше от кучета. Подаде ръка на Хомър, който я подуши и обърна въпросително поглед към Каролайн. Тя взе голямата му глава в ръце и леко я разклати, после коленичи и докосна чело до неговото.

— Всичко е наред, Хомър — промълви.

— Иска да е сигурен, че няма да ти сторя нищо лошо — отбеляза Джо.

— Той го знае.

Влязоха в къщата през задния вход. Антрето имаше нужда от боядисване. Линолеумът беше стар и захабен. По стените висяха рисунки, направени с пръсти от трите момичета. Каролайн можеше да преведе госта през официалния вход, през големия хол с извитото стълбище, но семейството винаги влизаше оттук. Това беше пътят, по който беше минал и Джеймс Конър през онази съдбовна вечер.

Кухнята беше просторна. Големите прозорци гледаха към поляната, която се спускаше към пролива Лонг Айлънд. Подът беше покрит с кафеникави керамични плочки. Върху огромната дъбова маса се виждаха две неизмити кафени чашки — Огъста и Скай ги бяха оставили там след закуската. Едната стена беше покрита със снимки на семейството: в Париж, Сиена, Санта Лучия, Колорадо. На тясната стена между двата прозореца беше закачена препарирана сребриста риба. Беше сьомгата, която Каролайн беше уловила, когато беше на тринайсет години.

Джо се огледа. Сините му очи напрегнато поглъщаха всеки детайл от обстановката. Той стоеше насред стаята, а в погледа му се четяха безброй въпроси.

— Ела. — Тя го хвана за грубата ръка. Ръка на човек, който работеше на открито. Леко го дръпна към мястото, на което се беше застрелял баща му.

— Тук ли? — попита Джо. Тонът му беше равен — все едно питаше за историческа забележителност, която нямаше нищо общо с него. Но когато Каролайн кимна утвърдително, очите му се насълзиха. Той побърза да сведе поглед, за да прикрие чувствата си.

— Не си спомням всичко — обясни тя. — Но знам, че докато го гледах, си мислех колко много обича теб и майка ти.

— Помислила си такова нещо на петгодишна възраст? — попита глухо Джо.

— Да. Не разбирах точно какво се случва… — Каролайн направи пауза. Търсеше най-подходящите думи. Гърлото й беше пресъхнало. — Но можех да разбера сълзите.

Той отбягваше погледа й. Облегна се на кухненския плот и се загледа в шепата ситни камъчета, които някой беше оставил там.

— Плакал е?

— Да. — Не можеше да го излъже.

— А беше ли ядосан?

— В началото — да. — Спомни си зачервеното лице на мъжа, оръжието. — Но после изведнъж стана… тъжен. Много, много тъжен.

Джо пристъпи към прозореца. Небето изглеждаше тъмносиньо. В далечината се виждаше «Метеор». Искаше му се да изчезне от «Хълма на светулките» и да се озове на сигурно място — на палубата на кораба. Хвърли бърз поглед към Каролайн.

— Ти къде беше? — попита.

— През въпросната вечер ли? — Въпросът му я изненада.

Тя посочи едно място, намиращо се на крачка от мястото, където бе стоял баща му. — Ето тук.

— Било е прекалено тежко преживяване за едно момиченце — рече Джо и се заигра с камъчетата.

— И все пак е нищо в сравнение с онова, което си преживял ти.

Той рязко си пое въздух:

— Аз дори не съм присъствал на тази сцена.

— Нима мислиш, че би трябвало? — тихо попита Каролайн. — Че ако си бил тук, би могъл да го спреш?

Джо сви рамене и извърна глава към прозореца. Слънцето залязваше. Хълмът хвърляше сянка във водата. Каролайн не откъсваше очи от лицето му. Можеше да прочете всяка мисъл на Джо.

— Носеше със себе си твоя снимка — продължи тя. — Държеше я. За минута дори я държахме заедно. Винаги съм си мислела, че… — Спря.

— Продължавай.

— Винаги съм си, мислела, че за баща ти ти беше тук, с него. Последното лице, което той видя, преди да умре, беше твоето. Обичаше те толкова много!

Джо поклати глава. Не можеше да говори.

— Не — каза накрая, когато събра сили. — Последното лице, което баща ми е видял, е било твоето. Ти си била с него, Каролайн. Когато е умирал.

Тя пристъпи към него и Джо я прегърна. Докато протягаше ръце към нея, той изпусна камъчетата и те се разпиляха на пода. Разбираше чувствата му. На нея самата й се искаше да е била до баща си в часа на неговата смърт, но Хю я беше изключил от живота си много преди това. Сълзите й опариха шията на Джо. Силните му ръце обгърнаха тялото й. Джо дълбоко пое дъх, потискайки собствените си ридания. Навън морето проблясваше в сребристо и черно, а сърпът на луната изплуваше над хоризонта.

— Ние обичахме бащите си — изхълца Каролайн. — Просто си мислехме, че ще бъдат до нас по-дълго време, нали?

Стояха прегърнати. Ръката му бавно галеше косата й. Тя искаше да го успокои, но вместо това ролите се размениха и сега той я прегръщаше, шепнеше името й, казваше й, че до този момент не е знаел как точно са се развили нещата, колко близо е била тя до баща му — и колко много означаваше за него фактът, че именно тя е била до Джеймс Конър в последните мигове от живота му.

Часовникът на стената потракваше. Отвън долиташе шумът на вълните, разбиващи се в брега. Трябваше да тръгват. Огъста скоро щеше да се прибере и Каролайн искаше да избегне скандала.

Джо впи поглед в лицето й. Избърса очи с опакото на дланта си, после извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. Тя избърса сълзите си, сгъна кърпата и му я върна. Усещаше нежеланието му да напусне това място, затова стоеше и изчакваше той пръв да тръгне.

Джо мълчеше. — После се обърна и тръгна към вратата. Качиха се в колата му и той я откара до дома й. Миговете, в които бяха заедно, отлитаха. Каролайн хвърли бърз поглед към Джо. Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. В очите му се таеше силно чувство.

— Благодаря ти, че ме заведе там — каза Джо, когато срещна погледа й.

— О, Джо! — прошепна съкрушено тя.

— Радвам се, че отидох на мястото.

Каролайн кимна. Той беше възвърнал предишната си резервираност.

Когато доближиха хотела, той зави наляво и продължи към къщата, в която живееше Каролайн.

Паркира колата и се обърна към красивата си спътничка. Лицето му беше замръзнало в пресилена усмивка — беше настъпил моментът на сбогуването. Дълго време не откъсна очи от Каролайн и тя се изчерви. Двамата бяха извървели дълъг път. Искаше й се да може да му каже какво чувства, но не беше убедена, че той има желание да я чуе.

— Ами… — започна колебливо тя.

— Да — кимна Джо, а пръстите му забарабаниха по волана.

В тревата пееха щурци.

— Трябва да се връщам на кораба. Чакат ме.

— Знам. — Каролайн направи опит да се усмихне.

Джо продължи да я гледа. После изведнъж обърна поглед към прозореца.

— Кажи на Сам «довиждане» от мен. — Ръката й хвана дръжката на вратата.

— Знам, че трябва да си тръгна, но проблемът е в това, че не мога — изрече бавно той.

Каролайн изумено се втренчи в него. Пулсът й се ускори.

— Можем да пием чай… — започна тя.

Той отвори вратата си още преди да е довършила изречението си. Мълчаливо прекосиха алеята и се спряха пред входната врата. Каролайн извади ключа. Винаги заключваше, за разлика от майка си, която държеше «Хълма на светулките» винаги отворен.

Джо влезе вътре и се огледа. В къщата на Огъста вниманието му беше насочено към едно-единствено място, но тук сякаш всичко го интересуваше. Стаите бяха отделени една от друга. Стените бяха боядисани в тъмни цветове, подовете — покрити с излъскан тъмнокафяв паркет.

Във всекидневната имаше бежов диван, върху облегалката на който Каролайн беше преметнала тъмносин шал. До камината беше поставено кресло в същия цвят. Върху единствената махагонова масичка се виждаше стъклена ваза с диви цветя — букетът, който Каролайн беше набрала по време на разходката си до върха и обратно. На пода нямаше килими.

Влязоха в кухнята. Тя включи осветлението. Беше кухня на човек, който обича да готви — с голяма печка, хладилник, медни съдове, донесени от Париж, голям плот. Шкафовете бяха изработени от светло дърво. Масата беше кръгла. По средата бяха поставени сребърен комплект за сол и подправки, сребърна захарница и една снимка на трите сестри.

Каролайн напълни големия меден чайник. Намали газта. Обърна се към Джо — той разглеждаше снимката. Трите момичета бяха облечени в топли якета и всяка държеше уловената от нея риба. На снимката Каролайн беше единайсетгодишна.

Джо върна снимката на масата и отново огледа стаята.

— Обстановката е много, различна от тази в дома на майка ти — отбеляза.

Каролайн кимна и наля мляко в сребърна каничка.

— Нейната къща е топла и уютна, пълна с живот — отвърна тя, — а това място е… — Щеше да каже «студено и безжизнено — също като мен», но не искаше Джо да си помисли, че се самосъжалява и очаква той да я опровергае. Истината обаче беше, че тя се чувстваше самотна — сякаш вече си бяха изпили чая и Джо си беше тръгнал.

— Прекрасно е — каза Джо. — И малко мистериозно.

— Наистина ли така мислиш?

— Да — кимна той. Дървената ламперия в кухнята беше боядисана в тъмносиво, а една част от стената — в цвят на тиква. Джо се приближи до прозореца и забеляза шест седефени раковини, наредени на перваза. Бръкна в джоба си, извади един предмет и го сложи до раковините, после погледна през рамо към Каролайн.

Тя бавно приближи. Сърцето й лудо биеше. Чувството й за ред личеше в начина, по който беше сложила раковините върху перваза — в права линия и на равно разстояние една от друга. Точно на същия интервал от последната раковина Джо беше поставил камеята. Каролайн започна да я разглежда.

— От «Камбрия» е — обясни тихо Джо. — Принадлежала е на майката на Клариса.

Каролайн посегна да докосне брошката, но първо погледна към Джо. Той взе камеята и я сложи в дланта й. Тя огледа малкото бижу. Златният кант беше изтънял от времето, но самата камея не се беше повлияла от водата и времето. Когато я вдигна към светлината, повърхността на брошката блесна. Основата й беше изработена от прозрачно бледозеленикаво стъкло, а повърхността й беше с цвят на слонова кост. Лицето на изобразената жена имаше благородно изражение, с високи скули и прав нос. Косата й беше опъната назад, а брадичката — гордо вдигната.

— Прилича на Клий — отбеляза Каролайн.

— Не, прилича на теб.

За втори път тази вечер тя посегна към очите си, за да избърше напиращите в тях сълзи. Беше силно развълнувана от факта, че държи едно бижу, принадлежало на семейство, което не беше познавала лично, но поради стечение на обстоятелствата беше станала съпричастна към съдбата му. Сети се за костите на Елизабет Рандъл, които лежаха на дъното на океана сред водорасли и морски треви. Камеята беше лека и изглеждаше изключително крехка и деликатна. Беше невероятно, че е оцеляла под водата цели двеста години.

— Удивителна е — промълви и подаде брошката на Джо.

— Искам да я задържиш — каза той и обви пръстите й около миниатюрната скъпоценност.

Каролайн занемя от изумление. Вдигна поглед към лицето на Джо и забеляза, че очите му я гледат усмихнато. Тя се изкашля и рече:

— Не мога да си го позволя.

— Защо?

— Не трябва ли да издирим наследниците на Клариса? Или пък да я оставим в градския музей?

— Няма оцелели Рандълови. Що се отнася до градския музей… Просто не става. — Той се засмя. — Аз съм търсач на съкровища, забрави ли? Имам разрешение да търся съкровища и да разполагам с намереното, а това тук е част от последното съкровище, което съм открил.

— Твоята дъщеря…

— Нямам дъщеря — прекъсна я той.

— Все някога може да имаш.

Очите му я гледаха — наситеносини и немигащи. Широките му устни искаха да се усмихнат — Каролайн виждаше как усмивката трепти в ъгълчетата им. Джо беше развеселен от начина, по който реагираше на неочаквания подарък, но не знаеше, че това беше типично за Каролайн при подобни ситуации. Дори на Коледа изпитваше неудобство, когато дойдеше нейният ред да посегне за подаръците си под коледното дърво.

— Аз не мога да… — започна тя и отново погледна към камеята.

— А трябва — прекъсна я малко грубо той.

Опита се да се сети за някоя причина, поради която да откаже подарък от Джо Конър, припомни си всичкия гняв и болка, с които беше изпълнено познанството им, опитите им да възстановят приятелството си това лято и прекрасните отношения помежду им преди срещата с майка й по време на Бала на светулките. Започна да разбира истинските му чувства към нея.

— Понякога е по-великодушно да получаваш, отколкото да даваш — каза той.

— В какъв смисъл?

— Да оставиш човека отсреща да ти даде онова, което има да ти предложи. Ако си свикнал само да даваш, би трябвало никога да не изпитваш разочарование, тъй като не очакваш нищо в замяна, но всъщност това си е истинско нещастие, понеже човек не се отваря за другите, не им дава шанс да се доближат до него.

Каролайн кимна. Помисли си за баща си. И за себе си. Скай беше права.

— Така казва и сестра ми.

— За теб ли?

— Да.

— Моят брат казва същото за мен.

— Значи имаме нещо общо с теб — усмихна се Каролайн. — Умни роднини…

Целувката дойде съвсем неочаквано. Джо я прегърна със силните си ръце, притегли към себе си и я целуна така, сякаш животът му зависеше от това. Каролайн се надигна на пръсти и обърна лицето си към неговото, за да посрещне устните му. Прокара пръсти през разрошената му коса.

Чайникът засвири.

Джо отстъпи, после отиде до печката и изключи котлона. Обърна се към Каролайн. Дишаше тежко, сякаш току-що беше слязъл тичешком от връх Серендипити. Отново взе младата жена в прегръдките си. Тялото му беше неописуемо напрегнато. Каролайн имаше чувството, че прегръща човек от стомана. Отново прокара пръсти по косата му, после надолу по гърба. Синята му памучна риза й се стори тънка като воал. Усещаше всяка извивка на тялото му под меката материя. Сексуалното привличане помежду им беше огромно, но тя усещаше още нещо, различно от първичната страст.

Това беше любовта, която беше пламнала между тях още докато бяха деца. Сега Джо Конър поглъщаше топлината и обичта й с всяка клетка на тялото си, така както тя поглъщаше чувството, излъчвано от него. Знаеше, че той иска от нея много повече от секс. Докосна лицето му, погали нежно страната му. Хвана го за ръка и го поведе към спалнята си. Пестеливата мебелировка беше характерна за цялата къща, но не и за това изключително лично и свещено за Каролайн място. В тази стая тя можеше да бъде самата себе си. Това, че допускаше Джо вътре, я накара да се чувства до известна степен беззащитна — сякаш разгалваше същността си пред него.

В спалнята преобладаваха тъмно дърво и бяла дантела. Белите дантелени пердета и плетената на ръка покривка за легло бяха останали от баба й. Леглото от тъмен махагон беше с балдахин. Четирите стълба бяха резбовани с фигурки на ангелчета и разцъфтели рози. Ниските мебели бяха докарани от Шотландия, а полиците бяха претъпкани с книги. Върху шкафчетата, поставени от двете страни на леглото се виждаха множество портрети на хората, които обичаше.

Джо отново я целуна. Устните му покриха нейните, а ръцете му още по-силно я прегърнаха. Той простена и нежно я положи върху леглото. Каролайн едва издържаше на желанието, което беше събирала в себе си от шестнайсетгодишна възраст. Изви се към тялото му. Целуваха се и трескаво сваляха дрехите си.

— Съжалявам — промълви Джо, когато пръстите му докоснаха копринената кожа на раменете й.

— Защо? — попита го учудена.

— Защото ръцете ми са прекалено груби за такава нежна кожа.

Дланите му наистина бяха загрубели от работата по палубата и под водата. Допирът им караше тялото й да трепти. Косъмчетата, покриващи тялото му, бяха тънки и меки и тя потръпна от силната мъжественост, която се излъчваше от него.

Отпусна се по гръб и с наслада се остави в ръцете му. Те проучваха извивките на тялото й. Устните му следваха пътя на пръстите. Джо не искаше тя да се движи — копнееше да я люби и да й покаже обичта си към нея.

— Шшшт — промълви, когато Каролайн понечи да го прегърне и опъна двете й ръце над главата.

— Моля те — прошепна тя и се опита да се освободи.

— Моля те — повтори тихо той.

Каролайн не можеше нито да го докосне, нито да помръдне. Той здраво я държеше, докато устните му галеха тялото й.

Беше бавен и съсредоточен. Тя извика при допира на езика му до слабините й. Зърната на гърдите й се напрегнаха. Изви гръб, за да му покаже, че копнее да бъде докосната по гърдите, накрая посегна и придърпа ръката му към тях. Загрубелите му пръсти погалиха върховете на зърната й и цялото й същество се разтърси от сладостна тръпка. Каролайн настойчиво притисна главата му към корема си и повдигна бедра, за да посрещне езика му. Сякаш целият свят избухна и се пръсна пред очите й на червени и сини звезди. От гърдите й се откъсна стон.

Джо се плъзна нагоре и напрегнатото му от желание тяло се притисна жадно към нейното. Проникна в нея толкова леко, като вълна, галеща скалите на брега. Възбудата й нямаше граници, неговата — също. Джо простена отново. Каролайн не беше предполагала, че в един стон могат да бъдат събрани такава любов, такъв копнеж и такова желание. Не беше чувала нищо подобно преди.

Вкопчиха се един в друг. Кръвта бучеше в главата й. Телата им се движеха в ритъм — потни и пламнали. Тя обви крака около кръста му и се притисна с все сила към него, пое го надълбоко, чувствайки връзката, която винаги беше съществувала помежду им и която в действителност никога не беше прекъсвала.

— Каролайн — промълви Джо, — обичам те.

— И аз — отвърна тя и очите й потънаха в неговите. — Обичам те.

Докосна лицето му. Плашеше се от силата на чувствата си. Хората не бяха устроени да се задълбочават толкова. За пръв път в живота си изпитваше подобно нещо. Беше имала физически връзки с мъже, но не беше позволявала на емоциите си да се отприщят. Сега двамата с Джо си бяха казали «Обичам те» и не се преструваха.

— Джо — промълви, без да откъсва очи от неговите, разтърсена от случващото се между тях.

— Знам — кимна той и й се усмихна. Кожата му лъщеше от пот, очите му блестяха.

Искаше да го попита какво знае, искаше да го накара да й каже. Да произнесе точните думи, да назове мига, да изрази гласно нейните мисли. Само че той не можеше да го направи — единствено тя беше в състояние да го стори в този момент. Чувството беше обхванало душата й от деня, в който беше изпратила първото си писмо до Джо. Тогава той означаваше всичко за нея и тя беше запазила тази своя обич към него през целия си живот.

— Виж — каза и посочи към нощното шкафче.

Джо се облегна на лакът и проследи движението на ръката й. Там в редицата от поставени в рамки снимки стоеше и неговата детска снимка.

— Още тогава знаех, че те обичам — призна тя.

— Не мога да си обясня защо. Толкова усложних нещата.

— Аз също — отвърна Каролайн, мислейки за упреците, които й беше отправила Скай на плажа. — Но ето, че сме заедно.

Лежеше до него с ясното съзнание, че е безумно влюбена. За пръв път в живота си беше дала възможност на мъж да я спечели изцяло — и възможност да я нарани, стига да пожелае. Сърцето й се сви. Джо можеше да я целуне за сбогом и да отплава надалеч, да се отправи към непознати морета в търсене на съкровища и тя нямаше да е в състояние да направи нищо, за да го спре.

— За какво си мислиш? — попита той, когато забеляза как се е променило изражението на лицето й.

Каролайн нямаше сили да отговори. Очите й бяха ясни и сини — като океана през октомври, преди да падне първият сняг. Беше я завладял такъв страх, че беше замръзнала на мястото си. Това ли беше имал предвид баща й, когато беше казвал, че дъщерите му трябва да се имунизират срещу изненадите на живота? Това чувство на абсолютна любов и пълна всеотдайност ли беше имал предвид Хю Ренуик?

— Не знам за какво си мислиш, но каквото и да е то, не се притеснявай — с усмивка изрече Джо. — Всичко ще бъде наред. Наистина, Каролайн. Ще видиш.

— Откъде знаеш?

— Защото лошото вече го няма — нежно отвърна той.

> Осемнадесета глава

Докато кафето се вареше, Каролайн отскочи до хотела, за да провери какво има за закуска. Няколко от гостите бяха станали рано, но тя ги подмина, без да се спре при тях, и влезе в кухнята. Напълни едно панерче с курабийки и се прибра вкъщи. Застла масата на верандата с покривка. Небето сияеше в различните цветове на зората — сребристото преливаше в розово, розовото — в синьо-златисто. Искаше Джо да види тази невероятна гледка. Когато обаче влезе в спалнята, за да го накара да излезе навън, той я хвана за китките и я дръпна обратно в леглото.

Облякоха се и се спуснаха към реката. Рибите подскачаха на повърхността, орлите рибари бяха излезли на лов. Едно синьо рибарче атакува цяло стадо риби лещанки и след миг в човката му проблесна сребристото тяло на една от тях. Джо държеше Каролайн за ръката. Двамата спряха и се целунаха под една върба. После направиха няколко крачки и отново спряха за целувка — този път сред няколко бора.

— Трябва да се връщам — рече накрая Джо. — Не очаквах, че ще се забавя толкова.

— Сам ще се притеснява ли?

— Сам ли? Не, той не, но някои от момчетата със сигурност ще искат да ме убият. И без това закъсняваме с няколко дни, а златото ги изкушава. Аз никога не съм го правил преди.

— Кое?

— Да не се прибирам на кораба. И да забавям операцията. — Поклати глава. — Но знам, че никой няма да е изненадан, задето това се случва. Те всички виждаха накъде вървят работите.

— Какво искаш да кажеш?

— На бала… Хм, трябваше да строша една-две глави заради коментарите, които си позволиха по твой адрес. Те са глутница морски вълци, така че човек не може да очаква от тях добри маниери: Когато те защитих, се нахвърлиха върху мен и заявиха, че здравата съм налапал въдицата. Но ти изглеждаше толкова красива! «Момичето в бялата рокля».

— Какво?

— Имам предвид портрета — обясни Джо. — Това е единствената картина на Хю Ренуик, която понасям. Казах ти вече — видях я веднъж. Влязох в галерията, където беше изложена. Забелязах я в дъното на залата. Спрях като поразен. Наистина не можех да помръдна — имах чувството, че съм в една стая с теб. Само дето нямах представа за какво си мислиш, а така исках да разбера! В очите ти имаше нещо особено…

— Баща ми нарисува тази картина непосредствено след като двамата с теб престанахме да си пишем.

— Нещо се е случило след това, нали?

— Да. — Каролайн имаше предвид смъртта на Андрю Локууд.

— Ела с мен на кораба — там ще ми разкажеш.

— Не мога — поклати глава тя. — Искам, но съм ужасно ангажирана.

— Искам да си там, когато изваждаме златото. Искам да видиш.

— Какво чувство изпитва човек, когато намира съкровище? — попита Каролайн, без да отмества поглед от реката.

— Бих искал да мога да го обясня — рече Джо и се наведе да вземе едно камъче. То беше гладко й плоско. Поглади повърхността му с палец. — Но и да го направя, няма да ми повярваш. Трябва сама да го изпиташ.

— Другите неща по-красиви ли са от това? — попита Каролайн, извади камеята от джоба си и я вдигна срещу светлината.

— Когато Марко Поло се върнал от Китай, разказал на съвременниците си за чудесата, които видял в тази непозната страна — бавно рече Джо: — И понеже разказите му се сторили невероятни на съгражданите му, те го обвинили, че лъже. Когато умирал, го накарали да се изповяда и да признае, че е лъгал, защото скоро щял да се изправи пред Бога, а Марко Поло отвърнал: «Не съм казал и половината от това, което видях.»

Джо обгърна лицето й с длани и се загледа в очите й.

— Така ли е и при теб? — попита Каролайн, а сърцето й лудо биеше. Той й посочваше причините, които го бяха накарали да тръгне по моретата, за да търси и открива чудеса, причините, поради които винаги щеше да се налага да си тръгва.

— Ела с мен, за да се увериш с очите си.

— Не знам — въздъхна тя.

— Тази вечер? А може би утре? Ще изпратя да те вземат с моторницата.

Каролайн се поколеба. Отново си спомни думите на най-малката си сестра — за това, че никога не допускаше хората близо до себе си, че живееше живота на сестрите си вместо своя. Спомни си и думите на Джо: щедростта включва в себе си и способността да получаваш.

— Имам да свърша някои неща тази сутрин, но следобед ще съм свободна — рече бавно тя.

— Тогава ще дойдем да те вземем — каза Джо.

Тръгнаха към къщата. През целия път Каролайн стискаше камеята в джоба си. Не я пусна дори когато целуна Джо за довиждане.

* * *

Някой беше влизал в кухнята й. Огъста откри няколко ситни камъчета, пръснати по пода. Снимките на масата бяха разбъркани, а в мивката имаше две чаши. Огъста имаше подозрения и те никак не й се нравеха. Беше късно сутринта. Очакваше най-малката си дъщеря да слезе долу, за да й зададе няколко въпроса.

— Сядай — нареди Огъста, подаде страната си за целувка и побутна Скай към единия стол до масата. — Приготвила съм ти закуска.

— О, мамо, не съм гладна — отвърна Скай. — Ще пия само едно кафе.

Огъста се престори, че не я е чула. Щом дъщеря й усетеше аромата на курабийките и разбереше, че старата й майка се е катерила чак до върха на хълма, за да набере боровинките, с които ги беше приготвила, щеше да промени мнението си.

Огъста извади четири от фурната и ги сложи в красиво плетено панерче, застлано със салфетка на карета. Сложи панерчето пред Скай.

— Скъпа, бих искала да мога да ти кажа, че този сок е прясно изцеден, но не е съвсем вярно — рече тя и напълни една чаша със сок. — Прекалено късно осъзнах, че не разполагам с достатъчно пресни портокали, затова добавих към тях малко консервиран сок.

— Няма значение и без това не искам…

— Ще се ядосам, ако не си изпиеш сока. Знаеш, че съдържа витамини.

— Мамо, стомахът ми е малко…

— Може да си приготвим по един коктейл за изтрезняване — предложи Огъста. Мислеше, че Скай пак е прекалила с алкохола. Знаеше, че дъщеря й трябва да се контролира, но може би в този случай една чашка не би й се отразила зле.

Майката се чувстваше уморена след вчерашното пътуване. По-малките й дъщери я бяха поканили да отидат до Провидънс и да прекарат един приятен ден заедно, но през цялото време изглеждаха нервни и напрегнати. По време на пътуването Огъста седеше на задната седалка и бродираше, но през цялото време чувството, че нещо не е наред, не я напускаше. Щом се прибра у дома, се почувства като старата мечка: «Някой е влизал в кухнята ми.»

— Кой е бил тук? — попита внезапно тя.

Скай отпи от кафето си. И не отговори.

— Сестра ти ли?

Скай обгърна чашката с длани и сведе поглед.

— Кажи ми, Скай. Искам да знам.

— Сестра ми не е ли свободна да идва и да си тръгва от този дом, когато пожелае? — попита тя.

— Не и ако я придружава Джо Конър. Той също ли е бил тук? Отговори ми, Скай!

Скай не отговори. Не искаше да лъже. Огъста и без това предусещаше истината. Пръстите й нервно опипваха перления наниз на шията й.

— Знаех си, че ще се случи! Защо иначе щеше изобщо да идва в Блек Хол, ако не да се промъкне тук? Разбрах го в мига, в който го видях на бала.

— Може би е искал да види мястото, където е починал баща му — бавно рече Скай и захапа курабийката. Не трепереше толкова силно, колкото предишните няколко дни:

— Това ровене в миналото е ужасно! — възкликна Огъста.

— Онзи човек е бил негов баща, мамо!

Огъста се почувства засегната и изпита желание да отвърне. Пред очите й се появи ателието на Скай, новата скулптура, която най-малката й дъщеря извайваше. Представи си талисманите, наредени върху кръглия каменен плот, и потръпна от отвращение. За нея всички онези дреболийки бяха част от едно наситено с болка минало, символизираха всичко лошо, свързано със Скай.

— Докато ти спеше, разчистих ателието ти — подхвърли небрежно.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я остро Скай.

— Онези овехтели неща — мръсната избеляла панделка, онзи отвратителен змийски скелет…

— Мамо!

— Изхвърлих ги.

— Не!

Огъста многозначително кимна:

— Нищо чудно, че се чувстваш депресирана, след като се обграждаш с вещи, които ти влияят зле. Как очакваш да си вършиш работата, да водиш смислен живот, когато змийски скелети се търкалят пред очите ти?

— Веднъж една змия ме ухапа. — Скай прониза с поглед майка си.

Огъста наля още сок в чашата на дъщеря си:

— Не ставай истерична. Не змията е…

— Онази змия беше отровна — повиши тон дъщерята. — Случи се по време на едно от онези пътувания в планината, на които ти ни пускаше с татко. Каролайн изсмука отровата от раната ми.

— Не е била отровна. Ако беше, щях да знам. Щяха да те приемат в болницата, а ако мислиш, че аз пък бих те оставила да влезеш в болница, без да съм до тебе през цялото време, много се лъжеш.

— Мили Боже! — възкликна Скай и изведнъж избухна в смях.

— Какво толкова смешно казах?

— Но ти не беше до мен, мамо. Каролайн изпълни тази твоя функция.

— Не, Скай, мисля, че…

— Не беше до мен нито когато това се случи, нито по-късно, когато ме приеха по спешност в клиниката. Каролайн беше до мен, когато застрелях Андрю Локууд, и пак тя беше до мен, когато пристигна полицията, когато ме отведоха в участъка и когато трябваше да погледна родителите на убития от мен младеж в очите.

— Но аз бях тук и те чаках! — отвърна Огъста.

— Каролайн обаче беше с мен — равно изрече Скай. — Както винаги. За мен тя беше като истинска майка.

— Аз съм твоята майка. — Възрастната жена почувства, че я обзема паника.

— Но никога не си била до мен, мамо. Изпадала съм в беда и съм имала нужда от теб. С ужас очаквах мига, в който трябваше да се срещна с родителите на Андрю Локууд.

— Беше нещастен случай, Скай. Дори те разбраха, че…

— Можеше да дойдеш! Нима не ти мина през ума колко ужасно бе цялото това изживяване за мен? Та аз бях убила сина на тези хора! Идеше ми да потъна вдън земя, мамо. Това беше единственото, за което можех да мисля в онзи момент.

— Скъпа, толкова се тревожех за теб. Страхувах се, че могат да те обвинят в убийство. Моята едничка мисъл беше, че може да те вкарат в затвора.

— Мамо, убих човек! Не можех да мисля за затвора. Мислех за това, че онези хора никога вече няма да видят сина си. Денят беше слънчев и прекрасен, а момчето им беше мъртво!

— Слънчев и прекрасен ден? Е, аз мислех за теб. Да те вкарат в затвора, с бог знае каква отрепка в една килия… Без свобода, без прекрасни слънчеви дни. Бях парализирана от ужас.

— Знам — кимна Скай. — Но Каролайн не беше. И беше там, до мен.

Истината проблесна неочаквано и беше болезнена. Огъста никога не беше присъствала в живота на Скай. Беше имала доброто желание, беше го планирала, дори вярваше, че го прави през всичките тези години, но истината бе, че беше отсъствала от живота на най-малката си дъщеря.

Тя извади ръкоделието си с треперещи ръце. До този момент беше крила от Скай онова, което изработваше — искаше да го запази в тайна до Коледа.

— Виж какво шия за теб, Скай — рече и показа на дъщеря си този символ на майчинската й любов с надеждата да омаловажи всички минали грешки и пропуски. Искаше да дари на дъщеря си успокоителното въздействие на добри талисмани, а не на някакви скелети и пера. И да върне предишния им начин на общуване, който й даваше възможност да се преструва, че е член на едно щастливо семейство.

Огъста разстла ръкоделието си на масата. Почти беше завършено: сцена от «Лебедово езеро» — мистериозната гора, синьото езеро, грациозните лебеди, вековният замък. Най-отдолу бяха избродирани датите на две различни коледи в разстояние на трийсет години една от друга.

— Осъзнаваш ли важността на тези две дати? — попита с треперещ глас тя. Прегърна през раменете дъщеря си и прокара пръст по извезаните дати, сякаш ги показваше на малко дете, което сега се учи да чете. — Коледа, когато баща ми ме заведе да гледам «Лебедово езеро», и Коледа, която твоят баща заведе теб и сестрите ти на същия балет.

— Аз провалям живота си, а ти искаш да ми подариш везана възглавница — каза Скай.

— Скъпа, ще се оправиш! — възкликна Огъста. Истината, изречена на глас, я плашеше. Прегърна Скай. Надяваше се дъщеря й да види възглавничката и да се зарадва. Молеше се да не е прекалено късно.

— Мамо, недей! — високо изрече младата жена. — «Лебедово езеро» ми напомня за Редхоук.

— Но балетът… Баща ти те заведе и на теб много ти хареса. После не можех да те накарам да си легнеш — все си пускаше музиката.

— Ти дори не се интересуваш какво става в действителност. Винаги тълкуваш нещата както ти отърва! — произнесе Скай.

— Скъпа!

— Мамо, аз мразя «Лебедово езеро». Напомня ми за татко. Напомня ми за онзи есенен ден, когато взех пушката и застрелях Андрю Локууд. Точно за това си мисля всеки път, когато чуя тази музика.

Огъста нищо не каза, посегна към ножицата, разряза платното на две, после още на две и се загледа втренчено в четирите парчета в ръцете си.

> Деветнадесета глава

Джо посрещна Каролайн и й подаде ръка да слезе от моторницата. Когато кракът й стъпи на палубата на «Метеор», тя се остави любимият й да я привлече в прегръдките си. Той още не беше свалил долната част на водолазния си костюм, но гърдите му бяха голи. По косата му проблясваха солени кристалчета. Членовете на екипажа изоставиха работата си, за да не пропуснат нещо.

— Не каня жени на кораба — обясни Джо интереса на момчетата. — Откакто сме тук, ми се случва за втори път.

— И аз не си взимам почивни дни по средата на работната седмица — засмя се тя.

— Хей, Каролайн! — До тях изникна Сам, тръсна глава и от косата му се разхвърчаха пръски вода. Очевидно се радваше на срещата им. Целуна я по страната. — Избрала си най-добрия ден за посещения!

— Наистина ли?

— Да, по дяволите! Само да видиш съкровището! Истински пиратски сандък — стар и обкован с месинг! Тъкмо сме подготвили въжетата и макарите да го изтеглим. Заведи я при повдигача, Джо.

Джо се усмихна на ентусиазма на по-малкия си брат.

— Ей там е. — Посочи към големия метален барабан с навита около него жица. — Запалваме мотора, казваме вълшебната думичка й хоп — златото излиза на повърхността.

— Само теб чакахме — намеси се Сам. — Бяхме готови да се гмурнем в мига, в който Джо се завърна от бог знае къде, но брат ми каза, че трябва да потърпим още малко.

— Така ли каза? — обърна се Каролайн към него и се изчерви.

— Да — кимна утвърдително той.

Тя се усмихна.

— Имаш ли водолазен костюм? — попита я Сам.

— Не.

— Дай й един, Джо. Ще я свалим долу с нас, нали?

Джо се поколеба за секунда.

— Гмуркаш ли се? — попита той.

— Не се тревожи — засмя се Каролайн. Да, тя умееше да се гмурка, дори имаше свидетелство за водолаз. И преди беше плувала из близките рифове. Само че отдавна не беше го правила. Притесняваше се, че е загубила тренинг, освен това не искаше да пречи на работата. — Мисля, че ще е по-добре да изчакам тук и да видя как ще го извадите от водата.

— Добре — кимна Джо. — Няма да отнеме много време.

Той навлече горнището на неопреновия си костюм и дръпна ципа. Огледа повърхността на водата. Беше гладка и спокойна, осветена от слънчевите лъчи. Един от онези прекрасни летни дни без нито една вълна.

— Хей, капитане, ще слизаме ли най-после? — провикна се един от моряците.

— Търпение, Дани — отвърна той и завърза каишките на кислородната си бутилка. — Довечера вече ще си стягаш багажа за Атина.

— За Атина ли? — попита Каролайн.

— Следващото му гмуркане е в Гърция — обясни Сам. — Двамата братя биха могли да отидат в Йейл, но все пак златото си е злато.

— Значи си тръгвате довечера? — попита тя.

Джо престана да се усмихва.

— Не довечера — отвърна той, но Каролайн разбра, че ще е много скоро.

— О! — възкликна тя.

Блек Хол беше на шестнайсет километра от Пролива. Зад града се издигаха хълмовете, покрити с тъмни борове. На север се намираше «Хълмът на светулките». Каролайн зърна някаква ослепителна светлина, идваща оттам, и разбра, че слънцето се отразява в някой от прозорците на семейната къща. Примигна и се взря нататък.

Мъжете се скупчиха на палубата. Размениха си думи, които Каролайн не чу — уточняваха стратегията си. После се разделиха и наскачаха във водата. Сам й махна, а Джо й се усмихна, преди да скочи заднишком от перилата.

Тя се втренчи във водата. Единствените знаци, че допреди малко е имало жива душа тук, бяха няколкото концентрични кръга, разпукващи гладката водна повърхност, както и мехурчетата въздух. Мъжете бяха изчезнали. Предишната вечер, когато беше забелязал тревогата в погледа й, Джо я беше уверил, че всичко ще бъде наред, че лошото е свършило. Как бе повярвала, че той ще остане?

Баща й се беше постарал да я научи да се пази от опасности, но не беше я предупредил за такава опасност: щом веднъж позволиш на любовта да завладее сърцето ти, щом се отдадеш на това чувство, поемаш риск. Започваш непрекъснато да се страхуваш. Мисълта, че Джо може да си тръгне, беше по-ужасна от всички самотни нощи, прекарани в планината.

Нещо накара повърхността да затанцува. Разлетяха се сребристи пръски. Мярна се опашка на риба. Една чайка закръжи над водата, надавайки пронизителни крясъци. Обичайна гледка за този сезон: леферът беше пристигнал. Каролайн не можеше да откъсне поглед от хищните риби.

Водолазите се спускаха все по-надолу и по-надолу, осветявайки пътя си с фенерчета. Сам плуваше плътно след Джо. Гмуркането на подобни дълбочини винаги го изпълваше с еуфория, което от своя страна доведе до учестено дишане точно в момента, в който трябваше да пести кислорода. Опита се да се съсредоточи върху духовни неща, да постигне медитация. Да мисли за всичко друго, само не и за онова, което предстоеше.

Кой би повярвал, че Сам се гмурка заедно с по-големия си брат, за да извади огромно съкровище от океанските дълбини? Беше израснал, идеализирайки Джо. Не умееше да потиска и да прикрива чувствата си. Например по въпроса с Йейл. Толкова беше разочарован, когато брат му заяви, че дори не е обмислял възможността да остане на работа в университета. Младежът се беше престорил, че това не го е разстроило, но Джо беше прочел истинските му чувства…

Самата мисъл за Йейл накара дишането му да се ускори още повече. Биха могли да прекарат поне една година близо един до друг. Както винаги Сам искаше да се изяви, а Джо предпочиташе да се оттегли.

«Не го приемай лично — каза си той. — Джо си е такъв.»

Прониза го остра болка в гърдите. Беше на ръба на опасната граница. Забрави за Йейл. Изпусна въздушните мехурчета и присви очи. Малко по-надолу се виждаха останките на «Камбрия».

Развалината приличаше на магическа гора от изпочупени дървета. Водолазите се спуснаха в редица покрай рифа и по дължината на потъналия кораб. «Камбрия» лежеше преобърната на една страна — приличаше на огромен мъртъв кит. Ребрата на черния й дървен корем изпъкваха остро, мачтите бяха прекършени и се крепяха за кораба благодарение на здравите корабни въжета. В огромната коруба влизаха и излизаха лефери и…

Джо се обърна към Сам. Направи му знак да остане там, където е. Сам кимна, макар да нямаше търпение да последва брат си и да влезе в останките на «Камбрия», за да наблюдава цялата операция отблизо. Само че не беше гмуркач от класата на Джо. Неговата работа не беше свързана с много гмуркане и ако в момента присъстваше, това се дължеше единствено на добрата воля на брат му. Влезеше ли в кораба, само щеше да пречи на гмуркачите да си вършат работата.

Брат му каза нещо. Сам впери очи в устните му и по движението им прочете: Блек Хол.

Не можеше да бъде. Джо не би повторил същите думи, които Сам му беше казал при едно гмуркане преди няколко дни, опитвайки се да го убеди да остане в Йейл, да заживее в града, където беше и къщата на Каролайн Ренуик. Беше забелязал как брат му се променя в нейно присъствие.

Не, сигурно му се е сторило.

Блек Хол. За бога, Джо сякаш казваше именно това! Сам се засмя, изпусна доста мехурчета и направи знак, че не разбира. Беше прочел думите погрешно просто защото му се искаше Джо да му казва именно това. Но брат му беше самотник, авантюрист, търсач на съкровища. Не би позволил на жена или на по-малкия си брат да го задържат на брега.

Джо се обърна и сграбчи въжето, спускащо се от «Метеор». Двамата с Дани щяха да закачат укрепения предварително сандък със злато за куката и щяха да го издигнат на повърхността. Джо изчезна в търбуха на кораба. Останалите гмуркачи го последваха. Инженери, геофизици, археолози, професионални спасители — всички те бяха тук, за да измъкнат сандък със злато от крехкия лабиринт, изграден от прогнило дърво.

Сам имаше друго занимание. Беше биолог и се интересуваше от растенията и животните, които обитаваха морското дъно. Щом извадеха златото, той щеше да замине за Нюфаундленд, за да се върне на поста си. Китовете трябваше да бъдат преброени. Тюлените трябваше да се наблюдават. Миграцията на херингите — проучена. Сам се опита да забрави за мечтата си двамата с брат си да преподават в Йейл.

Опитваше се да възвърне спокойствието си, когато едно стадо менади се мярна пред погледа му. Люспите на дребните рибки проблясваха като разтопено сребро. Зад тях като торпеда се носеха няколко огромни лефера, машини за смилане на месо. Те преследваха хищно по-малките от тях, а устите им бяха алчно отворени. Биологът се отдръпна встрани и започна да наблюдава рибите, но в съзнанието му непрекъснато се въртеше мисълта, дали брат му наистина беше казал «Блек Хол», или на него му се беше сторило така.

* * *

Скай работеше върху скулптурата, изобразяваща нея и двете й сестри. Беше облечена в черно боди и избелял гащеризон и беше покрита с глина от главата до петите. До нея се виждаше бутилка с водка и водна чаша. Чашата беше пълна.

Не можеше да овладее чувствата си.

Беше наранила майка си. Представи си помръкналото лице на Огъста. Би могла да го извае от глина — лице на жена, която току-що е надникнала дълбоко в празната душа на най-малката си дъщеря. Фактът сам по себе си не беше новост, но беше шокирал Огъста. Скай беше прочела объркване и удивление в очите на майка си. Водката беше най-бързият изход от положението. Отпи от чашата си и сякаш всичко се отдалечи от нея и престана да я засяга.

Новото й творение обаче беше преизпълнено с любов. Скай не беше изобразила лицата на жените, но добре знаеше коя от трите беше Каролайн, коя — Клий, и коя — самата тя. И трите бяха вдигнали леко глави нагоре, към небето, и в позата им се четеше благодарност и жажда за живот. Така искаше да се почувства Скай някой ден.

Благодарна и щастлива, че живее. Отново вдигна чашата и този път я пресуши.

Членовете на семейство Ренуик бяха овладели до съвършенство способността да се прикриват и да лъжат. Каква беше алтернативата им? Ако приемеха да видят истината, тя щеше да ги съсипе. Ако не бяха лицемери, родителите й щяха да се разведат — Скай беше сигурна в това. Предпочиташе да ги запомни като влюбена двойка, така както се разправяше в официалната версия. Двамата бяха обиколили заедно целия свят и винаги водеха и децата със себе си. Наемаха къщи в прекрасни местности, където Хю можеше да рисува. Бяха създали един фантастичен свят, който най-сетне се беше разпаднал.

Скай беше кръстена на един остров, разположен на запад от Шотландия. Когато порасна достатъчно, за да разбира, родителите й й разказваха за малката къщичка, в която отседнало семейството с двете си малки дъщерички. Говореха за онези дни от живота си като за време на истинско блаженство, през което Хю ходел за риба и рисувал, а Огъста всеки ден се разхождала с децата до морето.

Девет месеца по-късно баща им беше предпочел да прекара Коледа с друга жена, а съпругът на тази жена беше нахлул в «Хълма на светулките» с намерението да избие всичките му обитатели…

Скай чу стъпки по стълбището и се обърна. Саймън беше застанал така, че да не го вижда, но тя забеляза сянката му, очертаваща се на пода. Изпита облекчение, че е той, а не майка й. Той остана неподвижен още известно време и тя почувства как негодникът събира кураж да влезе при нея. Дори го чу как поема дълбоко дъх.

Най-накрая той влезе в ателието. Държеше червена роза. В погледа му се четеше разкаяние. Беше със зелена тениска, черни джинси и туристически обувки. Бавно прекоси разстоянието до Скай. Стъпките му отекваха в сводестото помещение. Щом стигна до жена си, се спря, коленичи и й подаде розата.

— За теб е — каза.

— Благодаря — отвърна тя. Поднесе цветето до носа си и вдъхна сладкия му аромат, опитвайки се да не се поддава на чувствата си.

— Откъснах я на идване — обясни с обезкуражаваща искреност Саймън. — От градината.

— Защо?

— За мен това беше знак, че все още принадлежа към това място, че продължавам да съм част от семейството — промълви и зарови лице в скута й. Ръцете й бяха покрити с глина, но тя нежно погали косата му.

— Баща ти е допуснал много грешки, Скай, а майка ти въпреки това го е приела.

— Може би не е трябвало.

— Не ми ли каза, че именно той е посадил розите отвън? Като символ? Искал е да поправи грешките си, да се реваншира на съпругата си. Обещавам да съм по-добър с теб.

Тя отново помириса розата. Ароматът й беше чувствен, напомняше й, че лятото е към края си. Помисли си за Каролайн и за Клий и неизвестно защо сълзи опариха клепачите й. Чувстваше, че се раздвоява. Искаше да повярва на Саймън.

Искаше да се опита да забрави за Редхоук, за синята панделка, за «Лебедово езеро», за болката в очите на майка си.

— Това е неправилно — рече тя и го отблъсна от себе си. — Точно сега имам нужда да бъда сама.

— Люби ме — прошепна той.

— Не, Саймън.

— Какво ти става? Никога преди не си се държала така.

— Уморена съм. Искам да продължа работата си — излъга хладнокръвно Скай. Искаше да се отърве от съпруга си възможно по-бързо, за да се напие и да заспи.

— Кое от двете? — усмихна се той.

— Истината е, че искам да остана сама — повтори Скай. Умът й бързо работеше. — Снощи имах невероятен сън и той се превърна във вдъхновение за нова творба. Сега наистина ми се работи. — Желанието й да се изолира от целия свят беше достатъчен стимул да го лъже.

— Секс — произнесе кратко Саймън и прокара език по шията й. — Имаш нужда от разтоварване.

— Престани — сряза го тя и отблъсна ръката му, която посягаше към гащеризона, й.

— Не ми се спира — засмя се той, а дъхът му отново опари шията й.

Обзе я паника. Чувстваше как потръпва под устните и дланите на мъжа си.

— Не, Саймън. Казах не!

— Кучка — процеди през зъби той.

Скай си пое дълбоко дъх. Затвори за миг очи. Трябваше да види истината, да възприеме действителността и да не бяга от тази реалност в илюзии и мечти. Лицето на съпруга й беше сгърчено от злоба. Току-що я беше обидил. Това й подейства отрезвяващо.

— Ако не напуснеш ателието ми веднага, ще се обадя в полицията! — заяви решително тя.

— И какво мислиш, че ще направят полицаите? — извика Саймън и силно я зашлеви през лицето. — Ти си ми жена.

— Саймън!

— Не искаш да се любим? Добре. Тогава ще се чукаме!

Скай шокирано докосна окото, после устните си. Лявата й страна беше изтръпнала. Чувстваше как плътта й пулсира, възприела формата на дланта му. Той разкъса блузата й. Очите й се разшириха от ужас.

* * *

Леферите се хранеха. Каролайн се беше облегнала на перилата и не отместваше поглед от водата. Преследваните менади се стрелкаха като куршуми пред погледа й. Хищниците бяха като обезумели. Зъбите им щракваха, за да докопат каквото им попадне, и наоколо беше пълно с полуизядени риби, обагрящи водата в кръв и мазнина, които течението отнасяше надолу.

Каролайн се запита какво ли става на дъното. Няколко мъже от екипажа бяха останали на палубата, за да обслужват макарата и да поддържат непрекъсната радиовръзка с Джо и останалите водолази. От време на време развиваха макарата и отпускаха по малко от въжето. Припалваха двигателя, проверяваха позициите на «Метеор» спрямо потъналия кораб.

Каролайн не откъсваше поглед от рибите, опитвайки се да не обръща внимание на свития си от притеснение стомах. Мъжете на палубата говореха за Гърция, за някакво микенско съкровище, за топлата вода на Егейско море и за красотата на жените в онази част на света.

— Готови са! — извика един от мъжете до макарата. — Укрепили са сандъка!

Всички се скупчиха на палубата. Дебелото въже се проточваше от голямата макара и изчезваше във водата — приличаше на кордата на огромна въдица.

— Опасно ли е? — попита Каролайн, обзета от безпокойство.

— О, да, по дяволите! — отвърна един от моряците. — Когато започнем да изтегляме, това въже ще трябва да издържи на огромно напрежение.

— Представи си потъналия кораб като къщичка, изградена от карти за игра — намеси се един по-възрастен мъж с цигара в устата и татуиран на ръката боен кораб. — Златото е вътре. Трябва да прокараме въжето през тази неустойчива структура, като много внимаваме да не докосва нищо, после го увиваме около сандъка със съкровището. Докоснем ли дори само една карта, цялата постройка се срутва.

— Но това няма да се случи — увери я по-младият мъж. — Джо си разбира от работата. Правим това през цялото време.

— Следващия месец ще вършим същото в Гърция — добави друг моряк.

Един от операторите говореше по микрофона на радиостанцията. Притисна слушалките към ушите си, за да чува по-добре. После отново заговори и Каролайн го чу да казва:

— Тук Роджър. Пускаме макарата в действие.

После операторът натисна някакви бутони.

Въжето се обтегна още повече. Бяха започнали да изваждат сандъка. Тя се сети за сравнението с къщичка от карти и стомахът й отново се сви. Отмести очи към водата. Леферите се бяха придвижили по-близо. Срещу тях се носеше нещо голямо и тъмно.

Беше акула.

В трюма на «Камбрия» беше тъмно. Не проникваше дори лъч светлина. Светеха единствено фенерите, прикачени към сандъка. Джо напрягаше поглед, докато двамата с Дан завързваха въжето. Бяха издигнали няколко метални арки, които имаха за цел да очертаят пътя на въжето и да предотвратят допира му до прогнилия скелет на кораба, което би имало фатални последици. За момента всичко беше наред.

Джо преброи хората си. Огледа се за Сам и изпита облекчение, че не го вижда наоколо. Хлапето го беше послушало и беше останало отвън. Обикновено беше трудно да го накара да се отдели — Сам го следваше неотлъчно като паленце, но когато му наредеше да се отдалечи, той се подчиняваше.

Джо си помисли, че прекалено често кара брат си да стои настрана. Дръпна въжето, за да провери колко здраво е завързано. Не само брат си държеше на разстояние — правеше го с всички около себе си. Сети се за Каролайн, която го чакаше на палубата. Даде знак изтеглянето да започне.

Въжето се опъна и проскърца. Сърцето на Джо заби по-силно. Беше доволен, че Сам е навън. Това беше най-опасният момент от откриването на едно съкровище: изваждането на златото от нестабилната конструкция на погиналия кораб. В подобни моменти не беше изключено някой от членовете на екипажа да пострада.

Сандъкът се повдигна от морското дъно. Водолазите го наобиколиха и започнаха да се издигат нагоре заедно с него, като внимаваха да не докоснат нещо. Дан наблюдаваше въжето, провери здравината му и направи знак на Джо, че всичко е наред. Джо се гмурна зад сандъка. Няколко златни монети бяха изпадали от някаква цепнатина.

Основната му грижа беше златото да стигне непокътнато до повърхността на водата. Сега, след като вече бяха повдигнали сандъка от дъното, беше по-лесно. Наоколо лежаха разпръснатите кости на екипажа на «Камбрия», както и тези на майката на Клариса, но този път Джо успя да си наложи да не мисли за нея. В този миг беше моряк, а не учен, и задачата му беше да извади съкровището.

Щом изплува от трюма на «Камбрия», с облекчение установи, че навън е по-светло. Огледа се за Сам и го видя, че изчаква, отдръпнал се на известно разстояние от водолазите. Най-трудното беше свършило. Хората му излизаха един след друг от развалините на кораба, ескортирайки сандъка със златото. В един миг всяко движение замря. Сандъкът не можеше да излезе от отвора, но Джо веднага разбра, че проблемът не е сериозен. Въжето се беше омотало в една дъска и беше прекалено опънато, за да могат да го откачат. Дан даде сигнал на човека, обслужващ макарата, и той веднага отпусна въжето. Джо се върна назад. Посегна да откачи въжето и в същия миг видя акулата.

Приближаваше бързо. Беше лъскава, с черен гръб и бял корем и плуваше право към Сам. Хищникът отвори широката си челюст. Зъбите му проблеснаха. Джо забеляза объркването, изписано на лицето на брат си. Очите на Сам се бяха разширили от ужас. Младежът отвори уста и изпусна огромно количество въздух.

Джо грабна един прът от дъното. Нямаше никакъв план, дори не беше в състояние да разсъждава. Единственото му желание беше да защити брат си. Спусна се към акулата и се опита да я прогони, размахвайки безполезното парче дърво в ръката си. При рязкото движение тръбата на кислородната му маска се закачи в нещо и Джо почувства как притокът на въздух спира. Свали бутилката от гърба си и я остави да виси там. Сам стоеше неподвижно на мястото си, а морският хищник кръжеше около него. Неочаквано акулата плесна с опашка и се отдалечи. Джо я проследи с поглед, после се усмихна на Сам. Хлапето, здравата се беше уплашило.

Сам заплува към Джо и извади маркуча от устата си, готов да сподели оставащия му кислород с брат си. Джо му направи знак, че всичко е наред. Беше поел достатъчно въздух, за да му стигне, докато изплува на повърхността. Само че Сам продължи да се придвижва към него, а ръката му, която държеше накрайника на маркуча, беше протегната напред. Точно в този момент сандъкът излезе от отвора, в който беше заседнал. Буквално прелетя покрай Джо, а въжето изтръгна металните скоби от пясъка и свободно се разлюля във водата. Останките на «Камбрия» се разтресоха. Усещането беше като при земетресение. Джо посегна да отблъсне Сам.

Корабът се срина изведнъж. Наоколо се разхвърчаха изгнили дъски и метални части. Водолазите се разпръснаха като подгонени риби. От вътрешността на «Камбрия» изплува цяло стадо лефери. Акулата беше изчезнала. Една дъска силно удари Джо по рамото, но Сам беше пострадал по-сериозно. Джо видя как въжето се плъзна по задната част на главата на брат му и кръвта на Сам обагри водата. Той понечи да се спусне напред, но установи, че не може да плува. Ръката му висеше безжизнено.

Никой не обърна внимание, когато Каролайн посочи аулата. Отвърнаха, че виждат акули всеки ден и че срещата с подобни същества е част от работата им. Дори се пошегуваха, подхвърлиха й, че само изнежените градски чеда вярват в «Челюсти». Каролайн се засмя заедно с тях. Знаеше, че може да им вярва. Целият си живот беше прекарала на този бряг и не беше чула някой да е бил нападан от акула. Беше като при лов — тя и сестрите й бяха срещали мечки и вълци, но нито един от тези горски хищници не ги беше нападнал.

Сандъкът се показа на повърхността. Беше голям, потъмнял от времето и престоя си под водата, обрасъл с водорасли и покрит с морска тиня и раковини. Поклащаше се на въжето. Беше облепен от всички страни с укрепваща лента. Мъжете от палубата се спуснаха да го изтеглят.

От водата изникнаха четири глави, покрити с черни маски. Водолазите се изкачиха на кораба и един от тях се спусна към радиостанцията, за да се обади в Спасителната служба за хеликоптер. Каролайн изтича до перилата и се загледа напрегнато във водата. Молеше се Джо и Сам да се покажат на повърхността.

— Заради акулата ли е? — попита уплашено тя, обзета от ужасни предчувствия.

— Не. «Камбрия» се срути — отвърна й един от мъжете.

— Къде е Джо? — Сърцето й биеше оглушително. — Къде са и двамата?

След по-малко от минута няколко души се появиха едновременно на повърхността. Всички се бяха скупчили около тялото на Сам. Лицето на младежа беше мъртвешки бледо. Очите му бяха полуотворени, а дълбоката рана зад ухото му силно кървеше.

Джо показа глава над водата и рязко пое въздух. Опитваше се да подкрепя Сам, но лявата ръка не му се подчиняваше. Водолазният му костюм беше раздран и Каролайн забеляза дълбоката рана на рамото му. Дан плуваше до него и здраво го крепеше. Тя протегна ръце и се опита да помогне при изваждането първо на Сам, а после и на Джо от водата. Няколко души моментално изнесоха навън няколко одеяла.

— Той се опита да ме спаси — промълви Джо и отмести очи от Каролайн към Сам. — Просто се опита да ме извади от трудна ситуация.

— Лошо е ударен, приятел! — възкликна Дан, гледайки втренчено към Сам. — Загубил е много кръв и продължава да губи.

— Хората от Спасителната служба ще пристигнат всеки момент — извика Джеф. — Изпратили са хеликоптера.

— Сам — промълви Джо.

Каролайн се ужаси от вида на раната му. Дъската се беше забила в рамото на Джо и беше разкъсала мускула до самата кост. Лицето му беше не по-малко бледо от това на Сам, а устните му — посинели. Очевидно също беше загубил много кръв, но не искаше да се отдели от брат си.

Някой пъхна под главата на Сам хавлиена кърпа, смачкана на топка. От раната му продължаваше да тече кръв. Хората гледаха като парализирани.

— Имаме нужда от лекар — изръмжа Дан и изплю вода. — Непрекъснато сме в открито море, покрай нас гъмжи от акули и нито един от нас не е лекар! Само празни глави!

— Къде е хеликоптерът? — попита един младеж, без да откъсва поглед от небето.

Каролайн си проправи път сред моряците. Беше минала курс по оказване на първа помощ. Коленичи до Сам и докосна лицето му. Беше леденостудено. Гърлото й се сви. Сети се за Редхоук, за Андрю Локууд. Споменът прониза сърцето й, но тя знаеше, че не бива да си позволява да се поддава на емоции точно в този момент.

Бързо свали бялата си блуза. Отдолу беше по бански. Потръпна от хладния въздух. Притисна ризата си към раната на Сам и съсредоточи погледа си върху лицето на младежа, за да не вижда непрекъснато лицето на Андрю Локууд.

— Разкопчайте костюма му — инструктира тя мъжете до нея.

— Завийте го с одеяла и донесете още. — Докосна с пръсти шията на Сам, но не можа да напипа пулса му. Раната беше лоша — имаше вероятност въжето да е прерязало някоя артерия.

— Ще умре ли? — попита с треперещ глас Джо, а очите му бяха зачервени от напиращите в тях сълзи.

Каролайн вдигна поглед към него. Силата на волята му беше изумителна. Джо беше в съзнание единствено благодарение на тази своя воля. Изискваше се голям кураж да си капитан на кораб, да седиш на палубата и да плачеш пред целия екипаж, без дори да избърсваш сълзите си.

Чу се бръмченето на хеликоптера.

— Ще умре ли? — повтори въпроса си Джо. Нито за миг не беше отделил очи от лицето на Каролайн. Трябваше да внимава, помисли си тя. Знаеше какво е отношението му към истината и лъжата, но не можеше да изрече страшните думи.

Устните й не помръднаха. Единствено сълзите в очите й подсказваха на Джо, че тя е попадала в същата ситуация и преди, виждала е как изтича кръвта на ранен човек, че е твърде вероятно отговорът ма неговия въпрос да е положителен.

* * *

Огъста задъхано изкачваше стълбите към ателието на най-малката си дъщеря. Искаше да види как е Скай. Не би признала пред никого — дори пред Каролайн и Клий — че окончателно е сразена, че е претърпяла пълен провал като майка.

Момичетата й бяха толкова жизнерадостни същества. Представяше си ги как като малки тичаха из полето, как ловяха светулки в шепите си. Не се спираха на едно място. Огъста си ги представяше така ясно, сякаш бяха пред очите й в момента. Докато те тичаха наоколо, тя седеше на стъпалата пред градинската порта и се чувстваше изпълнена с блажено спокойствие. Беше толкова щастлива — имаше чувството, че ще се откъсне от земята като балон и ще полети към небето. Дъщерите й танцуваха в здрача, подскачаха в сложни арабески, а в очите на Огъста напираха сълзи при мисълта, че е дала живот на тези прекрасни деца.

Кой би допуснал, че двайсет и пет години по-късно тя щеше да се превърне в надзирател на най-малката си дъщеря, че непрестанно щеше да я дебне да не се нарани. Или пък да не се напие. Или пък да не пререже вените на деликатните си китки. Заради една смърт отпреди много, много години.

Скай, убийцата.

Мили Боже! Толкова болка беше преживяло цялото й семейство! Възрастната жена наведе глава и изтри сълзите си. Защо не знаеше как да помогне на децата си? Беше ги оставила да се грижат една за друга. Каролайн се беше нагърбила с ролята на майка. И слава богу, иначе Клий и Скай щяха да се борят с живота съвсем сами — тяхната истинска майка беше прекалено голяма егоистка и страхливка, за да ги защити.

Огъста се спря на последното стъпало. Облегна се на перилата. Държеше в ръце купчина прани кърпи. За момент се почувства като уморена стара перачка.

Вратата на ателието беше затворена. Огъста впи поглед в нея. Това беше моментът, който най-много мразеше — отварянето на тази врата, зад която обикновено откриваше дъщеря си мъртвопияна.

Изправи рамене. Пое дълбоко дъх. Щеше да влезе шумно вътре, оплаквайки се на глас колко тежка е съдбата на майката на един скулптор и колко домакинска работа се изисква, за да могат дъщерите й да работят с чисти ръце.

Огъста бутна вратата и пристъпи напред. Сърцето й се сви, тъй като в този миг дъщеря й нададе пронизителен писък.

— Господи! — изхълца възрастната жена и изпусна кърпите на пода.

От носа на Скай течеше кръв. Саймън се беше надвесил над нея и дишаше тежко като разгневен бик. Беше я хванал отзад и Огъста ясно виждаше следите от насилие по тялото на дъщеря си. Панталоните на Саймън бяха разкопчани, коланът му — захвърлен на пода.

— Остави ни, Огъста — извика раздразнено той. — Това е между мен и жена ми.

— Скай? — Огъста отново погледна към дъщеря си. Грабна една хавлиена кърпа и се втурна към момичето. Това сбиване ли беше или нещо по-лошо? Дали този мръсник не се опитваше да изнасили детето й?

Носът на Скай беше счупен. Лявото й око беше насинено. Огъста коленичи и се вгледа в лицето на дъщеря си, погали я по косата.

— Той удари ли те? — От очите на Скай се лееха сълзи. Огъста се обърна разярена към Саймън: — Ти ли я удари? Саймън, помогни ми да…

Млъкна, поразена от това колко грозно изглежда лицето на зет й — почервеняло и изкривено от злоба. Беше оголил зъби като тигър и това събуди у Огъста някакви първични инстинкти. Кожата й настръхна. Само веднъж се беше чувствала по този начин — когато Джеймс Конър нахлу в кухнята й и заплаши децата й.

Тя се изправи пред Саймън с високо вдигната глава. Погледите им се срещнаха и тя усети, че ще последва удар. Не беше сигурна дали Саймън се прицелва в нея, или иска отново да удари Скай, но беше все едно. Вдигна ръце, за да отблъсне юмрука му, да защити и себе си, и дъщеря си.

— Неееее! — изпищя Скай.

Огъста беше мишената, в която Саймън се беше прицелил. Юмрукът му се стовари тежко върху главата й. Възрастната жена почувства ужасна болка, усети вкуса на страха в устата си. Видя как Скай — нейната най-малка дъщеря, тази чувствителна и чиста душа — посегна към масата и сграбчи една ножица.

«Скай — опита се да каже Огъста. — Скай. Недей, скъпа. Недей. Недей.» — Думите й се давеха в кръвта, бликнала в устата й. Може би загубваше съзнание, може би дори умираше, но в този миг Огъста не даваше и пукната пара за това. Единственото й желание беше да предпази дъщеря си. Сега. Така както би трябвало да го направи и преди четиринайсет години.

Огъста Ренуик лежеше свита на пода на ателието. Не бе в състояние да помръдне или да проговори. Беше безсилна да защити Скай от тъмните сили, които витаеха над семейството. В мига, в който загубваше съзнание, видя как дъщеря й забива острието на ножицата в сърцето на Саймън.

> Двадесета глава

Хеликоптерът откара Джо Конър и Сам Тревър в градската болница. Дан качи Каролайн на моторницата и я отведе до брега, после я закара с пикапа до спешното отделение. Тя се втурна вътре, разтреперана от притеснение и ужасни предчувствия. Една сестра я уведоми, че братята са в операционната, но че все още няма никакви сведения за хода на двете операции. Каролайн се отпусна на един стол в коридора и зачака.

След час се поинтересува къде е Питър, но й казаха, че в момента е зает. Опита се да се свърже с Клий, после — със Скай, но сестрите й не си бяха у дома.

Беше студено. Твърдият пластмасов стол се забиваше болезнено в бедрата й. Всеки път, когато през вратата се покажеше човек в лекарска престилка, тя се надигаше от мястото си, готова да получи информация. Хирурзите изглеждаха уморени, докато говореха с чакащите навън близки на пациентите, обясняваха процедурите, отговаряха на въпросите. Каролайн наблюдаваше емоциите на тези хора и ръцете й ставаха леденостудени от тревога.

Най-сетне една млада лекарка се огледа и се спря пред нея.

— Вие ли сте Каролайн? — попита тя.

Каролайн се изправи и пристъпи напред.

— Да — отвърна и погледна към окачената на блузата табелка с името на лекарката.

— Вие сте съпругата на Джо Конър, нали? Или може би — сестра му? — попита я доктор Никълс.

— Нито едното, нито другото — отвърна Каролайн. — Бях с тях, когато се случи нещастието. Приятелка на Джо съм.

— Разбирам — кимна доктор Никълс.

— Добре ли са?

— Да. Изведоха Джо от операционната. Ще му трябва доста време и много упражнения, за да възстанови разкъсания мускул на ръката си, но голяма част от тази работа може да се върши от него и у дома. Той е от… — Лекарката погледна в бележника си. — Маями?

— Да — кимна Каролайн и мъчително преглътна. — Как е Сам?

— Състоянието му беше критично — загубил е много кръв. В момента му преливаме нужното количество. Голям късметлия е. Ако го бяха докарали двайсет минути по-късно, вече нямаше да е между живите. Като мъничък булдог е.

— Булдог ли?

— Да. — Лекарката отново прегледа данните на пациентите си. — Дойде в съзнание след най-сериозното нараняване на главата, което съм виждала през това лято, и не ни остави на мира, докато не му кажем какво става с Джо. Искаше да разбере как е брат му. — Лекарката се усмихна. — Джо реагира по същия начин. В момента е в реанимацията и иска да разбере кога може да види Сам.

— Братя — засмя се Каролайн и се сети за сестрите си.

— Освен това Джо иска да разбере кога може да види вас.

— Ще ми разрешите ли да вляза? — попита с надежда Каролайн. — Мислех, че само членовете на семейството…

— Той е посочил вас като най-близкия си роднина — каза доктор Никълс и се усмихна. — Така че влизайте.

Джо спеше. Лежеше, завит с памучно одеяло. В реанимацията беше топло, но той трепереше. Помоли сестрата да донесе още едно одеяло. Сестрата се усмихна, погледна към рамото на Джо, после го зави. Снежнобелият бинт се открояваше на фона на загорялата му кожа. Дори лекият допир на сестрата до рамото накара лицето му да се сгърчи от болка. Той отвори очи. Каролайн се наведе и го целуна. Очите му бяха зачервени и погледът му беше размътен от упойката, но когато видя Каролайн, се усмихна. Тялото му потръпна и Джо стисна зъби.

— Сам — произнесе с дрезгав глас.

— Сам е добре — отвърна Каролайн. — Лекарката каза, че в момента му преливат кръв. В съзнание е и пита за теб.

— Значи наистина е добре — рече с облекчение Джо и затвори очи. — И е жив. — Това беше най-важното.

Сестрата се върна със спринцовка. Вкара болкоуспокояващото лекарство в системата, висяща до главата на Джо, и той веднага усети облекчение.

— Заспивай — прошепна Каролайн и го погали по страната. Целуна го и брадата му одраска лицето й. Не беше се бръснал от два дни — от вечерта, прекарана в нейната къща. Тя отново целуна любимия си.

— Не си тръгвай още — промълви сънливо Джо. — Ще останеш, нали?

И Каролайн остана. Гледаше го как заспива и седя до него, докато сестрата не я отпрати.

Каролайн излезе в коридора, затвори очи и благодари на бога за щастливия изход от инцидента. Някой я повика по име. Отвори очи и видя, че до нея стои Питър. Не мислеше, че може да има нещо по-лошо от това да види Джо ранен, но се оказа, че греши.

— Ела с мен — каза й Питър. — Случи се нещо. Майка ти е на долния етаж.

Клий я посрещна на входа на спешното отделение. Червените гераниуми пламтяха, във високите каменни урни. Две полицейски коли бяха спрени до бордюра. Полицаите бяха излезли от колите и оживено разговаряха. Три медицински сестри, които си почиваха, пушеха и наблюдаваха отстрани, облегнати на ниската тухлена стена.

— Видя ли полицаите? — попита я Клий. — Тук са, за да разпитат Скай.

— Скай? — Каролайн беше шокирана. Случаят с Джо я беше извадил от равновесие, а сега и това… — Питър каза, че мама…

— Саймън е ударил майка ни лошо, Каролайн. Канел се да изнасили Скай…

— Къде е тя?

— Вътре. — Клий посочи към приемната. — Мама се намесила, застанала между двамата и Саймън я повалил с един удар. Тогава Скай се нахвърлила върху него с една ножица. Раната му е повърхностна — по-скоро одраскване, освен това за Скай това е било самозащита, но случилото се е ужасно. Полицаите…

— Да не искат да арестуват Скай? — извика Каролайн. Сърцето й щеше да се пръсне от силните удари.

Клий срещна погледа на сестра си и избърса насълзените си очи.

— Искат да разпитат всички. Смятат, че е обикновена домашна свада.

Каролайн изведнъж почувства, че случващото се този ден беше повече, отколкото можеше да понесе. До този момент беше успявала да се владее, но сега притисна длани към очите си. Мислеше си за Джо и Сам, за майка си и Скай. Уморено се облегна на стената, без да открива лицето си.

— Сигурно е било ужасно да си там, да ги видиш непосредствено след инцидента — каза нежно Клий и я прегърна през раменете.

Тя поклати глава.

— Радвам се, че бях там — отвърна. — Джо е попитал за мен, Клий. Ти си свикнала с това — имаш Питър и децата, и когато някой от тях се чувства зле, той търси първо теб. Но, Клий…

Клий я изчака да се овладее.

— Клий, Джо ме потърси още когато го извадиха от водата, гледаше ме през цялото време, докато оказвах първа помощ на Сам.

— Разбира се, че ще те гледа — отвърна сестра й. — Няма друга като теб, Каролайн.

— Когато са го приели в болницата е посочил мен като свой най-близък роднина.

— Така ли?

— Да. Дойдоха в чакалнята и попитаха за мен, защото Джо им беше дал моето име. Само че той ще си тръгне, Клий. Веднага щом се оправи, ще потегли към Гърция. — Тя направи опит да се засмее.

— Моля?

— Не е ли забавно? Че той е този, който си тръгва? Най-накрая съм готова да се обвържа с някого, а той има намерение просто да се качи на самолета и да отлети.

Клий разбираше, че каквото и да каже, ще е излишно, затова просто остана при по-голямата си сестра, която имаше нужда да говори.

Каролайн изправи рамене и хвана Клий за ръката. Преглътна страха си и заедно със сестра си влезе в отделението. Попита дежурната сестра къде може да намери Скай и Огъста. Оказа се, че в момента Огъста е в рентгеновата лаборатория, а Скай отговаря на въпросите на полицията. Двете тъкмо щяха да влязат в приемната, за да изчакат, когато погледът на Каролайн попадна върху Саймън, седнал зад един бял параван. Зет й беше облечен в широка болнична нощница.

Тя решително прекоси помещението, подмина лекари, пациенти и сестри и се изправи пред него. Той се сви под погледа й. Кльощавите му ръце стърчаха от ръкавите на нощницата, тънките му крака будеха съжаление.

— Здравей, Саймън — каза Каролайн.

— Здравей, Каролайн — отвърна той. Беше нащрек.

— Защо си тук?

Той разтвори предницата на нощницата си и показа квадратната марля, залепена с лейкопласт точно под лявата ключица.

— Виж какво направи сестра ти! Наръга ме!

— Но ти си на крака — отвърна Каролайн. Опитваше се да сдържа гнева си.

— Направиха ми няколко шева — жално рече той.

— Погледни ме, Саймън. — Каролайн впи поглед в кървясалите му очи. — Аз съм по-висока от Скай.

— Е, и? Тя ме намушка!

— По-висока съм и от майка ми.

— Ти си ненормална, Каролайн. Знаеш ли какво? Всички вие сте…

— Ти ги нарани — прекъсна го тя и повдигна брадичката му. Искаше й се да изтрие този подигравателен израз от грозното му лице.

— Ти си наранил сестра ми и майка ми — повтори. — Те са дребни и слаби жени, Саймън. И двете са прекрасни. Дарявали са те с повече обич, отколкото изобщо си заслужавал, и за благодарност ти ги вкара в болницата.

— Те ме нападнаха! — Саймън се опита да отблъсне ръката й.

— Нападнали са те?

— Побъркани кучки!

Чашата на търпението й преля. Тя се нахвърли върху Саймън и започна да го налага с юмруци. Скубеше косата му, дереше лицето му. Идеше й да изчовърка сатанинските му очи от орбитите им. Представяше си как той издевателства над Скай, как удря майка й. Видя кръв. Чу собствените си викове. Усети плътта на чудовището под ноктите си.

— Опитал си се да изнасилиш сестра ми! — крещеше тя.

— Госпожо — чу се плътен глас зад гърба й. Някой я хвана за ръцете. Обърна се и видя един служител от охраната на болницата.

— Върви по дяволите, Каролайн! — изруга Саймън и изпълзя назад.

— Добре ли сте? — попита я загрижено една млада медицинска сестра.

Отначало Каролайн си помисли, че въпросът беше отправен към Саймън, но после осъзна, че момичето гледа към нея.

— Обади се на проклетите ченгета! — повиши глас Саймън. — Искам да я арестуват!

— Той е нападнал майка ми и сестра ми — процеди през зъби Каролайн, без да откъсва поглед от него.

— Искам да ми дадете болкоуспокояващо — проплака Саймън. — Гърдите ми сякаш пламтят.

— Успокойте се — каза сестрата. — Лекарят ще ви прегледа всеки момент.

Тя хвана Каролайн за ръката и я поведе към приемната.

— Оставете това на полицията — каза съчувствено тя. — Ако моята майка и моята сестра бяха наранени, аз също щях да поискам да разкъсам техния мъчител. Само че е по-добре да стоите настрана от него, защото така само ще си навлечете неприятности, а освен това няма да помогнете на никого.

— Права сте — кимна Каролайн. Цялата трепереше. Надяваше се, че е успяла да удари Саймън достатъчно силно, за да го заболи.

Щом я видя, Клий отиде при нея и попита:

— Не мога ли да те оставя сама дори за една минута?

— Не — отвърна тя.

— Ще си докараш беля на главата, а не ми се ще да ти идвам на посещение в затвора.

— Просто те е яд, че не го удари първа.

— Успя ли да го наложиш хубавичко?

— Надявам се. Ръцете ме болят.

— Това е добър знак — усмихна се Клий.

Каролайн стисна ръката на сестра си и двете зачакаха да получат вести за хората, които обичаха.

* * *

Главата на Сам бучеше. Сякаш безброй китове го удряха с опашките си по слепоочията. Не беше се чувствал толкова зле от осемгодишната си възраст, когато беше претърпял сериозен инцидент — отново във водата. Лежеше в болничното легло, а очите му не се отместваха от екрана на телевизора, макар че не виждаше почти нищо. Очилата му бяха при него, но когато ги сложи, главата го заболя още по-силно.

В стаята влезе ниска и дебела жена, облечена в дълга бяла дреха. Приличаше на джудже и изглеждаше квадратна. Сам потърси опипом очилата си. Искаше да огледа по-добре това безформено същество.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита съществото с плътен глас. Гласът на Джо.

— Сестрата каза, че ми е позволено да седя в леглото.

— Глупости. Трябва да си в хоризонтално положение поне още двайсет и четири часа.

— Хе, хе! Виж кой го казва! — Сам намести очилата си. Брат му беше в инвалидна количка. — Днес отново трябва да те оперират, за да ти зашият ръката както трябва.

— Вече ме закърпиха, умнико. Рано сутринта. Точно заради това ме принудиха да седя в това нещо — да не взема да падна.

— Джо се протегна и стана от количката. — Как си?

— Добре, а ти?

— И аз.

Двамата се усмихнаха. Твърде много се бяха приближили до смъртта!

Стиснаха си ръцете — не можеха дори да се прегърнат от всичките тези превръзки и наранявания. Едва не бяха загинали — всеки, опитвайки се да спаси другия. Сега бързаха да се уверят, че всичко е наред, че човекът отсреща е едно цяло, а не е на парчета.

Сам мъчително преглътна. Ръката на брат му беше бинтована и прикрепена неподвижно към тялото. Дори и в болничната нощница Джо изглеждаше изключително силен и мъжествен. Една хубавичка сестра влезе да провери кръвното на Сам, но при вида на по-големия му брат напълно изгуби интерес към поверения й пациент и се зае да оправя превръзката на Джо.

— Знаеш, че трябва да седиш в инвалидната количка, Джо — скара му се сестрата, но на страните й се появиха трапчинки. Тя го хвана за ръката, за да го отведе към количката, но той се отдръпна.

— Хайде — настоя сестрата. — Това, че тази сутрин не са ти сложили пълна упойка, не означава, че организмът ти не е отслабнал. Сядай тук.

Джо поклати глава. Любезно се подчини на нарежданията й, но изражението, изписано върху лицето му, казваше: «Я се разкарай оттук!»

Сестрата се изчерви, потупа го по здравото рамо и излезе от стаята. Напълно беше забравила, че има задължения към Сам.

— Така — рече замислено Сам, когато двамата братя останаха насаме. — Какво се опитваше да ми кажеш в мига, преди «Камбрия» да се разпадне?

— Нищо не съм ти казвал. Просто ти благодарих за това, че искаше да напъхаш твоя маркуч с кислород в моята уста — засмя се Джо.

— Не, имам предвид преди това. Преди да захвърлиш кислородната си бутилка. Между другото, нямаше защо да се притесняваш от онази акула — тя беше от вид, който рядко се среща в северните морета и не е опасна за човека. Да си кажа честно, доставяше ми удоволствие да я наблюдавам.

— Глупости. Беше мако — най-опасният хищник в този регион — и се бе устремила към твоето гърло.

Сам поклати глава:

— Грешиш. Беше напълно безобиден вид, но въпреки това ти благодаря, че се втурна да ме спасяваш.

— Проклет биолог! — възкликна Джо. — Аз пък ти благодаря за въздуха.

— Винаги съм на твое разположение. Е? — Сам пое дълбоко дъх. Представи си как Джо мърда с устни под водата, оформяйки определени думи, които по-малкият му брат беше възприела като: «Блек Хол». През първите часове след инцидента и след като отново дойде в съзнание, Сам не преставаше да си мисли за това. Беше уверен, че онова, което брат му беше изрекъл, преди да влезе в «Камбрия», беше обещание.

Тялото на Сам се възстановяваше, духът му — също, защото вярваше, че Джо е казал «Блек Хол», а за Сам Блек Хол означаваше Йейл. За него Джо беше дал обещание — да се откаже от кръстосването на моретата, да се установи в Нова Англия и да бъде със Сам и с Каролайн.

Сам се усмихна и попита:

— Кога мислеше да ми кажеш?

— Какво?

— За Каролайн.

Джо почервеня като рак. Опита се да остане сериозен, но не се сдържа и се засмя.

— Да — кимна той.

— Влюбен ли си в нея? Това ли става?

— Това — въздъхна Джо, а усмивката му стана още по-широка.

— Значи мислиш да се пренесеш при нея?

— Какво? — Усмивката му моментално изчезна.

— Блек Хол — каза Сам.

— За какво говориш?

— Това каза тогава, под водата. Блек Хол. — Сам искаше да чуе от устата на брат си, че е решил да остане. Че срещата им със смъртта просто е ускорила вземането на едно решение, което щеше да бъде взето рано или късно. Че Джо най-накрая е разбрал кое е важното в живота.

— Какво каза?

— Казах, че когато бяхме под водата, ти се опитваше да ми кажеш нещо. И произнесе «Блек Хол».

Джо смръщи чело.

— Кога? Преди да вляза в останките на потъналия кораб ли?

— Да.

— Казах ти: «Стой там» или «Чакай там» или нещо от този род. Не исках да влизаш вътре, докато изваждаме сандъка. Беше прекалено опасно.

— Искаш да кажеш, че няма да отидеш в Йейл?

— Вече ти казах, Сам…

— Но аз си мислех, че… — Гласът му замря. Младежът обърна очи към прозореца. Беше се надявал, че присъствието на Каролайн ще доведе до някакви коренни промени. Беше наблюдавал как Джо се променя, когато тя е до него, как става по-нежен, по-добър, по-открит по отношение на заобикалящия го свят. Сам мислеше, че най-после брат му е свалил гарда и си е позволил да се влюби, и се надяваше, че Каролайн ще го задържи тук.

— Казах ти, че не ставам за учител. Ти си по-умният от двама ни. Аз не съм създаден за университетски живот. Дори когато става дума за университет като Йейл.

Сам свали очилата си. Главата му бучеше, щеше да се пръсне от болка. Сети се за една случка отпреди много години. Беше само дванайсетгодишен и беше загубил момичето, в което се беше влюбил. Неговата първа любов. Сега, когато губеше Джо, имаше чувството, че целият свят се срива пред очите му.

— Сам? — Гласът на брат му прозвуча много нежно.

— Какво?

— Това няма нищо общо с теб. Ако имах желание да се занимавам с преподавателска дейност, за мен щеше да е удоволствие да преподавам заедно с теб.

— Да.

— Наистина, хлапе.

— Забрави, Джо.

— Ще се виждаме по-често, обещавам.

— Винаги казваш така — промълви Сам и отпусна глава на възглавницата. Чувстваше се уморен и отслабнал. Това чувство го връхлетя сега, когато разбра, че Джо отново ще го напусне. Дори не можеше да се преструва, че този факт не го вълнува особено, че все някак ще го преживее. Че намира за нормално брат му да се намира на другия край на света и да го вижда само тогава, когато Сам направи първата стъпка към поредната среща.

— Малко съм уморен — опита се да каже Сам.

— Този път наистина го мисля, Сам — каза Джо и стисна ръката на брат си. — Този път ще е различно.

* * *

Огъста ту се събуждаше, ту отново се унасяше. Лежеше в болничното си легло с мозъчно сътресение и беше претърпяла две кризи. Едно земетресение и два по-малки труса — така ги определяше тя за себе си. Главата ужасно я болеше, но не каза на никого. Каролайн седеше до леглото й и гледаше майка си с този чист и спокоен поглед, на който цялото семейство беше свикнало да разчита в трудни моменти. Присъствието на най-голямата й дъщеря я изпълваше с такава благодарност, че Огъста се усмихна широко, независимо от болките в главата.

— Каролайн. — Гласът й звучеше пресипнало.

— Жадна ли си, мамо? — попита я тя.

— Малко.

Каролайн натисна един бутон, за да повдигне главата на майка си. Огъста отвори уста и дъщеря й допря чашата с леденостудена вода до устните й. Когато възрастната жена утоли жаждата си, Каролайн избърса устата й със салфетка. Майката се вгледа в очите на дъщеря си, които излъчваха огромна любов. Помисли си, че й беше дала твърде малко в замяна.

— Готово — промълви Огъста.

— Ти и аз — усмихна се Каролайн.

— Аз съм беззъба и плешива старица — отбеляза Огъста. Беше прекалено уморена, за да бъде суетна. Бяха обръснали косата й, за да зашият раната, а силите й така я бяха напуснали, че дори не можеше да си сложи изкуствените зъби. Спеше й се.

— Все още си красива, мамо — каза Каролайн.

Тя поклати глава, но й стана приятно от комплимента.

— Как е Скай? — попита. — Виждала ли си я днес?

— Добре е.

Огъста кимна и отмести очи встрани.

— Какво има, мамо?

— Чувствам се… Знам, че нямам право да питам, но… Ние ви отблъснахме преди много време. Защо сега имам чувството, че мога да те върна обратно към себе си?

— Кои са тези «ние»?

— Баща ти и аз.

— О, мамо — въздъхна Каролайн. — Не говори така. Не е вярно.

Огъста я изчака да каже още нещо, но дъщеря й замълча. Пък и защо трябваше да казва нещо? Тя просто не искаше да нарани старата си майка, като признае истината, а именно, че Огъста е била егоистка, която не е искала или не е била в състояние да бъде до трите си дъщери през трудните моменти от живота им. Тя се беше стремила единствено към приятни изживявания — балове, изкуство, любов, забавления. И към техния баща. Огъста примигна. Лицето на дъщеря й се размазваше пред очите й.

— Мамо, оправяй се по-бързо — каза Каролайн, а сините й очи гледаха нежно към възрастната жена. — Недей да мислиш за лоши работи. Имаме нужда от теб. Искаме те у дома.

— Имали ли сте изобщо някога нужда от мен? — попита уморено Огъста. — Аз лично не мога да разбера за какво съм ви. Бях ужасна майка.

— Не е вярно! — възрази дъщеря й и усмивката й стана още по-широка.

Дъщеря й беше искрена — Огъста виждаше това. Беше уморена от усилието да държи очите си отворени, но трябваше да говори.

— Знаеш ли, откакто лежа в това легло — мисля. Дават ми лекарства, от които главата ми се замайва, но въпреки това си мисля за вас, момичета, за баща ви и за себе си и се опитвам да разбера защо животът ни се разви така. Защо се обърка. Но имам чувството, че липсва някаква мъничка частичка, и знам, че когато я намеря, ще стигна и до отговора…

— Животът ни не се е объркал, мамо — рече Каролайн.

— Напротив. Всичко беше толкова хаотично и объркано. Ние с баща ти много ви обичахме — поне това мога да го твърдя със сигурност. Той отчаяно искаше да ви предпази от всякакви злини и когато видя, че не може, просто се отдръпна и се затвори в себе си. Не можех да направя нищо, за да променя това.

Каролайн сложи длан върху челото на майка си и изглади тревожните бръчки по него.

— Какъв смисъл има да мислиш за тези неща? — попита. — Всичко е минало, мамо. Просто се оправяй.

— Една мъничка частица — повтори Огъста. — Искам да сглобя целия пъзел.

* * *

Когато настъпи моментът да изпишат Джо от болницата, се оказа, че той всъщност няма къде да отиде. Беше дал «Метеор» под наем на група физици океанографи, които искаха да изследват аномалиите в движението на водите на Атлантическия океан. Бяха поели ангажимента да вземат «Метеор» от пристанището на Блек Хол и да го закарат в Пирея, а изследванията си щяха да правят, докато пресичаха Атлантика.

Това идеално устройваше Джо. Изпитваше облекчение, че корабът му се е отправил в предварително планираната посока. На първи октомври трябваше да е в Гърция, а на седми — в Микена. По това време на годината времето щеше да е чудесно, а водата — възможно най-чиста. Операцията, която предстоеше, щеше да бъде извършена съвместно с един екип от Марсилия. Разрешителното за търсене на съкровища беше за срок от трийсет дни, а гръцкото правителство не беше известно със своята благосклонност, така че вероятността да удължат престоя си там беше малка.

Каролайн го беше поканила да отседне при нея до деня на заминаването си.

Джо се колебаеше. Не защото не я обичаше или пък защото не му се искаше да прекара последните си дни в Нова Англия заедно с нея — напротив. Но не искаше да я нарани. Знаеше, че ще напусне Блек Хол в мига, в който Сам се възстанови и бъде изписан от болницата. Беше казал това на Каролайн. Тя го беше изслушала, после беше заявила, че това й е известно, че не я интересува и че иска той да се пренесе в дома й, където вече се беше настанила и Скай. Каролайн не искаше сестра й да остава сама в «Хълма на светулките», беше убедила Скай да се настани в стаята за гости в нейната къща.

Джо и Каролайн седяха един до друг пред градинската порта. Нощта беше топла, ниско над блатата се стелеше мъгла. Каролайн беше облечена в бяла памучна рокля. Беше се облегнала на гърдите на Джо, като внимаваше да не докосне ранената му ръка. Хомър лежеше в краката й, отпуснал глава върху предните си лапи — доволен, че е до своята любимка.

— Толкова е тихо — рече тя.

— Да — съгласи се Джо, а пръстите му продължиха да си играят с един кичур от косата й.

— Днес Сам изглеждаше добре. Шоколадовите курабийки, които Клий опече специално за него, май наистина му харесаха.

— Сам е влюбен в Клий — отбеляза той. — Ако Питър не беше такъв добър човек, мисля, че би се опитал да му я отнеме.