Брегът на светулките

— Всички обичат Сам.

— И ти ли?

— Той ми е приятел — кимна Каролайн. — Харесва ми как нашите две семейства се сближават…

Джо кимна. Сърцето му се сви. Тази сутрин Питър го беше попитал за Гърция и Джо се напрегна само при мисълта за тръгване.

— Аз харесвам семейството ти — каза. — Клий и Скай. — Усмихна се. — Майка ти…

— Тя се отнася много добре към престоя ти в моя дом — засмя се Каролайн. — Но мисля, че е така, защото знае, че няма да е за дълго.

— Няма ли? — попита той.

— Това въпрос ли е?

— Мисля, че не. Лошото е, че трябва да ръководиш хотела си, иначе щях да направя всичко възможно да те убедя да дойдеш с мен в Гърция. Ти и без това много обичаш да пътуваш.

Каролайн вдигна очи към него. Изражението на лицето му беше сериозно.

— Не ме изкушавай — тихо рече тя.

Освободи се от прегръдката му, взе двете чаши от земята и тръгна към къщата. Той я чуваше как се движи из кухнята. Седеше неподвижно и си мислеше какво ли щеше да бъде, ако живееше тук. Да не планира следващи операции за търсене на съкровища.

Старото куче го наблюдаваше съсредоточено. Джо посегна към него и го потупа по главата. Хомър доверчиво се отпусна. Приемаше го за приятел. Между двамата имаше нещо общо — обичаха Каролайн.

— Да отидем ли при нея? — попита го Джо. Хомър се изправи и тръгна към кухнята.

Джо се спря зад гърба на Каролайн. Тя стоеше пред мивката и миеше чашите. Личеше, че е разстроена. Беше я наранил.

— Каролайн — промълви той. — Съжалявам.

Тя не помръдна. Стоеше, а водата обливаше отпуснатите й в мивката ръце. Джо сложи ръка на рамото й и я извърна с лице към себе си. Страните й бяха мокри от сълзи, очите й — зачервени.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя. — Просто ми е малко тъжно, това е. Не мога ли да съм тъжна?

— Можеш — отвърна Джо. Той също страдаше.

Хомър вдигна муцуна към Каролайн, усетил настроението й. Погали се в нея, сякаш разбираше, че приятелката му има нужда от утеха и съчувствие. Тя посегна към него да го потупа, после опря глава в неговата. Джо не откъсваше поглед от младата жена и кучето — между тях съществуваше дълбока връзка. Хомър беше много стар — отдавна беше прехвърлил възрастта, на която кучетата обикновено умираха, и на Джо му стана мъчно, като си помисли, че скоро безмълвният приятел на Каролайн ще напусне този свят.

— От самото му раждане ли го имаш? — попита я той.

Тя не промени позата си. Хомър обичливо побутна главата й със своята. Каролайн се изправи, избърса сълзите си и отговори.

— Не съвсем. Взехме го, когато беше на около година.

— Сигурно е бил красив като по-млад — замислено отбеляза Джо. — Защо предишният му собственик е решил да се раздели с него?

— Предишният му собственик умря.

— О, не! — Той потупа Хомър по гърба. Гръбнакът му изпъкваше изпод излинялата червеникава козина.

Каролайн посегна към един предмет на масата. Беше болничният номер на Скай. Сестра й беше оставила металното номерче върху кухненската маса, преди да се оттегли в стаята за гости.

— Скай го уби — тихо рече тя.

— Господи!

— Бяхме на лов. Тогава сестра ми беше само на седемнайсет години. Беше решила, че онова, което се мярка сред храсталаците, е елен, но се оказа, че е човек. — Каролайн отпусна глава.

— Много съжалявам — рече Джо.

— Не успя да го преодолее — каза Каролайн. — Беше нещастен случай, но това нямаше значение.

— Наистина.

— Бях с нея. Тя просто не беше на себе си. Не можеше да повярва, че го е направила. Аз държах ръката му, докато той издъхваше, а Скай стоеше отстрани и плачеше. Бедната Скай!

— Починал е още там, в гората?

— Да — кимна тя. — Имаше такива ясни очи! Лежеше на пътеката и изглеждаше толкова добър! Имах чувството, че от него се излъчва някаква светлина.

— Каролайн — изрече Джо развълнуван. Тя беше видяла баща му да умира, а после и онзи младеж. Обичаше жена, която беше толкова добра и чувствителна, а в продължение на много години й беше сърдит, че не му е разкрила истината! Нейният баща беше започнал да води дъщерите си на лов заради нещо, което неговият баща беше направил. — Как се казваше?

— Андрю Локууд.

— И Хомър е бил негово куче?

— Да. Денят беше прекрасен. Двамата бяха излезли да се поразходят… Хомър непрекъснато ближеше лицето му, за да му помогне да се почувства по-добре. А когато очите на Андрю се затвориха, той започна да ближе тях.

Джо се загледа в бялата муцуна на кучето. Представяше си как е целувало умиращия си господар и разбираше защо Каролайн толкова много обича този свой домашен любимец. И защо Хомър толкова силно обичаше Каролайн.

— Как е Скай? — попита я Джо.

— Не знам. Споменът за убийството не я напуска.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да посети сбирка на Анонимните алкохолици?

Каролайн замълча. Погледна към Хомър — приличаше на човек, загубил надежда, че злото може да бъде избегнато.

— Не знам — сви рамене. — Съмнявам се.

— На мен ми помогна.

— Бих искала…

— Какво?

— Да помогне и на нея — прошепна Каролайн.

— Каролайн — започна Джо.

— Какво?

— Ела с мен!

— На някоя среща ли? Но…

— Не, ела с мен в Гърция.

Тя го погледна изненадано. Дали не мислеше, че просто я дразни? Или че се шегува с нея? Взе я в обятията си и повтори, като я гледаше право в очите:

— Ела в Гърция с мен.

— Не се шегувай.

— Не се шегувам. Кажи ми има ли поне една причина, поради която да не можеш да го направиш.

— Семейството ми. Не мога да ги оставя. Също и хотела…

— Обичаш да пътуваш, всички го знаят. Мишел знае как да ръководи хотела, а семейството ти…

Тя мълчаливо го чакаше да довърши. Очакваше, че Джо ще се опита да я убеди, че семейството й ще бъде добре, но и двамата знаеха, че е невъзможно някой да бъде предпазен, че съдбата изиграва лоши шеги на хората и че може да си до сестра си и тя да убие човек. Може да не се отделяш от някого и въпреки това да му се случи нещо лошо.

— Близките ти знаят, че ги обичаш. Освен това ще се върнеш.

— Така ли?

— Да. Ще се обадя в Йейл. Не за тази година, но може би ще е възможно да започна работа там от следващата есен. Мисля и за Сам. Като наблюдавам какво правиш за семейството си, ми се иска да му дам повече. Дълго време съм бил далеч от него.

Каролайн отстъпи назад. Хомър подви опашка и се оттегли към синьото одеяло, предназначено за него.

Тя се облегна на плота и се загледа в стария си приятел. Той не откъсваше очи от нея и внезапното й внимание го накара да вдигне муцуната си в очакване. Каролайн се наведе и измъкна една изпокъсана хавлиена кърпа изпод одеялото. Хомър захапа единия край, а Каролайн задържа другия.

— Баща ми започна тази игра — обясни тя и подръпна кърпата.

— С Хомър ли?

— Да. Когато за пръв път го доведохме у дома, Хомър беше много разстроен. Тъгуваше и не обръщаше внимание на играчките, които му давахме. Топки, кокали… Най-накрая баща ми му подхвърли една стара хавлиена кърпа. Беше мека и предполагам, че миришеше на нас.

— И на Хомър тази игра му е харесала? — попита Джо, питайки се какво общо имаше това с пътуването до Гърция.

— Да. Много. Разнасяше тази кърпа навсякъде, а когато тя съвсем се изпокъса, му дадохме друга. Винаги търсеше баща ми, за да си играе с него. — Замълча и погледна Джо в очите. — Баща ми също обичаше да си играе с Хомър. Докато не се разболя. Тогава престана да се занимава с каквото и да било.

— За рака ли говориш?

— Не. За тази особена слабост, която кара човек да пие и да се затваря в себе си. Както се случва със Скай в момента. Страхувам се да я оставя.

Джо пристъпи към Каролайн. Долови колко силно бие сърцето й. Никога досега не беше желал нещо толкова силно. Копнееше да бъде с нея, но същевременно искаше да й помогне. Тя се намираше в капан — опитваше се да спаси сестра си, а Скай щеше да се спаси само ако сама се заеме със собственото си спасение.

Джо пое дълбоко дъх и взе лицето на Каролайн в дланите си.

— Знаеш ли кое е обратното на любов? — попита.

— Омраза? Джо, аз никога не бих могла да…

— Страх.

— Обратното на любов е страх — повтори тя и сбърчи чело.

— Можем да се страхуваме и да оставим нещата да си продължат по стария начин.

— Не мисля, че се страхувам…

— Току-що каза, че се боиш да оставиш Скай.

Каролайн кимна.

— И баща ти. — Беше му трудно да произнесе името на Хю Ренуик.

— Какво за баща ми?

— Кажи ми нещо. Хомър обичаше ли го?

— Обожаваше го. Много е тъжно, дори бих казала, че е някаква ирония, но след смъртта на баща ми Хомър страда така, както беше страдал за Андрю Локууд. Мъката му продължаваше ден след ден. Изчезваше от къщата и бродеше дълго, после се връщаше и започваше да вие край портата.

— Заради баща ти.

— Да. — Каролайн започна да разбира какво се опитва да й каже Джо.

— Въпреки че баща ти е престанал да си играе с него. Може и да се е бил отдръпнал, но това не е накарало Хомър да престане да го обича.

Каролайн кимна. Очите й се насълзиха. Тя наведе глава. Джо не помръдна от мястото си. Копнееше да я прегърне, но знаеше, че трябва да я остави сама да вземе решение.

— Не се страхувам — неочаквано каза тя и го погледна в очите.

По-красиви очи от нейните Джо не беше виждал.

— Наистина ли?

— Обратното.

Джо се усмихна. Знаеше, че Каролайн има предвид любов, че двамата започват от там, откъдето бяха спрели преди години.

— Кога потегляме за Гърция? — попита го тя.

— Веднага щом Сам излезе от болницата — отвърна Джо и я сграбчи в прегръдките си.

> Двадесет и първа глава

Изписаха Огъста от болницата непосредствено след Деня на труда. Отиде в дома на Клий, защото тя можеше най-добре да осигури на майка си грижите, от които се нуждаеше. Ударът в главата беше довел до частична парализа и Огъста трябваше да ходи на специална физиотерапия три пъти седмично, за да се оправи.

Каролайн подари на майка си невероятен бастун от тъмно дърво и с лъскава сребърна дръжка. Огъста просто обожаваше новата си придобивка. Беше сигурна, че ако навремето на Оскар Уайлд му се е било наложило да ходи с бастун, той без съмнение щеше да използва същия като този в ръката й. Откакто й бяха обръснали косата в болницата, беше свикнала с голата си глава и дори й харесваше. Знаеше, че косата й бързо ще порасне, затова гледаше да използва момента да носи красивите копринени шалове, които си беше накупила. Придаваха й особен романтичен драматизъм, мислеше си тя. Когато ги навиваше на главата си като тюрбан, й се струваше, че изглежда царствено. Или по-скоро — божествено.

Но Клий едва издържаше. Цялото й семейство разчиташе на нея. Тя поддържаше къщата, готвеше, тичаше да вземе децата си от дневен лагер, за да ги заведе на уроци по флейта и тромпет, а после — на кино. Като съпруга на свещеник трябваше да стои до Питър по време на сватби и погребения, бдения край леглата на болните и по време на служба.

Сега, когато се грижеше и за майка си, имаше чувството, че ще полудее. Вината не беше на Огъста. Майка й не беше капризна. Приемаше безропотно всяка чаша вода и всяко лекарство, които й се даваха. Лекарят я беше предупредил, че не бива да приема алкохол, докато трае лечението й, и Огъста дори не направи опит да му възрази. Е, вярно, че всеки ден точно в пет следобед се провикваше: «Време е за едно мартини!», но Клий не й обръщаше внимание и Огъста не настояваше.

Тя прекарваше по-голямата част от времето си в своята стая. Слушаше музика. Клий не можеше да повярва, че майка й може да бъде толкова тиха и съзерцателна. Един ден Огъста повика дъщеря си до леглото си. Клий си помисли, че майка й ще й поиска одеяло или ще я помоли за чаша вода. Огъста обаче потупа завивката до себе си, правейки знак на дъщеря си да седне, после взе четката за коса с дръжка от китова кост и започна да сресва косата й.

— Кажи ми нещо — започна Огъста, докато бавно галеше косата на дъщеря си.

— Какво? — Клий настръхна от непознато за нея удоволствие — за пръв път разбираше какво е майчина ласка.

— Каквото и да е, скъпа. Просто ми разкажи някоя история. Каквато и да е.

— Ами, Марипат и Марк искат да се запишат в отбора по футбол.

— Имах предвид да ми кажеш нещо за себе си, Клий — прекъсна я Огъста. — Обичам децата, но искам да науча нещо повече за теб.

— О, мамо! — Клий беше трогната. Не знаеше откъде да започне.

— Кажи ми нещо за Клий, моля те — настоя Огъста.

— Но защо, мамо?

— Толкова съжалявам, че трябва да го има това «защо» — въздъхна възрастната жена. — Че не намираш за естествено да ти задавам въпроси, свързани с теб.

— Притесненията около татко ти бяха достатъчни.

— Да, притеснявах се — кимна Огъста. — Притеснявах се да не му се сторя прекалено отегчителна, да не се почувства отблъснат и да тръгне с други жени. А вие, момичета, страдахте.

— Аз съм добре, мамо. Също и Каролайн — каза Клий.

Каролайн беше споделила с нея плановете си да придружи Джо до Гърция. Никой не беше изненадан, но всички се страхуваха от нейното отсъствие, което щеше да продължи цяла година.

— Но Скай не е.

— Не е.

Сестра й се беше изнесла от къщата на Каролайн. Беше се върнала в «Хълма на светулките», където щеше да е сама. Един ден Клий се беше отбила да й остави малко телешко задушено и я беше заварила в леглото. Беше четири следобед, а Скай лежеше неподвижно и втренчено гледаше навън през прозореца.

Клий затвори очи. Опита се да си представи как би се чувствала, ако знаеше, че Марипат страда така, както в момента страдаше най-малката й сестра, и осъзна, че сърцето на майка й беше сломено.

— Какво мога да направя, скъпа? — попита отчаяно Огъста. — Зная, че е прекалено късно, но не мога да го понеса. Не мога да понеса да я виждам така.

— Не знам, мамо — каза Клий и хвана майка си за ръката. Когато погледна набръчканата длан на Огъста, осъзна колко е остаряла.

Огъста спря да разресва косата на дъщеря си и отпусна ръце в скута си.

— Не знам какво ще правим, когато Каролайн замине за Гърция…

— Тя ще се върне, мамо.

— Оставих я да носи огромен товар на плещите си прекалено дълго време — въздъхна Огъста. — Цял живот се е грижила за Скай, докато аз… просто си губех времето.

Погледите на майка и дъщеря се срещнаха. И двете бяха майки, разбираха какво е да отгледаш дъщери, притесненията, съпровождащи израстването на едно момиче, опасностите, които дебнеха навън. Клий се опита да предаде на майка си част от своята сила. Беше я придобила отнякъде и й се искаше да вярва, че я е наследила от Огъста.

— Какво стана? — попита възрастната жена и погледна дъщеря си. Приличаше на човек, събудил се току-що от лош сън. — Попитах същото и Каролайн. С толкова дарби, с толкова любов един към друг… Какво не беше наред? Това искам да разбера. Да открия липсващото парче.

— Такъв е животът, мамо — отвърна Клий и стисна ръката й.

Тя самата непрекъснато си задаваше въпроси, започващи с «какво, ако»: какво, ако Питър умреше; какво, ако някой наранеше децата й; какво, ако ледът на езерото се пропукаше и тя потънеше в ледените му води? Ужасните неща се случваха точно когато човек най-малко ги очакваше. Но същото се отнасяше и за хубавите неща, за щастието и радостта.

— Това липсващо парче се нарича «живот», мамо — каза Клий.

— Живот — повтори замислено Огъста и изправи глава.

* * *

Скай беше сама в «Хълма на светулките». Щеше да вечеря заедно с Каролайн и Джо, а онова, което всъщност и се искаше да направи, беше да спусне завесите, да изключи телефона и да приключи. Искаше да сложи край на живота си. Нищо не беше в състояние да я спаси от вътрешната й агония.

Къщата беше гробница. Беше пълна със спомени. Козината на Хомър беше полепнала навсякъде, но от кучето нямаше и следа. Беше при Каролайн. Майка й пък беше при Клий, ходеше с бастун и се подлагаше на терапевтични процедури заради мъжа, който Скай беше довела в дома й. В момента Саймън беше в Бостън. През следващите няколко месеца щеше да му се наложи да понася последствията от деянията си, но Скай не се интересуваше от това. Вече не го обичаше. Нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого. Обичаше единствено баща си — дори напоследък си представяше, че духът му й прави компания, докато пие. Говореше му на висок глас, обясняваше му как се чувства, молеше го да й прости.

На вратата се почука. Очакваше Каролайн и Джо да влязат и се изненада; че вратата не се отвори.

Хвърли бърз поглед в огледалото: измъчено лице, тъмни кръгове под очите, сплъстена коса. На пуловера й се чернееше огромно петно, но не й пукаше. Скай бавно се отправи към вратата. Всяко мускулче на тялото я болеше.

Беше Джо. Сам. Скай се огледа.

— Здрасти — поздрави я той.

— Здравей. Къде е Каролайн?

— У дома. Мога ли да вляза?

Скай се отмести от вратата, за да му направи път да мине. Джо тръгна, после спря и изчака, докато тя се сети да го покани в кухнята.

— Наред ли е всичко? Как е сестра ми?

— Каролайн е добре. — Очите му се спряха върху бутилката на масата. Скай се изчерви. Не беше пила, но от половин час не беше откъсвала поглед от нея.

— Ще пийнеш ли едно? — покани го тя.

— Скай?

Гласът му беше нежен и спокоен. Скай изненадано го погледна.

— Какво ще кажеш вместо това да отидем на среща на Анонимните алкохолици? — попита я той.

— Среща на Анонимните алкохолици ли?

— Да.

— Ти един от тях ли си?

— Да — кимна Джо и се усмихна.

— Как разбра? — попита тя. — Кое те накара да отидеш там за пръв път?

— Беше ми писнало — призна той. — Не исках да продължавам да го правя.

— Толкова съм уморена — въздъхна младата жена. Сети се как може да пие цяла нощ, без да се почувства пияна, как нищо не беше в състояние да я излекува от болката. Ловната й пушка стоеше под навеса. От известно време не я беше преглеждала, но през последния ден и половина се опитваше да си представи какво би било, ако вземе оръжието и направи на себе си онова, което беше сторила на младия мъж в планината.

— Аз също се чувствах уморен — призна Джо. — Бях уморен и непрекъснато ми се гадеше от това, че съм уморен и ми се гади.

— И аз се чувствам така — кимна Скай, а по страните й се затъркаляха сълзи.

— Никога вече не трябва да изпитваш подобно нещо. Ще дойдеш ли с мен? — попита я Джо.

Скай се огледа наоколо: Погледът й се спря върху глинените отпечатъци на пръстите й, които беше направила за баща си, когато беше в първи клас. Бюста на майка й, който беше изваяла в девети клас. Снимка на нея и сестрите й, облечени в червени якета и готови да тръгнат на лов. Снимка на баща й, година преди Скай да застреля Андрю Локууд — последната снимка, на която Хю се усмихваше; останалите дни от живота си беше прекарал в пиянство.

— Татко — високо рече Скай.

— Той би искал да предприемеш тази стъпка — увери я Джо.

— Имам чувството, че го изоставям — отвърна тя, после отбранително добави: — Аз го обичам.

— И защо не? Нали ти е баща!

— Всички го обвиняват.

— И въпреки това той си остава твой баща.

Скай кимна. Ето как виждаше тя нещата: преди лова, преди фаталния изстрел имаше един голям мъж, който я учеше да рисува, носеше я на раменете си, водеше я на плажа.

— Ти не го изоставяш, Скай — повтори Джо и протегна ръка към нея.

Сълзите се лееха като порой от очите й. Тя взе портрета на баща си и го притисна към гърдите си. Толкова се страхуваше да излезе вън от къщата. Тя и баща й си приличаха — и двамата бяха хора на изкуството, които бяха допускали поредица от грешки по отношение на хората, които обичаха, и тя, и той пиеха, защото не можеха да понесат болката, изписана по лицата на хората около тях.

— Ела, Скай. Моля те — рече тихо Джо.

Тя пое дъх и остави портрета на баща си на масата. Ако се взреше в очите на Джо, щеше да види много повече от онова, за което беше подготвена в момента. Беше сигурна, че й помага от любов към Каролайн, че сестра й знае какво става, че в момента седи в дома си с Хомър и с цялото си сърце се моли Скай да приеме предложението на Джо и да отиде с него на тази среща. Това щеше да я накара да се чувства много по-добре, когато потегли за Гърция.

— Ти я отвеждаш — промълви тя.

— Ще я заведа само до Гърция. Ти никога няма да загубиш Каролайн.

— Гърция е прекалено далеч.

— Още не е тръгнала. В момента е само на осем километра оттук.

Каролайн заминаваше за Гърция: още един удар, още една причина за Скай да се затвори в себе си, да се крие, да поеме по тъмния път. Беше много по-лесно да спиш, отколкото да си буден; да пиеш, отколкото да престанеш.

— Сред анонимните алкохолици имат един девиз: не се отказвай, докато не видиш чудото.

— И какво е това чудо?

— Ще го познаеш, щом го видиш.

— Ами ако никога не го видя?

— Ако напуснеш, никога няма да разбереш какво си могъл да пропуснеш.

Скай затвори очи. Мислеше си за пушката, за баща си, за бащата на Джо, за Андрю Локууд. Лицата им, които допреди малко беше виждала съвсем ясно, сега внезапно бяха започнали да избледняват. В този момент лицето, което виждаше ясно, беше това на Каролайн.

Скай бавно отвори очи и кимна.

— Добре — чу се да казва. — Ще дойда с теб.

* * *

Каролайн постепенно прехвърляше все по-голяма част от управлението на бизнеса в ръцете на Мишел. Представи я на банкерите си, обясни й как се работи по отделните сметки.

Мишел възприемаше бързо. Гореше от нетърпение да започне. Задаваше уместни въпроси. Разбира се, беше прекарала десет години на рецепцията, така че имаше понятие от работата. Каролайн често забелязваше Тим в бара. Учебната година беше започнала и съпругът на Мишел идваше заедно с колеги или студенти. Тя беше щастлива, че вижда Тим тук. Знаеше, че той идва, за да подкрепя Мишел, и че ще бъде до нея през цялото време, докато Каролайн отсъства.

Имаше дни, в които не беше сигурна, че иска да замине. Как щеше да тръгне с Джо и да остави хотела? Как щеше да остави семейството си? Толкова се нуждаеха от нея! Може би невинаги е била идеалната сестра за Скай и Клий, нито пък — идеалната дъщеря за Огъста, но беше направила всичко по силите си и до този момент те бяха оцелели. И продължаваха напред като трупа акробати, каращи велосипеди с една гума по опънато над пропаст въже. Жените от семейство Ренуик.

На следващия ден изписваха Сам от болницата, а тя и Джо тръгваха няколко дни след това. Скай редовно посещаваше сбирките на Анонимните алкохолици. Каролайн знаеше, че няма никакви гаранции, че сестра й ще продължи да е все така трезва, но се надяваше Скай да се пребори с опасния порок — най-малката Ренуик беше разбрала, че няма избор.

Каролайн често спираше в дома на Клий, за да види майка си. Огъста се опитваше да бъде в добра форма. Неприятно й беше, че Каролайн заминава за Гърция, и то с Джо Конър! Все пак успяваше да прикрива неодобрението си. Сякаш осъзнаваше, че в живота им са се случили достатъчно неприятности и че нямат нужда от нови. Не че не харесваше Джо; просто мразеше баща му заради опасността, на която беше изложил семейството й.

Три дни преди заминаването Каролайн заведе Огъста на контролен преглед. Бяха в кабинета на невролога и очакваха появата на лекаря, когато влязоха Джо и Сам. Огъста замръзна на мястото си. Това беше първата й среща с Джо Конър след словесния двубой между двамата по време на Бала на светулките.

— Здравейте, госпожо Ренуик — каза той и й подаде ръка.

— Здравей, Джо — предпазливо отвърна тя. Здрависа се с него, после с брат му. Момчетата целунаха Каролайн. Всички се чувстваха някак неловко.

— Изглежда, имаме един и същи лекар, госпожо Ренуик — отбеляза Сам.

— Наричай ме Огъста — рече тя. — Ти също, Джо.

— Благодаря, Огъста — кимна той.

Трябваше да се свършат един милион неща преди заминаването. Каролайн и Джо излязоха, а Огъста и Сам останаха сами в кабинета, без да знаят какво да си кажат. Тя посегна към главата си, за да се убеди, че тюрбанът й е на мястото си.

— Хей, страхотна шапка! — възкликна младежът и се усмихна. Лицето му беше бледо, под очите му имаше огромни тъмни кръгове. Беше станал още по-слаб — сигурно беше загубил поне пет килограма. На главата му имаше бяла превръзка — само допреди няколко дни такава превръзка имаше и Огъста.

— Благодаря — рече тя. — И твоята си я бива.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко ми треперят краката в последно време. А ти?

— Все едно съм в ада. Извини ме за израза.

— Нищо му няма на израза ти — отвърна Огъста и се вгледа в лицето му. Търсеше някаква прилика между него и брат му, но не я откри. Джо беше едър и мъжествен, а Сам — кльощав и симпатичен, но приличаше по-скоро на английски ученик, отколкото на зрял мъж. Носеше очила, имаше остра коса и тясно лице.

— Да си кажа честно, главата ме боли непрекъснато — прошепна й поверително той. — Дават ми болкоуспокояващи и от тях през цялото време ми се спи.

— И на мен също — отвърна Огъста. — Ужасно е. Имам чувството, че се движа като в мъгла, а освен това не ми позволяват да си пия любимото мартини. Получаваш ли пристъпи?

— Случи ми се веднъж — призна Сам.

Тя го погали по ръката. Бедното дете. Беше толкова млад!

— Гадно ли ти беше? — попита съчувствено.

— Да — кимна Сам. — И не искам това да се повтаря. Лекарят ми казва, че това било нормално за наранявания на главата. А ти имала ли си пристъп?

— Два. Истински кошмар. Започнат ли, няма спиране.

— Гадно, нали? Брат ми ще откачи, ако разбере какво ми се случва. Той и без това си мисли, че инцидентът е станал по негова вина.

— Брат ти — рече Огъста и замислено прехапа долната си устна. Погледна към коридора, където Каролайн и Джо весело се смееха.

— Не го ли харесваш? — попита я той.

— Това няма нищо общо с теб, скъпо момче. Стари работи. Сега иска да отведе Каролайн в Гърция.

— Той е добър — увери я Сам.

— Само да знаеше цялата история! Всичко започна заради баща му. Една коледна вечер той нахлу в дома ни и заплаши, че ще ни избие. Надявам се, че не те шокирам…

— Знам това — отвърна Сам. — Но пропускаш най-хубавата част.

— Каква е тя? — погледна го с любопитство Огъста. Наистина се променяше, след като допускаше, че това кльощаво момче с превързана глава може да има какво да й каже за трагедията в нейното семейство.

— Дъщеря ти е влюбена в него.

Възрастната жена извърна глава към щастливата двойка навън.

Сам сви рамене:

— И аз не искам брат ми да замине за Гърция, но наистина ли мислиш, че бихме могли да ги спрем? Бихме могли поне да им помогнем.

— Аз никога не съм помагала — замислено рече Огъста.

— Тогава няма да е зле да започнеш да го правиш, Огъста — рече младежът. — Защото животът е за това — да си помагаме.

* * *

— Мисля, че мога да убедя Огъста да даде благословията си за това ваше пътуване с Каролайн — отбеляза Сам. За пръв път излизаше навън след инцидента. Бяха го изписали от болницата.

— Ти си всемогъщ — засмя се Джо.

— Тя е много упорита, но кой би могъл да я обвинява за това, че не иска да пусне дъщеря си с такъв разбойник като теб?

— Уместна забележка — кимна брат му и ритна едно камъче по шосето. — Но какво да кажем за теб? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сам също се опита да ритне камъчето, но не го уцели. Зрението му не беше наред. Присви единия си клепач, отново ритна и този път камъчето подскочи и се претърколи по асфалта.

— Не е завинаги — добави Джо. — Разрешителното ми е само за трийсет дни.

— Трийсет дни в Егейско море, а след това накъде?

— След това — в Ламу.

Бяха превалили хълма и сега навлизаха в горичката. Проливът блестеше на слънцето.

— Къде се намира Ламу? — Сам ядосано ритна камъчето.

— Много добре знаеш къде — в Индийския океан.

— Каролайн ще дойде ли с тебе?

— Да.

Сам пое дълбоко въздух. Той отлиташе за Халифакс в същия ден, в който Каролайн и Джо щяха да потеглят за Атина. Лекарите го уверяваха, че зрението му ще се подобри и че главоболието постепенно ще отшуми, и че най-вероятно няма да получи втори пристъп. Но преди много години той беше изгубил във водите на океана единственото момиче, което беше обичал, и сега не искаше да загуби и Джо.

— Имаш моята благословия — насили се да изрече.

— Благодаря ти — отвърна брат му. Вдигна камъчето, което подритваха, и го сложи в ръката на брат си.

— Какво е това? — попита го Сам.

— Предметите са важни — рече Джо. — Напомнят ни за определени неща. Като всички вещи, които извадихме от «Камбрия». Като часовника на моя старец… Все още не знам къде може да се е дянал.

— А за какво трябва да ми напомня този глупав камък?

— За Блек Хол.

— И какво по-точно за Блек Хол?

— Че това е мястото, на което няма да имаш търпение да се завърнеш.

— В момента сме тук, така че за какво изобщо говорим?

— За работа.

— Имам си работа — въздъхна Сам. — На един изследователски кораб във водите на Нова Скотия.

— Когато пристигна в Гърция, ще пиша до Йейл, а ти ще направиш онова, което се иска от теб, когато се прибереш в Канада. Следващата година двамата с теб ще се срещнем тук.

Сам се спря и се втренчи в Джо. Изглежда, беше зяпнал от изненада, защото брат му посегна и затвори устата му.

— Не ме ли чу? — попита Джо и то погъделичка под брадичката.

— Чух те. Много си гаден. — Навремето Джо се забавляваше да го дразни и сега отново го правеше. Беше безжалостен.

— Вярвай или не — твоя работа.

— Много леко приемаш нещата. Семейни връзки. Ти си единственият близък човек, който ми остана, след като мама умря. Така че не си играй с… — Сам млъкна. Усмивката на Джо беше станала, още по-широка. За пръв път му хрумна, че по-големият му брат може и да не се шегува.

— Въобще не те разигравам — рече Джо.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— В Йейл? Наистина ли мислиш, че ще успея да получа преподавателско място там?

— Ако искаш да сме заедно — да.

— Но дали ще получа работата? — Гърлото му се беше свило от напрежение.

— Най-вероятно не.

Сам се засмя и примижа срещу слънцето.

— Защо им е да дават работа на биолог, който дори не познава акулата мако?

— Не беше мако — поправи го Сам.

— Напротив — беше.

* * *

Каролайн и Клий отидоха да посетят Скай и трите заедно се отправиха към Брега на светулките. Хомър душеше наоколо за умрели раци. Сестрите знаеха, че е настъпило време да се сбогуват. Още не беше дошъл моментът да се изрекат думите, но чувството за раздяла витаеше във въздуха.

Крачеха по плажа. Духаше хладен есенен вятър. Скай се чувстваше по-добре. И трите сестри се опитваха да прикрият притеснението си, че Скай може отново да полети надолу, а Каролайн няма да е тук, за да я хване. Желанието й да пие намаляваше след всяка сбирка на Анонимните алкохолици. Но първата среща, на която беше отишла заедно с Джо, ясно се беше запечатала в съзнанието й.

Залата беше малка и мрачна, разположена в приземния етаж на една бяла църква в Ийстбрук. Стените бяха покрити с плакати със сентенции, двамата със Саймън веднъж доста се бяха подигравали на подобни поговорки: Бързай бавно; Първо се правят най-важните неща, и други от този род. Скай беше уплашена и нервна. Трепереше от алкохолен глад за втори път това лято, но хората бяха много любезни и приятелски настроени. Веднага я накараха да се почувства добре дошла. Джо не познаваше никого от групата, но заговори една жена и й каза, че Скай е нова. В следващия миг Скай се озова сред жени, които я потупваха окуражително по рамото, даваха й телефонните си номера и я убеждаваха, че всичко ще се оправи и че тя никога вече няма да се чувства по този ужасен начин.

Една жена й беше пожелала «бавно възстановяване» и именно това се случваше. Скай правеше първите си стъпки към нормалния свят. Посещаваше сбирките на групата всеки ден. Понякога я придружаваше Джо, понякога се обаждаше на някоя от жените, с които се беше запознала на първата среща, но в повечето случаи отиваше сама. Ден след ден, бавно, но сигурно, Скай се отдалечаваше от алкохола. Вече не слагаше капка в устата си.

Това само по себе си беше истинско чудо. Плачеше често и много. Много. Имаше дни, в които не правеше нищо друго, освен да се тъпче с пуканки, да лежи на дивана и да плаче. От време на време вдигаше телефона, за да се обади на настойничката си — една жена от групата, която не пиеше от цели шестнайсет години и която беше обикнала, и която разбираше през какво преминава Скай, тъй като и тя самата е била алкохоличка и е минала по същия път. Скай плачеше така, сякаш е настъпил краят на света, а настойничката й я питаше:

— Добре, но това накара ли те да посегнеш към бутилката?

— Не — отвръщаше тя.

— Тогава си имала добър ден! — възкликваше възторжено настойничката й и Скай знаеше, че приятелката й е права.

— Приготви ли си багажа? — обърна се тя към Каролайн.

— Почти.

— Какво ще ти трябва за Гърция? — попита Клий. — Може би бански костюм?

— Два бански, струва ми се.

— Напротив, никакъв бански няма да ти трябва — намеси се Скай. — Ще бъдете само ти, Джо, слънцето и морето. Няма да имате нужда от дрехи.

Каролайн се засмя. Наведе се, взе плоско камъче от брега и го хвърли по гладката морска повърхност. Камъчето подскочи седем пъти, преди да се изгуби във водата. Клий също опита, но приключи позорно с три тромави цопвания. Скай дълго избира своето камъче и когато накрая го откри и го метна умело към водата, то подскочи осем пъти! Ръката й дори не трепна, докато се прицелваше.

Сестрите се обърнаха и поеха по каменните стълби, водещи към къщата. Хомър вървеше най-отпред. Отначало кучето се движеше неуверено, но постепенно влезе в ритъм. Вземаше стъпалата едно по едно, но последните четири преодоля с един скок.

— Тръгваш утре — каза Скай.

— Знам.

— Мама се връща у дома и двете ще се оправяме чудесно. Ще сме заедно — каза Скай, за да успокои Каролайн.

— Това е прекрасно, Скай.

— Вълнуваш ли се? — попита Клий.

— Да, много — призна Каролайн. Тя се опита да се усмихне. Хомър се заумилква в краката й, сякаш усещаше, че не им остава много време заедно.

— Какво не е наред? — попита Скай.

— Имам чувството, че забравям нещо — въздъхна Каролайн.

— Какво?

— Не знам. — Сега наистина се усмихна. Сякаш я бяха хванали в старата поза — най-голямата сестра, перфекционистката. Та тя заминаваше за Гърция с мъжа на живота си. Защо просто не тръгнеше, без да се притеснява за нищо?

— Е, до утре все ще се сетиш — успокои я Клий.

— Точно така — кимна Скай. — Мама се връща у дома, ти си тръгваш от дома, така че сме организирали малко тържество.

Спряха на последното, стъпало, за да си поемат дъх. Скай обърна поглед към безкрайната океанска шир. Чувстваше се свободна. Вече не се мразеше. Беше съвсем ново изживяване за нея — живот без алкохол. Синята вода блестеше под слънчевите лъчи. Белият кораб на Джо вече го нямаше. Беше възможно да простиш дори на самия себе си. Сърцето й биеше спокойно и тя приемаше всичко, без да се тормози. Съществуваха «днес» и «сега».

— Не мога да повярвам — въздъхна Каролайн и после изведнъж се засмя: — Заминавам с Джо!

— Време беше — отбеляза Клий.

— Това е най-дългата любовна история, която съм чувала — усмихна се Скай. — Защото никой не може да ме убеди, че е започнала това лято, а не преди десетки години, когато си била едва на пет!

— Ще ми е трудно да се разделя с вас — рече Каролайн.

Хомър си почиваше, легнал върху тревата. Внезапно той вдигна глава и сънливите му очи се отвориха широко. Скочи на крака и леко се олюля. Сигурно беше чул някоя птица или дребна животинка, шумоляща из храсталака, защото излая и хукна към боровата горичка, все едно че отново беше млад и пълен с енергия. След миг изчезна след дърветата.

— Чудя се къде ходи — каза замислено Каролайн.

— Тайният живот на Хомър — усмихна се Скай.

— Сигурно си има приятелка в Хоторн — предположи Клий.

— Да, една прекрасна девойка, порода лабрадор, която обича да плува и няма нищо против парцаливи стари хавлиени кърпи — изкикоти се Скай.

— Хомър има нужда от някого, когото да обича — каза Каролайн. Толкова различна беше от предишната Каролайн, че Скай извърна глава настрана, за да не видят сестрите й сълзите, напиращи в очите й.

> Двадесет и втора глава

Когато дойде време да се сбогуват с Каролайн, Хомър все още не се беше върнал. Всички останали се бяха събрали в «Хълма на светулките»: Огъста, Клий, Питър и децата, Скай, Сам, Джо и Каролайн. Огъста беше образец на добро държание — не се опитваше да промени решението на най-голямата си дъщеря и се разбираше с Джо изненадващо добре. Да, цялото семейство беше заедно, с изключение на Хомър. Възрастните изпратиха Марипат и Марк до плажа, за да го потърсят. Може би не би трябвало да има кой знае какво значение това, че Хомър липсваше — в края на краищата той беше просто едно куче — но за всички беше важно той да е там.

Мъжете натовариха багажа в колата. Беше ясен и хладен септемврийски следобед. Жените от семейство Ренуик имаха няколко минути на разположение, за да се съберат около кухненската маса, да си побъбрят и да пият чай заедно. Каролайн беше облечена като за път — въгленово сив костюм с панталон и снежнобяла блуза, на която беше забола камеята на Елизабет Рандъл. Владееше се както винаги. Огъста си помисли, че Каролайн се държи като майката в семейството, и сърцето й леко се сви, но тя рече:

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Благодаря ти, мамо.

— Сякаш си взела всичко под контрол. Имам чувството, че си наясно с всеки дребен детайл. Бих искала и аз да съм така организирана и силна като теб.

— Наистина ли? Не знаеш колко объркана се чувствам — спокойно рече Каролайн. — По неизвестни за мен причини непрекъснато имам усещането, че ще повърна.

— Може да си бременна! — щастливо отбеляза Клий.

Сестра й я изгледа продължително.

— Не съм — рече накрая. — Просто продължавам да изпитвам това неприятно чувство, че нещо пропускам.

— Не ти ли се тръгва? — попита Огъста. — Винаги можеш да се откажеш от пътуването. Не че не харесвам Джо. Знаеш, че не е така, нали?

— Ти си много мила с него, мамо.

— Е, ако не си в настроение да пътуваш, можеш да останеш тук и да го изчакаш да се върне. Макар че, честно казано, аз не бих го изпускала от очите си, ако бях на твое място. В момента съм абсолютно откровена с теб, Каролайн: аз лично не бих го пуснала сам на онези гръцки острови. Той е много привлекателен мъж.

— Мамо, Джо не е татко — засмя се Скай. — И Каролайн не е като теб.

— Много добре го осъзнавам, скъпа — отвърна с усмивка тя. Държеше се много храбро. Нима би могла да каже какво й е на душата? Най-голямата й дъщеря напускаше дома си точно когато Огъста най-сетне беше започнала да се превръща в добра майка.

— Мамо. — Каролайн взе ръката й в своята.

— Не се тревожи за мен — уверено изрече тя. Знаеше през какво бяха преминали дъщерите й, осъзнаваше, че в продължение на дълги години ги беше оставила да се грижат сами за себе си.

— Ние ще се грижим за мама — обеща Клий.

— Или може тя да се грижи за нас — рече Скай.

— О, Скай! — възкликна Огъста. До този момент се държеше, но думите на най-малката й дъщеря я накараха да се почувства така, сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди късчета.

— Виж само какво направи това лято! — продължи Скай. — Застана между мен и Саймън. Ти ме защити, мамо!

— Нали? — рече Огъста, а в гласа й прозвуча учудване. — Но никога не съм била много добра в това да ви защитавам, момичета.

— Важното е, че в момента се справяш чудесно — отбеляза Каролайн.

— Как ми се иска баща ви да можеше да е тук в този момент — въздъхна Огъста.

— И на мен ми се иска — каза задавено Каролайн. — Мисля, че именно това е липсващият елемент. Помниш ли, мамо? Онова мъничко липсващо парченце, което да ни помогне да сглобим мозайката?

— Татко? — учуди се Клий.

— Татко — отвърна тя.

— Ужасно ми липсва — подсмръкна Огъста.

— Това лято се случиха много неща, които ни напомняха за него, за Джеймс Конър, за Андрю Локууд…

— А Хомър остарява — подхвърли Клий.

— И аз изтрезнявам — усмихна се Скай.

— Той беше такъв изключителен човек! — рече Огъста.

— Никога не съм го разбирала — каза Каролайн. — Това лято много неизвестни бяха разгадани, но тази част все още си остава загадка за мен.

Сестрите сведоха погледи към чашите си, а Огъста силно подсмръкна.

* * *

Време беше.

Огъста нагласи внимателно шала на главата си. Изглеждаше зашеметяващо — като застаряваща филмова звезда. Тюрбаните й чудесно се връзваха с перления наниз и новия й холивудски вид. Докато гледаше към майка си, Каролайн осъзна, че нападението на Саймън е отнело нещо от възрастната жена. За пръв път Огъста й се стори остаряла.

— Добре ли си, мамо? — попита я.

— Да. Просто мисля за Хю.

— Ние го обичахме, мамо — рече Клий.

— Винаги сме го обичали — добави Скай.

Огъста кимна. Изглеждаше уморена — и тя като Каролайн дълго време се беше измъчвала в търсенето на липсващото парченце, обяснението, което щеше да постави всяко нещо на мястото му.

— Помниш ли как ловяхме светулки? — попита Каролайн. — Татко можеше да прекара часове наред с нас, докато тичахме след движещите се наоколо светещи точици. Винаги беше топло и тъмно, винаги — в средата на лятото. И звездите винаги грееха.

— О, скъпа! — възкликна Огъста.

Каролайн се загледа в майка си. Искаше да запомни всяка черта от лицето й. Щеше да носи образа й, скътан в сърцето си, където и да отидеше. Изпита силна обич. Същевременно беше объркана от съвършено новото за нея усещане, че е дъщеря.

— Помниш ли, когато беше на шест години, как хвана една светулка? — попита я Клий. — Беше толкова развълнувана, че се затича, спъна се, падна и я смачка!

— Тогава заплаках. Моята светулка беше мъртва. Татко тръгна към гората. Още го помня как вървеше през високата трева. Изглеждаше ми толкова огромен!

— Хю не можеше да те слуша как плачеш, Каролайн — каза Огъста. — Никога. Не понасяше да те вижда нещастна. Дори когато беше бебе и заплачеше, той те вземаше на ръце и с часове те разхождаше, само и само да те види щастлива.

Каролайн кимна и докосна устните си. Странно, сякаш и тя си спомняше това далечно минало. Имаше чувството, че духовете на мъртвите се бяха надвесили над масата в този момент и правеха така, че дори невъзможното да изглежда възможно. Затвори очи и почувства дланта си в дланта на баща си; долови мириса на пури и маслени бои, излъчващ се от дрехите му, чу го да й пее приспивна песничка… Но нито един от тези моменти не беше липсващото парче.

— Баща ви ловеше светулки и по-късно, когато пораснахте — рече Огъста. — Помня как през онова лято, когато Хомър дойде да живее при нас, двамата тичаха из поляната след всичко, което просветваше в мрака.

— Обичах татко заради това — призна Каролайн. Вярно беше, макар в резултат на всички изпълнени с болка години да беше забравила това свое чувство към баща си. — И много искам Хомър да се върне, за да се сбогувам с него.

След минута Огъста посегна към бастуна си. Направи знак на момичетата да останат по местата си. Бавно се надигна от стола и излезе от кухнята. Каролайн чу как майка й се изкачва по стълбите, как се движи из коридора на горния етаж и се зачуди докога Огъста щеше да държи тази къща. «Хълмът на светулките» беше голяма и трудна за поддържане и Огъста все някога трябваше да стигне до извода, че ще й е по-удобно да се премести на друго място. А може би щеше да остане в тази къща до края на дните си.

— Направо ще побъркам пощальона — засмя се Скай. — Всеки ден ще го питам дали нямам писмо от теб.

— Трябва да се обаждаш, независимо в коя точка на света се намираш — рече Клий.

— Промених си намеренията — рече Каролайн. — Оставам. Джо ще трябва да си намери някой друг, който да заеме мястото ми.

— Прекрасна идея — извика Клий. — Да му кажа ли да потегля?

— Каролайн?

Каролайн се обърна, когато чу гласа на майка си. Огъста се облягаше на бастуна си, а на лицето й се беше разляла нежна усмивка. Клий и Скай притаиха дъх. Майка им беше отслабнала от преживяното, но трите момичета никога не я бяха виждали толкова щастлива и уверена в себе си.

— Върви да ги извикаш — обърна се Огъста към Скай.

— Кого?

— Джо и Сам.

За миг Скай не помръдна от мястото си — изненадата й беше голяма. После хукна към вратата. Проследиха я с очи как тича боса по пътеката към колата, как казва нещо на Джо.

— Какво става, мамо? — обърна се Каролайн към майка си.

— Имам нещо за твоя приятел.

— За Джо?

Огъста кимна. Докосна черните си перли, после протегна треперещата си ръка и погали камеята, закачена на блузата на дъщеря си.

— Прекрасни вещи, останали от хора, които сме обичали — рече Огъста. — Вещите имат значение.

— Знам — кимна Каролайн. Не разбираше какво точно става, но усещаше, че майка й сключва примирие с Джо.

Вратата на кухнята се отвори и на прага застана усмихнатата Скай. Сам влетя в кухнята, следван от Питър. Джо ги следваше предпазливо. Сърцето на Каролайн заби по-силно, когато очите й зърнаха любимия мъж. Джо изглеждаше толкова красив в джинсите и бялата си риза. Той се усмихна и поздрави.

Огъста протегна ръка. Беше изправила рамене, заела царствена поза. Лицето й не трепваше. Джо се огледа и Каролайн разбра, че в този миг той мисли за баща си. Хвана го за ръката и здраво я стисна.

— Всичко се е случило тук, нали? — обърна се Джо към Огъста.

Възрастната жена кимна.

— Точно тук. — Той погледна към мястото, което Каролайн му беше посочила преди време.

Възрастната жена пристъпи напред, застана на същото това място и рече:

— Да, тук.

Джо се приближи и застана до нея. Каролайн се притисна до сестрите си, но не откъсваше поглед от Джо и от майка си. Въздухът вибрираше от напрежение.

— Той говореше за теб през онази далечна вечер — промълви Огъста.

Джо кимна и смръщи вежди.

— Съжалявам, Джо — каза жената и му подаде нещо. — Моля те, прости ми.

Той се загледа в предмета, който майката на Каролайн му беше дала. Беше тежък и златен.

— Часовникът на татко — тихо рече Джо.

— Аз го взех — отвърна Огъста. — Ако имаше представа… — Наведе глава и се опита да овладее гласа си. — Когато всичко свърши, когато баща ти падна мъртъв на пода…

Каролайн забеляза как Джо крадешком избърсва сълзите от очите си. Искаше да се втурне към него и да го прегърне, но се въздържа. Моментът принадлежеше само на него и на майка й.

— Каролайн плачеше така сърцераздирателно, стиснала в ръка твоята снимка! Нещо ме накара да сваля часовника от ръката му. Прости ми, Джо. Не знам защо го направих. Знаеш ли, направо бях полудяла от ужас! Майка ти ми беше отнела съпруга и аз просто реших да взема нещо, което принадлежеше на нея. Не знам…

Джо кимна. Не откъсваше очи от часовника. Каролайн знаеше, че обясненията на Огъста нямат значение. Знаеше колко много означава за него часовникът на баща му и сега се запита дали някой от скъпоценните предмети, които любимият й беше изваждал от морските дълбини години наред, имаше такова значение за него както този златен часовник? И сега Огъста му го връщаше.

— Благодаря ти, Огъста — каза Джо Конър. Онова, което направи, дойде толкова естествено, че дъхът на Каролайн пресекна от вълнение: Джо прегърна майка й, а Огъста пусна бастуна, за да обвие ръце около шията на младия мъж. Бастунът изтрополи на пода.

— Няма защо, Джо — каза тя след малко и понечи да се отдръпне, но той не я пускаше. Ръцете му продължаваха да стоят на раменете на Огъста, а на устните му играеше усмивка. Сините му очи се разшириха от учудване.

— Какво има, скъпи? — попита го Огъста.

— Перлите ти — отвърна Джо.

— О! — Тя се зачерви от задоволство и гордост. Пръстите й докоснаха перления наниз. — Подарък са ми от Хю. Истински черни перли, които се срещат само на едно място в целия свят. Това място е един залив в Южните морета, близо до Таити или там някъде. Но ти може би знаеш по-добре от мен — нали си истински морски вълк.

— Всъщност онова, за което си мислех, бе колко много ми напомнят твоите перли за очите на Каролайн.

Каролайн срещна погледа на майка си.

— Гърция — рече Огъста. — Хю все обещаваше, че ще ме заведе там.

— И на мен ми се ходи — подхвърли Сам.

— Те ще се върнат — успокои ги Клий. — Нали се сещаш, Джо ти е обещал за Йейл.

— Йейлският университет е прекрасно учебно заведение — отбеляза Питър.

— А името му се състои само от четири букви — пошегува се Сам. — Друго нещо си е Гърция.

— Грижи се добре за нея — обърна се Огъста към Джо и го погледна в очите.

— Обещавам.

— Със сигурност, нали? — задавено рече Клий.

Скай нищо не каза, но кимна.

— Обещавам — повтори той.

— Напоследък брат ми се справя по-добре с обещанията си — намеси се Сам. — Мога да се закълна в това.

— Слушах те достатъчно — изръмжа Джо, но очите му излъчваха огромна обич и привързаност към по-малкия му брат.

— Защо най-сетне не го направиш?

— Да направя какво?

— Да намериш онова момиче.

— Кое момиче? — попита Сам и се изчерви.

Джо се засмя:

— Видя ли? Толкова си погълнат от науката, че съвсем си забравил за нея!

— Сам е толкова сладък! — възкликна Клий. — Сигурно има стотици обожателки.

— А, сигурно — засмя се Джо, без да отмества очи от очите на брат си. — Но само една, която има значение за него. И той напълно я е забравил!

— Не съм! — отвърна Сам толкова тихо, че Каролайн едва го чу.

— Приятелка на Сам? — възкликна Огъста. — Колко хубаво! Как се казва?

— Хей, няма значение! — с неудобство ги прекъсна той. — В момента изпращаме Каролайн и Джо. Да не се занимаваме с мен и да насочим вниманието си към тях.

Каролайн му се усмихна. Чувстваше го като по-малък брат и знаеше, че момичето, което го има, ще бъде невероятна щастливка. Джо я хвана за ръката, целуна я по устните и й каза, че е време да вървят. Сърцето й се свиваше болезнено, докато прегръщаше близките си: Клий, Скай, Сам, Питър, децата. Казваше им, че ги обича, и обещаваше да им пише.

Когато спря пред майка си, Огъста замислено й рече:

— Скъпа, това е то.

— Благодаря ти, мамо.

— За какво?

Каролайн замълча. За това, че събра смелост да чуеш истината. За това, че защити Скай с тялото си. За това, че имаш достатъчно сили и желание да започнеш да се променяш. За подаръка, който направи на трите си дъщери този следобед: да ги приближиш до баща им. Ако човек подхожда към всичко с любов, нима прошката закъснява?

Не можеше да изрази с думи тези си мисли, затова попита:

— Ами липсващото парче от мозайката?

— Това ли е? — Очите на Огъста блестяха. — Искам да вярвам, че сме го открили, но продължавам да се съмнявам, скъпа.

Двете се прегърнаха и дълго не се пуснаха една друга.

Накрая Скай и Клий трябваше да се намесят и да кажат на майка си, че е време Каролайн да потегля.

— Къде е Хомър? — огледа се Каролайн наоколо.

— Претърсихме целия плаж, но не го открихме, лельо Каролайн — каза Марк.

— Исках да се сбогувам с него… — промълви тя.

— Той е много стар, скъпа — рече Огъста. — Не ми харесва, че трябва да го кажа, особено пък когато заминаваш, но кучетата обикновено се усамотяват, когато усетят, че краят им наближава.

— Той е на шестнайсет години — каза Скай.

— Искам да го видя. Трябва да го намерим — настоя Каролайн.

— Остава ни само едно нещо — рече Сам.

— Няма да тръгнем, докато не го видиш — обърна се Джо към нея.

— Тогава да отидем да го потърсим в гората.

Тя тръгна навън. Останалите я последваха.

* * *

Вървяха мълчаливо. Есента вече се усещаше. В гората миришеше на сухи листа и окапали борови иглички. По изгнилите дънери бяха поникнали гъби. Бяха взели Хомър по същото време на годината. Спомените натъжиха Каролайн. Тя изпита копнеж по някои моменти от миналото.

Минаха покрай старото гробище, където беше погребан баща им, и излязоха на пътя, водещ обратно към «Хълма на светулките».

— Хомър! — извика Каролайн.

Гласът й отекна. Не я ли чуваше? Той разбираше, че тя заминава — беше го правила и преди — и сега тя вярваше, че любимецът й знае какво предстои…

В далечината се чу лай. Хомър ли беше? Каролайн се огледа. Искаше да го види — може би щеше да им е за последен път.

— Чухте ли го? — обърна се тя към близките си, после отново извика: — Хомър!

Старото куче се появи на пътечката, идваща от плажа. Каролайн коленичи на земята и разтвори ръце да го прегърне.

— Къде беше? — попита го тя, когато Хомър се сгуши в обятията й. Той я подуши по лицето, започна да ближе очите и ръцете й. Каролайн го остави да й се порадва на воля — толкова беше щастлива, че старият й приятел се беше запътил към дома, за да я изпрати.

Хомър изрази любовта си към нея и се отдръпна назад. Погледна Каролайн в очите и направи няколко крачки към мястото, откъдето беше дошъл. Пак извърна очи към Каролайн — очакваше да го последва.

— Къде отиваш, Хомър? — извика Огъста. — На някоя от своите тайнствени обиколки ли?

— Ти си пътешественик — с обич произнесе Каролайн, без да откъсва очи от него. — Но винаги се връщаш у дома.

Сърцето й отново се сви от жал за Хомър и за цялото й семейство. Как щеше да тръгне и да ги остави? Как някой би могъл да поиска да си тръгне от всичко това — от спокойствието на техния стар дом, от този вълшебен плаж, от искрената любов на сестри, майка и едно старо куче?

— Скъпа, знаеш, че аз съм последният човек, който ще настоява, но не мислиш ли, че е време да тръгваш? Трябва да хванете самолета — каза Огъста.

— Така е — съгласи се Джо и коленичи до Хомър. Потупа животното по гърба. То го погледна настойчиво — сякаш четеше по лицето на Джо, после — сякаш взел решение — облиза ръката му. Веднъж. Още веднъж. Жестът не беше израз на любов, дори не и на привързаност, но беше открит и щедър. Това беше начинът, по който Хомър можеше да каже на мъжа да се грижи добре за Каролайн — момичето, което и двамата обичаха.

— Скоро ще я върна у дома — обеща му Джо. Каролайн кимна. Прегърна силно Хомър, целуна го по носа и се изправи.

— Да вървим — рече тихо тя. По-добре беше да тръгнат, преди да си е променила намеренията.

— Добре — кимна Джо.

Но Хомър излая и се сгърчи на тревата, сякаш го прониза внезапна болка. Окапалите листа напомниха на Каролайн една друга горска пътека. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и погали Хомър. Той веднага се обърна по гръб, готов за игра. Каролайн разбираше, че приятелят й се опитва да я задържи. Тъкмо се канеше да стане и да поведе Хомър и останалите към къщи, когато Джо коленичи до кучето. Нещо беше привлякло вниманието му.

— Виж — каза след миг той.

— О, страхотно! — възкликна иронично Сам. — Нашият прочут геолог внезапно е открил някакъв рядък вид камък, който се нуждае от изучаване точно на секундата. Стойте настрана от него!

— Не, погледни! — каза Джо и хвана ръката на Каролайн.

— О! — отново извика Сам. — Това е най-готиният начин да подариш на някого пръстен с диамант! Като да го скриеш в парфе, само че това тук е много по-оригинално!

— Млъквай, Сам! — сряза го брат му и прокара пръст по вътрешната страна на близкия изкорубен дънер. Вътре имаше послание, дълбоко издълбано в мекото дърво.

В мига, в който Каролайн погледна натам, разбра. Очите и се напълниха със сълзи. Потупа Хомър и позволи на Джо да задържи ръката й в своята. Очите й не се откъсваха от думите, гравирани в дънера, а по страните й се търкаляха сълзи.

— Мамо? — рече тихо тя.

— Какво, скъпа?

Всички се скупчиха около нея и коленичиха на земята. Ръката на Джо стискаше здраво нейната, а Хомър не спираше да я ближе по другата длан.

— Татко е бил тук — промълви Каролайн.

Всички глави се наведоха, за да прочетат издълбаните думи, но Огъста беше единствената, която ги прочете на глас:

— Обичам ви всички!

— Татко е издълбал това? — попита Клий.

— Сигурна съм — отвърна Огъста. Очите й блестяха.

Скай протегна ръка. Пръстите й докосваха всяка буква.

Раменете й се тресяха от плач, но тя погледна Каролайн право в очите и се усмихна през сълзи.

Внезапно плажът оживя. Чу се крясък на чайка. Доближи ги сърна. Каролайн си мислеше за баща си, за любовта му към природата. Беше намерил прекрасно кътче за семейството си.

— Защо не ни е казал? — промълви Скай и се втренчи в думите. — Защо не ни го е казал, вместо да го издълбава в дървото?

— Думите му са били тук през цялото това време — каза Каролайн.

Дали Хомър е знаел? Дали не е бил с баща им, докато е писал това? Дали го беше гледал как пие, как плаче и как с клатушкане се отправя към Брега на светулките, за да остави послание за дъщерите и жена си в този стар дънер?

Огъста кимна:

— Това е само един външен признак, но…

— Външните признаци са добри — засмя се Клий.

— Особено когато се окаже, че са липсващото парче — добави Каролайн.

* * *

Моментът на раздялата най-после беше настъпил. Прегръдки, целувки, обещания за писма.

Бяха прекалено близки. През всичките тези години Каролайн никога не беше изпитвала желание да се отдели от тях за по-дълго. Вечно беше имала чувството, че в нейно отсъствие щяха да се разиграят трагедии. Някой можеше да пострада или Хомър да умре. Сякаш всички, които обичаше, можеше да изчезнат, докато тя странстваше.

Сега обаче знаеше, че подобно нещо няма да се случи. Липсващите парчета направиха нещо повече от обикновено сглобяване на мозайката — те запълваха огромни празнини. Каролайн беше убедена в обичта на близките си.

Тя стисна ръката на Джо. Двамата се спряха за момент и вдъхнаха дълбоко от въздуха, наситен с мирис на море и билки. Чуваха се плясъкът на вълните, писъкът на чайките.

Каролайн отправи взор към рифовете, където продължаваха да лежат останките на «Камбрия». Затвори очи и си помисли за баща си, чийто дух беше изиграл особено важна роля в тази забележителна магическа нощ. Носеше камеята на Клариса на шията си. Джо беше прибрал часовника на баща си в джоба си. Звездите ярко се открояваха на тъмното небе, тя си избра една и я нарече на Андрю Локууд.

Мъртвите непрекъснато бдяха над живите, показваха им правилния път.

— Каролайн! — извика Клий от кухнята. — Виж!

— Виж! — извика едновременно с Клий и Скай.

Каролайн се обърна да види какво й сочат сестрите й. Светулка. Беше септември. Светулките отдавна бяха отлетели от плажа. Щяха да се върнат чак следващото лято. Но ето, че тази беше останала и сега се стрелкаше из тревите. Зеленикаво златистата й светлина въздействаше като магия, като шепот, дошъл от отдавна минали времена. Хомър се спусна след светулката — както беше правил преди години заедно с Хю.

— Добро куче! — одобрително извика Огъста. — Добро, прекрасно куче!

Каролайн погледна към сестрите си, после — към майка си. Те стояха зад остъклената врата на кухнята и гледаха навън. Хомър бавно се приближи до портата, приседна на каменната плоча и погледна Каролайн в очите. Тя също го погледна. Двамата дълго не откъснаха погледи един от друг.

— Ние ще се грижим за него, скъпа! — извика Огъста.

— Знам — отвърна Каролайн.

Тя се обърна и тръгна с Джо през високите треви, покриващи хълма. Той отвори вратата на колата и я задържа, докато Каролайн седне вътре. Сам я потупа окуражително по рамото.

— Готова ли си? — Сините очи на Джо я гледаха усмихнато.

— Гогова съм — кимна тя и махна на майка си и сестрите си.

— По-готови не бихме могли и да бъдем! — засмя се Сам. — Ще се срещнем тук след година.

— Година — повтори Джо. — Само една година.

— Една година не е чак толкова дълго време — рече брат му.

— Не, не е — съгласи се Джо и запали двигателя. Потегли бавно, за да могат Каролайн, Сам и той самият да помахат на изпращачите. Под гумите проскърцваха ситни камъчета.

Каролайн беше открила своето липсващо парче и го беше скътала в сърцето си. Знаеше, че ще го пази там завинаги.

Хомър последва колата донякъде.

— Обичам всички ви! — извика Каролайн през отворения прозорец.

Нощта беше тиха. Чуваше се само бръмченето на двигателя, докато колата набираше скорост, но тя можеше да се закълне, че долавя гласа на майка си, която вика същото в отговор.

_6 ноември 2000 година_

Здравейте всички,

Най-после успяхме!

Гърция е прекрасна — прилича на картинка от пощенска картичка! Бели църкви, скалисти хълмове и най-синята вода на света, която човек може да си представи! Но не е като у дома и никой от вас не е тук. Хомър щеше да разбере. Скътали сме липсващото парче дълбоко в душите си и ще се върнем живи и здрави в «Хълма на светулките».

Обичаме ви!

К. + Дж.