Бронзовата врата

3

Стоеше сам-сама пред лявата стена на почти празния магазин, стъпила здраво на собствената си основа. Беше двукрила, очевидно излята от бронз, макар това да изглеждаше невъзможно за врата с такива размери. Бе покрита с множество сложни релефни надписи на арабски — безкрайна история, за която нямаше слушатели тук, процесия от завъртулки и точки, които можеха да означават какво ли не: от подбрани мъдрости от Корана до правила за поведение в добре организиран харем.

Двете крила на вратата бяха само част от съоръжението. Имаше широка тежка основа и надстройка, увенчана с мавританска арка. От огромна ключалка, там, където двете крила се допираха, стърчеше огромен ключ като ония, дето навремето носели средновековните тъмничари, навързани на грамадни дрънкащи връзки върху кожен колан, препасан на кръста. Ключ като от комедийна оперета на Артър Съливан.

— О… това ли? — отрони господин Сътън-Корниш в настъпилата тишина. — Е, всъщност, нали разбирате. За съжаление, не ми трябва точно такова нещо.

Аукционерът въздъхна. Едва ли е хранел голяма надежда, но все пак явно е имал някаква — достатъчна да предизвика въздишка. После взе нещо, което сякаш бе изваяно от слонова кост, но не беше, взря се в предмета с песимизъм и отново се провикна:

— А сега, господа, държа в ръката си един от най-фините образци…

Господин Сътън-Корниш се промъкна покрай скупчилите се мъже, за да се приближи до бронзовата врата. Застана пред нея и се облегна на бастуна си — стоманен прът, облицован с обработена кожа от носорог с цвят на махагон — бастун, на който спокойно можеше да разчита дори доста едър мъж. След малко господин Сътън-Корниш лениво се протегна и завъртя големия ключ. Превъртя — трудно, но се превъртя. Над него имаше дръжка като топка. Завъртя и нея и дръпна едното крило на вратата.

Поизпъна се и с приятно отпуснато движение пъхна края на бастуна си в отвора. И тогава, за втори път тази вечер, пред очите му се случи нещо невероятно.

Рязко се обърна на пети. Никой не му обръщаше внимание. Търгът бе завършил. Мълчаливите мъже се изнизваха навън в нощта. След малко в задната част на магазина някой затропа с чук. Дребният пълничък аукционер все повече заприличваше на човек, изял развалено яйце.

Господин Сътън-Корниш погледна към дясната си ръка, скрита в ръкавица. В нея нямаше бастун. Нямаше нищо. Пристъпи крачка встрани и надникна зад вратата. И там нямаше бастун, само прашен под.

Нищо не бе усетил. Никакво дърпане. Бастунът просто влезе наполовина във вратата и после просто престана да съществува.

Наведе се и взе парче скъсана хартия, смачка я на топка, погледна зад себе си пак и хвърли топката през отвореното крило на вратата.

После изпусна дълга въздишка, в която някакъв неолитен възторг се преплете с удивлението на цивилизован човек. Хартиената топка не падна на пода зад вратата. Полетя и насред полета си изчезна от видимия свят.

Господин Сътън-Корниш протезна празната си дясна ръка напред и много бавно и внимателно затвори вратата. После просто остана да стои пред нея, облизвайки устни.

— Врата от харем — тихичко измърмори той след малко. — Изход от харем. Това се казва идея.

Очарователна идея. След щастлива нощ със султана, облечената в коприна дама учтиво бива поканена да излезе през тази врата, тя прекрачва небрежно прага й и… Нищо. Няма хлипане в нощта, няма разбити сърца, няма черен арапин с жестоки очи и голям ятаган, няма клуп от копринено въже, няма кръв, нито мрачен плясък в нощните води на Босфора. Просто нищо. Хладнокръвно, чисто, съвършено нагласено във времето и съвършено невъзстановима липса на съществуване. Някой затваря вратата, заключва я, изважда ключа от ключалката и с това се изчерпва всичко за момента.

Господин Сътън-Корниш не забеляза как магазинът опустя. Дочу затварянето на вратата откъм улицата, но фактът изобщо не достигна до съзнанието му. Чукането в задната част спря за миг, заговориха гласове. После се приближиха нечии стъпки. Изморени стъпки в тишината, стъпки на човек, изтощен от деня и от много други такива дни. Някъде откъм лакътя на господин Сътън-Корниш се чу глас, изморен и той като стъпките от дългия ден.

— Изящно изделие, сър. Малко извън моята сфера на интереси, да си призная честно.

Господин Сътън-Корниш не го погледна, все още избягваше.

— Май е извън сферата на интереси на когото и да било — мрачно предположи той.

— Вас все пак ви заинтригува, виждам.

Господин Сътън-Корниш бавно завъртя глава.

Стъпил на пода, без своя сандък, аукционерът изглеждаше съвсем дребничък. Опърпан, неизгладен нисичък мъж със зачервени очи, с явно нерадостен живот.

— Да, ама какво би могло да се прави с такава врата? — попита гърлено господин Сътън-Корниш.

— Ами… това си е врата като врата, сър. Малко тежичка. Малко странна на вид. Но все пак врата като всички други.

— Дали? — усъмни се господин Сътън-Корниш отново с гърлен глас.

Аукционерът му хвърли бърз преценяващ поглед, сви рамене и се предаде. Седна върху празен кашон, запали цигара, отпусна се и се отдаде на собствените си мисли.

— За колко я продавате? — най-неочаквано попита господин Сътън-Корниш. — Колко и искате, господин…?

— Скимп, сър. Джосая Скимп. Ами, двайсет лири, сър. Само бронзът сигурно струва толкова. — Очите на дребосъка отново бяха заблестели.

Господин Сътън-Корниш кимна разсеяно.

— Не разбирам много от тия работи — призна си той.

— То и аз толкова разбирам, сър. — Господин Скимп скокна от кашона, заситни към вратата и с мъка задърпа едното крило, пъшкайки. — Изобщо не знам как се появи тук. Направена е за хора, високи над два метра, а не за скариди като мен. Погледнете, сър.

Ужасно предчувствие обзе господин Сътън-Корниш, разбира се. Ала той нищо не направи. Не можа. Езикът му залепна за гърлото и краката му се превърнаха в лед. Господин Скимп бе явно развеселен от комичния контраст между масивността на вратата и собственото си дребно телце. На кръгличкото му лице се появи нещо като усмивка. После вдигна крак и прескочи прага.

Господин Сътън-Корниш го гледаше, без да мига… докато имаше какво да се гледа. Всъщност много по-дълго продължи да гледа. Чукането в задната част на магазина сякаш стана още по-силно в настъпилата тишина.

След известно време господин Сътън-Корниш се протегна напред и за втори път тази вечер затвори вратата. Завъртя и ключа, измъкна го от ключалката и го сложи в джоба на палтото си.

— Трябва да направя нещо — измърмори той. — Трябва да направя… Не мога да позволя такива неща да… — Гласът му заглъхна и той изведнъж подскочи като прорязан от внезапна болка. После се разсмя гръмогласно. Ненормален смях. Доста неприятен смях.

— Това беше отвратително — прошепна под носа си, — но ужасно смешно.

Все още стоеше там като закован, когато до него изникна блед младеж с чук в ръка.

— Господин Скимп дали излезе, забелязахте ли, сър? Би трябвало да затваряме вече.

Господин Сътън-Корниш не погледна към бледия младеж с чука.

— Да… Господин Скимп… излезе. — Лепкавият му език не го слушаше.

Младежът понечи да се отдалечи. Господин Сътън-Корниш го спря с жест.

— Току-що купих тази врата… от господин Скимп — заяви той. — За двайсет лири. Ще вземете ли парите… и визитката ми?

Младежът засия, щастлив, че лично ще участва в акт на продажба. Господин Сътън-Корниш извади портфейла си, измъкна четири банкноти от по пет лири и една официална визитка. С малък златен молив добави адреса си на картичката. За негова изненада ръката му беше съвсем спокойна.

— Улица „Гринлинг Кресънт“ четиринайсет — каза той. — Изпратете ми я утре непременно. Много е… тежка. Ще си платя транспорта, разбира се. Господин Скимп ще… — Гласът му пак заглъхна. Господин Скимп не ще направи нищо.

— О, не се притеснявайте, сър. Господин Скимп ми е чичо.

— А, това е твърде… Искам да кажа… Ами, ето ви десет шилинга лично за вас.

Господин Сътън-Корниш доста бързо напусна магазина, стиснал големия ключ с дясната си ръка, пъхната в джоба на палтото.

Прибра се вкъщи за вечеря с обикновено такси. Яде сам — след три уискита. Но не беше толкова сам, колкото изглеждаше. Вече никога нямаше да бъде.