Бронзовата врата

6

Скотланд Ярд се движи с убийствената сигурност на ледник, а понякога и с почти същата бавна скорост. Нищо чудно, че мина цял месец и още девет дни преди сержант Лойд отново да се появи пред вратата на „Гринлинг Кресънт“ номер 14.

Стъпалата пред входа отдавна вече бяха загубили безупречната си белота. Ябълковозелената врата бе добила зловещ сив нюанс. Месинговата пластина около звънеца, чукчето, голямото резе — всичко бе потъмняло и покрито с петна, като месинговите части на стар товарен кораб, който едва крета около нос Хорн. Хората, които идваха да звънят на вратата, бавно си тръгваха, обръщайки се да хвърлят по някой поглед през рамо, а господин Сътън-Корниш надничаше иззад спуснатите щори и ги наблюдаваше.

Забъркваше си странни гозби в кънтящата кухня, промъквайки се вечер у дома с парцаливи на вид пакети с храна. После отново се прокрадваше навън, нахлупил ниско шапка, вдигнал яката на палтото, оглеждаше бързо улицата и още по-бързо потъваше в първата пресечка. Патрулиращият полицай от време на време виждаше тези маневри и дълго търкаше брадичка в старанието да си обясни странното му поведение.

Загубил дори предишната си излиняла елегантност, господин Сътън-Корниш стана клиент на затънтени заведения за хранене, където разни каруцари духаха супа на маси без покривки, в сепарета с размерите на конюшня; в кафенета на чужденци, където се хранеха мъже с гарвановочерни коси и остри обувки, дремейки с часове над малка бутилка с вино; в претъпкани безименни чайни, в които храната и на вид, и на вкус изглеждаше толкова изморена, колкото и хората, които я ядяха.

Вече не беше съвсем с всичкия си. В сухия му самотен и отровен смях се чуваше трополене на рушащи се стени. Дори мършавите скитници под арките на Темза Ембанкмент, които го слушаха, защото им даваше дребни монети, дори те се радваха, когато си тръгваше, стъпвайки внимателно с нелъснатите си обувки и леко полюлявайки бастуна, който вече рядко носеше.

Една вечер, като се връщаше вкъщи и тихо изникна от сивия мрак, видя детектива от Скотланд Ярд да дебне недалеч от мръсните стъпала пред входната му врата, застанал зад стълб на улична лампа с вид на човек, който си мисли, че се е скрил.

— Бих искал да поговоря с вас, господине — заяви той, излизайки от скривалището си, вдигнал ръцете си така, сякаш можеше внезапно да му се наложи да ги използва.

— С удоволствие, сигурен съм — изхихика господин Сътън-Корниш. — Влизайте, влизайте.

Отвори вратата със секретния си ключ, светна лампата и прекрачи с оттренирана лекота купчина прашни писма на пода.

— Отървах се от прислугата — обясни на детектива.

— Винаги ми се е искало да си остана сам някой ден.

Килимът бе покрит с изгорели кибритени клечки, пепел от лула, парчета хартия, а в ъглите на вестибюла имаше паяжини. Господин Сътън-Корниш отвори вратата на кабинета си, светна лампата и отстъпи встрани. Детективът мина покрай него предпазливо, внимателно изучавайки състоянието на къщата.

Господин Сътън-Корниш го бутна в един прашен стол, пъхна пура пред лицето му и се пресегна за гарафата с уиски.

— По работа или за удоволствие този път? — попита той дяволито.

Сержант Лойд държеше шапката си върху коляното и нерешително гледаше пурата.

— Ще я изпуша по-късно, благодаря, господине… По работа, смятам. Наредено ми е да установя местонахождението на госпожа Сътън-Корниш.

Господин Сътън-Корниш отпи глътка уиски и с приветлива усмивка посочи към гарафата. Детективът реши да си изпие уискито сега.

— Нямам ни най-малка представа — заяви господин Сътън-Корниш. — Защо? Мислех, че е в Чинвърли. В провинцията. Там има имение.

— Е, да, ’ма не е — съобщи сержант Лойд, изпускайки буква, което почти не му се случваше по-нататък. — Разделили сте се, предполагам — добави той мрачно.

— Това си е наша работа, старче.

— Донякъде, да. Съгласен съм, но не и след като адвокатът й не може да я открие и изобщо никой не знае къде е. Тогава вече не е само ваша работа.

Господин Сътън-Корниш се замисли над думите му.

— Може и да си прав, брато… както казват американците.

Детективът прокара голямата си бледа ръка през челото и се наведе напред.

— Защо не ми разкажете, господине — тихо предложи той.

— В дългосрочен план това е най-добре. Най-добре. С глупост нищо не може да се постигне. Законът си е закон.

— Сипете си малко уиски — покани го господин Сътън-Корниш.

— Не и тази вечер — мрачно отклони поканата му сержант Лойд.

— Тя ме остави — вдигна рамене господин Сътън-Корниш. — А заради това ме изостави и прислугата. Знаете какви са прислужниците днес. Друго нищо не мога да ви кажа.

— Напротив, според мен можете — заяви детективът, изоставяйки донякъде маниерите, характерни за Ийст Енд. — Не са повдигнати никакви обвинения, но според мен знаете много повече, определено.

Господин Сътън-Корниш се усмихна безгрижно. Детективът смръщи вежди срещу него и продължи:

— Позволихме си да ви наблюдаваме и установихме, че за човек с вашето положение водите дяволски странен живот, ако мога да се изразя така.

— Можете да се изразите така, а после може и да напуснете къщата ми и да вървите по дяволите — неочаквано се озъби господин Сътън-Корниш.

— Няма да стане толкова бързо. Още не.

— Може би искате да претърсите къщата.

— Вероятно би трябвало. Навярно ще я претърся. Няма защо да се бърза. Отнема време. Понякога се налага да се използват лопати. — Сержант Лойд си позволи да изгледа доста сурово събеседника си.

— Струва ми се, че хората започват леко да изчезват, щом вие се окажете наблизо. Ето например онзи Скимп. Сега пък госпожа Сътън-Корниш.

Господин Сътън-Корниш впи в него поглед, в който проблясваше злоба.

— И къде отиват хората, когато изчезнат, сержант — какво казва вашият опит?

— Понякога хората не изчезват сами. Понякога друг им помага да изчезнат. — Детективът облиза силните си устни като котка.

Господин Сътън-Корниш бавно вдигна ръка и посочи бронзовата врата.

— Сам си го поискахте, сержант — каза той вежливо. — Ще си го получите. Ето там трябва да потърсите господин Скимп, Теди померанската лисица и моята съпруга. Там — зад старата бронзова врата.

Детективът не се обърна да погледне. Дълго изобщо не промени изражението си. После най-приветливо се усмихна. В очите му имаше и нещо друго, но остана неразгадано.

— Хайде двамата с вас да се поразходим — нехайно предложи той. — Свежият въздух ще ви се отрази много добре. Хайде да…

— Там — повтори господин Сътън-Корниш, все още сочейки с вдървена ръка, — зад онази врата.

— Ах-ах — поклати пръст дяволито сержант Лойд. — Прекалено дълго сте бил сам, господине. Замислен над разни неща. И на мен ми се случва понякога. На човек му се размеква мозъкът. Елате да се поразходите с мен. Може да се отбием някъде да… — Едрият жълтеникавокафяв мъж пипна с показалеца върха на носа си и същевременно размърда кутрето във въздуха. Но неподвижните му сиви очи не промениха настроението си.

— Първо ще погледнем моята бронзова врата.

Господин Сътън-Корниш се измъкна от стола си.

— Не ми минават такива — заяви той с леден глас. — Стойте мирно.

— Ключът е тук — каза господин Сътън-Корниш, сочейки вътрешния си джоб, но без да се опитва да бръкне.

Детективът го извади вместо него и втренчи тежък поглед в огромния ключ.

— Всички са зад вратата… на месарски куки — провокира го господин Сътън-Корниш. — И тримата. Малка месарска кукичка за Теди. Много голяма месарска кука за жена ми. Мно-о-ого голяма месарска кука.

Докато го държеше с лявата си ръка, сержант Лойд се замисли над думите му, свъсил светлите си вежди. Голямото му обветрено лице бе мрачно, но скептично.

— Не пречи да погледна — реши той накрая.

Поведе господин Сътън-Корниш пред себе си, пъхна бронзовия ключ в огромната древна ключалка, завъртя го и отвори вратата. Разтвори и двете крила. Стоеше и гледаше съвсем невинната на вид ниша с Високия шкаф, пълен с дреболии, и абсолютно нищо друго. Веселото му настроение се възвърна.

— Месарски куки ли казахте, господине? Много хитро, ако мога така да се изразя.

Той се засмя, пусна лакътя на господин Сътън-Корниш и се залюля напред-назад на петите си.

— За какво служи това, дявол да го вземе? — попита той.

Господин Сътън-Корниш прегъна на две слабичкото си тяло и яростно се хвърли срещу едрия детектив.

— Иди се поразходи да Видиш с очите си! — изкрещя той.

Сержант Лойд беше голям и тежък мъж, а вероятно и свикнал да бъде блъскан. Господин Сътън-Корниш едва ли щеше да успее да го помръдне и петнайсет сантиметра въпреки летящия старт. Но бронзовата врата имаше висок праг. Детективът се отмести с професионална бързина — само леко мръдна тялото си встрани, но кракът му се удари в бронзовия праг.

Ако не беше станало така, щеше просто да вдигне господин Сътън-Корниш във въздуха, хванал го между палеца и показалеца си, и щеше да го гледа как се полюлява като котенце, носено от майка си. Но прагът го извади от равновесие. Спъването отклони тялото му далеч от пътя на господин Сътън-Корниш.

Господин Сътън-Корниш заби глава в празното пространство — празното пространство, оградено в рамката на величествена врата от бронз. И полетя напред, сграбчвайки въздуха, падаше и се опитваше да се вкопчи в нещо, но прелетя през прага…

Сержант Лойд бавно се изправи, изви дебелия си врат и се втренчи в отворената врата. Отстъпи назад и се отдалечи от прага, за да се увери, че страничната рамка на вратата не скрива нищо от погледа му. Нищо не скриваше. Виждаше се шкаф със странни порцеланови изделия, разни предмети, изваяни от слонова кост и лъскаво черно дърво, а най отгоре върху шкафа се мъдреха три статуетки от розов мрамор.

Нищо друго не видя. Вътре нямаше нищо друго за гледане.

— Господ да ме убие! — викна той накрая. Поне му се стори, че извика. Някой извика. Не беше съвсем сигурен. Вече никога нямаше да бъде абсолютно сигурен в нищо… след тази нощ.

Уискито изглеждаше добре. И миришеше добре. Сержант Лойд наля малко в стъклена чаша — ръката му така трепереше, че едва държеше гарафата — после отпи глътчица, която изпари пресъхналата му уста, и зачака.

След мъничко отпи още една глътчица. Отново почака. После дръпна здраво от уискито — много здраво.

Седна на стола до гарафата, извади от джоба голямата си сгъната носна кърпа, бавно я разгъна и попи потта от лицето, врата си и зад ушите.

Не след дълго вече не трепереше толкова много. По тялото му се разля топлина. Стана, пийна още малко уиски, после бавно и мрачно прекоси стаята. Затвори бронзовата врата, заключи я и сложи ключа в джоба си. Отвори вратичка, монтирана в преградната стена, наведе се и влезе в нишата. Погледна задната страна на бронзовата врата. Докосна я. В малкото помещение не беше особено светло, но се виждаше, че вътре няма никой и нищо, освен глуповатия шкаф. Излезе отново през вратичката, клатейки глава.

— Не може да бъде — произнесе той.- Невъзможно. Абсолютно невъзможно.

И тогава с внезапната неразумност на разумния човек изпадна в ярост.

— Ако ще да ме обесят за това — процеди през зъби сержант Лойд. — Хич не ми пука.

Слезе в тъмното мазе, поразрови се, намери брадва и я занесе горе.

Нацепи дървената стена на парченца. Като свърши, бронзовата врата остана да стърчи самотна, стъпила на широката си основа, заобиколена от нацепено дърво, което вече не й служеше за опора. Сержант Лойд остави брадвата, избърса ръце и лице с голямата си носна кърпа и отиде зад вратата. Опря рамо в нея и стисна здравите си жълти зъби.

Само твърдо решен мъж с огромна сила можеше да направи това. Вратата падна напред с тежък тътен, който сякаш разтърси къщата. Ехото на трясъка бавно заглъхна по безкрайните коридори на безверието.

После домът отново утихна. Едрият мъж отиде във вестибюла и надникна през входната врата навън.

Облече си палтото, нагласи шапката върху главата си, внимателно сгъна влажната си носна кърпа и я пъхна в джоба, запали пурата, която му бе дал господин Сътън-Корниш, отпи от уискито и наперено тръгна към входната врата.

На прага се обърна и подигравателно се подсмихна на бронзовата врата, огромна, ала повалена сред хаос от трески.

— Върви по дяволите който и да си ти — каза сержант Лойд. — Аз не съм вчерашен.

Затвори входната врата зад себе си. Навън имаше лека мъгла, виждаха се няколко мъждукащи звезди, на улицата беше тихо, прозорците светеха. Две-три скъпи на вид коли бяха паркирани край тротоара, шофьорите вероятно дремеха вътре, но не се виждаха.

Той прекоси улицата косо и тръгна покрай дългата желязна ограда на парка. През листата на рододендроните се виждаше матовият отблясък на малкото декоративно езерце. Огледа улицата и извади големия бронзов ключ от джоба си.

— Гледай да го хвърлиш хубаво — прошепна си той.

Замахна и го метна. Чу се тихичко цопване в декоративното езерце, после тишина. Сержант Лойд продължи спокойно надолу по улицата, пафкайки с пурата.

Като се върна в управлението, написа рапорта си и за първи и последен път в живота си в него имаше и нещо друго освен истината. Не могъл да намери никой в къщата. Всичко било тъмно. Чакал три часа. Навярно всички са заминали.

Инспекторът кимна и се прозя.

Накрая наследниците на Сътън-Корниш успяха да измъкнат недвижимата собственост от ръцете на съдебните власти, влязоха в къщата на Гринлинг Кресънт 14 и намериха бронзовата врата да лежи сред прах и дървени трески, покрита с паяжини. Загледаха я ококорени и като разбраха какво представлява, потърсиха търговци, надявайки се да изкарат някакви пари от нея. Търговците обаче въздъхнаха и отсякоха „не“, в тия неща вече няма никакви пари. Най-добре да я откарат в леярна и да я претопят заради метала. Ще получат не повече от лира. Търговците мълчаливо си тръгнаха с криви усмивки на лицата.

Когато в Сектора за изчезнали лица към Криминалния отдел им доскучаваше, вадеха папката със случая Сътън-Корниш, изтупваха я от прахта, преглеждаха я навъсено и отново я прибираха.

Понякога, когато инспектор Томас Лойд — предишният младши детектив сержант Лойд — вървеше по необичайно тъмна и тиха улица, изведнъж рязко се завърташе на пети, без никаква причина, и отскачаше встрани със светкавична ловкост.

Но разбираше, че всъщност никой не се опитва да го блъсне, залетял се насреща му, превит на две.