Бронзовата врата

5

Същия ден следобед се завърна госпожа Сътън-Корниш. Появи се като изневиделица в кабинета на мъжа си, шумно задуши въздуха, замирисал на тютюн и уиски, отказа да седне и остана права — тежка и навъсена — току до прага на затворената врата. Теди поседя до нея за миг, после се хвърли срещу края на килима.

— Престани, зверче такова. Престани на мига, скъпи — каза госпожа Сътън-Корниш. Вдигна Теди и го погали. Той се сгуши в ръцете й, облиза носа й и се озъби срещу господин Сътън-Корниш.

— Установих — заяви госпожа Сътън-Корниш с глас, трошлив като изсъхнала масленка, — след безброй изключително досадни разговори с адвоката ми, че нищо не мога да предприема без твоя помощ.

Господин Сътън-Корниш направи още няколко безполезни жеста, канейки я да седне. Тя обаче пренебрегна поканите му и той примирен се облегна на стената до камината.

— Сигурно е така.

— Може да е убегнало от вниманието ти, Джеймс, но аз съм все още сравнително млада жена. При това живеем в модерни времена.

Господин Сътън-Корниш се усмихна едва-едва и хвърли поглед към бронзовата врата. Тя още не я беше забелязала. После наклони глава настрани, сбърчи нос и каза тихо и без особен интерес в гласа:

— За развод ли мислиш?

— Че за какво друго? — грубо го сряза тя.

— И искаш да се компрометирам по обичайния за Брайтън начин с някоя жена, която ще бъде описана в съда като актриса?

Тя го изгледа злобно. Теди добави допълнителна злоба със собствения си поглед. Обединените им усилия изобщо не успяха да разклатят спокойствието на господин Сътън-Корниш. Сега имаше на какво да се опре.

— Не и с това куче — добави той нехайно, след като видя, че тя няма да отговори.

Госпожата нададе някакъв бесен шум, нещо като хъркане с нюанс на озъбване. И тогава седна — бавно и тежко, леко объркана. Пусна Теди да скочи на пода.

— Какво точно искаш да кажеш, Джеймс? — изгледа го тя със смразяващ поглед.

Той бавно отиде до бронзовата врата, облегна гръб на нея и запрокарва пръст по извивките на богатия релеф на повърхността й. Дори сега жена му не забеляза вратата.

— Искаш развод, скъпа моя Луела — започна бавно той, — за да се ожениш за друг мъж. Но няма никакъв смисъл да опитваш с това куче. Не би трябвало да ме молиш да се самоунижавам. Безсмислено е. Никой мъж няма да се ожени за това куче.

— Джеймс… да не се опитваш да ме изнудваш? — Гласът й бе доста страшен. Прокънтя почти като йерихонска тръба. Теди се скри под завесите на прозореца и се престори, че си ляга.

— А дори и да поиска да се ожени — продължи господин Сътън-Корниш с необичайно тих тон, — аз не би трябвало да го допусна. Би трябвало да проявя човешко състрадание…

— Джеймс! Как смееш! Буквално ми прилошава от твоята неискреност!

За първи път В живота си Джеймс Сътън-Корниш се изсмя в лицето на жена си.

— Това е едно от най-тъпите неща, които ми се е налагало някога да слушам — заяви той. — Ти си стара, тромава и ужасно скучна жена. Върви да си купиш жиголо, ако искаш някой да се умилква около теб. Но не ме моли да се правя на идиот, за да може той да се ожени за теб и да ме изхвърли от бащината ми къща. А сега се махай и не забравяй да вземеш нещастния кафяв бръмбар със себе си.

Тя скочи бързо, твърде бързо за нея, и остана за миг изправена, олюляна. Погледът й бе празен като на сляп човек. В тишината Теди нервно впи зъби в пердето, ръмжейки жалостиво и замислено, но никой не му обърна внимание.

— Ще видим колко дълго ще останеш в бащината си къща, Джеймс Сътън-Корниш — проточи тя бавно, почти нежно и добави: — Просяк такъв.

Госпожата бързо прекоси краткото разстояние до вратата, мина през нея и я тресна зад гърба си.

Тръшването на вратата — необичайно явление за този дом — сякаш събуди хиляди шумове, отдавна нечувани в къщата. И затова господин Сътън-Корниш отначало не чу тихия странен шум от неговата страна на вратата — смесица от сумтене и скимтене и съвсем леко загатнато ръмжене.

Теди. Теди не беше успял да стигне навреме до вратата. Внезапното гневно напускане на стаята като никога го бе сварило неподготвен. Теди се оказа затворен насаме… с господин Сътън-Корниш.

Известно време господин Сътън-Корниш го гледаше доста разсеяно, разтърсен от разговора, неспособен напълно да си даде сметка какво бе станало. Малката мокра черна муцунка проучи процепа под затворената врата. От време на време, докато скимтеше и душеше, Теди обръщаше червеникавокафявото си изпъкнало око — като голямо мокро топче за игра — към мъжа, когото мразеше.

Господин Сътън-Корниш изведнъж се отърси от лошото си настроение. Изправи рамене и грейна в усмивка.

— Виж ти, виж ти, старче — измърка той. — Ето ни на двамата, без дамите този път.

В светналите му очи проблесна коварство. Теди го долови и се скри под един стол. Вече не издаваше и звук, никакъв. Господин Сътън-Корниш също замълча, бързо се придвижи покрай стената до вратата на кабинета и врътна ключа. После със същата бързина се върна обратно към нишата, измъкна от джоба си ключа за бронзовата врата, отключи я и я отвори… широко.

Бавно тръгна обратно към Теди, мина иззад кучето, отиде чак до прозореца. Захили се насреща му.

— Ето ни на, старче. Весело, нали? Хайде да обърнем по едно уиски, старче, а?

Теди издаде тихичък звук изпод стола и господин Сътън-Корниш внимателно се насочи към него, наведе се изведнъж и посегна да го сграбчи. Теди избяга под друг стол. Дишаше тежко и очите му изскочиха още повече, по-кръгли и по-мокри от всякога, но единственият звук, който излизаше от него, бе тежкото дишане. И господин Сътън-Корниш продължи търпеливо да го дебне под всеки следващ стол, тих като последен есенен лист, падащ бавно по спирала в безветрена горичка.

Някъде по това време дръжката на вратата рязко се завъртя. Господин Сътън-Корниш спря за миг, усмихна се и изцъка с език. Последва рязко почукване. Не му обърна внимание. Чукането продължи все по-силно и по-силно, чу се и гневен глас.

Господин Сътън-Корниш продължи да дебне Теди. Кучето направи всичко по силите си, но стаята беше тясна, а господин Сътън-Корниш бе търпелив и доста подвижен, когато поиска. Беше готов да прояви ловкостта си, независимо дали изглежда благопристойно на моменти, или не.

Чукането и викането зад вратата продължаваха, но в стаята краят можеше да бъде само един. Теди стигна до перваза на бронзовата врата, подуши го набързо, за малко да вдигне заден крак да я препикае, но не посмя, защото господин Сътън-Корниш бе твърде близо. Кучето се обърна през рамо, тихо изръмжа и прескочи катастрофалния праг.

Господин Сътън-Корниш изтича обратно до врата на кабинета, завъртя бързо и безшумно ключа, промъкна се на пръсти до стол и се изпружи в него със смях. Още се смееше, когато госпожа Сътън-Корниш реши отново да пробва да натисне дръжката. Откри, че този път вратата поддава, и нахлу в стаята. През грозния си самотен смях той забеляза нейния студен втренчен поглед, чу я да шумоли из стаята, да вика Теди.

После:

— Какво е това? — чу я той да излайва изненадано. — Що за върховна глупост… Теди! Ела, на мама агънцето! Ела, Теди!

Макар да продължаваше да се смее, господин Сътън-Корниш усети полъха на угризението да докосва бузата му. Горкият мъничък Теди. Спря да се смее и се изправи сковано в стола, наострил уши. В стаята беше прекалено тихо.

— Луела! — Викна той силно.

Никакъв отговор. Пълна тишина.

Той затвори очи, преглътна и отново ги отвори. Бавно обиколи стаята. Застана пред малката си ниша. Дълго стоя там и се взира през бронзовия портал, загледан в невинната колекцийка от обикновени предмети.

Заключи вратата с треперещи ръце, пъхна ключа в джоба и си наля солидна порция уиски.

Призрачен глас, който звучеше като неговия, но все пак беше различен, изрече някъде съвсем близо до ухото му:

— Наистина нямах никакви такива намерения… изобщо… изобщо… о, никога… или… — след дълга пауза — дали?

Окрилен от уискито, домакинът се прокрадна във вестибюла и се измъкна през входната врата, без Колинс да го види. Отвън не чакаше никаква кола. Късметът бе на негова страна — госпожата явно бе дошла с влак от Чинвърли и си бе взела такси. Те, разбира се, можеха да открият таксито — по-късно, когато започнат да се ровят. Би им било от голяма полза.

Колинс бе следващият. Замисли за Колинс, загледан в бронзовата врата, изкушението бе голямо, но накрая поклати глава отрицателно.

— Не по този начин — измърмори на себе си. — Все някъде трябва да тегля чертата. Не мога да образувам процесия…

Отпи пак от уискито и дръпна звънеца за прислугата. Колинс доста го улесни.

— Позвънихте ли, сър?

— А на теб на какво ти заприлича? — попита господин Сътън-Корниш с надебелял език. — На птича песен ли?

Брадичката на Колинс щръкна с цели пет сантиметра по нагоре.

— Важната дама няма да е тук за вечеря, Колинс. Мисля да ям навън. Това е всичко.

Колинс се втренчи в него. По лицето му се разля сивота, с лека червенина по скулите.

— За госпожа Сътън-Корниш ли става дума, сър?

— А ти за кого мислиш? — хлъцна господин Сътън-Корниш. — Върна се обратно в Чинвърли да се попържи още малко в собствения си сос. А тя сигурно има доста от него.

— Исках да ви питам, сър — започна Колинс с ледена учтивост, — дали госпожа Сътън-Корниш ще се връща за постоянно, защото иначе…

— Да? — ново хлъцване.

— Иначе нямам желание да оставам тук, сър.

Господин Сътън-Корниш се изправи, приближи се до Колинс и дъхна в лицето му. Чудесен дъх, така да се каже.

— Разкарай се! — каза той грубо. — Изчезвай моментално! Качвай се горе да си прибереш партакешите. Чекът със заплатата ще те чака долу. За цял месец. Трийсет и две лири общо, нали така?

Колинс отстъпи назад и тръгна към вратата.

— Това ме устройва идеално, сър. Сумата е точно трийсет и две лири. — Стигна до вратата и заговори отново, преди да я отвори: — От вашите препоръки, сър, няма да се нуждая.

Излезе и тихо затвори след себе си.

— Ха! — възкликна господин Сътън-Корниш.

После се усмихна дяволито, престана да се преструва на ядосан и пиян и седна да напише чека.

Вечеря навън, следващата вечер също, по-следващата също. Готвачката напусна на третия ден, като взе със себе си и прислужничката от кухнята. Останаха само Бръзс и Мери. На петия ден Бръгс със сълзи на очи подаде своето уведомление за напускане.

— Предпочитам да си тръгна веднага, ако ми разрешите, сър — изхлипа тя. — В къщата стана някак зловещо, откакто напуснаха готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш.

Господин Сътън-Корниш я потупа по рамото.

— Готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш — повтори той. Ех, да можеше да чуе как подреди името й накрая на опашката.

Бръгс втренчи в него зачервените си очи. Той отново я потупа.

— Добре, Бръгс. Ще ти дам заплата за целия месец. Кажи и на Мери да си върви. Мисля да затворя къщата и да ида да поживея в Южна Франция за известно време. Не плачи, Бръгс.

— Няма, сър.

Не стигна до Южна Франция, разбира се. Беше му твърде забавно и там, където си бе — в къщата на дедите си, сам (най-сетне). Те сигурно не биха одобрили поведението му, с изключение може би на генерала. Но това бе най-доброто, което успя да направи.

Само за една нощ къщата се изпълни с шумовете на изоставен от обитателите си дом. Той държеше прозорците заключени и щорите — спуснати. Струваше му се, че е жест на уважение, който не можеше да си позволи да не направи.