Бронзовата врата

4

Вратата пристигна на другия ден, увита в зебло и овързана с въжета — на нищо не приличаше и изглеждаше по-тежка и от концертен роял.

Четирима едри мъже с кожени престилки проляха доста пот, докато я качат по четирите стъпала до входа и я пренесат през вестибюла, разменяйки куп остри обиди. Използваха малка лебедка, за да я свалят от товарната кола, но стъпалата направо им взеха душата. След като я вкараха във вестибюла, я поставиха на две платформи на колела, нататък работата, макар тежка и с много пъшкане, продължи без проблеми. Доставиха вратата в задната част на кабинета на господин Сътън-Корниш, пред нещо като ниша, за която той имаше идея.

Хамалите получиха щедро възнаграждение и си заминаха. Колинс, икономът, остави входната врата отворена за малко, за да проветри къщата.

Дойдоха дърводелци. Свалиха зеблото, изградиха рамка около вратата така, че да я превърнат в част от преградната стена, която трябваше да издигнат пред нишата. В стената направиха и допълнителна вратичка. Когато работата привърши и бъркотията бе разчистена, господин Сътън-Корниш помоли да му донесат смазочно масло и се заключи в кабинета. Едва тогава извади за първи път големия бронзов ключ, постави го в грамадната ключалка и широко отвори бронзовата врата — и двете й крила.

Смаза пантите от задната страна, за всеки случай. После затвори вратата и смаза ключалката, извади ключа и излезе на хубава дълга разходка из „Кенсингтън Гардънс“ и обратно. Колинс и главната прислужница отидоха да погледнат новата придобивка, докато го нямаше. Готвачката още не се бе качвала горе.

— Ако пък мога да разбера какво е намислил старият глупак! — каза хладно икономът. — Давам му още една седмица, Бръгс. Ако тя не се върне дотогава, ще го уведомя, че напускам. А ти, Бръгс?

— Остави го да се позабавлява — отметна глава Бръгс. — Че с тая стара вещица, за която се е оженил…

— Бръгс!

— Много ти здраве, Колинс — каза Бръгс и изхвърча от стаята.

Господин Колинс остана още малко, колкото да опита уискито в голямата четвъртита гарафа на масата за пушене на господин Сътън-Корниш.

В нишата, в тесен висок шкаф, господин Сътън-Корниш подреди разни неща от стар китайски порцелан, дребни антикварни предмети, фигури от слонова кост и няколко идола от лъскаво черно дърво. Всичките бяха доста стари и ненужни и изобщо не бяха в състояние да оправдаят поставянето на толкова масивна врата. Добави и три статуетки от розов мрамор. Нишата продължаваше да изглежда малко празна. Естествено, господин Сътън-Корниш никога не отваряше бронзовата врата, ако предварително не беше заключил вратата на кабинета.

Сутрин Бръгс или Мери — другата прислужничка, бършеха прах в нишата, като влизаха, разбира се, през допълнителната вратичка в преградната стена. Това донякъде забавляваше господин Сътън-Корниш, но скоро започна да му доскучава. Едва близо три седмици след като жена му и Теди си тръгнаха, се случи нещо, което успя да го развесели.

Едър жълтеникавокафяв мъж с големи мустаци и сериозни сиви очи позвъни и представи визитка, според която беше сержант Томас Лойд-младши, детектив от Скотланд Ярд. Той заяви, че някой си Джосая Скимп, аукционер, живеещ в Кенингтън,бил изчезнал от дома си, което предизвикало голяма тревога в семейството му, а племенникът му, някой си Джордж Уилиям Хоукинс, също от Кенингтън, случайно споменал, че господин Сътън-Корниш бил в магазина в Сохо вечерта, когато изчезнал господин Скимп. Фактически господин Сътън-Корниш можел да се окаже последният, разговарял с господин Скимп.

Господин Сътън-Корниш сложи на масата уискито и пури, опря един в друг върховете на пръстите на двете си ръце и кимна сериозно.

— Спомням си го много добре, господин сержант. Всъщност точно от него купих тази странна врата ей там. Не е ли необичайна?

Детективът хвърли бърз, разсеян поглед към бронзовата врата.

— Не разбирам от тия неща, съжалявам. Но си спомням, че някой спомена нещо за вратата. Много трудно я били доставили. Доста меко уиски, господине. Много меко, наистина.

— Сипете си още, сержант. Та значи господин Скимп е избягал от дома си и се е загубил. Съжалявам, но не мога да ви помогна. Наистина не го познавах.

Детективът поклати голямата си жълтеникаво-кафява глава.

— Така и предполагах. Скотланд Ярд пое случая едва преди два дни. Посещението е рутинно, нали разбирате? Стори ли ви се развълнуван господин Скимп?

— Видя ми се уморен — замислено каза господин Сътън-Корниш. — Сякаш му беше дошло до гуша… цялата тая работа с аукциона вероятно. Поговорих с него само за малко. За вратата, нали… Дребен човечец — симпатичен… но изморен.

Детективът не си направи труда да погледне втори път към вратата. Доизпи уискито и си сипа още.

— Не е имал проблеми вкъщи — съобщи той. — Не е имал и много пари, но то пък кой ли има в наши дни. Не е имало скандал. Не е бил меланхоличен тип, разправят. Странно.

— В Сохо има доста странни хора — вметна тихо господин Сътън-Корниш.

Детективът се замисли над думите му.

— Все пак е безобиден квартал. Някога беше много размирен, но не и в наше време. Мога ли да ви попитам какво правехте там онази вечер?

— Мотаех се — призна чистосърдечно господин Сътън-Корниш. — Просто се мотаех. Още малко уиски?

— Е, стига толкова, все пак три уискита сутринта… Добре де, само още едно. Много ви благодаря, господине.

Сержант Лойд си тръгна… с голямо нежелание.

Десетина минути след като си отиде, господин Сътън-Корниш стана и заключи вратата на кабинета. Прекоси тихо дългата тясна стая и извади големия бронзов ключ от вътрешния си джоб, където го държеше винаги.

Сега вратата се отбори безшумно и леко. Беше добре балансирана за теглото си. Отвори я широко, като дръпна и двете крила докрай.

— Господин Скимп — прошепна той тихичко в празното пространство между крилата, — полицията ви издирва, господин Скимп.

Стана му смешно и споменът за това поддържаше доброто му настроение чак до обяд.