Булевардът на тузарите

Пролог

Беше само някаква си роля в телевизионен сериал и само някакъв си едностаен апартамент в Ню Йорк. Но напоследък ролите, а още по-малко свестните, се намираха изключително трудно, пък и всеки в Лос Анджелис бе наясно със стойността дори на малко жилище в Манхатън. Освен това сценарият пристигна на същия ден, в който й връчиха и документите за развода.

Ако истинският живот бе филмов сценарий, някой режисьор вероятно би зачеркнал тази сцена, определяйки я като „подозрително голямо съвпадение“. Обаче Шайфър Даймънд обожаваше съвпаденията и знаците на съдбата. Все още не бе изгубила детинската си вяра, че за всичко на този свят си има магическа причина. Все пак бе актриса, което ще рече, че почти целият й живот бе магия. И така, тя прие ролята, която налагаше връщането й в Ню Йорк за шест месеца. И тъй като и без това притежаваше едностаен апартамент на Пето авеню, реши, че най-естественото решение е да живее там. Първоначално възнамеряваше да остане в Ню Йорк само за периода на снимките, след което да се върне отново в Лос Анджелис и къщата си в Лос Фелис. А после, два дена след като прие ролята, се отби да похапне при Айви, където налетя на последния си бивш съпруг, обядващ с някаква млада жена. Седеше на маса в центъра на залата, опиянявайки се от новопридобития си статус на президент на телевизионна компания, а от почитанията, които персоналът засвидетелстваше на младата жена, Шайфър заключи, че това очевидно е най-новото му гадже. Мълвата твърдеше, че била концертираща пианистка от известно семейство, обаче момичето имаше лъскавото излъчване на скъпа проститутка. Връзката беше повече от клиширана, ала двадесет и петте години, прекарани в Холивуд, бяха научили Шайфър, че мъжете нямат нищо против клишетата, особено когато клишето касае радостите за техния пенис. И непосредствено след обяда, докато подаваше номера си на момчето, което паркира колите, тя огледа булеварда през слънчевите си очила и взе решение. Продава окончателно къщата в Лос Фелис, разчиства си сметките с този град и се мести за постоянно на Пето авеню № 1.

— Шайфър Даймънд приела роля в някакъв телевизионен сериал — съобщи Енид Мърл на племенника си Филип Оукланд.

— Трябва да е много отчаяна! — отбеляза полунасмешливо той.

Енид и Филип живееха в два съседни апартамента на Пето авеню № 1. Апартаментите бяха почти от най-скъпите, разположени на тринадесетия етаж. Притежаваха съседни тераси, разделени само от изящна бяла оградка. Именно през тази оградка сега двамата водеха своя разговор.

— Може пък ролята да е от добрите! — контрира го Енид, като хвърли за всеки случай поглед на вестника, който държеше. — Ще играе майка игуменка, която напуска църквата, за да стане главен редактор на списание за тийнейджъри.

— Изумително достоверно! — изрече Филип със сарказма, който пазеше единствено за нещата с марката Холивуд.

— Не повече от гигантско влечуго, тероризиращо Ню Йорк! — изгледа го с укор леля му. — Ще ми се да престанеш да си пилееш таланта с тези глупави сценарии и да се заемеш с истински, сериозен роман!

— О, не мога! — усмихна се Филип. — Аз съм не по-малко отчаян от Шайфър!

— Може пък нейният филм да е по действителен случай — продължи замислено Енид. — Едно време имаше една жена — Сандра Майлс, която беше игуменка, а след това стана главен редактор. Беше отдавна, през седемдесетте. Обядвала съм с нея един-два пъти. Абсолютна нещастница, но пък как да се чувства горката с мъж, който непрекъснато кръшка! От друга страна, нищо чудно след всичките тези години, прекарани в девственост, нещо да не е успяла да схване сексуалната част от брака. Както и да е! — Махна с ръка и допълни: — Важното е, че този сериал ще се снима тук, в Ню Йорк.

— Ъхъ — изломоти Филип, колкото да каже нещо.

— Сигурно пак ще бъдем съседи — добави леля му.

— С кого? — изрече нехайно Филип, опитвайки се да сдържи нарастващото си любопитство. — Със Сандра Майлс ли?

— С Шайфър Даймънд! — натърти Енид. — А Сандра Майлс напусна Ню Йорк още преди години! Като нищо вече е пукнала!

— Освен ако не е решила да отседне в хотел — подхвърли Филип, като имаше предвид Шайфър Даймънд.

— Но какви ги приказваш, за бога?!

Когато леля му най-сетне влезе в апартамента си, Филип остана на терасата и се загледа в парка на площад „Уошингтън Скуеър“. Едно от предимствата на техните жилища беше тази прекрасна гледка. Беше юли и паркът все още тънеше в тучна зеленина — поне до настъпването на августовските жеги. Обаче в момента растителността бе последното нещо, което го вълнуваше. Мисълта му се рееше на километри оттук, към доковете на остров Каталина преди двадесет и пет години.

— Значи ти си малкото генийче! — дочу Филип гласа на Шайфър Даймънд зад себе си.

— Какво? — обърна се стреснато той.

— Казаха ми, че ти си сценаристът на този скапан филм!

— Ако го наричаш скапан… — настръхна той и не посмя да довърши.

— Какво ще направиш тогава, момченце? — изгледа го присмехулно тя.

— Щом е толкова скапан, тогава защо играеш в него?! — контрира я Филип.

— Всички филми са скапани — по дефиниция. Защото не са изкуство. Обаче пък всеки има нужда от пари, дори и гениите!

— Аз не го правя за пари! — повиши глас той.

— Така ли? И за какво тогава?

— Може би, за да срещам момичета като теб? — отговори й той на въпроса с въпрос.

Шайфър се изсмя. Беше облечена в бели дънки и тъмносиня тениска. Липсата на сутиен отдолу бе очевидна, а босите й крака и голите ръце издаваха зашеметяващия й тен.

— Добър отговор, момченце! — кимна усмихнато Шайфър и се обърна, за да си върви.

— Хей! — подвикна след нея той. — Ти сериозно ли смяташ, че филмът е скапан?

— А ти? — изгледа го тя. — Пък и нали казват, че не можеш да оцениш работата на един мъж, докато не легнеш с него!

— Ти да не би да си планирала да лягаш с мен?

— Аз никога не планирам нищо. Просто седя и чакам да видя какво ще стане. Така животът е доста по-интересен, не мислиш ли?

И с тези думи тя се запъти към снимачната площадка.

Минута по-късно познатият глас на леля му отново изтръгна Филип от сладките спомени.

— Току-що говорих с Роберто! — изписка Енид, като имаше предвид главния портиер. — Шайфър Даймънд пристига тук, при това днес! В апартамента й вече цяла седмица работела чистачка, за да го подготви за завръщането й! Според Роберто завръщането й май било окончателно! Не е ли чудесно?!

— Направо не мога да си намеря място от радост! — отвърна кисело Филип.

— Питам се какъв ли ще й се стори Ню Йорк! — продължи леля му, без да му обръща внимание. — Все пак нямаше я толкова дълго време!

— Съвсем същият, лельо! — отвърна нетърпеливо Филип. — Знаеш, че Ню Йорк никога не се променя! Да, героите са различни, обаче пиесата си остава все същата!

В късния следобед на същия ден Енид тъкмо полагаше заключителните щрихи на ежедневната си клюкарска рубрика във вестника, когато внезапен порив на вятъра затръшна вратата към терасата. Тя стана, за да я отвори отново, но нещо в цвета на небето я накара да излезе навън. Над отсрещния бряг на река Хъдсън се скупчваха мрачни градоносни облаци и бързо приближаваха към града. „Странна работа! — помисли си Енид. — Все още сме юли, а и не е чак толкова горещо, за да има буря!“ Докато оглеждаше небето над главата си, Енид зърна съседката си госпожа Луиз Хаутън. Със стара сламена шапка на глава и градинарски ножици в ръце, тя оглеждаше цветята на терасата си. През последните пет години старата госпожа Хаутън, почти столетница, бе решила да позабави темпото и сега прекарваше почти цялото си време със своите безценни рози, с които печелеше награди по всевъзможни конкурси.

— Ехооо! — провикна се силно Енид към достолепната, но леко пооглушала старица. — Май се задава голяма буря!

— Благодаря ти, скъпа! — отвърна с царствена усмивка госпожа Хаутън, като кралица, обръщаща се към своите лоялни поданици.

В други случаи Енид би се ядосала, но не и на госпожа Хаутън — от известно време това бе стандартният отговор на съседката й на почти всички въпроси.

— Може би няма да е зле да влезете вътре! — продължи Енид. Въпреки че хората обикновено смятаха госпожа Хаутън за превзета, тя намираше старовремските й аристократични маниери за очарователни — все пак двете бяха съседки вече повече от шестдесет години.

— Благодаря ти, скъпа! — изрече отново госпожа Хаутън и вероятно би влязла вътре, ако не бе разсеяна от ято гълъби, стрелнали се внезапно от парка на площад „Уошингтън Скуеър“.

Само за няколко секунди небето почерня и над Пето авеню рукна пороен дъжд с размерите на сачми. Енид побърза да се прибере в апартамента си и изгуби от поглед госпожа Хаутън, която в този момент вече едва успяваше да се задържи на костеливите си, съсухрени крака. Последва нов мощен порив на вятъра, който откъсна един от капаците на прозорците от пантите му и събори елегантната възрастна дама на колене. Напълно безсилна срещу стихията, Луиз Хаутън се претърколи настрани и крехката кост на бедрото й се пропука. Безпомощна и неспособна да направи и крачка напред, тя се примири и се отпусна на терасата под дъжда. Докато накрая една от четирите й прислужници, след като бе обиколила всичките 650 квадратни метра на огромния апартамент и не я бе намерила, не се осмели да надникне навън. Откри я точно под падналия капак на прозореца.

Междувременно долу на Пето авеню две лимузини напредваха бавно под дъжда като скромен кортеж. Когато стигнаха до № 1, шофьорите се измъкнаха и прегърбени под дъжда и подвиквайки си един на друг инструкции и псувни, започнаха да вадят багажа. Първото, което се показа, бе стар огромен куфар „Луи Вюитон“, който изискваше поне двама яки мъже, за да бъде вдигнат. Портиерът Роберто се втурна навън, но като видя куфара, се закова под тентата и извика подкрепления. От приземния етаж се показа носачът, който буташе пред себе си голяма количка с месингова дръжка. Шофьорите на лимузините качиха куфара на количката, а после, един по един и по големина, всеки следващ елемент от багажа зае мястото си.

Надолу по улицата поредният силен порив на вятъра изтръгна от ръцете на минаващ бизнесмен огромния му чадър и го сви на обратно. Чадърът се понесе ниско над тротоара подобно на вещерска метла и накрая бе укротен от гумата на лъскав черен джип, който току-що бе спрял до входа на № 1. Роберто се обърна, забеляза силуета на пътника на задната седалка и реши, че няма да се даде на дъжда. Отвори чадър за голф в зелено и бяло, насочи го напред като щит и напусна убежището на тентата. Когато стигна до джипа, обърна чадъра умело срещу вятъра и се приготви да посрещне излизащия оттам пътник.

Първо се появи елегантна синьо-зелена обувчица от брокат, следвана от прочутите дълги крака, облечени в тесни бели дънки. После дойде ред на ръка с фините, елегантни пръсти на художник — на средния й пръст се виждаше огромен пръстен с аквамарин. И накрая от колата изгря и самата Шайфър Даймънд. „Изобщо не се е променила!“ — помисли си Роберто, докато й подаваше ръка.

— Здравей, Роберто! — изчурулика безгрижно тя, сякаш бе отсъствала не двадесет години, а двадесет дена. — Страхотно време улучих, не мислиш ли?!