Булевардът на тузарите

13

— Чуй само това! — извика Минди, появявайки се в спалнята. — „Сексът наистина ли е необходим?“

— Какво? — вдигна учудено глава Джеймс от чекмеджето с чорапите си.

— „Сексът наистина ли е необходим?“ — повтори Минди, като четеше принтираната страница на блога си. — „Приемаме значимостта на секса за даденост. Популярната култура ни повтаря, че той е точно толкова ключов за оцеляването ни, колкото храненето и дишането. Но ако човек се позамисли повече, автоматично си дава сметка, че след определена възраст от секса изобщо няма нужда…“

Най-сетне Джеймс успя да открие два еднакви чорапа и ги вдигна, за да сравни дължините им. А наум отговори на жена си: „Единственото, от което този свят няма нужда, е твоят блог!“

— „Щом преминем репродуктивната възраст, защо да си правим труда да правим секс?“ — продължи да чете тя. — „Всеки ден на път към работното място минавам покрай най-малко пет билборда, всички до един рекламиращи секс под формата на дантелено бельо…“

Докато си обуваше чорапите, Джеймс си представи същото това дантелено бельо, но върху тялото на Лола Фабрикънт.

— „Сякаш — продължаваше неуморно Минди — дантеленото бельо е отговорът на всички наши разочарования от живота.“

„Може и да не е отговорът, но наличието му не вреди“ — помисли си Джеймс.

— „Та аз предлагам — продължи Минди — да скъсаме всички билбордове! Да изгорим всички магазини на «Виктория Сикрет»! Помислете си само колко много бихме постигнали, ако не ни се налагаше непрекъснато да се притесняваме за секса!“ — Тук тя триумфално спря, впи поглед в Джеймс и отсече: — Е, какво ще кажеш?

— Само те моля повече да не пишеш за мен — рече той.

— Тук не пиша за теб! Да си чул някъде името си в това, което току-що прочетох?

— Засега не, но нещо ми подсказва, че скоро ще го чуя.

— Ако искаш да знаеш, точно от тази страница на блога ми отсъстваш!

— Някакъв шанс да запазим това статукво и в бъдеще? — изгледа я той.

— Никакъв! — отсече Минди. — Аз съм омъжена за теб и ти си мой съпруг! А блогът е за моя живот! Да не би да искаш да се преструвам, че ти не съществуваш?

— Би могло — кимна Джеймс. Но това бе по-скоро риторичен отговор. По причини напълно неведоми блогът на Минди се радваше на все по-голяма популярност — толкова голяма, че наскоро я бяха поканили на среща с продуцента на „Гледна точка“, който смяташе да пусне Минди като редовна рубрика.

И оттогава насам нищо не бе в състояние да я спре. Нямаше значение, че предстоеше излизането на неговия роман, нямаше значение, че бе внесъл в семейната хазна аванс от един милион долара, нямаше значение, че той най-сетне се бе превърнал в преуспяващ човек. Всичко продължаваше да си бъде все за Минди. Тя все така продължаваше да бъде центърът на света.

— Не можеш ли поне да промениш името ми? — опита се да й предложи той.

— Как така да го променя? Вече е твърде късно! Всички знаят кой е моят съпруг! Освен това и двамата сме писатели! И сме наясно как стават тези неща. Нищо в живота ни не може да бъде скрито от публиката!

„Освен — каза си Джеймс — нашият сексуален живот. Или по-точно — липсата му.“ А на глас изрече:

— Ти няма ли вече да се приготвяш за ресторанта?

— Аз съм си готова! — вирна нос Минди, като имаше предвид сивите вълнени панталони и пуловера с обло деколте, с които беше облечена. — Все пак става въпрос за кварталния ресторант, „Никърбокър“! И навън е минус десет градуса. Така че не смятам да се обличам официално заради някаква си двадесет и две годишна фръцла!

— Нямаш право да казваш, че Лола Фабрикънт е фръцла!

— Типичната мъжкарска забележка! — усмихна се презрително Минди. — Нито ти, нито Филип Оукланд сте в състояние да прозрете истината! Защото и двамата разсъждавате с оная си работа!

— Не и аз — пробва с нехайство Джеймс.

— А, така ли? Тогава защо, между другото, си сложил вратовръзка?

— Аз винаги нося вратовръзки.

— Ти никога не носиш вратовръзки!

— Е, може пък това да е новото ми амплоа! — сви рамене Джеймс, опитвайки се да прикрие притеснението си.

За щастие Минди като че ли не забеляза нищо. Само отсече:

— Ако си сложиш връзка под този пуловер с остро деколте, ще приличаш на магаре!

Джеймс свали пуловера. После обаче се предаде и махна вратовръзката.

— Би ли ми напомнил, ако обичаш, защо отиваме на тази вечеря? — попита тя за четвърти или пети път през последните няколко часа.

— Защото Оукланд ни покани! Защото от десет години живеем в една и съща сграда, а никога не сме се събирали. И аз реших, че предложението му звучи приятно.

— Аха, значи вече харесваш Оукланд! — изгледа го скептично Минди.

— Готин е.

— Смятах, че го мразиш. Защото така и отказваше да те запомни.

„Брак! — каза си тъжно Джеймс. — Като дълга каишка е — държи те завинаги прикован в миналото!“ А на глас изрече:

— Никога не съм твърдял подобно нещо.

— О, напротив! По няколко пъти на ден!

Джеймс се запъти към банята, за да се опита да избяга от Минди и нейните въпроси. Жена му беше права — той наистина я бе излъгал за обстоятелствата около вечерята с Филип Оукланд. Филип изобщо не го бе канил на вечеря, даже точно обратното — през първите няколко седмици на януари се опитваше целенасочено да го избягва, дори и когато се разминаваха във фоайето. Обаче Джеймс не се бе предал, така че накрая Филип трябваше да се примири. Истината бе, че Джеймс и до ден днешен не можеше да понася Филип Оукланд, но пък не можеше да забрави Лола. Още от първата им среща в „Пол Смит“, където тя беше заедно с Филип, Джеймс се бе заредил с ирационалната надежда, че между него и нея може да излезе нещо.

И сега, спомняйки си, че само след няколко минути ще зърне прекрасната Лола Фабрикънт от плът и кръв, Джеймс свали очилата си и се приведе към огледалото. Очите му бяха кухи и изпити като на някой от пещерните обитатели на Платон, които не били зървали светлина. Между очите му се бяха настанили две дълбоки бразди, които толкова често бяха поемали семената на недоволството от живота, че бяха станали постоянна негова черта. Джеймс подръпна кожата на лицето си, за да се опита да изтрие белезите на своето нещастие, а после се приближи до вратата и подвикна на Минди:

— Какво беше онова нещо?

— Кое? — обади се тя, без да вдига глава. Беше свалила панталона си и сега нахлузваше дебел черен чорапогащник.

— Онова нещо, дето го използват светските личности, за да се избавят от бръчките си.

— Ботокс ли? — вдигна изненадано очи Минди. — И какво за него?

— Може и аз да си направя — заяви Джеймс. А на изумения поглед на жена си отвърна: — Смятам, че ще бъде добре за турнето по случай промоцията на книгата. Няма да ми навреди да изглеждам по-млад. Нали всички твърдят, че младостта била отлична реклама?!

Лола мразеше ресторанта „Никърбокър“, защото в него се събираха само старци и местни — разнородна тълпа без капчица блясък, с обикновени пуловери и прости очила. Казваше си, че ако животът й с Филип стане такъв, по-добре да се самоубие. Успокояваше я единствено фактът, че сега отиваха на вечеря с Джеймс Гуч, който бе известен писател с наскоро излизаща книга, за която всички ще започнат да говорят — макар Филип да твърдеше, че така и не разбира защо. Според него Джеймс Гуч бил второразреден автор. Но дори и така да беше, Лола все пак не проумяваше защо Филип не харесва Джеймс. Та Джеймс бе толкова сладък, а и толкова податлив на манипулация! Ето, дори и сега непрекъснато й хвърляше погледи, а после извръщаше глава.

Виж жена му, Минди Гуч, бе съвсем друга работа. Всеки път, когато Минди си отвореше устата, Лола усещаше, че кръвта й кипва. Минди въобще не си правеше труда да прикрие пълното си пренебрежение към младото момиче — държеше се така, сякаш Лола я нямаше, сякаш изобщо не седеше на масата до нея. Бе се вторачила единствено във Филип и не извръщаше глава. Не че Лола държеше да разговаря с Минди. С кокчето от осемдесетте, острият като човка нос и бледата си кожа тази жена я плашеше. И най-странното от всичко бе, че тя се държеше така, сякаш се мислеше за красива. На Лола й мина през ума, че може би преди милиони години, когато Минди е била на осемнадесет, е хващала окото. Но дори и така да е било, хубостта й е увехнала твърде бързо. По мнението на Лола всяко момиче може да бъде красиво на осемнадесет, ала истинският тест за красотата идва с възрастта. Дали си все така красива и на двадесет и две? На тридесет? А на четиридесет? Последната цифра й напомни за Шайфър Даймънд и как Филип твърдеше, че на четиридесет и пет все още била голяма красавица. Лола си бе позволила да изкаже принципно несъгласие по въпроса, а Филип я бе контрирал с довода, че просто ревнува. Тя, разбира се, бе отрекла автоматично, настоявайки, че нещата стоят точно обратното — че другите жени ревнуват от нея. Ала Филип не се бе хванал, така че в крайна сметка Лола трябваше да признае, че Шайфър Даймънд била красива „за възрастта си“.

Ала със седящата до нея Минди Гуч нямаше такъв проблем — Минди не би могла да бъде никакъв повод за ревност. Единственото желание, което Лола изпитваше към нея, бе да я прободе с вилицата си.

— Държа пържолата ми да е добре препечена! — тъкмо съобщаваше тя на сервитьора. — Със задушени зеленчуци! Повтарям — задушени, а не сварени! Само да видя и грам масълце, ви я връщам!

— Разбира се, мадам — кимна чинно сервитьорът.

„Ако някога заприличам на Минди Гуч, сигурно ще си тегля куршума!“ — каза си за кой ли път тази вечер Лола.

Но доколкото можеше да схване, Минди очевидно си беше такава непрекъснато, тъй като нито Джеймс, нито Филип й обръщаха внимание. Двамата бяха потънали в свой си, мъжки разговор.

— И каква точно е функцията на съвременния човек на изкуството? — тъкмо казваше Джеймс. — Понякога започвам да се питам дали той има някаква цел!

— Той ли? — сряза го автоматично Минди. — Ами тя!

— Някога творецът отразяваше човека — продължи Джеймс, без изобщо да й обърне внимание. — Предлагаше на обществото удобно огледало. Така той ни показваше истината или ни вдъхновяваше!

— Ако нещата опират само до отразяване на обществото, за това вече не се нуждаем от творци — контрира го Филип. — За това си имаме телевизия. И риалити програми.

— Хей, някой гледал ли е „Моите суперски 16 години“? — намеси се Лола. — Страхотно добро е!

— Аз съм го гледал — отговори Джеймс.

— Ами „Хълмовете“? — продължи Лола. — Какво ще кажеш за него?

— Какво, по дяволите, представляват тези „Хълмове“? — промърмори Минди. Джеймс улови погледа на Лола и й намигна.

След вечерята двамата се озоваха на тротоара пред ресторанта сами. Минди бе отишла до тоалетната, а Филип се бе спрял да поговори с някакви негови познати. Лола тъкмо закопчаваше палтото си. Джеймс огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да не я зяпа, и накрая отбеляза:

— Сигурно ти е студено.

— На мен рядко ми става студено — отговори тя.

— Така ли? А на моята жена все й е студено.

— Много лошо — рече Лола, неизпитваща никакво желание да обсъжда Минди. — А кога, между другото, излиза книгата ти?

— Точно след шест седмици.

— Сигурно много се вълнуваш! А аз нямам търпение да я прочета!

— Така ли? — изненада се не на шега Джеймс. Лола се очертаваше доста интелигентно момиче, не фръцлата, за каквато я мислеше Минди. — Ако искаш, мога да ти донеса един от пилотните екземпляри.

— Страхотно! — кимна тя с нещо, което Джеймс възприе като неприкрит ентусиазъм.

— Мога да ти я донеса лично. Утре. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Ела към десет — уточни Лола. — По това време Филип е на фитнес. А аз се отегчавам сама.

— Добре, десет да бъде! — кимна щастливо Джеймс.

Лола направи крачка към него и той забеляза, че тя потреперва.

— Сигурна ли си, че не ти е студено?

— Е, може би мъничко — сви рамене тя.

— Ето, вземи моя шал — предложи й той вълнения шал на ивици, който си бе купил от една улична сергия. Като хвърли поглед към ресторанта и не забеляза нито Филип, нито Минди, той уви шала около врата й. — Така. Вече е по-добре! Можеш да ми го върнеш утре.

— Може и изобщо да не ти го върна! — подкачи го момичето.

— Човек не всеки ден получава шалове от прочути писатели!

— Ето ви и вас! — достигна до тях гласът на Минди, която тъкмо излизаше от ресторанта, следвана от Филип.

— Някой да иска едно преди лягане? — предложи Джеймс.

— Скапана съм! — отсече жена му. — Днес е едва вторник, а седмицата ми се очертава дългичка.

— А ти? Ще бъде забавно! — обърна се Джеймс към Филип.

— Аз също съм скапан — заяви Филип и хвана ръката на Лола.

— Може би някой друг път.

— Разбира се — кимна Джеймс. Беше съкрушен.

Лола и Филип тръгнаха към № 1 на няколко крачки пред тях. Лола се движеше с енергичността на младостта, подръпвайки лекичко Филип след себе си. От време на време вдигаше очи към него и се засмиваше. На Джеймс му се прииска да знае какво толкова я е накарало да се смее. И той копнееше да се разхожда с младо момиче под ръка и да се забавлява. Вместо младото момиче обаче имаше до себе си Минди. Той знаеше, че тя замръзва, защото отказваше да си сложи шапка (косата й щяла да се сплеска), а и защото бе скръстила ръце пред гърди. Когато стигнаха до фоайето на тяхната сграда, Филип и Лола се запътиха право към асансьора с някакви неясни обещания, че някой ден щели отново да вечерят заедно. Минди се запъти право към спалнята и автоматично облече дебелата си памучна пижама. Обаче Джеймс продължаваше да мисли за Лола и как утре ще се качи да я види.

— Мамка му! — обади се по едно време Минди. — Забравих Скипи!

— Не се притеснявай! — предложи си веднага услугите съпругът й. — Аз ще го изведа!

Изведе кученцето на калдъръмената уличка в задния край на № 1. Докато Скипи си вършеше работата, Джеймс вдигна очи към върха на кооперацията им с абсурдната надежда, че може да зърне намиращата се на десетки метри над него Лола. Ала единственото, което съзря, бе импозантната фасада от сив камък, толкова характерна за тяхната сграда. Когато се върна вкъщи, завари Минди да чете списание. Чувайки го да влиза, тя подвикна:

— Между другото, каква беше тази работа?

— Коя по-точно? — попита той, докато събуваше обувките и чорапите си.

— За това, че си гледал „Моите суперски 16 години“? Честно да ти кажа, понякога наистина не те разбирам! — отсече тя и изгаси нощната си лампа.

Джеймс не се чувстваше уморен, така че излезе от спалнята и отиде в кабинета си. Приседна на бюрото си с боси крака и се загледа в малкото прозорче, от което се виждаше техния миниатюрен вътрешен двор. Колко часове бе прекарал пред това прозорче, борейки се за всяка дума в своята книга?! И за какво? Цял живот от секунди, изгубени пред монитора на компютъра, в опити за претворяване на живота, когато животът си беше точно тук, до него?!

„Крайно време е нещо да се промени!“ — каза си той, като си мислеше за Лола.

Завлече се до леглото и легна сковано до съпругата си.

— Минди? — извика я тихичко.

— Ммммм — промърмори сънено тя.

— Имам голяма нужда от секс! Между другото, де.

— Много хубаво, Джеймс — отговори тя на възглавницата си. — Но няма да го получиш от мен. Не и тази вечер.

И заспа. А той остана буден. Изминаха няколко гибелни безсънни секунди. После минути, а накрая часове. Накрая Джеймс стана и отиде в банята на Минди. Рядко се осмеляваше да пристъпи там. Ако Минди го хване, веднага щеше да поиска да знае „какви ги върши там“. И да внимава „да не се облекчава“.

Обаче този път той точно това направи — облекчи се. Гледаше да уринира внимателно, точно в тоалетната, за да не напръска седалката. После отвори тоалетката на жена си, за да си потърси аспирин. Подобно на всичко останало в живота им, и тук не бе почиствано от години. Имаше три празни тубички от паста за зъби, мазно шишенце бебешко масло, стари, размазани кутийки с гримове и дузина шишенца от лекарства, включително три от антибиотика „Ципро“ с дата октомври 2001 година — сигурно Минди бе започнала да запасява семейството след атентата на 11 септември — плюс шишенца с хапчета против малария и антихистаминови таблетки („Против обриви и ухапвания“ — пишеше на етикета), шишенце със сънотворни, на което се мъдреше предупреждение: „Предозирането опасно!“ Да, тук беше цялата Минди, подготвена за всички непредвидени обстоятелства, включително и смъртни. Но не и за секс. Джеймс поклати глава, а след това си взе едно хапче.

Връщайки се в леглото, той не след дълго бе споходен от ярък, невероятен, цветен сън. Полетя над земята. Отиде на екзотични места, където всички живееха в лодки. Поплува в топло солено море. А след това прави секс с една филмова звезда. И тъкмо се канеше да свърши, когато бе събуден.

— Джеймс? — Гласът на Минди. Вече беше станала и сгъваше прането, преди да тръгне за работа. — Добре ли си?

— Че какво може да ми е?!

— Говореше насън. Стенеше.

— Ясно — кимна той. За момент му се прииска да може да се върне в съня си. Да плува, да лети и да прави секс. Но веднага след това се сети, че днес имаха уговорка с Лола, и това го вдигна на крака.

— Какви са ти плановете за днес? — попита Минди.

— Още не знам. Разни работи — отговори неопределено той.

— Трябва да се купят кухненски ролки, фолио и торбички за отпадъци. А, да, и кучешка храна за Скипи. От малките гранули. Много е важно да го запомниш! Той не яде от големите!

— Не можеш ли да ми направиш списък? — изгледа я Джеймс.

— Не, не мога да ти направя списък, Джеймс! — отсече Минди. — Не мога да правя всичко в тази къща! Писна ми да се правя на майка на всички около мен! Щом имаш нужда от списък, направи си го сам!

— Ама нали аз съм този, който пазарува у дома? — възпротиви се съпругът й.

— Така е и аз съм ти благодарна за това! Обаче трябва да поемеш цялата система по пазаруването, а не само половината!

— Така ли? — изненада се Джеймс. А после сви рамене и си каза, че това е просто още един типичен ден от живота на Джеймс Гуч.

— Ако искаш да знаеш, напоследък много мислих — продължи Минди. — Както ти е известно, писането в моя блог ме накара да направя преоценка на редица неща — неща, за които доскоро не желаех да мисля.

„Може и така да е — каза си Джеймс. — Но това със сигурност не те е направило по-чувствителна. Продължаваш си постарому, прегазвайки всичко по пътя си. Най-вече хората!“

— И стигнах до заключението — продължаваше тя, в блажено неведение за реакциите му, — че за да имаш добър брак, най-важното е да бъдеш женен за друг възрастен!

Преди Джеймс да успее да отговори каквото и да било, Минди се втурна в коридора и оттам долетя само едно нейно характерно: „Аха!“, подсказващо, че отново има някакво вдъхновение за блога си.

„Друга от радостите да нямаш всичко е да не правиш всичко! — написа сега тя. — Тази сутрин имах откровение! И реших, че вече отказвам да нося всичко на собствения си гръб! Рутинните домакински дейности — прането, пазаруването, сгъването, готвенето, списъците. Безкрайните списъци! Всички знаем какво са те! Съставяш списък за пазаруване, връчваш го на съпруга си и защо? След това отново трябва да се увериш, че не е пропуснал нищо от него! И в крайна сметка пак вършиш всичко сама! Е, тези дни свършиха! Никога повече! Не и в моя дом! Точка.“

Удовлетворена от себе си, тя се върна в спалнята за нов рунд с Джеймс.

— И още едно нещо! — отсече. — Наясно съм, че книгата ти излиза след шест седмици, но трябва да ти кажа, че автоматично се налага да започнеш нова! Веднага! Защото ако книгата се окаже успешна, всички ще поискат нова. А ако се провали, и без това ще трябва да предложиш нещо друго, за да продължат да ти плащат!

Джеймс вдигна глава от чекмеджето с чорапите си и отбеляза:

— Нали каза, че вече не искаш да бъдеш майка на всички?

— Това беше добро — ухили се Минди. — Окей. В такъв случай ще оставя далечното бъдеще в твоите ръце. Но в непосредственото не забравяй да купиш от малките кучешки гранули!

След като жена му тръгна за работа, Джеймс посвети много време на обличането си — сменя няколко чифта дънки и няколко ризи, като накрая се спря на стар черен пуловер от кашмир, с обло деколте, който му придаваше точно необходимата доза писателски плам и сериозност. Когато се погледна в огледалото, остана много доволен от резултата. Минди може и да не се интересува от него, но това не означава, че другите жени ще останат безразлични.

Тази сутрин, на път към залата за фитнес Филип се отби в хранителния магазин и там се сблъска с Шайфър Даймънд. Не спираше да мисли за нея още от онова нейно обаждане за Нова година. Казваше си, че не й сторил нищо лошо, и все пак чувстваше необходимост да й се извини. Да обясни.

— Хей, отдавна се каня да ти се обадя — започна сега той.

— Типично за теб — каниш се — отговори тя. Сега, когато Лола вече се нанасяше в апартамента му, Шайфър би трябвало да сложи окончателно край на чувствата си към Филип. За нещастие обаче чувствата си стояха все там, непокътнати и пораждаха ирационален гняв към него. — Жалко, че си оставаш само с каненето!

— Ти също би могла да ми се обадиш — укори я той.

— Оукланд — въздъхна Шайфър. — Да си забелязал случайно, че вече сме зрели хора!

— Да. Ами… — обади се притеснено той, докато разглеждаше шоколадовите десертчета.

Това му напомни за хилядите пъти, когато двамата бяха идвали в този магазин — да си купят сладолед и хляб след секс; кафе, бекон и вестник в неделя. Имаше някакво странно спокойствие и умиротворение в тези спомени — все неща, на които той повече не можеше да се надява. Тогава си въобразяваше, че ще продължават да си идват всяка неделна сутрин тук чак докато станат на осемдесет. Но имаше и други спомени — за скандали или как тя отново изчезва за Лос Анджелис или някоя друга снимачна площадка — без никакви планове за бъдещето им, а той си остава тук и скърца със зъби от ярост, купува си цигари и си обещава никога повече да не я види.

— Виж какво — започна сега.

— Мммм — промърмори тя, без да вдига очи от корицата на списанието с нейната снимка.

Той се усмихна и отбеляза:

— Все още ли събираш подобни неща?

— Не толкова, колкото едно време.

Купи списанието и тръгна да излиза от магазина.

Той я последва.

— Онова нещо за Лола — каза.

— Филип, вече ти казах — това не е моя работа! — отбеляза Шайфър. Обаче той си знаеше, че тя го нарича с първото му име само тогава, когато му е ядосана за нещо.

— Искам да ти обясня.

— Няма нужда.

— Изборът не беше мой. Родителите й изгубили всичките си пари. И тя нямаше къде да отиде. Какво трябваше да сторя? Да я изгоня на улицата ли?

— Родителите й изгубили всичките си пари ли? — изсмя се тя. — Стига, Филип! Дори и ти не си толкова наивно доверчив!

— Напротив, вярно е! — настоя Филип, едва сега осъзнавайки колко абсурдно звучи този довод. Обели шоколадовия си десерт и добави отбранително: — Все пак ти беше с Дерек Бръминджър! Така че не можеш да ме виниш за връзката ми с Лола!

— Кой казва, че те виня?

— Ти си тази, която вечно отсъства — допълни Филип, питайки се защо жените са винаги толкова трудни.

— Да, но сега съм тук! — отсече Шайфър и се закова на пресечката на Пето авеню с Осма улица. — При това съм от месеци тук!

„Значи все още не ме е забравила!“ — подскочи сърцето на Филип. А на глас изрече:

— Хайде тогава да вечеряме заедно!

— С Лола ли? — изгледа го подозрително Шайфър.

— Не. Без Лола! Какво ще кажеш за четвъртък? Енид ще води Лола на балет.

— Изключително благороден план си съставил! — отбеляза саркастично Шайфър.

— Нищо подобно. Ние сме просто двама стари приятели, които не са се виждали от дълго време. Нали? Какво пречи да бъдем приятели? И защо винаги трябва да правиш такъв проблем от всяка дреболия?!

— Окей, момченце! — кимна усмихнало тя. — Ще вечеряме заедно. Дори лично аз ще ти сготвя!

А междувременно в сградата на № 1 Джеймс Гуч се подготвяше да люби Лола Фабрикънт. Не в буквалния смисъл на думата — не секс, който, както самият той си даваше сметка, беше единствено в сферата на неговите фантазии, — а вербална любов. Искаше да спечели нейния интерес и възхита. И така, в десет и десет — защото не искаше да изглежда прекалено нетърпелив — той хвана асансьора за тринадесетия етаж. Мислите му бяха концентрирани единствено върху личността на Лола, но когато тя отвори вратата, част от вниманието му бе привлечена и от апартамента на Филип, както и от неизбежното сравнение с неговия собствен апартамент. Жилището на Оукланд се оказа истински апартамент, а не поредица от кутийки — като неговото. Имаше си и антре, и голяма дневна, и камина, коридори, а когато последва Лола в дневната, забеляза и кухня с нормални размери, с гранитни плотове и маса, достатъчно голяма, за да побере поне четирима. Това място издаваше много пари, при това наследствени, превъзходен вкус, чести пътувания и добър вътрешен дизайнер, успял да превърне жилището в изискана смесица между античното и съвременното. Джеймс огледа с възхищение ориенталския килим, африканската скулптура и кожените фотьойли, поставени пред камината. Колко ли често Оукланд присяда тук, пийва си уиски и прави любов с Лола върху рогозката пред огнището?

— Донесох ти книгата — изрече притеснено той. — Както обещах.

Макар че беше зима, Лола бе облечена само по модерна тениска (днес очевидно всички момичета пренебрегваха времето в стремеж да покажат на света цялата си плът) и карирани панталони, които подчертаваха задните й части. На краката си носеше красиви домашни пантофки от синьо кадифе, върху които бяха избродирани череп и кости. Докато поемаше книгата от ръцете му, вероятно бе забелязала погледа му, защото докосна едната си пантофка с върха на другата и отбеляза:

— От миналата година са. Исках да си купя от модела с ангелчетата или пеперудките, но не можах да си го позволя. Онези струваха шестстотин долара. — Въздъхна, приседна на дивана и допълни: — Както знаеш, вече съм бедна.

Джеймс се зачуди как да реагира на тази неочаквана и случайно подхвърлена информация. В този момент мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна. Последваха няколко „боже мой“ и „мамка му“, сякаш него го нямаше в стаята. Джеймс се почувства леко обиден. Докато се подготвяше за срещата им, си представяше как тя подскача от радост при вида на книгата му, искрено заинтересувана. Но сега като че ли започна да се съмнява дали е точно така. След десет минути се предаде и тръгна да излиза.

— Чакай! — спря го тя, посочи към телефона и направи движение, с което се опита да му подскаже, че не може да контролира ситуацията. После дръпна телефона от ухото си и попита тихо: — Тръгваш ли си?

— Като че ли се налага.

— Защо?

— Не знам.

— Недей. Ей сега ще свърша!

Джеймс не беше много сигурен, че ще стане точно така, но все пак се примири и отново приседна. Бе изпълнен с надежда като осемнадесетгодишен младеж, който продължава да се надява, че парашутът му може и да се отвори. Загледа се в нея как крачи из стаята, удивен и едновременно уплашен от неизчерпаемата й енергия, младостта й, силата на гнева й и най-вече — от онова, което тя вероятно си мисли за него.

Накрая Лола приключи разговора, захвърли телефона на дивана и се обърна към него.

— Знаеш ли какво е станало? Две момичета от елита се сбили в някакъв нощен клуб, обаче някой записал всичко и го пуснал по „Снаркър“!

— Божичко! — възкликна Джеймс. — Момичетата още ли правят подобни работи?

Лола го изгледа така, сякаш идва от друга планета.

— Ти на себе ли си? Та съвременните момичета са по-луди от всякога! Даже са по-скоро зли!

— Разбирам — кимна Джеймс. Последва сконфузена пауза. После: — Донесох ти книгата.

— Да бе, знам — кимна тя, закри очи и простена: — Боже, толкова съм объркана!

— Не си длъжна да я четеш, ако не искаш — смотолеви Джеймс.

Книгата лежеше на масичката между тях. На корицата се виждаше рисунка на пристанището на Ню Йорк от 1775 година. В горната част, с големи червени, релефни букви се виждаше заглавието: „Дневник на един американски терорист“ — търговският вариант, който издателите бяха решили да дадат на „Самотният войник“.

Лола свали ръцете си, погледна го съсредоточено, а после, очевидно досетила се за какво става въпрос, вдигна книгата и отсече:

— Напротив, искам! И ще я прочета. Просто се притеснявам за Филип!

— О! — рече Джеймс. За момент изобщо бе забравил за съществуването на Филип.

— Много е гаден!

— Така ли?

Тя кимна и обясни:

— Стана такъв, откакто ме покани да се преместя да живея при него. Непрекъснато ме критикува, не харесва нищо от онова, което правя. — Намести се на дивана и продължи: — Ето например онзи ден. Обтривах тялото си със скраб и част от него очевидно е паднала на пода. А после ми се наложи веднага да изляза и да свърша нещо — ходих до дрогерията. Та Филип междувременно се прибрал и се подхлъзнал на скраба. И когато аз се върнах, той започна да ми крещи, че съм била немарлива.

Джеймс се приведе към нея и каза:

— Сигурен съм, че не го е мислел сериозно. Мъжете са си такива. Особено в периода на приспособяването.

— Така ли? — изгледа го с любопитство тя.

— Абсолютно — кимна с глава той. — На мъжете им трябва малко повече време, докато свикнат с определени неща.

— А това важи с особено голяма сила за Филип — съгласи се тя. — Майка ми винаги ме е предупреждавала, че когато мъжете започнат да остаряват, свикват с начина си на живот и е много трудно да бъдат променени.

— Именно! — кимна Джеймс, като се запита за колко ли стар го мисли тя.

— Но и на мен никак не ми е лесно! — продължи да се оплаква Лола. — Защото аз съм тази, която поема рисковете. Наложи се да освободя жилището си и сега, ако нещо не се получи, не знам какво ще правя!

— Сигурен съм, че Филип те обича — отбеляза Джеймс, макар да му се искаше да не е така и той да заеме мястото на Оукланд. От друга страна, това би било невъзможно, освен ако Минди също не реши да се отърве от него.

— Наистина ли мислиш така? — изгледа го тя с широко отворени очи. — Той ли ти го каза?

— Не, но… Защо да не те обича? Ти си толкова… красива.

— Наистина ли така ме виждаш? — изгледа го тя, сякаш не беше сигурна във външния си вид.

„Сладка е! — каза си Джеймс. — И наистина няма представа колко е красива!“

— Ще ми се да го бях чула от Филип — въздъхна Лола.

— Той не ти ли го е казвал?

Тя поклати тъжно глава и добави:

— Никога досега не ми е казвал, че съм красива. И никога не казва „Обичам те“, освен ако не го накарам.

— Всички мъже са такива — отбеляза с вид на мъдрец Джеймс. — И аз никога не казвам на жена си, че я обичам.

— Обаче вие сте женени! — отбеляза със странната си логика Лола. — Няма нужда да й го казваш вече! Освен това тя сигурно си го знае.

— Ами… сложно е — отбеляза неопределено Джеймс, облегна се назад на дивана и кръстоса крака. — Между мъжете и жените нещата винаги са сложни.

— Но снощи — започна Лола — ти и съпругата ти… Изглеждахте толкова щастливи заедно!

— Е, и ние си имаме нашите хубави моменти — отбеляза Джеймс, макар че точно в този момент не можеше да си спомни нито един хубав момент. С Минди. Кръстоса обратно крака с надеждата тя да не забележи, че е възбуден.

— Така — отсече тя и скочи. — А сега имам среща с Филип.

Джеймс се изправи неохотно. Толкова ли скоро щеше да свърши гостуването му? И точно когато имаше чувството, че бележи напредък.

— Благодаря ти за книгата — каза Лола. — Ще започна да я чета още този следобед. И веднага ще ти кажа мнението си.

— Страхотно! — усмихна се Джеймс поласкан, че тя иска да го види отново.

На вратата се получи конфузна ситуация — той се опита да я целуне по бузата, но тя бързо извърна глава и устните му се приземиха някъде в косата. Замаян от допира с косата й, той отстъпи и се спъна в изтривалката.

— Добре ли си? — попита тя и бързо го хвана.

— Добре съм — отговори с усмивка той и оправи очилата си.

— Тогава до скоро!

Лола помаха и затвори вратата, а после автоматично се насочи към дневната. Беше готино, че Джеймс Гуч очевидно си пада по нея. Тя, разбира се, не можеше да отвърне на чувствата му, обаче усещаше, че Джеймс е от онези мъже, които никога не биха сторили нищо на жената, ако тя не иска. Освен това беше автор на бестселър! Което ще рече, че нищо чудно в бъдеще да се окаже полезен.

А междувременно Джеймс чакаше пристигането на асансьора, концентриран в болезненото спадане на възбудения си член. „Филип Оукланд е глупак! — мислеше си той, като си представяше гърдите на Лола. — Горкото дете! Няма представа в какво се е забъркала!“

На етажа над него Ана-Лиза Райе залепи голяма червена марка в ъгъла на един плик и го подаде на седящата до нея жена. Около масата в трапезарията бяха насядали шест жени, в това число Кони Брюър, и подготвяха пликовете с покани за благотворителния бал на фондация „Цар Давид“, фондацията представляваше личната благотворителна организация на семейство Брюър — от обикновена вечеря в ресторант на „Уолстрийт“ тя се бе превърнала в мултимедийно олицетворение на екстравагантността в „Армъри“. Всички нови обитатели на „Уолстрийт“ се натискаха да бъдат приятели със Санди Брюър, да се отъркат у него и да правят бизнес с него, затова бяха готови да дадат мило и драго за всяка негова кауза. Кони бе помолила Ана-Лиза да стане съпредседател на фондацията. Условията бяха прости — тя трябваше да купи две маси по петдесет хиляди долара всяка (предложение, за което Пол с готовност написа чек), след което автоматично беше ангажирана в планирането на поредното благотворително събитие.

Ана-Лиза се бе хвърлила в работата със същата страст, с която някога работеше като адвокат. Проучи финансовото състояние на фондацията. Оказа се, че миналата година главният бал бе събрал тридесет милиона долара — невероятна сума дори за богаташи — при което прецени, че тази година можеха да съберат най-малко пет милиона отгоре. Обикаляше да опитва храна и да разглежда цветови аранжировки, преглеждаше списъците на поканените и присъстваше на заседанията на организационния комитет. Работата не беше кой знае колко вълнуваща, но все пак й даваше някаква цел освен апартамента и й помагаше да не мисли чак толкова много за Пол. Откакто бяха в Китай, където Пол и Санди по цял ден бяха заети с бизнес, а Кони и Ана-Лиза бяха развеждани по историческите забележителности в мерцедес с частен шофьор и екскурзовод, Пол ставаше все по-потаен и затворен в себе си и все по-рядко се вясваше пред нея. В редките случаи когато си беше вкъщи, прекарваше времето в кабинета си, където водеше продължителни телефонни разговори или рисуваше някакви графики на компютъра си. Отказваше да обсъжда бизнеса си с нея, макар да благоволи да подхвърли, че Санди бил на път да сключи някаква ключова сделка с китайците — сделка, която щяла да промени из основи стоковия пазар и да им донесе милиарди долари.

— Какво знаеш за китайската сделка? — бе попитала Ана Лиза Кони един следобед, след като се завърнаха в Ню Йорк.

— Спрях да задавам подобни въпроси още преди много време — отвърна Кони, като отвори миниатюрния си лаптоп. — Санди се опита да ми го обясни няколко пъти, но аз не разбрах нищо и затова престанах да го питам.

— Не те ли притеснява да не знаеш какво точно прави съпругът ти? — изгледа я учудено Ана-Лиза.

— Ни най-малко — отговори Кони, докато разглеждаше списъка с имената за благотворителния бал.

— Ами ако има нещо незаконно? — продължи Ана-Лиза, макар да не знаеше защо точно го каза.

— Санди не би сторил нищо незаконно. Нито Пол. Той е твой съпруг, Ана-Лиза! Ти го обичаш, а и той е чудесен!

Времето, което прекарваше с Кони, бе дало на Ана-Лиза възможност да опознае по-добре характера й. Кони бе наивно романтична, оптимистка, която се възхищаваше на съпруга си и вярваше, че може да получи всичко, което си поиска, стига да вади душата на хората с памук. Приемаше парите на Санди за даденост, сякаш никога не й бе хрумвало да се запита какъв би бил животът й, ако имаха по-малко. Но както Ана-Лиза установи, отношението й към парите се дължеше не толкова на арогантност, колкото на природна простота. Още от шестгодишната й възраст животът на Кони е бил отдаден на едно нещо — танца, а след като още на осемнадесет става професионална танцьорка, тя така и не успява да завърши училище. Не че беше тъпа — просто всичко, което знаеше, бе наизустено. Ако се стигнеше до логически анализ на нещата, тя беше изгубена — подобно на дете, което е запаметило имената на всички щати в САЩ, но не може да си представи тяхното географско местоположение.

Бидейки далеч по-силна и интелигентна, Ана-Лиза бързо се бе превърнала в доминиращата от двете приятелки. Не че Кони имаше нещо против, напротив — приемаше статуса на Ана-Лиза за даденост. Полагаше усилия Ана-Лиза да бъде канена на всички важни обеди и нощни коктейли по бутиците; даваше й имената на хората, които не биха имали нищо против да идват в дома й, за да й правят маникюра, педикюра, кола-маските и масажа — „така че да не ти се налага всички да те гледат полугола“, — а после дори й предостави името на добър стилист, който да й направи кичури. Кони бе дотолкова погълната от собствения си външен вид, че изобщо не можеше да й хрумне, че Ана-Лиза не желае да отделя чак толкова много време за себе си. Една от маниите й бе да проверява печатните и онлайн светски издания за техни снимки и когато откриеше нещо интересно, автоматично звънеше на Ана-Лиза и изпискваше: „Хей, видях една страхотна твоя снимка в «Уименуеър дейли»!“ Или: „Зърнах най-хубавата снимка на двете ни от снощната промоция на парфюми!“ А после задължително питаше Ана-Лиза дали иска да й изпрати принтираните страници по куриер. „Няма нужда, Кони, аз мога да си ги изкарам и сама!“ — отвръщаше Ана-Лиза. Но ето че след не повече от два часа портиерът позвъняваше на вратата й и й подаваше дебел плик. Ана-Лиза обикновено поглеждаше снимките и веднага ги прибираше в едно чекмедже.

Един ден не се сдържа и попита Кони:

— Теб наистина ли те вълнува как изглеждаме на снимките?

— Разбира се! — погледна я учудено Кони. — Защо? Теб не те ли вълнува?

— Не особено — отговори Ана-Лиза.

Кони се засегна, а Ана-Лиза се почувства зле. Едва тогава си даде сметка, че бе изразила пренебрежение към едно от най-големите удоволствия в живота на своята приятелка. А Кони толкова се гордееше, че е нейна приятелка! Хвалеше я наляво и надясно как още в колежа била написала една учена книга, как е излизала по „Чарли Роуз“, как се е срещала с президента и как е работила, моля ви се, при това във Вашингтон! В замяна на това Ана-Лиза се научи да се съобразява с чувствата на Кони и да я пази. Кони беше толкова нежна, толкова миниатюрна — напомняше й на фея с дребните си кости и грациозните си ръце! Обичаше всичко блестящо, красиво и розово и непрекъснато обикаляше скъпите бижутерски магазини. Веднъж, докато й показваше най-новите си придобивки, тя настоя Ана-Лиза да пробва един пръстен с жълт диамант и огърлица от сапфири. А след това й предложи да ги вземе за малко.

— За нищо на света! — отсече Ана-Лиза, връщайки й бижутата. — Нямам намерение да се разхождам по улиците с пръстен на стойност половин милион долара! Ами ако се случи нещо?

— Ала нали е застрахован?! — изтъкна Кони, сякаш застраховката автоматично анулираше отговорността на собственика към предмета.

И сега, докато седяха на огромната й маса във величествения й триетажен апартамент и докато приготвяха поканите за бала с Кони и другите жени от организационния комитет, Ана-Лиза осъзна, че приличат на деца, работещи по училищен проект. Постави поредната марка на поредния плик, а жените продължаваха да си бъбрят за нещата, за които жените по принцип обичаха да говорят — за децата и съпрузите си, за къщите си, за дрехи, прически, някоя клюка от поредния коктейл. Единствената разлика между тях и децата бяха мащабите, в които разсъждаваха. Една от жените се чудеше дали да изпрати дъщеря си в швейцарски пансион, друга си строеше къща на частен карибски остров и подканваше останалите и те да направят същото, „за да бъдем заедно“. А после една от тях повдигна най-важния въпрос, който доминираше в разговорите им от последните три седмици. Това бе въпросът за статията, обсъждаща евентуалната наследница на легендарната госпожа Хаутън — Ана-Лиза бе посочена като трета в списъка на светските дами, надпреварващи се за този статут. Статията беше изключително ласкава — описваше Ана-Лиза като „огненокосата красавица от Вашингтон, която превзе Ню Йорк с гръм и трясък“. Но лично за Ана-Лиза всичко това бе твърде смущаващо. Винаги, когато отидеше някъде, някой споменаваше тази статия, която бе повишила разпознаваемостта й дотолкова, че при всяка нейна поява фотографите се надпреварваха да викат името й, да я молят да спре и да позира за тях. Безобидно, но крайно неприятно за Пол. Той буквално се ужасяваше от нейната публичност.

— Но защо толкова държат да те снимат? — повтаряше всеки път той и грабваше гневно ръката й, издърпвайки я от червения килим.

— Нямам представа, Пол — отговаряше тя.

Наистина ли съпругът й бе толкова наивен за света, в който настояваше да влязат? Били Личфийлд често повтаряше, че всички тези събития са за жени — тоалетите, демонстрацията на бижутата, — така че вероятно Пол, бидейки мъж, просто не разбира. Той открай време страдаше от тотална липса на умения за общуване — не умееше нито да усеща хората, нито да води безсмислени разговори. Когато се намираше в ситуация, която не разбираше, се вкаменяваше и почервеняваше от гняв и често пъхаше език в бузата си, за да демонстрира пред другите, че не желае да разговаря. Така, през въпросната вечер, когато забеляза познатата издутина на бузата му, Ана-Лиза се видя в чудо как да му обясни правилата на това конкретно общество.

— Това е като на рожден ден, Пол. Където хората си правят снимки. За да съхранят спомените.

— Не ми харесва тази работа! — отсече Пол. — Не желая мои снимки да се мотаят из интернет! И най-вече не желая хората да знаят как изглеждам или къде се намирам!

— Държиш се като параноик, Пол! — разсмя се Ана-Лиза. — На всички им правят снимки! Дори и тази на Санди може да се види навсякъде!

— Аз не съм Санди!

— В такъв случай не трябва да излизаш!

— Подозирам, че същото би трябвало да важи и за теб!

Забележката му я изкара от релси.

— А защо тогава да не се върна във Вашингтон? — изрече остро тя.

— Какво би трябвало да означава това?

Тя поклати глава. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с него — нещо, което бе установила още в самото начало на брака им. Когато между тях се появяваха разногласия, Пол започваше да разчленява думите й с надеждата да отвлече вниманието й от темата, така че спорът никога да не бъде разрешен и те никога да не постигнат съгласие. За него концепцията за принципното съгласие бе немислима.

— Нищо — отговори тя.

После тя наистина си остана вкъщи три вечери подред. Обаче Пол отказа да направи каквито и да било промени в графика си, така че на нея й се наложи да си седи съвсем сама в апартамента и да се лута от стая в стая, докато накрая Пол се прибере в десет от работа, хапне един сандвич с фъстъчено масло, приготвен от икономката, и се качи в кабинета си, за да продължи да работи. Били Личфийлд беше все още при майка си и Ана-Лиза се почувства безкрайно самотна в големия град, където всички останали като че ли имаха по-важни работи от това да бъдат с нея. Затова на четвъртата вечер тя се отказа да бъде послушна, излезе с Кони и фотографите им направиха още много снимки, които Ана-Лиза отново прибра в чекмеджето и изобщо не каза на Пол.

И сега една от жените, вманиачена по темата за първата светска дама на Ню Йорк, се обърна към Ана-Лиза и нехайно отбеляза:

— Ти как изобщо се озова в този списък? Особено като се има предвид, че си в Ню Йорк едва от шест месеца?

— Нямам представа — отговори Ана-Лиза.

— Защото именно тя трябва да бъде провъзгласена за следващата госпожа Хаутън! — отсече гордо Кони. — Били Личфийлд е категоричен в това отношение. А и за всички е ясно, че от Ана-Лиза ще излезе много по-добра госпожа Хаутън, отколкото от мене!

— Не съм особено убедена — обади се Ана-Лиза.

— Били ли те включи в списъка? — продължи да разпитва жената.

— Обичам Били, но понякога може да бъде много настоятелен — отбеляза друга.

— Изобщо не мога да разбера какво толкова ви пука! — рече Ана-Лиза и притисна поредната марка към поредния плик. Все още й оставаха поне стотина такива. — Госпожа Хаутън е мъртва. Затова ви предлагам да я оставим да почива в мир!

Гостенките й приеха скандалната забележка със задружно кудкудякане.

— Съвсем сериозно! — повтори невъзмутимо Ана-Лиза, докато ставаше, за да помоли Мария да донесе обяда. — Не мога да разбера как подобно нещо може да ви бъде цел!

— Говориш така, само защото не го искаш! — изтъкна една от жените. — Винаги е така: точно този, който не го иска, го получава!

— Напълно си права — съгласи се Кони. — Когато се запознах със Санди, после нямах никакво желание да го виждам повече. Но ето че вече сме женени!

— Мария! — извика Ана-Лиза, като бутна летящите врати на кухнята. — Би ли сервирала пилешката салата „Уолдорф“ и кашкавалените бисквити, ако обичаш?

После се върна на масата и продължи да лепи марки.

— Между другото, получихте ли мястото за паркиране? — обади се по едно време Кони.

— Не — отговори Ана-Лиза.

— Трябва да бъдете непреклонни към хората във вашата кооперация! — посъветва я една от жените. — Не им позволявайте да ви тъпчат! Дадохте ли им да се разберат, че ще плащате повече за мястото?

— В тази сграда подобни неща не минават — отговори Ана-Лиза и от самата мисъл за това я заболя главата.

Напоследък й беше дошло много със съседите — мястото на паркинга, климатиците, шума. Не че Пол улесняваше отношенията й с хората. Наскоро бе отишъл при съседа, спечелил лотарията за паркинга — тих човечец, сърдечен хирург в „Колумбия“, — и му предложил подкуп. Докторът обаче се бе оплакал на Минди, а Минди на свой ред бе изпратила на Пол бележка, в която го молеше да не се опитва да подкупва останалите собственици в кооперацията. Когато Пол зърна бележката, пребледня.

— Откъде е взела това? — извика, като посочи листчето, върху което беше написана бележката. Листчето беше с логото на хотел „Четири сезона“ от Банкок. — Влизала е в апартамента ни! — изкрещя Пол. — Точно оттук го е взела! От бюрото ми!

— Пол, не се дръж като луд!

— Тогава откъде го е взела, а? — продължи да настоява Пол.

— Нямам представа — рече Ана-Лиза, но точно тогава си спомни, че по Коледа бе дала ключове от апартамента им на Сам. Нямаше съмнение, че детето, което иначе веднага бе върнало ключовете, е било принудено преди това да ги даде на майка си.

Ала тъй като не можеше по никакъв начин да каже на Пол за това, продължи да настоява, че приликите в хартията са просто съвпадение. Това бе поредното нещо, за което се наложи да лъже съпруга си — факт, който я изпълваше с огромно чувство за вина, сякаш бе извършила престъпление. След това Пол все пак разпореди да сменят ключалките, но това само наля още масло в омразата му към Минди Гуч и го накара да се закълне, че ще направи всичко възможно да изгони „тази жена“ от сградата.

Мария донесе обяда и постави платата на масата. След това сервира сребърни прибори от „Аспри“ и порцелан от „Тифани“, който според Били все още бил най-доброто, което може да предложи една светска дама.

— Кашкавалени бисквити! — изписка една от гостенките, като впери жадно очи в купчината златисти бисквити в кристалното плато в средата на масата. — Ана-Лиза, не трябваше! Очевидно си решила да ни угояваш!

14

Джеймс и без това си беше достатъчно невротизиран, но в последните дни преди излизането на книгата му той буквално се побърка. Мразеше се за това, което правеше — открай време презираше авторите, които на всеки половин час проверяват рейтинга си в сайтовете на „Амазон“3 и „Барне енд Ноубъл“4, и непрекъснато преравят интернет за отзиви и мнения. Новата му мания буквално го изцеждаше. Чувстваше се като луд, който си въобразява, че го преследват фурии. Обратната страна на тази мания се казваше Лола. В редките моменти на здрав разум Джеймс си казваше, че тя е нещо като главната съблазън — ярко, блестящо, неустоимо нещо, от двете страни с кукички. На повърхността отношенията им все още се ограничаваха в рамките на невинността, защото засега не се бе случило нищо друго, освен размяна на есемеси и няколко внезапни гостувания в апартамента му. Приблизително два пъти седмично тя се появяваше неканена при него и се отпускаше небрежно на сгъваемия стол в кабинета му като лъскава черна пантера. Той и без това бе отдавна готов да се предаде, но при дадените обстоятелства стръвта бе станала двойно по-неустоима поради факта, че тя веднага бе прочела книгата му и държеше да я обсъжда с него, като същевременно търсеше съвета му за Филип.

Да се омъжи ли за Филип? Разбира се, че го обича, обаче не иска той да се ожени за нея по грешните причини — от чувство за задължение. По този въпрос Джеймс се чувстваше раздвоен между желанието си да има Лола само за себе си и просто да я вижда в сградата независимо при какви обстоятелства. А тъй като не можеше да изрита собствената си съпруга и да инсталира на нейно място Лола, присъствието й на тринадесетия етаж като че ли беше по-добре от нищо. И така, той излъга, озовавайки се в неочакваното положение да дава съвет на двадесет и две годишно момиче.

— Всеобщото мнение по въпроса е, че човек все пак трябва да опита — запелтечи той. — А после винаги можеш да се разведеш.

— Не и аз! — отсече Лола. — Религията ми не го позволява.

Джеймс се зачуди коя ще да е тази религия, но на глас каза:

— Ала тъй като твърдиш, че обичаш Филип…

— Казах, че мисля, че го обичам! — поправи го тя. — Но пък съм само на двадесет и две! Как бих могла да знам със сигурност дали е така?

— Никога няма да знаеш със сигурност — рече Джеймс, като си мислеше за Минди. — Бракът е нещо, което просто си продължава вечно, освен ако единият не реши да му сложи край.

— Ти имаш голям късмет! — въздъхна момичето. — Взел си своето решение. И освен това си гений! Когато книгата ти излезе, ще натрупаш милиони долари!

Тайните гостувания продължиха няколко седмици, а после дойде и великата сряда, когато издателят на Джеймс трябваше да получи предварителния отзив за книгата му от „Ню Йорк таймс букривю“. Лола се появи още сутринта, като му донесе подарък — плюшено мече „за късмет“, както се изрази тя. Обаче Джеймс бе вече прекалено нервен, за да оцени подаръка, и разсеяно го напъха в и без това претъпкания килер.

Всичко зависеше от този отзив в „Ню Йорк таймс букривю“. Като автор, чиято предишна книга се бе продала само в седем хиляди и петстотин екземпляра, сега само шумните хвалебствия биха могли да го спасят и да разбият бариерата на предишните му скромни продажби. Представяше си това разбиване като незаконно нахлуване през покрива на шоколадова фабрика, което на свой ред го караше да се чуди дали вече е с всичкия си.

— Сигурно много се вълнуваш — отбеляза Лола, като вървеше след него към кабинета му. — Но ще видиш, че ще получиш страхотни отзиви! Сигурна съм!

Джеймс не беше чак толкова сигурен, но горката Лола беше твърде млада, за да знае, че нещата обикновено не стават така, както подсказва логиката. Чувстваше, че устата му пресъхва от напрежение. Още от сутринта настроението му се люшкаше между отчаяние и въодушевление. Точно в момента обаче скоростното влакче на ужасите, на което се беше качил, го носеше стремглаво надолу.

— Всеки държи да се изживява като победител — изрече с гробовен глас. — Всеки си мисли, че ако се държи като хората по филмите или тези при Опра, или в така наречените вдъхновяващи мемоари и никога не се предава, накрая непременно ще победи. Обаче това не е вярно!

— Защо да не е вярно? — контрира го Лола с дразнеща самоувереност.

— Единствената гаранция за успех е упоритата работа — заяви Джеймс. — Статистически погледнато. Но дори и това не е много сигурно. Истината е, че на този свят няма нищо сигурно!

— Точно затова пък има истинска любов! — изтъкна Лола.

Емоциите на Джеймс взеха внезапен остър завой и влакчето пое рязко нагоре „Колко е сладка!“ — помисли си той, докато я наблюдаваше. Нямаше никаква представа за живота, но продължаваше да вярва в себе си толкова искрено, че бе почти вдъхновяващо.

— Всичко се свежда до числата — отбеляза мъдро той, доволен от осъзнаването на този факт. — Числа и още числа, и пак числа. Вероятно винаги е било така.

— Какво е било? — изгледа го Лола. Почувства, че се отегчава. Разговорът беше взел неочакван обрат, който отвеждаше далече от нея самата и навлизаше в сфера, която тя винаги бе свързвала с данъците. Което на свой ред означаваше нещо, за което тя се надяваше никога да не й се налага да мисли.

— Рейтинги. И печалби.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Прегърни мечо! Целуни го за късмет! А после ми изпрати съобщение. Нямам търпение да прочета отзивите!

След като тя си тръгна, Джеймс се завърна обратно при интернет. Провери отново и отново електронната си поща, мястото си в класацията на „Амазон“, мястото си в класацията на „Гугъл“ и всички възможни данни с неговото име, в това число сайтове като „Хъфингтън поуст“, „Снаркър“ и „Дифеймър“. Следващите му пет часа бяха едни от най-неприятните в живота му.

Накрая, в три и петнадесет следобед, телефонът иззвъня.

— Успяхме! — извика триумфално Редмън. — Ти си дори на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“! И вече те наричат „съвременният Мелвил“5.

Първоначално Джеймс беше прекалено шокиран, за да каже каквото и да било. Но след няколко секунди той възвърна гласа си и сякаш всеки ден виждаше свои книги на корицата на „Ню Йорк таймс букривю“, каза:

— Ще го приема.

— Дяволски си прав, че ще го приемеш! — извика Редмън. — Дори и ние не бихме могли да го измислим по-добре! Ще накарам асистентката си да ти изпрати отзивите по имейла.

Джеймс затвори телефона. За първи път през живота си побеждаваше.

— Аз съм победител! — изрече на глас.

А после усети, че му се завива свят — реши, че е от радост, а след това му прилоша. От години не му се беше случвало да повръща, всъщност — от детството му. Ала гаденето се засили и най-накрая беше принуден да отиде в банята, за да извърши най-немъжествения от всички ритуали — да повърне в тоалетната чиния.

А после, все още с треперещи крака, той се върна в кабинета си, отвори прикрепения файл, който му беше изпратил Редмън, и жадно започна да чете всяка страница още докато излизаше от принтера. Най-сетне талантът му беше оценен и отсега нататък, независимо колко книги ще продаде, единственото, което ще има значение, ще бъде само това признание за мястото му в пантеона на литературата. Той беше спечелил! Бе победил! Но какво следваше да направи сега? А, да! Да сподели новините с някого. Нали така се правеше в такива случаи?

Започна да набира номера на Минди, но се спря. За нея имаше достатъчно време. Защото имаше един друг човек, който щеше да оцени новината повече — Лола. Именно тя е човекът, който пръв трябва да научи новината, защото само тя беше до него в този най-съдбовен от всички негови дни. Джеймс грабна трите листа с отзива, излезе във фоайето и нетърпеливо започнала чака асансьора. Междувременно в главата му се въртяха думите, които щеше да й каже — „Успях!“, „Ще се гордееш с мен!“, „Ти беше права“ — както и онова, което може би щеше да се случи после. (Тя ще го прегърне, разбира се, а тази прегръдка би могла да се превърне в целувка, а целувката би могла да се превърне във… Кой знае?!) Най-сетне асансьорът пристигна от върха на сградата, той влезе и го включи за обратния път нагоре. Погледът му се местеше ту към бавно сменящите се цифри на етажите, ту към думите върху листите, които вече се бяха запечатали в съзнанието му: „Съвременният Мелвил!“

Изпълнен с въодушевление, той зачука силно на вратата на апартамент 13 Б. Чу някакво тътрене на крака и очаквайки да види Лола, изпадна в шок, когато зърна срещу себе си Филип Оукланд. А когато Филип на свой ред видя Джеймс, по лицето му се изписа хладина и раздразнение.

— Гуч, какво правиш тук?

Сякаш сцената беше взета направо от някоя сапунена опера. Джеймс се опита да надникне незабележимо над рамото на Филип, за да види дали Лола е там, а Филип попита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Джеймс даде всичко от себе си, за да си възвърне силите, и промърмори:

— Току-що получих страхотни отзиви от „Ню Йорк таймс букривю“. — И размаха безполезните вече листи в ръката си.

— Поздравления — смотолеви Филип и направи опит да затвори вратата.

— Лола вкъщи ли е? — извика в отчаянието си Джеймс.

Филип го изгледа, изсмя се саркастично и кимна с глава, сякаш вече бе проумял истинската цел на съседа си.

— Лола! — подвикна към вътрешността на апартамента.

Лола се приближи към вратата, облечена в копринен халат. Косата й беше мокра, като че ли току-що излизаше от банята.

— Какво? — попита и небрежно пъхна ръка в задния джоб на дънките на Филип.

Джеймс притеснено подаде листите и каза:

— Това е отзивът в „Таймс“. Реших, че може би ще искаш да го видиш.

— Разбира се — изрече с хладна любезност тя, сякаш не беше идвала в апартамента му само преди няколко часа, сякаш никога не беше ходила в апартамента му, сякаш изобщо не го познаваше.

— Добър е — продължи Джеймс. Знаеше, че е победен, но не искаше да приеме поражението си. — Всъщност, направо е страхотен!

— Готино! Нали, Филип?

— Да, много приятно — кимна Филип и този път наистина хлопна вратата под носа на Джеймс Гуч.

Джеймс се запита дали в живота му имаше друг момент, когато се бе чувствал толкова глупаво, колкото сега.

Когато се върна вкъщи, му трябваше доста време, докато се възстанови от тази обезпокоителна сцена. Успя само защото телефонът иззвъня. Беше Минди.

— Току-що разбрах — изрече с обвинителен тон тя.

— За какво? — попита той, автоматично превключвайки на обичайния им начин на разговор.

— За корицата на „Ню Йорк таймс букривю“ — извика тя. — Защо не ми се обади? Защо трябваше да го разбера от един блог?

Джеймс въздъхна и отговори:

— И аз самият научих току-що.

— Не се ли радваш? — попита Минди.

— Много — отговори той.

И затвори. А после приседна на стола си. Никога не си бе помислял, че радостта от триумфа ще трае вечно, но и през ум не му беше минало, че ще бъде чак толкова краткотрайна.

Няколко дена по-късно Били Личфийлд се завърна в Манхатън. Майка му беше по-добре, но и двамата бяха наясно, че вече е поела неизбежния си път към смъртта. Месецът, прекаран в затънтените предградия в полите на планините Бъркшир, го бе научил на много неща — и най-вече какъв голям късмет е извадил в живота. Истината бе, че той не бе роден в богатите имения, а в предградията, и фактът, че бе успял да избяга от тях в продължение на тридесет години, бе повече от удивителен. Ала облекчението му от завръщането в Манхатън бе твърде краткотрайно. Още в мига, в който застана пред вратата на апартамента си, го очакваше предупреждение за изгонване.

За да възстанови правото си на ползване на жилището, той трябваше да отиде до квартирния съд на Стейт стрийт, където се оказа сред масите на големия град. Това бе истинският Манхатън, където всеки се мислеше за повече от другите и всеки отстояваше със зъби и нокти своите права. Били приседна до стотиците други в един от многобройните пластмасови столове в задушната чакалня и примирено изчака реда си.

— Какво е вашето извинение за неплащането на наема? — попита го съдията, когато дойде неговият ред.

— Майка ми беше болна. Трябваше да напусна града, за да отида да я гледам.

— Това е престъпно нехайство.

— Не и според майка ми.

Съдията се смръщи, но като че ли го съжали.

— Веднага си платете наема и таксата за просрочване. И се постарайте никога повече да не ви виждам тук!

— Да, Ваша чест — кимна Били.

Изчака на още една дълга опашка, за да плати всичко в брой, а после се качи на метрото. Топлият, спарен въздух на мотрисата притисна главата му като в менгеме. Оглеждайки лицата около себе си, Били бе шокиран от безсмислието на толкова много човешки животи. Но може би просто неговите очаквания бяха твърде високи. Може би Бог не бе предвидил живота да бъде нещо повече от обикновено размножаване.

Все още в това настроение, той посрещна Ана-Лиза пред сградата на № 1 и се качи в нейното съвсем ново бентли. Личният шофьор бе нает от специална агенция с негово съдействие. Не бе виждал Ана-Лиза повече от месец и сега се изуми от външния й вид — на светлинни години далече от нехайното момчешко излъчване на жената, с която се бе запознал преди девет месеца. Но тя все още не бе изгубила умението да изглежда естествена, сякаш не бе сложила никакъв грим и косата й не бе старателно подредена в прическа и не носеше панталони за пет хиляди долара — макар Били да знаеше, че тя влага много време и усилия за поддържането на външния си вид. Следователно изобщо не бе чудно, че хората се надпреварваха да я канят навсякъде, а списанията се съревноваваха да показват нейни снимки. За свое огромно учудване Били се улови, че изпитва известни резерви във връзка с нейния главоломен успех. Тази предпазливост бе съвсем нова за него — вероятно беше плод на последните събития или на осъзнаването, че собствените му години на борба в крайна сметка не бяха довели до нищо. Искаше му се да й каже: „Снимката е временно отражение — днес е тук, утре го няма. И няма да донесе никакво удовлетворение на душата ти.“ Но не й каза. Защо да не се забавлява сега, докато може? А за разкаянията и съжаленията — време много.

Колата ги откара до галерията „Хамър“ на Пето авеню, където Били приседна на една пейка и потъна в съзерцание на най-новите произведения на художниците. В чистата белота на галерията силите му започнаха да се завръщат. Да, ето защо правеше това, което правеше. Макар самият той да не можеше да си позволи предмети на изкуството, поне имаше възможността да се обкръжава с тях благодарение на онези, които можеха. Ана-Лиза приседна до него и се втренчи в прочутата картина на Андрю Уайът на жена в синя стая край брега.

— Никога няма да разбера как една картина може да струва четиридесет милиона долара! — изрече по едно време Ана-Лиза.

— О, мила! — въздъхна Били. — Картина като тази е безценна! Абсолютно уникална! Трудът и погледът на един-единствен човек, но в нея се съзира съзидателната ръка на Бога!

— Но същите тези пари биха могли да бъдат похарчени в помощ на хората! — изтъкна тя.

Беше чувал този аргумент толкова често, че понякога му дотягаше да обяснява. Все пак сега каза:

— Да, на повърхността това е вярно. Ала без изкуството човекът си остава животно, при това не особено привлекателно животно! Лакомо, алчно, егоистично и с жажда за кръв. А изкуството ни дава радост, красота и поглед към вселената. То е истинската храна за душата!

— Били, добре ли си? — погледна го разтревожено Ана-Лиза.

— Превъзходно! — отговори той.

— Ако мога да сторя нещо, за да помогна на майка ти… — започна тя, но спря, защото се сети, че Били много мразеше да говори за финансовото си положение. После обаче състрадателността й взе връх и тя продължи: — Ако се нуждаеш от пари… А Пол изкарва много… Напоследък разправя, че е на прага да натрупа милиарди… — Тук тя се усмихна притеснено, сякаш се срамуваше. — А аз за нищо на света не бих хвърлила десет милиона долара за картина, но ако някой се нуждае от помощ…

Без да сваля очи от шедьовъра на Уайът, Били изрече:

— Няма нужда да се притесняваш за мен, скъпа моя. Оцелял съм в Ню Йорк достатъчно дълго и смятам, че ще успея да издържа още мъничко!

Когато влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Беше майка му.

— Помолих момичето да ми донесе една пъстърва от супермаркета, а тя се оказа развалена! Не мога да повярвам как има хора, които не могат да различат вмирисаната риба от прясната!

— О, мамо! — въздъхна безсилно той.

— И какво трябва да направя сега? — продължи ядосано старицата.

— Не можеш ли да се обадиш на Лаура? — предложи Били, като имаше предвид сестра си.

— С нея пак не си говорим. Говорихме си само докато ти беше тук.

— Ще ми се да се решиш да продадеш къщата и да се преместиш в апартамент в Палм Бийч! Там животът ти ще бъде много по-лесен!

— Не мога да си го позволя, Били! Пък и не желая да живея сред непознати.

— Но нали ще си имаш собствен апартамент?!

— Не мога да живея в такава кутийка! Знаеш, че ще откача!

Били затвори телефона и пак въздъхна. Майка му бе станала невъзможна, но, от друга страна, вероятно всички стари хора стават такива, когато откажат да приемат факта, че е необходима промяна. Той бе наел частна медицинска сестра, която да посещава майка му два пъти седмично, както и едно момиче, което да й чисти и пазарува. Но знаеше, че това разрешение е само временно. А и майка му беше права — не можеше да си позволи да си продаде къщата и да си купи апартамент във Флорида. Докато беше при нея, той се бе консултирал с един агент по недвижимите имоти и бе разбрал, че пазарът на имоти е претърпял драстичен спад и че сега къщата на майка му би струвала не повече от триста хиляди долара. Ако я е била продала преди две години, тогава вероятно е можела да вземе поне четиристотин и петдесет хиляди.

Но преди две години никой не си бе помислял, че нещата ще се обърнат така. Иначе сега с майка му всичко беше наред, но той бе наясно, че на някакъв етап тя ще трябва да отиде в старчески пансион, където да се грижат постоянно за нея. Ала както сестра му го бе информирала, минималната месечна такса за подобен пансион била пет хиляди долара. Което ще рече, че дори и да продаде къщата, парите от нея ще й стигнат за около четири години. А после какво?

Били огледа малкия си апартамент. И него ли бе на път да загуби? И той ли бе на път да се превърне в обект на благодеяния? Фактът, че Ана-Лиза Райе го бе попитала дали не се нуждае от пари, бе изключително лош знак. Толкова ли очевидно бе отчаянието му? Щом хората доловят слабостта му, автоматично ще го отрежат. „Чу ли какво е станало с Били Личфийлд? — ще си кажат. — Изгубил апартамента си и бил принуден да напусне Ню Йорк!“ Ще поговорят, ще поговорят за него, а накрая ще го забравят. В този град никой не обръщаше внимание на неудачници.

Отиде в спалнята си и отвори дървената кутия, която госпожа Хаутън му бе оставила в наследство. Кръстът на Кървавата Мери си лежеше все така в кадифената торбичка в тайното отделение. Бе му минало през ума да си наеме сейф, в който да скрие кръста, но после си каза, че дори само това действие би могло да събуди нечии подозрения. Затова, подобно на Луиз Хаутън, и той бе продължил да си го държи вкъщи на съвсем видно място — върху бюрото си. Докато изваждаше кръста от торбичката, той си спомни нещо, което госпожа Хаутън му бе казала веднъж: „Проблемът с изкуството, Били, е в това, че то не разрешава проблемите на хората. Виж парите са съвсем друго нещо!“

Сега Били си сложи очилата за четене и огледа кръста. Диамантите бяха доста грубо обработени по днешните стандарти и бяха далеч от идеални по отношение на цвета и яркостта си. Но пък камъните бяха стари и огромни. Диамантът в средата бе най-малко двадесет карата. На свободния пазар кръстът би могъл да струва най-малко десет милиона долара.

Но точно това обстоятелство му подсказа, че не трябва да бъде алчен — колкото по-голяма цена сложеше на кръста, толкова по-голяма бе вероятността продажбата да привлече нежелано внимание. Затова реши да поиска само три милиона долара — напълно достатъчни, за да поеме грижите за майка си и да си подсигури относително скромния начин на живот в Ню Йорк.

А после осъзнаването на онова, което се канеше да извърши, скова тялото му от страх. Усети, че започва да се поти. Остави кръста на леглото, влезе в банята, взе си два ксанакса и се пъхна под душа.

След това, докато се подсушаваше с дебелата бяла хавлиена кърпа, той си заповяда да бъде решителен в действията си. Би предпочел да продаде кръста на Ана-Лиза Райе, на която имаше безусловно доверие, обаче Ана-Лиза беше адвокат и веднага ще надуши, че сделката е незаконна. А това му оставяше само още един избор — Кони Брюър. Блажената липса на интелигентност на Кони можеше някой ден да го завлече в гроба, но, от друга страна, тя бе доста добра в следването на инструкции. Което ще рече, че стига редовно да й напомня да си държи езика зад зъбите, всичко ще бъде наред. И сега, докато обличаше копринения си индийски халат, Били си каза, че ако ще прави нещо, трябва да го направи бързо. Затова веднага вдигна телефона до леглото си и позвъни на Кони.

В момента тя вземала децата от училище, но каза, че ще намине при него към четири-четири и половина. В четири и половина звънецът на вратата му иззвъня и Кони се появи в претъпкания му апартамент.

— Били, много си мистериозен! — възкликна въодушевено тя.

Той просто вдигна кръста пред очите й.

— Какво е това? — изписка тя и се приведе, за да го огледа по-добре. — Истински ли е? Мога ли да го подържа? — Тя поднесе дланта си и той го постави в нея. — Това диаманти ли са? — ахна тя.

— Надявам се — отговори той. — Кръстът е принадлежал на кралица!

— О, Били, искам го! Искам го! — започна да пищи тя. — Трябва да го имам! Мой си е! — Постави кръста на гърдите си и се обърна, за да се огледа в огледалото над камината. — Виждаш ли? Започва да ми говори! Скъпоценните камъни винаги ми говорят! И знаеш ли какво ми казват? Че са мои!

— Много се радвам, че ти харесва — изрече нехайно Били. И с гласа на човек, извършил множество сделки с предмети на изкуството, допълни: — Този кръст е много специален! И има нужда да бъде в правилния дом!

Кони веднага прие делови вид, страхувайки се, че ако не го купи веднага, кръстът може и да й се изплъзне.

— Колко искаш за него? — попита, приседна на дивана и извади мобилния си телефон. — Веднага ще се обадя на Санди и ще му поръчам да ти напише чек!

— Това би било прекрасно, скъпа моя, но се опасявам, че нещата не са чак толкова прости!

— Но аз го искам сега! Веднага!

Били й позволи да го отнесе и изпита огромно облекчение, когато ценното произведение на изкуството напусна апартамента му. Сега единственото, от което имаше нужда, бяха парите.

Тази вечер беше канен на коктейл, обаче си остана вкъщи, за да изчака Санди.

Точно в осем вечерта Санди почука нетърпеливо на вратата му. Никога досега не бе идвал в жилището на Били Личфийлд и определено беше изненадан да разбере колко малко беше то. Вероятно точно по този повод докато отваряше куфарчето си, той отбеляза:

— Предполагам, че когато получиш парите, ще си купиш по-голям апартамент, а?

— Не мисля — отговори Били. — Тук си ми харесва.

— Както обичаш — кимна делово Санди и извади жълт юридически бележник. После започна да му обяснява детайлите на плана, който беше измислил, и след не повече от двадесет минути двамата стигнаха до споразумение.

Когато по-късно Били си легна, се почувства като изцеден. Нямаше съмнение, че за Санди цялата тази потайност беше твърде странна и предвид факта, че очевидно гледаше на кръста като на обикновена красива дрънкулка, вероятно бе помислил Били просто за поредния ексцентрик. Но иначе планът бе много лесен и парите никога не биха могли да бъдат проследени до продажбата на кръста. Санди щеше да му открие инвестиционна банкова сметка в Женева, Швейцария, в която в продължение на десет месеца щеше да привежда суми от малко под десет хиляди долара. Този ход нямаше да привлече вниманието на властите, които проследяваха единствено транзакции на стойност над десет хиляди долара. Когато приключиха сделката си, Санди на шега му предложи да си напише завещанието.

— Защо? — смая се Били.

— Защото ако с теб се случи нещо, правителството автоматично ще сложи ръка на авоарите ти — отговори делово Санди, докато затваряше куфарчето си.

Били затвори очи. Всичко бе свършило и вече нямаше връщане назад. Почти веднага заспа и се събуди чак на сутринта. Това бе първата нощ от седмици насам, в която бе успял да се наспи без помощта на сънотворни.

Две вечери по-късно обаче изживя огромен ужас. Беше на премиерата на „Скъпоценни камъни“ на Баланшин в Нюйоркския балет. Били бе решил да отиде сам — щеше му се поне за една вечер да се освободи от задължението да поддържа маската си пред други хора. Но трябваше да се досети, че в Ню Йорк човек не може да остане незабелязан. Установи го още по време на разходката през първия антракт, когато се сблъска с Енид Мърл, придружавана от някакво нелепо младо същество с огромни зъби. Енид не му представи момичето и всъщност се държа твърде недружелюбно.

— О, Били — бе единственото, което изломоти, преди да му обърне гръб.

Били не отдаде огромно значение на реакцията й, защото я познаваше добре и знаеше, че понякога можеше да бъде и такава. Освен това, както всички в Ню Йорк вече отчитаха, Енид Мърл в крайна сметка бе остаряла.

Ала веднага след това бе стреснат от потупване по рамото. Били се обърна и се озова лице в лице с Дейвид Порши — директорът на музея „Метрополитън“. Дейвид Порши бе плешив мъж с маслинена кожа и дълбоки торбички под очите; на петдесет и пет се считаше за относително млад, за да заема подобна отговорна позиция, ала при назначаването му бордът бе изхождал от презумпцията, че той ще може да оглавява великата институция поне тридесетина години.

— Били Личфийлд! — възкликна Дейвид и кръстоса ръце пред гърди, поглеждайки го така, сякаш бе сторил нещо нередно.

Били се ужаси. Като директор на музея, Дейвид не можеше да не е запознат с мистерията около кръста на Кървавата Мери. За момент на Били му хрумна крайно ирационалната мисъл, че Дейвид може би по някакъв начин е разбрал как кръстът се е озовал у него благодарение на наследството на госпожа Хаутън. Ала всички тези мисли се оказаха плод единствено на неговата параноя, защото в следващата секунда Дейвид изрече:

— Не съм те виждал цяла вечност! Къде се криеш?

— О, тук съм си — смотолеви притеснено Били.

— Вече не те виждам на нашите мероприятия. Откакто госпожа Хаутън се спомина — Бог да дари мир на благородната й душа! — сигурно вече не ни мислиш за достатъчно важни, за да ни удостояваш с присъствието си!

„Да не би да се опитва да изкопчи някаква информация от мен?“ — помисли си Били, но все пак хладнокръвно запази спокойствие, сви рамене и отвърна:

— Нищо подобно! Вече съм включил в календара си благотворителната ви вечеря през идния месец. Смятам дори да доведа Ана-Лиза Райе. Може би си чул, че тя и съпругът й купиха апартамента на госпожа Хаутън.

Знаеше, че няма нужда да казва нищо повече. Дейвид Порши автоматично схвана подтекста — присъствието на подобни хора означаваше набирането на нови дарители.

— Браво на теб! — възкликна доволно той. — Знаех си, че винаги можем да разчитаме на теб да работиш за нашата кауза!

Били се усмихна, но веднага щом директорът на музея се отдалечи, се отправи към мъжката тоалетна. Така ли щеше да бъде отсега нататък? Така ли щеше непрекъснато да наднича през рамо и да се пита дали хора като Дейвид Порши го подозират? Всички в света на изкуството го познаваха. И докато продължаваше да стои в Манхатън, никога нямаше да може да ги избягва.

Бръкна в джоба си, извади оттам оранжевите хапчета и пъхна едно от тях в устата си. Глътна го на сухо. Знаеше, че само след няколко минути лекарството ще започне да действа, но за съжаление вече беше прекалено късно. Вечерта му бе провалена. Не можеше да стори нищо друго, освен да се прибере у дома. И докато вървеше към изхода, отново зърна Енид Мърл. Тя също го видя. Той й помаха, но тя не реагира.

— Кой беше този? — попита Лола.

— Кой, скъпа? — направи се на разсеяна Енид, докато поръчваше две чаши шампанско.

— Мъжът, който ти помаха.

— Нямам представа за кого говориш, скъпа — отвърна Енид. Знаеше отлично кого има предвид момичето, но все още не бе простила напълно на Били Личфийлд заради апартамента на госпожа Хаутън. Винаги го бе считала за добър приятел, което щеше да рече, че той трябваше първо да отиде при нея и да прояви учтивостта да я информира какво смята да прави със семейство Райе.

Но точно сега изобщо не й се мислеше нито за Били Личфийлд, нито за семейство Райе и техния апартамент. Сега беше на балет. Ходенето на балет бе едно от най-големите удоволствия в живота на Енид и тук тя си имаше свои ритуали. Винаги сядаше на първата редица в първата ложа, на място 113, което считаше за най-доброто в театъра, и винаги си поръчваше по чаша от най-скъпото шампанско по време на антрактите. Елегантното първо действие, наречено „Смарагди“, беше приключило и сега, след като плати шампанското, тя се обърна към Лола и попита:

— Какво мислиш за балета, скъпа?

Лола се вторачи в парчето ягода в чашата си. Отлично знаеше, че балетът се считаше за връхната точка във висшата култура. Но още първото движение на сцената я бе отегчило и я бе накарало едва ли не да се разпищи и да започне да си скубе косите. Бавната класическа музика стържеше по нервите й — дотолкова, че за момент дори се запита дали не е направила грешка, като е избрала да бъде с Филип. Обаче после си напомни, че в случая Филип няма никаква вина — та той дори не беше тук! Умен ход от негова страна — да си остане вкъщи.

— Хареса ми — отвърна колебливо тя.

Отдалечиха се от бара и приседнаха на малка масичка встрани, където започнаха да отпиват от шампанското си.

— Наистина ли? — обади се по едно време Енид. — Имаше голям дебат за това кое от действията е по-хубаво: „Смарагди“, „Рубини“ или „Диаманти“. Лично аз предпочитам „Диаманти“, но като че ли повечето от други хора предпочитат „Рубини“. Затова смятам, че ти трябва сама да решиш за себе си.

— Има и още ли? — вдигна уплашено очи Лола.

— О, още часове наред! — обяви щастливо Енид. — Мислила съм много по въпроса и стигнах до заключението, че балетът е пълната противоположност на интернет. Или на някое от онези неща, които гледаш по телефона си. Балетът е най-сигурният антидот срещу сърфирането из интернет. Принуждава те да задълбаеш. Да мислиш!

— Или да заспиш — опита се да се пошегува Лола.

Енид се престори, че не е чула, и продължи:

— В идеалния случай балетът трябва да те докара до променено състояние на съзнанието. Често обичам да казвам, че той е специфична версия на медитацията. А после се чувстваш чудесно! Ще видиш!

Лола отпи нова глътка шампанско. Беше й леко горчиво на вкус и мехурчетата дразнеха гърлото й, но тя взе твърдото решение да запази мнението си за себе си. Тази вечер беше една прекрасна възможност да накара Енид да я хареса — или най-малкото да я накара да разбере, че тя възнамерява да се омъжи за Филип и че няма никакъв смисъл да се опитва да застава на пътя им. Няма съмнение, че поканата на Енид да я придружи на балет бе сварила Лола напълно неподготвена. Когато двамата с Филип се върнаха от Мустик, тя очакваше Енид да се разбеснее, когато разбере, че са решили да живеят заедно. Вместо това обаче лелята се престори на много щастлива и автоматично предложи да я вземе със себе си на балет. Нарече събитието „момичешка вечер“, макар Лола да не виждаше как тази старица можеше да се мисли все още за момиче. А после през главата й мина нова, още по-смущаваща мисъл — може би лелята всъщност няма нищо против съжителството й с Филип и дори възнамерява да прекарва по-голямата част от времето си с тях! Сега Лола сведе очи към чашата и хвърли крадешком поглед на Енид. Ако наистина е така, старицата просто не знаеше каква изненада я чака! Филип вече беше изцяло неин, така че за лелята бе крайно време да разбере, че когато става въпрос за лични отношения, трима със сигурност са много!

— Филип казвал ли ти е, че когато беше малък, играеше балет? — попита Енид.

Представата за Филип, обут в чорапогащник, стресна Лола не на шега. Това истина ли беше или просто сигнал, че старицата е започнала да се вдетинява? Лола огледа внимателно Енид. Русата й коса беше подредена в изящна прическа, бе облякла изискан кариран костюм в черно и бяло и носеше ужасно скъп комплект огърлица и обици от смарагди, за които Лола се надяваше, че някой ден може да й бъдат оставени в наследство. Възрастната жена не изглеждаше никак луда и, ако трябваше да бъде честна, Лола не можеше да не й признае, че за осемдесет и две годишна старица изглеждаше доста добре.

— Не, не ми е казвал — отговори сковано тя.

— Е, нищо. Тепърва ви предстои да се опознавате, така че той, естествено, все още не е имал време да ти разкаже всичко за себе си. Та така беше, като малък игра в „Лешникотрошачката“. Беше младият принц. В онези години това беше много модерно. Всъщност и до днес е така. Балетът винаги е бил неотменна част от нашия живот. Но съвсем скоро ще го разбереш и сама.

— Нямам търпение — отбеляза Лола и се насили да се усмихне.

Театърът бе огласен от сигнала за края на антракта и Енид се изправи.

— Хайде, скъпа, да тръгваме! За нищо на света не искам да пропускам второ действие! — Подкани Лола да я хване под ръка, облегна се на нея и затътри бавно крака към ложата им, като не спираше да бъбри. — Толкова се радвам, че обичаш класическото изкуство! Зимният сезон на балета е само до края на февруари, но пък после имаме на разположение операта. Плюс прекрасните концерти за пиано, разбира се, и вечерите на поезията. Тук човек никога не може да се оплаче, че е лишен от култура. А сега, след като вече живееш при Филип, ще бъде много лесно. Нали и без това сме си съседи, ще можеш да ме придружаваш на всички събития!

На тринадесетия етаж в Пето авеню № 1 Филип се бръснеше за втори път през този ден. Докато остъргваше наболите косми от брадата си, той за миг застина и се ослуша. Имаше нещо необичайно наоколо. Да! Нямаше никакво бръмчене! За първи път от месеци насам!

Продължи със задачата по избръсването си. Докато измиваше лицето си с вода, той изпита вина, че е решил да прави нещо зад гърба на Лола. А после се ядоса на себе си. Все пак имаше пълното право да върши това, което си поиска — да не бе женен за нея, я! Само се опитваше да й помогне, като й предоставяше покрив над главата, докато измисли как да продължи живота си.

Докато минаваше през дневната, забеляза, че Лола бе оставила списанията си нехайно хвърлени върху дивана. Типично! Наведе се и ги вдигна. Всички бяха на една тематика: „Булки“, „Модерната булка“ и „Елегантната булка“. А, това вече е прекалено! Ще трябва да поговори с нея и да й изясни ситуацията! Нямаше намерение да бъде принуждаван да дава обещания, които не възнамеряваше да изпълни. С тази мисъл в глава той грабна списанията, отнесе ги в кухнята и ги хвърли в ръкава за смет, макар това да беше против правилата на сградата.

А след това взе асансьора и слезе на деветия етаж.

— Ето те и теб! — възкликна Шайфър Даймънд, като отвори вратата.

— И теб! — отвърна весело той.

Тя бе облечена небрежно, с дънки и френска моряшка риза в бяло и синьо. На краката си не носеше нищо. Но все още не бе изгубила способността си да изглежда елегантно и в най-обикновените дрехи. Сравнявайки я неволно с Лола, Филип установи, че младото момиче няма това качество.

Шайфър постави ръце от двете страни на главата му, целуна го и отбеляза:

— Отдавна не сме се виждали, Оукланд!

— Така е — кимна той, влезе и се огледа. — Я! Ама тук нищо не се е променило!

— Нямам време да правя каквито и да било промени.

Филип се запъти към дневната и седна. Чувстваше се като у дома си и невероятно млад, сякаш всичките тези години бяха внезапно изтрити като с вълшебна пръчица. Вдигна една тяхна снимка, правена в Аспен през зимата на 1991 година, и отбеляза:

— Не мога да повярвам, че още я пазиш.

— Това място е като капсула във времето, Оукланд! Боже, тогава бяхме деца, нали? — отбеляза, като се приближи, за да погледне снимката. — Но пък изглеждахме добре заедно!

Филип се съгласи, смаян от щастието, което се излъчваше от младите им лица на снимката. Много отдавна не бе изпитвал подобно щастие.

— Какво стана оттогава? — промърмори, докато връщаше снимката на мястото.

— Просто остаряхме, момченце! — изчурулика весело тя и се запъти към кухнята. Както бе обещала, тя наистина му приготвяше вечеря.

— Говори само за себе си! — подвикна й той. — Аз не съм стар!

Тя надникна през врата и отсече:

— Нищо подобно! И е крайно време да го осъзнаеш!

— Ами ти? — продължи Филип, като отиде при нея в кухнята.

Тя тъкмо добавяше парчета лимон и едро нарязан лук във вътрешността на пилето, Филип седна на високото столче до барплота, на което бе седял толкова пъти преди, наля си червено вино и се загледа в нея как приготвя прочутото си печено пиле. Шайфър имаше и други специалитети, като например чили и картофена салата, а през лятото — задушени миди и омари, но печеното пиле си оставаше ненадминато — поне от негова гледна точка. Още първата неделя, която бяха прекарали заедно — преди много, много години, — тя бе настояла да му приготви пиле в миниатюрната фурничка на кухнята в хотелската стая. А когато той я бе подкачил, изтъквайки, че готвенето не е особено женствена процедура, тя бе отговорила: „Дори и най-големият глупак трябва да знае как да си приготвя храна!“

И сега, докато пъхаше пилето във фурната, тя каза:

— Аз никога не съм крила възрастта си. Основната разлика между мен и теб е, че аз не се страхувам от остаряването.

— Аз също не се страхувам — контрира я той.

— Напротив! И то как!

— Защо? Защото съм с Лола ли?

— Не само това — отбеляза тя, върна се в дневната и постави една цепеница в камината. После запали дълга клечка кибрит и я остави да се разгори. — Издава го всичко в теб. Цялото ти поведение. Излъчването ти!

— Може би и аз щях да се чувствам млад, ако снимах хитов телевизионен сериал! — опита се да я подразни той.

— Тогава защо не сториш нещо по въпроса? Защо не се върнеш към писането на книги? Вече шеста година не си издал нито една книга!

— Творчески блокаж — въздъхна той.

— Глупости! — сряза го тя, като запали огъня. — Просто се страхуваш, момченце! Някога беше различен. А сега се задоволяваш само с някакви глупави сценарии! „Завръщане при шаферките“! Профанщина!

— Но нали поех един нов сценарий! За Кървавата Мери! И той върви доста добре! — опита се да се защити той.

— Глупости, Филип! И това е поредната сапунка! Поредният начин за бягство! И няма нищо общо с реалния живот!

— Какво му е лошо на желанието за бягство от живота?

Тя го изгледа и поклати глава.

— Филип, през целия си живот живееш все на едно и също място, в твоя апартамент. Не си направил и крачка напред. И въпреки всичко, незнайно как, успяваш да бягаш!

— Е, нали сега съм тук? — отбеляза той, повтаряйки нейните собствени думи отпреди няколко дена.

— Тук си, защото имаш нужда да избягаш от Лола! Имаш нужда да се престориш, че имаш къде да отидеш, ако нещо не се получи! Което със сигурност ще стане така. И тогава какво ще правиш?

— Така ли мислиш наистина? — изгледа я обидено той. — Че съм тук, защото искам да избягам от Лола?

— Не знам.

— Не е така!

Тя се приближи до него и го тупна игриво по главата.

— Тогава защо си тук?

Той сграбчи ръката й, но тя се отскубна и допълни:

— Само не ми минавай с онази изтъркана реч за това как можеш да обичаш някого, но не можеш да бъдеш с него!

— Е, обаче е точно така.

— Глупости! — махна с ръка Шайфър. — Тази реч е за слабите и лишените от страсти! Какво се случи с нашата страст, Оукланд?

Той въздъхна. Шайфър все още не бе изгубила способността си да разбърква съзнанието му, да го кара да се чувства едновременно могъщ и неадекватен. Но не беше ли това най-главното, което човек очакваше от една връзка?

— Няма да стане — изрече на глас.

— Кое, пенисът ти ли? — подкачи го тя и се запъти към кухнята, за да погледне пилето.

— Не, това с нас — отговори Филип, облегнат на вратата. — Пак ще опитаме и пак няма да стане.

— Е, и? — отбеляза тя, като отвори вратичката на фурната. Филип усети, че тя се колебае точно толкова, колкото и той.

— Виж какво, момченце! — натърти Шайфър, като вдигна домакинската ръкавица от барплота. — Писна ми да те убеждавам! Не можеш ли поне веднъж през живота си да вземеш свое собствено, искрено решение?

— Пак започна да играеш! — промърмори той и застана зад нея. — Непрекъснато играеш! Помисляла ли си какъв би бил животът ти, ако престанеш да се преструваш, че си на сцената?

— Никога не се преструвам.

— Напротив! Правиш го непрекъснато!

Тя захвърли домакинската ръкавица на барплота, затвори фурната и се обърна към него.

— Прав си! — направи пауза и го погледна право в очите. — Винаги играя. Това е начинът ми на защита. Повечето хора го правят, по един или друг начин. Обаче аз се промених.

— Твърдиш, че си се променила? — изгледа я закачливо Филип.

— А ти да не би да твърдиш, че не съм?

— Нямам представа. Защо не вземем да проверим, а? — промърмори той, повдигна косата й и започна да целува тила й.

— Престани! — скастри го тя.

— Защо?

— Добре де, недей! Дай да направим секс и да приключим с тази мисъл! А после можем да си продължим да бъдем такива, каквито сме!

— Може и да не искам — изрече предупредително той.

— О, искаш! Винаги искаш!

Шайфър побягна към спалнята пред него и съблече ризата си. Гърдите й все още бяха малки, кръгли и стегнати и все още го подлудяваха. Той се съблече, остана само по боксерки и се приближи към нея.

— Спомняш ли си как някога правехме онова нещо? — попита тя.

— Кое?

— Онова. Шантавото нещо, когато ти лягаше по гръб, вдигаше крака, а аз се отпусках по корем върху тях и се преструвах, че летя?

— Искаш да направим точно moeaV.

— Хайде, ела! — примъкна го към себе си тя и го бутна на леглото.

За няколко секунди тя успя да запази равновесие върху него, като дори разпери ръце, но после краката му се огънаха и тя се строполи върху него. Избухнаха едновременно в смях. Филип се хилеше заради детинщините, на които все още бяха способни, и докато се хилеше, се сети, че не се бе смял така от много дълго време. А всичко беше толкова просто! Спомни си как някога прекарваха часове наред в леглото, без да правят нищо друго, освен да си играят на някакви глупави детски игри. И това им беше напълно достатъчно.

Тя приседна и отметна косата от лицето си. А той усети, че отново започва да се влюбва в нея. Притегли я към себе си и се претърколи отгоре й.

— Знаеш ли, че може би все още те обичам? — прошепна.

— Това не би ли трябвало да се каже след секса? — промърмори тя.

— Казвам го преди.

И в пълна хармония, двамата свалиха бельото си и тя хвана пениса му, сякаш претегляше твърдостта му.

— Искам да те почувствам вътре в себе си — простена.

Той проникна в нея и за няколко секунди никой от тях не помръдна. Тя въздъхна, извърна глава и прошепна:

— Хайде!

Той започна да се движи, влизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, и това се оказа поредният миг, когато двамата пак бяха в синхрон. Оргазмът й започна, тя се разпищя на воля, а той започна да се празни и когато петнадесет минути по-късно всичко беше приключило, двамата се спогледаха с благоговение.

— Това беше удивително! — отрони той.

Тя се изтръгна от обятията му, приседна на ръба на леглото и се обърна към него.

— И сега какво?

— Нямам представа — отговори Филип.

— Може би не трябваше да го правим — каза Шайфър.

— Защо? Да не би пак да смяташ да бягаш?

Стана и се запъти към банята.

— Не — подвикна след него тя. Приближи се и докато го гледаше как уринира, допълни: — Но ти какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Искаш ли да ядеш? — попита го закачливо Шайфър.

— О, да! — кимна с благодарност той.

— Хубаво. Защото възнамерявах да ти разкажа за новия ни режисьор. Не говори. Използва само жестове с ръце. И затова го кръстихме „Бела Лугоши“.

Филип отвори бутилка „Шираз“ и се настани на високия стол на бара. Наля си вино и докато отпиваше, очите му следяха всяко нейно движение. За пореден път бе изпълнен от чувство на дълбоко доволство, което обгръщаше душата му със странен покой. Бяха само тя и той, в тази кухня, в този момент. Той никога не си е тръгвал оттук и никога няма да си тръгне. Да, очевидно вече беше взел решението си.

— Ще сложа край на връзката си с Лола! — изрече на глас.

Когато балетът най-сетне свърши, минаваше единадесет, така че Лола и Енид се прибраха вкъщи към полунощ. Лола се чувстваше изцедена, но Енид си оставаше все така енергична въпреки настояването й да се държи за момичето. Накъде на средата на балета бе помолила Лола да поеме чантата й, защото била много тежка — и наистина, старата чанта от крокодилска кожа тежеше цял тон. И оттам нататък Лола бе принудена да подава на възрастната жена ту очилата, ту червилото, ту пудриерата. Но когато Енид за трети път поиска пудрата си, Лола разбра, че го прави нарочно — за я изпита или вероятно подразни. Защо иначе старицата толкова ще настоява непрекъснато да пудри носа си?!

Но когато таксито премина по Пето авеню и Лола се озова пред величествената фасада на № 1, осъзна, че жертвата й за тази вечер си е струвала. Напълно. Вече на тринадесетия етаж, тя извади ключовете на Енид, отвори й вратата и й подаде чантата.

Старицата я възнагради с целувка по бузата — нещо, което никога до този момент не бе правила.

— Лека нощ, скъпа! Прекрасна вечер, нали? Е, до утре!

— Имаме ли някакви планове? — притесни се Лола, че е пропуснала нещо.

— Не. Но щом ще живееш с Филип, не се нуждаем от планове. Ще почукам на вратата ти, а после може да излезем да се поразходим.

„Страхотно! — каза си Лола, докато влизаше в апартамента на Филип. — Утре ще бъде минус пет градуса!“

— Филип? — извика го тя.

Когато не получи отговор, тя обходи целия апартамент, но никъде не го намери. Очевидно Филип не си беше вкъщи. Това бе странно. Набра мобилния му телефон и го чу да звъни от кабинета му. Е, сигурно е отскочил до магазина и всеки момент ще се върне. Лола приседна на дивана, изхлузи обувките си и ги срита под масичката. А после забеляза, че булчинските й списания бяха изчезнали.

Смръщи се, стана и започна да ги търси. В едно от тях имаше една особено готина рокля — с пайети и без презрамки, с дълъг шлейф, който те следва, когато тръгнеш напред, и се събира елегантно около краката ти, когато спреш. И ако сега не откриеше списанието, можеше никога повече да не намери тази рокля, защото булчинските списания не публикуваха всичките си снимки по уебсайтовете — за да накарат бъдещите булки да си купят самото издание. Лола огледа кухнята, а после и кабинета на Филип и стигна до заключението, че той, без да иска, ги е хвърлил. Ще се наложи да му се скара за това — трябва да се научи да уважава вещите й. Върна се в кухнята, наля остатъка от бялото вино в една чаша и отвори вратичката към ръкава за сметта, за да я хвърли, Филип изрично я бе предупредил да не хвърля стъкло там, но тя отказваше да се подчини на заповедта му. Според нея рециклирането беше досадна работа, при това напълно безполезна. Планетата и без това вече беше достатъчно съсипана от предишното поколение.

И не щеш ли, на върха на тясната шахта зърна едно от списанията си. Извади го и го хвърли вбесено на барплота. Значи Филип бе изхвърлил булчинските й списания нарочно! Какво би трябвало да значи това?

Отнесе чашата с вино в банята и пусна водата, за да напълни ваната. Предполагаше, че Филип иска да се ожени за нея — защо да не го направи?!, — но очевидно щеше да се наложи да го попритисне. Онова, което разправяше за Филип на Джеймс Гуч, не беше напълно вярно. Тя нямаше нищо против да закара Филип пред олтара насила, ако трябва. Всички знаеха, че мъжете трябваше да бъдат закарвани насила в църквата, но след като кажат „да“, после са много благодарни, че са го сторили. Така че ако се наложи, щеше дори да забременее! Знаменитостите винаги първо забременяват, а после се женят, пък и ако има бебе, то би могло да бъде облечено като малка шаферка и носено в елегантна кошничка от майка й.

Тъкмо се съблече по бикини и сутиен, когато чу пъхването на ключа в ключалката. Без да се покрива, Лола хукна към фоайето, Филип влезе, но без пазарска чанта. И не посмя да я погледне в очите. Ясно. Нещо не беше наред.

— Къде беше? — започна обвинително, но после се усети и се престори, че не я интересува. — Знаеш ли, с Енид си прекарахме страхотно на балета! Беше много красиво! Нямах представа, че е така. Най-много ми хареса „Диамантите“! А Енид ми каза, че когато си бил малък, си танцувал в „Лешникотрошачката“. Защо не си ми казвал досега?

Филип се обърна и затвори вратата. Когато отново я погледна, като че ли забеляза голотата й. Обикновено това го възбуждаше и той поставяше ръце на гърдите й. Но сега само поклати глава и въздъхна притеснено:

— Лола!

— Какво? Какво има? — попита тя.

— Облечи се и да поговорим!

— Не мога! — провикна се закачливо тя, сякаш всичко си беше наред. — Тъкмо щях да влизам във ваната. Можеш да ми говориш, докато съм сред пяната!

И преди той да успее да каже каквото и да било, тя се втурна към банята.

Филип влезе в кухнята и пъхна пръсти в косата си. Докато асансьорът го отвеждаше нагоре от етажа на Шайфър, той си мислеше, че разговорът с Лола ще бъде лесен и безоблачен. Ще й каже истината — че не смята идеята да се съберат да живеят заедно за добра, — а после ще й предложи пари. Все още й оставаха две седмици до официалното напускане на нейния апартамент, така че той би могъл да поеме наема й за шест месеца, докато си намери истинска работа. Бе решил дори да й плаща телефонните сметки и да я води по магазините на Медисън авеню — ако се налага. Първоначално смяташе да й каже цялата истина — че е влюбен в друга, но после реши, че това би било твърде жестоко. Но бе твърдо убеден, че колкото и мило да се държи с нея, тя ще направи разговора изключително труден. Чувстваше се леко подпийнал от двете бутилки вино, изпити заедно с Шайфър, но сега си каза, че една допълнителна доза алкохолен кураж няма да му дойде никак зле. Наля си чаша водка с лед, глътна една голяма глътка, взе чашата и се запъти към банята.

Лола тъкмо сапунисваше гърдите си. Филип се постара да не позволява на тази гледка да го разсейва. Затвори капака на тоалетната чиния и седна върху него.

— И къде беше, все пак? — подкачи го весело Лола, като хвърляше сапунени мехурчета към краката си.

Той отпи втора глътка водка и изрече:

— Бях с Шайфър Даймънд. Вечерях с нея в нейния апартамент.

Тези думи би трябвало автоматично да отключат въпроса за евентуална връзка между тях, но вместо това Лола изчурулика весело:

— Страхотно! И добре си ли изкара?

Той кимна, чудейки се защо тя не се ядосва.

— Та вие сте стари приятели! — сякаш отговори на незададения му въпрос тя. — Защо да не вечеряте заедно?! Макар че ми каза, че си щял да работиш, но, от друга страна, сигурно си прегладнял.

— Не беше точно така — изрече с гробовен глас Филип.

В този момент Лола проумя, че Филип се кани да скъса с нея — най-вероятно заради Шайфър Даймънд. От тази мисъл стомахът й се преобърна, но реши, че за нищо на света няма да му покаже чувствата си. Гмурна се за момент под водата, за да си събере мислите. Ако можеше по някакъв начин да предотврати скъсването им точно тази вечер, желанието му да се освободи от нея може да премине и всичко да си продължи както преди. И когато се появи над водата, тя вече имаше план.

— Много се радвам, че все пак се прибра — отбеляза делово тя и започна да си трие ходилата с пемза. — Трябва да ти кажа нещо неприятно. Ще трябва да замина за Атланта. Майка ми преди малко се обади и каза, че имала нужда от мен. За няколко дена. Или може би седмица, не знам. Не била много добре. Нали знаеш, че банката ни взе къщата?

— Да, знам — кимна Филип. Финансовите тревоги на семейство Фабрикънт го ужасяваха, непрекъснато го връщаха в тази абсурдна връзка и засилваха зависимостта на Лола от него.

— Както и да е — отбеляза Лола и започна да си разглежда краката, сякаш се опитваше да демонстрира храброст в тази ситуация. — Знам, че ти и без това след три дена тръгваш за Лос Анджелис. Не искам да те ядосвам, но трябва да ти кажа, че в крайна сметка няма да мога да дойда с теб. Прекалено далече е, а майка ми се нуждае от мен. Но когато се върнеш, ще те чакам тук — обеща, сякаш това му беше наградата за търпението.

— Във връзка с това… — започна Филип.

— Недей! — поклати глава тя. — Знам, че е гадно, но нямам друг избор. Трябва да замина за Атланта още утре. И те моля за едно голяма услуга! Ще можеш ли да ми заемеш хиляда долара за самолетния билет?

— Разбира се — въздъхна Филип, примирявайки се с факта, че точно сега не може да говори с нея по най-важния въпрос. От друга страна, почувства облекчение, че успя да избегне скандала. Тя и без това утре заминаваше. Може пък изобщо да не се върне тук и тогава нямаше да има никаква необходимост да късат официално. — Няма проблеми. А ти изобщо не се притеснявай! Сега най-важното е да помогнеш на майка си!

Тя се изправи във ваната, излезе и с тяло, от което капеше пяна, го прегърна и прошепна:

— О, Филип! Толкова те обичам!

После плъзна ръце по гърдите му и започна да му разкопчава дънките. Той хвана ръцете й и ги отдръпна от себе си.

— Не сега, котенце! Притеснена си! Няма да бъде приятно за никой от нас!

— Окей, скъпи! — кимна тя и започна да се подсушава. В името на ролята си тя се запъти към спалнята и започна притеснено да си подрежда багажа, физиономията й беше такава, сякаш отиваше на погребение. А после влезе в кабинета на Филип и написа една бележка. Подаде му я с думите: — Би ли предал това на Енид? Благодарствена бележка за балета. Разбрахме се да се видим утре и не искам да си помисли, че съм я забравила!

Рано на следващата сутрин Бийтел Фабрикънт се изненада много, когато дъщеря й се обади, за да я информира, че вече се намира на летище „Ла Гуардия“ и всеки момент ще се качи на самолета за Атланта.

— Наред ли е всичко? — извика паникьосано майката.

— Няма проблеми, мамо — отвърна нетърпеливо Лола. — Казах на Филип, че се притеснявам за вас, и той ми даде пари да ви гостувам за уикенда.

С тези думи Лола затвори и започна да крачи напред-назад из залата за излитащи. Сега бе най-неподходящият момент да оставя Филип сам, когато отново се бе върнал в обятията на Шайфър Даймънд и бе разделен от нея само от четири етажа. Но, от друга страна, ако беше останала, той със сигурност щеше да се опита да скъса с нея. И тогава тя щеше да бъде принудена да се разреве и да започне да му се моли. А веднъж покажеш ли се в подобна светлина пред един мъж, всичко свършва. Мъжът може и да продължи да те търпи, но ще престане да те уважава. Не беше честно! Наистина не беше! Та тя беше млада и хубава и двамата с Филип имаха страхотен секс! Какво повече иска от нея?!

Горчивите й размисли я отведоха до един вестникарски щанд, където от корицата на „Харпърс базар“ я гледаше лицето на Шайфър Даймънд. Беше облечена в синя рокля с обло деколте и бе застанала в една от онези пози, характерни за моделите — с извит гръб и ръка на бедрото. Дългата й тъмна коса бе права и бляскава. „Мразя я!“ — каза си Лола, сякаш снимката й беше виновна с нещо. Все пак купи списанието и започна да оглежда корицата, търсейки някакви недостатъци в лицето на Шайфър. Лоша идея. Защото за момент се отчая. Как би могла да се съревновава с филмова звезда?!

Обявиха полета й и Лола се запъти към опашката пред техния ръкав. Вдигна поглед към телевизионния монитор над главата си, който предаваше едно от най-гледаните сутрешни предавания, и ето че там отново зърна Шайфър Даймънд. Този път бе облечена в обикновена бяла риза с извита яка, на гърдите й висяха множество тюркоазени огърлици, а черните панталони подчертаваха изяществото на тялото й. Лола се вторачи в телевизора и усети как сърцето й се разтуптява от гняв.

— Върнах се в Ню Йорк, за да започна всичко отначало — тъкмо казваше Шайфър на водещия сутрешното шоу. — Нюйоркчани са прекрасни хора и аз си прекарвам чудесно.

„Да, с приятеля ми!“ — прииска се да изпищи Лола.

Някой се блъсна в нея.

— Ще се качвате ли на самолета? — попита мъжът зад гърба й.

Бутайки куфара си на колелца, Лола се затътри през първа класа към задната част на самолета. „Ако бях Шайфър Даймънд, сигурно щях да пътувам в предната част“ — помисли си с горчивина тя, докато вдигаше куфара в отделението за багажа над главата си. После се настани на миниатюрната седалка, приглади дънките си и изхлузи обувките си. После отново огледа корицата на списанието и й се прииска да се разреве. Защо Шайфър Даймънд трябва да ограбва мечтите й?!

Отпусна се назад в седалката и затвори очи. Напомни си, че все още нищо не беше приключило. Все още Филип не беше скъсал официално с нея, а в неделя заминаваше за Лос Агщжелис за две седмици. Щеше да бъде зает с филма си — дано да бъде достатъчно, за да не мисли много, много за Шайфър. И докато него го няма, тя щеше да премести последните си неща в апартамента му. Когато той се завърнеше, тя щеше да го чака там.

Когато пристигна в къщата в Уиндзор Пайнс, Лола разбра, че ситуацията е станала още по-лоша. По-голямата част от мебелите вече липсваха, както и всички безценни спомени от нейното детство — пластмасовите й понита, къщичката на Барби и дори колекцията й от Бийни Бейбис. Всичко това бе продадено на разпродажба. Единственото, което бе останало в стаята й, бе леглото й — с белите дантелени чаршафи и розовата завивка. Този път обаче майка й бе решила самоотвержено да запази самообладание. Помъкна Лола на барбекю у съседите, където заяви пред всички, че двамата с Кем толкова се радвали да се преместят в апартамент, че нямали търпение да се отърват от грижите за къщата. Съседите се опитаха деликатно да не споменават нищо за финансовото положение на семейство Фабрикънт, като насочиха вниманието на всички към снимките на техния внук. За да не остане назад, Бийтел разказа как Лола вече била почти сгодена за прочутия писател Филип Оукланд.

— Той не беше ли малко стар? — изрече неодобрително една от жените.

Лола я изгледа на кръв и реши, че жената ревнува, защото нейната собствена дъщеря се бе омъжила само за някакъв си местен собственик на дребен озеленителен бизнес.

— Той е само на четиридесет и пет и познава всички филмови звезди! — изрече гордо тя.

— Всеобща тайна е, че филмовите звезди са проститутки! — сряза я жената. — Или поне така казваше майка ми едно време.

— Лола е много изискана — побърза да се намеси Бийтел. — Винаги е била по-развита от другите момичета.

А после всички започнаха да говорят за дребните си инвестиции на стоковия пазар и за главоломно падащите цени на жилищата им. Всичко това бе изключително отегчително и депресиращо за Лола. Като продължаваше да хвърля гневни погледи на жената, която направи забележката за Филип, тя си даде сметка, че хората тук са просто тесногръди еснафи. Как изобщо е могла да оцелее тук?!

По-късно, докато лежеше в леглото в празната си стая, Лола осъзна, че никога повече няма да спи в това легло, в тази стая, в тази къща. И като огледа безрадостната пустота около себе си, стигна до заключението, че нищо тук няма да й липсва.

15

Кони Брюър бе обещала на Били никога да не носи кръста на Кървавата Мери. И тя държеше на обещанието си. Ала тъй като Били не беше казвал нищо по въпроса за поставянето му в рамка, две седмици след като Санди й го бе купил, тя отнесе кръста при един прочут майстор на рамки на Медисън авеню. Майсторът беше възрастен мъж, най-малко на осемдесет, но все още елегантен, с пригладена назад бяла коса и жълто копринено шалче на врата. Той погледна скрития в кадифената торбичка кръст, ококори се и запита:

— Откъде го имате?

— Подарък ми е! — отсече гордо Кони. — От съпруга ми!

— А той откъде го е взел?

— Нямам представа! — отсече твърдо госпожа Брюър.

После се запита дали не бе допуснала грешка, като изнесе кръста от апартамента, но тъй като майсторът на рамки не каза нищо повече, тя бързо забрави за инцидента. Не и майсторът обаче. Веднага след като Кони излезе от работилницата му, той се обади на един дилър, дилърът звънна на клиент и не след дълго из целия свят на произведения на изкуството се понесе мълвата, че кръстът на Кървавата Мери се е появил и се намира у семейство Брюър.

И тъй като беше щедро момиче, Кони, естествено, държеше да сподели новото си съкровище с приятели. Така в един следобед в края на февруари, след обяда в „Ла Гулю“ тя покани Ана-Лиза в апартамента си. Семейство Брюър живееха на Парк авеню в апартамент, състоящ се от два шестстайни. Комбинирани, те формираха едно огромно жилище с пет спални, две стаи за гувернантки и огромна дневна, където Кони и Санди организираха ежегодното си коледно парти, посрещайки гостите си: той — като Дядо Коледа, а тя — като закачлив елф.

— Искам да ти покажа нещо, но само ако обещаеш да не казваш на никого! — прошепна възбудено Кони, като поведе Ана-Лиза към своята лична дневна, разположена след голямата спалня. В знак на уважение към настойчивата молба на Били Личфийлд кръстът да бъде запазен в строга тайна тя бе окачила вече поставения в рамка артефакт именно в тази стая, защото до нея се стигаше единствено през тяхната спалня и това я превръщаше в най-изолираното помещение в апартамента. Никой нямаше достъп тук освен прислужниците. Стаята олицетворяваше сбъднатите фантазии на Кони — бе изцяло в розово и небесносиньо, с позлатени огледала и венециански шезлонг, с еркерен прозорец, на чийто перваз бяха подредени елегантни възглавнички, и тапети с ръчно изрисувани пеперудки. Ана-Лиза бе идвала в тази стая два пъти и още не можеше да реши дали помещението е красиво или противно.

— Санди ми го купи! — прошепна Кони, като посочи кръста.

Ана-Лиза направи крачка напред и учтиво започна да оглежда предмета, поставен върху тъмносиньо кадифе. Тя не споделяше интереса на Кони към бижутата, но все пак отбеляза любезно:

— Разкошен е! Какво представлява по-точно?

— Принадлежал е на кралица Мери! Бил й е подарък от папата, задето е запазила католицизма в Англия! Безценен е!

— Ако е истински, вероятно би трябвало да бъде в музея.

— Съвсем истински е — призна Кони. — Но напоследък толкова много антики са част от колекциите на частни собственици! А и аз не смятам, че има нещо лошо в това богатите да съхраняват съкровищата от миналото. Даже точно обратното — считам, че това е наш дълг! Този кръст е изключително важен предмет! И в историческо, и в естетическо отношение!

— По-важен дори от твоята чанта от крокодилска кожа? — подкачи я Ана-Лиза. И за миг не си й помисли, че кръстът е истински. Били й беше казал, че напоследък Санди купува на Кони толкова много бижута, че е започнал да се сдобива с репутацията на лесна мишена за мошениците. Доколкото познаваше Санди, не би се изненадала да е купил този кръст от някой сенчест дилър, решавайки проблемите му за цял живот.

— Чантите вече не са важни! — изтъкна назидателно Кони. — Казват го в самия „Вог“! Точно сега най-важното е да притежаваш нещо, което никой друг, освен теб, не притежава! Единственото. Уникалното.

Ана-Лиза се излетна на венецианския шезлонг и се прозина. На обяд беше изпила две чаши шампанско и като че ли й се приспа.

— А аз си мислех, че кралица Мери е била много зла — отбеляза. — Не беше ли тя, която бе убила сестра си? Или нещо не съм разбрала. По-добре да внимаваш, Кони! Кръстът може да ти донесе нещастие!

А междувременно, на няколко пресечки от тях, в приземния офис на музея „Метрополитън“ Дейвид Порши — старият приятел на Били Личфийлд, затвори телефона. Току-що го бяха информирали за слуховете, че кръстът на Кървавата Мери се е намерил. Говореше се, че сега бил в ръцете на някакво семейство на име Санди и Кони Брюър. Дейвид се отпусна назад във въртящия се стол и скръсти замислено ръце. Възможно ли е това да е истина?

Той бе напълно наясно с мистериозното изчезване на кръста през петдесетте. Всяка година кръстът се появяваше в списъка на изчезналите от музея експонати. Имаше подозрения, че той е бил откраднат от самата госпожа Луиз Хаутън, ала тъй като репутацията на дамата винаги е била безупречна, и което е още по-важно — тъй като всяка година даряваше по два милиона долара на музея, тогавашната управа бе решила да не се задълбава особено много в разследването.

Но сега, когато госпожа Хаутън бе вече мъртва, може би беше дошло време отново да се върнат към въпроса за кръста — особено предвид факта, че той се бе появил непосредствено след смъртта й. Дейвид Порши потърси информация за Кони и Санди Брюър по интернет и веднага разбра какви са. Санди се оказа на всичко отгоре хеджфондър — типично за новобогаташ да сложи ръка върху подобна безценна антика! — и макар двамата със съпругата му да се изживяваха като „важни колекционери“, Дейвид подозираше, че са от онази необразована в сферата на изкуството порода, които плащат абсурдни цени за боклуци. Хора като тях не представляваха никакъв интерес за човек като него — стопанина на великия музей „Метрополитън“, с изключение на количеството пари, които би могъл да измъкне от тях по време на благотворителна галавечеря.

Но за съжаление не можеше просто да звънне на семейство Брюър и да ги запита наистина ли притежават кръста. Който и да им го е продал, сигурно е бил достатъчно умен, за да ги предупреди за стойността му. Не че съмнителна сделка някога е спирала купувач от такъв ранг. В психологическо отношение купувачите на подобни предмети в известна степен приличаха на купувачите на нелегални наркотици. За тях най-важното бе тръпката от нарушаването на закона и удоволствието да му се измъкнат. За разлика от наркопласьорите обаче, купувачът на нелегални антики притежаваше допълнителния стимул да бъде собственик на нещо велико — факт, който му даваше усещането за безсмъртие. Сякаш самата близост на подобен обект автоматично даряваше вечен живот на собственика му. Поради всичко това Дейвид Порши бе наясно, че паралелно с кръста трябва да търси конкретен психологически профил на продавача и купувача. Въпросът бе как да го направи.

Директорът на музея бе напълно готов да прояви необходимото търпение за постигането на крайната цел — в крайна сметка кръстът беше изчезнал от близо шестдесет години! Но за да постигне целта си, се нуждаеше от къртица. И тук моментално се сети за Били Личфийлд. Двамата бяха учили заедно в „Харвард“. Така че Били Личфийлд знаеше доста за изкуството и което беше още по-важно в случая — за хората.

Откри номера на мобилния телефон на Били от списъка с най-често канените на техните събития гости и още на следващата сутрин му звънна. Точно в този момент Били се намираше в едно такси и по някаква случайност тъкмо отиваше при Кони Брюър, за да обсъдят панаира на изкуствата в Базел. Когато Били чу гласа на Дейвид по телефона, усети, че целият се сковава от страх. Въпреки това успя да овладее гласа си и попита:

— О, здравей, Дейвид! Как си?

— Много съм добре — отговори директорът на музея. — Просто се сетих за онова, което ми каза на балета. За потенциални нови дарители. Само исках да ти кажа, че търсим свежа кръв, за да съберем пари за новото крило. Случайно ми попаднаха имената на Санди и Кони Брюър, та се запитах дали случайно не ги познаваш.

— Всъщност ги познавам много добре — отговори с равен глас Били.

— Прекрасно! — възкликна Дейвид. — Би ли могъл да ни уредиш малка вечеря? Нищо помпозно, разбира се, може би в „Двадесет и едно“? — добави. — И ако нямаш нищо против, бих искал да запазиш целта на срещата ни в тайна. Нали знаеш колко подозрителни стават хората, когато разберат, че си отишъл да им искаш пари!

— Разбира се — съгласи се Били. — Това е само между теб и мен. — После затвори ужасено телефона. Внезапно таксито му се стори затворническа килия. Започна да се задушава. — Бихте ли спрели, ако обичате? — попита, като почука на прозорчето на шофьора.

После излезе, клатушкайки се на тротоара, огледа се и се насочи към най-близкото кафене. Влезе, приседна на бара и се опита да си поеме дъх, докато си поръчваше джинджифилова бира. Какво точно знае Дейвид Порши и как е разбрал? Били глътна един ксанакс и докато чакаше лекарството да започне да действа, се опита да мисли логично. Възможно ли е Дейвид наистина да иска да се запознае със семейство Брюър само по обявената от него причина? Надали. Музеят „Метрополитън“ беше последният бастион на старите пари, макар че в последно време му се наложи да предефинира понятието „стари“ от сто на около двадесет години.

— Кони, какво си направила? — бе първото, което каза, когато се озова в апартамента на семейство Брюър. — Къде е кръстът?

Последва я в нейните лични покои и с ужас изгледа поставения в рамка кръст.

— Колко души са го виждали?

— О, Били, не се притеснявай! Само Санди. И слугините. И Ана-Лиза Райе.

— И майсторът на рамката — изтъкна очевидното Били. — На кого го занесе? — Кони каза името на човека. — Господи! Та той ще каже на всички в града!

— Откъде ще разбере за какво става въпрос? — отбеляза наивно Кони. — Аз не му казах нищичко!

— Каза ли му как си се сдобила с него?

— Разбира се, че не! — вирна възмутено носле тя. — Не съм казала на никого!

— Слушай, Кони! Трябва да го прибереш! Свали го от стената и го сложи в сейф, но в банков трезор. Казах ти, че ако някой разбере за този кръст, всички отиваме в затвора!

— Хора като нас не влизат в затвора! — отбеляза важно Кони.

— Напротив, влизат! При това твърде често в последно време! — въздъхна Били.

Кони свали кръста от стената, отвори си гардероба и посочи:

— Ето, махам го!

— Обещай ми, че ще го сложиш в сейф! Твърде ценен е, за да стои в гардероб!

— Твърде ценен е, за да бъде скрит! — възрази Кони. — Ако не мога да си го гледам, какъв е смисълът да го притежавам?!

— За това ще говорим по-късно — отново въздъхна Били. — След като го прибереш. — Възможно ли е, помисли си той с искрица надежда, Дейвид Порши всъщност да не знае нищо за кръста? Защото ако знаеше, досега да бе изпратил детективите, а не да урежда вечери, нали така? Както и да стояха нещата обаче, от Били се изискваше да направи всичко възможно тази вечеря да се състои. Ако не го направеше, автоматично щеше да събуди подозренията на Дейвид. — Отиваме на вечеря с Дейвид Порши от музея „Метрополитън“ — каза. — И да не си отронила и думица за кръста, разбра ли?! Нито ти, нито Санди! Дори и той да ви попита директно за това!

— Никога не съм чувала за подобен предмет! — вдигна ръка, сякаш се кълнеше, Кони.

Били прокара ръка по плешивата си глава. Въпреки всичките му усилия да остане в Ню Йорк, вече виждаше близкото си бъдеще. Веднага щом трите милиона се съберат в сметката му, той щеше да бъде принуден да напусне страната. Ще се наложи да се пресели някъде, като например Буенос Айрес, където нямаше закони за екстрадиране. Били потръпна и без да се усети, изрече на глас:

— Мразя палми!

— Какво? — изгледа го Кони, опасявайки се да не е изгубила нишката на разговора.

— Нищо, мила — побърза да я успокои Били. — Просто напоследък много ми се събра.

Когато излезе на Седемдесет и осма улица, той хвана такси и инструктира шофьора да го откара към началото на Пето авеню. Точно на пресечката с Шестдесет и шеста улица движението беше блокирано, обаче Били нямаше нищо против да поседи в таксито. Колата беше от онези чисто нови, широки модели, ухаещи на нова изкуствена кожа и на деликатен ароматизатор. Де да можеше да си остане завинаги в таксито, което го превеждаше покрай така познатите му ключови сгради: замъка в Сентръл парк, Ше ри-Недърленд, където той бе обядвал в „Киприани“ почти всеки ден от последните петнадесет години, хотел „Плаза“, „Бергдорф Гудман“, „Сакс“, Нюйоркската обществена библиотека. Усети, че се понася из сладко-горчивата мъгла на носталгията, която обгърна душата му с покой. Как би могъл да напусне своя любим Манхатън?!

В този момент телефонът му иззвъня:

— Нали довечера ще дойдеш, Били Бой? — попита Шайфър Даймънд.

— Да. Да, разбира се — съгласи се той, макар предвид обстоятелствата да бе започнал да се пита дали да не отмени всичките си ангажименти за следващата седмица и да се сниши.

— Радвам се. Защото не мога да понасям подобни мероприятия — рече Шайфър. — Ще трябва да говоря пред цяла тълпа непознати и да бъда любезна с всеки един от тях. Мразя да ме водят насам-натам като мечка на панаир!

— Тогава не ходи — отбеляза мрачно Били.

— Били Бой, какво ти става днес?! Отлично знаеш, че трябва да отида! Защото ако не го направя, веднага ще пишат за това каква кучка съм. Впрочем може би отсега нататък ще е добре да стана кучка! Самотната дива! Ах, Били! — въздъхна тя с известна горчивина, която не бе никак характерна за нея. — Къде са всички свестни мъже в този град?

И затвори.

Два часа по-късно Шайфър Даймънд седеше на висок стол в банята си и търпеливо изчакваше да й направят прическата и грима — за четвърти или пети път този ден. Междувременно отговорничката й за връзки с обществеността Карен седеше в нейната дневна, четеше списания или говореше по мобилния си телефон, докато чакаше Шайфър да се приготви. Фризьорите и гримьорите пърхаха около нея в банята, надявайки се на разговор, обаче Шайфър не беше в настроение да разговаря с никого. Чувстваше се отвратително. Същият този следобед, на влизане в № 1, се бе сблъскала не с кого да е, а със самата Лола Фабрикънт, промъкваща се в сградата като престъпница.

Е, може би „промъкваше се“ не бе точната дума, тъй като Лола съвсем очевидно дърпаше своя „Луи Вюитон“ зад гърба си — сякаш цялата сграда беше нейна. Шайфър едва не падна от изненада. Нали Филип бе скъсал с нея?! Да, както се виждаше, отново не му е стигнала смелостта да го стори. „По дяволите, Оукланд! — помисли си тя. — Как можеш да бъдеш толкова слаб?!“

И тъй като Лола се появи, докато Шайфър чакаше асансьора, тя бе принудена да се качи заедно с нея. Лола я обсипа със словоизлияния, сякаш бяха най-добри приятелки: започна да я разпитва как върви сериалът по телевизията, какво става в него, после се зае да превъзнася прическата на Шайфър (макар тя да не беше нищо по-различно от обичайното) и през всичкото това време полагаше големи усилия изобщо да не споменава името на Филип. Затова Шайфър реши, че тя ще е тази, която ще го спомене първа:

— Филип ми каза, че родителите ти си имат някакви неприятности.

Лола въздъхна драматично и отбеляза:

— Така е. Ужасно е! Ако не беше Филип, направо нямам представа какво щях да правя!

— Филип е сладур — отбеляза Шайфър.

Лола се съгласи. А после, посипвайки сол в раната, добави:

— Имам голям късмет с него!

И сега, като преповтаряше всеки миг от тази среща, Шайфър се вторачи с горчивина в образа си в огледалото.

— Готова си! — обяви гримьорката и за последен път тупна пухчето с пудра върху носа й.

— Благодаря ви! — изрече учтиво актрисата. После влезе в спалнята си, облече си взетата под наем рокля, сложи си взетите под наем бижута и извика помощничката си, за да й вдигне ципа. Сложи ръце на кръста, въздъхна и обяви: — Мисля да се изнеса от това място! Имам нужда от по-голямо жилище!

— Защо не си намериш по-голямо жилище тук? Сградата е много голяма — изтъкна назидателно Карен.

— Писна ми от тази сграда! Вече не е това, което беше някога! Толкова много нови хора.

— О, някой май не е в настроение! — усмихна се Карен.

— Така ли? Кой? — поде закачката Шайфър.

А после Шайфър, Карен, фризьорите и гримьорите слязоха долу и влязоха в чакащата ги пред входа лимузина. Карен отвори чантата си, извади оттам няколко листа, прегледа бележките си и започна да излага програмата й за седмицата:

— Така! — обяви. — От „Шоуто на Летърман“ потвърдиха за вторник, а Майкъл Корс ти изпраща три блюда, за да ги опиташ. Хората на Мерил Стрийп питат дали ще можеш да участваш в някакви поетични четения на двадесет и втори април. Според мен идеята е много добра, защото щом го организира Мерил, значи е класно. После. В сряда снимките ти започват в един следобед, така че сложих фотосесията ти за „JvIapu Клер“6 за шест сутринта, за да ти се махне от главата — репортерът ще дойде още във вторник на снимачната площадка, за да вземе интервюто от теб. В петък вечерта президентът на Бушерон ще бъде в града и те кани на частна вечеря за двадесетима. Мисля, че и там е добре да отидеш — няма да боли, а освен това може да решат да те използват за някоя рекламна кампания. А в събота следобед от телевизията искат да заснемат няколко пилотни сцени. Опитвам се да го уредя за следобеда, за да можеш сутринта да си починеш мъничко.

— Благодаря — кимна унило Шайфър.

— Какво ще кажеш за Мерил?

— Много е далече още. Дори не знам дали ще бъда жива на двадесет и втори април!

— Аз бих се съгласила — отсече Карен.

Гримьорката вдигна тубичка с гланц за устни и Шайфър се приведе напред, за да оправят устните й. После извърна глава и стилистката набухна косата й, след което я напръска с лак.

— Би ли ми припомнила отново как точно беше името на тази организация, където отиваме? — обърна се към Карен.

— Международен съвет на дизайнерите на обувки. МСДО. Парите ще отидат за пенсионния фонд на обущарите. Даваш наградата на Кристиан Лубутин и ще седиш на неговата маса. Думите ти ще бъдат на аутокюто. Искаш ли да ги прегледаш предварително?

— Не, благодаря — отговори Шайфър.

Колата зави на Четиридесет и втора улица.

— Шайфър Даймънд пристига — обяви Карен в мобилния си телефон. — След няколко минути сме при вас. — Изключи и се загледа в огромната върволица лимузини и фотографи и в тълпата от зяпачи, събрала се зад полицейските заграждения. — Всички обичат обувки! — отбеляза, като поклати глава.

— Били Личфийлд там ли е вече? — попита Шайфър.

— Ей сега ще разбера! — отсече Карен. Говореше в телефона си, сякаш беше уокитоки. — Били Личфийлд пристигнал ли е? Добре, но не ви пречи да проверите! — Пауза. Затвори телефона и обяви: — Там е!

Колата беше насочена от двама мъже от охраната, единият от които отвори вратата. Първа излезе Карен и след като размени няколко думи с две жени, облечени в черно и със слушалки на главите, направи знак на Шайфър, че вече може да излиза. Тълпата зажужа и след малко се включиха светкавиците.

Шайфър откри Били Личфийлд да я чака точно зад вратата.

— Още една бляскава вечер в Манхатън, а, Били? — отбеляза тя и го хвана под ръка. Автоматично беше спряна от млада жена от „Уименуеър дейли“, която я попита дали може да я интервюира, а после от млад мъж от списание „Ню Йорк“. Така че докато двамата с Били успеят да стигнат до тяхната маса, измина още половин час. Докато си проправяха път през тълпите, Шайфър прошепна: — Филип продължава да ходи с онази отвратителна Лола Фабрикънт!

— Теб все още ли те вълнува това? — попита Били.

— Да. А не би трябвало.

— Засега точка по този въпрос. Бръминджър е на нашата маса!

— Той непрекъснато никне там, където не го сееш! Като пробито пени е.

— По-скоро като чек за един милион долара — отбеляза саркастично Били. — А ти можеш да имаш всеки, когото си пожелаеш! И отлично го знаеш!

— Всъщност не мога. Има само един определен тип мъже, които биха издържали всичко това — рече Шайфър, обгръщайки с жест залата. — И това не винаги е типът мъже, които ни се харесват.

Когато стигнаха до масата си, тя поздрави с отработена усмивка Бръминджър, който седеше точно срещу нея.

— Липсваше ни в Сейнт Бартс! — отбеляза той, като й целуна ръка.

— Да, май трябваше да дойда — съгласи се тя.

— Бяхме голяма група на яхтата! Но съм твърдо решен да я покажа и на теб някой ден! Не се отказвам толкова лесно.

— Няма нужда, благодаря — промърмори Шайфър и се настани на мястото си.

Пред нея вече бяха поставени чинии със салата и два омара. Тя разтвори салфетката и вдигна вилицата си, примряла от глад — едва сега се сети, че цял ден не бе слагала нищо в устата си. Обаче точно в този момент към нея се приближи председателят на организацията на обущарите и настоя да я представи на някакъв мъж, чието име тя така и не разбра, после и на някаква жена, която твърдеше, че я познава от двадесет години, а после към тях се втурнаха други две жени и заявиха, че са нейни почитатели и че я молят да им даде автограф върху програмите. А след това се появи и Карен и я информира, че е време да отива зад сцената, за да се подготви за речта си. И Шайфър стана и отиде зад сцената, за да чака с други знаменитости, които бяха подредени на опашка и старателно избягваха погледите си.

— Имаш ли нужда от нещо? — засуети се около нея Карен. — Вода? Мога да донеса и виното ти от масата, ако искаш!

— Няма проблеми — отговори Шайфър.

Програмата започна и тя остана сама, изчаквайки реда си. През пролуката пред себе си зърна тълпата в полумрака на залата — нетърпеливите им и учтиво отегчени лица насочени към ярката сцена. Усети как в душата й се настанява самота.

Преди много, много години, когато с Филип ходеха по подобни събития, си прекарваха изключително приятно. Но вероятно това се дължеше на факта, че бяха млади и толкова погълнати един от друг, че всеки миг заедно за тях притежаваше трепета на филмова сцена. И сега сякаш виждаше Филип в разкошния му смокинг, с бялото копринено шалче, което винаги носеше преметнато през рамо, помнеше усещането от допира на ръката му, прегърнала я през кръста — мускулеста и твърда, как я води през тълпата и я извежда на тротоара до чакащата ги кола. По някакъв странен начин винаги повличаха след себе си антураж от пет-шест човека и после се натъпкваха в колата и с писъци и смях се изсипваха на следващия купон, и така до зазоряване, когато, с първите трели на птиците, се прибираха вкъщи. Тогава тя се отпускаше на задната седалка върху рамото на Филип и затваряше очи.

— Идва ми да ги изпозастрелям тези птици! — казваше той.

— Млъквай, Оукланд! Според мен са сладки!

Сега, като надникна отново в пролуката, тя зърна Били Личфийлд на първата маса пред подиума. Изглеждаше отегчен, като човек, прекарал твърде много време на твърде много подобни събития. Наскоро бе подхвърлил, че онова, което някога е било забавно, сега се е институционализирало. И като че ли беше прав. Точно в този момент водещият обяви името й и тя излезе на сцената, осъзнавайки, че не разполага с нито една приятелска ръка, която тази вечер да я изведе по-рано от залата.

Когато най-сетне успя да се върне на масата, главното блюдо бе вече сервирано и отнесено, обаче Карен бе уредила сервитьорите да й запазят нейното. Беше филе миньон, но се оказа студено. Шайфър изяде две хапки и се опита да поговори с Били, но точно тогава отново беше прекъсната от жената от организацията, която я накара да се запознае с още хора. Това продължи още тридесетина минути и тогава до нея се озова Бръминджър.

— Доколкото виждам, тази вечер ти дойде малко в повече — отбеляза той. — Какво ще кажеш да те отведа, а?

— С удоволствие! — възкликна тя. — Можем ли да отидем на някое забавно място?

— Шайфър, утре имаш събуждане в седем! — напомни й Карен.

Дерек Бръминджър разполагаше с лимузина с личен шофьор, в която имаше два видеоекрана и две малки хладилничета.

— Някой да иска шампанско? — обяви той и извади една половинка.

После отидоха в „Кутията“ и седнаха на горния етаж в сепаре. Шайфър позволи на Бръминджър да сложи ръка на рамото й и да вплете пръсти в нейните, а на следващия ден светските рубрики информираха, че двамата са били забелязани заедно и вероятно са много близки.

Още със завръщането си в апартамента на Филип във вторник Лола измъкна стария брой на „Вог“ от купчината със списанията (поне не се бе опитал да го скрие, което беше добър знак), отвори го на снимките на Филип и Шайфър и се загледа в тях. Докато съзерцаваше младия, красив Филип с разкошната млада Шайфър, тя изпита непреодолимото желание да отиде долу при Шайфър и да й натрие носа. Но като че ли не й стискаше — ами ако Шайфър реши да й отвърне на удара с удар?! Следващото, което й хрумна, бе просто да изхвърли това толкова важно за Филип списание — така, както той бе изхвърлил нейните. Но и от това се отказа — как иначе щеше да има възможността да разглежда снимките на Шайфър и да я намразва все повече?! Накрая реши да гледа „Лятно утро“.

Пускането на диска бе за нея истинско мъчение, нещо като самобичуване. Във филма главната героиня спасява момчето от самото него, а когато накрая то осъзнава, че я обича, съвсем случайно я блъска с колата си и я убива. Предполагаше се, че сюжетът е донякъде автобиографичен, така че, макар Филип да не участваше лично във филма, всяка реплика, която казваше актьорът, играещ неговата роля, напомняше на Лола за нещо, което самият Филип би изрекъл. И докато гледаше разгръщането на любовта между Шайфър Даймънд и героя на Филип, Лола се почувства като трето колело във връзка, в която не й беше мястото. Същевременно обаче я накара да се влюби още повече във Филип и да се зареди с още по-голяма решителност да го задържи.

На следващия ден се зае с изпълнението на своя грандиозен план. Хвана за канарчета Тайър Кор и отвратителния му съквартирант Джош да й помогнат с окончателното й пренасяне в апартамента. Задачата изискваше Тайър и Джош да й помогнат да си опакова нещата в кашони и найлонови торби и като същи шерпи да ги отнесат в № 1.

Джош не спря да мърмори и да се оплаква, че го болели пръстите, гърба (имал си проблеми с гърба още от рождение, точно като майка си), а накрая и краката, опаковани в дебели бели маратонки, нелепо наподобяващи гипсови отливки. Тайър обаче се оказа изненадващо ефективен. Но както винаги, когато демонстрираше подобен ентусиазъм, зад него се криеше и някакъв подъл мотив — нямаше търпение да зърне вътрешността на № 1 и най-вече — на апартамента на Филип Оукланд. Точно поради тази причина той изобщо не се възпротиви, когато Лола го накара да измине три пъти разстоянието между бившата й квартира и тузарската сграда, влачейки торбите, пълни с нейните дрехи и обувки по цялото Гринуич авеню. Последните два дена на Лола пък бяха посветени на разпродажба на всичко от нейния апартамент — пусна съобщение за събитието в „Крейглист“ и „Фейсбук“, а после организира изкупуването на предметите така, сякаш водеше търг за антики. Изцеди максимума цени за мебелите, които родителите й бяха закупили преди по-малко от година, в резултат на което вече разполагаше с осем хиляди долара в брой. Обаче отказа да дава пари за такси за пренасянето на личните си вещи. Последният месец, прекаран в бедност, я бе научил на нещо много важно — едно е да пилееш безразборно нечии други пари, но съвсем друго да отделяш от своите собствени.

При четвъртото връщане в № 1, във фоайето на сградата триото младежи се сблъска с Джеймс Гуч. Джеймс тъкмо буташе с крак към своя апартамент два кашона книги с твърди корици — авторските бройки от романа му, които издателят му беше изпратил. Когато зърна Лола, почервеня. Гостуванията й и есемесите й бяха секнали веднага след сблъсъка му с Филип и оттогава насам Джеймс се чувстваше обиден и наранен. Сега, когато зърна Лола във фоайето, придружавана от един млад мошеник и един млад неудачник, той се запита дали изобщо си струва да й обърне внимание.

Ала в следващата секунда тя не само го поздрави, но и го убеди да й помогне в пренасянето на вещите й. И така Джеймс се озова в асансьора, притиснат между младия мошеник, който го наблюдаваше злобно, и младия неудачник, който не спираше да се жалва от краката си. Може би се дължеше на въображението му, но докато държеше кашона със старите шампоани на Лола, Джеймс бе убеден, че между него и момичето протича някакво електричество — което автоматично извика в съзнанието му представата как техните електрони танцуват и правят секс тук, пред очите на всички.

Когато Джеймс остави кашона в антрето на апартамента на Филип, Лола го представи на младия мошеник като „един писател, който живее тук“, а идиотчето автоматично го атакува с тезата за абсурдността на всеки жив преуспяващ белетрист. С присъствието на Лола в публиката за Джеймс не беше никак трудно да отвърне на предизвикателството — веднага сложи хлапака на мястото му, цитирайки Делила и Макюън, за които мизерникът дори не беше чувал. Задълбочените познания на Джеймс вбесиха Тайър, но веднага след това той си напомни, че тази отрепка не си заслужава вниманието му — за него той не беше нищо повече от член на така омразното му племе на тузарите, което съвсем случайно беше окупирало тази ексклузивна сграда. Обаче после Лола започна да превъзнася новия роман на Джеймс и отзивите за него в „Таймс“ и Тайър веднага зацепи кой точно бе този Джеймс. Осъзнаването бе като откровение — от този момент нататък Джеймс щеше да се превърне в една от любимите мишени за неговия справедлив гняв!

По-късно същата вечер, когато Тайър бе пресушил две бутилки от най-доброто червено вино на Филип Оукланд и бе пропълзял обратно до мизерията, която наричаше свой апартамент, той издири информация за Джеймс Гуч в „Гугъл“, разбра, че старчокът е женен за Минди Гуч, прегледа рейтинга му в „Амазон“, установи, че все още непубликуваният му роман вече заема осемдесет и второ място, и се зае със описването на един от най-злобните и унищожителни текстове в своя блог, където обрисува преуспяващия писател като „вероятен педофил и разрушител на словото“.

Междувременно, все още будна и отегчена до смърт, Лола изпрати есемес на Джеймс, в което го предупреждаваше да не споменава пред Филип, че е бил в апартамента му, защото Филип я ревнувал от него. Съобщението накара телефона на Джеймс да иззвъни посред нощ и нехарактерният звук събуди Минди. За момент тя се запита дали пък Джеймс не си е хванал любовница, но после отхвърли подобна вероятност като абсурдна.

През повечето работни дни Пол Райе бе първият от жителите на № 1, излюпил се от леглото. Ставаше още в четири сутринта, за да прегледа европейските пазари и да се погрижи за рибките си. Аквариумът му бе вече завършен и инсталиран. Обхващаше почти цялата дължина на балната зала на госпожа Хаутън, а интериорът бе самата мечта на колекционера на рибки — представляваше точно копие на потопената наполовина във вода Атлантида плюс древни римски пътища, излизащи от пясъчни пещери. Придобиването на рибките се бе оказало кървав бизнес — изискваше оглеждането на току-що излюпени екземпляри и участието в безмилостни войни по наддаване, при които най-добрите рибки достигаха до стотина хиляди долара парчето, та и повече. Ала всеки преуспяващ бизнесмен имаше нужда от хоби, особено когато по-голямата част от работния му ден бе посветена на правенето на пари или на изгубването им.

Но в едно необичайно топло утро на един вторник в края на февруари Джеймс Гуч също бе станал рано. В четири и половина сутринта Джеймс се измъкна от леглото със свито сърце. След като цяла нощ не бе успял да заспи от напрежение, най-сетне изтощението му бе взело връх и той се бе унесъл — но само за да бъде събуден час по-късно — изтощен и ненавиждащ се заради изтощението си в този най-важен ден от неговия живот.

Дата на публикуването на неговия роман най-сетне бе обявена. Затова днес той трябваше да се появи в телевизионното шоу „Тудей“, после да даде няколко радиоинтервюта, а накрая му предстоеше вечер за даване на автографи в книжарницата на „Барне енд Ноубъл“ на Юнион Скуеър. Междувременно двеста хиляди бройки от книгата му щяха да бъдат пуснати в книжарниците из цялата страна и още двеста хиляди бройки щяха да бъдат изложени в магазините на „Епъл“, а в неделя книгата му щеше да се озове на корицата на „Ню йорк таймс букривю“. Публикуването вървеше точно според плана, а тъй като нищо в неговия живот до този момент не бе вървяло по предварително начертания план, Джеймс бе хванат за гушата от някакво ирационално чувство на обреченост.

Взе си душ, приготви си кафе, а после, макар че си бе обещал да не го прави, провери рейтинга си в „Амазон“. Мястото, до което се бе изкачил, го шокира — двадесет и второ! И това при положение, че до официалното излизане на романа му оставаха още цели пет часа! Но как, за бога, светът бе разбрал за неговата книга?! Колкото и да се опитваше да си отговори на този въпрос, Джеймс не успя. И накрая реши, че това е поредното мистериозно чудо, поредното доказателство, че онова, което ни се случва в този живот, изобщо не подлежи на контрол.

А после, просто ей така, набра името си в „Гугъл“. Най-долу на първата страница прочете следното заглавие: „ЕДИН ТЪП ТУЗАР СЕ НАДЯВА ДА ДОКАЖЕ, ЧЕ ЛИТЕРАТУРАТА Е ВСЕ ОЩЕ ЖИВА.“ Когато щракна с мишката върху него, бе отведен до сайта „Снаркър“. Изпълнен с любопитство, започна да чете текста на Тайър Кор за неговата персона. Колкото повече четеше, толкова повече зяпваше и накрая усети, че кръвта му се качва в главата. Тайър бе писал за книгата на Джеймс, за брака му с Минди (наричайки я „вторачена в себе си даскалица“), а накрая завършваше със злостно физическо описание на Джеймс, оприличавайки го на изчезнал вид птица.

Джеймс се изпълни с неподозирана и за себе си ярост. Така ли го възприемаха хората наистина? „Джеймс Гуч е вероятен педофил и разрушител на словото“ — прочете той за втори път. Такива обвинения не бяха ли незаконни? Нямаше ли право да съди автора им?

— Минди! — изкрещя той.

Никакъв отговор. Джеймс влетя в спалнята. Минди лежеше покрила глава с възглавницата си, преструвайки се на заспала.

— Колко е часът? — промърмори изтощено тя.

— Пет.

— Дай ми още един час.

— Трябваш ми! — извика той. — Веднага!

Минди се измъкна от леглото, затътри крака след съпруга си и се вторачи сънено в блога на монитора му. Накрая промърмори:

— Типично!

— Трябва да направим нещо по този въпрос! — изрече нетърпеливо Джеймс.

— Какво? Това е животът в наши дни. Не можеш да сториш нищо по този въпрос! Просто трябва да го приемеш като факт. — Отново се зачете в текста и накрая отбеляза: — Между другото как са успели да разберат всички тези неща за теб? Откъде знаят, че живеем на № 1?

— Нямам представа — отговори притеснено Джеймс, едва сега осъзнавайки, че информацията много лесно би могла да бъде проследена до него. Ако не беше попаднал на Лола в дена, когато тя се преместваше, никога нямаше да срещне този Тайър Кор.

— Е, забрави! — махна с ръка Минди. — И без това не повече от десет хиляди души ще го прочетат!

— Само десет хиляди?! — простена безсилно Джеймс. А после телефонът му иззвъня.

— Между другото каква е тази работа? — изгледа го ядосано съпругата му. Вторачи се в него с бледото си, тънко, изпито лице, последица от упорито избягване на слънцето години наред. — Защо получаваш есемеси посред нощ?

— Какви ги говориш, за бога! — възмути се той. — Това вероятно е служебната кола за телевизията! — Когато Минди излезе от кабинета му, Джеймс грабна телефона си и прочете съобщението. Както и се надяваше, то беше от Лола. „Късмет! Ще те гледам!“, следвано от емотикон с усмихнато личице.

Джеймс излезе от дома си в шест и петнадесет. А Минди, неспособна да се въздържи, прочете още веднъж блога за себе си и Джеймс. И настроението й стана още по-мрачно. В наши дни всеки, който извърши престъплението да се опита да направи нещо с живота си, се превръщаше в жертва на интернет хулиганите! И най-лошото бе, че за тях нямаше нито възмездие, нито контрол, нито наказание — нищо! Именно в това състояние на духа тя седна пред своя компютър и започна да пише новия текст в своя блог, изброявайки всички неща в живота си, върху които нямаше контрол и които са й донесли дълбоко разочарование: неспособността й да забременее, невъзможността й да живее в истински апартамент, невъзможността й да води живот, който да не изглежда така, сякаш непрекъснато се стреми да достигне някаква финиш линия, която непрекъснато се отдалечава. А сега идваше и предстоящият успех на Джеймс — който вместо да облекчи отношенията й с всички тези неща в нейния живот, само избистряше фокуса им.

Затова когато чу камбанката на асансьора точно в седем часа, обявяваща появата на Пол Райе във фоайето, тя целенасочено отвори вратата и пусна Скипи. Както винаги, кученцето започна да ръмжи срещу Пол. Все така в отвратително настроение, Минди не успя да хване Скипи навреме и той се спусна срещу богаташа и заби зъби в панталона му с такава възхитителна злоба, че на Минди й се прииска да можеше и самата тя да стори същото. В последвалата суматоха Скипи успя да пробие малка дупчица в скъпия панталон на Пол, преди той да успее да го изрита от себе си. Зървайки пораженията върху безценния си костюм, Пол пъхна език в бузата си, вирна нос и с ледена физиономия изрече бавно:

— Ще те съдя за това!

— О, давай! Съди ме! И без това по-лошо не може да стане!

— Може, и още как! Само почакай!

Пол излезе, а горе, на тринадесетия етаж, Лола Фабрикънт стана от леглото и включи телевизора. Най-сетне на екрана се появи и самият Джеймс. Вероятно беше от грима, но там той не изглеждаше чак толкова зле. Вярно, държеше се малко по-сковано, отколкото трябва, но пък Джеймс си беше такъв по принцип. Би било интересно да се опита да го поотпусне мъничко. Нали вече го даваха по телевизията! Всеки можеше да бъде по „Ю Тюб“. Но телевизията, при това една от националните, бе вече съвсем друга класа! Затова сега тя пак му изпрати съобщение: „Гледах те! Беше страхотен! Х — Лола.“ А накрая включи и своята лична обобщаваща фраза, която използваше във всички имейли и блогове: „Тялото умира, но духът живее вечно.“

А в офисите на издателството отговорничката за връзките с обществеността — мършава млада жена с дълга руса коса и шаблонна хубост, се усмихна на Джеймс и каза:

— Беше добре.

— Така ли? — изгледа я неуверено той. — Аз не съм чак толкова сигурен. Никога досега не бях излизал по телевизията.

— Може, но мина добре. Наистина — допълни не особено убедено жената. — А сега трябва да побързаме, за да стигнем навреме до радио Си Би Ес.

Джеймс отново влезе в лимузината. За момент се запита дали вече ще бъде прочут — сега, след като го показаха по телевизията. Дали хората ще го разпознават и спират? Не се чувстваше с нищо по-различен от преди, а и шофьорът му обърна точно толкова внимание, колкото и преди това. Извади си телефона и установи, че има ново непрочетено съобщение. Беше от Лола. Е, поне някой го ценеше. Джеймс свали прозореца и подложи лицето си на освежаващата ласка на вятъра.

Денят, в който бащата на Сам трябваше да раздава автографи заради книгата си, беше необичайно топъл — което повдигна неизбежната дискусия сред съучениците му за последиците от глобалното затопляне. Всички бяха единодушни, че е ужасно да се родиш в свят, където възрастните вече са разрушили земята за своите деца, така че същите тези деца вече са принудени да живеят под надвисналата заплаха от предстоящ Армагедон, при който всички живи същества може би ще бъдат изтрити от лицето на планетата. Сам знаеше, че майка му се чувства много виновна, затова непрекъснато му повтаряше да рециклира и да изгася излишното осветление — но също така знаеше и че не всеки възрастен разсъждава по този начин. Когато веднъж повдигна тази тема пред Енид, тя само се изсмя и заяви, че открай време си е така — през тридесетте децата били принудени да живеят с купони за храна и заплахата от гладна смърт (и наистина, по време на Голямата депресия голяма част от хората са умрели от глад); през четиридесетте и петдесетте трябвало да се примирят с въздушните нападения над държавите си; а през шестдесетте и седемдесетте — със заплахата от атомната бомба. При все това, както бе изтъкнала тя, човечеството продължавало не само да оцелява, но и да процъфтява, което се доказвало от факта, че днес имало милиарди хора повече, отколкото някога. За Сам това не прозвуча никак успокояващо. Защото според него именно тези милиарди съставлявали главния проблем.

Докато крачеше из Уест Вилидж с приятелите си, Сам разказваше за това как Земята вече била с два градуса по-студена, отколкото се очаквало, вследствие изобилието от самолети, които причинявали събирането на димни облаци над повърхността й, в резултат на което намалявали притока на слънчева светлина с пет процента. Добави как учените били вече доказали, че през двата дена след 11 септември, когато нямало никакви полети и следователно димният облак над планетата бил по-тънък, на земята били регистрирани температури с два градуса по-високи от преди. Накрая обобщи, че изгорелите газове от самолетите водели до намаляване проводимостта на въздуха, а оттам — и до по-голяма отразителна способност на земната повърхност.

Докато вървяха по Шесто авеню, момчетата минаха покрай баскетболно игрище, където се провеждаше поредната спортна среща. Сам автоматично забрави за климатичните промени и се измъкна от съучениците си, за да се включи в играта. Още от двегодишен играеше на това игрище, насред градските боклуци и напукания асфалт. Баща му го водеше тук всяка приятна пролетна или лятна сутрин, за да го учи как да дриблира и хвърля. „Само не казвай на мама, Сами! — предупреждаваше той. — Ще реши, че се правим на тъпанари!“

А днес играта бе особено ожесточена — вероятно благодарение на топлото време, когато всички бяха наизлезли от домовете си, за да изразходят насъбралата се през студените дни енергия. Сам бързо осъзна, че не е във форма за подобен вид игра и когато му писна да го ръгат и удрят, той напусна игрището. На връщане към къщи си купи една багета с топено сирене, а после се поразходи из своя уебсайт, за да го ъпгрейдва до „Въртуал флеш“. След това звънецът на вратата иззвъня и портиерът го осведоми, че имат посетител.

Мъжът, който стоеше във фоайето, имаше крайно неприятен вид — хитър и мръснишки. Така го прецени Сам. Той огледа момчето, попита го дали родителите му са у дома, а когато Сам поклати отрицателно глава, отсече:

— И ти ставаш! Нали знаеш как да се подпишеш?

— Разбира се — кимна Сам и си каза, че може би ще бъде най-добре да затвори вратата под носа на този наглец или да помоли портиера да го изхвърли.

Но после всичко се разви прекалено бързо, за да успее да реагира. Мъжът му подаде един плик, поднесе му един лист върху клипборд и заяви:

— Подпиши тук!

Неспособен да се съпротивлява на авторитета на възрастните, Сам се подписа. И само след миг мъжът беше изчезнал през въртящите се врати на входа, а Сам остана на прага на своя дом с огромен плик в ръка.

Забеляза, че обратният адрес е на някакъв адвокат на Парк авеню. Макар да знаеше, че не трябва да го прави, Сам отвори плика. Реши, че ако се наложи, после ще каже, че го е отворил по грешка. Вътре откри писмо от две страници. Адвокатът пишеше от името на своя клиент — Пол Райе, че бил злостно и систематично тормозен от майка му без никаква причина и че ако на тези нейни действия не се сложи автоматично край и не се изплати обезщетение, Пол Райе и неговите адвокати ще наложат възбранителна заповед на майка му, защото били решени да отнесат случая до най-високата инстанция, която им позволява законът.

Затворен в стаята си, Сам прочете и препрочете писмото отново и отново, усещайки как го изпълва непознат до този момент юношески гняв. Вярно е, че майка му понякога можеше да бъде изключително вбесяваща, но подобно на повечето момчета, и той чувстваше необходимост да я защитава. Тя беше умна, образована и можеща, а в неговите очи дори и красива. Той я издигаше на пиедестал, определяйки я като мярка за всички жени, макар че досега все още не бе срещнал момиче, достойно да се сравни с нея. А ето че сега майка му се бе превърнала в обект на отмъстителността на Пол Райе. Отново. Гневът, който бликаше от всяка пора на младото му тяло, бе толкова голям, че той се озърна в търсене на нещо, подходящо да бъде счупено. И тъй като не откри нищо такова, реши, че най-доброто лекарство в случая е изразходването на физическа енергия. Обу си маратонките и излезе. Побягна по тротоара на Девета улица, покрай магазините за порно материали и кучешка храна, покрай модерните градски бистра. Имаше намерение да мине и по крайбрежието на река Хъдсън, но входът беше блокиран от няколко бариери в червено и бяло и сервизен камион на „Кон Едисън“.

— Газова авария! — подвикна му трътлест мъж. — Заобиколи!

Зървайки сервизния камион, на Сам му хрумна една идея и той зави директно към № 1. Беше прозрял как може да върне тъпкано на Пол Райе заради заплашителното му писмо. Вярно, че идеята му щеше да причини неудобства и на другите съседи в кооперацията им, но той бе сигурен, че това ще е само временно. Най-важното бе, че най-много от всички щеше да пострада Пол Райе с неговата тайна сателитна система и сложна компютърна апаратура. Нищо чудно дори да изгуби някои данни. Само при мисълта колко ще се вбеси богаташът, Сам се ухили. Хей, та това като нищо би могло да го накара дори да напусне сградата им!

Точно в шест и половина вечерта, заедно с родителите си, Сам се запъти към книжарницата на „Барнс енд Ноубъл“ на „Юниън Скуеър“. Тя беше на десет пресечки от техния дом и от издателството предложиха да изпратят кола (по мнението на Минди — само за да бъдат сигурни, че Джеймс ще е там), обаче майка му я отказа. Ще вървят, отсече тя. И напомняйки на семейството си своя обет да направи всичко за спасението на планетата, тя изтъкна, че нямало никакъв смисъл да хабят бензин и да пълнят въздуха с въглероден оксид, когато Господ им е дал толкова удобни средства за придвижване — тоест, крака. Сам предпочете да игнорира размяната на любезности между родителите си и тръгна на няколко крачки пред тях, за да размишлява на спокойствие за деня си. Все още не бе показал на майка си писмото от адвоката на Пол Райе. За нищо на света нямаше да позволи на егоистичния богаташ да провали големия ден на родителите му! Сещайки се за това, момчето си каза, че нищо чудно Райе да го е направил и нарочно.

Когато стигнаха до книжарницата, членовете на семейство Гуч се спряха, за да се насладят на малкия плакат, съобщаващ за промоцията на книгата на Джеймс и личното му присъствие. Снимката от плаката бе точно от деня, когато Шайфър Даймънд го бе поканила в колата си. На нея Джеймс изглеждаше подходящо замислен и вглъбен в себе си интелектуалец, сякаш само той в целия свят знае някаква велика тайна. Когато влязоха в магазина, бяха посрещнати от възторжената отговорничка за връзки с обществеността от сутринта, както и от двама служители на книжарницата, които ги ескортираха до петия етаж. Настаниха писателя в миниатюрен офис в дъното на етажа, където, след кратко изчакване, му докараха купчина книги с твърди корици за автограф. Джеймс стисна здраво тънкия си писец и се вторачи в заглавната страница на книгата. Там, с огромни букви прочете името си: „Джеймс Гуч.“ „Това е исторически момент в моя живот! — каза си той. — И затова трябва да запомня всяка емоция от него!“

Но не след дълго се разочарова — усети известна превъзбуда, известна доза лоши предчувствия и много от нищо. А после Минди излая в ухото му:

— Какво става с теб, Джеймс?!

Стреснат, Джеймс бързо започна да се подписва на книгите.

В седем без пет в малкия офис нахлу Редмън Ричардли, за да го поздрави и да го отведе на сцената. Джеймс бе изумен от броя на хората, дошли на представянето. Всички сгъваеми столове бяха заети, а около тях се тълпяха и много правостоящи. Дори и такъв ветеран като Редмън беше шокиран.

— Тук има най-малко петстотин човека, Джеймс! — извика той победоносно и го тупна по гърба. — Браво на теб!

Крайно притеснен, Джеймс се запъти към подиума. Усещаше тълпата като гигантско животно — дебнещо, нетърпеливо, любопитно. И за хиляден път през последните няколко седмици си зададе въпроса как се случи всичко това. Как всички тези хора са научили за него? И какво ли очакват сега?

Отвори книгата си на страницата, която беше избрал, и установи, че ръката му трепери. Свеждайки очи към думите, с които се бе борил години наред, той се насили да се концентрира. Като отвори уста и се помоли да издържи това изпитание, Джеймс Гуч започна да чете на глас.

По-късно същата вечер Ана-Лиза Райе посрещна съпруга си на вратата, облечена провокативно в къса гръцка туника и с толкова умело нанесен грим и изпипана прическа, че изглеждаше така, сякаш не бе правила нищо по себе си. Имаше леко разрошен и изключително сексапилен вид, ала Пол Райе изобщо не я забеляза.

— Извинявай — бе единственото, което смотолеви, след което веднага се втурна по стъпалата към кабинета си, където се помота малко пред компютъра, а после погледа рибките си.

Ана-Лиза въздъхна и отиде при Мария, която в момента преподреждаше подправките, и си наля чаша водка. Така, с чашата в ръка, тя надникна в кабинета на съпруга си и подвикна:

— Пол? Ще се приготвяш ли? Кони каза, че вечерята започва в осем! А вече е осем!

— Това си е моята вечеря! — извика Пол. — Ще отидем, когато отидем!

След което слезе на долния етаж, за да си смени костюма. А Ана-Лиза влезе в красивия си малък кабинет. Приближи се до прозореца и се загледа в паметника в парка „Уошингтън Скуеър“. Паркът бе обграден с дълга верига и щеше да си остане така най-малко до следващата година. Жителите на Уест Вилидж вече години наред лобираха за преместването на фонтана, така че да се изравни перфектно с паметника, и най-сетне бяха спечелили битката си. Докато отпиваше от питието си, Ана-Лиза си каза, че напълно разбира желанието им за съобразяване с детайла, както и удоволствието от постигането му. Но в този момент се сети отново за часа и се в турна към спалнята, за да накара Пол да побърза.

— Докога ще ми стоиш на главата? — сряза я той и тя побърза да излезе.

Като проумя, че и тази вечер общуването между тях ще бъде доста трудно, реши да слезе и да го изчака в колата.

А на „Скуеър Джеймс“ продължаваше да дава автографи на книгите си. В осем часа все още имаше опашка от стотина човека, нетърпеливо стиснали екземплярите си, и тъй като писателят се чувстваше длъжен да размени по някоя дума с всеки от тях, представянето се очертаваше да продължи още поне три часа. Затова Минди изпрати сина си вкъщи, за да си напише домашните. Докато вървеше по Пето авеню, Сам зърна Ана-Лиза на задната седалка на едно зелено бентли, спряно до тротоара. Когато мина покрай нея на път за № 1, той се почувства странно разочарован и обиден от нея. След като й бе помагал толкова често с компютъра, той бе развил към нея известно увлечение. Досега си я представяше като принцеса, като девица, която трябва да бъде спасена. Ала зървайки я на задната седалка на такава скъпа кола, с шофьор, който на всичко отгоре носеше шапка, той усети, че фантазиите му рухват. Тя не беше никаква девица в беда, а просто поредната богата с твърде много привилегии, омъжена за богат идиот. С тези вдъхновяващи мисли Сам влезе във фоайето.

Вкъщи веднага отвори хладилника. Както почти винаги напоследък, и сега изпитваше вълчи глад. Родителите му така и не можеха да разберат как такова малко момче като него има нужда от толкова много храна, затова единственото, което откри в хладилника, бяха две кутии нарязани плодове, някаква изостанала индийска храна и четвъртинка соево мляко. Сам започна да се налива с млякото директно от кутийката, но не забрави да остави една капка за сутрешното кафе на майка си. А после стигна до заключението, че има нужда от месо. Затова реши да отиде до ресторанта на Девета улица, да седне на бара и да изяде една пържола.

Когато отново излезе във фоайето, се оказа точно зад гърба на Пол Райе, който тъкмо отиваше към бентлито. Сърцето на Сам се разтуптя, с което му напомни за измисления от него коварен план за отмъщение. До този момент все още не беше решил кога точно ще приведе плана си в действие, но като видя как Райе се намества на задната седалка на скъпата кола, реши, че трябва да го направи още тази вечер, докато семейство Райе ги нямаше. Минавайки покрай бентлито, той помаха на Ана-Лиза, която се усмихна и му помаха в отговор.

— Сам Гуч е много сладко момче — сподели със съпруга си тя.

— Майка му обаче е кучка — просъска Пол.

— Ще ми се вече да сложиш край на тази вечна война с Минди Гуч!

— Ще сложа, и то съвсем скоро!

— Браво на теб!

— Минди Гуч и нейното тъпо куче вече няма да ме тормозят, обещавам ти!

— Нейното куче ли?! — изгледа го изумена Ана-Лиза.

— Днес накарах адвоката си да й изпрати предупредително писмо! Искам тази жена, заедно с тъпото си семейство и още по-тъпото си куче да се ометат завинаги от моята сграда!

— Твоята сграда ли, Пол?! — още по-изумено възкликна съпругата му. Това бе прекалено възмутително дори и за Пол.

— Точно така! — натърти злостно той, вторачен в главата на шофьора. — Днес парафирахме сделката с Китай. И само след няколко седмици ще бъда в състояние да купя всеки отделен апартамент от № 1!

Ана-Лиза ахна и възкликна:

— И защо си мълча досега?

— Е, нали сега ти казвам!

— Кога точно стана?

Пол погледна часовника си и отговори:

— Преди около четиридесет минути.

Ана-Лиза се облегна назад в седалката си и промърмори:

— Не знам какво да кажа, Пол! И как точно стана? Какво представлява тази сделка?

— Идеята беше моя, но я осъществихме двамата със Санди. Продадохме един от моите алгоритми на китайското правителство в замяна на процент от техния стоков пазар!

— Имаш ли право да го направиш?

— Разбира се, че имам! — вирна брадичка Пол. — И току-що го направих! — И без никаква пауза той се приведе към шофьора и обяви: — Промяна на плановете! Отиваме на хелипорта Уест Сайд!

— После се облегна до жена си, потупа я по крака и каза: — Реших, че няма да е зле да отскочим до „Ложата“, за да го отпразнуваме. Знам откога ти се иска да отидем там!

— О, Пол! — усмихна се тя.

„Ложата“ беше ексклузивен курорт в планините Адирондак, за чиито красоти се носеха легенди. Ана-Лиза бе разбрала за него още преди години и бе споменала на Пол, че й се иска да отидат там за годишнината от сватбата им. Но при три хиляди долара на вечер курортът се бе оказал твърде скъп за тогавашните им доходи. Но ето че Пол не беше забравил. Тя отново се усмихна и поклати глава, осъзнавайки, че леката неприязън към Пол, която чувстваше през последните два месеца, е плод единствено на нейното въображение. Пол си оставаше Пол — по неговия си уникален, неподатлив на разгадаване начин. И Кони Брюър се бе оказала права — Ана-Лиза наистина обичаше съпруга си.

Сега той бръкна в джоба на панталона си и извади оттам малка черна кадифена кутийка. Вътре имаше огромен пръстен с жълт диамант, обграден от розови камъчета. Беше красив и безвкусно крещящ — точно от нещата, които биха допаднали на Кони Брюър. Ана-Лиза постави безмълвно пръстена на средния пръст на дясната си ръка и Пол попита:

— Харесва ли ти? Санди ми каза, че Кони имала същия. Затова реших, че и ти сигурно искаш такъв!

— О, Пол! — погали тя главата му. — Много ми харесва! Изумителен е!

В апартамента на семейство Гуч Сам прерови чекмеджето с бельо на майка си, откри чифт стари кожени ръкавици и ги пъхна в колана на дънките си. От кутията с инструменти в претъпкания килер извади малка отверка, клещи, електричарски нож, щипки за кабели и малка ролка тиксо за електротехнически цели. Напъха всичко това в задните джобове на дънките си и извади ризата си отвън, за да прикрие издутините. След това хвана асансьора до етажа на Филип и Енид, откъдето продължи по стълбата до първия етаж на най-горния апартамент.

Стълбата отвеждаше до малко фоайе пред входа на сервизното помещение, където Сам знаеше, че ще открие малка метална плоча. Сега той извади ръкавиците на майка си, сложи ги, измъкна отверката и разви плочата от стената. Вътре беше пълно с различни кабели. За всеки етаж си имаше отделна кутия, а самите кутии също бяха свързани с кабели. В повечето кутии имаше само по един-два кабела, но за апартамента на семейство Райе, заради мощното оборудване, Сам изброи цели шест. Измъкна кабелите от дупката в задната част на таблото и с помощта на електричарския си нож сряза дебелите им обвивки. После сряза и жиците, размести ги и с помощта на клещите ги свърза така, както му дойде. Накрая стегна новата конфигурация на жиците в тиксо и ги върна на мястото им в стената. Не беше много сигурен какво точно ще се случи, но нямаше никакви съмнения в грандиозния му мащаб.

16

При обичайни обстоятелства, като най-рано ставащ от цялата сграда, Пол Райе щеше да е първият, открил „Погрома на интернет“ — както впоследствие случаят стана известен сред обитателите на № 1. Но точно на следващата сутрин първият станал от леглото по една голяма случайност се оказа Джеймс Гуч. След триумфалната промоция на книгата му от предишната вечер („Четиристотин и двадесет бройки продадени само за първия ден! Това си е направо рекорд!“ — се хвалеше наляво и надясно Редмън Ричардли) Джеймс имаше резервация за първия полет за Бостън — шест часа — от летище „Ла Гуардия“. От Бостън той трябваше да отиде във Филаделфия, оттам го очакваше Вашингтон, след него следваха Сеннт Луис, Чикаго, Кливланд, Хюстън, Далас, Сиатъл, Сан франциско и Лос Анджелис. Предстоеше му да отсъства от дома за цели две седмици. В резултат на всичко това той трябваше да стане в три през нощта, за да си събере багажа. И тъй като съпругът й рядко успяваше да запази тишина и спокойствие, докато извършваше това твърде непривично за него дело, Минди също бе принудена да се събуди. В обичайния случай Минди щеше да бъде изключително кисела, задето са й нарушили съня (за нея сънят бе най-ценното от всички съвременни удоволствия), но точно днес нямаше нищо против. Защото предишната вечер нейният съпруг я бе накарал да се гордее с него. Сега всичките години, през които го бе издържала, й се отплащаха — при положение че можеше и никога да не стане така. И Минди се улови, че започна да си представя огромни суми пари, протичащи към техните сметки. Ако Джеймс успее да натрупа от книгата си един милион долара, щяха да имат възможността да изпратят Сам в който си поискат университет — Харвард или дори Кеймбридж, в Англия, който бе още по-престижен — при това без да усетят никакви затруднения. Два милиона долара означаваха университет за Сам и може би лукса да притежават кола, да й осигурят гараж и вероятно да изплатят наведнъж цялата ипотека за апартамента. А три милиона долара щяха да им дадат всичко това плюс миниатюрна виличка в Монток, Амагансет или област Личфийлд в щата Кънектикът. Отвъд всичко това въображението на Минди бе неспособно да действа. Тя бе дотолкова свикнала да живее в относителни лишения, че не можеше да си представи да се нуждае или да помечтае за нещо повече.

— Взе ли си пастата за зъби? — попита тя Джеймс, като го последва в банята. — Да не забравиш и гребена си! И водата за уста!

— Сигурно и в Бостън си имат дрогерии — промърмори Джеймс.

Минди затвори седалката на тоалетната чиния и приседна, наблюдавайки го как преглежда личната си аптечка.

— И да не вземеш да се притесняваш за разни детайли! — отсече. — Ще имаш нужда от цялата си концентрация, за да се справиш с всичките тези четения и интервюта!

— Минди — въздъхна Джеймс, докато слагаше шишенце аспирин в тоалетната си чантичка, — изнервяш ме! Нямаш ли си някаква друга работа?

— В три сутринта?

— С удоволствие бих пийнал кафе, ако нямаш нищо против!

— Разбира се! — кимна Минди и се запъти към кухнята.

Заминаването на Джеймс я бе накарало да се разчувства. През четиринадесетте години на брака им бяха прекарали разделени не повече от три нощи, а сега Джеймс щеше да отсъства цели две седмици. Дали ще й липсва? Ами ако не може да се справи без него? Това последното — напомни си тя — бе глупаво. Та тя вече беше зряла жена! И без това се справяше почти с всичко сама. Е, може би не с всичко. Джеймс посвещаваше много време в грижи за Сам. Така че, макар да обичаше да се оплаква от него, Минди не можеше да не признае, че Джеймс в крайна сметка не е чак толкова лош. Особено сега, когато най-сетне печелеше солидни пари.

— Ще ти извадя чорапи! — извика тя, подавайки му кафето. — Смяташ ли, че ще ти липсвам? — попита, докато слагаше няколко чифта износени чорапи в куфара му, питайки се колко ли точно ще му трябват за две седмици.

— И аз мога да си извадя! — сряза я раздразнено Джеймс, притеснен от толкова внимание.

Минди попадна на дупка при пръстите на един чорап и пъхна пръст в него. После отбеляза:

— Повечето от чорапите ти са с дупки!

— Голяма работа! Кой ще ми гледа чорапите! — тросна се Джеймс.

— Е, кажи де! Ще ти липсвам ли? — повтори Минди.

— Нямам представа — сви рамене съпругът й. — Може би да, може би не. А може би ще съм твърде зает, за да мисля за нещо друго.

А после, след като изживя обичайната предстартова паника, Джеймс изхвърча от сградата точно в четири и петнадесет. Минди се зачуди дали да легне и да се опита да поспи още мъничко, но прецени, че е прекалено превъзбудена, за да го направи. Реши да провери рейтинга на Джеймс в „Амазон“. Компютърът й се включи, но се оказа, че няма интернет. Странна работа! Минди провери кабелите, а после изключи и отново включи захранващото устройство. Нищо. Опита с браузъра на своето блекбъри. Пак нищо.

По това време Пол Райе също вече беше станал. Точно в пет сутринта той трябваше да изстреля своя алгоритъм в китайския стоков пазар. Затова точно в четири и тридесет той се настани на бюрото в домашния си кабинет с чаша кафе с мляко наблизо, готов да започне. Грабна по навик един молив от сребърната чашка пред себе си и огледа върха му. А после интуитивно включи компютъра.

Екранът проблесна в познатото и успокояващо зелено — цветът на парите, както си помисли със задоволство той, а после… нищо. Пол вдигна изненадано глава. Включването на компютъра би трябвало да бъде достатъчно, за да включи и сателитната система, и интернет захранването. Щракна върху иконката на интернет. Екранът не реагира. Извади ключа от бюрото си, отключи шкафовете зад себе си и огледа складираните вътре метални харддискове. Електрическото захранване беше налице, но проблясващите светлинки подсказваха, че в системата му не влиза сигнал. Поколеба се за миг, а после се втурна на долния етаж към офиса на Ана-Лиза. Опита и с нейния компютър, за който обичаше да казва, че е от каменната ера, ала и там нямаше интернет връзка.

— Мамка му! — изпищя Пол Райе.

В главната спалня в съседство до кабинета Ана-Лиза се размърда в съня си. По време на тържествената вечеря предната нощ семейство Райе и семейство Брюър бяха изгълтали редки вина на стойност над пет хиляди долара, преди хеликоптерът да ги върне в града някъде към два през нощта. Сега тя се обърна с натежала глава, надявайки се, че гласът на Пол е само в съня й. Но ето че отново го чу:

— Мамицата му мръсна!

И секунда след това Пол вече беше в спалнята и нахлузваше панталоните си от предишната вечер.

— Какво става, Пол? — изправи се Ана-Лиза в леглото.

— Шибаната интернет връзка се е скапала!

— Ама нали… — размаха безпомощно ръце тя.

— Къде е колата? Трябва ми шибаната кола!

Ана-Лиза се протегна, грабна подвижната слушалка и отговори:

— Колата е в гаража. Но гаражът вероятно е затворен.

Напълно обезумял, Пол се опита едновременно да закопчае ризата си, докато нахлузваше обувките си. А после изкрещя:

— Точно за такива случаи исках онова място на паркинга долу! Точно за такива спешни моменти!

— Какви спешни моменти? — извика и Ана-Лиза, като скочи от леглото.

— Нали ме чу?! Няма шибана интернет връзка! Което означава, че съм прецакан! Цялата сделка с Китай се прецаква! — И изхвърча от спалнята.

— Пол? — извика след него тя, като го последва до парапета. — Пол? С какво мога да ти помогна?

Обаче той беше вече в коридора на сградата и натискаше бутона на асансьора. Асансьорът се оказа във фоайето. Пол си представи целия му път нагоре, а после надолу и реши, че няма толкова време. Втурна се надолу по стълбите. Влетя във фоайето, разбуждайки заспалия портиер, и извика, почти останал без дъх:

— Искам такси! Шибано такси!

И се втурна на улицата, размахвайки ръце.

Когато отникъде не се появи такси, той започна да тича по Пето авеню. На Дванадесета улица най-сетне зърна едно такси и влетя на задната седалка.

— Парк авеню и Петдесет и трета улица! — изпищя. Започна да удря с юмруци по разделителното стъкло и да вика: — Давай! Бързо, идиот такъв!

— Не мога да тръгна на червен светофар, сър — отбеляза шофьорът, като се обърна.

— Млъквай и карай! — продължи да пиши Пол.

Пътуването до центъра на града беше истинска агония. Кой би си помислил, че и преди пет сутринта ще има толкова много коли? Пол свали прозореца си, подаде глава и започна да крещи на останалите шофьори. Докато таксито успее да спре пред сградата на компанията, вече беше четири и петдесет и три.

Сградата беше заключена, така че Пол изгуби още една минута в ритане по вратата и писъци, докато събуди нощния пазач. После му трябваха още две минути, докато се качи и докато отвори стъклените врати на „Брюър Сикюритис“ с магнитната си карта. А после още няколко секунди, докато стигне до офиса си. Когато се добра до компютъра си, вече беше пет часа, една минута и четиридесет и три секунди. Пръстите му полетяха по клавиатурата. Когато свърши, беше пет часа, една минута и петдесет и шест секунди. Пол се свлече в стола си и се хвана за главата. Заради това двеминутно забавяне бе изгубил двадесет и шест милиона долара.

На приземния етаж на № 1 Минди Гуч надникна през вратата на апартамента си и извика на портиера:

— Роберто, няма интернет връзка!

— Не знам нищо по този въпрос, мадам. Попитайте сина си, Сам.

В шест и половина тя събуди Сам.

— Няма интернет.

Сам се усмихна, прозя се и промърмори:

— Сигурно е заради Пол Райе. Нали знаеш каква апаратура има горе! Вероятно е предизвикала срив в системата на цялата сграда!

— Мразя този човек! — промърмори Минди.

— Аз също — съгласи се Сам.

Няколко етажа над тях Енид Мърл също се опитваше да излезе онлайн. Трябваше да прочете текста, написан от главния й асистент, за да добави толкова характерните за своя стил цветисти изрази. Обаче с компютъра й нещо не беше наред и притеснена, че трябва да прегледа текста до осем часа, когато щеше да бъде пуснат в онлайн изданието на вестника, за да може по-късно да се появи и в следобедния брой, тя се обади на Сам. Само след броени минути Сам се появи, придружаван от Минди. Минди бе нахлузила под горнището на пижамата си едни стари дънки и сега, възмутена до дъното на душата си, информира Енид:

— Нито един компютър в сградата не работи! Сам смята, че това има нещо общо с мощната апаратура на Пол Райе.

— И откъде накъде? — изненада се Енид.

— Доколкото разбирам — отбеляза Минди, като хвърли поглед на Сам за потвърждение, — този човек си е инсталирал всякакви мощни и дори незаконни неща! При това в старата бална зала на госпожа Хаутън!

По лицето на Енид се изписа дълбоко съмнение, което накара Минди да добави:

— Сам ги е виждал! Когато последния път се е качил при Ана-Лиза Райе, за да й оправя компютъра!

Самата Ана-Лиза вече крачеше нервно из дневната с мобилен телефон в ръка, когато се появи прислужницата и обяви:

— Някакви хора ви търсят.

— Полицията ли?

— Не, някакви хора от долните етажи — поясни Мария.

Ана-Лиза открехна вратата на апартамента си, но само няколко сантиметра, след което нетърпеливо попита:

— Да?

Минди Гуч, все още с размазани черни петна под очите си от спиралата, която беше сложила за събитието от предишната вечер, се опита да я избута назад.

— В цялата сграда няма интернет! Смятаме, че проблемът идва от вашия апартамент!

— И ние нямаме интернет — сряза я Ана-Лиза.

— Може ли да влезем? — намеси се Енид.

— В никакъв случай! — отсече Ана-Лиза. — Полицията всеки момент ще дойде. Никой не трябва да докосва нищо!

— Полицията ли? — изпищя Минди.

— Точно така — потвърди Ана-Лиза. — Пол смята, че това е саботаж! Вървете си по къщите и чакайте!

И затвори вратата под носовете им.

Енид се обърна към момчето:

— Сам? — изгледа го изпитателно тя.

А после се обърна към майка му, която го прегърна като тигрица и заяви твърдо:

— Сам не знае нищо по този въпрос! Всички тук сме наясно, че семейство Райе ги тресе параноята!

— Боже, какво става с нашата сграда! — поклати тъжно глава Енид.

А после всеки се прибра в жилището си.

Отново в своята дневна, Ана-Лиза скръсти ръце, поклати глава и продължи да крачи из стаята. Щом и останалите жители на кооперацията нямаха интернет връзка, значи Пол отново греши. Беше й се обадил в пет и половина, ревейки как е изгубил огромна сума пари, убеден, че някой е разбрал за китайската сделка и нарочно е саботирал компютрите му. Настоя тя да се обади на полицията — което тя стори, — обаче оттам й се изсмяха и й казаха да звънне на „Таим Уорнър“. След като тя моли и умолява компанията в продължение на десет минути, дежурният се съгласи да изпрати техник, но за следобеда. А междувременно Пол крещеше, че не желае никой да стъпва в апартамента му, докато полицията не е събрала отпечатъци и не е изпълнила другите си криминологични задължения.

А долу, в апартамента на семейство Гуч, Минди извади кутия замразени вафли от фризера и подвикна:

— Сам? Искаш ли закуска?

Сам се появи на прага на кухнята с раница на гръб и отсече:

— Не съм гладен.

Минди постави една вафла в тостера и отбеляза:

— Хмм. Интересно.

— Кое? — обади се притеснено Сам.

— Семейство Райе. Че се обаждат на полицията. И то заради някакъв срив в интернет връзката. — Вафлата изскочи от тостера, тя я постави в чинийка, намаза я с масло и я подаде на Сам. — Така става с хора, които не са си на мястото. Просто не знаят, че такива неща в Ню Йорк са напълно нормални.

Сам кимна. Устата му беше пресъхнала.

— Кога ще се прибереш днес? — попита го майка му.

— Ами, сигурно по обичайното време — промърмори Сам, вторачен във вафлата си.

Минди взе вилицата и ножа на Сам, отряза си парченце от вафлата му и започна да дъвче. После изтри маслото с опакото на ръката си и отсече:

— Когато се прибереш, ще ме завариш тук! Днес смятам да си взема почивен ден. Като председател на борда, се налага да се занимая със случая!

На три пресечки от тях Били Личфийлд нямаше никакви проблеми със своята интернет връзка. След една безсънна нощ той бе станал рано, за да провери всички блогове, онлайн изданието на „Ню Йорк таймс“ и на всички останали вестници, за които можеше да се сети, за да разбере дали някъде не се споменава за кръста на Кървавата Мери. Не видя нищо, но пък името на Санди Брюър беше във всички финансови издания със съобщението за неговата жестока сделка с китайското правителство, с която е придобил процент от техния стоков пазар. И повсеместното възмущение вече бе в ход. Имаше две редакторски статии за моралните импликации на подобна сделка и за това как случаят би могъл да се възприеме като сигнал, че определени бързо забогатяващи персони от финансовия свят биха могли да се съюзят, за да образуват свое собствено правителство в сянка, влияещо върху политиките на по-голямата част от света. Статиите завършваха със заключението, че подобни ходове би трябвало да се считат за незаконни, но тъй като все още нямало закони, които да охраняват държавите от възможни сценарии в тази насока, засега не можело да се направи нищо.

Но името на Санди Брюър не бе единственото, превърнало се в мишена на блоговете през днешния ден. Джеймс Гуч също не бе пощаден. Някой бе направил снимки с телефона си по време на четенията в „Барне енд Ноубъл“ и ги бе пуснал по „Снаркър“ и „Ю Тюб“. И сега простолюдието нападаше Джеймс заради косата, очилата му и неговия чудат начин на говорене. Наричаха го „говорещ зеленчук“ и „краставица със зъркели“. „Горкият Джеймс!“ — каза си Били. Той бе толкова мек и любезен, че просто не беше за вярване как е могъл да се окаже център на толкова голямо количество негативно внимание. Но пък вече бе преуспял, а успехът бе най-голямото престъпление в очите на плебса.

Няколко минути по-късно, в центъра на града, издут и в лошо настроение от количеството алкохол, което бе погълнал предишната вечер, Санди Брюър влетя в „Брюър Сикюритис“, грабна меката баскетболна топка от стола в офиса си, запъти се към офиса на Пол Райе и метна топката по главата му. Пол се сниши.

— Какви са тези мизерии, Райе?! Какви са тези шибани работи?! — изкрещя Санди. — Двадесет и шест милиона долара! — Със зачервено от гняв лице той се приведе към Пол Райе и просъска: — Гледай да възстановиш тези пари или изхвърчаш оттук!

Сега, след като Филип бе чак на другия край на страната, в Лос Анджелис, Тайър Кор си прекарваше страхотно в неговия апартамент. Пиеше кафето и виното му и от време на време чукаше приятелката му. Тайър бе прекалено егоцентричен, за да бъде особено добър в секса, но понякога, когато тя му позволеше, той не отказваше да си топне чушлето. Тя го караше да носи презерватив, а понякога и два, защото му нямала доверие, което го лишаваше от половината от удоволствието на секса. Но този факт се компенсираше многократно от факта, че го правеше в леглото на Филип.

— Знаеш, че не обичаш Филип — казваше той на Лола след това.

— Нищо подобно! Обичам го! — срязваше го тя.

— Лъжеш! Коя влюбена жена ще прави любов с друг в леглото на любимия си?!

— Виж какво, това между теб и мен не е точно секс — обясняваше Лола. — Просто начин за запълване на времето, когато ми е скучно.

— О, много благодаря!

— Нали не очакваш от мен да се влюбя в теб? — изпискваше Лола и сбърчваше отвратено лице, сякаш бе лапнала нещо развалено.

— Лола, кой е този млад човек, когото виждам понякога да влиза в апартамента? — попита един следобед Енид.

Беше наминала, за да вземе назаем един тонер за принтера си. Енид непрекъснато „заемаше“ офис консумативите на Филип, сякаш не можеше и тя като другите хора да отиде да си купи от „Стейпълс“. Лола се смръщи и отбеляза:

— Нали знаеш, че можеш да си поръчваш консумативи и он-лайн?

— Знам, скъпа. Но така е много по-забавно — отбеляза Енид, докато ровичкаше из нещата на Филип. — А ти не отговори на въпроса ми. За младия мъж.

— За кого по-точно? — попита нехайно Лола. — Можеш ли да ми го опишеш?

— Висок, привлекателен, с червеникава коса и пренебрежително изражение.

— Аха — кимна Лола. — Тайър Кор. Един мой приятел.

— Така и предположих — рече Енид. — В противен случай не мога да си представя защо ще прекарва толкова много време в апартамента на Филип. Кой е той и какво работи?

— Има клюкарска рубрика. Като теб — отговори Лола.

— За кого работи?

— За „Снаркър“ — бе принудена да признае Лола. — Обаче някой ден ще стане писател! Или ще управлява телевизия! Той е гениален! Всички казват, че с каквото и да се захване, го прави с голям замах!

— Ясно — кимна Енид, вече открила тонера. — Мисля, че се сещам точно кой е. И знаеш ли, Лола… Малко се притеснявам за умението ти да преценяваш хората. Не би трябвало да допускаш подобни типове в апартамента на Филип! Не съм сигурна дори дали трябва да го допускаш и в сградата!

— Но той ми е приятел! — възпротиви се Лола. — Позволено ми е да имам приятели, нали?

— Не искам да ти се меся — заяви рязко Енид. — Просто се опитвам да ти дам съвет.

— Благодаря ти — изрече наперено Лола и изпрати лелята на Филип до вратата.

Когато чу, че тя влезе в апартамента си, пристъпи на пръсти и огледа шпионката на вратата й. Дали стои непрекъснато тук и я наблюдава? И какво би могла да види една старица през тази дребна шпионка? Очевидно твърде много. Когато се върна в апартамента на Филип — всъщност на Филип и нейния, — тя автоматично си съчини история, с която да обясни гостуванията на Тайър. Щеше да каже, че Тайър й помага за проучванията, които прави за Филип. А същевременно тя пък помага на Тайър за романа му. Всичко звучеше напълно невинно. Енид не би могла да разбере какво става вътре в апартамента, нали? Така че, как ще разбере истината?

Лола не беше имала намерение да се забърква с Тайър Кор. Знаеше, че е много опасно, но се наслаждаваше на тръпката, че щеше да й се размине. А тъй като изпитваше лека неувереност относно връзката си с Филип, тя оправдаваше поведението си, като си напомняше, че има нужда от резервен план, ако нещо с Филип не се получи. Вярно, че Тайър Кор не бе точно утешителната награда, която й трябваше, но все пак той познаваше много хора и твърдеше, че има връзки навсякъде.

Но после се сети, че Филип се връща само след няколко дена, поради което предупреди Тайър, че на забавленията им трябва да бъде сложен край. Тайър се ядоса. Не защото нямаше повече да вижда Лола, а защото нямаше да може да влиза повече в № 1. Тук всичко му харесваше и дори самото влизане в сградата го караше да се чувства нещо повече от останалите. Преди да пристъпи прага, той винаги се оглеждаше, за да провери дали някой не го гледа и не му завижда за положението. А после, когато минаваше покрай портиерите, им махваше свойски и подвикваше: „Отивам в апартамента на Филип Оукланд!“ И вдигаше палец. Портиерите го оглеждаха подозрително — Тайър бе сигурен, че изобщо не го харесват и не одобряват присъствието му тук, — но все пак не го спираха.

Когато тази сутрин се отби в апартамента на Филип, Тайър предложи на Лола да погледат малко порно по нета. Лола гризеше картофен чипс и го хрускаше шумно — вероятно, за да го ядоса.

— Не може — каза тя.

— Защо? Да не би да те е срам?

— Глупости. Просто няма интернет. По вина на Пол Райе. Или поне така разправят всички. Енид казва, че ще се опитат да го изритат оттук. Не знам дали ще успеят, обаче всички в сградата го мразят.

— Пол Райе ли? — подметна нехайно Тайър. — Онзи Пол Райе? Който е женен за Ана-Лиза — светската кучка?

— Същият — сви рамене Лола. — Те са супербогати. Тя се разкарва напред-назад е едно бентли, а дрехите дизайнерите й ги носят на крака. Мразя я!

— А аз мразя и двамата! — ухили се Тайър.

Съзнавайки необходимостта от спешни действия, Минди и Енид свикаха спешно заседание на управителния борд на сградата. Преди да тръгне за жилището на Минди, Енид се спря до вратата на Филип. Да, наистина се чуваха гласове — на Лола и на онзи непознат младеж, който вероятно бе Тайър Кор. Възможно ли е Лола целенасочено да е пренебрегнала съвета й? Или беше просто тъпичка? Изпълнена с решимост, Енид почука на вратата.

И автоматично настъпи тишина. Енид отново почука и извика:

— Лола? Аз съм! Трябва да говоря с теб!

Забързан шепот, а после Лола отвори вратата.

— Здравей, Енид! — поздрави с престорена радост.

Енид я избута и откри Тайър Кор да седи на дивана на Филип с някакви листи в ръка.

— Здравейте! — поздрави Енид. — Вие кой сте, ако смея да попитам?

Тайър автоматично се превърна в перфектния послушен ученик — образ, от който се опитваше да се отърси вече години наред. Изправи се, подаде ръка и изрече:

— Казвам се Тайър Кор, мадам.

— Приятно ми е. Аз съм Енид Мърл, лелята на Филип.

— Боже! — възкликна Тайър. — Лола не ми е споменавала, че именно вие сте лелята на Филип!

— Вие приятел ли сте на Филип?

— Да. И на Лола. Двамата с нея обсъждахме моя сценарий. Надявах се, че Филип ще бъде така добър да ми даде някои насоки. Обаче виждам, че вие двете имате доста да си говорите, затова ще тръгвам.

Скочи и грабна сакото си.

— Да не забравите сценария си! — подвикна след него Енид.

— Точно така — кимна Тайър.

Двамата с Лола се спогледаха, а тя го дари със скована усмивка. После Тайър взе сценария и Енид го последва до коридора на етажа.

Съвместното им пътешествие в асансьора премина в пълно мълчание. Което бе добре дошло за Тайър, тъй като главата му бъкаше от идеи и не искаше да ги изгуби с излишни приказки. През последните тридесет минути бе успял да се докопа до толкова много интересна информация, че щеше да напълни с нея няколко рубрики в блога. Оказваше се, че № 1 е развъдник на интриги. Нищо чудно да положи началото на цяла серия за тази велика сграда. Ще я нарече „Кооперацията“. Или може би „Животът на богатите и привилегированите“.

— Довиждане! — отсече твърдо Енид, когато вратите на асансьора се отвориха във фоайето.

Тайър кимна и изхвърча навън. Единственото, което му бе необходимо, за да поддържа атаките срещу обитателите на тази тузарска сграда, бе постоянно захранване с информация. Обърна сценария в ръката си на заглавната страница и се ухили. Беше първи вариант на сценарий от Филип Оукланд с работно заглавие „Кървавата Мери“, Филип Оукланд със сигурност ще побеснее, когато разбере, че Лола му е позволила да изнесе ръкописа. Но пък никога няма да научи за това, ако Лола се държи като добро момиче и спазва правилата на играта. Така Тайър реши, че от този момент нататък Лола ще идва редовно в апартамента му. Ще го държи в течение на ставащото в № 1, а когато приключи с говоренето, ще му прави по една свирка.

Енид натисна звънеца на вратата на Минди. Отвори й Сам, който се бе отказал да ходи на училище под претекст, че е болен. Той отведе Енид в малката дневна на семейство Гуч, където трима от членовете на борда вече бяха пристигнали и настървено обсъждаха провиненията на Пол Райе.

— Не можем ли да го накараме със сила да пусне „Таим Уорнър“ в апартамента си?

— Разбира се. Това е същото като служителите на газовата компания. И се отразява на останалите обитатели. Ако откаже, ще се наложи да се въоръжим с писмо от адвоката на сградата.

— Някой опитвал ли се е да разговаря е него?

— Всички пробвахме — отговори този път Енид. — Невъзможно е!

— Ами жена му? Може би някой трябва да направи опит да поговори с жена му!

— Ще опитам — съгласи се Енид.

От другата страна на стената Сам Гуч лежеше в леглото си и се преструваше, че чете списанието на майка си. Бе оставил вратата отворена, за да може да слуша разговора. Сега той вдигна очи към тавана, изключително доволен от себе си. Вярно, че с действията си причини голяма суматоха в сградата и бе уплашен до смърт да не го разкрият, но в крайна сметка всичко си струваше заради отмъщението срещу Пол Райе. Сам предположи, че Райе няма да тормози вече никого, особено майка му. Той никога няма да каже нищо на богаташа, но когато се разминат във фоайето, ще го погледне така, че той веднага ще разбере кой е виновен за прочутия срив на интернет. Дано само да не успее да го докаже!

Няколко минути по-късно Енид почука на вратата на семейство Райе. Отвори й Мария, прислужницата, при това само открехна.

— Никакви посетители! — заяви.

Енид пъхна ръка в цепнатината и отсече:

— Стига глупости! Искам да се видя с госпожа Райе!

— Енид? — извика Ана-Лиза от вътрешността на апартамента. После излезе в коридора на блока, като затвори вратата зад гърба си. — Трябва да знаеш, че случилото се не е по наша вина.

— Не съм си и помисляла — кимна Енид.

— Стана, само защото всички тук мразят Пол.

— Кооперациите са като частни клубове, скъпа — отбеляза мъдро Енид. — Особено в сграда като нашата. Човек може и да не харесва особено много останалите обитатели, но е длъжен да се разбира с тях. В противен случай всичко се обръща наопаки. Тръгват слухове, че сградата не е чак толкова страхотна, а после имотите на всички в нея се обезценяват. А никой не иска подобни неща за имота си.

Ана-Лиза сведе очи към ръцете си.

— Съществува негласен код на поведение — продължи възрастната жена. — Например за това, че съседите трябва да избягват остри конфликти помежду си. Не можем да допуснем хората тук да сипят обиди един срещу друг! Да, № 1 е тузарска сграда. Но тя освен това е и дом за тези хора. Следователно, тяхната крепост! А без сигурността на убежището си, наречено дом, хората стават гневни. Затова се страхувам за теб и Пол. Страхувам се какво ще се случи с вас, ако не пуснете представителя на „Таим Уорнър“ в апартамента си!

— Той е вече тук — отбеляза Ана-Лиза.

— Така ли? — слиса се Енид.

— Само че в момента работи в сервизното помещение. Може би ще пожелаеш да си поговориш с него?

— Да, разбира се.

Енид последва Ана-Лиза към вратата, която водеше към стълбището. Там техникът държеше в ръка няколко кабела.

— Срязани са! — отсече мрачно той. — Зверски!

— Здрасти, Роберто! — подвикна Филип Оукланд, появявайки се във фоайето на № 1 с куфара си. — Как е? Какво става при нас?

— Абе напоследък тук е голяма лудница! — отговори портиерът и се засмя. — Да знаете, че изпуснахте доста!

— Така ли? Какво?

— Голям скандал! С милиардера Пол Райе. Обаче леля ви се погрижи.

— О, не се съмнявам в моята леля! — усмихна се Филип, докато чакаше асансьора. — Нея я бива в тези работи.

— Да, обаче после се оказа, че някой срязал кабелите пред апартамента на милиардера! Никой не може да каже кой точно. А след това милиардерът извика полиция. Последва жестока сцена между Минди Гуч и Пол Райе. Тези двамата наистина се мразят, да знаете! След което Пол Райе накара управата да плати за поставянето на камери по стълбището и в коридорите. А Минди Гуч не може да стори нищо по този въпрос. Тази жена е полудяла, ви казвам! А после и госпожа Райе, която пък отказва да говори с когото и да било от сградата. Когато тя слиза, първо ни се обажда икономката й, така че ние трябва да разчистим терена тук и да дадем сигнал на шофьора да докара колата отпред. Иначе никой вече не им се сърди, защото кабелите им действително са били срязани нарочно, а Пол Райе даде на всеки от портиерите по един бон, за да охраняват съпругата му. Обаче сега всеки, който влиза тук, трябва да се регистрира, дори и доставчикът от химическото — да се яви при нас, да покаже личната си карта и да го запишем. А ако няма лична карта, ние трябва да се обадим на съответния собственик тук, за да слезе да си прибере госта. Така че тук вече стана като затвор. А проблемът е, че някои хора казват, че за всичко това е виновен приятелят на вашата приятелка!

— Какво? — извика Филип и започна да удря бясно бутона на асансьора.

— Това няма да го накара да дойде по-бързо! — засмя се отново Роберто.

Филип влезе в асансьора и отново заудря като обезумял бутона за тринадесетия етаж. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Когато пристигна в Лос Анджелис, се бе заел моментално с последната редакция на „Завръщане при шаферките“, така че през първите два дена бе успял да прогони мисълта за Лола от главата си. Тя го търси поне десет пъти, обаче той не й се обади. На третата си вечер в Лос Анджелис й позвъни той, като си мислеше, че все още е при майка си. Обаче тя не беше там. Казаха му, че се върнала в Ню Йорк, в неговия апартамент.

— Лола! — извика той, когато тя вдигна. — Трябва да обсъдим ситуацията!

— Ама аз вече се преместих окончателно! Нали такива бяха плановете?! Разопаковах си всичкия багаж. Заех само мъничка част от гардероба в спалнята, а твоите неща прибрах в складовете в приземието. Надявам се, че нямаш нищо против — допълни, като че ли едва сега осъзнаваше, че той може и да не остане доволен от този развой на нещата.

— Лола, идеята не е никак добра!

— Коя идея? Нали ти ме покани да се пренеса при теб, Филип? В Мустик! Или май забрави? Да не би да искаш да ми кажеш, че вече не ме обичаш?! — И се разплака.

Филип се огъна пред сълзите й.

— Не съм искал да кажа подобно нещо — промърмори. — Държа на теб, Лола. Само че…

— Как можеш да твърдиш, че държиш на мен, когато току-що се опита да ми кажеш, че не ме искаш в дома си? Хубаво! Ще си тръгна! Ще изляза да живея на улицата!

— Лола, не е необходимо да отиваш на улицата!

— Ама аз съм само на двадесет и две! — разхълца се тя. — Ти ме прелъсти и ме накара да се влюбя в теб, а сега ме гониш и съсипваш живота ми!

— Лола, престани с това! Всичко ще се нареди!

— Значи наистина ме обичаш?

— Ще поговорим, когато се върна — въздъхна примирено той.

— Знам, че все още не си готов да го кажеш, но съм уверена, че ще го направиш! — изгука мило тя. — Това е просто период на приспособяване! О, щях да забравя! Твоята приятелка Шайфър Даймънд излиза с някакъв тип на име Дерек Бръминджър! Писаха за тях в „Поуст“. А после и аз ги видях да излизат заедно рано сутринта, от тук. Той не е много приятен, да ти кажа! Стар е и има много грозна кожа. Човек би си помислил, че една филмова звезда като нея ще има по-добър вкус! Но, от друга страна, може и да няма избор!

За момент Филип остана безмълвен.

— Ало? Ало? — подвикна Лола. — Там ли си още?

„Значи пак се е върнала при Бръминджър! — помисли си с горчивина Филип. — При това, след като толкова ме увещаваше да се отърва от Лола! Как можах да си помисля, че се е променила?!“

— Лола! — извика сега той, едва прекрачил прага на апартамента си. — Каква е тази работа с твоя приятел?

Огледа се. Лола не беше вкъщи. Остави куфара на леглото си и почука на вратата на леля си.

Лола се оказа при Енид.

— Филип! Ти се прибра! — извика тя и се хвърли на врата му. Той я потупа по гърба и погледна към леля си, която му се усмихна и подбели очи. Лола продължи: — Енид тъкмо ми показваше книгите си по градинарство! Смятам тази пролет да превърна терасата ти в градина! Енид ми каза, че мога да си отглеждам дори лалета, в малки кутийки! А после можем да си имаме винаги свежи цветя у дома!

— Здравей, скъпи Филип! — изрече Енид, като бавно се надигна от дивана.

Едва сега, след двете седмици отсъствие, Филип осъзна, че леля му най-сетне остарява. Някой ден щеше да я загуби и тогава щеше да остане съвсем сам. Тази мисъл промени настроението му на сто и осемдесет градуса — трябваше да бъде щастлив, че все още има леля си и че Лола все още го чакаше в апартамента му, и че двете жени очевидно се разбираха. Може пък в крайна сметка всичко да се нареди!

— Ела! — задърпа го Лола. — Искам да ти покажа какво направих с кухнята!

— Ти си влизала в кухнята?! — изрече с насмешлива усмивка той.

Но после я последва в апартамента си, където тя му показа резултата от упорития си труд. Беше пренаредила съдържанието на всички кухненски шкафове, така че сега той вече нямаше никаква представа кое къде да търси.

— И защо го направи? — попита, отваряйки шкафа, в който някога си държеше кафето и подправките и в който сега се помещаваха чинии.

— Мислех, че ще ти хареса — смотолеви съсипана тя.

— О, харесва ми! Много по-добре е! — излъга той и продължи да оглежда апартамента си, питайки се какво още е променила.

Отиде в спалнята и предпазливо открехна гардероба. Половината му дрехи — саката и ризите, които си бяха висели изрядно подредени години наред — липсваха. На тяхно място, без никакъв ред и порядък, бяха поставени шарените парцалки на Лола, които се поклащаха на неговите закачалки като коледни играчки.

— Успя ли да ме забравиш там? — измърка тя, като се приближи зад него и пъхна ръка в дънките му. После се хвърли на леглото. С внезапна възбуда, която му напомни, че не беше правил секс от цели две седмици, Филип вдигна краката й на раменете си. За момент погледна към голата й, обезкосмена вагина, която му припомни, че не точно нея искаше в този момент. Но така и така нямаше нищо друго, той се хвана на работа.

А после, докато издирваше в кухнята преместените си чаши за вино, той подвикна:

— А каква е тази история за приятеля ти, който срязал кабелите за интернет на семейство Райе?

— О, това ли! — въздъхна тя. — За всичко е виновна онази ужасна Минди Гуч! Ревнува ме, защото съпругът й Джеймс непрекъснато се опитва да ме задява зад гърба й! Затова каза, че виновният е Тайър Кор. Нали си спомняш момчето от купона на Хелоуин? Та Тайър намина тук… колко… един-два пъти, защото иска да пише сценарий и аз се опитвах да му помогна, а освен това непрекъснато пише за Минди и съпруга й в „Снаркър“, та затова Минди се опитва всячески да му отмъсти. Освен това той дори не беше в сградата, когато това е станало!

— Колко пъти, казваш, е бил тук? — изгледа я Филип с все по-нарастващо раздразнение.

— Нали ти казах? Един-два пъти. Е, може би три. Не си спомням точно.

В съседния апартамент Енид Мърл събра книгите си по градинарство и поклати отчаяно глава. Бе опитала какво ли не, за да се отърве от Лола — накара я да обиколи три скъпи супермаркета на Шесто авеню в търсене на консервиран боб Флажоле; заведе я на ретроспективна изложба на Деймиън Хърст, представяща умрели крави и акули; и дори я представи на Флоси! Ала всичко се оказа напразно. Лола твърдеше, че тя също обичала боб Флажоле, изрази благодарност, че Енид я въвежда в новото модерно изкуство, и дори не се уплаши от Флоси! Помоли Флоси да й разкаже за доброто старо време, когато е била танцьорка, а после приседна до нея на леглото и се заслуша в историите й със зяпнала уста. Едва тогава Енид си даде сметка, че е подценила ината на това момиче. След Погрома на интернет тя отново постави пред Лола въпроса за Тайър Кор, обаче единствената реакция на момичето бе да я погледне невинно и да изрече: „Енид, беше напълно права! Той е боклук! И ти обещавам, че никога повече няма да се срещам е него!“

Ала за разлика от Минди Гуч Енид въобще не вярваше на тази история как Тайър Кор бил прерязал кабелите на Пол Райе. Никак не й беше трудно да прецени Тайър — той бе грубиян и простак, а повечето грубияни и простаци нямат куража да извършат нещо подобно. Тайър беше прекалено страхлив, за да предприеме някакво физическо действие срещу някого — точно затова предпочиташе да напада хората от безопасното разстояние, което му предоставяше интернет. За Енид беше ясно, че обвиненията на Минди целят едно — да отвлекат вниманието на хората от истинския извършител, който, както й подсказваше интуицията, бе никой друг освен Сам.

За огромен късмет на Сам полицията не си направи труда да разследва особено подробно. Заявиха, че инцидентът е просто номер, последица от вражда между съседи. После добавиха, че подобни номера ставали все по-често явление, дори и в изисканите кооперации. В полицията вече се получавали всякакви оплаквания — за съседи, които удряли по таваните си с дръжките на метлите, за разваляне на коледни украси по вратите, а един дори се жалвал, че пушекът от цигарите на съседите му влизал в техния апартамент и изправял децата му пред опасността от рак! „Лично моето мнение е живей и остави другите да живеят! — бе изтъкнал главният инспектор пред Енид. — Но нали знаете какви станаха хората напоследък? Прекадено много пари и прекалено малко пространство! И най-главното — никакви обноски! Което поражда у хората омраза един към друг!“

Енид бе наясно, че в № 1 никога не бе минавало без дребни дрязги между съседите, ала до този момент всички те бяха потушавани от всеобщото чувство на гордост от факта, че живеят точно в тази сграда. Вероятно семейство Райе бяха нарушили баланса, който цареше тук години наред — защото бяха прекалено много по-богати от всички останали. А ето че сега Пол Райе заплашваше съседите си със съд, поради което Енид бе принудена да предупреди Минди Гуч, че ако Пол Гуч действително заведе дело срещу кооперацията, ще трябва да започнат да плащат правни такси, което автоматично ще доведе до увеличаване на месечните такси за поддръжката. Така, съзирайки финансовата страна на проблема, Минди се съгласи да свири отбой и дори написа извинителна бележка на Пол и Ана-Лиза Райе. По този начин бе постигнато временно примирие, ала скоро след това детайлите по случая започнаха да излизат един по един в „Снаркър“. Енид бе убедена, че информацията идва от Лола, ала как можеше да го докаже? И сякаш самата Енид имаше някаква вина по този въпрос, та Минди Гуч започна да се възползва от всяка възможност да я тормози — спираше я във фоайето, за да я попита дали е чела новия блог, непрекъснато й изпращаше текстовете по имейла.

— Това не може да продължава повече! — бе възкликнала тази сутрин Минди.

Енид Мърл въздъхна и отбеляза:

— Щом толкова те тормози този млад човек, тогава го вземи на работа!

— Какво?! — изкрещя възмутено Минди.

— Наеми го! — повтори възрастната жена. — Очевидно не се страхува от работа, щом хвърля толкова много труд за списването на редовна рубрика за № 1. Освен това очевидно притежава поне капчица интелект — най-малкото знае как да подреди едно изречение, защото ако не знаеше, ти нямаше да си толкова бясна, нали?! Дай му сносна заплата, а после го изцеди докрай! Така той няма да разполага с време, за да се занимава с други теми. Обаче не му отпускай прекалено много пари, за да не започне да спестява и накрая да те напусне! Замажи му очите с обичайното — осигуровки и бонуси. Превърни го в корпоративен чиновник и оттам нататък никога повече няма да имаш поводи да се притесняваш от него!

„Де да можеше всичко да се оправя толкова лесно!“ — въздъхна сега Енид и се запъти към кухнята, за да си направи чаша чай. Отпи внимателно, за да не си изгори устата. После, след кратко колебание, отнесе чашата в спалнята си. Изключи всички телефони, дръпна завесите и за първи пот от много години насам си легна посред бял ден. Затвори очи. Най-сетне бе започнала да става твърде стара за цялата тази драма наоколо.

Последните събития на № 1 бяха направили и без това параноичния Пол Райе в още по-параноичен и потаен. В това несигурно разположение на духа той бе започнал да си изпуска нервите и по най-дребните поводи. Разкрещя се на прислужницата, че сгънала дънките му не така, както трябва, а после, когато една от безценните му рибки обърна коремчето, той обвини Ана-Лиза, че я е убила нарочно. Накрая на Ана-Лиза й писна и тя замина за шест дена в един спа курорт в Масачузетс с Кони Брюър. Така Пол бе принуден да прекара следващия уикенд в самота. Не че и без това нямаше да се занимава със своите си дела, но все пак се чувстваше по-спокойно, когато съпругата му беше наоколо. А фактът, че, макар и временно, тя го бе напуснала, го накара да положи поредната тухла в стената на своя вечен страх — вероятността някой ден да го напусне завинаги.

Ала Санди Брюър очевидно не споделяше неговите тревоги.

— Готин! — подметна той, когато влезе в офиса на Пол в петък. — Тази седмица момичетата ги няма. Какво ще кажеш да наминеш към нас за вечеря? Искам да те запозная с един човек!

— С кого? — изгледа го подозрително Пол.

Откакто Санди го направи на идиот във връзка с двеминутното забавяне при пускане на алгоритъма, Пол бе решил да не го изпуска от очи — търсеше доказателства, че шефът му се опитва да го изхвърли. Но вместо тях бе открил плащания на някаква компания за придружителки, които подсказваха, че Санди вече години наред наема проститутки, за да го обслужват по време на командировките. Сега, когато Ана-Лиза бе на курорт, Пол се запита дали пък Санди няма да се опита да му пробута някоя такава.

— Ще видиш! — отвърна мистериозно Санди. Пол се съгласи. Реши, че ако Санди наистина е поканил някоя от неговите проститутки, после би могъл да използва тази информация, за да го изнудва.

Санди обичаше да се хвали е онова, което бе постигнал с упорит труд и успех. Затова се разпореди официалната вечеря за трима да бъде проведена в трапезарията с ламперията, където висяха две огромни платна на Дейвид Сал. Оказа се, че третият поканен не е никаква проститутка, а мъж, когото домакинът представи като Крейг Акио. Пол стисна ръката на Крейг, като не пропусна да отбележи, че мъжът бе доста по-млад от него и има проницателни черни очи. Тримата седнаха на по чаша рядко бяло вино и купа морски деликатеси.

— Аз съм голям почитател на работата ти, Пол — отбеляза Крейг от другата страна на полираната махагонова маса. — Решението ти по случая „Самсон“ беше гениално!

— Благодаря! — кимна сухо Пол. Той бе свикнал да бъде наричан гений, така че прие комплимента като нещо напълно нормално.

— Няма търпение да започна работа с теб!

Вилицата на Пол се закова по средата на пътя си между купата и устата. Това бе доста неочаквано наистина.

— Да не би да се местиш в Ню Йорк? — попита той Крейг.

— Дори вече си намерих апартамент. В новата сграда „Гуотми“ — шедьовър на модерната архитектура.

— Но до магистралата Уест Сайд! — подкачи го Санди.

— О, аз съм свикнал с коли — сви рамене Крейг. — Израснал съм в Лос Анджелис.

— А къде си завършил? — запита с равен тон Пол. Но вътрешно се чувстваше на тръни. Каза си, че нормалните делови отношения изискват Санди поне да го бе предупредил за появата на този нов съдружник, преди да го наеме.

— В Масачузетския технологичен институт — отговори Крейг. — А ти?

— В Джорджтаун — отговори Пол Райе.

А после впери поглед към платната на Дейвид Сал зад главата на Крейг. В обичайния случай никога не би обърнал внимание на такива неща, обаче точно тези платна бяха на двама шутове с ужасяващи изражения — едновременно насмешливи и жестоки. Пол отпи глътка вино, изпитвайки ирационалното усещане, че шутовете са истински и му се присмиват.

През останалата част от вечерта разговорът се насочи към предстоящите политически избори и отражението им върху бизнеса. После Санди раздаде скъпи пури и започна да говори за изкуство, като не пропусна да се похвали, че е вечерял с човек на име Дейвид Порши.

— Били Личфийлд, който е добър приятел на моята съпруга — между другото, когато се ожениш, той ще бъде добър приятел и на твоята — поясни за Крейг Акио, — та този Били Личфийлд уреди вечерята с директора на музея „Метрополитън“! Свестен човек, между другото! Знае всичко за изкуството, което, според мен, не би трябвало да е изненадващо. Та той ме накара да се замисля за качеството на моята колекция. Смятам, че трябва да го подобря. Затова отсега нататък се насочвам към старите майстори и приключвам с новите. Ти какво ще кажеш, Пол? Всеки може да се снабди с новите неща, нали? Всичко е въпрос само на пари. Но независимо какво ти разправят дилърите, всъщност никой не може да бъде сигурен колко ще струват въпросните произведения след пет години, та дори само след две! Като нищо ще се окажат боклуци!

Пол просто го изгледа безизразно, обаче Крейг закима възторжено. Долавяйки, че разполага с публика, готова не само за проява на възхита, но и на благоговение, Санди отвори сейфа си.

Кони бе изпълнила дословно препоръките на Били. Бе прибрала кръста в сейфа в кабинета на Санди, така че да си го поглежда всеки път, когато й се прииска. И въпреки това бе успяла да запази кръста в дълбока тайна. Виж съпругът й обаче бе съвсем друга работа. Когато Били за първи път му предложи възможността да купи кръста, Санди не се бе замислил особено — реши, че това е просто поредното старо бижу, което жена му държи да има. Кони го бе предупредила, че бижуто е много важно и дори е истинска антика, обаче Санди въобще не й бе обърнал внимание — или поне до вечерята с Дейвид Порши. Дейвид подхождаше към изкуството от съвсем различен ъгъл. Затова, след като се завърнаха вкъщи през онази знаменателна вечер, Санди бе разгледал още веднъж кръста заедно с Кони и едва тогава бе започнал да проумява стойността му, която в неговите очи ставаше още по-голяма предвид гениалния план за изплащането му, който бе измислил. Така, постепенно осъзнавайки, че притежава нещо, което никой друг на този свят не притежава, той бе решил, че антиката не си струва, ако не се похвали е нея, поради което бе започнал да води по един-двама отбрани гости в кабинета си, за да им го показва.

И сега, докато развързваше черната панделка, която скриваше артефакта в меката му кадифена обвивка, той каза:

— Това е нещо, което не се вижда всеки ден! Всъщност толкова е рядко, че няма да го зърнете даже и в музея!

После вдигна кръста и позволи на двамата си гости да го разгледат.

— Откъде може човек да се снабди с подобно чудо? — запита с блеснали очи Крейг Акио.

— Не може — отвърна самодоволно Санди Брюър, зави кръста и го върна обратно в сейфа. После дръпна от пурата си и добави: — Произведение като това просто само те намира! Почти както и ти ни намери, Крейг. — С тези думи той се обърна към Пол и заяви: — Пол, очаквам да научиш Крейг на всичко, което знаеш! Двамата ще работите в екип! Или поне в началото.

Именно това последно изречение накара Пол Райе да наостри слух — „Или поне в началото“. А после какво? Постепенно проумя какво си беше наумил Санди — щом Пол обучи Крейг на всичко, което знае, ще стане излишен. И Санди ще го уволни. Пол бе наясно, че за неговата работа не са необходими двама. Даже точно обратното, тъй като работата му беше тайна, интуитивна и леко встрани от закона. Внезапно Пол се сгорещи така, сякаш го печаха на бавен огън. Скочи и поиска чаша вода.

— Вода ли? — излая пренебрежително Санди. — Да не би да си станал почитател на здравословното хранене?!

— Прибирам се вкъщи — изломоти Пол.

Когато излезе от дома на Санди Брюър, целият кипеше от гняв. Колко време ще мине, докато Санди реши да го освободи от длъжността му? Прекоси тротоара, хвърли се на задната седалка на своето бентли и трясна вратата. И колата ли щеше да изгуби? А може би и всичко друго? На този етап не бе в състояние да поддържа апартамента и колата си и изобщо — стила си на живот, без своята работа. Да, на теория имаше много пари, обаче ситуацията с тях се променяше ежедневно и точно като гърненце злато в края на дъгата, и те не можеха да бъдат уловени и преброени. Налагаше се да изчака най-подходящия момент, за да нанесе удара, след което автоматично ще осребри всичките си авоари, които вероятно щяха да се окажат милиарди.

Неспособен да спре да мисли за Санди и за това как Санди планира да го унищожи, Пол Райе прекара следващите тридесет и шест часа в апартамента си в неописуема паника. В този дух в неделя сутринта дори и рибките му не бяха в състояние да го успокоят. И тогава Пол реши да излезе и да се поразходи из квартала. Излезе във фоайето на апартамента си, но на масичката откри „Ню Йорк таймс“. Сякаш в някакъв транс той постави вестника на килима в дневната и започна да го разгръща страница по страница. И там, в арт раздела на вестника, откри отговора на своя проблем със Санди.

Представляваше статия — заедно със снимки на портрета на кралица Мери — за неразрешената загадка около кръста на Кървавата Мери. След като се бе запознал със семейство Брюър и бе стигнал до извода, че Санди отговаря на профила на крадец на антики, Дейвид Порши бе уредил публикуването на тази история с надеждата, че тя ще привлече вниманието на някой, който има повече информация по въпроса.

И сега, докато четеше статията, подпрял хълбок върху килима, Пол Райе започна да подрежда пъзела. После приседна и се замисли за потенциалните последици от подреждането на тази информация — и колкото повече мислеше, толкова повече кривата на възможностите в ума му нарастваше. Предполагаше, че след като бъде оплетен в юридическите казуси, свързани с притежаването на откраднат артефакт, Санди ще бъде прекалено зает, за да му хрумне да уволнява Пол. Дори нещо повече — след като се отърве от Санди, той би могъл да заеме неговото място, да окупира неговите позиции. И тогава ще се превърне в едноличен управител на фонда, а Санди, сдобил се с репутацията на престъпник, ще бъде окончателно прогонен от света на търговията. И тогава всичко ще остане само за него, за Пол! Тогава и само тогава той ще може да се чувства в безопасност!

Грабна вестника под мишница и се запъти към интернет кафенето на Астор плейс. Направи няколко проучвания и след като откри информацията, която му трябваше, създаде фалшив електронен адрес под името Крейг Акио. А после състави имейл, в който написа, че той, Крейг Акио, е видял кръста в дома на Санди Брюър. Адресира имейла до репортера, който бе написал статията в „Таймс“. По силата на навика изчете текста още веднъж и след като го оцени като удовлетворителен, натисна „изпрати“.

А после, когато тръгна сред тълпите в долната част на Бродуей, той за първи път от много седмици насам усети, че се изпълва със спокойствие. Появи се във фоайето на № 1 със самодоволна усмивка — да, в тази информационна епоха никой не бе в безопасност. С изключение на него. Засега.

17

За Били Личфийлд месец април донесе не само пролетни дъждове, но и омаломощаващ зъбобол. Така и без това потиснатото му от отвратителното време настроение се влоши още повече от необходимостта да тръгне на зъболекар, при това без да знае докога. Първоначално тъпата болка бе прераснала в непоносима агония, която просто го принуди да се завлече до стоматолога. Рентгеновата снимка разкри, че има не един, а цели два болни корена, които налагаха спешна операция. Ситуацията изискваше няколко манипулации, включващи новокаин, райски газ, антибиотици, меки храни и — слава на бога! — викодин за силната болка.

— Не разбирам! — развика се Били пред стоматолога. — През живота си не съм имал дори кариес!

Това беше леко преувеличено, разбира се, но бе съвсем вярно, че зъбите на Били — естествено бели и изрядно подредени, изисквали в младите му години само двугодишно носене на скоби — бяха за него неизчерпаем извор на гордост.

Зъболекарят сви рамене и отбеляза:

— Свиквайте! Това е неизменна част от остаряването. Кръвоснабдяването отива по дяволите и зъбите първи го усещат.

Това изявление наля поредната капка в депресията на Били, така че той увеличи дневната си доза прозак. Никога досега не бе оставал на милостта на тялото си, затова сега установи, че преживяването предизвикваше не само смирение, но и бе в състояние да изтрие всички важни постижения в живота му. Да, философите отново се оказаха прави — в крайна сметка наистина оставаха смъртта и разложението, а в смъртта всички са равни.

Една вечер, докато се възстановяваше от поредната несправедливост, извършена с челюстта му (извадиха му един зъб и сега на негово място имаше метален винт, който заместваше бъдещия изкуствен зъб, в момента изработван от зъботехниците), на вратата на апартамента му се почука.

Мъжът, който стоеше на прага му, бе непознат с тъмносин костюм на „Ралф Лорен“. Преди Били да успее да реагира, мъжът размаха значка и заяви:

— Детектив франк Сабатини. Може ли да вляза?

— Разбира се — кимна Били, твърде шокиран, за да откаже.

Докато детективът вървеше след него към дневната, Били осъзна, че все още е облечен само по халат и в съзнанието му изплува картина как го откарват с белезници в затвора само по копринен халат.

Детективът отвори един бележник и започна:

— Вие Били Личфийлд ли се казвате?

За момент на Били му се прииска да излъже, но после прецени, че това може само още повече да влоши нещата, затова отговори:

— Да, така се казвам. Полицай, какво е станало? Да не би някой да е умрял?

— Детектив! — поправи го франк Сабатини. — Не полицай! Работил съм много, за да си завоювам титлата, затова обичам да се използва!

— И сте напълно прав — съгласи се Били. После посочи към халата си и обясни: — Извинявайте, че съм облечен така, но в момента се възстановявам от една стоматологична операция.

— Гадна работа! Аз също мразя зъболекари! — отбеляза любезно детективът.

Не звучеше като човек, който се кани да направи арест. Стигнал до това заключение, Били попита:

— Имате ли нещо против да ме изчакате да се преоблека?

— Няма проблеми.

Били влезе в спалнята си и затвори вратата. Ръцете му трепереха толкова много, че едва успя да свали халата си. Все пак накрая нахлузи едни панталони от рипсено кадифе и облече червен кашмирен пуловер. След това се отби в банята си и глътна един викодин, следван от два оранжеви ксанакса. Ако ще отива в затвора, по-добре да е максимално дрогиран.

Когато се върна в дневната, завари детектива до страничната масичка да разглежда снимките му.

— Виждам, че познавате доста важни хора — отбеляза Сабатини.

— Така е — кимна скромно Били. — Живея в Ню Йорк от дълго време. Близо четиридесет години. Човек събира доста приятели за толкова време.

Детективът кимна и реши да не губи повече време в празни приказки.

— Вие сте нещо като артдилър, нали? — попита.

— Не съвсем — отговори Били. — Но понякога наистина свързвам хората с определени дилъри. Иначе сам не търгувам с произведения на изкуството.

— Познавате ли Санди и Кони Брюър?

— Да — кимна Били и едва не му призля.

— И именно вие помагате на семейство Брюър да събират своята колекция от произведения на изкуството, нали?

— В миналото, да — призна Били. — Но те вече почти приключиха.

— А да знаете за някакви техни скорошни сделки в тази сфера? Може би не чрез артдилър?

— Хмммм — смънка Били, опитвайки се да печели време. — Какво имате предвид под „скорошни“?

— Приблизително от една година.

— Ами, ходиха на панаира на изкуствата в Маями. Нищо чудно от там да са купили някое платно. Но както вече казах, те вече почти привършиха със събирането на колекцията си. Поради което към този момент вече работя с други хора.

— И кои са те, ако смея да попитам?

Били преглътна и отговори:

— Работя с Ана-Лиза Райе.

Детективът си записа името и го подчерта. После затвори бележника си, подаде му визитката си и обяви:

— Благодаря ви, господин Личфийлд! Ако чуете нещо ново във връзка с колекцията на семейство Брюър, ще ми се обадите, нали?

— Разбира се! — кимна той. А след кратка пауза: — Това ли е всичко?

— Защо, какво трябва да има друго? — изрече детективът, докато се насочваше към вратата.

— Да не би семейство Брюър да имат някакви неприятности? Те са приятни хора!

— Никой не се съмнява в това! — отсече детективът. — Вие все пак задръжте визитката ми. Възможно е скоро отново да се свържем с вас. Приятен ден, господин Личфийлд!

— Приятен ден и на вас, детектив! — отвърна Били и затвори вратата.

Влезе в дневната и буквално се срина на дивана си. А после бързо скочи, примъкна се до завесите и надникна навън, към Пето авеню. В главата му се въртяха всякакви евтини телевизионни сценарии за криминални филми. Дали детективът наистина си тръгна? И какво точно знае? И дали не е сега някъде там, в необозначена кола, за да наблюдава Били? Дали ще му сложат опашка?

През следващите два часа Били бе прекалено уплашен, за да се обади на когото и да било или да изпрати имейл. Дали пък не се бе издал пред детектива с онзи глупав въпрос накрая? И защо изобщо му бе дал името на Ана-Лиза Райе? Сега детективът със сигурност щеше да се свърже с нея. А тя какво точно знае? Прималял от ужас, Били влезе в банята и взе нова доза хапчета, този път две. След това прилегна на леглото си. Сънят се смили над него и дойде — и преди да му се отдаде, той се примоли да не му се налага да се събужда повече.

Но се събуди — три часа по-късно. Мобилният му телефон звънеше. Беше Ана-Лиза Райе.

— Може ли да се видим? — попита тя.

— Господи! Да не би ченгето вече да е идвало при теб?

— Току-що е било тук, обаче мен ме нямаше. Казал на Мария, че искал да ме пита за семейство Брюър и дали ги познавам.

— А тя какво е отговорила?

— Казала, че няма никаква представа.

— Браво на нея!

— Били, какво става, за бога?

— Сама ли си? — попита той. — Можеш ли да дойдеш при мен? И аз бих дошъл при теб, обаче не искам портиерите в № 1 да ме виждат как влизам и излизам. И гледай да се увериш, че не те следят!

Половин час по-късно, седнала на дивана на Били, Ана-Лиза вдигна ръце и извика:

— Били, спри! Стига толкова! Вече ми каза достатъчно! — Изправи се и допълни: — Оттук нататък не трябва да казваш нищо, на никого! Нито думица. Защото всичко, което кажеш отсега нататък, може да бъде използвано срещу теб в съда!

— Толкова ли са зле нещата? — простена Били.

— Трябва да си наемеш адвокат! Сигурна съм, че Дейвид Пориш може много лесно да убеди полицията да вземат заповед за претърсване — доколкото знам, главният прокурор вече е замесен. А после ще претърсят апартамента на Брюър и ще открият кръста!

— Възможно е и да не открият нищо — рече Били. — Кръстът може би вече не е дори у тях. Казах на Кони да го сложи в банков трезор.

— И така да е, в крайна сметка ще стигнат и до сейфа в трезора. Въпрос на време е да го направят!

— Бих могъл да се обадя на Кони и да я предупредя! Да й кажа да отнесе кръста някъде. Например в Хамптънс. Или в Палм Бийч. Имай предвид, че този кръст е стоял в № 1 шестдесет години и абсолютно никой не се е усетил!

— Били, говориш неразумно! — опита се да го вразуми Ана-Лиза. — Не усложнявай нещата повече, отколкото вече са! Знаеш, че и ти си замесен, и ти гарантирам, че ако се свържеш със семейство Брюър, автоматично ще ти лепнат обвинение в престъпен заговор!

— Колко време ще мине, преди да ме хванат? — погледна я ужасено Били.

— Какво имаш предвид?

— Преди да ме пратят в затвора?

— Не е казано, че ще отидеш в затвора! Могат да се случат редица други неща. Например можеш да поискаш сделка е прокурора. Сигурна съм, че ако още сега отидеш в полицията или по-добре — право при главния прокурор и му разкажеш всичко, което знаеш, той най-вероятно ще се съгласи да ти даде имунитет.

— Искаш да кажеш, че трябва да предам семейство Брюър, за да спася кожата си, така ли? — изгледа я той.

— Ами, като че ли до това се свеждат нещата.

— Не мога! — отсече той. — Те са ми приятели!

— Те са и мои приятели! — изтъкна Ана-Лиза. — Обаче Кони не е извършила престъпление, като е приела подарък от съпруга си! И имай предвид — добави предупредително, — че Санди Брюър не би се поколебал и миг, ако му се наложи да те предаде!

Били се хвана за главата и простена:

— Подобни неща не се правят! Не и в нашите кръгове!

— Виж какво, това не ти е детска игра! — повиши глас Ана-Лиза. — Били, трябва да разбереш, че дори всички традиции и етични норми на света да се съберат, не могат да ти помогнат! Налага се да погледнеш фактите такива, каквито са и да решиш какво да правиш! Което ще рече, да прецениш кое е най-доброто за теб!

— А какво ще стане със семейство Брюър?

— Ти за семейство Брюър не се тревожи! — усмихна се Ана-Лиза. — Санди е скандално богат. Ще плати каквото трябва и ще се измъкне! Сигурна съм, че ще излезе с номера, че не е знаел какво купува от теб. И накрая ти ще отнесеш всичко, не той! Били, повярвай ми! Била съм адвокат в продължение на осем години и знам, че обикновено малкият човек попада под автобуса!

— Да, малкият човек — поклати глава Били. — Значи стигнахме и дотук. Значи в крайна сметка и аз се оказах малък човек.

— Били, моля те, позволи ми да ти помогна! — сложи ръка на неговата Ана-Лиза.

— Имам нужда от още малко време — отвърна Били, докато я изпращаше до вратата. — Да помисля.

Два дена по-късно детектив Франк Сабатини, придружаван от четирима полицаи, влезе в офисите на „Брюър Сикюритис“. Беше точно три часа следобед. Опитът на детектив Сабатини сочеше, че това е най-подходящото време за арест на престъпници с бели якички — тъкмо са се върнали от деловите си обеди, коремите им са пълни, главите — замаяни, в резултат на което се държат по-отстъпчиво.

Франк Сабатини беше абсолютно сигурен в човека, когото търсеше. Точно предишния ден Крейг Акио, след като отрече да знае каквото и да било както за някакъв имейл, така и за кръста, бе изчезнал мистериозно за Япония. И подчертавайки вероятността и главният заподозрян да се измъкне по същия начин като господин Акио, детектив Сабатини бе успял безпроблемно да се сдобие със заповед за обиск на жилището на семейство Брюър. Оказа се, че точно сега била пролетната ваканция на учениците, така че Кони Брюър бе отвела цялата си челяд плюс двете гувернантки в Мексико. Единствените останали вкъщи бяха прислужниците, които бяха напълно безсилни пред закона. Така Сабатини изкара една изключително вълнуваща сутрин. Сейфът трябваше да бъде отворен с експлозиви, обаче неговият човек беше много добър и нищо от сейфа не бе унищожено, включително кръста. Потвърждението, че това наистина е така дълго издирваната музейна антика, бе направено от Дейвид Порши, който бе предупреден и чакаше обаждането на детектива.

И сега, в „Брюър Сикюритис“, дочувайки някакво необичайно движение в коридора, Пол Райе се измъкна от просторния си, изцяло бял офис, за да се присъедини към шепата свои партньори и колеги, които наблюдаваха как Санди Брюър го извеждат от стаята с белезници.

— Джеси! — извика Санди на асистентката си, докато го отвеждаха по коридора. — Обади се на адвоката ми! Трябва да има някаква грешка!

Пол Райе наблюдаваше този спектакъл с напълно безизразна физиономия, а когато Санди го вкараха в асансьора, той се върна на бюрото си. Офисът избухна в предположения и догадки. Всички решиха, че Санди е извършил някаква финансова злоупотреба, затова побързаха да се върнат при компютрите си, за да прочистят своите сметки. А Пол реши да си вземе свободен полуден.

Завари Ана-Лиза в красиво обзаведения й офис да разглежда нещо в интернет. Когато се появи на прага, тя скочи и бързо натисна някакъв бутон на компютъра.

— Защо си идваш толкова рано? — извика уплашено. — Да не би да се е случило нещо?

— Нищо особено.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — отговори Пол. — Защо да не е наред?

— Предвид всичко случило се през последните месеци в тази сграда, не мога да бъда напълно сигурна — отбеляза с известна доза сарказъм тя.

— Вече няма за какво да се притесняваш! — отсече Пол и тръгна нагоре по стълбите, за да нагледа рибките си. — Погрижил съм се за всичко. Отсега нататък всичко вече ще бъде наред!

Били Личфийлд прекара двата дена преди ареста на Санди замаян от страх. Реши да не се обажда на никого, защото не си вярваше, че ще може да се държи нормално, страхуваше се, че съвсем неволно ще изплюе истината за своето участие в аферата с кръста. Четири-пет пъти му мина през ума дали да не напусне страната, но пък къде можеше да отиде? Вярно, че имаше известна сума пари, но не достатъчно, за да остане завинаги там. Може би най-добре би било да отиде в Швейцария, където ще има възможност да прибере поне част от парите си. Ала страхът го парализираше. Макар да прекарваше часове наред пред компютъра, за да търси в „Гугъл“ информация за ситуацията около Санди Брюър, от мисълта, че трябва да си резервира билет, а после да си подрежда багажа, буквално му призляваше. И същата тази мисъл го запрати в леглото му, където той се сви в ембрионална поза и се скри под завивките. От време на време през главата му преминаваше една случайно и крайно обезпокоителна реплика от филм на ужасите, който много го ужасяваше като дете: „Искам да си изям черния дроб!“

Мина му също така и мисълта, че полицията може и да не арестува Санди Брюър, и двамата в крайна сметка да се окажат свободни. Кой знае какви са му доказателствата на онзи детектив?! Може би всичко това не е нищо повече от поредния слух — ще го въртят, ще го въртят и накрая ще го забравят. Все пак госпожа Хаутън бе държала кръста на бюрото в спалнята си на № 1 години наред, без никой да заподозре. Били се закле, че ако не го хванат, ще промени живота си. Засега не бе наясно точно как, но щеше да се промени. Бе градил цялото си съществувание върху идеята за социалните задължения, воден от желанието да бъде с правилните хора на правилното място и в правилното време. А сега вече съвсем ясно виждаше, че е грешал. Бе се ръководил от мисълта, че това негово желание за най-доброто ще направи живота му смислен и щастлив. Но не стана така.

Приклещен в капана на апартамента си, той си спомни как някога често повтаряше: „На кого му трябват пари, щом има богати приятели?!“ И как сега щяха да му помогнат тези богати приятели?

Стана и се загледа през прозореца на своята дневна. Гледката си беше все същата както през последните четиридесет години — Епископалната църква, мръсните каменни сгради, — но сега около тяхната сграда бе започнало издигането на скеле. Разбира се. Собствениците ремонтират, за да подготвят сградата за превръщането й в кооперация. А той не бе сторил нищо относно проблема с апартамента си, тъй като не бе убеден, че ще може да остане в Ню Йорк. Дали вече не е твърде късно? И има ли изобщо значение? Били се върна в леглото си и пусна телевизора.

Всички вечерни новинарски емисии се надпреварваха да въртят историята за Санди Брюър. Клипът за Санди как го извеждат от сградата на фирмата му с белезници и как после полицаят го натиска по главата, за да го вкара на задната седалка на полицейската кола, се преповтаряше по всички канали. Говорителите обявяваха, че Санди Брюър е арестуван за притежание на безценно английско съкровище, за което се смяташе, че е дошло от имуществото на една от най-щедрите дарителки на града, госпожа Луиз Хаутън. Никой и никъде не споменаваше за Били.

Секунда по-късно се раззвъняха и домашният, и мобилният му телефон. Приятели или репортери? Тъй като не можеше да бъде сигурен, той не отговори. След това се раззвъня и звънецът на апартамента му — пет-шест пъти. Очевидно онзи, който се опитваше да влезе при него, бе успял да стигне и до самата врата, защото не след дълго се чу чукане по вратата. Били потърси убежище в банята си. Чукането престана. Знаеше, че е въпрос на време да стигнат до него. И тогава той също ще се окаже по вестниците, телевизията и интернет и за него ще има клипове как го извеждат с наведена глава. Той си казваше, че стореното от него е оправдано, защото се нуждаеше от пари, но знаеше, че хората няма да погледнат на нещата по този начин. Защо, за бога, не бе отнесъл кръста веднага обратно в музея? Защо ли? Защото така щеше да опетни името на госпожа Хаутън! Но сега тя вече беше мъртва и името й и без това бе опетнено, а той щеше да отиде в затвора. В отчаянието си Били дори се запита защо изобщо е дошъл да живее в Ню Йорк. Защо не можа да остане в родното си място и да бъде щастлив с онова, което животът му бе предложил в началото?

Отвори аптечката си и извади всичките си лекарства. Вече имаше няколко вида: две марки сънотворни, ксанакс, прозак и викодин — за зъбобола. Ако сега изгълташе всички тези таблетки и ги полееше с водка, може би щеше да сложи бързо край на всичко това. Но докато съзерцаваше лекарствата, той осъзна, че нямаше кураж дори да се самоубие.

Е, поне можеше да се отреже за малко. Взе два викодина, два ксанакса и по едно от двата вида сънотворни. Само след броени минути той вече бе потънал в ярък, многоцветен сън, който като че ли продължаваше вечно.

Енид Мърл бе една от първите, научили за ареста на Санди Брюър. Обади й се репортерът от техния вестник, който бе отишъл да отрази случая. Засега не всички факти били известни, но заключението било, че по някакъв неясен начин Санди е успял да купи кръста от госпожа Хаутън, която пък го била откраднала от музея „Метрополитън“. Енид обаче бе наясно, че тези обвинения са фалшиви. Макар да бе сигурна, че през всичките тези години кръстът е бил именно в Луиз, Енид бе почти убедена, че тя не го е взела от музея, а от Флоси Дейвис. Флоси открай време си беше най-сигурната заподозряна, но Енид така и не проумя защо Луиз не бе върнала кръста в музея още тогава. И вместо да стори това, тя бе предпочела да пази тайната и на кръста, и на Флоси, за да я спаси от изправяне пред съда. Но пък Луиз Хаутън беше ревностна католичка — нищо чудно да се е водила от морален императив в желанието си да запази в тайна престъплението на Флоси.

Или пък причината беше друга. Може би Флоси имаше някакво основание да обвинява Луиз. Енид си казваше, че трябваше да стигне до дъното на тази мистерия още преди години, но пък никога не бе считала случая за достатъчно важен, та да заслужи вниманието й. А сега не разполагаше с много време. Предстоеше излизането на рубриката й, а тъй като този път темата отново бе Луиз Хаутън, тя бе длъжна да напише текста собственоръчно.

Енид огледа няколкото принтирани страници от проучването й на Санди и Кони Брюър. Историята не беше от особена значимост в по-широк житейски контекст — не можеше да се сравни по влияние нито с президентските избори, нито с убийствата на невинни граждани по време на война, нито с обидите и уронването на достойнството, на които бе подложен всеки ден обикновеният човек. Историята визираше единствено нюйоркското „висше общество“. При все това, напомни си тя, желанието да принадлежиш към определен тип общество е характерна част от човешката природа, защото без него не би имало никаква надежда за цивилизования човек. Когато приближи до очите си извадената от „Венити Феър“ страница със статия за Кони Брюър и нейната фамозна къща в Хамптънс, Енид се запита дали е възможно да имаш желание за прекалено много неща. Семейство Брюър имаха всичко, за което можеше да мечтае човек — четири деца, частен самолет, никакви грижи. Но очевидно не им е било достатъчно и ето че сега бащата на всичките тези деца вероятно ще влезе в затвора. А фактът, че Санди Брюър и госпожа Луиз Хаутън се появяваха в едно и също изречение, бе повече от ироничен. Ако госпожа Хаутън бе жива, тя никога не би обърнала внимание на такъв новобогаташ като Санди Брюър.

Енид се облегна в стола си. Да, все още липсваше едно голямо парче от пъзела на тази история, обаче нейната рубрика трябваше да излезе след четири часа. Като постави ръце върху клавиатурата на компютъра, възрастната жена написа: „Луиз Хаутън беше моя добра приятелка.“

Осем часа по-късно Били Личфийлд се събуди в своята вана на крачета. Пощипна ръцете и краката си и за свое огромно удивление установи, че е все още жив. И не само жив, но и необичайно жизнен. Беше полунощ, но въпреки това той изпита непреодолимото желание да си пусне Дейвид Бауи. Пъхна един компактдиск в плейъра и после си каза: „Защо не!“ И реши да си пусне всичките четири часа с музика на Дейвид Бауи, обхващащи кариерата му от 1967 до 1993 година. После започна да обикаля весело апартамента си. От време на време босите му крака го понасяха във вихрен танц върху изтърканите стари дъски и той завърташе радостно полите на стария си копринен халат. След това започна да разглежда снимки. Имаше стотици снимки в рамки в апартамента си — закачени на стените, подредени по полицата над камината, струпани върху купчините книги и натъпкани по чекмеджетата. И докато разглеждаше старите си снимки, реши, че нищо не му пречи да зареди всичките си компактдискове. През следващите двадесет часа имаше смътното усещане, че някой от телефоните му иззвънява, но той не вдигна нито един. Взе още няколко хапчета и на някакъв етап установи, че е изгълтал почти цяло шише водка. А след това откри и забравена бутилка с джин и пеейки високо заедно с музиката, изпи и нея. Главата му започна да се замайва, но тъй като мечтаеше да съхрани завинаги това шеметно усещане за удоволствие, в което нищо от случилото се в миналото вече нямаше значение, той глътна още два викодина. Почувства се малко по-добре и обгърнат от звуците на музиката — сега беше ред на Джанет Ено, — припадна на леглото си.

На някакъв етап, подобно на сомнамбул, той стана и отиде, до гардероба. Но после отново се строполи на леглото си. Някъде към полунощ бъбреците му отказаха. След тях се предаде и сърцето му. Били Личфийлд издъхна, без да почувства нищичко.