Булевардът на тузарите

1

Били Личфийлд минаваше покрай Пето авеню № 1 най-малко по два пъти на ден. Едно време имаше куче — уитън териер, който му бе подарен от госпожа Хаутън. Някога тя отглеждаше уитън териери в имението си край Хъдсън. Та Уийти изискваше най-малко по две разходки на ден до кучешката алея в парка на площад „Уошингтън Скуеър“, поради което Били, който живееше малко по-нагоре по Пето авеню, превърна минаването си покрай № 1 в ежедневна практика. За него № 1 бе истински житейски жалон — великолепна сграда, изградена от бледосив камък в класическите линии на епохата арт деко, а тъй като самият Били бе с единия крак в новото хилядолетие, а с другия — в бохемското общество на старото, никога не бе скривал възхищението си от нея. „Не би трябвало да има значение къде живееш, стига мястото, където живееш, да е свястно“ — казваше си той, но дълбоко в себе си копнееше да живее на Пето авеню № 1. Копнееше затова вече цели тридесет и пет години и все още не бе изгубил надежда в сбъдването на мечтата си.

По едно време Били беше решил, че мечтата му е безпочвена и дори еретична. Това беше непосредствено след 11 септември, когато цинизмът и повърхностните ценности, пропили се в самата кръвоносна система на града, започнаха да се интерпретират като излишна жестокост и когато изведнъж стана неприлично да си мечтаеш за нещо друго освен за световен мир и когато започнаха да гледат с недобро око на хората, които не ценят онова, което имат. Обаче ето че оттогава минаха шест години и подобно на състезателен кон, Ню Йорк също вече не можеше да бъде удържан в оборите, нито принуден да си смени природата. И докато по-голямата част от града все още тънеше в траур, едно тайно общество от банкери се бе събрало и забъркало гигантски коктейл от пари. Добави им щипка младост и няколко лъжици компютърни технологии и ето че пак се роди цяла нова класа от неприлично богати супербогаташи. За Америка това може и да не беше много добре, обаче за Били беше добре дошло. Самообявил се за анахронизъм и въобще не изгарящ от нетърпение да принадлежи към каквато и да било конкретна професия или редовна работа, той изпълняваше ролята на нещо като посредник между много богатите и преуспяващите — представяше ги на декоратори, арт дилъри, клубни импресарио и членове на бордовете както на културни институции, така и на големи жилищни сгради. Защото, в допълнение към почти енциклопедичните си познания в областта на изкуството и антиките, Били бе изключително добре обигран и в сферата на реактивните самолети и яхтите, знаеше кой какво притежава, къде е най-добре да се отиде на почивка и кой ресторант е последният писък на модата.

Иначе самият той не притежаваше почти никакви пари. Роден с изискания характер на аристократ, Били беше истински сноб, особено когато станеше въпрос за пари. Бе напълно доволен да живее сред богатите и преуспяващите, да ръси остроумия на официални вечери и домашни партита, да дава съвети какво и къде да кажеш и как най-добре да инвестираш парите си, но когато се стигнеше до лични пари, той теглеше чертата. За него беше въпрос на принципи никога да не мърси ръцете си в трупането на подобна отврат.

И така, макар все още да копнееше да живее на Пето авеню № 1, той така и не можеше да събере сили да продаде душата си на дявола за пари. Стигаше му да си живее в апартамента с фиксиран наем от по хиляда и сто долара на месец. И често си напомняше, че човек няма нужда от пари, щом има богати приятели.

Обикновено след завръщане от парка Били се чувстваше успокоен от сутрешния свеж въздух. Ала в тази юлска утрин сърцето му бе изпълнено с мъка. Преди малко, докато си седеше на пейката в парка и четеше днешния „Ню Йорк таймс“, той разбра, че дълбоко почитаната от него дама от нюйоркския хайлайф — госпожа Хаутън, се е споминала предишната нощ. По време на бурята преди три дена старицата била оставена навън за не повече от десет минути, но и те се оказали фатални. Последвалата пневмония сложила бързо край на дългия й живот и определено хванала нюйоркчани неподготвени. Единствената утеха за Били бе фактът, че некрологът й бе публикуван на първа страница на „Таймс“, което означаваше, че все още бяха останали един-двама редактори, спомнящи си традициите на една епоха, доста по-изискана от днешната — епоха, когато изкуството значеше повече от парите и когато приносът на човека към обществото беше много по-важен от дебелината на портфейла му.

Потънал в размисли за госпожа Хаутън, Били осъзна, че е спрял пред Пето авеню № 1 и съзерцава импозантната фасада. Години наред тази сграда бе функционирала като неофициален клуб за преуспяващи хора на изкуството от всички направления — за художниците, писателите, композиторите, диригентите, актьорите и режисьорите, притежаващи творческата енергия, която поддържаше този град жив. И макар че самата тя не беше човек на изкуството, госпожа Луиз Хаутън, която живееше тук от 1947 година, бе най-големият му меценат. Основаваше организации и даряваше милиони на различни институции по изкуствата, големи и малки. Затова не бяха малко и хората, които я наричаха светица.

Пред сградата се бе струпала тълпа папараци. Очевидно бяха преценили, че мястото, където госпожа Хаутън бе прекарала почти целия си съзнателен живот, си струва парите и бяха решили да снимат фасадата. И сега, докато Били оглеждаше зле облечените фотографи в раздърпани тениски и протрити дънки, усети как естетическото му чувство се бунтува. „Всички добри хора си отидоха“ — помисли си скръбно той.

А после, защото си беше все пак нюйоркчанин, мислите му се приземиха обратно при въпросите на недвижимата собственост. Какво ще стане сега с апартамента на госпожа Хаутън? Децата й бяха над седемдесетгодишни. Най-вероятно със задачата щяха да се заемат внуците й — ще го продадат и ще си поделят парите, защото сигурно вече едва свързват двата края с богатството на фамилията Хаутън. Подобно на повечето наследствени нюйоркски богатства и то днес надали е толкова впечатляващо, колкото е било през седемдесетте и осемдесетте. През седемдесетте години с един милион долара човек можеше да си купи почти всичко на този свят. А днес не би могъл да плати и един купон за рожден ден.

Да, Ню Йорк се бе променил.

— Парите винаги следват изкуството, Били — казваше някога госпожа Луиз Хаутън. — Парите искат онова, което не може да бъде купено с пари! Искат класа и талант. Защото макар и правенето на пари да изисква известни умения, то за харченето им се изисква истински талант! А точно това ти вършиш най-добре, Били!

И кой сега щеше да си похарчи парите, за да купи жилището на госпожа Хаутън? Апартаментът не беше виждал ремонт най-малко от двадесет години, опакован в ярките флорални мотиви и басмата на осемдесетте. Но иначе вътрешното му разположение беше великолепно. Това беше един от най-величествените апартаменти в Манхатън — цели три етажа, построени за първоначалния собственик на сградата, започнала като хотел. Стаите бяха с височина четири метра, имаше дори бална зала с мраморна камина, а всичките три етажа бяха опасани с тераса.

Били се надяваше купувачите да не са някои съмнителни управители на хедж фондове като семейство Брюър, макар че най-вероятно щяха да бъдат точно такива. Въпреки прословутите флорални басмички апартаментът струваше най-малко двадесет милиона долара, а кой би могъл да си позволи подобна сума освен някой от новоизлюпените богаташи?! А като се имаше предвид какво бе интелектуалното ниво на повечето от тях, Били реши, че семейство Брюър в крайна сметка не биха били лош избор. Поне съпругата — Кони, бивша балерина и негова приятелка. Живееха далече от центъра, в отвратителна нова къща в Хамптънс, където Били често се отбиваше за уикендите. Да, няма да е зле да каже на Кони за този апартамент и да й обещае, че ще ходатайства за нея пред шефката на управителния съвет на кооперацията — пренеприятната Минди Гуч. Били и Минди се знаеха едва ли не цял живот — което ще рече от средата на осемдесетте, когато се запознаха на един коктейл. В онези години тя все още беше Минди Уелч, току-що завършила колежа „Смит“. Ентусиазирана и нахъсана, тя бе абсолютно убедена, че й е предначертано да стане най-великият издател на света. С оглед на тези свои планове в началото на деветдесетте се сгоди за Джеймс Гуч, който тогава пък тъкмо бе спечелил награда за журналистика. Тази победа я бе накарала да започне да крои още по-грандиозни стратегии за това как двамата с Джеймс се превръщат в семейството с най-голяма власт в града. Обаче нито една от идеите й не се бе развила според планираното. Днес Минди и Джеймс бяха двойка на средна възраст, от средната класа, която не можеше да си позволи да си купи дори собствен апартамент. Единственото творческо, което им бе останало, бяха претенциите им. Не веднъж и дваж Били си бе задавал въпроса как въобще са успели да купят и тази кутийка на Пето авеню № 1. Сигурно някой от родителите им бе скоропостижно сполетян от ранна смърт.

Огледа се и се зачуди какво толкова чакат фотографите. Госпожа Хаутън беше мъртва, а и бе издъхнала в болницата. Така че нито някой неин роднина би могъл да излезе оттук в следващите няколко часа, нито пък можеха да се надяват да щракнат изнасянето на тленните й останки в чувал с дръпнат догоре цип, както често се случваше в подобни сгради, пълни със старци. Ала точно в този момент на входа се появи не кой да е, а самата Минди Гуч. Беше облечена с дънки, тениска и чифт от онези пухкави чехлички, дето хората се преструваха, че са обувки и дето бяха на мода преди три години. Беше поставила ръката си пред лицето на объркан тийнейджър, сякаш се страхуваше за безопасността му. Фотографите въобще не ги забелязаха.

— Каква е цялата тази дандания? — провикна се тя, когато зърна Били и се приближи към него.

— Сигурно е заради госпожа Хаутън.

— Да не би най-накрая да е пукнала? — изгледа го изненадана Минди.

— Би могло да се погледне и от този ъгъл — отвърна сухо Били.

— Че от какъв друг да го погледна? — сопна се Минди.

— Имах предвид онази малка думичка „най-сетне“ — отговори Били. — Не е много учтива.

— Мамо! — обади се момчето.

— Били, това е синът ми Сам — представи го Минди.

— Здравей, Сам! — поздрави го Били и му стисна ръката. Момчето се оказа изненадващо красиво — с буйна руса коса и изразителни кафяви очи. — Нямах представа, че имаш дете — довърши.

— Вече е на тринадесет — усмихна се кисело Минди. — Не бих казала, че го имаме от вчера.

Сам се откопчи от ръката й.

— Скъпи, няма ли да целунеш мамичка за довиждане? — проточи тя.

— Че защо?! Нали ще се видим пак след някакви си… мммм… четиридесет и осем часа? — опита се да протестира момчето.

— Напълно достатъчно, за да ни сполети нещо! — отвърна назидателно майка му. — Например би могъл да ме смачка автобус! А след това последният ти спомен от мен ще бъде как не си целунал майка си за довиждане, преди да тръгнеш на почивка за уикенда!

— О, мамо! — въздъхна Сам, но все пак се предаде и я целуна по бузата.

Минди се загледа след него как пресича улицата и замислено изрече:

— Вече е в най-кошмарната възраст и повече няма нужда от майка си. Ужасно е!

Били кимна предпазливо. Минди беше от онези агресивни, типично нюйоркски типове, за които никога не можеш да бъдеш сигурен кога ще се обърнат срещу теб. А понякога бе в състояние да се превърне и във фурия.

— Знам какво имаш предвид — въздъхна той.

— Така ли?! — обърна се тя и очите й просветнаха. Стъкленото им изражение не успя да убегне от вниманието на Били. Сигурно беше дрогирана. Но в следващата секунда тя внезапно се успокои и повтори: — Значи госпожа Хаутън най-накрая предаде богу дух.

— Така е — кимна Били с не малка доза облекчение. — Днес не си ли чела вестниците?

— Все още не съм стигнала до тях. Тази сутрин имах други занимания. — Очите й се присвиха и тя добави: — Ще бъде интересно да видим кой ще купи сега апартамента.

— Вероятно някой управител на хедж фонд.

— Ненавиждам я тази пасмина! — просъска Минди и без да се сбогува, се извъртя на пета и се отдалечи.

Били поклати глава и се запъти към къщи.

Минди отиде до хранителния магазин на ъгъла; а когато се върна, видя, че фотографите продължават да висят пред входа на Пето авеню № 1. Това незнайно защо я вбеси.

— Роберто! — завря нос тя в лицето на портиера. — Трябва да се обадиш в полицията! Докога ще ги търпим тези фотографи?!

— Добре, госпожо Минди — отговори послушно Роберто.

— Говоря ти съвсем сериозно! Забелязал ли си, че напоследък не можеш да се разминеш по улиците от папараци?

— Заради знаменитостите, мадам — отбеляза Роберто. — И аз не мога да сторя нищо по въпроса.

— Ама някой все пак трябва да стори нещо! — изписка Минди. — Ще се оплача на кмета! Така де, когато го видя, разбира се. Щом успя да прогони пушачите и изкуствените мазнини, няма начин да не може да направи нещо и по въпроса с тези отвратителни фотографи!

— Със сигурност ще ви послуша, мадам.

— Нали знаеш, че ние с Джеймс го познаваме? — изгледа го подозрително Минди. — Имам предвид кмета. Познаваме го от години, още преди да стане кмет!

— Хубаво де, ще се опитам да ги изритам — въздъхна Роберто. — Ама все пак сме свободна страна.

— О, отдавна не сме! — извика Минди, мина покрай асансьора и отвори вратата на своя приземен апартамент.

Апартаментът на семейство Гуч беше един от най-странните в сградата. Състоеше се от поредица стаи, в които някога се е помещавала прислугата и складовете на бившия хотел. Представляваше чудато струпване на подобни на кутийки пространства, стаи без изход и мрачни ниши, които отразяваха перфектно психозите на Джеймс и Минди Гуч и оформяха психологията на малкото им семейство. Апартаментът би могъл да се обобщи с една дума — нефункционален.

През лятото ниските стаи бяха горещи, през зимата — студени. В най-голямата кошара на този зайчарник — онази, която ползваха като всекидневна, имаше празна камина. Минди бе убедена, че някога тук е живял шефът на слугите — икономът. Сигурно е примамвал младите слугинчета в стаята си и се е забавлявал. Или пък е бил гей. А сега, осемдесет години по-късно, тя и Джеймс обитаваха същите тези стаи. Беше някак си исторически несправедливо. След години наред преследване на американската мечта, след години наред борба, скъпо университетско образование и усилена работа какво получава човек за всичките си усилия? Слугинските помещения на Манхатън! И не стига това, ами и ти завиждат за него! А междувременно горе един от най-величествените апартаменти в Ню Йорк стои празен в очакване да бъде запълнен от някой хитър банкер — вероятно някой младок, на когото не му пука за нищо друго, освен за пари и въобще не се тормози за каузи като доброто на страната и народа, а единственото, към което се стреми, е да се шири като цар! И то в апартамент, който от морална гледна точка би трябвало да бъде техен — на Минди и Джеймс!

В миниатюрната стаичка в края на апартамента се намираше съпругът й Джеймс. Бе привел симпатичната си оплешивяваща глава с непокорна руса коса над компютъра и пръстите му играеха безмилостно по клавиатурата. Работеше върху новата си книга отчаян и както винаги убеден, че е на ръба на провала. От всички негови чувства това усещане за вечно поклащане на ръба на провала като че ли бе най-силното и постоянното. То омаловажаваше всички други чувства, избутваше ги и ги натикваше в дъното на съзнанието му, където те стояха като стари кашони в ъгъла на стая. Може би в тези кашони се срещаха и хубави неща, полезни неща, ала Джеймс нямаше нито сили, нито желание да ги разопакова, за да провери.

Джеймс чу затварянето на външната врата и разбра, че Минди се е върнала. Или може би просто усети присъствието й. Живееше с Минди толкова отдавна, че вече долавяше и вибрациите, с които тя раздвижваше въздуха. Не че тези вибрации бяха успокоителни, но поне бяха познати.

Минди се появи в стаята му, застина, а след това се отпусна на стария му кожен фотьойл, който бяха купили от разпродажбата след пожара в хотел „Плаза“, когато това многоуважавано място бе превърнато в жилищна кооперация за още по-богати от техните съседи.

— Джеймс — изрече Минди.

— Да — рече той, без да вдига поглед от компютъра си.

— Госпожа Хаутън е починала.

Джеймс я погледна безизразно.

— Ти знаеше ли? — изгледа го тя.

— Цяла сутрин въртят новината по интернет.

— Тогава защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— За бога, аз съм президент на управителния съвет, а ти да не ме уведомиш за подобно нещо! — извика съпругата му. — Добре че се сблъсках случайно с Били Личфийлд, та някой да ми каже! Какъв срам!

— Нямаш ли си нещо по-съществено, за което да се тревожиш? — попита Джеймс.

— Да, имам си! Защото сега ще трябва да започна да се тревожа за този апартамент! И за това кой ще се нанесе в него! И що за стока ще бъдат новите собственици! Защо ние не живеем в този апартамент?!

— Може би защото струва около двадесет милиона долара, а на нас не ни се намират двадесет милиона долара под ръка, а? — изгледа я съпругът й.

— И по чия вина, ако смея да попитам?!

— О, Минди, недей пак! — простена Джеймс и се почеса по главата. — Обсъждали сме го милион пъти! А и на нашия апартамент му няма нищо!

На тринадесетия етаж — етажът точно под апартамента на госпожа Хаутън, Енид Мърл стоеше на терасата си и си мислеше за Луиз. Горната част на сградата бе етажирана като сватбена торта, така че горните тераси се виждаха от долните. Колко странно, че само преди три дена тя бе стояла на същото това място и бе говорила с Луиз, чието лице бе засенчено от вездесъщата сламена шапка! Старата дама никога не бе позволявала на слънцето да докосва кожата й и бе избягвала да прави излишни мимики с лицето си, защото бе убедена, че мимиките са главната причина за бръчките. Имаше най-малко два лифтинга, но въпреки това, дори в края на живота й — в деня на бурята, Енид се бе удивила за пореден път от гладкостта на лицето на старицата. Лично при нея нещата стояха по друг начин. Още от малка мразеше цялата тази женска суетня и прекомерно внимание към външния вид. Ала предвид факта, че се превърна в публична персона, най-накрая се бе предала на писъка на модата и си бе направила лифтинг на лицето при прочутия доктор Бейкър, чиито пациенти от висшето общество бяха известни като „Момичетата на Бейкър“. Поради което сега, на осемдесет и две, Енид имаше лицето на шестдесет и пет годишна жена, въпреки че останалата част от тялото й бе не само сбръчкана като сушена риба, но и петниста.

Запознатите с историята на сградата и нейните обитатели бяха наясно, че Енид Мърл не само, че бе най-отдавнашната жителка тук — след госпожа Хаутън, — но през шестдесетте и седемдесетте и една от най-прочутите. Енид, която никога не се бе омъжвала и имаше диплома по психология от Колумбийския университет (което я правеше една от първите жени с научна степен), през 1948 година бе започнала като секретарка във вестник „Ню Йорк стар“. Ала благодарение на своето око за чудатостите човешки и ухо за терзанията на душата, тя бързо си бе извоювала място в отдела за светски новини, а накрая — и собствена рубрика. Като жена, прекарала детството си в памучна ферма в Тексас, Енид така и не успя да се отърси от усещането си на аутсайдер, а за работата си неизменно изхождаше от добрите южняшки ценности на милостта и съчувствието. Това й бе спечелило славата на „добрата“ светска хроникьорка — мнение, което й се е отплащало не един и два пъти. Когато актьорите и политиците бяха готови да разкажат историите на живота си, те задължително викаха Енид. В началото на осемдесетте рубриката й започна да излиза едновременно в няколко вестника и така Енид изведнъж стана заможна жена. От десет години насам се опитваше да се пенсионира, обаче работодателите й не даваха и дума да се издума по този въпрос. Подчертаваха, че името й е твърде ценно, за да бъде изгубено, така че сега тя си имаше екип, който събираше информацията и пишеше текстовете, след което тя ги одобряваше или отхвърляше. В особени случаи обаче с поредния текст се заемаше лично тя. Точно такъв бе и случаят със смъртта на госпожа Луиз Хаутън.

Замислена за текста, който й предстоеше да напише за госпожа Хаутън, Енид усети необичайно пробождане в сърцето от тази загуба. Луиз бе живяла бляскаво и пълноценно, бе имала живот, достоен за завист и възхита. И накрая бе починала без никакви врагове — освен може би Флоси Дейвис, мащехата на Енид. Флоси живееше от другата страна на улицата — напусна № 1 още в началото на шестдесетте заради удобствата на един нов висок блок. Беше откачила — всъщност открай време си беше луда и сега Енид си даде сметка, че тази болка от загубата бе чувство, което бе носила в себе си цял живот — някакъв неясен копнеж по нещо, което неизменно й се изплъзваше. Да, такава е човешката орис. В самата природа на живота съществуваха определени въпроси, на които не можеше да се отговори и които просто трябваше да бъдат изтърпени.

Обикновено Енид не се депресираше от подобни мисли, а по-скоро се вдъхновяваше. Дългият й житейски опит сочеше, че повечето хора така и не успяваха да пораснат. Телата им остаряваха, ала това не винаги влечеше след себе си и помъдряване на главите. Не че това притесняваше Енид по някакъв начин. Бунтарските й дни срещу несправедливостта на живота и срещу вроденото човешко неумение да се вършат правилните неща бяха отдавна приключили. Достигнала до тази преклонна възраст, тя се считаше за невероятна късметлийка. Ако разполагаш с прилична сума пари и по-голямата част от здравето си, ако живееш на място, където се срещаш с много и интересни хора и където непрекъснато става нещо вълнуващо, всъщност е много приятно да бъдеш стар. Никой не очаква от теб нищо друго, освен да продължаваш да живееш. И получаваш аплодисменти само за това, че на сутринта си имал сили да се измъкнеш от леглото.

Забеляза папараците пред входа и се сети, че трябва да каже на Филип за кончината на госпожа Хаутън. Знаеше, че племенникът й не е от ранобудните, но реши, че новината е достатъчно важна, за да си струва събуждането му. Почука на вратата и зачака, докато накрая не чу сънения, раздразнен глас на Филип:

— Кой е?

— Аз съм — отговори Енид.

Филип отвори вратата на апартамента си. Беше облечен само с чифт светлосини боксерки.

— Може ли да вляза? Или при теб има млада дама?

— Добро утро и на теб, нини! — изрече сънено Филип и разтвори широко вратата, за да я покани. „Нини“ беше неговото гальовно обръщение към Енид, родено, когато беше на една годинка и се учеше да говори. Енид се сети, че още оттогава той се очертаваше като ранно съзряващо дете, макар че грешката надали бе негова. Странното е, че и досега, макар и вече на четиридесет и пет, пак си оставаше такъв. — Пък и знаеш, че вече няма такова нещо като „млада дама“ — допълни той. — В съвременните жени няма нищо, което да ги определи като дами!

— Е, но поне са млади! Даже твърде млади! — подчерта леля му и тръгна след него към кухнята. — Тази нощ се е споминала Луиз Хаутън. Реших, че би желал да знаеш.

— Горката Луиз! — отбеляза Филип. — Старият моряк се връща в морето! Кафе?

— Да, благодаря! Питам се какво ще стане сега с нейния апартамент. Сигурно ще го разделят на по-малки части. Ако стане така, можещ да купиш четиринадесетия етаж. Имаш предостатъчно пари за това!

— Става — кимна Филип.

— А ако купиш четиринадесетия етаж, можеш и да се ожениш. Там има достатъчно стаи за деца! — допълни леля му.

— О, нини! — целуна я племенникът й. — Знаеш, че те обичам, но не чак толкова!

Енид се усмихна. Обожаваше чувството за хумор на своя племенник. А и той си беше истински красавец — чаровен по онзи момчешки начин, който жените особено много харесваха. Как да му се разсърдиш на такъв човек?! Поддържаше тъмната си коса на една и съща дължина — подрязана под ушите, така че се къдреше над яката му подобно на козина на кокершпаньол. Винаги, когато го погледнеше, Енид виждаше отново сладкото петгодишно хлапе, което се отбиваше в апартамента й след детската градина, облечено в синята си униформа и симпатична шапчица. Още тогава беше много добро дете. „Мама спи, а аз не искам да я будя. Пак е уморена. Нали нямаш нищо против да поседя при теб, нини?“ — питаше той. И тя нямаше нищо против.

— Роберто ми подшушна, че един от роднините на Луиз се опитал снощи да нахълта в апартамента й, обаче той не го пуснал! — обяви сега тя.

— И ще става още по-зле! — констатира Филип. — С всичките тези антики…

— От „Сотбис“ веднага ще ги грабнат и ще ги продадат. И това ще бъде краят — изрече леля му, а после допълни тъжно: — Краят на една епоха.

Филип й подаде чаша кафе и отбеляза:

— В тази сграда непрекъснато някой умира.

— Е, госпожа Хаутън беше доста стара — рече Енид, а после побърза да смени темата: — Какво смяташ да правиш днес?

— Още продължавам да си търся хора за проучвателната дейност и ще проведа няколко интервюта.

„Аха, опитва се да се разсейва“ — каза си Енид, но предпочете да не задълбава. Още от пръв поглед се виждаше, че писането на Филип не върви. Познаваше го достатъчно добре, за да разчита знаците. Когато работата му спореше, той беше весел, а когато буксуваше — нещастен.

После Енид се върна в апартамента си и се опита да започне работа върху текста за госпожа Хаутън, обаче установи, че Филип я бе разсеял повече от обичайното. Сложен характер си беше той. Технически погледнато, той не беше неин племенник, а нещо като втори братовчед — баба му Флоси Дейвис беше нейна мащеха. Истинската майка на Енид беше починала, когато тя беше много малка, а после баща й беше срещнал Флоси зад кулисите на Рейдио Сити Мюзик Хол по време на една командировка до Ню Йорк. Флоси беше танцьорка, а след бързия брак се бе опитала да живее с Енид и баща й в Тексас. Изкара шест месеца, след което баща й взе решение и премести цялото семейство в Ню Йорк. Когато Енид навърши двадесет, Флоси роди дъщеря — Анна, която беше майката на Филип. Подобно на Флоси, Анна също беше много хубава, но и също обсебена от демони. Когато Филип бе на деветнадесет, тя се самоуби. Грозна, кървава смърт. Хвърли се от покрива на Пето авеню № 1.

Това бе едно от онези неща, за които хората си мислят, че никога няма да забравят, но не беше съвсем така. С течение на времето здравата психика имаше начини за изтриване на най-неприятните детайли. Поради което Енид изобщо не си спомняше подробностите от онзи скръбен ден, когато Анна загина, нито пък какво се бе случило с Филип след самоубийството на майка му. Основното помнеше — пристрастяването към наркотици, ареста, факта, че Филип прекара две седмици в ареста, и последвалите месеци в клиника. Но подробностите й се губеха. А после Филип бе събрал опита си и го бе превърнал в роман — „Лятно утро“, с който спечели наградата „Пулицър“. Но вместо да продължи да се развива като човек на изкуството, племенникът й се бе комерсиализирал, заразен от блясъка и парите на Холивуд.

В съседния апартамент Филип също бе седнал пред компютъра си, решен днес веднаж завинаги да завърши поредната сцена от новия си сценарий — „Завръщане при шаферките“. Написа две реплики от диалога, а после, изпълнен с отчаяние и ненавист към себе си, затвори компютъра. Влезе под душа с усещането, че пак започва да излиза от форма.

Преди десет години, когато беше на тридесет и пет, притежаваше всичко, за което може да мечтае един творец — награда „Пулицър“, „Оскар“ за най-добър сценарий, пари и неопетнена репутация. А после започнаха да се появяват и дребните пробойни: филми, които не печелеха толкова, колкото трябва в бокс офис класациите, пререкания с млади продуценти, а накрая го изместиха от два проекта. Тогава Филип си каза, че това няма значение — в крайна сметка всичко е бизнес. Ала пълноводната река от пари, на която се бе радвал като млад, напоследък се бе превърнала в скромно поточе. Сърце не му даваше да каже на леля си, защото знаеше, че тя ще се разочарова и уплаши. Сега, докато си сапунисваше косата, отново се опита да приложи старите методи за самовнушение. Каза си, че няма смисъл да се притеснява — с подходящия проект и мъничка доза късмет отново ще бъде на върха.

Няколко минути по-късно Филип влезе в асансьора и разроши влажната си коса. Все така потънал в мисли за живота си, той буквално се стресна, когато асансьорът внезапно спря на деветия етаж и до ушите му достигна един познат мелодичен глас.

— Филип! — След секунда се материализира и самата Шайфър Даймънд. — Момченце! — добави, сякаш се бяха срещнали вчера. — Направо не мога да повярвам, че все още живееш в тази скапана сграда!

Филип се засмя и автоматично се включи в старата им закачлива размяна на реплики.

— Енид ми каза, че се връщаш. И ето че е била права.

— Само ти каза? — ококори се Шайфър. — Че тя написа цяла колонка по този въпрос! „Завръщането на Шайфър Даймънд“. Накара ме да изглеждам като каубой на средна възраст!

— О, ти никога не би могла да бъдеш на средна възраст! — подкачи я Филип.

— О, мога и дори съм! — отсече тя. Замълча, огледа го и попита: — Още ли си женен?

— Не и от седем години — отговори той едва ли не с гордост.

— Ама това си е истински рекорд за теб! — изписка тя. — Досега не си изкарвал повече от четири години, без отново да сложиш хомота!

— Последните два развода ме научиха на доста неща — рече Филип. — Най-вече никога повече да не се женя. Ами ти? Къде е вторият ти съпруг?

— О, вече се разведох и с него. Или може би той с мен, не си спомням точно. — При тези думи тя му се усмихна по онзи неповторим начин, който го караше да се чувства така, сякаш е единственият мъж на света. За момент Филип като че ли се хвана, но след това благоразумно си напомни, че я е виждал да използва тази усмивка и с мнозина други.

Вратите на асансьора се разтвориха и Филип погледна през рамото й към тълпата папараци пред входа.

— Тези за теб ли са? — попита едва ли не обвинително.

— Не, глупчо! Те са за госпожа Хаутън! Аз не съм чак толкова прочута! — усмихна се тя.

После се втурна през фоайето, профуча покрай надпреварващите се да я снимат камери и скочи на задната седалка на бял джип.

„Напротив, достатъчно прочута си! — помисли си Филип. — Толкова, колкото беше и някога, че и повече!“ Разблъсквайки фотографите, той тръгна по Пето авеню, зави по Десета улица и се насочи към малката библиотека на Шесто авеню, където понякога работеше. И неочаквано за себе си се почувства бесен. Защо въобще се е върнала? За да го измъчва отново, а после отново да го напусне? С тази жена човек никога не можеше да бъде сигурен какъв ще бъде следващият й ход. Преди двадесет години тя го бе изненадала, купувайки си апартамент на Пето авеню № 1, който се опита да използва като доказателство, че винаги ще бъде с него. Обаче беше актриса, което по дефиниция я правеше откачалка. Всъщност цялата им пасмина бяха откачалки, поради което, след като тя избяга от него, за да се омъжи за онзи проклет граф, той се закле, че никога повече няма да погледне актриса.

Влезе в хладната библиотека и се отпусна на стар, изтъркан фотьойл. Извади работния вариант на „Завръщане при шаферките“ и след като прочете няколко страници, го хвърли отвратено настрани. Как можа той, Филип Оукланд, носител на наградата „Пулицър“, да слезе толкова ниско?! Представи си реакцията на Шайфър Даймънд: „Защо не си гледаш свястно работата, Оукланд? Или поне не намериш нещо, за което да те е грижа!“ И собствения си отбранителен отговор: „Нали се нарича шоу бизнес, а не шоу изкуство?!“ „Глупости! — би казала тя. — Просто те е страх!“

Е, да. Тя винаги се бе гордяла със своето безстрашие. И това беше редовната й отбранителна стратегия — да настоява, че е неуязвима. Не беше често! Но когато се стигнеше до чувствата й към него, тя открай време смяташе, че е много по-добър от онова, за което се мисли.

Отново се върна към ръкописа, но установи, че въобще не му е интересен. „Завръщане при шаферките“ беше точно това, което изглеждаше — история за живота на четири жени, запознали се като шаферки на двадесет и две. И какво, по дяволите, знаеше той за двадесет и две годишните момичета? Последната му приятелка — Сондра, изобщо не беше чак толкова млада, колкото я мислеше Енид. Беше на тридесет и три и вече заемаше водеща длъжност в една независима филмова компания. Обаче след девет месеца й беше писнало от него, преценявайки (напълно правилно), че той въобще не е готов скоро да се ожени и да има деца. Факт, който според Сондра и приятелчетата й бил „жалък“. Това напомни на Филип, че не бе правил секс от два месеца, тоест от раздялата им насам. Не че и сексът с нея си го биваше особено. Сондра бе изпълнявала всички стандартни движения, но някак си не можеше да го вдъхнови. Хладината й го бе принуждавала да изпълнява задължителните си движения с отегчение и често да се пита дали някога отново ще може да вкуси от добрия секс. Тази мисъл го върна към спомените за секса с Шайфър Даймънд. „На това вече му се вика добър секс!“ — каза си той, загледан невиждащо в листите пред себе си.

А в горната част на Манхатън белият джип, в който се возеше Шайфър Даймънд, тъкмо пресичаше моста „Уилямсбърг“ по посока на студио „Щайнер“ в Бруклин. Шайфър също се опитваше да чете сценарий — за пилотния епизод на „Майка игуменка“, за който днес имаха репетиция на маса. Ролята много й допадаше: четиридесет и пет годишна монахиня внезапно решава да промени драстично живота си и открива какво означава да бъдеш съвременна жена. Продуцентите упорито настояваха да наричат героинята й „жена на средна възраст“, макар че за Шайфър все още беше трудно да приеме, че да си на четиридесет и пет означава да бъдеш на средна възраст. Това я накара да се усмихне, сещайки се за Филип и за това как се бе опитал да прикрие изненадата си в асансьора. Безсъмнено на него също му е трудно да приеме факта, че да бъдеш на четиридесет и пет означава да си на средна възраст.

А после, точно както и той, тя също си спомни за сексуалния им живот. Ала за нея спомените за секса с Филип бяха примесени с разочарование. В секса си имаше правила: ако първия път не е добре, вероятно ще става по-добре. Ако първия път е страхотно, после ще стане скучно. Но ако сексът е наистина добър, най-добрият секс, който си имал в живота си, то това означава, че тези двама души просто трябва да бъдат заедно. Тези правила бяха незрели, разбира се, съставени от млади жени, опитващи се да проумеят мъжете. Обаче точно с Филип сексът бе нарушил всички правила. Беше страхотен и първия път, и всеки път след това, обаче двамата не останаха заедно! Това бе едно от разочарованията, които животът неизменно поднася на жените — да, мъжете обичат секса. Ала страхотният секс не винаги означава, че искат да се оженят за теб. Защото за тях страхотният секс не крие никакъв по-велик смисъл. За тях той си е точно това, което е — страхотен секс.

Загледа се през прозореца на колата към Ийст Ривър. Водата в реката бе кафеникава, но някак си успяваше едновременно с това и да проблясва, подобно на достолепна матрона, която за нищо на света не би се отказала от бижутата си. Защо въобще да се занимава с Филип?! Та той си е чист глупак! Когато и страхотният секс не е достатъчен за един мъж, значи той е безнадежден случай.

А това пък я отведе към единственото възможно заключение: може би за него сексът да не е бил така страхотен, както е бил за нея. Пък и каква е дефиницията на страхотния секс? За стимулирането на гениталиите си имаше всевъзможни техники: целувки, нежно, но стабилно докосване, ръка, увита около основата на пениса, и пръсти, проучващи дълбините на вагината. За жената сексът беше отваряне, приемане на пениса не като чужд предмет, а като средство за удоволствие. Именно това бе решителният момент за определяне на страхотния секс — когато пенисът срещне вагината. Все още помнеше онзи първи миг на акта с Филип — едновременната им изненада от това колко перфектно си пасват телата им, а после и усещането, че те вече нямат значение. А накрая светът изчезна и сякаш целият живот се концентрира в тази конкретна фрикция на молекули, водеща до експлозия. Усещането за завършеност, за затваряне на кръга — все трябва да значи нещо, нали?

2

Напоследък имаше моменти, когато Минди Гуч не бе особено сигурна какво точно върши на работа, какъв е смисълът на работата й и дори в какво точно се състои работата й. Преди десет години Минди, която оглавяваше културната рубрика в списанието и която на тридесет и три беше амбициозна, умна, жизнерадостна и пламенна и дори понякога (или поне тя самата се смяташе за такава) безмилостна, бе успяла да се намърда на шефското място на интернет изданието на списанието (нещо, което в онези години почти никой не разбираше) — позиция, която й докарваше по половин милион долара годишно. Първоначално тя преуспяваше на това работно място (и нямаше как да бъде иначе, тъй като никой не бе наясно какво точно работи и какво се очаква от нея) и не след дълго започнаха да я считат за една от водещите личности на компанията. С вечния си перфектен кок на кичури и с обикновеното си, но привлекателно лице Минди бе канена на всички корпоративни събития, на всички събирания на женски журналистически организации и дори от университетите, за да споделя със студентите „рецептата“ си за издигане в работата („трудиш се като пчеличка, няма такова нещо като незначителна задача, нито една подробност не е за пренебрегване“ — все думи, които младите въобще не желаеха да чуват, но които си бяха самата истина). А после плъзнаха и слуховете, че Минди я готвят за по-висок пост, може би за изпълнителен директор, с много подчинени — по нейно дълбоко убеждение еквивалент на удостояване с рицарско звание през шестнадесети век. В онези години — годините на възход в кариерата й, Минди притежаваше някаква магическа лекота и енергия, които й помагаха да жъне успехи във всичко, с което се захване. Именно тогава тя бе намерила и апартамента на Пето авеню № 1. Премести набързо семейството си, влезе в управителния съвет на кооперацията, настани сина си Сам в по-елитна, частна детска градина, започна да прави сладки за благотворителни събития и да боядисва тикви с нетоксични бои, правеше секс със съпруга си веднъж седмично и дори прие поканата на приятелките си да тръгнат на курс за правене на свирки (където използваха, разбира се, банани). Тогава често си мислеше каква ще бъде след пет, десет, петнадесет години. Често си представяше как обикаля света със самолета на компанията, как оглавява брифинги в чужди страни. И как се държи благородно, въпреки невероятното напрежение, на което е подложена.

Ала годините минаваха, а тя продължаваше да тъпче все така на едно място. Стана ясно, че на ринга на живота й не бяха предвидени допълнителни рундове, в които да насочи усилията си към сбъдване на своите мечти. Сам се оказа дете с проблеми в областта на „социализацията“. Експертите в училище решиха, че прекарването на повече време с други деца ще му се отрази благотворно — нищо необичайно за семейство, състоящо се от едно дете и двама възрастни. Ала всичко това налагаше допълнителна организация и принудително мъкнене на Сам по спортни занимания, каненето на чужди деца вкъщи (които вдигаха апартамента на главата си със задължителните видеоигри, развиващи умения за „работа в екип“), та дори и скъпи уикенди по ски-пистите на Върмонт (по време на един от които Минди си изкълчи глезена и трябваше да разчита на патериците цял месец). А после Джеймс, който през 1992 година спечели още една награда за журналистика, внезапно реши да става писател. Така, три години след ежедневен ръкопашен двубой с писаното слово, той успя да публикува един роман, от който бяха продадени само седем хиляди и петстотин екземпляра. Депресията и отчаянието му се просмукаха във всички сфери на техния живот, така че накрая Минди установи, че всекидневието с неговите дребни, но редовни разочарования просто й бе изпило силите.

Тя често си мислеше, че всичко това би могло и да бъде избегнато, ако не беше такава, каквато бе. Стана й навик да се буди посред нощ и да размишлява относно отношенията си с „корпоративния свят“, но само за да стига всеки път до един и същ извод — такива просто липсваха. В годините на възхода й корпоративният свят се състоеше от лигльовци като Дерек Бръминджър — вечният тийнейджър с лице, обсипано с белези, който като че ли непрекъснато търсеше себе си и който, след като установи, че Минди въобще не познава рокендрола на седемдесетте, я удостояваше по време на брифинги само с пренебрежително кимване. Корпоративният свят се ръководеше от едно негласно правило — за да бъдеш част от тях, трябва да бъдеш буквално част от тях. А те ходеха навсякъде заедно, канеха се един друг на вечери по домовете си, организираха си безкрайни нощи на официални благотворителни банкети и дори ходеха на почивка на едни и същи места — като лемингите. А Минди и Джеймс просто не се вписваха в обществото им. Минди не беше „забавна“. Не й беше в характера да се кикоти, да остроумничи или да флиртува — точно обратното, тя беше умна, сериозна и пряма в неодобрението си. И макар голяма част от този корпоративен свят да бе съставен от демократи, за съпруга й Джеймс това бяха сбъркани демократи. По негово мнение да бъдеш богат, привилегирован демократ с тлъсти месечни чекове бе не само непристойно — то си бе същински оксиморон. И след третия купон, на който Джеймс изказа въпросното мнение, а Дерек Бръминджър го контрира, че най-вероятно е комунист, семейство Гуч никога повече не бяха поканени на корпоративни събирания. И с това всичко свърши. Бъдещето на Минди бе решено — тя се намираше точно на мястото си и нямаше да мръдне оттам. И всеки следващ годишен доклад не се различаваше с нищо от предходния — тя се справяла страхотно и те били много доволни от нея. Повишение на заплатата нямало да й дадат, но пък ще й дадат повече акции. Минди разбираше прекрасно позицията си. Беше хваната в позлатения капан на договореното робство. Всички бяха наясно, че за да си получи парите от акциите, тя трябваше или да напусне, или да бъде уволнена. Както и че не може да си позволи подобно нещо, защото бе принудена да издържа семейство.

В утрото след смъртта на госпожа Луиз Хаутън — същата утрин, когато Филип Оукланд размишляваше върху кариерата си, а Шайфър Даймънд раждаше мъдри мисли за секса — Минди Гуч отиде на работа и както всяка друга сутрин, проведе няколко срещи. Седна зад дългото си черно бюро, върху мекия си въртящ се стол и скръсти крака. Беше обута в черни остри обувки с нисък, практичен ток. Срещата й в единадесет се състоеше от четири жени, които се настаниха на старата избеляла карирана софа и на двете табуретки със същата избеляла карирана тапицерия. Пиха кафе и минерална вода. Говориха за статията в „Ню Йорк таймс“ за ролята на интернет. Говориха и за рекламодателите. Дали костюмарите, под чийто контрол се намираха доларите за реклами, си давали сметка, че най-важните им консуматори са жените над тридесет и пет — такива като тях, които разполагат със собствени пари и имат избор как да ги харчат? Разговорът постепенно се насочи към видеоигрите. Дали са добри или не? Струва ли си да разработват видеоигра на техния женски уебсайт? И ако го направят, каква точно да бъде тя? „За обувки!“ — провикна се една от жените. „За пазаруване!“ — контрира я друга. „О, такова нещо вече съществува! Онлайн продажбите!“ „Абе, защо не вземе да обединим всички добри практики в бранша?“ „Да включим и бижута!“ „А защо не и бебешки дрешки?!“

„Депресиращо“ — помисли си Минди, а на глас изрече:

— Само за това ли можем да мислим? За обикаляме по магазините?

— Не можем да се контролираме! — изтъкна една от гостенките й. — В гените ни е! Мъжете са ловци, а жените — събирачи. А пазаруването е вид събиране!

Думите й бяха посрещнати с одобрителен смях.

— Ще ми се да направим нещо провокативно — намеси се Минди. — Бихме могли да бъдем провокативни като клюкарските уебсайтове. Като „Перес Хилтън“ например. Или „Снаркър“.

— И как по-точно ще го постигнем? — попита учтиво една от жените.

— Нямам представа — отвърна замислено Минди. — Вероятно би трябвало да стигнем до същността на нещата. Да открием дискусия за това колко ужасно е да се сблъскаш със средната възраст. Или пък колко скапан е семейният секс.

— Наистина ли е скапан? — обади се друга от гостенките й. — Защо си мисля, че това е пак вид клише? Все пак изцяло от жената зависи да й бъде интересно!

— Да де, обаче на кого му остава време?!

— Пък и всичко си е все едно и също. Все едно всеки ден от живота си да се храниш с една и съща храна.

— Всеки ден ли?

— Добре де, може би веднъж седмично. Или месечно.

— Добре, дами — отново се намеси Минди. — Доколкото разбирам изводът, който се налага, е, че жените искат разнообразие. Така ли е?

— О, аз не искам! Твърде стара съм, за да позволя на някой непознат да ме види гола!

— Може и да ни се иска, но не ни стиска! Дори не смеем да си признаем, че го искаме!

— Твърде опасно е. Поне за мъжете.

— Просто за жените това не е толкова важно, както за мъжете. Така де, да сте чували за жена, която да е отишла при мъжка проститутка? Отвратително!

— Да, ама ако въпросната мъжка проститутка е Брад Пит?

— О, за Брад Пит не бих се поколебала и за миг да изневеря на съпруга си! Или за Джордж Клуни!

— Да разбирам ли, че според вас ако мъжът е филмова звезда, изневярата не се брои? — опита се пак да обобщи Минди.

— Точно така.

— Това не ви ли звучи малко лицемерно?

— Може и така да е. Но каква е вероятността да се случи?

Отново задружен смях. Този път леко притеснен.

— Така. Значи разполагаме с няколко много интересни идеи — заключи Минди. — След две седмици отново ще се срещнем и ще видим докъде сме стигнали!

След като жените напуснаха офиса й, Минди се вторачи в имейлите си. Получаваше най-малко по 250 долара на ден. Обикновено се стараеше да ги оправдава. Но днес имаше усещането, че се дави в море от незначителни подробности.

„Какъв е смисълът?“ — запита се тя. Всичко продължаваше ли, продължаваше и краят му не се виждаше. Утре ще бъдат нови 250 долара, други ден — нови 250 и така — до безкрай. Какво би станало, ако един ден просто реши да спре?

„Искам да бъда някой! — каза си тъжно Минди. — Искам да бъда обичана! Защо всичко трябва да е толкова трудно?“

Съобщи на асистентката си, че отива на среща и че ще се върне в ранния следобед.

Напусна офиса си и слезе с асансьора до приземния етаж на масивната нова административна сграда, първите три етажа на която помещаваха урбанистичен лабиринт от ресторанти и скъпи бутици, които продаваха ръчни часовници за по петдесет хиляди долара на богатите туристи. Оттам, с друг асансьор слезе до влажните недра на подземието и пое по циментовия тунел към метрото. Вече двадесет години подред пътуваше с метрото по десет пъти седмично, което правеше около сто хиляди пътувания до този момент. Когато си млад и решен да гониш върха, подобно нещо, разбира се, не ти пречи. Ала Минди отдавна вече не беше млада. Сега тя постави по навик върху лицето си задължителната непроницаема маска и сграбчи здраво близкия метален прът с надеждата, че този път никой мъж няма да се отрие у нея, няма да потърка пениса си в нейния крак — така, както често правеха мъжете, подобно на кучета, водени от нагона си. Такъв бе беззвучният срам, който всяка жена, решила се да пътува в метрото, бе длъжна да изтърпи. Никой не правеше нищо по този въпрос, нито говореше за него, тъй като подобни неща се извършваха преди всичко от мъже, които бяха повече животни, отколкото човеци, а никой член на обществото не желаеше да му бъде напомняно за съществуването на този тип мъже, и още по-малко — за обезпокоителната първосигналност на всеки нормален мъж. „Не вземай повече метрото! — бе възкликнала асистентката й, след като Минди й бе разказала за още една такава случка. — Имаш право на служебна кола!“

— Не ми се стои в задръстванията на Манхатън! — бе изтъкнала Минди.

— Но в колата можеш и да работиш! Дори да говориш по телефона!

— Не, не става. Пък и обичам да гледам простия народ.

— О, значи обичаш да страдаш! — бе заключила мъдро асистентката й. — Обичаш да те обиждат. Ти си мазохистка!

Преди десет години подобен коментар щеше да се възприеме като израз на неподчинение. Не и сега. Не и в тази нова демокрация, където всеки младеж се считаше за равен на по-възрастния. Не и в тази нова култура, където бе изключително трудно да намериш млад човек, най-малкото готов да работи както трябва, а какво остава да бъде готов да даде всичко от себе си в работата и дори понякога да търпи известни неудобства.

Минди слезе от метрото на Четиринадесета улица и измина пеш трите пресечки до залата за фитнес, където имаше абонамент. Преоблече се като автомат и се качи на пътеката. Увеличи скоростта и накара краката си да се затичат. Този уред представляваше перфектната метафора за живота й. Тичаш ли, тичаш напред и накрая не стигаш доникъде.

Когато се върна в съблекалнята, пъхна перфектния си кок под шапката за баня и си взе бърз душ. Изтри се, облече се отново и когато се замисли за онова, което я чакаше до края на работния ден — още срещи и имейли, които щяха да доведат до нови срещи и имейли, — се почувства внезапно уморена. Приседна на дървената пейка и се обади на Джеймс.

— Какво правиш? — попита.

— Не си ли спомняш? Приготвям се за онзи обяд!

— Искам да направиш нещо за мен.

— Казвай! — изстреля делово съпругът й.

— Вземи от портиера ключовете от апартамента на госпожа Хаутън. Не мога да позволя да се подхвърлят насам-натам! Пък и ще трябва да покажа апартамента на агента по недвижими имоти. Роднините на госпожа Хаутън го искат продаден колкото е възможно по-бързо, а и на мен не ми се ще мястото да остава празно твърде дълго време! Освен това в момента е изключително изгодно да продаваш! Никога не се знае кога цените ще паднат, а този апартамент трябва да се превърне в жалон!

Както обикновено, когато ставаше въпрос за недвижими имоти, Джеймс се опита да се измъкне от разговора.

— Не можеш ли да ги вземеш сама, когато се прибереш?

Изненадващо и за самата себе си Минди се изпълни с неистов гняв. Беше търпяла този човек години наред. Стотици пъти се бе опитвала да му прощава. Беше се опитвала да не забелязва, че понякога диалозите им се превръщаха в монолози с инцидентни едносрични вметки от негова страна. Беше се опитвала да не забелязва, че е плешив. Беше се опитвала да не забелязва провисналите му мускули. Беше се опитвала да не забелязва тоталната липса на романтика от негова страна и факта, че той никога не й бе казвал, че я обича, освен единствено след нея, и то по задължение, само при официални случаи. Отдавна се бе примирила, че той никога няма да се превърне в опора на семейството, че никога няма да печели достатъчно пари, за да живеят нормално, че никога няма да се превърне в уважаван автор. Бе се примирила и с многострадалния му втори роман, с който най-вероятно щеше да се превърне в посмешище. Беше се примирила почти с всичко.

— Джеймс, не съм в състояние да се оправям с всичко сама! Просто не мога!

— Може би няма да е зле да отидеш на лекар — отбеляза спокойно той. — Да си направиш някакви изследвания.

— Проблемът не е в мен! — извика Минди. — Проблемът е в теб! В това, че не вършиш нищо! Какво ти пречи да ми помогнеш поне за едно нещо, когато те помоля?!

Джеймс въздъхна. Не му стигаха притесненията във връзка с този обяд, а сега и Минди! Скапан феминизъм! Беше развалил всичко в този живот. Когато беше млад, равенството между половете беше еквивалентно на секс. На много секс, толкова, колкото можеш да понесеш. Обаче ето че сега внезапно означаваше и хиляди други неща, за които нормалният мъж не беше подготвен. Освен това отнемаше и огромно количество време. Единствената полза, която мъжете успяха да извлекат от настъплението на този феминизъм, бе да осъзнаят какви използвачки са жените. Сякаш и преди не го знаеха. Голямо откровение, няма що!

— Минди — изрече той, вече с по-мил глас. — Не трябва да закъснявам за този обяд!

Минди също опита с по-различен подход.

— Казаха ли ти вече мнението си за ръкописа на книгата ти?

— Не — отговори Джеймс.

— И защо?

— Нямам представа. Сигурно защото смятат да ми го кажат по време на обяда. Нали точно затова са и деловите обеди?

— А не могат ли да ти го кажат по имейла? Или по телефона?

— Може би не искат. Може би държат да ми го кажат очи в очи.

— Значи новините сигурно не са много добри — заключи Минди. — Вероятно не харесват книгата ти. Иначе досега отдавна да ти бяха изпратили имейл с възхищенията си!

В продължение на няколко секунди нито един от двамата не каза нищо. Накрая Минди изрече:

— Хубаво. Ще ти звънна след обяда ти. Нали ще се прибереш вкъщи? И тогава ще можеш да вземеш ключовете?

— Добре — отвърна лаконично Джеймс.

Точно в един часа Джеймс излезе на улицата и измина бързо двете пресечки до ресторант „Баббо“. Издателят му Редмън Ричардли не беше там — не че Джеймс го очакваше толкова рано. Настани се на масичка край прозореца и се загледа в минувачите отвън. Минди вероятно бе права. Сигурно книгата му не става за нищо и Редмън сега ще му каже, че няма да може да я публикува. Пък и какво от това, ако я публикува?! И без това няма да се продава. След четири години, прекарани в работа по този скапан текст, той се чувстваше по абсолютно същия начин, по който се чувстваше и в началото. С една дребна разлика — днес се чувстваше още по-заклет некадърник и още по-голям неудачник. Ето това му беше най-гадното на средната възраст — ставаше все по-трудно да се самозалъгваш.

Редмън Ричардли се появи точно в един и двадесет. Джеймс не го бе виждал повече от година и сега се шокира от вида му. Косата на издателя бе още повече побеляла и оредяла. В главата приличаше на пиле голишарче. Изглеждаше най-малко на седемдесет. Джеймс се запита дали и самият той не изглежда на седемдесет. Невъзможно! Нали все пак беше само на четиридесет и осем! Да де, обаче Редмън пък беше само на петдесет и пет! Както и да е. Важното е, че днес от Редмън се излъчваше нещо особено, нещо необичайно. Да не би да беше щастлив! Джеймс едва се сдържа да не се ококори от изумление.

— Здрасти, приятел! — възкликна Редмън и го тупна по гърба. После седна срещу него и разстла салфетката в скута си. — Да пийнем ли по едно? Уж отказах алкохола, обаче през деня не мога да издържа без него. Особено когато успея да се измъкна от офиса. Нали знаеш какво казват за бизнеса? Че единственото, което го отличава от работата, е още по-усърдната работа!

Джеймс се засмя съчувствено и отбеляза:

— Но пък изглеждаш превъзходно!

— И точно така се чувствам! — ухили се Редмън. — Защото съвсем наскоро се сдобих с дете! Ти имал ли си някога дете?

— Имам син.

— Страхотно е, нали?!

— Така е. Но за теб дори нямах представа, че съпругата ти е бременна! — призна си Джеймс. — Как стана?

— Просто така. Стана два месеца преди сватбата. И дори не сме полагали усилия! Обаче всичките онези човечета, дето са се подготвяли у мен близо петдесет години, се оказаха силни и неудържими! — изтъкна гордо Редмън. — Господи, човече! Нямах представа, че да си имаш бебе е най-великото нещо на света! Защо никой не те предупреждава?!

— Кой да ти каже! — отбеляза Джеймс, внезапно изпълнен с гняв. Бебета! Днес човек не може да се отърве от темата за бебетата дори и по време на делови обяд! Половината от приятелите му бяха отскоро бащи. Ако някога някой му беше казал, че средната възраст ще се окаже време за бебешки вълнения, Джеймс никога нямаше да повярва.

А после Редмън извърши немислимото. Измъкна от вътрешния си джоб портфейл. Обаче от онези портфейли, дето се използваха предимно от тийнейджърките, за да си носят вътре снимки на гаджетата.

— Сидни на един месец! — обяви тържествено издателят му и му подаде идиотския портфейл.

— Сидни — повтори беззвучно Джеймс.

— Старо фамилно име.

Ще не ще, Джеймс се загледа в снимката на беззъбо бебе без коса и с крива усмивка, което му се стори с ненормално голяма глава.

— А това тук — продължи Редмън, като обърна на следващата снимка, — е Сидни на шест месеца! С Катрин!

Джеймс предположи, че Катрин трябва да е съпругата на издателя му. Беше красиво дребно създание, не много по-голяма от Сидни.

— Големичък е този твой син! — отбеляза той и върна портфейла на Редмън.

— Докторите казват, че гонел горната граница. Но пък напоследък всички деца са едрички, нали така! Твоят колко е голям?

— Не е много голям — отговори Джеймс. — Прилича на жена ми.

— О, много съжалявам! — изрече Редмън с напълно искрено съчувствие, сякаш да бъдеш дребен вече се считаше за недъг. — Но пък човек никога не знае! — блеснаха очите му. — Може накрая да се окаже велика филмова звезда, като например Том Круз. Или да ръководи свое студио! Това би било още по-добре!

— А Том Круз нямаше ли също и студио? — усмихна се вяло Джеймс и реши, че е крайно време да смени темата. — Е, какво ще кажеш по моя въпрос?

— Да бе, вярно! Сигурен съм, че нямаш търпение да узнаеш какво мисля за книгата ти! — кимна Редмън. — Реших обаче, че ще е най-добре да го чуеш от Джери!

Стомахът на Джеймс се сви. Е, поне Редмън прояви любезността да се престори на разсеян. Или на човек, който се чувства неловко.

— Джери? — пророни накрая той. — Джери „великия задник“?

— Съвсем същичкият! Само дето се опасявам, че напоследък той е влюбен в теб, така че може би ще ти се наложи да промениш мнението си за него!

— В мен?! — ококори се Джеймс. — Джери Бокман е влюбен в мен?!

— Най-добре ще бъде той да ти обясни лично защо е така, когато се появи.

Джери Бокман ще идва на обяд с него? На този етап Джеймс вече нямаше представа какво да мисли. Джери Бокман беше изключително невъзпитан човек. Имаше груби черти, грозна кожа и оранжева коса и приличаше на тип, който се крие под мостовете, за да измъква такса от нищо неподозиращите минувачи. „Хора като него не трябва да бъдат допускани в средите на издателския бизнес!“ — си бе помислил възмутено Джеймс, когато бе срещнал Джери за пръв и последен път.

Но в интерес на истината Джери Бокман не беше точно от издателския бизнес. Той работеше в развлекателния — доста по-всеобхватна и далеч по-доходоносна сфера на дейност, която днес продаваше същия брой книги, която бе продавала и преди петдесет години, с единствената разлика, че днес публикуваните заглавия бяха петдесет пъти повече от тогава. Издателите бяха успели да повишат асортимента, но не и търсенето. Поради което Редмън Ричардли, който се бе издигнал съвсем сам от обикновен сърдит южняшки писател до собственик на издателство, публикуващо автори, носители на наградата „Пулицър“ (като Филип Оукланд), както и автори, които пишеха за „Атлантик“, „Харпърс Базар“ и „Салон“, и които бяха членове на Международната асоциация на поетите, драматурзите, издателите, есеистите и писателите — същият Редмън Ричардли, който организираше страхотни литературни събития в обществената библиотека, който живееше в Бруклин и, което беше най-важното — който милееше преди всичко за словото — беше принуден да продаде издателството си на един развлекателен конгломерат. Наречен крайно прозаично РК.

Джери Бокман не беше шеф на РК. Този пост се заемаше от един от близките му приятели. Джери беше началник отдел и нещо като вечния втори в йерархията. Живееше с неизбежността, че някой ден някой ще бъде уволнен и той ще заеме мястото му. И той самият щеше да бъде уволнен някой ден, но тогава това вече нямаше да има значение, защото Джери щеше да е постигнал всяка лелеяна мечта и вероятно щеше да разполага с половин милиард долара в някоя мастита банка или в акции, или в нещо подобно. А междувременно Редмън не бе успял да накара своята значима литературна издателска къща да заработи по новите правила, поради което нямаше никакъв друг избор, освен да бъде погълнат. Като амеба. Преди две години, когато Редмън бе информирал Джери за предстоящото „сливане“ (беше го нарекъл сливане, но подобно на всички такива сливания и то си беше чисто поглъщане), бе подчертал, че този факт няма да има никакво значение. Че той, Редмън, няма да позволи нито на Джери Бокман, нито на РК да окажат някакво влияние върху неговите книги, качеството им или техните автори.

— Тогава защо продаваш компанията? — бе го попитал Джеймс.

— Налага се — бе отговорил Редмън. — Ако искам да се оженя и да имам деца и пак да остана в този град, се налага да го направя!

— И откога у теб такова желание да се ожениш и да имаш деца?

— От сега. Когато навлезеш в средната възраст, животът става малко отегчителен. Просто не можеш да продължаваш да правиш същото, което си правил досега. Ако го сториш, ще изглеждаш като загубеняк. Не си ли я забелязал тази закономерност?

— Има нещо такова — бе кимнал Джеймс. А ето, че сега Джери идваше лично при него, при това на обяд.

— Видя ли онази статия за аятолаха и неговия племенник в „Атлантик“? — попита Редмън.

Джеймс кимна, съзнавайки, че статия за Иран или Ирак, или за каквото и да било друго, касаещо Близкия изток, се счита от първостепенно значение на този миниатюрен богат остров, познат като Манхатън. В обичайния случай той не би имал никакъв проблем да се концентрира върху темата. Разполагаше с изключително добре обосновано мнение по въпроса, но в настоящия момент единственото, за което бе в състояние да мисли, бе Джери. Джери щял да идва на обяд? И Джери вече го обичал? Ама каква е тази работа, за бога? Минди със сигурност би била очарована. Обаче лично за него ситуацията бе по-скоро извор на напрежение. Поради което щеше да му се наложи да играе. Заради Джери. С него човек не можеше просто така да си седи и да блее. Налагаше се да имитира активно участие. Да се направи на значим!

Накрая изрече:

— Не знам защо, но напоследък често си мисля за Ъпдайк.

— Така ли? — изгледа го Редмън, очевидно не особено впечатлен. — Надценяват го! Този човек не успя да издържи проверката на времето. За разлика от Рот.

— Да де, обаче отново отворих „Месец от недели“. И ми се стори, че стилът му е великолепен — не се отказваше Джеймс. — А и да не забравяме, че книгата се превърна в истинско събитие. Така де, когато излезе, през 1975-та. Тогава излизането на подобна книга все още си беше събитие. За разлика от…

— От това как Бритни Спиърс си показва вагината ли? — довърши присмехулно Редмън.

В този момент Джеймс се сниши. На хоризонта се появи Джери. Не беше облечен с костюм. Напоследък костюмите се считаха за задължително облекло единствено за банкерите. Джери носеше памучни панталони и тениска с къси ръкави. Плюс безръкавна жилетка. При това не каква да е жилетка, а рибарска! Господи!

— Да знаете, че нямам много време! — обяви представителят на РК, като разтърси ръката на Джеймс. — В Лос Анджелис имаме един проблем.

— Аха, нищо ново — кимна Редмън. — Как вървят нещата на онзи фронт?

— По обичайния начин — отговори Джери. — Корки Полак е същински задник. Обаче е и мой най-добър приятел. Какво мога да сторя според теб?

— Да, последният мохикан! — отбеляза многозначително Редмън. — Или поне аз се стремя да бъда такъв.

— Може. Последният мохикан на яхтата. Само че в този случай си е доста големичка яхта. Виждал ли си някоя от онези валкирии?

Последният въпрос беше зададен към Джеймс.

— Не — отговори чинно писателят.

— Каза ли на Джеймс какво мисля за книгата му? — обърна се Джери към Редмън.

— Предпочетох да предоставя тази чест на теб. Все пак ти си шефът!

— Вярно, аз съм шефът. Чули това, Джеймс? Този гений тук твърди, че аз съм бил шефът!

Джеймс само кимна. Беше ужасен от Джери.

— Хубаво. Та, меко казано, Джеймс, аз направо се влюбих в книгата ти! — обяви тържествено новодошлият. — Жестока комерсиална фикция! От онези, които никой бизнесмен не би пропуснал по време на полет! И най-важното е, че аз не съм единственият на това мнение. В Холивуд вече започва наддаване за сценария! Поне две от моите приятелчета ми се обадиха! Готови са да платят със седемцифрено число! Което ще рече, че веднага задвижваме продукция! Нали така? — обърна се той към Редмън за потвърждение. — Ще изстискаме и последната капка смисъл от това нещичко и на пролет ще го представим! Първоначално смятахме да го оставим за есента, обаче парчето е прекалено добро, за да търпи отлагане! Та, значи, предлагам да го хвърляме веднага в пещта, а ти, Джеймс, да се заемаш със следващия шедьовър! Имам страхотна идея за теб! За мениджъри на обезпечителни фондове! Какво ще кажеш?

— Мениджъри на… на обезпечителни… фондове? — запелтечи Джеймс.

— Жестока тема! Направо пари! Идеална за теб! — ухили се Джери. — Когато прочетох книгата ти, веднага звъннах на Редмън и му заявих: „Човече, открили сме златна мина! Истински комерсиален автор! При това мъж! Като Крайтън! Или Дан Браун!“ Което ще рече, че щом веднъж хванеш пазара за гушата, си длъжен да го тъпчеш със стоката!

След тези думи Джери се изправи и заяви:

— Съжалявам, но вече трябва да тръгвам! Налага се да се оправя с онзи проблем. — Обърна се към Джеймс, разтърси отново ръката му и отсече: — Беше ми изключително приятно да те видя! До нови срещи!

Джеймс и Редмън изгледаха как Джери се отдалечава, как излиза от ресторанта и се насочва към очакващата го пред входа лимузина. Накрая издателят отбеляза ухилено:

— Предупредих те, че ще се нуждаеш от питие!

— Прав си! — преглътна Джеймс.

— Е, страхотна новина, не мислиш ли? Имам предвид за нас! Ще паднат големи пари от тази работа!

— Май така изглежда — съгласи се вяло Джеймс. После направи знак на сервитьора и си поръча уиски със сода, което бе единственото, за което мечтаеше в този момент. Внезапно усети, че изпада в безтегловност.

— Хей, ама ти май не ми се струваш щастлив, човече! Защо не пробваш с прозак? — изгледа го съчувствено Редмън. — Но, от друга страна, ако книгата ти поеме по пътя, който всички предвиждаме, мисля, че прозакът няма да ти трябва!

— Сигурно — кимна писателят.

Останалата част от обеда изкара на автоматичен пилот. После се запъти обратно към апартамента си на Пето авеню № 1, не поздрави портиера, не прибра пощата и не каза на никого нищичко. Докато не влезе в чудатото си жилище, но само за да приседне на невзрачния си работен стол в невзрачното си подобие на кабинетче и да се вторачи през невзрачното прозорче срещу бюрото си. Същото прозорче, през което са се взирали стотици икономи и камериерки години наред, размишлявайки върху скапаната си съдба.

Иронията в ситуацията се набиваше от пръв поглед. Бе успял да окрета през последните тридесет години от живота си единствено благодарение на една мисъл. Една тайна, могъща мисъл, за която Джеймс бе убеден, че бе по-силна дори от прословутите човечета на Редмън Ричардли. И тази мисъл гласеше: „Джеймс е човек на изкуството! Той е велик писател, един от гигантите, който просто чака да бъде открит!“ През всичките тези години той бе мислил за себе си като за втори Толстой. Или втори Томас Ман. Или дори втори Флобер!

А сега, през следващите шест, осем до десетина месеца истината щеше да излезе наяве. А тя се състоеше в тъжното, но вярно с оригинала заключение: той не е никакъв Толстой, а просто Джеймс Гуч. Комерсиален писател. Обречен да бъде хит на сезона и никога да не издържи проверката на времето. И най-лошото във всичко това бе, че от този момент нататък, дори и пред себе си, Джеймс Гуч никога повече нямаше да може да се преструва, че е втори Толстой!

А междувременно на един от по-ниските етажи във величествената административна сграда, където работеше Минди, една от прозоречните ниши, тапицирана в същите неприветливи тонове, характерни и за кабинета на Минди, беше заета от Лола Фабрикънт. Тя поклащаше елегантните си, обути в скъпи сандали, крака и прехвърляше списание за сватбени рокли, старателно избягвайки другите две млади жени, които чакаха да бъдат интервюирани и които, по нейно дълбоко убеждение, не можеха да стъпят и на малкия й пръст. И трите млади дами бяха с дълги коси, сресани на среден път, които изглеждаха идентично измъчвани да станат безупречно прави, и различаващи се единствено по цветовата окраска. Косата на Лола беше почти катраненочерна и блестяща, докато тези на другите две момичета заслужаваха единствено фразата „евтино изрусени блондинки“. Толкова евтино, че едната от тях дори не се бе постарала да освежи двусантиметровите си тъмни корени. По мнението на Лола, която упорито продължаваше да се прави, че чете, точно този фактор щеше автоматично да превърне кандидатката в неподходяща за наемане на работа. Не че имаше истинско работно място, за което да се натискат. През двата месеца, изминали от завършването й на университета във Вирджиния, където беше взела диплома по моден маркетинг, Лола и майка й — Бийтел Фабрикънт, бяха обърнали всяка възможна страница по интернет, бяха изпратили всички възможни имейли, та дори се бяха пожертвали да говорят по телефона — само и само да открият някакви евентуални работодатели за младата жена. Но навсякъде бяха ударили на камък. Всъщност цялата работа беше свършена почти изцяло от майката, Бийтел, под зоркото ръководство на Лола. Ала дори и майчинските усилия не бяха възнаградени. Моментът бе особено неподходящ за намиране на работа. Особено ако работата е в модната индустрия и най-вече — в Ню Йорк. Лятото бе времето на студентите, които буквално се претрепваха да си търсят каквато и да е работа, за да изкарат по някой долар за образованието си. Обаче Лола не бе от привържениците на работата, поради което бе избрала да прекара лятото си край басейна на родителите си или край басейните на приятелите на родителите си, където тя и момичешката й тайфа обменяха клюки и есемеси, а понякога си фантазираха за бъдещите си сватби. Когато времето беше лошо, винаги имаха на разположение някой фейсбук или айпод. Но преди всичко и най-вече лошото време беше времето за шопинг терапия, заплащана от кредитната карта на баща й, който, посмееше ли да се оплаче, задължително биваше скастрен от майка й.

Ала както бе изтъкнала наскоро и майка й, безгрижните момичешки години не могат да продължават вечно. А тъй като Лола все още не беше сгодена — нито едно момче от града и университета не бе достатъчно добро за нея (оценка, с която майка й бе абсолютно съгласна), семейният съвет взе решение младата жена да си опита късмета в Ню Йорк. Защото там тя не само щеше да намери повече възможности за интересна работа, но най-вече щеше да разполага с по-голям избор на мъже от нейното коляно. Нали именно там и майка й Бийтел бе срещнала баща й Кем, с когото имаха щастлив брак вече двадесет и три години!

Лола бе гледала всеки един епизод от „Сексът и градът“ най-малко по сто пъти и затова прегърна с възторг идеята да се премести в Ню Йорк. Все пак нали именно там можеше да открие и своя Тузар! А ако няма Тузар на разположение, не би имала нищо против да прегърне и славата, превръщайки се в звездата на своето собствено риалити шоу. И двата варианта бяха приемливи, тъй като резултатът — в по-голяма или в по-малка степен — беше все същият — живот като безкраен празник, в който ще продължава да се радва на същите глезотии и обиколки по магазините и ваканции с приятелки, с единствената разлика на евентуалното допълнение от съпруг и дете. Обаче майка й настояваше поне да направи опит да започне работа, подчертавайки, че това щяло да й се отрази много добре. Засега нито едно от пророчествата й не се бе оказало вярно — работното преживяване бе не само крайно неприятно, но дори дразнещо и потискащо. Напомняше й на случаите, когато я караха насила да ходи на гости на роднините на баща си, които не стига, че бяха отегчително бедни, ами и — както Лола веднъж се оплака тайничко на майка си — „плашещо посредствени“.

А тъй като беше благословена с приятните универсални черти на участничка в конкурс за красота (доведени до съвършенство от незабележимото обиране на хрущяла на носа й), Лола се считаше за всичко друго, само не и за посредствена. За нещастие въпреки няколкото интервюта в отделите по човешки ресурси в различни модни списания нейното превъзходство като че ли не успя да впечатли никого. Затова когато чу за пети или шести път въпроса: „Какво бихте искали да правите?“, тя не бе издържала и бе отсякла: „Всъщност точно сега ми се иска да си направя една маска с водорасли!“

И сега, докато оставяше отегчено списанието и се правеше, че не оглежда скромната чакалня, Лола си мислеше, че и това поредно интервю ще мине по същия начин. Някоя работна пчелника на средна възраст ще й обясни какви биха били изискванията за евентуално работно място и дали тя разполага с възможността да го получи. Ще й напомни, че работното време започва в девет и завършва в шест вечерта, ако не и по-късно; че придвижването й до службата и храната са за нейна сметка; че е възможно да бъде подложена на унижението да й бъде направен тест за наркотици — нищо че на нея дори и не й беше хрумвало да пробва наркотици, а дори и обикновени хапчета бе вземала само два-три пъти през живота си. И тогава какъв щеше да бъде смисълът от цялата тази работа? Не стига че цялото й време щеше да бъде заето с работа, ами и не можеше да си представи как би живяла на една стандартна заплата — тридесет и пет хиляди годишно или, както бе изтъкнал баща й, осемнадесет хиляди без данъците, което ще рече по-малко от две хиляди месечно! Ужас! За какво да работи тогава?! За някакви си мижави две хиляди ли?! Лола погледна часовника си, който имаше пластмасова каишка и миниатюрни диамантчета по циферблата, и установи, че чака вече четиридесет и пет минути. А, не! Повече не можеше да издържи. Обърна се към момичето срещу нея (онова с тъмните корени) и попита:

— Извинете, вие откога чакате?

— От цял час — отговори момичето.

— Не е честно! — обади се другата изрусена блондинка. — Как не ги е срам да се отнасят така към нас?! Така де, моето време да не би да не значи нищо?!

Лола си каза, че вероятно е точно така, обаче предпочете да си задържи изводите за себе си. На глас само изрече:

— Трябва да направим нещо!

— Какво? — вдигна неразбиращо към нея очи първото момиче. — Ние се нуждаем от тях, а не те от нас!

— А мен питате ли ме?! — добави второто. — През последните две седмици преживях дванадесет интервюта и досега нищо! Ходих дори на интервюто за помощници на Филип Оукланд! Не че имам някаква представа от изследователската работа, за която той ми говореше. Отидох само защото обожавам романа му „Лятно утро“. Ала дори и той не ме поиска. Интервюто продължи не повече от десет минути, след което той каза, че ще ми се обади, но и до днес нищо!

При тази новина Лола наостри слух. Тя също бе чела „Лятно утро“ и бе поставила този роман на едно от първите места в личната си класация. Като се постарала не издава ентусиазма си, тя небрежно попита:

— И какво толкова искаше от теб?

— Доколкото схванах, единственото, което се иска от теб, е да търсиш разни неща из интернет, което аз и без това редовно си правя. От време на време обаче се очаква да ходиш и до библиотеката. Но иначе е идеалната работа, защото нямаш фиксирано работно време и не е необходимо да ходиш на някое конкретно работно място. Работиш в неговия апартамент, който, между другото, е разкошен! Да видите терасата му само! При това е на Пето авеню! Да не споменаваме, че все още си го бива, макар че иначе нямам навика да си падам по по-старички! А когато се качвах на етажа му, се сблъсках с истинска филмова звезда!

— Коя? — изпищя възторжено второто момиче.

— Шайфър Даймънд! Между другото, именно тя играеше и в „Лятно утро“. Та реших, че това ще да е знак, че ще получа работата, но за зла участ не стана така!

— А как изобщо разбра за нея? — подхвърли все така небрежно Лола.

— Дъщерята на една приятелка на майка ми чула за нея. Иначе тя е от Ню Джърси, като мен, обаче работи тук за един литературен агент. А след като не получих работата, имала, моля ви се, наглостта да заяви на майка си, която пък казала на моята майка, че Филип Оукланд работел само с красиви момичета, което ще рече, че не съм достатъчно красива! Срамота! Както и да е. Такъв си е Ню Йорк! Всичко се свежда до външния ти вид. Има работни места, където бизнес дамите не наемат красиви момичета, защото се страхуват от конкуренцията. На други места пък ако не си миньонче, нямаш никакви шансове. Накратко казано, победата никога не може да бъде твоя. Побеждава системата. — След тези мъдри слова тя огледа Лола от горе до долу и отбеляза делово: — Всъщност защо не вземеш да пробваш при Филип Оукланд? Като те гледам, доста по-красива си от мен, така че като нищо ще те вземе!

Майката на Лола — госпожа Бийтел Фабрикънт, беше жена, достойна за възхищение.

Беше едра, без да изглежда дебела, и лицето й бе от вида, който, при подходящото осветление, би могъл да мине и за красив. Имаше къса кестенява коса, кафяви очи и от онази благословена кожа с цвят на тъмна череша, която никога не се сбръчква. Бе известна в обществото с изискания си вкус, непоклатимото си благоразумие и способността си да довежда до край всичко, с което се захване. Последният й подвиг се състоеше в премахването на щандовете за продажба на газирана вода и бонбони от училищните дворове — постижение още по-похвално поради факта, че собствената й дъщеря отдавна беше преминала ученическа възраст.

Казано накратко, Бийтел спокойно можеше да бъде определена и като страхотен човек — ако не беше един неин мъничък, буквално миниатюрен недостатък. Имаше обичая да лети твърде високо и понякога можеше да бъде изловена в прекалено голяма придирчивост по отношение на това кой къде се намира на социалната стълбица. Последните десет години Бийтел, Кем и Лола бяха прекарали в голяма къща за един милион долара в луксозното предградие на Атланта „Уиндзор Пайнс“, а в момент на слабост Бийтел бе допуснала от устата й да се изплъзне изявлението, че за да бъдеш в наши дни някой, трябва да разполагаш най-малко с шестстотин квадрата жилище и пет бани.

Съвсем естествено желанието на Бийтел да има най-доброто включваше и нейната дъщеря. За Лола тя също искаше най-доброто. Именно родителските амбиции даваха сили на майката да си прощава дребните недостатъци. „Животът е въпросът, а децата — отговорът“ — гласеше един от любимите й лозунги, който впрочем беше заимствала от някакъв роман. По нейно мнение това означаваше, че да правиш всичко за детето си е най-похвалната и най-възвишена цел в живота.

С оглед на тази цел Бийтел бе решила да премести малкото си семейство в две големи съседни стаи в елитния хотел „Сохо Хауз“. Първите им три дена в Ню Йорк бяха прекарани в настървено търсене на най-подходящото жилище за Лола. Майка и дъщеря държаха на място в Уест Вилидж — както заради прекрасната обстановка, която не би могла да действа по друг начин освен вдъхновяващо на един млад човек, така и заради съседите, сред които (ако се вярваше на клюкарските списания) бяха няколко филмови и телевизионни звезди, няколко модни дизайнери и няколко известни музиканти. И макар откриването на идеалното обиталище тепърва да предстоеше, Бийтел — както й бе обичаят — вече бе започнала да го обзавежда. От един огромен, подобен на склад магазин, наречен „АБВ Килими“, бе поръчала леглото и още няколко неща, като например чаршафите и хавлиените кърпи. Въпросната плячка бе вече складирана в антрето на хотелската стая, а насред цялата тази натурия, на тясната хотелска кушетка сега лежеше изтощена самата Бийтел, мислеше си за отеклите си крака и се чудеше какво би могла да стори за тях.

След безкрайни спорове и дискусии семейство Фабрикънт бе стигнало до заключението, че максимумът, който биха могли да дадат за квартира, са три хиляди долара на месец — което, както назидателно бе изтъкнал Кем, бе много повече дори от месечната ипотека, която повечето хора изплащаха. В техните представи въпросната цена бе предостатъчна за просторен апартамент с хубава тераса, но ето че надеждите им бяха бързо попарени, когато разбраха, че за три хиляди долара месечно биха могли да получат не повече от воняща тясна стая на последния етаж на съмнителна кооперация. Бийтел автоматично си представи как дъщеря й бива нападната с нож още на стълбището и реши, че тая няма да я бъде! Лола трябваше да бъде в безопасност! Апартаментът й трябваше да бъде чист и най-малкото прилично подобие на онова, с което бе свикнала вкъщи.

В другия край на стаята, на леглото, лежеше Кем. Бийтел покри лицето си ръка и попита немощно:

— Кем, направи ли резервацията за „Ил Поето“?

Откъм възглавницата се чу приглушено мучене.

— Забравил си, нали? — продължи тя.

— Нищо подобно! Тъкмо се канех да позвъня — чу се най-сетне гласът на Кем.

— Вероятно вече е твърде късно. Рецепционистът предупреди, че за ресторант на Марио Батали понякога се чака и по цял месец!

— Бихме могли да използваме и ресторанта на хотела — изрече предпазливо Кем, макар да бе наясно, че още една вечеря в хотелския ресторант би завършила крайно неблагосклонно за него в очите на жена му и дъщеря му.

— Вече вечеряхме тук два пъти! — сряза го веднага Бийтел. — А Лола толкова си мечтаеше за „Ил Поето“! За нея е важно! Ако искаме да успее тук, трябва да бъде запозната само с най-доброто! Това е ключът към сърцето на Ню Йорк — да познаваш каквото трябва и когото трябва! Убедена съм, че повечето хора, с които ще се запознае, се хранят редовно в ресторантите на Марио Батали! Или най-малкото в заведенията на Боби Флей!

Кем Фабрикънт хранеше дълбоко съмнение по този въпрос. Той просто не можеше да си представи, че току-що завършилите колеж редовно посещават заведения, където средната сметка е двеста и петдесет долара на човек. Но си бе научил прекрасно урока и затова предпочете да замълчи.

— Добре, мила — рече. — Веднага ще се свържа с рецепциониста! — А наум добави: „И ще си стискам сам палци!“

Бийтел притвори очи и стисна устни, сякаш едва сдържаща безсилната си въздишка. Така беше, откакто се помнеше — Кем се съгласяваше да свърши нещо, а после го протакаше толкова дълго, че накрая Бийтел не издържаше и поемаше нещата в свои ръце.

Нетърпеливо натискане на звънеца, което прозвуча като гневно жужене на оса, разкъса създалото се напрежение в стаята.

— Лола! — скочи Бийтел и се насочи към вратата.

Отвори и едва успя да се дръпне, за да пропусне стрелналото се вътре момиче, метнало на рамото си жълта торба с покупки. Хвърли я на пода, протегна напред ръце и възкликна:

— Мамо, виж!

Бийтел огледа ноктите на дъщеря си и единственият коментар, който се осмели да направи, бе краткото:

— Черно?

— Теб никой не те кара да си боядисваш ноктите в черно, така че не те интересува аз какъв цвят избирам! — отсече дъщеря й. После приклекна и измъкна от торбата кутия за обувки. — Виж, не са ли божествени?

Вдигна капака, разкъса меката опаковъчна хартия и измъкна оттам златен ботуш на платформи, с височина на тока най-малко дванадесет сантиметра.

— Боже мой! — изписка ужасена Бийтел.

— Какво? — изгледа я смръщено Лола.

— Лято е!

— Е, и?! Ще ги нося довечера, в ресторанта! Отиваме в „Ил Поето“, нали така?

Комбинацията от ботуша и споменаването на шикозния ресторант най-сетне успя да изкара Кем от леглото. Беше нисък, закръглен човечец, който приличаше на фъстък и имаше свойството да се слива с околната среда.

— Защо трябва да си купуваш зимни обувки през лятото? — осмели се да попита той.

Лола изобщо не му обърна внимание, заета да събува настоящите си обувки — сандали от черна кожа с тънък ток, за да обуе новите.

— Много са приятни! — обади се пак Кем, полагащ усилие да се впише в зададеното му настроение.

Дългогодишният брак го бе научил, че демонстрацията дори на намек от мъжество е вредна за неговото здраве. Затова си бе поставил за задача да се прави на неутрален и да проявява ентусиазъм — деликатен баланс наистина, който той бе принуден да усвои преди цяла вечност, малко след раждането на Лола. Ако паметта не го лъжеше, именно моментът на раждането й бе и мигът, в който мъжествеността му бе ефективно неутрализирана — с изключение на четирите пъти годишно, когато жена му го допускаше до себе си.

— Казах ви! — отбеляза Лола, докато се оглеждаше в огледалото зад кушетката.

Не благоволи да доизясни естеството на този свой коментар. Не че имаше значение. Изправена, тя буквално се извисяваше над родителите си. И сега, оглеждаща това великолепно създание, което бе толкова удивително, че й се налагаше да си напомня, че е плод на техните гени, Бийтел набързо забрави възмущението си от черния лак за нокти и златните ботуши.

Израснала в епоха, когато жените се глезеха като римски матрони, Лола приличаше на парче гранит, което бе толкова продължително лъскано и полирано, че вече приличаше на мрамор. Беше висока сто седемдесет и пет сантиметра, имаше хирургично увеличен бюст, носеше коприненото бельо на „Виктория Сикрет“ и тежеше шестдесет килограма. Зъбите й бяха перфектно подредени и искрящо бели, очите й бяха лешникови, с дълги, увеличени със спирала мигли, кожата на лицето й бе хидратирана и гримирана. Тревожеше се, че устата й не е достатъчно голяма, но пък устните й бяха сочни, поддържани в изрядна форма не на последно място и от редовните инжекции с колаген.

Удовлетворена от образа в огледалото, тя се отпусна на кушетката до майка си и попита:

— Взе ли онези чаршафи, дето ти поръчах?

— И чаршафите, и кърпите. Но какво стана с интервюто? Получи ли работата?

— Нямаше никаква работа. Както обикновено — отговори дъщеря й, грабна дистанционното на телевизора и го включи. — А жената, която ме интервюира, се отнесе враждебно към мен. Реших, че се налага да й отвърна със същото.

— Миличка, трябва да бъдеш любезна с всички хора! — изчурулика майка й.

— Това би ме превърнало в лицемерка!

Някъде откъм Кем се дочу приглушено изръмжаване.

— Достатъчно, вие двамата! — отсече майката. После се обърна към дъщеря си и продължи: — Но ти все пак трябва да си намериш работа, миличка! Иначе…

Лола огледа майка си. Прииска й се тя да не се впряга толкова и реши да я накаже, като отложи максимално дълго новината за евентуалната работа при Филип Оукланд. Направи се на разсеяна и продължи да сменя каналите. Когато преброи наум до четиристотин и прецени, че няма нищо за гледане, най-сетне изплю камъчето:

— Все пак днес научих нещо много ценно! За работа при Филип Оукланд. Писателят!

— Филип Оукланд? — изпърха Бийтел.

— Търсел си човек за изследователска работа. Докато днес чаках за интервюто, се запознах с едно момиче, което ми даде тази информация и имейла му. Аз му изпратих имейл и той веднага ми отговори. Кани ме на интервю следващата седмица!

Бийтел буквално онемя. Огледа възторжено дъщеря си, после я грабна в задушаващата си прегръдка и извика:

— Скъпа, това е чудесно! Филип Оукланд е точно от мъжете, заради които пристигна в Ню Йорк! Та той е един от водещите ни сценаристи! Представи си само какви хора познава! И за мъжете, с които би могла да се запознаеш чрез него! — Набирайки все повече скорост, тя допълни: — Точно това винаги съм искала за теб! Просто не очаквах да стане толкова скоро!

Лола се отскубна от прегръдката на майка си и отбеляза:

— Да, но още нищо не е станало. Все още предстои да ме наеме на работа!

— О, ще те наеме и още как! — отсече Бийтел. После скочи енергично на крака и добави: — Незабавно трябва да ти купим нов тоалет! Слава на бога, че „Джефри“ е съвсем наблизо!

Когато чу думата „Джефри“, бащата в дъното на стаята потрепера. „Джефри“ бе един от най-скъпите магазини в Манхатън.

— Не се ли връщаме току-що оттам? — опита се да извиси той вял глас на протест.

— О, Кем! Я не ми се прави на задръстеняк! — сряза го жена му. — Ставай веднага! Налага се да излезем по магазините и точка! И без това имаме среща с Бренда Лиш. Каза, че имала да ни показва още два апартамента. Боже, толкова се вълнувам, че направо не мога да си намеря място от радост!

Петнадесет минути по-късно триото, наречено семейство Фабрикънт, излезе от хотел „Сохо Хауз“ и огледа Девето авеню. Лола бе решила да поразходи новите си ботуши и сега златните й платформи със сигурност предизвикваха ахканията на минувачите. След няколко крачки обаче се наложи да спрат, а Кем извика картата на града чрез компютъра в своя телефон.

— Така. Вървим направо. На кръстовището свиваме наляво. — Огледа отново екрана и неуверено добави: — Или поне така мисля. — Няколкото дена в Уест Вилидж се бяха превърнали за него в непрестанна борба с ориентацията.

— О, я стига, татко! — сопна се Лола и закрачи пред тях.

Вече официално беше надраснала родителите си. Това бе повече от очевидно за Лола, която героично продължаваше напред по калдъръмената уличка. Те бяха станали твърде бавни и неориентирани. Например снощи на баща й му трябваха цели десет минути, за да събере кураж да вдигне ръка и да извика такси.

Семейство Фабрикънт се срещнаха с агентката по недвижими имоти Бренда Лиш пред обикновена бяла тухлена сграда на Западна Десета улица — една от многото постройки, изградени през шестдесетте за жилища на средната класа. За Бренда не бе характерно да се занимава с такива дребни риби като семейство Фабрикънт, които търсеха само квартира, обаче Кем се оказа приятел на един от ключовите клиенти на агентката, който я бе помолил да им помогне. И тъй като въпросният клиент винаги беше готов да се изръси с няколко хиляди долара за обикновен апартамент, за Бренда нямаше по-голямо щастие от това да бъде любезна с тези мили хора, които имаха толкова красива дъщеря.

— Мисля, че най-сетне намерих идеалната квартира за вас! — изчурулика ведро тя. — Намира се в сграда с постоянна охрана и портиер, която е пълна с млади хора! Освен това нищо не може да се сравни с едно жилище в Уест Вилидж!

Апартаментът се оказа студио с отделна кухня и огромна гардеробна. Изложението беше южно, което означаваше, че бе добре осветен и отоплен. Цената беше три хиляди и петстотин на месец.

— Твърде малък е! — отсече Лола.

— Ние предпочитаме да го наричаме уютен! — изтъкна Бренда.

— Но леглото ми ще бъде в същото помещение като дневната ми! Ами ако реша да си поканя гости? Ще ми видят леглото!

— Можете да си вземете сгъваем диван! — отбелязва практично агентката по недвижими имоти.

— Отвратително! — възмути се момичето. — И кой е този, дето ще спи на сгъваем диван?!

Съвсем наскоро Бренда се бе завърнала от духовно пътешествие в Индия. И там научи, че по света има много хора, които спят върху рогозки от обикновени растителни материали, други, които нямат нищо против да спят върху циментови плочи, и въобще много, които никога не могат да си мечтаят за легло. Затова сега тя задържа героично усмивката върху устата си и се направи, че оглежда помещението.

Бийтел погледна предпазливо дъщеря си, като се опитваше да отгатне настроението й. Накрая се обърна към Бренда и попита:

— А няма ли и нещо друго? Нещо по-голямо?

— Можете да ми вярвате, че ви показах всичко, с което разполагаме в момента за вашата цена — отговори тя. — Ако смените квартала, сигурна съм, че ще можете да намерите и нещо по-голямо за същите пари!

— Ама аз искам да живея в Уест Вилидж! — проплака Лола.

— Но защо, скъпа? — обади се най-сетне и Кем. — Нали всичко е все Манхатън?

— Да, би могло да се погледне и от този ъгъл — обади се Бренда, след което зачака.

Лола скръсти ръце на гърди, обърна гръб на родителите си, отиде до прозорците и се загледа към улицата. После прошепна:

— Кари Брадшоу живееше точно в Уест Вилидж!

— Аха! — просветна й най-сетне на Бренда Лиш. — Е, в тази сграда има и още един апартамент, който вероятно е точно онова, което търсите. Обаче е доста по-скъп!

— Колко по-точно? — простена Кем.

— Шест хиляди месечно.

Тази нощ Кем Фабрикънт не спа никак добре. Не че през последните години можеше да се похвали със здрав сън — изгуби го долу-горе в мига, в който купи огромната къща в „Уиндзор Пайнс“ с ипотека на стойност осемстотин хиляди долара. Тогава Бийтел бе успяла да го убеди, че го прави за бъдещето на семейството, защото в този свят на непрекъсната конкуренция фасадата е точно толкова важна, колкото и истината. И дори нещо повече — самата фасада е истината. Мисълта да дължи на някого толкова много пари препотяваше Кем не веднъж и два пъти, ала никога не посмя да сподели страховете си със съпругата и дъщеря си.

И сега, прилегнал до дълбоко заспалата си жена върху колосаните чаршафи на огромната хотелска спалня, той си напомни, че целият свят — или по-точно, светът на почтените, амбициозни и богобоязливи хорица — се движи от страха. Дори и самият живот се ръководеше от него — от страха от терористични атаки, престрелки в училище или превъртели психари. Кем беше човек на техниката и през последните три години работеше върху създаването на система за ранно предупреждение на хората посредством текстови съобщения, така че да не се излагат излишно на опасности. Но понякога се питаше дали тези по-големи страхове не замаскираха по-малките и привидно не толкова значими страхове — онези, които всъщност ръководеха живота на всеки отделен човек: страхът от провал в кариерата, страхът от изоставане от живота, страхът да не съумееш да приложиш пълния потенциал на знанията и уменията си. Защото в крайна сметка всички на този свят си мечтаеха за щастлив, безгрижен живот, пълен с приятни и прекрасни неща, живот, в който няма безсмислена смърт и най-вече — свят, в който на никого не се отказва изпълнението на неговата най-голяма мечта!

Потънал в размисли по темата, той постепенно си даде сметка, че за да плаща за голямата мечта на Лола да живее сред богатите и прочутите в Ню Йорк, той ще трябва отново да рефинансира ипотеката на къщата. Кем не проумяваше защо тя мечтае за подобно нещо, нито дори защо това е толкова важно за нея. Но знаеше едно: че ако не я подкрепи, то тогава през останалата част от живота си Лола ще се чувства нещастна, непрекъснато ще си задава въпроса „Ами ако?“ и което беше най-лошото — ще се пита: „Това ли е всъщност животът?“

3

На следващата сутрин Филип почука на вратата на Енид и извика:

— Аз съм! Блудният племенник!

— Тъкмо навреме! — възкликна тя, отваряйки. Разклати под носа му връзка ключове и прошепна с блеснали очи: — Познай какво си имам! Ключовете за апартамента на госпожа Хаутън!

— И как се сдоби с тях? — изгледа я заинтригувано той.

— Като почетен председател на борда все още имам някои привилегии!

— Значи наследниците със сигурност го продават, така ли?

— При това бързо! Страхуват се от спад в цените на недвижимите имоти. — Енид поведе племенника си към горния етаж и отключи апартамента на госпожа Хаутън. Щом прекрачиха прага, двамата бяха автоматично погълнати от вихър цветна басма. — Дама от обществото на 1980-те — усмихна се тъжно Енид.

— Оттогава ли не си влизала тук? — изненада се Филип.

— Само два пъти. През последните години от живота си Луиз не обичаше гости.

Вратата на апартамента отново се отвори и този път на прага се появиха Минди Гуч и агентката по недвижими имоти Бренда Лиш.

— Я виж ти! — изгледа ги неодобрително Минди. — Тук май е заприличало на Централна гара!

— Здравей, Минди! — поздрави я любезно възрастната жена.

— Здрасти — отговори хладно Минди. — Значи все пак ключовете наистина са у теб!

— Роберто не ти ли каза? — изгледа я невинно Енид. — Взех ги още вчера следобед.

Филип хвърли един поглед на Минди, но не я поздрави. Имаше известна представа за нея, знаеше и че съпругът й е някакъв писател, но иначе не ги познаваше и никога не ги поздравяваше. Поради което (както често става в подобни кооперации) Минди и Джеймс Гуч бяха решили, че Филип Оукланд, който бе преуспяващ сценарист, е прекалено надут и арогантен — толкова арогантен, че дори не си прави труда да ги поздравява, факт, който ги превръщаше автоматично в негови заклети врагове.

— Вие сте Филип Оукланд, нали? — обърна се към него Минди, изгаряща от нетърпение да му натрие носа, но същевременно нямаща никакво желание да слиза до просташкото му ниво.

— Да — кимна Филип.

— Аз пък съм Минди Гуч. Надявам се, че знаете коя съм, нали? Все пак живея тук! Със съпруга си Джеймс Гуч! За бога, Филип, та вие двамата имате дори един и същ издател — Редмън Ричардли!

— Така ли? Нямах представа — отговори Филип.

— Е, вече имате! — навири нос Минди. — Е, надявам се, че след като вече официално се запознахме, следващия път, когато ни видите, ще благоволите да ни поздравите!

— А не го ли правя? — изгледа я изненадано Филип.

— Ни най-малко!

— Разположението на този апартамент е удивително! — реши да се намеси Бренда Лиш, за да предотврати зараждащия се спор. Иначе бе наясно, че с апартамент като този малките и по-големите войни са неизбежни.

Групичката се заизкачва по стълбите и накрая стигна до най-горния етаж, където се намираше балната зала. Таванът представляваше купол с височина пет метра, а в далечния край на залата се виждаше гигантска камина. Сърцето на Минди заби като обезумяло. Цял живот бе мечтала да живее в подобен апартамент със зала като тази и с изгледи към всички посоки на Манхатън! Светлината беше невероятна! Всеки нюйоркчанин мечтаеше за светлина, но само малцина я притежаваха. Ако можеше да живее тук вместо в приземния зайчарник, в който се тъпчеше семейството й, може би поне веднъж през живота си щеше да се почувства щастлива!

— Мислех си — обади се по едно време Енид, — че може би ще е най-добре да разделим апартамента и да продадем всеки етаж поотделно.

„Прекрасно! — каза си Минди. — Тогава за мен и Джеймс ще остане най-горният етаж!“ А на глас изрече:

— Идеята трябва да се предложи на обсъждане в борда и решението да бъде взето със специален кворум!

— Колко време ще отнеме това? — обади се предпазливо Бренда.

— Зависи — отговори Минди, като изгледа многозначително Енид.

— Ако питате мен, това би било светотатство! — отбеляза агентката по недвижими имоти. — Апартаменти като този се появяват веднъж на сто години! И особено в този квартал. Това жилище е наистина неповторимо! Според мен би трябвало да бъде включено в Националния регистър на историческите забележителности!

— Фасадата на сградата ни вече е включена. Но апартаментите не са — уточни Енид. — Поради което собствениците имат право да правят каквото си искат с жилищата си!

— Жалко — изрече тъжно Бренда. — Защото ако този апартамент се включи в Националния регистър, то тогава няма да имате абсолютно никакви проблеми да привлечете точния тип купувач — човека, когото бихте искали в тази сграда. Искам да кажа такъв, който ще притежава усет за историята, естетиката и красотата! И на когото никога няма да му хрумне да разруши тези гипсови орнаменти например!

— Нямаме никакво намерение да превръщаме апартамента в музей! — отсече Минди.

— Колко струва според вас? — попита Енид.

— Като работна цена бих предложила двадесет милиона. Но с уговорката, че е цял! Ако го разделите, ще снижите стойността му. Тогава всеки от етажите ще струва не повече от три милиона и половина!

Няколко минути по-късно, с разтуптяно сърце, Минди слезе в апартамента си. Застоялият въздух едва не я задуши. Когато денят беше светъл, а следобедното слънце — на точно определено място на хоризонта, задната част на стаите им, които гледаха към малък вътрешен двор, се огряваше от рядък лъч светлина. Въпросният вътрешен двор беше с ширина не повече от три метра и макар двамата с Джеймс открай време да говореха, че трябва да го поправят, така и все още не бяха предприели абсолютно нищичко. Всеки ремонт в сградата трябваше да получи одобрението на борда — не че това би представлявало проблем. Ала един евентуален ремонт би погълнал не само много пари, но и адски много време и нерви — нещо, за което Минди просто нямаше вече сили. Поради което през десетте години, откакто живееха тук, вътрешният двор си беше останал в състоянието, в което го завариха — петно напукан цимент, изпъстрено със саморасли туфи трева. Е, бяха добавили едно евтино барбекю и три обикновени сгъваеми стола.

Сега Минди се запъти към кабинета си. Откри последното си банково извлечение и го добави към семейните авоари. Оказа се, че разполагат с двеста петдесет и седем хиляди долара в спестовни сметки, четиристотин хиляди в пенсионните фондове, тридесет хиляди в чекове и около десет хиляди в акции. Преди доста години на Джеймс му бе хрумнало да инвестира в стоковия пазар, а Минди бе отсякла: „Да ти приличам на човек, който изгаря от нетърпение да хвърли парите си на вятъра? Стоковият пазар е нищо повече от легализиран хазарт, а ти много добре знаеш какво е моето мнение за хазарта! Както и за тотото, между другото!“ И сега, като събра всичките им налични средства, Минди установи, че разполагат само с някакви си седемстотин хиляди долара. Минди бе наясно, че сумата бе много повече от онова, за което можеха да мечтаят повечето американци, но в техния свят тя не беше нищо особено. Например училището на Сам им струваше по тридесет и пет хиляди годишно, а за да го изпратят в колеж, ще им трябват най-малко сто и петдесет хиляди! Хубавото бе, че апартаментът им, който бяха събирали парче по парче по време на срива на недвижимите имоти в средата на деветдесетте, струваше не по-малко от един милион долара. А бяха платили едва двеста и петдесет хиляди! Така, с него, авоарите им възлизаха на около два милиона долара. Което ще рече, че ако искаха да купят поне единия от етажите на апартамента на госпожа Хаутън, щяха да им трябват още най-малко милион и половина!

Защо да не продадат всичко и да заминат за Карибите? Колко ли струва една къща там? Стотина, може би двеста хиляди долара? По цял ден ще плува, ще прави салати и ще чете. А Джеймс ще може да си пише сълзливите романчета за живота по островите. Вярно, че някои ще ги нарекат пораженци, но какво от това?! Единствената пречка за изпълнение на подобен план беше Сам. На него със сигурност щеше да му хареса там, но дали ще му бъде полезно? Той беше гений и при това добър човек. За разлика от съучениците си изобщо не се държеше арогантно заради интелигентността си. Но ако напуснат Ню Йорк, цялото образование на Сам щеше да отиде по дяволите, което означава, че никога няма да има шанса да отиде в някой от колежите на Бръшлянената лига. „Не! — отсече наум Минди и поклати глава. — Няма да се предаваме! Ще продължим напред! Ще останем в Ню Йорк, ако ще и земята да се наложи да ровим с ръце! Заради Сам!“

Звънецът иззвъня и тя скочи, питайки се кой ли може да бъде. Вероятно Джеймс, който бе излязъл да пазарува безбожно скъпа храна от „Цитарела“ и сигурно си е забравил ключа.

Оказа се Енид Мърл.

— Сам вкъщи ли е? — попита тя. — Трябва да ми се инсталира нов софтуер, та се питах дали той няма да може да ми помогне!

Сам играеше ролята на негласен отговорник по обслужване компютрите на жителите на цялата кооперация. Всеки, който имаше проблем, търсеше Сам, който беше компютърен гений и с право си бе създал име на специалист. Този импровизиран бизнес му носеше доста прилични доходи.

— Няма го — отговори Минди. — Извън града е за няколко дена.

— Много хубаво. И къде е?

Минди застана точно на прага на апартамента си, за да не позволи на Енид да надзърта вътре. Не желаеше никой да вижда жилището й — както поради болезнено чувство за неприкосновеност на личното пространство, така и от притеснение. Освен това враждебността й към Филип се простираше и към Енид, тъй като тя все пак беше негова леля.

— Отиде на почивка с приятели. Когато се върне, ще му кажа да ти се обади — отговори тя.

Противно на очакванията, Енид не помръдна.

— Е, какво мислиш? — попита най-неочаквано.

— За кое?

— Харесва ли ти идеята да разделим апартамента?

— Не мога да разбера теб какво те интересува! — тросна се Минди.

— Аз живея в тази сграда вече повече от шестдесет години, миличка! Съвсем естествено е всичко, което става тук, да ме интересува!

— Разбирам, Енид, но не забравяй, че вече не си член на борда!

— Да, технически погледнато, не съм. Но пък имам много приятели!

— Е, всички си имаме приятели! — изтъкна Минди, макар че лично за себе си не бе особено сигурна.

— Ако разделим апартамента, бихме могли да продадем отделните етажи и на хора, които вече живеят в сградата! А това ще ти спести много неприятности! — усмихна се многозначително Енид.

Ясно. Значи Енид иска най-долния от етажите за Филип! Е, имаше логика. Той би могъл да го свърже със сегашния си апартамент. И вероятно разполага с необходимите пари. Не достатъчно за целия апартамент, но достатъчно за един етаж.

— Ще си помисля — отговори на глас Минди.

После затвори вратата и се върна при своите сметки. Но колкото и да смяташе и пресмяташе, те все така не достигаха. И в този момент тя взе решение: за нищо на света няма да позволи на Филип Оукланд да вземе най-долния етаж на онзи апартамент! Щом тя и Джеймс не можеха да имат етаж, значи и той няма да има!

— Поразрови се в делото „Сандерсън срещу Инглиш“ — изрече Ана-Лиза Райе по телефона. — Там ще намериш всичко, което ти трябва. Плюс моралния елемент, с който съдебните заседатели ще заприличат на глина в ръцете ти. Сюжетът е като басня на Езоп.

— По дяволите, Райе! — прогърмя мъжкият глас от другия край на линията. — Защо трябваше да ми бягаш чак в Ню Йорк?

— Заради промяната, Райли — отговори Ана-Лиза. — Може би си забравил, но казват, че била полезна.

— Много добре те познавам, за да ти позволя да ме заблудиш! Най-вероятно вече си хванала нещо голямо там! Да не би да си приела да водиш нечия предизборна кампания? Или може би сама се кандидатираш за политически пост?

— Нито едно от двете — засмя се Ана-Лиза. — Направих, меко казано, обратен завой. Направо няма да повярваш какво правя точно в този момент!

— Помагаш на бездомните?

— Сдушвам се с богатите! Тъкмо си приготвям багажа, защото през уикенда заминавам за Хамптънс!

Тук Райли не издържа и също се засмя.

— Винаги съм казвал, че си прекалено бляскава за Вашингтон!

— Да те вземат мътните, Райли! — отбеляза Ана-Лиза. — Но да знаеш, че и ти, и момчетата вече ми липсвате!

— Е, винаги можеш да се върнеш при нас.

— Твърде късно е. Довиждане на всички!

С тези думи Ана-Лиза приключи разговора. Затвори и вдигна кестенявата си коса на традиционната си конска опашка. После се запъти към прозореца, дръпна тежките златни завеси и сведе поглед към далечната улица. Копнееше за свеж въздух, тъй като й беше писнало от този изцяло зависим от климатиците апартамент, но знаеше, че прозорците не се отварят. Погледна часовника на ръката си — беше три часът. Разполагаше с два часа да си приготви багажа и да стигне до хелипорта на кея. Би трябвало да й стигнат. Но какво да сложи в този багаж? Какво си взема човек за един уикенд в Хамптънс?

— Пол, какво да си взема? — бе попитала тя тази сутрин.

— Откъде да знам, по дяволите?! — бе отговорил Пол.

Пол беше нейният съпруг. Трябваше да излезе от къщи точно в седем часа и сега се опитваше да обуе бързо копринените си чорапи и италианските си обувки. Никога до този момент не беше носил истински мъжки обувки. Не и докато не се преместиха в Ню Йорк. Докато живееха във Вашингтон, той ходеше с неизменните си кожени маратонки на „Адидас“.

— Нови ли са? — бе попитала Ана-Лиза, като имаше предвид обувките.

— Не знам вече. Какво, впрочем, означава „ново“? Шест месеца? Един ден? Подобни въпроси подлежат на отговор само ако познаваш контекста на човека, който ги задава.

Ана-Лиза се засмя и отбеляза:

— Пол, трябва да ми помогнеш! Все пак става дума за твоите приятели!

— Партньорите ми! — поправи я той. — Пък и какво значение има какво ще си вземеш? Пак ще бъдеш най-хубавата там!

— Е, все пак става въпрос за Хамптънс! Вероятно си имат някакъв дрес код!

— Защо не звъннеш на съпругата на Санди, Кони?

— Не я познавам — отговори Ана-Лиза.

— Разбира се, че я познаваш! Нали е съпруга на Санди!

— О, Пол! — въздъхна тя. Колкото и да му обясняваше, той все така не схващаше, че нещата не стават по неговия начин. И защото знаеше, че той няма да разбере, предпочете да си замълчи.

Пол се приведе над леглото, целуна я за довиждане и попита:

— Днес ще ходиш ли пак да търсиш апартаменти?

— Непрекъснато го правя! Не мога да повярвам, че разполагам с цели петнадесет милиона, а все още не съм открила нищо!

— Ако не са достатъчни, чувствай се свободна да дадеш толкова, колкото трябва! — усмихна се Пол и излезе.

— Обичам те! — бе извикала след него тя.

Същата сутрин Ана-Лиза се сети, че би могла да попита и Емме за начина, по който трябва да бъдеш облечен в Хамптънс. Но като се сети за външния вид на агентката по недвижими имоти, Ана-Лиза реши, че няма никакъв смисъл. Емме беше най-малко на шестдесет, но лицето й беше огледало за най-новото в съвременната пластична хирургия. Цяла сутрин неестествено извитите вежди, надутите с колаген устни и огромните бели зъби на Емме разсейваха младата жена, да не говорим за косата й, която беше груба и тъмна при корените и перушинеста по изрусените краища. Емме имаше репутацията на най-добрия агент по недвижими имоти в Горен Ийст Сайд.

— Знам, че разполагате с много пари — бе отбелязала сутринта Емме, — но не те са най-важното. Днес хора с много пари — с лопата да ги ринеш! Най-важното в наши дни е кого познаваш! — След което неочаквано бе попитала: — Та вие кого познавате?

— Какво ще кажете за президента на Съединените американски щати? — попита невинно Ана-Лиза, подръпвайки конската си опашка.

— Ще ви напише ли препоръчително писмо? — бе контрирала невъзмутимо Емме.

— Вероятно не, особено като се има предвид, че нарекох администрацията му „недоразумение“.

— Всички са на това мнение.

— Може. Обаче аз го изрекох по телевизията. Едно време бях редовна гостенка на „Добро утро, Вашингтон!“.

— Очевидно този ваш познат не става — отсече Емме.

— Какво ще кажете за Санди Брюър? — реши да опита Ана-Лиза след известен размисъл.

— И кой е той?

— Съпругът ми работи с него.

— Добре де, но кой точно е той? — натърти Емме.

— Управлява един фонд — отговори предпазливо Ана-Лиза, тъй като Пол непрекъснато й повтаряше, че за нищо на света не трябва да разказва за работата и съдружниците му. Казваше, че обществото им било тайно, като „Черепите и костите“ в Йейл.

— Аха, значи е управител на хедж фондове — досети се агентката. — Тези хора никой не ги познава и никой не иска да ги познава. И никой не ги иска за членове на клуба си. — Огледа Ана-Лиза от горе до долу и допълни: — При това не става въпрос само за вашия съпруг. Става въпрос и за вас. И вие трябва да бъдете одобрена от борда.

— Аз съм адвокат — отговори спокойно младата жена. — Не мога да си представя някой да има нещо против моята професия!

— И какъв адвокат по-точно?

— Многостранен. Също и на корпоративни дела.

— Ясно. Значи мнозина вече ви имат зъб — констатира Емме. — В такъв случай най-добре е да се концентрираме върху къщите от кафяв камък. Ако си купите такава, няма да има нужда да бъдете одобрявани от какъвто и да било борд.

В утрото на деня, когато Ана-Лиза и Пол трябваше да заминат за Хамптънс, Емме й показа три градски къщи. Едната беше пълна мизерия — вонеше на мляко и на мръсни памперси, а подовете бяха покрити с играчки. Във втората градска къща бяха следвани плътно от жена около тридесетте, която държеше в скута си хлъзгаво двегодишно момченце.

— Фантастична къща, нали? — бе отбелязала жената.

— Тогава защо се изнасяте? — попита я Ана-Лиза.

— Решихме да живеем в провинцията. Там имаме много голяма къща. За децата е по-добре сред природата, не мислите ли?

Третата къща беше по-голяма и по-евтина. Уловката бе, че бе разделена на апартаменти, повечето от които бяха заети.

— Ще се наложи да изгоните наемателите — бе отбелязала Емме. — Това обикновено не е проблем. Ще им платите по петдесет хиляди на ръка и те с радост ще се изнесат.

— Но къде ще отидат? — озадачи се Ана-Лиза.

— Все ще си намерят някое приятно чисто студио — махна небрежно Емме. — Или ще се преместят във Флорида.

— Не ми се струва справедливо! Не ми е в стила да изритвам хората от жилищата им!

— О, не можеш да спреш прогреса! — вдигна назидателно пръст Емме. — Нездравословно е!

И така, измина още един ден, в който Ана-Лиза и Пол все още нямаха къде да живеят и бяха принудени да се примирят със същия отвратителен апартамент в хотел „Уолдорф“.

Обади се на съпруга си и простена:

— Не мога да открия нищо засега! Какво ще кажеш да пробваме под наем?

— И да се местим два пъти? — възмути се Пол. — Загуба на време и нерви!

— Пол, ако трябва да остана в този апартамент и един ден повече, ще откача! А още по-сигурно ще откача, ако трябва да прекарам и минута повече с Емме! Тази жена ме плаши!

— Окей. Тогава да се преместим в по-голям апартамент. А персоналът ще ни пренесе багажа.

— Ами цената? — обади се Ана-Лиза.

— Няма значение! Обичам те!

Ана-Лиза слезе в шумното лоби на хотела. Винаги беше отсядала в „Уолдорф“, когато адвокатската фирма я пратеше в командировки в Ню Йорк. В онези години всичко й се струваше приказно — величествените стълбища, излъсканите парапети и скъпите сервизи, изложени зад изтърканите до блясък стъклени витрини. „Уолдорф“ беше идеален за туристи и бизнесмени от други градове, но иначе хотелът приличаше на кабаретна актриса — за да ти хареса, трябва да се наслаждаваш на перата и блясъка й отдалече. Защото приближиш ли се, веднага забелязваш избелелите килими, мръсотията на кристалните полилеи и евтиния полиестер в униформите на персонала. А за да ги забележиш, трябва да имаш достатъчно време, тоест да нямаш нищо особено за правене.

Информираха я, че в момента наистина имат на разположение по-голям апартамент. Веднага извикаха управителя. Той имаше меко лице и челюсти, които опъваха кожата под очите му. Съобщи, че апартаментът, с който разполагат, имал две спални, дневна с бар и четири бани. Струвал по две хиляди и петстотин на денонощие, но ако останат един месец, щял да им го даде общо за четиридесет хиляди. Ана-Лиза усети как тялото й се изпълва с необичаен прилив на адреналин и без въобще да поиска да го види, се съгласи. Това бе най-вълнуващото й преживяване от седмици насам.

Когато се върна в досегашния им апартамент, тя отвори сейфа и извади оттам инкрустирания с диаманти часовник, който Пол й беше подарил за рождения ден. Направо не й се мислеше колко ли е струвал (вероятно не по-малко от двадесет хиляди), но все пак представляваше известна обосновка на цената на новия апартамент, в който им предстоеше да се преместят. Часовникът беше малко натруфен за нейния вкус, но знаеше, че Пол ще се обиди, ако я види без него през уикенда. Спомняше си колко бе притеснен, нетърпелив и горд, докато я гледаше как развързва панделката на синята, ръчно изработена кутийка, покрита с бежово кадифе. А когато тя най-сетне отвори кутийката и извади часовника, той й оказа честта да го закопчее на китката й.

— Харесва ли ти? — попита с блеснали очи.

— Много! — излъга тя. — Наистина много!

— Доколкото разбрах, всички останали съпруги притежават такива, така че ще се впишеш! — отбеляза, но когато улови изражението й, допълни смутено: — Стига да искаш, разбира се.

— Ние с теб не се вписваме — изтъкна тя. — И точно затова ни обичат!

Започна да приготвя багажа. Взе един бански, къси памучни панталони и три ризи, като постави всичко това в син платнен сак. В последната минута хвърли и обикновена, но елегантна черна рокля без ръкави и чифт черни обувки с нисък ток — в случай, че се зададе някоя официална вечеря. Роклята не беше типично лятна, но щеше да свърши работа. Облече си бяла тениска, дънки и жълти мокасини, след което слезе отново пред хотела, изчака си реда за такси и пристигна на хелипорта на Двадесет и трета улица в четири и половина — половин час по-рано от предвиденото. Напоследък все подраняваше за срещите си и дните й като че ли минаваха в чакане. Хелипортът бе разположен под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Въздухът тегнеше от юлската жега, а пушекът от колите се стелеше над магистралата, смесвайки се с вонята на Ийст Ривър. Ана-Лиза се приближи до края на дока и се вторачи в мръсната като боза вода на реката, чиято повърхност бе разнообразявана ту от хвърлена пластмасова бутилка, ту от използван презерватив.

Отново си погледна часовника. Знаеше, че Пол няма да дойде нито по-рано, нито по-късно, а точно навреме — в 16:55 часа, както бе обещал. И наистина, точно в 16:55 в региона на хелипорта се появи луксозна лимузина, от която изскочи Пол. Отвори задната врата и измъкна оттам куфарчето си и малък куфар „Луи Вюитон“, покрит с черна кожа. Съвсем доскоро Ана-Лиза нямаше никаква представа, че мъжът й си пада по подобни неща. А напоследък не минаваше седмица, без да купи нещо много скъпо. Например миналата седмица купи кутия за пури от „Аспри“, въпреки че никога през живота си не беше слагал нито пура, нито цигара в устата си.

Заклати се към нея, разговаряйки по мобилния си телефон. Пол беше висок и леко прегърбен — като всички, заети повече с нещата в главата си, отколкото извън нея. Разговорът му очевидно не успя да му попречи да направи знак на пилота на хидроплана, да проконтролира пренасянето на багажа им и да изчака стюарда да помогне на съпругата му да се качи в машината. Хидропланът съдържаше осем места, тапицирани в бледожълто кадифе, и тъй като двамата с Ана-Лиза бяха единствените пътници, Пол избра да седне на седалката пред нея. Най-сетне приключи разговора си и едва тогава тя се осмели да прошепне плахо:

— Пол?

Съпругът й носеше очила и колкото и да се грижеше за меката си, тъмна къдрава коса, тя си оставаше неизменно рошава. Би могъл да се нарече и красив, ако не бяха силно прихлупените му клепачи и леко редките му зъби. Но пък беше истински гений на математиката — един от най-младите доктори на науката на университета в Джорджтаун, за когото не без основание се носеха слухове, че някой ден най-вероятно ще спечели и Нобелова награда. Но най-неочаквано преди шест месеца той се бе заел с някаква работа заедно със Санди Брюър и само два дена по-късно се премести в Ню Йорк, в малък хотел на Източна Петдесет и шеста улица. Ана-Лиза пристигна при него едва когато решиха, че преместването ще бъде за постоянно, ала последиците от петмесечния им брак от разстояние все още се усещаха.

— Не искаш ли да седнем заедно? — попита сега тя. Мразеше да се моли.

— Пространството е достатъчно тясно, за да го стесняваме допълнително с тъпчене един до друг! И без това ще прекараме целия уикенд заедно, нали така?!

— Прав си.

Знаеше, че е напълно безпредметно да притиска Пол за подобни дреболии. Обърна се и се загледа през прозореца. Забеляза как някакъв мъж на средна възраст подтичва запъхтяно към техния хидроплан — с луничаво лице и почти плешиво теме, той приличаше на котка от някаква екзотична порода. Беше облечен в бял ленен костюм с тъмносиньо джобче, носеше меки кожени обувки, а в едната си ръка държеше панамена шапка. Подаде багажа си на пилота и влезе в кабината. Настани се на седалката зад нея, но веднага щом седна, подаде ръка над облегалката и се представи:

— Здравейте! Казвам се Били Личфийлд.

— Приятно ми е! Ана-Лиза Райе.

— Предполагам, че и вие отивате на гости у семейство Брюър за уикенда. Да не би да сте приятелка на Кони?

— Съпругът ми работи за Санди Брюър.

— Аха! — усмихна се многозначително Били Личфийлд. — Значи засега сте неизвестен елемент.

— Може и така да се каже — усмихна се Ана-Лиза.

— И вероятно джентълменът пред вас е съпругът ви?

Точно в този момент Пол четеше някаква интернет справка от дисплея на своя телефон.

— Пол! — докосна го по рамото жена му. — Запознай се с Били Личфийлд!

Пол дари Били с вяла усмивка и побърза да се върне към подвижния си компютър. Ана-Лиза познаваше отлично пословичната му липса на учтивост към непознати, затова се опита да я компенсира, като се направи на много любезна.

— Да не би да сте приятел на Кони? — попита го тя.

— Вече съм приятел и с двамата. Но ако трябва да бъда честен, старото ми приятелство е с Кони.

Настъпи неловка пауза. Ана-Лиза вече се чудеше какво повече да каже, но Били Личфийлд спаси положението. Усмихна й се и попита:

— Ходили ли сте друг път у тях?

Тя само поклати глава.

— Е, значи се подгответе за нещо великолепно! Къщата е разкошна! Проектирана е от Питър Кук. Питър може и да си пада леко смахнат, обаче къщата на семейство Брюър е един от най-ярките му шедьоври!

— Разбирам.

— Нали знаете кой е Питър Кук? — изгледа я подозрително Били.

— Всъщност, не знам. Аз съм адвокат и…

— О, ясно! — кимна Били, сякаш това обясняваше всичко. — Та Питър Кук е архитект. Някои хора твърдят, че е разрушил Ийст Енд със своите големи къщи, но в крайна сметка винаги опират до него. Всички го използват, а напоследък той не се захваща с проект за по-малко от десет милиона на парче! — В този момент пилотът включи двигателите на хидроплана. Били се провикна възторжено: — Хей, отлитаме към безгрижните зелени полета! Ако ще и да е само за уикенда! — Надникна отново при Ана-Лиза и попита: — Вие в Ню Йорк ли живеете?

— Току-що се преместихме.

— Къде? В Горен Ийст Сайд ли? — доуточни той.

— Всъщност, засега сме никъде.

— Мила моя! — ухили се Били. — Не мога да повярвам, че вие и този ваш великолепен съпруг с риза на „Пол Смит“ за две хиляди долара живеете в кашони на улицата!

— Е, засега сме в „Уолдорф“. Докато си намерим апартамент. Или градска къща, разбира се.

— И защо точно в „Уолдорф“?

— Защото преди, когато идвах тук по работа, винаги отсядах в него.

— Разбирам — кимна Били.

Ана-Лиза се притесни от вторачения в нея поглед на Били Личфийлд. Не че не беше свикнала да бъде център на внимание — не само покрай работата си, но и поради факта, че винаги се бе отличавала сред тълпата с разкошната си кестенява коса, широките скули и бледосивите си очи. Знаеше, че мъжете имат навика да се влюбват в нея — крайно глупав ход от тяхна страна! — затова бе привикнала да не обръща внимание на подобни вторачени погледи. Но с Били нещата стояха по друг начин. Той я изучаваше така, сякаш бе произведение от фин китайски порцелан. Сега тя извърна смутено глава и позволи на Били да огледа профила й. „Не е класическа красавица — каза си Били, — но пък е уникална! Зърнеш ли веднъж лицето й, никога не можеш да я забравиш!“ Ана-Лиза не носеше нито грам грим, а косата й беше вдигната на обикновена конска опашка. „Самоуверено момиче! — отбеляза наум Били. — Да тръгнеш на такова място само с лицето си и без украшения, с изключение на часовника от платина и диаманти на «Шопар»! Добър акцент!“ Насочи вниманието си към съпруга, който не блестеше с нищо особено. Във физически смисъл. Кони Брюър вече му беше разказвала за Пол Райе — че е математически гений. Но щом работи със Санди Брюър, значи е богат, а това е единственото, което се изискваше от един мъж в нюйоркското общество — да има пари. Много пари. Следователно — нищо интересно. На подобни хора са важни съпругите. И сега, докато хидропланът набираше скорост по неспокойните води на Ийст Ривър, Били се облегна доволно назад. Ана-Лиза и Пол Райе се очертаваха интересна двойка. Значи в крайна сметка уикендът нямаше да бъде толкова скучен, колкото се бе опасявал.

Хидропланът достигна пределната си скорост и се издигна в небето. Прелетяха над Куинс и неговите безкрайни редици от миниатюрни къщички, а след това се насочиха право към сърцето на пролива Лонг Айлънд, чиито води проблясваха подобно диамантите върху часовника на Ана-Лиза. При скалистия бял връх на Норт Форк завиха на юг и под тях се заредиха зелени пасища и житни ниви. Малко по-късно океанът отново се ширна под тях и хидропланът започна бавно снишаване към един залив.

Били Личфийлд потупа Ана-Лиза по рамото и отбеляза:

— Пристигаме в кътче от рая! Ходил съм къде ли не и мога да ви гарантирам, че тук е точно толкова хубаво, колкото Сен Тропе или Капри, или където ви хрумне. Точно затова Хамптънс никога няма да излезе от мода, независимо какво разправят хората!

Хидропланът зарулира към кристално чист бял док. Срещу него се спускаше хълм с перфектно окосена трева като на игрище за голф, а на върха на хълма се възправяше гигантска къща с кулички, която изглеждаше направена от розов камък. На моравата точно до дока стояха в очакване две колички за голф.

Санди Брюър се появи лично, за да ги посрещне. Най-отличителната му черта беше името му — без него изглеждаше изнервящо безличен, с коса, чийто цвят трудно можеше да бъде определен, и с черти, които не се запомняха с нищо.

— Кони поръча веднага да отидеш при нея! — обърна се той към Били Личфийлд. — Имала някакви проблеми с десерта. А аз смятам да разведа Пол и Ана-Лиза из имението.

Без повече приказки Били и багажът му бяха откарани нагоре с една от количките за голф.

Ана-Лиза седна на задната седалка на втората количка, а Пол се настани отпред, при Санди. Домакинът им подкара напред, но почти веднага се обърна към нея с въпроса:

— Идвала ли си досега в Хамптънс?

— Ами… не — отговори Ана-Лиза.

— Е, разполагаме с петдесет акра земя — започна Санди. — Което за тук си е много. Иначе съвсем наскоро двамата с Кони си купихме ранчо в Монтана, което е много по-голямо — хиляда акра. Обаче Монтана е съвсем различно нещо. Там, ако нямаш минимум хиляда акра, те считат за неудачник. А в Хамптънс и пет акра са достатъчни — и с тях автоматично ще те направят член на тенисклуба в Саутхамптън. Обаче ние с Кони не обичаме подобни свърталища. Предпочитаме да живеем уединено. Никой не знае кога сме тук и кога ни няма.

Час по-късно — след като разгледаха двата басейна (единият олимпийски, а другият с форма на планинско езеро с водопад), къщата за гости, частната зоологическа градина и птичарника, оранжерията, където Санди надзираваше отглеждането на редки сортове лалета, конюшните за миниатюрни коне и козли, трите тенискорта, игрищата за бейзбол и баскетбол, викторианската лятна къща за деца, вътрешното игрище за скуош, винарската изба със специалните легла за отлежаване на виното, петте акра лозя, овощната и зеленчуковата градина и рибарника — домакинът ги покани в къщата си. В двата края на огромното фоайе се извисяваха огромни стълбища. Пол автоматично замина нанякъде със Санди, за да говорят за бизнес, а Ана-Лиза беше посрещната от прислужница от гватемалски произход, която й направи знак да я последва нагоре. Минаха покрай някаква дневна и няколко затворени врати и накрая Ана-Лиза беше отведена в стая с огромно легло с балдахин и две бани. Френските прозорци отвеждаха към тераса, от която се разкриваше гледка към моравата и океана. Когато разопаковаха багажа й, скромното количество дрехи, които си бе взела за уикенда, провиснаха някак си нелепо в огромния кедров гардероб. Ана-Лиза излезе на терасата, вдиша дълбоко уханието на гората и си каза: „Трябва веднага да кажа на Пол за това!“ И слезе долу да го търси.

Вместо съпруга си тя откри Кони — съпругата на Санди, заедно с Били Личфийлд в огромна слънчева стая, тапицирана в розова коприна.

— Сигурно се чувстваш ужасно — тъкмо казваше Кони на Били.

— Извинете! — обади се Ана-Лиза, едва сега давайки си сметка, че прекъсва личен разговор.

Кони веднага скочи. Беше бивша прочута балерина и носеше русата си коса права и дълга, достигаща почти до кръста. Имаше огромни сини очи, миниатюрен нос и крехкото тяло на фея.

— Тъкмо се канех да намина при теб! — извика тя. — Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Стаята ни е прекрасна, благодаря! Просто търсех Пол.

— О, двамата със Санди излязоха! Очевидно пак са замислили нещо — поредният ход как да завземат света! Ела и поседни с нас! — покани я Кони. — Разбрах, че си била адвокат. Санди ми каза, че си работила дори за министъра на правосъдието!

— О, само бях на стаж при него след завършването на правния колеж!

— На този фон сигурно всички тук ще ти се сторим отегчителни — отбеляза Кони. — Мъжете говорят единствено за бизнес, а жените — за деца.

— Въобще не я слушай! — обади се Били. — Кони е истински експерт по съвременно изкуство!

— Само защото ти ме научи, Били. Но голямата ми любов са бижутата. Обожавам бляскавите неща! Просто не мога да се въздържа! А ти, Ана-Лиза, имаш ли някаква страст, от която се срамуваш?

— Моят проблем обикновено е, че съм твърде сериозна — отговори с усмивка гостенката й.

Кони се намести на дивана и отбеляза драматично:

— А моят е, че съм лекомислена. Аз съм богата и глупава. Но пък си прекарвам страхотно!

Били се изправи и запита тържествено:

— Няма ли да се обличаме за вечеря?

Когато двамата с Ана-Лиза тръгнаха заедно нагоре по стълбите, той отбеляза:

— Да, Кони наистина е лекомислена, но пък разполагат с парите си едва от седем години! От друга страна, тя не притежава и грам подлост. Което ще рече, че ако двете станете приятелки, тя де ти бъде полезен съюзник!

— Смяташ ли, че ще имам нужда от съюзници?

— О, такива никога не са излишни! — усмихна се Били.

Остави Ана-Лиза на стълбищната площадка и добави:

— Ще се видим за коктейлите. Започват точно в осем на верандата.

„Какъв смешен човечец!“ — каза си Ана-Лиза. Приличаше й за джентълмен от деветнадесети век.

Пол се прибра, докато тя си вземаше душ в кабинка с размените на малка стая. Отвори вратата и му подвикна:

— Това е душ с пара! Искаш ли да се присъединиш към мен? — Той влезе и тя насапуниса гърдите му. — Видя ли кедровия гардероб? Ами онези нагреватели за хавлиените кърпи? А какво ще кажеш за леглото?

— Какво ще кажеш и ние да си вземем нещо подобно? — попита делово той, докато измиваше шампоана от косата си.

— Искаш да кажеш да си имаме наша собствена къща за десет милиона, по проект на Питър Кук и изработена от розов камък плюс някой сладък архаичен джентълмен като Били Личфийлд, който да ни учи на маниери и на история на изкуството?

При този въпрос тя излезе от кабината и започна да се подсушава. Пол излезе след нея и едва след като тя му подаде кърпа, последва примера й. После отговори:

— Защо не?! Няма проблеми!

— Пол — погледна го Ана-Лиза. — Това ли искаш от живота за нас? Да се превърнем в Кони и Санди Брюър? Същите като тях, само че с по-нови пари?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли си — откога са парите ти? От шест месеца? Какво ще кажеш, когато станат на една годинка, да им отпразнуваме рождения ден?

— Не те разбирам.

— Окей! Не се коси! Просто мисля за нещо, което подхвърли Били Личфийлд. Не е важно.

В почти същата на вид стая, но малко по-надолу по коридора Били Личфийлд лежеше по гръб. Ръцете му бяха кръстосани внимателно на гърдите, за да не намачка ризата си. Беше затворил очи, надявайки се да дремне, но напоследък, макар че непрекъснато се чувстваше уморен, все не можеше да заспи. Вече месеци наред усещаше странно физическо изтощение, което го караше да се пита дали няма да е по-добре да иде на астролог, вместо да се занимава с психофармацевти. След още няколко минути борба с желанието за сън той се предаде и извади от сака си шишенцето с лекарството, което му бяха предписали. Вътре се мъдреха няколко дребни оранжеви хапчета. Били счупи едно наполовина, глътна го и отново се отпусна в леглото.

Само след броени минути успя да се отпусне и накрая заспа. Дрямката му продължи повече, отколкото беше планирал — събуди се десет минути след осем часа.

Хукна надолу по стълбите и завари Ана-Лиза насред малка групичка от мъже. Беше облечена с обикновена черна рокля, която разкриваше елегантната й, почти момчешка фигура, а кестенявата й коса се разстилаше свободно по раменете й. И отново беше без грим, и отново — единствено с диамантения часовник. Докато минаваше покрай тях на път към Кони, Били дочу част от разговора им.

— Моля ви, не ми казвайте, че сте републиканец! — казваше Ана-Лиза на един от съдружниците на Санди. — Ако притежавате младост и пари, ваше морално задължение е да станете демократ!

Били се закова на място и направи крачка назад. Вписа се в групичката без проблеми, подхвана небрежно Ана-Лиза под ръка и изрече мило по посока на мъжете:

— Имате ли нещо против да ви я отнема за момент? — А на нея: — Скъпа, запозна ли се вече с приятелките на Кони?

Кони седеше с три други жени насред композиция от кафяви плетени диванчета. Една от жените пушеше тайно цигара, а другите разговаряха за някакъв магазин в Ийст Хамптън. Когато ги видя, Кони вдигна глава и потупа мястото до себе си.

— Заповядай! — покани тя Ана-Лиза, посочи жената, която пушеше тайничко, и каза: — Това е Бет. Тя също е учила в Харвард. Нали така, скъпа?

— Точно така. Завършила съм право в Харвард — кимна Бет и побърза да изгаси цигарата си. — Ами ти? — Вдигна поглед към Ана-Лиза.

— Джорджтаун — отговори тя.

— Работиш ли още?

— Не. Току-що напуснах.

— Бет напусна работа преди много години — намеси се Кони. — И оттогава изобщо не е поглеждала назад.

— Нямам никакво време за работа — поясни Бет. — Когато си съпруга на едно от онези момчета — кимна по посока на мъжете, — това си е работа на пълен работен ден!

— Най-вече покрай децата — добави Кони. — Една майка трябва да бъде до тях всяка минута!

Точно в девет часа бяха поканени на вечеря. Сервираха им млад мъж и млада жена, облечени в черно — очевидно колежанчета, които си изкарваха по някой допълнителен долар през лятото. Ана-Лиза беше сложена да седне между Били Личфийлд и Санди Брюър, което означаваше, че й бяха отредили почетното място до домакина.

— Ходила ли си някога в Андите? — попита я той.

Бет, която седеше точно срещу нея, автоматично се намеси и започна със Санди разговор затова как Андите вече били „новата“ Нова Зеландия. Разговорът се прехвърли върху панаира на изкуството на Билбао — благотворително събитие, на което Санди беше дарил един милион долара плюс най-хубавия търг за изискани вина в света. След вечерята се положи началото на безкрайна игра на табла в облицованата с ламперия библиотека. Санди и останалите мъже пушиха пури. Бяха леко подпийнали с вино и шампанско, така че по време на срещата между Били и Пол гласът на по-възрастния мъж се понесе из цялото помещение:

— Ще натрупаш купища пари! Хълмове и планини, много повече, отколкото можеш да си представиш! Обаче нищо няма да се промени! Защото ще продължаваш да работиш като вол, както си работил и преди, а може би дори още повече, и няма да бъдеш в състояние да спреш и един ден ще се огледаш и ще осъзнаеш, че единственото, което се е променило в живота ти, е домашният ти адрес! И ще започнеш да се чудиш защо, по дяволите, си пропилял живота си за подобно нещо!

Всички разговори замряха. А после, подобно на сигнал на фар, в тишината звънна гласът на Кони Брюър:

— Е, нали знаете онази приказка? Че всичко се свежда до адреса! Така си е!

Гостите си отдъхнаха облекчено. Някой забеляза колко е часът и го съобщи — два през нощта. Всички се запътиха към стаите си.

— Какво, според теб, му стана на онзи тип? — попита Пол, докато се събличаше.

— На Били Личфийлд ли? О, попрекалил е с алкохола — отговори Ана-Лиза и тъй като климатикът беше надут до дупка, тя се сви на топло под завивките. — Но пък иначе ми харесва!

— Това е добре — кимна Пол и се пъхна при нея в леглото.

— Мислиш ли, че ни харесаха? — попита жена му.

— И защо да не ни харесат?

— Ами, не знам точно. Жените им са толкова различни…

— Сториха ми се приятни.

— О, приятни са, няма спор.

— Тогава какво не е наред? — попита Пол, като се прозя широко. — Не ми звучиш особено уверено. Не е типично за теб!

— Не съм неуверена — поясни Ана-Лиза. — Просто съм любопитна. — Замълча и накрая допълни: — Пол, ами ако Били Личфийлд е прав? Имам предвид — за онази работа с парите?

Ала Пол вече спеше дълбоко.

На следващата сутрин по време на закуска Ана-Лиза разбра, че от тях се очаква да участват в нещо като тенистурнир с някои от гостите от предната вечер. Пол, който беше всичко друго, само не и спортен тип, беше елиминиран още на първия мач от Санди. Ана-Лиза седеше на скамейката и наблюдаваше. Но като бивш победител в гимназиалния шампионат, тя не успя да сдържи съревнователната си природа и реши, че е длъжна да отсрами семейството.

Турнирът продължи пет часа. Слънцето се издигна, а с него и температурите. Ана-Лиза спечели четири последователни мача и накрая се оказа на финалите срещу Санди. Докато стоеше на линията и подготвяше топката си, тя се опита да прецени опонента си. Стилът му на игра подсказваше, че е вземал много уроци, а липсата на умения се компенсираше от агресия. Но иначе нямаше никакви заложби за тенис. Стигна до заключението, че би могла да победи, стига да не му позволи да се концентрира.

„Може и да си много богат, но това не ми пречи да те бия“ — помисли си тя, докато хвърляше топката във въздуха. Вдигна ракетата зад гърба си и точно преди мига на контакта й с топката отметна китка така, че топката се стрелна през мрежата и се приземи върху страничната линия.

— Сервис! — изкрещя възторжено Били Личфийлд.

Тридесет минути по-късно всичко беше приключило. Тайфата се бе скупчила около нея и всички я поздравяваха. И тогава Ана-Лиза си помисли: „Можеш! Можеш да го направиш! Можеш да победиш и тук.“

— Браво на теб! — обади се Пол, но докато я прегръщаше, не изпускаше от очи Санди.

Всички се насочиха обратно към къщата.

— Жена ти си я бива — каза Санди на Пол.

— Да, добра е — отбеляза притеснено Пол.

— Даже много добра — потвърди Санди. — Ще бъде страхотен войник!

Били Личфийлд, който се мъкнеше след тях, потръпна при тези думи. Точно в този момент Ана-Лиза се обърна и се спря, за да го изчака. Върху лицето й бе изписан безсрамен триумф. Били я хвана под ръка и прошепна:

— Страхотна си! — А после, решен да й припомни древното правило за поведението на гостите, допълни: — Разбира се, не би било зле да оставиш домакина да победи.

Тя се закова на място.

— Но това означава да мамя! — изгледа го изумено. — А аз не съм способна на подобно нещо.

— Разбира се, скъпа! — кимна той и я отдалечи от останалите. — За мен е ясно, че си от онези жени, които играят по собствени правила. Това е прекрасно качество и никога не трябва да се променяш! Ала никога не е излишно да знаеш какви точно са правилата, преди да решиш да ги нарушиш!

Били Личфийлд се прибра в града в шест вечерта в неделя. Хвана такси и се отпусна на седалката с чувство на огромно задоволство. Да, уикендът се беше оказал неочаквано плодовит. Кони Брюър се бе съгласила да купи един малък Дийбенкорн за триста хиляди долара, от които той щеше да вземе два процента комисиона. Но най-важното от всичко бе срещата му с Ана-Лиза Райе. Жена като нея се срещаше все по-рядко напоследък — тя беше истински оригинал, единствена и неповторима: от кестенявата й конска опашка и светлосивите очи до острия й ум. Изпълнен с почти забравен прилив на възторг, Били си каза, че под неговото умело ръководство тя като нищо би се превърнала в една от най-великите.

Апартаментът на Били бе разположен на Пето авеню, в отсечката между Единадесета и Дванадесета улица. Тясната кафява сграда, обитавана някога все от стари моми, почти се губеше между двете изящни постройки от червени тухли от двете й страни. Кооперацията му не разполагаше с постоянен портиер, макар че при натискане на един звънец би могъл да бъде извикан носач. Сега Били си прибра пощата и се заизкачва по стълбите към апартамента си на четвъртия етаж.

В тази сграда етажите и апартаментите си приличаха. Имаше по четири апартамента на етаж и всеки от тях беше едностаен с приблизителна площ от петдесет и пет квадратни метра. Понякога Били се шегуваше, че това е типично място за ранно пенсиониране на стари моми и ергени като него самия. Апартаментът му беше уютно претъпкан със стари мебели от богати стари дами. През последните десет години той все си казваше, че ще направи ремонт и ще смени мебелите, а след това вероятно ще си намери любовница, но времето минаваше, а той така и не събра сили за нито едно от двете. И постепенно нито едно от тях вече нямаше значение. Били не помнеше кога за последно беше имал гости.

Зае се да прегледа пощата си. Имаше няколко покани и две лъскави списания, извлечението от кредитната му карта „Мастъркарт“ и голям плик, надписан на ръка, който той остави настрани. Започна от най-обещаващата покана и автоматично разпознал луксозната бежова хартия, го обърна от задната страна. Да, адресът наистина бе „“Пето авеню" № 1". Хартията бе запазена марка на магазина на госпожа Стронг и Били познаваше само един човек на света, който все още я използваше — госпожа Луиз Хаутън. Отвори плика и измъкна оттам поканата, на която беше напечатано: „Частна заупокойна служба за г-жа Луиз Хаутън в църквата «Свети Амброзии».“ Отдолу, изписана с изящен калиграфски почерк, се виждаше датата — 12 юли, сряда. Съвсем типично за Луиз да планира всичко, включително заупокойната си служба, чак до списъка с гостите.

Постави поканата на почетно място върху тясната полица над малката камина. А после приседна, за да прегледа и останалата част от пощата. Когато стигна до огромния плик и го обърна, забеляза, че адресът на подателя е на компанията, стопанисваща тяхната сграда. С все по-нарастваща тревога Били отвори плика.

„Щастливи сме да ви информираме… беше извършена сделка… сградата става частна кооперация от 1 юли 2009 година… можете да закупите апартамента си по пазарни цени онези, които не закупят жилищата си, са длъжни да ги освободят до указаната дата…“ Сърцето му претупа. Къде ще отиде сега? Пазарната стойност на този апартамент бе не по-малко от осемстотин хиляди долара! Което ще рече, че ще му трябват около двеста-триста хиляди за първоначална вноска, след което ще му се наложи да се ангажира с ипотека и с такси за поддръжка. Което пък ще рече, че ще трябва да заделя по няколко хиляди долара месечно. А сега плащаше само хиляда и сто за наем. От мисълта, че трябва да си търси друг апартамент, да си събира багажа и да се мести, му призля. Та той беше на петдесет и четири години! Не прекалено стар, но достатъчно, за да няма повече сили за подобни неща.

Влезе в банята, отвори шкафчето над мивката и извади оттам три антидепресанта вместо обичайната си доза от два. После влезе във ваната и се остави на водата да го обгърне. „Не мога да се местя! — помисли си Били. — Твърде уморен съм. Очевидно е, че трябва да измисля начин да събера парите за апартамента!“

По-късно същата вечер, с ясно съзнание и вече с по-добро разположение на духа той позвъни в хотел „Уолдорф — Астория“ и поиска да го свържат с апартамента на семейство Райе. Ана-Лиза вдигна на третото позвъняване.

— Ало? — чу Били изненадания й глас.

— Ана-Лиза? Здравей! Обажда се Били Личфийлд. Запознахме се през уикенда.

— О, Били! Здравей! Как си?

— Добре съм.

— Да?

— Питах се — започна Били, — дали си чувала израза: „Една жена трябва да се появи във вестниците не повече от три пъти през живота си — при раждане, на сватбата и на погребението си“?

— Вярно?

— Е, било е вярно. Но преди сто години.

— Виж ти! — ахна Ана-Лиза.

— Та значи, питах се — продължи Били, — би ли желала да ме придружиш на едно погребение в сряда?

В понеделник следобед, отново на работа след уикенда, прекаран в къщата на Редмън и Катрин Ричардли в Хамптънс, Минди отвори нов файл на своя компютър. Подобно на повечето дейности в така наречения творчески бляскав бизнес, и нейната работа ставаше все по-малко творческа, все по-малко бляскава и все по-организационна, което ще рече, че значителна част от работния й ден бе посветена на това да стои послушно във впряга и да държи и подчинените си в него. Оригиналността вече беше посрещана със самодоволно презрение. Въпреки това и вероятно благодарение на объркания уикенд, който беше изкарала, на Минди й бе хрумнала една идея, която тя бе твърдо решена да въплъти в действие. Идеята се бе родила по време на връщането им в Манхатън в колата под наем, когато Джеймс беше зад волана, а Минди се взираше замислено било в екрана на своето блекбъри, било право пред себе си. Именно тогава тя взе решение да създаде блог за собствения си живот!

И защо не?! Как не се бе сетила за това по-рано? Добре де, и другия път й бе хрумвало, но до този момент бе усещала някаква странна вътрешна съпротива срещу идеята да излага личните си размисли на показ по интернет, при това подписани с името й! Струваше й се твърде обикновено — в крайна сметка всеки можеше да го направи и го правеше. От друга страна обаче, напоследък го правеха и редица свестни хора. Считаше се за едно от онези задължителни неща, които трябва да направиш в живота, като например да имаш деца. Та днес всички умни хора се смятаха длъжни да направят усилие и да предложат своето разумно и обосновано мнение за нещата на участниците в международната мрежа.

И сега Минди напечата заглавието на своя нов блог: „РАДОСТТА ДА НЯМАШ ВСИЧКО.“ Не особено оригинално, но достатъчно. Бе убедена, че никой не е успял да изложи това конкретно женско оплакване по толкова кратък и точен начин.

„Сцени от уикенда“ — бе следващото, което написа. Кръстоса крака, приведе се напред и се вторачи във все още почти празния екран на монитора. После напечата: „Въпреки глобалното затопляне уикендът в Хамптънс беше забележителен.“ Да, действително беше почти перфектно: двадесет и седем градуса, листата на дърветата — фини ореоли от пепеляворозово и жълто, тревата по двуакровата морава на Редмън Ричардли — все още много зелена. Във въздуха се носеше спокойствие и леност, примесени с лекия аромат на разложение — ухание, което, според Минди, сякаш караше времето да застине неподвижно.

Минди, Джеймс и Сам бяха тръгнали от града късно вечерта в петък, за да избегнат задръстванията, поради което пристигнаха у Редмън и Катрин в полунощ. Бяха посрещнати с червено вино и горещ шоколад. Бебето Сидни отдавна вече спеше, облечено в синьо гащеризонче, в синьото си креватче, в синята си стая, с тапетен корниз при тавана от жълти патенца. Подобно на бебето къщата беше нова, но и приятно успокояваща. Напомняше на Минди за всичко, което нямаше — тоест бебе и уютен дом в Хамптънс, където човек би могъл да избяга всеки уикенд и където един ден можеше да се оттегли в пенсия. Напоследък й ставаше все по-трудно да обоснове причината, поради която тя и Джеймс нямаха всички тези неща — при това елементи от бита, които вече не се считаха за преимущество на богатите, а за част от живота на добре устроената средна класа. Завидя още повече на лекотата на живота на семейство Ричардли, когато по време на женски разговор в скромната кухня от шестдесет квадрата, докато подреждаха съдомиялната машина, Катрин й разкри, че Сидни е бил заченат без помощта на никакви технологии. А Катрин беше на четиридесет и две! Минди си легна с болка на душа и след като Джеймс заспа (както обикновено — веднага), потъна в размисъл на великата загадка кой какво получава от живота и защо.

След четиридесетия си рожден ден, в разгара на задължителното зараждащо се недоволство от всичко, Минди бе започнала да ходи на психоаналитик — жена, който специализираше в един нов подход, наречен „приспособяване към живота“. Психоаналитичката беше красива, зряла жена в края на тридесетте, с гладката кожа на маниачка на тема красота. Беше облечена в тясна кафява пола, риза на леопардови шарки и пантофки без пръсти на „Маноло Бланик“. Имаше петгодишна дъщеря и бе наскоро разведена.

— Какво искаш, Минди? — бе попитала тя с равен, делови глас. — Ако някой ти предостави възможността да си поискаш нещо, какво би било то? Не мисли, просто отговори!

— Бебе — бе отговорила Минди. — Искам още едно дете. Сладко момиченце. — Преди да го бе изрекла на глас, Минди нямаше никаква представа каква беше болката й.

— И защо? — бе попитала психоаналитичката.

— Искам да се раздавам на някого.

— Но нали вече имаш съпруг и дете?! Не ти ли стигат?

— Да, обаче синът ми вече е на десет — бе отговорила тогава Минди.

— Ясно. Искаш застраховка за живот — констатира психоаналитичката.

— Не ви разбирам — погледна я озадачено Минди.

— Искаш да се застраховаш, че и след десет години някой ще има нужда от теб. Тогава, когато синът ти завърши колежа и престанеш да му бъдеш нужна.

— Аха! — засмя се Минди. — Но моят син не е такъв. Винаги има нужда от мен!

— А така ли ще бъде и в бъдеще? Ако се окаже, че няма?

— Да не би да искате да кажете, че каквото и да сторя, не мога да спечеля? — попита Минди.

— Можеш да спечелиш, разбира се! Всеки може, стига да знае какво иска и да се фокусира върху него. И ако е готов на известни саможертви. Винаги казвам на клиентите си, че такова нещо като безплатни обувки няма.

— Имате предвид пациентите си, нали?

— Нищо подобно — отсече психоаналитичката. — Те са клиенти! Защото не са болни, нали така?!

Предписаха й ксанакс — по една таблетка вечер преди лягане за намаляване на тревожността и регулиране на лошите навици за сън (всяка нощ тя се будеше четири часа, след като беше заспала, а после цели два часа стоеше будна и размишляваше за живота). Освен това психоаналитичката я изпрати при най-добрия специалист по безплодие в Манхатън, който иначе предпочиташе клиенти от елита, но приемаше и други, стига да са му препоръчани от негови близки колеги. В началото докторът й беше предписал пренатални витамини и много късмет. Минди веднага разбра, че нищо няма да стане, защото тя не беше от хората с късмет. Нито тя, нито Джеймс можеха да се похвалят с такъв.

След две години, прекарани във все по-усложняващи се процедури, Минди се предаде. Направи сметка на спестяванията им и прецени, че не може да си позволи да продължи.

„Мога да преброя дните, в които съм се чувствала истински удовлетворена, само на пръстите на едната си ръка — написа тя сега на компютъра си. — Грозна цифра за държава, където преследването на щастието се счита за толкова неотменно човешко право, че дори е залегнало в Конституцията. Но може би точно в това е разковничето — за важно се смята преследването на щастието, а не реалното му постигане.“

Тук Минди спря и отново се замисли за уикенда в Хамптънс. На сутринта всички излязоха на разходка по плажа и тя пое Сидни, който не й пречеше да се бори с мекия пясък близо до вълните. Къщите, разположени зад дюните, бяха огромни — триумфални свидетелства за това, което някои мъже могат да постигнат, и онова, което друга не могат. А следобед, когато се върнаха в къщата, Редмън организира игра на футбол.

Катрин и Минди се разположиха на верандата и се загледаха в мъжете.

— Прекрасен ден, нали? — изрече домакинята поне за десети път.

— Да, разкошен — съгласи се Минди също за десети път.

Катрин примижа, загледа се в играещите на моравата мъже и отбеляза:

— Сам е много сладък!

— Е, да. Добре изглежда — усмихна се гордо Минди. — Но Джеймс също беше сладък, когато беше по-млад.

— Все още е привлекателен — изрече любезно Катрин.

— Много мило от твоя страна, но това не е вярно — отсече Минди. Катрин я изгледа толкова стреснато, че тя бе длъжна да се доизясни: — Аз съм от хората, които не обичат да се самозалъгват. Опитвам се да живея с истината.

— А дали е здравословно? — попита неуверено Катрин.

— Вероятно не.

После се възцари мълчание. Мъжете обикаляха тромаво моравата, съпътствани от тежкото си дишане, което издаваше началото на старостта, ала въпреки това Минди им завиждаше заради свободата и желанието да си доставят удоволствие.

— Щастлива ли си с Редмън? — попита внезапно.

— Странно е, че ми задаваш точно този въпрос — отговори Катрин. — Когато бях бременна, бях много уплашена. Нямах никаква представа какъв ще бъде той като баща. Това бе един от най-напрегнатите моменти във връзката ни.

— Така ли?

— Защото и тогава не спря да излиза всяка вечер. Мислех си: „Така ли ще се държи и когато се роди бебето? Дали за пореден път не се излъгах в мъжа до себе си?“ Защото една жена не може да опознае никой мъж, докато не му роди дете. И тогава всичко се разбира: дали е мил, дали е толерантен, дали умее да обича, дали е незрял и егоист. Когато имаш дете, разполагаш само с два пътя към своя съпруг — или го заобичваш още повече, или преставаш да го уважаваш. А ако престанеш да го уважаваш, няма връщане назад. Та искам да кажа — прокашля се Катрин, — че ако Редмън някога си позволи да удари Сидни или да му се разкрещи, или да възнегодува, че плаче… просто не знам какво ще правя тогава.

— О, той никога не би сторил подобно нещо! Редмън се гордее толкова много с цивилизоваността си!

— Така е, но когато имаш дете, не можеш да не вземеш под внимание всички алтернативи. Вероятно се дължи на нашата женска природа, на желанието ни да предпазваме децата си от всичко. А как е Джеймс като баща, между другото?

— Още от началото беше страхотен — отговори Минди. — Иначе не е идеален…

— Че има ли изобщо идеален човек?!

— Права си. Но със Сам се държеше много мило. Когато бях бременна, той изчете всички книги за бъдещи родители, които успя да намери. Малко издребнява, но…

— Като повечето журналисти! — вметна Катрин.

— Именно. Та обича си той детайлите. А ето, че Сам се оказа страхотно дете!

Минди се отпусна назад в стола си и се отдаде на магията на топлия летен ден. Онова, което бе казала на Катрин за Джеймс, бе само отчасти истина. Всъщност Джеймс бе започнал да се държи като невротик по отношение на Сам — надзираваше стриктно какво яде и дори какви памперси носи — дотам, че веднъж двамата започнаха да се карат насред рафтовете с бебешки пелени в супермаркета. Всеки от тях носеше под маската си неизменна ненавист към другия — оттогава, та до ден днешен. И дори най-дребният повод бе достатъчен, за да я изтласка на повърхността. Да, Катрин като че ли беше права. Всичките проблеми на брака им се кореняха в онези първи месеци след раждането на Сам. Много е вероятно Джеймс също да е бил уплашен, както беше и тя, но отказа да си го признае. А тя пък възприе поведението му като директно нападение срещу майчинските й качества. Притесняваше се, че дълбоко в себе си той я смята за лоша майка и че се опитва да го докаже, като критикува всички нейни решения. Това пък на свой ред събуждаше чувството й за вина. Взе си само шестте седмици отпуск по майчинство и нито ден повече, очаквайки с нетърпение завръщането си на работа. Защото копнееше да излезе от дома и да се отдалечи от това бебе, което очакваше толкова много от нея, че чак я плашеше, и което събуждаше в сърцето й толкова много любов, че също я плашеше. Да, постепенно свикнаха, както става с повечето родители, и осъзнаването, че са създали малкия Сам заедно, в крайна сметка се оказа достатъчно значимо основание за смекчаване на враждебността им. Но дребните пререкания относно отглеждането и възпитанието му продължаваха и до днес.

„Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам — продължи да пише Минди. — Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“

Минди качи новия си блог в мрежата, а когато вечерта се върна на Пето авеню № 1 и мина покрай асансьора, случайно зърна отражението си в огромното опушено огледало на стената. „Коя е тази жена на средна възраст срещу мен?“ — запита се тя.

— Минди, пристигна една пратка за вас! — подвикна й портиерът Роберто.

Пакетът беше голям и тежък и Минди едва успя да си отключи, придържайки го с една ръка. Запъти се директно към спалнята, за да се преоблече, и хвърли пакета на леглото. Макар че беше адресиран до Джеймс, когато забеляза, че подателят е Редмън Ричардли, тя реши, че сигурно е нещо важно, и го отвори. Вътре видя три пилотни екземпляра от новия роман на Джеймс.

Отвори книгата, прочете два абзаца и я остави на леглото с чувство на вина. Онова, което беше прочела, се оказа много по-добро от очакваното. Преди две години бе изчела половината от книгата на съпруга си в работен вариант и се беше уплашила. Беше се уплашила да продължи. Тогава си мислеше, че книгата не е особено добра. Но тъй като не желаеше да наранява чувствата на Джеймс, обяви, че не е неин тип материал. Пробутването на лъжата беше лесно, тъй като романът и без това беше исторически — за някакъв истински тип на име Дейвид Бушнел, който изобретил първата подводница. Мнозина подозирали, че Дейвид Бушнел е гей, защото никога не се оженил. Не че днес това би имало някакво значение, но през седемнадесети век, когато се развиваше действието, единствените мъже, които никога не са се женили, били хомосексуалистите. Тогава Минди бе попитала Джеймс дали не възнамерява да задълбае повече в сексуалната ориентация на героя си и в импликациите й, обаче той я бе изгледал на кръв и категорично бе отказал. Подчерта, че Дейвид Бушнел е бил учен. Обикновено селянче с огромна любов към математиката, което успява да учи в „Йейл“, а после изобретява не само подводницата, но и подводните бомби. Само че бомбите нещо не се получили.

— Значи, с други думи, той е бил терорист — заключи Минди.

— Би могло и така да се каже — бе отговорил Джеймс. И това бе последният им разговор за книгата.

Но само защото отказваш да говориш за нещо не означава, че можеш да го накараш да изчезне. Тази книга, с всичките й осемстотин страници ръкопис, беше лежала между тях като стена месеци наред — докато накрая Джеймс не бе предал копие от нея на своя издател.

Сега тя откри съпруга си на цимента в тесния вътрешен двор от другата страна на апартамента. Пиеше уиски. Минди приседна до него на стола с металните подлакътници и плетената пластмасова седалка, която беше купила от един онлайн магазин преди много години — тогава, когато този вид търговия беше все още новост и хората й се връзваха („Купих го онлайн!“ — „Невъзможно!“ — „Напротив! И знаеш ли само колко е лесно?!“). Отпусна се на облегалката и изхлузи обувките си. После каза:

— Пилотните ти екземпляри пристигнаха. — Погледна към чашата в ръката му и отбеляза: — Не си ли започнал малко раничко днес?

Джеймс вдигна чашата си и обяви:

— Празнувам! От „Епъл“ искат да вземат книгата ми! Ще я изложат в магазините си през февруари. Решили да експериментират с книги, та избрали като първо заглавие моето. Според Редмън това на практика ни гарантира продажби от минимум двеста хиляди екземпляра! Защото хората се доверяват на името на „Епъл“, а не на автора. На автора никой не обръща внимание. Важно е мнението на компютъра! Както и да е. Обаче, както вървят нещата, вероятно в най-скоро време ще спечеля най-малко половин милион долара. — Направи пауза. После: — Какво ще кажеш?

— Нямам думи — прошепна Минди.

Тази вечер Енид пресече Пето авеню, за да отиде на гости на мащехата си — Флоси Дейвис. Не изгаряше от желание да я посещава, но тъй като Флоси вече беше на деветдесет и три, смяташе, че ще бъде проява на неучтивост да я избягва. Пък и Флоси надали щеше да изкара още кой знае колко — макар че, от друга страна, тя чукаше на вратата на смъртта вече петнадесет години (по нейните собствени думи) и все още никой не желаеше да й отвори.

Както обикновено, завари я в леглото, Флоси рядко напускаше двустайния си апартамент, но въпреки това никога не пропускаше да изпълни рутинната си процедура по гримиране, която бе възприела още като млада танцьорка. Бялата й коса имаше лек жълтеникав нюанс и беше качена на върха на главата й. Когато беше по-млада, я беше изрусявала и вдигала на кок, който приличаше на клечка захарен памук. Енид си имаше своя теория — че от постоянното изрусяване мозъкът на Флоси се е стопил, тъй като нищо не правеше както трябва и винаги настояваше, че е права, дори когато доказателствата сочеха точно обратното. Единственото, с което бе постигнала частичен успех, бяха мъжете. На деветнадесет бе успяла да грабне бащата на Енид — Бъгси Мърл, нефтен предприемач от Тексас. Когато той се спомина на петдесет и пет от инфаркт Флоси бе побързала да го замени с доста по-възрастния от нея вдовец Стаили Дейвис, който беше собственик на вестникарска верига. С толкова много пари и толкова малко работа, Флоси се бе отдала на преследването на велика цел — превръщането й във водеща светска дама на Ню Йорк. Ала очевидно бе пропуснала да добави към тази своя цел няколко важни черти на характера — самоконтрол и дисциплина. Поради което единственото, което й бе останало днес, бяха проблемите със сърцето и венците, хриповете, докато говореше, телевизията и посещенията на Енид и Филип, Флоси беше живият пример за това колко ужасно е да остарееш, а още по-ужасно — че не можеш да сториш нищо по този въпрос.

— Ето, че Луиз най-сетне е мъртва! — извика триумфално Флоси, още щом зърна Енид. — Не мога да си кривя душата, че съжалявам! Не! Никой не заслужава подобен край повече от нея! Знаех си, че ще стане така!

Енид въздъхна. Типично за Флоси — абсолютно алогична в анализите си. Сигурно защото никога не й се беше налагало да се потруди здраво за каквото и да било.

— Не бих нарекла смъртта й „заслужен край“ — обади се предпазливо Енид. — Все пак беше на деветдесет и девет. В крайна сметка всички умират, така че смъртта не би могла да се определи като наказание. От мига, в който се родим, животът ни върви в една-единствена посока — към смъртта.

— Защо повдигаш подобен въпрос? — изгледа я Флоси.

— Важно е да погледнем истината в очите — обясни Енид.

— Аз не искам да поглеждам истината в очите! Какво й е хубавото на тази истина? Помисли само, ако всички започнат да гледат истината в очите, по света няма да останат човеци — защото всички ще се самоубият!

— Може и да е така — съгласи се Енид.

— Така е, но не и за теб, Енид! — натърти Флоси и се надигна на лакти в леглото, подготвяйки се за вербална атака. — Ти така и не се омъжи, така и не роди деца! Повечето жени на твое място биха се самоубили! Но не и ти! Ти просто продължаваш напред, без да ти пука! Възхищавам ти се! Никога не бих могла да бъда стара мома като теб!

— Днес хората използват просто думата „неомъжена“.

— Хубаво де! — махна с ръка Флоси, а после добави със светнали очи: — От друга страна, как да усещаш липсата на нещо, което никога не си имала!

— Говориш нелепици, Флоси! — изгледа я Енид. — Ако това, което казваш, беше вярно, нямаше да съществува завистта! Нямаше да има дори нещастие!

— Аз не съм завиждала на Луиз — върна се на любимата си тема мащехата й. — Всички твърдят, че съм й завиждала, но това не беше така! Защо да й завиждам? Та тя дори нямаше хубаво тяло! Никакви гърди!

— Флоси — изрече търпеливо Енид, — ако не й завиждаше, тогава защо я обвини в кражба?

— Защото бях права! — извика старицата. Хъхренето й стана по-силно и тя протегна ръка към инхалатора на нощното си шкафче. — Тази жена… — продължи между две вдишвания — … беше крадла! И дори нещо повече!

Енид стана и донесе на Флоси чаша вода. Подаде й я и изрече меко:

— Хайде, пийни си вода! И забрави за миналото!

— Тогава къде е? — не се предаваше Флоси. — Къде е кръстът на Кървавата Мери?

— Няма никакво доказателство, че кръстът изобщо е съществувал — отсече Енид.

— Нямало доказателство ли? — ококори се старицата. — То е точно пред очите ти! В картината на Холбайн! Виси на врата й! Освен това има и документи, които разказват за подарък на папа Юлий Трети за кралица Мери Огюарт в знак на благодарност за усилията й да съхрани католицизма в Англия!

— Съществува само един такъв документ — изтъкна Енид. — И автентичността му така и не е доказана!

— Ами снимката?

— Направена е през 1910 година. Което ще рече, че е точно толкова реална, колкото и снимка на чудовището от Лох Нес!

— Не мога да разбера защо отказваш да ми повярваш! — простена обидено Флоси. — Виждала съм кръста с очите си! В подземията на музея „Метрополитън“! Не трябваше да го изпускам от поглед, обаче него следобед трябваше да ходя на модното ревю на Полин Трижер. А Луиз също ходи до музея през онзи ден!

— Флоси, скъпа — каза търпеливо Енид, — не разбираш ли? Не схващаш ли, че е възможно и ти самата да си го грабнала в бързината?! Стига да съществува.

— Обаче не аз го взех! — не отстъпваше старицата. — Беше Луиз!

Енид въздъхна, Флоси разнасяше този слух вече петдесет години. Упорито настояваше, че Луиз е откраднала онзи кръст, вследствие на което Флоси Дейвис беше отстранена от борда на музея „Метрополитън“. Обвинението се водеше от самата Луиз Хаутън, която невинно бе подхвърлила, че Флоси страда от лека умствена изостаналост. И тъй като повечето бяха на същото мнение, Луиз беше победила, а Флоси така и не бе успяла да й прости не само предполагаемото престъпление, но и предателството, вследствие на което тя бе изгубила благоволението на висшето нюйоркско общество.

Флоси можеше отново да си проправи път в обществото, обаче отказа да забрави налудничавата си идея, че Луиз Хаутън — жена образцова и високоуважавана — е откраднала кръста на Кървавата Мери и го държи на тайно място в апартамента си. Ето че дори и сега Флоси отново посочи към прозореца и с леко хриптене изрече:

— Казвам ти, Енид, този кръст е все още там, в нейния апартамент! Просто си стои там и очаква да бъде открит!

— И защо Луиз Хаутън ще го взема? — попита спокойно Енид.

— Защото беше католичка! А католиците много си падат по такива неща!

— О, Флоси, крайно време е да се откажеш! Та Луиз вече е мъртва! Приеми фактите такива, каквито са!

— Защо?

— Помисли за онова, което оставяш след себе си! Искаш ли да си заминеш от този свят като лудата старица, която обвини несправедливо горката Луиз Хаутън?!

— Въобще не ми пука какво мислят хората! — вирна гордо брадичка Флоси. — И никога не ми е пукало. И ако трябва да бъда честна, така и не разбрах защо собствената ми доведена дъщеря продължи да поддържа приятелски връзки с Луиз!

— Ох, Флоси! — поклати глава Енид. — Ако всички в Ню Йорк вземаха страна по повод подобни дребни спорове, никой нямаше да има приятели.

4

— Днес прочетох нещо много интересно — каза гримьорката. — „Радостта да нямаш всичко.“

— Да нямаш всичко ли? — обади се Шайфър. — Че аз го живея този живот!

— Един приятел ми го изпрати по имейла. Ако искаш, и аз мога да ти го изпратя.

— Непременно! Ще ми бъде интересно да го прочета!

Гримьорката се отдръпна, за да огледа Шайфър в голямото огледало. После попита:

— Какво мислиш?

— Идеален е! Нали трябва да бъда естествена! Не мисля, че една игуменка на манастир би носила много грим!

— А след първия й сексуален контакт можем да го направим по-силен! — светнаха очите на гримьорката.

Червенокосият асистент Алън надникна в гримьорната и съобщи на Шайфър:

— Чакат те!

— Идвам веднага — кимна тя.

— Шайфър Даймънд е на път! — съобщи той в микрофона пред устата си.

Минаха през къс коридор, а после и през отдела за изработване на декорите. Две високи метални врати отвеждаха към една от шестте снимачни площадки. Зад лабиринт от шперплатови стени се виждаше ярко петно. В него цареше обичайната суматоха. Столовете на режисьорите бяха поставени на известно разстояние един от друг, но точно пред монитора. Режисьорът Ейса Уилямс се приближи и се представи. Беше висок, леко прегърбен мъж с обръсната глава и татуировка на лявата китка. Беше режисирал множество телевизионни сериали, а напоследък и два хитови игрални филма. Наоколо се щураше традиционната тълпа от членове на екипа, всички безсъмнено задаващи си един и същи въпрос: „Каква ще се окаже новата звезда? Трудна или професионалистка?“ Шайфър се оказа любезна, но сдържана.

— Знаеш си упражнението, нали? — попита Ейса.

Отведоха я на площадката. Казаха й да тръгне към камерата.

Да се обърне надясно. Да се обърне наляво. Батерията на камерата свърши. Четириминутна почивка, докато я сменят. Шайфър се отдалечи и се подпря на един от режисьорските столове. Изпълнителните продуценти разговаряха с шефовете на телевизията.

— Все още изглежда добре.

— Бих казал дори зашеметяващо!

— Но е малко бледичка може би.

Изпратиха я обратно при гримьорката за подсилване на грима. Докато седеше в стола, тя си спомни за следобеда, в който Филип бе почукал на вратата на нейната каравана. Все още беше под впечатлението от обидата, че тя бе нарекла филма му скапан.

— Ако мислиш, че филмът ми не става, тогава защо участваш в него? — бе попитал той.

— Не съм казала, че филмът ти не става. Казах, че е скапан. Разликата е огромна. Ако държиш да оцелееш в Холивуд, ще ти се наложи да станеш по-дебелокож!

— Ти пък какво знаеш! — беше отбелязал по-късно, докато пиеха питиетата си във външния бар на хотела. — Това е едва вторият ти филм!

— Бързо се уча — отговори тя. — А ти?

Поръча два шота текила, а после още два. В задната част на бара имаше маса за билярд. Отидоха да играят, но използваха всеки повод, за да се докосват. Случайно. Първата им целувка беше пред тоалетната, която се намираше в малка барака. Когато тя излезе, той я чакаше.

— Мислех си за онова, което каза. Как Холивуд развалял хората.

Тя се облегна на дървената стена на бараката и се засмя.

— Не си длъжен да приемаш всичко, което казвам, за чиста монета. Понякога ръся неща само за да ги чуя как звучат. Да не би да върша престъпление?

— Нищо подобно — отвърна той и опря ръката си на стената над рамото й. — Но това означава, че никога няма да мога да разбера кога говориш сериозно.

Шайфър наклони глава, за да го погледне в очите, въпреки че той не беше чак толкова по-висок от нея — само с около петнадесет сантиметра. Но веднага след това той я беше притиснал до себе си и двамата се целунаха. Устните му бяха много меки. В началото се стреснаха от страстта си и се откъснаха един от друг. После се върнаха на бара и изпиха по още един шот текила, ала бариерата беше вече прескочена и не след дълго отново се целуваха, галеха се по лицата и гърбовете, докато накрая барманът не им подхвърли:

— Вземете си стая, младежи!

— О, но ние си имаме! — засмя се Шайфър.

Когато се озоваха в стаята й, се посветиха на продължителния и прелестен процес по опознаване на телата си. Когато съблякоха ризите си и се притиснаха един о друг, усещането за допир беше като откровение. После полежаха — като гимназисти, които разполагат с цялото време на света и не искат да бързат. След това си събуха дънките и се престориха, че правят секс — пенисът му докосваше вагината й през бельото им. И през цялата нощ се докосваха и целуваха, а по някое време придрямваха, за да се събудят с радостта, че са заедно. А после целуването отново започваше, докато накрая, на зазоряване, точно когато беше моментът, той проникна в нея. Нищо на света не можеше да се сравни с това първо проникване, което ги замая дотолкова, че той спря и просто остави пениса си вътре в нея, докато двамата се наслаждаваха на чудото на пълното физическо пасване.

Шайфър трябваше да бъде на снимачната площадка в седем сутринта, но още в десет, по време на една от почивките, той вече беше в караваната й и те отново правиха секс — този път на малкото легло с полиестерните чаршафи. През онзи първи ден го правиха още три пъти, а по време на вечерята с екипа тя преметна крак върху неговия, а той не спря да й опипва кръста. До този момент вече целият екип бе наясно с връзката им, но на никого не му правеше впечатление, защото снимачните романси бяха нещо нормално за близостта и стреса, съпътстващи заснемането на един филм. И макар че подобни връзки обикновено свършваха с края на снимките, Филип пристигна в Лос Анджелис и се премести в къщата й. Започнаха да играят на семейство, подобно на всяка млада двойка, откриваща чудесата на съвместното съжителство — тогава, когато ежедневието все още е новост и когато дори едно отскачане до супермаркета може да се превърне в приключение. Блаженството на анонимността им обаче се оказа много кратко, защото когато филмът излезе, се оказа голям хит.

Внезапно връзката им стана публично достояние. Наеха си по-голяма къща с порта в Холивуд Хилс, но не успяха да накарат външния свят да престане да нахлува при тях. И точно оттам тръгнаха неприятностите.

Първото им скарване стана по повод една статия в списание, което бе решило да сложи на корицата си лицето на Шайфър. В статията се цитираха следните нейни думи: „Не мога да приема правенето на филми на сериозно. То почти не се различава от играта на малките момиченца, когато се правят на принцеси.“ Когато един следобед тя се върна от някаква среща, завари списанието на масичката в гостната, а Филип — нацупен заради прочетеното.

— Това ли ти е мнението за работата ми? — просъска той.

— Това няма нищо общо с теб!

— Точно така! Защото всичко е заради теб! Замисли ли се въобще върху факта, че става въпрос за моя филм?

— О, я не се вземай толкова на сериозно! Не ти прилича!

Но както по-късно стана ясно, тя бе наранила неволно егото му. Продължиха да живеят заедно още малко, но накрая той се върна в Ню Йорк. Измина цял отвратителен месец, докато й се обади.

— Мислех си за станалото и стигнах до извода, че не ние сме виновни. Виновен е Холивуд! Защо не дойдеш при мен в Ню Йорк?

Тогава Шайфър беше само на двадесет и четири, готова на всякакви приключения. Но това беше преди двадесет години, помисли си тъжно тя сега, докато се взираше в отражението си. Ярката светлина на голите крушки безмилостно разкриваше, че тя вече не е онова момиче. Лицето й беше съзряло — беше по-ъгловато и хлътнало, и никой не би могъл да я сбърка с начинаеща. Но възрастта си имаше и предимства — днес тя бе далеч по-наясно какво точно иска от живота, за какво си струва да се ядосва и за какво — не.

Но дали Филип го знаеше? Докато оглеждаше грима си, тя се запита какво ли си е помислил той, когато се сблъскаха в асансьора. Дали я вижда като жена на средна възраст? Дали все още я намира за привлекателна?

Последната им среща беше преди десет години. Беше заминала за Ню Йорк за рекламите на някакъв филм, когато попадна на Филип във фоайето на Пето авеню № 1. Не бяха разговаряли повече от година, но автоматично включиха на стария си закачлив тон. И когато тя даде и последното си интервю, се уговориха да се видят за вечеря в „Да Силвано“. В единадесет вечерта се разрази ужасна буря и всички се оказаха в ресторанта като в капан.

Сервитьорите обаче реагираха бързо — отнесоха масите, отвориха пространство и пуснаха музика, така че всички се разтанцуваха.

— Обичам те! — прошепна й Филип. — Ти си моята най-добра приятелка!

— Ти също си моят най-добър приятел!

— Разбираме се отлично. Значи винаги ще си останем приятели.

После отидоха в апартамента й. Тя разполагаше с уникално старовремско легло с балдахин, с което се бе сдобила в Англия — през онези прекрасни два месеца, когато се бе влюбила в английските селски къщи. Филип се бе подпрял на ръце над нея и косата му падаше по лицето й. Правиха любов страстно и сериозно, удивени, че все още им е толкова хубаво заедно. Което още веднъж постави на дневен ред проблема дали да не се съберат. Той поиска да узнае плановете й. Тя трябваше да отлети за Европа, след което би трябвало да се върне директно в Лос Анджелис, но обеща, че първо ще се отбие в Ню Йорк и ще остане няколко дена. След това замина за Европа и се оказа приклещена там за още две седмици, което означаваше, че трябваше действително да лети директно за Лос Анджелис. После започна работа по нов филм, който се снимаше във Ванкувър и Индия. Така се изнизаха неусетно шест месеца. Тогава случайно дочу, че Филип щял да се жени. Шайфър веднага се качи на самолета и отлетя за Ню Йорк, за да се изправи очи в очи с него.

— Не можеш да се ожениш! — отсече.

— И защо?

— Ами ние?

— Няма такова понятие.

— Само защото ти не искаш да има!

— Няма никакво значение дали искам или не. То просто не съществува!

— Коя е тя? — извика Шайфър. — Какво работи?

Името й било Сюзън и била учителка в някакво частно училище в Манхатън. Когато Шайфър настоя, Филип й показа снимка. Сюзън беше на двадесет и шест, хубава и напълно безлична.

— След всички жени, които си имал, защо точно тя? — попита Шайфър.

— Влюбен съм в нея. Тя е добър човек — отговори Филип.

Шайфър се разбесня, а после попита:

— Добре де, какво притежава тя, което аз нямам?

— Стабилност.

— Аз също мога да бъда стабилна.

— Тя винаги се намира на едно и също място.

— Това ли искаш? Някоя безлична мишка, която послушно да ти играе по свирката?

— Ти не познаваш Сюзън! Тя е много независима!

— Нищо подобно! Напълно зависима е! И точно това е причината, поради която искаш да се ожениш за нея! Прояви достойнството поне да бъдещ честен в мотивите си!

— Сватбата ни е на двадесет и шести септември.

— Къде?

— Няма да ти кажа! Не искам да ми се появяваш неканена на сватбата!

— Няма, разбира се! Защо толкова се притесняваш от мен? Да не би да се жените в задния двор на родителите й?

— Всъщност, в лятната им къща. В Ийст Хамптън.

Но Шайфър наистина се появи неканена, като извика на помощ Били Личфийлд. Двамата се скриха в живия плет около имението и тя наблюдава как Филип, в бял ленен костюм, казва „да“ на друга жена. После месеци наред оправдаваше поведението си с твърдението, че сватбата на Филип е била за нея като посещение при починал човек — за да повярваш, че душата си е отишла, първо трябва да видиш мъртвото тяло.

Малко повече от година по-късно дочу от един агент, че Филип се развеждал. Бракът му бе продължил само четиринадесет месеца. Но вече беше твърде късно. Шайфър вече беше сгодена за английския маркиз — застаряващ бохем, който впоследствие се оказа неизлечимо пристрастен към наркотици. Когато загина по време на инцидент с яхтата си край Сен Тропе, тя се върна в Лос Анджелис, за да положи ново начало на кариерата си.

Нямало работа. Така й каза агентът й. Отсъствала твърде дълго, а и вече била прехвърлила тридесет и петте. Допълни, че би трябвало да се заеме с онова, на което се посвещават всички актриси на нейната възраст — да започне да ражда деца. Така, останала съвсем сама в Лос Анджелис, все още невъзстановена от внезапната смърт на съпруга са, Шайфър бавно, но сигурно изпадна в депресия. И един ден просто не си направи труда да стане от леглото. Остана там седмици наред.

Междувременно Филип отново се бе появил в Лос Анджелис, но тя си намери извинение да не се срещне с него. Нямаше сили да се вижда с когото и да било. Нямаше сили да излезе и от къщата си в Лос Фелис. Изтощаваше я дори самата мисъл, че трябва да шофира до супермаркета, а докато събере енергия и за най-дребното нещо, минаваха часове. Понякога наистина отиваше на пазар просто защото нямаше избор, но докато вземаше острите завои, не веднъж и два пъти се питаше дали да не натисне газта и да изхвърчи в пропастта. Ала тъй като не беше сигурна дали стопроцентово ще умре и опасявайки се да не стане по-лошо, всеки път се отказваше.

Един следобед агентът й я принуди да отиде на обяд в полоклуба. Тя мълчеше и чоплеше безсилно храната си.

— Хей, какво ти е? — попита я той.

Тя поклати глава и промърмори:

— Не знам.

— Не мога да те рекламирам в такъв вид! Знаеш, че Холивуд е жесток град! Ще решат, че никога повече няма да можеш да работиш — ако вече не са започнали да го казват, разбира се. Защо не заминеш в пустинята? Или за Мексико? Дори в Малибу, за бога! Махни се за няколко седмици. Или за месец! А когато се върнеш, вероятно ще съм успял да ти намеря роля като нечия майка.

Когато безкрайният обяд свърши и тя пое обратно с колата си по булевард „Сънсет“, изведнъж избухна в неконтролируем плач и не можа да спре в продължение на няколко часа. Необяснимото отчаяние беше налице, разбира се, но далеч по-страшен от него беше срамът. От хора като нея не се очакваше да се депресират, но ето че тя се чувстваше разнебитена и нямаше представа как да си помогне. Изцяло от съжаление агентът й изпрати сценария за някакъв телевизионен сериал. Тя отказа да се срещне със сценариста на обяд, но му разреши да й гостува. Името му беше Том, беше по-млад от нея, беше напорист и чувствителен и ни най-малко притеснен от слабостите й. Каза, че искал да й помогне, и тя му позволи и не след дълго вече бяха любовници, а малко след това той се премести при нея. В крайна сметка не я взеха в сериала, обаче той се оказа хитов и Том направи много пари. Остана с нея, а после се ожениха. След това тя отново тръгна на работа и направи три самостоятелни филма, единият от които беше номиниран за „Оскар“. Последното я върна окончателно на линия. При Том нещата също вървяха добре. Той направи още едно телевизионно шоу, което също се превърна в хит, но тъй като всеки от тях се бе отдал на работата си и нямаха много време един за друг, постепенно между тях се настани необичайна раздразнителност. Тя започна да приема всяка незначителна роля, която й предлагаха, само и само да избяга от него и брака им. Продължиха така още три години, а след това Шайфър разбра, че Том си има любовница. И всичко стана много лесно. С Том бяха женени шест години, но през всичките тези години тя нито за миг не престана да мисли за Филип и за това какъв би бил животът й, ако вместо с другите, живееше с него.

5

В последно време сексът лежеше като тежко бреме на съвестта на Минди Гуч. Двамата с Джеймс не го правеха достатъчно често. Всъщност изобщо не го правеха. Оптимистично погледнато, случваше им се и да го правят — един-два пъти годишно. Ситуацията беше ужасна и неправилна и караше Минди да се чувства като лоша съпруга, която не си изпълнява семейните задължения, но същевременно за нея бе огромно облекчение да не се занимава със секс.

Проблемът бе, че я болеше. Минди бе наясно, че редица жени на средна възраст започват да срещат подобен проблем. Но досега си бе мислила, че се случва едва след менопаузата. Никога не бе предполагала, че на нея ще й се случи толкова рано. В началото, когато се запознаха с Джеймс, та дори до четвъртата, петата година на брака им, тя се гордееше много със своите умения в леглото. Години след раждането на Сам двамата с Джеймс го правеха по веднъж седмично и превръщаха нощта си в паметно събитие. Имаха си техни неща, любими неща. Например Минди обичаше да я завързват, а понякога и тя завързваше съпруга си (използваха специални връзки за тази цел — студентските връзки на съпруга й от „Брукс Брадърдс“), а когато Джеймс беше завързан, тя яхваше пениса му като пакостлива банши. С течение на времето обаче тръпката в секса започна да замира, което си е нормално при семейните двойки, но все пак продължаваха да го правят веднъж-два пъти месечно. Докато преди две години не се появи болката. Минди отиде при своята гинеколожка и се опита да поговори с нея по този въпрос, обаче докторката отсече, че вагината й е нормална, че не била изсъхнала, че тя не навлизала в критическата и че просто трябва да използва лосиони. Минди познаваше отлично лосионите за секс, но и те не помагаха. Тогава си купи вибратор. Нищо особено, просто обикновен малък заоблен цилиндър от светлосиня пластмаса. Нямаше представа защо избра точно светлосин. Може би защото й се стори за предпочитане пред розовия или лилавия. А после, един съботен следобед, докато Джеймс и Сам бяха излезли на разходка, тя се опита да пъхне вибратора във вагината си, но не успя да проникне и сантиметър, когато болката отново се появи. И оттогава насам съзнателно избягваше секса. С всички възможни средства. Джеймс бе достатъчно търпелив, за да не си иска насила, ала липсата на секс в брака им постепенно издигна между тях непреодолима бариера. Минди изпитваше огромна вина и срам, които не се облекчаваха ни най-малко от гласа на разума, който й казваше, че това няма значение.

А сега, когато Джеймс като че ли тръгваше нагоре в кариерата си, може би започваше да има значение. Минди бе наясно, че преуспяващите мъже разполагат с по-богат избор. Което ще рече, че ако тя не му даваше секс, той ще си го потърси другаде. Затова, когато този вторник привечер тя си тръгна от работа, реши, че на всяка цена трябва да даде на Джеймс, независимо колко ще я боли! Ала реалностите на живота отново взеха превес.

— Ще ходите ли на погребението? — попита Роберто, когато тя се появи във фоайето на № 1.

— Какво погребение? — изненада се Минди.

— На госпожа Хаутън. Утре, в църквата „Свети Амброзии“. — При тези думи Роберто, който по принцип винаги си беше усмихнат, се засмя. — Чух, че било частно.

— Погребенията не могат да бъдат частни! — изтъкна Минди.

— Обаче това е! Чух също така, че човек трябва да има специална покана, за да присъства!

— И откъде чу всичко това?

— Е, просто го чух — отговори неопределено Роберто и пак се засмя.

Минди побесня. Вместо да се прибере вкъщи, тя се качи директно при Енид Мърл.

— Какви са тези неща за погребението на госпожа Хаутън, които чувам? — извиси глас тя.

— Това е заупокойна служба, скъпа — отговори любезно Енид. — Иначе госпожа Хаутън отдавна е положена в мястото си на вечен покой.

— А ти ще ходиш ли? — изгледа я подозрително Минди.

— Разбира се.

— А аз защо не съм поканена? Все пак съм президент на борда!

— Госпожа Хаутън имаше твърде много приятели. Това е Ню Йорк, скъпа! Не всеки може да бъде поканен навсякъде.

— Не можеш ли да ми осигуриш покана?

— Не виждам защо ще искаш да ходиш! — отговори все така любезно, но хладно Енид и затръшна вратата под носа й. Все още не беше простила на Минди, че осуети плановете й за разделяне апартамента на Луиз Хаутън.

Когато се прибра в апартамента си, Минди завари Джеймс в кабинета му.

— Току-що ми нанесоха непростима обида! — веднага започна тя, като се отпусна на стария кожен фотьойл. — Оказва се, че всички в сградата са поканени на заупокойната служба на госпожа Хаутън, с изключение на мен!

— Няма смисъл да се ядосваш! — изръмжа Джеймс.

Не беше обичайният Джеймс. Минди го попита какво става.

— Защо не си ми казала, че си започнала да списваш блог? — изгледа я на кръв той.

— Напротив, казах ти.

— Нищо подобно!

— Казах ти, но ти очевидно си забравил.

— Както и да е. Е, днес целият „Снаркър“ е полудял по теб!

— В добрия или в лошия смисъл?

— Ти как мислиш? — изръмжа отново Джеймс и й посочи монитора.

Минди стана и надникна над рамото му към екрана. Заглавието, което видя срещу себе си, гласеше: „ИНТЕРНЕТ МАГНАТКАТА (НИЩО ПОДОБНО!) И КОРПОРАТИВНА МЕДИЙНА ПАЧАВРА МИНДИ ГУЧ НАПАДА ЖИВОТА С ДРЕБНОВАТИ РАЗСБЖДЕНИЯ.“ Непосредствено под заглавието се мъдреше нейна кошмарна цветна снимка, направена й при излизане от работа. Изглеждаше като истинска мизерница в стария си черен тренчкот и старомодната си кафява кожена торба, метната през рамо. Устата й зееше вяло, а от ъгъла, от който беше направена снимката, носът и брадичката й изглеждаха изострени като на Баба Яга. Първата мисъл на Минди бе, че снимката е като че ли по-унищожителна и от текста. През по-голямата част от живота си тя бе полагала значителни усилия да избягва греха на суетата и се бе отнасяла презрително към всички, които се вманиачват на тема външен вид — за нея това бе върхът на лекомислието. Ала снимката от екрана автоматично разби всичките й вътрешни устои. Вече нямаше никакъв смисъл да се преструва, че е красива и че все още изглежда като двадесет и пет годишна, когато всички доказателства сочеха точно обратното. И когато въпросните доказателства бяха на разположение на целия свят, по двадесет и четири часа в денонощие, седем дни седмично. До края на вечността. И може би отвъд. Или най-малкото — до изчерпване на петролните залежи на планетата, до окончателното разтопяване на ледените шапки или докато светъл не бъде унищожен от световна война, метеорит или гигантско цунами.

— Кой е авторът на тази помия? — извиси глас тя. Нетърпелива за отговора, тя се вторачи в дребните букви под заглавието и прочете: — Тайър Кор. Кой пък е този?!

— Няма смисъл да се ядосваш — обади се Джеймс.

— Как така няма да се ядосвам?! Как смеят да публикуват подобни неща?!

— Че на кого му пука?

— На мен! На карта са заложени моята репутация и моят имидж! Аз не съм като тебе, Джеймс! Когато някой ме обиди, аз не си седя кротко и не се примирявам! Предприемам нещо!

— И какво по-точно? — изгледа я със съмнение Джеймс.

— Ще уредя това хлапе да бъде уволнено!

Джеймс издаде звук, който приличаше по-скоро на грухтене.

— Очевидно не разбираш, че всичките тези уебсайтове са собственост на различни корпорации! — започна да набира скорост Минди. — Или ако не са, съвсем скоро ще бъдат! А аз имам връзки! В корпоративния свят! Не случайно ме наричат „корпоративна медийна пачавра“! О, боже, трябва да си пусна Моцарт!

В последно време Минди установяваше, че Моцарт й действа изключително успокояващо. Да, поредният знак за навлизане в средната възраст.

Но за да си пусне Моцарт, трябваше да стане и да отиде в своя кабинет, който се намираше зад съседната врата. От купчината с дискове си избра „Вълшебната флейта“. Увертюрата с тържественото начало на ударните и обоите, следвани от изящния звук на струнните инструменти, автоматично извади съзнанието й от мрачните мисли. Но веднага след това допусна грешката да погледне към компютъра. Скрийнсейвърът й беше включен — снимка на Сам, облечен като динозавър за Хелоуин. На три годинки беше буквално луднал по динозаврите. Минди се опита да извърне очи, ала компютърът я викаше. „Снаркър“ я викаше! Не издържа. Отвори уебсайта и отново прочете статията.

— Минди! — дочу обвинителния глас на Джеймс, който се появи ненадейно в кабинета й. — Какво правиш?

— Работя.

— Глупости! Седиш си тук и четеш глупостите за себе си! — Очевидно вече набрал скорост, продължи тирадата си: — Именно това е неврозата на новото хилядолетие! Защото това не е вглъбяване в себе си, а пристрастяване към себе си! И точно затова… — Тук вече бе толкова развълнуван, че започна да заеква. — … точно затова… започнах да пиша за… за Дейвид Бушнел!

— Какво? — изгледа го объркана Минди.

— Дейвид Бушнел не се е занимавал със себе си! — изрече вече по-уравновесено той, отпусна се на дивана й и се изтегна, приготвяйки се за продължителна дискусия относно своята книга. — За разлика от могулите, които днес управляват света, за разлика от журналистите, брокерите, адвокатите и всички останали, които се опитват да си оправят живота на гърба на другите…

Минди се втренчи в съпруга си, очевидно неспособна да схване връзката с главната тема. Затова реши сама да върне разговора към себе си.

— Не мога да не му обърна внимание! — извика. — Как смеят?! И защо точно мен? Защо са решили да правят на посмешище точно мен!

Да, Минди за пореден път отказваше да говори за книгата му. При други обстоятелства щеше да се примири. Но точно днес не бе в настроение да проявява търпимост към съпругата си. Джеймс се изправи и започна да разглежда дисковете й.

— И защо да не те правят на посмешище? — отбеляза, докато оглеждаше един диск с най-големите хитове на „Ролинг Стоунс“. Включваше и „Малкият помощник на мама“. Ще трябва да го чуе.

— Моля? — ококори се Минди.

— Защото си по-специална или по-добра от останалите ли? — продължи нехайно съпругът й.

— Защото съм искрено обидена! Защото съм унизена! — извика тя и буквално изпепели Джеймс с поглед.

— Да не би да искаш да кажеш, че през всичките тези двадесет години като журналист ти не си обидила никого?

— Значи да го възприема като отмъщение на съдбата, така ли?

— Може би. Или пък като карма.

Минди се изкиска презрително.

— Или може би като поредното доказателство за факта, че младите днес са жестоки и завиждат на другите! И не проявяват никакво уважение към никого! Какво съм им сторила, че се държат така?

— Просто си успяла. Или може би беше успяла — отбеляза спокойно Джеймс. — Не схващаш ли? За тях ние вече сме системата! — Направи пауза, посочи я и допълни: — Ние! Ти и аз! Ние вече сме така наречените възрастни! Онези, които всички млади хора искат да свалят от власт! А ние бяхме съвсем същите, когато бяхме на двадесет.

— Не сме били!

— Помниш ли нещата, които пишеше някога? Например за онзи милиардер. Присмя се на пръстите му. Ха-ха-ха! „Късопръст вулгарен варварин“, така го нарече.

— Това е различно.

— Съвсем същото си е. Мислиш го за различно, защото си го писала ти. И всеки пък, когато разкъсваше някого, казваше, че си го е заслужил, защото е преуспял — което за теб бе еквивалентно на „задник“. И всички те мислеха за адски умна, и получаваше внимание. Минди, това е най-лесният начин да спечелиш вниманието на хората — да се присмиваш на по-добрите от теб! Открай време е така. Проявяваш неуважение към преуспелите и автоматично попадаш в обсега на вниманието им. Евтин трик. От най-евтините!

Всеки нормален човек би бил поразен от подобен коментар. Но не и Минди.

— А ти си по-добър от мен, така ли? — просъска тя.

— Аз поне не съм правил подобни неща.

— Разбира се, че не, Джеймс! Защото не ти се е налагало! Ти си мъж! На теб ти стигаше да пишеш онези пространни безсмислени статии за… какво? За голфа! Отне ти цяла година да ги напишеш. Десет хиляди думи за голфа и за тях ти трябваше цяла година? А аз работех, Джеймс! Печелех пари! Това ми беше работата!

— Точно така — съгласи се Джеймс. — А това тук пък е работата на онези хлапета!

— Браво на теб, Джеймс! Аз очаквам от теб подкрепа, а ти ми обръщаш гръб! На собствената си съпруга!

— Просто се опитвам да погледна нещата от друг ъгъл. Не схващаш ли? Тези хлапета са същите като нас! Все още не го знаят, но след двадесет години ще се събудят и ще осъзнаят, че са станали като нас! Ще ги свари напълно неподготвени. О, да, сега за нищо на света не биха се съгласили с това! Ще заявят, че никога няма да станат такива. Че ще победят съдбата. Че няма да се променят. Че няма да завършат като уморени, посредствени, апатични и често окончателно примирени. Но животът ще се погрижи за тях. И един ден ще осъзнаят, че са се превърнали в нас! И това ще бъде тяхното най-голямо наказание!

Минди издърпа един косъм от косата си и започна да го оглежда. Накрая изломоти:

— Какво искаш да кажеш? Че нещо не ни е наред ли?

Борбеният дух като че ли внезапно напусна Джеймс. Той отпусна рамене и промърмори:

— И аз не знам.

— Хей, какво става тук? — дочуха един глас. Двамата вдигнаха едновременно очи. Синът им Сам бе влязъл неусетно в апартамента и сега стоеше на прага на кабинета на майка си.

— Просто разговаряме — обясни тя.

— За какво? — попита Сам.

— Майка ти я изтипосаха в „Снаркър“ — обясни баща му.

— Знам — сви рамене Сам.

— Седни, момчето ми! — покани го Джеймс. — И как се чувстваш от това?

— Всъщност не чувствам нищо.

— Не си… травмиран?

— Не съм.

— Обаче майка ти се чувства обидена.

— Вашето поколение си е такова. Хлапетата от моето поколение не се обиждат така лесно. Приемат го като поредната драма. Всеки участва в собственото си риалити шоу. И колкото по-голяма е драмата в него, толкова повече внимание получаваш. И толкова.

Джеймс и Минди се спогледаха, мислейки си едно и също нещо — че синът им е гений! Кое друго тринадесетгодишно момче би имало такива прозрения относно човешката орис?

— Енид Мърл ме помоли да й помогна с компютъра — рече Сам.

— Няма да ходиш! — отсече Минди.

— Защо?

— Защото съм й сърдита.

— Не забърквай детето в подобни глупости! — намеси се Джеймс.

— Та мога ли да отида? — попита предпазливо Сам.

— Можеш, разбира се! — махна с ръка баща му. А когато Сам излезе, той продължи тирадата си: — Риалити телевизии, блогове, коментатори — всичко това са елементи от културата на паразитизма!

И автоматично се запита защо изрича подобни неща. Защо не може да приеме новото? Защо не може да хареса това съвременно човешко същество, този завършен егоцентрик и настървен консуматор?

Сам Гуч носеше издайническите белези на напълващия младеж и раните на дете, израсло в Ню Йорк. Не беше невинен. Престана да бъде невинен някъде между втората и четвъртата си година, когато започнаха да го аплодират заради зрелите забележки. Минди много обичаше да повтаря умотворенията му пред своите колеги, задължително добавяйки (винаги с подходящата доза възхищение): „Как му хрумват подобни неща, не мога да разбера! Та той е само на… [попълваш подходящите години].“

А сега, на тринадесет, самият Сам бе започнал да се притеснява от прекомерните си знания. Понякога се чувстваше уморен от живота и често се питаше какво ли ще стане с него — да, нещо със сигурност щеше да стане, защото с децата на Ню Йорк не може да не стане нещо. Но освен това бе наясно, че не разполага със същите предимства, с които разполагаха неговите приятели. Живееше в една от най-добрите кооперации в Манхатън, но в най-лошия апартамент в нея. Не го освобождаваха от училище заради триседмични ваканции в Кения, нито пък празнуваше рождения си ден в „Челси Пиърс“. Никога не можеше да отиде да слуша как баща му свири на соло китара в „Медисън Скуеър Гардън“. Когато Сам напускаше града, то бе, за да отиде на гости в летните къщи на хлапета с по-богати и по-успели родители от неговите. Баща му го тикаше да ходи на подобни места, уж за да събирал опит — живееше си с убеждението, че за да си писател, трябва да познаваш максимална част от живота, макар че надали се сещаше, че самият той не притежава почти никакъв опит. Вследствие на което днес Сам притежаваше опит, който не изгаряше от нетърпение да притежава, най-вече във връзка с момичетата. Доколкото можеше да схване, момичетата имаха нужда от постоянно внимание. Когато се събираха в лятната къща на някой от неговите съученици, родителите обикновено оставяха децата да се забавляват сами. Момчетата се правеха на мъжкари, а момичетата — на луди. И на някакъв етап някой се разплакваше. Така, когато се прибереше вкъщи, Сам се чувстваше толкова изтощен, сякаш не бяха минали само два дена, а цели две години.

Майка му задължително го очакваше. И след не повече от час-два питаше:

— Сам, написа ли благодарствено писмо?

— Не, мамо. Нелепо е!

— Никой не се чувства нелепо, когато получава благодарствено писмо!

— Да де, обаче на мен ми е неудобно.

— Защо?

— Защото никой друг не изпраща благодарствени писма!

— Защото никой не е така добре възпитан като теб, сине! Някой ден ще разбереш! Някой ден някой ще си спомни, че е получил благодарствено писмо от теб и ще те вземе на работа!

— Нямам намерение да работя за когото и да било!

Тогава майка му се приближаваше, прегръщаше го и прошепваше:

— Разбира се, Сами! Ти си толкова умен! Някой ден ще управляваш света!

И така Сами се превърна в компютърен спец, което впечатли само родителите му и всички възрастни, родени преди 1985.

— Още не можеше да говори, когато сърфираше в интернет! — хвалеше се майка му.

На шест, след като беше приет в едно от най-добрите училища на Ню Йорк — предимство, осигурено му от често противната, но непоколебима решимост на майка му да му даде най-доброто (Минди бе от хората, за които другите обикновено казваха: „Ако искаш да се отървеш от нея, по-добре се съгласи на всичко!“). — Сам си даде сметка, че ако иска да поддържа изкуствено завишения си статус, трябва да си изкарва нещо допълнително. Затова, още когато навърши десет, той вече си бе създал свой собствен компютърен бизнес в кооперацията. Оттогава бяха изминали повече от три години.

Като бизнесмен беше твърд, но справедлив. Вземаше по сто долара на час от собствениците като Филип Оукланд, Енид Мърл, тихите лекари и адвокатите, от жената, която беше мениджър на рок банда, но на портиерите и носачите помагаше безплатно. За да ги компенсира заради майка си. Портиерите бяха убедени, че най-големите кавгаджии са и най-стиснатите по Коледа, а майка му водеше списъка на тези последователи на Скрудж. Когато подаваше двадесет или петдесетдоларовите банкноти за коледните премии на персонала, го правеше с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкала киселец. Проверяваше пликовете по сто пъти, прехвърляйки име по име списъка от двадесет и петте портиери и носачи на сградата и ако откриеше грешка — което обикновено ставаше, защото се оказваше, че е измъкнала повече банкноти от по двадесет или петдесет долара от банкомата — тя грабваше банкнотата със светнали очи и грижливо я поставяше в портфейла си. Но пък усилията на Сам му се отплащаха. Беше обичан от всички в тази сграда, а Минди беше толерирана — всеобщото мнение бе, че Минди не е чак толкова лоша, колкото изглежда. „Все пак има добър син, което в наше време говори много за една жена!“ — шушукаха си портиерите.

И ето че сега се налагаше да впрегне отново в действие чара си, за да заглади поредното лошо впечатление, оставено от майка му — този път с Енид Мърл.

Във фоайето Сам налетя на някакво непознато момиче, застанало точно пред асансьорите и свело глава към дисплея на телефона си. Той познаваше всички в тази кооперация, затова не можа да не се запита коя е тя, защо е тук и при кого точно отива. Беше облечена с късо зелено сако, тъмни дънки и сандали на висок ток и никак не беше за изхвърляне. Не че в училище не бе виждал красиви момичета. Такива имаше и там, и на улицата, и по страниците на списанията. Обаче това момиче с неестествено дебели устни, извити при връхчетата по твърде мръснишки начин, беше някак си по-различно от всички тях. Дрехите й бяха безсъмнено скъпи, но незнайно защо изглеждаше малко прекалено перфектна. Точно в този момент тя погледна към Сам, но веднага извърна очи, сякаш смутена от нещо.

Момичето беше Лола Фабрикънт, която отиваше на интервю при Филип Оукланд. Сам бе уловил Лола в един много рядък за нея миг на уязвимост. Разходката по Пето авеню до сградата на № 1 я бе разтревожила не на шега. Възпитана отдалече да различава статуса на хората и нещата, тя имаше усет както за крещящите, така и за по-неуловимите нюанси в различните видове жилищни сгради, стоки и услуги. В резултат на всичко това, докато се разхождаше по Пето авеню, тя не можа да не забележи огромната разлика между него и Единадесета улица, където вече живееше — разлика, която Лола възприе като кръвна обида срещу привилегированото й положение на момиче, на което всичко се полага по право. „Пето авеню е толкова по-хубаво от Единадесета улица! Тогава аз защо не живея тук?!“ — питаше се тя. А когато стигна до извисяващата се величествена фасада на № 1 с не един, а с цели два входа, с фоайе с ламперия по стените (като мъжки клуб) и трима портиери в униформи и бели ръкавици, които се надпреварваха да я посрещнат и да я обслужат (като пажовете в приказките), тя едва не изкрещя: „АЗ защо не живея тук?!“

Но докато чакаше асансьора, тя си каза, че все някой ден ще дойде да живее тук! Няма начин да не дойде! Заслужаваше го!

А после сведе поглед и зърна някакъв пубертет, който се беше вторачил в нея. И деца ли живеят в тази сграда? Виж ти! Незнайно защо до този момент Лола не си бе помисляла, че в Ню Йорк живеят и деца.

Момчето влезе в асансьора след нея. Натисна бутона за тринадесетия етаж, а после попита:

— Вие закъде сте?

— За тринадесетия — отговори Лола.

Сам кимна. Ясно. Момичето отива при Филип Оукланд. Е, връзваше се. Майка му открай време казваше, че Филип Оукланд си живее като цар и че животът по принцип е несправедлив.

Малко преди появата на Лола за интервюто Филип получи обаждане от своя агент.

— Ама че хора! — започна агентът.

— Какъв е проблемът? — попита Филип. Въпреки затрудненията, съпътстващи написването на новия му сценарий, вчера той бе успял да предаде поредния работен вариант на „Завръщане при шаферките“. Което си беше съвсем навреме.

— В този бизнес май никой не знае какво точно иска и защо! — възкликна раздразнено агентът. — Обаждам се, за да те предупредя, че студиото е обявило спешен конферентен разговор за днес следобед!

— Мамка им! — ядоса се Филип. — Звучи ми като корпоративна намеса!

— Всичко в този свят е корпоративна намеса! Защото ако някой имаше представа как се правят хубави филми в наши дни, сега нямаше да водим този разговор!

Веднага след като агентът затвори, позвъниха от студиото. Асистентката го накара да чака десет минути височайшето обаждане на шефката си. Шефката имаше дипломи по бизнес и право — степени, които би трябвало да се считат за неуместни, когато става въпрос за разбиране на творческия процес, но които общественото мнение беше превърнало в еквивалент на наградата „Пулицър“ за литература.

— Филип — започна тя, без да си прави труда да се извинява, че го е накарала да чака, — очевидно нещо се е случило между предишния ти вариант и последния!

— Нарича се редакция — отбеляза сдържано писателят.

— Може. Обаче сме изгубили нещо от главната героиня. Вече не е никак приятна.

— Така ли?

— Безлична е — отсече шефката на студиото.

— Това е, защото вие настояхте да махна всичко, което би й предало характер — отговори Филип.

— Не трябва да забравяме публиката! Жените са много, ама много мнителни! И най-върлите критици на другите жени!

— Много лошо — каза Филип. — Вероятно точно това е причината все още да не управляват света.

Без да обръща внимание на думите му, шефката заяви:

— Чакам новия ти вариант до две седмици! Оправи го!

И затвори.

Филип веднага звънна на агента си.

— Мога ли да прекратя работата си по този проект?

— Виж какво, забрави за егото си и просто им дай онова, което искат. Оттам нататък проблемът става изцяло техен.

Филип затвори телефона, за пореден път задавайки си въпроса какво се е случило с неговия кураж.

Интеркомът иззвъня.

— Госпожица Лола Фабрикънт желае да ви посети — съобщи портиерът Фриц. — Да я пусна ли?

Мамка му! Покрай тези разправии със студиото бе напълно изключил за срещата си с момичето, което му бе изпратило имейл с молба за интервю. До този момент бе интервюирал десет кандидатки за работа и нито една от тях не ставаше. Вероятно и това момиче ще се окаже поредната загуба на време, но след като вече беше долу, не беше възпитано да я отпрати. Окей, ще й предостави десет минути, просто от учтивост.

— Добре, пусни я! — отговори.

Няколко минути по-късно Лола Фабрикънт вече бе кацнала на дивана на Филип Оукланд, твърдо решена да се покаже в максимално добра светлина, Филип Оукланд се оказа доста по-стар от снимката му на задната корица на „Лятно утро“, но за щастие не чак толкова стар. Пък и със сигурност бе доста по-млад от баща й, който никога не би облякъл избеляла черна тениска и маратонки „Адидас“ и никога не би пуснал косата си под ушите. Излегнат на стола си с крака върху бюрото, Филип редуваше потрепването с химикал върху купчина листи с втъкване на косата си зад ушите. Да, момичето, което й даде имейла на писателя, се оказа право — Филип Оукланд действително беше много готин.

— Разкажи ми за себе си — започна той. — Искам да знам всичко!

Вече не изгаряше от нетърпение да се освободи от госпожица Лола Фабрикънт, която далеч надскочи всичките му очаквания и която, особено след подобен гаден ден, бе не само приятно разнообразие, но и почти като отговор на молитвите му.

— Не си ли видял моя фейсбук? — попита тя.

— Не, не съм го гледал.

— Аз пък направих опит да се запозная с твоя. Обаче ти си нямаш фейсбук.

— А трябва ли?

Тя се смръщи и го изгледа така, сякаш се страхуваше за бъдещето му.

— Всеки в наши дни си има своя фейсбук страница! Как иначе приятелите ти ще следят какво става с теб?

„Да бе, как наистина!“ — помисли си той усмихнато. Това момиче направо го хвърляше под влака.

— Тогава искаш ли да ми покажеш този твой фейсбук? — попита на глас.

Тя набра бързо нещо на компютъра на своя телефон и му го подаде.

— Това съм аз в Маями!

Филип се вторачи в снимка на Лола, облечена само по бански и изтегната изящно на малка лодка. Запита се как точно го прелъстява — целенасочено или неволно? Впрочем какво значение имаше?

— А ето и моята биография — продължи тя, като застана зад него и набра нещо с бутоните. — Виждаш ли? Любимият ми цвят — жълт. Любимият ми цитат: „Ако не е по моя начин, тогава по никакъв начин!“ Мечтата ми за меден месец — да обикалям с яхта гръцките острови. — Отметна назад дългата си коса и един непокорен кичур докосна лицето му. — Извинявай! — изкиска се Лола.

— Много интересно — усмихна се Филип и й подаде телефона с фейсбука.

— Така си е! — кимна гордо тя. — Приятелите ми открай време разправят, че ме очакват грандиозни неща!

— И какви по-точно? — попита Филип, неспособен да откъсне очи от гладката й, безупречна кожа. Това момиче го правеше на идиот!

— Ами… не знам — провлачи тя, като си мислеше колко различен е Филип Оукланд от всички, с които се бе срещала досега. Беше като истински мъж, обаче по-добър, защото беше известен. Върна се на дивана срещу него и добави: — Знам, че трябва да знам, защото съм на двадесет и две, обаче не знам!

— Ти си още дете! Целият ти живот е пред теб!

Тя махна презрително и рече:

— Всички все това повтарят, обаче да ти кажа, изобщо не е вярно! Защото в наши дни ако ще се издигаш, трябва да го направиш веднага! Ако не го сториш, изоставаш. И това е краят ти!

— Така ли? — изгледа я изумен Филип.

— Ами да! — кимна тя с блеснали очи. — Нещата са се променили! Ако ти искаш нещо, трябва да си наясно, че още милион души го искат! — Направи пауза, наклони глава и се загледа в черния си педикюр. — Обаче мен това не ме притеснява. Аз съм си борбена натура. Обичам да побеждавам. И обикновено побеждавам!

„Аха! — възкликна вътрешно Филип, внезапно вдъхновен. — Ето от това има нужда моята героиня! Необузданата самоувереност на младостта!“

— Та каква е тази работа, която предлагаш? — попита Лола. — Какво точно се очаква от мен да правя? Нали не искаш да ти вземам дрехите от химическо или нещо подобно?

— О, нещо много по-страшно! — започна, този път сериозно, Филип. — Очаквам от теб да ми правиш някои проучвания. Но освен това ще очаквам да ми бъдеш и асистентка. Това ще рече, че когато провеждам конферентен разговор, ти ще стоиш до мен и ще си водиш бележки. Ако напиша нещо на ръка, ти ще го препечаташ на компютъра. Освен това очаквам от теб да изчиташ всеки мой ръкопис, преди да го пуснем, като следиш най-вече за правописни, печатни грешки и пропуски във връзките. А от време на време мога да те ползвам и като уред за сверяване на часовника си.

— Което ще рече?

— Например сега работя по един сценарий, който се нарича „Завръщане при шаферките“. Та във връзка е него се питам възможно ли е една двадесет и две годишна съвременна жена да се вманиачи на тема брак?

— Ама ти не си ли гледал „Булкодзили“? — ахна Лола.

— Какво е това? — озадачи се Филип.

— Боже Господи! — възкликна Лола и се приготви да започне дискусия по една от любимите си теми — риалити шоута. — Там се разказва за жени, които дотолкова се вманиачват на тема „брак“, че накрая буквално лудват!

Филип се замисли, отново започна да потропва с химикала по бюрото си и накрая попита:

— Но защо? Какво му е толкова хубавото на това да си женен?

— Днес всяко разумно момиче иска да се омъжи. И при това — докато е все още младо!

— А аз си мислех, че жените първо държат да направят кариера, така че до тридесет вече да са превзели света!

— О, това важи за старото поколение жени! — обясни търпеливо Лола. — Днес всички млади момичета бързат да се омъжат и да родят деца. Защото не искат да свършат като майките си!

— Че какво не им е наред на майките им?

— Нещастни са — кимна съзаклятнически Лола. — Обаче момичетата от моето поколение не са от хората, които се примиряват с нещастието!

Внезапно Филип усети, че ръцете го засърбяват за работа. Смъкна крака от бюрото си и се изправи.

— Това ли е? — попита Лола.

— Това е — кимна той.

Вдигна чантата си — сива торба от змийска кожа, която, ако се съдеше по големината, сигурно беше направена от кожата на цяла боа.

— Получавам ли работата? — попита директно момичето.

— Какво ще кажеш и двамата да си помислим и утре пак да се чуем? — отговори уклончиво Филип.

Лола помръкна.

— Не ме ли харесваш?

— Напротив! Много те харесвам! — натърти той, докато й отваряше вратата. — И точно в това е проблемът!

Когато я изпрати, излезе на терасата, за да си проветри мозъка. Изложението беше южно. Пред него се простираше един модерен градски средновековен пейзаж в бяло, сиво-синьо и теракота. Точно под него се виждаше паркът на площад „Вашингтон“ — кръпка зелена свежест, изпъстрена с човешки точици, всяка от които бързаше по своите си дребни дела.

„Не трябва да го правиш! — упрекна се той. — Не трябва да вземаш на работа това момиче! Ако го направиш, веднага ще легнеш с нея, а това ще бъде катастрофа!“

Но важното е, че най-сетне започваше да усеща сценария си! Затова без да се бави, той си събра нещата и се запъти към малката библиотека на Шесто авеню, която беше отворена до късно и където можеше да работи напълно необезпокояван.

В седем вечерта Шайфър Даймънд вече бе приключила със снимките и в колата на път към града включи своето блекбъри, за да прочете блога на Минди, който й бе изпратила гримьорната: „Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам. Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“

„Не, човек никога не трябва да се отказва от преследването на щастието!“ — каза си Шайфър и веднага след като пристигна на № 1, отиде право на тринадесетия етаж и позвъни на вратата на Филип. Нямаше го. В мига, в който влезе в собствения си апартамент, телефонът иззвъня. Помисли си, че може да е Филип — той беше един от шепата, които знаеха номера на домашния й телефон. Оказа се Били Личфийлд.

— Едно птиченце ми каза, че си се завърнала! — скастри я той. — И защо все още не ми се обаждаш?

— Не че не исках. Просто имам много работа!

— Ако през следващите два часа не възнамеряваш да работиш, нека пийнем по едно в „Да Силвано“! Вечерта е прекрасна!

Да, вечерта наистина беше прекрасна. Защо да кукува сама в този апартамент? Нищо не й пречи да излезе и да поговори с Били, а на Филип може да се обади и по-късно. Стига да се е върнал, разбира се.

Пристигна в ресторанта първа. Поръча си чаша вино и се замисли за Били. Обичаше Били — та кой не го обичаше?! Но в приятелството си с него тя изпитваше собственически чувства. Дори и да минеха години, без да се видят, тя за нищо на света не можеше да го забрави — особено като се има предвид, че той бе един от първите нюйоркчани, с които тя някога се запозна.

Всъщност, ако не беше Били, тя никога нямаше да бъде това, което е днес.

Беше студентка в Колумбийския университет и изучаваше френска литература с втора специалност фотография. През лятото след първи курс успя да се уреди на стаж при един прочут фотограф. Именно на една от онези развратни фотосесии в една от плевните на Сохо се състоя и първата й среща с Били, който в онези години беше редактор на външните снимки във „Вог“. В онези дни шампанското и кокаинът бяха закон, моделът — задължително с три часа закъснял, а насред сесията обслужващ фотографа в спалнята му на фона на някое безкрайно поппарче.

Та тогава, докато чакаха фотографа да си начеше оная работа, Били се обърна към Шайфър с думите:

— Знаеш ли, че си по-красива от модела?

— Да, знам — сви безразлично рамене тя.

— Винаги ли си толкова самоуверена?

— И защо да лъжа за външния си вид? Да не би аз да съм го избрала? Човек е такъв, какъвто се е родил!

— Трябва да застанеш пред обектива! — отсече Били.

— Чувствам се неловко — отговори тя.

Въпреки това когато Били настоя тя да се срещне с един негов познат режисьор, тя се съгласи. И когато режисьорът й предложи да участва в едно прослушване за филм, тя отиде. И когато й дадоха ролята, тя не я отказа. Играеше богато разглезено момиче от предградията и на екрана красотата й се оказа умопомрачителна. А след това отиде на корицата на „Вог“ и прие предложение за участие в рекламната кампания на една козметична фирма и после скъса с приятеля си — свястно, приятно момче от Чикаго, което учеше в медицинския факултет на Колумбийския университет. Пое я най-великият агент на звезди и я инструктира да се премести в Лос Анджелис, което тя и направи. Нае си малка къща на булевард „Сънсет“ и веднага след това получи водещата роля на трагично наивното момиче от „Лятно утро“.

И срещна Филип.

И ето че сега Били, добрият стар Били, се появи задъхано в задължителния си официален костюм. Тя се изправи, за да го прегърне.

— Не мога да повярвам, че вече си тук! А още по-малко мога да повярвам, че ще останеш! — изрече на един дъх той, настани се срещу нея и направи знак на сервитьора. — Хората от Холивуд винаги обещават, че ще останат, и никога не го правят.

— Но аз никога не съм се считала за човек на Холивуд — каза Шайфър. — Защото съм си нюйоркчанка. И това е единствената мисъл, която ме е крепяла през цялото време, докато бях в Лос Анджелис!

— Ню Йорк се промени — изрече Били и в гласа му се прокрадна тъга.

— Много съжалявам за госпожа Хаутън — промърмори Шайфър. — Знам колко близки бяхте с нея.

— Беше много стара. А сега мисля, че най-сетне открих подходящата двойка за нейния апартамент!

— Много хубаво — кимна Шайфър, обаче не й се говореше за имоти. — Били — приведе се тя към него, — виждал ли си Филип Оукланд?

— Точно това имах предвид, когато ти казах, че Ню Йорк се е променил. Вече почти не го виждам! Енид, разбира се, е друго нещо. Нея виждам по разни събития. Но не и Филип! Чувам, че животът му бил същински хаос.

— Той винаги си е бил същински хаос — констатира тъжно Шайфър.

— Но на някакъв етап хаосът все пак трябва да си отиде! Ето, дори Редмън Ричардли най-сетне се ожени! — Били бръсна една прашинка от безупречните си панталони и отбеляза: — Едно нещо не можах да разбера — защо вие двамата не се оженихте?

— Нямам представа.

— Сигурно не си имала нужда от него — отбеляза Били. — Мъж като Филип копнее някой да се нуждае от него. А ти, като голяма актриса…

— Никога не съм била голяма актриса! — поклати глава тя. — Напоследък всеки път, когато зърна сцена от „Лятно утро“, ми иде да умра от срам.

— Обаче беше неповторима!

— Нищо подобно! — изрече тя със самоироничен смях. — Знаеш ли какво ми каза веднъж Филип Оукланд? Каза, че никога няма да стана добра актриса, защото не съм уязвима!

— Ето ти го и отговорът! — вдигна пръст Били. — Филип ти е завиждал!

— Възможно ли е човек, който е спечелил наградите „Пулицър“ и „Оскар“, да завижда на някого?

— О, естествено! Завист, ревност, его — това са устоите на успеха! Виждам го непрекъснато в новите хора, които прииждат в Ню Йорк. Та може би точно в това отношение Ню Йорк си е все същият. — Отпи глътка вино и добави: — Но толкова по-зле за Филип Оукланд, защото той наистина е талантлив!

— Това ме натъжава — отрони Шайфър.

— Скъпа, изобщо не си губи времето да се тревожиш за Филип! След пет години той ще бъде на петдесет и ще се превърне в един от онези мъже на средна възраст, които не могат без много млади жени, а младите жени около него ще стават все по-изкуствени и все по-празноглави! Докато ти, от друга страна, ще си спечелила най-малко три награди „Емми“! И изобщо няма да ти пука за Филип Оукланд!

— Но аз го обичам!

Били сви рамене и рече:

— Всички обичаме Филип. Но той си е такъв. Какво можеш да направиш? Нищо. Вълкът нрава си не мени!

По-късно, докато се прибираше вкъщи, Шайфър се зачуди дали да не звънне отново на вратата на Филип. Но, спомняйки си думите на Били по този въпрос, реши, че няма смисъл. Кого заблуждава? Били беше прав. Филип никога няма да се промени. Когато влезе в апартамента си, тя се поздрави, че поне веднъж през живота си е успяла да постъпи разумно.

6

— Защо ще ходиш на погребението на жена, която дори не познаваш? — попита Пол Райе.

Същата вечер, във вторник, двамата с Ана-Лиза вечеряха в „Ла Еренуил“. Пол обожаваше прочутия френски ресторант, но не заради храната, а просто защото беше и абсурдно скъп (шестдесет и шест долара за една дувърска писия), и близко до хотела, което му даваше основание да го нарича „нашата столова“.

— Тя не е просто — коя и да е жена — обясни Ана-Лиза. — Госпожа Хаутън е била най-важната светска дама на града. Покани ме Били Личфийлд и доколкото разбирам, събитието е ексклузивно!

Докато изучаваше листа с вината, Пол подхвърли:

— Би ли ми припомнила кой беше този Били Личфийлд?

— Приятелят на Кони — отвърна раздразнено Ана-Лиза. — Спомняш ли си? Прекарахме уикенда с него!

— Аха, ясно — кимна Пол. — Плешивият пъпеш.

Ана-Лиза се усмихна. Коментарът очевидно беше представата на Пол за шега. Все пак тя каза:

— Не мисля, че е възпитано да говориш така!

— Че какво съм казал толкова? Нали е гей?

— Някой може да те чуе и да си състави погрешно мнение за теб!

Пол огледа празния ресторант и попита:

— Кой? Да виждаш някого наоколо?

— Били спомена, че може би ще успее да ни уреди с апартамента на госпожа Хаутън! Доколкото разбирам, става въпрос за нещо уникално — три етажа, обгърнати отвсякъде с тераси! А и сградата е една от най-величествените в града!

Отговорникът за напитките се приближи до масата им.

— Ще вземем бордо — обяви Пол. Върна му листа с вината и продължи разговора си с Ана-Лиза: — Все пак нещо не схващам. Защо трябва да ходиш на погребение, за да получиш един апартамент? Парите в брой не са ли достатъчни?

— В тези кръгове нещата не стават по този начин — изрече Ана-Лиза, като си отчупи къшейче хляб. — Доколкото, схващам, всичко опира до това, кого познаваш. Точно затова трябва да отида на погребението! За да се запозная с някои от собствениците в сградата! На някакъв етап и ти ще трябва да се запознаеш с тях, но когато това стане, моля те, не наричай хората пъпеши!

— И колко му е тарифата? — заинтересува се Пол.

— На кого?

— На този тип Били Личфийлд?

— Нямам представа.

— Наела си го и не си попитала колко ще ти струва?

— Той не е предмет, Пол! Той е човек! А и не исках да бъда груба с него.

— Но той просто е персонал!

— Виж какво, ти си човекът с парите, ти го питай! — тросна се Ана-Лиза.

— А, не! Персоналът е в твоята сфера на дейност!

— Вече и отделни сфери ли имаме?

— Ще имаме. Когато си родим деца!

— Не ме бъзикай, Пол!

— Не те бъзикам. — Сомелиерът се върна при тях и изнесе цял спектакъл с отварянето на виното и наливането му в чашата на Пол. Както се очакваше от него, Пол го близна и одобри. — Между другото, мислих и по този въпрос. И смятам, че точно сега е моментът да започнем!

Ана-Лиза отпи от своята чаша вино и едва преглъщайки, изрече:

— Не съм сигурна, че съм готова за това.

— Мислех, че искаш да имаме деца!

— Така е. Просто не си представях, че ще трябва да стане толкова скоро!

— И защо? Разполагаме с много пари. А ти не работиш!

— Може и да се върна на работа.

— Никоя от жените на колегите ми не работи! — повиши глас Пол. — Не е удобно.

— И кой го казва?

— Санди Брюър.

— Санди Брюър е идиот! — отсече Ана-Лиза и пак отпи от виното си. — И не че не искам деца. Просто засега все още нямаме жилище!

— Не смятам, че това е проблем — усмихна се Пол. — Отлично те познавам, за да знам, че решиш ли да купиш апартамента на тази госпожа Хаутън, ще го направиш!

После отвори менюто, заби нос в него и започна разсеяно да потупва ръката й.

— Няма ли да ходиш на работа днес? — попита Джеймс Гуч жена си на следващата сутрин.

— Казах ти, че днес ще ходя на заупокойната служба за госпожа Хаутън.

— Мислех, че не си поканена — отбеляза Джеймс.

— Не съм. Но подобно нещо да ме е спирало някога?

Няколко етажа по-нагоре Филип Оукланд почука на вратата на леля си. Енид го посрещна, облечена в черни панталони и черно късо сако с мъниста.

— Вчера се видях със Сам Гуч — съобщи тя, докато слизаха надолу с асансьора. — Та той ми каза, че си посрещнал някаква млада дама в апартамента си.

— И какво ако е така? — засмя се Филип.

— Коя е тя? — настоя Енид.

— Просто млада дама — отговори неопределено племенникът й, решил да я държи в напрежение. — Бях я поканил на интервю.

— О, Филип! Не мисля, че си постъпил много умно! Навлизаш във възраст, когато трябва да започнеш да проявяваш повече разум с жените!

Когато вратите на асансьора се отвориха, Енид зърна пред себе си във фоайето Минди Гуч — факт, който автоматично я накара да сложи настрани притесненията си относно любовния живот на Филип. Минди също беше облечена в черно, което накара Енид да я заподозре, че ще се опита да отиде неканена на заупокойната служба на госпожа Хаутън. Но реши да се направи, че не забелязва.

— Здравей, скъпа Минди! — изчурулика любезно. — Тъжен ден, нали?

— Може и така да се каже — отговори Минди.

— Някакъв външен интерес относно апартамента? — попита нехайно Енид.

— Засега нищо. Но съм сигурна, че няма да остане за дълго така.

— Не забравяй и за нашите интереси! — изрече мило възрастната жена.

— Няма да бъде много лесно — просъска Минди и закрачи напред пред тях, кипейки вътрешно.

Заупокойната служба беше в църквата „Свети Амброзии“, която се намираше на Бродуей и Единадесета улица. Пред входа беше претъпкано с коли. Какофонията от клаксони бе набързо прекъсната от воя на сирената на полицейската кола, пристигнала да регулира трафика.

Минди запуши ушите си с ръце и изкрещя: „Млъкнете!“ След този полезен изблик на гняв се почувства малко по-добре. Смеси се с тълпата пред входа на църквата и започна бавно да си пробива път напред. Накрая пресякоха полицейската барикада и загърбиха обичайното стълпотворение от папараци, което остана зад нея. Когато стигна до стълбите, бе спряна от огромен охранител.

— Покана? — попита той.

— Забравих я вкъщи — смотолеви Минди.

— Отстъпете, ако обичате — заповяда безизразно охранителят.

— Госпожа Хаутън ми беше много добра приятелка! Живеехме в една и съща сграда! — опита се да протестира Минди.

Охранителят продължи да пропуска хората с покани и Минди се опита да се вмъкне покрай една групичка, която вървеше пред нея. Обаче охранителят я забеляза и се изпречи пред нея.

— Дръпнете се, госпожо!

Порицана, Минди бе принудена да се отдръпне вдясно, откъдето имаше удоволствието да види как Енид Мърл и Филип Оукланд минават покрай нея. В последната секунда Енид забеляза Минди, измъкна се от тълпата, докосна ръката й и изрече:

— Между другото, скъпа, искам да ти кажа, че вчера Сам ми помогна изключително много с компютъра. Слава на бога за младите хора! Ние, старците, не бихме могли да оцелеем в този технологичен свят без тях!

И преди Минди да бе успяла да каже каквото и да било, Енид продължи напред. Чашата на Минди определено преля. Енид не само я бе обидила, намеквайки, че Минди е от нейната възрастова категория („старци“ били, моля ви се!), но и най-безскрупулно я бе изоставила да си виси навън. Иначе, стига да искаше, тя съвсем спокойно би могла да я вмъкне, тъй като никой не смееше да противоречи на Енид Мърл. Да, Енид бе от онзи тип хора, които момиченцата наричат „приятелка за слънчево време“, но Минди бе убедена, че все някой ден ще може да й го върне.

Докато вървеше бодро по Единадесета улица, Били Личфийлд зърна Минди Гуч в покрайнините на тълпата и реши, че това е знак на съдбата. Даже нещо повече — знак от самата госпожа Хаутън, че Ана-Лиза Райе трябва да стане следващата собственичка на апартамента. Били се бе надявал да успее да представи Ана-Лиза на Енид Мърл, която от своя страна да я представи сред обществото на № 1. Но Минди Гуч, самият председател на борда, бе далеч по-голяма — макар и не чак толкова бляскава — риба. Докато приближаваше към нея, Били не можа да не си каже: „Горката Минди! Някога беше относително хубавка, но с течение на годините чертите й са се изострили, а бузите й — хлътнали. Горчилката очевидно я разяжда!“ Изобразявайки на лицето си подходящото за случая скръбно изражение, той пое двете й ръце и я разцелува по двете бузи.

— Здравей, скъпа Минди! — поздрави.

— О, Били!

— Няма ли да влизаш?

Минди извърна очи и смотолеви:

— Щеше ми се да изразя почитанията си…

— О! — кимна Били, автоматично схващайки ситуацията. И наистина, доколкото познаваше госпожа Хаутън, нямаше никакъв начин тя да е поканила Минди на заупокойната си служба. Защото, макар Минди да бе председател на борда, Луиз Хаутън никога не я бе споменавала, а най-вероятно и изобщо не е имала представа за съществуването й. Обаче Минди, която открай време страдаше от объркана, но решителна гордост, очевидно бе решила, че присъствието й тук би циментирало подозрителния й статус. — Знаеш ли, всеки момент очаквам една приятелка. Ще се радваме, ако се присъединиш към нас!

— За мен ще бъде удоволствие! — светнаха очите на Минди. Нека хората си говорят каквото искат за Били Личфийлд, но никой не можеше да му оспори, че е джентълмен.

Били я хвана под ръка и попита:

— Бяхте ли близки с госпожа Хаутън?

Минди се вторачи в него и без да мигне, отговори:

— Не особено. Виждахме се предимно във фоайето. Но ти май беше много близък с нея, нали?

— О, да! — кимна той. — Посещавах я най-малко два пъти месечно.

— Сигурно много ти липсва — изрече съчувствено Минди.

— Така е — въздъхна той. — Тя беше удивителна жена, но не мисля, че казвам нещо ново. — Направи пауза, опитвайки се да отгатне настроението на Минди, и реши да играе на сляпо: — А сега и този апартамент! Питам се какво ли ще стане с него?

Ръката му се оказа печеливша. Минди прояви много по-голяма готовност да говори за апартамента на госпожа Хаутън, отколкото за самата нея.

— Много навременен въпрос! — изтъкна тя. Приведе се към него и прошепна възмутено: — Можеш ли да си представиш, че при нас има хора, които искат да го разделят!

Били отстъпи шокирано крачка назад. После възкликна:

— Но това би било кощунство! Човек не може да разделя подобен апартамент! Той е жалон на града!

— Точно това мисля и аз! — проблеснаха очите на Минди, доволна, че поне още един човек мисли като нея.

Били снижи глас и изрече:

— Може би ще успея да ти помогна! Познавам един човек, който ще бъде идеален за този апартамент!

— Така ли? — изгледа го изненадана Минди.

Били кимна.

— Една прекрасна млада дама от Вашингтон! Достатъчно е само да ти кажа, че тя е една от нас! Мисля, че за останалото се досещаш!

Минди бе искрено поласкана, но реши да не го показва.

— А тази дама може ли да си позволи да даде двадесет милиона долара за един апартамент? — само попита.

— Разбира се, нали върви със съпруг! А той работи в сферата на финансите! Скъпа — побърза да я успокои той, — и двамата знаем, че № 1 се слави с традициите си да бъде дом на творци. Но освен това знаем и какво става днес на пазара на недвижимите имоти! Което ще рече, че никой творец вече не може да си позволи апартамент като този! Освен ако, както ти спомена, вземете решение да го разделите.

— О, това никога няма да стане! — отсече Минди и скръсти ръце пред гърдите си.

— Браво на теб! — потупа я одобрително Били по рамото. — Но мисля, че ще се радваш да се запознаеш с моята приятелка! — Надникна над рамото на Минди и видя как Ана-Лиза тъкмо слиза от едно такси. — Ето я и нея!

Минди се обърна. Към нея вървеше висока млада жена с кестенява коса, вдигната на обикновена конска опашка. Имаше сериозно, но и интересно лице — от онзи тип лица, които другите жени определят като красиво, може би защото зад красотата, която излъчваше, се криеше истинска личност.

— Ана-Лиза, запознай се с Минди Гуч! — представи ги Били. — Минди живее на № 1 и е била приятелка на госпожа Хаутън!

— Много ми е приятно! — кимна Ана-Лиза.

Ръкостискането й бе твърдо и Минди се зарадва, че Ана-Лиза не се опита да я целуне по бузата по онзи превзет европейски маниер. Зарадва се също така, че Били я представи като приятелка на госпожа Хаутън. Били Личфийлд бе перфектният пример за това как цивилизованите обитателите на Пето авеню № 1 трябва да се държат един с друг.

Влязоха в църквата и заеха места в средата. Два реда пред тях Минди разпозна изрусената прическа на Енид (някога е била брюнетка, но годините най-сетне са си казали думата), а непосредствено до нея — блестящата кестенява коса на Филип. Кой разумен мъж на средна възраст ще си остави косата толкова дълга?! Двамата бяха нелепа двойка — застаряващата стара мома и вятърничавият й племенник, наперени, абсурдни и арогантни. Но някой ден и Енид Мърл ще получи своя урок!

Църковната камбана отброи десет скръбни удара. След това гръмнаха органите и в дъното на пътеката се материализираха двама свещеници в бели роби, клатещи кадилници с тамян. След тях се появи тържествено самият епископ в синя роба и митра на главата. Паството се изправи. Минди сведе глава. Били се приведе към нея и прошепна:

— Кой е този, който иска да раздели апартамента?

— Енид Мърл! И племенникът й Филип!

Били кимна. Епископът стигна до олтара и богомолците послушно седнаха. Традиционната католическа церемония, пожелана от госпожа Луиз Хаутън, продължи на латински и английски. Били пропусна напевите покрай ушите си и се вторачи в мислите си. На пръв поглед му беше трудно да повярва, че Енид Мърл ще иска да разделя апартамента на госпожа Хаутън. Но, от друга страна, Енид не беше оцеляла като светски репортер цели петдесет години току-така. Не беше толкова мила, за каквато се представяше, и макар повечето да смятаха, че двете с Луиз Хаутън са били най-добри приятелки, Били подозираше, че има и още нещо. Спомни си за някакви неприятности между тях, свързани с мащехата на Енид, но те вероятно са отшумели, след като мащехата се изнесе от № 1. Както и да е. Важното бе, че е много възможно Енид Мърл да не дава и пукната пара за съхранението на наследството на Луиз Хаутън.

И все пак ситуацията го изправяше пред морална дилема. Били не желаеше да попада в полезрението на Енид, което със сигурност щеше да бъде опасно, тъй като тя все още контролираше голяма част от общественото мнение посредством редовната си рубрика. От друга страна, този апартамент бе радостта и гордостта на госпожа Хаутън. Той бе небесният трон, от който тя бе властвала над целия манхатънски елит, и дори през седемдесетте и осемдесетте, когато центърът поизгуби блясъка си и на власт дойде Ийст Сайд, на госпожа Хаутън изобщо не й хрумна да се премести. Когато разговаряше на тази тема с Били, почукваше по пода със своето бастунче с мраморна дръжка и казваше с величествения си алтов глас: „Тук е центърът на нюйоркското общество! А не там горе, в провинцията! (С последното имаше предвид Горен Ийст Сайд и Уест Сайд.) Знаеш ли, че едно време на човек му трябваше цял ден, докато стигне хотел «Дакота»? И защо? Само за да прекара нощта в това кошмарно готическо чудовище! (Почукване с бастунчето.) Обществото започва тук и ще завърши тук! Никога не забравяй произхода си, Били!“

Значителна част от това общество щеше да се сблъска с ненавременния си край, ако Енид Мърл успее да се наложи за апартамента. Това заключение помогна на Били да изясни мисията си — колкото и да се възхищаваше на Енид Мърл, той бе длъжен да остане лоялен към желанията на госпожа Хаутън!

Ощите призоваха за молитва и богомолците приклекнаха. Минди сключи ръце пред лицето си, а Били прошепна иззад своите:

— Какво ще правиш после? Какво ще кажеш да отскочим до Номер Едно и да надникнем в апартамента?

Минди го изгледа изненадано. Знаеше, че за внезапната му любезност си има някаква причина, но не бе очаквала той да стигне дотам, че да започне да търгува в Божия дом. От друга страна, това си беше Ню Йорк, който не признаваше нищо свято. Минди надникна над сключените си ръце към главите на съседите две редици напред и отново се изпълни с негодувание. Епископът подаде знак на опечалените да се прекръстят.

— В името на Оща и Сина и Светаго Духа! Амин! — изрече Минди. Седна отново на пейката и все така вторачена право напред, прошепна на Били: — Мисля, че ще може да се уреди!

След заупокойната служба Енид бе организирала обяд за двадесет души в ресторанта на Девета улица. Излезе от църквата и се запъти натам, придружена от Филип. Въпреки че ресторантът обикновено не работеше на обяд, сега бе направил изключение за Енид (тяхна редовна клиентка заедно с почти всички останали жители на квартала) и заради скръбния случай, Филип познаваше отлично приятелите на Енид — някога най-добрите и най-изявени личности на Ню Йорк. Тези хора и техните странни ритуали, включващи задължението по време на ордьовъра да говориш с жената вдясно на теб, а по време на основното ястие — с тази отляво, с вечните си дискусии на тема политика, бизнес, медии и изкуства и със задължителните пространни речи по време на кафето, се бяха превърнали до такава степен в част от живота на Филип, че той рядко си даваше сметка колко древни са вече тези някога могъщи играчи.

Както обикновено, разговорът беше делови и безстрастен. И макар че трагичната и ненавременна смърт на госпожа Хаутън да бе част от него — „можеше да изкара още поне пет години“, — в крайна сметка всичко се завъртя около предстоящите избори и рецесията, която грозеше страната. Точно до леля му седеше възрастен мъж, който се държеше като глътнал бастун. Като бивш сенатор и автор на речите на Джак Кенеди, той поде темата за разликите в ораторските стилове на демократичните кандидати. Когато сервираха основното ястие — телешко в маслено-лимонов сос, — продължавайки да говори, Енид съвсем естествено вдигна ножа и вилицата си и започна да реже месото на сенатора на дребни парченца. Проявата й на любезност ужаси Филип. Това го накара да се огледа и за първи път през живота си да си даде сметка за печалната гротеска, наречена старост.

Остави вилицата си. Точно натам вървеше и неговият живот. И крачките дотам бяха много малко. Бъдещето, което видя за себе си, го паникьоса и внезапно пред очите му се заредиха всички неща в живота му, които напоследък се бяха объркали. Проблемите с настоящия му сценарий навярно нямаше да бъдат последни. Сигурно щеше да има проблеми и със следващия (ако изобщо има такъв). А ако изобщо имаше следваща книга, и с нея щеше да има проблеми. Така някой ден ще се окаже като тях — импотентен и незначителен въздухар, който има нужда да му режат месото на дребни късчета. А дори не се бе уредил с жена, която да го успокоява.

Изправи се и се извини, че имал конферентен разговор с Лос Анджелис, който нямало как да пропусне — току-що бил получил съобщение по телефона си.

— Не можеш да останеш за десерта? — изненада се Енид. А после по лицето й се изписа ужас. — Боже мой! Бройката!

Отсъствието му означаваше, че хората на масата ще станат нечетен брой.

— Няма как, нини — изрече спокойно той и я целуна по бузата. — Сигурен съм, че ще се справиш!

Едва изминал няколко крачки по тротоара, и извади телефона, за да се обади на Лола. Небрежният й поздрав накара сърцето му да се разтупти и той бе принуден да прикрие вълнението си, преструвайки се на по-сериозен, отколкото бе.

— Обажда се Филип Оукланд.

— Какво става? — попита тя, но звучеше радостна, че го чува.

— Обаждам се, за да ти предложа работата. Като помощник в проучванията. Можеш ли да започнеш още този следобед?

— Не — отсече тя. — Заета съм.

— Ами утре сутринта?

— Не мога. Майка ми си тръгва и трябва да й кажа довиждане.

— Кога по-точно тръгва? — попита той, ужасявайки се, че вече е започнал да звучи отчаяно.

— Нямам представа. Вероятно към десет. Или единадесет?

— Тогава защо не дойдеш следобед?

— Е, сигурно ще успея — отговори неуверено Лола. Тя седеше на ръба на басейна на покрива на „Сохо Хауз“ и пляскаше с крака в топлата вода. Искаше работата, разбира се, но не искаше да изглежда и като твърде нетърпелива. В крайна сметка, макар че практически погледнато, Филип щеше да бъде неин работодател, той беше също така и мъж. А при работа с мъжете никога не беше излишно да се правиш на трудно достъпна. — Два става ли?

— Идеално! — отсече Филип и затвори телефона.

Сервитьорът се приближи до Лола и я предупреди, че в клуба използването на мобилни телефони било забранено, дори и на покрива. Лола го изгледа кръвнишки и се зае да изпрати на майка си есемес с добрите новини. А после се намаза с още плажно мляко и се излетна на шезлонга. Затвори очи и започна да си фантазира за Филип Оукланд и Пето авеню № 1. Може пък Филип да се влюби в нея, да се оженят и така и тя да заживее на № 1.

— Каква красота! — възкликна Ана-Лиза, пристъпвайки прага на апартамента на госпожа Хаутън.

— Боже, какъв ужас! — хвана се за сърцето Били. — Съжалявам, че не можа да го видиш, докато госпожа Хаутън все още беше тук!

— Аз съм го виждала — намеси се безстрастно Минди. — Старовремско като нея.

Апартаментът беше почти гол. Нямаше ги антиките, нямаше ги картините, нямаше ги гоблените и копринените драперии. Единствените останали реликви от бившата собственичка бяха няколкото прашни плюшени зайчета и избелелите тапети. Обедното слънце, което нахлуваше през огромните прозорци, вадеше на показ олющената мазилка и протрития от търкане паркет. Малкото фоайе водеше към по-голямо — с мраморен под с инкрустация, откъдето започваше величествена стълба. Три двойки високи дървени врати отвеждаха към дневна, трапезария и библиотека. Отнесен в спомените си, Били пристъпи в огромната дневна. Тя се простираше по цялата дължина на предната част на апартамента, гледаща към Пето авеню. Две двойки френски прозорци отвеждаха към терасата с широчина четири метра.

— Какви приеми се вихреха тук! — въздъхна Били и обгърна с жест пространството. — Беше подредила всичко като европейски салон — със софи, фотьойли и отделни кътове за разговори. Човек може да събере тук стотина души и дори няма да ги усети! — Поведе ги към трапезарията. — Канеше на вечерите си кого ли не! Спомням си една вечеря, на която присъства и принцеса Грейс. Беше толкова красива! И никой не можеше да си представи, че само месец по-късно ще бъде мъртва!

— Обикновено не си представяме — отбеляза сухо Минди.

Били се престори, че не я е чул, и продължи:

— Имаше една дълга маса за четиридесет души. И до днес съм на мнение, че дългите правоъгълни маси са много по-изискани, отколкото днешните кръгли маси за десетима! Но може би хората просто нямат избор. Как да поберат подобна маса в дребните стаички! Иначе госпожа Хаутън винаги казваше, че четиридесет души за вечеря са идеалният брой гости. Тайната й се състоеше в това да кара гостите си да се чувстват като избраници.

— А къде е кухнята? — попита Минди.

Макар вече да бе влизала в апартамента, огледът бе преминал малко прекалено бързичко и я бе оставил единствено с чувство на завист и дълбоко унижение. Доскоро нямаше никаква представа, че госпожа Хаутън е била толкова високопоставен член на хайлайфа, въпреки че най-интересното като че ли се бе случило, преди те двамата с Джеймс да се нанесат в сградата. В отговор на въпроса й Били поведе малката процесия през летящите врати, откъдето попаднаха в коридор, вдясно на който се намираше килерът за провизии на иконома, а в дъното — самата кухня. Тя се оказа изненадващо семпла, с линолеум на пода и порцеланова мивка.

— Тя никога не влизаше тук, разбира се — обясни Били. — Би било обида за персонала. Традиции!

— А какво правеше, когато й се допиеше вода? — полюбопитства Ана-Лиза.

— Обаждаше се по телефона и я поръчваше. Едно време имаше телефон във всяка стая, при това всеки от тях беше на отделна линия. В началото на осемдесетте това се считаше за изключително модерно.

Ана-Лиза погледна към Минди, улови погледа й и й намигна. До този момент Минди нямаше представа как да тълкува тази жена, която бе толкова сдържана и самоуверена, че не издаваше абсолютно нищо за себе си. Но сега си каза, че Ана-Лиза Райе все пак притежава някакво чувство за хумор.

Качиха се на втория етаж и разгледаха главната спалня на госпожа Хаутън, голямата баня и дневната, където, както отбеляза Били, двамата с домакинята били прекарвали много приятни часове. Надникнаха и в трите спални за гости надолу по коридора, а след това се качиха на третия етаж.

— А това тук — обяви тържествено Били, като отвори със замах тежката двойна врата — е гвоздеят на програмата! Балната зала!

Ана-Лиза пристъпи върху шахматно подредения черно-бял мрамор на пода и застана в средата на залата. Вдигна очи към огромния купол над главата си, а след това обгърна с поглед величествената камина и френските прозорци. Стаята беше неземно красива — никога не си бе представяла, че в Ню Йорк, в самото сърце на града, може да съществува подобна стая. Манхатън действително беше пълен с прекрасни тайни и изненади! Плъзгайки поглед наоколо, тя разбра, че този апартамент е мечтата на нейния живот.

Били се приближи зад нея и отбеляза усмихнало:

— Винаги съм казвал, че ако човек не може да бъде щастлив в този апартамент, не може да бъде щастлив никъде. — Дори и Минди не успя да измисли нищо, с което да го опровергае. Въздухът натежа от копнеж с онова, което Били наричаше „болката“. Беше част от болката да живееш в Манхатън — тази всепоглъщаща болка за най-добрия недвижим имот. Тази болка бе в състояние да накара хората да направят какво ли не — да лъжат, да поддържат бракове, с които отдавна е свършено, да се подлагат на какви ли не унижения, да стигнат дори до убийство. — Какво ще кажеш? — попита той Ана-Лиза.

Сърцето на Ана-Лиза заби. Искаше й се да каже, че двамата с Пол ще купят апартамента още днес, още този следобед, преди някой друг да го е видял и също да го е пожелал. Ала адвокатът у нея надделя и тя запази върховно самообладание.

— Прекрасен е! Наистина си струва да помислим по този въпрос!

Погледна към Минди. Знаеше, че ключът към сдобиването с този апартамент се намира в ръцете на тази неуверена, невротична жена с изпъкнали като на жаба очи.

— Съпругът ми Пол е много педантичен — отбеляза делово. — Със сигурност ще иска да разгледа финансите на сградата.

— О, кооперацията ни е перфектна в това отношение! — отсече Минди. — Радваме се на най-високите ипотечни акредитиви. — Отвори френските прозорци и излезе на терасата. Като надникна, зърна малко по-надолу края на терасата на Енид Мърл. — Знаеш ли каква гледка се открива оттук? — подвикна тя на Ана-Лиза.

Ана-Лиза излезе при нея. Веднага се изпълни с усещането, че се намира на палубата на кораб, носещ се високо в облаците над Манхатън.

— Удивително! — възкликна.

— Та откъде беше ти? — попита я Минди.

— От Вашингтон. Преместихме се тук заради работата на Пол. Той работи в сферата на финансите.

Още в църквата Били Личфийлд й беше прошепнал да избягва да употребява термина „хедж фондове“ и вместо него да използва „финанси“, който бе по-неопределен и по-изискан. „Когато разговаряш с Минди, трябва да наблягаш на факта на своята нормалност!“ — бе я посъветвал той.

— Откога живеете тук? — попита учтиво Ана-Лиза, за да насочи разговора по-далече от себе си.

— От десет години — отговори Минди. — Обожаваме този блок. И квартала, разбира се. Пък и синът ми ходи на училище тук, така че ни е удобно.

— Ясно — кимна Ана-Лиза.

— Вие имате ли деца? — попита я Минди.

— Все още не.

— Тази сграда е много добра за отглеждане на деца. Всички обичат моя Сам.

В този момент към тях се приближи и Били Личфийлд и Ана-Лиза реши, че моментът за решителния удар е назрял.

— Между другото, вашият съпруг да не би да е Джеймс Гуч? — обърна се тя нехайно към Минди.

— Точно той е. Ти откъде знаеш за него? — изгледа я изумена Минди.

— Прочетох последната му книга — „Самотният войник“.

— Само две хиляди души са чели тази книга! — контрира я Минди.

— Може. Обаче на мен ми хареса. Американската история е моята страст. А съпругът ти е прекрасен писател!

Минди се сащиса. Не беше сигурна дали може да вярва на Ана-Лиза, но все пак отчете факта, че жената полага усилия да бъде любезна. От друга страна, предвид удара, който Джеймс направи с компанията „Епъл“, нищо чудно Минди да греши за неговите наративни умения. Вярно е, че някога Джеймс наистина бе отличен писател и всъщност точно това бе една от главните причини, поради които тя се омъжи за него. Може би в най-скоро време отново му предстои да стане добър писател.

— Всеки момент ще излезе новата книга на моя съпруг — изрече гордо тя. — Хората в този бизнес твърдят, че щяла да бъде много по-голям хит дори и от Дан Браун! Направо да не повярваш!

След като изрече тези думи на глас, Минди внезапно установи, че звукът им й харесва. Едва сега започна да се изпълва с вярата, че успехът на Джеймс може би е реална възможност. Дано! Това определено ще натрие носа на Филип Оукланд! А ако семейство Райе купят този апартамент, ще натрие носовете и на Филип, и на любимата му лелка!

— Налага се да се връщам на работа — обяви тя, като подаде ръка на Ана-Лиза. — Но се надявам, че с теб ще се видим съвсем скоро!

— Впечатлен съм! — прошепна Били на Ана-Лиза няколко минути по-късно, когато двамата излязоха на тротоара пред Номер Едно. — Минди Гуч те хареса, а тя не харесва никого!

Ана-Лиза се усмихна дяволито и махна с ръка, за да си спре такси.

— Ти наистина ли си чела „Самотният войник“! — попита я Били. — Та тя е осемстотин страници и е жива скука!

— Наистина съм я чела — отговори адвокатката.

— Значи си знаела, че Джеймс Гуч е неин съпруг?

— Не, нямах представа. Докато бяхме в църквата, влязох в „Гугъл“ и прочетох цялата информация за него. Беше спомената и жена му.

— Умно! — ухили се Били.

Едно такси спря до бордюра пред тях и той отвори галантно вратата за Ана-Лиза. Докато влизаше, тя го погледна многозначително и заяви:

— Винаги си подготвям домашното!

Както и можеше да се очаква, работата при Филип Оукланд беше фасулска. Три следобеда седмично — в понеделник, сряда и петък — Лола отиваше в апартамента на Филип. Седнала на миниатюрно бюро в огромната слънчева дневна на писателя, тя полагаше големи усилия да се преструва, че работи — или най-малкото през първите няколко дена. Когато работеше, Филип държеше вратата на кабинета му да е отворена. От време на време надникваше и я помолваше да му потърси нещо, като например точния адрес на някакъв тъп ресторант, дето през осемдесетте бил на Първо авеню. Лола така и не схващаше за какво му е тази отживяла информация — в крайна сметка нали пише сценарий, тогава защо да не го измисли така, както си измисля и героите?!

Когато му зададе този въпрос, той приседна близо до нея на ръба на кожения фотьойл пред камината и й изнесе лекция за значението на автентичността в художествената литература. В началото Лола не разбра нищо, после се отегчи, а накрая се очарова. Не от нещо конкретно, което бе изрекъл Филип, а от факта, че разговаря с нея като с равен. Това се повтори няколко пъти и всеки път той внезапно се сещаше за нещо, скачаше и се прибираше в кабинета си. Секунда по-късно тя чуваше как пръстите му играят върху клавиатурата. Тогава тя втъкваше коса зад ушите си, сбърчваше чело в опит за концентрация и се опитваше да открие в „Гугъл“ информацията, която му трябваше. Ала тъй като не бе в състояние да задържи вниманието си повече от две минути върху дадено нещо, само след секунда бе поела вече по погрешна тангента — четеше „Перес Хилтън“, оглеждаше страницата си във „фейсбук“, гледаше отделни епизоди от „Хълмовете“ или прехвърляше видеоклипове в „Ю Тюб“. Бе наясно, че ако работеше обикновена работа, в офис, на подобни неща не би се погледнало с добро око — една нейна колежка от университета наскоро беше уволнена точно заради разходки из интернет, — но Филип очевидно нямаше нищо против. Даже точно обратното — като че ли гледаше на тези разходки като необходим елемент от работата й.

През втория си работен ден, докато гледаше поредното видео по „Ю Тюб“, Лола попадна на клип с булка в булчинска рокля без презрамки, която налага някакъв мъж с чадър край магистралата. Малко зад тях се виждаше бяла лимузина — очевидно колата се беше счупила и сега булката си го изкарваше на шофьора.

— Филип? — надникна в кабинета му тя.

Филип се бе привел над компютъра и дългата му коса почти закриваше лицето му.

— А? — стресна се той.

— Мисля, че открих нещо, което може би ще ти бъде от полза.

— Адресът на „Пиъртрий“ ли?

— Нещо по-добро! — ухили се тя и му показа видеото.

— Боже! — шашна се писателят. — Дали е истинско?

— Разбира се! — Заслушаха се в булката, която заливаше шофьора с порой от цветисти епитети. — Ето на това му викам аз автентичност! — отсече Лола и се облегна самодоволно в стола си.

— Има ли още много такива клипове? — попита Филип.

— Колкото искаш! — успокои го асистентката му.

— Браво на теб! — похвали я той, очевидно много впечатлен.

Лола не можеше да не признае на Филип, че знае много. Но всичко, което знаеше, бе на теория, от книгите и въпреки желанието си да бъде автентичен, не знаеше почти нищо за реалния живот. От друга страна, нейният реален живот в Ню Йорк не се очертаваше такъв, на какъвто се беше надявала.

В събота вечерта отиде на нощен клуб с двете момичета, с които се бе запознала на последното интервю. Макар да ги считаше за „посредствени“, нямаше друг избор, тъй като те бяха единствените й познати в Ню Йорк. Оказа се, че ходенето по клубове е едновременно вълнуващо и депресиращо приключение. От първите два клуба направо ги изгониха, но за третия поне им беше разрешено да се наредят на опашка и да чакат. Четиридесет и пет минути те стояха зад бариерата, докато всички, които слизаха от лимузини или джипове, бяха автоматично пускани вътре. И макар да я болеше, че не е член на този ексклузивен клуб, утешаваше се поне с факта, че успя да зърне на живо шест знаменитости. При появата на всяка от тях опашката започваше да жужи като гърмяща змия и изведнъж всички започваха да щракат с фотоапаратите на телефоните си, за да съхранят великия миг завинаги. Вътре в клуба разделението между Важните клечки и Простолюдието беше още по-ярко. Важните клечки седяха на маси, отрупани с бутилки водка и шампанско, зад дебели въжета, охранявани от едри бодигардове, докато Простолюдието беше принудено да се тъпче пред бара като овце на заколение. Докато успееш да си вземеш питие, минаваше още поне половин час, а след това се налагаше да си гушкаш чашата като бебе, защото нямаше никакви гаранции, че после ще можеш да си вземеш ново.

Това приключение накара Лола да заключи, че така няма да стане. Налагаше се да измисли друг начин да си пробие път към блясъка и хайлайфа на Ню Йорк.

Втората сряда от работния живот на Лола я завари опъната на дивана в дневната на Филип, потънала в четене на таблоидни списания. Филип бе отишъл до библиотеката, за да пише, и я бе оставил сама в апартамента му, където от нея се очакваше да прочете ръкописа му и да поправи правописните грешки.

— Нямаш ли си редактор в компютъра? — бе го попитала тя, когато той й подаде ръкописа.

— Не му вярвам — бе отговорил той.

Така Лола положи усилия да поработи, тоест да го прочете, но още на третата дума се сети, че е сряда — денят, в който излизат всички важни таблоидни списания. Захвърли ръкописа и отиде до вестникарския щанд на ъгъла. Обичаше да влиза и да излиза от Пето авеню № 1, така че когато минава покрай портиерите, да може да им кимва приятелски, сякаш наистина живее тук.

Обаче днешните таблоиди се оказаха много скучни — нито една звезда не бе влязла в клиника за наркомани или алкохолици, нито една не бе наддала (изгубила) няколко килца, нито една не бе откраднала нечий съпруг. Което накара Лола да захвърли отегчено списанията настрани. Вдигна глава и осъзнавайки, че е сама в апартамента на Филип, може да се заеме с нещо по-интересно — да се поразходи наоколо и да потършува.

Насочи се към стената с книгите. Цели три рафта от библиотеката бяха пълни с екземпляри от първата книга на Филип — „Лятно утро“, на различни езици, в различни формати и с различни корици. Друг от рафтовете беше пълен с първи издания в твърди корици на класиците, Филип й бе споменал, че ги колекционира и че за някои от тях е платил по пет хиляди долара, като например за първото издание на „Великият Гетсби“ — един от най-смахнатите романи на света, по мнението на Лола. На най-долния рафт имаше колекция от стари вестници и списания. Лола вдигна един брой на „Нюйоркски книжен преглед“ с дата от февруари 1992 година, прелисти го и попадна на критически отзив за книгата на Филип „Звезда на мрака“. „Скука!“ — каза си тя и захвърли списанието. Най-отдолу в купчината зърна стар брой на списание „Вог“. Измъкна го и се загледа в корицата. Септември 1989 година. Едно от водещите заглавия гласеше: „НОВИТЕ ЗВЕЗДНИ ДВОЙКИ“. „За какво му е на Филип стар брой от «Вог»?“ — зачуди се тя и отвори списанието, за да разбере.

Откри отговора още в средата. Десет страници подред разказваха за един доста по-млад Филип и още по-младата тогава Шайфър Даймънд, застанали пред Айфеловата кула, хранещи се един друг с кроасани, разхождащи се по улиците на Париж по бална рокля и смокинг. Подзаглавието гласеше: „Любов през пролетта — носителката на «Оскар» Шайфър Даймънд и лауреатът на наградата «Пулицър» Филип Оукланд разхождат новите парижки колекции.“

Лола грабна списанието, настани се обратно на дивана и започна да оглежда по-внимателно снимките. Нямаше никаква представа, че някога Филип Оукланд и Шайфър Даймънд са били гаджета — усети, че тази новина я изпълва с бясна ревност. През последните няколко дена бе започнала да харесва Филип не на шега, но досега се въздържаше заради възрастта му. Защото, както и да погледнеш нещата, той все пак беше с цели двадесет години по-стар от нея. И макар да изглеждаше доста по-млад, и да бе в добра форма (всяка сутрин ходеше на фитнес), и макар Лола да познаваше маса млади жени, омъжени за доста по-възрастни от тях мъже (например жената на Били Джоел), все пак се притесняваше, че ако „стигне дотам“ с Филип, може да се окаже неприятно изненадана. Ами ако има старчески петна? Или не може да го вдигне?

Но сега, докато разглеждаше снимките му във „Вог“, Лола започна да гледа на него с други очи. И заобмисля ходове, с които да го прелъсти.

Точно в пет следобед Филип излезе от библиотеката и се насочи обратно към № 1. Предполагаше, че по това време Лола сигурно вече ще си е тръгнала и така щеше да отмине още един ден, в който той не е направил опит да спи с нея. Желаеше я, което не беше никак странно, тъй като в крайна сметка беше мъж. Тя като че ли също го желаеше, ако се съди по начина, по който го гледаше през падналия пред очите й кичур коса, който непрекъснато въртеше в знак на свенливост. Обаче беше малко прекалено млада за него, а и въпреки познанията си за света на интернет и живота на звездите не беше особено обиграна. Което не беше чудно, тъй като до този момент не й се беше случвало нищо особено, което да я направи по-зряла.

Докато се качваше с асансьора към апартамента си, на Филип му хрумна нещо и той натисна бутона за деветия етаж. На този етаж имаше шест апартамента — Шайфър живееше в дъното. Докато вървеше по коридора, си спомни колко често бе изминавал някога този път — и през деня, и през нощта. Когато стигна до вратата й, натисна звънеца и разтърси бравата на вратата. Нищо. Както обикновено, тя не си беше вкъщи. Шайфър никога не си беше вкъщи.

Качи се в собствения си апартамент и отваряйки вратата, се стресна, когато чу откъм дневната гласа на Лола:

— Филип?

Зърна в антрето малко розово лачено куфарче. Самата тя се намираше на дивана в дневната. Обърна се, когато той влезе, и му се усмихна.

— Още ли си тук? — попита той. Беше изненадан, но не и недоволен, че я вижда.

— Случи се нещо много, ама много ужасно! — изрече тя и ококори очи. — Надявам се да не се сърдиш!

— Какво? — извика притеснено той и първата му мисъл беше за сценария. Да не би от студиото пак да му го връщат?

— В моя блок няма топла вода!

— О! — въздъхна облекчено той. Припомняйки си за куфарчето в коридора, предположи: — И сега си дошла да си вземеш душ при мен, така ли?

— Не точно. Съседите казаха, че майсторите щели да работят по тръбите цяла нощ! Когато се прибрах, те все още чукаха!

— Е, все в някой момент ще спрат! Поне в шест!

— О, моят блок не е като твоя! — поклати тъжно глава тя. — Апартаментите в него се дават под наем, така че собствениците си правят каквото си искат. И когато си искат! — натърти за ефект.

— В такъв случай какво точно искаш? — попита неуверено той. Да не би да цели да прекара нощта при него? Което би било крайно неприятна идея. Или пък много приятна.

— Помислих си, че бих могла да спя на дивана ти тук. Все пак е само за една нощ. Надявам се, че до утре ще са успели да поправят тези тръби!

Филип се поколеба, питайки се дали тръбите не са просто извинение. Но и така да е, ще бъде глупак, ако й откаже.

— Няма проблеми — кимна сега той.

— Страхотно! — извика тя, скочи от дивана и си грабна чантата. — Направо няма да разбереш, че съм тук! Обещавам! Ще си седя на диванчето и ще си гледам телевизия, а ти можеш да си работиш, колкото си искаш! Или каквото там си правиш, разбира се.

— Да не би да си мислиш, че ще те оставя тук като пълно сираче? Ще излезем на вечеря, разбира се!

Докато я чакаше да излезе от банята, той влезе в кабинета и прегледа имейлите си. Забеляза няколко, на които нямаше как да не отговори, но тъй като чуваше водата как тече и си представяше голото тяло на Лола, не успя да се концентрира и вместо това се зае да чете „Върайъти“. А после тя се появи на прага — изкъпана, но вече облечена в къса рокличка със сако, подсушаваща косата си с хавлиена кърпа.

— Къде искаш да отидем на вечеря? — попита.

Той изключи компютъра си и каза:

— Смятам да те заведа в „Никърбокър“. Точно зад ъгъла е, а и е от любимите ми ресторанти. Не е кой знае какъв лукс, обаче храната е много добра.

Малко по-късно вече седяха в едно сепаре и докато Лола разглеждаше богатото меню, Филип поръча бутилка вино. После отбеляза:

— Тук винаги си поръчвам стриди и пържола. Обичаш ли стриди?

— Обожавам ги! — отговори тя, остави менюто и го погледна със светнали очи. — Пил ли си някога коктейл със стриди? Вземат стридата и я слагат в голяма чаша с водка и сос за коктейли! Непрекъснато пиех такива коктейли, докато бяхме в Маями!

Филип не беше много сигурен какво трябва да отговори, тъй като никога не бе пил коктейл със стриди. Идеята като че ли не го привличаше особено, но пък за двадесет и две годишно момиче вероятно беше напълно нормална.

— И как беше? — попита. Неангажиращ въпрос, но със сигурност изискващ отговор.

— Ами — започна тя, като се облакъти на масата и подпря брадичка на ръцете си, — казано накратко, отрязва те. А едно момиче — не беше от приятелите ми, обаче движеше с нас — се напи толкова много, че съблече блузата си за „Полудели момичета“. И баща й я видя. И изкрейзи. Не е ли гадно, имам предвид, да разбереш, че баща ти гледа „Полудели момичета“!

— Може просто да е разбрал какво е направила. И да е искал да се увери.

Лола се смръщи и отбеляза:

— Никой не е толкова луд, че да казва на баща си какво е направил за „Полудели момичета“! Но някои момичета наистина го правят, за да бъдат забелязани от мъжете! Смятат, че така изглеждат по-отворени!

— А ти какво смяташ? — попита заинтригуван Филип.

— Че е глупаво. Да, вярно, ще си легнат с теб, но после какво?

„После какво, наистина“ — помисли си Филип и се запита с колко ли мъже е спала.

— А ти правила ли си такова нещо? — попита.

— За „Полудели момичета“ ли? Няма начин! Бих свалила дрехите си единствено за „Плейбой“. Или за „Венити феър“. Само за най-класните! При това те оглеждат снимките, преди да решат кои да публикуват!

Филип отпи голяма глътка вино и се усмихна. Да, тя определено искаше да спи с него! Защо иначе ще говори за събличане и секс? И ако веднага не спре, сигурно ще го побърка!

Но едно малко ангелче на рамото му напомни, че не трябва да прави секс с такова младо момиче, докато дяволчето на другото рамо прошепна: „Давай, бе! Какво толкова? И без това вече го е правила и преди, при това доста често!“ В опит да помири двамата гости на раменете си той реши да удължи вечерята колкото бе възможно повече — поръча още една бутилка вино, десерт и накрая по едно уиски. Когато неизбежният момент настъпи и настана време да се прибират, той осъзна, че дамата му е леко подпийнала. Трябваше й известно време, докато намери чантата си и успее да я постави на рамо. Филип се изправи и я прегърна, за да я задържи на крака, а когато излязоха навън, тя плъзна ръка през кръста му и се подпря на него, изкисквайки се. Членът му автоматично реагира, като изду дънките му.

— Много приятно беше! — изрече тя. А после, с по-сериозна физиономия добави: — Нямах никаква представа, че филмовият бизнес бил толкова трудна работа!

— Но си заслужава! — отвърна той.

След разговора за секса и след като усети, че виното е започнало да развързва езика му, той й бе разказал за неприятностите си със студиото. Тя го бе слушала в захлас. Сега вдигна ръка от раменете към тила й и прошепна:

— Мисля, че е време да те слагам в леглото! Не искам утре да те боли глава!

— И без това ще ме боли — изкиска се повторно тя.

Когато се върнаха в апартамента, започнаха да разиграват театър. Тя влезе в банята, за да се преоблече, а той се зае да й приготвя дивана за сън. И двамата знаеха, че чаршафът и одеялото върху дивана са напълно излишни, но може би не бе зле да се преструват още мъничко. Когато Лола излезе от банята, бе боса и със съвсем къса бебешка нощничка, смъкната надолу точно толкова, колкото да загатне деколтето й. Филип въздъхна тихичко. А после, събирайки всичките си налични сили, спря за момент пред нея, целуна я по челото, пожела й лека нощ и се запъти към стаята си. С примряло сърце затвори вратата.

Съблече се и остана само по боксерки. После си легна и отвори „Буденброкови“. Но колкото и да се насилваше да чете, не можеше да се концентрира — не и с Лола само през една врата и с онази нейна символична нощничка! Сбърчи чело и си наложи да си напомни, че тя е само на двадесет и две. Ще спи с нея, а после какво? Не би могла да продължи да работи за него, ако са правили секс, нали? Или би могла? В крайна сметка винаги можеше да я уволни и да си намери друга асистентка. Защото щеше да бъде много по-лесно да си намери друга асистентка, отколкото друга двадесет и две годишна красива жена, която да пожелае да спи с него!

И сега какво? Да отиде при нея ли? За момент през главата му премина тревожна мисъл: „Ами ако греша? Ами ако тя не иска да спи с мен и извинението със счупени тръби в блока й не е никакво извинение, а истина?“ Какво ще стане, ако отиде при нея и тя го отхвърли? Ето тогава щеше да стане най-неприятно! Защото в такъв случай просто би било невъзможно да я остави на работа.

Измина още минута. После две. И той получи отговора на всичките си въпроси — от почукването на вратата.

— Филип? — обади се Лола от другата страна.

— Влизай! — подвикна той.

Когато тя отвори и влезе, той свали очилата си за четене. Като се правеше, че всъщност изобщо не е искала да го притеснява, тя се подпря на касата на вратата и най-невинно попита:

— Извинявай, но може ли да си взема чаша вода?

— Разбира се!

— Би ли ми дал ти, защото аз не знам къде са чашите?

— Ела с мен! — скочи ентусиазирано той. След като направи две крачки, се сети, че е само по боксерки, но реши, че въобще не му пука.

Тя се втренчи в гърдите му и после плъзна поглед към фигурата от тъмни къдрави косми над коремните му мускули. После отрони:

— Не исках да те притеснявам.

— Изобщо не ме притесняваш — махна с ръка той и се запъти към кухнята. Тя го последва, а той извади чаша и я напълни с чешмяна вода. Когато се обърна, тя бе застанала плътно до него. Помисли си да й подаде чашата, но я остави на мивката и докосна рамото й. — О, Лола! Хайде да престанем да се преструваме!

— Какво искаш да кажеш? — подхвърли игриво тя и постави ръка върху космите на гърдите му.

— Искаш ли да спиш с мен? — прошепна Филип. — Защото аз много искам!

— Разбира се!

Притисна тяло о неговото и устните им се сляха. През ефирната материя на нощницата й той усети стегнатите й едри гърди. Усещаше дори набъбналите й зърна. Плъзна ръка под нощницата й и се насочи директно към тях. Тя простена и се изви назад и той с едно движение измъкна нощницата над главата й. „Господи, колко е красива!“ — помисли си Филип. Вдигна я на барплота, разтвори краката й и се приведе между тях. Нежно издърпа настрани дъното на бикините й и онова, което видя, го стресна.

— Нямаш косми? — попита.

— Разбира се, че нямам! — изтъкна гордо тя. Подобно на всички свои приятелки, и тя си правеше бразилска кола-маска веднъж месечно.

— Но защо? — прошепна Филип и върна изумено ръка върху гладката й кожа.

— Защото на мъжете им харесва — отговори Лола. — Очевидно ги възбужда повече. — Изгледа го и подхвърли през смях: — Само не ми казвай, че никога досега не си виждал подобно нещо!

— Харесва ми — каза той, без да отговори на въпроса й, и продължи да разглежда обезкосмената й вагина. Приличаше на онези нежни, безкосмени котки. Вдигна я отново и я отнесе на дивана. — Ти си забележителна!

Постави я на ръба на дивана, отново разтвори краката й и започна да лиже пурпурната кожа на вагината й.

— Спри! — извика внезапно тя.

— Защо?

— Не ми харесва!

— Не ти харесва, защото никой досега не ти го е правил както трябва! — отсече той и продължи.

Целувките „там долу“ продължиха цяла вечност и накрая тя се предаде. Краката й се разтрепериха, вагината й започна да пулсира. Накрая свърши и избухна в сълзи.

Той я целуна по устата и тя се усети по устните и езика му. Разумът й казваше, че би трябвало да бъде отвратена, но всъщност не беше никак лошо — приличаше на чисти, леко влажни дрехи, току-що измъкнати от сушилнята. Плъзна пръсти в косата му, която беше по-мека и тънка от нейната. Впи очи в неговите. Дали ще й каже, че я обича?

— Хареса ли ти? — прошепна той.

— Да — отвърна отмаляла тя.

Той стана и се насочи към кухнята.

— Това ли беше? — попита тя през смях, изтривайки сълзите си. — Няма ли да…

Точно в този момент той се върна с две малки чашки водка.

— За издръжливост! — отбеляза и й подаде малката чашка. — За съжаление не разполагам със стриди, но и това ще свърши работа.

Хвана я за ръка и я поведе към спалнята си, където събу боксерките си. Пенисът му се оказа доста дебел, с една изпъкнала вена от долната страна. Топките му висяха леко настрани. Тя легна по гръб, а той сви коленете й към гърдите. Когато проникна в нея, Лола се приготви за болката, но за голяма нейна изненада единственото, което усети, бе тласъкът на удоволствието.

— Лола, Лола, Лола! — започна да стене той.

После тялото му се скова, гърбът му се изви и той се стовари върху нея. Лола го прие в обятията си и целуна врата му.

В средата на нощта Филип пак я събуди и двамата отново се любиха. Тя заспа, а когато на следващата сутрин се събуди, осъзна, че той я наблюдава.

— О, Лола! — прошепна. — Какво ще стане с теб?

— С мен ли?

— Искам да кажа — с теб и с мен?

Лола не бе особено сигурна какво трябва да означава това. Усмихна се и започна леко да дразни пениса му с върха на нокътя си. В следващия момент той бе отново върху нея. Лола разтвори крака и след като той свърши и се отпусна изтощен върху нея, прошепна:

— Обичам те!

Той вдигна рязко глава и я изгледа изненадано. После се усмихна, целуна връхчето на носа й и каза:

— „Любов“ е твърде голяма дума, Лола! — Протегна се, стана и заяви: — Ще отида да купя закуска. Каква батета искаш?

— А кои са най-добрите?

Той се засмя и поклати глава.

— Няма най-добри. Всичко зависи от това на теб кой вид най-много ти харесва.

— А ти какви обичаш?

— Със сусам.

— Тогава и за мен със сусам!

Филип нахлузи дънките си и когато отново погледна излегналото се на леглото му голо момиче, се усмихна. Точно това му беше най-хубавото на Ню Йорк — човек никога не знаеше какво ще се случи! Често една нощ бе достатъчна, за да промени човешката съдба.

След като излезе, Енид Мърл, която бе дочула подозрителни шумове от апартамента на племенника си през нощта, реши да го провери. Мина през малката порта, която разделяше терасите им, и почука на френските прозорци. Най-лошите й страхове се потвърдиха, когато на прозореца се появи една твърде млада дама, облечена само в една от тениските на Филип (вероятно отдолу нямаше нищичко!). Момичето изгледа изненадано Енид и попита:

— Да?

Енид я блъсна и влезе.

— Филип тук ли е?

— Нямам представа — отговори момичето. — А вие коя сте?

— Вие коя сте? — натърти възрастната жена и впи очи в нейните.

— Аз съм приятелката на Филип — отговори гордо Лола.

— Така ли? Виж ти! — изненада се Енид от бързината, с която действаше племенникът й. — Е, аз пък съм леля му!

— О! Нямах представа, че Филип имал леля!

— Аз пък, че имал приятелка! — контрира я Енид. — Та той тук ли е или не?

Момичето скръсти ръце пред гърди, като че ли едва сега осъзнало, че е голо.

— Всъщност отиде да купи багети.

— Ще му кажеш ли, че леля му го е търсила?

— Разбира се — кимна Лола. Изпрати Енид до френския прозорец и я проследи с поглед как отваря портичката и влиза в собствената си тераса.

Лола влезе вътре и се отпусна на дивана. Значи Филип си имал роднина, която живее в съседния апартамент. Не беше очаквала подобно нещо. Незнайно защо, но беше приела, че хора като Филип Оукланд нямат роднини. Докато разгръщаше лениво първото й попаднало списание, тя си спомни хладния поглед на Енид, но си каза, че няма значение. Лелята беше твърде стара. Какви пък чак толкова неприятности би могла да причини една старица?!

7

— Джеймс, какво ти става тази сутрин? — промърмори Минди.

— Мисля, че не съм създаден за слава — промърмори Джеймс. — Не мога дори да измисля какво да облека!

Минди се претърколи в леглото и погледна часовника. Беше няколко минути след шест. „Божичко, колко съм депресирана!“ — каза си тя. А на глас изрече:

— Не можеш ли да бъдеш малко по-тих? Уморена съм!

— Вината не е моя.

— Защо трябва да дрънчиш толкова силно със закачалките? Не можеш ли да си пробваш дрешките тихо и кротко?

— А ти защо не вземеш да станеш, за да ми помогнеш?

— Джеймс, не си бебе, за бога! Би трябвало да можеш сам да избираш дрехите си!

— Добре де! Тогава ще облека онова, което винаги нося — дънки и тениска!

— Би могъл да пробваш и костюм!

— Не съм го виждал този мой костюм вече от три месеца! Сигурно в химическото са го изгубили! — повиши обвинително глас той, сякаш грешката за това беше нейна.

— Какво толкова се вживяваш за този твой тоалет? Та това е само някаква си тъпа снимка!

— Нищо подобно! Това ще бъде моята рекламна снимка!

— И защо я правят токова рано?

— Казах ти. Ще ме снима някакъв прочут моден фотограф! А той е свободен само от девет до единадесет!

— Господи! И аз можех да ти направя една снимка с телефона си! Хайде, махай се сега! Искам да спя! Иначе ще полудея!

„Ако вече не си!“ — репликира я наум Джеймс, събра си послушно дрехите и се измъкна от спалнята. Та това е неговият голям ден! Защо всичко на този свят трябва да се върти около Минди?!

Отнесе купчината дрехи в кабинета си и я хвърли на един стол. Загледа се в тях и за момент му заприличаха на парцали на клошар. Отговорникът за връзките с обществеността в офиса на Редмън, наричан с абсурдното име Чери, го бе инструктирал да си вземе три тоалета. Три ризи, три чифта панталони, едно-две сака и два чифта обувки. „Но аз нося предимно маратонки!“ — бе се възмутил Джеймс. „Дай най-доброто от себе си! — бе вдигнал назидателно пръст Чери. — Снимката трябва да отразява твоята същност!“

„Ако ще отразява същността ми, то тя ще бъде снимка на оплешивяващ мъж на средна възраст!“ — каза си тъжно Джеймс и се насочи към банята. Загледа се в огледалото. Може би трябваше да си обръсне главата. Но тогава щеше да прилича на всеки друг мъж на средна възраст, който е започнал да оплешивява и отчаяно се опитва да скрие този факт. Освен това лицето му като че ли не беше подходящо за гола глава. Чертите му бяха асиметрични, а носът му изглеждаше като чупен и лошо зараснал — но всъщност си беше типичният нос на фамилията Гуч, предаван от поколение на поколение отрудени работници. Щеше му се да има по-специфично лице, като например прихлупените клепачи и замисленият поглед на художник. Присви очи и отпусна устните си, но установи, че изглежда нелепо. Примирен с външния си вид, Джеймс грабна една от прецизно сгънатите пазарски чанти на Минди от „Барнис“, напъха вътре толкова дрехи, колкото можа, и излезе във фоайето на сградата.

Навън валеше. Силно. От малките прозорчета в задната част на апартамента беше трудно да се определи какво точно е времето, така че то можеше да се окаже и по-хубаво, отколкото изглеждаше, но за съжаление обикновено се оказваше по-лошо. Все още нямаше седем сутринта, а Джеймс вече имаше усещането, че денят го е победил. Върна се в апартамента си, за да си вземе чадър, но единственото, което успя да открие в претъпкания тесен килер, беше някакъв стар сгъваем чадър, който на всичко отгоре беше счупен. Джеймс се примири и излезе без чадър. Поспря във фоайето и се загледа в пороя, който се сипеше навън. Пред входа, до бордюра на тротоара бе спрял черен джип. Портиерът Фриц, който тъкмо разстилаше гумена пътека в средата на фоайето, вдигна очи и отбеляза:

— Вали като из ведро? Искате ли да ви извикам такси?

— Няма нужда — отговори Джеймс.

Всъщност имаше нужда от такси, но никога не позволяваше на портиерите да му викат таксита. Беше наясно с мнението им относно бакшишите на Минди, поради което се чувстваше гузен да ги моли да извършват и за него иначе обичайните си задължения, които имаха към останалите, по-щедри на бакшиши обитатели на кооперацията. Реши, че ако наистина направи пари от тази своя книга, за Коледа ще им даде солидна премия.

Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Шайфър Даймънд. Изведнъж Джеймс се почувства като нищожество. Шайфър бе вдигнала косата си на конска опашка и бе облечена с яркозелен шлифер, дънки и черни ботуши с ниски токове. Не приличаше задължително на филмова звезда, но някак си изглеждаше като нещо повече от обикновен човек, така че, независимо къде се намираше, хората задължително щяха да си казват: „Тази жена е някоя важна клечка!“ и щяха да я заглеждат любопитно. Но актьорите сигурно са свикнали да бъдат гледани. Не е ли това причината, поради която те всъщност избираха тази професия — да бъдат гледани?

— Доста лошо време, нали, Фриц? — обърна се тя към портиера.

— И ще става още по-лошо!

Джеймс излезе отвън и се спря под тентата пред входа. Огледа улицата. Никакво такси. Нищо.

Шайфър Даймънд се появи зад него и попита:

— Накъде отивате?

Джеймс подскочи от изненада и смотолеви:

— Челси.

— Аз също. Елате, ще ви откарам!

— Не, аз…

— Не бъдете глупав! Колата е безплатна. Освен това вали като из ведро!

Фриц се появи и й отвори вратата. Тя се вмъкна на задната седалка.

Джеймс погледна Фриц и си каза: „Какво пък!“ И също влезе.

— Две спирки! — съобщи Шайфър на шофьора. — Къде по-точно отивате? — обърна се към Джеймс.

— Ами, и аз не знам точно. — Бръкна в джоба на дънките си и извади едно смачкано листче, на което си беше записал адреса. — „Индустрия Супер Студио“?

— И аз отивам там — усмихна се актрисата. А на шофьора каза: — В такъв случай само едно спиране.

Тя бръкна в чантата си и извади оттам телефон. Джеймс седеше сковано до нея, доволен, че поне има конзола и не е принуден да се притиска в нея. Навън дъждът продължаваше да си вали като из ведро, а по едно време дори прогърмя. Какво ли е никога да не ти се налага да се тревожиш дали ще хванеш такси? Или да се качваш на метрото?

— Ужасно време, нали? — обади се Шайфър. — Твърде влажно е за август! Преди не си спомням да е било толкова дъждовно през август. Температурите се движеха между 30 и 35 градуса. А на Коледа имаше сняг!

— Така ли? — изненада се Джеймс. — Сега снегът се появява едва през януари.

— Очевидно е, че споменът ми за Ню Йорк е твърде романтичен.

— Не сме имали сняг вече години наред — поясни Джеймс. — Глобалното затопляне, нали знаете! — „Звуча като идиот!“ — каза си той.

Тя му се усмихна и той се запита дали не е от онези актриси, които съблазняват всеки срещнат мъж. Спомни си една история за негов приятел журналист — съвсем нормален тип, който бил съблазнен от прочута филмова звезда по време на интервюто, което вземал от нея.

— Вие сте съпругът на Минди Гуч, нали? — обади се изненадващо Шайфър.

— Да, Джеймс — кимна той. Тя очевидно не смяташе да се представя, тъй като приемаше за даденост, че хората я познават.

— А съпругата ви е…

— Президент на борда. На кооперацията ни.

— Тя е авторката на онзи блог, нали?

— Вие да не би да го четете?

— О, да! Много е вълнуващо!

— Така ли? — възкликна Джеймс и потри раздразнено брадичка. Дори и тук, в джипа с филмовата звезда, на път към своята фотосесия, той пак беше принуден да говори за жена си. — Аз пък се старая да не го чета.

— Аха! — кимна многозначително Шайфър. Джеймс се зачуди как да тълкува тази реакция и в продължение на няколко пресечки в колата се възцари мълчание. А след това Шайфър отново подхвана темата за жена му. — Когато аз живеех тук, тя все още не беше президент на борда. Беше Енид Мърл. И тогава сградата беше различна. Не беше толкова… тиха.

— Енид ли? — примигна Джеймс при споменаването на това име.

— Тя е прекрасен човек, не мислите ли? Направо я обожавам!

— Всъщност аз не я познавам много добре — изрече предпазливо Джеймс, изправен пред дилемата или да предаде съпругата си, или да обиди една филмова звезда.

— Но вероятно познавате племенника й, Филип Оукланд! — продължи все на същата тема Шайфър и се улови, че пак се опитва да изкопчи някаква информация за Филип. — Вие също сте писател, нали?

— Да, но ние двамата сме различни. Той е по-скоро… комерсиален. Пише сценарии. А аз съм повече… литературен — довърши неуверено.

— Което ще рече, че продавате по пет хиляди екземпляра от книга — заключи делово Шайфър. Джеймс се почувства смазан от истината, но се постара да не го покаже. — Моля ви, не се сърдете! — усмихна се тя и докосна ръката му. — Просто се шегувах! Сигурна съм, че сте прекрасен писател!

Джеймс не знаеше да се съгласи ли или да отрече.

— Не вземайте на сериозно нито една моя дума! — продължи весело актрисата.

Колата спря на червен светофар. Очевидно беше негов ред да предложи словесен гамбит, но в момента не се сещаше за нищо интересно.

— Какво става с апартамента на госпожа Хаутън? — попита по едно време Шайфър.

— О! — възкликна облекчено Джеймс. — Продаден е!

— Така ли? Малко бързичко, не мислите ли?

— Срещата на борда е тази седмица. Съпругата ми казва, че всъщност ще бъде формална, защото кандидатите са одобрени. Тя ги харесва. Доколкото разбирам, били свястна двойка. С милиони долари в кеш, разбира се — добави с горчивина.

— Колко досадно! — махна с ръка актрисата.

Джипът най-сетне стигна до крайната си цел. Настъпи още един конфузен момент, докато чакаха заедно асансьора.

— Филм ли правите сега? — попита Джеймс.

— Телевизионен сериал — отговори Шайфър. — Никога не съм си мислела, че ще се захвана с подобно нещо, но ето че го правя! Не ми се ще да завършвам като наборите си от бранша — с нескончаеми пластични операции, осиновявания на негърчета и налудничави автобиографии, които никой не желае да чете! Или пък с някой тъп богаташ за съпруг, който ми изневерява!

— Да, труден избор наистина — усмихна се Джеймс.

— Пък и обичам да работя. По едно време спрях, но бързо разбрах, че работата ми липсва.

Влязоха в асансьора.

— Тук ли се снима вашият телевизионен сериал? — изненада се Джеймс.

— Не, тук съм за една фотосесия. За корицата на едно от онези списания за жени над четиридесет.

— Не се ли притеснявате?

— Ни най-малко. Представям си, че съм някоя друга жена. В това се състои тайната на актьорската игра!

В този момент асансьорът спря и тя излезе.

Час по-късно лицето на Джеймс бе преминало през ръцете на гримьорната и сега той седеше на високо столче пред син екран, застинал в усмивката на смъртта.

— Вие сте прочут автор, не? — попита фотографът, французин по произход, който, макар и с цели десет години по-възрастен от Джеймс, все още се радваше на всичката си коса и на съпруга с тридесет години по-млада от него (ако се вярваше на гримьорната).

— Не — просъска Джеймс през стиснати зъби.

— Но скоро ще бъдете, не? — продължи фотографът. — Иначе издателят ви не би се изръсил за мен. — Свали фотоапарата си и направи знак на гримьорката, която кръжеше в близката далечина. — Много е скован. Като труп. Не мога да правя снимки на труп! — Последното изрече по посока на Джеймс, който се ухили сконфузено. — Трябва да направим нещо! Анита ще ви помогне да се отпуснете.

Гримьорката се приближи зад Джеймс и постави ръце на раменете му.

— Добре съм — опита се да протестира той, когато младата жена заби пръсти в гърба му. — Женен съм! Наистина! Жена ми надали ще одобри!

— Да виждате някъде жена си в това студио? — попита Анита.

— Не, ама…

— Шшшшт! — скастри го гримьорката.

— Виждам, че не сте свикнали да получавате внимание от красиви млади дами — отбеляза фотографът. — Но ще се научите! Когато станете прочут, жените ще ви се лепят като мухи на мед!

— Надали — промърмори Джеймс.

Фотографът и гримьорката се засмяха в един глас. Смехът бе подет и от всички останали в студиото. Джеймс почервеня като домат. Внезапно отново бе на осем години. Играеше в кварталния отбор на детската бейзболна лига и вече за трети път бе оставил топката да мине между краката му. „Виж какво, мой човек — се бе опитал да му помогне треньорът, докато зрителите го прогонваха със смях от терена. — Всичко е във визуализацията! Трябва да си представиш, че си победител! И тогава наистина ще станеш такъв!“ През останалата част от мача Джеймс бе седял на скамейката с насълзени очи и течащ нос (тогава имаше сенна хрема), опитвайки се да „визуализира“ как извършва хоум рън. Но всичко, което виждаше, бе топката, търкаляща се между краката му отново и отново. И как баща му го пита: „Как мина, сине?“, а малкият Джеймс отговаря: „Не много добре“. „Пак?“ „Точно така, татко, пак!“ Така, още на осем, му беше станало ясно, че той никога няма да може да стане нещо повече от Джими Гуч — хлапето, което никъде не е на мястото си.

Джеймс вдигна очи. Фотографът се бе скрил зад фотоапарата си. Започна да щрака.

— Много добре, Джеймс! — изрече накрая. — Изглеждаш тъжен. Мечтателен. Одухотворен.

„Виж ти!“ — каза си Джеймс. Може пък тази работа със славата да не се окаже чак толкова лошо нещо.

Тази вечер Шайфър отново почука на вратата на Филип, надявайки се този път да го завари вкъщи. Когато той пак не отговори, почука на Енид.

— Филип? — провикна се отвътре Енид.

— Не е той. Аз съм, Шайфър!

— А, чудех се кога ще се сетиш за мен! — възкликна Енид, докато отваряше вратата.

— Знам, че нямам никакво извинение.

— Е, може пък да си решила, че съм мъртва!

— Сигурна съм, че Филип щеше да ми каже, ако е така — усмихна се Шайфър.

— Виждала ли си го?

— Само в асансьора.

— Срамота! И не сте излизали още на вечеря?

— Не сме.

— Това е заради онова проклето момиче! — възкликна възмутена Енид. — Знаех си, че ще се стигне дотук! Наел някаква въртиопашка да му прави проучванията, а сега дори е започнал да спи с нея!

— Ясно — кимна Шайфър. Макар че новината я свари неподготвена, тя се овладя, защото си спомни думите на Били. Да, той пак се оказа прав. Сви рамене, опита се да не покаже разочарованието си и добави: — Е, Филип ще си остане Филип!

— Е, човек никога не знае! Току-виж нещо го ударило внезапно по главата.

— Съмнявам се — отбеляза Шайфър. — Сигурна съм, че това момиче го намира за очарователен. Точно в това е разликата между момичетата и жените — момичетата ги намират за очарователни, а жените знаят истината!

— Да, но и ти някога мислеше Филип за очарователен — изтъкна Енид.

— И все още го мисля — усмихна се Шайфър, стараейки се да не нарани чувствата на лелята. — Но не по същия начин. — После смени темата: — Чувам, че някакво ново семейство ще се нанася в апартамента на госпожа Хаутън.

— Точно така — въздъхна Енид Мърл. — Никак не съм във възторг от тази работа! Но всичко е по вина на Били Личфийлд!

— Но Били е толкова сладък!

— О, причини големи неприятности на тази сграда! Именно той открил семейството и ги представил на Минди Гуч. Аз исках най-долния етаж от апартамента за Филип, обаче Минди не пожела и да чуе за това! Свика извънредно заседание на борда, за да ги пробута. Предпочита да пусне в кооперацията ни непознати, отколкото да раздели апартамента! Видях я във фоайето и й заявих: „Минди, много добре знам какво искаш да направиш с това извънредно заседание!“ А тя, представи си, ми се изрепчи: „Енид, миналата година закъсня три пъти с таксата за поддръжка на сградата!“

Потри чело, въздъхна и допълни:

— Очевидно е, че има зъб на Филип. Може би защото Филип е преуспял, а съпругът й е мухльо!

— Е, очевидно нищо не се е променило тук.

— О, все същото си е, скъпа! Не е ли чудесно? Но пък ти си се променила! Върна се!

Няколко дена по-късно Минди седеше в кабинета си вкъщи и преглеждаше документите на семейство Райе. Един от плюсовете да бъдеш шеф на борда бе, че имаш достъп до финансовия статус на всеки собственик, настанил се тук през последните десет години. Бордът изискваше от кандидатите за собственици да заплатят петдесет процента от исканата цена в брой, но също така очакваше те да имат същата тази сума в банкови сметки, акции, облигации, пенсионни фондове и други авоари. Иначе казано, кандидатът трябваше да притежава цялата сума за апартамента. Когато двамата с Джеймс се преместиха тук, правилата бяха различни. Тогава от кандидатите се искаше в брой само двадесет и пет процента от цялата сума и просто трябваше да докажат, че притежават достатъчно ликвидни авоари, за да покрият таксата за поддръжката за период от пет години. Обаче Минди беше провела референдум за промяна на правилника. Аргументира се с факта, че из сградата се мотаят твърде много съмнителни особи — непристойни останки от осемдесетте, когато кооперацията е била пълна с рокаджии, актьори, модели и стилисти, и хора, които са близки приятели с Анди Уорхол, и които бяха превърнали апартаментите си в терени за нескончаеми купони. Но още през първата година от управлението на Минди двама от въпросните собственици фалираха, друг умря от свръхдоза хероин, а трета дори се самоуби, докато петгодишният й син спеше. Някога била модел и приятелка на прочут барабанист, който обаче се оженил за друга и избягал в Кънектикът, изоставяйки приятелката си и детето в двустаен апартамент, който тя не можеше да си позволи да изплаща. Та нагълтала се тя със сънотворни и си нахлузила найлонова торба на главата. Или поне така докладва Роберто.

— Една сграда е огледало на своите обитатели! — бе изтъкнала Минди в прочутото си (по нейно мнение) обръщение към борда. — И ако нашата сграда се сдобие с лоша репутация, това ще се отрази на всички ни! Ще пострада стойността на апартаментите ни! Никой няма да иска да живее на място, където непрекъснато влизат и излизат полицейски коли и линейки!

— Нашите съседи са творчески типове с интересен живот — се бе опитала да я контрира Енид.

— Но тук живеят деца, за бога! Свръхдозите и самоубийствата надали ще им се сторят „интересни“! — бе отвърнала Минди с блеснали очи.

— Вероятно за теб ще бъде по-добре да живееш в някой от блоковете в Горен Ийст Сайд. Там са все доктори, адвокати и банкери. Чувам, че никога не умирали — подхвърли саркастично Енид.

В крайна сметка Минди спечели с пет на един.

— Очевидно е, че двете с теб имаме различни ценности — бе заявила Минди на Енид.

— Напълно очевидно — бе кимнала величествено Енид.

Енид беше с близо четиридесет години по-стара от Минди. Тогава защо винаги ставаше така, че пред нея Минди се чувстваше като древна старица?

Малко след въпросното събитие Енид се оттегли от борда на кооперацията. На нейно място Минди сложи Марк Вайли — приятен гей от Средния запад, който беше утвърден дизайнер, имаше постоянен партньор от петнадесет години и красиво осиновено момиченце от латиноамерикански произход. Всички в сградата бяха единодушни, че Марк е много сладък и което беше още по-важно — той винаги бе съгласен с Минди.

На срещата със семейство Райе щяха да присъстват Минди, Марк и една жена на име Грейс Уогинс, която беше член на борда от двадесет години, работеше в Обществената библиотека на Ню Йорк и водеше тих живот в своя едностаен апартамент с двата си миниатюрни пудела. Грейс бе от онези типове, които никога не се променят, освен че остаряват, и нямат никакви особени очаквания и амбиции в живота освен желанието нищо да не се променя.

Точно в седем часа Марк и Грейс се появиха в апартамента на Минди за предварителните разговори.

— Накратко казано, ще платят в брой! — започна без заобикалки Минди. — Имат невероятно добро финансово досие! Притежават четиридесет милиона долара!

— И на колко години са? — попита Грейс.

— Млади са. В началото на тридесетте.

— Не знам защо, но тайничко се надявах Джулия Робъртс да купи този апартамент. Няма ли да бъде прекрасно, ако Джулия Робъртс живее при нас?

— Дори и Джулия Робъртс надали би могла да извади наведнъж двадесет милиона долара! При това в брой! — отбеляза Марк.

— Срамота, не мислите ли?

— Актрисите не са добри стопани — намеси се Минди. — Погледнете само Шайфър Даймънд! Изостави си апартамента и години наред не го погледна! Помните ли какъв проблем с мишките ни създаде нейното жилище? Не! — отсече и поклати глава. — Имаме нужда от приятно, стабилно семейство, което ще живее тук поне двадесет години! Нямаме нужда от разни актьори или светски особи, или който и да било друг, привличащ лесно вниманието! Стига ни каквото стана, когато почина госпожа Хаутън! Последното, което ни трябва, са тълпи папараци пред сградата!

Семейство Райе пристигнаха точно в седем и половина. Минди ги покани в дневната, където Марк и Грейс вече се бяха настанили сковано на дивана. Домакинята внесе два дървени стола и направи знак на гостите да седнат. Пол се оказа доста по-привлекателен, отколкото си го беше представяла. Беше секси, с онази типична къдрава коса, която й напомняше за младия Кат Стивънс. Раздаде малки бутилки минерална вода и се настани между Марк и Грейс.

— Какво ще кажете да започваме? — обяви официално.

Ана-Лиза хвана ръката на Пол. Придружени от агентката по недвижими имоти Бренда Лиш, двамата бяха идвали в апартамента на последните етажи вече няколко пъти и Пол се влюби в него толкова, колкото и тя. Но сега бъдещето им се намираше в ръцете на тези трима чудаци с безизразни, дори леко враждебни лица, които не отлепваха очи от тях. Не че Ана-Лиза се страхуваше. Беше издържала какви ли не интервюта за работа, беше участвала в дебати по телевизията и дори се бе срещала с президента.

— Как протича обичайният ви ден? — започна Минди.

Ана-Лиза погледна към Пол и се усмихна. После отговори:

— Пол става много рано и отива на работа. Но сега се опитваме да свием истинско семейно гнездо, така че нищо чудно съвсем скоро аз да се посветя на отглеждането на бебе!

— Ами ако бебето плаче през нощта? — попита Грейс. Самата тя беше бездетна и макар на теория да обичаше децата, на практика не можеше да ги понася.

— Надявам се, че тя или той няма да плачат — отговори Ана-Лиза, опитвайки се да се пошегува. — Но пък ще си имаме гувернантка. А в началото дори и помощница в отглеждането на бебето.

— Да, апартаментът определено разполага с достатъчно място дори за помощница — кимна одобрително Грейс.

— Точно така — усмихна й се Ана-Лиза. — А и Пол също не би могъл да понася детски плач, защото се нуждае от здрав сън!

— А какво правите вечер? — зададе втория си въпрос Минди.

— Много сме тихи. Пол се прибира към девет вечерта, а после или излизаме на вечеря, или си хапваме нещо вкъщи и си лягаме. Пол трябва да бъде на крак в шест сутринта.

— Имате ли много приятели? — Този въпрос беше от Марк.

— Не — отговори този път Пол. Тъкмо се канеше да каже, че не обичат да имат гости, но Ана-Лиза го стисна лекичко за ръката и той се поправи: — Нямаме много социални контакти. Освен през уикенда. Но обикновено го прекарваме някъде извън града.

— Да, полезно е да се измъкваме от града от време на време — съгласи се Марк.

— А имате ли някакви хобита, за които трябва да знаем? — попита Грейс. — Например да свирите на някакъв музикален инструмент? Би трябвало да знаете, че правилникът на сградата забранява свиренето на инструменти след единадесет вечерта!

Ана-Лиза се усмихна и отбеляза:

— Това правило трябва да е останало от епохата на джаза! А № 1 е построена малко преди края на купона тогава, нали? Не беше ли през 1927 година? Архитектът беше… — Направи пауза, давайки си вид, че се опитва да се сети, макар че вече знаеше цялата история на сградата наизуст. — Да, Харви Уайли Корбет, нали така? Точно неговата фирма е създала проекта и за Центъра „Рокфелер“, нали? Смятали са го за визионер, въпреки че идеята му за повдигнати тротоари в центъра на града се оказала неприложима.

— Впечатлена съм! — възкликна Грейс. — Смятах, че единствено аз в тази сграда съм наясно с историята й!

— О, ние с Пол се влюбихме в нея! — възкликна Ана-Лиза. — Ще дадем всичко, което зависи от нас, за да съхраним историческия облик на апартамента!

— Е — обади се Минди и изгледа поред Марк и Грейс, — смятам, че мненията ни съвпадат, нали? — Марк и Грейс ентусиазирано кимнаха. Шефката на борда се изправи, протегна ръка към гостите си и обяви тържествено: — Добре дошли на Пето авеню № 1!

— Мина лесно. Даже много лесно, не мислиш ли? — отбеляза Ана-Лиза, докато лимузината ги отнасяше обратно в хотела.

— Как биха могли да ни откажат? Не ги ли видя? Всичките са куковци!

— На мен ми се сториха съвсем нормални и почтени хора.

— Ами тази Минди Гуч? — изтъкна Пол. — Типичната кариеристка!

— Откъде си толкова сигурен?

— Такива като нея ги виждам непрекъснато. В офиса си.

— Но в твоя офис няма жени! — засмя се съпругата му. — Ако трябва да бъда по-точна, в бизнеса ви няма жени!

— Напротив, има — контрира я Пол. — И всички до една са като Минди Гуч! Сухи черупки, които цял живот се опитват да играят ролята на мъже. И естествено не успяват!

— Не бъди толкова безмилостен към хората, Пол! Пък и какво значение има за теб каква е тя? Вероятно повече няма да я видим!

По-късно в хотела, докато го чакаше да си измие зъбите, Ана-Лиза се зачете в правилника на № 1, който Минди бе подвързала в малко книжле, специално за нови обитатели.

— Хей, я чуй това! — подвикна му по едно време тя. — Оказва се, че разполагаме и със складово помещение! На подземния етаж! Има също така и паркинг!

— Така ли? — наостри уши Пол, докато се събличаше.

— Всъщност не съвсем. Става въпрос само за едно място за паркиране, в близкия подземен паркинг. Човекът, който ще го ползва, се избира на лотариен принцип, за една година.

— Трябва да го получим!

— Но ние нямаме кола! — изтъкна очевидното Ана-Лиза.

— Ще имаме! При това с шофьор!

Ана-Лиза остави книжлето настрани и игриво обгърна кръста му с крака.

— Не е ли страхотно? Почваме нов живот!

Съзнавайки, че тя иска секс, Пол я целуна набързо, а после се смъкна към вагината й. Сексът им беше малко скучен и винаги се състоеше от едни и същи движения. Няколко минути орална любов, през която Ана-Лиза стигаше до оргазъм, следвани от три минути истински акт. После Пол извиваше гръб и свършваше. Тя го задържаше за няколко секунди, като галеше гърба му. След не повече от минута той се претъркулваше от нея, отиваше до банята, обуваше си боксерките и се вмъкваше в леглото. Не беше кой знае колко вълнуващо, но все пак беше задоволително. Или поне що се отнася до оргазма. Ала тази вечер Пол очевидно мислеше за нещо друго, защото изгуби формата си.

— Какво става? — попита Ана-Лиза, като се подпря на лакът.

— Нищо — промърмори той и си обу боксерките. После започна да крачи напред-назад из стаята.

— Искаш ли да ти направя свирка?

— Не — поклати глава той. — Просто си мисля за апартамента.

— Аз също.

— Както и за онова място за паркиране. Защо трябва да се избира с лотария? И защо само за една година?

— Нямам представа. Очевидно такива са правилата.

— Но ние притежаваме най-големия апартамент в сградата! И плащаме най-много за поддръжка! Което ще рече, че би трябвало да се ползваме с неотменимо предимство!

Три седмици по-късно, когато Ана-Лиза и Пол Райе бяха вече подписали документите за собственост на апартамента, адвокатът на госпожа Хаутън се обади на Били Личфийлд и поиска да го види в офиса си.

Госпожа Хаутън можеше да си избере адвокат от някоя стара нюйоркска фамилия, но вместо това тя избра да повери правните си дела на Джони Лучии — висок, заядлив тип, израснал в Бронкс. Луиз бе „открила“ Джони по време на една официална вечеря, където той беше поканен като най-многообещаващият млад адвокат по онова време заради някакво дело на града срещу правителството по повод училищните субсидии. Джони беше спечелил и бъдещето му бе осигурено. Но то бе двойно подсигурено, когато госпожа Луиз Хаутън го нае като неин постоянен юридически представител. „Престъпниците в институциите са не по-малко от тези в гетото — обичаше да казва някога тя. — Никога не забравяйте, че порочните намерения се крият най-лесно под изискани дрехи!“

За щастие на госпожа Хаутън Джони Лучии не беше от изискано облечените, но след известно излагане на блясъка на парите и на хайлайфа той определено се бе превърнал в институция. Офисът му беше като музей на модерния интериор и съвременното изкуство — съдържаше два стола на Иймс, масичка от кожа от акула, а на стените висяха един Клее, един Декунинг и един Дейвид Сал.

— Трябва да се виждаме по-често! — обърна се Джони към Били иззад масивното си бюро. — Не служебно, разбира се. А както едно време на партитата. Съпругата ми все се оплаква, че не излизаме често. Но все не остава време! Предполагам, че за разлика от нас ти все още си на линия по събитията?

— Не толкова често, колкото някога — отбеляза Били отегчено. Напоследък този разговор се повтаряше всеки път, когато срещнеше някого, когото не беше виждал от цяла вечност и когото вероятно нямаше да види още толкова.

— Да, всички остаряваме — въздъхна Джони. — Тази година ще навърша шестдесет!

— По-добре да не започваме тази тема — каза Били.

— Все още ли живееш на старото място?

— Да, в долната част на Пето авеню — отговори Били. Искаше му се Джони да спре с празните приказки и да изплюе камъчето.

— Да — кимна адвокатът. — Ти живееше близо до госпожа Хаутън. Е, тя те обожаваше. И затова ти е оставила нещичко. — Изправи се и добави: — Настоя лично да ти го връча. Точно затова те извиках чак тук!

— Няма проблеми — усмихна се успокоен Били. — Винаги е приятно да те видя!

— Благодаря! — кимна адвокатът, надникна през вратата и извика на асистентката си: — Би ли донесла кутията, която госпожа Хаутън остави за Били Личфийлд? — Обърна се към госта си и допълни: — Опасявам се, че не е кой знае какво. Особено предвид парите, с които разполагаше.

Били нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос. Не беше възпитано.

— И без това не съм очаквал нищо от нея! — отсече гордо той. — Приятелството й ми беше напълно достатъчно!

Асистентката се появи, понесла обикновена дървена кутия, която Били автоматично разпозна. Същинска нелепица, някога тази кутия бе заемала почетното място сред безценните сувенири върху бюрото на Луиз Хаутън.

— Дали има някаква стойност според теб? — попита адвокатът.

— Никаква. Само сантиментална. Тук тя си държеше само старите бутафорни бижута.

— Може би самите те струват нещо.

— Съмнявам се. Пък и да беше така, никога не бих ги продал!

Били прегърна с благоговение простата дървена кутия и напусна офиса на Джони Тучин. През целия обратен път с таксито той я държа на коленете си. Луиз Хаутън се гордееше изключително много с факта, че бе тръгнала от нулата. „Бяхме прости и мръсни селяни от Оклахома“ — казваше за семейството си. Кутията й беше подарък от първия й ухажор, който я бе изработил със собствените си ръце. Когато на седемнадесет Луиз напуснала родния дом, взела и кутията. Мъкнала я чак до Китай, където в продължение на три години работила като мисионерка. Пристигнала в Ню Йорк през 1928 година, за да търси пари за каузата си. Така се запознала с първия си съпруг — Ричард Стайвесънт, за когото се омъжила — за огромен ужас на семейството му и на целия нюйоркски елит. „Гледаха на мен като на невежо селянче, което не си знае мястото в живота — бе споделила тя с Били през един от дългите следобеди, които прекарваха заедно. — И бяха прави. Наистина не си знаех мястото. А докато човек отказва да си научи мястото, никой не може да предположи какъв ще бъде следващият му ход!“

Когато се върна в апартамента си, Били постави кутията на масичката и приседна до нея. Отвори я и извади оттам дълга огърлица от пластмасови перли. Дори и като безпарично момиче, Луиз бе имала стил. Шиела си е сама дрехите от парчета плат и ги е украсявала със стъклени мъниста, евтини тенекиени орнаменти и пера. Беше от малкото жени, които биха могли да накарат и най-простата дрънкулка да изглежда като скъпо бижу. Е, след като превзе Ню Йорк с гръм и трясък, вече нямаше нужда да носи бутафорни бижута. Постепенно се сдоби с легендарна колекция скъпи бижута, които държеше в сейф в апартамента си. Ала никога не забрави корените си, поради което обикновената дървена кутия с простите бижута стоеше винаги пред очите й. Понякога, когато присядаха в стаята й и тя преценеше, че никой не ги подслушва и наблюдава, двамата се отдаваха на детски игри и забавления — слагаха си някои от тях и се преструваха на други хора. И сега Били се изправи и като се обърна към огледалото над камината, уви пластмасовата огърлица около врата си и подбели очи. „Не, не! — би извикала Луиз през смях. — Приличаш на онази кошмарна Флоси Дейвис! Перлите не са за теб, скъпи! Какво ще кажеш за пера?“

Били се върна на дивана и започна внимателно да вади едно по едно простите бижута, разстилайки ги на масичката. Някои от тях бяха на по деветдесет години и вече се разпадаха. Той взе решение да увие всяко от тях в мека опаковъчна хартия, за да ги спаси от по-нататъшни повреди. После вдигна кутията с намерение да я сложи на собственото си бюро, където тя щеше да бъде последното нещо, което щеше да вижда преди лягане, и първото — при събуждане, и така щеше да пази спомена за Луиз жив. Но когато я вдигна, капакът падна с трясък върху пръстите му. Били отвори отново кутията и я огледа. Никога не я бе разглеждал празна и сега забеляза миниатюрно лостче в задната стена. Нищо чудно, че Луиз бе пазила тази кутия толкова дълго. Страхотно романтично — кутия с тайно отделение! Сигурно е била като магически уред за интелигентното четиринадесетгодишно момиче, подхранващо въображението си само с приказки.

Лостчето бе просто, изработено от бронз. Били го повдигна и с помощта на пиличка за нокти изтегли дървената стена. Да, вътре наистина имаше нещо — нещо, поставено в мека сива торбичка, завързана с черна панделка. Нямаше смисъл да очаква кой знае какво, защото, доколкото познаваше Луиз, вътре сигурно имаше заешко краче.

Развърза панделката и надникна в торбичката.

Онова, което зърна там, го накара да се запита дали няма да е по-добре веднага да завърже торбичката и да се престори, че никога не го е видял. Но любопитството му надделя и той бавно започна да разширява отвора й. Вътре го очакваха старо злато, смарагди и рубини, а в центъра — огромен, грубо обработен диамант. На големина предметът беше колкото разтворената му длан. Били се разтрепери от вълнение — чувство, към което бързо се добавиха смут и страх. Взе предмета и го отнесе до прозореца, където имаше възможността да го огледа по-добре. Не че този оглед му беше необходим — той вече бе напълно сигурен какво държи в ръката си. Кръстът на Кървавата Мери.