Булевардът на тузарите

18

Тази вечер Шайфър Даймънд се сблъска на тротоара пред № 1 с Пол и Ана-Лиза Райе. Шайфър се връщаше от цял ден, прекаран на снимачната площадка, а семейство Райе, облечени официално, излизаха на вечеря. Шайфър им кимна любезно, но после се сети нещо, спря и се обърна към Ана-Лиза:

— Извинете, вие не бяхте ли приятелка на Били Личфийлд?

Пол и Ана-Лиза се спогледаха, а тя отвърна:

— Да.

— Виждали ли сте го скоро? — продължи Шайфър. — Защото вече два дена се опитвам да се свържа с него, а той не отговаря!

— Да, наистина не вдига телефона си. Аз наминах лично покрай апартамента му, но не си беше вкъщи.

— Може пък да е заминал нанякъде — отбеляза замислено Шайфър. — Дано е добре!

— Ако го видите, ще ми се обадите, нали? — каза Ана-Лиза. — Аз също се притеснявам за него!

Когато влезе в апартамента си, Шайфър отвори едно от чекмеджетата в кухнята си и започна да рови. Чудеше се дали все още пази ключовете от апартамента на Били. Преди много години, всъщност преди цяла вечност, когато двамата с него станаха приятели, бяха решили да си разменят ключовете за апартаментите си — за спешни случаи. Шайфър бе сигурна, че тъй като не бе изхвърляла нищо от чекмеджето, ключовете все още би трябвало да са там, макар да не забравяше да отчете и нищожната вероятност Били да си е сменил ключалката. И наистина, ключовете си бяха все още там, на дъното в чекмеджето. На ключодържателя имаше синя бележка, на която Били бе написал: „Дом Личфийлд“, следвано от възклицателен знак, който се прекланяше пред приятелството им.

Шайфър измина трите пресечки до кооперацията на Били и се спря под скелето, докато се опитваше да отвори външната врата. Ключът все още ставаше и тя се озова точно до металните пощенски кутии на обитателите. Кутията на Били зееше широко отворена от натрупаната поща — очевидно не я беше проверявал поне от няколко дена. Вероятно наистина бе заминал някъде. А в сградата беше започнал ремонт — стълбата до четвъртия етаж бе покрита с кафява хартия, прикрепена със синьо тиксо. Когато приближи вратата на апартамента на Били, до ушите й достигна музика. Шайфър почука силно. В другия край на етажа се отвори врата и зад нея надникна перфектно поддържана жена на средна възраст.

— Вие Били Личфийлд ли търсите? — попита. — Няма го! И си е забравил музиката включена! Не знам вече какво да правя. Опитах се да извикам управителя, обаче той не отговаря. Всичко е заради тази промяна на сградата. Били и аз сме последните, които не са си купили жилищата. И всячески се опитват да ни накарат да се изнесем. Не бих се изненадала в най-скоро време да ни изключат и тока!

Мисълта, че Били би могъл да бъде в подобна ситуация, се стори крайно депресираща на Шайфър.

— Надявам се да не се стигне дотам — отбеляза тя.

— Ще влизате ли? — изненада се жената.

— Да — кимна Шайфър. — Били ми даде ключове за апартамента си.

— Бихте ли изключили музиката, ако обичате? Направо ме подлудява!

Шайфър пак кимна и влезе. Дневната на Били открай време си бе претрупана с вещи, но иначе той поддържаше всичко в изряден ред. А сега тук цареше истински хаос. По пода бяха разхвърляни снимки, наоколо се въргаляха и празни кутии от компактдискове, а на дивана и двата фотьойла лежаха няколко светски книги, разтворени на снимките на Джаки Онасис. Шайфър откри плейъра в един античен дървен шкаф и изключи музиката. Това изобщо не беше характерно за Били.

— Били? — извика тя.

Прекоси малкото коридорче до спалнята му и забеляза, че снимките от стените липсват. Вратата на спалнята беше затворена. Шайфър почука и натисна бравата.

Били лежеше проснат на леглото си, с глава, увиснала в другия край. Очите му бяха затворени, но мускулите под бледото му, луничаво лице бяха сковани и му придаваха изражение на напълно непознат човек. „Тялото на леглото вече не е Били Личфийлд! — каза си тъжно Шайфър. — Онзи Били, когото познавах, вече го няма!“

— О, Били! — отрони безсилно.

Около врата на Били беше прехвърлена дълга примка от завързани едно след друго шалчета на „Хермес“, сякаш Били е мислел да се обеси, но е умрял, преди да успее да довърши замисленото.

— О, Били! — простена отново Шайфър.

Внимателно извади хлабавата примка от врата на приятеля си, развърза шалчетата и внимателно ги закачи в гардероба, където им беше мястото.

А после отиде в банята. Били беше изключително взискателен към интериора си, поради което бе постигнал максимума с тясното пространство тук. На тоалетката над мивката бяха строени идеално сгънати меки, бели хавлиени кърпи. Но иначе всички аксесоари бяха евтини и вероятно четиридесетгодишни. Шайфър винаги си бе мислела, че Били има пари, но вече ставаше ясно, че това изобщо не е било така. Очевидно той до края на дните си е продължил да живее така, както и в първите си дни в Ню Йорк. Мисълта за тайната бедност на Били засили тъгата й. Той се оказваше един от онези нюйоркски типове, когото всички познаваха, но за когото никой не знаеше нищичко. Шайфър отвори аптечката на Били и се слиса от редиците лекарства — прозак, ксанакс, амбиен, викодин. Нямаше никаква представа, че Били е бил толкова нещастен и стресиран. Каза си, че е трябвало да прекарва повече време с него, ала Били беше като нюйоркска институция — човек никога не би допуснал, че някой ден може и да го няма.

Шайфър излезе от унеса си и се зае да изпразва съдържанието на шишенцата в тоалетната чиния. Както повечето предвоенни сгради, и тази имаше шахта за смет, където тя изхвърли празните шишенца. Били не би искал хората да си помислят, че е опитал да се самоубие или че е бил пристрастен към лекарства. Върна се в спалнята и на бюрото му забеляза груба дървена кутия. Тя също не беше в стила на Били. Шайфър я отвори и вътре зърна евтини сценични бижута, увити внимателно във фина хартия. Да не би Били да е бил и скрит травестит? Ако бе така, това бе поредния аспект от живота му, който той не би искал да става обществено достояние. Шайфър разрови гардероба му, откри стара кутия от обувки и пазарска чанта на „Валентина“, а после постави дървената кутия в кутията за обувки и всичко това — в чантата.

А после се обади на 911.

Полицаите пристигнаха след броени минути, следвани от парамедиците, които разкъсаха халата на Били и се опитаха да събудят сърцето му за живот с електрошок. Тялото на Били подскочи няколко пъти на няколко сантиметра от леглото и неспособна да издържи на гледката, Шайфър отиде в дневната. Най-накрая се появи и детектив в тъмносин костюм.

— Детектив Сабатини — представи се той, като й подаде ръка.

— Шайфър Даймънд — представи се и тя.

— Актрисата, нали? — изпъчи се той.

— Същата.

— Вие сте намерили тялото. Защо?

— Били ми беше много добър приятел. Не го бях чувала няколко дена, затова дойдох да видя дали е добре. Очевидно не беше.

— Знаехте ли, че е заподозрян?

— Били? — ококори се тя. — За какво?

— За кражба на произведение на изкуството! — обяви самодоволно детективът.

— Невъзможно! — отсече Шайфър и скръсти ръце пред гърди.

— Може и да е невъзможно, но е истина. Имаше ли някакви врагове?

— Всички го обичаха.

— Имаше ли нужда от пари?

— Не знам нищо за финансовото му положение. Били не обичаше да говори за пари. Той беше много… дискретен.

— Значи е знаел разни неща за разни хора, така ли?

— Той познаваше много хора.

— Да се сещате за някой, който би желал да го види мъртъв? Като например Санди Брюър?

— Нямам представа за кого ми говорите!

— Нали сте били добри приятели?

— Да, бяхме! Но не бях виждала Били от години! Върнах се в Ню Йорк едва преди девет месеца!

— Ще се наложи да дойдете до управлението, за да ви вземем показанията.

— Нека само първо се обадя на моята отговорничка за връзки с обществеността! — заяви непреклонно Шайфър.

Едва сега започваше да проумява случилото се, както и да си дава сметка, че утрешният ден ще бъде същински хаос. Нямаше съмнение, че утре двамата с Били ще заемат главните страници на всички вестници.

И наистина, още рано на следващата сутрин, докато се разхождаше из интернет, Пол Райе попадна на първото съобщение за смъртта на Били Личфийлд. Лично той не свързваше Били със скандала със семейство Брюър, затова фактът на смъртта му не му направи особено впечатление. Но после зърна няколко по-малки статии в „Ню Йорк таймс“ и „Бостън глоуб“, в които се казваше, че Били Личфийлд, на петдесет и четири, бивш журналист, артдилър и светски лъв, е бил открит мъртъв в апартамента си снощи. „Дейли нюз“ и „Поуст“ предлагаха доста по-обширна информация. На заглавните страници и на двата вестника имаше студийни снимки на Шайфър Даймънд, която била открила тялото, както и на Били в смокинг. Имаше и още много други снимки, повечето от тях на Били с различни светски дами, една от които беше дори със самата госпожа Луиз Хаутън. Казваше се, че полицията започнала разследване, защото имала подозрения за участието на Били в нещо незаконно.

Пол изключи компютъра си. Помисли си дали да не събуди жена си, за да й съобщи тъжната новина, но после осъзна, че Ана-Лиза може би ще се разплаче. И тогава ще бъде приклещен в емоционална сцена, за която той няма никаква вина и което би я проточило непредсказуемо дълго. Затова след кратък размисъл реши, че ще й каже по-късно.

Когато излезе във фоайето на сградата, точно пред вратата зърна няколко фотографи.

— Какво става тук? — извика той на Роберто.

— Някой умрял и Шайфър Даймънд е намерила тялото.

„Да, Били Личфийлд“ — сети се Пол.

— Но защо идват тук? Какво правят пред нашата сграда?!

Роберто само сви рамене.

— Няма значение! — излая Пол Райе и почука на вратата на Минди.

Тя само открехна, като се стараеше да държи Скипи, който лаеше и скачаше по краката й, далече от Пол. Засега Пол бе взел връх в тази сграда — Минди бе принудена да се съгласи да не пуска Скипи във фоайето сутрин и вечер, когато Пол Райе би благоволил да мине през него.

— Какво има сега? — изгледа го с нескрита омраза тя.

— Това! — извика Пол и посочи насъбралите се навън папараци.

Минди излезе без кучето и затвори вратата зад гърба си. Беше все още по памучната си пижама, но бе сложила отгоре плюшен халат, а краката й бяха обути в домашни чехли.

— Роберто! — извика Минди. — Какво е това?

— Отлично знаете, мадам, че не мога да ги изгоня! Тротоарът е обществена собственост и те имат пълното право да бъдат тук!

— Извикай полицията! — изрева Пол. — Нека ги арестуват!

— Нали ви казах? Някой е починал и Шайфър Даймънд е открила тялото! — повтори Роберто.

— Били Личфийлд — поясни Пол.

— Били ли? — ахна Минди.

— Слушай какво, трябва да направиш нещо по този въпрос! — продължи с бомбастичната си проповед Пол Райе. — Тези тъпи фотографи блокират моя изход и сега не мога да отида на работа! Изобщо не ми пука дали някой тук е прочут или не, но дори и да е така, никой няма право да нарушава обичайния ред в тази сграда! Затова искам Шайфър Даймънд да бъде изгонена. И така и така стана въпрос, покрай нея можем да изгоним също и Енид Мърл! И Филип Оукланд! Както и съпруга ти! И най-вече теб! — просъска той и изгледа злобно Минди.

Минди почервеня. Главата й се превърна в развален домат, който всеки момент щеше да се пръсне.

— А защо, за разнообразие, не се изнесеш ти?! — разпищя се тя. — Откакто дойде тук, ни носиш само неприятности! Писна ми от теб! И ако получа само още едно оплакване от теб или жена ти във връзка с тази сграда — независимо колко ще струва, независимо че поддръжката може да се качи до пет хиляди долара месечно, — ще те дам под съд и ще спечеля! Никой не те иска тук, мръсник долен! Трябваше да послушам Енид и да разделя апартамента! Не че щеше да има голяма разлика, тъй като ти и без това го съсипа с тъпите си риби и тъпото си компютърно оборудване! И единствената причина, поради която ти се размина, бе, защото все още няма изрични закони относно проклетите риби!

Пол се обърна към портиера и изрева:

— Чу ли това? Тя ме заплашва! — Щракна с пръсти и заповяда: — Искам веднага да ми предадеш в писмен вид показанията си за всичко, което се случи тук! Тази жена я искам изхвърлена! Веднага!

— О, мен въобще не ме забърквайте! — смотолеви притеснено Роберто и отстъпи назад, макар вътрешно да се радваше, че все още няма седем часът, а ето че той вече разполагаше с изобилие от клюки за разказване. Денят се очертаваше страхотен!

— Мамицата ти мръсна! — изкрещя Минди.

Но вместо да реагира на обидата, Пол Райе остана безмълвен и само поклати глава, за да й покаже колко жалка изглежда. Това наля още масло в огъня на гнева й.

— Махай се! — изпищя. — И ти, и жена ти! Събирайте си багажа и напускайте сградата! — Пое си дълбоко дъх и добави: — Веднага!

— Госпожо Гуч — намеси се Роберто, — може би ще бъде по-добре да си влезете вкъщи!

— Ще вляза — кимна Минди, но насочи пръст към Пол и заяви: — Да знаеш, че ще извадя възбранителна заповед срещу теб! Няма да можеш да припариш и на петдесет метра от мен! Хайде да те видим тогава как ще влизаш и излизаш оттук, когато няма да можеш да минаваш през фоайето!

— Давай! — подкани я презрително Пол. — Тъкмо това чакам! И вече ще мога да те осъдя лично! Между другото, адвокатските такси бързо поглъщат средствата, така че ако искаш да ги покриеш, по-добре отсега си продай апартамента!

И щеше да продължи все в този дух, обаче Минди си влезе вкъщи и затръшна вратата под носа му.

— Чудничко! — изкриви устни Роберто.

Пол не успя да схване дали портиерът просто се шегува или е на негова страна. Не че това имаше някакво значение. Ако се наложеше, щеше да уволни и Роберто. А покрай него и цялата пасмина портиерска. Плюс управителя!

Пол закри лице с ръка, за да се спаси от папараците, и хукна към колата си.

Най-сетне в безопасност на задната седалка на своето бентли Пол си пое дълбоко дъх и започна да изпраща текстови инструкции по телефона на своята секретарка. Конфронтацията с Минди Гуч въобще не го бе притеснила — след като така виртуозно успя да уреди арестуването на Санди Брюър, при това без да се издава, той се чувстваше още по-самоуверен и напълно владеещ положението. Вярно, че Санди се бе завърнал на работа, след като бе платил солидна гаранция, но концентрацията му беше отишла на кино. Пол бе убеден, че в крайна сметка шефът му ще бъде изправен пред съда и после изпратен в затвора. А когато това станеше, цялата фирма щеше да остане в ръцете на Пол! И това щеше да бъде само началото! Китайската сделка се развиваше брилянтно, което ще рече, че лека-полека и други държави ще бъдат принудени да купят неговия алгоритъм. Така той щеше да натрупа милиони милиарди. Не че това беше кой знае колко в наши дни. Дефицитът на повечето страни се движеше в тези граници.

Когато колата пое по Парк авеню в посока към офиса, Пол провери котировките на стоковите пазари по света, а после получи и предупреждение от „Гугъл“. И той, и съпругата му бяха споменати от някакъв светски уебсайт във връзка със смъртта на Били Личфийлд. Това накара Пол отново да се запита дали нямаше да бъде по-добре да бе събудил Ана-Лиза, за да я уведоми — сега, като виждаше какво разгаряне на страстите причинява смъртта на Били, си даде сметка, че може би бе подценил значимостта на информацията. Ала вече бе твърде късно да се връща вкъщи и твърде рано, за да й се обади. Затова накрая реши да й изпрати есемес.

Написа следното: „Прегледай вестниците! Твоят приятел Били Личфийлд е мъртъв!“ После, по навик, бързо огледа написаното и след като прецени, че вероятно ще бъде възприето като твърде студено, добави: „С обич: Пол.“

Все още под властта на гнева, Минди се запъти към своя компютър и написа: „Мразя този човек! Мразя го! Ще го убия!“ А след това си спомни за Били, набра в „Гугъл“ името му и видя, че за смъртта му пишат всички вестници. Били беше само на петдесет и четири. Тя се почувства съсипана от шок, а след това и от мъка и макар да си напомни, че години наред бе проявявала изключителна резервираност към Били, тъй като го считаше за сноб, сега най-неочаквано се разрида. Минди бе една от онези жени, които се гордееха е факта, че почти никога не плачат — отчасти защото в случаите, когато плачеше, не беше особено приятна гледка. Носът й се зачерви, очите й подпухнаха, а от леко отворената й уста прокапаха лиги.

Високите октави и сърцераздирателността на воя на Минди събудиха Сам. Сърцето му се скова от страх — предположи, че майка му по някакъв начин е разбрала, че именно той е срязал кабелите пред апартамента на семейство Райе и сега всеки момент ще бъде арестуван. Лудорията му определено не бе произвела очакваната реакция, макар че Пол Райе безсъмнено се бе вбесил. През последните две седмици обаче Сам живееше в страх да не го хванат, макар че полицията не си бе направила труда да разследва много обстойно случая — бяха разпитани единствено портиерите, Енид и още неколцина от съседите. Майка му все така настояваше, че извършителят е онзи блогър Тайър Кор, който непрекъснато пускаше злостни клевети срещу № 1. Ала Сам имаше усещането, че Енид подозира точно него. Един следобед, когато го срещна на тротоара край парка, тя му рече: „Отмъщението е сложна работа, Сам! И обидата обикновено не си заслужава риска от наказанието. С течение на времето човек научава, че кармата си има удивителни начини за справяне с подобни ситуации! Единственото, което се изисква от нас, е да чакаме и наблюдаваме!“

И сега, събирайки сили, за да посрещне достойно неизбежното, Сам се показа в кабинета на майка си и попита:

— Какво става?

Тя поклати глава, притегли го в скута си и като подсмръкна, отговори:

— Един наш приятел е починал!

— Така ли? — възкликна облекчено синът й. — Кой?

— Били Личфийлд. Беше много близък с госпожа Хаутън.

— Да, сещам се — онзи плешивият — кимна Сам. — Който напоследък непрекъснато се въртеше около Ана-Лиза Райе.

— Точно така — прошепна Минди.

Споменаването на Ана-Лиза накара Минди да си спомни отново за сцената, която й бе направил Пол Райе преди малко. Реши, че най-добре е лично да осведоми Ана-Лиза за смъртта на Били. Целуна Сам, избута го, а после излезе във фоайето, изпълнена със сурова решимост.

Докато асансьорът я отнасяше нагоре, тя си даде сметка, че тъй като Пол вече знаеше за смъртта на Били, вероятно и Ана-Лиза също знае. Въпреки това Минди предпочиташе да я види с очите си как приема новината — надяваше се да се почувства ужасно. А сега, след като Били вече го нямаше, нищо чудно семейство Райе най-сетне да напуснат Ню Йорк и да се върнат във Вашингтон, където им е мястото. Или, още по-добре, да отидат в друга страна! А ако си тръгнат, тя за нищо на света нямаше да повтори грешката си за този апартамент. Този път тя, Енид и Филип ще си го поделят, а и сега, след като Джеймс правеше толкова много пари, може би щяха да могат да си го позволят.

Вратата бе отворена от Мария, прислужницата. Минди я изгледа презрително. Тези богаташи не можеха дори една врата да отворят сами!

— Госпожа Райе тук ли е? — попита Минди.

Мария сложи пръст на устата си и прошепна:

— Тя спи!

— Събуди я! Трябва да й кажа нещо много важно!

— Не бих искала да го правя, мадам!

— Напротив, веднага! — сряза я Минди. — Аз съм председателят на борда!

Мария отстъпи уплашено и хукна нагоре по стълбите, а Минди се намъкна величествено в апартамента. Интериорът бе претърпял драстична промяна от тайния й оглед по Коледа. Вече не приличаше на хотел. И макар Минди да нямаше никакво понятие от вътрешен дизайн (беше от онези хора, които само пет минути след влизането си някъде напълно се изключват от обстановката), тя не можеше да не се възхити на красотата, постигната от Ана-Лиза. Подът във второто фоайе беше вече от лапис лазули, а в центъра му бе поставена кръгла маса, инкрустирана с мрамор, и с ваза с цъфнали ябълкови клонки в средата. За момент Минди реши да изчака във второто фоайе, но когато не чу никакъв шум от горния етаж, се запъти към дневната. Върху огромния копринен килим в оранжево, розово, кремаво и синьо бяха подредени множество меки дивани, софи и канапета в нежно-синьо и жълто кадифе.

„Да, Ана-Лиза Райе действително е решила да се превърне във водеща светска дама!“ — помисли си раздразнено Минди и се настани на една плюшена софа. Беше натъпкана с пух и Минди усети как потъва във възглавничките. Пред френските прозорци висяха елегантни копринени завеси на райета и падаха изискано на пода, а между диванчетата бяха разпръснати малки масички и още много красиви букети. Минди въздъхна. Де да беше й казал някой тогава, че Джеймс ще извоюва толкова голям успех! И тази стая можеше вече да бъде нейна!

А на горния етаж Мария продължаваше да чука на вратата на голямата спалня. Ана-Лиза разтърка чело е надеждата, че прислужницата ще се откаже, но чукането стана по-настойчиво. Примирена, тя се измъкна от огромното легло с балдахин. Беше се надявала днес най-сетне да може да се наспи, защото от ареста на Санди Брюър насам почти не беше мигвала. Били сигурно също щеше да бъде арестуван, но за него не знаеше нищичко — след последния разговор с него, когато той й разказа за проблемите си, бе престанал да вдига телефона. Ана-Лиза бе ходила до апартамента му най-малко пет пъти, но той отказа да отвори дори вратата. Даже Кони бе престанала да й говори — не че говореше с някой друг.

— Вече не знам кои са ми приятели и кои — врагове — бе й казала Кони. — Някой ни е изпортил на полицията. Нищо не ми гарантира, че не си била ти! Или може би Пол!

— Кони, не говори глупости! Нито Пол, нито аз имаме интерес да причиняваме неприятности на теб или Санди! Нормално е да се страхуваш, разбира ме. Но знай, че аз не съм ти враг!

Увещанията й се бяха оказали напразни, защото Кони я осведоми да не си прави труда пак да звъни, тъй като адвокатът им бил забранил да разговарят с когото и да било. И после затвори. После, като се замисли, Ана-Лиза осъзна, че Пол е единственият, който по някакво чудо бе останал незасегнат от цялата тази история — или по-точно, беше засегнат, но в положителен смисъл. Вече не беше чак толкова мрачен и потаен и дори най-сетне бе дал съгласието си апартаментът им да бъде сниман за корицата на „Аркитекчъръл дайджест“. Единствената пречка, която оставаше, бе разрешението, което трябваше да вземе от управата на сградата фотографското оборудване да бъде качено с товарния асансьор.

Сега Ана-Лиза нахлузи чифт кадифени чехли, метна си копринения халат и отвори вратата на спалнята.

— Долу има една жена — рече Мария и се озърна притеснено.

— Коя? — попита Ана-Лиза.

— Онази жена! От сградата!

— Енид Мърл?

— Другата. Гадната.

— Аха, Минди Гуч!

Какво пък ще иска от нея Минди сега? Вероятно й носи някое ново оплакване от Пол. Което бе изключително дръзко от нейна страна, предвид факта, че Пол смяташе сина й Сам за човека, срязал кабелите им. Впрочем самата Ана-Лиза беше твърде скептична по този въпрос. „Едно тринадесетгодишно момче да те надхитри? Теб, Пол?! — бе подметнала иронично тя. — Не го вярвам!“ А сега каза на Мария:

— Моля те, направи кафе. И донеси от онези вкусни кроасани!

— Да, мадам! — кимна прислужницата.

Ана-Лиза влезе в банята си и преспокойно си изми зъбите и лицето. После облече тъмносини панталони, широка бяла риза, а накрая пъхна на средния пръст на дясната си ръка пръстена с жълтия диамант, който й бе подарил Пол. Когато слезе на долния етаж, се ядоса, когато видя, че Минди се е настанила преспокойно в дневната й и разглежда една сребърна викторианска кутийка за карти.

— Здравей! — изрече с официален тон Ана-Лиза. — Мария тъкмо сервира кафето в стаята за закуска. Заповядай с мен!

Минди се изправи и постави кутийката обратно на масичката, от която я беше взела. Да, мислеше си тя, докато вървеше след домакинята, Ана-Лиза действително вече е станала грандама — но това бе типично за хора с много пари. В крайна сметка започват да си вярват, че са нещо повече от другите. Когато влязоха в стаята за закуска, Ана-Лиза направи знак с ръка на Минди да седне, наля кафе в две порцеланови чашки с емайлирани ръбове и попита:

— Захар? Или може би се въздържаш от бялата отрова?

— Нищо подобно! — свъси чело Минди и си сложи няколко кафеени лъжички захар. — Както виждам, много работа си имала напоследък тук! Апартаментът е станал великолепен! — Последното бе изречено с огромна неохота.

— Благодаря! — кимна Ана-Лиза. — Точно затова искат да го снимат за корицата на „Аркитекчъръл дайджест“. Ще се наложи да използват товарния асансьор, за да качат оборудването. Ще уведомя управителя за датата поне един ден напред! — Погледна Минди в очите и допълни: — Да разбирам ли, че мога да разчитам на теб да не ни създаваш неприятности?

— Мисля, че да — кимна Минди, неспособна да предложи каквото и да било разумно възражение.

Ана-Лиза кимна и отпи деликатно от кафето си.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Значи не си разбрала още — отбеляза Минди. Присви очи в очакване на реакцията от своя удар и изстреля: — Били Личфийлд е починал!

Ръката на Ана-Лиза замръзна във въздуха, но веднага след това тя спокойно отпи от кафето си. Попи устни с малката ленена салфетка и изрече:

— Съжалявам да го чуя! Как е станало?

— Все още никой не знае. Снощи Шайфър Даймънд го е открила в апартамента му. — Огледа Ана-Лиза, изненадана от липсата на нормална реакция. Под очите й имаше дълбоки сини сенки, но стоманеносивите й ириси излъчваха хлад и може би известно предизвикателство. — Пред входа на сградата чакат фотографи — продължи Минди. — Целият свят знае, че вие двамата с Били бяхте добри приятели. А и ти си непрекъснато в светските рубрики. Затова бих те посъветвала да се покриеш за няколко дена!

— Благодаря! — кимна отново Ана-Лиза. Върна чашката в чинийката и допълни: — Нещо друго?

— Мисля, че няма — смотолеви Минди, внезапно осъзнала, че като че ли няма смелостта да разкаже за сутрешната атака на Пол и за това, че му е казала да се омита оттук.

— Е, в такъв случай… — Ана-Лиза се изправи.

Разговорът очевидно беше приключил, така че Минди бе принудена също да стане. На вратата се обърна, сякаш все още обмисляше дали да не й разкаже за последните грубости на съпруга й, но лицето на Ана-Лиза си остана все така безстрастно.

— За Пол… — започна Минди.

— Не днес, моля ти се! — вдигна ръка Ана-Лиза. — Нито който и да било друг ден! Благодаря за гостуването! — И затвори вратата. От коридора на сградата Минди я чу как заключва.

Веднага, след като изпрати Минди, Ана-Лиза се втурна на горния етаж и грабна блекбърито си. Канеше се да звънне на Пол, когато видя съобщението му. Значи той вече знаеше. Слезе долу, влезе в дневната и се отпусна на един фотьойл. Изпитваше непреодолимото желание да се обади на някого — на когото и да е, — за да оплаче смъртта на Били. Но осъзна, че няма такъв човек. Единствените хора, които познаваше в този град, бяха Били и Кони, и приятелките на Кони, които не й бяха особено близки. А Били беше много повече от неин най-добър приятел. Той бе неин наставник и съветник, той бе превърнал новия й свят в красота и забавление. Нямаше представа какво щеше да прави сега, без него. Какъв смисъл имаше да продължава. Отпусна се назад и закри лице с ръцете си.

— Госпожо Райе? — чу гласа на Мария.

Ана-Лиза автоматично се изправи, приглади лицето и косата си и изрече:

— Добре съм. Просто имах нужда да остана малко сама.

Един етаж под нея Енид Мърл бутна портичката, която разделяше терасата й от тази на Филип, и почука по френските му прозорци. Когато Филип й отвори, тя забеляза, че изглежда така, както изглеждаше през всеки час на деня, откакто се бе върнал в Лос Анджелис. Енид не беше много сигурна кое го прави по-нещастен — връзката е Лола или факта, че Шайфър Даймънд я виждаха с Дерек Бръминджър из целия град.

— Чу ли вече? — попита тя.

— Какво по-точно?

— Били Личфийлд е починал.

Филип прокара пръсти през косата си.

От спалнята излезе и Лола, облечена с тениска и къси панталонки на Филип.

— Кой е умрял? — полюбопитства тя.

— Били Личфийлд — промърмори Филип.

— Познавам ли го? — попита Лола.

— Не! — сряза я той.

— Добре де! Не е необходимо да ревеш!

— Открила го е Шайфър — продължи Енид, обръщайки се към племенника си. — Представям си как се чувства! Трябва да й се обадиш!

— Шайфър Даймънд е открила трупа?! — извика възторжено Лола.

Разбута Енид и Филип и надникна през терасата. Да, репортерите и фотографите вече се бяха събрали. И някъде из тълпата забеляза главата на Тайър Кор. По дяволите! Тайър сигурно ще я потърси всеки момент, за да му даде информация, и тя щеше да бъде принудена да го направи. Защото в противен случай той пак щеше да я заплаши, че ще изпрати по пощата незавършения сценарий на Филип и Филип ще побеснее!

Влезе обратно в стаята и попита Филип:

— Е, ще й се обаждаш ли?

— Да — отговори лаконично той, влезе в кабинета си и затвори вратата.

Енид я изгледа и поклати глава.

— Сега пък какво?! — тросна се Лола.

Енид само още веднъж поклати глава и се върна в апартамента си. Лола се тръшна на дивана, нацупена. Филип тъкмо беше започнал да свиква с пренаредените шкафове в кухнята и вече не тряскаше силно вратичките при всяко отваряне, а ето, че сега този Били Личфийлд се бил гътнал и Филип щеше да се превърне в градоносен облак. И всичко пак беше някак си по вина на Шайфър Даймънд! Филип пак щеше да започне да й обръща внимание и Лола пак щеше да бъде принудена да воюва с нея. Отпусна се назад и разсеяно потри корема си. Ами да! Ето го и отговорът: ще трябва да забременее!

Най-сетне Филип излезе от кабинета си, влезе в спалнята и започна да се облича. Лола моментално го последва.

— Говори ли с нея? — попита.

— Да — пак лаконично отговори той, докато си вадеше риза от гардероба.

— Е, и? Как е тя?

— А ти как мислиш?

— Къде отиваш сега?

— Да я видя.

— Може ли да дойда и аз?

— Не!

— Защо?

— Работи. Не на площадката, а на терен. Не е удобно!

— Ами аз? — изви Лола. — И аз съм разстроена, нали? Ето, виж! — И вдигна ръце. — Цялата треперя!

— О, Лола, престани! — сряза я Филип, избута я и се запъти към вратата.

И наистина — само секунди по-късно телефонът и иззвъня, за да й съобщи за пристигналия есемес от Тайър Кор: „Току-що видях Оукланд. Какво става?“

Лола се замисли за момент и осъзнавайки, че това е идеална възможност да причини неприятности на Шайфър, написа в отговор: „Отива да види Шайфър Даймънд! Тя се намира на снимки някъде из града!“

В съседния апартамент Енид също се приготвяше за излизане. Нейните източници й бяха казали, че полицията е подозирала Били, че именно той е продал кръста на Санди Брюър. Но в момента участието на Били Личфийлд в тази афера не беше единственото, което я тревожеше и озадачаваше.

Слезе във фоайето и мина покрай апартамента на семейство Гуч. Вътре Минди тъкмо се обаждаше в службата си.

— Днес няма да дойда на работа — каза тя. — Един много добър мой приятел се е споминал внезапно и съм прекалено разстроена, за да изляза от къщи.

Затвори и после отвори нов файл в блога си, вече решила, че днешната й тема ще бъда свързана със смъртта на Били. „Днес официално станах жена на средна възраст — написа. — Нямам намерение да бягам от истината. Даже точно обратното — идва ми да се кача на покрива и да изкрещя: «Аз съм на средна възраст!» Скорошната и напълно ненавременна смърт на един от най-добрите ми приятели ми посочи неизбежното. Най-сетне достигнах възрастта, когато приятелите започват да измират. Не родителите — за тях е нормално. А приятелите! Връстниците ни! Моето поколение! И това ме накара да се запитам колко ли ми остава и на мен и какво смятам да правя с оставащото ми време!“

Междувременно Енид вече бе пресякла улицата и чукаше на вратата на Флоси Дейвис. Когато никой не й отвори, тя си отключи сама. С изненада установи, че Флоси е станала от леглото си и е седнала пред прозореца в дневната, за да наблюдава суматохата пред № 1.

— Тъкмо се чудех кога ли ще дойдеш! — възкликна старицата. — Видя ли? През цялото време съм била права! Кръстът наистина е бил в апартамента на Луиз Хаутън! А на мен никой не вярваше! Нямаш представа какво ми е било през всичките тези години — да знам истината, а никой да не ми вярва! Нямаш представа…

— Стига! — прекъсна я Енид. — И двете знаем, че именно ти си откраднала кръста! А Луиз е разбрала и те е накарала да й го дадеш! Но защо не те е издала? С какво си я държала толкова време?

— Ха! И се изживяваш като велик автор на клюкарска рубрика! — цъкна с език Флоси. — Като гледам, отне ти доста време, докато се сетиш!

— И защо го открадна?

Флоси се изхили и отговори:

— Защото така исках! Беше толкова красив! И ми беше на разположение. Казах си, че няма смисъл да стои заключен в онзи глупав музей сред всичките онези мъртви предмети! Обаче Луиз ме видя как го вземам. Нямах представа, че ме е видяла, докато не отидох на ревюто на Полин Трижер. Тогава Луиз седна точно до мен, макар че никога до този момент не го беше правила. „Знам какво имаш в чантата си!“ — ми прошепна. Луиз още тогава можеше да всява страх. С онези нейни странни сини очи, почти сиви… „Не знам за какво говориш“ — казах аз. На следващата сутрин тя се появи в апартамента ми. Тогава живеех в апартамента на Филип, който все още не беше роден. А ти работеше за онзи вестник и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на себе си.

Енид кимна. Отлично си спомняше онези времена. Тогава всичко беше много различно. Повечето семейства в онези години се тъпчеха в тесни стаички, по две-три поколения наведнъж. А те бяха извадили късмет. Баща й беше купил два съседни апартамента и се канеше да ги превърне в един голям, когато внезапно почина от инфаркт и остави Енид в единия апартамент, а Флоси и дъщеричката й — в другия.

— И тогава Луиз ме обвини, че съм откраднала кръста — продължи разказа си Флоси. — Заплаши, че ще ме издаде на властите. Каза, че ще отида в затвора. Знаеше, че съм вдовица и че се опитвам да се грижа за детето си. Затова допълни, че щяла да се съжали над мен, ако й дам кръста. Щяла да го върне незабелязано в музея и никой нямало да разбере.

— Обаче не го е върнала — допълни Енид.

— Точно така — кимна Флоси. — Защото го искаше за себе си! През цялото време си е мечтаела за него! Беше алчна, много алчна! А освен това, ако го беше върнала в музея, нямаше да може да го използва, за да ме изнудва!

— Значи все пак си имала нещо срещу нея — кимна Енид. — Но какво?

Флоси огледа стаята, сякаш искаше да се увери, че никой не ги подслушва, после се приведе напред и прошепна:

— Сега, след като вече е мъртва, не може да ми стори нищичко! Защо да не го кажа тогава? Просто е — Луиз беше убийца!

— О, Флоси! — изгледа я тъжно Енид.

— Не ми вярваш, така ли?! Да, обаче е вярно! Тя уби съпруга си!

— Всички знаят, че той почина от стафилококова инфекция.

— Защото Луиз накара хората да мислят така! И никой никога не се усъмни в нея! Защото беше Луиз Хаутън! — Тук Флоси вече започна да хрипти от вълнение. — Очевидно всички бяха забравили колко време е прекарала тя в Китай, преди да пристигне в Ню Йорк! Знаеше всичко за разните болести! Там се беше научила! Не само как да ги лекува, но и как да ги влошава! Някой запита ли се тогава какво точно отглеждаше тя на терасата си? Ами в онзи неин парник? Аз обаче знаех! И един ден я видах с очите си — беладона! „Я си ме издала, я аз съм издала теб!“ — заяви ми тя. И затова не посмя да върне кръста тогава. За да има коз срещу мен!

— Не ми звучи никак логично — отбеляза замислено Енид.

— Кой е казал, че трябва да звучи логично?! — възкликна Флоси. — Знаеш много добре каква точно беше работата! Луиз не искаше да напуска онзи апартамент. Той беше нейната радост и гордост. И след като бе похарчила милиони долари, за да го обзаведе по свой вкус и всички бяха започнали да я наричат кралица на светското общество, съпругът й реши да го продаде! А тя по никакъв начин не бе в състояние да му попречи. Парите бяха негови, апартаментът се водеше на негово име! В това отношение той винаги е бил много хитър! И може би се е досетил каква всъщност е Луиз. Така че тя съвсем невинно го изпрати на онова пътешествие и ето че само след две седмици той вече беше мъртъв!

— Нали знаеш, че все още не си в безопасност? — изгледа я Енид. — Сега, след като вече откриха кръста, нищо чудно да подновят разследването. Възможно е някой друг също да те е видял как го вземаш. Някой портиер или охранител… Възможно е да влезеш в затвора!

— И преди не беше здравомислеща, и сега си остана такава! — сряза я старицата. — Нали Луиз подкупи всички пазачи?! Още тогава! Тогава кой ще им каже — ти ли? Ще предадеш собствената си мащеха?! Знай само, че ако го сториш, ще трябва да им разкажеш цялата история! Плюс това как Луиз е била убийца! А ти няма да го направиш, нали? Не би посмяла! Способна си на всичко, само и само да съхраниш репутацията на тази ваша сграда! Не бих се изненадала да си способна дори на убийство! — Флоси замълча за миг, насъбра сили за нова атака и продължи: — Никога не съм можела да разбера нито теб, нито хората като теб! Та това е само някаква си глупава сграда! Такива като нея в Ню Йорк — милиони! Хайде сега, махай се вече!

Старицата отново започна да хъхри. След като й донесе чаша вода и се увери, че пристъпът е преминал, Енид я остави сама.

Излезе на тротоара, спря и се загледа във фасадата на № 1. Опита се да види сградата през очите на Флоси — просто като една от многото сгради. Но не успя. Номер едно беше като произведение на изкуството — уникална, красива и елегантна, перфектно разположена в началото на Пето авеню, в близост — но не прекадена — до парка „Уошингтън Скуеър“. А после идваше и самият адрес: „№ 1“! Кратко, авторитетно и подсказващо толкова много неща — класа, пари и престиж, та дори и някаква магия, но от онази, истинската магия, която прави живота толкова интересен! Не, Флоси Дейвис грешеше. Всички искаха да живеят на № 1, а онези, които не искаха, просто нямаха въображение. Енид вдигна ръка, спря едно такси, а когато се настани отзад, даде адреса на Нюйоркската обществена библиотека.

Асистентът Алън почука на вратата на караваната на Шайфър Даймънд. Вратата беше открехната от Карен.

— Филип Оукланд е тук — съобщи Алън и се отдръпна, за да пропусне госта.

Зад него се виждаше тълпа папараци и два новинарски екипа, които набързо бяха открили терена, на който Шайфър се снимаше днес — Украинският институт на Пето авеню. Разположената в една странична уличка каравана също не беше трудна за намиране. Били Личфийлд не ги интересуваше особено, но Шайфър Даймънд вече беше друго нещо. Именно тя бе открила трупа му. Следователно бе напълно възможно тя да има нещо общо със смъртта му или да знае нещо, или да му е дала хапчета, или самата тя да е вземала хапчета. В караваната имаше кожена кушетка, масичка, ъгъл за гримиране, баня с душ и миниатюрна спалня с едно легло и стол. Карен, отговорничката за връзки с обществеността, бе извикала на помощ адвоката Джони Тучин, който сега седеше на кушетката и говореше по телефона.

— Здрасти, Филип! — поздрави го Джони, като вдигна ръка. — Голям хаос, а?

— Къде е тя? — обърна си Филип към Карен, която му посочи спалнята.

Филип отвори тясната вратичка. Шайфър седеше на леглото, облечена но халат, с кръстосани под себе си крака. Беше вторачила невиждащо очи в сценария, но когато той влезе, тя вдигна очи.

— Направо не знам дали ще мога да се справя днес! — простена.

— Разбира се, че ще се справиш! Ти си велика актриса! — контрира я Филип и приседна на стола до нея.

— Не, това беше едно от последните неща, които ми каза Били. — Уви се плътно с халата, сякаш й беше студено. — Нали знаеш, че ако не беше Били, може би никога нямаше да се срещнем?

— Напротив, все щяхме да се срещнем! По един или друг начин!

— Нищо подобно! — поклати глава тя. — Тогава нямаше да стана актриса и нямаше да играя в „Лятно утро“! Все не мога да се начудя как една случайна среща с определен човек е в състояние да промени целия ти живот! Какво е това — съдба или съвпадение?

— Важното е, че ни беше предоставена възможност и ние се възползвахме от нея!

— Точно така, Филип. — Погледна го и очите й издадоха безкрайната й уязвимост. Все още не беше с грим. Лицето й беше чисто и около очите й се виждаха тънки линийки. — Затова продължавам да се чудя защо не можем да го направим — да накараме нещата да потръгнат!

— Аз пак се издъних, нали? — погледна я гузно Филип.

— Така е — кимна тя. — Но аз също. А през всичките тези години не престанах да се питам: „Ами ако…?“. Ако не бях заминала за Европа? Или ако ти се бях обадила, когато веднъж дойде в Лос Анджелис?

— Или ако бях успял да скъсам веднъж завинаги с Лола? — добави Филип. — Още ли се виждаш с Бръминджър?

— Защо питаш? — изгледа го Шайфър.

— Да. Аз като че ли никога не успявам да задам правилния въпрос.

— Ще успееш ли някога, Филип? Защото ако не, по-добре да сложим край на всичко още сега! Аз трябва да знам! Искам да продължа напред — по един или друг начин! Искам всичко да бъде почтено!

Филип се облегна в стола и прокара пръсти през косата си. После се разсмя.

— Какво му е толкова смешното? — изгледа го Шайфър.

— Това! Тази ситуация! Виж какво — продължи, приседна на леглото до нея и хвана ръката й, — това може би е най-неподходящият момент да те попитам, но ще го направя: наистина ли искаш да се омъжиш за мен, Шайфър Даймънд?

Тя сведе очи към ръката му, усмихна се и прошепна:

— А ти как мислиш, момченце?

19

Два часа по-късно Шайфър Даймънд, гримирана и облечена в дълга вечерна рокля за сцената в Украинския институт, излезе от караваната си. Филип я държеше здраво за ръката, сякаш се страхуваше да не я изгуби, и след като й помогна да слезе по стълбите, фотографите се скупчиха около тях с апаратите си. Филип и Шайфър се спогледаха и се затичаха по тротоара към очакващия ги джип. Папараците бяха хванати неподготвени — сред тълпата настъпи объркване и удари с лакти и двама от тях бяха съборени на земята. Единствено Тайър Кор успя да запази равновесие и да задържи камерата на телефона си достатъчно дълго, за да съхрани за поколенията картината на щастливата двойка. Която после веднага изпрати на Лола, заедно е посланието: „Мисля, че твоят приятел ти изневерява!“

Лола автоматично получи имейла и се опита да се свърже с Филип. Беше очаквала нещо подобно, но сега, когато наистина се случваше, не можеше да повярва, Филип, разбира се, не й вдигна телефона, така че тя изпрати есемес на Тайър да го открие и да й докладва. А после отвори гардероба, за да се облече. Ръцете й трепереха толкова силно, че събори няколко дрехи от закачалките им. Това й даде една коварна идея — отиде в кухнята, откри ножиците и извади няколко чифта от дънките на Филип, които бяха сгънати на горния рафт. После изряза крачолите им. След това сгъна обратно унищожените дънки и ги върна отново на рафта. Срита срязаните крачоли под леглото, гримира се и излезе.

Откри Тайър зад полицейската бариера на Седемдесет и девета улица. Наоколо цареше карнавална атмосфера — насъбралите се папараци привличаха вниманието на минувачите, които на свой ред се спираха, за да разберат какво става.

— Аз влизам! — обяви мрачно Лола и прескочи бариерата. Четирима набити пазачи блокираха пътя й. — Аз съм приятелката на Филип Оукланд! — заяви тя, сякаш този факт бе напълно достатъчен като пропуск.

— Съжалявам — изрече безизразно един от пазачите.

— Знам къде е! И трябва да го видя! — изплака тя.

Към нея се примъкна някаква млада жена.

— Правилно ли чух, че сте приятелката на Филип Оукланд? — попита.

— Точно така! — кимна с освирепели очи Лола.

— Но той току-що влезе с Шайфър Даймънд! И ние решихме, че ходи с нея!

— Нищо подобно! Аз съм неговата приятелка! Аз съм тази, която живее с него!

— Майтапите се! — ококори се момичето и приближи телефона си до устата на Лола, за да запише отговорите й. — Как се казвате?

— Лола Фабрикънт. Двамата с Филип живеем заедно от месеци насам!

— И Шайфър Даймънд ви го е откраднала?

— Точно така! — кимна отривисто Лола, едва сега съзнавайки, че й се предоставя златна възможност да играе и тя важна роля в тази драма. Влизайки в ролята си, тя призова своя най-объркан тон и простена: — Тази сутрин, когато станахме, всичко си беше наред! А после, преди два часа, някой ми изпрати снимка как те двамата се държат за ръце!

— И вие току-що разбирате, така ли? — ахна ужасено момичето.

— Точно така! А освен това като нищо може да съм бременна от него!

— Какъв боклук! — заяви журналистката от женска солидарност.

Чувайки това определение за Филип, Лола за момент се притесни, че е отишла твърде далече. Не бе възнамерявала да казва, че е бременна, обаче така се увлече, че думите просто неволно се изплъзнаха от устата й. Но вече беше късно да ги връща назад. Освен това Филип наистина бе постъпил несправедливо с нея! И тя наистина би могла да бъде бременна!

— Брендън! — извика журналистката и помаха на един от фотографите зад бариерата. Посочи към Лола и допълни: — Твърди, че е приятелката на Филип Оукланд! И че носи детето му! Трябва ни снимка!

Фотографът се приведе напред с апарата си и направи снимка на Лола. След броени секунди го последваха и останалите. Лола се оказа в центъра на вниманието. Тя изкусно сложи ръка на бедрото си и позира елегантно, доволна от себе си, че се бе сетила да обуе обувки е високи токове и да си облече манто. „Най-сетне! — каза си тя. — Откога чакам този момент!“ Усмихна се, защото съзнаваше, че е от жизненоважно значение да изглежда ослепително на тези снимки, които само след няколко часа щяха да залеят интернет.

Аутопсията на Били доказа, че смъртта му не се дължи на самоубийство, а на случайно предозиране на лекарствата. Той не бил взел толкова много таблетки, колкото първоначално се подозираше — фатална се оказала комбинацията от четирите различни вида лекарства, които е смесил. Две седмици след смъртта му в църквата „Свети Амброзии“ се проведе заупокойна служба в негова памет — на същото място, където само преди девет месеца Били Личфийлд бе скърбял за смъртта на неговата любима госпожа Луиз Хаутън.

Стана ясно също така, че Били наскоро направил завещание, в което оставял всичките си движими, недвижими и парични ценности на своята племенница, с изричното условие заупокойната служба в негова памет да бъде проведена в църквата, чийто патрон е била неговият идол, госпожа Луиз Хаутън. И сега тук бяха надошли стотиците негови познати и приятели и макар семейство Брюър да твърдяха, че именно Били им е продал кръста на Кървавата Мери, хората бяха единодушни, че никой не може да докаже подобно обвинение — особено след като Джони Тучин разкри пред всички, че госпожа Хаутън е оставила на Били само обикновена дървена кутия, пълна с евтини бижута. Ала тъй като кутията така и не беше открита, автентичността на кръста си остана все така мистерия, а репутацията на Били — все така безупречна.

По време на службата неколцина приятели се впуснаха в хвалебствени речи за това колко прекрасен човек е бил Били и как символизирал определена епоха от живота в Ню Йорк, и как с неговата кончина идвал краят на тази ера.

— Ню Йорк вече не е същият Ню Йорк без Били Личфийлд! — заяви с патос един възрастен банкер, съпруг на прочута светска дама.

„Да, може и да не е, но все пак си продължава по същия начин“ — помисли си горчиво Минди Гуч. И сякаш в потвърждение на този факт точно по средата на службата в църквата влетя Лола Фабрикънт, предизвиквайки раздвижване в задната част на алеята. Беше облечена в къса черна рокля с дълбоко деколте и незнайно защо бе сложила на главата си малка черна шапчица с воалетка, прикриваща очите й. Лола бе решила, че тази шапчица й придава едновременно мистериозен и съблазнителен вид и допринася за затвърждаване на новата й роля на пренебрегнатата млада жена. В деня, в който Шайфър и Филип бяха фотографирани заедно, снимката на Лола се бе появила в три вестника, а после шест блога обявиха дискусия по нейния проблем. Единодушното мнение на участниците в тази дискусия бе, че Лола е сладур и че няма смисъл да се задоволява с Филип, тъй като може да има нещо много повече. Но след това интересът към нея бе бързо загаснал. Затова сега, макар това да означаваше, че ще бъде принудена да се срещне с Филип и Шайфър, та и Енид, двамата с Тайър бяха решили, че тя е длъжна да присъства на заупокойната служба на Били Личфийлд, ако ще и само за да напомни на хората за съществуването си.

Макар и с огромна неохота, Лола се бе съгласила. Нямаше нищо против да се види очи в очи с Филип и Шайфър, но Енид я ужасяваше. В деня, в който отиде да търси Филип в Украинския институт, и след като бе „нападната“ (по нейните думи) от папараците, тя бе решила, че няма смисъл да се задържа задълго там, за да не изгуби загадъчността си, поради което скоро след това се бе прибрала на № 1. В уюта и безопасността на апартамента на Филип тя го чака цял следобед. Прехвърляше ситуацията отново и отново в ума си и си мечтаеше да може да върне времето назад. Сега трябваше да измисли някакъв начин да се оправдае. Ала някъде към пет часа Енид се появи в апартамента на Филип — влезе тихо и застана точно зад гърба й. Лола беше в кухнята и тъкмо си наливаше поредната чаша водка за успокоение. Когато зърна възрастната жена, тя толкова се стресна, че едва не изпусна бутилката.

— О, скъпа! — възкликна Енид. — Радвам се, че си тук.

— Че къде другаде да бъда?! — тросна се Лола и отпи голяма чаша от питието си.

— Въпросът по-скоро е къде би трябвало да бъдеш! — отбеляза Енид, усмихна се широко и приседна на дивана. Потупа мястото до себе си и рече: — Ела тук! — И я дари със зловеща усмивка. — Искам да поговоря за нещо е теб!

— Къде е Филип? — попита Лола.

— Предполагам, че е все още с Шайфър.

— Защо?

— Не знаеш ли, скъпа? Та той все още е влюбен в нея! Винаги я е обичал и опасявам се — заради теб самата, — че винаги ще я обича!

— Филип ли те накара да ми кажеш всичко това, или го правиш на своя глава?

— Не съм говорила с Филип от сутринта. Обаче говорих с достатъчно други хора, които ме информираха, че ти утре ще бъдеш по всички вестници! Не бъди толкова изненадана, скъпа! — допълни злорадо. — Не забравяй, че аз цял живот работя за вестниците! И имам много, много връзки! Това е едно от многото предимства на старостта. Човек натрупва приятели. Сигурна ли си, че не искаш да седнеш?

Лола се опита да измоли за милост.

— О, Енид! — изплака, отпусна се на земята и зарови очи в дивана. — Вината не е моя! Онова момиче просто дойде при мен и аз не знаех какво да кажа! Не знам как, но всичко това ми се изплъзна от устата, без да искам!

— Хайде, хайде! — потупа я по главата Енид. — Случва се на всекиго. Ти си била просто като змия, очакваща да бъде нападната от мангуста!

— Точно така! — съгласи се Лола, макар да нямаше никаква представа що е това мангуста.

— Не се тревожи! Аз мога да оправя всичко! Само искам да знам дали си бременна или не!

Лола се изправи и се огледа за чашата си. Алкохолът й вдъхна поредната доза кураж и тя отговори дръзко:

— Може и да съм!

Енид кръстоса крака и отбеляза:

— Ако наистина носиш детето на Филип, предлагам ти да излееш тази водка в мивката! Веднага!

— Казах ти, не знам дали съм бременна или не!

— Защо не вземем да разберем още сега, а? — изрече ехидно Енид и извади от чантичката до себе си тест за бременност.

— Не можеш да ме накараш насила! — отскочи назад Лола и се разпищя.

Енид й подаде теста, но Лола тръсна категорично глава. Енид остави теста на масичката между тях.

— Къде е Филип? — повтори отчаяно момичето. — Ако той знаеше какво правиш…

— Филип е просто мъж, скъпа моя! И за съжаление, доста слаб. Особено когато му се налага да се пребори с женска истерия. Ако все още не си го разбрала, мъжете просто не могат да понасят подобни изпълнения. Изключват се! — Енид кръстоса обратно краката си, скръсти ръце пред гърди, огледа Лола от горе до долу и продължи: — Мисля ти само доброто, скъпа моя! Ако си бременна, ще имаш нужда от грижи! И ще родиш детето, разбира се! Би било прекрасно Филип да си има дете! А ние ще сторим всичко по силите си да бъдеш уредена за цял живот! У дома има една свободна стая, така че можеш да живееш при мен! — Направи пауза, присви очи и допълни: — От друга страна, ако си направиш теста и се окаже, че не си бременна, аз ще направя всичко възможно тази история за теб да отшуми по най-бързия начин! Без никакви неприятни последствия за теб! — Тук я дари с поредната си ужасяваща усмивка. — Но както ти самата изтъкна, аз не мога да те накарам насила да си направиш теста. Все пак ако не го направиш, аз ще приема, че не си бременна! И ако не си бременна и продължиш да лъжеш, че си, гарантирам ти, че ще превърна живота ти в ад!

— Не ме заплашвай! — изкрещя Лола. — Никой не може да ме заплашва и да му се размине!

— Не се дръж като глупачка! — изхили се Енид. — Заплахите имат смисъл, само ако притежаваш властта да ги изпълниш! А ти не притежаваш нищо, скъпа моя! — изправи се, изгледа я свирепо и отсече: — Виж какво, достатъчно търпях номерата ти! Но днес ти ме ядоса много, извънредно много! — Кимна по посока на масичката и заповяда: — Веднага си направи теста!

Лола автоматично грабна кутийката. Макар и доста стара, Енид все още си оставаше най-подлото момиче, което Лола бе срещала и което изпълваше душата й с огромен ужас. Дотолкова, че тя се изпишка директно върху индикатора и го подаде послушно на Енид, която го огледа с мрачно задоволство и отсече:

— На това вече му викам късмет, скъпа! Оказва се, че изобщо не си бременна! Защото ако беше, ситуацията щеше да се усложни значително. Тогава нямаше да можем да бъдем сигурни кой точно е бащата — Филип или Тайър Кор! Не и докато не се роди бебето! А това не е никак благороден начин да дариш живот на човек, нали?

През главата на Лола преминаха хиляди отговори — но впоследствие. Точно в този момент, застанала срещу страховитата Енид, тя просто не знаеше какво да каже.

— Приеми станалото като прекрасна възможност, скъпа! — продължи възрастната жена. — Ти си само на двадесет и две! И имаш шанса да започнеш отначало! Днес следобед проведох дълъг разговор с майка ти и сега тя пътува насам, за да те вземе и да те отведе обратно в Атланта! Прекрасна жена е тази твоя майка! Ще бъде тук след не повече от час. Резервирах ви стая в „Четирите сезона“, така че да прекарате последната си нощ в Ню Йорк със стил!

— О, не! — успя най-сетне да възвърне гласа си Лола. Огледа се паникьосано, забеляза чантата си, грабна я и отсече: — Няма да мръдна от Ню Йорк!

— Бъди разумна, скъпа!

— Не можеш да ме накараш насила! — изкрещя младото момиче.

Когато отвори вратата, единственото, което знаеше, бе, че трябва да се махне оттук. Започнала удря бясно по бутона на асансьора. Енид я последва в коридора и с невъзмутимо лице изрече:

— Къде отиваш? Знаеш, че няма къде да отидеш!

Лола й обърна гръб и продължи да удря по бутона. Къде е този тъп асансьор?

— Нямаш никакви пари — продължи да тантони зад гърба й Енид. — Нямаш и апартамент, нямаш и работа! Нямаш никакъв избор, разбери!

Лола се обърна и изкрещя яростно:

— Не ми пука!

Най-сетне асансьорът пристигна и тя влезе.

— Ще съжаляваш! И то много! — подвикна след нея Енид, докато вратите се затваряха. — Скоро сама ще се увериш, че мястото ти не е в Ню Йорк!

И сега, в църквата, Лола със злорадство си спомни как сметките на Енид се бяха оказали криви. Предупреждението й, че мястото на Лола не е в Ню Йорк, само я бяха направили по-решителна и неотстъпчива. През последните две седмици й се беше наложило да се справя с редица трудности — върна се вкъщи с майка си, която я молеше да остане в Уиндзор Пайнс и дори се опита да я сватоса със сина на една от своите приятелки, който всеки момент щял да получи диплома по бизнес администрация, но Лола не искаше и да чуе за него. Обаче тя продаде няколко чифта обувки и две чанти по „И-бей“ и събра достатъчно пари, за да се върне в големия град. Принуди Тайър да я приеме и засега живееше с него и Джош в тясната им мизерна дупка, споделяйки още по-тясното легло на Тайър. На третия ден обаче се бе огънала и с отвращение се бе заела да изчисти ваната и мивката в кухнята. А след това онзи долен идиот Джош, мислейки я за лесна мишена, се бе опитал да я целуне и на нея й се бе наложило да се отбранява. Знаеше, че не може да стои повече при Тайър. Трябваше да си намери свое собствено жилище — но как?

Огледа редиците пред себе си, търсейки Филип и Енид. Първо забеляза прическата на лелята. Ха да я видим какво ще направи сега, когато я види, че се е върнала в Ню Йорк! Точно до Енид, разбира се, седеше Филип. Зървайки тила му и тази до болка позната дълга коса, Лола усети, че старата болка и всички унижения, на които беше подложена напоследък от тези двамата, се връщат отново в душата й.

След като така набързо излезе от апартамента му в онази, както се оказа, нейна последна вечер в № 1, тя започна да обикаля улиците на Уест Вилидж, обмисляйки възможностите си. Но само след два часа краката я заболяха и тя осъзна, че Енид е напълно права — няма нито пари, нито жилище, където да отиде. Затова се върна на № 1, където завари майка си, Филип и Енид да я чакат. Бяха спокойни, галеха я с гъше перо, сякаш беше пациент в психиатрично заведение, който е получил пристъп. И тогава Лола разбра, че няма никакъв друг избор, освен да играе по свирката им. А после бе принудена да изтърпи унижението да позволи на майка си да й помогне да си събере багажа. И през цялото това време Филип се държеше абсолютно дистанцирано, сякаш внезапно се бе превърнал в друг човек. Държеше се така, като че ли почти не я познаваше и двамата не бяха правили секс поне милион пъти — и това бе най-необяснимото за Лола. Как бе възможно мъж, който толкова често бе пъхал глава между краката ти и толкова често бе поставял пениса си във вагината ти, и толкова често те бе целувал навсякъде, изведнъж да започне да се държи така, сякаш нищо такова не се е случвало?! А после, докато таксито отнасяше нея и майка й към хотела, тя бе избухнала в сълзи, „Филип Оукланд е глупак! — бе отсякла Бийтел. — А леля му е още по-лоша!“ Бе прегърнала дъщеря си, бе я погалила по косата и бе отронила: „Повярвай ми, за теб е по-добре, че се отърва от тези злобни хора!“ Но вместо да я успокоят, тези думи на майка й бяха накарали Лола да се разреве още по-силно.

Сърцето на Бийтел се късаше заради дъщеря й — случилото се й напомняше за болката, която бе изживяла също в Ню Йорк, но с доктора. Тогава трябва да е била някъде на възрастта на Лола. Тя придърпа дъщеря си още по-близо до себе си и се почувства безсилна пред болката й. Днес дъщеря й за първи път откриваше ужасната истина за живота — че той не е такъв, какъвто изглежда, и че вълшебните приказки не винаги стават реалност. И че мъжете са долни същества, на чиято любов не може да се разчита.

На следващата сутрин Филип бе дошъл в хотела, за да се види с Лола. За момент тя си бе възвърнала надеждата, че той ще й се извини, ще й каже, че всичко това е огромна грешка и че в крайна сметка я обича. Но когато отвори врата и го видя, още по изражението му разбра, че той изобщо не си е променил решението — и дори сякаш за да й докаже нещо, носеше под мишница „Ню Йорк поуст“ и „Дейли нюз“. Слязоха в ресторанта на хотела, Филип остави вестниците на масата и попита:

— Искаш ли да ги видиш?

Тя искаше, разбира се, но не желаеше да му дава още поводи да я напада. Затова категорично отказа и навири нос, сякаш беше много над тези неща.

— Слушай, Лола — започна той.

— Защо си тук? — попита го тя.

— Дължа ти извинение.

— Не желая да го чувам.

— Направих грешка с теб. И съжалявам. Ти си млада и аз би трябвало да се усетя по-навреме и да не позволя на връзката ни да продължи. Трябваше да сложа край още по Коледа!

Сърцето й претупа. Сервитьорът донесе закуската й — яйца по бенедиктински — и Лола сведе очи към чинията си и се запита дали някога ще може отново да сложи хапка в устата си. Наистина ли всичко във връзката й с Филип е било лъжа? А след това разбра.

— Ти си ме използвал! — просъска.

— Не, Лола — въздъхна той. — Ние се използвахме взаимно!

— Но аз те обичах! — отрече ожесточено тя.

— Нищо подобно. Ти обичаше представата за мен! Има голяма разлика!

Лола захвърли салфетката си върху чинията с яйцата и извика:

— Нека ти кажа едно, Филип Оукланд! Мразя те! И винаги ще те мразя! До края на живота си! И само да си припарил до мен някога!

Вдигна високо глава, изправи се и напусна ресторанта, като остави Филип да обере цялото неудобство от сцената, която му направи.

А малко по-късно, докато напускаше хотела с майка си, Лола се запита дали някога ще може да се възстанови от този удар. Но когато стигнаха до летището и тя си купи вестниците и когато видя снимката си на трета страница и прочете кратката история за това как Филип я е захвърлил заради Шайфър Даймънд, тя се почувства някак си по-добре. Вече не беше никоя! Тя беше Лола Фабрикънт и някой ден щеше да докаже на Филип и Енид, че са допуснали огромна грешка, като са я подценили!

И сега, докато оглеждаше редиците в църквата, тя зърна точно до Филип и Шайфър Даймънд огненокосата Ана-Лиза Райе. Няколко редици зад тях седеше онази отвратителна Минди Гуч с неизменното й старовремско кокче, а до нея беше и Джеймс Гуч с познатата сладка плешивина на темето си. Аха, Джеймс Гуч! Беше напълно забравила за Джеймс, който очевидно съвсем скоро се бе завърнал от турнето си из страната. Но ето го сега пред нея, като самото провидение! Лола извади телефона си и изпрати съобщение: „Аз съм точно зад теб в църквата!“

Измина цяла минута, докато съобщението стигне до него. Дочувайки сигнала, той извърна леко глава и бръкна в джоба на сакото си. Минди го изгледа на кръв. Джеймс сви сконфузено рамене, извади телефона си и тайничко прочете съобщението. Тилът му почервеня и той побърза да изключи телефона.

„Липсваш ми! — бе написала Лола. — Среща на паркинга в три часа!“

Час по-късно Джеймс Гуч седеше в един ъгъл в претъпканата дневна на апартамента на семейство Райе. Огледа се, за да се увери, че Минди е далече от него, препрочете съобщението на Лола и стомахът му се преобърна от възбуда и нетърпение. Когато излизаха от църквата, той се бе огледал за нея, но тя се оказа вече навън, позирайки за фотографите. Мина му през ума да поговори с нея, обаче Минди го дръпна настрани. И сега, като погледна отново часовника си, видя, че е почти три часът. Проправяйки си път сред тълпата, той започна да търси Минди. Покрай него мина сервитьор с поднос миниатюрни хапки с хайвер и Джеймс хвърли две в устата си. Друг сервитьор допълваше чашите с шампанско на гостите с бутилки „Дом Периньон“. Ана-Лиза Райе бе организирала всичко това в памет на Били — бе поканила над двеста човека в апартамента си на лека закуска след църквата. Внезапната смърт на Били бе шокирала и Джеймс. На връщане в самолета от Хюстън дори бе прочел блога на Минди по този повод и като никога бе принуден да се съгласи, че тя е права. Смъртта на близък приятел действително те караше да си дадеш сметка, че животът има край и че разполагаш само с ограничено време, през което да бъдеш млад — или поне да се чувстваш такъв.

Ала смъртта на Били бе само едно от множеството чудати събития, които се бяха разиграли на № 1 в негово отсъствие. Започнало се е с Погрома на интернет, после открили кръста на Кървавата Мери и накрая хората разбрали, че той през цялото време е бил в апартамента на госпожа Хаутън. А накрая и тази свръхдоза на Били. О, да, още нещо! Твърденията на Лола, че е бременна от Филип Оукланд, който пък я бил изхвърлил заради Шайфър Даймънд! Но както твърдеше Минди, не всичко още било свършило — предстояло съобщението за годежа между Филип Оукланд и Шайфър Даймънд, които щели да се оженят след приличен период на траур по загубата на Били. Според Джеймс всичко това бе малко прекалено — ами горката Лола Фабрикънт? Някой запита ли се какво става с нея? Колкото и да му се искаше да разбере, той не смееше да попита.

Но съвсем скоро щеше сам да научи. Откри Минди в трапезарията да разговаря с Енид — двете отново бяха приятелки и изглеждаха потънали в обсъждане на любимата си тема — благоденствието на № 1. Той й кимна в опит да привлече вниманието й и тя го изгледа въпросително:

— Да?

— Ще отида да разходя Скипи — изрече той, като се опитваше да надвика шума от разговарящите хора наоколо.

— Защо? — попита тя.

— Защото има нужда от разходка!

— Както искаш! — махна с ръка съпругата му и се върна към разговора си.

Джеймс се опита да се измъкне от апартамента, обаче беше сгащен от Редмън Ричардли, който пък разговаряше с Даян Сойър. Редмън го сграбчи за ръката и се обърна към Даян:

— Нали познаваш Джеймс Гуч? Книгата му вече пета седмица е № 1 в класацията на „Ню Йорк таймс“!

Джеймс кимна благовъзпитано и се оттегли, но този път беше спрян от главния редактор на списание „Венити феър“, който искаше да го помоли да напише нещо кратко по повод смъртта на Били Личфийлд. Та когато най-сетне успя да се измъкне навън, беше вече три и десет. Грабна Скипи и хукна към ъгъла и паркинга.

Тръгна бавно по тясната калдъръмена уличка. В началото не я видя. А после чу, че тя вика името му и излиза изпод сянката на един вход, покрит с лозници. За момент Джеймс се слиса при вида й. Очевидно след погребението се бе прибрала вкъщи, за да се преоблече, защото сега бе облечена с мръсни дънки и старо червено скиорско яке. Но пък лицето й имаше същото онова сладко, беззащитно изражение, което винаги го караше да се опитва да я пази. Скипи заподскача около краката й и тя се засмя, а после се наведе да погали кученцето.

— Чудех се какво става с теб — отбеляза неловко Джеймс. — Добре ли си?

— О, Джеймс! Толкова се радвам, че те виждам! Опасявах се, че няма да дойдеш! Всички тук са взели страната на Филип и аз изгубих всичките си приятели! Дори нямам къде да живея!

— Да не би да спиш на улицата?! — изгледа я ужасен Джеймс.

— Не точно — спя на дивана на един приятел — отговори тя. — Но нали знаеш как е в такива случаи? Не мога да стоя там вечно! Не мога да се прибера и вкъщи, в Атланта, дори и да исках! Знаеш, че родителите ми фалираха!

— Господи! — възкликна възмутено Джеймс. — Как е можал Оукланд да ти причини всичко това?!

— Изобщо не му пука за мен! Както стана ясно, никога не му е пукало! Използвал ме е само за секс, а когато се насити, се върна при Шайфър Даймънд! И сега съм наистина самотна, Джеймс! Много самотна! — извика тя, като сграбчи ръкава му, сякаш се страхуваше да не изгуби и него. — Страх ме е! Направо не знам какво да правя!

— Първото, което трябва да направиш, е да си намериш апартамент! Или работа. Или и двете — заяви авторитетно Джеймс, сякаш всичко това можеше да стане е един замах. После поклати невярващо глава и допълни: — Още не мога да повярвам, че Оукланд просто те е изритал, без дори да прояви човещината да ти даде малко пари!

— Така е, не ми даде нищичко! — излъга Лола. Филип й бе изпратил чек за десет хиляди долара още преди седмица, но до апартамента на родителите й, а майка й го бе препратила на адреса на Тайър. Обаче Джеймс нямаше нужда да знае такива подробности. — Филип Оукланд изобщо не е такъв, за какъвто го мислиш! — добави.

— Напротив! Той е точно такъв, за какъвто винаги съм го мислел! — изтъкна назидателно Джеймс.

Лола го погледна в очите и пристъпи крачка напред, а после извърна глава, сякаш се срамуваше.

— Знам, че почти не се познаваме — прошепна смирено, — но не знам защо се надявах, че ще можеш да ми помогнеш… Нямам си никого, към когото да се обърна…

— Горкичката тя! — въздъхна Джеймс, а после смело добави: — Кажи ми какво да сторя за теб и ще го имаш!

— Можеш ли да ми дадеш назаем двадесет хиляди долара?

Джеймс примигна, когато чу такава голяма цифра.

— Това са много пари! — изрече предпазливо.

— Съжалявам. — Крачка назад. — Не трябваше да те притеснявам с проблемите си! Е, нищо, все ще измисля нещо! Беше ми много приятно да се запознаем с теб, Джеймс! Ти беше единственият човек в онази проклета сграда, който се държа с мен като е човек! И между другото, поздравления за огромния ти успех! Винаги съм знаела, че ти си звезда!

Въздъхна театрално, обърна се и се отдалечи.

— Лола, спри! — точно навреме и като по ноти извика Джеймс.

Тя се обърна, усмихна се храбро и поклати глава.

— Не се тревожи за мен! Ще се оправя! Все някак си ще оцелея!

Той я настигна и изрече:

— Виж какво, наистина искам да ти помогна! Но трябва да помисля малко!

Разбраха се да се чакат под арката в парка „Уошингтън Скуеър“ на следващия ден следобед.

Джеймс се завърна на помена за Били, където автоматично се сблъска със самия сатана — Филип Оукланд!

— Извинявай — смотолеви той.

— Хей, разбрах, че книгата ти е № 1 в класацията! — извика Филип. — Поздравления!

— Благодаря — отвърна хладно Джеймс. Забеляза, че като никога Филип Оукланд не бързаше да се измъкне от него. Реши да се възползва от случая и да го накара да се почувства неудобно — поне това можеше да направи за Лола. — Току-що видях приятелката ти! — изрече с обвинителен тон.

— Така ли? — погледна го объркано Филип. — Коя по-точно?

— Лола Фабрикънт!

Сега вече Филип се притесни.

— Ние вече не сме заедно — промърмори сконфузено и отпи от шампанското си. — Извинявай, но правилно ли чух? Наистина ли си я видял току-що?

— Точно така. Долу, на паркинга. Няма къде да живее.

— Но нали трябваше да бъде в Атланта, при родителите си?!

— Е, но не е! — сряза го Джеймс. — Сега е в Ню Йорк!

Щеше да каже и още много повече, но точно в този момент към тях се приближи Шайфър Даймънд и хвана Филип под ръка.

— Здравей, Джеймс! — измърка и се приведе, за да го целуне по бузата, като че ли бяха стари приятели.

„Да — каза си Джеймс, — смъртта действително превръща хората в стари приятели.“ На глас попита:

— Ти също ли познаваше Били? — Но после си спомни, че именно тя бе открила трупа му, и се почувства като идиот. — Извинявай!

— Няма проблеми — кимна Шайфър.

Филип изтръгна ръката си от нейната и промърмори:

— Джеймс казва, че току-що е видял Лола Фабрикънт. Долу на паркинга.

— Тя беше и на погребението — опита се да обясни Джеймс.

— Опасявам се, че сме я изпуснали — отбеляза хладно Шайфър и двамата с Филип се спогледаха. — Извинете — допълни и се отдалечи.

— Беше ми приятно да се видим — побърза да каже Филип и хукна след нея.

Джеймс си взе нова чаша шампанско от близкия поднос и се сля с тълпата. Шайфър и Филип стояха леко встрани, държаха се за ръце и кимаха, разговаряйки с друга двойка. Нямаше съмнение, че Филип Оукланд изобщо не изпитваше вина за онова, което беше причинил на Лола. Тази мисъл отврати Джеймс. Придвижи се навътре в дневната и се отпусна на една мека софа, откъдето се зае да оглежда присъстващите. Беше пълно с всякакви известни личности — хора на изкуството, представители на медиите, светски личности и звезди от света на модата, които съставляваха бъбрещите класи и определяха неговия и света на Минди през последните двадесет години. Но сега, след като бе отсъствал цял месец от този огромен град, вече гледаше на тези хора е други очи. Колко глуповато изглеждаха всички! Половината от гостите се бяха подлагали на някакъв вид корекции на тялото, включително и мъжете. А смъртта на Били беше за тях просто поредното извинение да се съберат на купон, за да се нагълтат с шампанско и черен хайвер и да обсъдят последните си проекти. А междувременно, долу на улицата, бездомна и най-вероятно умираща от глад се разхождаше една млада жена — Лола Фабрикънт, която бе погълната от тази тълпа и надлежно изплюта, когато не успя да отговори на високите им изисквания.

Зад него минаха мъж и жена, които си шепнеха:

— Чух, че семейство Райе имали Реноар!

— В трапезарията е. Струвал им е десет милиона долара! Обаче е много мъничък. Е — весел смях, — все пак е Реноар! Така че, на кого му пука колко е голям!

Защо да не се обърне към Ана-Лиза Райе за тези двадесет хиляди долара? Тя очевидно имаше толкова много пари, че направо не знаеше какво да прави с тях!

Тази мисъл мина през главата на Джеймс, но веднага след това се сети, че и той вече разполага с пари — при това е много повече, отколкото беше очаквал. Преди две седмици агентът му го беше информирал, че ако продажбите на книгата му продължават в същия дух — а нямало причина това да не стане — Джеймс щял да спечели чисти два милиона долара! Ала въпреки тази изумителна новина, след като се върна в Ню Йорк и към ежедневието си, той видя, че нищо в живота му не се е променило. Продължаваше все така да се буди като Джеймс Гуч, женен за Минди Гуч, живеещи странния си дребен живот в странния си тесен апартамент. Единствената разлика бе, че сега, през тези две седмици между двете турнета във връзка с промоцията на книгата му, той нямаше какво да прави.

Джеймс се изправи, прекоси дневната и излезе на най-ниската от трите тераси на семейство Райе. Приведе се през парапета и огледа Пето авеню. То също си беше съвсем същото като преди. Изпи шампанското си и се втренчи за миг в празното дъно на чашата си. Точно като него и той се чувстваше празен. За първи път през неговия живот над главата му не тегнеше дамоклиев меч, за първи път той нямаше повод да се оплаче от каквото и да било, и нищо, заради което да си отреже главата. При все това не се чувстваше удовлетворен. Върна се в дневната, плъзна поглед из пъстрата тълпа наоколо и му се прииска да бе отново на паркинга заедно с Лола.

На следващия следобед Джеймс и Лола се срещнаха под арката в парка „Уошингтън Скуеър“. Твърдо решен да се прави на герой, той бе прекарал цялата сутрин в опити да намери апартамент за момичето. Минди щеше да бъде шокирана от завидната му последователност и прилежание, но пък Минди никога не се бе нуждаела от помощта му — за разлика от Лола. След като се обади на няколко места, асистентката на Редмън Ричардли му съобщи за някакъв апартамент на Осемнадесета улица и Десето авеню, който може би в момента е свободен. Наемът бил хиляда и четиристотин долара на месец и апартаментът бил студио. А когато Джеймс издири собственичката, оказа се, че тя не само че била чела романа му, но дори се била влюбила в него — факт, който автоматично улесни проблема с огледа на квартирата. И сега трябваше да бъдат там в три. След всичко това Джеймс отиде в банката и там, чувствайки се като престъпник, изтегли пет хиляди долара в брой. Когато се запъти към парка, видя, че Лола вече го чака. Под очите й имаше размазана спирала, сякаш беше плакала и не беше имала сили да се измие.

— Добре ли си? — изгледа я загрижено той.

— А ти как мислиш? — изрече с горчивина в гласа тя. — Чувствам се като бездомница! Всичко, което притежавам, се намира на склад и ми струва по сто и петдесет на месец! Нямам къде да спя! А банята в онова място, където сега съм временно, е отвратителна! Страхувам се дори да си взема душ! А ти… успя ли да измислиш нещо?

— Донесох ти малко пари — отговори Джеймс. — Както и нещо друго, нещо, което, вярвам, ще те направи много щастлива! — Направи пауза за ефект, а след това изрече гордо: — Мисля, че ти открих апартамент!

— О, Джеймс! — възкликна тя.

— Само за хиляда и четиристотин на месец! Ако ти хареса, можем да използваме парите, които нося, за да платим депозита и наема за първия месец!

— Къде се намира това? — изгледа го със съмнение Лола. Когато той й каза, тя се нацупи. — Много е далече! Та това е практически до реката!

— Но пък е достатъчно близо до Пето авеню, за да се налага да хващаме такси!

Въпреки това Лола настоя да отидат дотам с такси. Колата спря пред малка постройка от червени тухли, която, предвид квартала, Джеймс прецени като бивш приют за бездомници. На приземния етаж имаше ирландска кръчма. Двамата е Лола тръгнаха по тясната дървена стълба, която ги отведе до къс коридор с линолеум на пода. Апартаментът беше ЗС. Джеймс натисна бравата и видя, че е отключено. Жилището представляваше просто една стая — нормална стая от нормален апартамент — с миниатюрен гардероб, миниатюрна баня с душ и две тесни вратички, зад които се разкри миниатюрна кухня. Но иначе беше чисто и светло, с два ъглови прозореца.

— Не е зле! — отбеляза усмихнало той.

Лола помръкна. Наистина ли бе паднала толкова ниско през деветте месеца, откакто бе пристигнала в Ню Йорк?!

Хазайката беше земен тип с бухнала изрусена коса и нюйоркски акцент. Похвали се, че тази сграда е собственост на семейството й от сто години. Единственото й изискване — освен редовното плащане на наема, разбира се — било тук да влизат само „порядъчни“ хора. Да не би Лола да е дъщеря на Джеймс? Джеймс отрече, като обясни, че тя е просто приятелка, пострадала от несправедливото отношение на бившия си приятел, който я бил зарязал най-безцеремонно. Коварството на мъжете се оказа една от любимите теми на хазайката, която заяви, че за нея е удоволствие да помогне на друга многострадална жена като нея. Така се стигна много бързо до споразумение. Джеймс заяви, че този апартамент му напомнял за първата му квартира в Манхатън, когато той бил на седмото небе, че най-сетне разполага със собствено жилище и започва да си пробива път в Ню Йорк.

— Доброто старо време! — въздъхна той и изброи три хиляди долара на хазайката в банкноти от по сто.

Останалите две хиляди смяташе да използва за обзавеждане на апартамента.

— Сега най-важното, от което се нуждаеш, е легло! — отсече той на Лола, когато сделката бе приключена. — Защо да не вземем да ти купим един разтегаем диван? На Шесто авеню има един мебелен магазин. Хайде! — Докато вървяха на изток, той забеляза мрачното й изражение и попита: — Какво ти е? Не ми изглеждаш щастлива! Не се ли радваш, че най-сетне си имаш собствено жилище?

Лола бе изпаднала в паника. Тя въобще не беше планирала да си наема квартира и особено на такова мизерно, депресиращо място. Идеята й бе да събере парите от Филип и Джеймс — общо тридесет хиляди — и да се намърда в Сохо Хауз, откъдето да може да се изстреля обратно в обществото със стил. Кога всичко успя да се обърка толкова бързо?! А ето че сега три хиляди долара от безценните й пари бяха заминали!

— Просто не очаквах всичко да се развие толкова бързо — смотолеви тя.

— Аха! — вдигна авторитетно пръст Джеймс. — Така стават нещата в Ню Йорк! Ако не бяхме взели веднага този апартамент, само след час някой щеше да ни го отмъкне изпод носа! Тук трябва да действаш много бързо!

В мебелния магазин Джеймс й купи голям разтегаем диван с практична тъмносиня тапицерия, която нямало лесно да се замърсява и от която Лола потръпна. Джеймс беше много доволен от сделката. И ето че още хиляда и петстотин долара от ценните й пари отидоха.

След това той я ескортира до празния апартамент, където тя трябваше да остане и да чака да й доставят дивана.

— Направо не знам как успя да свършиш толкова много неща за толкова кратко време — промърмори тя и го целуна срамежливо по бузата. — Благодаря ти!

— Утре пак ще дойда, за да видя как си се настанила — отсече гордо той.

— Нямам търпение!

Знаеше, че той разполага с още петстотин долара, които можеше да й даде, но точно сега не посмя да го попита. Реши, че най-добре е да изчака до утре.

Когато Джеймс си тръгна, тя автоматично се изстреля при Тайър Кор.

— Вече си имам собствено жилище! — отсече важно.

— И как успя толкова бързо? — вдигна очи от компютъра си Тайър, като я изгледа подозрително.

— Джеймс Гуч ми го откри! — отговори Лола, докато се събличаше. — И плати наема, разбира се.

— Той е идиот!

— Може, обаче е влюбен в мен!

И внезапно си даде сметка, че изпитва радост, задето се маха от мръсната дупка на Тайър и Джош. Напоследък Тайър бе започнал да става много нагъл и да иска от нея орален секс. Твърдеше, че ако не го направела, той имал нещо срещу нея и щял да го използва.

— Какво? — се бе сопнала тя.

— Ще видиш — бе отговорил неопределено той.

— Млъквай, Тайър! — сряза го сега тя. — Ти си въздух под налягане!

— Бях останал с впечатлението, че се опитваш да се върнеш на № 1! — изрече злобно той. — Знаеш, че имам нужда от информация!

— Ще я получавам от Джеймс.

— Ами ако той поиска в замяна да правиш секс с него?

— И без това вече правя секс с теб, така че каква е разликата?! — отвърна нехайно тя. — Той поне няма разни болести!

— Ти откъде знаеш?

— Знам! Защото през последните двадесет години е бил само с една жена — съпругата му!

— Откъде знаеш, че не си плаща за проститутки?

— Не всички мъже са като теб, Тайър! — изтъкна Лола. — Има все още и свестни!

— Аха — изгледа я иронично той. — Като Джеймс Гуч, нали? Мъж, който е само на една крачка от семейна изневяра! Въпреки че, като се замисля, ако и аз бях женен за Минди Гуч, сигурно и аз щях да й изневерявам!

На следващия ден Джеймс почука на вратата на новия апартамент на Лола и я завари седнала на голия матрак на своя разтегаем диван, обляна в сълзи.

— Какво става? — изрече притеснено той и се приближи плахо.

— Това! — посочи неопределено тя. — Нямам дори възглавница!

— Ще ти донеса една от дома. Жена ми няма да забележи.

— Не ми трябва някаква си стара възглавница от дома ти! — извика Лола, като се запита как успя да си избере за спасител най-стиснатия мъж в Манхатън. — Смяташ ли, че би могъл да ми дадеш малко пари? Може би останалите петнадесет хиляди долара?

— Не мога да ти ги дам наведнъж — отбеляза притеснено Джеймс. — Жена ми ще заподозре нещо. — След като обмисли добре нещата, Джеймс стигна до заключението, че ще плаща наема на Лола в продължение на шест месеца и ще й дава на ръка по две хиляди допълнително, за да има какво да яде. — А когато си намериш работа — допълни, — всичко ще се оправи. И ще разполагаш е много повече пари, отколкото аз на твоята възраст!

Оттогава Джеймс започна да я посещава в апартамента й всеки следобед. Понякога я водеше в ирландската кръчма под тях — както казваше самият той, за да се уверял, че поне веднъж на ден се хранела нормално, — а след това се мотаеше при нея. Свободното пространство наоколо му харесваше, както и следобедната ярка светлина. Казваше, че апартаментът на Лола е по-светъл от неговия собствен.

— Джеймс — заяви веднъж тя, — имам нужда от телевизор!

— Нали си имаш компютър? Можеш да гледаш всички телевизионни програми на него! Нали така правят хората в наши дни?

— Да, всички си имат компютри. Но и телевизори!

— Би могла да четеш книга — изтъкна той. — Чела ли си, например, „Анна Каренина“? Или „Мадам Бовари“?

— Чела съм ги и двете, и двете смърдят! Освен това тук нямам място за книги! — оплака се тя от тясното си пространство.

Накрая Джеймс й купи телевизор — шестнадесетинчов „Панасоник“, който поставиха на перваза на прозореца.

В деня преди началото на второто турне на Джеймс той се появи в апартамента й по-рано от обичайното. Беше единадесет часа, но тя все още спеше. Главата й почиваше върху възглавницата, която си беше купила от „Ей Би Си Карпет“, а завивката, с която беше покрита, по преценка на Джеймс струваше най-малко хиляда долара. Но когато той я запита какви са тези скъпи неща, тя му заяви, че ги е купила на някаква разпродажба само за сто долара. Да не би да очаквал от нея да спи без завивки?! Не, разбира се, че не бил очаквал, съгласи се той и повече не повдигна въпроса.

— Колко е часът? — промърмори тя, като се претърколи на леглото.

— Почти обед е! — изтъкна той. Не му харесваше много, че тя спи толкова до късно, което го накара да се запита какво ли е правила цяла нощ, че сега да спи до обед. Може пък да е депресирана? — Утре сутрин тръгвам — обясни той. — Много рано. Затова исках да ти кажа „довиждане“. И да се уверя, че си добре.

— Кога ще те видя пак? — измърка тя, като протегна ръце към тавана. Беше облечена в тънка оранжева нощница без нищо отдолу.

— Чак след месец.

— Къде ще ходиш сега?

— Англия, Шотландия, Ирландия, франция, Германия, Австралия и Нова Зеландия.

— Това е ужасно!

— Ужасно за нас, но добре за книгата! — изтъкна той.

Тя отметна завивката си, потупа мястото до себе си и прошепна:

— Ела да ме гушнеш! Ще ми липсваш!

— Аз не мисля, че… — изрече предпазливо той, макар че сърцето му се разтуптя.

— Това е само една прегръдка, Джеймс! — обори съмненията му Лола. — Нищо порочно!

Той се излетна на леглото до нея, поставяйки внимателно дългото си тяло така, че между тях да останат няколко сантиметра. Тя се обърна към него и сви колене така, че докосна слабините му. Дъхът й миришеше на водка и цигари и той за пореден път се запита къде е ходила през нощта. Дали е правила секс с някого?

— Ти си смешен, знаеш ли? — прошепна Лола.

— Така ли?

— Виж се само! Толкова си вдървен!

— Не съм много сигурен, че трябва да правим подобно нещо!

— Че ние нищо не правим! Но ти го искаш, нали?

— Аз съм женен — прошепна Джеймс.

— Жена ти няма как да узнае — измърка Лола, плъзна ръка и стигна до втвърдения му пенис. — Готов си!

Започна да го целува по устата, като пъхна дебелия си език между зъбите му. Джеймс бе прекалено слисан, за да окаже каквато и да било съпротива. Това бе толкова различно от целувките на Минди, които бяха само леко докосване като перце. Не си спомняше кога за последен път се бе целувал така. Даже си мислеше, че хората вече не го правят. А кожата на Лола беше толкова мека, като бебешка! Джеймс плъзна ръка по гърба и тила й. Всичко беше толкова гладко, без нито една бръчица! После колебливо докосна гърдите й през тънката материя на нощницата и усети втвърдените й зърна. Претърколи се върху нея и се вдигна на лакти, за да огледа лицето й. Дали да продължи? Толкова време беше минало, откакто не бе правил любов, че се питаше дали все още си спомня движенията.

— Искам те вътре в мен! — прошепна тя и докосна издутината на пениса му. — Искам твърдия ти пенис във влажната ми вагина!

Самите думи, които изрече, бяха напълно достатъчни, за да изтрият всичките му скрупули. И когато започна да смъква ципа на дънките си, настъпи и неизбежното. Свърши.

— Мамка му! — промърмори той.

— Какво има?

— Аз просто… Нали се сещаш… — Пъхна ръка в дънките си и усети издайническата влага. — По дяволите!

Тя се изправи на колене до него и разтри раменете му.

— Няма значение! Все пак ни е само първият път!

Той хвана ръката й, докосна я с устни и промърмори:

— Толкова си сладка! Ти си най-сладкото момиче, което някога съм познавал!

— Така ли? — изчурулика тя и скочи от леглото. Навлече чифт кашмирени панталоики и продължи мазно: — Джеймс, тъй като тръгваш и няма да те виждам цял месец…

— Имаш нужда от пари, така ли? — Бръкна в джоба си и отвърна: — За съжаление имам само шестдесет долара.

— Долу на ъгъла има банкомат. Нали нямаш нищо против да изтеглиш малко? Дължа на хазайката двеста долара — за храна. Нали не искаш да умра от глад, докато те няма?

— Разбира се, че не! — отсече важно Джеймс. — Но все пак не пречи да се опиташ да си намериш работа!

— О, ще пробвам! — закима послушно тя. — Но не е никак лесно!

— Не мога да те издържам до безкрай! — смотолеви той, като си мислеше за неуспешния си опит за секс.

— Никой не твърди, че трябва! — съгласи се тя. А когато излязоха на тротоара, тя докосна ръката му и прошепна: — Направо не знам какво щях да правя без теб!

Той изтегли петстотин долара от банкомата и й ги подаде.

— Ще ми липсваш! — хвърли се на врата му тя. — Обади ми се веднага, щом се завърнеш! Обещавам ти, че следващия път всичко ще бъде наред!

Джеймс я изгледа как се прибира в сградата, а после пое пеша по Девето авеню. Защо имаше усещането, че току-що го взеха за канарче? Не, опита се да се самоубеди той, Лола не беше такава. Освен това нали каза, че иска пак да се видят? Когато стигна до Пето авеню, вече беше изпълнен с нова увереност. А докато се добере до № 1, вече бе успял да се самонавие, че преждевременната му еякулация е била за добро. Между двамата не бяха разменени никакви телесни течности, така че това не би могло да се нарече изневяра.

20

Рано на същата вечер, на път за дупката на Тайър Кор, Лола спря на тротоара срещу № 1 и се загледа във входа. Често го правеше — с надеждата да попадне на Филип или Шайфър. Точно миналата седмица двамата бяха обявили годежа си и сега новината бе във всички таблоиди и развлекателни бюлетини, като че ли събирането на двама души на средна възраст бе не само голяма работа, но и вдъхновение за всички все още самотни жени на средна възраст навсякъде по света. Шайфър бе отишла при Опра, за да рекламира „Майка игуменка“, но според Лола присъствието й в това знаменито шоу бе по-скоро повод да се похвали е предстоящия си брак. Според самата Опра бракът й бил част от една съвсем нова тенденция, при която мъжете и жените преоткривали старата си любов от миналото и осъзнавали, че са създадени един за друг. „Но този път човек вече е по-зрял и, надявам се, по-мъдър!“ — бе допълнила Шайфър, което предизвика възторжения смях на публиката. Все още предстояло да определят датата и мястото на провеждането на бракосъчетанието, но и двамата държали да бъде нещо скромно и нетрадиционно. Шайфър вече си била избрала рокля — къса права рокля със сребърни перли, която Опра вдигна пред камерите. И докато публиката охкаше и ахкаше, на Лола й призля. Сватбата, за която Опра толкова много се възторгваше, трябваше да бъде нейната, а не на Шайфър! Освен това тя щеше да си избере далеч по-стилна рокля — нещо традиционно, с дантели и дълъг шлейф. Оттогава насам Лола не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за тази сватба. Разяждана от завист и злоба, тя непрекъснато фантазираше как се изправя очи в очи е Филип или Шайфър. Именно тази нейна мечта я водеше толкова често пред № 1. Но и не смееше да се задържа прекалено дълго, защото, освен че можеше да срещне Филип или Шайфър, би могла като нищо да се сблъска и с Енид.

Три дена след заупокойната служба в памет на Били Личфийлд Енид й се обади и тъй като не разпозна номера, който я търсеше, Лола вдигна.

— Чувам, че си се върнала в Ню Йорк! — отбеляза хладно Енид.

— Точно така — отговори кратко Лола.

— За теб щеше да бъде по-добре да не го беше правила — въздъхна разочаровано възрастната жена. — Как смяташ да оцелееш тук?

— Честно казано, Енид, това не е твоя работа! — сряза я Лола и й затвори.

Но сега, когато знаеше, че отново е попаднала в обсега на радара на Енид, тя си даваше сметка, че трябва да внимава. С тази старица човек никога не знаеше какво го очаква.

Но тази конкретна вечер, докато стоеше на отсрещния тротоар, тя видя единствено Минди Гуч — дърпаше зад себе си количка, пълна с хранителни продукти.

— Трябва ми работа! — заяви Лола на Тайър, когато пристигна при него и се стовари върху вечната купчина мръсни дрехи на походното легло на Джош.

— Защо? — погледна я изненадано той.

— Не се дръж като идиот! Защото ми трябват пари, разбира се!

— На теб, както и на всички останали в Ню Йорк под тридесетгодишна възраст! Поколението на бума на бебетата взеха всичките пари и сега за нас, младите, не остана почти нищо!

— Не се шегувай, ако обичаш! — сряза го Лола. — Говоря ти съвсем сериозно! Джеймс Гуч отново заминава на турне. А ми е оставил само петстотин долара! Толкова е стиснат, че направо нямам думи! А книгата му стои на първо място в списъка на бестселърите вече два месеца! Имай предвид, че само за това той получава по пет хиляди долара седмично! Като бонус, моля ти се! — Скръсти ръце пред гърди, присви очи и отсече: — Казах му, че вече е крайно време да ми даде парите!

— А той какво каза? — изгледа я Тайър. — Правила си секс с него, нали? Значи сега ти е задължен! Защото иначе няма никаква друга причина, поради която да правиш секс е него освен парите!

— Аз не съм курва! — промърмори Лола.

Тайър се изсмя и отбеляза:

— Като стана въпрос за това, мисля, че се сещам за една много подходяща работа за теб! Днес един човек ни изпрати молба по имейла. Търсел писатели. Или по-точно — писателки! За някакъв нов уебсайт. Плащал по хиляда долара на парче. Честно да ти кажа, това ми се струва твърде подозрително, но пък нищо не ти пречи да провериш!

Лола си записа информацията. Да не работиш нищо в Ню Йорк се бе оказало далеч по-скъпо удоволствие, отколкото тя бе очаквала. Прекалено дългият престой в тясната й квартира я подлудяваше, така че някъде към девет вечерта обикновено излизаше и потърсваше убежище в някой от клубовете в квартала. Портиерите я познаваха и обикновено я пускаха — красивите, свободни млади жени се считаха по тези места за ценни притурки към клиентелата. Освен това почти никога не й се налагаше да си плаща питието. Но все пак трябваше и да яде, както и да си купува дрехи, за да изглежда добре за тези безплатни питиета. Намираше се в порочен кръг. За да запази начина си на живот, тя се нуждаеше от пари в брой.

Още на следващия ден отиде на адреса от имейла. Сградата не беше много отдалечена от квартирата й — беше една от онези импозантни постройки, които бяха наизскачали напоследък край река Хъдсън. Отиваше в апартамент 16С, но вместо да се обади, както се правеше на № 1, портиерът тук просто я помоли да се подпише на един списък, сякаш отиваше в офис. Когато почука на вратата, беше посрещната от младолик мъж със стряскаща татуировка около врата. Но при по-близък оглед Лола видя, че татуировката обхваща не само врата му, но и цялата дясна ръка. Освен това лявата му ноздра беше пробита с халка.

— Ти трябва да си Лола — отбеляза мъжът. — Аз се казвам Марке! — И не си направи труда да се ръкува с нея.

— Марке ли? — изуми се тя, докато вървеше след него към пестеливо обзаведената дневна, от която се разкриваше изглед към магистралата Уест Сайд, кафявите води на Хъдсън и хоризонта на Ню Джърси. — Името ти е Марке?

— Точно така — изрече хладно Марке. — Някакъв проблем ли имаш е името ми? Да не би да си от онези хора, дето имат проблеми е имената на другите?

— Нищо подобно! — махна пренебрежително Лола, с което даде на Марке още отсега да разбере, че тя не е от хората, които се плашат лесно. — Просто никога не бях чувала човек е точно това име.

— Е, това е защото сам си го измислих — отбеляза самодоволно Марке. — Така на света има само един Марке и хората ще го запомнят! Е, какъв професионален опит имаш за тази работа?

Лола огледа дневната. Мебелировката се състоеше от две малки диванчета, които на пръв поглед изглеждаха като покрити с бяла тапицерия, но при по-внимателно вглеждане Лола забеляза, че това е обикновен бял муселин, сякаш си бяха облекли единствено бельото.

— А твоят какъв е?

— Е, натрупал съм известна сума пари, но мисля, че и сама го виждаш. — Обгърна с жест апартамента си. — Имаш ли представа колко струва един такъв апартамент?

— Не бих искала да гадая — отговори Лола.

— Два милиона! За едностаен!

— Аууу! — възкликна тя, преструвайки се на дълбоко впечатлена. Изправи се, приближи се до прозореца и запита: — Е, каква е тази работа?

— Автор на секс рубрика.

— Оригинално!

— Така е — кимна без никаква ирония Марке. — Защото, как да ти кажа, но проблемът на повечето автори на секс рубрики е, че в тях няма никакъв секс! Всички се надпреварват да пишат за връзки! А на никой не му се чете такива работи вече. Затова моята идея е чисто нова! Никой досега не го е правил! Секс рубрика, която наистина да бъде за секс!

— Това не се ли нарича порно? — изгледа го насмешливо Лола.

— Ако държиш да се наречеш автор на секс рубрика, бих казал: покажи ми секса!

— Ако държиш да ме наемеш, за да имаш секс, бих казала: покажи ми парите! — контрира го Лола.

— Искаш кеш? — изгледа я Марке. — Няма проблеми, имам много кеш! — Измъкна от джоба си пачка банкноти и я развя под носа й. — Ето и моето предложение — хиляда долара за текст!

— Имам нужда от аванс — половината! — изтъргува се тя.

— Няма проблеми — кимна Марке и измъкна от пачката си пет банкноти от по сто долара. — И не забравяй: искам подробности! Надълго и нашироко! Отличителни характеристики. Какво, къде, кога и как!

Тази вечер, вместо да отиде на клуб, Лола си остана в къщи и започна да разказва за секса си с Филип. Установи, че писането й се отдава удивително лесно. Чувстваше го като своеобразен катарзис, с който се освобождаваше от жестокостта, с която той я беше изхвърлил заради Шайфър Даймънд. „Той имаше дебел пенис и увиснали топки с тъмна сбръчкана кожа. Имаше бръчки и по тила си. От ушите му стърчаха малки туфички косми. В началото възприемах тези косми като нещо готино.“ Когато завърши текста и го прочете отново, тя почувства, че й се иска да продължи да пише за него, защото заради уменията си Филип заслужаваше много повече от само един файл. Да, със сигурност можеше да продължи да го ползва — достатъчно бе само да смени името и професията му и като нищо можеше да сътвори още поне три неща за него. А след това, докато обмисляше кой е най-добрият начин да си похарчи парите, разгледа едно от таблоидните списания и откри увиваща се рокля на „Ерве Лежер“, с която щеше да изглежда зашеметяващо.

Няколко дена по-късно Енид Мърл се зае да почисти кухненските си шкафове. Правеше го всяка година, тъй като не искаше да се превърне в една от онези старици, които събират около себе си прах и вехтории. Тъкмо беше свалила една метална кутия, пълна със стари сребърни прибори, когато звънецът на вратата й иззвъня. Отвори и зърна насреща си Минди Гуч с ръце на кръста и очевидно в не особено добро настроение.

— Видя ли го? — попита без предисловия Минди.

— Кое? — попита леко раздразнена Енид. Откакто двете с Минди отново бяха станали приятелки, Минди непрекъснато киснеше при нея.

— „Снаркър“! Гарантирам ти, че няма да ти хареса! — отсече Минди и се запъти право към компютъра в дневната. Докато чакаше появата на уебсайта, заяви: — Вече месеци наред се оплаквам от тези рубрики на Тайър Кор! И никой не ме приема на сериозно! Но сега може би ще го направиш, щом видиш нещо и за Филип!

Енид си сложи очилата и надникна над рамото на Минди. Заглавието бе изписано с малки червени главни букви и гласеше: „Богатите и ненаситните“. Под него следваше второ заглавие, този път в черно: „Адът не познава покой“. И до заглавието се мъдреше снимка на не кого да е, а на Лола Фабрикънт, направена пред църквата след заупокойната служба за Били. Енид избута гостенката си и започна да чете:

„Прекрасната Лола Фабрикънт, отритнатата любовница на западналия сценарист Филип Оукланд, тази седмица е решила да му върне, разказвайки собствената си брилянтна версия за секс с един мъж, който носи подозрителната прилика с образа на застаряващия ерген.“ Думите „брилянтна версия“ бяха повдигнати в червено и като щракна върху тях, Енид бе отведена в друг уебсайт, наречен „Шпионката“. Там пред очите й се разкри още една снимка на Лола, следвана от картинно описание на това как една млада жена прави секс с мъж на средна възраст. Описанието на зъбите, ръцете и косъмчетата по ушите бяха безсъмнено на Филип, но що се отнася до детайлите относно пениса му, Енид реши, че сърцето й няма да издържи повече.

— Е? — изгледа я многозначително Минди. — Сега ще направиш ли нещо по този въпрос?

Енид вдигна уморените си очи към нея и изрече:

— Казах ти да го вземеш на работа — този Тайър Кор! Още преди месеци ти казах! Ако го беше сторила още тогава, всичко това тук нямаше да го има!

— И защо аз трябва да го наема? Защо не го наемеш ти?

— Защото ако работи за мен, ще продължи да прави същото — ще ходи по коктейли и ще си измисля неприятни неща за хората, които после ще продължи да пише. А ако ти го наемеш, тогава ще работи за корпорация. Ще бъде приклещен от девет до пет в тясната си канцелария, ще взема метрото като всеки друг работник в този град и ще обядва със сандвич на бюрото си. Това със сигурност ще го накара да погледне на нещата от по-различен ъгъл!

— Ами тази Лола Фабрикънт?

— Ти за нея не се притеснявай, скъпа! — усмихна се загадъчно Енид. — Аз ще се погрижа за нея! Ще й дам точно това, което иска — публичност!

Два дена по-късно в рубриката на Енид Мърл се появи „Истинската история на Лола Фабрикънт“. Всичко беше там: как Лола се е опитала да излъже, че е бременна, за да върже един мъж, как е вманиачена на тема дрехи и обществен статус, как отказва да се превърне в човек, отговорен за своите действия, как няма желание да се съобразява с когото и да било. С което Енид я превърна в олицетворение на всичко погрешно, превратно и сбъркано в съвременните млади жени. Описана в така характерния цветист стил на Енид Мърл, Лола, превъртяла на тема статус, се сдоби със статуса на най-новото плашило за всички подрастващи.

През следобеда, когато текстът излезе, Лола седеше на леглото в миниатюрния си апартамент и четеше за себе си в интернет. Вестникът лежеше точно до компютъра й, сгънат на рубриката на Енид. При първото й прочитане тя бе избухнала в сълзи. Как може Енид да бъде толкова жестока?! За съжаление обаче тази рубрика не се оказа краят. Тя бе разпалила огнен порой от негативни отзиви за Лола Фабрикънт из цялото интернет пространство. Наричаха я „пачавра“ и „курва“, правеха дисекция на физическите й черти — няколко души бяха изказали (съвсем правилно) предположението, че си е правила корекция на носа и че има импланти в гърдите, а стотици мъже й бяха оставили съобщения на страницата й във „фейсбук“, описвайки онова, което биха искали да й причинят сексуално. Като цяло, предложенията им не бяха никак приятни. Един например пишеше, че му се иска „да завре топките си в гърлото й и да натиска, докато тя не се задуши и очите й не изскочат от орбитите й“. До този момент Лола неизменно се бе наслаждавала на необузданата злост, която цареше из интернет, защото смяташе, че хората, за които там пишеха, по някакъв начин са си го заслужили. Но сега, когато негативните отзиви засягаха нея, това вече беше съвсем друга работа. Болеше я. Чувстваше се като ранено животно, което се влачи и оставя кървава диря. Накрая, след като изчете още един блог за себе си, в който някой бе написал, че такива като Лола Фабрикънт заслужават да умрат сами в приют за бездомници, тя отново се разрева.

„Не е честно!“ — мислеше си тя, докато се люлееше като обезумяла върху тънкия матрак. Незнайно защо, но бе приела, че след като стане прочута, всички изведнъж ще я харесат. Отчаяна, тя изпрати съобщение на Тайър Кор: „Къде си????!!!!“ Изчака няколко минути, а когато не получи отговор, изпрати нов текст: „Не мога да изляза от къщи! Гладна съм! Трябва ми храна!“ Изпрати есемеса, а после веднага още един: „И донеси алкохол!“. Накрая, час по-късно, Тайър отговори само с две думи: „Зает съм.“

Все пак накрая се появи, носещ торбичка със сиренки.

— Всичко е по твоя вина! — изпищя Лола.

— По моя ли? — изгледа я изненадано той. — Нали точно това винаги си искала — публичност?!

— Така е, но не от този род.

— В такъв случай не трябваше да се заемаш е този уебсайт — сви рамене той. — Да си чувала някога за „свободна воля“?

— Трябва да оправиш нещата! — изпищя Лола.

— Не мога. — Отвори торбичката със сиренките и натъпка една в устата си. — Днес получих работа. При Минди Гуч!

— Какво?! — слиса се Лола. — Нали уж я мразеше?

— Мразя я. Но това не означава, че трябва да мразя и парите й! При нея ще получавам по сто хиляди долара годишно! Ще работя в новия интернет отдел. А след шест месеца може и да го ръководя. Тези тъпанари там изобщо не разбират от компютри!

— А от мен какво се очаква да правя? — изви Лола.

— Откъде да знам?! — изгледа я безстрастно той. — Но ако не можеш да се възползваш по някакъв начин от цялата тази публичност, която ти уредих, да знаеш, че си дори по-голяма неудачница, отколкото те мислех!

Дойде юни, а с него и необичайно топлото време. В продължение на три дена температурите не бяха спадали под тридесет градуса и в апартамента на семейство Гуч стана толкова топло, че Джеймс бе принуден пак да включи подобието на климатик, с което разполагаха. Една сутрин, седнал под него и замислен за новата си книга, той се заслуша в звуците, които идваха от съседната стая — съпругата и синът му подреждаха багажа на Сам в неговата стая. Джеймс погледна часовника си. Автобусът на Сам тръгваше след четиридесет минути. Значи Минди и Сам щяха да излязат от къщи всеки момент и веднага след това той ще прочете новата история в секс рубриката на Лола. Когато се бе завърнал от последното място на своето книжно турне, изтощението и умората му от толкова много път и смяна на часови пояси бяха толкова големи, че нямаше сили дори да помисли отново за писане. Но иначе успя да се довлече до апартамента на Лола шест пъти за десет дена и при всяко едно от гостуванията си да прави фантастичен секс с нея. Един следобед например тя бе застанала над него с разтворени крака и той бе лизал клитора й; друг път го бе яздила с гръб към лицето му, предлагайки му красивия си задник и дупката, с която той добре си поигра. Когато след някоя от тези негови срещи Минди се върнеше от работа, отбелязваше, че той изглежда в добро настроение. И защо не?! След толкова много работа и такъв главоломен успех няма ли право да бъде? Така й казваше той. И тогава Минди отново поставяше въпроса за лятната къща. Признаваше, че не могат да си позволят къща в Хамптънс, но пък биха могли да намерят нещо в окръг Личфийлд, който бил не по-малко приятен и може би дори по-добър, защото все още бил пълен само с хора на изкуството и незасегнат от лакомията на Уолстрийт. По обичайния си настойчив начин тя го бе накарала да отидат до окръг Личфийлд за уикенда — отседнаха в хотел „Мейфлауър Ин“ за сладката сума от две хиляди долара за две вечери, а през деня оглеждаха за къщи. Джеймс бе наясно, че Минди се старае да бъде разумна е финансите им, ограничавайки избора си до милион и триста хиляди долара. Иначе самият той откриваше по някакъв недостатък във всяка една и после, може би за да му отмъсти, Минди бе записала Сам за едномесечен тенислагер в елегантното малко градче Саутбъри, щата Кънектикът, където децата щели да бъдат настанени в общежитието на някакво частно училище.

И сега, докато Минди подреждаше багажа на сина им, Джеймс се запита дали има смелостта да надникне набързо в сайта на Лола. В последния си текст тя бе разказала как Джеймс бе редувал да влиза в нея с вибратор и със собствения си пенис. За разлика от Минди обаче, Лола имаше благоразумието да промени името му — наричаше го „Терминаторът“, защото причинявал оргазми, които са толкова силни, че биха могли да бъдат фатални за неопитните жени. И Джеймс, милият, бе толкова поласкан, че просто не можа да й се разсърди. Дори й купи емайлирана гривна на „Хермес“, по която тя беше луднала — разправяше, че всички жени в Горен Ийст Сайд я имали. Обаче Джеймс бе достатъчно хитър, за да плати в брой — така Минди никога нямаше да може да проследи покупката му. Сега той погледна е копнеж към компютъра си, нетърпелив да разбере дали Лола пак е писала за него и ако е така, какво точно е разказала. Но в присъствието на Минди наоколо не можеше да рискува. Ами ако го хване?!

И така, самоотвержено устояващ на изкушението, той се изправи и отиде в стаята на Сам.

— Четири седмици тенис — обърна се той към сина си. — Не мислиш ли, че ще ти писне?

Минди, която тъкмо поставяше пакети с бели тенисчорапи в сака на Сам, отговори вместо него:

— Не, няма да му писне!

— Мразя тази идея да спазваме обичаите на висшите класи! — отбеляза Джеймс. — Какво му е на баскетбола, а?! За мен беше достатъчно добър!

— Синът ти не е като теб, Джеймс! — присмя му се Минди. — Като относително интелигентен зрял екземпляр от мъжки пол досега би трябвало да си го разбрал!

— Хммм — бе единственото, което каза Джеймс. Напоследък жена му се държеше малко рязко към него и тъй като той вече се опасяваше, че тя го подозира в изневяра, предпочете да не я предизвиква повече.

— Освен това — продължи Минди — искам Сам да се чувства удобно в онзи район. И без това скоро ще имаме там къща, така че не би било зле да се запознае с приятели!

— Ще имаме къща ли? — изгледа я Джеймс.

— Да, Джеймс, ще имаме! — присви устни Минди.

Внезапно Джеймс почувства, че става нервен, и се запъти към кухнята, за да си налее още една чаша кафе. Няколко минути по-късно Минди и Сам го целунаха за довиждане и тръгнаха към автобусната гара. Оттам Минди щеше да отиде право на работа. Щом чу затварянето и на втората врата, Джеймс се втурна към компютъра си, набра бързо необходимия интернет адрес и зачете текста, озаглавен „Терминаторът отново в действие“. Думите бяха повече от цветисти и възбуждащи.

— Лола — се бе обърнал към нея той, след като прочете първия файл за своите сексуални подвизи, — как имаш смелостта да го правиш? Не се ли притесняваш за репутацията си? Ами ако някой ден решиш да си намериш истинска работа и бъдещият ти работодател прочете това тук?

Лола го изгледа така, сякаш е безнадеждно изостанал от модерния живот, и рече:

— Това не е по-различно от порно касетите на жени, които после са станала звезди. Доколкото виждам, не им е навредило. Точно обратното — спомогнало е за кариерите им!

И сега, докато продължаваше да чете блога на Лола, Джеймс усети отново надигането на своята мъжка гордост, която налагаше спешно внимание. Отиде в банята и се изпразни, като скри доказателството за това свое престъпление в тоалетна хартия, която после пусна в тоалетната. Огледа се в огледалото и кимна. Да, при следващата им среща той със сигурност ще опита анален секс!

Минди проследи как Сам се качва на автобуса за Саутбъри, щата Кънектикът, и продължи да му маха през прозореца, докато автобусът не се изтегли от подземния гараж. Въздъхна облекчено. Най-сетне бе успяла да изпрати Сам далече оттук, където Пол Райе няма да може да му стори нищо зло. После спря такси, пъхна се на задната седалка и извади от чантата си сгънатата бележка. „Сам го е направил!“ — бе написано там с молив с миниатюрните печатни букви, характерни за почерка на Пол Райе. Хартията носеше логото на хотел „Четирите сезона“ в Банкок. Очевидно Пол Райе разполагаше с цял арсенал подобни листчета.

Сега тя сгъна пак бележката и я пъхна обратно в чантата си. Беше открила плътно сгънатото листче в пощенската си кутия оня ден и макар Джеймс да мислеше, че тя иска да си купят лятна къща, за да се подредят сред богатите, тя бе започнала да се бори за тази придобивка само за да махне себе си и Сам от пътя на Пол Райе, без да събужда подозрения. Човек, който е в състояние да превземе стоковия пазар на цяла една държава, бе вероятно способен на всичко, в това число да преследва до дупка едно малко момче. И докато всички останали от № 1 се занимаваха със събитията около смъртта на Били Личфийлд, Пол Райе не бе присъствал нито на заупокойната служба в църквата, нито на коктейла, който после даде съпругата му. Минди не би се изненадала мошеникът все още да се занимава с въпроса за своите интернет жици, за да може да докаже, че го е сторил точно Сам.

Точно както и Пол Райе, Минди също беше сигурна, че го е направил Сам. Не че щеше да каже на някого, разбира се, включително и на Джеймс. Ала това не бе единствената нейна тайна, която знаеше. Когато влезе в офиса си, тя мина покрай Тайър Кор, който седеше в кабинката си като животно в клетка и преглеждаше дълъг списък с имейли. Минди спря и надникна в кабинката, за да напомни на Тайър кой е шефът тук.

— Принтира ли бележките от вчерашната среща? — попита тя.

Тайър бутна стола си назад и вдигна крака на бюрото си, сякаш се опитваше да оспори властта й.

— Коя среща по-точно? — изгледа я с присвити очи.

— Всичките! — отсече тя, направи крачка напред, но после спря, сякаш току-що се бе сетила за нещо. — И освен това искам да ми принтираш секс рубриката на Лола Фабрикънт!

Когато Минди влезе в кабинета си, Тайър промърмори:

— Не можеш ли да си я прочетеш сама, като всички нормални хора?!

Обаче стана и се запъти през лабиринта от кабинки към принтера, където извади на листи последните блогове от рубриката на Лола. Зачете се за момент и поклати глава. Да, Лола отново чука Джеймс Гуч. Минди толкова ли беше задръстена, че да не разбере, че Лола пише за собствения й съпруг?! Бррр. Това означаваше, че сега между него и Джеймс Гуч има нещо общо. Обаче Джеймс даваше на Лола пари, а тъй като Тайър се радваше на същите привилегии с Лола, обаче безплатно, нямаше право да казва нищо.

— Заповядай! — извика той и със замах постави принтираните страници върху бюрото на Минди.

— Благодаря — кимна тя, без да откъсва поглед от компютъра.

Тайър се загледа в нея за момент, а после попита:

— Мога ли да получа увеличение?

Това определено привлече вниманието й. Тя си сложи очилата за четене, вдигна листите, погледна ги, а после погледна и него.

— Би ли ми припомнил откога работиш тук? — попита.

— От месец.

— Вече ти плащам по сто хиляди долара годишно!

— Не са достатъчно!

— Обади ми се след пет месеца и тогава ще видим какво мога да направя за теб!

„Проклета дърта чанта!“ — помисли си за нея Тайър, докато се връщаше на работното си място. Но колкото и да не му се искаше да признае, Минди не се оказа чак толкова лоша, за колкото я мислеше. Веднъж дори го изведе на бира и започна да му задава всякакви неудобни въпроси като това къде живее и как оцелява. А когато той й каза, че живее на Авеню С, тя се смръщи неодобрително и отсече:

— Не е достатъчно добро за теб! Виждам те на по-шикозно място, като например малка кооперация в Уест Вилидж!

А после му бе дала съвет как да се издигне, като му предложи да си придаде „по-корпоративен“ вид, слагайки си вратовръзка.

И по някаква неизвестна причина той бе решил да послуша съвета й. Когато онази вечер се прибра в отвратителната си дупка, той осъзна, че Минди е напълно права. Тук не беше достатъчно добро за него. Все пак вече беше на двадесет и пет години! На неговата възраст някои мъже бяха дори милиардери, но и той вече изкарваше по сто хиляди годишно — сума, много по-голяма от всичко, за което повечето му връстници можеха само да мечтаят. И тогава, след като огледа „Крейглист“, той откри един апартамент на Кристофър стрийт — със спалня, която бе толкова голяма, че можеше да побере дори голямо легло. И беше за две хиляди и осемстотин на месец, което изяждаше три четвърти от месечния му доход. Но пък си заслужаваше. Ето че и той най-сетне бе започнал да се издига в социалната йерархия!

Седнала зад бюрото си с кацнали на носа очила, Минди внимателно прочете новия блог от секс рубриката на Лола. Това момиче притежаваше невероятен замах в описанието на сексуалния акт — не се ограничаваше само до самото чукане, а предоставяше обилни подробности за физическите характеристики на партньора си. Първите текстове описваха Филип Оукланд, но този и предишният бяха безсъмнено за Джеймс. И макар Лола да наричаше партньора си „Терминатор“ — нещо, което бе накарало Минди да се засмее на глас, — описанието на пениса му, с онова „съзвездие от миниатюрни бенки на върха, образуващи вероятно Озирис“, подсказваше, че това със сигурност е Джеймс. Издаваха го не само коментарите относно неговия пенис. Издаваха го и типичните думи на Терминатора: „Искам да опозная всяка част от теб! Включително и най-мръсната!“ Това беше абсолютно същият аргумент, който Джеймс беше използвал в ранните години на брака им, когато се бе надявал да получи анален секс.

Сега Минди остави листите с текста на Лола настрани, върна се към компютъра си и набра адреса на агенцията за недвижими имоти на окръг Личфийлд. Там откри снимки и описание на една къща. Миналия уикенд, докато оглеждаха имота, агентката й бе обяснила, че във финансовите граници, които те предлагаха, нямало почти нищо. Все пак тя разполагала с идеалната къща за тях, но пък била малко по-скъпа. Дали не искат все пак да я огледат? Да, искат, потвърди Минди.

Къщата беше почти развалина, доскоро обитавана от възрастен фермер. Но този тип къщи вече почти липсваха от пазара. Все още си вървеше с дванадесетте първоначални акра, а самата къща, строена в края на седемнадесети век, имаше три камини. Имаше и стара ябълкова градина и червена плевня (рушаща се, но пък реставрацията на плевните не излизаше никак скъпо), а освен това бе разположена на една от най-добрите улици в едно от най-ексклузивните градчета на окръг Личфийлд — Роксбъри, Кънектикът. Население — две хиляди и триста души. Но пък какво население! Наблизо са живели Артър Милър и Александър Калдер, както и Уолтър Матау. Филип Рот пък беше само на километри оттук. А самата къща имаше твърда цена — само един милион и деветстотин хиляди долара.

— Твърде много е! — започна да протестира Джеймс в колата под наем, с която се връщаха в града.

— Но пък е идеална! — изтъкна Минди. — Нали чу какво каза агентката по недвижимите имоти? Подобни къщи вече почти не излизат на пазара!

— Чувствам се притеснено от мисълта да похарчим толкова много пари! При това — за една къща! А и тя самата се нуждае от голям ремонт! Знаеш ли колко ще ни струва всичко това? Стотици хиляди долари! Да, днес разполагаме с пари. Но кой може да каже какво ще стане с нас в бъдеще?!

„Така е — каза си Минди, докато натискаше интеркома на бюрото си. — Кой може са каже?!“

— Тайър — изрече в интеркома, — би ли дошъл при мен, ако обичаш?

— Какво пък има сега? — тросна се Тайър.

Минди се усмихна. Бе много приятно изненадана от господин Тайър Кор. Установи, че той е не само великолепен асистент, но и събрат в съдружието й със злото, параноята и лошите мисли. Напомняше й на нея самата на двадесет и пет и лично тя намираше откровеността му за много освежаваща.

— Трябва да ми принтираш още едно нещо — отбеляза сега. — Но цветно!

Само след няколко минути Тайър се върна с разпечатка на брошурата на къщата. Минди прикрепи с телбод брошурата към двата текста на Лола за Джеймс и лепна върху тях бележка за бързо изпращане. После подаде листите на Тайър и изрече мило:

— Би ли изпратил всичко това на съпруга ми, ако обичаш?

Тайър разгърна набързо страниците, кимна възхитено и отбеляза:

— Това със сигурност ще свърши работа!

— Благодаря ти! — кимна усмихната Минди и го отпрати.

Тайър извика куриерската служба, за да изпрати пратката.

Сложи листите в голям официален плик и докато го правеше, се изкиска тихичко. Месеци наред се бе присмивал на Минди Гуч и макар и сега понякога да я намираше за малко абсурдна, не можеше да не й отдаде дължимото. Тази жена беше наистина безмилостна!

Два часа по-късно Минди се обади на Джеймс.

— Получи ли пратката ми?

Джеймс смотолеви ужасеното си съгласие.

— Е, от известно време много мисля по този въпрос — продължи тя. — И накрая реших: искам да купим тази къща! Веднага! Не желая да чакам и един ден повече! Още сега ще се обадя на агентката по недвижимите имоти и ще направя оферта!

— Страхотно — изломоти Джеймс, твърде уплашен, за да имитира ентусиазъм.

Минди се облегна назад в стола си, уви кабела на телефона около пръста си и изрече мило:

— Направо нямам търпение да започнем ремонта! Хрумнали са ми страхотни идеи! А, между другото, как върви новата ти книга? Напредваш ли?

В апартамента на последните етажи на № 1 Ана-Лиза Райе се занимаваше със схемата за настаняване на гостите за галавечерята на фондацията „Цар Давид“. Номерираше масите и местата и сверяваше имената със списъка, обхващащ двадесет листа. Работата, както обикновено, бе крайно досадна, но все пак някой трябваше да я свърши, а сега, след като тя бе заменила Кони Брюър като председател на организационния комитет по събитието, това задължение се падаше на нея. Ана-Лиза имаше усещането, че на Кони никак не й се искаше да се разделя с позицията си, но с оглед предстоящия съдебен процес срещу Санди останалите членове на организационния комитет не смятаха, че участието на Кони ще се отрази благотворно на каузата им. Присъствието на Кони щеше да напомни на хората за скандала с кръста на Кървавата Мери и вместо да отразяват самото събитие, репортерите отново щяха да се насочат към семейство Брюър.

Благотворителният бал беше само след четири дена и се очакваше да бъде още по-грандиозен, отколкото миналата година. Бяха поканили за участие Род Стюарт, а Шайфър Даймънд бе дала съгласието си да бъде домакин на събитието. След смъртта на Били двете с Ана-Лиза бяха станали много близки — първоначално се утешаваха взаимно за загубата на добрия си приятел, а след това общата им скръб стана отлична основа за едно хубаво приятелство. В ролята си на обществени личности, двете лесно откриха общи неща помежду си. Шайфър предложи на Ана-Лиза да наеме нейната отговорничка за връзки с обществеността — Карен. Ана-Лиза, от своя страна, й предостави лудата си стилистка Норийн. В момента снимките на следващите епизоди на „Майка игуменка“ бяха временно замразени, затова Шайфър често се качваше при Ана-Лиза за сутрешното кафе, което двете предпочитаха на пият на терасата. Често към тях се присъединяваше и Енид. Ана-Лиза обожаваше тези моменти със своите съседки. Да, Енид бе напълно права — една кооперация беше като голямо семейство, а чудатостите на отделните собственици — повод не за озлобление, а за приятелски закачки.

— Минди Гуч най-сетне послуша съвета ми и взе на работа Тайър Кор! — съобщи радостно Енид една сутрин. — Което ще рече, че вече няма да има нужда да се притесняваме за него. А през това време Джеймс има любовна връзка с Лола Фабрикънт!

— Бедното момиче! — отбеляза Шайфър.

— Коя — Минди или Лола? — не разбра Ана-Лиза.

— Всъщност, и двете — отговори след кратък размисъл Шайфър.

— Я не я съжалявайте тази Лола! — сряза ги безапелационно Енид. — Тя само търси мъж, който да я издържа! По-лоша е даже от Флоси Дейвис! Единствената причина, поради която беше с Филип, бе, за да живее на № 1 и да харчи парите му!

— Енид, не смяташ ли, че си малко по-жестока с нея, отколкото трябва? — намеси се Шайфър.

— В никакъв случай! С подобни момиченца човек трябва да бъде много внимателен! Не забравяйте, че зад гърба на Филип тя спеше с Тайър Кор! Имам чувството, че е като вируса на грипа — колкото и да се ваксинираш, тя пак се завръща! — заключи възрастната жена.

— А защо изобщо се връща? — изуми се Ана-Лиза.

— От чист инат. И криворазбрана гордост. Но няма да стигне далече, помнете ми думата! — отсече Енид.

И сега, припомняйки си този разговор, Ана-Лиза осъзна, че няма право да вини Лола, задето толкова настоява да живее на № 1. Подобно на Енид и Шайфър, тя същото бе обикнала тази сграда. Единственият проблем в нейния случай бе Пол. След като разбра за годежа на Шайфър и Филип, той бе започнал да я притиска да използва влиянието си, за да накара Филип и Енид да му продадат апартаментите си. Излизаше с довода, че сега, след като младоженците ще имат нужда от по-голям апартамент, Енид вероятно също ще иска да се изсели. Ана-Лиза даде всичко от себе си, за да го разубеди. Знаеше, че Шайфър и Енид бяха решили да си разменят жилищата, а после новата семейна двойка щеше да обедини двата по-малки апартамента на тринадесетия етаж в един. Като разбра, че неговата няма да мине, Пол излезе с друго предложение — те с Ана-Лиза да се преместят в по-голям апартамент, нещо в границите на поне четиридесет милиона долара. Ана-Лиза се възпротиви и на тази идея. „Това е твърде много, Пол!“ — изтъкна, започвайки да се пита откъде у него това бясно желание за все повече и все по-голямото и кога смята най-сетне да сложи точка. Така за момента бяха престанали да говорят по тази тема, но обсебеността на Пол не му даваше мира — реши, че трябва да си купи самолет, новия „Джи 6“, който щеше да му бъде доставен след две години. Пол даде депозит от двадесет милиона долара, но после не спря да се оплаква от това колко бил несправедлив животът, защото сложили името му едва на петнадесето място в списъка на чакащите, а не на първо. Ана-Лиза не можеше да не забележи, че манията му да стане едва ли не господар на света придобива все по-опасни и тревожни размери. Дотолкова, че вече бе спрял да се контролира — оня ден например бе хвърлил една кристална ваза по Мария, защото пропуснала моментално да го информира за пристигането на две нови рибки. Всяка от тях му струвала по над сто хиляди долара и били специална доставка направо от Япония. Обаче прислужницата нямала никаква представа за всички тези факти и оставила рибките в техните контейнери за пет фатални часа, през които те като нищо можели да умрат. Мария напусна, разбира се, и Ана-Лиза беше принудена да й плати двеста хиляди долара неустойка — годишната й заплата, — за да я мотивира да не пуска жалба за тормоз срещу Пол. След това нае не една, а две прислужници, което като че ли умилостиви Пол. Той веднага настоя една от прислужниците да се занимава изцяло и само с рибките му, да дава денонощни дежурства при тях. Макар и притеснително, това искане буквално бледнееше в сравнение е отношението на Пол към Сам.

— Той го е извършил! — заяви с блеснали очи той една вечер. — Копеленцето му мръсно! Този твой приятел, Сам Гуч!

— Говориш глупости, Пол! — контрира го Ана-Лиза.

— Сигурен съм, че е той!

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ме погледна по странен начин! В асансьора!

— Тринадесетгодишно момче те е изгледало?! И това е било достатъчно, за да разбереш, че точно той го е направил? — извика Ана-Лиза, останала без сили.

— Пуснах след него хрътките.

Ана-Лиза остави вилицата си и отсече:

— Стига вече с това!

— Да, обаче ми струваше двадесет и шест милиона долара!

— Нали и без това след този ден печелиш по стотици милиони! Какво са двадесет и шест милиона в сравнение с тях?!

— Двадесет и шест процента! — изрева Пол.

Ана-Лиза смяташе, че Пол си внушава участието на Сам в покушението срещу техните кабели за интернет и че само блъфира, когато каза, че е наел детективи да го следят. Ала няколко вечери по-късно, докато се приготвяше за лягане, тя завари съпруга си да чете някакъв документ, който не приличаше нито на обичайните му графики, нито на редовните числа, с които се приспиваше.

— Какво е това? — попита.

Пол вдигна очи от листите и отговори:

— Ежедневният доклад за Сам Гуч. От частния ми детектив.

Ана-Лиза грабна листите от ръцете му и започна да чете:

„Заподозреният беше на баскетболното игрище на Шесто авеню… Заподозреният присъства на учебно посещение в Музея на науката и технологиите… Заподозреният влезе на Парк авеню В742 и остана там в продължение на три часа, след което излезе и мина през подлеза на Лексингтън авеню към Четиринадесета улица…“

— О, Пол! — извика отвратено тя и накъса доклада на парчета.

— По-добре да не го беше правила — отбеляза съпругът й, когато тя се върна в леглото.

— По-добре и ти да не го беше правил! — сряза го тя и изгаси лампата.

И сега, винаги когато си помислеше за Пол, стомахът й се свиваше на топка. Между количеството пари, което той трупаше, и психическото му състояние се забелязваше обратнопропорционална зависимост. Колкото повече ставаха парите, толкова по-неуравновесен ставаше той, а сега, когато Санди Брюър се бе концентрирал изцяло в подготовката на защитата си пред съда, не оставаше никой, който да дърпа юздите на Пол Райе.

Ана-Лиза сложи настрани схемата за благотворителния бал и се качи на горния етаж, за да се преоблече. Снемането на показания за предстоящото съдебно дело срещу Санди беше започнало и тъй като бяха сред малцината, зърнали кръста у тях, Ана-Лиза и Пол също бяха в списъка на прокурора. Пол бе дал показанията си предния ден и следвайки указанията на своя адвокат, бе заявил, че няма никакви спомени да е виждал кръста, нито да е чувал за него, както и че няма никаква представа за участието на Били Личфийлд в тази история. Единственото, което си спомнял за последния, е, че той като че ли е бил познат на съпругата му. Санди Брюър, който бе присъствал на снемането на показанията на Пол, бе приел с облекчение лошата памет на съдружника си. Обаче Пол наистина не знаеше толкова, колкото знаеше Ана-Лиза и като че ли за да влоши и без това трудната ситуация, адвокатът им я бе предупредил, че днес на снемането на показанията щяла да присъства Кони Брюър. Така това щеше да бъде първата среща между двете жени от месеци насам.

Ана-Лиза извади от гардероба си бял костюм с панталон от габардин, който Били със сигурност би одобрил. Всеки път, когато се замислеше за него, тя се изпълваше с тъга и не малка доза горчивина. Смъртта му се бе оказала както безсмислена, така и излишна.

Снемането на показанията се провеждаше в залата за срещи на адвокатската фирма на семейство Брюър. Санди отсъстваше, но Кони вече бе настанена между двама от членовете на правния екип на фамилия Брюър. Начело на масата седеше прокурорът на щата. Кони изглеждаше унила и уплашена.

— Да започваме, госпожо Райе! — обяви прокурорът. Беше облечен в безформен костюм и имаше циреи по кожата. — Виждали ли сте някога кръстът на Кървавата Мери?

Ана-Лиза погледна към Кони, която се бе вторачила в ръцете си, и отговори:

— Не знам.

— Какво имате предвид с това, че не знаете?

— Да, Кони наистина ми показа някакъв кръст, но не мога да твърдя, че е бил точно кръстът на Кървавата Мери.

— Как ви го описа?

— Каза ми, че някога принадлежал на кралица. Но на мен ми се стори толкова бутафорен, че го приех за театрален реквизит.

— Някога разговаряли ли сте с Били Личфийлд за този кръст?

— Не, не сме! — излъга Ана-Лиза, без да й мигне окото. Били бе загубил живота си заради тази история! Това не му ли беше достатъчно?!

Разпитът продължи още цял час, а накрая, когато прокурорът освободи Ана-Лиза, Кони се изправи и я придружи до асансьора.

— Благодаря ти, че дойде — промърмори тя.

— О, Кони! — възкликна Ана-Лиза. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб! Как си ти? Ще обядваме ли някога?

— Може би — отговори колебливо Кони. — Когато всичко това приключи.

— Ще приключи, повярвай ми! И то скоро!

— Вече не знам — въздъхна Кони. — Асоциацията на финансистите замрази правото на Санди да търгува, защото бил обект на разследване, така че сега не печелим нищо. Решихме да продадем апартамента. Таксите на тези адвокати са огромни! Освен това, дори и Санди да се отърве от затвора, не мисля, че ще можем да продължаваме да живеем в Ню Йорк.

— Съжалявам — въздъхна Ана-Лиза.

Кони сви рамене и отбеляза:

— Е, нищо. Това е просто едно от многото места за живеене. Мисля, че трябва да се преместим в щат, където никой не ни познава, например Монтана.

Тази вечер, когато Пол се прибра, Ана-Лиза се опита да му разкаже за деня си. Когато влезе в кабинета му, го завари пред гигантския му аквариум да съзерцава безценните си рибки.

— Кони ми каза, че ще се наложи да продадат апартамента — започна Ана-Лиза.

— Така ли? И колко ще искат за него?

Тя го изгледа слисана и отговори:

— Не съм я питала! Не знам защо, но ми се стори нетактично.

— Бихме могли да го купим — отсече Пол. — По-голям е от този тук. Освен това сега са отчаяни, така че може би ще успеем да им го измъкнем на добра цена! Напоследък цените на недвижимите имоти падат. Ще бъдат принудени да продават бързо.

Ана-Лиза се вторачи в съпруга си и страхът отново сви сърцето й.

— Пол — изрече предпазливо, — не искам да се местим!

— Може и да не искаш — изсъска Пол, без да сваля очи от рибките си, — но тук аз съм човекът е парите! Така че ще стане така, както аз реша!

Ана-Лиза се вкамени от ужас. А после, отстъпвайки бавно назад, сякаш съпругът й бе окончателно откачил и вече не можеше да му се вярва какво ще направи, тя се насочи към вратата. Спря за момент и изрече тихо:

— Както кажеш, Пол.

Излезе и тихо затвори вратите зад себе си.

На следващата сутрин Лола Фабрикънт се събуди в дванадесет на обяд. Беше гроги, главата я цепеше неудържимо. Все пак успя да се измъкне от леглото, взе си хапче за главоболие и влезе в банята, за да разгледа лицето си. Въпреки количеството алкохол, което бе погълнала през нощта на партито по случай рождения ден на един прочут рапър, кожата й изглеждаше така, сякаш току-що се бе завърнала от някой спа курорт. През последните два месеца тя бе разбрала, че независимо с какво тъпчеше тялото си и независимо на какво го подлагаше, лицето й никога не я издаваше.

За нещастие не същото можеше да се каже за нейния апартамент. Миниатюрната баня бе потънала в мръсотия — наоколо се въргаляха гримове, всевъзможни кремове и лосиони, а на пода до тоалетната чиния лежаха сутиен и бикини на „Ла Перла“, очакващи да бъдат изпрани някой ден. Но напоследък не й оставаше никакво време за домакинстване, поради което апартаментът й се превръщаше — по думите на Джеймс Гуч — в кочина. „Тогава ми наеми чистачка!“ — бе го срязала тя, допълвайки, че състоянието на жилището й като че ли не му пречеше да идва всеки ден тук.

Пъхна се в малката душ-кабина, която бе толкова миниатюрна, че тя си удари лакътя, като се присягаше за шампоана си, и това отново й напомни колко много мрази това място. Даже Тайър Кор бе успял да се уреди е по-голям апартамент в по-добър квартал — факт, който той не се уморяваше да изтъква пред нея. Откакто бе започнал работа за Минди Гуч, Тайър се вманиачаваше все повече и повече по идеята да прави кариера и въпреки че според Лола той не бе нищо друго, освен „славна секретарка“, все пак притежаваше визитна картичка, която го определяше като съдружник. Двамата продължаваха да се виждат, но само късно вечер. А после, след дългите нощи по клубовете, когато осъзнаваше, че ще се прибере в празния си апартамент и ще се чувства самотна, Лола му се обаждаше с молба той да я приюти при себе си. Тайър обикновено се съгласяваше, но я караше да излиза с него в осем и половина сутринта, излизайки с аргумента, че вече не може да й повери жилището си, защото сега, когато вече си има свестен апартамент, държи да го съхрани в този вид.

Докато мажеше косата си с балсам, Лола се успокояваше с мисълта, че не след дълго и тя ще си има по-голям апартамент. Например този следобед трябваше да отиде на кастинг за някакво риалити шоу. Тъй като филмът „Сексът и градът“ бе пожънал феноменален успех, някои продуценти бяха решили, че могат да направят по него риалити шоу. Били прочели секс рубриката й и се бяха свързали с нея по нейния фейсбук, за да й кажат, че тя би била превъзходно копие на Саманта, при това в реалния живот. Лола се бе съгласила да отиде и сега не можеше да си представи, че няма да й дадат ролята. Така през последните дни тя непрекъснато виждаше лицето си на корицата на списание „Стар“, като онези момичета от „Сълмовете“. Щеше да стане много по-известна от Шайфър Даймънд и така ще натрие носа на фидип и на Енид Мърл! И първото, което щеше да направи с парите си, ще бъде да си купи апартамент в № 1, пък бил той и най-малкият. И щеше да преследва като призрак Филип, Енид и Шайфър Даймънд до края на дните им.

Кастингът беше в два, което й оставяше достатъчно време, за да си купи нов тоалет и да се приготви. Сега тя се уви е хавлията си, измъкна изпод леглото една кутия от обувки и преброи парите си. Бяха изминали цели два дена, докато се възстанови от атаката на Енид Мърл по вестниците, но все пак се бе възстановила. И когато това стана, бе изтъкнала пред Марке, че сега, когато била наистина прочута, той трябвало да започне да й плаща повече. Бе поискала пет хиляди долара, което го бе довело до истеричен пристъп, но накрая се бе съгласил да повиши заплащането й на две хиляди долара на парче. И така, добавени към нейните си осем хиляди долара, парите ставаха десет хиляди; отделно бяха десетте хиляди от Филип Оукланд, както и двете хиляди, които редовно получаваше от Джеймс Гуч. И като се имаше предвид, че Джеймс й плащаше наема и храната, тя бе успяла да спести двадесет хиляди долара. Сега тя извади от кутията си три хиляди долара в стотачки, които смяташе да похарчи за нещо скандално, като например нещо на Александър Маккуин.

Още с влизането си в бутика на Четиринадесета улица, тя автоматично забеляза чифт велурени ботуши над коляното, със странични катарами. Докато ги пробваше, продавачката не спираше да се възторгва как тези ботуши като че ли били правени точно за нея — на Лола това й стигаше. Купи ботушите, които й излязоха за две хиляди долара, и ги отнесе доволно вкъщи в една огромна кутия. След това ги обу, облече си роклята на Ерве Лежер, която си бе купила преди няколко седмици, погледна се в огледалото и изрече на глас:

— Страхотно!

Изпълнена със самоувереност, тя хвана такси за мястото на кастинга, макар че той се провеждаше само на седем пресечки от квартирата й в офисите на един известен кастинг директор. Когато влезе в сградата, Лола се озова в асансьора още с цяла група момичета, които очевидно също отиваха на прослушването. Огледа ги и стигна до заключението, че тя е по-хубава от тях и следователно няма за какво да се притеснява. Но когато вратите на асансьора се отвориха на петнадесетия етаж, коридорът се оказа пълен с още много момичета от всякакви цветове и размери, които чакаха на дълга опашка, виеща се до безкрай.

Сигурно имаше някаква грешка! Опашката се извиваше и свършваше в малка чакалня. Наоколо се разхождаше едно момиче с клипборд. Лола я спря и отсече:

— Извинете, но аз съм Лола Фабрикънт! Имам уговорка за два часа!

— Съжалявам, но кастингът е открит за всички. Ще трябва да изчакате реда си на опашката!

— Аз не чакам по опашки! — извика Лола. — Аз съм автор на секс рубрика! Продуцентите ми се обадиха лично, за да ме поканят тук!

— Ако не си изчакате реда на опашката като всички останали, няма да влезете на прослушването!

Лола се размърмори и заоплаква, но накрая се подреди на опашката.

Бе принудена да чака цели два часа. Накрая, след като напусна коридора и влезе в малката чакалня, дойде и нейният ред. Озова се в огромна зала за репетиции, където зад дълга маса се бяха подредили четирима души.

— Име? — попита един от тях.

— Лола Фабрикънт! — отсече тя и отметна назад коса.

— Носите ли снимка или резюме?

— Не са ми необходими! — сряза ги Лола, изумена, че не знаят коя е. — Имам си собствена интернет рубрика! И снимката ми е непрекъснато онлайн!

Поканиха я да седне на малък стол. Някакъв мъж насочи срещу нея камера, а продуцентите започнаха да задават въпроси.

— Защо дойдохте в Ню Йорк?

— Аз… — отвори уста Лола и замръзна.

— Хайде отново. Защо дойдохте в Ню Йорк?

— Защото… — опита се да продължи Лола, но се задуши от броя на възможните обяснения. Дали да им разкаже за Уиндзор Пайнс и за това как открай време си е знаела, че е родена за велики дела? Или може би ще прозвучи твърде арогантно? Може пък да започне с историята за Филип. Или как открай време се възприема като една от героините от „Сексът и градът“. Но и това не беше напълно вярно. Онези жени в книгата бяха много стари, а тя беше в цветуща младост.

— Мммм… Лола? — обади се някой пред нея.

— Да? — вдигна очи тя.

— Ще отговориш ли на въпроса ни?

Лола се изчерви и отвори уста.

— Дойдох в Ню Йорк… — И мозъкът й изключи. Тотално.

— Благодарим ти — изрече един от продуцентите.

— Какво?! — слиса се тя и чак подскочи.

— Можеш да си вървиш.

— Свършихме ли?

— Да.

Тя се изправи.

— Това ли е всичко?

— Да, Лола. Ти не си точно това, което търсим, но ти благодарим за присъствието!

— Ама…

— Довиждане!

И докато тя успее да каже каквото и да било, един от тях стана, отвори врата и извика:

— Следващата!

Напълно замаяна, Лола влезе в асансьора. Какво стана току-що, за бога? Издъни ли се? Тръгна надолу по Девето авеню е чувство на празнота, което после се замени с гняв, а след това с дълбока тъга, сякаш някой бе издъхнал пред очите й. И докато се изкачваше унило по изтърканите стълби към квартирата си, тя се запита дали човекът, който току-що бе умрял, не е самата тя.

Хвърли се на неоправеното си легло и се вторачи в кафявите петна от влага по тавана. Бе заложила цялото си бъдеще на този кастинг — бе напълно сигурна, че ще получи ролята. А сега, само два часа по-късно, всичко беше свършило. И какво ще прави сега с живота си? Претърколи се и провери имейлите си. Имаше един от майка й, с който й пожелаваше късмет на прослушването, както и есемес от Джеймс. Аха, Джеймс! Поне все още имаше него! „Обади ми се!“ — й бе написал той.

Тя набра номера му. Беше почти пет часът, което означаваше, че вече е твърде късно да го търси вкъщи, тъй като жена му много често се прибираше по-рано от работа. Но точно сега на Лола въобще не й пукаше.

— Ало? — прошепна в другия край Джеймс.

— Аз съм, Лола.

— Може ли да ти звънна след малко?

— Разбира се — отговори тя и затвори.

Изправи се и захвърли телефона на леглото си. А след това започна да крачи напред-назад пред евтиното стенно огледало, което бе подпряла на една от празните стени. Изглеждаше толкова добре! Какво им бе станало на онези продуценти?! Защо не я видяха такава, каквато е?! Лола затвори очи и поклати глава, едва овладявайки се да не заплаче. Ню Йорк не беше справедлив. Нищо тук не беше честно! Живееше в Ню Йорк вече цяла година и не бе успяла да свърши нито едно нещо както трябва. Всичко се бе провалило — и с Филип, и с така наречената й кариера, и даже с Тайър Кор. Телефонът й иззвъня — беше Джеймс.

— Какво? — тросна му се вбесено тя. А после, когато се сети, че Джеймс е единственото канарче, с което разполагаше на този етап, смекчи тона си и измърка: — Искаш ли да дойдеш при мен?

Джеймс бе излязъл да разходи Скипи, защото не смееше да й се обади от апартамента си.

— Трябва да поговорим по този въпрос — изрече сковано той.

— Добре де, тогава ела?

— Не мога! — просъска той, като се огледа, за да се увери, че никой не го подслушва. — Жена ми е разбрала! За нас!

— Какво?! — изпищя Лола.

— Спокойно, не е чак толкова лошо — успокои я Джеймс. — Открила е твоята секс рубрика. И очевидно я е прочела.

— И сега какво смята да прави? — извика нетърпеливо Лола. Ако Минди решеше да се разведе с Джеймс, това бе превъзходна възможност да грабне и него, и парите му!

— Нямам представа — прошепна той. — Засега не ми казва нищо. Но скоро и това ще стане!

— А какво по-точно ти каза? — подпита го Лола с все по-нарастващо раздразнение.

— Каза, че трябвало да купим една къща. В провинцията.

— Е, и?! — сви рамене Лола. — Ще се разведете и тя ще отиде да живее в провинцията, а ти ще си останеш в големия град! „А аз веднага ще се настаня при теб!“ — допълни наум.

— Нещата не са чак толкова прости — изрече предпазливо Джеймс. — Двамата с Минди… сме женени от петнадесет години. Имаме син! Ако се разведем, ще трябва да й дам половината от имуществото си. Или по-скоро всичко. А аз не съм много сигурен, че искам да го направя. Трябва да се заемам с нов роман и освен това не искам да напускам сина си!

Лола не можеше повече да го търпи. Прекъсна го и със стоманен глас изрече:

— Какво се опитваш да ми кажеш, Джеймс?

— Че не можем да се виждаме повече! — побърза да изрече той.

Това вече преля чашата на търпението на горкото момиче.

— И ти, и Филип Оукланд сте все един дол дренки! Всички сте еднакви! Всички сте мръсници! Мижитурки! Отвращавате ме, Джеймс! Всички мъже ме отвращавате!