Булевардът на тузарите

8

Енид Мърл често обичаше да казва, че не може да се сърди за дълго на никого. Имаше изключения, разбира се. Едно от тях беше Минди Гуч. Сега, когато я засечеше във фоайето, Енид съзнателно извръщаше глава, сякаш не я вижда. В буквалния смисъл на думата. Иначе, благодарение на Роберто — портиерът, който знаеше всичко за всички в тази сграда, следеше изкъсо всеки ход на Минди. Така разбра, че Минди си била купила кученце — миниатюрен кокершпаньол, както и че семейство Райе се надяват да си инсталират в апартамента климатици, обаче Минди била твърдо решена да не удовлетвори молбата им. „И наистина, защо всички напоследък са се втурнали да си слагат климатици?!“ — чудеше се Енид.

И макар че, що се отнасяше до Минди, Енид не възнамеряваше скоро да й прости, гневът й към семейство Райе бе разтопен от високите августовски температури. Най-вече защото намираше Ана-Лиза Райе — с нейната кестенява коса и интелигентни сиви очи — за интригуваща. По няколко пъти на ден Енид я засичаше на терасата, облечена в измачкана тениска и къси панталонки, очевидно почиваща си от разопаковането на багажа. Младата жена се облягаше на парапета и вдигаше глава с надеждата бризът да разхлади лицето й, после сваляше ластика от опашката си, разтърсваше коса и отново я вдигаше на върха на главата си. В четвъртък — най-горещият ден от годината (засега), Енид остави при Роберто бележка, която да бъде предадена на госпожа Райе.

Неизменно услужлив, Роберто лично отнесе плика с бележката за госпожа Райе. Когато й я подаде, направи не особено добре прикрит опит да надникне в апартамента. И макар да успя да зърне единствено второто фоайе и трапезарията, портиерът прецени, че без мебелите и килимите пространството изглежда още по-голямо и кънтящо. Ана-Лиза му благодари, затвори рязко вратата и после отвори плика. Вътре видя небесносиня картичка, в чийто горен край, със златни букви, беше гравирано името „Енид Мърл“. Под него пишеше: „За мен е удоволствие да ви поканя на чай. Днес от три до пет следобед.“

Ана-Лиза незабавно се зае да се приведе в ред. Изряза и изпили ноктите си и се изкъпа добре. После обу чифт памучни панталони и облече бяла блуза с връзки, които уви около кръста си. Ефектът беше ежедневен, но стилен.

Апартаментът на Енид не се оказа онова, което Ана-Лиза беше очаквала. Предполагаше, че ще завари басми с флорални мотиви и тежки драперии, какъвто е бил апартаментът на Луиз Хаутън, но вместо това се оказа, че жилището е музей на шика на седемдесетте — с бели меки килими в дневната и произведение на Анди Уорхол над камината.

— Апартаментът ви е много красив! — бе първото, което изрече гостенката, когато бе поканена вътре.

— Благодаря ви, скъпа! Обичате ли „Ърл Ерей“?

— Няма проблеми.

Енид се запъти към кухнята, а Ана-Лиза се отпусна на бялата кожена софа. След няколко минути домакинята се върна с поднос от папие-маше, който постави на масичката в средата на стаята. После изрече любезно:

— Много се радвам, че най-сетне имам възможността лично да се запозная с вас! Обикновено аз първа посрещам новодошлите, но за нещастие във вашия случай просто не беше възможно!

Ана-Лиза добави лъжичка захар в чая си и изрече:

— Да, всичко стана много бързо.

Енид махна с ръка и каза:

— Грешката не е ваша, разбира се! Просто Минди Гуч се постара да прокара молбата ви по бързата процедура. Е, сигурна съм, че всичко е било за добро. На никого нямаше да му бъде приятно в сградата да се разхождат купища потенциални купувачи — това е допълнителна работа за портиерите и излишни неприятности за обитателите. Но иначе предпочитаме да обмисляме по-дълго одобрението си за кандидатите. Например накарахме един господин да чака цяла година!

Ана-Лиза се усмихна притеснено, не особено уверена как да тълкува думите на Енид Мърл. Отлично знаеше коя е Енид, но предвид коментара й във връзка с начина, по който двамата с Пол се нанесоха в сградата, все още не можеше да реши дали да я счита за приятел или враг.

— Беше някакъв специалист по безплодие — продължи домакинята. — Оказа се, че сме имали право да изчакаме! Той, моля ви се, оплождал пациентките си със своята собствена сперма! Тогава повтарях на Минди Гуч, че в този човек има нещо съмнително, макар да не можех да определя точно какво. Минди нищо не схващаше, но грешката не е нейна, горкичката! По онова време тя самата се опитваше да забременее и сигурно не е можела да мисли ясно. А когато скандалът избухна, тя беше принудена да признае, че съм била права!

— Минди Гуч ми се струва много приятна жена — изрече предпазливо Ана-Лиза. Изчакваше удобен момент, за да повдигне темата за Минди. Пол бе започнал да говори за мястото на паркинга почти всеки ден, затова тя бе решила да се опита да му помогне. Предполагаше, че ключът към това място е Минди Гуч.

— О, да, тя може да бъде и приятна! Когато пожелае! — отбеляза изискано Енид, отпивайки от чая си. — Но също така може да бъде и много несговорчива! Упорита е като магаре. За нещастие нейната упоритост е от вида, който рядко води до успех. — Приведе се напред и прошепна: — Минди просто не може да общува с хората!

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — кимна Ана-Лиза.

— Но с вас ще бъде любезна, разбира се. Поне в началото. Стига да получава онова, което иска, любезността й е гарантирана.

— А какво по-точно иска? — полюбопитства Ана-Лиза.

Енид се разсмя. Смехът й се оказа неочаквано жизнерадостен.

— Добър въпрос! — отбеляза накрая. — Вероятно иска власт, но какво друго иска освен власт, сигурно и тя няма представа. И точно в това се състои проблемът с Минди. Тя не знае какво иска! Затова човек никога не знае какво може да очаква от нея! — Наля повторно чай и продължи: — От друга страна, съпругът й, Джеймс Гуч, е Мека Мария. А синът им Сам е брилянтен ум. Нещо като компютърен гений, макар че повечето деца в наши дни са същите. Направо да те побият тръпки!

— Съпругът ми също е от хората, които биха могли да бъдат наречени компютърни гении.

— Естествено — кимна Енид. — Работи в сферата на финансите, нали? А в наши дни всички финансови сметки се правят на компютър!

— Всъщност той е математик!

— Ясно. Числа — усмихна се Енид. — От тях ми се замайва главата. Но аз съм само една глупава старица, която не е учила почти нищо в училище. По мое време момичетата не учеха математика — единствено събиране и изваждане, за да могат да си правят сметката. Но съпругът ви очевидно се справя добре, както разбирам. Чух, че работел за някакъв хедж фонд.

— Да, съвсем отскоро стана партньор — кимна Ана-Лиза. — Но само не ме питайте какво точно прави! Единственото, което знам, е, че работата му включва алгоритми. И стоковия пазар.

Най-неочаквано Енид се изправи и отсече:

— Хайде да не се заблуждаваме!

— Моля? — ококори се Ана-Лиза.

— Вече е четири следобед. Цял ден съм работила, а ти си разопаковала багажа ви! А навън е тридесет и шест градуса! Което ще рече, че и двете имаме нужда от джин с тоник!

Няколко минути по-късно Енид вече разказваше на своята гостенка за предишните собственици на техния апартамент.

— Луиз Хаутън изобщо не обичаше съпруга си! И с право — Рандолф Хаутън беше същински мръсник! Но й беше трети съпруг и точно затова са се преместили да живеят в центъра. Луиз е предположила, че жена с два предишни развода няма да бъде добре приета в обществото на Горен Ийст Сайд. И е била напълно права. Та успяла да убеди Рандолф да се преместят тук, защото сградата се е считала за много бохемска и оригинална и защото никой не се интересувал кой поред съпруг й е Рандолф.

— И какво точно го прави мръсник? — попита учтиво Ана-Лиза.

— Ами, обичайното — усмихна се Енид и пресуши коктейла си. — Пиеше и ходеше по жени. Качества, от които жените на моето време не се оплакваха. И Луиз също нямаше да се оплаква, ако не беше фактът, че с Рандолф просто не можеше да се живее. Беше груб, арогантен, а най-вероятно и насилник. Двамата често се караха и имам чувството, че от време на време я удряше! Ала въпреки многобройната прислуга по онова време всички си държаха езика зад зъбите.

— И тя не се е развела? — изуми се Ана-Лиза.

— Нямаше нужда. Извади късмет — Рандолф умря!

— Разбирам.

— В онези години светът беше далеч по-опасно място от сега — продължи Енид. — Та той почина от сепсис. Ходил в Южна Африка с намерение да се намърда в диамантения бизнес, обаче си порязал пръста. Докато се връщал в Щатите, раната се инфектирала. Успя да стигне при нас, до № 1, но само няколко дена по-късно умря.

— Направо не мога да повярвам, че съпругът й е починал от обикновено порязване!

Енид се усмихна и обясни:

— Стафилококи, скъпа! Изключително опасни бактерии! Преди години имахме голям проблем с тях в нашата кооперация благодарение на една водна костенурка, домашен любимец на наш съсед. Винаги съм смятала, че водните създания не са за живот в големи сгради! Както и да е. Та така Луиз получи огромния си апартамент и парите на Рандолф и проживя останалата част от живота си в пълно блаженство! В онези години бракът се считаше за своеобразно наказание за жените! А ако жената имаше възможността да води независим живот, да бъде свободна от оковите на брака, се възприемаше като извадила голям късмет!

Тази вечер Ана-Лиза купи бутилка вино и пица и устрои истинско пиршество за Пол в хартиени чинийки.

— Днешният ми ден мина изключително интересно! — обяви вдъхновено тя и се настани с кръстосани крака върху наскоро лакирания паркет на трапезарията. Под лъчите на залязващото слънце паркетът проблясваше като жарава. — Запознах се с Енид Мърл! Покани ме на чай!

— Дали знае нещо за онова място на паркинга?

— Ще стигна и дотам. — Ана-Лиза си откъсна парче пица и започна: — Първо пихме чай, а след това джин с тоник. Оказва се, че между Енид Мърл и Минди Гуч има някакви търкания. Енид твърди, че единствената причина, поради която семейство Гуч са се докопали до тази сграда, е крахът на недвижимите имоти в началото на деветдесетте! Тогава бордът решил да продаде шест малки стаички на приземния етаж, които някога са били гардеробна, спални за персонала и складове, докато сградата е била все още хотел. „Ако не беше багажът, семейство Гуч никога не биха стъпили тук!“ — изрече наперено Ана-Лиза, като имитираше Енид. — Трябваше да я видиш! Голям образ е!

— Коя? — попита Пол.

— Енид Мърл, разбира се! Пол, ти изобщо слушаш ли какво ти говоря?

Пол вдигна очи от пицата си и в опит да усмири съпругата си каза:

— Стига да не ни създава неприятности!

— Защо ще ни създава неприятности?!

— Защо хората създават неприятности на другите, а? — изгледа я Пол. — Между другото, преди малко срещнах Минди Гуч. Във фоайето. Заяви ми, че не ни се позволява да си инсталираме климатици в апартамента!

— Това са пълни глупости! — възкликна Ана-Лиза. — Беше ли поне любезна?

— Какво имаш предвид под „любезна“?

Ана-Лиза вдигна хартиените чинийки и отбеляза:

— Пол, препоръчвам ти да не влизаш в конфликт с нея! Енид каза, че Минди може да бъде много коварна! Доколкото схванах, най-лесният начин да се добереш до сърцето й е чрез сина й Сам. Бил компютърен гений, поправял всички компютри в сградата! Мога да му изпратя имейл.

— В никакъв случай! — отсече Пол. — Не позволявам някакво сополиво хлапе да ми бърника из компютъра! Знаеш ли какво има в хард драйва ми? Финансова информация на стойност милиарди долари! Ако реша, бих могъл да унищожа една малка държава с тази информация!

Ана-Лиза се приведе и целуна Пол по челото.

— Да, знам как вие, момчета, обичате да се правите на шпиони! Но нямах предвид твоя компютър! Ще го извикам за моя!

Когато се обърна, за да тръгне към кухнята, Пол й подвикна:

— Не можем ли да го направим по старомодния начин? Няма ли някой в тази сграда, когото бихме могли да подкупим?

— Не, Пол! — отсече тя. — Няма да правим нищо подобно! Само защото имаме повече пари от другите не означава, че за нас трябва да се правят изключения! Позволи ми да опитам първо по начина, който ми подсказа Енид! Намираме се на ново място и сме длъжни да се съобразяваме с традициите му!

Много етажи по-надолу, в приземието, Минди Гуч режеше зеленчуци.

— Пол Райе на практика ми каза да си го завра някъде! — оплака се на Джеймс тя.

— Точно тези думи ли използва? — усъмни се съпругът й.

— Не. Обаче трябваше да му видиш изражението на лицето, когато му казах, че не разрешавам да си инсталират климатици! Точно изражението му крещеше: „Заври си решението…“

— Ставаш параноична — констатира уморено Джеймс.

— Нищо подобно! — отсече Минди.

Скипи — кученцето, което си беше взела скоро, скочи на крака й и тя му даде морков.

— Не трябва да даваш на кучето храна за хора! — изтъкна Джеймс.

— Но това е здравословна храна. Никой не се е разболял от ядене на моркови! — контрира го Минди, вдигна кученцето и го гушна.

— Ти беше тази, която настояваше да ги пуснем в сградата! — напомни й Джеймс. — Значи сега са твоя отговорност.

— Джеймс, говориш глупости!

Тя отнесе кученцето до вратата и го пусна на цимента в малкия им вътрешен двор. Скипи подуши пукнатините на циментовата плоча, а след това клекна и се изпишка.

— Браво! Добро куче! — възкликна Минди. — Видя ли, Джеймс? Той си свърши работата отвън! При нас е едва от три дена и вече знае всички правила! Умното ми кученце! — похвали тя Скипи и го прегърна.

— А това е другото — Скипи. Той също е твоя отговорност — отбеляза Джеймс. — Надявам се, не очакваш аз да го разхождам! Нямам никакво време, особено сега, когато книгата излиза!

Джеймс не беше особено сигурен какво чувство към това кученце. Като малък никога не бе имал кученце. Впрочем не бе имал и никакъв домашен любимец. Родителите му бяха противници на отглеждането на животни в къщата. „Само селяните пускат животните в къщите си“ — казваше някога майка му.

— Джеймс, не мога ли да имам поне едно нещо, мое собствено нещо, за което да не ме критикуваш?

— Разбира се — отговори той.

Кученцето се втурна през кухнята и се насочи към дневната. Джеймс хукна след него.

— Скипи! — изкомандва го той. — Ела тук!

Обаче Скипи не му обърна никакво внимание. Насочи се към стаята на Сам и скочи на леглото му.

— Скипи иска да ти дойде на гости — съобщи на сина си Джеймс.

— Здрасти, приятелче! — поздрави го Сам, който седеше на малкото бюро, където се намираше компютърът му. — Виж това! — подкани той баща си.

— Кое?

— Току-що получих имейл от Ана Лиза Райе. Жената на Пол Райе. Това не беше ли онзи тип, с когото мама се караше?

— Не се е карала — поясни Джеймс. — Просто са дискутирали.

С тези думи той се насочи към собствения си кабинет и затвори вратата. Разполагаше с малко прозорче високо в стената, а в прозорчето имаше стар вентилатор, който подсмърчаше като болно хлапе. Джеймс примъкна стола си под прозорчето и седна с надеждата топлият движещ се въздух да го разхлади.

Чук, чук, чук! — екна кварталът. Беше осем сутринта. Енид Мърл надникна през терасата си и се смръщи. На горните тераси бе започнал големият ремонт на семейство Райе. Скелето щеше да бъде готово до края на деня, но то бе само началото. Започне ли същинският ремонт, предстояха седмици наред бръмчене на бормашини, чукане и шлайфане. Ала нищо не можеше да бъде сторено за този шум — семейство Райе бяха в правото си да подобрят своя апартамент. До този момент се бяха съобразили с всички изисквания, включително и с уведомителните писма до всички останали собственици, в които ги информираха кога започва ремонтът и колко се очаква да продължи. Предстоеше смяна на кабели и водопроводни тръби с оглед инсталирането на пералня, съдомиялна машина, сушилня и ресторантски кухненски уреди, както и, ако се вярваше на Роберто, „свръхмодерно компютърно оборудване“. Минди бе спечелила първия рунд за климатиците, но семейство Райе все още не се бяха отказали. Сам беше уведомил Енид, че Ана-Лиза го е наела да създаде уебсайт на фондацията „Цар Давид“, която предлага безплатни уроци по музика и изобразително изкуство за младежи с ниски доходи. Енид бе добре запозната с тази благотворителна дейност, чието начало бе поставено от Санди и Кони Брюър. Говореше се, че на благотворителния бал миналата година двамата са събрали двадесет милиона долара на търг, при който различни типове от хедж фондовете се надпреварвали да се изхвърлят за концерт на Ерик Клептън. Значи Ана-Лиза се опитва да си проправя път в това ново общество. Е, падането й ще бъде шумничко.

Шумът събуди и хората в съседния апартамент.

— Какво е това? — оплака се Лола, запушвайки уши. — Ако не спре, ще се побъркам!

Филип се претърколи и се втренчи в лицето й. Нищо не можеше да се сравни с първите сутрини на събуждане до нов човек, когато се улавяш, че си едновременно изненадан и щастлив да го видиш.

— Ще ти помогна да го забравиш — ухили се той и постави ръка на гърдите й.

Гърдите й бяха особено твърди благодарение на имплантите. Бе ги получила като подарък от родителите си за своя осемнадесети рожден ден — ритуал, който очевидно вече се считаше за стандартен крайъгълен камък за момичетата, наближаващи зрелостта. Операцията беше отпразнувана с парти край басейна, където Лола бе показала новите си гърди на своите съученици от гимназията.

Но сега Лола отблъсна ръката му и заяви:

— Не мога да се концентрирам! Имам чувството, че забиват тези пирони право в моята глава!

— Виж ти! — изгледа я Филип.

Макар че бяха любовници само от месец, вече бе забелязал нейната изострена чувствителност към всички физически заболявания — и реални, и въображаеми. Тя често имаше главоболия, често се чувстваше изморена, често чувстваше болки в пръста си — вероятно, както бе изтъкнал и Филип, от прекалено много изпращане на есемеси. А болките й изискваха почивка или гледане на телевизия, най-често в неговия апартамент — не че Филип имаше нещо против, тъй като почивките й обикновено водеха до секс.

— Знаеш ли, хлапе, мисля, че имаш главоболие! — отбеляза разбиращо той и я целуна по челото. После стана и отиде в банята. — Искаш ли аспирин?

— Нямаш ли нещо по-силно? Например викодин?

— Не, нямам — отговори той, за пореден път озадачен от тези странности на поколението на Лола. Тя беше дете на фармакологията. Бе израснала с всевъзможни хапчета за всичко, което би могло да я заболи. — Ти не носиш ли нещо в чантата си? — попита. Бе установил, че Лола не ходи никъде без задължителен набор лекарства, които включваха ксанакс, амбиен и риталин. „Но това е в като в «Долината на куклите»!“ — бе възкликнал той. „Не бъде толкова задръстен! — бе го срязала тя. — Тези неща се предписват на деца! А освен това жените от «Долината на куклите» бяха наркоманки!“ И бе потреперила.

— Може би — каза сега тя.

Примъкна се до ръба на спалнята и се приведе по страхотно изкусителен начин, за да си потърси чантата. Намери я и започна да рови из нея. Гледката на голото й тяло — бронзирано със спрей и перфектно оформено (в един момент на слабост, тя му беше признала, че има и лека липосукция на бедрата и корема) — изпълни Филип с радост. Откакто Лола се бе появила в апартамента му онзи знаменателен следобед, всичко в живота му бе започнало да се нарежда добре. От студиото много харесаха новата му редакция на „Завръщане при шаферките“ и дадоха зелена светлина за снимките — щяха да започнат през януари. И не стига една добра новина, ами агентът му бе успял да му издейства договор за сценария на исторически филм. Филмът щеше да бъде за някаква си невзрачна английска кралица, известна повече като Кървавата Мери. Не че Филип го интересуваше — най-важното за него бе, че му бяха дали аванс от един милион долара. „Отново си в играта, приятел! — бе обявил агентът му щастливо. — Надушвам дори «Оскар»!“

Този разговор се бе провел вчера и Филип бе завел Лола в „Уейвърли Ин“, за да отпразнуват новината. Беше една от онези вечери, когато всички знаменитости бяха там и сепаретата бяха пълни със звезди, някои от които бяха негови стари приятели. Не след дълго компанията им се увеличи, превръщайки се в бляскава, весела и шумна група, която привличаше завистливите погледи на всички останали. Лола настояваше да се представя като негова асистентка, а той, изпълнен с щастие от всички хубави неща, които му се бяха случили напоследък, я поправяше, настоявайки, че е негова муза. Изпиха толкова много бутилки червено вино, че не усетиха кога стана два през нощта. Когато излязоха на улицата, клатушкайки се, бяха обгърнати от мъгливата гореща нощ, на чийто фон Уест Вилидж приличаше на ренесансова картина.

— Хайде, сънливке! — подкани я сега той, поднасяйки й два аспирина.

Тя се смъкна под завивките, сви се в ембрионална поза и поднесе ръка за таблетките.

— Може ли да остана в леглото цял ден? — попита, втренчена в него като красиво кученце, уверено, че номерата му винаги минават. — Главата много ме боли!

— Имаме работа! Аз трябва да пиша, а ти трябва да отидеш до библиотеката!

— Не можеш ли да си вземеш почивен ден? Да не би да очакват от теб веднага да започнеш да пишеш? Та нали току-що ти възложиха работата! Това не означава ли, че имаш право на две седмици почивка? Знаеш ли, сетих се! — светнаха очите й и тя скочи. — Хайде да отидем на пазар! Можем да отскочим до „Барнис“! Или до Медисън авеню!

— Не става — отсече той. Трябваше да направи още няколко редакции на „Завръщане при шаферките“, преди да започнат снимките, а освен това до края на декември бе длъжен да представи първия работен вариант на сценария за Кървавата Мери. Агентът му подчерта, че напоследък историческите филми за разни кралски величия били много на мода, така че студиото искало да започне снимките колкото е възможно по-скоро. — И проучванията наистина ми трябват! — добави, като закачливо погали пръстите на краката й.

— Ще поръчам няколко книги от „Амазон“! И тогава ще мога да си седя при теб по цял ден!

— Ако стоиш при мен, нищо няма да мога да свърша! Което ще рече, че предложението се отхвърля! — Нахлузи си дънките и тениската и обяви: — Отивам за батета. Ти искаш ли нещо?

— Можеш ли да ми донесеш минерална вода със зелен чай и ябълка? Само че гледай да е точно зелен чай и ябълка! Мангото е отвратително! А, да, и можеш да ми вземеш един сладоледен сникърс! Гладна съм!

Макар да не разбираше как човек може да яде шоколадов десерт за закуска, Филип се усмихна и излезе.

На тротоара се сблъска с Шайфър Даймънд, която тъкмо излизаше от белия си джип.

— Здрасти! — извика той.

— Днес си в добро настроение! — усмихна се тя и го целуна по бузата.

— Вчера продадох един сценарий! За Кървавата Мери! Роля точно като за теб!

— Искаш да играя ролята на коктейл?

— Не на коктейла, а на кралицата! Първата дъщеря на Хенри Осми. Хайде де! — подкани я той. — Ще трябва само да отрежеш главите на всички около теб.

— И после да чакам да отрежат моята ли? Не, благодаря! — отвърна тя и се насочи към входа на № 1. — Връщам се от нощни снимки в една проклета църква на Медисън авеню, където нямаше дори климатик и, честно да ти призная, дозата католицизъм, която получих, ще ми държи влага доста дълго време!

— Говоря ти съвсем сериозно! — настоя той, едва сега давайки си сметка, че тя би била идеална за ролята. — Ще ми направиш ли услугата поне да си помислиш? Лично ще ти донеса сценария, когато стане готов, заедно с бутилка „Кристал“ и кутия черен хайвер!

— „Кристал“ вече е архаизъм, момченце! Нека бъде една голяма „Грандама“ и може би ще си помисля! — подвикна през рамо тя.

Непрекъснато му се изплъзваше. В желанието си да я задържи за по-дълго, я попита къде отива.

— Да спя! — извика тя и му показа, като положи за миг глава на ръката си. — В шест вечерта ще ме събудят!

— Е, тогава до друг път! — извика той.

Това му напомни защо между него и Шайфър нещата така и не се получиха. Тя никога не беше на разположение за него. Никога не е била и никога нямаше да бъде. Впрочем това бе основното предимство на Лола. Винаги беше на разположение.

А в неговия апартамент Лола най-сетне се измъкна от леглото и се запъти към кухнята. Мина й през ума възможността да изненада Филип, като приготви кафе, но след като видя, че кафето е на зърна и си представи, че трябва да го мели, реши, че толкова много работа не е за нея. Отиде в банята и внимателно си изми зъбите, а после изпъна устни, за да провери дали са достатъчно бели. Представи си целия маршрут до библиотеката на Четиридесет и втора улица, при това в горещ ден като този, и внезапно побесня. Защо изобщо се бе хванала на тази работа като помощник на Филип? И още по-точно, защо изобщо трябваше да работи?! Нали и без това щеше да напусне веднага щом се омъжи! Но без годежен пръстен майка й няма да й позволи да остане в Ню Йорк и да не работи — ще каже, че така ще заприлича на проститутка. Но извършвайки почти невъзможния за себе си подвиг да продължи да мисли, Лола се сети, че ако не беше приела тази работа, нямаше да срещне Филип и нямаше да стане — както се изрази самият той — негова муза. Беше невероятно романтично — тази история с музата на велик творец. Нали в такива случаи великият творец винаги се влюбва в музата си, настоява тя да се омъжи за него и после двамата си раждат красиви деца?

Ала бидейки жена, обиграна в кръговете на социалната йерархия, Лола вече започваше да прозира, че в света на Филип ролята на муза като че ли не е достатъчна. Едно е да бъдеш сред прочути хора, съвсем друго е да ги накараш да те приемат като една от тях. Пример за това бе разговорът, който бе провела снощи с една световноизвестна филмова звезда, която седеше на тяхната маса. Въпросната звезда бе един не особено приятен мъж на средна възраст, който е бил в апогея си много преди тя да се роди. Именно поради това колкото и да се опитваше, Лола не можеше да си спомни кой точно е той и в кои филми е играл. Но тъй като всички останали се надпреварваха да му угаждат и очакваха всяка негова дума, сякаш беше словото Христово, тя си даде сметка, че е крайно време и тя да положи някакво усилие. По една случайност той седеше в стола до нейния, така че когато приключи дългия си монолог за красотата на филмите на седемдесетте, тя го попита:

— Отдавна ли живеете в Ню Йорк?

Той бавно извърна глава и се вторачи в нея и фактът, че му отне близо минута да завърши това невинно движение, я накара да се запита дали не би трябвало да се уплаши от него. Обаче тя не се уплаши и ако той си въобразяваше, че може да сплаши Лола Фабрикънт само с един поглед, щеше да има да взема!

— А вие какво работите? — попита той, саркастично имитирайки гласа й. — Само не ми казвайте, че сте актриса!

— Аз съм асистентка на Филип и му помагам в проучванията! — отговори тя с хладина, която обикновено затваряше устата на непознатите.

Но не и на този човек. Той погледна първо нея, после Филип, а след това отново се върна на нея.

— Асистентка, а? — ухили се похотливо. — Аз да ти приличам случайно на Дядо Коледа?

Цялата маса избухна в смях, в това число и Филип. Давайки си сметка, че сега не беше моментът да изпада в истерия, Лола се присъедини към смеха на компанията, но си каза, че това е вече прекалено. Никак не беше свикнала да я вземат на подбив. Реши този път да преглътне, но само този път. Е, със сигурност щеше да повдигне въпроса пред Филип, но ще внимава в подбора на думите си. Защото бе наясно, че мъжете не обичат жената да се оплаква от приятелите им, особено директно — това наранява чувствата им и после започват да я свързват с негативни преживявания.

А междувременно щеше да намери начин да ги накара да я възприемат на сериозно. Никой мъж не искаше жена, която останалите мислят за глупачка — а предвид последното, едно посещение в библиотеката вероятно не беше чак толкова лоша идея.

Когато Филип се върна, завари Лола дълбоко заспала в спалнята му. Влезе в кабинета си и набързо нащрака пет страници. От другата стая долиташе тихото похъркване на момичето. Беше толкова естествена!

Преглеждайки страниците, той осъзна, че са много добри. Да, Лола наистина беше неговият талисман.

Апартаментът на семейство Райе постепенно добиваше новия си облик. В центъра на доскоро празната трапезария сега бе поставена красива дървена резбована маса с шест стола в стил „кралица Анна“, с които Били се бе сдобил по твърде мистериозен начин от склада на някакъв приятел от Горен Ийст Сайд. Иначе масата беше под наем, докато открият по-подходяща (което ще рече — по-голяма). Междувременно по нея бяха разхвърляни книги по интериорен дизайн, цветни мостри за платове и бои, както и принтирани реклами от интернет на различни видове мебели. Ана-Лиза огледа масата и се усмихна, спомняйки си разговора с Били отпреди няколко седмици.

— Скъпа моя! — вдигна предупредително пръст той, когато тя спомена, че в бъдеще може да се върне на работа. — Как очакваш да се справяш на две работни места?

— Моля? — изгледа го учудено тя.

— Та ти вече си имаш работа! От този момент нататък животът със съпруга ти се превръща в твоя постоянна работа! Или, ако трябва да бъда по-точен — поправи се той, — превръща се в твоя кариера! Съпругът ти носи парите, а ти създаваш живота с тях! А за това ще бъдат необходими много усилия! Ще започваш деня си с гимнастика — и не само за да изглеждаш добре, а и за да станеш по-издръжлива! Доколкото ми е известно, дамите обикновено предпочитат йога. После ще се облечеш както трябва. След това ще подредиш графика си за деня и ще изпратиш съответните имейли. После ще присъстваш на събранието на някоя благотворителна организация, ще посетиш някой арт дилър или ще надникнеш в някое студио. Ще следва деловият ти обяд, след което идват срещите с дизайнерите, кейтъринга и стилистите. Ще си боядисваш косата два пъти месечно и ще си правиш прическа три пъти седмично. Ще правиш частни посещения на музеите и ще четеш — надявам се — най-малко по три вестника на ден: „Ню Йорк таймс“, „Ню Йорк поуст“ и „Уолстрийт джърнъл“. Към края на деня ще се подготвиш за предстоящата си вечер, която може би ще включва от два до три коктейла и вечеря. Някои от тези събития ще бъдат строго официални, където от теб ще се очаква да не се появяваш с една и съща рокля два пъти. Ще трябва да си направиш изискана прическа, грим и маникюр. Освен това ще трябва да планираш годишните ваканции и уикендите. Възможно е да си купите лятна къща, която също ще изисква организация, персонал и обзавеждане. Ще се срещаш с подходящите хора и ще ги ухажваш едновременно с чук и перо. А накрая, скъпа моя, ще дойдат и децата. — И така — бе заключил триумфално Били, — да се заемаме за работа!

А работата действително беше много. Налагаше се да се обърне внимание на поредица от детайли: ръчно изработени в Южна Каролина плочки за баня, за да бъдат в хармония с мраморния под (апартаментът разполагаше с пет бани, като всяка от тях трябваше да притежава собствен, неповторим облик); килими и постелки; пердета и завеси; дори дръжки за врати. Така по-голямата част от деня на Ана-Лиза минаваше в мебелните магазини по Двадесета улица, без да се броят всички магазини за антики по Медисън авеню, плюс аукционните къщи. После следваха и самите ремонтни дейности в жилището. Една по една всяка от стаите бе подлагана на тотално изтърбушване, смяна на кабелите, нова мазилка и нов интериор. През първия месец от пребиваването си в новото жилище Ана-Лиза и Пол местеха един надуваем матрак от стая в стая, за да избягат от ремонтите, но ето че най-сетне поне главната спалня беше вече готова. Макар че това изобщо не бе краят, защото, както се бе изразил и Били, Ана-Лиза трябваше „да си събере гардероб“.

Интеркомът иззвъня точно в дванадесет на обяд.

— Един мъж е дошъл да ви види — обяви Фриц от портиерната.

— Кой по-точно? — попита Ана-Лиза, но портиерът вече беше затворил.

Интеркомът се намираше в кухнята, която беше на първия етаж на апартамента, така че Ана-Лиза се втурна през все още почти празната дневна и нагоре по стълбите към спалнята, за да се облече подобаващо.

— Мария? — извика тя икономката, която бе дочула в една от другите спални.

— Да, госпожо Райе? — отзова се веднага жената. Мария беше изпратена от агенция за да готви, да чисти и да изпълнява различни задачи, като например да ти разхожда кучето, ако имаш такова. Но засега Ана-Лиза се чувстваше неудобно да я пришпорва толкова често, тъй като все още не бе свикнала да разполага с постоянна прислуга.

— Някой се качва нагоре — обяви Ана-Лиза. — Мисля, че е Били Личфийлд. Би ли отворила вратата вместо мен, ако обичаш?

Върна се в спалнята и влезе в огромната гардеробна. Понятието „събиране на гардероб“ не касаеше самия гардероб, а неговото съдържание. Били бе подчертал, че основните елементи от гардероба на една дама са: обилно количество обувки, чанти, дънки, бели блузи, костюми за деловите обеди, коктейлни тоалети, вечерни рокли, тоалети за почивка — и за море, и за планина, тоалети за всички спортове, на които би било вероятно да я поканят за участие — голф, тенис, езда, полети с парапланер, рафтинг, та дори и хокей. За да й помогне в събирането на гардероб, Били бе наел една прочута стилистка на име Норийн Нортън, която подбираше дрехите и ги носеше в апартамента й за проба. Норийн беше пословично заета и не успя да определи точните дата и час за първата им среща в продължение на няколко седмици, но Били беше във възторг, че тази велика стилистка се е съгласила да поеме Ана-Лиза.

— Норийн е като най-добрите пластични хирурзи! Възможно е да минат шест месеца, докато си уредиш среща с нея — при това само за консултация! — бе подчертал той.

Междувременно една от шестте асистентки на Норийн бе поела задачата по обличане на Ана-Лиза, поради което сега на най-ниския рафт в гардеробната вече бяха подредени няколко кутии с обувки със снимка на съдържанието върху капака. Сега Ана-Лиза си избра чифт черни пантофки с десетсантиметров ток. Мразеше да носи високи токове през деня, но Били не бе допуснал никакви възражения по този въпрос.

— Хората ще очакват да видят Ана-Лиза Райе и ти трябва да им дадеш Ана-Лиза Райе! — бе изтъкнал той.

— Но коя точно е Ана-Лиза Райе? — бе попитала през смях тя.

— Именно това, скъпа моя, ни предстои да открием! Не е ли страхотно?!

Оказа се, че посетителят не бил Били Личфийлд, а човекът, който трябваше да вземе мерки за аквариума на Пол. Ана-Лиза го отведе до балната зала на последния етаж и огледа тъжно тавана и купола над главите им с изисканите италиански стенописи на розови облачета и дебелички херувими. Понякога, когато беше уморена, тя обичаше да идва тук. Успокояваше се да лежи и да наблюдава светлината, която струеше наоколо, да съзерцава този красив и уникален купол. Обаче Пол бе подчертал, че запазва балната зала за себе си, за да я превърне в свой „команден център“, откъдето — както го подкачаше Ана-Лиза — се канеше да завладее света. Поради тази причина френските прозорци трябваше да бъдат подсилени с някакъв специален материал, който да ги направи напълно непроницаеми само с натискането на едно копче — ход, който щеше да осуети всички опити на фотографи и журналисти да заснемат от хеликоптер стаята или да проследят действията на обитателя й посредством камери с мощни обективи. Над камината пък предстоеше инсталирането на триизмерен екран. Специална антена на покрива щеше да закодира клетъчните и сателитни сигнали. Щеше да има също така огромен аквариум, който щеше да позволи на Пол да се отдава на новото си хоби по събирането на редки и скъпи рибки. Ана-Лиза смяташе, че развалянето на тази зала е престъпление, обаче Пол не искаше да чуе и дума по този въпрос.

— Имаш на разположение цели два етажа от апартамента, за да си правиш каквото си искаш в тях! — бе натъртил той. — Обаче тази зала си е само моя!

Та човекът за аквариума започна да взема мерки, като междувременно поиска да знае какъв е волтажът на инсталацията и дали е възможно издигането на стабилна опора, която да крепи тежестта на аквариума. Ана-Лиза е опита да отговори на въпросите му доколкото може, но накрая се отказа и избяга от залата.

За нейно огромно щастие Били Личфийлд вече от пет минути бе тук, така че не след дълго двамата вече седяха на задната седалка на една чисто нова лимузина, която ги откарваше към центъра.

— Имам една прекрасна изненада за теб, скъпа моя! — започна той. — След всичките тези мебели, с които се занимаваш напоследък, мисля, че една промяна няма да ти се отрази зле! Днес ще се посветим на изкуството! Снощи ми хрумна една брилянтна идея за теб! Мисля, че най-подходящо за визията ти е феминисткото изкуство!

— Разбирам.

— Ти феминистка ли си?

— Разбира се — кимна Ана-Лиза.

— Дори и да не си, няма значение. Например съмнявам се да харесаш кубизма. Но, от друга страна, като се има предвид какви цени искат днес за кубизма, никой не може да си ги позволи!

— Не и Пол.

— Дори и Пол! — натърти Били. — Кубизмът е само за мултимилиардери, а вие с Пол все още се борите да ви признаят за мултимилионери! Пък и ако питаш мен, в кубизма няма никакъв шик! Не и за една млада двойка като вас. Виж феминисткото изкуство е нещо друго — в него е бъдещето! Популярността му тепърва предстои, поради което качествените произведения все още са напълно достъпни. Днес ще разгледаме една снимка — автопортрет на художничката, кърмеща своето дете. Шокът е гарантиран, а цветовете са удивителни! Освен това все още няма списък на чакащите!

— Но нали списъкът на чакащите бил добър знак? — попита неуверено Ана-Лиза.

— Даже много добър! — потвърди Били. — Особено ако е почти невъзможно да бъдеш вписан в него! Но в подобни случаи се налага да оставиш капаро в брой, преди дори да си зърнал за какво плащаш. Ще стигнем и до такива неща. Междувременно обаче трябва да започнем с едно-две произведения, които тепърва ще увеличават стойността си!

— Били? — обърна се към него Ана-Лиза. — Ти какво получаваш от всичко това?

— Удоволствие — отговори скромно той. Потупа ръката й и добави: — За мен не се притеснявай, скъпа! Аз съм просто естет. И ако изкуството е единственото нещо, с което трябва да прекарам остатъка от живота си, от мен няма да има по-щастлив човек на тази земя! Всяко произведение на изкуството е уникално, създадено от една личност, от един ум, от една конкретна гледна точка. Поради което за мен то е единственият източник на успокоение в този свят на шаблоните и конфекцията.

— Нямах предвид това — поясни Ана-Лиза. — Питам какво ти плащат?

— Знаеш, че не обичам да говоря за финансите си — усмихна се Били.

Ана-Лиза кимна. Вече няколко пъти се бе опитвала да го заговори по този въпрос, но всеки път той бе променял темата. Все пак тя не се предаваше и затова сега каза:

— Били, просто трябва да знам! Иначе няма да е честно да хабиш толкова голяма част от времето си заради мен! Защото всеки труд се заплаща!

— Разбирам — кимна той. — За произведенията на изкуството вземам два процента комисиона. От дилъра — заяви и стисна устни.

Ана-Лиза си отдъхна. От време на време Били споменаваше за някоя продажба на стойност един милион долара, в която посредничил, така че сега, след едно бързо изчисление, тя разбра, че таксата му възлиза на двадесет хиляди долара.

— Значи вече трябва да си много богат, Били! — засмя се приятелски тя.

— Да бе! Толкова, че едва мога да си позволя да живея в Манхатън! — отвърна в същия шеговит стил той.

Когато влязоха в галерията, Били я отведе до снимката, отстъпи, скръсти ръце пред гърди и кимна одобрително.

— На пръв поглед много модерна, но с класическа композиция — майка с дете!

Снимката струваше сто хиляди долара. Усещайки в себе си познатия пристъп на вина заради незаслуженото си благосъстояние, Ана-Лиза веднага я купи. Плати с „Мастъркарт“, която, според Били, била най-подходяща за големи покупки, тъй като така можеш да спечелиш бонуси при пътуване със самолет. Не че някой от хората, способни да дадат подобна сума, се нуждаеха от бонуси — повечето от тях притежаваха частни самолети. Въпреки това, докато излизаше от галерията с изящно опакованата снимка под мишница, Ана-Лиза си напомни, че чрез тази покупка сложи в джоба на Били още две хиляди долара. Това беше най-малкото, което можеше да стори за приятел като него.

Лола седеше на дългия барплот, опасващ витрината на „Старбъкс“, и четеше статия, която беше извадила от интернет. В крайна сметка не бе успяла да събере сили да се завлече до библиотеката. Но подозренията й се оказаха основателни — щеше да бъде чиста загуба на време. Защо да си къса нервите по библиотеки, когато всичко, което я интересуваше, можеше да бъде открито и в интернет?! Намести очилата на носа си и се приготви да чете. На идване към „Старбъкс“ си бе купила чифт стъкла с черни рамки, за да изглежда по-сериозна, фалшивите очила изиграха ролята си. Докато четеше за маниакалния фанатизъм на кралица Мери по отношение на католицизма, някакъв загубеняк се намести до нея, отвори лаптопа си и започна да наднича в листите й. Лола даде всичко от себе си да не му обръща внимание — не вдигна глава от листите, преструвайки се на тотално погълната от текста. Доколкото успя да схване, съвременниците на кралица Мери я описвали като „крехка и болнава“, което в света на Лола означаваше „анорексичка“. Величието се оказваше нещо като фашисткия диктатор на шестнадесети век — за всяка своя поява пред народа се кипрела с всичките си бижута на стойност милиони долари, за да напомни на простолюдието за властта и богатството на католическата църква. Точно на това място Лола вдигна глава от четивото си и забеляза, че идиотът се е вторачил в нея. Сведе очи, но когато отново ги вдигна, той продължаваше да я гледа. Беше с червеникава коса и лунички, но се оказа доста по-готин, отколкото го бе взела на пръв поглед. Накрая той не издържа и я заговори:

— Имаш ли представа, че тези са мъжки?

— Какво? — изгледа го унищожително тя с поглед, който целеше да залее амбициите му с вряла вода още в зародиш.

Обаче идиотчето не се стресна.

— Очилата ти — поясни. — Това са мъжки очила. Истински ли са изобщо?

— Разбира се, че са истински — тросна се тя.

— Искам да кажа, с рецепта ли са или са просто за фасон? — изгледа я насмешливо той.

— Не е твоя работа! — сряза го тя и за всеки случай допълни: — Мисля, че ме разбираш!

— В днешно време всички момичета се надпреварвате да носите очила — продължи най-нахално той. — Но да знаеш, че веднага се разбира, когато са фалшиви! Иначе колко двадесет и две годишни момичета се нуждаят от истински очила? Очилата са за старците! Това е поредната ви превземка!

Най-сетне тя вдигна очи от листите си, облегна се и го изгледа предизвикателно:

— Е, и?

— Просто се чудех дали и ти си от онези фалшиви момичета. Защото приличаш на такава. Но може пък да си истинска!

— На теб какво ти пука?

— Защото ми се струваш готино парче! Ако благоволиш да ми кажеш името си, може и да ти оставя съобщение на фейсбука ти.

Лола го дари с арогантна усмивка и изрече натъртено:

— Благодаря, но вече си имам приятел!

— Да съм казвал, че искам да ти ставам приятел? Боже, вас, нюйоркчанките, наистина си ви бива!

— Ти си жалко копеле! — просъска тя.

— Може — сви рамене той. — Но погледни се само! Носиш дизайнерски дрехи в „Старбъкс“, косата ти е издухана, а тялото ти е намазано с лосион за тен. Сигурно е „Сити сън“. Нюйоркчанките са единствените, които избират този конкретен нюанс на бронзовото.

Лола се запита как е възможно този загубеняк да знае толкова много неща за изкуствения тен. Но реши да не се предава.

— А да си виждал себе си? — изгледа го презрително тя. — Носиш карирани панталони!

— Да, ама са маркови! Разликата е голяма!

Лола си събра листите и се изправи.

— Тръгваш ли си? — изгледа я хлапакът. — Толкова скоро? — изправи се и бръкна в джоба на идиотските си карирани панталони. Ако бяха поне „Бърбъри“, Лола можеше да го извини. Подаде й визитка, на която пишеше: „ТАЙЪР КОР.“ В долния десен ъгъл бе изписан и телефонен номер. — Сега, след като знаеш името ми, ще ми кажеш ли и своето?

— И защо да го правя?

— Ню Йорк е опасен град — поясни той. — А мен можеш да ме считаш за Жокера!

9

Няколко седмици по-късно Джеймс Гуч седеше в кабинета на своя издател.

— Днес книгите са като филми — тъкмо казваше Редмън Ричардли, махвайки пренебрежително с ръка. — Получаваш максималната доза публичност и реклама, преживяваш страхотна първа седмица, а след това изпадаш от класацията. Край с интереса към теб! Не е като в доброто старо време! В наши дни публиката иска нещо ново всяка седмица. От другата страна пък са големите корпорации. А на тях единственото, за което им пука, е цифрата под чертата. Непрекъснато натискат издателите да издават все нова и нова продукция. И това им помага да се изживяват като много велики. А всъщност са само едни гадни хиени — имам предвид, корпорациите. В крайна сметка онова, което вършат, е по-гадно дори и от правителствената пропаганда.

— Ъхъ — промърмори Джеймс.

Огледа с тъга огромния офис на Редмън Ричардли. Старият му офис се намираше в една къща в Уест Вилидж и беше пълен с ръкописи, книги и изтъркани ориенталски килими, които Редмън беше донесъл от къщата на баба си от дълбокия Юг. Имаше също така и една стара, изтъркана жълта кушетка, на която можеше да седнеш и докато си чакаш реда, да разглеждаш списания или да оглеждаш хубавите момичета, които влизаха и излизаха от кабинета му. В онези години Редмън беше сред най-великите. Публикуваше нови таланти и нетрадиционна литература, а писателите му се подготвяха да станат бъдещите гиганти на словото. Редмън караше хората да вярват в издателския бизнес — но това беше докъм 1998, когато започна настъплението на интернет.

Сега Джеймс погледна над рамото на Редмън към огромния прозорец. От него се откриваше гледка към река Хъдсън, но дори и панорамата не бе в състояние да компенсира студената, безлична атмосфера на кабинета.

— Нещата, които днес публикуваме, са просто продукти за развлечение — продължи размислите си Редмън. Поне не бе изгубил способността си на дървен философ, което си бе успокояващо. — Оукланд е перфектният пример за това! Вече не е велик, но какво от това?! Продължава да продава сценариите си, които дори и за него, не са чак толкова много. Но пък така стоят нещата при всички нас. — Размаха ръце и възкликна: — Днес няма изкуство! Едно време художествената литература се считаше за изкуство, но вече не е така! Добра, лоша — няма значение. Единственото, от което се интересува публиката, е темата. „За какво се разказва?“ — питат те. „Има ли значение? — отговарям аз. — Книгата е за живота!“ Всички велики книги са само за това — за живота! Обаче тях въобще не ги интересува! Държат да знаят каква е темата. Независимо дали е за обувки или за отвлечени бебета, все тая — те настояват да я прочетат. А ние не можем така, Джеймс! Не можем, дори и да искахме!

— Така е, не можем — съгласи се Джеймс.

— Ама, разбира се! Та, какво исках да кажа… Да! Е, ти си написал страхотна книга, Джеймс, истински роман, но искам отсега да те предупредя, за да не се разочароваш! Че ще влезем в списъка на бестселърите, това е ясно! Но относно това колко време ще останем там, това вече е друг въпрос…

— За мен няма значение — отвърна спокойно Джеймс. — Не съм написал книгата си, за да продавам хиляди екземпляри. Написах я, защото историята трябваше да бъде разказана. — „И няма да позволя да се заразя с цинизма на Редмън“ — допълни мислено. — Все още вярвам в публиката. Читателите ще схванат разликата. И ще си купят най-доброто! — натърти той.

— Не искам да те гледам как ти се къса сърцето! — предупреди го повторно издателят.

— Виж какво, аз съм на четиридесет и осем години. И имам четиридесетгодишен опит с късане на сърцето!

— Това е добре — кимна Редмън. — Така де, от наша гледна точка е добре. Та двамата с агента ти си поговорихме и решихме, че ще бъде най-добре да го научиш от мен. И сега следва най-главното! Предлагам ти аванс от един милион долара за следващата ти книга! Да, корпорациите могат да бъдат лоши, но могат също така да бъдат и добри. Те разполагат с пари — много пари, които аз възнамерявам да похарча!

Джеймс беше толкова шокиран, че не можа да помръдне и пръст. Правилно ли беше чул? Един милион долара?

— Това е една трета от договора, която получаваш още сега — продължи Редмън, сякаш всеки ден раздаваше аванси от един милион долара. — Та с тези пари и другото, което ще получим от „Епъл“, смятам, че годината ти се очертава като много добра!

— Страхотно! — смотолеви Джеймс. Нямаше представа как трябва да реагира. Дали да не скочи и да се разтанцува?

Обаче Редмън беше стожер на спокойствието.

— Какво смяташ да правиш с толкова много пари? — подхвърли небрежно.

— Ще ги спестявам. За висшето образование на Сам — отговори Джеймс.

— Да, тъкмо ще стигнат — кимна одобрително Редмън. — Та колко е един милион? Нищо работа! Шест-седемстотин хиляди долара, като приспаднеш данъците… Мамка му! … А онези типове от Уолстрийт си купуват картини на Пикасо за по петдесет милиона! — възкликна възмутено и махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони реалността. — Както и да е. Сигурно е от новия световен ред — допълни с въздишка.

— Сигурно — съгласи се Джеймс. — Но пък това не ни пречи да продължаваме да преследваме мечтите си, нали? Например да си купиш дребна яхтичка и да отпрашиш за Карибите за година-две!

— Това не е за мен! — отсече Редмън. — Само за два дена ще се отегча! Не мога да понасям почивките! Аз съм дете на града!

— Разбирам — кимна Джеймс и го изгледа. Да, Редмън беше голям късметлия, че знае какво иска. За разлика от него Джеймс, който нямаше никаква представа какво да си поиска.

— Ще те изпратя — отбеляза издателят и се изправи. Внезапно се смръщи и постави ръка на бузата си. — Проклет зъб! Вероятно поредният за умъртвяване! А твоите зъби как са? Невероятна е тази работа — остаряването. И много трудна — точно както разправят. — Когато излязоха от кабинета му, се озоваха сред лабиринт от преградени работни пространства. — Редмън го поведе между тях и продължи, вече възвърнал обичайната си самоувереност. — Но иначе си има и редица предимства! В средната възраст нищо не може да ни изненада, защото вече сме го преживели. Нищо ново под слънцето. Единственото, което се променя непрекъснато, са технологиите.

— От които нищо не разбираме — допълни мрачно Джеймс.

— Глупости! Всичко си е все същите копчета! Трябва само да знаеш кое точно да натиснеш!

— Като например паник бутона, който ще взриви света ли?

— Него не го ли дезактивираха? — изгледа го изненадан Редмън. — Абе, що не вземем да си спретнем една нова студена война? Колко си ни беше добре! Студената е за предпочитане пред горещата! — Натисна бутона за асансьора.

— Човечеството е тръгнало назад — отбеляза Джеймс и точно в този момент асансьорът пристигна и той влезе.

— Много поздрави на семейството! — извика Редмън с искрен ентусиазъм и точно тогава вратите се затвориха.

Поздравите, които изпрати Редмън, бяха крайно необичайни. Преди десет години той никога не би се сетил, че човек би могъл да има и семейство. Но тогава той си лягаше всяка вечер с различна жена, пиеше и се друсаше с кокаин. Години наред хората предричаха, че някой ден с Редмън ще се случи нещо много лошо — на пръв поглед го заслужаваше, макар че никой не можеше да поясни точно какво. Клиника за наркомани? Или внезапна смърт? Ала ето че с Редмън не се случи нищо лошо. Вместо да влезе в клиника за наркомани, той се спусна в новия си живот като женен мъж и баща с лекотата на опитен скиор. Джеймс така и не разбра как стана това, но бе повече от сигурен, че Редмън може да служи само за пример за всеки мъж. Защото щом той е в състояние да се промени, защо тогава и други да не го сторят?!

„Вече разполагам с пари!“ — каза си Джеймс. Трябваше му време, за да свикне с тази мисъл. И изведнъж усети как потреперва. Не разбра дали е от новината или от хладния септемврийски въздух. Добре че поне есента в Ню Йорк беше нормална. Имаше нещо успокояващо в това да знаеш, че нещата постепенно се връщат в ритъм. Това беше знак, че животът продължава така, както досега.

Но дали ще бъде така — сега, когато вече разполага с пари? Докато вървеше покрай витрините на магазините в долната част на Пето авеню, предлагащи мечтата на човека от средната класа — шарени сервизи в остъклени шкафове, — той си напомни, че всъщност парите му не са чак толкова много. Не биха стигнали дори и за едно миниатюрно студио в този велик и скъп метрополис. Но все пак си бяха нещо. Бяха нещо, което автоматично го изваждаше от най-кошмарния списък на света — този на неудачниците.

На пресечката с Шестнадесета улица мина покрай „Пол Смит“ и просто по навик се спря, за да разгледа витрината на този изискан магазин. Дрехите на „Пол Смит“ бяха символ на статус в този град — изборът на заможния, финансово стабилен мъжкар. Преди много години, за Коледа, Минди му беше купила риза от „Пол Смит“ — тогава, когато все още се гордееше с него и очевидно смяташе, че си струва разхищението. Но сега, докато съзерцаваше чифт великолепни кадифени панталони, Джеймс осъзна, че за първи път през живота си можеше да си позволи да си купи нещо от този магазин. Това ново усещане го вдъхнови дотолкова, че той се обърна, насочи се към входа и влезе.

Едва прекрачил прага на магазина, и телефонът му иззвъня. Беше Минди. Разбира се.

— Какво правиш? — попита подозрително тя. Божичко, дали не го наблюдава?

— Пазарувам — отговори той.

— Ти? Пазаруваш? — извика тя с изненада, която подозрително граничеше с презрение. — И какво по-точно?

— Намирам се в „Пол Смит“.

— Надявам се, че не смяташ да си купуваш нещо от там, нали? — повиши глас жена му.

— Може и да го направя.

— Не можеш да си го позволиш! Този магазин е прекалено скъп за теб! — предупреди го тя.

До този момент Джеймс си мислеше да й звънне, за да я зарадва с добрата новина, но сега за огромна своя изненада установи, че предпочита да я задържи за себе си.

— Кога смяташ да се прибираш? — попита Минди.

— Скоро.

— Как мина с Редмън?

— Добре — отговори Джеймс и затвори.

Поклати глава. И той, и Минди притежаваха пестелив, пуритански подход към парите. Може би от страх, че някой ден могат да свършат. Може би поради разбирането, че парите не трябва да се пилеят. Но Джеймс бе наясно, че отношението към парите е наследствено. Ако родителите ти са се страхували за парите си, и ти също започваш да се страхуваш. Минди произхождаше от средната класа на Нова Англия, където се считаше за неблагоразумно да харчиш много пари. Джеймс пък беше дете на имигранти, които бяха принудени да правят големи икономии, за да го изхранят и изучат. Родителите му бяха успели да оцелеят в Ню Йорк единствено благодарение на спестовността си и от това, че нямаха нужда от външния блясък, за да подхранват егото си. Но може би не спестовността е решението. Защото въпреки пословичната си пестеливост нито той, нито Минди можеха да се похвалят с кой знае какво самочувствие.

Достигайки до този извод, Джеймс се огледа и се насочи към изложените дрехи. Докосна едно фино кашмирено сако и въздъхна. Досега не бе имал представа какво е да разполагаш с пари. Липсата на лични средства го бе държала залепен за полата на Минди. Той го знаеше, бе наясно с този факт от години — години, през които ту го отричаше, ту се оправдаваше, ту се срамуваше от себе си, ала най-много се срамуваше от факта, че никога не стори нищичко, с което да го избегне. Оправдаваше се, че е роден за по-висши цели, като например голямата литература. И нямаше нищо против да пожертва дори мъжествеността си за този свой идеал. Утешаваше се с почтената цел на борбата си.

Ала ето че вече разполагаше и с пари! Огледа отново магазина и вдиша дълбоко мъжествения аромат на кожа и одеколон. С тежките ламперии по стените магазинът приличаше на сценичен декор — истинско изобилие от всичко, което би пожелал един мъж с вкус, пари и замах. Джеймс забеляза цената от три хиляди долара върху етикета на кашмиреното сако и с горчива усмивка си каза, че дори топлото струва пари.

Напук на необходимостта от икономии, с които бе свикнал, той свали сакото от закачалката и го отнесе в съблекалнята. Свали собственото си сако, което бе в благоразумен (разбирай универсален) тъмносин цвят и бе купено от разпродажбите в „Барнис“ преди пет години, и огледа тялото си. Имаше предимството да бъде висок, но иначе представляваше круша върху кокили. Краката му бяха все още стегнати, ала задникът му се бе сплескал, а гръдният му кош — хлътнал. Но всичко това би могло да бъде скрито с подходящото облекло. Джеймс пъхна ръце в сакото и го закопча. И внезапно се трансформира в човек, чийто живот върви стремглаво нагоре.

Излезе от съблекалнята и налетя право на Филип Оукланд. При срещата с него самоувереността на Джеймс се изпари като лятна мъгла. Та той не принадлежеше на този магазин! Дори и магазините бяха разпределени по породи, а той определено не беше от породата на „Пол Смит“! Филип Оукланд няма начин да не го усети! Джеймс често засичаше Филип във фоайето или около сградата на № 1, но именитият му съсед нито веднъж досега не бе дал знак, че го познава. Може пък сега да размисли, когато го види в този магазин и с това сако, което самият той би могъл да си купи. И наистина — Филип Оукланд вдигна очи от купчината пуловери, които разглеждаше, и сякаш цял живот са били приятели, изрече дружески:

— Здрасти!

— Здрасти! — отговори и Джеймс.

И това вероятно щеше да бъде краят на най-дългия разговор, който бяха имали досега, ако не беше момичето — красивото момиче, което беше с Филип и което Джеймс бе засичал често в кооперацията им по най-различни часове на деня и нощта. Досега се бе чудил коя ли е тя и какво прави при тях, но ето че вече получи отговора — тя бе приятелката на Филип Оукланд. Естествено.

За огромна изненада на Джеймс тя се обърна към него и го заговори:

— Това сако е страхотно!

Джеймс чак подскочи от изумление.

— Така ли? — едва успя да смотолеви.

Момичето излъчваше непобедимата самоувереност на човек, който цял живот е бил красив.

— Знам всичко за дрехите — продължи храбро тя. — Приятелите ми непрекъснато повтарят, че трябва да стана стилистка.

— Лола, стига вече! — намеси се Филип.

— Вярно е, скъпи! — обърна се към него тя. — Не си ли наясно, че откакто започнах да ти помагам в избора на дрехи, вече изглеждаш по-добре?

Филип сви рамене, намигна на Джеймс и отбеляза кратко:

— Жени!

— Мисля, че съм те виждала и преди — каза Лола.

Джеймс се възползва от тази необичайна възможност да се представи:

— Точно така. Аз също живея на № 1. И съм писател.

— О, на № 1 всички са писатели! — изрече Лола с пренебрежителна арогантност, която извика усмивка на устата на Джеймс.

— Трябва да тръгваме — отново се опита да се намеси Филип.

— Ама ние все още не сме купили нищо! — запротестира Лола.

— Чуваш ли? — обърна се Филип към Джеймс. — „Ние“, казва. Защо пазаруването с жените винаги трябва да се превръща в групов спорт?

— Нямам представа — сви рамене Джеймс. Погледна към Лола и се запита как мъж като Филип е успял да се уреди с такова момиче. Беше сочна и определено с характер. Хареса му, че тя въобще не се даваше на великия Филип Оукланд и се зачуди как ли се чувства той по този въпрос.

— Мъжете нямат никакъв усет за пазаруване! — отсече тя. — Майка ми пусна баща ми да си купи нещо сам само веднъж и той се върна с изкуствен пуловер на ивици! Дотам беше! — А после, без дори да си поеме дъх, попита Джеймс: — А ти какво пишеш?

— Романи — отговори той. — Най-новият излиза през февруари — поясни гордо, доволен, че има възможността да го каже пред Филип. На ти сега!

— С теб имаме един и същ издател — обади се Филип, безсъмнено най-сетне досетил се с кого разговаря. — В колко екземпляра излизаш?

— Нямам представа — сви рамене Джеймс. — Но само „Епъл“ поискаха двеста хиляди броя за магазините си през първата седмица.

Посланието попадна в целта си — Филип позеленя.

— Интересно — успя да смотолеви.

— Така си е — кимна възторжено Джеймс. — Казват, че точно тези магазини са бъдещето на издателския бизнес!

Разговорът за бизнес очевидно не се понрави на Лола и тя отсече:

— Скъпи, ако няма да купуваме нищо оттук, може ли да отидем до „Прада“?

— Разбира се! До скоро! — махна Филип на Джеймс.

— До скоро!

Двамата тръгнаха към вратата на магазина, но за огромна изненада на Джеймс, Лола най-неочаквано се обърна и му подвикна:

— Трябва да си купиш това сако! Много ти ходи!

— Ще го купя! — кимна щастливо той.

Плати на касата и когато се върна на щанда, завари продавача да подготвя сакото за слагане в чанта с емблемата на магазина.

— Не си правете труда! — извика Джеймс, озарен от една идея. — Веднага ще го облека!

Този следобед стилистката Норийн Нортън се появи в апартамента на Ана-Лиза за третата им среща. С удължената си коса, перфектния си деликатен грим и безспорно енциклопедичните си познания за най-актуалните чанти, обувки, дизайнери, екстрасенси, треньори и козметични процедури Норийн караше Ана-Лиза да се чувства адски неудобно. Още при запознанството им тя бе уведомила клиентката си, че прякорът й е „Енергизиращото зайче“ — енергия, която ако се съдеше по блясъка на очите й, най-вероятно черпеше от наркотиците. Норийн не спираше да говори. Независимо колко пъти Ана-Лиза се опитваше да си напомни, че стилистката е жена, обикновено човешко същество, Норийн винаги успяваше да я убеди в противното.

— Днес разполагам с нещо, за което всяка друга жена ще ти завиди! — обяви тя, щракна с пръсти и се обърна към асистентката си Джули. — Златното ламе, ако обичаш!

— Златното костюмче, нали? — попита Джули. Беше крехко момиче с къдрава руса коса и поглед на гърмян заек.

— Да — кимна Норийн с престорено спокойствие. В отношенията си със своите асистентки тя винаги се намираше на ръба. Но когато се обърна към Ана-Лиза, демонстрира единствено търпението на търговец, предлагащ стоката си на изискана дама от висшето общество.

Джули вдигна пластмасова закачалка, на която висяха миниатюрно златисто сако и също толкова миниатюрна златиста поличка.

Ана-Лиза ококори ужасено очи и извика:

— Не мисля, че на Пол ще му хареса!

— Слушай сега, миличка! — заяви Норийн. Приседна на ръба на спалнята с балдахин, съвсем наскоро доставена от Франция, потупа мястото до нея и отсече: — Трябва да поговорим!

— Така ли? — обади се неуверено Ана-Лиза. Нямаше желание нито да седи до стилистката, нито да слуша поредната й лекция. Досега се бе насилвала да я търпи, но днес не беше в настроение за това.

Извърна поглед от Норийн към Джули, която продължаваше да държи закачалката като помощничка в телевизионна игра. Ръката й сигурно вече едва издържа. Ана-Лиза я съжали, грабна тоалета и се насочи към банята, за да го пробва.

— Много си срамежлива! — подвикна след нея Норийн.

— Какво? — надникна Ана-Лиза.

— Много си срамежлива. Защо се преобличаш в банята? Трябва да го правиш тук, за да мога да ти помогна! Няма да видя нищо, което да не съм виждала и преди!

— Добре — кимна Ана-Лиза и затвори вратата.

Обърна се към огледалото и се смръщи. Как можа да позволи да бъде въвлечена във всичко това? В началото й се струваше добра идея — да си наеме стилистка. Били каза, че днес всички го правели, с което, разбира се, имаше предвид всички с пари и обществено положение, които често попадат в обектива на камерите. По негово мнение това бил единственият начин да се сдобиеш с най-хубавите дрехи. Но ситуацията беше започнала да излиза от контрол. Норийн непрекъснато й се обаждаше, изпращаше й имейли с прикрепени файлове на дрехи, аксесоари и бижута, които била снимала, докато пазарувала или докато разглеждала поредния дизайнерски шоурум. До този момент Ана-Лиза нямаше никаква представа, че съществуват толкова много стилове. Оказваше се, че имало не само пролетна и есенна модна линия, но също така и за почивки, морски круизи, летни ваканции и Коледа. Всеки сезон изисквал своя собствена визия, а придобиването на тази визия налагаше планиране, достойно да сложи в джоба си дори военен заговор. Дрехите трябваше да бъдат избирани и поръчвани месеци напред, защото иначе щели да свършат.

Сега Ана-Лиза вдигна ламето под брадичката си и си каза: „А, не! Това вече е много!“

Но вероятно вече всичко бе станало твърде много. Въпреки напредъка й с обзавеждането на апартамента Пол си оставаше все така нещастен. Лотарията за паркинга бе проведена и спечелилият мястото не бе той. Към това разочарование се прибави и писмото на Минди Гуч, с което тя официално ги информираше, че молбата им за вградени климатици се отхвърля.

— Ще се оправим и без климатици! — се бе опитала да го успокои Ана-Лиза.

— Невъзможно!

— Налага се!

Пол я изгледа на кръв и извика:

— Това е конспирация! Само защото ние имаме пари, а те нямат!

— Госпожа Хаутън също е имала пари — отбеляза спокойно Ана-Лиза, опитвайки се да го накара да разсъждава логично. — И години наред е живяла тук без никакви проблеми!

— Да, обаче е била една от тях, а ние не сме! — контрира я Пол.

— Пол! — изрече търпеливо жена му. — Защо толкова се ядосваш?

— Вече печеля истински пари! — извика той. — И държа към мен да се отнасят с необходимото уважение!

— Нали още преди шест месеца печелеше истински пари? — изтъкна тя в опит да разведри обстановката.

— Четиридесет милиона не са нищо! Истинските пари започват от сто милиона!

Ана-Лиза усети, че й се завива свят. Знаеше, че Пол печели много пари и че планира да печели още повече. Но досега нито за миг не й беше хрумвало, че е достигнал до подобни невероятни суми. Не й изглеждаше реално.

— Пол, това е истинска лудост! — опита се да протестира.

Но едновременно с това се разтрепери. Почувства се така, както когато човек гледа мръсни картинки и знае, че не трябва да го прави, обаче продължавала го прави от някакво перверзно удоволствие. Е, може би прекалено многото пари са като прекалено многото секс. Пресечеш ли линията, се превръща в порнография.

— Ана-Лиза, отвори! Искам да те видя! — долетя до нея гласът на Норийн.

В тази работа с дрехите също имаше нещо порнографско. Както и в желанието да бъдеш забелязван — навсякъде и на всички важни места. Ана-Лиза се чувстваше по-зле и от разголена — сякаш всички оглеждаха интимните й части.

— Ами… не знам — отрони, докато излизаше. Костюмчето представляваше поличка до средата на бедрата и горнище, подобно на поло (навремето носеше ризи на „Лакост“, които наричаше „алигаторските блузки“ — доказателство за блаженото й невежество в областта на модната линия), събрани от широк колан, който падаше под талията. — Какво се очаква от мен да нося под това?

— Нищо — отсече Норийн.

— Без пликчета?

— Казва се „бикини“, скъпа! — поправи я стилистката. — Ако толкова държиш, можеш да носиш бикини от златно ламе. Или може би сребърно. За контраст.

— Пол никога няма да ми позволи! — отсече Ана-Лиза с надеждата това да сложи край на дискусията.

Норийн хвана ръката й, пощипна я по бузата като дете, сви устни и отсече:

— Никога, никога повече не казвай това! Не трябва да ти пука какво татко Пол харесва или не харесва! Повтори: „Сама ще си избирам дрехите!“

— Сама ще си избирам дрехите — повтори неохотно Ана-Лиза. И така реши съдбата си. Защото на Норийн очевидно не й стана ясно, че когато Ана-Лиза се оправдаваше с Пол, имаше предвид, че дрехата не харесва на нея, но не иска да обиди стилистката си.

— Много добре — кимна сега тя. — Занимавам се с тази работа от доста време и научих едно със сигурност — че на мъжете изобщо не им пука какво носят жените им, стига жените да са щастливи! А ти изглеждаш страхотно! Много по-страхотно от съпругите на останалите богаташи!

— И какво, ако не изглеждат страхотно? — опита се да й се опълчи Ана-Лиза.

— Точно тогава се появявам аз! — отсече Норийн със завидна самоувереност. Щракна с пръсти към асистентката си и заповяда: — Снимка!

Джули вдигна телефона си и направи снимка на Ана-Лиза.

— Как е? — осведоми се шефката й.

— Добре — отговори с треперещ глас момичето. После подаде телефона на Норийн, която се вторачи в миниатюрното изображение.

— Много добре! — отсече накрая и предаде телефона на клиентката си.

— Абсурдна съм! — извика Ана-Лиза.

— Напротив, фантастична си! — Подаде телефона на Джули, кръстоса ръце пред гърди и се приготви за следващата си лекция. — Виж какво, Ана-Лиза! Ти си богата! Можеш да правиш всичко, което си поискаш. А зад ъгъла не те чака никакъв таласъм, за да те накаже за своеволията!

— Аз си мислех, че за наказанията се грижи Бог — промърмори Ана-Лиза.

— Бог ли? — изгледа я стилистката. — Никога не съм чувала подобно нещо! Духовността е само за показ, скъпа! Виж астрология — да. Карти Таро — да. Дъски за спиритически сеанси — да. Кундалини, сциентология и дори прераждане — да. Но истински Бог? О, стига! Изключително неудобно за вместване в програмата на живота!

Седнала в офиса си, Минди написа: „Защо измъчваме съпрузите си? Това необходимо ли е или е неизбежна последица от вроденото ни разочарование от противния пол?“ Отпусна се в стола си и огледа със задоволство написаното. Влогът й се оказа много успешен. През последните два месеца бе получила 872 имейла, в които хората я поздравяваха за куража й да говори по теми, считани доскоро за табу, като например дали жената има някаква нужда от съпруг, след като й е направил деца. „Всичко се свежда до вечния екзистенциален въпрос — продължи да пише тя сега. — Но бидейки жени, на нас не ни е позволено да си задаваме екзистенциални въпроси. От нас се очаква да бъдем благодарни за онова, което имаме, а ако го нямаме, автоматично ни нарочват за неудачници. Не можем ли обаче да си вземем почивка от натрапеното ни щастие, за да си признаем, че въпреки всичко, което уж имаме, се чувстваме празни? Какво лошо има в това да усещаме, че нещо ни липсва и че животът ни няма смисъл? И вместо да се самосъжаляваме, не можем ли да признаем на глас, че това не е нормално?“

Избра същия несантиментален начин, за да изложи мислите си за мъжете и връзките с тях. В заключение написа, че бракът е като демокрацията — не е идеален, но все пак е най-добрата система, с която жените разполагат на този етап от развитието на човечеството. И със сигурност е по-добър от проституцията.

Препрочете уводното изречение на седмицата и се замисли какво иска да каже по-нататък. Писането на блог приличаше на ходенето на психоаналитик — принуждаваше те да направиш разбор на истинските си чувства. Но същевременно бе по-добро от психосеанс, защото ти предоставяше възможността да се взираш в себе си пред очите на няколко хиляди души, а не само на един. Освен това — и както сочеше нейният скромен опит — психоаналитикът обикновено придрямваше и чакаше края на срещата, за да си вземе парите. „Дадох си сметка, че тази седмица съм прекарвала минимум по тридесет минути на ден в заяждане с моя съпруг — продължи да пише тя. — И защо? Резултат — нула.“ Вдигна глава и видя, че асистентката й стои пред бюрото й и я чака.

— Имаш ли уговорена среща с някой си Пол Райе? — попита момичето, сякаш Пол Райе бе някакъв предмет. Улавяйки изненадата в очите на шефката си, допълни: — И аз така си мислех. Е, ще накарам охраната да го изгони.

— Недей! — побърза да я спре Минди. — Той е мой съсед! Покани го!

Обу си обувките и се изправи. Огледа се, приглади си полата и изпъна блузата, над която бе облякла вълнена жилетка. Жилетката със сигурност не беше секси, но тя се запита дали няма да бъде твърде очевидно, ако я махне. Но после осъзна, че се впряга — че откъде Пол Райе ще знае дали е носила жилетката цял ден или не?! Съблече я. Седна изискано на стола зад бюрото си и разбухна косата си. После разрови чекмеджето, откри някакъв забравен гланц и мацна с него устните си.

Точно в този момент Пол Райе се появи на прага на офиса й. Беше облечен в красив, шит по поръчка костюм, с колосана бяла риза. Изглеждаше скъп и аристократичен. По-скоро като изтънчен европеец, отколкото като откачен, изпоцапан с мастило математик. Не че математиците вече се цапаха с мастило — нали вече всички работеха с компютри!

Минди се изправи и се приведе над бюрото си, за да се здрависа с него.

— Здравей, Пол! — поздрави. — Не те очаквах! Заповядай, седни! — И направи знак към малкия фотьойл пред бюрото си.

— Не разполагам с много време! — отсече Пол и демонстративно вдигна ръка, за да покаже златния си „Ролекс“. — Точно седем минути! Което е времето, необходимо на шофьора ми да обиколи и да се върне.

— Не и в четири и половина следобед — изтъкна Минди. — В тези задръствания ще му трябват най-малко петнадесет минути!

Пол Райе я изгледа с присвити очи, но не каза нищо.

Минди се притесни.

— Какво мога да направя за теб? — попита накрая.

Още при първата й среща с Пол незнайно защо реши, че е влюбена в него. Стори й се секси. Минди открай време си падаше по гениални мъже, а Пол Райе със сигурност беше такъв — в своята област. Освен това имаше и много пари. Не че парите имаха голямо значение, но мъжете, които ги печелиха с купища, бяха винаги интересни.

— Да ми разрешиш климатиците! — отговори той направо.

— Не мога, Пол! — отсече Минди и дори в собствените си уши прозвуча като неотстъпчива даскалица. Но въпреки това се облегна в стола си, усмихна се и допълни: — Мисля, че писмото ми беше достатъчно изчерпателно. № 1 е историческа сграда. Поради което на никого от нас не се позволява да променя фасадата й! По никакъв начин!

— И това какво общо има с мен? — извиси нагло глас Пол.

— Дотолкова, че означава, че не можеш да си монтираш климатици! Впрочем никой от нас няма това право!

— Ще се наложи да направите изключение!

— Нямам право! Незаконно е!

— Виж какво! Притежавам огромна и изключително скъпа компютърна апаратура! И заради нея се налага да поддържам в апартамента си постоянна температура!

— И колко точно е тази температура? — полюбопитства Минди.

— Осемнадесет градуса и две десети.

— Ясно. Е, бих искала да ти помогна, Пол, но не мога.

— Колко? — попита директно Пол и я погледна в очите.

— Какво колко? Да не би да ми предлагаш подкуп, Пол?

— Наричай го както си искаш! — махна с ръка богаташът. — Обаче аз си искам моите климатици и точка! Както и мястото на паркинга! Та, за да улесним нещата и за двама ни, кажи си цената! Е?

— Пол — изрече бавно Минди, — не става въпрос за пари!

— Напротив, всичко е въпрос на пари! И на числа, разбира се!

— В твоя свят — може би. Но не и на № 1! — натърти Минди и продължи с назидателен тон: — Говорим за съхранението на една историческа забележителност! А това е нещо, което не се купува с пари!

Пол я изгледа безстрастно и заяви:

— Платих двадесет милиона долара за този апартамент! Така че си длъжна да одобриш климатиците ми! — Погледна си пак часовника и се изправи.

— Не, няма! — повтори Минди. И също се изправи.

— В такъв случай — изрече тихо Пол и пристъпи крачка напред, като я погледна в очите, — приготви се за война!

Без да иска, Минди ахна. Даваше си сметка, че трябваше да изпрати писмото с отказа на семейство Райе още преди седмици, когато представиха плановете си за ремонта на апартамента. Но й се искаше да има някакво извинение за по-чести срещи с Пол Райе и за разговори с него, когато се засекат във фоайето. Но ето че се забърка в игра, чиито правила като че ли не й бяха много ясни.

— Моля? — изгледа го възмутено сега тя. — Да не би да ме заплашваш?

— Никога не заплашвам никого, госпожо Гуч! — изрече безстрастно Пол. — Просто излагам фактите. А в случая те гласят: ако не дадете одобрение за климатиците ми, ви обявявам война! И ви гарантирам, че ще я спечеля!

10

— Филип, виж! — извика на следващия следобед Енид Мърл. — Премиерата на сериала с Шайфър Даймънд е с рейтинг от два пункта и е била гледана от четири милиона зрители!

— И това добре ли е?

— Та това е най-великата премиера на кабеларка в цялата история на телевизията!

— О, нини! — усмихна се Филип. — Защо обръщаш внимание на такива неща?

— А ти защо не обръщаш? — изгледа го обвинително тя. — А и сериалът е голям хит!

— Да, вече прочетох отзивите — кимна Филип. Заглавията варираха от „Шайфър Даймънд отново блести“ и „Даймънд е диамант завинаги“.

— Шайфър е звезда — изтъкна Енид. — Винаги е била и винаги ще бъде. — Остави списанието на масичката си и изрече замечтано: — Ще ми се да…

— Не, нини! — прекъснал навреме Филип, защото знаеше какво предстои. — Това няма да стане!

— Ама Шайфър е толкова…

— Прекрасна? — довърши Филип не без нотка сарказъм в гласа си. Енид го изгледа обидено. — Нини, знам, че я обожаваш! Но животът с актриса е невъзможен! И ти го знаеш не по-зле от мен!

— Ама ти вече си зрял мъж, Филип! — не се предаваше леля му. — И никак няма да ми бъде приятно да те видя…

— Женен за Лола ли? — отново довърши изречението й той. Защо пък не?! Лола беше луда по него. — Ще ми се да си направиш труда да я опознаеш малко по-добре! За мен това би означавало много!

— Е, ще видим — отговори уклончиво Енид.

Филип се върна в апартамента си и завари Лола изтегната на дивана. Гледаше телевизия.

— Къде беше? — попита го тя.

— Побъбрих с леля ми.

— Но нали я видя вчера?

— И какво? — сопна й се Филип. — Ти пък всеки ден говориш с майка си!

— Да, обаче тя ми е майка!

Филип влезе в кабинета си и затвори вратата. След две минути скочи от бюрото, отвори вратата и надникна.

— Лола! Можеш ли да намалиш този проклет телевизор?

— Защо?

— Опитвам се да работя — отговори той.

— Е, и? — прозина се момичето.

— Трябва да предам редакцията си до четири дена! Ако не успея да я довърша, снимките няма да могат да започнат навреме!

— Че какво толкова?! Ще почакат! — махна с ръка тя. — Та ти си Филип Оукланд! Ще те почакат, за бога!

— Не, няма! — извика той. — Тук става въпрос за договори, Лола! Става въпрос за отговорности и за това да държиш на думата си! Става въпрос за това, че хората разчитат на теб!

— Че тогава пиши! Какво ти пречи?

— Ти!

— И с какво толкова ти преча? Седя си тук кротко и гледам телевизия! — възмути се Лола.

— Именно! А аз не мога да се концентрирам, когато телевизорът работи!

— И откъде накъде аз да спирам да правя онова, което искам да правя само за да можеш ти да започнеш да правиш онова, което искаш да правиш?!

— Защото аз трябва да го правя! — опита се да изтъкне очевидното той.

— Но ако не искаш да го правиш, ако това не те прави щастлив, то тогава не го прави! — продължаваше по странната си логическа нишка Лола.

— Виж какво, просто изключи телевизора, става ли? Или поне го намали мъничко!

— Ти да не би да ме критикуваш? — изгледа го подозрително тя.

Филип се предаде. Затвори вратата. После пак я отвори и извика:

— Ти също трябва да свършиш някоя работа! Например да отидеш в библиотеката!

— Няма да стане! Току-що си направих маникюра и педикюра! — Протегна крак и размърда пръсти за доказателство. — Нали са прекрасни? — измърка отработено.

Филип се върна примирено на бюрото си. Телевизорът продължи да си гърми. Той зарови пръсти в косата си. Как, по дяволите, бе позволил това да се случи? Та тя бе превзела апартамента му, живота му, концентрацията му. Банята му беше препълнена с гримове. И тя никога не слагаше капачката на пастата за зъби. Нито пък купуваше тоалетна хартия. Когато хартията свършеше, тя използваше хартиени кърпички. И после го поглеждаше обвинително, сякаш се бе провалил в задачата да улеснява живота й. Всеки ден от живота й представляваше една безкрайна оргия от глезотии. Редовните часове при фризьора се редуваха с часове за масаж и с курсове по някакво световно неизвестно азиатско бойно изкуство. По нейните собствени думи всичко това било подготовка за някакво велико, все още неизвестно и неназовано събитие в бъдещето, което било неизбежно и което тотално щяло да промени живота й — събитие, за което трябвало да бъде винаги готова. Винаги готова да попадне в нечий обектив. И колкото и да се стараеше, той не можеше да я накара да се прибере вкъщи.

— Можеш да се прибереш в апартамента си — подхвърляше от време на време.

— Да, обаче твоят е много по-хубав от моя!

— Но пък твоят апартамент е много по-хубав от всичко, за което двадесетгодишните могат да си мечтаят! — изтъкваше очевидното той. — Вместо това повечето ти връстници живеят в покрайнините на Бруклин. Или дори в Ню Джърси. И всеки ден прекосяват реката с ферибота.

— И аз какво съм виновна, а? Да не би да искаш да ме накараш да се чувствам виновна за това как живеят другите?! Няма да стане! Аз нямам нищо общо с техния мизерен живот! И не знам защо изобщо говориш такива глупости!

Филип се бе опитвал да й обясни, че човек би трябвало да се чувства виновен за трудностите и проблемите, с които живеят другите, защото така разсъждават почтените хора, хората със съвест. Но всеки път, когато заговореше по този въпрос, тя заявяваше, че чувството за вина било наследство на неговото поколение, не на нейното. Изтъкваше, че била дете на избора — родителите й са избрали да я създадат. За разлика от предишните поколения, когато жените не са имали никакъв друг избор, освен да раждат деца, а после си го изкарвали на децата, задето са дошли на този свят. И стоварвали цялата вина върху тях!

Което го бе навело на заключението, че да спориш с Лола, е все едно да спориш с извънземен.

Сега той стана, пак отвори вратата и пак извика:

— Лола!

— Ама какво ти става днес? — извика и тя. — Не съм ти направила нищо! Просто си в лошо настроение, защото писането ти не върви! Но не смей да стоварваш вината върху мен! Няма да ти позволя!

Изправи се.

— Къде отиваш? — попита я той.

— Навън.

— Хубаво — извика и затръшна вратата. Но сега той се чувстваше виновен. Да, тя беше права — наистина не му беше направила нищо. Той наистина беше просто в лошо настроение. За какво — нямаше представа.

Пак отвори вратата. Тя тъкмо нахлузваше пантофките си.

— Не е необходимо да ходиш никъде — смотолеви Филип.

— Да, но отивам.

— Кога смяташ да се върнеш?

— Нямам представа.

И излезе.

Докато асансьорът я носеше надолу, Лола отвори фейсбука си. Да, там наистина имаше съобщение от Тайър Кор. Редовно й оставяше съобщения, макар че тя рядко му отговаряше. От страницата й във фейсбук той бе разбрал, че е от Атланта, а от снимките, които беше качила там, очевидно я бе взел за купонджийка. „Здрасти, южнячке! — бе написал той. — Хайде да си чукнем среща!“ „Защо?“ — бе отговорила тя. „Защото си луда по мен — бе обяснил той. — Всички момичета са луди по мен!“

„НМТ“ — бе отговорила тя, което на техния жаргон означаваше „Не мисля така“.

Но сега може би беше подходящ момент да приеме предложението на Тайър Кор. Най-добрият начин да си върнеш на един мъж е като го накараш да ревнува — макар че надали точно Тайър Кор е мъжът, който би лишил Филип Оукланд от съня му. От друга страна, Тайър беше млад, готин и преди всичко — по-добре от нищо.

„Какво правиш?“ — изпрати му съобщение тя.

Отговорът дойде моментално: „Измъчвам богатите.“

„Да се видим?“ — написа тя. И той й изпрати адреса си.

Апартаментът му се намираше на Авеню С и Тринадесета улица, в ниска тухлена сграда с мръсен китайски ресторант на приземния етаж. Подът в коридора беше покрит с огромни парчета кафяв линолеум. В дъното му се отвори врата, на прага се появи мъж с набола брада и халат на петна, погледна я и веднага затвори.

После се отвори друга врата и от нея надникна някакъв пъпчив хлапак.

— При Тайър ли идваш? — попита.

— Да — кимна Лола. Посочи към другата врата и попита: — А това какво беше?

— О, хич да не ти пука! Този е наркоман. Сигурно дебне за дилъра си в очакване на новата доза — махна небрежно с ръка хлапакът, очевидно горд от притежаването на подобна информация. — Между другото, аз съм Джош, съквартирантът на Тайър.

Апартаментът на Тайър се оказа точно толкова лош, колкото бе очаквала, ако не и по-лош. Дъската, поставена върху две пластмасови щайги, очевидно играеше ролята на масичка. В единия ъгъл имаше походно легло, покрито с патладжанени чаршафи, които едва се виждаха от купищата дрехи, нахвърляни отгоре. Кутии от пица и от китайска храна, пакетчета от чипс, мръсни чаши и бутилка водка скриваха барплота, който отделяше миниатюрната дневна от кухнята. Вонеше на мръсни чорапи, газообразни производства от нощта и марихуана.

— Ти ли си новата приятелка на Тайър? — попита Джош.

— Глупости!

— Щото той в момента врътка три-четири момичета наведнъж. Вече им изгубих дирите. — С тези думи той почука на паянтовата дървена врата в средата на импровизираната шперплатова стена и извика: — Тай?

— Кво бе? — достигна до тях раздразнен глас.

— Тайър е сериозен писател — поясни Джош. — Сигурно работи.

— Тогава ще вляза при него — заяви Лола.

Внезапно паянтовата врата се отвори и оттам излезе Тайър Кор. Беше по-висок, отколкото Лола го помнеше — най-малко метър и осемдесет и пет. Беше обут с шарени панталони, домашни чехли и мръснорозова риза на „Лакост“. Истински образец на изискания вкус.

— Здрасти! — каза Тайър.

— Здрасти! — каза Лола.

— Тъкмо казвах на Лола, че си писател! — Обърна се към нея и допълни: — Ама истински писател!

— Което означава?

— Че ми плащат да пиша глупости — поясни Тайър и се ухили.

— Публикуват го! — обади се пак Джош.

— Написал си книга? — изненада се Лола.

— Не го слушай! Джош е идиот!

— Напротив! Той е писател за „Снаркър“! — поясни гордо Джош.

— Джош, я ми дай тревата си! — подкани го Тайър.

— Ама тя почти свърши! — опита се да се защити съквартирантът му.

— Нищо. Дай каквото е останало. После ще ти донеса друга.

— И снощи каза същото!

— О, я стига! Нали трябваше да ходя на онзи тузарски коктейл на „Картие“, където не ни пуснаха, а после на някакво откриване на изложба, където пак не ни пуснаха! А после и в клуба, където иначе си беше готино, само дето нямаше трева. Само кокаин. По дяволите, Джош, дай ми я! Трябва ми само мъничко!

Джош неохотно бръкна в джоба си и извади оттам пакетче марихуана.

— Носиш я с теб? Абе ти си бил голям идиот! — възмути се Тайър.

— Човек никога не знае кога може да му потрябва! — изтъкна наперено Джош.

— Като например сега — ухили се Тайър.

— Тръгвам си — каза Лола.

— Защо? — изгледа я изненадано домакинът. — Нали искаше да се видим? Или искаш да отидеш някъде другаде? Да знаеш, че тук е най-хубавото място в Манхатън! Центърът на вселената! И аз смятам да разруша Манхатън от тази смрадлива, пълна с плъхове дупка!

— Браво на теб — подхвърли иронично Лола.

Тайър й подаде джойнта и тя си дръпна. Никога досега не бе смятала да пропушва марихуана, но така и така беше тук, защо да не пробва? Освен това Тайър я дразнеше по някакъв много особен, интригуващ начин. Очевидно тъпата му глава все още не бе проумяла, че тя го превъзхожда.

— Къде е приятелят ти? — попита той.

— Ядоса ме.

— Виждаш ли, Джош? — ухили се многозначително Тайър. — Всички пътища водят към мен!

Телефонът на Лола иззвъня. Погледна дисплея — беше Филип. Изключи.

— Кой беше? — попита Тайър.

— Не е твоя работа.

Тайър си дръпна от джойнта и отбеляза:

— Значи е било гаджето. Сигурно е някой тъп студент от Юга.

— Да, ама не! — вирна гордо нос Лола. — Той е прочут!

— Охо! Я виж ти! Бил прочут значи! Нищо, освен най-доброто за нашата принцеса на Юга! И дали в такъв случай го познавам?

— Не може да не го познаваш — отсече Лола. — Филип Оукланд, писателят!

— Филип Оукланд ли? Че той не беше ли много дърт? — изуми се Тайър и погледна въпросително към Джош.

— Ъхъ — кимна Джош. — Трябва да е над четиридесетте.

— Да, обаче е мъж! — изтъкна Лола.

— Чуваш ли това, Джош? Бил мъж значи! А ние не сме, така ли?

— Ти поне не си! — тросна се Лола.

— Че какъв съм тогава? — изгледа я Тайър.

— Например мръсник? — изгледа го насмешливо тя.

Тайър се засмя и отбеляза:

— Може. Но едно време не бях такъв. Поне докато не пристигнах тук. Докато не влязох във вонящия, корумпиран бизнес, наречен медии.

— Но все пак пишеш книга! — намеси се ентусиазирано Джош. — И някой ден ще станеш велик писател!

— Съмнявам се — промърмори Лола.

— Хубаво е да можеш да си проправиш път към висшето общество чрез леглото — отбеляза делово Тайър. — Де да можех и аз като теб! Обаче нещо не ми допада да предлагам задника си за продан.

— Важен е метафоричният задник! — изтъкна мъдро Джош.

— И за какво толкова си говорите с Филип Оукланд? — обърна се Тайър към Лола. — Та той вече е старец!

— А с теб за какво си говорят момичетата? — пак се намеси Джош. — Мислех, че разговорите не са важни!

— Ти пък какво знаеш! — изгледа го презрително Тайър.

И продължиха все в този дух, докато накрая не се появиха и други хора. Сред тях беше и едно момиче с много бледа кожа, боядисана черна коса и лице, което приличаше на мачкана глина.

— Мразя кралици на красотата! — изпищя тя, щом зърна Лола.

— Затвори си човката, Емили! — сряза я Тайър. — Лола е голина!

Мина още време. Тайър пусна музика от седемдесетте, пиха водка и танцуваха странни танци, а Джош записваше всичко на мобилния си телефон. После се появиха още две момчета и едно момиче. Всички бяха високи и красиви като фотомодели, обаче Тайър каза, че не били — били просто разглезените отрочета на някакви богаташи, а богаташите имали такива принципи, че ако децата им не са красиви, веднага се отказвали от тях. Момичето се казваше Франческа и имаше дълги тесни ръце, които непрекъснато движеше, докато говори.

— Хей, не сме ли се виждали вече! — възкликна тя, когато зърна Лола. — На скрийнинга на Никол Кидман?

— Точно така! — изрече гордо Лола, надвиквайки музиката. — Бях с приятеля ми, Филип Оукланд!

— О, обожавам Никол! — въздъхна Франческа.

— Познаваш ли я? — полюбопитства Лола.

— Откакто се помня! Идва още на третия ми рожден ден!

Франческа отведе Лола в банята, за да си освежат червилата. В банята вонеше на влажни кърпи и повръщано.

— Филип Оукланд е много готин — отбеляза тя. — Как се запозна с него?

— Аз съм му асистентка и му правя проучванията — отговори важно Лола.

— Страхотно! — изписка Франческа. — Аз пък навремето излизах с моя учител! Обожавам по-възрастни мъже!

— Аз също — кимна Лола и хвърли поглед през рамо към Тайър и Джош, които се преструваха, че се боксират. Подбели очи, реши, че за днес достатъчно е измъчила Филип и отсече:

— Трябва да тръгвам!

Когато се върна на № 1, завари Филип в кухнята да си налива вино.

— Котенце! — възкликна той, щом я видя. Остави чашата си и я прегърна, а после, в желанието си да я омилостиви, постави ръка върху едната й гърда. Тя се стегна и се отдръпна от него. — Какво има? Звънях ти няколко пъти!

— Имах работа.

— Така ли? — изгледа я той изненадан, че тя е била ангажирана с нещо. — Къде беше?

— С приятели — отговори нехайно тя, взе си чаша, наля си вино и се запъти с чашата към спалнята.

Той изчака точно секунда и тръгна след нея.

— Котенце, какво смяташ да правиш? — попита, като приседна на леглото до нея.

— Да прочета списание „Стар“.

— Няма нужда да се правиш на ядосана — каза той и се опита да й издърпа списанието от ръцете.

— Престани! — плесна го през ръката тя и се престори, че се опитва да се концентрира върху костюмите за Хелоуин. После изрече: — Трябва да помисля като каква да се облека за Хелоуин. — Пауза. — Бих могла да съм Линдзи Лоън или Парис Хилтън, но не мога нищо да реша, без да знам ти като какъв ще се облечеш. Мога да бъда, например, дама от хайлайфа, а ти — мастит бизнесмен като онзи, дето купи големия апартамент горе. Онзи, дето го мразиш.

— Пол Райе? — изгледа я Филип. — Искаш да бъда боклук като Пол Райе?! Виж какво, миличка! — започна, като плъзна пръсти по крака й. — Бих сторил почти всичко за теб! Но няма да се правя на клоун заради един детски празник!

Тя скочи вбесено в леглото и го изгледа.

— Но това е Хелуин, за бога! — извика, сякаш въпросът изобщо не подлежеше на обсъждане. — И искам да отида на купон! Нали това правят всички на Хелоуин?! Та това е най-великият празник през годината!

— Знаеш ли какво? — изгледа я усмихнало Филип. — Можеш да се облечеш като каквато си поискаш. За мен! Ще си останем вкъщи и ще си направим наш собствен Хелоуин!

— За нищо на света! — отсече Лола. — Какъв е смисълът да се обличаш готино, щом никой не те вижда?!

— Аз ще те видя! Мен за никой ли ме смяташ?

Лола сведе поглед и унило изрече:

— Обаче аз искам да излезем! В хотел „Бауъри“ ще има много готин купон за Хелоуин. Разбрах го от Тайър Кор.

— Кой е този Тайър Кор?

— Едно хлапе, което работи за „Снаркър“.

— А какво е „Снаркър“? — озадачи се Филип.

Лола въздъхна драматично, скочи от леглото и захвърли списанието на пода. Влезе в банята и извика оттам:

— Защо става така, че никога не правим онова, което аз искам да правим? Защо винаги трябва да се срещаме само с твоите приятели?!

— Защото моите приятели по една случайност са все интересни личности — отговори Филип. — Но щом държиш толкова, добре. Ще отидем на този купон за Хелоуин.

— Ще облечеш ли костюм?

— За нищо на света! — отсече той.

— Тогава ще отида без теб!

— Хубаво! — извика той и излезе от стаята.

Как се забърка в тази игра? Вече беше твърде стар за такива неща. Влезе в кабинета си, вдигна телефона и набра номера на режисьора на „Завръщане при шаферките“. За негов късмет режисьорът си беше вкъщи и двамата се впуснаха във витиевата дискусия относно филма.

Няколко минути по-късно Лола се появи в кабинета му, изпречи се пред него и кръстоса ръце. Филип я погледна, извърна поглед и продължи да си разговаря по телефона. Лола се изпари с гръм и трясък. Опитвайки се да измисли начин как да го ядоса, тя се сети за снимките с Шайфър Даймънд в списание „Вог“. Грабна списанието от рафта, хвърли го шумно върху масичката и го отвори.

Бинго! Само няколко минути по-късно Филип се появи в дневната, видя я какво чете и изрева:

— Какво правиш?

— Какво, според теб, правя?

— Откъде го взе? — продължи той, като застана заплашително над главата й.

— Беше в библиотеката ти — отговори с невинен тон тя.

— Върни го обратно!

— Защо?

— Защото аз така искам!

— Че кой си ти? Баща ми ли? — изгледа го саркастично тя, удовлетворена, че е успяла да предизвика такава бурна реакция.

Той измъкна списанието от ръцете й и отсече:

— Считай това за забранена територия!

— Защо? Да не би да се притесняваш нещо от него?

— Не.

— О, ясно — присви очи Лола. — Все още си влюбен в нея!

Скочи, втурна се към спалнята и започна да удря с юмруци по една възглавница.

— Лола, престани! — изкрещя Филип.

— Как можеш да си влюбен в мен, щом все още си влюбен в нея?! — изпищя момичето.

— Това беше преди много години. А и никога не съм казвал, че съм влюбен в теб! — отсече той и автоматично осъзна грешката си.

— Така ли? Значи не си влюбен в мен, а? — скочи тя на следващата октава.

— Не съм казвал, че не съм влюбен в теб. Все пак се познаваме едва от два месеца!

— Повече! От десет седмици! Минимум!

— Окей — въздъхна Филип. — Десет седмици. Има ли някаква разлика?

— А в нея беше ли влюбен? — продължи да настъпва Лола.

— Стига, котенце! Държиш се глупаво! — Приближи се до нея, но тя се опита (не много силно обаче) да го отблъсне. — Слушай какво! Аз много, много те харесвам! Но все още е твърде рано да кажа, че те обичам!

Тя отново скръсти ръце пред гърди и отсече:

— Тогава те напускам!

— Лола! — примоли се той. — Какво искаш от мен?

— Искам да бъдеш влюбен в мен! И искам да отида на онова парти за Хелоуин!

Дълбоко облекчен, че разговорът се измести от темата за чувствата му, той изрече:

— Щом толкова искаш да отидем, ще отидем!

Това като че ли я умилостиви и тя пъхна ръце в дънките му. Разкопча ципа и клекна. Неспособен да се съпротивлява, той зарови пръсти в косата й. В някакъв момент тя извади пениса му от устата си, вдигна очи към него и попита:

— Ще облечеш ли костюм?

— Ъ?

— За Хелоуин!

— Става — кимна той със затворени очи. Бе готов на всичко за една свирка в повече.

Необичаен студ скова града в седмицата преди Хелоуин. Живачният стълб на термометрите се свлече до нулата, което автоматично потвърди хипотезите на противниците на глобалното затопляне. За Тайър Кор обаче времето бе просто поредното оправдание за перманентно гадното му настроение. Той не притежаваше зимно палто, а студеният въздух му напомни, че му предстои да изкара третата си нюйоркска зима, която щеше да го накара отново да намрази студа и направо да възненавиди бизнесмените с дългите им кашмирени палта, топлите кашмирени шалчета и скъпите затворени кожени обувки с дебели подметки. Тайър мразеше всичко, свързано със зимата — гигантските локви киша, обрамчили бордюрите, мръсотията и калта в метрото и издутото яке, пълно с изкуствена вата, което бе принуден да облече в мига, в който температурите паднат под пет градуса. Единствената му защита срещу мразовитото време беше това идиотско скиорско яке — подарък от майка му за рождения му ден през годината, когато той се премести да живее в Ню Йорк. Толкова се вълнуваше от подаръка мизерницата! Плоските й кафяви очи излъчваха рядко срещаните искрици на нетърпеливото очакване — и той се бе депресирал, защото майка му бе жалка, но и се бе вбесил, защото не можеше да избяга от факта, че е неин син. Но каквото и да направеше Тайър, тя пак го обичаше. Обичаше го, макар да нямаше дори бегла представа за това кой е той и какво всъщност мисли за нея. Неразбирането й бе стигнало дотам, та да предположи, че той ще хареса скиорското яке заради практичността му — и точно това наля последната капка в чашата на търпението му, така че след това му се бе наложило да удавя бесовете си в още много чаши, но с алкохол, подпомогнат от няколко дози трева. Ала когато пристигна зимата, той облече якето. Не разполагаше с нищо друго за този сезон.

В средата на деня в средата на седмицата, когато (както смяташе той), потиснати от неблагодарната си работа, повечето хора в Америка лъжеха компаниите си, че работят, Тайър Кор хвана метрото до Петдесет и първа улица и измина пеш разстоянието до Петдесет и втора и хотел „Четирите сезона“, където щеше да се тъпче с хайвер и да се налива шампанско под претекст, че отразява събитията, с които богатите и привилегированите запълваха изобилието си от свободно време.

Такива обеди се провеждаха всяка седмица и за Тайър това бе третият от известно време насам. Конкретно този бе в чест на промоцията на някакъв филм (независим, най-вероятно добър и още по-вероятно — скучен). От гостите се очакваше да обсъждат филма — подобно на онези читателски клубове за жени на средна възраст, в какъвто членуваше и майка му — но, също като в тях, разговорите рядко опираха до основната тема. Всички се надпреварваха да си правят комплименти колко са страхотни, приказни и божествени — нещо, което Тайър особено ненавиждаше, тъй като за него те бяха дърти, плашещи и неориентирани. Въпреки отношението си обаче той бе успял да си извоюва редовна покана за тези светски събития благодарение на хрумването си все още да не пуска никакъв отзив в „Снаркър“. Е, все някой ден трябваше да го направи. Но междувременно възнамеряваше да не пропусне нито една от благинките на безплатния обяд.

За да съхрани анонимността си, Тайър се стараеше винаги да пристига преди другите. Сега той си съблече омразното скиорско яке и тъкмо го подаваше на гардеробиера, когато забеляза зад себе си не кого да е, а Били Личфийлд! При вида на Били Личфийлд сърцето на Тайър се изпълни с жлъч и гняв. По негово мнение Били бе живото доказателство за това какво може да се случи с човек, ако направи грешката да остане твърде дълго в Ню Йорк. Каква беше целта на този човек? Доколкото можеше да се види, той като че ли не вършеше нищо друго, освен да ходи по партита. Не се ли отегчава? Тайър ходеше по подобни събития едва от две години и вече едва издържаше. Казваше си, че ако не внимава, времето ще отлети неусетно и той ще свърши като Били Личфийлд.

На всичко отгоре сега Били бе видял якето му!

— Здравейте, млади човече! — поздрави учтиво Били.

— Здрасти — промърмори Тайър. Няма начин Били Личфийлд да поменеше името му. Подаде агресивно ръка, с което принуди Били да я поеме, и отсече: — Аз съм Тайър Кор. От „Снаркър“.

— Много добре знам кой сте, младежо! — отвърна любезно, но твърдо Били.

— Хубаво — кимна Тайър.

Изгледа презрително Били и хукна нагоре по стълбите прескачайки по две стъпала, за да напомни на стареца — а и на себе си — основната разлика между тях: младостта и енергията. Накрая зае обичайното си място на бара, откъдето можеше да наблюдава и да подслушва на воля, и най-вече — да остане почти незабелязан.

Докато подаваше палтото си на гардеробиера, Били си каза, че би било по-добре, ако не му се беше налагало да стиска ръката на този Тайър Кор. Какво правеше тук този младеж? Каква работа имаше? Били бе наясно, че Тайър Кор е блогър в един от онези зложелателни нови уебсайтове, които наизскачаха през последните няколко години и които засипваха света с омраза и язвителност, нетипични за цивилизования Ню Йорк. Били не виждаше никакъв смисъл нито в нещата, които тези блогъри пишеха, нито в коментарите на техните читатели. Нито едно от съмнителните им умотворения не изглеждаше като излязло изпод човешка ръка — или поне от ръката на човеците като такива, каквито Били ги познаваше. Точно това бе главният проблем на интернет — колкото повече светът се отваряше, толкова по-неприятни се оказваха хората.

Това бе една от причините, поради които бе започнал да гълта хапчета. Добрият старомоден прозак.

— Вече двадесет и пет години хората го вземат и са доволни от него. Дават го дори и на бебета — бе подчертал психиатърът. — А вие страдате от анхедония. Неспособност за изпитване на удоволствие.

— Не мисля, че е неспособност за изпитване на удоволствие! — бе възроптал Били. — По-скоро е ужас от света около нас!

Кабинетът на доктора се намираше на Единадесета улица, в малък двустаен апартамент.

— Мисля, че вече сме се виждали — бе отбелязал психиатърът при първата им среща.

— Така ли? — стресна се Били. Надяваше се това да не е истина, молеше се двамата с психиатъра да нямат общи познати.

— Познавате майка ми.

— Виж ти! — отбеляза Били с надеждата, че ще го откаже от по-нататъшно задълбочаване. От друга страна, усети странно успокоение от тази информация.

— Си Си Лайтфут — уточни докторът.

— О, ясно! Си Си значи. — Да, той познаваше Си Си много добре. Беше муза на един прочут моден дизайнер, който почина от СПИН. От времето, когато дизайнерите все още имаха музи. Боже, колкото му липсваха тези времена! — Как е майка ви?

— Все още щъка — отговори психиатърът със странна смесица от отчаяние и радост. — Поддържа си едностайния апартамент тук, но не забравя и къщата в Бъркшир. Всъщност, като че ли повечето време изкарва там.

— И с какво се занимава? — полюбопитства Били.

— Все още е много активна. Занимава се с благотворителна дейност — спасява коне.

— Колко благородно! — отбеляза Били.

— А вие как се чувствате? — бе попитал докторът.

— Не много добре.

— Значи сте дошли точно където трябва. Ще ви помогнем да се почувствате добре за нула време!

И тогава му предписа хапчетата, които наистина действаха! Е, не че ти решаваха проблемите, нито ги караха да изчезват като с вълшебна пръчица. Но поне ти помагаха да не ти пука за тях.

Сега Били приседна на бара и си поръча чаша вода. Погледна към Тайър и незнайно защо го съжали. Какъв ужасен начин да си изкарваш прехраната! Младежът сигурно беше изпълнен със себеомраза. Двамата бяха на не повече от метър един от друг, но ги разделяха над тридесет години познания и житейски опит — подобно на два континента, чиито народи нито разбираха обичаите и традициите си, нито искаха да ги разберат. Но Били реши, че това не е негов проблем, грабна си чашата с вода и отиде да побъбри с гостите.

Тридесет минути по-късно обядът беше вече във вихъра си.

— Направо се влюбих в телевизионния ти сериал! — изписка една жена, облечена в костюм на пайети, по посока на Шайфър Даймънд, като се приведе през Били, за да я докосне.

Шайфър погледна към Били, намигна му и подхвърли:

— Ами казаха, че никой няма да ми говори за телевизионния сериал! Дори ми обещаха!

Откакто „Майка игуменка“ беше пуснат на телевизионния екран преди три седмици, Шайфър започна да получава покани от всякъде, поради което реши, че нищо не й пречи да се повесели на сцената на нюйоркското висше общество. Всички държаха тя да присъства на събитието им. До този момент вече бе излизала на среща с прочут милиардер, който се бе оказал доста по-интелигентен и приятен, отколкото бе очаквала, ала който след тричасовия обяд бе заявил, че според него двамата не са подходящи един за друг и затова всеки трябва да продължи по пътя си. Беше ходила на среща и с прочут филмов режисьор, който отчаяно си търсеше трета съпруга. Днес обаче бе сложена да седи до Дерек Бръминджър, който беше на шестдесет и три, обръгнал и белязан (както от акне, така и от живота, по мнението на Шайфър) и който преди две години е бил уволнен от поста си на изпълнителен директор на водеща медийна корпорация, за сметка на което обаче получил компенсация от осемдесет милиона долара. Та Бръминджър се бе завърнал наскоро от своето околосветско пътешествие, по време на което се бе опитал да намери себе си, но очевидно се бе провалил.

— Осъзнах, че не съм готов да се оттегля. И че не желая да слизам от сцената. Точно затова се завърнах — бе споделил той. — Ами вие?

— Аз също все още не съм готова да сляза от сцената — се бе съгласила тя.

На съседната маса до Ана-Лиза Райе бе сложен Тайър Кор.

— Сигурно тази работа с поддържането на блогове е много интересна! — отбеляза Ана-Лиза.

— Имате ли някаква представа как се прави? — попита Тайър.

— Не, само мога да изпращам имейли.

— Ами, моята работа я могат всички! И я вършат! — отбеляза Тайър със смесица от презрение и омраза.

— Убедена съм, че не е вярно.

— Напротив! Това е изключително гаден начин да си изкарваш прехраната! — изрече Тайър.

— Има и по-гадни. Например да си адвокат — пошегува се тя.

— Може и да е така — съгласи се Тайър. — Едно време мечтаех да стана писател. А вие? Каква сте мечтали да станете, когато сте била малка?

— Винаги съм искала да бъда адвокат. Нали знаете — веднъж адвокат, винаги адвокат! Поне така казват. Обаче днес се наложи да отида да видя едно произведение на изкуството — уж всички говорели за него. Оказа се, че става въпрос за чифт маратонки и пластмасов динозавър, залепен за бебешко одеялце. За половин милион долара!

— Това не ви ли вбесява? Защото мен ме вбесява! Писна ми да живея в свят на фалшиви ценности!

— Е, може би онова, което за един е бебешко одеялце, за друг е изкуство — отбеляза Ана-Лиза усмихнало.

— Не особено оригинално като мисъл! — отсече Тайър, като изпразваше третата си чаша с шампанско.

— О, аз изобщо не се опитвам да бъда оригинална! — изрече съвсем искрено тя. — На масите около нас е пълно с достатъчно оригинални хора, за да имам претенции да съм като тях! Просто се опитвам да проумея същността на Ню Йорк.

Тогава Тайър си каза, че Ана-Лиза е една от малцината свестни личности, които бе срещал напоследък. Особено по такива събития.

— Ако бяхте емотикон, каква щяхте да бъдете? — попита я внезапно той. — Може би усмихнатото личице?

Ана-Лиза се засмя и отговори:

— По-скоро обърканото. Едно главно „К“ с двоеточие под него.

— Сигурно заради бебешкото одеялце. За половин милион долара. Надявам се, че не сте го купила!

— О, не! — разсмя се тя. — Но пък съпругът ми е решил да си постави гигантски аквариум в апартамента ни!

— А къде по-точно живеете? — запита нехайно Тайър.

— На Пето авеню № 1.

Ясно, вече всичко се изясни. Значи Ана-Лиза Райе е половината от двойката, купила апартамента на госпожа Хаутън. От което следваше, че съпругът й е Пол Райе — някакъв мизерен хеджфондър, който е само на тридесет и две, а вече притежава милиони! За покупката бе съобщено на страницата за недвижими имоти на „Ню Йорк обзървър“.

След края на обяда Тайър Кор се върна в своя апартамент. След блясъка на „Четирите сезона“ обиталището му се стори особено депресиращо. Прозорците бяха затворени, а свистенето на парата от стария радиатор можеше да се мери по гадост единствено със свистенето от отворената уста на съквартиранта му Джош, изпружен върху купчината дрехи в ъгъла, която той наричаше свое легло.

Кого заблуждаваше Тайър? Та Джош бе неудачник — никога нямаше да може да пробие в този град. Справяха се единствено мошениците като Пол Райе, който си седеше самодоволно в гигантския си апартамент на Пето авеню и съзерцаваше глупавите си риби, докато красивата му и интелигентна съпруга, която безсъмнено беше твърде добра за него, бе принудена да прекарва времето си в разглеждане на измислено изкуство с онова леке Били Личфийлд. В това състояние на морално възмущение Тайър се насочи към стаята си и седна пред компютъра, готов да засипе с огън и жупел всички от породата на семейство Райе, Били Личфийлд и гостите на обяда в „Четирите сезона“. Обикновено справедливият му гняв успяваше да издържи поне петстотин думи в унищожително хиперболичен стил, ала ето че днес той неочаквано стихна, изместен от рядко за него философско съзерцание на проблема. Спомни си лицето на Ана-Лиза, спомни си усмивката й, спомни си съвсем искрената й възхита от качествата му и тоталното й неведение за неговите намерения. Да, той наистина „мразеше“ онези хора, но не беше ли дошъл в Ню Йорк точно за това? Не бе ли дошъл, за да стане като тях?

Напомни си, че е следващият Франсис Скот Фицджералд, който някой ден ще напише своя Велик американски роман, и всички ще се прекланят пред гения му. А междувременно Ана-Лиза Райе може да бъде неговата Дейзи Бюканън.

И сега той написа следното:

„От време на време съдбата те среща с някое същество от женския вид, което е толкова естествено, искрено и прекрасно, че започваш да се питаш дали в крайна сметка не е добре да поиздържиш още мъничко в този адски казан, наречен Ню Йорк.“

Два часа по-късно знакът на блога му се появи по „Снаркър“ и му спечели двадесет долара.

А междувременно Минди Гуч също работеше по своя блог. Седнала в офиса си в центъра на Манхатън, тя написа: „Когато синът ми се роди, установих, че не съм Супержена. Особено по отношение на емоциите ми. Внезапно аз вече не притежавах емоционална енергия за всички около мен, включително за съпруга ми. Всичките ми чувства се насочиха към сина ми. Тогава научих, че емоциите ми са ограничени, а не безгранични. И синът ми ги изчерпа. Докрай. За съпруга ми не остана нищо. Знаех, че би трябвало да се чувствам виновна. И наистина се чувствах. Но не поради правилната причина. Чувствах се виновна, защото бях напълно доволна от това състояние на нещата!“

Изпрати файла на асистентката си. А след това започна да сърфира през обичайната си порция блогове: „Хъфингтън поуст“, „Слейт“, „Грийн Тъм“ (някакъв невзрачен сайт за градинарство, който Минди намираше за необичайно успокояващ), и накрая, събирайки сили за поредния шок и ужас — „Снаркър“.

Всяка седмица „Снаркър“ сипеше подигравки за блога й в специална рубрика, наречена „Криза на мамите в средната възраст“. Знаеше, че не е никак здравословно да чете подобни злостни коментари за себе си (някои от които твърдяха директно: „Мразя я! Дано пукне!“), но не можеше да се въздържи. Коментарите подхранваха нейните любими демони — на себеомразата и неувереността. Според нея това бе емоционалната версия на рязане на вените. Правиш го, за да почувстваш нещо. А да се чувстваш отвратително е по-хубаво, отколкото да не чувстваш нищо.

Днес обаче нямаше нищо за нея. Минди бе облекчена — но и леко разочарована. Какво щяха да правят довечера с Джеймс, щом нямаше да може да му се накрещи?! Но ето че тъкмо когато се канеше да затвори уебсайта, когато се появи нещо ново. Минди прочете първото изречение и се смръщи. Всичко беше за Ана-Лиза Райе. И за Пол Райе. И за неговия аквариум.

Точно това бе последното, което трябваше да се случи. Минди бе дълбоко убедена, че що се отнася до № 1, най-добрата реклама е липсата на реклама.

Рано на следващата сутрин Минди зае позиция зад шпионката на вратата си в дебнене на Пол Райе. Възнамеряваше да се изправи пред него в момента, в който отива на работа. Верният й кокершпаньол Скипи бе заел позиция до краката й. Може би от атмосферата в дома им, а не поради някакъв пропуск в характера, но Скипи се бе сдобил с един злобничък навик. Часове наред се правеше на гальовно и сладко кутре, а после, най-внезапно, нападаше яростно.

Точно в седем часа сутринта Пол Райе излезе от асансьора. Минди отвори и извика:

— Извинете!

— Какво? — обърна се смръщено съседът й.

В този момент Скипи се изстреля от вратата, оголи зъби и ги заби право в крачола на скъпия панталон на Пол Райе. Той се опита да изтръска кученцето от себе си, но то не помръдваше. Трябваше да дойде стопанката му, за да го изтегли.

— Мога да ви съдя за това! — извика Пол Райе.

— Не можете! Кучетата са напълно законни в тази сграда! — просъска Минди и също оголи зъби. — Но за рибките не съм много сигурна! О, да! — кимна зловещо тя, забелязвайки изненадата, изписана по лицето на богаташа. — Знам всичко за вашия аквариум! В тази сграда няма никакви тайни!

Врътна се важно, влезе в апартамента си и затвори вратата. После се наведе, гушна кученцето и му прошепна:

— Браво! Добро момче!

Така бе положено началото на една традиция.

Купонът за Хелоуин, за който Лола толкова настояваше пред Филип, в крайна сметка не се оказа в хотел „Бауъри“, а в една изоставена сграда на съседната пряка. Лола беше облечена като проститутка — със сутиен и бикини на пайети, мрежести чорапи и обувки на високи токове. Изглеждаше невероятно — като момиче от корицата на мъжко списание.

— Сигурна ли си, че искаш да излезеш така? — попита Филип.

— Как?

— Та ти си практически гола!

— Не повече, отколкото съм на плажа — отсече Лола и метна една боа от пера около врата си. — Така по-добре ли е?

За да отговори на очакванията й, Филип се бе облякъл като сводник — с костюм на райета, слънчеви очила с бели рамки и шапка с тясна периферия. От Осма улица Лола му беше купила огърлица от изкуствени диаманти, на която висеше череп, инкрустиран с изкуствени диаманти.

— Не е ли готино, а? — кудкудякаше тя, докато отиваха към мястото на купона.

Улиците бяха пълни с празнуващи, облечени във всевъзможни карнавални костюми. „Да, наистина е готино“ — помисли си Филип, като хвана ръката й. Вече не си спомняше откога не си беше позволявал да се отдава на подобни глупави забавления. Какво се бе случило с него? Откога бе станал толкова сериозен?

— Сигурна съм, че много ще харесаш Тайър Кор! — изписка тя, като го дърпаше, за да върви по-бързо.

— Кой е той? — попита, но забелязвайки раздразненото й изражение, добави: — Да бе, сещам се. Младият импресарио, който иска да става писател.

— Той е писател! — натърти Лола. — Пише всеки ден за „Снаркър“!

Филип се усмихна. Лола изглеждаше напълно неспособна да направи разлика между твореца и занаятчията, между истинското и фалшивото. В нейното съзнание „блогър“ бе същото като „писател“, а звездата от някое риалити шоу бе равностойна на актриса. Принуди се да си напомни, че вината не е в нея, а в поколението й. Връстниците й бяха израснали сред културата на настъпателната демокрация, където всички са едни и същи и всички са победители.

Пред немощната стара сграда се бе събрала огромна тълпа. Филип сграбчи ръката на Лола и си проправи път напред с лакти. На входа бяха застанали двама типове с лица, целите в пиърсинг, травестит с розова перука и самият Тайър Кор, пушещ цигара. Тайър разтърси дружески ръката на Филип и отбеляза:

— Купонът е разрушителен, човече! Казаха, че утре сутринта започват да събарят сградата, затова ние ще се постараем да им помогнем! Поне докато се появи полицията, разбира се.

Филип и Лола преминаха през входа и се заизкачваха по дървена стълба. Димът се носеше на талази в застоялия въздух, а самотната крушка не вършеше почти никаква работа. От някъде се дочу рев от повръщане, но то бе бързо сподавено от гърмящата от горния етаж музика. Вътре беше претъпкано от народ.

— Какъв е смисълът на всичко това? — изрева Филип в ухото на Лола.

— Няма такъв. Не е ли страхотно?! — извика с блеснали очи тя.

Проправиха си път до импровизирания бар, където им подадоха бърканица от водка и боровинков сок, без лед. В пластмасова чаша.

— Кога можем да се измъкнем оттук? — опита се да надвика ревящата музика Филип.

— Та ние едва дойдохме! Да не би да искаш да си тръгваш?

Филип се огледа. Тук не познаваше никого. Всички около него бяха млади, с гладки лица, пълни торби с номера и превземки, надвикващи се като обезумели. А музиката… Всъщност не беше музика. Беше някакъв нечовешки гърмящ звук, без никаква определена мелодия, и пробиваше мозъка му като шиш. При все това те се опитваха да танцуват — движеха бедра, без да помръдват горната част от телата си. „Не, не мога!“ — каза си Филип.

— Лола! — извика в ухото й той. — Прибирам се!

— Не! — изпищя тя.

— Ти остани! Забавлявай се! Ще те чакам у нас след час!

Докато вървеше обратно към № 1, Филип се чувстваше едновременно облекчен и объркан. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да стои на онова претъркано, горещо, мръсно парти. И те наричат това забавление? Вярно, когато беше на двадесет и две, той също беше ходил по партита. Обаче те наистина бяха забавни! Правеха си ловни обиколки с лимузините, прекарваха нощите си в тесни, пълни догоре с цигарен дим клубове или в огромни зали, където всяка вечер имаше различен декор. Имаше и един клуб в една стара църква, където можеше да потанцуваш върху олтара, и още един, където пък имаше изоставен подземен тунел — идеалното място за любителите на наркотици. По негово време Манхатън беше една огромна дискотека, където винаги имаше музика, винаги някъде се вихреше парти. Спомни си как в една гореща августовска нощ двамата с Шайфър бяха нахълтали неканени на купон на травестити в изоставения док на река Хъдсън, където няколко души паднаха в реката и после трябваше да бъдат спасявани от пожарникарите. Шайфър и той се смяха толкова много, че накрая се разплакаха от смях. „Хей, момченце! — бе извикала тя, приведена на две от смях. — Какво ще кажеш никога да не спираме! Какво ще кажеш никога повече да не ходим на работа и непрекъснато да обикаляме по купони! Няма ли да бъде страхотно? А когато ни писне, ще се оттеглим в някоя стара ферма във Върмонт!“

„Какво стана с онези хубави дни?“ — запита се той. Докато минаваше покрай огледалото във фоайето на № 1 той зърна отражението си и осъзна, че прилича на глупак — мъж на средна възраст, преструващ се на младеж. Кога бе остарял толкова много?

— Филип? — чу той глас зад гърба си. — Филип Оукланд, ти ли си това? — Последвано от познатия звънък смях.

Обърна се. Шайфър Даймънд бе влязла във фоайето и стоеше пред него със сценарий, притиснат към гърдите си. Очевидно се връщаше от снимки, защото беше все още със сценична прическа и грим. Беше облечена с дънки, космати ботуши и ярка оранжева парка. Около врата й бе завързано бяло кашмирено шалче. Изглеждаше добре — присмехулното й, развеселено изражение му напомни за първата им среща. Как стана така, че тя изобщо не бе остаряла, докато той се бе превърнал в такава безспорна жертва на времето?

— Момченце? — продължи да го задява тя. — Да, това наистина си ти! Но какво си облякъл, за бога?

— Днес е Хелоуин — промърмори Филип.

— Да, знам. Но като какъв си се маскирал?

Неочаквано и за себе си, Филип се ядоса.

— Нищо! — тросна се той и натисна бутона за асансьора.

Вратите му се отвориха и двамата влязоха.

— Шапката ми харесва — отбеляза Шайфър. — Обаче теб никога не те е бивало да се правиш на друг човек, Оукланд!

Асансьорът спря на нейния етаж. Тя огледа за последен път маскировката му, поклати глава и излезе. И отново изчезна от живота му.

Докато висеше в компанията на Тайър, Лола напълно изгуби представа за времето. Тайър очевидно познаваше всички и непрекъснато я представяше на този и онзи. После тя приседна в скута му и той прошепна:

— Знаеш ли, че ме втвърди!

След това се появи и Франческа. Двете с Лола излязоха на стълбите и попушиха марихуана. А после откриха някой с бутилка водка. Един от високоговорителите изпадна от прозореца. Купонът продължаваше.

В три през нощта стаята се изпълни с червено-белите светлини на полицейските коли. Ченгетата нахлуха със запалени фенери и Лола хукна надолу по стълбите. Избяга директно на Трето авеню. На Пета улица спря, осъзнавайки, че е съвсем сама в мразовитата нощ. Потръпна от студ. Краката я боляха, устата й съхнеше и мозъкът й не беше в състояние да роди нито една нормална мисъл.

Тръгна отново, обгръщайки тялото си с ръце в опит да се постопли. По-нататък забеляза хора и таксита и едва тогава се усети, че е почти гола. „Жесток задник имаш! Направо ми идва да го изхрускам!“ — й бе повтарял Тайър почти през цялата нощ. Ако не беше Филип, сигурно щеше да тръгне с Тайър. Но пък щеше да откачи в онзи негов мизерен апартамент с отвратителния Джош непрекъснато около тях. Ех, съдба! Намираш си тип, който се оказва подходящ, само за да разбереш, че живее на неподходящо място! Лола знаеше, че никога не би могла да живее по този начин. Както би казала майка й: „Това не е живот — това е оцеляване!“

Най-сетне успя да докрета до Пето авеню. Наоколо беше пусто и от жълтите отблясъци на уличните лампи всичко изглеждаше призрачно. Лола никога не беше закъснявала толкова и сега установи, че вратата на сградата се заключва. Заудря паникьосано с юмруци и най-сетне успя да събуди пазача, който бе заспал в стола си. За нещастие точно този пазач не я познаваше и й създаде доста проблеми, докато я пусне. Наложи се дори да звънне на Филип по телефона. Когато накрая се качи, завари Филип в антрето на апартамента по боксерки и тениска с „Ролинг Стоунс“.

— За бога, Лола, три през нощта е! — изръмжа той.

— Нали каза да се забавлявам? Е, забавлявах се! — изкиска се тя.

— Виждам.

— Опитах се да се свържа с теб, но ти не благоволи да вдигнеш телефона! — запротестира тя. Самата невинност.

— Аха!

— Не съм виновна аз! — продължи Лола. — Виждаш ли какво става, когато не си вдигаш телефона?!

— Лека нощ! — отсече хладно Филип, обърна се и се запъти към спалнята.

— Хубаво! — извика тя и се запъти към кухнята. Беше бясна. Не такова посрещане бе очаквала. Реши, че няма да остави тази работа така. Изфуча в спалнята, застана срещу Филип и извика: — Забавлявах се, разбра ли! И не виждам какво толкова е станало!

— Лягай да спиш. Или се връщай в апартамента си!

Лола реши да смени тактиката. Пъхна ръка под завивките и напипа пениса му. После измърка:

— Ти не искаш ли да се забавляваш?

Той демонстративно измести ръката й и повтори:

— Лягай си! Или ако не можеш да спиш, върви на дивана!

Лола го изгледа на кръв, после бавно съблече дрехите си и си легна, Филип лежеше с плътно затворени очи. Тя се примъкна до него. После се превъртя и уж случайно го срита с крака.

Той седна в леглото и извика:

— Слушай какво, вече ти казах! Ако не можеш да заспиш, върви на дивана!

— Какъв ти е проблемът на тебе, бе?!

— Виж какво — опита се да запази спокойствие той, — трябва да се наспя. Утре ме чака голям ден!

— По-спокойно, де! Ще си взема хапче за сън.

— Аха, вечното разрешение — промърмори ФИЛИП. — Хапчета.

— В случая имах предвид теб в ролята на хапче! — натърти тя.

Не успя да заспи веднага. Лежеше в мрака и мразеше Филип. Той не беше никак забавен. И като че ли нямаше да е зле да скъса с него и да тръгне с Тайър. Но при тази мисъл пред очите й отново изникна картинката на апартамента на Тайър и факта, че той нямаше никакви пари и че на практика беше мизерник. Ако скъса с Филип, щеше да се озове точно там, където беше при пристигането си в Ню Йорк. Щеше да бъде принудена да се върне в миниатюрния апартамент на Единадесета улица и всяка вечер да ходи на купони в сгради, предвидени за събаряне. И повече никакви премиери на филми, никакви вечери в „Уейвърли Ин“, никакви срещи с хора от хайлайфа. Да, налагаше се да остане при Филип. Или поне още мъничко — или докато той й предложи, или докато се случи някакво чудо и тя най-неочаквано се превърне в звезда.

На следващата сутрин Филип я поздрави само с едно хладно „Добро утро“. Главата на Лола тежеше като топка за боулинг, но като никога реши да не се оплаква, защото си даваше сметка, че се налага да го умилостиви. Измъкна се от леглото и влезе в банята, докато той се бръснеше. Приседна на тоалетната, скри ръце под краката си и го погледна през пелената от разрошена коса пред очите си.

— Моля те, не ми се сърди! — простена. — Нямах представа, че ще се ядосаш толкова много.

Филип остави самобръсначката си и я погледна. Снощи, след конфуза от срещата с Шайфър, той се бе излегнал на спалнята, питайки се в какво се бе забъркал. Може би нини е права, може би той наистина е вече твърде стар, за да ходи с двадесет и две годишни момичета. Но какво друго можеше да стори? Шайфър Даймънд беше вманиачена на тема кариера и не се нуждаеше от него. Преди се бе надявал да си намери приятна, завършена жена на своята възраст — като например Сондра, но се оказа, че ще трябва да се примири с липсата на добър секс. А той не бе в състояние да стори подобно нещо. За него това бе равносилно на отказ от живота.

А ето сега в банята му седеше разкошната Лола Фабрикънт, смирена и готова да му даде всичко това. Въздъхна и промърмори:

— Добре, Лола. Но повече не го прави!

— Няма! — извика радостно тя и скочи. — Обещавам! О, Филип, толкова много те обичам!

И отиде да си легне.

Филип се усмихна. Откъде черпеше разбиранията си за любовта това момиче?

— Хей, Лола! — провикна се той. — Защо не вземеш да спретнеш някоя закуска?

Тя се засмя и отговори:

— Знаеш, че не мога да готвя!

— Може би е време да започнеш да се учиш!

— Защо?

Филип се избръсна и започна да оглежда кожата си в огледалото над мивката. И преди беше имал млади приятелки, но никоя не би могла да се сравни с Лола. Обикновено младите жени бяха доста по-хрисими. Отстъпи крачка назад, потупа бузите си и поклати глава. Кого заблуждава? Та навремето Шайфър Даймънд беше далеч по-луда и от Лола! Обаче той беше ужасно влюбен в Шайфър, поради което номерата и поведението й го дразнеха — особено когато веднъж предложи да направят тройка с още един мъж. Може и да се е шегувала, но с Шайфър човек никога не можеше да бъде сигурен. За щастие в Лола не беше влюбен, така че се чувстваше в безопасност — нищо, което направеше тя, не би могло да го ядоса. Или поне той смяташе така.

Върна се в спалнята. Лола се бе излегнала по корем, чисто гола под завивките — сякаш го очакваше.

— О, здрасти! — промърмори и извърна глава.

Той дръпна завивката от тялото й и автоматично забрави всичко за Шайфър Даймънд. Тялото на Лола беше божествено. Тя разтвори подканващо крака. Кърпата около кръста му се свлече на пода, той коленичи на спалнята, повдигна бедрата й и проникна в нея.

Свърши бързо и се изпълни със сънливото спокойствие, което следваше задоволяването на плътта. Затвори очи. Лола се претърколи и започна да си играе с косата му.

— Филип? — измърка сладко. — Какво ще правиш за Деня на благодарността? Не искаш ли да дойдеш с мен в Атланта?

— Може би — промърмори той и заспа.

11

От апартамента на семейство Райе отново се разнесе бръмчене. Енид Мърл скочи раздразнено от бюрото си и излезе. На терасата над главата си забеляза купчина медни тръби. Значи новите собственици още не бяха приключили с ремонта на баните си. Или може би тръбите са за аквариума на Пол Райе, който се канел да монтира в балната зала на госпожа Хаутън. Или поне така твърдеше мълвата. Енид се надяваше този проточил се ремонт да не я превърне в онзи особен вид старици, които при липса на фокус в собствения си живот се фокусират върху живота на съседите си. Влезе обратно в стаята си и пусна историческия канал на „Дискавъри“, за да се разсее. Много харесваше този канал, защото предаванията в него перфектно онагледяваха същинската природа на човешките същества — докато шепа смелчаци се стремяха към велики дела, огромната част от човечеството се бе посветила на грубото изкуство на оцеляването, размножаването и задоволяването на първичните инстинкти, в това число към убийства, параноя и войни.

Звънецът на вратата й иззвъня. Очаквайки Филип, тя веднага отвори. Но вместо него зърна срещу себе си Минди Гуч. Минди бе заела обичайната си поза — с кръстосани пред гърди ръце и лице като градоносен облак.

— Трябва да поговорим за нещо — отсече тя.

— Заповядай! — покани я Енид и отвори по-широко вратата си. Чудеше се какво ли ще иска сега от нея съседката й, след като двете не бяха разговаряли от заупокойната служба в памет на госпожа Хаутън.

— Мисля, че имаме проблем! — отсече Минди.

— Скъпа, проживяла съм в тази сграда почти целия си живот — отговори усмихнато Енид, като мислеше, че Минди има предвид липсата на комуникация между тях. — Тук съм от преди да се нанесеш тук и се надявам да бъда все още тук и когато се изнесеш! И ако ще още пет години да не си говорим, не мисля, че това ще бъде проблем за мен!

— Нямам предвид теб! — отсече Минди. — Говоря за семейство Райе. Смятам, че трябва да направим нещо по този въпрос!

— Така ли? — изгледа я хладно Енид.

— Миналата седмица Пол Райе имаше наглостта да се появи в офиса ми!

— За да се опита да се сприятели с теб, може би?

— За да се опита да ме подкупи! За да одобря поставянето на климатици!

— И ти какво каза?

— Че няма да стане!

— Е, какъв е проблемът тогава? — озадачи се Енид.

— Ето този! — извика Минди и отвори ръка. Върху дланта й лежеше пластмасов зелен войник в атака с байонет.

— Не разбирам!

— Тази сутрин, когато отворих вратата, за да си взема вестника, открих цяла войска от тези върху изтривалката!

— И смяташ, че е дело на Пол Райе? — изгледа я скептично Енид.

— Не само смятам — аз знам, че е негово дело! — извика Минди. — Защото, когато идва при мен, заяви, че ако не одобря климатиците му, ще ми обяви война! И ако това не е знак — добави и разклати пластмасовия войник под носа на Енид, — какво друго е!

— Трябва да се изправиш очи в очи с него! — посъветва я Енид.

— Не мога да го направя сама! Нуждая се от помощта ти!

— Не виждам с какво бих могла да ти помогна — отбеляза спокойно възрастната жена. — Справянето с невъзпитани собственици е твоя работа. В крайна сметка нали ти си президент на борда!

— Но ти си била президент на борда в продължение на петнадесет години! — рече Минди. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Някакъв начин да ги изгоним оттук!

Енид се усмихна и отбеляза:

— Но те току-що се нанесоха.

— Виж какво, Енид! — заяви Минди, вече губеща търпение. — Някога с теб се разбирахме!

— Така е — кимна Енид. — Разбирахме се, при това дълго време. Разбирахме се, дори след като организира заговор, с който ме свали от президентския пост!

— Смятах, че вече не искаш тази работа! — запротестира Минди.

— Така е, вече не я исках. И затова ти простих. Смятах, че щом толкова много я искаш, значи ще се справиш с нея!

Минди сведе очи и промърмори:

— Ами ако одобрението на тези хора се окаже грешка?

— За съжаление вече нищо не можем да сторим — въздъхна Енид. — Единственият начин, по който бихме могли да ги изгоним оттук, е ако не си плащат за поддръжката. А предвид онова, което знаем за тях, мисля, че това е крайно невероятно.

— Не съм много сигурна, че ще мога да живея в една и съща сграда с този човек! — отрони Минди.

— В такъв случай може би ще трябва да напуснеш — каза благо Енид и отвори вратата. — Съжалявам, че не мога да ти помогна, скъпа! Приятен ден!

Лола остави романа, който четеше — „Изкупление“, отвори вратата към терасата, стъпи върху хлъзгавите плочки с ботушите си с висок ток на „Клое“ и надникна през парапета, Филип все още не се виждаше никакъв и тя се върна вътре. Затвори книгата и огледа корицата. Беше подарък от Филип, макар че в случая по-подходящата дума като че ли беше „намек“. Беше й я връчил след една катастрофална вечеря с негов стар приятел.

— Това е една страхотна книга! — бе изтъкнал. — Надявам се, че ще ти хареса!

— Благодаря ти! — бе отвърнала мило тя, макар да бе напълно наясно с намеренията му.

Опитваше се да я образова и макар това да бе много мило от негова страна, Лола така и не разбираше защо изобщо го прави. По нейното скромно мнение човекът, който трябваше да се образова, бе не тя, а самият той. Защото всеки път, когато тя споменеше някой готин нов актьор или някое ново видео в „Ю Тюб“, за което всички говореха, или дори когато си пускаше музика по айпода, той питаше какво е и твърдеше, че никога не е чувал за нито едно от тези неща. И макар за нея подобни реакции да бяха разочароващи, все пак се стараеше да не го критикува. Беше достатъчно благоразумна, за да не наранява чувствата му, като го кара да се чувства твърде стар.

Точно с тази стратегия бе успяла да влезе под кожата му и да си го върти на малкия пръст. Той изпълняваше почти всяко нейно желание. Например за днес бе уговорил да ходят на снимачната площадка на новия сериал на Шайфър Даймънд, за да наблюдават снимките. Целият град говореше за този нов сериал, а тъй като Лола знаеше, че Филип и Шайфър са „стари приятели“ (по неговите думи), го бе попитала защо досега не са ходили да я гледат на живо. Филип също се бе учудил и след като Лола настоя, слезе до апартамента на Шайфър и й остави бележка. Една вечер Шайфър се обади и Филип влезе в кабинета си и говори с нея цял час на затворена врата, оставяйки Лола да тръпне в очакване на резултата. Когато излезе, заяви, че може и да отиде да гледа Шайфър на снимачната площадка, обаче Лола нямало нужда да си прави труда да ходи с него, защото щяло да бъде отегчително. И всичко това — след като идеята си беше нейна! Обаче тя се бе заела да му прави масаж на краката и докато го разтриваше, изтъкна, че едно такова посещение ще бъде полезно за образованието й. Като негова помощничка и приятелка, тя държала да знае всичко, свързано с работата му.

— Но нали знаеш какво правя? — бе извисил той слаб глас в опит за протест. — Цял ден си седя пред компютъра!

— Не е вярно! Ето, например през януари ще ходиш за две седмици в Лос Анджелис! А през едната от тях аз може би ще ти дойда на гости! И докато съм там, ще трябва да ходя с теб на снимките, нали така? Да не би да очакваш от мен да си седя по цял ден в хотела?

— Смятам, че вече обсъдихме ходенето в Лос Анджелис — изрече той и стегна крака си. — Ще бъде истински кошмар! Първите две седмици след началото на снимките винаги са такива. Ще работя по шестнадесет часа на ден! И ти много бързо ще се отегчиш!

— Искаш да кажеш, че няма да те виждам цели две седмици?! — изписка тя.

И сигурно той се бе почувствал виновен, защото почти незабавно се бе съгласил да я вземе със себе си на снимачната площадка на „Майка игуменка“. А тя бе толкова доволна, че дори не се разсърди на отказа му да гостуват на родителите й за Деня на благодарността — каза си, че е твърде рано да прекарват празниците си със своите роднини. Като се замислеше, тя също не би искала да прекара Деня на благодарността с Енид — защото Филип бе направил точно това, бе завел леля си на някакъв отегчителен обяд на клуб „Сенчъри“. Бе водил и Лола там — веднъж, след което тя се бе заклела никога повече да не стъпи на това място.

Всички около нея гонеха стоте. И така, доволна и щастлива, тя се бе завърнала в Атланта и се бе срещнала с приятелките си и в петък вечер всички бяха стояли до два през нощта, за да разглеждат снимките на Филип и на апартамента му, които Лола им показа. Една от приятелките й бе вече сгодена и готвеше сватба, другите се опитваха да накарат приятелите, си да се оженят за тях. И всички съзерцаваха снимките на Филип и апартамента му и въздишаха от завист.

Но това беше преди цели три седмици. Сега наближаваше Коледа и Филип най-сетне бе благоволил да определи дата за това така бленувано посещение на снимачната площадка. Лола прекара последните два дена преди събитието в трескава подготовка. Ходи на масаж, направи си изкуствен тен, направи си златисти кичури на тъмната коса и си купи рокля от „Марк Джейкъбс“. Интересното бе, че непосредствено след покупката се обади майка й и я запита наистина ли току-що е похарчила две хиляди и триста долара. Лола обвини майка си, че използва кредитната й карта, за да я шпионира. Скараха се, което не бе никак обичайно за тях, и Лола затвори. После, изпълнена с угризения, се обади на майка си. Завари Бийтел обляна в сълзи.

— Мамо, какво става? — бе попитала Лола. А когато майка й не отговори, тя извика уплашено: — Да не би с татко да се развеждате?

— Нищо подобно. Добре сме си.

— Тогава какъв е проблемът?

— О, Лола! — бе успяла да въздъхна майка й. — Ще поговорим за това, когато си дойдеш за Коледа. А междувременно те моля да бъдеш малко по-внимателна с парите!

Това беше много странно и Лола бе изключила телефона крайно объркана. После обаче реши, че не е нищо важно. Майка й имаше навик от време на време да се притеснява за пари, но на някакъв етап го преживяваше и в пристъп на вина винаги купуваше на Лола по някоя скъпа глезотийка, като например слънчеви очила на „Шанел“.

Междувременно Филип се намираше точно зад ъгъла и си подстригваше косата. Идваше в този салон на пресечката на Девета улица с Пето авеню от тридесет години. Майка му бе започнала да идва тук още през седемдесетте, когато клиенти и стилисти слушаха музика от джубокса и смъркаха кокаин. Собственикът, естествено, бе добър приятел на майка му. В онези години всички бяха добри приятели на майка му. Тя излъчваше онази неустоима уязвимост, която караше всеки, който я види, да се втурва да й помага с нещо. Не й се налагаше да работи, защото живееше от попечителски фонд, а освен това бе считана за голяма красавица. А атмосферата на трагичност, която внасяше навсякъде, където се появеше, само засилваше очарованието й. Поради което никой не се изненада, когато през 1983 година тя се самоуби.

Собственикът Питър подстригваше Филип по същия начин, по който го бе подстригвал години наред, и сега почти привършваше, обаче на Филип му се искаше да убие още малко време в салона. Наскоро Питър бе победил битката с рака и бе започнал да ходи на фитнес почти всеки ден, така че днес разговорът съвсем естествено се завъртя около комплекса от упражнения, които изпълняваше. После си говориха за лятната къща на стилиста в Катскилс. След това обсъдиха промените, настъпили в техния квартал, Филип се ужасяваше от събитието, което му предстоеше — от срещата между бившата му любов и настоящата му любовница. За него между „любов“ и „любовница“ имаше огромна разлика — първата бе законна и благородна, а втората — временна, както и (конкретно в случая с Лола) често поставяща го в неудобно положение.

Този крайно нелицеприятен факт бе лъснал в целия си съмнителен блясък по време на вечерята с югославския режисьор. Режисьорът, който съвсем случайно бе носител на две награди „Оскар“, бе вече възрастен мъж с постоянно течащи лиги от устата, така че съпругата му рускиня, облечена в златиста рокля на „Долче и Габана“ (и двадесет години по-млада от него, с почти същата разлика, каквато имаше между Лола и Филип), трябваше да му дава супата лъжичка по лъжичка. Режисьорът имаше изключително опак характер, а жена му беше абсурдна, но все пак той бе жива легенда. И въпреки възрастта му (а за възрастта си човек няма вина), и въпреки глупавата му съпруга Филип питаеше огромно уважение към този човек и от месеци насам очакваше срещата с него.

Целенасочено или просто защото си беше такава, Лола като че ли бе решила да се покаже в най-лошата си светлина. Докато режисьорът обясняваше надълго и нашироко подробностите по следващия си проект (филм за някаква никому неизвестна война в Югославия през тридесетте), Лола не само че не отлепи очи от своето блекбъри, за да изпраща съобщение след съобщение, ами дори стигна дотам, че да отговори на повикването на своя приятелка от Атланта.

— Прибери го! — й бе просъскал Филип. Тя го изгледа обидено, направи знак на сервитьора и си поръча коктейл, назидателно обяснявайки, че не пиела вино, тъй като виното било само за старците. — Престани, Лола! — сряза я той. — Много добре знам, че пиеш вино! И сега ще пиеш това, което пият и останалите!

— Ама аз не обичам червено вино! — изписка тя. — Освен това ми трябва нещо, което да ми помогне да издържа всичко това тук!

След което се обърна нахакано към режисьора и го попита дали има някакви популярни филми.

— Популярни ли? — озадачи се старецът. — Какво това?

— Е, сещате се! — подкани го нетърпеливо Лола. — Филми за нормални хора!

— Какво нормални хора? — попита обидено режисьорът. — Мисля, че мои вкусове твърде изискани за млада дама като вас!

Старецът със сигурност не искаше да я обиди, но очевидно думите му прозвучаха точно така. И Лола автоматично захапа въдицата.

— Какво искате да кажете?! Нали изкуството уж било за хората! А ако хората не могат да го разберат, тогава какъв е смисълът да се занимавате с него?

— Това е проблем ваш в Америка — отвърна режисьорът. Вдигна чашата вино към устата си, но ръката му трепереше толкова много, че разля най-малко половината. — Твърде много демокрация! Тя смърт за изкуството!

През останалата част от вечерта никой повече не обърна внимание на Лола.

После, докато таксито ги откарваше към № 1, Лола се бе извърнала към прозореца и бясно навиваше и развиваше косата си.

— Сега пък какво? — я бе попитал Филип.

— Никой не ми обърна внимание!

— За какво говориш, за бога?!

— Бях игнорирана, Филип! Защо трябваше да идвам с теб, щом ще ме игнорират?

— Нямаше да бъдеш игнорирана, ако не беше направила онази глупава забележка за филмите му!

— Но той е един невзрачен, незначителен старец! На кого му пука за него и тъпите му филми?! О, извинявай! За изкуството му!

— Този човек е гений, Лола! Позволено му е да бъде особняк! Освен това е заслужил напълно почтено уважението на хората! И ти трябва да се научиш да цениш по-добрите от теб!

— Ти да не би да ме критикуваш?! — изгледа го с присвити очи тя.

— Просто отбелязвам, че няма да ти се отрази зле да понаучиш това-онова за живота.

— Слушай какво, Филип! Ако още не си го разбрал, да ти кажа: не поставям никого над себе си! Не ми пука кой какво е постигнал, защото истината е, че никой не е по-добър от мен! Ако ще да е спечелил милион награди „Оскар“! Ти сериозно ли смяташ, че това автоматично превръща човека в по-добър от другите!

— Да, Лола, точно така мисля!

Докато се приберат вкъщи, между тях цареше гробно мълчание. После, подобно на всички останали пререкания до този момент, и това завърши със секс. Това момиче очевидно имаше някакво шесто чувство за моментите, когато той започваше да й се изплъзва, и винаги имаше в готовност по някой и друг сексуален номер. Конкретно тази вечер излезе от банята с бикини без дъно, които разкриваха кола-маската, която си била направила същия следобед, „за да го зарадва“. И той се бе оказал безпомощен в лицето на подобно сексуално изкушение, а на следващата сутрин си продължиха както преди.

И сега, докато се чудеше какво да прави с Лола и докато стилистът почистваше раменете му от падналите косъмчета, покрай витрината на салона мина не кой да е, а самият Джеймс Гуч! Докога ще продължава да се сблъсква с този човек? И как се стигна до всичко това? Макар и живеещи в една и съща сграда, двамата години наред бяха успели да съжителстват в миролюбиво пренебрежение за съществуването си и ето че изведнъж — от онзи следобед в магазина на „Пол Смит“ — Филип започна да се сблъсква с Джеймс почти всеки ден! Нямаше никакво желание да задълбочава познанството си с този човек, но като че ли това бе неизбежно — Джеймс се очертаваше от онези типове, които колкото повече усещат, че са нежелани, толкова повече се натискат да ти бъдат приятели. Както и можеше да се очаква, Джеймс автоматично го зърна между изложените на витрината перуки и с очи, ококорени от изненада, се появи в салона.

— Здрасти! — поздрави ентусиазирано.

Филип само кимна, опитвайки се да не говори. Знаеше, че а проговори, а с него е свършено!

— Нямах представа, че тук подстригват и мъже — продължи да бърбори Джеймс, плъзвайки поглед по столовете от яркочервено кадифе и гипсовите корнизи.

— Открай време си идвам тук — промърмори Филип.

— И е толкова близо до нас! Май и аз трябва да започна да идвам тук! Още продължавам да ходя в Горен Уест Сайд.

Филип учтиво наклони глава.

— Едно време живеехме там — поясни Джеймс. — Няма да се уморя да разправям на всички как жена ми ме спаси от миниатюрното студио, наречено апартамент, и от тясното легло! Ако не беше тя, сигурно все още щях да си бъда там!

— Е, чак пък толкова! — не се сдържа Филип, докато ставаше.

— Ами ти? — не спираше Джеймс. — Ти откога живееш тук?

— Откакто се помня, съм си все в № 1 — отговори Филип. — Тук съм роден и тук израснах.

— Браво! — кимна Джеймс. — А какво ще кажеш тогава за семейство Райе? Съпругът ми се струва голям мръсник. Непрекъснато тормози жена ми, а сега пък решил да си слага аквариум с обем девет хиляди и сто литра! Представяш ли си?!

— Честно да ти кажа, научил съм се да не вземам страна в пререканията между моите съседи! — отбеляза Филип. — Това е сфера на леля ми.

— Но пък познаваш Шайфър Даймънд, нали? — изгледа го заинтригувано Джеймс. — Май някога дори сте били гаджета, а?

— Да, но преди много време — отговори Филип, подаде на касиера четиридесетте си долара и се опита да се измъкне от Джеймс, трясвайки вратата под носа му. Обаче човекът го последва. И сега той бе принуден да го изтърпи чак до № 1. Стори му се цяла вечност.

— Някога трябва да вечеряме заедно — заяви по едно време Джеймс. — Имам предвид ние със съпругата ми и вие с твоята приятелка. Как й беше името?

— Лола — отговори Филип.

— Млада е, нали? — подхвърли небрежно Джеймс.

— На двадесет и две — отговори Филип.

— Значи е доста млада — кимна Джеймс. — Би могла да ти бъде дъщеря!

— За щастие не е! — отсече Филип.

Когато стигнаха до тяхната кооперация, Джеймс пак повтори предложението си за вечеря:

— Бихме могли да отидем някъде в квартала. Например „Никърбокър“?

Филип се чудеше как да се измъкне. Какво да каже? „За нищо на света не искам да ходя на вечеря с теб и жена ти“ ли?

— Може би след Коледа — изрече на глас.

— Идеално! — светнаха очите на Джеймс. — Нека го направим през първата или втората седмица след Нова година! Защото през февруари излиза книгата ми, така че кой знае кога ще се завърна насам!

— Какво ще правиш по Коледа? — попита Дерек Бръминджър.

— Нямам конкретни планове — отговори Шайфър Даймънд, отпускайки се назад в стола на гримьора си.

Досега бе имала четири срещи с Бръминджър. След четвъртата вечеря бяха решили да спят заедно, за да „отметнат и тази страница“ и да преценят дали са съвместими или не. Сексът се оказа сносен — зрял и абсолютно правилен в техническо отношение, леко безстрастен, но не и незадоволителен. А самият Бръминджър бе интелигентен, с лек характер, макар и с леко поизветряло чувство за хумор. Неспособността му да погледне на живота откъм смешната страна вероятно се дължеше на остатъчната горчилка вследствие незаслуженото му уволнение от поста изпълнителен директор преди две години, както и от личната му битка със загубата на социален статус. Защото ако не е изпълнителен директор, ако след името му няма никаква титла, то тогава кой е той? Едногодишният хаджилък на Дерек Бръминджър го бе научил едно: „Търсенето на духовността е хубаво нещо, но социалният престиж е по-хубаво.“ Именно този извод го бе довел обратно в Ню Йорк, за да започне всичко отначало с помощта на други бивши изпълнителни директори, пратени да пасат на по шестдесет. Както самият той се шегуваше, те били „първият клуб на изпълнителните директори“.

А сега той попита:

— Искаш ли да отскочим до Сейнт Бартс? Разполагам със свободна вила от двадесет и трети декември до десети януари. Ако можеш да тръгнеш още на двадесет и трети, мога да те взема с мен — ще летя с частния си самолет.

В този момент в гримьорната надникна асистентът Алън и обяви:

— Имаш посетители!

Шайфър кимна. На прага се появиха Филип и младата му приятелка Лола. Филип бе споменал, че може да я доведе и нея, и Шайфър се бе съгласила — най-вече от любопитство какво ще да е това момиче, което бе успяло да задържи Филип далеч по-дълго от очакваното за него.

— Доведох и Лола — обяви очевидното той.

Шайфър й подаде ръка и чаровно изрече:

— Здравей! Слушала съм много за теб! Най-вече от Енид.

— Така ли? — ококори се Лола, очевидно поласкана.

Шайфър вдигна пръст, за да ги помоли да изчакат, и се върна на разговора си с Бръминджър.

— Та какво ще кажеш? — попита той.

— Страхотна идея! — възкликна Шайфър. — Нямам търпение!

И затвори.

— За какво нямаш търпение? — попита Филип с приятелското любопитство на човек, който някога е бил много близък с другия.

— За Сейнт Бартс. За Коледа.

— О, толкова си мечтая да отида в Сейнт Бартс! — възкликна впечатлена Лола.

— Трябва да накараш Филип да те заведе — отбеляза Шайфър и погледна към него. — Това е един от най-любимите му острови!

— Това е един от любимите острови на всички около нас! — промърмори Филип. — Та с кого ще ходиш?

— С Бръминджър — отговори Шайфър и сведе очи, за да може гримьорът да й сложи спиралата.

— Дерек Бръминджър? — изуми се Филип.

— Същият.

— С него ли ходиш сега?

— Нещо такова.

— Аха — кимна безрадостно Филип и се отпусна на празния стол до нея. — И откога е това?

— От скоро — отговори Шайфър.

— Кой е Бръминджър? — не успя да се сдържи Лола, намесвайки се в разговора им.

Шайфър се усмихна и обясни:

— Един мъж, който някога се е радвал на богатство и власт, но вече няма чак толкова власт. Само повече пари.

— Стар ли е? — продължи Лола.

— Направо древен — влезе в тона й Шайфър. — По-стар е дори от Оукланд!

— Готови са! — обяви Алън, надниквайки в гримьорната.

— Благодаря, скъпи! — кимна чаровно Шайфър.

После отведе Филип и Лола на снимачната площадка. Докато вървяха през лабиринта от коридори, Лола не преставаше да бъбри колко била развълнувана, че е тук, след което се зае да ахка и да охка при вида на толкова много хора, кабели и камери. Шайфър вече разбра защо Енид толкова мразеше това момиче — Лола очевидно въртеше Филип на малкия си, лакиран в черно, пръст. Но пък иначе не беше чак толкова лоша. Беше изключително приветлива и излъчваше някакъв особен чар. Но пък беше толкова млада! В близост до нея Филип изглеждаше като че ли отчаян. Но дори и да беше така, това не беше проблем на Шайфър — както й се наложи да си напомни. Двамата с Филип се бяха разделили преди много години. И нямаше връщане назад.

Хвърляйки последен поглед на Лола, която се отпусна в стола на режисьора в блажено неведение за гафа си, Шайфър стъпи на снимачната площадка и се опита да изхвърли от ума си Филип и неговата приятелка. Сцената, която днес трябваше да заснемат, се развиваше в нейния кабинет в редакцията на списанието и включваше конфронтация с нейна млада подчинена, която имаше връзка с шефа. Сега Шайфър зае мястото си зад бюрото и си сложи реквизитните очила с черни рамки.

— Готови! — обяви режисьорът. — Камера!

Шайфър се изправи и свали очилата си, наблюдавайки свъсено младата актриса, която приближаваше към бюрото й.

— Боже Господи! Ама това е Рамблин Пейн! — изквича Лола иззад мониторите.

— Стоп! — изкрещя режисьорът. Огледа се, зърна натрапницата в стола му и се запъти към нея, за да я изгони.

Шайфър се втурна към него и се опита да смекчи удара, като каза:

— Няма проблеми! Тя е приятелка!

Режисьорът се закова на място, погледна момичето и поклати глава. Едва тогава зърна до нея Филип.

— Оукланд? — възкликна, приближи се до него и го потупа по гърба. — Защо не ми каза, че и Оукланд е тук? — обърна се режисьорът към Шайфър.

— Исках да те изненадам.

— Хей, какво става с теб, човече? Чувам, че скоро започвате „Завръщане при шаферките“, а?

— Точно така — ухили се Филип. — Снимките започват през януари.

Режисьорът кимна по посока на Лола и попита:

— Това да не би да е дъщеря ти?

Шайфър се опита да успокои Филип с поглед, но той отказа да я погледне. „Горкият Филип!“ — помисли си тя.

По-късно, докато се връщаха към центъра на града, над главата на Филип надвисна черният облак на меланхолията — облак, който Лола очевидно не забелязваше. Тя бъбреше ли, бъбреше в пълно неведение за неговото мълчание — за това как получила откровение, докато седяла на снимачната площадка; как осъзнала, че точно там й е мястото; как се виждала пред камерите да прави същото, което правела Рамблин Пейн, защото това никак не било трудно, макар че отстрани да изглеждало точно така; но може би щяло да бъде по-добре да започне свое риалити шоу — шоу за нейния собствен живот, за това как една млада жена като нея превзема големия град, защото животът й наистина бил блестящ, и тя наистина била хубава — не по-лоша от другите момичета в риалити шоутата, та дори и много по-интересна. Интересна е, нали?

— Безспорно — отговори автоматично Филип.

Тъкмо пресичаха моста „Уилямсбърг“, който отвеждаше към Долен Манхатън — район, предлагащ съвсем различна гледка от прочутата по целия свят брегова ивица. Сградите тук бяха сиви и кафяви, ниски и в голямата си част занемарени. Атмосферата излъчваше по-скоро отчаяние и примирение, отколкото надежда за сбъдване на мечтите. Навлизането по тези улици помогна на Филип също да получи откровение. Шайфър Даймънд се бе завърнала в Ню Йорк и бе заживяла с лекота новия си живот. Беше все така прочута и ето че дори вече си имаше приятел. А какво ставаше с неговия собствен живот? Той не бе помръднал ни на йота, от години насам не бе направил нито крачка напред. Променяха се темите на сценариите му, променяха се приятелките му, но не и той. И сега, размишлявайки за предстоящата Коледа, той усети в душата си все по-задушаващо недоволство от живота. Коледите му обикновено минаваха в компанията на леля му — преди ходеха на вечеря в „Плаза“, обаче „Плаза“ вече не беше „Плаза“ — хотелът беше в ремонт, целящ да го превърне в безбожно скъпа кооперация с апартаменти под наем. Което означаваше, че Филип нямаше никаква представа какво ще предложи леля му. А Шайфър заминаваше за Сейнт Бартс. Дори Лола се прибираше вкъщи при родителите си… Внезапно се почувства стар и изоставен, макар да си даваше сметка, че това изобщо не е в стила му. И тогава съзря изход от настъпващата депресия.

— Лола! — възкликна, като пое ръката й. — Какво ще кажеш за Нова година да мръднем към Карибите?

— В Сейнт Бартс? — светнаха очите й.

— Не точно там — отговори той. Нямаше никакво желание да прекарва почивката си, сблъсквайки се непрекъснато с Шайфър и нейния нов любовник. — На друго място. Но точно толкова хубаво, колкото и Сейнт Бартс.

— О, Филип! — хвърли се в обятията му тя. — Толкова съм щастлива! Притеснявах се, че за Нова година няма да правим нищичко заедно! Дори по едно време си мислех, че си забравил. Но сега разбирам, че си го пазил в тайна, за да ме изненадаш!

Неспособна да сдържи вълнението си, тя автоматично потърси майка си, за да й съобщи добрата новина. Беше забелязала, че напоследък майка й се държи много странно, така че реши, че новината може да я зарадва.

Три дена по-късно, в състояние на пълно блаженство, Лола се качи на самолета за Атланта. Мислите й бяха изцяло концентрирани върху пътешествието с Филип — щеше да тръгне на двадесет и седми и да излети директно за Барбадос, където двамата щяха да се срещнат и да отпътуват за остров Мустик. Всяка порядъчна жена бе наясно, че когато един мъж те води на почивка, той иска да провери как се разбирате, когато сте заедно по цял ден, няколко дена подред — и ако почивката мине добре, обикновено води до предложение за брак. Което означаваше, че през седмицата преди пътешествието тя имаше толкова много задачи, колкото и една булка — да си купи бански и гардероб за почивката, да си направи цялостна кола-маска, да отиде да й почистят мъртвата кожа по ходилата и лактите, да си оформи веждите. Докато самолетът я носеше към родния дом, тя си представяше сватбата си с Филип. Ще се оженят в Манхатън, за да могат да поканят и Шайфър Даймънд, и онзи странен писател Джеймс Гуч, и събитието ще влезе като новина в „Ню Йорк таймс“ и в „Поуст“, а може би дори и в някои от таблоидите, и светът най-сетне ще узнае за Лола Фабрикънт! С тези щастливи мисли в глава Лола събра саковете си от лентата и изчака майка си на тротоара пред летището. Всеки един от родителите й караше нов мерцедес, който се вземаше на лизинг веднъж на две години. И сега, докато размишляваше върху лекотата и превъзходството на начина им на живот, Лола усети неочакван прилив на гордост.

— Липсваше ми, мамо! — възкликна тя, докато влизаше в колата. — Може ли първо да отскочим до мода „Бъкхед“?

Това се беше превърнало в задължителна коледна традиция за майка и дъщеря. Откакто Лола замина да учи в университета „Олд Вик“, при всяко нейно завръщане за празниците двете се отбиваха първо в мода. Там Бийтел заздравяваше връзката с дъщеря си, като ахкаше и охкаше над определен чифт обувки и аксесоари, които Лола пробваше, или чакаше пред съблекалнята, за да обсипе с похвали конкретен чифт дънки или рокля на Никол Милър, с които момичето й се показваше. Ала тази година Бийтел не беше облечена за обиколки по магазините. За нея беше закон никога да не се показва на публично място без изправена и изрядно издухана коса, грим и бутикови дрешки, купени с намаление (обикновено панталони и широка блуза, шалче на „Хермес“ и няколко тежки златни огърлици). Ала днес тя като никога бе облечена с дънки и обикновена риза, а естествено къдравата й коса бе стегната отзад на малко кокче. Това беше „работният“ й вид, с който се мотаеше из къщи, когато помагаше на камериерката в определени неща, като например при лъскането на среброто, миенето на кристала от „Тифани“ и преместването на тежките дъбови мебели за подробно минаване с прахосмукачка.

— Без прическа, мамо? — отбеляза Лола с обич, но и с леко раздразнение (животът в Ню Йорк й бе помогнал най-сетне да зърне недостатъците на майка си). — Нали знаеш, че не можеш да се появиш в мода в този вид?

Бийтел се бе концентрирала в прокарването на колата през гъстия ваканционен трафик по магистралата. Подготвяше се за този момент с дъщеря си вече седмици наред, репетираше разговора отново и отново в очакване на трудните откровения — точно както й бе казал психоаналитикът. И сега само отбеляза:

— Тази година нещата ще бъдат малко по-различни.

— Така ли? — изгледа я Лола дълбоко разочарована. Смяташе, че още от пристигането й ще се втурнат по магазините. Но после вниманието й бе привлечено от радиото в колата, настроено на станцията на хитовете от седемдесетте. — Мамо, защо слушаш тези сантиментални глупости?

Бийтел бе отдавна привикнала към пренебрежителните забележки на дъщеря си. Пропускаше ги покрай ушите си, като си напомняше, че в крайна сметка това е нейната дъщеря, която я обича и която не би могла да я ядосва нарочно. Пък и подобно на всички млади хора, Лола също не винаги си даваше сметка за чувствата на околните. Обаче точно този път тази толкова характерна за момичето безчувственост сякаш удари майката право в слънчевия сплит.

— Мамо, не може ли да сменим станцията? — обади се пак Лола.

— Не! — отсече Бийтел.

— Защо?

— Защото аз така казвам!

— Ама тази музика е ужасна, мамо! — изви Лола. — Толкова е… архаична!

Бийтел отмести за момент поглед от пътя пред себе си, за да се обърне към дъщеря си, която седеше нетърпеливо на седалката до нея, присвила раздразнено очи. Изведнъж душата й се изпълни с ирационален гняв. Изведнъж усети, че мрази дъщеря си.

— Затваряй си устата, Лола! — извика майката.

Лола зяпна като риба на сухо. Извърна се към майка си, неспособна да схване какво точно е чула току-що. Лицето на Бийтел бе замръзнало в непроницаема, ледена маска — маска, която момичето бе виждало изключително рядко и само в определени случаи (както когато председателят на училищното настоятелство бе отхвърлил предложението на Бийтел в столовата да се сервира само органична маруля). Ала до този момент подобен гняв никога не бе насочван към Лола, поради което сега тя бе шокирана.

— Говоря ти съвсем сериозно! — потвърди сега майка й.

— Ама аз само исках да кажа… — опита се да се защити Лола.

— Не сега, Лола! — сряза я майка й.

Магистралата пред тях продължаваше. Бийтел си представи четиридесет и пет минутното пътуване в натоварения трафик, което им предстоеше, и реши, че повече не може да издържи. Трябваше да каже на Лола. Взе първия завой за изход от магистралата.

— Мамо! — изпищя дъщеря й. — Какво ти става днес?

Бийтел отби на една бензиностанция и паркира колата. Напомни си, че иначе е храбър човек, човек с чест и достойнство, който е в състояние да се изправи и пред най-трудните обстоятелства и пак да излезе победител.

— Какво става? — повтори Лола. — Свързано е с татко, нали? Има си любовница!

— Не — поклати глава Бийтел.

Погледна дъщеря си, питайки се как ли ще реагира тя на неприятната новина. Вероятно ще се разплаче и разпищи. Поне самата тя го бе сторила, когато разбра истината. Но с течение на времето бе започнала да свиква — точно така, както пациентите на хосписите, които обичаше да посещава, свикваха с постоянната болка.

— Лола — изрече бавно и тихо тя, — разорени сме! Изгубихме всичките си пари. Ето, казах го. Вече знаеш истината.

В продължение на няколко секунди Лола остана безмълвна. А после внезапно избухна в истеричен смях.

— О, мамо! Драматизираш! Как е възможно да сме разорени?! Че аз дори не знам смисъла на тази дума!

— Смисълът е простичък — нямаме никакви пари — отговори спокойно Бийтел.

— Как така? Разбира се, че имаме пари! Да не би татко да е изгубил работата си? — извика Лола, усещайки, че паниката започва да я завладява.

— Просто напусна — отговори Бийтел.

— Кога? — подскочи Лола.

— Преди три месеца.

— И ми казваш чак сега?! — погледна я обвинително дъщеря й.

— Не искахме да те тревожим — отвърна майката. — Не искахме да ти отвличаме вниманието от работата ти.

Този път Лола не каза нищо. Млъкна, разсъждавайки върху иронията на последните думи на майка си. Накрая промърмори:

— Татко ще си намери нова работа.

— Може. Обаче това няма да разреши проблемите ни. Или поне за доста дълго време.

Лола бе прекалено уплашена, за да поиска да знае какво точно означава това. После Бийтел включи двигателя и двете изминаха останалата част от пътя в пълно мълчание.

Кварталът „Уиндзор Пайнс“ бе с една идея повече от обикновен жилищен район — бе естествено продължение на моловете и ресторантите за бързо хранене, които изникваха от краищата на Атланта подобно крачка на паяк. Но там магазините бяха все за хора над средно ниво, а по улиците на предградието можеха да се видят само мерцедеси, поршета и ролс-ройси. Имаше дори хотел от веригата на „Четирите сезона“ и ново кметство, изградено от тухли и опасано отвсякъде с тучна зелена морава с дървен подиум в края. „Градчето“ Уиндзор Пайнс, основано през 1983 година, приютяваше петдесет хиляди души и дванадесет игрища за голф — най-много игрища за голф на глава от населението за целия щат Джорджия.

Имението на семейство Фабрикънт бе разположено в края на едно от въпросните игрища, в строго охраняван район. Самата къща представляваше смесица от стилове — предимно „Тюдор“, защото Бийтел обожаваше всичко от „английската провинция“, с намек за архитектурата на някогашните плантатори под формата на високи бели колони на централния вход. Къщата разполагаше с три гаража, както и със специален развлекателен център, в който имаше маса за билярд, гигантски телевизор с плосък екран, бар и кожени кушетки. Барплотовете в огромната кухня бяха мраморни, а от кухнята се влизаше в още по-огромната трапезария. Освен това къщата разполагаше с официални дневна и трапезария (рядко използвани), четири спални и шест бани. Широка алея, покрита с подновяван всяка пролет чакъл, отвеждаше към импозантния вход. Сега, когато завиха, за да тръгнат по тази алея, Лола ахна. От двете страни в моравата бе забита по една табела с надпис „Продава се“.

— Продаваме къщата? — извика ужасено тя.

— Не ние. Банката я продава.

— Какво означава това? — изпищя Лола. Най-сетне започна да й просветва, че майка й като че ли говори сериозно. В гърлото й се надигна опасно предчувствие, което едва не я задави.

— Означава, че те ще вземат всичките пари — обясни Бийтел.

— Но защо? — изви Лола.

— Ще поговорим за това по-късно — кимна майка й.

Излезе, отвори багажника и със съкрушено сърце измъкна куфарите на дъщеря си. Помъкна ги към къщата, но изтощението я принуди да спре на стъпалата. Изглеждаше внезапно смалена — от колоните, от къщата и от колосалността на ситуацията.

— Лола! — подвикна през рамо. — Идваш ли?

За Сам Гуч приближаването на Коледа не бе събитие, което да очаква с нетърпение. Всичките му приятели отиваха някъде, докато той си стоеше в града, с родителите си. Майка му казваше, че това било най-хубавото време в Ню Йорк, когато всички селяни си заминавали по родните места и в града оставали само гражданите и туристите, които и без това избягвали да посещават техния квартал. Така, след всяка Нова година, Сам се завръщаше в училище, за да завари класна стая, в която всички се надпреварват да разказват къде са ходили през зимната ваканция. „А ти къде беше, Сам?“ — шегуваха се с него съучениците му. И обикновено някой друг казваше: „Сам е ходил на пътешествие до Импайър Стейт Билдинг!“

Един-единствен път семейство Гуч беше ходило за Коледа в Ямайка. Но тогава Сам е бил само на три и не си спомняше почти нищо от ваканцията. За нея говореше само майка му, при това от време на време — когато искаше да натрие носа на баща му за някакъв странен негов следобед.

И сега, докато двамата със Скипи се връщаха от парка „Уошингтън Скуеър“ (където кученцето бе ухапало един ротвайлер и така бе изпълнило сърцето на младия си стопанин с перверзна гордост), Сам се питаше защо и тази година не могат да отидат никъде. Доколкото знаеше, баща му бе започнал да получава много добри пари за книгата си, но ето че дори и това не бе променило плановете на семейството за Коледа. Както обикновено, рано сутринта на Коледа щяха да отидат до Пенсилвания при родителите на майка му, а след традиционния коледен обяд от ростбиф и йоркширски пудинг щяха да отскочат до Лонг Айлънд, за да видят и бащата на Джеймс. Баща му произхождаше от еврейско семейство, което не празнуваше Коледа, поради което отиваха на вечеря в китайски ресторант.

Скипи се радваше на удължаваща се каишка, защото обичаше да върви колкото е възможно по-далече от стопанина си. И сега той се втурна в № 1 няколко метра преди Сам, а докато момчето се появи във фоайето, кученцето вече бе успяло да увие каишката си около краката на портиера Роберто.

— Трябва да обучиш това псе по-добре, млади човече! — отбеляза Роберто.

— Не е мое. На майка ми е — напомни му Сам.

— Но тя го мисли за истинско дете! — възкликна портиерът. — Съмнявам се, че ще се заеме да го обучава. А, между другото, търси те госпожа Райе! Пак имала някакви проблеми с компютъра си.

Когато Сам почука на вратата на семейство Райе, Ана-Лиза беше на телефона, затова само му направи знак да влиза, отбелязвайки в слушалката:

— Много съжалявам, мамо, обаче Пол държи да отидем с онези хора…

Всеки път, когато прекрачеше прага на апартамента на семейство Райе, Сам се опитваше да подходи равнодушно към обстановката, но всеки път се изпълваше с благоговение. Подът във фоайето бе покрит с блестящ бял мрамор, стените бяха боядисани в кремавожълто и изглеждаха като покрити с глазура, фоайето бе целенасочено голо — единственият допълнителен елемент бе зашеметяващата снимка на една от стените — изображение на едра чернокожа жена с буйна черна коса, кърмеща ангелско русо момченце. Изражението на жената бе едновременно майчинско и предизвикателно — сякаш предизвикваше наблюдателя да се опита да оспори факта, че това е нейното дете. Сам стоеше като хипнотизиран пред огромните гърди на жената с ареоли колкото топки за тенис. Даваше си сметка, че жените са странни, неразбираеми същества. Но от уважение към майка си и към Ана-Лиза обикновено успяваше да откъсне очи от снимката. След това фоайе се намираше друго, с огромна стълба — от онези, които момчето беше виждало единствено по черно-белите филми. Не че в сградата нямаше и други по-големи апартаменти, на по два етажа — но стълбите във всички тях бяха тесни, виещи се и много стръмни, така че всеки, навършил седемдесет и пет, гледаше да се изнесе. А тази стълба бе нещо съвсем друго — по най-грубите изчисления на Сам широчината й беше най-малко два метра и на нея спокойно би могло да се проведе едно отделно парти.

— Сам? — извика го Ана-Лиза.

Сам имаше остро, интелигентно лице като на лисица. Ана-Лиза също беше лисица. Когато се нанесоха в сградата, бе облечена като всеки нормален човек, с дънки и тениска. Но сега никога не би могла да бъде видяна в подобен неугледен вид. Изисканото облекло се бе превърнало в задължителен елемент от личността й. Точно днес бе облечена с бяла блуза, права сива пола и кадифени обувки с нисък ток. Носеше и мека, дебела кашмирена жилетка, която, от опита си със своите богати съученички, Сам автоматично оцени на няколко хиляди долара. Досега, когато се качваше, за да й помага с компютъра, тя му разказваше за времето, когато е била адвокат и за това как е защитавала избягали от дома си момичета — как те обикновено бягали от физически и психически тормоз вкъщи и как често завършвали в затвора. Била пътувала почти из всички щати, за да защитава подобни момичета, и опитът, който натрупала, я накарал да започне да си задава въпроси за същността на човешката природа. Казваше, че навън имало хора, способни на ужасни неща, като например да изоставят децата си или да ги бият до смърт. За Сам хората, за които тя разказваше, сякаш обитаваха някакъв друг свят, но тя настояваше, че това се случвало точно тук, в Съединените американски щати, където на всеки деветнадесет секунди едно момиче било подлагано на тормоз. А друг път разказваше историята за срещата си с президента. Срещнала го два пъти — веднъж, когато била канена на прием в Белия дом, и втори път — когато трябвало да говори пред някакъв комитет в Сената. Всичко това звучеше на Сам доста по-интересно, отколкото настоящият й живот. Например наскоро му беше разказала, че ходила на обяд в чест на промоцията на някаква чанта. Идеята й се сторила абсурдна и дори очаквала, че на чантата ще бъде отредено специално място на масата и специална чаша шампанско.

Ана-Лиза обичаше да се шегува с всичко около себе си, ала Сам усещаше, че тя не се чувства много щастлива с настоящия си живот.

— О, напротив! — отговори тя, когато веднъж той се осмели да я попита. — Нямам нищо против да организирам обеди за събиране на пари, които ще бъдат използвани за закупуване на компютри за бедните деца от Африка! Лошото е, че всички поканени дами пристигат облечени с кожени палта, а после си тръгват с лимузини с частни шофьори.

— Ню Йорк си е открай време такъв — осмели се да отбележи Сам. — Затова няма никакъв смисъл да се бориш с него. Защото винаги ще се намери някоя друга дама, която ще бъде доволна да заеме мястото ти!

Днес обаче Ана-Лиза бързаше.

— Слава богу, че се появи, Сам! — заяви тя, като се втурна нагоре по стълбите. — Иначе нямах представа какво ще правя. Тази вечер тръгваме! — подвикна през рамо.

— Закъде? — попита любезно Сам.

— За толкова много места, че чак ми се вижда налудничаво! Лондон, Китай, а после Аспен! Онова в Аспен като че ли ще бъде почивката, защото в Китай Пол има някаква работа, а китайците не празнуват Коледа. Ще отсъстваме цели три седмици!

Ана-Лиза го поведе по коридора към веселата стаичка, обзаведена в небесносиньо и зелено, която тя наричаше свой кабинет. Отвори капака на лаптопа си и отбеляза:

— Не мога да вляза в интернет! Би трябвало да разполагам с някаква прогресивна безжична система, която ти позволявала да влезеш в мрежата от всяка точка на света, но какъв е смисълът от нея, щом не мога да го направя дори от собствения си апартамент!

Сам седна пред компютъра и пръстите му полетяха по клавиатурата. По едно време отбеляза:

— Странна работа. Сигналът е закодиран.

— Какво означава това?

— На прост език означава, че там някъде има някакъв гигантски компютър, може би дори сателит, който кодира сигнала. Въпросът е къде точно се намира той!

— Но нали сателитите са навсякъде? — възкликна Ана-Лиза. — Например за системите за глобално позициониране или за предаване на телевизионните сигнали!

— Този тук е много по-силен — отбеляза смръщено Сам.

— Възможно ли е да идва отгоре? От кабинета на моя съпруг?

— На него пък защо му е сателитна система?

— Е, нали ги знаеш мъжете! — сви рамене домакинята. — За него това е просто поредната играчка.

— Сателитите не могат да бъдат играчка! — изтъкна Сам с авторитета на възрастен. — Само правителствата разполагат с тях!

— На големите или на малките страни? — опита се да се пошегува Ана-Лиза.

— Съпругът ти вкъщи ли е? Защото ако е тук, бихме могли да го попитаме.

— Той почти никога не си е вкъщи — отговори Ана-Лиза. — Все е на работа. Даже сега смята да тръгне за летището направо от офиса.

— Е, би трябвало да успея да ти оправя компютъра и без него — кимна Сам. — Ще променя настройките ти, ще го рестартирам и се надявам, че ще стане.

— Ще ти бъда много благодарна! — усмихна се Ана-Лиза.

Знаеше, че Пол ще се ядоса много, ако разбере, че Сам е влизал в офиса му. От друга страна, дори и да пуснеше там момчето, тя не възнамеряваше да казва за това на своя съпруг. Но какво точно държеше той там освен рибите си, разбира се? Ами ако нещо се обърка, докато отсъстват? И без това вече бяха създали достатъчно неприятности на съседите си — поставянето на климатици в стените не беше одобрено, така че в крайна сметка Пол разпореди долната страна на френските прозорци да бъде изрязана и външните тела да бъдат сложени там (нещо, което трябваше да направят още от самото начало), но ето че Минди Гуч продължаваше да не й говори. Когато я зърнеше във фоайето на сградата, обикновено подхвърляше хладно: „Е, как е? Радвате ли се на апартамента?“ И отминаваше. Дори и портиерите, които в началото се държаха много любезно с тях, бяха станали надменни. Пол подозираше, че портиерите нарочно не носят пратките му навреме и макар тя да го обвиняваше, че е станал параноичен, същевременно подозираше, че може би е точно така. Имаше и една неприятна случка по повод сако с пайети на „Шанел“, струващо хиляди долари, за което куриерската служба се кълнеше, че е доставено, и което след два дена се оказа оставено по грешка в апартамента на Шайфър Даймънд. Вярно е, че в адреса върху доставката бе допусната грешка, но въпреки този факт Ана-Лиза не може да не се запита дали съседите им не ги ненавиждат. А сега се притесняваше за компютрите на Пол. Ами ако се случи нещо с тях, докато двамата са в Китай?

— Сам! — възкликна внезапно тя. — Мога ли да ти се доверя? Ако ти дам ключовете от апартамента, за да ги пазиш, докато ни няма — в случай че нещо стане, разбира се, — ще можеш ли да го пазиш в тайна? Дори и от майка си? Имам предвид за някакъв наистина спешен случай, нали разбираш! Съпругът ми е малко параноичен…

— Няма проблеми! — кимна делово Сам. — Ще ги пазя като зениците на очите си!

И ето че само няколко минути по-късно той подскачаше надолу по стълбите, изпълнен с щастие, а в джоба му подрънкваха ключовете за най-великолепния апартамент на света.

По-късно на същия ден Бийтел Фабрикънт седеше в гримьорната на своята импозантна къща в „Уиндзор Пайнс“ и нанасяше върху лицето си последните останки от крема „Ла Мер“. Беше сигурна, че Кем отново се е скрил в развлекателния център — напоследък прекарваше почти цялото си време там. Откакто преди две седмици получиха съобщението за изземане на имуществото им, съпругът й се бе затворил в развлекателния център и дори заспиваше на дивана пред гигантския плазмен телевизор. А Лола най-вероятно се намираше в стаята си, опитвайки се да асимилира ситуацията.

Но как ще го стори, щом като и самата Бийтел не успяваше да я асимилира?!

Бийтел събра последната капка от ценния крем с лакирания си нокът и се замисли. Кога бе започнало всичко това? Преди шест месеца може би? Усещаше, че Кем не се чувства щастлив на работното си място. Не че й се бе оплакал, нито й бе казал нещо по този въпрос — съпругът й рядко споделяше мислите си — и макар тя да усещаше, че нещо не е наред, бе приела за по-удобно да не обръща внимание на предчувствията си, напомняйки си, че благодарение на системата за ранно предупреждение, която Кем бе изобретил, те ще станат много, много богати. Ала точно преди три месеца Кем се бе прибрал неочаквано рано от работа.

— Болен ли си? — бе го попитала тя.

— Напуснах — бе отговорил той. И той имал гордост. И той бил човек. И всичко си имало предел.

— Кое?! — бе извикала тя.

— Липсата на уважение.

Накрая, след много усилия успя да измъкне истината от него. Напуснал, защото шефът му си бил присвоил патента за изобретението. Твърдял, че то е изцяло негово. Настоявал, че собственик на патента е компанията, поради което Кем нямало да получи и пени. Тогава Бийтел и Кем наеха един адвокат по патентите от Атланта, който беше с отлични препоръки, но накрая се оказа напълно безполезен. Както откриха скоро след това, адвокатът се оказа мазен — не само защото кожата на лицето му блестеше на фона на тъмносиния костюм на тънки райета, но и защото един час разговор с него им струваше седемстотин долара. А после, когато уж беше прегледал случая, заяви по телефона:

— Не съществуват никакви доказателства, че Кем е изобретил тази система съвсем сам.

— Напротив, лично го видях! — бе изтъкнала Бийтел.

— Как по-точно го видяхте?

— Пред компютъра.

— Опасявам се, че подобно доказателство няма да свърши никаква работа пред съда, госпожо Фабрикънт! Можете да продължите с опитите си да осъдите компанията, но трябва да знаете, че само за да стигнете до съда, ще трябва да се изръсите стотици хиляди долари! А и най-вероятно ще загубите.

Бийтел бе затворила телефона с усещането, че съпругът й през цялото време я е лъгал. Стана ясно, че системата за ранно предупреждение чрез мобилните телефони не е негово собствено изобретение — работил е по нея съвместно с много други хора. Но защо я излъга? Може би за да я зарадва, за да се издигне в очите й. Тя беше толкова енергична, че вероятно той се е почувствал като нищожество и е започнал да я лъже, за да си придаде важност. Иначе носеше добра заплата — по триста и петдесет хиляди годишно. Но още след първата седмица от безработицата му тя осъзна, че заплатата му е поредният прах в очите й — стана ясно, че са живели от заплата на заплата и че имат три ипотеки върху къщата, последната от които е направена преди шест месеца, за да улесни преместването на Лола в Ню Йорк. Което означаваше, че бяха задлъжнели с милиони. Можеше и да оцелеят, ако бяха продали къщата, но пазарът на недвижимо имущество наскоро се бе сринал. Само преди една година къщата беше струвала един милион и двеста хиляди, а сега я оценяваха на едва седемстотин хиляди.

— Което ще рече — бе заключил банкерът, докато те седяха треперещи пред него, — че дължите триста тридесет и три хиляди долара. И четиридесет и два цента.

„Триста тридесет и три хиляди долара. И четиридесет и два цента“ — повтаряше си тя. Повтаряше си го толкова често, че накрая то престана да има какъвто и да било ефект върху нея. Беше просто число, без никаква връзка с реалния живот.

„Ню Йорк!“ — помисли си сега тя и болка преряза сърцето й. Де да можеше обстоятелствата да са различни! Какъв живот щеше да си живее, далече от ужаса на бедността! За щастие, поне Лола бе успяла да се премести в Ню Йорк, при това с всички предимства на големия град — не както й се бе стекъл животът на Бийтел, когато започна първата си работа като медицински техник в болницата „Колумбия“, където изкарваше по дванадесет хиляди долара годишно. Тогава живееше в стар двустаен апартамент с още три момичета, но иначе си прекарваха весело. За съжаление това не продължи много дълго. Само три месеца по-късно тя се бе запознала с Кем в старата конгресна зала на „Кълъмбъс Съркъл“, на чието място днес се издигаше модерна административна сграда с мол. В онези години там не беше чак толкова модерно. На подредените в дълги редици щандове от шперплат се продаваше едва ли не всичко — от сърдечни клапи до магнити, които уж лекували всичко. В онези времена технологията все още беше само една идея по-напред от вещерството и магията. И така, някъде между клапите от титан и магнитите за връщане хода на рака, тя бе открила Кем.

Той искаше да знае как да стигне до изхода, но ето че малко след това двамата вече отиваха на кафе. Следобедът се проточи в ранна вечеря, след което се насочиха към бара на хотел „Импайър“, където той беше отседнал. Бяха пълни с възторг, младежки плам и надежди за бъдещето и пиеха текила, загледани в центъра „Линкълн“. Беше пролет и фонтанът разпръскваше силни, блестящи струи сребриста вода.

А после правиха секс — от онзи вид, присъщ за хората от 1984, които просто не знаеха друг. Гърдите й бяха едри и тежки — от онзи вид, които почти моментално увисваха, но които имаха един сезон на зрялост, за да привлекат някого. И кого привлякоха? Кем.

В онези години той беше секси. Или поне така изглеждаше за нейното неопитно око. Бийтел не разполагаше с никакъв сексуален опит, така че интересът на Кем към нея я събуди за живот. И тя заживя — тайния, неизследвания, забранения живот. На следващата сутрин, чувстваща се освободена и модерна, тя се събуди, очаквайки да не го види повече. Знаеше, че следобед той трябва да се връща в Атланта. Но за нейна огромна изненада Кем продължи да я преследва дни наред — изпращаше й цветя, обаждаше се, дори й прати картичка от своя град. Тя си събираше подаръците му, но дотогава вече беше срещнала друг мъж, беше се влюбила и беше спряла да отговаря на настояванията на Кем.

Новият мъж беше лекар. През следващите няколко седмици тя даде всичко от себе си, за да поддържа интереса му. Направи се на глупачка, опитвайки се да играе тенис. Почисти кухнята му. Започна редовно да му носи сандвичи в кабинета. В продължение на шест седмици успя да му позволи само целувка (и леко опипване надолу). А след това се предаде. А на сутринта след секса той й заяви, че е сгоден за друга.

Тя се разстрои. А после, когато той спря да отговаря на обажданията й, се отчая.

Само седмица по-късно, по време на редовния си гинекологичен преглед, Бийтел установи, че е бременна. Трябваше да се досети, но бе отдала гаденията и сутрешното прилошаване на състоянието си на влюбеност. Първоначално си помисли, че бебето е от лекаря и въображението й автоматично започна да рисува сцената за това как му казва, как той разбира, че тя е единствената за него, и как се женят. Трябваше да го направят бързо, преди някой да заподозре. Но после, когато излязоха изследванията, стана ясно, че е в края на третия месец от бременността си. Започвайки да брои назад, Бийтел имаше усещането, че целият й живот тръгва назад. И се оказа, че бебето не е на доктора, а на Кем. А после гинекологът заяви, че трябва да го роди, защото вече било много късно за аборт.

Бийтел се разплака, а после се обади на Кем. Още по телефона му каза, че е бременна. Той обаче се оказа на седмото небе и веднага пристигна в Ню Йорк. Нае си стая в хотел „Карлайл“ (с което положи началото на традицията си за харчене на пари, с които не разполага) и започна да я води по романтични ресторанти. Купи й половинкаратов диамантен пръстен от „Тифани“, твърдейки, че иска за нея само най-доброто. Два месеца по-късно двамата сключиха граждански брак в къщата на родителите й в Гранд Рапидс. След церемонията отидоха на вечеря в кънтри клуба. А после се роди и Лола и Бийтел проумя, че всичко, което се бе случило, е трябвало да се случи.

Как обичаше Лола! И макар вече да не хранеше никакви чувства към доктора от младостта си, имаше моменти, когато виждайки, че Лола е толкова красива и умна, Бийтел се изпълваше със странно усещане. Някаква частичка от нея продължаваше да храни надежда, че някога лекарите са допуснали грешка в изчисленията и че Лола всъщност е дете на прочутия онколог Ленард Пиърс.

Сега Бийтел Фабрикънт стана от тоалетката си и се запъти към спалнята. Застана пред еркерния прозорец и се загледа в зелената морава на игрището за голф. Какво ще стане сега с нея и Лола? Вярно, че не й беше за първи път да се пита какво би станало с тях, ако нещо се случи с Кем. Когато ходеше на ежегодното си поклонение при скъпата си мамичка във Флорида, тя често си представяше как някой трактор го удря и той умира на място. Представяше си се и в траурни дрехи, с черна шапка и черен воал (макар че вече никой не носеше подобни шапки) как организира скъпа заупокойна служба за Кем в голямата църква, в която ходеха всички от тяхната черга. Казваше си, че никога повече няма да се омъжи. Но към картината на загубата се добавяше и една малка фантазия. Представяше си как продава къщата и как вече е свободна да си живее живота така, както й харесва. И като нищо се мести да живее в Италия като онова момиче, което е написало „Под слънцето на Тоскана“.

Но това би било възможно само ако къщата имаше някаква стойност. Банкрутът не беше част от сделката, наречена брак! И имаше моменти — кошмарни моменти, — когато Бийтел започваше да се пита дали няма да й бъде по-добре без Кем. Минаваше й през ума, че ако го напусне, може да се премести в Ню Йорк и да заживее при Лола в онзи сладък малък апартамент на Единадесета улица.

Оказа се обаче, че дори и за това няма достатъчно пари. Стана ясно, че не могат да си позволят да плащат дори и наема на апартамента — поредният грозен факт, с който Лола трябваше да бъде запозната.

Потънала в мисли, Бийтел не усети кога дъщеря й е влязла в спалнята. Обърна се и се стресна.

— Виж, мамо — започна Лола, присядайки внимателно на ръба на леглото, — мислих по много неща. — Бързият оглед на къщата, който бе направила, й бе разкрил, че нещата са дори още по-зле, отколкото си представяше: сиренето в хладилника бе обикновено, бяло, а не деликатесно; безжичният интернет бе изключен, а кабелният им план — сведен до минимум. — Та стигнах до извода, че не е необходимо да работя за Филип. Бих могла да си намеря и друга работа. Истинска. Може би нещо в сферата на модата. Или да започна да вземам уроци по актьорско майсторство. Филип познава всички в този бранш, така че няма начин да не познава и най-добрия учител! Освен това съм сигурна, че ще бъда добра в тази работа! Гледах Шайфър Даймънд и изобщо не ми се стори трудно! Бих могла да пробвам също така и с някое риалити шоу. Филип твърди, че напоследък пускат все повече такива. А правенето на риалити шоу не изисква никакъв талант!

— Лола, скъпа! — извика Бийтел, трогната от желанието на дъщеря си да помогне в създалата се ситуация. — Това би било чудесно! Но стига да можехме да си позволим да те издържаме в Ню Йорк!

— Какво искаш да кажеш? — изгледа я с присвити очи Лола.

Бийтел поклати глава и отговори:

— Вече не можем да си позволим дори наема за апартамента ти! Никак не ми се искаше да ти го казвам, но истината е, че вече съм уведомила компанията собственик. Ще ни освободят от наема в края на януари.

— Какво?! — ахна Лола. — Освободила си се от апартамента ми зад гърба ми?!

— Не исках да те тревожа — заоправдава се майка й.

— Как можа да направиш такова нещо! — изкрещя Лола.

— Скъпа, моля те! Нямах друг избор! И като съм тръгнала да ти казвам, трябва да знаеш, че в края на януари си отиват и двата мерцедеса!

— Мамо, как можа да допуснеш да се стигне до всичко това?!

— И аз не знам! — проплака майка й. — Вярвах на баща ти! И ето какво ни сервира този човек! А сега ще трябва да живеем в някой тъп общински апартамент, където никой не ни познава, и ще трябва да започваме всичко отначало…

— Ха! Ти да не би да очакваш от мен да живея в общински апартамент?! — изсмя се Лола. — При това с теб и татко? Не, мамо! Не мога да го направя! Няма да напусна Ню Йорк! Не и след прогреса, който направих там! Защото оставането ми там е единствената надежда за нашето семейство!

— Но къде ще живееш? — изплака Бийтел. — Не можеш да останеш на улицата!

— Ще живея при Филип! — отсече дъщеря й. — И без това вече на практика живея при него.

— О, Лола! Да живееш с мъж, при това преди сватбата! Какво ще си помислят хората?!

— Мамо, нямаме никакъв друг избор! А освен това когато двамата с Филип се оженим, никой няма да си спомня, че сме живели заедно без брак. Не забравяй, че Филип е тъпкан с пари! Току-що му платиха един милион долара за някакъв сценарий! А когато се оженим… — обяви Лола и се загледа в далечината, — все ще измислим нещо. Да знаеш, че ако не беше леля му, сигурно отдавна да ми е направил предложение! Тя непрекъснато слухти и си пъха носа в нашите работи! Добре, че е дърта! Може пък да получи рак или нещо такова и да си освободи апартамента! И тогава вие двамата с татко можете да се преместите при нас!

— О, скъпа! — възкликна Бийтел и се опита да прегърне дъщеря си.

Но Лола се отдръпна. Знаеше, че ако майка й я докосне, тя ще се разпадне и също ще се разреве. А сега не беше моментът за проявяване на слабост. И като че ли събуждаща част от някогашната легендарна сила на майка си в лицето на опасността, тя се изправи и заяви:

— Хайде, мамо! Отиваме в мода! Може и да нямаме пари, но това не означава, че трябва да се изоставя! Все трябва да е останало нещо в твоята кредитна карта.

12

Били Личфийлд пътуваше във влака за Спрингфийлд, щата Масачузетс, когато сестра му се обади, за да го информира, че майка му се е подхлъзнала на леда, паднала, счупила си бедрото и сега се намира в болница. Нещастието се случило на връщане от хранителния магазин. Щяла да живее, обаче тазът й бил разбит на дребни парченца. Хирурзите щели да съберат таза й с помощта на метални пластини, но докато оздравее, щяло да мине доста време. Възможно било обаче до края на живота си да остане в инвалиден стол. Все пак била само на осемдесет и три и като нищо можела да изкара още десетина-петнадесет години.

— Аз нямам време да се грижа за нея! — изплака сестрата на Били, Лаура, по телефона. Лаура беше корпоративен адвокат и самотна майка, два пъти разведена, с две деца — на осем и на дванадесет години. — Освен това не мога да си позволя да я изпратя в старчески дом! Знаеш, че Джейкъб влиза в колеж следващата година и разходите ще ми дойдат твърде много!

— Всичко ще се оправи, не се тревожи! — отговори Били. Приемаше новините много по-спокойно от очакваното.

— Как ще се оправи? — изрева сестра му. — Щом веднъж се случи подобно нещо, всичко останало се сгромолясва!

— Тя все трябва да има някакви пари — опита се да разсъждава логично Били.

— Откъде ще ги има?! Не всеки е богат като твоите приятел чета от Ню Йорк!

— Напълно съзнавам как живеят хората! — контрирал Били.

— Слушай какво! Ще се наложи да се върнеш в Стретъм, за да се грижиш за нея! — извиси предупредително глас сестра му. — Все пак е ходила в хранителния магазин заради теб! Знаеш, че обикновено пазарува само в четвъртък сутрин! — добави с обвинителен тон, сякаш вината беше негова. — И е изляза специално заради теб!

— Благодаря ти, скъпа — промърмори Били и затвори.

Загледа се през прозореца. Влакът наближаваше Ню Хейвън и гледката ставаше все по-познато безрадостна и депресираща. Връщането вкъщи го изпълваше с неудобство и тъга — не бе имал нито щастливо детство, нито щастлив дом. Баща му — ортодонт, който бе убеден, че хомосексуализмът е болест и че жените са втора категория същества, се бе отнасял с презрение и към Били, и към сестра му. И когато преди петнадесет години се спомина, всички решиха, че е за добро. Въпреки това Лаура открай време ненавиждаше Били, защото бил любимецът на майка им. Той бе наясно, че сестра му го мисли за безотговорен и че не може да му прости, задето майка им му позволи да учи безсмислени неща в колежа — история на изкуството, музика и философия, с други думи — все неща, с които не се печелят пари. Били от своя страна смяташе Лаура за скучна. Тя бе толкова обикновена, че той не можеше да се начуди как природата е могла да го дари с толкова безлична сестра. Тя беше сухарка — пълно олицетворение на всичко, в което Били се страхуваше, че би могъл да се превърне човешкият живот. Беше напълно лишена от страсти — както за живот, така и в живота, благодарение на което страдаше от склонността да прави от мухата слон. Поради всичко това Били допускаше, че и сега сестра му преувеличава състоянието на майка им.

Но когато стигна до болницата в покрайнините на Спрингфийлд, установи, че майка му е дори по-зле, отколкото предполагаше. Някогашната румена жена се бе превърнала в безцветна стара дама, сливаща се с белите болнични чаршафи — при това въпреки боядисаната си специално за коледното му посещение коса.

— О, Били! — въздъхна тя. — Ти си тук!

— На морфин е — обади се сестрата. — И няколко дена няма да бъде съвсем на себе си!

Майка му се разплака и занарежда:

— Не искам да бъда в тежест на теб и сестра ти! Може би ще е най-добре да ме приспят!

— Не говори глупости, майко! — отсече Били. — Ще се оправиш!

Когато часът за свиждане приключи, лекуващият лекар го дръпна настрани. Каза, че операцията била минала добре, но не можели да кажат кога майка му ще бъде в състояние да проходи. Дотогава ще й се наложи да се придвижва с инвалиден стол. Били кимна и грабна пътната си чанта с марка „Гутие“ — скъпият френски сак изглеждаше абсурдно на фона на бедната провинциална болница. После изчака тридесет минути на студа за такси, за да измине тридесетте километра до къщата на майка си. Таксито му струваше сто и тридесет долара и Били примигна, когато чу цената. Сега, след случилото се с майка му, щеше да му се наложи да започне да спестява. В снежната пряспа до алеята пред къщата забеляза отпечатъка от тялото на майка му, когато е паднала.

Задната врата си беше все така отключена. Когато влезе в кухнята, Били завари на масата двете торби с хранителни продукти, очевидно внесени от любезния парамедик1. Въпреки че по принцип се считаше за циник, Били забелязваше, че напоследък редките актове на човешко съчувствие го правят сантиментален. С натежало сърце започна да вади продуктите и да ги разпределя по местата им. В една от тях зърна топла кутийка с бита сметана. Вероятно точно тази кутийка бе причината за злощастното пътешествие на майка му до магазина. Защото Били и до днес продължаваше да си пие кафето със сметана.

В девет сутринта на следващия ден отново беше в болницата. Малко след него се появи и сестра му заедно с по-малкото си дете, Доминик — мършаво момиченце с руса коса и нос като човка. Приличаше досущ на баща си — местен дърводелец, който отглеждаше марихуана в задния си двор и накрая го опандизиха.

Били се опита да поговори с племенницата си, ала тя се оказа или незаинтересована, или просто необразована. Призна си, че мрази да чете книги и че не била чела дори „Хари Потър“. Какво правела тогава? — изуми се Били. Разговаряла с приятелките си по интернет. Били изгледа въпросително сестра си, но тя само сви рамене и отбеляза:

— Не мога да я държа далече от компютъра! Никой не може да опази децата си от това. Пък и, честно казано, никой няма време да ги следи какво правят по цял ден! Особено аз!

Били изпитваше някакви топли чувства към момичето — в крайна сметка му беше кръвна роднина, но тази случка го натъжи. Племенницата му се бе запътила стремглаво към превръщането си в „бял боклук“, което бе болезнено с иронията си предвид факта колко много се бяха борили родителите му, за да влязат в горните слоеве на средната класа, да образоват децата си, да им дадат възможност за досег с културата (баща му слушаше в кабинета си Бетовен). И защо? За да произведат внучка, която отказва дори да чете! Да, мрачното Средновековие отново чукаше на прага на света.

Прекара почти целия ден с майка си, която беше гипсирана от коляното до кръста. Когато хвана ръката й, тя каза:

— Били, какво ще стане с мен?

— Ще се оправиш, мамо, ще видиш!

— Ами ако вече не мога да карам?

— Ще измислим нещо.

— Ами ако трябва да отида в старчески дом? Не искам да ходя в старчески дом! Там ще ме уморят!

— Няма да позволя това да се случи, мамо — отговори Били.

Ала стомахът му се сви от страх. Ако се наложи, как би могъл да го предотврати? Нямаше никакви средства, за да постъпи по друг начин.

Сестра му го покани на вечеря в дома си — нищо особено, само спагети със сирене. Лаура живееше недалече от майка им, в голяма фермерска къща, която баща им й беше купил след първия й развод. За семейството си оставаше мистерия как така Лаура, която иначе беше адвокат, така и не успя да свърже двата края. Но, от друга страна, като съставител на юридически документи, тя надали изкарваше толкова, колкото предполагаше титлата й. А освен това обичаше да харчи. Всичките стаи в къщата й бяха застлани от стена до стена с дебели килими, имаше скъпи мебели, витрини с порцеланови статуетки, колекция от мечета, четири телевизора и какво ли още не. Мисълта да прекара вечерта в подобна обстановка изпълваше Били със страх и ужас — знаеше, че депресията му на тръгване е гарантирана. Затова предпочете да покани тях в дома на майка си.

Направи печено пиле с подправки, печени картофи с розмарин, задушени зеленчуци и зелена салата със сметана. Знанията си в областта на кулинарията бе получил от главните готвачи на своите богати приятели, защото никога не пропускаше да се сприятели и с кухненския персонал. Племенницата му Доминик го наблюдаваше като хипнотизирана — очевидно до този момент не беше виждала никой да готви. Докато я оглеждаше изпод вежди, Били реши, че в крайна сметка момичето може и да има потенциал. Очите й бяха широко разположени, а усмивката й беше красива, въпреки че кучешките й зъби бяха изострени точно като на куче.

— Какво ще прави Доминик, когато порасне? — попита той сестра си, докато двамата разчистваха след вечеря.

— Откъде да знам? Та тя е само на дванадесет! — тросна се Лаура.

— Няма ли някакви интереси? Някакви специални умения?

— Освен да ме вбесява ли? Ами открай време повтаря, че искала да стане ветеринарен лекар, когато порасне. Но и аз говорех същото на нейната възраст. Сигурно всички малки момиченца си мечтаят за това.

— А сега искаш ли да беше станала ветеринарен лекар? — изгледа я изпитателно Били.

— Искам да се бях омъжила за Доналд Тръмп и да живеех в Палм Бийч — отвърна кисело Лаура. Плесна се по челото и допълни: — Знаех си, че трябва да се омъжа за богаташ!

— Би могла да изпратиш Доминик в школата на мис Портър в Кънектикът.

— Правилно — отбеляза язвително Лаура. — За да може поне тя да се омъжи за богаташ. Само че забравяш едно — за да изпратиш детето си там, са необходими пари! Е, разбира се, има и друго решение — ако някой от твоите богати приятели реши да й даде стипендия!

— Имам достатъчно връзки, така че може и да уредя нещо — кимна Били.

— Връзки ли? — извъртя се към него сестра му. — Ти на коя планета живееш, Били? Мама е в болница с гипс на таза, а ти си мислиш как да изпратиш дъщеря ми в частно училище, за да се научи как изискано да пие чай!

— Ако си направиш труда да разговаряш с хората по-цивилизовано, възможно е да установиш, че животът е далеч по-приятен, отколкото го мислиш! — изрече спокойно Били.

— Ти да не би да твърдиш, че не съм цивилизована?! — изкрещя Лаура и захвърли кърпата за чинии на барплота. — Писна ми! Появяваш се тук от дъжд на вятър, държиш се като надут нюйоркски пуяк и третираш всички останали като нищожества! Сякаш си нещо повече от нас! И какво толкова си постигнал, като си толкова важен? Та ти дори нямаш работа! Освен ако не наричаш ескортирането на възрастни дами работа! — Беше застанала насред кухнята с ръце на кръста и поглед като на бик в атака. — И въобще не си и помисляй да се връщаш в Ню Йорк! Няма да ти позволя да ме оставяш тук сама, за да разчиствам бъркотията ти! Грижа се за мама вече петнадесет години! Обаче бях дотук! Сега вече е твой ред!

Двамата се вторачиха един в друг с очи, излъчващи неподправена омраза. Накрая Били вдигна брадичка, мина покрай нея и изрече спокойно:

— Извини ме, Лаура, но смятам да се оттегля в стаята си!

И излезе.

Прибра се в старата си детска стая, която си стоеше непроменена. Майка му беше превърнала в стая за гости единствено стаята на Лаура. Изтегна се на огромното легло с чаршафи на Ралф Лорен от осемдесетте — от времето, когато Ралф правеше първите си стъпки в дизайна на спално бельо. Така че завивките бяха маркови. Били се надигна, взе един ксанакс, за да се успокои, а след това грабна напосоки една книга от библиотеката до прозореца. Когато я обърна, видя, че е взел „Смърт във Венеция“ от Томас Ман.

„Прекалено зловещо е!“ — помисли си той за заглавието и остави книгата. Щеше му се да се беше сетил да си купи някой таблоид от супермаркета. Глътна и един амбиен, изгаси лампата и се подготви за забравата на съня. Ала той не идваше. Вместо съня в главата му започна да се събира черният облак на неприятностите. Представяше си ги като огромни камъни, които някой поставяше върху тялото му един по един — камъни, които бавно, но сигурно го натискат надолу, задушават го и накрая пречупват гръбнака му, лишавайки го от живот.

Но после в съзнанието му нахлу една идея и го върна в реалността. Били стана и започнала крачи напред-назад пред камината. Можеше да реши своите проблеми, проблемите на майка си и дори проблемите на сестра си с една-единствена сделка! Можеше да продаде кръста на Кървавата Мери! Като нищо щеше да му донесе поне три милиона долара, ако не и повече! Така щеше да бъде в състояние да плати за медицинските грижи на майка си, да изпрати Доминик в частно училище и дори да си купи апартамента! А ако станеше собственик на апартамента си, можеше да прекара старостта си в блаженство и в защитния пашкул на цивилизацията на Пето авеню! Ала както си мечтаеше, реалността се завърна и го удари като мокър парцал по главата. Не би могъл да продаде кръста. Това беше открадната антика, което я правеше точно толкова опасна, колкото и заредено оръжие. Вярно е, че имаше хора, които се занимаваха точно с това — пренасяха контрабандно антики за разни богати клиенти, които даваха мило и драго да имат конкретен предмет. Но продажбата на антики се считаше за международно престъпление и хората влизаха в затвора за такива неща. Ето, миналият месец например хванаха един контрабандист в Рим и го пратиха в затвора за цели петдесет години!

На следващия ден майка му се оказа още по-зле от преди — появила се някаква инфекция. Лекарите казаха, че трябвало да остане в болницата още седмица, ако не и повече. Това означаваше, че медицинската й застраховка щеше да свърши и ще трябва да мине на помощи, което ще рече, че ще я изпратят в по-евтина болница в центъра на Спрингфийлд.

— Много съжалявам, Били! — прошепна тя, като стисна ръката му. Беше немощна и очите й излъчваха страх. — Кой би могъл да знае, че животът ще се обърне така?!

Когато старицата най-сетне заспа, Били излезе на чист въздух. Купи си пакет цигари от близката лавка, въпреки че бе спрял да пуши преди много години, още когато светските дами започнаха да забраняват пушенето в домовете си. Приседна на една пейка и запали цигара. Беше поредният студен, сив провинциален ден, заплашващ със сняг, който така и нямаше да завали. Вдиша дълбоко цигарения дим. Пушекът зашлеви дробовете му, замая го и светът около него се завъртя. Обаче Били си пое дълбоко дъх, тръсна глава и продължи да пуши.

През следващите няколко дена, докато майка му беше все още в болницата, Били продължи да пуши, за да свали напрежението си. Докато пушеше, провеждаше със себе си един и същи разговор. Даваше си сметка, че каквото и да предприемеше, падението му бе неизбежно. Ако не продаде кръста (от някаква криворазбрана етика), майка му щеше да бъде подложена на излишни страдания и накрая вероятно щеше да умре в мъки. Ако пък продаде кръста, щеше да пострада съвестта му. Дори и да не го хванат, той щеше да се чувства като престъпник сред отбраното общество, в което се движеше. Тук задължително си напомняше, че този тип морал е отдавна остарял. Отлично знаеше, че вече на никого не му пука кой какво е направил. Стига да е богат.

На третия ден покрай пейката, където се уединяваше, мина една медицинска сестра и поздрави:

— Весела Коледа!

— Весела Коледа! — отговори Били едва сега спомняйки си, че днес всъщност е Коледа.

Хвърли фаса си и го загаси с подметката на обувката си от „Прада“. В крайна сметка бе решил да продаде кръста. Нямаше никакъв друг избор. И ако успее да открие точния купувач, може и да му се размине.

Минди обожаваше коледните празници в Ню Йорк. Всяка година купуваше елха от магазина на ъгъла (в Манхатън всичко беше толкова удобно!), купуваше точно по четири нови елхови играчки от местния сувенирен магазин, увиваше основата на елхата със стар бял чаршаф и поставяше в гънките й задължителната коледна композиция. Така в апартамента им се настаняваха Мария и Йосиф, пет овчици, бебето Исус в яслите, тримата мъдреци, а точно над цялата тази сцена, на най-ниското клонче на елхата се поставяше Звездата на Давид. И всяка божа година Джеймс се спираше пред мултирелигиозната рождествена композиция и поклащаше глава.

След това идваха традиционните семейни излизания. Отиваха на ледената пързалка „Уолман“ („Ще те хвана, Сами!“ — викаше Минди, преследвайки сина си с кънките, докато Джеймс се държеше ужасено за перилата в края на пързалката), а после и в сградата на Нюйоркския балет, за да гледат „Лешникотрошачката“. От три години насам Сам се опитваше безуспешно да се измъкне от ходенето на балет, излизайки с номера, че вече е твърде голям, обаче Минди не желаеше и да чуе. Когато на сцената израстваше коледната елха и сцената се превръщаше в приказна горска полянка, покрита с пухкав сняг, тя дори се разплакваше. В такива моменти Сам се смъкваше надолу в седалката си от срам, но не можеше да стори нищо по този въпрос. След представлението се ходеше в ресторанта на „Шън Лий Уест“, където Минди настояваше да се правят на туристи и да ахкат пред двадесетметровия златен дракон от папиемаше, който бил пренесен в Манхатън на парчета в края на седемдесетте. Междувременно си поръчваше блюдо, наречено „Мравки се катерят по дърво“, което не беше нищо друго, освен телешко с броколи. Обаче — както изтъкваше тя пред Сам и Джеймс — просто не можела да устои на името.

Тази година си беше като всяка друга година. С едно изключение — Сам си имаше тайна.

Ала благодарение на една случайно подхвърлена реплика на Роберто Минди бе разбрала, че Сам е ходил в апартамента на семейство Рейс точно преди Коледа, за да й помогне нещо с компютъра. Обикновено синът й не пропускаше да й каже подобно нещо, ала ето че Коледа мина и замина, а той все още не бе споменал нищо. Това бе повече от странно и Минди не пропусна да го обсъди с Джеймс.

— Защо ще ме лъже? — зачуди се тя.

— Не те е лъгал. Просто е пропуснал да ти каже. Има огромна разлика — отбеляза спокойно Джеймс.

По време на вечерята в китайския ресторант Минди реши, че пропускът на сина й е продължил вече твърде дълго.

— Сам? — изгледа го хитро тя. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

За момент детето се уплаши. Автоматично осъзна какво има предвид майка му и се ядоса, задето не бе казал на Роберто да си държи езика зад зъбите. Всички на № 1 бяха толкова любопитни! Защо не си гледат собствената работа, а си пъхат носовете в чуждата?!

— Не — отговори сега той и благоразумно натъпка устата си с храна.

— Роберто ми каза, че точно преди Коледа си ходил в апартамента на семейство Райе!

— О, това ли! — преглътна Сам. — Да бе. Онази дама, как й беше името, не можеше да си включи компютъра.

— Колко пъти съм ти казвала да не наричаш жените „дами“? Запомни — жените са си „жени“! — скастри го майка му.

— Окей — махна с ръка момчето. — Онази жена си имаше неприятности с интернет връзката!

Минди въобще не обърна внимание на явния сарказъм на сина си и продължи разпита:

— И това ли е всичко?

— Аха! — кимна Сам. — Кълна се!

— Искам да ми разкажеш всичките си впечатления оттам! Има ли нещо ново? Нещо интересно?

— Нищо особено — сви рамене момчето. — Просто апартамент.

Сам не бе споменал нищо на майка си по този въпрос по една-единствена причина — все още не се бе научил как да я лъже, без да го хванат. Бе наясно, че в крайна сметка Минди ще успее да измъкне от него, че Ана-Лиза Райе му е дала ключовете от жилището си, и тогава ще ги изиска от него и веднага ще отиде да души из апартамента.

И точно така стана.

— Сам? — погледна го лукаво майка му, когато се прибраха. — Какво криеш от мен?

— Нищо, бе! — опита се да се защити синът й.

— Защо тогава се държиш толкова странно? Очевидно си видял нещо! И Ана-Лиза Райе те е помолила да не ми казваш! Какво е? Веднага изплюй камъчето!

— Нищо, бе! Просто ми даде ключовете си, това е! — без да се усети, изтърси Сам.

— Аха! Веднага ми ги дай! — извика Минди.

— Няма! Тя даде ключовете на мен, не на теб! Ако е искала да ги даде на теб, щеше да ги даде на теб!

Минди реши да го остави за малко да диша, но на следващата сутрин отново го поде.

— Като председател на борда мое право е да се уверя, че там не произтичат никакви опаки дела!

— Не произтичат опаки дела ли? — шашна се Джеймс от архаичния израз и вдигна глава от купичката си с корнфлейкс. — Ако питаш мен, единственият опак елемент в тази сграда си ти!

Минди го изгледа на кръв.

— Освен това хората си имат чистачка! — опита се да възпре майка си Сам. — И може да е в апартамента!

— Няма я! — отсече Минди. — Роберто ми каза, че е заминала в Ирландия. За празниците.

— Голям късмет имаме, че Роберто не работи за Националната сигурност! — отбеляза саркастично Джеймс.

— Джеймс, ти ще ми помогнеш ли или не? — изгледа го сурово жена му.

— Няма! Отказвам да се замесвам в незаконни дела! — отсече Джеймс. После се обърна към сина си и допълни: — Сам, дай проклетите ключове на майка си, защото в тази къща няма да има мира, докато не го направиш!

Неохотно и с поглед на пораженец момчето връчи ключовете на Минди. И както можеше да се очаква, тя автоматично се качи на асансьора и се изстреля към апартамента на семейство Райе.

Докато се изкачваше нагоре, Минди си спомни с болка как така и не успя да влезе в кръга на богоизбраните, които госпожа Хаутън канеше в дома си на чай и дори на коледно парти. Въпреки позицията й в управителния съвет на кооперацията госпожа Хаутън по принцип я игнорираше. Макар че, ако трябваше да бъде честна, Минди не можеше да не признае, че когато семейство Гуч се нанесоха тук, госпожа Хаутън беше почти на деветдесет и бе прекратила почти всички социални контакти. Но от време на време се спускаше от висините като ангел (или като една от онези гръцки богини), за да се поразходи сред обикновените простосмъртни. Появяваше се от асансьора със самуреното си наметало, а на гърдите й висяха диаманти и перли (говореше се, че винаги носела истински бижута — толкова била уверена в славата и репутацията си, че никога не се е страхувала от кражби) и заставаше гордо на крехките си старчески крака като неустрашим генерал. Медицинската сестра или икономката обикновено се обаждаха предварително във фоайето, за да уведомят портиерите, че Нейно величество „излиза от покоите си“, така че когато вратите на асансьора се разтвореха, госпожа Хаутън беше посрещана най-малко от двама портиери, носач и помощник. „Какво мога да направя за вас, госпожо Хаутън?“ — казваше помощникът и учтиво я хващаше под ръка, за да я ескортира до древния й кадилак. Когато разбереше, че госпожа Хаутън излиза, Минди правеше всичко, възможно да бъде във фоайето и макар че изричен неин принцип бе да не прекланя глава пред никого, се улавяше, че при появата на старата дама правеше точно това.

— Госпожа Хаутън? — обаждаше се тихичко тя и свиваше рамене в нещо като поклон. — Аз съм Минди Гуч. Живея тук. В борда съм.

И макар от пръв поглед да ставаше ясно, че госпожа Хаутън няма ни най-малка представа коя точно е Минди, тя никога не го показваше.

— Разбира се, скъпа! — възкликваше старицата, сякаш Минди й беше някой отдавна изгубен роднина. После я докосваше нежно по ръката и допълваше: — Как сте?

Ала кратката размяна на реплики така и не бе успяла да прерасне в разговор. И преди Минди да се сети какво да каже по-нататък, госпожа Хаутън биваше отвеждана от някой от портиерите.

А ето че сега вместо изисканата и възпитана госпожа Хаутън вече си имаха в сградата омразния Пол Райе. И тъй като лично Минди го бе допуснала тук, тя смяташе, че е нейно неотменно право да души из апартамента му. Нищо чудно Пол Райе да е замесен в някакви незаконни и тъмни дела. А нейно задължение бе да пази спокойствието на останалите собственици.

Ключовете доста я озориха, тъй като бяха електронни — поредното нарушение на правилника в сградата. Когато вратата най-сетне се отвори, Минди едва не се изтърси във фоайето. Не си падаше много по изкуството („Човек не може да си пада по всичко в този град, защото ако го направи, няма да има време за други постижения“ — бе написала наскоро в блога си), така че дори не забеляза снимката на лесбийката. В оскъдно обзаведената дневна (или нарочно, или защото още не бяха довършили интериора), точно пред камината забеляза огромен макет с коли. „Детски глупости!“ — помисли си пренебрежително Минди и се запъти към кухнята. Ала тук я чакаше поредното разочарование. Нищо особено — просто поредната кухня с мраморни плотове и мощни електрически уреди. Надникна в стаята на прислужницата. Още една полупразна стая с легло и плазмен телевизор. Върху леглото бяха натрупани купища възглавници, а когато надигна чаршафа, Минди видя, че спалното бельо е от „Пратези“. Това определено я подразни. Тези хора определено знаеха как да си харчат парите. Някога и те с Джеймс имаха такива чаршафи (закупени на разпродажба в „Блумингдейл“), обаче изкараха с тях цели десет години. След това се качи на горния етаж. Мина покрай две стаи — празни — и баня. Продължи надолу по коридора и стигна до кабинета на Ана-Лиза. На една от полиците до стената забеляза няколко снимки в рамки — може би единствените лични елементи в апартамента. Една от снимките беше сватбена. Пол беше облечен в смокинг и беше доста по-слаб от сега. Ана-Лиза имаше на главата малка тиара с перли, от която се спускаше воал. Изглеждаха щастливи, но пък кой не изглежда щастлив в деня на своята сватба?! Имаше и няколко снимки на Пол и Ана-Лиза с островърхи шапчици за рожден ден; снимка на Пол и Ана-Лиза с някакви възрастни хора, които очевидно бяха нейните родители — пред голяма къща в Джорджтаун; Пол в каяк; Ана-Лиза на Испанското стълбище в Рим. Всички до една разочароващо нормални.

След това отиде в спалнята. Тази стая имаше камина и вградени рафтове за книги. Огромното легло с балдахин бе безсъмнено достойно за възхита, но от чаршафите я побиха тръпки — златисти! Минди се насочи към тоалетката, където зърна няколко шишенца парфюм върху сребърен поднос. Взе едно от тях. Беше „Джой“. Обаче истинският парфюм, а не разредената тоалетна вода, която Сам и Джеймс й бяха подарили за Деня на майката преди няколко години и която тя изобщо не ползваше, защото не си падаше по женски глезотии. Но тук, намирайки се в спалнята на друга жена, тя не можа да устои на изкушението и отвори шишенцето. Постави си по малко парфюм зад всяко от ушите, а после и на китката. Приседна на ръба на леглото и огледа стаята. Какво ли би било да бъде Ана-Лиза Райе и никога да не й се налага да се притеснява за пари? Обаче тези фантазии си имаха цена, а в случая цената се казваше Пол Райе. Как може една жена да живее с подобен мъж? Нейният може и да не беше идеален, но поне можеше да си го командва така, както си иска и най-важното — пред него да бъде самата себе си — все неща, които струваха повече от чаршафи на „Пратези“.

Минди се изправи и като забеляза, че вратата на гардероба е открехната, реши да надзърне и там. Озова се в огромен вграден гардероб, най-малко три пъти по-голям от стаята на Сам. По стените се редяха рафтове, отрупани с кутии с обувки, чанти, шалчета и колани. Точно на отсрещната стена се намираха закачалките с дрехи, някои от които все още си стояха с етикетите. Минди пипна едно кожено сако, което струваше осем хиляди и осемстотин долара, и се изпълни с гняв. Това бе един незначителен пример за начина на живот на богатите. Човек вече не можеше да прави това, което правят съседите му — не и когато съседите бяха в състояние да се изръсят с осем хиляди долара за сако, което никога няма да облекат.

Тъкмо се канеше да излезе от гардероба, когато в дъното забеляза няколко чифта износени панталони. Аха! Сигурно това бяха дрехите на Ана-Лиза от предишния й живот. Но защо ги държи? Може би за да не забравя откъде е тръгнала? Или точно обратното — защото се опасява, че някой ден ще й се наложи да се върне там, откъдето е тръгнала?

Докато излизаше от спалнята, Минди си даде сметка, че богатите са ужасно скучни. Двамата с Джеймс бяха далеч по-интересни, макар да притежаваха стотици пъти по-малко пари. С тази мисъл в главата тя се запъти към третия етаж, където се намираше балната зала. В края на стълбището се озова пред друго фоайе и две високи дървени врати. Вратите бяха заключени, но Минди предположи, че ключът за тях е на връзката с останалите. Така и се оказа. Бутна вратите и се закова на място. Вътре цареше сумрак, сякаш на прозорците бяха пуснати тежки завеси. Обаче завеси не се виждаха. Пристъпи предпазливо вътре и се огледа.

Значи ето какво се бе случило с легендарната бална зала на госпожа Хаутън! Сигурно сега се обръща в гроба горкичката! Доколкото Минди можеше да прецени, единственото, което бе останало от оригиналната бална зала, бяха камината и фреските по тавана. Прочутите стени, изрисувани със сцени от гръцката митология, бяха изчезнали, заменени от обикновено бяло покритие. В центъра на стаята се извисяваше огромен аквариум, но все още празен. Над камината имаше черна метална рамка. Минди се приближи и се повдигна на пръсти, за да я разгледа. Вътре забеляза цветни светлинки с големината на главичка на карфица. Очевидно беше триизмерен прожекционен екран, като онези във футуристичните шпионски филми. Запита се дали уредът наистина работи или е само за показ. От двете страни на камината имаше по един шкаф, но и двата бяха заключени, а Минди не разполагаше с ключове за тях. Залепи ухо до вратата на единия и долови тихо бръмчене. По дяволите! Та тук наистина нямаше нищо интересно! Сам се оказа прав — това беше просто апартамент!

Силно раздразнена от липсата на пикантерии, Минди приседна на бюрото на Пол. Въртящият се стол беше с шоколадова тапицерия — изключително модерен и елегантен, като бюрото, което представляваше дълга плоскост полирано дърво. А на него практически нямаше нищо, с изключение на малко блокче листчета от някакъв хотел, сребърна чашка с два молива номер две, сложени точно един срещу друг с гумичките нагоре, и снимка в сребърна рамка на ирландска хрътка. Вероятно домашният любимец на Пол от детството. „Безсъмнено зеницата на окото му“ — помисли си с отвращение Минди.

Върна снимката на мястото й и вдигна блокчето с листчетата. Беше от хотел „Четирите сезона“ в Банкок. Най-горното листче беше празно, но следващите две бяха пълни с изписани с молив математически уравнения, от които тя не успя да схване нищичко.

На четвъртото листче попадна на нещо, написано на английски, с почти готически шрифт. Присвивайки очи, тя прочете: „НИЕ СМЕ НОВИТЕ БОГАТАШИ!“

„А ти си идиот!“ — довърши мислено тя. Пъхна блокчето с листчетата в джоба си, защото знаеше, че когато Пол Райе се върне от ваканцията си и установи, че листчетата му липсват, ще разбере, че някой е влизал в апартамента му. И това ще бъде нейното послание към него.

Собственият й апартамент й се видя претъпкан и мръсен в сравнение с безупречната оскъдност на дома Райе. „Прилича по-скоро на хотел, отколкото на жилище“ — каза си тя, докато сядаше пред компютъра си. „Днес открих още една от радостите да нямаш всичко — да не искаш всичко!“ — напечата със замах тя в блога си.

„Не мисли, действай!“ — напомни си Филип. Това бе единствената полезна философия, когато ставаше въпрос за жени. Ако човек започне да мисли за тях прекалено много, ако тръгне да обмисля вероятността от връзка с тях и последиците от нея, обикновено си навлича неприятности. Тогава някой (обикновено жената) е разочарована, макар и (обикновено) не по вина на мъжа. А мъжът просто няма никакъв друг избор, ако държи да има винаги под ръка хубави жени и здрав секс. Поради което в една прекрасна сутрин Филип най-сетне бе капитулирал и бе поканил Лола да се премести да живее при него.

Не че автоматично не осъзна, че може би е допуснал грешка. Но думите вече бяха излезли от устата му и нямаше никакъв начин да ги върне назад. Лола подскочи от радост и се хвърли на врата му.

— Хайде, какво толкова! — промърмори бащински той и я потупа по гърба. — Все пак само ще живеем заедно, няма да се женим я! Това е просто експеримент!

— Гарантирам ти, че ще бъдем много щастливи — изписка тя. А после се запъти към куфара си, за да си извади банския. След броени минути, увита в изкусително къс саронг, завързан умело около бедрата й, тя се втурна към плажа.

И сега се плискаше щастливо във водата като сладко пале. От време на време го поглеждаше през рамо и го подканваше да отиде при нея.

— Твърде рано е! — извика той от шезлонга си.

— Но вече е единадесет часа, глупчо! — изкиска се Лола и го напръска с вода.

— Не обичам да се мокря до обяд — отговори той.

— Че нали сутринта си вземаш душ? — подвикна му игриво тя.

— Това е друго. — Филип се усмихна угоднически и продължи да си чете списание „Икономист“.

Лола беше толкова буквална. Но имаше ли значение каква е? „Не мисли!“ — напомни си за кой ли път той. Тя щеше да се премести при него и ако нещата потръгнат — добре, ако ли не — всеки по пътя си. Какво толкова! Разгърна на следващата страница на списанието — „Таим Уорнър“ се разделяли — а после го остави на пясъка до себе си. Затвори очи. Имаше нужда от почивка. Сега, след като проблемът с Лола бе разрешен, може би най-сетне щеше да може да се наслади на почивката си.

Само преди два дена подобна перспектива изглеждаше крайно невероятна. Точно тогава Филип посрещна Лола на Барбадос. Завари я приседнала самотна и тъжна върху куфара си („Луи Вюитон“, с колелца) насред веселата тълпа на пристигащите. Главата й беше сведена унило и косата й почти скриваше огромните слънчеви очила с бели рамки. Когато ги свали, той видя, че очите й са зачервени.

— Не трябваше да идвам! — простена. — Обаче просто не знаех какво да правя! Исках да ти се обадя, но пък не исках да ти развалям Коледата! Не исках също така и да те разочаровам. Както и да ги погледнех нещата, все не виждах какво да сторя! Толкова бе депресиращо!

— Да не би някой да е умрял? — попита я той.

— Де да беше! Родителите ми фалираха! И сега ще трябва да напусна Ню Йорк!

На Филип нещо не му стана ясно как така родителите й ще изгубят всичките си пари. Та нали всички хора имат някакви спестявания? Доколкото си спомняше, мама и татко Фабрикънт го бяха оставили с впечатление на не особено умни, но иначе практични хора, които никога не биха позволили да бъдат замесени в какъвто и да било скандал. Особено Бийтел. Тази жена беше прекалено словоохотлива, прекалено вторачена в тесния си житейски кръг, но също така и прекалено мнителна, за да позволи да бъде поставена в позиция, при която мнението, изказано за нея, не би било единствено благоприятно. Обаче Лола повтаряше, че това е самата истина. Че ще трябва да напусне Ню Йорк и че не знаела къде другаде да отиде, освен при родителите си. И което било най-лошото, нямало да може да продължи да работи за него.

Филип автоматично разбра каква е болката й. Разбра, че само с една дума би могъл да разреши всичките й проблеми. Знаеше, че грижите за Лола изобщо не биха го затруднили във финансово отношение, тъй като парите му бяха много, а децата — никакви. Ала дали това бе правилното решение? Интуицията му подсказваше, че не е. Сега тя не беше негова отговорност, но ако се преместеше да живее при него, със сигурност щеше да стане такава.

Когато пристигнаха в хотел „Котън Хауз“ на остров Мустак, автоматично се заеха да правят любов. Но той тъкмо се канеше да свърши, когато тя се разплака беззвучно и извърна глава, сякаш не искаше да го вижда.

— Какво не е наред? — попита той, докато краката й все още бяха на раменете му.

— Нищо — изхленчи тя.

— Очевидно нещо не е наред. Да не би да ти причинявам болка?

— Не.

— Всеки момент ще свърша.

— Това може би е един от последните пъти, когато правим любов! И този факт ме натъжава — изрече накрая тя.

Ентусиазмът му спадна и той се претърколи до нея.

— Съжалявам — промърмори Лола, галейки лицето му.

— Разполагаме с цяла седмица, за да правим любов — каза той.

— Да, знам — въздъхна тя. После стана от леглото, приближи се до огледалото и започна да разресва дългата си коса върху голите си гърди, наблюдавайки тъжно отражението си, както и неговото зад гърба си. Накрая изрече: — Обаче след тази седмица вероятно никога повече няма да се видим!

— О, Лола! Подобни неща стават само по филмите! Или в книгите на Никълъс Спаркс!

— Защо точно когато съм най-сериозна, ти винаги започваш да се шегуваш? — извиси глас тя. — Доколкото схващам, изобщо не ти пука дали ще остана в Ню Йорк или не.

— Това не е вярно — извиси той глас в слаб протест.

С надеждата, че ще я развесели, той я отведе в бар „Бейзил“ — прочут с това, че бе едно от любимите свърталища на Мик Джагър. Дори самият Мик Джагър беше там, обаче Лола се правеше или че не го забелязва, или че не й пука — смъркаше пиня коладата2 си през сламката и не откъсваше поглед от пристанището, където стояха на котва няколко яхти. Отговаряше на въпросите му едносрично и накрая той не издържа, отиде при Мик, доведе го и се опита да му представи Лола, обаче тя само погледна великия певец с огромните си тъжни очи и подаде безжизнено ръка, сякаш Филип тайно я подлага на семеен тормоз.

— Току-що се запозна с Мик Джагър! — прошепна й Филип, след като певецът се отдалечи. — Не се ли радваш?

— Е, сигурно се радвам — сви рамене тя. — Но мен какво ме топли това? Той няма да ми реши проблемите!

После се върнаха в хотела. Тя каза, че излизала да се поразходи по плажа сама, защото искала да мисли. Той се опита да дремне. Около леглото имаше мрежа против комари, обаче Филип не успя да я затвори както трябва и след като беше ухапан три пъти от гадните насекоми, се предаде, върна се в бара и обърна още няколко чашки. По време на вечеря Лола си поръча двукилограмов омар, но само за да го човърка. Когато сервитьорът забеляза почти недокоснатия омар, се приближи, за да попита дали всичко е наред. А Лола пак се разплака. Беззвучно.

Следващият ден не беше много по-добър от първия. Отидоха на плажа, където Лола се въртеше върху кърпата си и се опитваше да го накара да ревнува, флиртувайки с двама млади англичани. Тогава Филип осъзна, че трябва или да се предаде, или да я пусне да си върви. Защо жените са такива? Защо винаги трябва да притискат мъжете за брак?

Следобед, когато той каза, че отива на масаж, тя заяви, че щяла да си подремне. Но когато той се върна в бунгалото им, Лола беше изчезнала. Той се паникьоса. Ами ако в крайна сметка бе подценил състоянието й и тя наистина е сторила нещо непоправимо? Опита се да се свърже с нея по мобилния телефон, но установи, че го е оставила в стаята заедно с чантата си. Това бе още по-смущаващо и от липсата й и той се запъти към рецепцията и откри един носач, който се съгласи да го разведе из района на хотела с количка за голф. Търсиха повече от час. Но Лола беше безследно изчезнала. Носачът го увери, че момичето надали е заминало много далече — в крайна сметка нали бяха на остров?! Ала този факт само още повече притесни Филип, припомняйки му за американчето, което преди две години изчезна от малък карибски остров. Поради това той не се отказа да я търси. Хвана такси до пристанището и претърси всички барове и магазинчета там. Върна се в хотела съкрушен. И какво трябваше да направи сега? Да се обади на родителите й и да каже: „Чух, че сте изгубили всичките си пари, и много съжалявам, но сега се обаждам да ви кажа, че току-що изгубихте и дъщеря си“? В отчаянието си отново набра мобилния й, надявайки се, че тя ще го чуе отнякъде и ще се появи. Но телефонът така и си остана да звъни, скрит в чантата й. Накрая Филип затвори, неспособен да издържи факта, че няма кой да го вдигне.

Накрая, в шест вечерта, тя се появи в бунгалото. Очите й бяха все така тъжни, но кожата й блестеше, сякаш идваше от плуване.

— О, здрасти! Върнал си се — изрече мрачно тя.

— Разбира се, че ще се върна! А ти къде ходиш до това време? Претърсих целия остров за теб! От цели три часа обикалям, а теб те няма!

Лицето й за миг се озари от радост при тази информация, но скоро след това придоби традиционната за последните два дена депресирана визия.

— Ами помислих си, че искаш да прекараш известно време без мен.

— Какви ги говориш, за бога?! Нали ти казах, че отивам на масаж?!

— Да, каза ми. Обаче аз не съм в настроение и се опасявам, че ще ти разваля почивката.

— Къде беше? — поиска да узнае Филип.

— В една пещера.

— В пещера ли? — възкликна той.

— Открих една малка сладка пещера. В скалите точно до брега.

— И последните три часа си прекарала в пещера?

Тя кимна, а после смотолеви:

— Нуждаех се от място, за да помисля. И си дадох сметка, че независимо какво ще стане с нас, аз пак ще продължа да те обичам! И винаги ще те обичам! Не мога да се променя.

Филип се изпълни с желание да я закриля и пази от бедите в живота. Тя беше толкова млада! И невинна! Би могъл да я оформи така, както си пожелае. Какво му става, че се държи така? Придърпа я към себе си. Тя му се отдаде всецяло. Когато експлодира от удоволствие, разбра, че просто не може да се откаже от нея.

Но по някаква неизвестна причина точно тази вечер не успя да събере сили да й предложи да се премести при него. Иначе по време на вечерята Лола си беше почти същата като преди — изпращаше есемеси по телефона, флиртуваше със сервитьора и галеше крака му с пръстите на краката си. Не заговори нито за връзката им, нито за следобедното си изчезване, нито за финансовите проблеми на родителите си. Той също предпочете да остави нещата така.

Но на следващата сутрин, когато се събуди, я завари да си приготвя багажа.

— Какво правиш? — попита Филип.

— О, скъпи! — въздъхна тя. — Едно от нещата, за които си дадох сметка в пещерата, е, че те обичам твърде много, за да позволя нещата да продължават така. Щом не смятаме повече да бъдем заедно, няма никакъв смисъл да се влюбвам в теб все повече и повече, само за да чакам как всичко ще завърши с разочарование! Затова реших да си тръгна. Майка ми се нуждае от мен, а не съм сигурна, че същото може да се каже и за теб.

Тогава Филип си даде сметка, че тя е права. Повече не можеха да продължават така. Тя се наведе, за да продължи с подреждането на куфара си и той си припомни секса, който правиха през нощта.

— Лола — започна, — няма нужда да си тръгваш.

— Напротив, трябва — контрира го тя, без да вдигне глава.

— Искам да кажа… — поколеба се и накрая изплю камъчето: — Можеш да се преместиш да живееш при мен. Ако искаш, де! — добави, сякаш крайното решение не можеше да бъде негово.

И сега, на плажа, Филип се изтегна на шезлонга и скръсти ръце под главата си. Тя бе казала „да“, разбира се. Нали го обичаше!

Унесът му беше прекъснат от звъна на мобилния телефон. Забеляза, че номерът е от Ню Йорк — сигурно е Енид, за да му пожелае честита Нова година. За момент го обзе ужас. Ще се наложи да каже на леля си, че Лола ще дойде да живее при него. На нея никак няма да й хареса.

— Ало?

— Момченце! — изненада го приятно гласът на Шайфър Дай-мънд. — Как си? Какво става с теб?

— А е теб какво става? — попита той, като се изправи в шезлонга си. — Мислех, че си в Сейнт Бартс!

— Не събрах сили — отговори тя. — Помислих и промених решението си. Защо да се впускам във връзка с човек, когото не обичам? Нямам нужда просто от мъж, нали така?

— Ами, не знам… Мислех си, че…

— Помислил си, че имам сериозна връзка с Бръминджър ли? — засмя се тя.

— Защо пък не? — опита се да се защити той. — Всички казват, че бил страхотен тип.

— Слез на земята, Оукланд! — сряза го тя. А после внезапно смени темата, като добави: — Къде се намираш, между другото? Ако си някъде наблизо, мислех си, че не би било зле да вземем Енид и да отидем някъде тримата. Давам си сметка, че не й обръщам голямо внимание напоследък.

Филип преглътна и прошепна:

— Няма да мога.

— Защо? — изненада се Шайфър. — Къде си? Едва те чувам! Говори по-високо, момченце, ако държиш да бъдеш чут!

— Аз съм на Мустик — отговори той.

— Какво?

— На Мустик! — изкрещя той.

— И какво, по дяволите, правиш там?

— Тук съм с Лола — отвърна унило Филип.

— Аха! — извика тя, схващайки ситуацията.

— Мислех си… ти и Бръминджър… Както и да е. Поканих я да се премести да живее при мен.

— Това е страхотно, Оукланд! — възкликна тя, без дори да си поеме дъх. — Крайно време е да се задомиш.

— Аз не се задомявам. Просто…

— Схванах, момченце — успокои го тя. — Няма проблеми. Обадих ти се само за да те попитам дали не искаш да пийнем заедно. Но ще го направим, когато се върнеш.

И затвори, Филип се втренчи в телефона си и поклати глава. Сигурно никога нямаше да може да разбере жените. Остави телефона си и се загледа в Лола. Тя продължаваше да се плацика във водата, но вече по европейски маниер, без горнището на банския. И всички мъже на брега бяха вперили погледи в нея, а тя се преструваше, че не ги забелязва. В другия край на малкия плаж двама белокоси старци дори я задяваха:

— Ела при нас, момиченце! Да се позабавляваме.

— Лола! — изкрещя гневно Филип.

Тъкмо се канеше да я смъмри и да й каже веднага да си сложи горнището, когато осъзна, че ще прозвучи като старец — едва ли не като неин баща. Затова вместо мъмрене той й направи знак, че се кани да отиде при нея. Сгъна очилата си и ги постави внимателно на масата под огромния чадър. Докато съзерцаваше красивото тяло на Лола в топлите води, Филип си каза, че е или най-щастливият мъж на света, или най-големият глупак.