Бунтът на Ентърпрайс

Глава втора

Огромни сини светкавици обхванаха контролния пулт и терминалите за управлениие на двигателите. Един техник попадна между тях. Миризма на изгоряло месо се разнесе из машинната зала, която се изпълни с писъци на агония, а те преминаха в пъшкания.

— Маккой, веднага тук! — извика Скоти. — Двигателите. Снижете мощността с десет процента. Вие, Макконъл, действайте! Трябват ми данните от компютъра преди всичко да спре.

Червенокосата жена забърза да изпълни заповедта, докато Скоти внимателно отместваше ранения техник на по-безопасно място. Главният инженер като че ли беше забравил за щетите. Но когато се убеди, че техникът е достатъчно далеч от контролния панел, Скоти се върна и въздъхна:

— Моите двигатели! Моите скъпоценни двигатели! — завайка се и заклати глава. Волтовата дъга имаше голям интензитет — издигаше се като дъга на смъртта между контролния пулт и корпусите на двигателите. Обгорелият метал започна да се рони като шлака. Изображенията на сложните схеми върху пулта за управление, интегралните схеми и свързването им, изложени на високата температура, се топяха. След няколко секунди схемите за възбуждане на системата материя-антиматерия също щяха да бъдат разрушени.

— Имам ги, Скоти — извика червенокосата от другия край на машинната зала. — Снижете мощността до двадесет и три процента.

— Но, девойко, това ще изключи наполовина животоподдържащите системи в кораба.

— Казвам ви да направите това, като чета данните — долетя веднага отговорът.

Скот не се колеба повече. По-добре голяма част от „Ентърпрайс“ да остане без светлина и въздух за няколко минути, отколкото да допусне двигателите да експлодират.

— Какво става, по дяволите? — чу се раздразненият глас на Маккой. — Изключили сте осветлението в коридорите. Даже вратите не се отварят.

— Съжалявам, докторе, но преди да ви обясня какво става, ми е нужна медицинска помощ.

— А защо не казахте? — наведе се Маккой над техника, направи гримаса, после погледна Скоти. — Изгаряния от трета степен по раменете и гърба. Електрически ли са?

— Да — смъртоносната дъга беше изчезнала веднага след като Скоти намали захранването до двадесет и три процента.

— Не мога да направя много за него тук. Трябва да го преместим в изолатор. Трябва ми гел против изгаряне, плазма, а може би ще е необходима и хирургическа намеса при кръвоносните съдове — Маккой работеше, докато говореше. Медицинският му трикордер показваше слаби признаци на живот у техника, докато докторът инжектираше бета-ендорфин — стимулатор, облекчаващ болката.

— Ето медицинския ви екип, докторе — каза Макконъл и направи знак към хората с носилката да се приближат веднага. Те свалиха антигравитационната платформа до обгорения мъж, внимателно го поставиха върху нея и го понесоха към лазарета.

— Нещо друго, Скоти? — попита Маккой.

— Нищо, докторе. Андрес е единственият пострадал.

Леонард Маккой се огледа и после повдигна рамене:

— Ще направя каквото е по силите ми, но не бих желал да ми донесат още някой, докато не съм оправил този. Не ми харесва да ме пришпорват.

— Докладвайте, Главен! — нареди Скоти, като се обърна към червенокосата. — Какви са повредите?

— Не е толкова лошо, колкото изглежда. Възбудителната намотка може да се оправи. Може би ще се наложи да намалим още малко скоростта дотогава, но просто нищо друго не можем да направим.

Скоти се усмихна. Приятно му беше, че имаше и други, които бяха толкова загрижени за двигателите, колкото самият той. Нещо повече — жената също беше от Шотландия.

— Командир Скот, какво е положението? — Скоти се обърна и видя капитан Кърк да се промъква през полуотворената врата. Контролните схеми за вратите в голяма част от кораба бяха двойно осигурени. — Нужно ми е захранване за декове от четири до осем.

— Капитане, както вече ви казах, всичко ще се оправи.

Острият поглед на Кърк обхвана машинната зала и веднага се спря върху повредата. Опитваше се да разбере размера на щетите.

— Не е много лошо, капитане — отговори Макконъл на незададения му въпрос. — Но магнитните бутилки на двигателите са изтънели и са близо до опасната точка на пробив.

— Това ли е резултатът от аварията? Магнитното поле е изтъняло и има изпускане на радиация?

— Схемите са под пренапрежение и се опитваме да стабилизираме, сър — жестикулираше Скоти. — Не можем да направим нищо повече от това, което правим в момента.

— Ако намаля скоростта до една светлинна, ще ви помогне ли?

— Най-добре ще е, ако влезем в док. Тогава ще оправя двигателите напълно — болезненото изражение на Скоти подсказа на Кърк, че това не е молба за пренебрегване. Главният му инженер не говореше празни приказки, преценяваше всяка своя дума.

— Имаме още петнадесет дни до Емдън, а ако намалим скоростта — времето ще се увеличи. Знаете защо трябва да откараме дипломатите там, Скоти. Направете каквото е по силите ви, затова искам двигателите да работят.

— Да, сър. Ще работят, но това не е безопасно.

— Направете всичко, каквото трябва, Скоти. Доверявам ви се напълно — при тези думи Кърк се обърна, за да си тръгне, но се поколеба и заговори на Макконъл: — Имате ли дестилатор в биологичната лаборатория на дек четири?

— Сър! — запротестира тя, като го стрелна със зелените си очи. — Не можете да направите това. Против предписанията е.

— О, да, разбирам. Е, от опит зная, че при намаляване на мощността може да се стигне до охлаждане в изолатора. Това намалява добива и качеството.

— Сър!

— Не ме интересува добивът, но всичко на борда на „Ентърпрайс“ трябва да бъде качествено. Хайде!

Джеймз Кърк се усмихна и после забърза към лазарета.

— Не знам, Боунс — каза Кърк, като се облегна в креслото и пийна от брендито, което му беше налял докторът. — Изглежда, мисията ни не върви гладко.

— Ако имате предвид техника, който едва не загина и сега се оправя благодарение на грижите ми, това е нещо естествено на борда на звезден кораб.

— Естествено, Боунс. Не и на борда на „Ентърпрайс“.

— Знаете какво искам да кажа. Ако си имаш работа с електрически ток или нещо подобно, може да се очаква изгаряне от такъв род понякога.

— Все още нямате доверие на машините. И как се погрижихте за него? Не — продължи той и вдигна ръка, — нека позная. Положили сте го на биосканиращата маса и сте анализирали състоянието му с помощта на компютъра. След това сте стартирали графична проба за сравнение с тялото му и сте изчакали компютъра да представи данни за състоянието му преди изгарянията. Един малък фокус-бокус с автоматизираната хирургия, малко реконструкция, извършена чрез използване на холографско изображение, и после сте го оставили на внимателните грижи на компютъра в лазарета.

— Уцели — каза кисело Маккой. — Но това все още не означава, че обичам машините, въпреки че те са навсякъде. Навсякъде — Маккой отпи една глътка, направи гримаса и си наля още два пръста ликьор.

— Когато казах, че мисията не върви гладко, имах предвид Зарв и другите. Вече прекаляват. Изглежда, че настройват хората от екипажа един срещу друг.

— Очаквах го от Зарв. Това е неговата същност. Но Лоритсън изглежда добър. Познавах един приятел, който много прилича на него. Фермер от Джорджия.

— О, сега всички сме селяндури — каза Кърк и се усмихна. — Но мисля, че не сте прав, що се отнася до Лоритсън. Има нещо много непреклонно в него. Така, както и в самия Зарв. Не мисля, че Федерацията не е премислила много добре кого да изпрати точно за тази мисия. Въпреки това нямаме причина или повод ние да ги харесваме.

— Аз харесвам този Мек Джокор. Той никога не говори прекалено.

Кърк погледна Маккой и разбра, че докторът не знае за чуждоземния произход на Мек Джокор.

— Това, което знам за него, е, че той изпитва някакъв страх, когато в столовата се яде broccoli3.

— Странен страх — проговори замислено Маккой. — Сигурно има връзка с детството му.

— Несъмнено.

За момент и двамата замълчаха и отпиха от питиетата си. После се чуха спорещи гласове отвън по коридора.

— Бих желал да се погрижите за звукоизолационните стени на лазарета — оплака се Маккой. — Непрекъснато трябва да слушам това.

— Тихо, Боунс! Слушай!

— А сега пък шпионирате собствения си екипаж? Как ще свърши всичко това? — попита възмутено докторът.

— Слушай ти казвам!

Гласовете станаха по-ясни. Единият каза:

— Бутилките са износени. Знам това. Целият кораб ще експлодира.

— Капитанът е полудял — отвърна вторият глас. — Води ни към разгаряща се война.

— Какво значение има, ако всички умрем при една експлозия? — попита първият.

Кърк се изправи и тихо каза:

— Това трябва да се пресече още в зародиш.

Маккой само вдигна рамене и видя Кърк да отваря вратата и да излиза в коридора.

Двама спорещи мъже се бяха облегнали на стената в коридора. Когато единият от тях видя Кърк, той млъкна, после дръпна другия за ръкава и му даде знак да замълчи.

— Много добре, джентълмени — каза Кърк, като се опитваше да контролира гласа си. — Без да искам, подслушах вашите предположения и безпочвени заключения за състоянието на нашия космически кораб.

— Вие ще ни погубите. Жалко е да загинем по този начин — изтърва се единият, младши лейтенант.

— Какво? Кой кого ще погуби? Никой не е мъртъв. Един техник е ранен при нещастен случай, нищо повече. Доктор Маккой ме уверява, че Андрес ще бъде напълно излекуван само след няколко дни.

— Вие ще ни погубите. Не е ли така?

— Какво искате да кажете, мистър? — прекъсна го Кърк. — Какво ви кара да мислите, че застрашавам с каквото и да било живота на който и да е от вас? Вие сте член от екипажа и ще действате като такъв през цялото време. Ясен ли съм?

— Да, да, сър — отвърна вторият. Но в гласа му се четеше страх. После направи крачка назад, като че ли капитанът беше жесток убиец с оръжие в ръка.

— Той ще погуби всички ни — измърмори първият. — Знам го. Погледни го. Виж очите му. Убиец!

— Още веднъж моля за внимание! — каза строго Кърк. Мъжете се доближиха един до друг. — Вие и двамата сте дежурни в момента. Вярвам, че не сте пили много. Още повече, не мога да допусна, че го правите по време на дежурство.

— Не сме пияни, сър.

— Но не се държите по начин, който да го отрече. Наказвам ви и двамата за неподчинение и липса на уважение към по-старши офицер. Мистър Спок сам ще избере начина на наказанието.

Двамата изгледаха командира, който се обърна и се запъти към кабинета на Маккой. Когато вратата се затвори зад гърба му, Джеймз Кърк въздъхна.

— Чух, Джим. Какво става?

— Не знам, Боунс. Никога не е имало такава реакция на кораба. Неподчинение, но изглежда, че е… различно — приближи до бюрото на доктора и натисна един бутон на интеркомуникационната система. — Командната зала? Добре, искам да говоря със Спок.

След малко се чу спокойният глас на Вулкан.

— С какво мога да ви бъда полезен, капитане?

— С информация. Бретън и Гейбриъл на дежурство ли са в момента?

— Да, капитане — отговори Спок без колебание. — И двамата имат за задача да помагат на чужденката Лорелей с каквото могат.

— Лорелей?

— Трябва да й покажат как да използва компютърната ни библиотека и някои други неща, като офицерския стол, гимнастическия салон и други такива, които са й напълно непознати.

— Лорелей — повтори Кърк.

— Точно така, капитане.

— Само тези двамата ли са в директен контакт с нея?

— Не знам, сър. Предполагам, че са я представили на много други от екипажа. Има ли нещо нередно?

— Не… не мисля. Благодаря, мистър Спок — Кърк изключи интеркома и погледна Маккой. — Или поне се надявам да няма нищо нередно.

— Останете по местата си — каза Кърк, когато влезе в залата за заседания. По-низшите офицери бяха станали на крака. Само тримата дипломати останаха седнали. Кърк зае мястото си начело на голямата маса, изключи записващия компютър и кимна на посланик Зарв.

— Добре — отвърна мъжът със свинските очички с груб глас, който повече наподобяваше звука, създаван при стържене по ламарина. — Най-после решихте да дойдете.

— Забавиха ме други неотложни неща, посланик. Вие настояхте за брифинг. Моля, започнете.

— Брифинг? — извика Зарв. — Нищо подобно. Това е настояване за по-голяма скорост. Трябва да стигнем до Емдън възможно най-бързо, без шляене.

— Това, което казва посланикът, капитане — проговори Доналд Лоритсън, — е, че редуцирането на скоростта не е приемливо за настоящия момент.

— Не е приемливо ли мистър Лоритсън? За кого?

— За лидерите на Федерацията, Кърк — изрева Зарв. Изправи се и се подпря с късичките си ръце на масата.

Кърк погледна към насядалите около масата офицери и видя различни степени на отвращение, забавление, ужас, предизвикани от това избухване. Ухура изглеждаше доста шокирана от факта, че някой дръзва да говори на капитана с такъв тон. Изражението на Сулу беше смесица от забавление и презрение. Маккой беше готов да избухне. Нещо у Зарв явно доста дразнеше доктора. Дори Спок леко трепна. Тази реакция на Вулкан много учуди Кърк.

— „Ентърпрайс“ не беше вкаран в док за ремонт, посланик — каза бавно капитанът. — В резултат на това апаратурата ни не действа както трябва при оптимални условия.

— Не можете да летите към системата Емдън така, като че ли всеки момент ще се разпаднете.

— Защо не? Наредено ми е да ви откарам дотам заедно с вашите помощници, нищо повече — но Кърк знаеше, че има нещо повече. Спомни си коментара на адмирал Маккена.

— Капитане — намеси се Лоритсън, като се изкашля, — за тази мисия ни е необходимо силно присъствие. Силно, що се отнася до „Ентърпрайс“, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Не, мистър Лоритсън, не ви разбирам. Когато адмиралът ни изпрати на това пътуване, тя знаеше, че корабът няма да може да влезе в бой. Загатвате, че от нас се изисква да поемем и военни действия в системата Емдън?

— Не, нищо подобно, нищо подобно! — запротестира мъжът. — Нека кажем, че силният имидж е много по-важен от използването на огъня на оръжията.

— Вие — намеси се Спок — използвате „Ентърпрайс“ като лост при преговорите ви с Джурнамория. Ако излезе, че сме на страната на Емдън, мислите, че Джурнамория ще се съгласи с вашите изисквания.

— Грубо казано, но достатъчно точно.

— Това означава, че Спок е прав — измърмори Маккой. — Използват ни като стръв.

— Кърк, нужна ни е по-голяма скорост. Две седмици до Емдън е неприемлив срок. Трябва да стигнем дотам за дни. Това е звезден кораб. Задайте скорост осем светлинни. Направете го сега! Заповядвам!

— Посланик Зарв, вие не сте капитанът на този кораб. А ако бяхте, бихте разбрали, че такава скорост е самоубийство. Моят главен инженер не присъства в момента, защото е зает да възстановява загубите от щетите, причинени от скоростта, която считахме за възможно най-безопасната. Мистър Скот е най-добрият инженер в „Старфлийт“; той каза, че двигателите ни няма да издържат и три светлинни, а да не говорим за осем.

— Накарайте двигателите да заработят. Вулканът знае как да стане това — и Зарв посочи към Спок. Единственият отговор беше леко повдигане на веждите и едно мрачно изражение на лицето му.

— Докато е възможно специалистите ми да работят всеки в своето направление, предпочитам да ги оставя да действат поотделно. Скот е специалист. Спок — също. И сами отлично се справят на своите места.

Зарв изломоти нещо и се извърна така рязко, че столът му се катурна на пода. Той изхвърча от залата, без да погледне назад. Лоритсън и Мек Джокор се спогледаха. Мъжът растение последва своя висшестоящ, а Лоритсън остана.

— Зарв не е същество, с което бихте се разбрали, капитане — обясни той. — Но се опитайте да го разберете.

— Възнамерявах това да бъде брифинг. Бихте ли ни оказали тази чест, мистър Лоритсън?

Мъжът пое дълбоко дъх, а после шумно въздъхна. Изправи се, отстрани една несъществуваща прашинка от червеното си памучно сако, повдигна рамене и зае стойка на оратор.

Кърк наблюдаваше с интерес как Лоритсън премина от подчинен в могъщ доминант.

— Ромуланската империя граничи със системите Емдън и Джурнамория. Те бяха най-честите внезапни нарушители на космическото пространство на Федерацията месеци наред. Нищо сериозно нямаше, докато не се случи инцидентът със „Скарбъроу“. Това убеди лидерите на Федерацията, че те се опитват да спечелят тук или там някоя и друга планета — Лоритсън се обърна към дисплея, на който чрез компютъра бе зададено изображението на Орион арм. Планетите, които той посочи, започнаха да пулсират за по-голям ефект. — Това им позволява да получат коридор през нашата окупирана територия. Изглежда, че искат да ни лишат от голяма част от минералните залежи, без да споменавам, че с това веднага губим и няколко населени планети.

— Изглежда логично — каза Спок. — Ромуланците печелят ценно пространство с минимален риск от тяхна страна. Този участък е доста отдалечен от Федерацията, за да бъде охраняван както трябва.

— Правилно, мистър Спок — съгласи се Лоритсън. — Не е по силите на Федерацията да го направи, но Емдън и Джурнамория заедно биха могли. Въпреки че двете планети са най-примитивните в сравнение с останалите, принадлежащи на Федерацията, те имат стратегическо разположение.

— С помощта на Федерацията те могат да спрат ромуланците. Така ли е? — попита Маккой. — След като възстановите мира между Емдън и Джурнамория, те получават от Федерацията оръжие.

— Нещо такова, докторе. Въпреки че не бихме желали война, точно тази би могла да се окаже много ужасна за Федерацията и би сложила своя отпечатък върху няколко десетилетия. Сега вече започвате да разбирате раздразнението на посланик Зарв заради нашето забавяне.

Кърк започна да разучава холограмата, като развихри въображението си на войник, за да прецени и най-малките подробности. Всичко, за което беше говорил Лоритсън, е точно така. Ако Империята на ромуланците успее да изгради предмостие в Орион арм, както казва дипломатът, битката с тях ще бъде дълга и кървава. По-добре е да се предотврати една малка война между две планети, отколкото да се остави да избухне друга, по-голяма, между цивилизациите.

— Разбирам, че Зарв има причини да бъде нетърпелив, но аз не ви заблуждавам за състоянието на „Ентърпрайс“. Можем да се движим с една светлинна скорост без затруднения. Фактор две крие проблеми. За фактор три и дума не може да става, докато не ремонтираме кораба.

— Няма ли някакъв начин да изстискате още малко скорост от вашия кораб, капитане? — това беше единственото, за което молеше Лоритсън.

— Страхувам се, че не. Законите на физиката са неприкосновени. Ще ви откараме до Емдън колкото е възможно по-бързо. Сигурен съм, че никой от нас не е доволен от скоростта — Кърк направи кисела физиономия, когато чу Зарв да реве отвън в коридора.

— Направете всичко по силите си, капитане. Посланикът, Мек Джокор и аз трябва да стигнем навреме, за да предотвратим войната — после Лоритсън подаде на Кърк няколко листа и бързо излезе.

Спок даде знак, че иска думата. Капитанът му разреши.

— Дипломатите използваха корабния компютър за проиграване на различни теоретични версии за изследване на всички възможни резултати. Аз нямах представа за това, но от компютъра ми се изискваше непрекъснато информация и това ги разкри.

— Значи вие сте ги шпионирали, Спок. Хайде, продължете! Кажете какво открихте — наведе се напред Маккой, жаден за клюки.

— Вашите думи ме обиждат, докторе — погледна го остро Спок. — Ако проектите на Мек Джокор за хранителните нива са верни — а аз нямам възможност да проверя основните положения — дипломатите ще успеят в тази мисия. Въпреки търканията с членовете на екипажа, на някои от които съм свидетел, те са много подходящи за деликатната мисия.

— Благодаря, мистър Спок — Кърк огледа офицерите, насядали около масата. — Ако няма други коментари, закривам брифинга — но на капитана не се понравиха погледите на офицерите му. Гледаха така, сякаш току-що някой е прочел смъртните им присъди.

— Капитан Кърк, може ли да разговарям с вас? На четири очи?

Кърк се обърна и видя Лорелей, която току-що се бе появила иззад ъгъла на коридора. Когато шоколадовите й очи погледнаха право в неговите, той почувства, че сърцето му започна да бие по-бързо. Начинът, по който тя го гледаше, го накара да се влюби в нея — почувства го като първа любов, като забранен романс, като открадната целувка.

— Разбира се. От какво се нуждаете? Членовете на екипажа добре ли се отнасят към вас?

— Много добре, капитане… Джеймз — начинът, по който произнесе името му, прозвуча като любовен шепот. Кърк тръсна леко глава, за да прогони въображението в нея. Беше приятно, но беше само една фантазия.

— Стаята ми е наблизо. Моля, елате да пийнем по нещо.

— Не харесвам вашия алкохол, но кафето ви ме стимулира.

Когато влязоха в стаята му, Кърк седна зад бюрото си, чувствайки се като защитник в крепост. За момент си помисли, че е щастлив от това, че масивният дървен плот го отделя от красивата жена. Гледаше Лорелей над рамките на очилата си, като се опитваше да прецени дали наистина е красива. Тя имаше прозрачна кожа с лек орехов нюанс, мека тъмна коса и големи кафяви очи, погледът на които така много го вълнуваше.

Красива — не — реши той. Вълнуваща — може би. Привлекателна. Определено привлекателна.

— Капитане, говорих с няколко души от вашия екипаж. Загрижена съм за сигурността на кораба.

— На кораба ли? Имате предвид инцидента в машинната зала. Не си заслужава да се тревожите заради това. Беше нещастен случай, но пострадалият техник бързо се възстановява. Медицинската ни апаратура е чудесна.

— Нямам предвид това, въпреки че повредите са сериозни. Тревожи ме опасността, в която хвърляте „Ентърпрайс“, като пътувате за системата Емдън.

— Какво искате да кажете?

— Данните в корабния компютър са много и доста изчерпателни, а аз имам способността да мисля.

Кърк се намръщи.

— Съжалявам, че не можем веднага да ви отведем на Хайла, но мисията ни е мирна. Ние пътуваме, за да предотвратим война в системата Емдън, а не да станем причина за такава, както си мислите.

— Присъствието ви ще сложи началото на война. Управителите на Емдън ще използват присъствието ви, за да нападнат Джурнамория.

— За вас, която дори не знаехте за съществуването на Федерацията до момента, в който ви спасихме, имате доста познания за нас.

— Познавам природата на разумните същества. Ние всички сме насилници по природа, капитане. Насилието ни е помогнало да оцелеем. Но не трябва повече да се убиваме един друг. Съществуват други, много по-мирни мисии. Не можете да влезете в системата Емдън, без да застрашите вашия „Ентърпрайс“.

Кърк почувства, че пръстите на ръцете му леко треперят, и внимателно постави чашата с питието на масата пред него.

— Трябва да имам доверие във висшестоящите и в избора им на Зарв и другите двама за провеждане на мирни преговори. Те са способни дипломати.

— Емдън ви използва.

— Обяснете! — Кърк искаше думата да прозвучи от устата му като команда. Но се разколеба. Осъзна, че не иска да чуе обяснението, защото знаеше, че той няма да може да повярва в него.

— Емдън и Федерацията имат договор за взаимна отбрана. Федерацията и Джурнамория нямат такъв договор. В случай на война Емдън очаква да бъде защитена от Федерацията.

— Как разбрахте това?

— Записано е в базата ви данни.

При това Кърк само преглътна. Беше истина.

— Когато навлезете в системата, това ще даде възможност на Емдън да атакува. Вие ще започнете война, няма да я предотвратите.

В Кърк бушуваха противоположни чувства и мисли. Лорелей говореше убедително. В думите й имаше логика. Но Зарв, Лоритсън и Мек Джокор бяха опитни професионалисти. Те не искаха война; желаеха само мир. Те нямаше да направят нищо, с което да разклатят позициите на Федерацията в Орион арм. Постоянната заплаха от ромуланците беше факт.

— Аз… — започна той.

— Джеймз — каза Лорелей тихо, но гласът й отекна дълбоко в душата му. — Вие излагате на опасност кораба си, екипажа си и живота на обитателите и на двете планети. Не правете това. Върнете се в звездната база.

— Лорелей, не мога — успя да продума той. После тя кимна и излезе от стаята му. Кърк се почувства така, сякаш току-що се е простил с любимата си котка.

Отговорността на командира тежеше върху плещите на Джеймз Т. Кърк. Чувстваше го, докато седеше в стаята си, взираше се в голата стена пред себе си и премисляше думите на Лоритсън и Лорелей.

Война? Или мир? И двете бяха в неговата власт — да ги причини или да ги предотврати. Едно грешно решение — едно правилно решение. На кого трябваше да вярва?