Бунтът на Ентърпрайс

Глава девета

— Пресметнах, че 3.7962 тона защитен екран ще е достатъчен на мистър Скот за нормална радиационна защита. А това означава, че совалката ще бъде натоварена само още един път.

— Защо просто не телепортират материала? — попита Маккой. — Това, което правят, е губене на време. Или може би това ще разгневи формата на живот на планетата?

— Дори ако пренебрегнем проблема с неизправността на транспортния позиционер, докторе, абсолютната маса на екрана е прекалено голяма, за да бъде телепортирана. Тук не става дума за грамове. Мистър Скот има нужда от хиляди килограми тегло, за да защити екипа си, докато поправя основните двигатели.

Настъпи тишина. По гърба на Кърк полазиха тръпки. Тишината на тази планета му лазеше по нервите. Там, където стояха, не се долавяше никакво цвъртене на щурци, нямаше птичи песни, нямаше никакви шумове от животни. Цялата планета беше беззвучна. Всички съставляваха едно цяло.

— Кога мислите, че бодливите храсти ще излязат от упойката?

Спок погледна към Маккой, който седеше намусен.

— Не ми е познат метаболизмът на храстите, но лекарството няма да издържи повече от няколко часа. Когато се събудят, веднага ще започнат да ни търсят.

— Докато не са ни открили, ще трябва да чакаме последния полет на совалката и да се опитваме да не привличаме вниманието върху себе си — каза Кърк и дълбоко въздъхна. — А едва тогава проблемите ни тепърва ще започнат. Няма да е лесно да си възвърнем управлението на „Ентърпрайс“.

— Очевидно Лорелей е омаяла целия екипаж със своята звукова хипноза.

— Има нещо повече от това, Спок — размишляваше гласно Кърк. — Когато я наблюдавам, се чувствам… по-различно.

— В твоя случай това може би не е толкова предмет на съзерцанието, а на обонянието. Тя е от друга раса, но нейните полови феромони може би вълнуват определени хора.

— Като мен? — попита Кърк и леко се усмихна. — Възможно е. Аз наистина усетих парфюма й веднъж. А като си помисля как може тя да се парфюмира? Не носеше нищо със себе си, освен дрехите, когато я спасихме от разрушения кораб.

— Планетата Хайла ще направи интересни и ценни допълнения към базата данни на Федерацията, ако можем да я открием и да контактуваме с жителите й.

— „Ако“ ли казахте, Спок? Не се превръщате в песимист, нали?

— Просто отбелязвам статистически. Вероятността за успешното ни бягство от тази планета е…

Кърк вдигна ръка и прекъсна научния си офицер.

— Оставете това. Всички знаем, че няма голяма надежда.

— Надежда ли, капитане? Чисто човешка концепция, която не издържа прецизен анализ. Тя, както и вашата чудата идея за късмет, трудно могат да се съвместят със статистиката.

— Достатъчно по този въпрос. Нека още веднъж за последен път да обсъдим плана как да се качим на борда на совалката. Не трябва да допускаме погрешна стъпка.

— Сър, в много неща можем да сбъркаме. Ако…

— Млъкни, Спок! — каза Маккой. — Омръзна ми непрекъснатото ти бръщолевене. Ще трябва да се погрижа за това — стана и тръгна към Вулкан. Но стъпи настрани и кракът му се удари о един пън. Привидно мъртвото дърво трепна и корените му започнаха да излизат над повърхността на почвата, като се виеха към централното стъбло.

— Докторе, внимателно — предупреди го Спок и посочи с пръст опасността. — Всичко е свързано. Стъпвайте внимателно.

— Това е най-дяволското място, което съм виждал някога. Дори червеите се оплакват, ако стъпваш прекалено тежко върху повърхността — и той започна да стъпва твърдо и тежко, но скоро се разколеба. После грациозно премина късото разстояние и застана зад Кърк и Спок. — Е, добре. Уча се. Не мога да се боря с цялата планета, затова трябва да внимавам.

— Няма да можем да тичаме към совалката. Не можем да алармираме формата на живот на планетата, че нещо не е наред. От друга страна, не можем просто да вървим спокойно, без да бъдем забелязани. Докато се извършва товаренето, совалката се охранява.

— Имаме ръчни фазери. Защо да не парализираме охраната, а после да изиграем сладкия си валс? — Маккой отметна глава и се изправи на пръсти.

— Алармирането на формата на живот е само част от нашите грижи. Ако Лорелей получи дори и най-слаб намек, че совалката й е превзета, няма да отвори вратите към хангара на „Ентърпрайс“. Или още по-лошо — ще напусне орбита и ще намери друга планета, с помощта на която да извърши ремонта. И в двата случая губим.

— Тя трябва да е уверена, че всичко протича по нейния план — съгласи се Кърк, като ненавиждаше напомнянето, че е „нейна“ която и да е част от „Ентърпрайс“. — Можем да подменим охраната един по един с нашите мъже. Но командирът им трябва да остане, защото Лорелей често ще прави проверки.

— Започва да става по-сложно, отколкото стратегията за битката при Проход 23, когато ромуланците се опитаха да забият клин в центъра на Федерацията.

— Боунс, успехът или неуспехът ни ще се запомни в историята. Пред Зарв и Лоритсън стои неизпълнената им мисия. Ромуланците няма да ни чакат. Проблемът Емдън-Джурнамория ще бъде ескалиран и ще прерасне във война без мирна алтернатива.

— Совалката, сър! — извика един от охраната.

Далечен рев разряза тишината на планетата. Това беше цивилизация, изцяло различна от органичното единство наоколо, но едновременно с това — удивително еднаква с него. Една двойка живи самолети се издигнаха в небето, сякаш ескортираха бързо спускащата се совалка. Когато тя кацна, планетните кучета от охраната на формата на живот се заеха с друга дейност.

— Това е. Мистър Нийл, заемете се с охраната от тази страна. Спок, Маккой, вървете близо до мен. Останалите, чакайте! Елате само ако загазим! — Кърк искаше колкото може по-малко хора да участват в превземането на совалката. Прекалено многото ръце и крака увеличаваха вероятността за грешка. Единственият им шанс беше атаката. При неуспех всичко щеше да бъде загубено.

Кърк наблюдаваше как единият от охраната бавно се прокрадва. Внимаваше за всяка своя стъпка. Движеше се така, сякаш не стъпва, а се плъзга. По едно време вратата на совалката се отвори и се показа екипажът й. Нийл беше само на няколко метра от тях. Дъхът на Кърк спря, докато един от совалката минаваше близо до мястото, където се криеше Нийл. Едно изригване в червено, бърз удар, тяло в безсъзнание и… Нийл зае мястото на човека от охраната на совалката. Кърк даде знак. Триото се придвижи напред.

Те внимателно слязоха от ниското хълмче и зачакаха работниците да довлекат огромните парчета антирадиационен екран до хълма, където екипажът от совалката плъзгаше антигравитационни шейнички под тях.

— Можем да премахнем екипажа, да ги заместим и после да влезем в совалката — каза Кърк. — Изглежда, няма друг начин за фронтална атака на совалката.

— Сър, мистър Скот я командва — каза Спок, който се взираше в здрача. Зрението му беше по-остро от това на Кърк и Маккой и виждаше повече детайли. — Той веднага ще ни разпознае, ако дръзнем да направим това.

— Нямаме друг избор.

Спок сви рамене. Капитанът му беше взел вече решение и нямаше значение дали той е съгласен или не. Трябваше да му се подчини.

— Сега!

Триото бързо излезе от прикритието си и се нахвърли върху работниците, които поставяха антигравитационни шейнички под парчетата антирадиационен материал. Кърк трябваше да удари човека два пъти, за да го елиминира. Пръстите на Спок се стегнаха в нервнопарализиращата хватка на вулканите около врата на врага. Само Маккой имаше трудности да елиминира третия; през цялото време мърмореше и се оправдаваше, че докторите помагат, а не вредят на пациентите си.

— Този случай, докторе — каза Спок, — е показателен. Той е ваша жертва.

— Прав сте, Спок. Той е моя жертва. И заради това, че го изтъквате, ще ви направя една безплатна козметична операция, когато се върна в операционната. Тя може да ви направи по-човечен, въпреки че се съмнявам.

— Това изобщо не ме интересува, доктор Маккой.

Кърк им направи знак да довършат работата на тези, които я бяха започнали. Те поставиха антигравитационни шейнички под парчетата и започнаха да ги придвижват към совалката. Съществата, които копаеха парчетата, не им обръщаха никакво внимание. За тях всяко външно същество беше идентично с останалите… ако не ги заплашваше.

— Добре стана — каза Кърк. Искаше да го чуе Маккой, не Спок. — Не разбраха, че има нещо нередно.

— Ето го Скоти — прошепна Маккой. — Гледа в другата посока.

— В хамбара. После ще видим какво можем да направим за него.

Те насочиха тежкия товар към хамбара на совалката, закрепиха го и върнаха антигравитационните шейнички обратно към сгъстяващия се здрач. Шейничките тихо се завъртяха и послушно зачакаха следващия товар.

— Е, добре — каза Кърк, като влезе по-навътре в совалката. — Трябва всичко да свършим бързо. Спок, ти се заемаш със Скоти с твоята нервнопарализираща хватка. А Боунс и аз — с останалите в совалката.

— Как ще успеем да се справим с всички? Някои ще имат време да предупредят Лорелей.

— Доверете ми се, Боунс! Готово? Хайде!

Триото излезе от хамбара и тръгна да изпълни плана си, но внезапно отекна вик на ужас.

— Момчета — нареди Скоти, като се размърда, — вървете и вижте какво става там. Не ми харесва това място — когато двамата от охраната тръгнаха, въоръжени с ръчни фазери, Скоти взе комуникатора си. — Обади се, „Ентърпрайс“.

Отговорът долетя веднага.

— Какво става, мистър Скот? — чу се сладкият глас на Лорелей. — Нали няма спречкване с биосферата на планетата?

— Няма проблем, Лорелей — докато Скоти продължаваше да говори, Кърк махна с ръка на двамата си приятели. Дори от пет метра разстояние и от един малък ръчен комуникатор се чувстваше хипнотичното влияние на жената от Хайла.

Кърк им направи знак да запушат ушите си. Те поставиха ръце на ушите си и го последваха в хангара. Междувременно Спок надникна иззад ъгъла, за да се увери, че Скоти продължава да говори с Лорелей. А после се обърна към другарите си. С безмълвно движение на устните си ги увери, че контактът между Лорелей и екипажа на совалката е активен.

Кърк приближи Спок и прошепна в ухото му:

— Да се върнем и да видим какво е станало. Не можем да изоставим Зарв и другите, ако са ги открили.

Спок и Маккой сграбиха дръжките на антигравитационните шейнички и ги бутнаха обратно към каменоломната. Тъмнината сега беше техен съюзник и ги прикриваше от Скоти. Те бяха просто едни движещи се силуети.

Когато се отдалечиха достатъчно, Кърк каза високо:

— Виждате ли нещо? Някой извика. Може да е един от нашите.

— Може и да не е, капитане. Ако мъжът, когото Нийл удари или пък някой от тези, когото вие или доктор Маккой повалихте, е дошъл на себе си, е възможно той да е наранил и да е разсърдил формата на живот на планетата. Ако случаят наистина е такъв, то тогава ни остава много малко време.

Кърк не искаше да мисли, че случаят е друг. Опиумът, инжектиран в бодливия храст, може да е прекратил действието си. Ако това е станало, тогава цялата планета търси избягалите си затворници. В края на краищата, нямаше значение какво е станало. Беше ясно едно — спокойствието на планетата беше нарушено.

— Там. Вижте!

Двамата от охраната, които Скоти беше изпратил, бяха в капан близо до огромен валчест камък. В краката им имаше четириноги животни, които на височина стигаха до коленете им, а зъбите им бяха достатъчно дълги, за да прегризат дърво с дебелина два инча. Силните ревове на животните показваха, че всеки момент могат да ги разкъсат.

— Без фазери — предупреди Кърк, когато видя, че Маккой извади своя. — Те са причинили тази ужасна картина. Виждаш ли? — и той посочи няколко звяра, които лежаха неподвижно в краката на трима души, чиито гърла бяха прегризани.

— Нещо подобно на вашата нервна хватка, Спок. Изглежда, че е позната на кучетата.

— Екосистемата на тази планета е прецизна. Събирачите — точно такива са сигурно тези зверове — са открили нашите жертви. Тъй като те са лежали неподвижно — събирачите са ги сметнали за боклук и са започнали своята дейност по почистването на планетата.

— Започнали са да ги ядат?!

— Просто са премахвали потенциално разлагащо се месо. Нито една от нашите жертви не е дала признаци на живот, това е било достатъчно събирачите да започнат своята дейност.

Кърк хвана ръката на Маккой точно навреме — докторът се канеше да стреля с фазера.

— Искам да ги спра, Джим. Ако не направим нещо, тези мъже ще умрат. Дали са или не са омагьосани от Лорелей, те все пак са от екипажа на „Ентърпрайс“. На вашия кораб.

— Боунс — Джеймз Т. Кърк се бореше с дилемата, която силно го раздвояваше. Ако действаха внезапно, можеха да предпазят от смърт останалите двама от охраната. Но ако действаха, не само щяха да алармират формата на живот на планетата, но освен това щяха да разкрият присъствието си на Скоти и… Лорелей. Тогава бягството им щеше да бъде невъзможно.

Ако пък не направеха нищо, двама от екипажа им щяха да умрат. От неговия екипаж.

— Джим, какво ще правиш? — попита Маккой. — Няма да могат още дълго да държат съществата далеч от себе си.

— Те не използват фазерите си. Пацифистката философия на Лорелей така дълбоко ги е завладяла, че те не ги използват дори за да защитят живота си.

— Скот, помощ! — изрева Кърк с пълно гърло. Блъсна двамата си спътници настрани от пътеката, за да не може да бъдат видени.

Секунди по-късно Монтгомъри Скот се появи.

— Ядат ни живи! — каза той в комуникатора.

— Мир! — чу се гласът на Лорелей. Думата сякаш се търкулна от комуникатора и уцели зверовете. Те спряха. — Тези мъже няма да ви сторят нищо лошо. Те са живи. Те реагират. Не ги наранявайте. Те са част от останалите.

Кърк запуши ушите си с ръце, за да не слуша Лорелей. Но дори това не беше добро предпазно средство срещу силата на нейното убеждение. Но все пак беше достатъчен филтър, за да запази собствените си идеали, собствената си философия. Лорелей говори около петнадесет минути. Крайният резултат беше такъв, на какъвто се надяваше Кърк.

Зверовете се успокоиха напълно и отстъпиха, тръгнаха към друго място да изпълняват задълженията си. Двамата спасени от охраната се прегърнаха. Но от преживения шок и от болките от раните не можеха да се зарадват достатъчно, че са спасили живота си. Гледката на тримата им мъртви приятели — разкъсани и обезобразени — им въздействаше. Скоти им направи знак да се върнат при совалката. Кърк наблюдаваше всичко това и чакаше, като обмисляше по-нататъшните си действия. Екипажът му загиваше, всяка загуба на човек, подчинен на Лорелей, не беше победа. Това бяха неговите хора, които умираха.

Когато Скоти завърши рапорта си и изключи комуникатора, поклати тъжно глава и положи телата на мъртвите в антигравитационните шейнички, които Спок беше спрял наблизо. Като си мърмореше нещо, инженерът бутна товара обратно към совалката.

— Ще го нарече квит — предупреди Маккой. — Той иска да се върне на „Ентърпрайс“ с толкова много трупове. Няма нужда повече от антирадиационен екран. Това е достатъчно.

— Прав си, Боунс. Това е краят. Върви и повикай Нийл и другите. Приближете ги бавно. Спок и аз ще се опитаме да се справим със Скоти. Това е най-подходящият момент.

— Това е единственият ни шанс.

Кърк не отговори. Той изчака, докато Маккой, който внимателно стъпваше, за да не наруши спокойствието на чувствителните организми, се изгуби в тъмнината. После пое дълбоко дъх и се запъти към совалката. Моментът за решителното действие беше настъпил. Ако не влезеха скоро в совалката, тя щеше да отлети и те завинаги щяха да бъдат изоставени на тази планета. Съмняваше се дали Лорелей или който и да е друг на борда на „Ентърпрайс“ ще искат да се завърнат отново след тази кървава сцена.

— Там, Джим. Той затваря хамбара.

Кърк кимна, изчака Спок да доближи безшумно Скоти, после се изправи и тръгна по едно осветено от ръчен фенер пространство. Спря, сложи ръце на хълбоци и се загледа в Скоти.

Когато го видя, инженерът заекна:

— Капитане, вие! — после радостното изражение на лицето му се смени с гневно. — Не трябваше да се появявате така. Лорелей казва, че вие сте заточен. Вие имате разрушително влияние.

Трябва да се върна на кораба си, Скоти. Позволи ми да се върна със совалката — Кърк се обърна и потупа студения метален корпус. — Старата „Галилей 7“ има страхотна кариера, нали?

— Капитане, не мога да ви позволя това, но Лорелей може — Скоти се пресегна за комуникатора. Но замръзна, мускулите му се изпънаха от напрежение, когато Спок използва нервнопарализиращата хватка на вулканите, за да го спре.

— Мислех си, дали не сте забравили какво се очаква от вас.

— Капитане — каза Спок, като леко повдигна едната си вежда, — не съм забравил. Има зверове наоколо и не бих желал да ги безпокоим.

— Хайде, Спок — каза Кърк, като почувства напрежение. — Чувал ли си някога този израз: „Някой се разхожда върху гроба ми?“ Имам такова усещане в момента — и се взря в тъмнината. Като не видя нищо, откачи ръчния фенер и го насочи към тъмното пространство наоколо. Чу се шум от тихи стъпки. Маккой, Нийл и останалите се появиха в обсега на жълтата светлина. Посланик Зарв и Доналд Лоритсън вървяха най-отзад, все още оклюмани след преживяното.

— Трябва да се погрижим за Скоти, преди да се върнем на „Ентърпрайс“ — обясни той. — Има още двама души вътре, които… ъ… не са усетили нищо.

— Ето един, капитане — Нийл бутна човека от охраната, когото беше обезвредил и чието място беше заел. Мъжът падна и започна да се мята, като се опитваше да освободи вързаните си крака и ръце.

— Дръжте го настрани, за да не го видят. Спок, какво мислиш?

— Мистър Скот няма лесно да се отърве от влиянието на Лорелей, ако се има предвид този мъж — той посочи към съпротивляващия се. — Бил е изолиран от нейното влияние преди повече от двадесет минути, а все още се съпротивлява.

— Трябва ли? — попита Маккой. — Трябва ли да правите това и със Скоти?

— Нямаме друг избор.

Кърк кимна.

— Направете го, Спок. Използвайте умствената връзка на вулканите. Опитайте се да го убедите, че трябва да ни помогне.

— Дори ако Спок успее, все още сме уязвими, ако тя ни усети — протестира Нийл.

— Докторе, мислите ли, че може да направите нещо подобно на ушната кал?

Маккой се усмихна и каза:

— Ще бъде като на кораба на Одисей. Никакви сирени няма да ни безпокоят, когато свърша. Нийл, помогни ми да претърсим хангара. Трябва да открием нещо — Маккой и мъжът от охраната забързаха.

Джим Кърк се обърна и погледна Спок, който галеше с пръсти лицето на Скоти. Изведнъж пръстите му замръзнаха и като че ли се опитаха да проникнат в черепа на инженера. И Спок и Скот се затресоха в контакта на вулканите.

— Той е… съзнанието му е разбъркано — чу се глас, малко по-различен от гласа на Спок, но очевидно, думите бяха произнесени от Вулкан. — Не мога да го подредя. Думите — нейните думи — объркват и побъркват, и затормозяват. Толкова съм близо. Толкова съм близо, за да се освободя. Да освободя и него — Спок отдръпна ръцете си, като че ли главата на инженера беше огън.

— Спок, добре ли си?

— Очевидно, капитане. Вярвам, че съм успял, поне частично.

— Капитан Кърк, сега си спомням. Опитах се да ви спра. Боже, как можах да го направя? — Скот наведе глава, обхвана я с две ръце и се затюхка. — Никога не съм се излагал толкова много. Това е цяла трагедия.

— Ще бъде трагедия, ако не се измъкнем оттук. Ще ни помогнеш ли, Скоти?

— Да, капитане. Каквото и да е. Да… за „Ентърпрайс“. Тя пое контрол върху „Ентърпрайс“. Лорелей!

— Ще се съвземе бавно. Неврологичните пътища ще се възстановят. Съзнанието му няма да се увреди, но паметта му ще бъде в пълен хаос няколко дни.

— Мистър Спок, вие бяхте този, който човъркаше в главата ми!

Кърк погледна нагоре и видя Маккой и Нийл да се връщат. Маккой се усмихваше и държеше голяма топка мек, гъвкав восък.

— Ето нашият обратен билет за планината Олимп.

— Моля ви, докторе, вашите цитати от класиката не интересуват никого.

Леонард Маккой спря и замръзна на място с отворена уста.

— Ако не го познавах достатъчно добре, щях да помисля, че Спок се шегува.

— По-късно, Боунс. Това наистина ли ще свърши работа?

— Трябва. Това е всичко, което успях да намеря. Натъпчете го добре. Ето. По-късно ще продухам ушните ви канали и ще почистя тази мръсотия — после мина покрай групата и раздаде на всеки от восъка. Доволен, той помогна на Нийл да занесат затворника в хангара на совалката. Още по-малко време им отне, за да се справят с двамата от екипажа. Те почти не се съпротивляваха. Маккой със задоволство ги огледа, когато вече бяха вързани. Без по-нататъшно въздействие от Лорелей върху мъжете те скоро, след няколко часа, щяха да възвърнат нормалното си състояние. А може би това щеше да отнеме дни? Дотогава трябваше да останат вързани. Спок не можеше да отдели време за всички от групата. Не и в този съдбоносен момент.

— Всички в совалката. Искам колкото може по-скоро да се измъкнем от тази планета. Имам предчувствие, че над нас надвисва голяма опасност.

— Капитан Кърк — каза Лоритсън, — бях несправедлив с вас. Това изпитание беше сериозна проверка за всички нас. Вие се справихте чудесно.

— Вътре. По-късно можем взаимно да се потупаме по гърбовете. Когато си възвърнем „Ентърпрайс“ от Лорелей — Кърк направи знак на посланик Зарв да влезе, но забеляза, че теларитът е замръзнал на място. — Посланик! — извика той, като се стараеше да бъде чут през восъка в ушите му.

— Зарв! Не, не можете! — изпищя Лоритсън. Преди някой да може да го спре, Доналд Лоритсън излезе от совалката и се втурна към висшестоящия си. Кракът на теларита беше омотан здраво от една лоза. Другите се разпръснаха и се опитаха да открият посланика в тъмнината.

— Спок, спрете — нареди капитанът. — Зарв е хванат от лоза.

— Формата на живот на планетата е усетила бягството ни, Джим. Сензорите на совалката улавят засилваща се активност някъде наблизо. От града приближава цяла армия хуманоиди. Нямаме време. Никакво!

— Трябва да го спася. Без тях няма да има мирна мисия до Емдън.

Кърк хвърли разгънатата стълбичка и смаза злобната лоза, която се опитваше да загради Лоритсън. Мъжът се олюля, сякаш изведнъж е бил парализиран. Един поглед беше достатъчен, за да се види коя е причината за това. Лозата беше се увила около шията на Зарв и душеше теларита. Езикът му беше изплезен — червен и подпухнал. А иначе мъничките му очи сега бяха така ококорени, че стомахът на Кърк неволно се сви.

— Доналд, обратно! Не можеш да му помогнеш. Ти си посланикът. Ти трябва да спреш войната между Емдън и Джурнамория.

— Зарв — изхлипа Лоритсън. — Той е повече от висшестоящ за мене. Той… той е мой приятел. Не мога да повярвам. Взаимно се допълвахме така добре. Бяхме незаменими като група за преговори. И с Мек Джокор…

— Лоритсън! Престанете! — Кърк риташе наляво и надясно с ботушите си, като се опитваше да проправи път към совалката. Нямаше ефект. Той извади фазера си. От двата бързо изстреляни лъча имаше ефект, но не такъв, какъвто очакваше Кърк.

Лозите трепнаха и се отдръпнаха, като се скриха обратно в почвата. Един крак изби оръжието от ръката му. Многобройни ластари се извиха като змии и се опитаха да обхванат краката му. Лоритсън вече беше паднал на колене. Невъзможно му беше да се изправи. Кърк се бореше, но безрезултатно. Силата на цялата планета се беше изправила срещу него.

— Спок! — извика той. — Тръгвайте! Оставете ме! Върнете си „Ентърпрайс“. Спрете Лорелей!

Ушите му бяха запушени и не можеше да чуе това, което си размениха Спок и Маккой. Той видя научния офицер да блъска Маккой назад, а после да затваря вратата на совалката. Изпита смесено чувство на гордост и страх. Спок беше съзнателен и щеше да се подчини на заповедта. „Ентърпрайс“ щеше да бъде спечелен отново. Но заминаването му сега означаваше смърт за неговия командир.

Двигателите на совалката бяха запалени. Топлите изгорели газове го удариха в лицето, ръцете и цялото тяло.

Но „Галилей 7“ не отлетя. Спок обърна совалката така, че двигателите да продължат да бълват огъня си в определена посока. Кърк започна да се бори с всички сили, когато разбра това, което се мъчеше да направи Спок. Той все още имаше шанс да избяга. Огънят от совалката караше формата на живот на планетата да отпусне силната си смъртоносна хватка. Той изрита лозите, освободи ръцете си.

— Побързайте, капитане. Не мога дълго да удържа — думите бяха приглушени и като че ли идваха някак си отдалеч, но той знаеше чии са. Кърк се изтръгна и от хватката на последната лоза и се затича към совалката. Здрави ръце го сграбчиха и го вкараха вътре.

— Зарв, Лоритсън — и двамата загинаха — успя само да каже.

— Но ти си жив! — чу нечий радостен вик.

После воят на двигателите забуча в главата му и той усети, че совалката се откъсна от повърхността на планетата. Последните думи, които помнеше, че изрече, бяха за смъртта и за… Лорелей.