Бунтът на Ентърпрайс

Глава пета

— Ще изискате радиационната картина, преди да влезете, капитане — каза Спок, като спря Джеймз Кърк точно пред вратата, която водеше към машинния сектор. Червените светлини просветнаха слабо, но пронизителният вой на сирената пищеше в ушите му. — В цялото пространство около двигателите се излъчват тежки гама и х-лъчи от експонираната антиматерия.

— Дайте ми костюм — нареди Кърк на един човек от екипажа, който минаваше наблизо. Мъжът първоначално се вцепени, но се подчини. Движеше се така, сякаш нямаше желание за нищо. Капитанът бързо облече предпазното облекло. Преди да натисне бутона, за да отвори вратата, водеща към радиационно опасното място, Спок беше облякъл подобен костюм. Заедно те влязоха в машинната зала.

Първото нещо, което почувства Кърк, бе, че е станал жертва на една голяма измама. Всичко изглеждаше нормално, докато не зърна екипа на Скоти, който трескаво работеше на пултовете за управление. Бяха облечени в радиационно устойчиви костюми, а на много от тях кондиционерите за въздух бяха пренапрегнати; стъклата на шлемовете им бяха замъглени от отделяната пот. Ако това не беше достатъчно доказателство, един поглед към радиационните броячи, които бяха закрепени над контролните плотове, можеше напълно да убеди Кърк, че положението не е нормално.

Цифровите данни бяха много високи, повече от всички, които беше виждал досега в експерименталните лаборатории на станциите.

— Нивото на радиация е само с няколко порядъка по-ниско от това, което се получава в центъра на работещ модул материя-антиматерия — каза Спок. — Без костюмите веднага щяхме да умрем.

— Къде е Скоти? Искам да говоря с него — Кърк и Спок заобиколиха усърдно работещите техници и откриха Монтгомъри Скот и Хийдър Макконъл да разрязват един панел и да подменят елементи в лабиринт от схеми елементи с такава вглъбеност, която уплаши Кърк. Скоти боготвореше апаратурата. Сега корабният майстор инженер късаше разхлабени връзки и отстраняваше електронни елементи, като че ли бяха някакъв боклук.

— Радиацията е разрушила функционалността им — обясни Смок. — Мистър Скот се опитва да стигне до помощните шунтиращи схеми. Необходимо е и двата двигателя изцяло да бъдат спрени, докато се определят повредите.

— Това е вярно, капитане — каза Макконъл, като за кратко отклони вниманието си от разрушителната дейност, която извършваше в лабиринта от сложни електронни схеми. — Командир Скот прави всичко, което е по силите му, но няма резултат.

— Хийдър, ръцете ти са по малки от моите. Опитай! — Скоти се отдръпна, а Хийдър застана на неговото място. В този момент инженерът забеляза Кърк и Спок. Поклати глава: — Може и да не се справим, капитане. Положението е много лошо.

— Докладвайте!

С глас, в който се долавяше преумора, Скоти каза:

— Магнитните бутилки не са повредени, както се опасявах, но на някои участъци стените им са изтънели до такава степен, че става изтичане на радиация в отделението и то разтопява схемите. Това е достатъчно, за да се задействат всички аларми. Работим по ограничаване на радиационните утечки и по пълното спиране на реакцията материя-антиматерия.

— Ако я спрете, ще е необходим док, за да я стартираме отново! — протестира Кърк. — На светлинни години сме от звездна база с подобни устройства. Това означава, че без скорост, по-голяма от една светлинна, ще заседнем.

— Ако не я спрем, ще направим само едно „ПУФ!“ — размаха ръце Скоти, като искаше образно да покаже, че „Ентърпрайс“ просто ще се превърне в един ослепителен актиниден пламък. — Но е възможно двигателите да бъдат стартирани отново.

— Технологията на Ротслер ли имате предвид? — попита Спок. — Това е само теория и тя никога не е била прилагана на практика, още повече по време на авария в открития космос.

— Какво представлява тази технология на Ротслер? — попита Кърк. — Ако Скоти спре двигателите, има ли възможност те отново да бъдат запалени след ремонта?

— Възможно е, но това изисква материална част, с която не разполагаме на борда. Необходимо е значително защитно поле, тъй като стартирането на двигателите по този метод изисква още по-голямо радиационно покриване. Двигателите трябва изцяло да бъдат обвити в защитно поле, трябва цялата или поне по-голямата част от радиацията да бъде обхваната, докато средата се загрее до точката на запалване. Това не е студен процес на запалване, а процес, характеризиран като топъл старт.

— Какъв трябва да е видът на щитовете? Всичко, с което разполагаме, са няколкосантиметрови оловни щитове и други видове екрани.

— Напълно незадоволително — заяви Спок.

— Да, капитане, Вулкан е нрав. Щитовете, от които се нуждаем, са с около дванадесет метра дебелина, от живак или олово. Нищо друго не ни задоволява.

— Дванадесет метра? — Кърк се обърна и погледна към вратата. От нея го деляха около десет крачки. Скоти изискваше нещо дебело, от олово или живак, по-голямо от това разстояние, а всеки от двигателите е дълъг повече от сто метра.

— Това е невъзможно.

— Да, страхувам се, че е невъзможно — каза тъжно шотландецът.

Кърк не искаше да се примири с вероятността, че те всички ще бъдат изолирани и безпомощни в огромния космос, на светлинни години от дома. Това, което никой не споменаваше, но всеки знаеше, беше, че тяхното субкосмическо радио се нуждае от захранване, за да работи. При спрени двигатели възможността им за комуникация значително намалява. Ако трябваше да се изпратят някакви съобщения, трябваше да се действа бързо. Корабът щеше да се носи напосоки месеци наред, преди помощта да пристигне — просто да спаси екипажа, а корабът да бъде изоставен.

— Няма да изоставя кораба си — каза решително Кърк. — И отказвам да повярвам, че мисията ни не може да бъде изпълнена.

Тези, които бяха наблизо, го чуха и се обърнаха към него със скептични погледи.

— Мистър Скот, продължете работата си. Направете всичко по силите си, след това искам подробен рапорт. Мистър Спок, направете подробен анализ на това, което ви е необходимо за технологията на Ротслер. А Сулу и Ухура да започнат старателно сканиране на близкото космическо пространство. Може да сме пропуснали нещо. Няма подробна карта за това пространство.

— Да, да, капитане — каза Спок. Вулкан се обърна и излезе от залата с широки, твърди крачки. Явно не се затрудняваше от обемистия антирадиационен костюм. Скоти отново се беше заел с работата си. Кърк се чувстваше сред море от нещастия, озъртайки се в привидно неразрушената машинна зала. Но той много добре осъзнаваше, че корабът му е напълно парализиран — може би завинаги — и че единствено компетентността на неговите офицери ги предпазва от това, да бъдат превърнати в супернагрети атоми, блуждаещи из космоса. Той се върна в командната зала, но тревогата му нарастваше.

— Последна проверка на схемите, сър. Искате ли да потвърдите? — Спок надникна в дисплея, където бяха показани числата, характеризиращи статуса на кораба.

— Продължете, мистър Спок — Кърк се облегна назад в командното кресло. Никога не го беше чувствал така твърдо и неудобно.

„Ентърпрайс“ беше заприличал на един безпомощен кораб. Скоти почти напълно беше спрял двигателите материя-антиматерия. Те работеха само с десетпроцентна мощност, осигурявана от авариен акумулатор. Това поддържаше животоосигурителните и няколко други системи, докато бъдат захранени импулсните двигатели с пълна мощност.

— Мощността се покачва — извика Чеков. — Импулсните двигатели на половин мощност, на три четвърти. Импулсните двигатели на пълна мощност. Сър, искате ли да се прехвърля на вътрешните системи сега?

— Направете го, мистър Чеков. Искам животоподдържащите системи да заработят с петдесет процентна ефективност. Спрете всички други, които не са от съществена важност. Мистър Спок, подгответе сонда със съобщение до звездната база. Искам пълни компютърни записи на това, което се случи.

— Сър, това не е възможно.

— Какво искате да кажете? — сондата имаше инерционна насоченост към най-близката звездна база. В случай на комуникационно затъмнение, голяма повреда, какъвто беше случаят, или необходимост от изпращане на малки материални образци, информационната сонда беше предпочитан начин.

— Всичките ни пет сонди са повредени.

— Това е невъзможно, Спок. Те са екранирани, защитени, но дяволите, те са грижливо предпазени. Какво е причинило повредата?

Спок вдигна поглед и каза:

— Може само да гадая за това, капитане. Изглежда, че е саботаж.

Кърк се отпусна в креслото, като обмисляше думите на Спок. Той никога не предполагаше, въпреки че се изразяваше така. Стотици, милиони най-различни дребни бита информация нахлуха в съзнанието му. Може би случаят никога няма да бъде разглеждан в съда, но Кърк вярваше, че това е саботаж, при положение, че Спок „предполагаше“. Помисли си, че това може да е извършено от Лорелей, но нещо веднага го накара свенливо да отхвърли това необосновано обвинение. Другите бяха завладени от речта й, че присъствието на „Ентърпрайс“ в системата Емдън ще причини война. Спирането на двигателите представляваше перфектна причина за непродължаване на мисията. Всеки, който бе чул речта на Лорелей, след като посланик Зарв беше свършил своята, можеше да бъде отговорен за повредата на информационните сонди. Така беше сигурно, че ще измине дълго време, преди Федерацията да изпрати други дипломати до системата Емдън.

Кърк дори не искаше и да си помисли, че аварията на двигателите също е била саботаж.

— Възможно ли е информационните сонди да бъдат поправени?

— Невъзможно е. Повредата е в задвижващия механизъм. Невъзможно е да достигнат скоростта на светлината, също както и „Ентърпрайс“.

— По дяволите, Спок, няма ли добри новини? Носим се из някакво непознато и отдалечено пространство само с импулсна мощност, не можем да се свържем със Звездна база 1, не можем да изпълним мисията си, няма начин да ремонтираме двигателите, тъй като не разполагаме с необходимите щитове. Никакви добри новини.

— Ъъ… капитане, улавям нещо — Сулу си играеше, но изведнъж удари по бутоните на клавиатурата и на монитора се появи неясна картина.

— Какво е това, мистър Сулу?

— Трябва да е система от планети. Слаба звезда, клас G. Скрита от облак прах.

— Изчисления от данните на мистър Сулу — проговори Спок. — Да, капитане. Искахте добри новини. Тези може да са такива. Системата, която мистър Сулу откри, се състои от шест планети — четири каменисти и два газови гиганта. Не е много сигурно, но има шанс една или повече от една да са обитаеми.

— Форми на живот?

— Не може точно да се прецени — дойде бързият отговор на Вулкан.

— Ухура — извика Кърк, — има ли някакви радиосигнали? Нещо, което можем да покажем на екрана?

— Нищо, сър.

— Колко сме отдалечени при максимална импулсна мощност, мистър Сулу?

— Работя върху това, сър. Готово — ориенталецът се обърна на стола си и широко се усмихна. — Три дни при максимална импулсна мощност.

— Добре. Задайте курса, мистър Чеков. Отведете ни там — Кърк почувства оживлението около себе си. Отново имаха цел. Забравиха за парливия въпрос — дипломатическата мисия до Емдън. Това отново беше екипажът, неговият екипаж, с който той толкова много се гордееше. Показалецът му натисна един бутон на интеркома: — Боунс, посрещнете ме на дек четири за формална инспекция — после чу, че докторът започна да протестира, усмихна се и отпусна бутона, като спря всякакви протестни аргументи от страна на Маккой.

Всичко се върна на мястото си. Кърк хвърли един поглед към тяхната цел, която блещукаше през облака от космически прах, и тръгна да се срещне с Маккой. Една инспекционна обиколка ще държи зает доктора и той няма да може да се оплаква.

— Имам работа, Джим, важна работа. Това е загуба на време — Леонард Маккой крачеше напред-назад пред бюрото си с ръце на гърба. — С мощност наполовина — половина! — едва смогвам да поддържам екипировката в операционната в нормална функционалност.

— Ще поговоря със Спок, в случай, че се нуждаеш от повече мощност. В момента нямаш пациенти, нали?

— Нито един. Дори Андрес е излекуван и се е върнал на работа. Цяло чудо е. Очаквах всички да дотърчат тук изпържени като малки пиленца, след като допуснахте такава авария с двигателите. Радиация! — мъжът потрепери. — Това е ужасно.

Кърк не слушаше доктора. Нямаше смисъл да се спори с него по някои въпроси — Маккой не мислеше така, както говореше. Той просто се наслаждаваше на освобождаването на напрежението, което потискаше напоследък всички. Това беше безобидно и Кърк можеше да го изтърпи.

— Необходими са ми вашите умения на лекар. Не познанията ви за тялото, а за разума. Искам да ме придружите и да ми докладвате за психическото състояние на екипажа след аварията.

— Не ми е необходима такава обиколка, за да следя за психическото състояние на екипажа. Мога и сега да ви кажа всичко, което искате да знаете.

Кърк чакаше. Той знаеше, че ако на Маккой му се даде шанс, той ще превърне всяка тема в тирада. Но този път не стана така и капитанът се учуди.

— Каква е вашата преценка, Боунс? — попита той накрая.

Маккой поклати глава.

— Не е добра. Моралът на кораба никога не е бил на по-ниско ниво. Ако бях независим наблюдател от „Старфлийт“, натоварен да извърши пълна проверка на състоянието, нямаше да мога да се оправя, както и всеки друг на борда.

— Всеки ли?

— С изключение на Спок, по дяволите — това признание струваше на Маккой малко гордост. — Той изглежда неразрушим. Тази смесица — полувулкан-получовек му помага в ситуации, които ни изкарват нас, обикновените хора, извън релсите.

— В опасност ли сте?

— Едва ли — изръмжа докторът, — но останалите, които видях, са. Трябваше да ме послушате, когато ви казах да се върнем, да забравим за Емдън.

— Значи мислите, че това е в същността на нещата — Кърк пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна. Предупрежденията на Спок за въздействието на Лорелей върху екипажа се оказаха доста точни; освен това, той все още водеше вътрешна борба със самия себе си за присъствието на чужденката. Тя изглеждаше така безвредна, че той малко вярваше в това, което Спок й приписваше като сила на въздействие. Но фактите бяха пред него и той просто трябваше да ги погледне, въпреки че нямаше голямо желание. Той престана да говори с нея. Чувстваше смътна тревога, че тя е опасна, както научният му офицер казваше, но Кърк не искаше да допусне, че е така.

— Нека първо погледнем екипажа — предложи капитанът. — И ако нямате нищо против да ме придружите, Боунс, трябва да тръгваме.

— От машинната зала ли ще започнем?

— Тя все още е силно радиоактивна. Възнамерявах да проверим само екипажа от горните декове.

— В такъв случай ще дойда. Трябва да се поразтъпча малко — Маккой излезе в коридора, без да поглежда към Кърк. Закрачи, но като измина двайсетина метра, спря. Чуха се мърморещи гласове, които все повече се усилваха. Кърк настигна доктора, спря се и се заслуша:

— … отказват да направят каквото и да е. После ще трябва да се завърнат в звездната база.

— Но ако не го направим, това означава война — чу се отговорът.

Кърк се намръщи, когато Маккой посочи към вратата. Мразеше да шпионира, но трябваше да го направи. Капитанът отиде до полуотворената врата, застана зад нея и се заслуша:

Гласовете продължаваха дискусията си.

— Не трябваше да напускаме звездната база. Това не беше мирна мисия, а военна още от самото начало. Сега вече стана ясно. Трябва да поддържаме мира.

— Нека видим как поддържат фазерите си!

Кърк заобиколи вратата, открехна я по-широко и застана с лице срещу разговарящите.

— Защо не сте на дежурство? Рос и Кеселман, нали?

— Да, сър — каза жената. Тя дори не се стресна като събеседника си. — Аз отказвам да дежуря при фазерите. Това са оръдия на войната. Аз искам само мир за всички във Вселената.

— Младши лейтенант Рос, по същия начин ли ще разсъждавате при агресия от страна на ромуланците?

— Ако ние не се бием, те също няма да се бият — отвърна тя.

— Анита — изсъска събеседникът й, — замълчи!

— Не, Деке, време е да се застъпим и да отстояваме нашата вяра. Никой от нас няма да участва в каквато и да е дейност, която излага на опасност друга форма на живот. Смъртта и разрушението трябва да бъдат спрени от някого. Тези някои може и да сме ние. Имаме сили да го направим и ще го направим.

— Тя и от ваше име ли говори, младши лейтенант Кеселман? Вие сте отговорен за отдела за биоподдръжка, нали?

— Животът е ценен, сър. Да, тя говори и от мое име. И от името на много други от екипажа — завърши младши лейтенантът, като бързо изплю последните думи, сякаш изгаряха езика му. По челото му изби пот от вътрешното напрежение, което изпитваше.

— Разбира се, че животът е ценен. Точно заради това е и нашата мисия до Емдън — да предотвратим война — Кърк не се изненада, когато и Рос, и Кеселман се изсмяха на последните му думи. Това беше единственото най-осезателно противоречие, което някога е имал с екипажа си. — Не мислите ли, че не сте разсъждавали по този начин до момента, в който сте разговаряли с Лорелей?

— Тя го изрази гласно, но семената на тази наша вяра бяха вече посети в нас. Федерацията винаги прави така, че нещата да изглеждат благородни — да се пътува из неизвестни пространства и да се търсят нови форми на живот. Но краят винаги е един и същ — ние ги разрушаваме. Край.

— Кога насила сме разрушили чужда раса? — попита Маккой, който най-после проговори. През повечето време Кърк подозираше, че докторът е съгласен с двамата младши лейтенанти, но те най-накрая преувеличиха и това подразни Маккой. — Признавам, че в някои случаи сме се бъркали в работата им, но да разрушим или унищожим? Никога!

— Това „бъркане“ разрушава чуждата култура така сигурно, както ако изстреляме фазерите си срещу тях — протестира Анита Рос разпалено. — Каква е разликата, ако им натрапим нашия модел на култура или направо ги убием? Да натрапваме нашата философия на чужда раса, е също толкова насилствено действие, както и да сме в орбита около тях и да ги обстрелваме с фотонни торпеда.

— Тъй като понастоящем няма никаква нужда от фазери или торпеда, вашето неподчинение не е сериозно нарушение на дисциплината, младши лейтенант. Но си мисля, че седенето и пиенето на кафе не е най-полезното прекарване на времето, още повече като се има предвид и настоящата авария. Ще говоря с вашия секционен началник и ще настоявам да се заемете със задълженията си.

— Ако те включват насилие, отказвам да ги изпълнявам.

— Продължаваме — каза Кърк, като се обърна и напусна стаята. В коридора той се отпусна и погледна Маккой. — Има ли и други като тези?

— Повече, отколкото си мислите, Джим. Но има един аспект, който е необезпокоителен — това, че никой от тях не желае да убива.

— Можеш ли да си представиш, че е възможно това, което изтъквах пред тях, да бъде обяснявано и пред тежковъоръжен боен ромулански кораб. Войната е ужасно нещо и затова всеки би желал да я избегне. Но има опасност прекалената смиреност да те превърне в роб. Вярвам, че е време да говоря с вашия подстрекател.

— Лорелей?

Кърк кимна и тръгна към стаята на чужденката. Той не желаеше тази конфронтация. Но съзнаваше, че не може повече да се прави, че не я забелязва. Сигурността на този кораб означава много повече от това, което чувства той.

Както всички врати на борда на „Ентърпрайс“, и тази, която водеше към стаята на Лорелей, беше полуоткрехната. Когато всеки ерг, произвеждан от импулсните двигатели, е необходим за поддържане на жизнените процеси на движението, луксът за дистанционно отваряне на вратите можеше да бъде пренебрегнат.

— Лорелей? — извика Кърк. Гласът му не трепна. Той се опитваше да се владее. Нямаше причина да се страхува от нея. Тя не беше войнолюбива. Точно обратното. И все пак той се страхуваше от нея. Или по-точно от философията й и нейния пацифизъм. Страхуваше ли се от нейната силна способност да убеждава? Можеше ли тя напълно да разклати всичко, в което той вярва?

— Капитан Кърк… Джеймз. Моля, влезте.

Тя седна на една табуретка и кръстоса тънките си крака. Беше облечена в рокля от фина материя, плътно прилепнала от статичното електричество по тялото й. Големите кафяви очи придаваха на изражението й мекота, младост и уязвимост. Детската й фигура го подсилваше още повече. Кърк се бореше с чувството за защита. Във всеки случай тя се владееше много по-добре от него.

— Искам да ви помоля да не разговаряте с никого от екипажа ми — най-накрая го събра само в едно изречение.

— Да не разговарям? Толкова ли съм опасна? Ако мислите, че идеите ми са в основата на вашите проблеми, знайте, че те са силни — тя обхвана коленете си с ръце и се облегна назад, като балансираше. За зряла жена тази поза беше провокационна. Кърк беше още по-впечатлен от детското излъчване на Лорелей.

— Думите им много приличат на вашите. По някакъв начин, но не знам как сте го направили, вашите мисли и идеи са ги завладели. Много от хората ми отказват да поемат дежурството си заради новите си пацифистични идеи. Ако те откажат да изпълняват заповедите ми в един критичен момент, независимо дали заплахата е ромулански крайцер или голям астероид, не само техният живот ще бъде в опасност, но и животът на всички на борда на „Ентърпрайс“. Не искате това да тежи на съвестта ви, нали?

По лицето на жената се изписа тъга и засенчи сияйното й изражение така, както облак закрива слънцето. Тя тръсна глава.

— Не е толкова лесно, Джеймз. Идеите са коварни. Посети веднъж, те се развиват и никога не могат да бъдат изкоренени. Няма връщане назад.

— Но как го правите? Защо? — той седна пред нея и сложи ръце на коленете си. Изучаваше я старателно, за да вникне в мотивите на поведението й.

— Аз съм говорител на Хайла. Обучавана съм да подбирам внимателно думите, открито и хитро да ги насочвам към целта. Разбира се, че хитро съставеното изречение е най-важното, защото то украсява и подсилва мисловния процес у слушателя. Аз не искам да ви сторя зло или да навредя на скъпоценния ви кораб. Но мисията ви е пълна противоположност на това, което за мен е свещено.

— Непрекъснато чувам от екипажа си, че пътуваме към Емдън, за да започнем война. Това не е и никога не е било цел на Федерацията, когато изпраща дипломати. Посланик Зарв и останалите искат само мир, не война.

— Вашият посланик е забележителен оратор. Той щеше да бъде много почитан на Хайла — въздъхна Лорелей и се обърна на една страна. Отново движение, което беше сексуално провокативно.

— Ромуланците искат война, не Федерацията.

— Да, Джеймз, знам това. Наистина вярвам, че е така. Проучих базата ви данни и разбрах, че желаете само мир, а не война.

— Тогава защо стоите на пътя ни?

— Мотивите на Федерацията са мирни, но инструментите, които избира, са грешни. Още преди хиляди години на Хайла сме се научили, че чистите мотиви са безсмислени без ефективни действия. Зарв може да повлияе на Емдън и Джурнамория и да предотврати войната, от която се страхувате. Той е много добър. Но присъствието на „Ентърпрайс“ ще действа против тази цел. Тези, на Емдън, са хитри.

— И те ще използват „Ентърпрайс“, за да ударят по Джурнамория, които, от своя страна, ще се обърнат към ромуланците за помощ. Чул съм вече това. Трябва да имам доверие на Зарв и Лоритсън, и Мек Джокор. Аз… аз не съм дипломат. Начинът им на действие в някои случаи ме озадачава…

— Но не сте и войник. Вие наистина искате само мир. Вашата главна цел е да откривате нови светове, да контактувате с нови форми на живот, като желаете контактите да са само мирни. Това е професия, за която си заслужава човек да живее, и вие сте напълно подходящ за нея.

Нещо, подобно на сълза, капна на коленете й. Слабата й ръка леко изтри насълзените очи. Кърк се взря в шоколадовите й очи и загуби контрол над себе си. Привличането, което чувстваше, се засили. То не беше само сексуално, но имаше и такъв оттенък. Тя съчетаваше в себе си всичко чисто, невинно и миролюбиво, всичко, което успокояваше.

— Ние, на Хайла, се борим срещу войните от векове. Тези примитивни чувства са ми познати от записи — технология, която вие не познавате. Това… много ме впечатли. Всички на Хайла споделят моето отвращение от войнолюбивите инстинкти и ние сме посветили живота си на анализиране на ситуациите. Вие сте или заслепени, или неопитни, или наивни.

— Наивни? — попита Кърк критично. За него Лорелей беше неопитна и наивна. — Едва ли.

— Може би по-точната дума е уморени или изтощени и тялом, и духом. Вие, както и всички на този кораб, изглеждате като износени. Отдавна не сте имали почивка. Не е възможно да имате ясна мисъл, когато сте уморени.

— Вярно е, но трябва да изпълним мисията си.

— Вие сте всеотдаен — каза тя с още по-голяма тъга. — Бих желала силите ми да са доста по-ограничени. Не ми прави чест да ви злепоставям, като ви преча да изпълните мисията си. Ние, на Хайла, нямаме такава твърда обществена структура. Не сме анархия, но нямаме и лидери във вашия смисъл.

— Но как се стремите към общото благо? Не е възможно в една сложна структура всеки да се стреми към общото добро.

— Хайлианците имат съвсем малка нужда от направляване. Ако нещо трябва да бъде направено и ние сме способни да го направим, правим го. Всяка работа се цени, ако помага, а не вреди.

— Това ми звучи като структура на едно идеално общество — изтърва се Кърк, не искаше да го изразява гласно. Думите й го оплитаха, караха го да се чувства като дивак в присъствието на едно изтънчено същество.

— Идеално? — попита тя изненадано, а смехът й прозвуча в ушите на Кърк като звън от сребърни звънчета. — Едва ли. Ние знаем много свои недостатъци. Но работата за постигане на реален мир е цел на всеки един от нас.

— Тогава всеки от вас има едно и също определение за мира — Кърк сякаш затъваше в дълбините на погледа й, на нейния интелект и аргументите й. Това, което тя казваше, го омагьосваше. Думите й бяха смислени, с идеален смисъл. Тя отново протегна ръка и го докосна. Той се обърна и целуна дланта й.

— Бих искала начините ви за постигане на мир да са много по-мирни — каза тя, а думите й бяха пропити с тъга. — Сигурно ви изглежда, че искам да ви разруша.

— Обучавали са ме да бъда войник, но мирът ми е по-мил. Бих искал всички в галактиката да живеем в мир — ромуланци, клингънианци, Федерацията.

Тя нищо не каза. Кърк се протегна да я погали. Но един рязък звън го стресна.

— Капитан Кърк, трябва да се явите в командната зала. Моля, отговорете.

Кърк се изправи и отиде до интеркома. Натисна един бутон.

— Тук е Кърк. Какво има, Ухура?

— Сър, мистър Спок докладва, че сме преминали през космическия прах, който закриваше системата от планети. Завършено е първоначалното сканиране на системата.

— Добре.

— Добри новини, сър. Четвъртата планета от системата е обитаема.

— Веднага се качвам — Кърк се обърна и погледна Лорелей, която седеше в същата поза. — Трябва да вървя — каза й той. Дълбоко в него бушуваха емоциите, които заплашваха отново да го объркат. Когато разговаряше с Лорелей, всичко изглеждаше така просто и ясно. Сега думите го объркваха — мир, война. Границите между двете понятия вече не му бяха така ясни.

— Вървете. Изпълнете задълженията си — каза тя. — А аз ще изпълня моите. Това е съдбата ни, Джеймз. Всеки трябва да прави необходимото.

Той кимна. Беше радостен да си тръгне. Забърза към турболифта, нетърпелив да стигне в командната зала.

Населена планета! Не бяха загубени! Имаха шанс!