Бурята

1.

— Слушай!

Двамата приятели се заковаха на местата си, превърнаха се целите в слух и зрение. Беше топла пролетна нощ, пък дъждецът, който ръмеше, приличаше на есенен — тих и сънно равен. Вдясно до тях ромолеше и бълбукаше Куруча, някъде откъм Овчарската махала се носеше самотен лай на куче. Сливен тънеше в мрак и мълчание, само в далечината, трябва да беше в подножието на Бармука, трепкаше самотна закъсняла светлинка. Изострените сетива на двамата прецедиха обичайните шумове на спящия град, после отвъд тях различиха онова, което бе сепнало Аджема — звук на строшено стъкло, примесен с неясната гълчава на хора, които искат да станат безшумни и незабележими, пък не сполучват да надмогнат възбудата на духовете и тропота и плясъка на нозете си по локвите.

Без да се сговарят повторно, приятелите се шмугнаха зад шубраките, които очертаваха високия бряг на реката. Погледите им се напрегнаха да пронижат тъмнотата на беззвездния нощен час.

— Турци са — прошепна отново Аджема, различил отделни думи на гласовете. — И идват насам…

„Насам“ означаваше брода през Куруча, дето свързваше Клуцохор със същинския Сливен. Както често се случваше, също и сега придошлите води бяха отнесли лекото дървено мостче, та между двете главни махали на града можеше да се мине само по няколкото нахвърляни в реката камъка, по които преди малко се бяха прехвърлили на отсамния бряг и двамата приятели.

— Ще да са подпалили някому чергата — прецеди през зъби Георги и другарят му усети да се обажда неговият „червен бяс“, който го обземаше винаги когато ставаше свидетел на османлийското жестокосърдечие. — Мирни пътници нито хортуват, нито прибягват така.

В мрачината се очертаха няколко сенки; не можеха да се преброят, но нямаха повече от петима-шестима, всичките с фесове и чалми. Носеха по-големи или по-малки вързопи през рамо и подтичваха като люде с нечиста съвест. Сурнаха се един подир друг надолу по брода. Последният още се виждаше горе, когато в десницата на Георги лъсна кама — беше я измъкнал от навущата си.

— Що си замислил, Трънка? — пошушна в ухото му Аджема.

— Ще ги заподирчим и ще ги ударим. На злодея — зло, тъй, зная аз.

— Луд ли си? На всеки от нас ще се падат по трима!…

— Трима гаджали не правят един българин — нехайно отговори Георги и се надигна иззад храста. След секунда колебание другарят му го последва.

Двамата не минаха по брода, а изтичаха нагоре, срещу течението, прецапаха придошлата река, като на места газеха почти до кръста, после все така тичешком потърсиха „своите хора“. И ги наближиха, когато онези бяха в долния край на Аба пазар; догониха ги тъкмо навреме, за да чуят как един сгълчаваше останалите заповеднически:

— Вие акъл имате ли бе, серсеми със серсеми? Тъй, с ягмата през рамо, направо през Аба пазар, а? Да не сте намислили и до конака да се отбиете?

— Право говориш — съгласи се друг. — Като видяхме реката зад гърба си, съвсем се орахатясахме.

— Ще избиколим откъм Кумлука — продължи все така господарски първият. — Хайде!

Не бяха обаче още помръднали нататък, когато Георги ги настигна и изрева с цяло гърло:

— Дууур!… Теслим ол!…1

Онези се стъписаха. После главатарят им, окопитил се пръв, извика:

— Бягайте!… Спасявайте се!…

И сякаш, им даде пример, първо неговите калеври разхвърчаха калта накъм Кумлука. Георги не дочака всичките да се разпилеят, „червеният му бяс“ подлюти кръвта му и момъкът не пробяга, а прелетя с кама в ръка останалите крачки. Застигна само двама, най-стъписаните, и веднага връхлетя към тях.

— Удри!… Сам е!… — кресна единият и сам замахна с вързопа в ръцете си.

В този момент луната се показа иззад още оцеждащите се облаци — точно навреме, за да зърне българинът удара. Той се приведе и тежкият вързоп изсвистя над главата му. После ритна противника си в слабините и докато той се запревива на калната земя, нахвърли се върху последния от тайфата. Понечи да го намушка с камата, но онзи успя да улови китката му. Вчепкаха се паднаха, затъркаляха се по локвите. Георги напираше но турчинът не беше от слабите, та успяваше да задържи въоръжената му десница. Така в боричкане измина минута, после още една. Внезапно българинът се намери отдолу. Какво? Нима ще се даде на чалмалията? Той напрегна мишци и го отхвърли настрана от себе си. Разнесе се сух звук и турчинът остана да лежи безчувствен на земята — при падането той бе ударил главата си о един камък. Георги не беше от великодушните и безпомощността на противника му не го възпря. Той приближи до падналия и със злост наръга три пъти камата в гърдите му.

Огледа се за другия турчин, но не го откри; той бе използувал сборичкването на двамата и благоразумно бе офейкал. Вместо него от сянката на близкия зид се отдели Аджема и приближи.

— Ти къде се губиш бе? — сопна му се Георги, още разгорещен.

— Закъснях — гузно рече другият, като отмести поглед, — не мога да се меря с тебе по бягане. Ама ти… що? Мигар го уби?

— А, не, с перо ще го галя. Ако ти не беше се влачил отзад, сега и другият щеше да пои земята с кръвта си.

Виновно замълчаване. И после:

— Познал те е, брат. Този де, другият. Като препускаше нагоре, чух го да вика на аркадашите си: „На баба Трънка синът утрепа Джелал…“

Сега позамълча Георги, вестта го бе стреснала.

— Лошо — рече, — ще има да патя, щом ме е познал. — След това мисълта му се прехвърли на друго. — Джелал ли, каза? — Отиде до жертвата си, с крак обърна главата й към месечината. — Вярно бе, Джелал. Едхемоглу Джелал, най-върлият душевадец от тайфата на Коджа Мюстеджеб. Каквото и да ми дойде до главата, поне ще знам, че съм свършил едно харно дело.

— Какво ще правим сега? — попита Аджема. — Не е дип полезно някой да ни завари тук до мъртвеца. Пък и ако на ония им хрумне да се върнат…

— Дай да видим що има в торбите на тия кеседжии.

— Тя е само една торба. Оня си взе своята, когато избяга.

Георги изпсува недоволно.

— Отваряй тази. Белки по нея узнаем кого са бастисали мръсниците.

Другият поразгъна вързопа, бръкна, извади нещо от него и хлъцна изумено. Приближи го до очите си.

— Трънка, аз… Да не ми е името Никола, ако туй не е требника на чичо…

— Кой, ти чичо бе?

— Поп Юрдан, кой!2 — Той бръкна повторно и в ръката му се появи сребърната нимба на една икона. — Разбираш ли що е станало? — облиза пресъхналите си устни Аджема. — Разбойниците са обрали черквата „Свети Никола“. — И изтърси гневно: — Мамка им поганска!…

— Така ще да е — каза Георги, след като поразмисли. — Шумът идваше откъм църквата, ама кой да помисли тогава чак за такваз гнусотия…

— Да отидем да проверим, а?

— Луд ли си бе, Аджем? Я поразсъди що ще стане, ако случайно ни срещнат покрай разбития храм с този вързоп в ръце.

— Тогаз? Да занесем отърваното на чичо?

— Не — отсече Георги Трънкин. — Поп Юрдан няма толкова бърза нужда от требника си. Първом трябва да помислим за себе си.

— Що можем да сторим?

— Белким знам!… И затуй най-добре е да отидем при вуйчо.

— Бяно Абаджи?

— Същия. Той има акъл за трима, ще даде съвет.

— Ами този тука? — Никола Аджема подритна убития турчин. — Дали да не го завлечем и да го хвърлим в Куруча?

— Не го измисли лошо — съгласи се Георги, пък личеше, че с неудоволствие признаваше чуждата правота. И за да падне като котка на лапите си, прибави: — То щом ония са ме познали — и с Джелал, и без Джелал все тая. Ама нейсе!

След малко двамата влачеха трупа на Джелал към реката.

2.

Не беше силно потропване, пък всички се събудиха отведнъж. Така беше тогава — робът нямаше право да спи дълбоко, ако искаше да оцелее.

— Пресвета Богородице — промълви жена му и по размърдването на завивката Бяно разбра, че се е прекръстила, — кой ли ще е посред нощ?

— Аз ще проверя — рипна от другия край на менсофата Найден. И без да иска разрешение, се отправи навън, като пътем грабна сатърчето, подпряно до оджака.

— Чакай! — сухо му, нареди Бяно, докато също се понадигаше. — Дали и кой ще отиде, туй все още решавам аз.

Момъкът спря също така рязко, както беше тръгнал. Такъв беше Найден; не че нямаше уважение към по-старите, но начесто първо вършеше нещо, пък сетне го премисляше.

— Ще отида аз — каза Бяно. Каза го по-просто и по-делнично, отколкото всъщност го преживяваше. — А вие се облечете, стъкнете огъня, поразтребете. Може да иде гост, не можем го посрещна тъй, в неразбория. — И излезе.

Изтекоха минута или две и стопанинът се върна. В собата се разнесе въздишка на успокоение, откъснала се едновременно от няколко уста — онзи, който ги бе обезпокоил по никое време, бе племенникът и братовчедът им Георги.

— Какво си се окумил бе, Георги? — засмя се насреща му Иван; в думите му имаше повече облекчение, отколкото задявка. — Ще рече човек, гемиите ти са потънали в Черно море…

Беше вярно. Георги, когото всички наричаха на името на майка му Трънкин, беше рус и едър момък на двадесет и няколко години, с надупчена от шарката кожа, отвъд която личаха хубавите черти на лицето му.3 Обикновено на това лице се кипреше изражение на дръзка самоувереност, на големство и бабаитлък, ала сега то, бе някак посърнало, непривично умислено.

— Хайде, хайде, не го задявайте — сопна се майката. — Който иде посред нощ, сигур ще е за грижа, не за веселба. Ела, Георге, ела се настани тук, до огъня, момчето ми. Виж, целият си премръзнал. У-у-у, и каква вода тече от тебе… Чувах аз, че вали, ама чак толкоз…

— Не е от дъжда, лельо. Случи се, че прегазих Куруча.

— Сядай, сядай — настани го Бяно и сам зае едно трикрако столче срещу него. — Постопли се, сетне ще разкажеш всичко.

Георги уж се грееше на огъня, пък пръстите му изпукаха — кършеше ръце от неловкост. Метна бърз лисичи поглед наоколо.

— Вуйчо… не може ли… само ние двама…?

— Е де! — пресилено се засмя Бяно Абаджи. — От кого се стесняваш? От леля си Яна? Или от братовчедите си?

Продължително мълчание — Георги събираше сили. После изтърси:

— Вуйчо, помагай. Светих маслото на един гаджалин.

Едновременно се чу — „Вай!“ и „Ашколсун!“. За Бяно не беше нужно да се оглежда — знаеше той, че се вайкаше Яна, а прибързаната похвала идеше от Найден. Хвърли поглед на останалите. Руска, най-малката, се бе смръзнала с широко отворени сини очи, не се сещаше да прибере разпилените си руси коси („Боже, цяла-целеничка Яна отпреди двадесет и пет години!…“), но като че бе изпълнена повече от удивление и любопитство, не и от потрес пред грозното признание на братовчед си. Боян така бе свъсил вежди, че те очертаваха една гъста и непрекъсната тъмна линия под челото му, ръбатите му силдаровски черти бяха напрегнати, напрежение имаше и в тъмните дълбоки очи, но това не беше уплаха или душевен смут, а стремеж да разбере, да проникне в същината на събитието — верен на разсъдителната си природа, той мислеше, а не преживяваше. Мургавият Иван се усмихваше; не можеше да се разбере дали в тази усмивка имаше възхита, или пренебрежение.

Внезапно Бяно усети, че в стаята ставаше нещо нередно. Напрегна се да се съсредоточи и разбра — мълчанието му бе смутило и госта, и домашните. Поокашля се без нужда и издума тежко:

— Светил си маслото на един гаджалин, казваш. Е, какво пък, комай не си първият в рода, който… Хайде, разказвай наред!

Георги отдъхна шумно и вуйчо му се поздрави в себе си — беше подбрал тези думи, за да изрази спокойно приемане на действителността и очевидно бе сполучил.

— Преди половин сахат време се прибирахме с един другар… — започна племенникът, но Бяно го прекъсна:

— Кой е той? — А в себе си помисли: „Прибирали се по първи петли… Що ли ги е задържало до това време?“

— Никола Аджема, комшията — отговори Георги.

— Какво стана с него?

— Че какво да стане? Чака ме тука наблизо. Не посмях да…

— Найдене!

— Да, тате?

— Иди да доведеш приятеля на Георги. Не е християнско да го оставим като куче на дъжда. — Момчето излезе, а Бяно кимна на племенника си: — Карай нататък.

Сестриният му син заразказва — глухо и някак отпуснато. Беше стигнал до шумовете, които се носеха откъм клуцохорската църква, когато Найден доведе и втория герой на нощното приключение. Аджема поздрави чинно и свали калпак; беше възнисък, плещест, с грозновато лице, но с израз, който смекчаваше чертите му — Бяно не можа да определи дали това беше изражение на неудържим веселяк, или на хитрец. Покани го. Докато Аджема сядаше при тях, лъхна ги миризма на вино. „Аха — помисли стопанинът, — ето го закъснението. Георги, Георги, накъде си тръгнал, Георги?…“

— Продължавай, Георге — каза гласно.

Георги продължи. И разказа всичко тъй, както си беше. Никой не го прекъсна, дори и когато описа как се е преборил с познатия кеседжия Джелал и как го е намушкал с камата си. Едва когато стигна до откритите във вързопа църковни принадлежности, всички трепнаха.

— Сигурни, ама съвсем сигурни ли сте, че са вещи от божия храм? — попита Боян; гласът му внезапно бе станал дебел и хриплив.

В отговор братовчед му изсипа съдържанието на вързопа на пода. В светлината на пламъците от огнището лъснаха иконни ореоли, пиринчени и посребрени кръстове, тъкани пешкири от ония, каквито богомолците даряват по празници, че дори и една кадилница.

— Слагам си ръката в огъня — за пръв път се обади Никола Аджема, — ако туй не са утвари от „Свети Никола“. — Той измъкна от пазвата си една книжка с черна кожена подвързия и я положи най-отгоре върху купчинката. — А този требник хиляда пъти съм виждал в ръцете на поп Юрдан, чичо ми.

За минута или две всички останаха неподвижни, вторачили широко отворени, омагьосани очи в църковните реликви пред краката им.

— Това променя всичко — прекъсна мълчанието Бяно. — На устните ми бяха доста пиперливи думи. Мога да ви ги кажа и сега, зер когато сте заклали турчина, вие не сте знаели за какво светотатство сте го наказали. Но пред тази… пред това… — той не намери точната дума, — нямам сили да ги изрека. — Отново се окашля безпричинно, прекара два-три пъти пръсти през посивелите си коси, пък събра сили и отлепи поглед от осквернените светини. Огледа се бавно: по-късно Яна щеше да му каже, че от „Голямото Московско“4 преди двадесет години, само още веднъж е видяла толкова свирепост в погледа му — когато рамо до рамо с даскал Димитър Злъчката бе разчиствал сметките на сливенските българи с Цукалата5. — Ще ви кажа що следва да правим, но първом да попитам. Онези катили са те познали, казваш, Георге?

— Познали са го — вместо попитания, отговори Аджема. — Чух единия като издума името му.

— А тебе, Никола?

— Мене не. — Момъкът избягна погледа на стопанина. — Мен комай изобщо не ме забелязаха.

— Всъщност няма значение.

— Няма значение ли? — бурно се намеси Найден. — Че нали още на разсъмване онзи кръвник Коджа Мюстеджеб ще обади бате Георги в конака като убиец на един „правоверен“… ако не го е сторил вече!…

— Няма да го обади — поклати глава Бяно. — За да го обади, трябва също да се признае в бастисването на божия храм. Пък властта няма да се реши да потули такова безчинство, зер някому може и да изстине мястото, ако донесем за работата в Цариград. Виж, друго ще е, ако го изкарат неразкрито. Не — отсече повторно, — властта ще се престори на „ни лук яла, ни лук мирисала“. Ако има някаква заплаха, тя ще да е от Коджа Мюстеджеб. Може да му скимне сам да отмъсти за погубването на своя човек.

— Казваше, вуйчо, че си намислил как е разумно да постъпим? — с надежда запита Георги Трънкин.

— Тази нощ няма да се спи повече. — В челото на Бяно Абаджи се вдълба дълбока бръчка. — Найдене, и ти, Никола. Идете начаса при поп Юрдан, вдигнете го от одъра, покажете му тези неща. Познае ли ги, нека отиде в църквата и да види що са извършили богоненавистниците. После да грабне клепалото и да бие така, както се бие на пожар.

— Аз ще го сторя, както трябва — закани се Найден.

— Не, ти имаш по-важна работа. Чуеш ли от устата на поп Юрдан, че храмът е осквернен, начаса тичаш към „Свети Димитър“ тук, в Сливен, после и в новоселската „Света София“. Събуждаш клисарите и от мое име ги заставяш също да бият клепалата на бедствие. Вие двамата — той се обърна към Иван и Боян — се облечете по-прилично. Забият ли клепалата, тръгвате по общинарите. Разделете си ги по махали — нито да се пропусне някой, нито да се повтори. Всекиму ще казвате само това: станало е злощастие и аз, Бяно, устабашия на абаджийския еснаф, свиквам чорбаджиите на съвет в метоха на „Свети Димитър“. Нищо повече. Нека неизвестността ги подгони наравно с чукането на клепалата. Пък аз ще ги чакам в метоха и сам ще им кажа, щото е за казване.

— Не те чух, вуйчо, да наредиш нещо за мене — рече Георги.

— И за мене — допълни Аджема. — Само да събудя чичо ли?

— Вас двамата не бива да ви виждат в Сливен за известно време уж кротко, пък с безпрекословност им нареди Бяно. — За тебе, Никола, е достатъчно неделя или две да не си показваш носа вън от къщи. Но за тебе, Георге, това не стига. Вземи едно-друго от къщи и — да те няма. На майка си речи, че аз тъй съм преценил, да не си в Сливен, дорде не мирясат духовете; тя ме знае, аз съм и старѝло, и патило — щом съм ти дал такъв съвет, няма да е току-тъй. Пък ако слушаш мене, иди се укрий в нашия долап. — Бяно притежаваше един долап нагоре по Новоселския боаз, почти в подножието на „Куминя“; не го стопанисваше грижовно, та бе позапустял, но иначе още се крепеше. — Там от сто крачки бие на пустош, никой няма да се сети, че вътре се е приютил човек.

— Зная аз къде да се укрия. — За пръв път тази вечери познатата бабаитска усмивка се хлъзна по лицето на Георги, докато кимваше по посока на Балкана. — За мен скривалища — колкото искаш.

„Също като Манол! — трепна сърцето на Бяно, разпознал в тази усмивка покойния си брат отпреди трийсетина години. — Той беше от тия, дето морето им е до колене… Боже, дано поне Георги да няма неговата орис!“

— А нам нищо не поръча, тате — ненадейно прекъсна мислите му Руска. За малко бащата спря замислени очи върху нея. Вярно, по косата с цвят на зряло жито и в снагата приличаше на майка си, ала в лицето и още повече в остротата на погледа беше взела повече от неговия род, от Силдаровците. Също и туй нейно обаждане — и то не беше Янкино; такава намеса в мъжките дела пак идеше от Силдаровците, леля й Трънка например някога не си поплюваше да се обади по този начин.

— Ти ще ми приготвиш топла вода да се обръсна — нареди бащата, — а майка ти да ми извади празничния кат дрехи. Днес трябва да бъда тъй, че още отдалече всеки българин или агарянин, да се настройва на сериозност.

Той се надигна. Всички го последваха.

3.

Осми по ред в метоха влезе хаджи Никола Феслията и още от вратата се провикна така, сякаш говореше на хора, застанали на връх Гаговец:

— Що се е случило бе, братя християни? Какво е туй размирие в нашия Сливен? Клепалата бият на пожар, пратеници будят заспалите, по улиците се тълпи народ, питат се един друг… Кажете, братя! Чума ли се е задала, башибозук ли напира да ни изколи?

Говореше на своите „братя християни“, ала се обръщаше главно към чорбаджи Йоргаки, първия между първите. Йоргаки повдигна рамене и от това движение двете лисички на салтамарката му помръднаха като живи.

— Попитай тогози тука — изпуфтя тежко, като посочи с вежди към Бяно Абаджи на другия край на миндерлика. — Негова милост ни събра.

— Да, да, попитай го — допълни припряно Кутьо Ганчев и изпъкналата му адамова ябълка подскочи два-три пъти към устата. — Вдигна ни по тъмно, разпоредил да бият клепалата, пък мълчи, не казва дума. Питай го, че като отговори на тебе, белки разумеем работата и ние.

— Потърпете още малко — студено изговори Бяно. — Чакам един човек. Тукашен, от нашите. Дойде ли той, ще научите всичко. И недейте толкова се горещи. Знаете ме отдавна — не съм човек на лекомислените джумбуши, та щом съм ви повикал, сигур ще да е за нещо важно.

Каза това и отново заключи уста. А изпод поприсвитите си клепачи заоглежда чорбаджиите, като се опитваше да предрече кой как ще приеме новината. Ето го отсреща кмета Йоргаки. Висок, внушителен мъж, малко по-пълен, отколкото му се полага, а в душата — винаги загрижен за пустото му първенство; той ще изрече големи думи за турските безчинства, ала няма да се реши да отиде в конака и да удари с юмрук по масата, зер нали Али ефенди и другите може да се разгневят и да го избишкат от кметството. До него Панайот Минков, най-младият от събраните в тази стая, сигур няма да се побои да отиде и в конака, че, ако се налага — и в Цариград. Не е той от ония юначаги, дето не им приляга да се нарекат храбреци, понеже изобщо не познават уплахата; в светлите очи и зад изпъкналото гладко чело на Панайот може да се появи страх, но той ще го надвие от единствената грижа да бъде полезен — впрочем именно затова сливналии го обикнаха отрано, та още толкоз млад, с непълни тридесет години, го избраха общинар. За слабостта на Бяно към Панайот Минков имаше и още една причина, но хитрувайки, той се преструваше пред себе си, че не я взема предвид: Панайот беше племенник, сестрин син, на онези братя Топракчиеви, с които го свързваха толкова свидни спомени от младостта…6 Още по-нататък на миндерлика е кръстосал по турски крака Кутьо Ганчев, също от младите в общината. Висок, че чак върлинест, дълговрат, с изпъкнали скули и надочни кости. Бърз и понявга сприхав в приказките, пък що се крие зад тях, мъчно е да го отгатнеш; кой знае как се случваше с този млад човек, че остава винаги по средата — уж тегли напред тромавите и прекалено разсъдителните, пък задържа дизгините на буйните и напористите. Помисли за него Бяно, огледа го от всички страни, пък тъй и не можа да реши до кои щеше да се нареди Кутьо подир малко. Точно в кьошето, сякаш за да осигури място за дебелините си, се е разположил Евтим, Евтим Димитров (или Димитриади, както той сам обича да се зове), може би най-влиятелният човек между събраните, по-влиятелен и от Йоргаки. Потомствен чорбаджия — баща му, Димитраки чорбаджи, бе кмет на Сливен до самата си смърт, когато в тридесет и седма година „благата и медената“ го прати в гроба, — богат за трима богаташи, той още по времето на баща си бе заел място в общината, а когато наследи златото, чифлиците и търговията му, излезе още по-напред; избута го състоянието му — тогава бе дошло времето, когато мнозина турци захванаха да съобразяват уважението си първо със заможността на човека, пък на второ място с вярата му. Имаше име на умен, до лукавство хитър, пресметлив; шегобийците разправяха за него, че робувал на три неща: на една слабост — към дъщеря си, на една омраза — към Добри Желязков Фабрикаджията (някакъв стар гарез се криеше в тази омраза, корените на който никой не знаеше), и един порок — виното. Евтим повече от който и да е друг би размърдал трътлестите задници на ония от конака, но няма да го стори; ще премисли той дали намесата му ще донесе полза лично на него и няма дори да помръдне тлъстите си бутове. За Никола Феслията и хаджи Гендо Бяно дори и не пожела да размисли — знаеше, че те ще изчакат думата на чорбаджи Йоргаки (или на Йоргаки и на Евтим) и мигом ще я прегърнат като своя. Последният в стаята беше даскал Димитър хаджи Костов, прякоросван от волнодумците Кара Димитър или още Димитър Черното7. Той само преди година време бе дошъл тук от Градец, родното му село, но вече си бе завоювал име на много образован учител (науките си бе усвоил в Бесарабия), родолюбив българин и уравновесен и доброжелателен човек, та макар да не беше още избран за общинар, начесто го канеха на съветите и, общо взето, се вслушваха в думата му. Ако останеше на него, Димитър Черното положително би отишъл да търси правда чак до султана, без да прави тънки сметки за собственото си благо и дори за сигурността на главата си, ала като неизбран общинар положително не ще намери място сред онези, които ще се жалват.

Бяно още премисляше тези неща, когато дойде чаканият от него човек — поп Юрдан поп Димитров. Той не влезе, а връхлетя така в общинската стая на метоха, че вратата по едно чудо не се откъсна от пантите си. Нито поклон, нито дума за поздрав — поп Юрдан застана посред стаята с разрошена сиво-руса грива, с вълча свирепост в погледа, дето никак не подхождаше на божи служител и на владишки представител, и с раздърпано расо, от което надничаха посребрените тепелици на два пищова; докато го гледаше, Бяно загуби из очи свещенослужителя, а сякаш видя онзи Юрданчо отпреди двайсет години, луд за десет луди и неуморим в изобретателността си да пакости на турците.

Поп Юрдан потърси поред очите на насядалите по миндерлиците и изтърси с такъв глас, сякаш изплющяваше по една анатема всекиму:

— Няма що, и това дочакахме — да допуснем Христовата вяра да стане за гавра на кирливите Мохамедови песоглавци!

За няколко секунди всички се смръзнаха, сетне Евтим Димитров произнесе несмело:

— Ама чакай бе, отче, не бързай да обвиняваш. Ние не знаем нито що се е случило, нито защо сме свикани тука.

— Не знаете ли? — все така кръвожадно изрева свещеникът. — Ние, сливналии, допуснахме агаряните да осквернят и ограбят божия храм „Свети Никола“, ето що се е случило!8

Думите му бяха изпратени от мешавица от гласове: „Не думай!…“, „Ама как!…“, „Мигар са посмели…“ Бяно сметна за необходимо да надвика всичките:

— Млъкнете! — Той не разбра как е произнесъл тази дума, но мигом се възцари тишина. — Ще стане тъй, както се тюхкаше Кутьо Ганчев: аз ви събрах, пак аз ще ви разясня всичко. И сетне ще искам съвета ви как да се преборим със злото.

Бяно обеща, че „ще разясни всичко“, но всъщност твърде старателно заобиколи подробностите, за които не му отърваше да се разчуват. Не каза той за убиването на турчина Джелал, премълча изобщо участието на Георги Трънкин и Никола Аджема, а от възможните имена спомена само едно — главатаря на шайката Коджа Мюстеджеб.

— Коджа Мюстеджеб! — свъсено произнесе хаджи Гендо. — Още не бях захванал да ергенувам, когато Сливен вече беше проплакал от този хаирсъзин. Ама чак да бастиса света църква!…

Поразмислиха общинарите, после Евтим се обади изтежко:

— Обрали са „Свети Никола“ нощес. Сега едва развиделява. — Наистина през прозорчетата на метоха проникваше само сива дрезгава светлина, та бяха запалени всички кандила и няколко вощеници. — Как си узнал, Бяно Абаджи, между среднощ и разсъмване за стореното злодеяние?

Бяно се затрудни. Той ненавиждаше лъжата, пък не му идеше наум как можеше хем да отговори, хем да спести истината. Още се колебаеше, когато гръмотевичният глас на поп Юрдан разтърси отново стаята, та го извади от неудобното положение:

— Какви сте вие бе?! Християни или диви езичници? Говори ви се за едно нечуто и невидяно светотатство, пък вие ще садите на дъното ряпа — кой пръв забелязал обира, как узнал Бяно Абаджи, кой зърнал беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб!… Пфу!

— Прав е да ни хока отец Юрдан — подкрепи го Панайот Минков и с тези думи окончателно избави Бяно от затруднението. — След час, когато се разбере за грабежа, сливенските християни ще ни изправят да отговаряме що сме сторили, за да се повърнат на божия храм окрадените му реликви, а не кой — дали господин Бяно Силдаров, или друг — е съгледал обирниците.

— Какво предлагаш, господин Панайоте? — сметна за необходимо да попита кметът Йоргаки, който сам нямаше още готово предложение.

— За мен нещата се изясниха. Бяно Абаджи съобщи за поруганието на храма, отец Юрдан го потвърди, ако е необходимо, надявам се, ще направи и списък на ограбеното. Като избраници на народа наша висша длъжност е да поемем в ръце нещата оттука нататък. — И Панайот Минков подметна уж невинно, пък със скрита язвителност: — Невям именно на тебе, Йоргаки чорбаджи, най подобава да предложиш план как да действуваме, че да поправим стореното зло и да накажем виновниците.

Йоргаки се обърка — той наистина се усети в онзи капан и в онази безизходица, които Бяно му бе предрекъл в мисълта си. Ала в тази трудна минута той също получи помощ; колкото и да е странно, нему помогна пак поп Юрдан:

— В турска управия аз не вярвам: какъвто е кеседжията, такъв е и кадията — отряза той. — Вярвам аз само в божията правда, както тя е казана в Свещенописанието: око за око, зъб за зъб. Затуй предлагам да съберем няколко решителни момчета и още преди да са се надигнали от постелите си, ние на наш ред да бастисаме Мюстеджеб и хаирсъзите от тайфата му, горе-долу ги знаем кои са. Ще си приберем нашето, ще им теглим по един пердах и…

— А, това не бива! — подскочи хаджи Никола Феслията. — Ние да не сме община на хайдуци бе?

— И ако турската управия, поп Юрдане, може наистина да не си мръдне пръста, за да издири светотатствениците — допълни Кутьо Ганчев, — няма да е така бездейна и равнодушна, когато ще има да се разправя с отмъстители от раята.

— Мисля, че нещата се поизясниха — обади се със звучния си плътен глас Димитър хаджи Костов. Ако не беше гъстата му черна брада, щеше да се види, че се е изчервил под нея. — Знаем за извършеното престъпление, знаем и главатаря на извършителите. Следва да съставим едно пратеничество, което да се яви пред каймакамина и кадията, да поиска справедливост и изтънко да подметне, че ако не я получим от тях, може да пратим прошение чак до Високата порта.

— И в него да се оплачем и от бездействието на тукашните управници — добави с нотка на въодушевление Кутьо Ганчев. — Прав е даскал Димитър, това ще ги накара да си размърдат дирниците.

— Пък и без заплахата не е съвсем сигурно, че ще останат бездейни — произнесе от кьошето Евтим Димитров и с пуфтене понагласи дебелите си баджаци. — Ти, поп Юрдане, каза „беззъбата мутра на Коджа Мюстеджеб“. А кой му извади с керпеден предните зъби?

— „Ал сана диш-хакъ“9, помните ли? — вметна на това място хаджи Гендо.

— Да, кой извади тази приказка? Не беше ли аянът Тахир ага? А кой е кадията Али ефенди? Не е ли внук на същия този Тахир ага? Защо дядото да може да постави на мястото му Коджа Мюстеджеб, а внукът — хем назначен от султана именно за да спазва законността — да не може?

На това място Бяно би могъл да каже твърде много неща, но се въздържа. Помнеше той, много добре помнеше по своему страшния и по своему справедливия аянин Тахир ага. И как да не го помни? Нали Тахир ага окачи на въжета Георги Силдаря, Бяновия баща? Нали пак поради някакво негово хрумване самият Бяно по едното чудо не намери гибелта си? Ала точно така, както беше по господарски жесток, Тахир ага съумяваше, когато иска и когато трябва, да бъде и по господарски правдив. Нито следа от тези негови господарски прояви не можеше да се намери във внука му, кадията. Единственото господарско в Али ефенди — и почитта на хората заедно с него — идваше само от произхода му, че беше пряк потомък на Тахир ага. Нищичко друго не го отличаваше от който и да е друг днешен турски управник — като тях бе и той невежа в законите, и безмерно алчен да се обогатява чрез тези закони. Можеше ли това да се изрече в кръга на общинарите, някои от които уж бяха избрани да защищават християните, пък само раболепствуваха пред агаларите?

— Какво пък — произнесе чорбаджи Йоргаки, като вътрешно се проклинаше за колебливостта, която прозвуча ви гласа му, — да приемем, че даскал Димитър е прав. Кои да са в пратеничеството?

— Аз съм единият, пък за другите не знам — отряза поп Юрдан.

— Втори съм аз — избърза Димитър хаджи Костов. — Не искам да смятате, че съм куражлия, когато се дава акъл, пък стоя настрана, щом този акъл трябва са се превърне в дело.

Противно на Бяновите очаквания, никой не възрази срещу участието на Димитър Черното. Поразмисли той и се досети за причината — чорбаджиите си правеха тънката сметчица, че по-добре един, дето не е общинар, да представлява общината, ала да запълни едно от местата в неудобното пратеничество (тъй или иначе ще бъде търсена правда — и то правда, за която по закон се полагаше да се възмезди със смъртна казън — срещу османлия, правоверен!), което иначе остава открито за тях…

— Като премислям — провлечено каза Евтим Димитров, — комай трети, а всъщност пръв от тримата, следва да бъдеш ти, Йоргаки чорбаджи. Пръв измежду нас си, минава ти думата в конака — е, никой не може да се сравни с тебе по представителност, да те отмени.

Хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията погледнаха въпросително към кмета; чакаха те да угадят мнението му, за да го подкрепят начаса. А в това време чорбаджи Йоргаки се поразмърда неловко на мястото си, почеса се без нужда по двете гънки на врата.

— Прав си и не си прав, Евтиме. Вярно, Мехмед Салих бей — той говореше за каймакамина — ме почете да ме тури кмет на общината, викат ме за съвет и в конака. Но за останалото не ми се виждаш прав. В пратеничеството аз не трябва да бъда.

— Щеше да ме удари дамла, ако беше рекъл обратното — уж на себе си каза Кутьо Ганчев, но всички го чуха.

— Ама ще попиташ — защо? — продължи Йоргаки като се престори, че подмятането на Кутьо не е стигнало до ушите му. — Защото ние трябва да си оставим нещо за запас. Нали разбираш — за в случай, че пратеничеството ни бъде отрязано. Съм ли аз в пратеничеството и ни отрежат, отрязали са ни из корен; не съм ли, тогаз вече ще се намеся аз, кметът. А на кмета не се казва „йок“ така лесно.

— Че тогава няма да се рече „йок“ още на пратеничеството, ако в него е и кметът — подхвърли Панайот Минков, но думите му бяха заглушени от шумната подкрепа на двамата хаджии — Никола и Гендо, — които се надпреварваха да изразяват одобрението си:

— Виждате ли, тъй трябва да се мисли — за всичко отдалече…

— Така постъпва и добрият военачалник. Не праща той наведнъж цялата си войска, а все оставя някакъв скрит запас — за където стане нужда…

Поп Юрдан показно запуши носа си — искаше да покаже, че е доловил зловоние. Разбраха го всички, но той все пак додаде:

— Ако и туй не се казва еветчийство10, здраве му кажи!…

— Оставете — с предишната рязкост извиси глас Бяно. — Тези спорове и пазарлъци са излишни и… недостойни. Пратеничеството ще оглавя аз. Аз също съм член на общината, пък и турците дават ухо на словото ми: каквото свършим — свършим. Оставаме значи така: аз — пълномощник на общината, поп Юрдан — представител на духовенството и на пострадалия божи храм, даскал Димитър — от името на по-образованите сливналии. — Той искаше да каже „интелигенцията“, но тази дума още не съществуваше в речника на българите. — Хайде — Бяно кимна към споменатите двама, ти, отче, позакрий малко тия пищови, че не подобават нито на сана, нито на одеждата ти, и да тръгваме!

— Ама как, веднага ли? — запита учудено Кутьо Ганчев и адамовата му ябълка пак подскочи, сякаш аха-аха да се покаже от устата му. — Ще заварите Мехмед Салих бей още по донове, Бяно Абаджи…

— Толкова по-добре. Клепалата са ги стреснали, ранното ни явяване ще им покаже, че този път наистина не ни е до шега. Хайде!

И той се отправи към вратата. Поп Юрдан и Димитър хаджи Костов го последваха без колебание.

— Господ да е с вас, братя! — широко се прекръсти Йоргаки чорбаджи, но тримата не обърнаха внимание на пожеланието му.

На долния край на стълбата, която отвеждаше от метоха, понечи да ги спре непознат младеж — с широко добродушно лице, алафранга дрехи и нов-новеничък фес на главата, ала те и нему не обърнаха внимание и с решителни крачки се отправиха към конака.

4.

Когато тримата излязоха, в метоха задълго се възцари такава тишина, че пукането на вощениците и на пламъчетата в кандилата се носеше шумно и оглушително. Дали от притеснение, или за да запълни с нещо неприятното мълчание, Панайот Минков се надигна от мястото си и угаси и едните, и другите. Здрачът, който изпълни стаята, сякаш даде знак да се отприщят незаглъхналите страсти.

— Не ме е яд, че се измъкна от дълга си — заядливо откри престрелката Кутьо Ганчев, — а че като ни разправяше разни врели-некипели, мислеше, че ти вярваме.

— За кого говориш, Кутьо? — изпъшка в сянката на ъгъла Евтим.

— Да си кажа правичката, думата ми беше за чорбаджи Йоргаки. Но сега на драго сърце причислявам към нея и твоя милост.

— Ти похулваш чорбаджи Йоргаки? — в един глас се възмутиха хаджи Никола Феслията и хаджи Гендо. — Че и Евтим Димитров?

— Димитриади — поправи ги Евтим. После отново се обърна към Кутьо Ганчев: — И с какво двамата с кмета заслужихме гнева ти?

— За това, че сте първенци на народа само по име. И когато има келепир. Пък дойде ли работата да се заложи име или сигурност, изхлузвате се като мокър сапун. Зер не се правете, че не знаете — всеки от вас двоицата тежи в очите на турците колкото ония тримата, че и повече.

— За Бяно Абаджи това може би не се отнася — вметна Панайот Минков, — него турците тачат за многократно проявената мъдрост и за почитта му към тяхната вяра, ала в общи линии си прав.

— Така, прав е значи! — избухна Йоргаки. — И аз съм се изхлузил като сапун, така ли?

— Можеш да крещиш като мюезинин, обаче то си е наистина така. Ти, Йоргаки чорбаджи — и Евтим Димитров, заедно с тебе, — си направихте хитричката сметка, че нямате изгода да отивате напреки на османлиите дори и за такова свято дело като защитата на поругания ни храм. Не ви е полезно да ви се извади име на непокорници, нали? На безразсъдници, дето дръзват да искат казън за един от Мохамедовите следовници? И на драго сърце предоставихте това благоволение на неколцина, за които отнапред можем да се обзаложим, че още щом ги видят, и ще им рекат: „Щом са такива като вас християните, хак ви е, че са ви обрали църквата!“ Ето какво направихте вие… макар че, измъквайки се като пръдня из гащи, се постарахте да скриете клинченето си зад какви ли не благовония и големи думи.

— Ти… Ти… Ние… Аз… — опита се да каже нещо Йоргаки, но като не знаеше какво, та не съумя и да го започне. Като се умори да слуша напъваниците му, вместо него се обади Евтим Димитров:

— Ти изрече една глупост и половина, Кутьо, ама хайде да приемем, че си прав. — Гласът му си оставаше равен и спокоен, с нищо не издаваше да преживява обида или срам от изобличението. — Да приемем, че си прав, казвам, пък нека да преминем на друго. На тебе, Кутьо Ганчев, например.

— На мен ли? — Върлинестият Кутьо се огъна и гледан отстрана, заприлича на запетайка или даже на скоба. — Какво за мен?

— Ами например за това, че ти, който така с лека ръка раздаваш наляво-надясно правосъдие, не помисляш да дадеш съд и над себе си.

— Над себе си ли? — продължи да се чуди другият.

— Точно така, над себе си. Когато видя, че ние с кмета Йоргаки се изхлузихме като сапун, защо, човече и праведниче, не предложи себе си? Хайде, да оставим Бяно Абаджи, неговата дума тежи в конака. Ала защо ти не предложи да заместиш дели-поп Юрдан, когото османлиите зоват „хайдут папаз“, или младия даскал Димитър Черното, който за нас може да значи нещичко, пък за турците не е нищо повече от един брадат ябанджия, чиито потури още намирисват на градешка болта11.

— Не се предложих за пратеничеството, вярно е. — Кутьо Ганчев изглеждаше така, сякаш му бяха зашлевили здрава плесница посред Машатлъка. — Ама то не е поради хитруване като вашето. За мен, пратеничеството отнапред е осъдено на безплодие; по-скоро ще стана свидетел Сините камъни да се провалят вдън земя, нежели амуджите да накажат един из своите, и защо? Че е лепнал храчка на Христов храм.

— Тъй, безплодие — продължи да го мачка немилостиво Евтим. — Ами че нали решихме да опитаме въпреки, увереността ни в безплодието и онова поп Юрданово „какъвто кеседжията, такъв и кадията“? Даже, ако се не лъжа, точно ти говореше как ще се оплачем в Цариград от тукашните управници, а? Или погрешно съм запомнил?

— Ама аз…

— Да, да, точно ти — не го оставяше Евтим, за голямо удоволствие на Йоргаки, Гендо и Никола Феслията. — Щяло да бъде ялово пратеничеството, думаш. Ала дали щеше да е пак така ялово бе, аркадаш, ако вместо „хайдут папаз“ Юрдан в конака се изправеше уважаваният Кутьо Ганчев?

Не се знае как щеше да завърши тази препирня, ако в този момент стълбището отвън не беше заскърцало под метежни мъжки стъпки и при тях в метоха не бе нахлул човек, когото всички познаваха — ханджията хаджи Никола с прякор Кебеджията (навремето той се бе замогнал с изработването на добре изпипани кебета) от Клуцохор. Беше широколик, набит и винаги румен мъж, но сега върху лицето му нямаше и капчица кръв. Поспря, сякаш да даде време на очите си да свикнат с полуздрача, сетне не произнесе, а по-скоро проплака:

— Братя! Научихте ли, братя?

— Научихме, разумява се, как да не сме научили — увери го другият хаджи Никола в стаята. — Пък още не можем повярва…

— Не можете повярва ли? — възвърна обичайната си рязкост Кебеджията. — Тогаз вижте това нещо, джанъм!

Заедно с последните думи той извади напред ръката си, която досега бе крил зад гърба. Всички се струпаха пред него, даже Евтим Димитров полека дотътрузи пълното си тяло.

— Всевишни боже! — възкликна пръв хаджи Гендо. — Иконата на свети Николай Чудотворец!

— И как само е издрана и излющена! — добави чорбаджи Йоргаки, като се кръстеше едно след друго. — Разкажи, хаджи Никола, разкажи кой стори това злодеяние?

Евтим взе иконата от ръката на новодошлия и я отнесе до прозореца, за да я разгледа по-добре. А в същото време Кебеджията се отпусна тежко на миндерлика и поде с въздишка:

— Същите, които обругаха светия наш храм, братя-християни. В бързината да награбят повече, пък и пообъркани в тъмнината, кеседжиите откачат чак и иконите от стените. После, като се сапикасват навън, захващат да си облекчават товарите от ненужните за тях икони. Поп Юрдан невям ви е казал, че „Света Богородица“…

— Нищо не ни е казал — прекъсна го Панайот Минков.

— Иконата „Света Богородица“ поп Юрдан намерил още нощес захвърлена на улицата покрай черквата и я прибрал. Тази обаче, „Свети Николай Чудотворец“, подранили селяни открили чак към „Табаците“; турчета си играели с нея, ритали я, дращели я с гвоздеи и я чукали о камъните, затуй е така повредена. Селяните я прибрали, пък аз реших за благоразумно да ви я покажа.12

Евтим Димитров се отлепи от прозореца и тромаво застана сред стаята. Прекръсти се и начумерен като облак, произнесе тежко:

— Този свят образ не става вече за излагане в черква. Но пред всички вас се заклевам в името Христово: ще задържа тази икона, ще издиря най-добрия зографин и ще му дам да я зографиса повторно, колкото и да ми поиска за труда си.

Другите също се прекръстиха благоговейно. А някои изрекоха:

— Богоспасно е намерението ти, чорбаджи Евтиме!

(Евтим Димитров изпълни даденото обещание. Добър зограф той намери чак пет години по-късно, в 1855-та — ямболлията Александър Зограф, който няколко години се бе губил на юг из Одринско и Бунар-Хисарско да рисува икони и цели черкви. Зографинът Александър изпълни старателно и с вдъхновение поръчката, та всички останаха предоволни от богоугодното дело — неговото и на щедрия дарител Евтим. И никой не помисли, че иконата, която Александър Зограф окончателно заличи с изкуството си, бе свиден паметник от Второто царство на българите…)13

Кутьо Ганчев използува вълнението, породено от вида на осквернената икона, и си тръгна, като се постара оттеглянето му да стане колкото се може по-незабелязано. На излизане от метоха към него приближи непознат млад човек; чорбаджията може би нямаше да му обърне никакво внимание — насам се въртяха какви ли не молители, — ако една странност на младежа не привлече любопитството му: беше с фес, пък при поздрав е прието хората с фес да не го свалят от главата си, докато този, непознатият, приближаваше, като смутено мачкаше феса между пръстите си.

— Добро утро, господине — чинно поздрави младежът.

— Абе то за мен не е много добро, ама нейсе, дано поне да е добро за тебе. Невям искаш да ми кажеш нещо?

— Да попрося съвет, нищо повече. Искам да се назнача за учител, господине, пък не зная към кого да се обърна. Дали вие не можете да ме упътите?

Едва сега Кутьо Ганчев забеляза много неща в непознатия — сюртука му, ушит алафранга, който положително не беше излязъл изпод ръцете на тукашен терзия, възпълната снага, умното изражение на добряшкото широко лице, украсено от подстригани мустачки; забеляза и говора на непознатия — пълен с уважение, пък отвъд него и с нещо неопределимо с думи, което издаваше и образованост, и привичка „да се дели мегдан“ с люде от „голямото добрутро“, пред които Кутьо навярно не беше нищо повече от незначителен препродавач на сливенска аба…

— Извинявайте, господине — смени снизходителния си тон Кутьо Ганчев, — мога ли да узная името ви? И откъде сте?

— Тукашен съм, господине. Но ако не ме познавате, то е, защото преди повече от десет години, още момче, заминах да се уча и се върнах в родния Сливен едва вчера привечер.

— Преди повече от десет години? — възкликна Кутьо. — Че да не сте тръгнали в пелени?

— А, не съм толкова невръстен, колкото ме възприемате — по-свободно се засмя другият. — На двадесет и осем съм, а на учение тръгнах на седемнадесет, в 39-та.

— И къде, ако смея да попитам?

Съвсем кратко колебание. И после:

— В Русия, господине. И по-точно в Одеса. Завършил съм Одеската херсонска духовна семинария.

— И сега?…

— Сега нямам друга мечта извън тази — да предам знанията си на своите братя по кръв, вяра и език.

— Извинявайте, господине — вече с нещо като страхопочитание рече Кутьо, — комай не чух името ви?

— Не съм го казал. Наричам се Добри Чинтулов.

— Чинтулов… Чинтулов… Да не би…?

— Ами да, разбира се. Син съм на Петър Чинтула.

— Гледай ти, гледай! — Скулестото лице на Кутьо Ганчев се превърна цялото в усмивка. — Ам’чи ние, кажи го, сме от една махала. — Той си каза името. — Не съм нито знаел, нито подозирал, че на стотина крачки от нас живее такъв учен човек!

— Той живее само от вчера, господин Ганчев — отвърна на усмивката му с усмивка другият. — Когато може би сте ме виждали преди, аз съм бил само момчурляк като другите в махалата.

— И така, имате намерение да станете учител в града ни. Чудесно! Чудесно, господин Чинтулов! Ние отдавна се чувствуваме поизостанали — ето габровци, свищовлии, тревненци, мнозина излязоха пред нас в учението, но все ни липсваше човек, способен да затвори страницата на старото и да открие другата, на новото. Е, не мога да се закълна, че няма да срещнете и някоя и друга пречка — тук, знаете, водихме борба на живот и смърт с гръкоманите, — ала обещавам ви да има винаги здрави по род и смисъл българи край вас, за да ви подкрепят и в най-труден час.

Другият се поклони безмълвно — още един жест, който издаваше научени другаде обноски.

— Помолих за упътване, господине — напомни учтиво Чинтулов.

— Вие вярно сте се насочили насам — нали в края на краищата училищата се управляват от общината?!, — стига… стига да не беше днеска. Сега е смутно денонощие в нашия град, господин Чинтулов. Станаха едни… но както и да е, вие сам ще научите. Допреди малко тук беше и най-ученият от сегашните учители в града ни, Димитър хаджи Костов, но и той излезе, по, хм, по народни работи и… и, хм, сам не зная кога ще се върне. Затова ще ви препоръчам да се срещнете с друг от учителите, Димитър Инзов.

— Димитър Инзов? Злъчката!? Ами че той бе тук още по мое време! Макар че аз… аз… — колебание, — аз бях ученик на Цукалас…

— А, знаете го, това е добре — доволно кимна Кутьо. — Срещнете се със Злъчката, господин Чинтулов. Той отстъпва на хаджи Костов по знание, ала е голямо име за Сливен и сливналии — Димитър Инзов, заедно с други по-будни граждани, изнесе на плещите си борбата с гърцизма. Срещнете се с него, повтарям, и се подгответе да опознаете чудащините му. Не, не, не се страхувайте. Злъчката дължи прякора си на своя нрав, ала не е завистлив и пръв ще приветствува идването на учител с ново, истинско европейско възпитание.

— Не живееше ли той във…

— Не, няма да го знаете, преди три-четири години даскал Димитър Инзов сколаса да струпа една къщичка, за да се приюти със стопанката си. Тя е… Абе слушайте, хайде да ви заведа. Ще ви я покажа, пък нататък вие се оправяйте сам.

Заведе го и едва след това свърна към дома си в Мангърската махала. Половин час по-късно, вече измит и избръснат, закусваше тархана и разговаряше с майка си. Впрочем не — отначало той не разговаряше, а само разказваше; разговорът дойде след това. И както винаги, когато говореше с майка си, Кутьо не скри, не преиначи нищо.

— Ще те излъжа, ако река, че съм доволна от тебе — рече майката, след като го изслуша; беше висока жена с посивели коси, по-меки черти от Кутьовите, смекчени и от постоянния израз на умъдряла старост и непреминала тиха печал. — Държал си се като сметкаджия на дребно, не и като един Кутьо Ганчев.

— Каза го така, мале, невям Кутьо Ганчев има зад гърба си цяла царщина — криво се засмя той. — В края на краищата аз…

— В края на краищата ти си син на Ганчо Кутев, който заради едно честно име не се подвоуми да легне под ятаганите на турските заптиета.14 И си човек, дето е започнал като злочесто сираче, а с двете си ръце се е създал до почитан търговец и общинар на Сливен. Такъв човек струва повече, сине, отколкото ако има зад себе си царщина, завоювана от друг.

— Пресилено го рече, мале. — Той се приведе и през софрата погали кокалестата й ръка. — Аз нивга не съм бил злочесто сираче, понеже винаги съм имал тебе.

Жената се трогна, очите й се навлажниха, но успя да се овладее.

— Излиза, че и заради мене не е трябвало да се спотаяваш, сине. Онова, що е сторил Бяно Абаджи, по̀ е прилягало на тебе. — Тъй издума жената, а в себе си си каза друго: че може би напразно кори Кутьо, зер нещо липсва в характера му, поради което той се огъва в труден момент, пък туй, дето е в характера, трудно се изменя, човек мъчно може да надскочи собствения си бой.

— В Сливен е дошъл човек, който също се е създал с двете си ръце, ама не като мене, а е сколасал да се издигне тъй, че да мери ръст със Сините камъни.

— Дай боже! — без завист произнесе жената и се прекръсти. — На Сливен са нужни таквиз хора. Кой е той, сине?

Кутьо й разказа.

— Да е на добър час на Добри Чинтулов! — повторно се прекръсти майката. — Ние, родителите, даваме, щото имаме, останалото децата вземат от даскала си. — Тя се позасмя тъжно-хитро. — Пък вече е време да мислим и ние какви учители ще правят от децата на Сливен хора.

Той я разбра и се засмя така широко, че ъглите на устните му опряха на изпъкналите скули.

— Пак ли ще ми натякваш бе, мале!…

— За натякване си е — каза майката. — Ей на̀, дорде се усетиш, и четирийсетакът ще чукне на гърба ти, пък още не споменаваш за задомяване…

— Ще стане, мале, няма как да не стане. Само първо да дойде сляпата неделя…

И с тези думи стана от софрата и тръгна на работа.

5.

Имаха наум да посетят последователно каймакамина и Али ефенди, но случаят пожела да им спести обикалянето — размирната утрин на Сливен бе принудила кадията да се надигне по-рано от обикновено, та те го намериха в конака, коляно до коляно с Мехмед Салих бей.15 От своя именит дядо той бе взел снажния ръст и светлите очи, цялата прилика обаче свършваше дотук — там, където някога беше гордото и властническо изражение на Тахир ага, във внука можеше да се съзре само хитрост, преливаща в лукавщина, кухо големство и склонност към най-обикновено келепирдижийство на едро и дребно.

Когато ги въведоха, тримата пратеници на общината пристъпиха до средата на стаята и се поклониха. Каймакаминът понечи да ги покани да седнат, но Али ефенди го възпря с едно късо махване на пръстите и новодошлите останаха прави — незачитание, което те не заслужаваха. След размяната на неизбежните поздравления Бяно се изстъпи крачка напред и каза почтително, но и с усещащи се металически нотки в гласа:

— Като верни поданици на падишаха, дошли сме, ефендилер, да просим от вас справедливост и правосъдие.

— Няма ли по-напред да ни обясните онова, което става от сабахлен из Сливен? — Според служебната йерархия кадията стоеше по-ниско от управителя, но в случая кадията беше Али ефенди, а Али ефенди — внук на Тахир ага, та в отношенията между двамата или имаше равенство, или ако някой натежаваше, то не беше Мехмед Салих бей. Във всички случаи проявите на безцеремонност като това обаждане в присъствието на по-старши съвсем не бяха изключение за кадията. — Някой си е позволил да действува така, сякаш градът е пламнал от четирите страни…

— Сторено е нещо много по-лошо, уважаеми кадийо — тихо, но ясно произнесе даскал Димитър Черното. — Погазена е волята на светлия наш господар Абдул Меджид хан, нека му даде бог да живее сто години.

— Погазена…? — трепнаха двамата турци, а каймакаминът се прегъна напред над коленете си. — Що рече? Някой е погазил волята на падишаха?

Бяно усети хитроумното в подхвърлянето на учителя и побърза „да кове желязото, докато е горещо“:

— Преди единадесет години премъдрият наш повелител пожела да укрепи темелите на царството си и в Гюлхане издаде своя паметен Хатишериф16. Наспроти султановата повеля, която се съдържа в Хатишерифа, тази нощ в подвластния ви град, ефендилер, е извършено най-грозно престъпление — поруган и ограбен е нашият храм „Свети Никола“ в Клуцохор. Дошли сме да търсим съд и правдина, ефендилер, правдина в името на Хатишерифа.

— Черквата в Клуцохор ограбена!? — възкликна Мехмед Салих бей; личеше, че не е чувал и е изненадан от новината. Той погледна въпросително към кадията, но Али ефенди се задоволи да му отговори с неопределено свиване на рамене. — Сигурен ли си в това, което казваш, Бяно челеби?

— Аз съм тук, за да свидетелствувам за тази истина, каймакам ефенди — с нотка на обвинение се обади поп Юрдан. — Храмът е обран!

— И кой капасъзин стори това гнусно дело? — Каймакаминът се обърна към Али ефенди. — Прави са да се жалват хората. Трябва да проучим изтънко тази работа и да дадем заслуженото на виновниците.

— Разумява се от само себе си — кимна важно кадията.

— Ще ви спестя труда, ефендилер — все така настъпателно продължи Бяно. И добави отчетливо: — Гнусното дело е извършено от тъй наречения Коджа Мюстеджеб и нехранимайковците от неговата шайка. — И както обичаше да украсява речта си с народни мъдрости, не пропусна случая да вмъкне една на български: — Този път „хитрата сврака е с двата крака“, ефендилер!

Мехмед Салих бей се почувствува затруднен. Работата внезапно бе взела неприятен обрат — двамата с Али ефенди се бяха задължили да въздадат правосъдие, пък то раята дръзваше да го иска срещу правоверен и даже назоваваше името му. Че то къде ще му излезе краят, ако захванат гяурите да искат — и да получават! — съд срещу правоверни?

Той погледна към кадията и с удоволствие забеляза, че онзи е запазил пълно самообладание. Усетил, че каймакаминът търси помощта му, Али ефенди огледа белите си пухкави ръце, отрупани с пръстени, и произнесе бавно и назидателно:

— Като равноподаници на светлия наш падишах, сливенските християни са в правото си да се жалват за стореното им безчинство, тъй мисля аз. Не искам да си кривя душата: ако не беше тук присъствуващ Бяно Абаджи, комай щях да изрека по-други слова за оскверняването на храмовете, но сега ще повторя — прави са с жалбата си.

Намекваше за една случка отпреди двайсет и няколко години, когато московците на Дибич Забалкански бяха прегазили турската войска и над сливенския конак се вееше бяло-синьо-червеното знаме на Руската империя. Повярвали, че са освободени, някои по-невъздържани луди глави — и поп Юрдан, още незапопен, между тях — се бяха втурнали да сквернят джамиите. Тогава не друг, а именно Бяно бе обърнал работата, като къде със слово, къде с шамари бе показал на съгражданите си, че да си свободен и да се гавриш с надвитите и с вярата им са съвършено различни неща. Впрочем тъкмо тази отколешна случка беше причината, за да бъде Бяно на особена почит пред сливенските турци — не като устабашия, а като човек улегнал, здравомислещ и с честно сърце.

— Щом сме в правото си, уважаеми кадийо, що следва да съобщим на едноверците си? — попита Димитър хаджи Костов.

— Че ще има съд и възмездие според закона. — Али ефенди продължаваше да оглежда ръцете си. — Но този съд няма да бъде така урбулешката, както очевидно вие си представяте, ефендилер. Ей тъй на̀ — папаз Юрдан свидетелствува за поруганата черква, Бяно Абаджи назовава един, хм, дето не е дип стока, и ние направо да вдигаме бесилките. Не, ефендилер, не! Законът ми повелява да заповядам най-точен истиндак и докажат ли се престъплението и виновниците, тогаз в името на аллаха и на светлия ни падишах да отсъдя пак според същия закон.

Бяно разбра не особено хитроумната игра на кадията: проточи ли се по турски една работа — истиндак и прочие, — иди да се надееш да дочакаш края й. Но външно и на думи той беше прав и не можеше да му се възрази — законът и справедливостта наистина изискваха да се проучат изтънко всички подробности по делото, преди да се отсъди, а не само по може би вярно, но голословно обвинение. И ако това с голословните обвинения минаваше, когато турчин съдеше християнин, за обратното не можеше и да се мисли. И какво тогава? Още един път ли робът ще преглътне посегателството върху най-святото му? Бяно ясно съзнаваше каква опасност поема, но въпреки това дръзна да каже в лицето на кадията:

— Позволявам си да те посъветвам, Али ефенди, наистина да изпълниш току-що обещаното. Не го ли сториш, то е все едно да отпушиш онова шише, от което ще излезе бурята. — Сетне няколко пъти премести поглед от единия на другия. — А бурята е страшно нещо, ефендилер. В някои случаи тя помита всичко наред по пътя си, но винаги стоварва силата си главно върху върховете. — И добави с привидна невинност: — Пък върховете в Сливен комай сте вие двамата, ефендилер…

Произнесе всичко това Бяно, пък се поклони на двамата големци и си тръгна. Спътниците му го последваха.

Когато останаха сами, двамата турци дълго не проговориха — дръзката заплаха на най-уважавания от сливенските общинари им бе направила поразително впечатление. После Али ефенди сметна, че е по-разумно да не задълбава по тази линия и да го обърне на майтап:

— Те това била работата, бей. — Той разпери бели длани, на устните му разцъфтя странна усмивка. — Пък ние бяхме взели да се питаме война ли стана, пожар ли, наводнение ли…

— Казваш го така, ефенди — стрелна го с очи каймакаминът, — сякаш посягането на една църква е нищо работа.

— Сакън, недей помисля таквоз нещо! Престъпление е то и не от дребните. И не се отказвам аз от думите, които рекох на българите. Ама все пак признай по съвест — стореното на църквата не е като да захване мурабе или каазата да пламне от „благата и медената“.

Последните думи Али ефенди изрече на български — открай време сливналии така, с черен хумор, назоваваха чумата.

Двамата поприказваха още малко за едно-друго, после Али ефенди си тръгна.

Като слизаше, по стълбите на конака срещна чаушина Абдула — глуповат и ленив, но във верността на когото кадията неведнъж бе имал случай да се увери. Той го спря, огледа се и му каза доверително:

— Слушай, Абдула чауш, ще ми сториш ли една услуга?

— Иска ли питане, кадъ ефенди? Разполагай с мене, както пожелаеш.

— Знаеш ли хайманата Коджа Мюстеджеб?

— От Хаджи Махмуд махала? Как да не го зная, кадъ ефенди.

— Искам довечера да ми го доведеш. Ама да не е много-много белли.

— Тук или вкъщи го искаш, кадъ ефенди?

— Вкъщи. И избери по-обиколни улици, зер не е голяма слава да те виждат с човек като Коджа Мюстеджеб. Хайде, остани със здраве, Абдула чауш.

И без бързане си тръгна нагоре към дома.

6.

По онова време Трънка Смеденова, Бяновата сестра, беше на четиридесет и пет години, но поне в последните петнадесет от тях всички я зовяха само „баба Трънка“. Наистина тя изглеждаше състарена не според годините си — косата й, някога смолиста, сега изглеждаше мръсносива, лицето, открай време некрасиво и с по Силдаровски остри черти, беше станало съвсем ръбато, ошарено с бръчки във всички посоки, запазила бе само мъжкаранските си широки плещи и постоянната лютост в черните очи. Онези, които познаваха жизнения й друм, не се учудваха на промените: лесно ли е да присъствуваш, когато баща ти увисва на бесилото, десет години по-късно да съсекат мъжа ти и бащата на децата ти (второто още неродено) пред очите ти, сетне — само двадесет и пет годишна, а нито веднъж не помисляла за второ венчило — да посветиш целия си останал живот на своите двама сина, и то в занаят като воденичарството, дето комай не се бе чувало жена да се оправя сама, лесно ли е, кажете? Но истината си е истина — като я зовяха „баба Трънка“, то не беше, заради преждевременното й състаряване, поне не само заради него. С „баба“ людете изразяваха и възхитата и преклонението си пред този живот-подвиг, пред жилавостта на тази непреклонна жена, която никой и никога не бе видял на колене — точно по същия начин, по който с „дядо“ отдават почит към някои рано помъдрели, далеч надраснали възрастта си по ум мъже.

Сега, изгонила на бърза ръка мливарите от воденицата, Трънка седеше на един чувал с жито, слушаше мълчаливо разказа на първородния си син и нито едно мускулче не помръдваше по грубоватото й лице. Изчака го да свърши, пък чак тогава рече едно невъзмутимо:

— Това ли е?

— „Това ли е“, „това ли е“! — неочаквано кипна Христо, по-малкият й син, дето уж минаваше за кротък и хрисим. — Бате говори за убийство на човек, що може и нему да донесе какви ли не злощастия, пък ти — „това ли е“, невям само се е затрило едно пиле по двора!

— Думата не беше за убийство на човек, а на турчин — спокойно го поправи майката, показвайки, че непривичното избухване на Христо не й е направило абсолютно никакво впечатление. После се обърна пак към Георги: — Сигурно ли е, че си убил друг турчин, не Коджа Мюстеджеб?

— Съвсем сигурно. Дори с Аджема го познахме — Джелал Едхемоглу, баш-кръвника на Мюстеджебовата тайфа.

— Хубаво.

— Кое му е хубавото? — повиши глас на свой ред и Георги. — Да бях пречукал оня, главатаря им, днес цял Сливен и турците барабар щяха да се навървят пред вратата ни ръка да ми целуват. Веднъж, че съм отмъстил за поруганата черква, и втори път — че съм отървал града и каазата от най-личния им катил.

— Щях и аз да ти целуна ръка, сине, ама не за убийство така, едва ли не в гръб. Него трябва…

— А, в гръб! — възкликна той. — Що борба, що търкаляне беше!…

— Друго ми беше на устата. Ако ще вземеш душата на Коджа Мюстеджеб, искам първом да му кажеш кой си, да го предизвестиш, че ще е битка на смърт и сетне очи в очи и гърди срещу гърди да го утрепеш. И колкото по-бавно и по-мъчително, толкоз по-добре.

Синовете я зяпнаха. Знаеха си те, че майка им не беше от милозливите, ама чак такава жестокост — толкова по-страшна, че бе студена и безчувствена — не бяха очаквали от нея.

— Туй ми намирисва на стар гарез… — продума под носа си Христо, когато двамата с брат му най-сетне се съвзеха.

— Дядо ти, дето му взе името, и той тъй би сторил — продължи Трънка унесено, очевидно не чула подметнатото от сина. — Той ще чака, ще търпи, ще търси сгода, но ще издебне баш кеседжията, ще му рече всичко до последната буква и чак тогаз…

— Нещо не разумявам в думите ти, мамо — обади се този път Георги. — Говориш нарочно за Коджа Мюстеджеб, за кой да е кеседжия или изобщо за турчин?

Трънка се сепна, видя се, че сякаш се връща от друг някакъв свят, където за малко се бе преселил духът й. Почака да възвърне напълно равновесието си — и привидната или истинска студенина заедно с него, — пък едва тогава заразказва:

— Забелязахте ли, момчета, че преди петнайсетина дни някак си по никое време отидох на гробищата? Нито беше задушница, нито ден на голям светия, нито даже неделя, пък аз оставих мливарите на Христо и се затътрих по гробища? Тогаз го премълчах, не исках да ви казвам, ама сега… Бях на гробищата, момчета, да сторя помен за баща ви. Че бяха точно двайсет години от гибелта му.

— Не знаех… — промълви извинително Георги.

— Че как можеш и да знаеш? Тогаз ти беше на две годинки, пък ти, Христо, дори още не се беше намерил. А за смъртта му знаете ли?

— Само съм чувал, че е погинал от турци по време на Преселението — отговори за двамата Георги.

— Така е — кимна майката. — Бяха дни на грабежи и кръв, и на пожари и пепелища. Една шайка плячкаджии и главорези не отмина и нашата порта. — Трънка замълча само една секунда, но тя сякаш продължи часове. — Шайката на Коджа Мюстеджеб, той още тогаз беше пръв кръвник на Сливен. Е, хората от тайфата му бяха други, не сегашните, но начело беше пак той. Баща ви се опита да ги спре с благи думи и дарове. Изобщо не дадоха ухо на думите му, а Коджа Мюстеджеб… Коджа Мюстеджеб го съсече с един удар на калъча си. Беше ей така до мене, както си ти сега, Христо. Съсече го, че просто го раздели на две половини. Сетне реши да заколи тебе, Георги, а мене, трудна в осмия месец, се канеше да разпори.

— О, господи!… — изпъшка Христо и избърса потта, избила на челото му.

— И тогава аз го проклех. В името на бога го проклех един ден той пак да се срещне с тебе, Георги, и ти да го възмездиш за злодейството му. Затова не исках Коджа Мюстеджеб да е паднал така мърцина. За него не стига да умре. Не стига и да загине от твоята ръка. Преди душата му да се отдели от тялото, той трябва да научи, че ти си син на Пею Смеденов и че туй, неговото, не е смърт, а правда божия и сбъдване на онази клетва.

— И как се избавихте тогаз, мамо? — попита Христо.

— Спаси ни вуйчо ви Бяно. Бог пожела да го прати тъкмо…

— Вуйчо Бяно? — прекъсна я, възкликвайки с тон на недоверие, Георги. — Вярно ли говориш, мамо? Вуйчо, когото турците зоват „ая“, „светеца“ Бяно? Той да ви избави и не от човек, а от цяла шайка?

— Може да не ви се вярва, но беше тъй. И без оръжие, само с две голи ръце. Смачка като сламка един, другите побягнаха. Така беше.

Замълчаха. Беше едно мълчание, изпълнено с ням ужас: майката отново преживяваше онзи кошмарен час, синовете бяха потресени от разказа й. Тишината бе нарушена пак от Трънка:

— Какво ще правиш сега? — попита тя делово. И най-тънкото ухо не би открило с това изречение загрижеността на майка, чийто син трябва да се крие, за да спаси живота си.

— Ще послушам вуйчо — обясни Георги. И се засмя: — Е, не съвсем…

— Кажи де, кажи. Няма защо да тегля думите ти с ченгел от устата.

— Той ме съветва да изчезна за няколко недели от Сливен и ми дава акъл да се укрия на техния долап горе на Барите. Ще го послушам за първото, ала не и за второто.

— А къде смяташ да се скриеш?

— Гергьовден мина. — Многозначителна усмивка озари сипаничавото лице на момъка. — Горе — той кимна към Балкана — вече има хора, дето се водят по песента:

При тях комай е по-сигурно, отколкото на вуйчо Бяновия долап…

Деветдесет и девет от сто майки биха припаднали при това полупризнание. Трънка обаче дори и не мигна.

— Имаш ли се за подготвен да споделиш живота на ония, дето се пишат на зелено листе? — продължи да го разпитва по същия начин тя. Не „имаш ли връзка с тях“, а дали е подготвен за живота им.

Георги понечи да отговори, но му хрумна нещо по-красноречиво. Отиде в ъгъла на собичката, вдигна дъската от дюшемето и извади един от пищовите, които пазеха там „за всеки случай“. С обиграни движения насипа сух барут до огнивото, открехна вратата и почти без да се цели, стреля. Тракането на воденицата мигом спря — куршумът на Георги бе прекъснал въжето, което управляваше колелото.

Също и тази не особено смислена проява на хайдушка сръчност и нишанджийство — така казваха тогава на умението да се стреля по цел — не извади майката от каменното й спокойствие. Тя кимна на Христо:

— Иди успокой мющериите навънка — каза. — Измисли там нещо, някой прът се е почупил или нещо такованка. — После се обърна към по-големия: — Не те питах за това, знам, че от момче ходиш по кориите да пушкаш по нишани. Но горе е влажно. Захванаха майските дъждове, че и сняг още се случва да попрехвръкне. Можеш ли оцеля на такъв живот?

— Не се кахъри за мен, мамо. — Георги отново се засмя. — Обещавам ти носът ми даже да не потече.

— Е, какво тогаз, не губи повече време. Бате Бяно е прав, не се знае какъв ще бъде първият акъл на гъжвалиите. — Трънка не изоставяше деловития си тон. — Да се разберем за две неща, сине. Когато у дома или тук, на воденицата — (Смеденовата воденица беше доста извън града, чак на Аркаръ куруч), — е спокойно, без турска засада, ще окачам парче ей такваз проскубана кожа на портата.

Той кимна с разбиране, нямаше нужда от повече обяснения.

— А второто, мамо?

— То е за Коджа Мюстеджеб, Георге. Искам да ми обещаеш, че ако пътищата ви се кръстосат, ще изпълниш заръката ми.

— Обещавам! — каза той късо.

Така делнично, без циврене и тежки благословии, Георги — бъдещият виден войвода Георги Трънкин — за пръв път сложи крак на хайдушките пътеки…17

7.

Нему не липсваше самочувствие — още преди години в Одеса си бе спечелил гнева не на друг, а на именития В. Е. Априлов, като го бе поправил в произнасянето на някои руски думи, — пък за родния Сливен обективно преценяваше, че образованието, е което се бе завърнал, съвсем естествено го поставяше на най-лично място между съгражданите му. Да, но всичко това бяха все отсъждания на ума, докато нещо неопределимо, което идеше от сърцето, го изпълваше със стеснение и плахост. Като се раздели с чорбаджи Кутьо, Добри Чинтулов доста се повъртя, преди да улови чукалото на вратата — не би го признал пред никого, но той чисто и просто събираше кураж.

На почукването му се отзова сам стопанинът. Само като отвори вратата и Добри го позна — същата гърчава, че чак съсухрена фигура на язваджия („сякаш излязъл от хербарий“, каза в себе си гостът), лицето с пергаментовия цвят, клепналите мустаци и уши, смачкания нос, заради който турците му бяха сложили прякора Бурунсуза, живите, подскокливи и с израз на постоянна насмешка очи; казано накратко, даскал (или „Даскалчето“) Димитър Инзов беше по външност точно такъв, какъвто Добри Чинтулов го помнеше отпреди единадесет години.

— Добър ден — притеснено поздрави новодошлият.

Стопанинът промърмори нещо; не се разбра много добре, но май беше някаква яка, но позамазана ругатня.

— Дали ще е добър, туй може да зависи от много неща, включително и от причината, довела ваша милост насам. Заповядайте!

Влязоха в къщата, настаниха се и Димитър Инзов без всякакви предисловия отправи въпросителен поглед към госта. Добри пое дълбоко дъх, каза си името и разправи всичко; щеше да е възможно да се определи като „от игла до конец“, ако не бе сметнал за благоразумно да спести едно подробност — че началното си образование бе получил от Георги Цукалас… И тъй като другият не го прекъсваше, той, примрял от страх, изложи и намерението си — да моли за учителско място в Сливен.

Като чу това, даскал Инзов Злъчката изтърси една такава попръжня, от която биха се изчервили и каруцарите в Таш хан.

— Тъй значи — изграчи той. — Завършил Добри Чинтулов Одеската семинария и сега се кани да става даскал в Сливен, а? — И завърши с още една цветиста и картинна псувня18. И заедно с нея стана от миндера и се поклони пред госта; дори за сравнително обигран човек като Добри Чинтулов не стана ясно кое преобладаваше в този поклон — уважението, което се съдържаше в жеста, или неудържимият смях, изпълнил подвижните очи.

Добри се изчерви и обърка; изнерви се от попръжните които сякаш отекваха в стените, а се обърка от поклона — не можеше да прецени дали той беше знак на уважение, или прикрит зад комизъм израз на досегнато честолюбие. За щастие Злъчката не го остави да се лута дълго. Той се прекръсти пред иконостасчето на стената и произнесе гъгниво (такъв му беше гласът, може би поради смачкания нос), но с безизкуствено благоговение:

— Благодаря ти, господи, че се вслуша в молитвите ми и прати такъв човек в Сливен! С него тука, можем вече спокойно да броим, че е изпята окончателно и безвъзвратно „вечна му памет“ на елинизма в града под Сините камъни! — После неочаквано отсече: — Хайде, тръгвай, човече!

— Ама къде така изведнъж, господин Инзов? Аз…

— Къде ли? — При един ваш адаш, господине. При Добри Желязков.

— Фабрикаджията!? — Добри знаеше това прозвище на Добри Желязков, то бе излязло още преди тръгването му към далечната братска страна. — Аз мислех, че трябва да отправя просбата си към настоятелството… или църковната община… или главния учител…

— Всички те не струват колкото кутрето на господина Добри Желязкова. Един човек, комуто, като минава по Машатлъка, каймакаминът в конака става на крака, заедно с всичките си там заптиета, кятиби и ибрикчии, той най-добре… Ама ставайте де! Не бива да се пропилява и минута!

Учителят наметна едно сетре на кльощавите си рамене и след минута двамата вече бързаха към Мангърската махала — там, в къщата на жена си Марийка, по баща Янакиева, живееше след завръщането си от изгнаничеството и Добри Желязков, създателят на първата фабрика за цялата Османска империя.

Случи се, че го завариха в дома му — като бе научил, че клепалата и разбунените духове в града не са свързани с някакво нещастие във фабриката, той се бе върнал към табиетлийския си начин на живот и сега допиваше сутрешното си кафе. Едно чипоносо слугинче ги въведе при него. Завариха го в топъл измирски халат, гладко избръснат и миришещ на ливанто, по вече прошарените му руси коси и мустаци още личаха браздите от зъбите на гребена. Посрещна ги топло и без никаква следа от големство; цялото му държане остана така свойско и естествено, сякаш през цялото време ги бе очаквал. И когато Димитър Инзов му обясни не само кой, но и какъв човек е довел в дома му, светлото лице на домакина грейна възторжено:

— Не руменейте, не руменейте, млади приятелю! — Той стана, измина няколкото крачки, които ги деляха, и разтърси десницата на своя едноименник. — Признавам, не бях чувал, че имаме съгражданин на такова високопоставено учение в далечна чужбина, ала щом веднъж сте тука, запрягайте ръкави — вие, господин Инзов, господин хаджи Костов и другите — да въздигнем така сливенското училище, че габровци да правят теманета, колчем чуят да се заговаря за него. Прав ли съм, Злъчка?

— Прав и не съвсем прав, господин Желязков.

— Не съвсем прав? — вдигна учудено вежди Фабрикаджията. — Ако те смущава мисълта за парите, остави този кахър на мене.

— За друго не сте прав. Дето поставяте господина Чинтулова на една везна с мене. Е, с Димитър хаджи Костов или Яни Сотиров може да са по-наблизо, ала и тия двамата не са по неговата кройка. Пък да не говорим за такива като моя милост или, да речем, Кешиша… Нам се полага само да подостряме, перата му. — Учителят разчлени гъгниво, но с уважение: — О-дес-ка-та хер-сон-ска ду-хов-на се-ми-на-ри-я! Давате ли си сметка, господин Желязков, що значи… — Едно скръцване на вратата го прекъсна. — А! Ето я и Анастасия! Добър ден, Възкресийо, моето момиче.

Позашеметен от толкова дружелюбност и похвали, Добри Чинтулов някак нехайно погледна към вратата. И изведнъж усети как нещо в него премаля — с табла в ръка към тях приближаваше една девойка в първия разцвет на настъпващото моминство, което му се стори по-чаровно от пурпурния изгрев на слънцето и по-красиво от пролетния триумф на природата19. Нямаше съмнение, че е дъщеря на домакина — висока и стройна, крехка, тя имаше удълженото лице, светлите очи и изпъкналото чело на баща си, около които къдравите коси свиваха златна нимба. Като я поглъщаше с поглед и усещаше кръвта да шупва и яростно да затуптява в ушите му, Добри изобщо не забеляза какво му поднесе момичето. А какво ли видя Анастасия в неговото лице, та поруменя като вишна и бързо-бързо се извърна и заситни към даскал Димитър Инзов?

— Чест ти прави казаното, даскал Димитре — произнесе почтително Фабрикаджията, когато момичето излезе и Добри Чинтулов направи усилие, за да се върне към действителността. — Само човек с много благородно сърце може да надмогне самолюбието си и като тебе да въздаде справедливост на друг, който е много по-млад от него.

Думите достигнаха твърде бавно до съзнанието на Чинтулов. И като ги осъзна, той се засрами за съмненията, които бе преживял в дома нас учителя. Опомни се Добри и едва сега се видя с чинийка сладко и чаша вода в ръце.

— Какво ти благородно сърце, господин Желязков. — Тук учителят изтърси една от своите. — Достатъчно е човек да не си криви душата за истината. И в края на краищата да си знае цената, а да не е като жабата, дето видяла да подковават вола…

На това място Добри Чинтулов се канеше да се намеси със справедлива оценка, но се появи познатото чипоносо слугинче и обяви:

— Дошъл е Бяно Абаджи, господарю.

— Бяно! — радостно възкликна домакинът. — Викай го по-скоро тука! То сякаш сам господ го е проводил — чини ми се, именно нему следваше да съобщим най-напред какъв учен човек се е прибрал в Сливен.

Но когато Бяно влезе, разговорът някак от само себе си се отклони от върналия се Добри Чинтулов. Новият гост внесе със себе си толкова възбуда и душевна буна, че никой не се разбърза да го занимава с ученика на Одеската семинария. Той се здрависа с домакина и с даскал Димитър, запознаха го и с Чинтулов; Добри сметна за подходящо да напомни, че рано сутринта са се видели пред църковния метох, Фабрикаджията спомена нещо за „нашия бъдещ главен учител“, но Бяно само измърмори едно разсеяно „Да… да…“ и личеше, че не е чул нищичко.

— Минах да ти разкажа, Добре — започна той, — какви чудесии ставаха в Сливен от нощес допреди малко. Ти трябва да го знаеш.

— Чу се за някакви турски зулуми, но…

— Този път зулумите са таквиз, дето не се помнят насам от кърджалийското време досега. — И изрече тежко: — Коджа Мюстеджеб и читаците му са обрали църквата „Свети Никола“…

Тримата в стаята ахнаха. А Добри Желязков рече нетърпеливо:

— Разправяй, разправяй по-скоро!

Новодошлият заразказва. Добри Чинтулов го слушаше заедно с другите, пък мисълта му по странен начин се раздвояваше: половината от нея следеше бурните събития по улиците, в метоха и в конака, а другата половина се напъваше да си спомни къде някъде наскоро бе чувал името на Бяно Абаджи. И си го спомни тогава, когато Бяно привършваше разказа си.

— Трябваше да повикаш и мене, Бяно — каза Фабрикаджията, когато гостът млъкна. — Ония двамата дембели, кадията и каймакаминът, невям по̀ ще си размърдат задниците, ако насреща им бях и аз. — В думите на Добри Желязков нямаше хвалба или желание за себеизтъкване; той просто констатираше една истина. — Пък кой знае, може така да е станало по-добре. Аз ще отида сам и от мое име ще им кажа едно-друго. Туй ще дойде нещо като пришпорване, ако тях набързо ги е застъпил вечният им мързел. Ти що ще кажеш, Злъчка?

— Само ще похваля Бяно Абаджи и останалите. Повече и по-добро от това не можеха да сторят. Е, друг е въпросът доколко ще хване дикиш. Зер при гаджалите гарваните още не са захванали да си избождат очите.

— А вашето мнение, господин Чинтулов?

— Кой е негова милост? — попита Бяно. От този въпрос всички разбраха, че одеве при запознанството той изобщо не е обърнал внимание на младежа.

Димитър Инзов отговори на въпроса му. Бяно изрази задоволството си, но личеше, че мисълта му все още беше другаде.

— Знаете ли, господин… господин…

— Силдаров — каза другият. — Но можете и по-простичко, Бяно Абаджи например.

— Съвсем наскоро, само преди едно денонощие, чух името ви при съвсем необикновени обстоятелства, господин Силдаров.

— Тъй ли? — разсеяно произнесе Бяно. — От кого?

— От един хайдутин. — Бяно Абаджи трепна: пролича, че сега за пръв път се откъсва истински от събитието, раздвижило духовете на целия Сливен. — Да, господин Силдаров. Само преди двадесет и четири часа един хайдутин в Балкана ме питаше за вас.

— Я разкажете, момко, я разкажете! — подкани го домакинът.

— В Търново се присъединих към един кервани за насам. На минаване през Хаинбоаз ни нападнаха хайдути. Отначало загубихме ума и дума, защото бяха в турски дрехи и си говореха също по турски. Да, ама като разбраха, че сме все българи, хайдутите прибраха оръжията си, преминаха на български и се отнесоха към нас най-дружелюбно, дори ни поканиха на почерпка — „за да преглътнем страховете си“, както каза войводата им20. И от дума на дума, спомена се, че аз се завръщам от Русия. Тогаз един от хайдутите ме взе настрана и много настойчиво ме заразпитва дали нейде по великата страна не съм срещнал човек на име Бяно Абаджи. И като му признах, че не съм, остана искрено разочарован. Той самият бил ходил да ви дири по Влашко, Богданско и на север чак до Санкт Петербург, ала навсякъде ударил на камък, тези бяха думите му.

— Имаш ли представа кой ли ще да е бил този човек, Бяно? — попита Добри Желязков.

— Никаква — отговори запитаният. После се обърна към Чинтулов: — Как изглеждаше този човек?

— Висок, мургав, жилест… Ех, приказвам ги и аз едни! Сякаш може хайдутин шкембелия… Горе-долу на ваша възраст човек, ала косите му къде-къде по-бели. Изобщо личеше си, че не от хубаво е хванал балкана.

— Поне разбра ли се кой им е войводата? — по-практично се осведоми Злъчката.

— И това не. Когато ни нападнаха, те се наричаха един друг с разни турски имена. После обаче, когато се разкриха, че са българи и християни, не споменаха нито едно име. — Добри Чинтулов присви рамене. — Това може да е и закон при тях, знам ли…

Всички погледи се събраха в Бяно. Той поразмисли, пък разпери ръце:

— Да пукна — каза, — ако проумявам нещо от тази работа. Ще да са се събрали повече от двайсет години, откакто последен път съм видял жив хайдутин. — И с това бе завършен разговорът на тази тема.

Вратата скръцна повторно. Дъхът на Добри Чинтулов секна от нетърпеливо очакване. Младият мъж се извърна; призова цялата си воля, за да го направи полека и естествено, а не издайнически рязко. Сърцето му не го бе измамило — същото девойче, за него същинска принцеса от приказките, идваше да почерпи новодошлия.

— О, здравей, Анастасия — поздрави я като стар познат Бяно. — Как си, моето момиче? Научи ли най-сетне как се умножава на девет?

— Все още съм стигнала само до седем, чичо Бяно.

Трябва да беше някаква отколешна задявка помежду им, понеже двамата се засмяха по-особено, дружелюбно и някак съучастнически. На Добри се стори, че това върху лицето на момичето не е усмивка, а розова пъпка на бадем, която се разцъфтява под полъха на пролетния вятър.

— Няма да си задълго така неука — обади се гъгнивият глас на даскал Димитър Инзов. — Този левент гледаш ли? Учен е той за сто учени, в главата си носи цялото мирово знание. Закъсаш ли я с таблицата, я с друго, той ще те оправи.

Похвалата беше искрена и от сърце, пък, кой знае защо, Чинтулов остана недоволен. Искаше му се Анастасия да види в него нещо друго, не непременно цялото Мирово знание.

Думите на Злъчката върнаха разговора към него, Чинтулов.

— Ти май не разбра, Бяно — рече Фабрикаджията, когато дъщеря му излезе. — Негова милост е учител, изучил науките в Русия.

Все още зает със собствените си мисли, Бяно Абаджи отговори някак нехайно:

— Много се радвам…

Прекалено чувствителен по душа, а днес изпълнен с мнителност към всичко, свързано с посрещането му, младият човек изтълкува по своему тази привидна сдържаност. Той бръкна във вътрешния си джобен извади някакъв лист — прилежно сгънат, но все пак поизмачкан от дългото пътуване. Разгъна го и го оглади на коляното си.

— Разбира се, вие, господа, не сте длъжни да се доверите сляпо на думите ми. Е, аз мога да ви покажа дипломата си от семинарията, ала… ала засега поне бъдете милостиви да се запознаете с препоръката, която ви нося от един многоуважаван българин. „До сливенските граждани“, така го е написал той и следователно спокойно мога да го предам във вашите ръце.

— Кой ни е удостоил с вниманието си? — с непресторено пренебрежение попита Добри Желязков, който имаше вродено отвращение към ходатайствата от всякакъв сорт. Но в следващия миг подскочи.

— Господин доктор Иван Селимински.

— Кой? Кой? — в един глас се развикаха Фабрикаджията и Бяно Абаджи. — Чие име произнесе, млади човече?

— Името на доктор Селимински. Имах честта да се запозная с него в Браила. И като разбра, че се готвя да посветя ума и знанията си на родния град, този благороден човек сам пожела…

Добри Желязков не го доизслуша, а се пресегна и почти изтръгна хартията из ръцете на госта. Хвърли един бърз поглед по дължината, на двете гъсто изписани страници, взря се в подписа и възкликна:

— Господи!… Истина е, Бяно. Писмото ни е пратил нашият хаджи Иван… — После, докато приятелят му се кръстеше благоговейно, той се вдълбочи в редовете. — Слушай как хубаво го е казал само: „Стига вече сме киснали в невежество и мрак, нека съзнаем, че просветата е благо. Никой от съседните ни градове…“ Е, туй може и да се прескочи. Ама чуй по-нататък: „… друг наш млад съгражданин, който завърши сродно (славянско) учение в известни учебни заведения, е много подходящ за сегашното образование на младежта ни. Той, като се отказа от други, по-големи достойнства, се посветява в служба на родината, та затова използувайте знанията и ревността му. Ако мислите за най-голямото и съществено народно богатство, ще потърсите и нас, които сме в чужбина и които сме готови всеки според силите си да помагаме във всичко, което ще донесе благоденствие.“21 — Фабрикаджията звучно разцелува хартията в ръцете си и потърси погледана своя отколешен приятел: — Какво ще кажеш, Бяно?

— Аз го казах още одеве, но може би не изразих цялата радост, с която идването на негова милост изпълни душата ми. Пък и тази препоръка!… Да, да, нашият Сливен отдавна плачеше за учител с по-високи знания и дарби… пък ти не се засягай от думите ми, Злъчка, разбираш ме, каквото искам да кажа.

— Да се засягам ли? — Инзов изтърси една звучна благословия от своя богат запас. — Че кой по-добре от мен е осъзнал потребата от ново, истинско европейско знание? Към милостта му аз ще имам само една просба — ако зърне в старата Злъчка нещо, гдето все още да е „на полза роду болгарскому“, да ми запази някаква службица в утрешното наше училище, за да изхраня жена и… Той спря рязко, изведнъж. Чинтулов го изгледа почудено, но Бяно и домакинът го разбраха: Инзов по инерция щеше да каже „и челяд“, а той, женен вече от доста години, нямаше деца и тази празнота в живота му беше едно от големите, ако не и най-голямото му терзание. Учителят продължи, като се насилваше да налучка предишния си лековат тон: — Пък ако не зърне, нека поне школски прислужник да ме вземе — да попремитам там, звънеца сутрин да бия…

— Вазгеч де — смъмри го Добри Желязков, — стига толкова скромности. Ако даскал Димитър беше за прислужник, щеше ли да стори тъй, че Сливен да се види тесен за Цукалата?

— Не разбрах къде, сте отворили школо, господине? — попита Бяно.

— Никъде, господин Силдаров. Аз едва от вчера…

— И никъде няма да отваря школо — отряза стопанинът на дома. — Ние, братя сливналии, не сме във времето на хаджи Кринчу, даскал Николаки и хаджи Илия, мир на праха му22, дето съберяха няколко хлапета и захващаха да даскалуват. Не! Господин Чинтулов следва да поеме училището на Сливен и да го възведе до кройката на Габровското, че и още по-нависоко.

— Да си призная, също и аз така виждах ролята си тук, любезни господа — стеснително заговори Добри Чинтулов и усети, че бузите му отново пламват. — Ученолюбиви са децата на Сливен, ала самият живот налага вече друго, по-системно преподаване. Не зная как е в Габрово, ала ние трябва да гоним ръста на Европа. Нам не стигат вече Апостола, Катехизиса и четирите аритметически действия. — Неусетно за себе си младият човек се бе разпалил. — Не ме разбирайте погрешно, Катехизисът пак ще се изучава. Обаче наред с него са ни нужни и граматика, и история, и география, и физика, и химия, и езици… Да, да, господа, езици! Речено е, че да овладееш един чужд език, туй е все едно да придобиеш още една душа. А поставим ли всичко на европейска нога, утре ще трябва и за още по-високо, класно образование да се замислим. — Чинтулов внезапно осъзна разгорещеността си и побърза да завърши: — Пък нека господин Инзов не бере грижа за себе си. От учители като него, натрупвали опит цели десетилетия, винаги ще има нужда.

— Особено когато учителите са и ревностни родолюбци — сякаш покрай другото вметна Бяно, но това бе забележка, която Добри Чинтулов чу и запомни завинаги. Както и онзи, който я бе изрекъл.

— А за Яни Сотиров що ще кажете, господине? — лукаво подхвърли Злъчката. — За него хлебец ще има ли?

Всички разбраха тънкото му подмятане. Яни Сотиров беше от най-подготвените досегашни учители на Сливен, вероятно по-подготвен и от Димитър хаджи Костов, но него мъчно можеше човек да причисли към „ревностните родолюбци“ — получил солидно гръцко образование (завършил бе философия в Атина), поклонник на гръцката култура, Яни Сотиров се бе проявил като страстен проводник на елинизма в училищата, дори си бе завоювал двусмислената слава на „дясна ръка“ на Георги Цукалас по време на тежката борба за очистване на елинската зараза от българското училище23. За негова чест той не се измъкна от родния си град, когато събитията потръгнаха против разбиранията му, а остана, макар и да беше твърде далеч от онова, което се нарича преуспяване.

— Разбира се, че ще се опра и на Яни Сотиров — беше неочакваният отговор. — Ама бил той пламенен елинист? Нека! Толкова по-старателен ще бъде, когато ще преподава гръцки език и безсмъртната древна гръцка литература. Защото утрешният образован българин трябва да знае всичко, което съставлява съкровищницата на човешкото знание. А ние може да не обичаме гърците, но не бива да отричаме приноса им в тази съкровищница.

— А! — изумено зяпна Димитър Инзов и подсили възклицанието си с един от онези изрази, които не могат да бъдат написани.

— Прав, напълно прав е негова милост — рече на свой ред Бяно.

— Дайте ми утре също пламенни математици, пламенни историци, пламенни физици, на всички ще осигуря място в училището. Когато сливенските деца се учат, нека учат не от папагали, а от люде, които любят и залагат на своята област от знанието.

— Достоен възглед на достоен човек! — отново го похвали Бяно Абаджи. — Жал ми е, че нямам деца, които да се учат при вас, господин Чинтулов, дваж ми е жал, че аз самият отдавна съм излязъл от школската възраст. Нека е на добър час в попрището ви!

— Какво поприще? — засмя се другият. — Аз все още…

— Няма какво да умуваме повече — отряза с присъщата си повелителност Добри Желязков. — Смятайте се назначен, господин Чинтулов, и подхващайте работа. Подробностите ще уредя аз. Каква плата искате?

Кратко замълчаване, после, изчервен, Чинтулов каза ясно:

— Когато се заговаря за платата, искам да съм съвършено наясно с вас, господа. Наясно и начестно. Действително на учителството аз гледам като на призвание, но съвсем явно е, че то за мен ще бъде и препитание.

— Излишни приказки, драги господине — прекъсна го Фабрикаджията. — Вие трябва не само да се препитавате, но да сте и добре платен, така добре, че да не ви се налага да превивате гръбнак на тогова или оногова. Един учител не бива по никакъв повод да става за посмешище. А вие сигурно ще станете за посмешище, ако се наложи да ходите с ями на дъното на потурите…

— Благодаря ви, че гледате така на тези неща, уважаеми господине. Аз обаче исках да изясни друго. Дори и да не ми плащате нито грош, аз пак ще моля за учителско място в нашия град.

Тези неочаквани думи предизвикаха кратка гълчава, после Бяно надвика останалите:

— За себе си ще кажа, че не ви разбирам, господин Чинтулов.

— Това беше, по което исках да съм наясно и начестно. За да завърша образованието си, аз бях под милостивото покровителство, на мнозина родолюбиви българи — нека ви спомена само господата Априлов, Палаузов, Николай Тошков… Но онзи, комуто дължа най-много, е безспорно господин Димитър Диамандиев от Браила.

— Димитър Диамандиев? — възкликна Бяно Абаджи. — Че той не е ли наш сливналия, дето се изсели след „Голямото Московско“?

— Същият. Димитър Диамандиев е търговец в Браила и бог е пожелал да се замогне в твърде висша степен. Хвала и чест нему, че това замогване той го схваща не като лично процъфтяване, а предимно като средство да служи на любезното си отечество и на скъпите си еднородци и едноверци. Та господин Диамандиев, казвам, ме закле да се върна в нашия Сливен. И се врече, че плаща ми се тука или не, той всяка година в разстояние на десет години ще ми провежда по две хиляди гроша.

— Майка му стара! — изрази по свой начин възхищението си Инзов. — Това разбирам аз истинско родолюбие!

— Ето защо преди малко казах, господа, че със или без плата от вас, аз пак ще моля за учителско място.

Отново се смълчаха за малко, после Добри Желязков се приведе над коляното си — той седеше със скръстени по турски крака — и каза деловито:

— Изслушах ви и ви разбрах, господин Чинтулов. И хвала вам за честността ви, гдето не хитрувахте, скривайки помощта на Димитра Диамандиева. Но сега пък вие изслушайте и разберете мене. Ние, сливналии, не оставяме душите на децата си на, милостта на далечни дарители. Речено накратко: нека Диамандиев ви провожда, каквото си желае, то си е негова работа, а вие ще сте на плата при нас, и то такава плата, на каквато ние оценяваме достойнствата ви на учител. Годишно ще получавате сто златни турски лири.

— Сто злат-ни ли-ри!… — изумено повтори Злъчката.

— Ако приемате, ето ръката ми.

Зашеметен от чутото, Чинтулов, без нито дума повече стисна подадената му мъжка десница. И от този момент започна попрището му на народен учител.

Не след много Бяно си тръгна. Когато слизаше по стълбите, от собата гръмко се разнесе една от благословиите на Димитър Инзов — там разговорът продължаваше на друга тема.

8.

През деня беше зает със своите търговски работи, но сметна за разумно следобед да прескочи отново до метоха — един да го видеше, пак щеше да се приказва, че Евтим Димитриади не е останал равнодушен към поругаването на божия храм. Наистина там се случи само един, но „най-едрата риба“ — кметът Йоргаки. Здрависаха се, а в това време Евтим си мислеше: дали пък аджеба и Йоргаки не бе дошъл в метоха, воден от съвсем същите съображения…

— Разправяй, чорбаджи — поде направо Евтим. — Откак се разделихме сутринта тука, не съм чул нищо по онуй дело. Ходили ли са нашите хора, с кого са се срещнали, що са свършили?

Кметът го осведоми. И на свой ред попита:

— Как ти се вижда тази работа, Евтиме?

Евтим можеше да каже много неща, но след съвсем кратко размисляне предпочете да бъде предпазлив — с Йоргаки „се имаха“, ала все по-разумно е да не плещиш много пред човек, който ден през ден е на приказка в конака.

— Сторихме всичко, което бог е вложил във възможностите ни — каза, — и оттук нататък можем само да чакаме.

— И като че ще да си останем само с чакането — смръщи се Йоргаки. — Не знам дали си запомнил Тахир ага, Евтиме, ама…

— Как да не го помня! Бях бая̀ мъж, когато глътна отровата…

— Тахир беше по-друг човек — раз-прас, не му мигаше окото. Да беше се случило туй поругание по негово време и да отидат свидетели да му кажат в очите кой е виновникът, тоз кръст отгоре ми, ако изедникът Мюстеджеб вече не гниеше в хумбата на аяна. С такъв човек начело на Сливен и на баща ти, царство му небесно, му беше по-леко.

„Той си знаеше колко му беше леко“ — помисли Евтим, но гласно каза:

— Мехмед Салих бей и Али ефенди също са хора, които ще се вслушат в справедлива жалба като нашата.

— За вслушване — ще се вслушат. Ама при тях от слушането до възмездието пътят е някак много дълъг.

„Ако изобщо се стигне до възмездие“ — отново си каза наум Евтим. Защото вече имаше доста ясна представа как властвуваше Мехмед Салих и как раздаваше правосъдие кадията Али.

— Е, поне ще знаем, че не сме се спотаили пред картината на злото. — На двамата бе много добре известно, че „пред картината на злото“ всъщност лично те се бяха спотаили и великодушно бяха оставили, както е приказката, други да вадят кестените от огъня. Ала Евтим го каза, а Йоргаки не го поправи. — Хайде, сполайти, чорбаджи Йоргаки. Ще се прибирам към къщи, зер днес цял ден съм бил на крак и, речи го, залък не съм хапнал на обед.

Като крачеше нагоре към Мангърската махала, Евтим зърна отдалече Елисавета (Елисава, както й казваха сливналии) Желева, новата и според приказките — много опитна сливенска даскалица. Тя бързаше нанякъде със ситни стъпки и със забит в земята поглед — както през онези години ходеха изобщо българките в Сливен. На чорбаджията хрумна нещо, та той се понапъна и я застигна.

— Добър ден, госпожице Желева — поздрави я задъхано.

— Добър ден и на вас, господин Димитров. — Тя се готвеше да отмине, но забеляза желанието му да я заговори и поспря очаквателно.

— Искам да ви изразя уважението си, госпожице. За вас ката ден слушам какви ли не хвалби в общината и другаде. — И се опита да поразведри нейното видимо недружелюбие с една твърде плоска шега: — Ако напоследък често ви пищят ушите, от това е.

— Благодаря — каза кратко учителката.

— Мислех дали способност като вашата не се пропилява със скромната плата, която получавате от общината… — Беше подкана, но Елисавета Желева не каза нищо, та Евтим се принуди да продължи: — Думах си например из онзи ден няма ли да е по-добре за вас, ако поемете само няколко по-отбрани девойчета…

— По-отбрани девойчета или девойчета на по-отбрани бащи, господин Димитров? — прекъсна го учителката; Евтим се опита да разбере какъв смисъл влагаше тя във въпроса си, ала лицето й беше съвсем безизразно, невям с надяната върху му маска.

— Мигар правите разлика между едното и другото госпожице? — За втори път Желева се прикри зад мълчанието си. — Казвах си, да речем, така. Ако вземете само моята Златина, Анастасийка Добри Желязкова и Стилияна чорбаджи Йоргакева, хем трудът ви ще бъде по-облекчен — едно е с три момичета, друго с тридесет-четиридесет, — хем платата… Защото, излишно е да ви пояснявам, никой от нас, тримата бащи, няма да се поскъпи, когато се отнася до любимата му щерка.

Със същото лице-маска тя попита на свой ред:

— Вие, като член на общината, навярно сте помислили и какво би станало с другите двадесет и седем или тридесет и седем момичета?

Евтим махна с ръка; постара се да бъде жест едновременно успокоителен и в по-малка мярка пренебрежителен.

— Мигар Захарина Яндова в Клуцохор и сестра Теофана тук не са достатъчни?

— Споменавате Захарина Яндова. Защо не поканихте нея, господин Димитров? Тя е дългогодишна учителка, с опит?…

Чорбаджията се почувствува неудобно. Той на няколко пъти бе повеждал подобен пазарлък с Яндова, но тази забележителна жена винаги бе оставала безчувствена към предложенията му и го бе отрязвала изкъсо. Дори когато Евтим опита да „обърне дебелия край“, тя невъзмутимо се премести да учителствува в Клуцохор, но не се поддаде на натиска.24 Елисавета Желева усети объркването му и безмилостно го довърши със следващия си въпрос:

— Или може би ме виждате в ролята на сестра Елена, господине?

Осем години преди описваните събития сливенци повикаха две калугерки от Калоферския манастир, Теофана и Елена, които наред с Яндова да поемат образованието на техните ученолюбиви девойки; Теофана преподаваше, макар и със скромен успех, още, но Елена не се застоя дълго. Причината бе в лекото й поведение, донесло радост на мнозина сливенски ергенаши, „привървели край училищната нова порта в поп Янкова сокак“. Между тези „щастливци“ бе и Евтим, по онова време наскоро овдовял и намерил утеха във всеотдайните обятия на Елена; истината е, че не го бе правил толкова от нужда, колкото от нечестивото желание „да опита с калугерица“. Обаче тези любвеобилни подвизи на сестра Елена не продължиха дълго — „сливенци станали на крак, та я махнали от града“25.

Затруднен, Евтим не можа да намери отговор достатъчно бързо. Като се възползува от това, учителката го поздрави хладно и отмина.

Ако изобщо под слънцето съществува приятна болест, тя бе тази, неговата. Евтим бе „на ти“ с нея вече четвърт век, та я познаваше добре. Дойдеше ли онова време, което турците наричат икиндия — минутите около залез слънце, — той започваше да усеща неясна напрегнатост, особена възбуда. Не стореше ли нищо, напрегнатостта се усилваше, ставаше сприхав и лесно избухлив, после захващаше да усеща леко треперена на снагата и ръцете. И това продължаваше така, докато изпиеше първата глътка ракия; гаврътнеше ли я (той наистина я гаврътваше наведнъж, съвсем като лекарство), по тялото му се разливаха топлина и спокойствие. След втората глътка се уталожваше раздразнението, Евтим отново възвръщаше способността си да мисли спокойно и да възприема околното без предварителна наеженост, смислено и дори благоразположено. А подир третата светът започваше да му се вижда розов — е, по-замъглен наистина и често с не напълно ясни очертания, но привлекателен, безметежен, честит. Стигнеше ли до това състояние, Евтим обикновено нареждаше да се слага софрата за вечеря и преминаваше на винце — вярно, езикът му понадебеляваше и съзнанието ставаше някак по-лениво, ала то не му пречеше да се поразговори със своите по катадневните въпроси, а след това му помагаше да заспи мигновено, все едно че потъваше ви бездна.

Може би за уточнение трябва да се каже, че под „глътка“ Евтим разбираше юзче26. В по-младите си години (сега беше към петдесетте), за да види света в розово, му бяха нужни четири до пет юзчета; кой знае защо в последно време две, а често и само едно му идваше напълно достатъчно.

В тази пролетна вечер Евтим наруши порядъка, като не дочака икиндията. Срещата с даскалицата го беше ядосала; той, дето от момче имаше име на акъллия и бързорек, сега в словесното сборичкване се бе озовал отдолу. И то не под някои забележително учен човек (в такива случаи все му се привиждаха един ненавиждан и един обожаван човек — хаджи Иван Селимински отпреди двадесет години или Георги Цукалас отпреди десет), а се бе оставил да го надвие една нищо и никаква пикла… Ето как възбудата и треперенето на ръцете бяха изпреварили обичайния си час. Но и Евтим си знаеше цера — още от двора слезе в избата, наточи си едно пахарче от онази, есирлийската27 нетърпеливо я ливна в гърлото си, примлясна от удоволствие и избърса мустаци с опакото на ръката си. Постоя неподвижно. И само след минута можеше да се закълне, че усеща как топлината на ракията сладостно пропълзява по жилите му… Сипа си още една съвсем малка глътчица, после бавно и тромаво се заизкачва към горния кат на къщата, а стъпалата заскърцаха жалостиво под тежестта му.

След още четвърт час вече седяха около софрата (слугинчетата бяха забелязали връщането му и отбиването в избата, та се бяха разчевръстили да сложат трапезата). Както изискваше редът, първо седна, пуфтейки и задъхвайки се, стопанинът, после от лявата му страна се настани синът Йосиф, от дясната Златина; мястото на майка им трябваше да бъде срещу Евтим, но то си оставаше винаги празно — починала бе тя преди тринадесет години, когато даряваше на света и на мъжа си своята дъщеричка.

Докато се прекръстваше, охраненото лице на Евтим се смекчи от израз на разнежване. Не беше то само от ракията; ако нещо все още можеше да размекне вкоравеното сърце на чорбаджията, то бяха видът на парите и присъствието на децата му. Докато напъхваше един шарен месал под яката на ризата си, бащата хвърли един наглед небрежен поглед към двамата. И усмивката му стана по-топла и по-широка.

Както е думата, Йосиф бе „одрал кожата“ на дядо си Димитраки — също като него бе висок, нито слаб, нито пълен, с красиво светло лице и кестеняви коси и мустаци. Според обичая той трябваше да продължи и името на дядо си, но случи се, че се намери на втория ден на Рождество, Йосифовден. В това Димитраки чорбаджи бе видял някакво особено предзнаменование, та сам бе настоял внукът да бъде Йосиф.

Ако престъпиха реда при кръщението на сина, то напълно го спазиха при дъщерята. Е, бабата наистина беше Малама, но когато детето се роди, в Сливен се бе развихрила такава противоелинска ярост, че благоразумието на Евтим го подтикна да преведе името на български и да стане Златина. За щастие приликата на Златина с баба й свършваше до преведеното име — иначе нямаше и следа от нейната пословична тантурестност, беше тънка, височка за годините си, с кръшен стан, пъргава и подвижна. Пък в образ не бе взела нищо — нито по линията на Евтим, нито по линията на майка си Събка от рода на чорбаджи Тотевите. Беше дълголика, с тъмни, макар и не съвсем черни къдрави коси, с волева трапчинка на брадичката, вежди с естествена извитост на дъга и очи, които според светлината преливаха между синьо, зелено и виолетово. Евтим не би го признал, дори да го режеха на късове, но това лице напомняше братовчедката му Божура, която се затри някъде около Преселението; не би го признал, защото тази Божура, чичовата му дъщеря, бе „черната овца“ и позора на рода им.

Като позасити глада си и изпразни първата чаша кираца28 — думата е за онова жеравненско и градешко вино, за което разправят, че „гдето капне — дупка прави“, — Евтим наруши и мълчанието:

— Научихте ли безчинството, извършено нощес?

Не ги изненада, разбира се — в този ден мало и голямо в Сливен не говореше за нищо друго.

— Ялова ще бъде тази, дето сте я подхванали вие, общинарите — каза в отговор Йосиф. — Жалвали сте се, чудо голямо! Или сте захванали да вярвате, че вече гарван вади око гарвану?

— Ако ти беше в метоха, невям би дал по-смислен съвет? — кисело възрази бащата и „залепи плещите“ на сина си: Йосиф наистина беше убеден в безплодността на подетото от общинарите начинание, ала сам бе неспособен да посочи по-правилен път. Евтим почти щеше да се почувствува победител в кратката схватка, когато неочаквано се обади Златина:

— Така ще е, докато Сливен е пълен само с мухльовци и слабаци.

Думите и повече от тях тонът им бяха така остри, че пилешкият копан в ръката на бащата за малко увисна над софрата. Крехката и добролюбива Златина ли ги бе изрекла? Днес на Евтим положително не му вървеше да се разправя със сливенки. Но да бъде нападнат така от Златина, най-милото му същество под слънцето?

— Туй пък какво значи? — смогна да попита най-сетне той.

— Да живееха още истински мъже в Сливен, нямаше да чакат благоволението на тогова или оногова.

— И какво щяха да направят?

— Щяха да отговорят на силата със сила. Знае се кои са разбойниците, осквернили господния дом. Ако имаше дружина сърцати мъже в града ни, нямаше да ходят и да хленчат по вратите на големците, а щяха да ударят домовете на злочинците и с добро или лошо щяха да върнат на храма откраднатите му свети вещи.

Двамата мъже се спогледаха — за тях нападката беше глупава и празнословна, ала тя ги бе накарала да се почувствуват виновни. Евтим промърмори нещо като „Лесно ти е на тебе да ги ломотиш едни врели-некипели“, но то не беше, за да влезе в спор, а по-скоро да приключи несполучливо потръгналия разговор. Същото желание имаше и Йосиф, но той го направи далеч по-сръчно:

— Какво ще кажете за новия даскал?

— Нов даскал ли? — искрено се учуди бащата. — Какъв нов даскал?

— Наистина ли не знаеш или само тъй…?

— Хайде де, няма пред вас да правя карагьозчилъци. За какъв нов даскал приказваш?

— Такъв, че ако още си имал надеждица да се възроди елинизмът в школото, можеш да поръчаш парастас за упокоението й на тази твоя надеждица.

Йосиф разказа, каквото беше научил. Освен в подробностите, разказът му твърде вярно отразяваше първите стъпки на Чинтулов в родния град — в Сливен трудно можеше нещо да остане скрито-покрито за клюкарките и клюкарите, да не говорим, че даже разказите им далеч-далеч надминаваха действителността. Противно на Йосифовите очаквания, Евтим прие твърде спокойно идването на учителя, който по самото естество на образованието си щеше да сложи кръст на елинизма. И пак противно на очакванията той избухна по съвсем друг повод:

— Какво му е скимнало на Злъчката — кресна — да води даскала при Добри Желязков? Общината ще му плаща, не фабриката!

Избухването изненада децата му.

— Нали разправяш, тате, че по това време общинарите сте били заети да се оправяте с кражбата? — тихо попита Златина.

— Да не ни мислите с конски капаци на очите, че да не можем да мислим за две неща наведнъж? — продължи със същия яд Евтим.

— Ти пък ни искаш сметка така, сякаш Злъчката се е посъветвал с мене и Златина при кого да го заведе — помирително каза Йосиф. И като усети, че думите стигнаха до съзнанието на баща му, подхвърли с истинско или престорено любопитство: — Отдавна съм го усетил, ти недолюбваш Фабрикаджията, тате. Защо? Какво имате да делите?

— Преди години той ме обиди — свъсено отговори бащата, докато в същото време си наливаше нов стакан с кираца. — Евтим Димитриади не е човек, който ще забрави и прости нанесена му обида.

Всъщност той отдавна помнеше само, че е обиден, а самата обида се бе изличила из паметта му. Сега внезапно осъзна тази истина. Но осъзнаването далеч не го наведе на мисълта да тегли едно „Нейсе!“ или „майната му!“ и да подаде ръка за дружба на може би безпричинно омразния му човек. Той само се уплаши децата да не задълбаят по-надълбоко и да лъсне безпочвеността на тридестгодишния му гарез. И за да прекрати разговорите, надигна стакана с виното.

9.

Както го допущаше Коранът, Али ефенди имаше четири жени. Той спазваше и повеленията на свещената книга — всяка вечер спеше поред с една от тях. Ако куцаше нещо, то беше в това, че думата „спеше“ той изпълняваше в съвсем буквалния смисъл — между онова, което бе наследил от прочутия си дядо, положително не влизаше ненаситността на женска плът. Всъщност беше още сравнително млад, нямаше четиридесет, обаче от години „си бе взел пая“ (негов израз) от телесните удоволствия и на нощите с топла жена до него бе започнал да гледа с полускрита досада и като на тегоба, а нямаше дързостта на дядо си да се установи в селямлъка и да прескача в харема само когато го осеняваше желание — Али ефенди твърде внимаваше да не излезе име на него, кадията, че подрежда живота си не според записаното слово на Пророка. Не че изобщо не се сещаше да протегне ръка към жената до него, ала то, общо взето, се случваше дотолкова от дъжд на вятър, та след такива нощи ощастливената, ханъма черпеше в харема завистливите си посестрими.

Али ефенди имаше привичка да вечеря сравнително рано, после, щом вдигнеха софрата, почиташе на жените си час-два от Корана; избираше толкова по-скучно и по-познато място, колкото му се искаше по-бързо да заспи, когато дойдеше неизбежното лягане с едната. До такава степен бе хванал тънкостите на този чалъм, че най-често захъркваше още докато тя, поредната, се кривотеше съблазнително или навираше в очите му пищните си телеса, за да събуди мъжа в него.

Тази вечер обаче познатият ред в дома му бе нарушен. Още не бяха насядали край софрата, когато известиха на Али ефенди, че двама правоверни го чакат в синята соба — така наричаха гостната, една от четиринадесетте стаи на дома му29. Отиде. Както и очакваше, бяха Абдула чауш и Коджа Мюстеджеб.

Кадията разпореди да отведат Абдула в ашевото и да го нагостят богато и остана на четири очи с прочутия сливенски кеседжия. Минута никой от двамата не проговори, само се измерваха с поглед. По нищо не проличаваше Мюстеджеб да се чувствува неловко — в този дом изобщо и пред очите на кадията; напротив, в държането му се усещаше някакво нагло самочувствие, граничещо с пренебрежителна високомерност.

— Утре ще те заптисам — започна направо, без всякакво предисловие Али ефенди; думите му явно не направиха впечатление на госта. — То трябваше вече да си в хапуса, ама успях да отложа с едно денонощие. — Тук следваше да се очаква Коджа Мюстеджеб да каже нещо, но той не се възползува от тази възможност. Нервиран, кадията повиши тон: — Ашколсун бре, голям майстор си бил в занаята, щом си решил да бастисаш нещо, а още на сутринта донасят името ти в конака.

— Туй е работа на Георги Трънкин — спокойно каза разбойникът.

— Георги Трънкин? — сви вежди кадията. — Кой пък е тоз?

— Един готов хайдутин, чудя се, дето е още тука, а не в Балкана. Син е на баба Трънка Смеденовката, воденичарката на Аркаръ куруч, и племенник на Бяно Абаджи.

— На Бяно Абаджи? А, това изяснява всичко.

— Кой знае как Георги Трънкин попадна на пътя ми нощес и ме позна, макар че сторих всичко, за да стана невидим. — Пауза. — И друго, кадъ̀ ефенди. Един от аркадашите ми не се прибра. Сигур си чувал за него, Едхемоглу Джелал. Сутринта се върнахме на онова място, където ни засече Георги. По земята имаше кръв и следи от борба. Чапкънинът трябва да е взел душата на моя човек.

— Чудно — замислено проточи Али ефенди, като търкаше с показалец челото си. — Племенникът му да е убил правоверен, пък Бяно Абаджи… — После кимна: — Ами да, хелбете, че ще е курназ. Нали ако заптисам тоя, как го рече, Георги Трънкин, веднага ще лъсне твоят зулум и всичко останало:

— Така, така — беззвучно се засмя Мюстеджеб, — моят зулум и всичко останало. Прав си, кадъ̀ ефенди. Лоша работа, ни напред, ни назад… Ама ти не се сърди, ефенди, случват се несполуки и в нашия занаят. А тази, нашата несполука, беше от гламава случайност.

— Случайност! Случайност! — кресна невъздържано кадията. — Случайност, че ви е срещнал, туй добре. Ала случайност ли е, че той е заклал човек от вас, докато вие, петима срещу един!… — Али ефенди скочи на крака и се заразхожда из синята соба. Когато седна отново, беше пообуздал гнева си. — Трябва за някое време да изчезнеш, от Сливен — каза. — Аз ще проточа истиндака, ще те търся и все няма да те намирам и работата малко по малко ще се потули.

— Как да го разбирам това „за някое време“, ефенди.

— Месец, е, нека да са два най-много. Сетне Сливен е пак твой.

— Два месеца? Не е малко, кадъ̀ ефенди.

— Ще те пратя да гостуваш на човек, при когото няма да скучаеш. Даже може да се заседиш и по-дълго. Ти Шибил знаеш ли?

— Мустафа Шибилюоглу от Градец?

— Речи го по-скоро властителя Градец, че комай и на целия край от Казан30 до Стралджа и Карнобат31. Ще отидеш при него и само ще му речеш едно „чок селям“ от мене. Друго не се иска.

— Вярно е — кимна Мюстеджеб, като се поразмисли. — При Шибиля наистина няма да се скучае.

— Само че трябва да се измъкнеш незабелязано от Сливен. Тръгни утре на разсъмване и мини по Ичеренския път. Така ще завариш Шибиля още да се излежава до топлата кълка на своята Дженда32. Знаеш ли му къщата? Зер не е разумно да питаш тоз-оня, да те виждат…

— Как да не я знам? Шибил живее отсам реката, в махалата Кишер, досами Галата.

— Точно така. Върви и отседни при него. Когато тук опасността се пораздигне, аз ще ти проводя хабер.

Али ефенди изпрати Мюстеджеб до дворната врата — прекалено внимание на кадията към този янкеседжия, — сетне хлътна в ашевото. Абдула тъкмо се бе нахранил богато и сега се оригваше доволно; дъхът му удряше на вино, обаче стопанинът предпочете да се направи, че не е зебелязал.

— Всичко наред ли е, Абдула чауш?

— Тешекюр едерим33, по-добре не можеше и да бъде, кадъ̀ ефенди — стана на крака чаушинът.

— Ще те помоля да ми сториш още една услуга. Отбий се до Топчи Ахмед — ставаше дума за един от двамата бьолюкбаши на Сливен — и му кажи да дойде до мене. Знаеш ли го къде живее?

— На пътя ми е, кадъ̀ ефенди. Сега, по тъмно ли го искаш?

— Веднага. Ще го чакам, тъй му кажи.

Щом отпрати и тоя посетител, Али ефенди начаса бе поканен от жените си за вечеря; особено настойчива и нетърпелива беше закръглената Мукадер, която тази нощ имаше ред да сподели постелята му. Той обаче ги отклони — в този момент някои други работи му се виждаха къде-къде по-неотложни.

Не се наложи да чака дълго — една покана от Али ефенди пришпорваше всеки в Сливен, включително бьолюкбашиите. Прие темането на новодошлия и започна направо:

— Знаеш ли пътя за Ичера, бьолюкбаши?

— Евет, кадъ̀ ефенди, как не — като петте си пръста го знам.

— Има ли там сгодно място за пусия?

Топчи Ахмед си позволи да се засмее широко:

— Че то комай целият път е само за пусия…

— Толкоз по-добре. Слушай сега внимателно, бьолюкбаши. Имам една работа за тебе, за несвършването на която човек може да загуби службата, че и главата си. — Усмивката на Топчи Ахмед замръзна в някаква крива полугримаса. — Не само за несвършването — уточни кадията, — но и за многото приказки. Разбираш ли?

— Не съвсем — призна другият. За разлика от брат си Али, другия бьолюкбаши на Сливен, Топчи Ахмед не се отличаваше не с особено, но дори и с посредствено остър ум.

— Искам да кажа, че работата е тайна. И разчуе ли се за нея…

— На твоите заповеди, кадъ̀ ефенди.

— Вземи, колкото хора ти трябват, ама подбери нишанджии, и още тази нощ завардете пътя за Ичера. Утре на разсъмване натам ще мине един тукашен хаирсъзин, Коджа Мюстеджеб по име, може и да го знаеш.

— Как да не го зная. Той…

— Коджа Мюстеджеб не трябва да мине твоята пусия Топчи Ахмед. Трябва само да стигне до нея и там да остане. Това е всичко. Този път разбра ли ме?

— Евет, разбрах, кадъ̀ ефенди. Не ми е ясно само едно. Защо да се пази толкоз мълчание за катил, дето е станал омразен и на гяури, и на правоверни?

— Точно защото е правоверен! Ако съдим Коджа Мюстеджеб за всичките му зулуми, ще завони така, че ще станем за резил, загдето сме го търпели толкова години. Разчуе ли се обаче, че сме се отървали от него тихомълком, ще завони и ще се орезилим двойно. Тъй че на никого нито дума, разбираш ли, на никого! Само ще дойдеш лично при мене и на четири очи ще ми съобщиш какво сте направили. Върви!

Като свърши и това, Али ефенди отиде да вечеря. Чувствуваше се възбуден от събитията и разговорите в последния час — възбуден не само душевно, но и телесно. Явно тази вечер няма да се чете от Корана. Късметлия била пустата му Мукадер!…

10.

Едва като завършваха вечерята, Бяно се сети да разкаже на своите странната случка, която бе научил от новия учител.

— Сигурно ли е, че е питал за тебе? — усъмни се Боян, след като го изслушаха. И се засмя: — Не помня да си поддържал много-много достлук с хайдути…

— Говорел за „Бяно Абаджи от Сливен“ — отговори сериозно бащата. — Аз пък не помня други сливналии с това име.

— Също и аз не разбирам тази работа, Бяно — кротко се намеси в разговора Яна. — Висок, мургав, с бели коси… Не се сещам за познат човек, който да отговаря на това описание.

— Може да не е бил мургав — предположи Найден, — а обрулен от вятъра и слънцето. Нали знаете, хайдушкият живот не е…

— Ха, обрулен! — присмя му се Иван. — Гергьовден беше само преди неделя…

Разбраха го. Иван намекваше за вековния обичай на народните закрилници да събират дружините си по Гергьовден, когато гората вече се е раззеленила.

— Трябва да има важна причина да те търси този непознат човек, тате — продължи Иван.

— Как го разбра? — обади се малката Руска и той сви рамене:

— Без важна причина никой няма да бие пътя от връх Стара планина до Санкт-Петербург…

Хранени-недохранени, неусетно всички бяха оставили лъжиците.

— Не ще да е била дружината на Димитър Калъчлията — каза пак Найден. — Другаде трябва да дирим твоя човек, тате.

— А ти пък как разбра, че е била друга дружина, не на Калъчлията? — почти повтори въпроса си Руска, този път насочен към него.

— Чувах, че тези дни Димитър Калъчлията и юнаците му водили тежък бой къмто Авлиени34. Потеря ги вдигнала при Мариино кладенче35, а битката станала долу, в подножието на планината, наблизо до село Авлиени. Къде са Авлиени и Средна гора, къде е Хаинбоаз…

Бяно го слушаше и неволно си спомняше своя покоен брат Манол. В младежки години и Манол бе точно такъв — все „чувах“, все „казваха ми“, все „говори се“, но чувал и говорили му само за хайдутите в Балкана, нивга, да речем, за школото или за тъкането на абата.

— Хайдушкото ходене не приличало на людското, тъй пък знам аз — оспори Боян. — Пък и кой друг ще да е, ако не Калъчлията?

— Бойчо Цеперански с дружината си. Говореше се, че лани Бойчо се върнал по нашите балкани, по Димитровден разпуснал дружината си на Равно буче36 и рекъл, че пак там ще развие байрак напролет. Щом думата е за опитни хайдути… От Равно буче до Хаинбоаз е, кажи го, един хвърлей място… — Найден помълча замислено, после се примоли: — Ще прощаваш, тате, мога ли да изляза за малко?

Бяха коскоджамити ергени, тези трима младежи, но — слава богу! — нито се бяха разхайтили, нито бяха загубили уважението си към родителите и към утвърдения в дома ред.

— Щом по това време имаш важна работа… — съгласи се с многозначителен намек бащата, ала не попита за повече подробности; освен в редки случаи, не обичаше да насилва момчетата, да се рови по-дълбоко в умовете и сърцата им, отколкото те самите желаеха да го допуснат. После, докато Найден вече се отправяше към вратата, внезапно му се прииска да му даде един малък урок, та подметна: — Дали е била дружината на Бойчо, не зная. Но че не Бойчо е питал за мене, туй, виж, е сигурно.

Успя — Найден не спря, а просто се срасна с пръстения под.

— Откъде пък е толкоз сигурно?

— Просто описанието на даскал Добри Чинтулов не съвпада никак с Бойчо Цеперански.

— Ти познаваш Бойчо Цеперански!? — почти извика младежът.

— Разбира се — засмя се Бяно. — И не виждам какво толкоз чудно има… Но хайде, върви. Нали те чакаше важна работа?

След излизането на Найден дълго никой не проговори. После тихо се обади Иван:

— Тате, ти комай си се сдружил с даскал Чинтулов. Дали той ще се съгласи да изпълни една молба, ако ти му я изречеш?

Бяно го стрелна с поглед.

— Може би първо трябваше да ми кажеш молбата и да ме попиташ дали аз съм съгласен да я предам на даскал Чинтулов. Защото за неговия отговор мога само да гадая, докато за моята готовност да предам молбата ще научиш веднага… след като ми я кажеш…

— Искам да уча, тате — все така тихо и някак посрамено обясни Иван. — Искам да уча, пък съм много голям да се наредя до дребните азбукарчета. Не ми стигна, каквото научих от Димитър Кешиша и даскал Инзов, когато дойде от Трявна. За Добри Чинтулов казваш, че е донесъл нови, по-високи знания. Дали… ако ти го помолиш…

За секунда Бяно потъна в личните си спомени. Преди двадесет и пет години и той, вече твърде възмъжал, се бе обръщал с подобна молба към друг един учител, хаджи Иван Селимински. После се върна към действителността. Откъде тази любов към знанието именно в Иван? Ако тя изобщо се проявеше, Бяно по би я очаквал от Боян…

— Ще опитам — каза, — но не веднага. На господин Чинтулов сега не му е до отделни школници — по онова време липсваше изразът „частни ученици“, — стигат му грижите да подхване както трябва градското училище. Напомни ми по-нататък, ще го помоля. Не, не, няма да се отметна. Нали знаеш как е при мене: „Дадена дума — хвърлен камък!“

На езика му беше въпросът „а за какво му е на Иван това по-високо знание“, но не го зададе. Като съдеше по самия себе си, човек може да се стреми към знанието, без непременно да си прави тънки сметки за какво му е то…

— Я ми повтори как е изглеждал този човек — рече свещеникът.

— Висок, мургав, със силно побелели коси — изпълни желанието му Найден, — само това можал да обясни даскал Чинтулов.

Този разговор се водеше половин час по-късно в дома на хаджи поп Юрдан поп Димитров в Клуцохор. Когато Найден потропа на портата му, божият служител не го въведе веднага; даже след като се осведоми за името на посетителя, момъкът пак трябваше доста да почака, преди свещеникът да го покани в къщата. Сега двамата седяха един срещу друг в собата, а лоената лампа помежду им хвърляше чудновати сенки по стените зад гърбовете им.

— Баща ти ли те проводи при мене?

— Не, отче, сам реших да дойда.

— Защо? Поради що помисли, че аз може да познавам човека?

Найден беше млад, но вече достатъчно съобразителен, за да спести неудобството на свещеника зад една не особено хитроумна измислица.

— Много свят иде при тебе за изповед и опрощение, отче Юрдане. Рекох си, че може да се е случвало… Е, разбираш ме де. Пък за нас не е без значение, отче, кой ще да е този злощастник.

— Злощастник? Защо пък да е непременно злощастник?

— Личало, че не от добро е хванал Балкана, тъй рекъл даскалът. Пък за да търси баща ми оттук чак до престолнината на Московията, сигур в него дири лек за душевната си мъка, за злощастието си.

— Не зная този човек, Найдене. Не, не, не криви така муцуна, не хитрувам — наистина описанието не ми спомня на никакъв познат, не съм и чувал за подобен човек, дето да има такава потреба от баща ти, че да обикаля земята заради него. Обещавам ти обаче, че ще дам едно ухо тук-таме; дочуя ли нещо, ще ви известя — тебе, баща ти, все едно.

Поприказваха още минута-две, сетне поп Юрдан изпрати своя млад гост чак до дворната порта. Не се задоволи да я затвори зад гърба му с мандалото и джугата, но и я запречи с една здрава греда. Почти същите чрезмерни грижи положи и за заключването на вътрешната, къщната врата. Когато влезе отново в собата, той отвори капаците на долапа в ъгъла, после отмести задната му стена, хитроумно направена да изглежда като закована за вечни времена, и зад него се разкри черното отверстие на едно скривалище.

— Хайде, Буюкли, можеш да се измъкваш — подкани свещеникът и преди да дочака отговор, върна се и седна на предишното си място.

От отвора на скривалището не без мъчнотии се промъкна млад и силен мъж; измъкна се заднишком — първо краката, после кръста, опасан със силяхлък, накичен са няколко пищова и калъчи — ще речеш, цяла подвижна оръжейна!, — и накрая останалото. В „останалото“ влизаше поразголена юнашка гръд с превръзка под едното рамо, на която бе избило кафявочервено петно, и тясно скулесто лице, украсено от големи, черни виснали мустаци (впрочем именно на тях мъжът дължеше едно от прозвищата си — Палабуюка). Той наметна един елек на разголените си плещи и се разположи срещу стопанина.

— Кое беше момчето? — попита раненият.

— Момчето ли? — повтори поп Юрдан и русо-бялата му грива се разтресе в нямо хихикане. — „Момчето“ е връстник, ако дори и не е бате на Пею Буюклията…

Говореше за мъжа срещу себе си, който не бе никой друг освен станалия вече прочут хайдутин, с когото кадъните сплашваха децата си: „Сус, Пею Буюкли гелди“, ще рече: „Мълчи, Пею Буюклията идва“37.

— Човек не старее от годините, а от патилата — мъдро рече хайдутинът. И повтори: — Кое беше момчето?

— Не се тревожи. Син е… а, не, храненик на наш здрав българин. Бяно Абаджи, ние даже падаме нещо рода с него.

— С момчето или с пастрока?

— С пастрока. Момчето дори не се знае чие е, що е. По Преселението гаджалиите заклали неговите, Бяно го прибрал само-самичко. И го отгледа като свое. И то комай се има за същински син на Бяно Абаджи. — Свещеникът не сметна за необходимо да обяснява повече. — Чу ли го?

— Чух. — Хайдутинът приглади дебелите си мустаци с опакото на здравата си ръка. — Момчето е право: нито дружината ще да е стигнала по онова време оттатък Хаинето38, нито под байрака на Димитра има такъв човек. — Пею Буюклията помисли съсредоточено. — Ти знаеш ли, дядо попе, туй наистина ще излезе някое от момчетата на Бойчо войвода.

— Абе ти какво ги момчосваш всички? Найден невям ти е бате — „момчето“. Непознатият е с бели коси — пак „момчето“…

Забележката не направи никакво впечатление на другия.

— Печален човек, висок, но без да е чак върлина, смугло лице, рано побелял перчем — туй не ти ли спомня Кара Махмуд?

Лъжовното турско име — нещо обикновено за хайдутите — не обърка свещеника. Той втренчи поглед в събеседника си сетне се плесна шумно по коляното:

— Да ме вземе Опашатия, ако не си прав, Буюкл. При това се досещам аз нещичко, заради което Кара Махмуд търси Бяно под дърво и камък. Само едно ме обърква — преди десет години, когато Бойчо се върна и събра дружината си, аз на два пъти се срещах с тях, пък Кара Махмуд не отвори дума за Бяно.

— Остави, не гадай, дядо попе. Аз, като се оправя, ще разуча цялата работа.

— Ще разучиш, ама… От години се съм чувал Бойчо да шета насам.

— А, не! Вярно, дълго време шари из Добруджа и Делиормана, обаче миналата есен отново се завъртя насам. Казвам ти, остави на мене.

Не говориха повече на тази тема.

11.

Заоблената гърбица на Голямо Стидово едва-едва се обагряше в мътнорозово, когато Коджа Мюстеджеб, без да слиза от коня, похлопа на портата. Не го бе премислял, но подсъзнателно се бе приготвил да чука дълго и настойчиво, докато разбуди обитателите на къщата, обаче се измами — не мина даже половин минута от другата страна на портата се разнесе тропот. Турчинът се изправи на стремената и надникна през дувара. По подредените в различни фигури камъни на калдъръма между портата и къщата приближаваха двама души — не само напълно облечени, но и в пълно въоръжение. Това направи просто поразително, потресаещо впечатление на Коджа Мюстеджеб — през дългия си живот нему се бе случвало да има вземане-даване с не един и не двама бая̀ големи хора, но никой от тях не бе имал достатъчно власт и пари — пък и съзнание за собствената си важност, — за да поддържа, денонощно по двама гавази.

— Ким о бре?39 — разнесе се дрезгав глас отвъд.

— Кажете на Мустафа Шибилюолу, че е дошъл Коджа Мюстеджеб от Сливен. — Едно от прозвищата на Мюстеджеб беше: Късканджъ̀, ще рече Завистливецът, и той наистина си беше завистлив, ревнив за чуждите успехи, чувствителен на големство. Сега, засегнат на това болезнено място от вида на двамата гавази, той вложи доста самочувствие в това свое „Коджа Мюстеджеб от Сливен“ — противопоставяше големеене на големеене. После обаче изведнъж го смъдна малодушие — представи си жалкото положение, в което би изпаднал, ако някой от гавазите се върнеше и кажеше нещо от рода на: „Шибил пита кой е този Мюстеджеб от Сливен“ и в съзнанието си се видя да се смачква като пробит мях. И добави: — Праща ме кадията Али ефенди, тъй му кажете.

— Сам ли си?

— Сам. — И допълни високомерно — Коджа Мюстеджеб не се нуждае от колаузи, той знае да се пази сам.

Единият от охраната остана при портата, другият, четиридесетинагодишен мъж с несръчната походка на човек, който е прекарал цял живот на кон и внезапно му се е наложило да използува собствените си крака, се затътри към дома. Не мина много време и на чардака на къщата се появи Шибил по нощна риза и се развика отдалече:

— Къде е моят стар дост Мюстеджеб бе? Как!? Мигар го оставихте като просяк навън? Отваряйте начаса, зер ще ви изкъсам главите!

Портата се отвори със скърцане. Коджа Мюстеджеб скочи от седлото, хвърли дизгините на гавазина и прекрачи в двора. В същото време стопанинът бе слязъл по стълбата, та се срещнаха и разпрегръщаха по средата на разстоянието. Въпреки да изглеждаше малко смешен в безформената си нощна риза, все още разрошен и с неподредени мустаци, Шибил пак си беше с мъжествена хубост подчертана от господарския израз на погледа му и на вирнатата брадичка; зъбите му, бисернобели и равни, сякаш грееха сред мургавото лице, пък под ризата се очертаваха яката му висока снага и по юнашки изпъчените гърди. Коджа Мюстеджеб мнително дебнеше да върне някакъв белег на самоизтъкнато превъзходство в прегръдката му и изобщо в цялото посрещане; не ги откри, ала това не го накара да се освободи от недоверчивостта си — все още бе под впечатлението на небивалото присъствие на гавазите.

Слугини-християнки се разшетаха и му поляха да се измие и почистиха богато украсения му с гайтани син чепкен от пръските засъхнала кал. Въпреки ранния час, отнякъде се появи и берберин, та избръсна госта и подстрига мустаците му. Междувременно стопанинът също се бе облякъл и оправил, че когато се събраха отново, и двамата бяха в каяфет, който отговаряше на славата и самочувствието им. Коджа Мюстеджеб не разказа за последния си „подвиг“ — дори човек като Шибил надали би одобрил бастисването на един храм, пък загубата на човек от тайфата, и то при сблъсък с един-единствен противник, направо правеше Мюстеджеб за резил, — изобщо смънка нещо неясно за причините, но предаде молбата на Али ефенди за оказване на, общо взето, доста продължително гостоприемство. Той нямаше хабер какви точно са отношенията между всесилния сливенски кадия и некоронования господар и владетел на Градец и околностите му, ала молбата нито изненада Шибил, нито го разтревожи.

— Бъди добре дошъл и остани толкоз, колкото пожелае душата ти — беше сърдечната покана. И се пошегува: — Само, холан, не бъди все така от ранните. Тук обичаме да си поотспиваме, зер ракъ̀-кефи захващаме още по икиндия, пък за сън май се сещаме чак с първите петли…

— А, и аз съм човек табиетлия и няма да се посрамя във вечерните пирове — засмя се в отговор гостът. — Това, днешното, беше по изключение. И да ти призная, Мустафа, вината е моя, не на Али ефенди. Той, кадията, ме съветваше да тръгна едва по това време, ала аз избързах и тръгнах още снощи. И не по прекия път, ичеренския, а избиколих отдолу. Имах да уреждам нещо в Бургуджий40, та се поотбих малко.

— Ако е било за някой мъжки борч — към зъл враг или към хубава жена, — тогава всичко ти е простено — смигна съучастнически Шибил.

Всъщност Мюстеджеб се бе отбил в Бургуджий за нещо твърде делнично — да остави насъбраната от последните няколко сефера (така наричаше той разбойническите си удари) плячка в скривалището, което имаше у един свой тамошен ятак. Но сега използува сгодата, за да се похвали:

— Вярно, мъжки дълг беше. От онези, дето се разплащат с двайсет драма олово, пък не ги ли изплатиш, тежат на душата, пущините, като воденичен камък…

— Хубаво — кимна стопанинът. — Такива мъже харесвам. И за работа, и за другаруване. Жалко, че се знаем отдавна, пък едва сега се събираме. Но ще река така: нищо, що е време, пред нас е да наваксаме. А сега комай, е време за закуска — приключи и плесна с ръце.

На знака му се отзова едно от вече познатите слугинчета. Гостът помисли, че Шибил ще разпореди какво да им приготвят, ала се излъга — той все още не се съобразяваше с истинските възможности на Шибиля.

— Повикай Абил — разпореди се стопанинът. — Ама чакай, първо речи на Дженда да дойде да се запознае с нашия неочакван, но прежелан гост.

В душата на Мюстеджеб трепна любопитство — беше чувал за тази „Дженда, бяла българка“, заразяла доброволно мъж и деца и ги заменила срещу волния, разточителен и разгулен живот при кеседжията-циганин.

Не мина много време и в собата влезе Дженда. Още първото й появяване поразяваше — беше в турски дрехи и атлазени шалвари, пък с по християнски открито лице. Имаше наистина млечнобяла кожа и естествена руменина на бузите, снагата и беше твърде закръглена от пред и отзад, с което щеше да запълни окото на кой да е турчин, но като че ли достойнствата й свършваха дотука: иначе много неща — тези отпуснати гърди например — напомняха, че тази жена в не съвсем първа младост бе дала вече живот на четири гяурчета… Вътре в себе си гостът се почуди на Шибил — такъв богат и юначага мъж като него можеше, както е думата, всяка нощ да има по една свежа като пъпка девственица в постелята си, пък беше избрал… После си каза мръсно: пък кой я знае, може да владее такива любовни мурафети, дето да струват колкото сто девици с красота на райски хурии, ала които само лежат като кютуци. Помисли всичко това Мюстеджеб, но се постара да го прикрие надълбоко в себе си, а гласно поздрави жената (не я нарече „стопанка на този дом“, понеже не знаеше истинското й място в него) и я възхвали с цялото пищнословие, на което беше способен — за красотата й и за този левент мъж, когото бе избрала.

Докато още размениха разните хвалби и поздравления, в собата влезе един от гавазите и стори темане чак до земята.

— Слушай, Абил — заповяда стопанинът. — Още сега ще отидеш отсреща в Байоларската махала. — Мюстеджеб познаваше достатъчно Градец, та разбираше за какво е думата — Байоларската беше онази централна махала от другата страна на реката, почти изцяло българска, където живееха най-богатите хора на селото. — Като почнеш от единия край, ще похлопаш на всяка трета порта и ще казваш поред: до час време да донесат на Мустафа Шибил… какво ма, Джендо, я помогни.

— На едни ще поръчаш баница, на други баклава, нататък печени пилета, пилаф…

— А, не, пилаф не! — прекъсна я Шибил. — Или само ако се случи къща на правоверен — раята тъй и не се научи да прави вкусен пилаф.

— … едно агне на чеверме, курабии, топли пръхкави пити, бърдаци ракия, ведро вино… И друго там, щото ти дойде на ума.

— Хайде, тръгвай — отряза Шибил, — че виждаш, пред госта е празно.

Въпреки заповедта гавазинът Абил се прехвърляше от крак на крак, виждаше се, че иска да попита нещо. Коджа Мюстеджеб предположи, че ще се осведоми как да действува, ако в някоя къща — особено ако беше къща на правоверен — откажат да изпълнят повелята на Шибиля. Тъй помисли Мюстеджеб, но се излъга — очевидно тук никой не допущаше възможността някой, бил той мюсюлманин или българин, да дръзне да отиде наспроти волята на всесилния циганин. Абил попита:

— А как да постъпя, господарю, ако една от третите порти се случи на… на Христо? — Ставаше дума за мъжа на Дженда (по закон и пред бога той всъщност още й беше мъж — не бяха разведени), чийто дом беше точно в Байоларската махала.

Шибил и Дженда се изкискаха. И жената превари в отговора:

— И дай боже да се случи — каза. — Тогаз ще му речеш едно нарочно „много здраве“ от нас с Мустафата. И каквото му е ред да изпълни, тройно ще му го поръчаш.

Гавазинът се преви в ново темане и излезе заднишком.

— А сега слагайте трапезата — разпореди Мустафа Шибилюоглу. — Докато в Байоларската пекат пилетата и баниците, ние можем да опънем по една ичкия, ей така, за прогонване на махмурлука. А, що ще речеш, Коджа Мюстеджеб?

Така с първите лъчи на пролетното слънце захвана поредната гощавка на градешкия властелин.

12.

По същото време, когато двамата именити по тези места бабаити и Дженда заедно с тях вдигаха първата наздравица, на час и половина — два от тях, на Габрова поляна, се водеше един по своему забележителен разговор. Там десетина здрави мъжаги бяха наобиколили току-що дошлия при тях Георги Трънкин, но за всичките говореше само един — войводата им Димитър Калъчлията41. Той беше истински хубавец — черноок, с големи мустаци, грижовен за външността си: ходеше винаги пременен в чисти дрехи, а разправяха, че дори и в дни на премеждия и изпитания все намирал време „да тегли бръснача“ на гъсто обраслата си брада.

— Чакай — каза Калъчлията; имаше особен глас, твърд и остър като метал. — Хайде да почнем отначало. И така…

— Рекох ви вече. Прибирахме се ние с моя другар Никола Аджема…

— Не, не оттам. Туй как си проследил гаджалиите и си претрепал един от тях — вече го разбрахме. Как са те познали и е трябвало да бягаш — също. Почни оттука.

— Като знаех, че сте тъдява, тръгнах по…

— Преди това обади ли се у поп Юрдан да питаш за Пею?

— Не сварих.

— Това, виж, не е хубаво — поклати черните си власи войводата. — Да хващаш друма към дружината, пък да не отделиш време да провериш жив и здрав ли е най-личният юнак от нея, дали не се е подлютила раната му. Ама туй си остава за тебе… Разправяй сега.

— Тръгнах, казвам, по Ичеренския — ту по самия път, ту покрай него. Рано беше, на изток едва-едва сивееше, та жива душа нито срещнах, нито ме задмина. Тъй стигнах някъде докъм Енюва булка и таман се позамислих дали вече да не забия на кестерме през баирите, изведнъж пропукаха едновременно няколко пушки. И все в мене целеха. Един куршум свали калпака от главата ми — на̀, вижте тука, къде го е пробил, — други пропищяха до сами ушите ми. Тръшнах се аз на земята и таман навреме — ония изпразниха към мене и пищовите си.

— Защо не си плю на петите? — попита някой от хайдутите.

— Защото един с пушка ме чакаше отпред, друг вече бе завардил пътя отзад. Катилите използуваха, че съм така, с нос, забит в земята, нахвърлиха се и ме заловиха. И що да видя — все заптиета от конака, а предводителя им — Топчи Ахмед, бьолюкбашията. Рекох си: е, дотука беше тя, твоята, Георги — миналата нощ пречука гаджалина, днес ще залюлеят краката ти… И когато в акъла си вече захванах да се сбогувам с тогова-оногова, чувам един да казва: „Не видите ли, че тоя не е Коджа Мюстеджеб бе, ахмаци! Туй е на баба Трънка воденичарката момчето. Е, и то не е дип стока, ама не е нашият човек!“ Сетне се повъртяха, поразпитваха ме, ама вече кротко и почтено, дори не ме опипаха да ми приберат кесията и оръжието и ме напъдиха. Това е!

Димитър Калъчлията го изслуша внимателно и накрая обобщи:

— Ще излезе, пусията е била за катилина Коджа Мюстеджеб…

— … и куршумите хвърлиха за него — допълни вместо отговор Георги Трънкин. — Така е, войводо.

Неясна гълчава изпрати тези думи — хайдутите обсъждаха помежду си това небивало нещо, агаларите да се избиват един друг помежду си и ако са взели мярката някому, гдето е прескочил вече границата и на закона за миропомазаните, да не го изправят на съд, а да го причакват по разбойнически из дъбравите. Също и войводата премисляше тези неща, та черните му вежди се бяха сключили на дебел възел над очите.

— Що ще речеш по тая работа, Златьо? — попита най-сетне.

Обръщаше се към байрактаря, втория човек в дружината след него. Казваше се Злати Влахов, но комай никой вече не си спомняше презимето му, по Балкана и в устата на хората бе известен само като Конарчето или Конарченина — по родното му село Конаре. Беше петнадесетина години по-възрастен от Калъчлията и другите, навярно ги превъзхождаше и по хайдушки опит, ала не ламтеше за войводство: такъв беше по нрав, че предпочиташе да помага, не и да води.

— Ти виждал ли си вълци да се ядат помежду си, войводо? — отговори с въпрос Злати. — Ако слушаш мене, трябва да проверим цялата работа, поне за да можем сетне да се хвалим, че сме бивали очевидци на таквози чудо.

— Прав е байрактарят, момчета — реши войводата. — Прегледайте си оръжието и да потегляме.

Мерено по планинските пътеки, от Габрова поляна до Енюва булка за средно привикнал на вървеж човек е около два часа ход; хайдутите обаче, водени от прочутия скороходец Димитър Калъчлията, който на всичко отгоре знаеше този балкан като петте си пръста, та ги преведе покрай Копринджи Минчовата чешма и сетне все по билото, го взеха за по-малко от час. Като наближиха нататък, войводата привика Георги Трънкин и още веднъж го разпита за пусията, прецени къде горе-долу може да е заложена тя.

— Обзалагам се, че заптиите са дошли на коне — реши той с режещия си глас, — те не са навикнали да разчитат на собствените си крака. Ослушвайте се, момчета, трябва тях, конете да издирим.

Разбраха го. Те нямаха намерение да се ударят със заптиетата, целта им беше само да разберат дали наистина са я заложили за накървавения чак до шията Коджа Мюстеджеб, сливналията, дето вече тридесет години беше за християните от този край пръв душевадец. За да научи всичко това, на дружината стигаше да залови „език“. Пак където бяха конете, там положително щеше да има и пазач, готов „език“.

Както замисли войводата, така и сториха. Досетиха се, че конете ще да са спънати там наблизо, в долчинката западно от пътя, и приближиха пълзешком. Конете наистина ги усетиха и ги издадоха с изпръхтяването си, ала пазачът им, облегнал се на едно дърво и се заел да дялка някаква пръчка, не обърна внимание на предупреждението им. Тогава по знак на войводата напред се запромъква най-опитният измежду тях за този род дела — Паско Кирчев от Котел. Паско пропълзя като смок зад камъни и шубрачки, после се хвърли като рис върху нищо неподозиращия турчин, с един пестник изби ножката из ръцете му, сетне стегна врата му да не викне и го повали под себе си.

— Ти стой настрана, не бива да те виждат — нареди войводата на Георги Трънкин. — След някоя и друга неделя ще се върнеш в Сливен и ако те познаят… — И подвикна на Паско: — Поотпусни хватката, ще го удушиш, пък той мъртъв не ни е нужен. — След това приклекна до пленника, обра пищовите и калъчите от силяхлъка му и го попита: — Чу, животът ти не ни трябва. Обещаваш ли да кротуваш?

Онзи само закима ревностно; повече от това да стори не можеше — Паско Котленчето почти го бе задушил, та очите на турчина бяха захванали да изскачат из орбитите. Отпуснаха го. Той пое шумно въздух, седна и се залови да разтрива зачервената си шия. Когато прецени, че може вече да отговаря, Димитър Калъчлията подхвана разпита:

— Кой си ти?

— Рюстем Айдъноглу.

— Къде са Топчи Ахмед и другите? — Плененият обясни; тъй както описа пусията, не съществуваше опасност хора от нея да ги изненадат. — Сещаш ли се кои сме ние? — Заптието поклати глава — за гърлото му все още беше мъчително да издава звуци. — Мен ме зоват Димитър Калъчлията, трябват да си подочувал нещичко за мене.

— Вай, аллах! — изпъшка отчаяно турчинът. — Свършено е с мене! — И повтори думите на познатата песен: Няма живот, щом съм попаднал в ръцете на „Димитър туркмахленчето, Димитър бурма буюклу, Димитър сербез българин“…

Всички се изкискаха — отговорът на заптието им хареса. А войводата го успокои със смях:

— Не се плаши, пред тебе не е Димитър сербез българин, а Димитър дюня гюзел42. Ако отговаряш честно и без хитруване, нито косъм няма да падне от главата ти. — Онзи пак потвърди мълчаливо. — Кой ви проводи тука?

— Нас ни вдигна още нощес Топчи Ахмед — каза другият, като продължаваше да разтрива шията си, и личеше, че говори истината. — Но се разбра, че туй не е от него. — Човекът искаше да каже, че решението за пусията не произлизаше от бьолюкбашията. — Заповядали му го от къде-къде по-високо място.

— Портата в Цариград? Или сам султанът?

— Ех и ти, Димитре сербез българин! Правиш си джумбуш с мене — поотпусна се турчинът. — Кой ще ти се занимава в Цариград с въшльо като нашия Мюстеджеб. Заповедта дошла от Али ефенди, кадията.

Всички трепнаха, единствен само Димитър Калъчлията се удържа — сякаш камък беше неговото, не човешко лице. И като поиска потвърждение, той не вложи в гласа си нищо повече извън въпроса — нито изненада, нито любопитство.

— Не чух добре. Али ефенди ли рече?

— Същият. Тъй ни обади Топчи Ахмед.

— Ти комай спомена името Мюстеджеб?… — по прежному равно продължи да разпитва войводата, като се преструваше на объркан.

— Лошо си ме разбрал, войводо. Пусията е проводена от Али ефенди, пък нейната плячка трябва да бъде Коджа Мюстеджеб из Сливен. Ако си шетал повече по тези места, непременно ще си чувал за него. Че той е дошъл до гуша нам, на правоверните, ала дваж или триж повече на вас, християните.

— Защо кадията е повелил тук да редите пусия, когато можеше да прати двамина измежду вас до дома на Мюстеджеб и да му го заведете ей така, по донове?

— Това, виж, не мога да ти кажа — рече Рюстем Айдъноглу и отново се усети, че не си кривеше душата, не хитруваше. — Нам само наредиха да теглим куршума на Коджа Мюстеджеб и без много-много шум да го заровим някъде. От това думичка повече не зная, войводо. Ама като се замислям сега, и мен ми се вижда чудно, дето чакаме като… — той щеше да каже „като кайдути“, но навреме се спря, — като кеседжии по овразите, вместо да спипаме проклетника в бащината му къща.

Видя се, че повече нямаше какво да се измъкне от пленника.

— Паско!

— Заповядай, войводо.

— Остани тук и пази нашия човек. Ние ще се посъветваме тъдява.

Оттеглиха се на двайсетина крачки и Димитър Калъчлията се обърна към цялата дружина:

— Всички го чухте. Що ще речете по тази работа?

— Не знам за другите, ама аз нищо не проумявам, войводо — обади се пръв Кючук Стоян. Той беше дребен на ръст и на това дължеше прякора си43, но в битките съвсем не беше според боя си; цялото му име беше Стоян Добрев Делимомоолу, от с. Чанакчии44. И той като войводата бе започнал „занаята“ като ученик на прославения Бойчо, но сетне, когато дружините се нароиха, остана при Димитра.

— Какво да правим нататък?

— Ако питаш мене — тежко, както подобаваше на един байрактар, произнесе Злати Конарчето, — да си оберем чукалата и да се измитаме. — И обясни: — Когато видя вълците да се сдавят помежду си, не съм аз човекът, който ще им попречи.

— Прав е Злати — дружно потвърдиха неколцина. — Нека оставим гаджалите да се колят, пък белки се свършат…

— Тъй да е! — реши Димитър Калъчлията. — Само ще им приберем конете — оттук ще ударим чак към Чумерна на запад, няма смисъл да бием пътя пеш. Пък и онези иначе може да ни преследват. Хайде!

Върнаха се и войводата повтори на Рюстем Айдъноглу, че няма намерение да посяга на живота му. Добави обаче и намерението си да го освободи от необходимостта да пази добичетата. Турчинът не се изненада, че хайдутите ще задигнат конете, сякаш го прие като нещо, което се подразбираше от само себе си. И ако отвори уста, то беше за нещо, което дружината не бе предвидила:

— Благодаря, че не посегна на животеца ми, войводо — каза. — Само една молбица ще имам към тебе. Вържете ме хей на това дърво.

— Аха! — позасмя се Калъчлията. — Да излезе, че…

— Тъй де. Едно е да разправям, че десет души са се нахвърлили вкупом върху мене и са ме надвили, друго — че съм ви изпращал с махане на шарена кърпа… Ей сега, само да пийна малко водица и връзвайте. И не стягайте дип много.

Изпълниха необикновената му молба даже с удоволствие — все пак така се подсигуряваха, че поне за известно време Топчи Ахмед и тайфата му няма да са известени за нападението. После яхнаха по един кон, напъдиха другите и поеха по само на тях познати пътеки към запад.

13.

Започна новият ден, а той, слава богу, не беше смутени размирен като предишния.

Като във всеки обикновен делник Добри Желязков стана рано, избръсна се и закуси, после, както правеше винаги, се облече грижливо — „създателят и собственикът на единствената в цялата Османска империя, фабрика не може да ходил как да е“, обичаше да казва той. И наистина, като застана пред голямото кристално огледало (беше си го доставил с кораб чак от Венеция), срещу него се изправи един човек с безупречна външност: едър и личен мъж с руси, вече силно побелели коси, и светли сини очи, добре разресани гъсти мустаци, а челото му високо и широко, лъскаво — чело, зад което няма място за дребни мисли и дребни желания. Облеклото му, и то бе такова, че отдалече да го забележиш, да го различиш: носеше алафранга дрехи, с панталони, натикани в меки черни ботуши, горе синьо сетре и жилетка, бяла яка и вратовръзка, а отдясно на феса — златно чилинче (така казваха по онова време на значките, дето не се продаваха свободно, а се получаваха като белег на почетна принадлежност към нещо); чилинчета на високите пискюлии фесове носеха всички работници от фабриката — „хаврикаджиите“, както ги зовяха тогаз по сливенски, — ала те бяха пиринчени, златно беше само Добри-Желязковото и пак само неговото имаше отгоре коронка със сплетени под нея стан и ножици. Огледа се Фабрикаджията и остана доволен от себе си — преди тридесет години, когато беше само бедно абаджийче от Ново село, в бляновете си, подхранвани от безмерната му жажда за успех, той се виждаше ако не точно в този каяфет, то все пак винаги по-различен от другите, с външен израз на постигнатото, на завоюваното с ум, сърце и труд.

Остана доволен от огледа си, ала туй не означаваше да тръгне веднага към фабриката. Добри Желязков беше страстен любител на растенията и животните, пръв от всички сливналии бе пренесъл тук от Цариград бялата акация, кипариса и кестеновото дърво, а единствен от всички притежаваше и чичеклик — ще рече цветарник, затворен в джамлъци, в който отглеждаше редки цветя и непознати по тези места дръвчета, пък помежду им важно и надуто се разхождаше и се кипреше с разперената си пъстра опашка паун, невиждана досега в Сливен птица, за която се мълвеше, че всесилният притежател на фабриката си я бил изписал чак от далечна Индия45. Фабрикаджията се поразходи из чичеклика си, почисти с ножиците някои позасъхнали клончета, наля вода в канчето на пауна и чак тогава реши, че е дошло време за работа.

Както често се случваше, до външната порта го съпроводи малката Анастасия. Друг път тя му пожелаваше приятна работа, а той я целуваше по челото и така се разделяха. Сега обаче тя неочаквано каза:

— Къде отиваш, тате?

Въпросът й го изненада — момичето да не е захванало да мисли, че той е придобил навик сутрин да се шляе по кафенетата?

— Къде мислиш, че може да отивам?

Според него думите му не съдържаха нищо особено, но кой знае защо, Анастасия се изчерви.

— Мислех — рече, — че ще отидеш да представиш новия учител в школото. Няма да му е лесно — така изведнъж… Друго ще му е, ако усеща до рамото си човек като Добри Желязков.

Виж я ти нея! Баща й я имаше още за невръстна хлапачка, пък тя се закахърила за общинските работи! Нещо подобно си каза Фабрикаджията, но в следващия момент си даде сметка, че момичето всъщност имаше право — едно е да обещаеш някому висока плата, друго е към нея да прибавиш и една ръка за подкрепа… Е, действително не е речено, че тази ръка следва да бъде непременно на Добри Желязков, но за всеки на мястото на Чинтулов една подкрепа в такъв час няма да е излишна.

С тези мисли Добри Желязков излезе от дома си. На ъгъла се поколеба, погледна часовника си със сребърните капаци, пък се отклони от обичайния си път и вместо нагоре към Раковската махала, свърна надясно към Кафтанджийската.

Не похлопа, а направо бутна вратата — Добри другаруваше отдавна с Бяно Абаджи, та знаеше чудашкия му навик почти нивга да не заключва дворната порта. Прекрачи в двора и първото, което грабна очите му, беше лехата със зюмбюли вляво; помнеше я — още когато беше ерген, Бяно сам се грижеше за тази леха, а после стопанката му, донесла със себе си своята градешка почит и любов към цветята, я бе превърнала в някакъв малък рай: от кокичетата и теменужките през Малък Сечко чак до най-късните богородички и декемврийски хризантеми тук все цареше пищно изобилие на багри.

Порадва погледа си Добри Желязков — той, каза се, беше особено чувствителен към растенията и цветята, — а после се заслуша. Откъм къщата се носеха неравномерните похлопвания на няколко стана; въпреки ранния час семейството на Бяно Абаджи вече бе залегнало над катадневната си работа.

Горе, на чардака, се мярна малката Руска („руса Руска се русее“, шегуваше се с нея Добри Желязков, когато я заварваше при своята Анастасия). Тя, изглежда, мигом разнесе вестта за посещението му по собите и одаите, понеже цялото семейство наизлезе да го посрещне.

— Отбих се само за минутка — извика отдалече Фабрикаджията, докато пристъпваше към бързащия насреща му Бяно. — Да се повидим, пък и една молба…

— Абе ти, човече, първо ела, почети дома ни, пък сетне отваряй дума за молбата — раздруса ръката му стопанинът и го отведе нагоре.

Добри Желязков се здрависа и размени по някоя дума с всички от семейството, после пак отвори приказка за молбата. И я предаде тъй, както всъщност тя му бе подсказана от Анастасия. За негова радост Бяно веднага прие и начаса проводи Найден да покани даскал Чинтулов да мине, отивайки към училището, да вземе Бяно Абаджи като представител на общината със себе си.

— Аз пък отначало помислих — каза домакинът, след като Найден излезе, — че си дошъл да ми говориш нещо по вчерашното безобразие.

— От гласа ти разбирам, че нямаше да ти е приятно…

— Вярно си отгатнал, Добри. Зная, че от вчера до днес не се е случило нищо ново. И, значи, щяха да бъдат предъвкваници на знайни работи. Пък робът има по-важна работа от тази да предъвква едно и също — да оцелее, да опазва народността и вярата си, да напредва в наука и мъдрост.

Не се съдържаше нищо необикновено в реченото, пък без сам да разбира защо, Добри Желязков се почувствува гузен и притеснен. И за да запълни неудобството на минутата, приведе се и заразглежда топовете изтъкана аба.

— Ти все още си ненадминат при ткалото, Бяно — похвали го. — Залагам главата си, такава равна аба в нито една сливенска къща не може да се намери.

Бяно не се опита да скромничи, само кимна към сина си:

— Тоя ще ме посрами — каза. — Виж тези топове там. Не отстъпват по нищо на моите, пък дорде аз изкарам два, Боян вече е накатал три… — Стопанинът се засмя и разпери ръие. — Ех, Добре, Добре, годинките си казват своето. И не е толкоз в ръцете, те още държат — очите, очите поотслабнаха, не са като едно време.

Една внезапна мисъл блесна в съзнанието на Добри Желязков и той, решителен и податлив на хрумванията си, какъвто беше, веднага я изрече:

— Защо не дойдеш при мене във фабриката, Бяно?

— Като какъв ме каниш? — засмя се насреща му Бяно Абаджи. Той имаше ръбато силдаровско лице, но засмееше ли се, усмивката го смекчаваше, та ако не се превръщаше в красиво, то поне ставаше привлекателно и излъчваше някаква подкупваща благост. — Сигур не ме викаш само да се кича с фес и на феса — чилинче със стан и ножици. Да ме пазариш за хаврикаджия — не ми се вярва, за това се иска по-млада гърбина. Устабашия си ти. Или може да си намислил да напъдиш твоя хаврика-мюдюр46 Мустафа Кяни бей и да ме изтипосаш мене?

Добри Желязков преглътна шумно — подмятането на приятеля му го бе засегнало на кървящо място. Защото Добри наистина минаваше за притежател на фабриката за сукно, ферманът на султана висеше на стената в къщата му, но иначе отношенията му с властта по повод на същата тази фабрика бяха твърде неизяснени. Безумна честолюбив, но и пословично непрактичен, той винаги бе виждал само голямата цел — построяването и „завъртането“ на първата фабрика, — в нея бе вложил знания, опит, спестявания, труд, всичко, ала не се бе постарал да постави на ясна основа взаимоотношенията си с властта (тъй или иначе за фабриката Високата порта бе дала два милиона гроша, докато приносът на „собственика“ Добри не превишаваше осемдесет хиляди), по тежест на думата беше господ за нея, пък иначе само се водеше първомайстор, макар и с тройна или четворна плата, ала без дял в печалбите й. Уреждането на тези „подробности“ той все още отлагаше от днес за утре и от тази година за догодина, но те тъй и си оставаха недоизяснени.

— Ти ще бъдеш вторият човек след мене — каза в отговор Добри Желязков, като премълча, че поне на дума той самият беше вторият човек след Мустафа Кяни бей. — И не ми трябват нито ръцете, нито гърбината ти, макар че ти напразно скромничиш — бас слагам, че все още малцина от младите могат да ти се опрат по яка гърбина или здрави мишци. Искам само да седиш там, където се навиват топовете сукно, и да следиш е ли то равно и гладко, както подобава на нашия „достойнопаметний град“ Сливен.

Той намекваше за писаното преди седем години от Константин Фотинов в неговото „Землеописание“:

Бяно го разбра — „Всеобщото землеописание“ стоеше и на неговата лавица, — ала не сподели лесния му ентусиазъм. И усмивката му полека-лека се стопи под черните му подстригани мустаци.

— Отначало помислих, че се глумиш с мене — претегли той думите си в отговор, — пък сега виждам, че си приказвал на сериозно.

— От това по-сериозно не може и да бъде.

— Тогаз ще рече, че си позабравил как гледам аз на фабриката, Добри. Голямо дело извърши ти, но то е дело в полза на нашите поробители — вместо да ги натискаме да гният в невежеството си, ти им помогна да се доближат до Европата.

— Да се доближат, вярно, но чрез ръката на българин и християнин. Не, не съм забравил, че гледаш с лошо око на фабриката, Бяно. Ала и преди, и сега ще ти възразя: неправ си и си пристрастен.

— Дали съм неправ, туй все още бъдещето ще отсъди. За мен важното е, че не ми се работи във фабрика, дето облича турската войска. Има и друго важно — че като гледам с лошо око на фабриката, то не е и към нейния устабашия.

— И предпочиташ да си бодеш очите тук в стана и ткалото — добави многозначително гостът. — Макар и като разумен човек да си даваш сметка, че рано или късно фабриките ще се намножат и завинаги ще погребат домашното абаджийство. — В думите му имаше въпрос, но Бяно не показа охота да отговори. Добри Желязков усети желанието му да сложат точка на този разговор и се засмя: — Щом сам не пожелаваш да заемеш личен пост при мене, защо не ми дадеш Боян? Сам го похвали, че не ти отстъпва по майсторлък…

— Че не ми отстъпва, туй го повтарям. — Усмивката бавно-бавно се връщаше да омекоти острите силдаровски черти. — За другото попитай направо него. Виж го на̀, мъж и половина. На неговите години ние с тебе… помниш ли?

Погледите им се срещнаха с разбиране и умиление — бяха си спомнили времето, когато с даскал Иван Селимински и други техни другари бяха градили Братството.

— Какво пък, да го попитам — без надежда каза Фабрикаджията.

И неочаквано за всички Боян ако не се съгласи, то и не отказа на предложението:

— Ще помисля, господин Желязков. Аз също като вас смятам, че бъдещето е на фабриката. Нека да се позаинтересувам, да обмисля…

— Ашколсун, момче! — безхитростно се възрадва Добри Желязков. — И дано да се решиш — ще се радвам да те усещам до себе си.

Малко по-късно той си тръгна.

На дворната порта се размина с новия учител на сливенските деца Добри Чинтулов.

Размирното денонощие беше свършило, започваше новият ден на града под Сините камъни.

1.

След църковен отпуск Бяно неочаквано се видя сам, без приятел до себе си. Не му се прибираше веднага у дома, но макар да се помая към Аба пазар, Тевната чаршия и нагоре чак до Сахатя, не срещна човек, с когото би му било приятно да побъбри в тази яснослънчева неделна утрин. Накрая, въпреки че не му се затваряше на закрито, реши да се отбие в метоха на Църквата „Свети Димитър“. Както и следваше да се очаква, там имаше хора от общинарите — Бяно завари Евтим Димитров, Панайот Минков и Кутьо Ганчев, а почти по стъпките му дойде и кметът Йоргаки чорбаджи. Поздравиха се, двамата с Йоргаки поръчаха на Маринчо прислужника по едно кафе и се настаниха на свободните места по миндерлика, който опасваше от четири страни стаята.

— Чувам, новият даскал запретнал ръкави да прави големи работи — предизвикателно подхвърли Евтим; подхвърли го уж към всички, ала погледът му, ехидно вторачен, изискваше отговор само от един — Бяно.

Бяно се поколеба, пък като размисли, не видя защо трябва да премълчава и прие предизвикателството:

— Сега засега комай не стават никакви големи работи — произнесе спокойно. — Даскал Добри учи децата на Сливен, както всички други учители. Но той, виждам, си изяснява каква е хавата при нас, премисля как да излезем от застоя и утре да делим мегдан с най-напредналите в науката, като габровци, шумналии или свищовци. Тук обаче лично аз не го чакам преди есента. И ще добавя — не е голяма загуба на време: който иска да скочи надалече, първо се засилва.

— Тъй значи — настръхна срещу него Евтим, — след като някои измежду нас разбишкаха училищата в града ни точно когато бяха стигнали е-хе-хе високо, сега подкокоросват да се гради отначало, и то по образеца на Московията…

— Като думаш „някои“, сигур мислиш мене — все така безстрастно пое нападката върху себе си Бяно. — А „е-хе-хе високо“ невям ще да е времето на Цукалата?

— „Някои“ са неколцина, но няма да скрия, най-личен си наистина ти, Бяно Абаджи. Нали ти се сдружи с такива никаквици като мръсноустата Злъчка, делията поп Юрдан и надутия като своя паун Добри Желязков, та подучихте торлаците, че и някои от по-умните сливналии, да загърбят такъв велемъдър мъж като Георги Цукалас и да се върнат сто години назад в образованието? — постепенно се разпалваше Евтим. — Нали точно с тези твои сплетни и мюзевирджийства ти стана причина и баща ми рано-рано да влезе в гроба?

— Е, изсили се — миролюбиво се намеси Панайот Минков. После изхихика в шепата си и добави полугласно: — „Влезе торлака…“

Чорбаджи Йоргаки се престори, че не е чул подмятането на Панайот и се обади в подкрепа на своя приятел и лика-прилика по разбирания Евтим:

— И по-младите, които са непросветени в алфавитата, остават глухи и за словото божие, що им се чете и говори в църква.

— Амчи тогаз нека да им се чете и говори по азбукето, че да го разбират от първата до последната дума! — сприхаво го сряза по своя обичай Кутьо Ганчев. Така той се нареди рамо до рамо с нападнатия Бяно, пък избягваше да срещне погледа му — още гузнееше за онази случка отпреди два месеца при оскверняването на храма „Свети Никола“, когато се укри зад благовидни приказки и не подкрепи Бяно.

В разменената кратка словесна престрелка бяха казани доста истини и неистини; нужно беше човек да е преживял като тези мъже превратностите на съдбата на Сливен от последните двадесетина години, за да прокара ясна и вярна граница между тях.

Истина беше например, че Бяно Абаджи и даскал Инзов Злъчката, отчасти покрай тях и поп Юрдан, бяха начело в борбите за изчистване на гърцизма от училищата, в тези борби Добри Желязков обаче бе останал сравнително настрана — Евтим го спомена заради сляпата си ненавист към него. Истина беше също, че най-младото поколение на Сливен, онова, което прогледа за писаното слово след безславното пръждосване на Георги Цукалас накъмто Филибето, не разбираше и бъкел от гръцкото каканижене на поповете по литургия; е, то и предишните, които бяха зубрили папагалски Октоиха, Анастасиматариона или Антологията, също проумяваха само тук-там по някоя дума, ама днешните пък съвсем бяха глухи за гръцката реч. Срещу това обаче можеше да се възрази, че с изключение на неколцина чорбаджии, проникнати до костите от елинската зараза — Евтим „Димитриади“ например, — и няколко бабички, за които църковната служба изглеждаше толкова по-възвишеномистична, колкото по-неразбираема бе за ушите им, никой не съжаляваше за настъпилата промяна.

Случката с Димитраки чорбаджи, бащата на Евтим, беше от съвсем по-особена категория. Евтим наистина доста „се изсили“, когато обвини Бяно, че е причинил смъртта му — всеки в стаята, пък и в Сливен знаеше, че Димитраки си отиде от чумата, която заля българските земи около 1837 година. Истината обаче беше, че смъртта на Димитраки като пръв общинар и уважаван християнин на Сливен бе настъпила три-четири години преди другата, същинската му смърт, и дял за нея действително имаше Бяно.

Димитраки чорбаджи бе имал обичай от време на време да си взема за вкъщи по един бърдак зехтин от онзи, който църквата закупуваше за кандилата си; правеше го не от свидливост или алчност на дребно, а по-скоро от проклетото си желание за себеизтъкване — с бърдака показваше, че е над общината и над епитропията47. Да, ама като се поуталожиха духовете след Преселението от 1830 година, турците, каза се вече, показаха голямо уважение към Бяно Абаджи и многозначително проявиха учудване, че той не е сред общинарите на Сливен. Това беше достатъчно, за да стане нечуваното и невиждано събитие: в общината наред със старите и тежки чорбаджии да влезе и човек от торлаците — тъй наричаха тогава „неблагородната“ класа на християните, за разлика от „елините“ или „благородните“ — гърчеещите се богаташи. И тогава дойде паметният му сблъсък с Димитраки чорбаджи: зърна го Бяно, когато си отиваше с бърдаче църковен зехтин и без много-много да се замисля, го изтръгна от ръката му, строши го в земята и на всеуслишание разкри позорната привичка на чорбаджията. Тогава именно, в 1834 година, някои хлевоусти сливналии извадиха приказката, подметната одеве от Панайот Минков: „Влезе торлака — счупи бъркдака“48, а станал за смях и преследван от проклетата поговорка, Димитраки повече не се показа пред света — чак докато „благата и медената“ го спаси от резиллика му.

Препирнята като че отиваше към изостряне и задълбочаване, обаче случи се, че я прекъсна човек, чието име хич не беше сред общинарите — едно набито и кръглолико десетинагодишно момче с едновременно кръвнишки и присмехулен израз в очите. То нахлу безцеремонно в метоха, не обърна никакво внимание на кмета и другите общинари, а благоволи да види и да заговори единствено Бяно Абаджи:

— Ставай, чичо Бяно! — започна направо. — Тате ме проводи за тебе, бежешком да те водя при вашите.

— Що се е случило? — трепна Бяно и неволно се изправи на крака — в онези времена подобно повикване можеше да бъде и за най-страшното.

— Не знам — все тъй накъсо рече момчето; говореше като за голяма злина, пък нещо в погледа му се смееше неудържимо. — Тате каза само да те заведа, нищо повече не ми обади.

Бяно се запъти към вратата, съпроводен от малкия. Заедно с него се надигнаха също Кутьо Ганчев и Панайот Минков.

— Позволи ни да те придружим — предложи за двамата Кутьо. — Амчи то, не дай боже, погледнеш, че потрябват и две десници като нашите…

Бяно само ги повика с ръка и забърза надолу по стълбите.

Когато четиримата излязоха, Евтим попита:

— Що ли може да се е случило на Силдаровците? — В гласа му можеше да се открие любопитство, не и тревога. — Усетих нещо недобро в това повикване…

Йоргаки чорбаджи не намери за необходимо да поеме подхванатата приказка. И попита:

— Абе туй момче не беше ли Димитър, един от синовете на Кебеджията?

— Същият — потвърди Евтим. — И хем е божигробски хаджия. — „Божигробски“, защото имаше и „яръмхаджии“, които бяха ходили на поклонение само до Света гора и се бяха черкували в Зограф или Хилендар.

— Хубав хаджия! — повиши глас Йоргаки. — От таквиз дяволите бягат, ама и ангелите.

— Защо? — подсмихна се насреща му Евтим. — Що е сторило момчето?

— Преди години още, когато беше колкото един палец, извърши едно злочинство на имота ми, та работата опря чак да се оплача от него на баща му. И какво, мислиш, последва? Както бях с приятели в кафенето, този същият хаджи Димитър показа глава през прозорчето, огледа ни и каза с глас, дето тръпки да те побият: „Вий ма ковладите на баща ми, ама да знаете — един ден всичките ще ви изколя!…“ Не, не е до смях работата, Евтиме. Иди надолу по Куруча. Там катаден този хългъзник води обесници като него и къде по-големи да се бият с турчетата. Ама че в битките им пострадва хорски имот и човешки труд, не щат и да знаят. Ако не вярваш, иди да видиш моята бахча и кьошка ми — направиха ги на дармадан, и то пред очите ми. Като го гледахме тогаз този твой божигробски хаджия, хаджи Гендо рече за него: „В очите на туй дете се вижда жив хайдутин и кеседжия.“ И да знаеш — името ми да не е Йоргаки, ако предсказанието хаджи-Гендово не се сбъдне. Ще пропищи Балканът от хаджи Димитра, че и ние заедно с него…49

Тримата мъже и момчето изминаха тичешком пътя до Кафтанджийската махала и връхлетяха в дома на Бяно. Викаха, обиколиха собите, вкъщито, избите — никаква жива душа. Когато учудването и уплахата вече напълно ги завладяна, хаджи Димитър, се плесна карагьозчийски по челото и чак сега се досети да каже:

— Ама как забравих и аз, чичо Бяно! Тате рече не за тук — горе, на долапа ти да те водя.

Бяно Абаджи само го изгледа гневно. Панайот Минков изруга. А Кутьо Ганчев „опали“ врата му с един шамар. Нито един от тези отзвуци на несполучливата шега не направи впечатление на момчето.

Задъхани, плувнали в пот, с преплитащи се от умора крака, около час по-късно четиримата вече наближаваха към долапа. Поспираше им се за глътка въздух, но отгоре до ушите им достигна неясна гълчава, която ги пришпори да изминат в бяг и последните стотина крачки. Бяно с разтреперани от вълнение ръце раздели клоните на отдавна неподкастрените шубраци, които образуваха нещо като жив плет около долапа и равната площадка на сергията50, протегна врат и се огледа. Беше вътрешно готов да види всичко, само не и това, което се разкри пред очите му — на позачистената сергия бе застлани двадесетина крачки дълга трапеза, а около нея, обхванати от най-весело настроение, на земята седяха много, три или четири дузини, хора, които бяха все от близки по-близки на Бяновото сърце. През размътения си от пот и влага поглед той различи най-напред своите, по-нататък Трънка със синовете, Добри Желязков с цялото домочадие, далечната му рода Стойко Раковалъ от Котел с неколцина непознати, трябва да бяха син, дъщери и зетьове… По-нататък Бяно не можа да огледа. От трапезата го съзряха, всички наскачаха на крака, радостни викове, като „Ето го празникаря!…“ и „Сторете място на главния!…“ огласиха „Барите“, стигнаха нагоре до, „Кутелка“, „Кьошковете“ и „Кара-кютюк“, отекнаха многократно и се върнаха обратно. Яна изтича към него, нема̀ търпение да избиколи, а се промуши направо през храстите и положи русата глава с белия кичур на гърдите му; в онези времена на безмерна сдържаност във външната изява на отношенията тя навярно бе единствената сливенка, способна така, на показ, да прояви бликащата в гърдите й нежност.

— Кажи, че не ми се сърдиш, Бяно — примоли се жената. — Всички от най-голяма добронамереност пожелаха и настояха да ти скроим тази изненада.

— Добре де, ама защо… Не разбирам…

Найден, Боян и Иван поразтвориха шубраците и сториха пътека за новодошлите. Докато те прекрачваха, над всички се извиси гъгнивият глас на Злъчката:

— Чувате ли го бе!? — Тук, без да се съобразява с присъствието на децата и жените, подкрепи престореното си изумление с една от своите сочни благословии. — Чувате ли го? Не разбирал бил, лицемерът му с лицемер!…

Бяно тръгна да се ръкува с всички около трапезата. Освен онези, които бе забелязал още в началото, тук бяха още поп Юрдан с попадията, суватчията Иван Хитов с жена си и големия си син Панайот, хаджи Никола Кебеджията с част от многобройната си челяд — той и Хаджи Маринка бяха народили и отчували седем сина и три дъщери!, — новият учител Добрин Чинтулов, за този необикновен празник бе дошъл и братът на Яна, даскал Димитър Русков, чието име напоследък все повече се разчуваше нагоре към Градец и Котел…

— Виждаш ми се кахърен, Бяно Абаджи — рече Никола Кебеджията, докато се здрависваха. — Да не би нещо?…

— Как да не съм кахарен, като ме подгониха с такива думи, че бях готова да видя тук моите със свалени глави…

— Туй ще е работа на моя обесник Димитър — закани се хаджи Никола, — ама аз хубавичко ще му го наплатя. Бях му казал само да те повика и толкоз, пък тоя дженабетин!… — После се обърна към хората около трапезата: — Люде християни, нашият драг стопанин Бяно дори не знаел защо сме се събрали тук да го почетем… Хайде, дядо попе, на тебе се полага…

Поп Юрдан се поизпъчи, разтърси русо-бялата си грива и произнесе високо и тържествено, сякаш се намираше на амвона:

— Братя и сестри, събрали сме се да почетем нашия роднина и другар Бяно Силдаров, който днес… — Той се запъна за миг. — Абе не е баш днес, преди месец е било, ама сега излезе на бял свят. Речено накратко, негова милост тук присъствуващият Бяно лъжовно се е броил между младите, докато има записано черно на бяло, че е загърбил петдесетака…

— А! — възкликна с неподправена изненада Бяно; той наистина се имаше „към петдесетте“, но досега нито някой си бе дал труд да му каже рождената дата, нито той самият бе проявил прекален интерес. Като чу, че изхихикака на възклицанието му, постара се да обърне всичко на майтап: — Туй за петдесетака аз го пазех в такваз люта тайна. Коя нечестива душа ме разкри?

— На господина Панайота Минкова — все така достолепно обяви свещеникът. — Нали се е запретнал да сложи в ред старите кондики, та… Хайде бе, Панайоте, чети! — завърши късо и натика в ръцете на Панайот Минков една дебела тетрадка, подвързана с кожа.

Докато прелистваше пожълтелите листа на тетрадката, Минков каза тихичко:

— Искам да ви изясня нещо, господин Силдаров. Аз наистина преди две-три недели намерих една интересна бележка в кондиката и я казах на поп Юрдан и на господин Желязков, ала изобщо не бях посветен в шегата, която са устроили днес. Иначе, честна дума, в никакъв случай нямаше да участвувам в този заговор, който толкова ви развълнува…

— Сигур е така, сигур е така — постара се да го успокои Бяно. — Но аз не се сърдя, Панайоте. Щом е за хубаво…

— Хей, какво си шушукате вие там? — провикна се отдалече Стойко Раковалъ̀. — Или що: Бяно комай дава рушвет да го изкарат на четиридесет, а?

Във всеобщия смях, в който лично място заемаше и Бяно, Панайот Минков най-сетне намери търсената страница, сложи пръст там някъде и издигна глас:

— Ето, тук е записано от ръката на поп Шидер: „Да ся помни: в лето от Христа 1800-но, месец иуниа, ден девети, намери ся от отца Георги Силдар, а от матери… — тук името на майката се е изличило, — първородна рожба и положиха й имя Боян. Запази го, Господи, от всякоя злина.“ — Минков затвори тетрадката. — Ще рече, преди месец господин Силдаров е закръглил петдесетте. Нека му е честито!

— Честито!… Честито!… Наздраве!… — заваляха пожелания от всички страни, придружени начесто от сливенското „Бре, бре, брееей!…“ Сетне поп Юрдан запя вдъхновено, а цялата трапеза веднага се присъедини към него: „На многая лета…“

Бяно усети, че очите го засмъдяха — обичта и дружелюбието на тези хора го бяха затрогнали. Той грабна най-близката чаша и извика:

— Ха наздраве да е на всички, които сме се сбрали тук. И да знаете: още от сега ви каня и на стогодишнината!…

Изпи чашата и помисли, че вече ще седне при другите, а Яна, Руска и другите жени ще се разшетат да разсипват от курбана, който вреше на огнището до долапа. Но се излъга — мъжете от дългата трапеза се запътиха към него и го отрупаха с дарове. Както го познаваха, най-много бяха приготвили книги, но не липсваха и по-практични неща — где риза, где сукно (беше фабрично, донесено от Добри Желязков) за един кат дрехи, а служителят Христов поп Юрдан мушна в ръцете му два пищова с излъскани като злато пиринчени тепелици. И подмигна:

— Щом живееше в Турско и се гласиш да гониш стотака, тези сигур няма да са ти излишни, бате Бяно…

Най-после седнаха и гощавката започна.

2.

Празненството начена малко вяло и тромаво, комай с повече поздравления и речи и по-малко веселба, но настроението постепенно се засили и рожденият ден се превърна в един от прочутите сливенски „зияфети“ — с песните и провикванията, с гювечите и бакрачите вино, с хора̀та и наздравиците… Показателно е, че на жените се наложи на два пъти да подклаждат огньовете, за да клокнат на тях нови манджи, а Георги и Найден (избраха именно тях, защото ги имаха за най-скороходни по планинските пътеки), слязоха до града и изнесоха още едно буренце шевка, трябва да имаше до двадесет и пет оки…

Когато понаправиха главите и разговорът от общ се накъса между отделните групички, Бяно най-сетне се почувствува настрана от всеобщото внимание и уж участвуваше наред с другите в пиршеството, пък в поразмътения си ум се поотдръпна малко и под влияние на познатите лица пред себе си, потъна в някакво особено състояние, в което се губеше границата между настоящето и миналото.

Ето го например там вляво и Злъчката, заел се с неподражаемото си умение да разиграва някакви карагьозчилъци, от които околните се задъхват от смях, но и ги придружава с онези свои богато подлютени лафове, дето карат да руменеят момите и жените, че и някои от мъжете. Ако го слушаш и гледаш, ще си речеш за него, че е лига някаква или лекомислен и повърхностен лаладжия и смешльо, за когото смисълът в живота е да ходи като гайдарджия от празненство на празненство и да буди веселие с кривотенията и глумливостите си. Но не, не е този даскал Димитър Инзов, извоювал си с воля, труд и непреклонност още приживе да бъде назоваван от признателните сливналии „възродител на българщината в този край“51.

Гледаше го отдалече Бяно, а в съзнанието си виждаше онова гърчаво тревненче, дошло преди тринадесет-четиринадесет години по кой знае чия препоръка да просвещава малките сливналийчета. По-лош късмет от неговия трудно можеше да му избере и най-лютият му враг. А той тогава нямаше врагове, няма ги все още, просто слепият късмет или сам бог беше против него. Защото той, безизвестният и нечут скромен балканджия с протритите биргьотлии потури и смачкания нос, има̀ нещастието да пристигне в Сливен едновременно с прочутия учител-грък Георги Цукалас, чието име вече се славеше навред между Дунава и родния му остров Занте и от Корфу и Драч на запад до Варна и Кюстенджа на изток. „Слон и мъниче“, казваха за двамата по-обикновените сливналии, „Голиат и Давид“, сравняваха ги по-учените. И сякаш така си и бяха…

Първите месеци с нищо не подсказваха в кльощавата снага на Даскалчето да се намери силица — или даже само охота, — за преборване с всемогъщия и „салтанатлия“ грък. И всички онези, Бяно например, които бяха възлагали някакви надежди нему, вече се усещаха самоизмамени, сринали се отново в безверието. Това обаче продължи само до есента на 1837 година, когато в Сливен се разнесе невероятният слух: докато бил с азбукарчетата си на неделна служба в църквата, даскал Инзов си запял на български „Подай, Господи“, а сетне и „Господи помилуй“; пеел ги гъгниво и уж под носа си, но достатъчно високо, за да го чуят околните и да се смръзнат по местата си. Седмица или две по-късно бе поканен (сетне се разчу, че сам си бил измолил поканата) от поп Юрдан да изнесе проповед пред богомолците в „Свети Никола“. Застана Даскалчето на амвона по-пепеляв от когато и да било, подсмръкна веднъж-дваж и започна приблизително така: той бил учител на децата, а не свещеник, та затова за тема на словото си бил избрал две изречения из наскоро излязлото „Детоводство за малките деца“ от един многознаещ мъж, роден из близкия Котел, а свещенослужител и учител в Свищов — Неофит Хилендарец или както още го зовели — Бозвели. Още първото изречение спря дъха на богомолците: „Отечественая любов е велик наш долг… Всякий е должен да запази отечеството с всичките негови сили и когда се случи нужда — и да умре за отеческа любов.“ А второто цялото множество прие като публично обявяване война на Цукалас и на всички други, които се мъчеха да изличат имената „България“ и „българин“: „Болгария. Болгария се именува нашата земля, у която живееме и някогаж имала особните си владетели и князи…“

Така започна паметната битка срещу елинизма в Сливен. Разбира се, Димитър Инзов не беше сам в нея, още в онзи незабравим неделен ден зад него се наредиха Бяно, поп Юрдан и още множество други, за които „отечественая любов е велик наш долг“, но начело винаги бе Злъчката — дори и тогава, когато поради гръцките и гръкоманските козни животът му, както се казва, висеше на косъм. Той се ползуваше от всякакви оръжия — от цветистите си псувни до заклинанията и от присмеха и карагьозчийското подражателство на учителските и човешките слабости на „Цукалата“ до страстните речи в духа на Паисиевото полемично слово, — но само за две години взе връх, прогони гърцизма от народното българско школо и направи Сливен тесен за Георги Цукалас… Чудото беше станало — мъничето и Давид бяха повалили в праха слона и Голиат… Точно този безпримерен борец сега се кривотеше отсреща — сякаш за да докаже, че бе изнесъл на плещите си голямата борба, зад да опази народност и „нашата земля Болгария“, а не за лична прослава или добруване…

— Я го виж хитреца! — изрече някой току до рамото на Бяно и го накара да се стресне. — Пуснал е гостите си да си хортуват сами, пък той ги гледа отстрани и им се подсмихва!…

Неусетно до него бе доближил Добри Желязков, като водеше със себе си Боян. Беше видимо развеселен, но не само от виното, а и от нещо друго. И още от следващите му думи Бяно научи това, „другото“:

— Можеш да ме поздравиш, приятелю. От утре първомайсторът Добри Фабрикаджията си има пръв помощник — чаушина Боян Бянов Силдаров… Що се намръщи? Или съгласието на Боян не ти е по сърце?

— А, защо — опита се да отговори по същия шеговит начин Бяно, — който ще слугува на агаларите, трябва сам да си го реши…

— Хайде пак с твоето слугуване! — разпери ръце Фабрикаджията, а Боян чинно подпита:

— Недей да скриваш, тате, на думи уж одобряваш, пък усещам някакво си недоволство…

Бяно се постара да разчекне уста в усмивка:

— То може да е, загдето за тази важна стъпка научавам втори, след устабашията ти, а не първи, както се полага на баща. Майка ти известена ли е вече?

— Първо дойдохме при тебе — избърза Добри Желязков.

— Кажете и на нея. Ще бъде несправедлива обида за Яна да научи, че синът й е станал вече хаврикаджия, след като той се появи с феса и чилинчето пред нея…

Двамата го послушаха и се отдалечиха по посока на огъня, където Яна шеташе около някаква допълнителна гозба. Бяно ги изпрати с поглед и нали се бе настроил да свързва миналото с бъдещето, припомни си дългия, сложен, през цялото време шеметно издигащ се нагоре път на приятеля от своята младост.

С Добри Желязков той се знаеше отпреди четвърт век, когато даскал Селимински ги бе събрал да изградят „Братството“. Още тогава Добри имаше една най-висша вяра — убеден беше, че битието на ръчния труд „е предало богу дух“ и сякаш за да докаже убеждението си, изработи със собствените си ръце някакви чаркове, с които отмени най-трудната работа на абаджиите — влаченето на вълната. Тогава напрегна сили и замисли да вдигне невиждано голяма работилница към „Тридесетте кавака“ и сигурно щеше да го постигне, ако не беше дошла войната, „Първото Московско“. Защо правеше всичко това Добри? Кое го подтикваше да измайсторява нови и нови неща, да прекрачва през осветената от вековете привичка, да се преборва с отживелиците? Слушаше ли го човек, единствената му подбуда беше онази същата вяра — след сто години, не, даже само след петдесет щяха да я наричат „вяра в индустриалното производство“, но тогава все още беше само „вяра в новото“. Бяно обаче не му вярваше докрай; познаваше го добре, та отдавна бе разкрил и съкровената тайна на душата му — Добри Желязков бе чрезмерно, болезнено честолюбив и с всичките сили на сърцето и ума си се стремеше към Успеха, към Властта, към Славата, все изписани с главни букви. Отраснал бе той като най-последно новоселско сираче (по-старите сливналии още го помнеха като шекерджийче по кьошетата на града и сред навалицата на Панаира), Добри се бе заклел да стане пръв сред съгражданите си, да тъне в пари и разкош, да постигне толкова, че пред него да се прегъват бейове и каймаками. И днес той се радваше на всичко това — славата сияеше като ореол над главата му, а където минеше, турци и българи му ставаха на крака…

Как го беше постигнал?

Бяно помнеше, когато двамата с Добри се разделиха в страшните дни на Преселението. За преживелиците му до връщането на Добри четири години по-късно в Сливен знаеше малко, и то главно от други хора — самият Добри не обичаше да разказва за този период от живота си и обикновено ловко го заобикаляше. А тя, неговата, била такава. Като стигнал до Бургас, натоварил се заедно с други преселници на руски кораби и след четири денонощия плаване се озовал в Севастопол — град, който съвсем наскоро, само след три-четири години, нямаше да слиза от устата на хората по света. Тук Добри срещнал друга една преселница от родния Сливен, вдовишката дъщеря Марийка Янакиева, оженил се за нея и година по-късно се родил синът им Иванчо. Марийка донесла прилична зестра на мъжа си, той подхванал търговия и както умеел да не пести силите си, скоро се замогнал. Но него не го блазнело попрището на преуспял севастополски търговец, сърцето му все го теглело към ткалата и машините. И Добри се решил на ново преселение — в 1833 година се прехвърлил със семейството в Екатеринослав, за да има пред очи голямата тамошна текстилна фабрика, да изучи изтънко целия сложен процес на производството й. Той направил даже нещо повече — плащайки луди подкупи, сполучил да вземе точни образци от всички по-„тънки“ съоръжения на фабриката, завил ги обилно в юлма (тъй казваха тогава на скубаната вълна) и ги натоварил в големи кожени чували. И тогава — отново в поробеното Българско, отново в родния Сливен!…

Оттук нататък Бяно отново беше станал свидетел на Добревото въздигане. Настани се той в майчината на жена си къща в Мангърската махала52 и в двора й вдигна работилница — не беше от малките, но не можеше да се нарече и голяма. И не бързаше да вади „алеатите“ от кожените чували: започна с хитроумен дарак, каран от кон, който спомогна бързо да се наплати за пътя от Русия и за построяването на работилницата — жените видяха удобството от разчепкването на неговия дарак, та пред дома му винаги се точеше опашка от мющерийки… Докато даракът разчепкваше хорската вълна и сипеше в джобовете му купища грошове, в другата част на сградата Добри Желязков сглоби първите си „фабрични“ станове и захвана да произвежда по малко сукно и по повечко — онези килимчета, върху които коленичат мюсюлманите, когато произнасят петте си дневни молитви.

Дали беше усетил погледа на Бяно върху себе си, или просто тъй беше дошло, но Добри се обърна, срещна очите му, пък се ухили широко, свали високия фес със златното чилинче и го помаха над главата си. Бяно му отговори с размахване на калпака. И едва след този разменен поздрав си каза, че навярно той не беше само израз на задоволство от кръстосалите се погледи, а знак, че Фабрикаджията е уредил и назначението на Боян и при майка му. Тази мисъл го накара да се сепне за миг — ако още от началото знаеше, че поздравът е за превръщането на Боян в „хаврикаджия“, щеше ли да му отвърне по същия начин? Поразмисли, пък дълбоко в себе си се оневини: синът бе станал мъж и за него беше вече право и дълг сам да решава съдбата си. Пък в края на краищата дано да е за добре — ето самият Добри как постигна чрез фабриката всичко, съвсем всичко, към което открай време се бе стремила тщеславната му душа…

Като си каза това, Бяно внезапно почувствува една ледена мисъл да вкочанява сърцето му. Беше уплаха, смразяваща уплаха за приятеля от младостта: Добри беше постигнал всичко, да, завоюва върха на стремежите си, а нали след достигането на върха за човека има само един път — надолу… Бяно разтърси глава и се помъчи да прогони тази мисъл. И се насили да види отново Добри във времето, когато все още с разкървавени нокти и неудържим устрем се качваше нагоре.

Така беше, сукното и килимчетата бяха напълнили джобовете му и му бяха създали име. Не закъсняха да се проявят и тукашните завистници — насъскаха срещу него местните управници, донесоха чак и в Цариград. Боже, как ли са се скъсали от яд мюзевирджиите (Добри не го бе разбрал, но техен вдъхновител и главатар бе, разбира се, Евтим Димитров) за безразсъдната им постъпка да известят в столицата! Защото съобщението, че „един наш неправоверен поданик из Сливен на име Добри едичий си — турците твърде трудно изговаряха Желязков или Желязкоолу — захванал да тъче сукно, което може да дели мегдан с европейското“ не само че не развихри омраза, а обратното — събуди изключителен интерес. И вместо грозна казън и гневни гръмотевици, от Стамбул се получи друго — покана към „уста Добри“ да покаже, щото е постигнал с ръцете и акъла си. Цялото същество на някогашното новоселско шекерджийче възликува, но се и стегна като пред съдбовен скок — Добри безпогрешно усети, че настъпваше часът на решителното „или-или“. И той приготви най-добрия си кат дрехи, натовари на коня два „пастафа“ сукно, синьо и червено, прегърна Марийка и невръстния Иванчо и смушка махмузи — отиваше в Цариград, за да завоюва мечтата на живота си.

Не мина без добра подкрепа — помогна му всесилният котленец Стефанаки Богороди. И двата топа сукно извървяха безконечните кривулици по стамбулските канцеларии, докато стигнаха до заместника на Пророка тук, на земята — показани бяха лично на султан Махмуд хан Втори. И той, Махмуд, който цял живот се бе борил за обновление, за своя „низам-и джедид“ („нов ред“), оцени постигнатото от непознатия му сливенски гяурин. През февруари 1836 година последва договорът за строежа на фабриката, а когато се връщаше назад към града под Сините камъни — вече с охрана, каквато се полага на паша, — в кожените дисаги на коня му беше онзи ферман на султана, който в един миг щеше да постави Добри Желязков над каймаками, бирници, кадии и цялата друга пасмина дембели53. Заветната цел беше постигната — Добри се връщаше като победител!

За построяването на фабриката Добри Желязков се облегна на един голям майстор — уста Тодор Карахристоолу (много клетви се изрекоха тогаз срещу Добри за отчужденията нагоре в Раковската махала и тежките ангарии, наложени на населението за строежа). Докато се редяха камък върху камък, той използува стари връзки, завъдени по изгнанието, та сполучи да достави някои машини от Русия, а в същото време цяла сюрия тукашни чаркчии му изработиха другите по скритом донесените от Екатеринослав „алеати“. Пък когато горе, над града, се възправи тежкото здание на фабриката, Добри хем лично ръководеше поставянето на машините, хем започна да събира и подготвя работници — в началото бяха към осемдесетина. Назначаваше само българи, и то гледаше да са такива, гдето да не са само със сръчни пръсти, ами и да се отличават по ум и знание — тях скоро всеки в Сливен се научи да познава по високите фесове с дългите до рамото пискюли и с чилинчетата, различни по форма според работата и мястото на човека във фабриката. И в един щастлив и прещастлив ден уста Тодор пусна яза, водата рукна по вадите и чарковете не затракаха, а просто запяха… И такава песен беше тази, която се чу чак в Стамбул, та оттам още на следващата година отпуснаха на „немохамеданина Добри Желязков“ (както пишеше в сурета54 на Портата) цяла камара пари, за да постави наченатото на още по-широка нога55. Пак не се стъписа Добри, а веднага сложи крак на стремето. И така, яхнал кон, той стигна чак до Белгия, откъдето закупи новите, по-съвършени машини, че докара и двама жълтоглави немци да обучат на тях „хаврикаджиите“ му. Пък с разрастването на фабриката се умножи и техният брой — работниците стигнаха до триста, четиристотин…

И тогаз много сърца замръзнаха от завист и озлобление: чорбаджиите не му прощаваха, че той, Добри, довчерашният фукара от Ново село, се бе издигнал над тях, а турците — че гяуринът, който се гордее с принадлежността си към Христовата вяра и нескрито подпомага разните български народни работи, е получил толкова власт в ръцете си, та да разполага, речи го, с половин алай неверници под повелението си, и то такива гяури, които даваха душа за него, понеже той пък им даваше и високи плати, и вниманието си.

И ако имаше някой, който неизменно оставаше безразличен към злобата и завистта, които напираха да го залеят и удавят, това беше самият Добри Желязков — той крачеше напред по пътя си, глух за скърцането на зъбите и нехаен към злъчката, която не стигаше по-високо от подметките на меките му чизми.

При този именно човек Боян бе решил да потърси щастието си.

Бяно се прекръсти: какво пък, нека да е на добър час на сина!…

3.

Някъде към другия край на дългата трапеза настана малка суматоха. Наглед — нищо и половина. Просто малката Руска, разнасяйки паниците с поредната гозба, бе малко заляла рамото на Иван Хитов. Притекоха се по-опитни жени, за да оправят работата, но Съба, стопанката на Иван, ги отпрати с усмивка — нищо не било това, един сапун ще направи ризата като нова… Позабърса тя полятото и случката бе на път да се забрави. Единствен, който по-дълго се размисли върху нея, беше Бяно. Защото тъй се беше случило, че той видя как стана малката неприятност, тъй непривична за неговата Руска.

Момичето чевръсто прислужваше насам-натам, разнасяше ястия, порязаници хляб и стомни вино. Когато беше обаче току над Иван Хитов, погледът й срещна друг един поглед, вторачен в нея — на Кутьо Ганчев. От мястото си Бяно не забеляза този негов поглед, но се досети какъв ще да е бил, щом Руска се закова рязко и изведнъж — също като кон в бяг, на който със сила са дръпнали дизгините — паницата в ръцете й се разплиска и… и стана белята.

„Дали е станала белята? — запита се Бяно, като далеч не мислеше за ризата на Иван Хитов. — Мигар моята Руска, довчерашна сополивка, вече е заглеждана от ергените? — Поогледа я, но не можа да си отговори; за него тя си беше само «малката Руска». Затова пък разчовърка мисълта си да потърси друг отговор — защо в себе си назова «беля» този разменен поглед между дъщеря си и младия общинар. Кутьо Ганчев не беше от красавците на Сливен, но иначе имаше едно предимство преди мнозина други — загубил отрано баща си, той сам, с незначително наследено има̀не, сполучи да се въземе, та да намери място сред първенците на града. — И все пак не ми се много нрави — лениво помисли бащата. — Прекалено мисли за доброполучието си, та е мекушав във важни часове…“ И с това засега забрави за случката.

За другата пък, по-малката случка, от своя страна, забравиха хората от трапезата, включително потърпевшия. Бяно обаче като домакин на зияфета се почувствува задължен да замаже окончателно станалото. Със стакан в ръка той се надигна от мястото си, отиде отсреща и се отпусна на свежата зеленина между бащата и сина Хитови. Панайот понечи да стане, за да му отстъпи мястото си, но Бяно го задържа:

— Стой си, стой си, Панайоте — каза му.

— Ама, кръстник!…

— Нищо, че съм кръстник — засмя се Бяно. — То моето кръстничество стана съвсем според поговорката: „Кога се не надяваш тогава кръстник ставаш.“ Както и кръстницата се прояви на бърза ръка като баба…

Разбраха го, та и двамата, бащата и синът, последваха смеха му.

То, стана преди години, в най-страшния ден за Сливен — деня на Преселението. Точно тогава Съба се бе замъчила с първородния си син, а нямаше опитна жена, която да й помогне. И случаят изпрати при нея Яна; е, не беше бабувала друг път, но се справи. И за благодарност по-късно Хитови поканиха, двамата Силдаровци за кръстници на Панайот.

— Що правите, що струвате, хора?

— Мъчим се да живеем, кръстник — отговори за двамата Иван. — Ние със Съба стареем, синовете растат, едната дъщеря омъжихме, другата — и тя на ергенашите в очите — все заглеждане, все подмигване… — („Дали не е забелязал и той?“ — запита се Бяно, но предпочете да си премълчи.) — Е, не сме цъфнали и завързали, но поне, слава на бога, сме живи и здрави.

— А ти, Панайоте? Що ново около тебе? Чувах, отворил си бакалница на Гюр-чешма, оставил си бащиния занаят…

— Няма вече хляб за хората от моя занаят, превари с отговора си Иван. — Читаци ден през ден ще минат през кошарите — де агне ще вземат, де коза, кому каквото попадне. На̀, Шибилюолу из Градец, ако си го чувал. Онзи ден проводил хабер: или десет кози да му харижа като на ага, или ще дойде да изколи цялото стадо. Ами Алито и Топчи Ахмед из Белелика, гдето сега ги въздигнаха в бьолюкбашии? Бяха първи обирници в Балкана, сега пак са си същите, само че веч имат и закона за оръжие наред с шишанетата и пищовите.56 А, нали си помниш оная случка с Панайот отпреди три години? Тогаз реших да го прибера от Балкана.

Напомняше една случка, в която Панайот за малко не загуби живота си. Турска шайка го бе отвлякла от козарската им колиба и го без влачила със себе си чак до Катъгово. Колебаха се дали да го заколят, или не и накрая решиха да искат за него голям откуп от баща му. Само че Иван Хитов ги настигна и с една пушка в ръка ги разпиля, та успя да изтръгне момчето си от ръцете им.

— Не ми върви, кръстник — каза Панайот. Каза го простичко, като божа истина, а не за да буди жалостивост за съчувствие. — Както си чул, с Иван Мириля, на зет ми брат, отворихме бакалница на Гюр-чешма — опропастихме се, зер гаджалите минават, вземат си де що им се понрави, а пари — никакви. Сега със зетя Петър отворихме касапница, ама и там същия грабеж, същото беззаконие.

Какво да му каже Бяно? Как да го успокои? Не знае ли сам, че откакто преди двайсет години московците си заминаха, агаларите уж все обещават правдини, пък насилия и обири — повече и отпреди? И потърси спасение зад две от своите премъдрости:

— Не се отчайвай, Панайоте. Народът не напразно е казал: „Всяка мъка не е до века.“ И още една: „До-ще слънцето и пред нашата вратня.“

— Амин, кръстник — произнесе с надежда Панайот и се прекръсти. Прекръсти се с искрено благоговение, пък кръстът някак си не прилегна на снагата му — възниска и набита, пращяща от сили, изобщо снага за борба и битка, не за чакане милост от небето. — Кацне ли слънцето и на нашата вратня, първом на теб ще дойда да обадя…

Пръв наруши първоначалното подреждане около трапезата Добри Желязков, който отиде да се хвали с Боян, новия си „чаушин“ във фабриката. Втори беше Бяно, а след него и други се поразмешиха да разменят по някоя дума с приятели или с гости от по-далече. Добри Чинтулов отдавна бе чакал този момент. И като видя, че неговият покровител Фабрикаджията е отишъл на приказки със стопанката на Бяно чак при долапа, изправи се полека, като се мъчеше да си даде вид на човек, който иска да пораздвижи вдървените си крайници, и се отдръпна две-три крачки настрана от шумните групички на празнуващите. Поприсви очи — беше малко късоглед — и хвърли поглед наляво и надясно. Провървя му: с топла пита в едната ръка и купичка мед в другата по поляната ситнеше Анастатия. Добри стисна пестници така, че ставите му изпукаха, за секунда се поколеба да хукне презглава някъде надалече, обаче се удържа и като събра цялата си смелост, застана на пътя на девойката. Беше почти безпаметно уплашен, но все пак намери в себе си достатъчно съобразителност да се престори, че иска да опита питата и медеца. И наистина, ако някой по-малко наблюдателен човек ги гледаше отстрана, щеше да види само това — новият даскал си заслаждаше след вкусния и обилен „зияфет“; по-наблюдателният обаче навярно не би пропуснал да забележи, че и двамата бяха твърде поруменели в тази уж толкова невинна среща — като че дори даскалът повече от девойката.

— Госпожице Желязкова — продума Добри и сам не позна гласа си; звучеше му така, сякаш гърлото му бе посипано със счукани стъкълца.

— Заповядайте, господин Чинтулов? — Тя знаеше, че я заговаря, а не й иска хляб и мед, но има̀ съобразителността или чисто женската находчивост да му ги поднесе.

— Исках да ви кажа само една-едничка дума, — госпожице. — Ставите му отново изпукаха. — Откакто преди два месеца ви срещнах в дома на любезния ви баща, вашият мил образ просто се е заселил пред очите ми и се страхувам…

— Страхувате се? От какво?

— Че е… завинаги… — Съвсем, съвсем кратко мълчание. — Обижда ли ви моето признание, госпожице Желязкова?

— Да ме обижда! — сподавено възкликна тя. — То… то… ами че то ме прави щастлива, господине…

— О, господи! — Добри Чинтулов най-сетне успя да раздвижи вцепенените си ръце и да отчупи късче от питата. — Аз имам да ви говоря безкрайно много, денонощията на цяла седмица не биха ми стигнали да… Сега обаче ще ви помоля само за две мънички благоволения.

— Ако те са във властта ми…

— Моля ви да ми разрешите и занапред да мисля по цял ден за вас, а нощем да ви сънувам…

— Това зависи само от вас — избърза да му отговори момичето.

— … и да ви зова Настя. Така в братска Русия казват на Анастасия онези които… в сърцето си…

— Нас-тя? — повтори тя. — Колко странно звучи… Казвайте ми Настя, господин Чинтулов. Така ще зная, че никой друг под слънцето не мисли за мен с това гальовно име.

И без да се сбогува тя заситни нататък.

Измина много време, преди Добри Чинтулов да съобрази, че я следва със зяпнала уста, а в ръката — с коричка хляб…

— Да си призная, господин Инзов, комай ще се съберат повече от десет години, откакто имам почтителното желание да се запозная с вас.

— С мене? — гъгниво възкликна Злъчката, като вложи такава извивка в гласа си, че никой, който би го чул, не би могъл да остане сериозен. — Обикновено по-първите люде, особено ако са от чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, избягват да се запознават с мене, пък ако случайно са се запознали, гледат да ме забравят…

По лицето на даскал Димитър Русков, който бе заговорил чудака-учител от Сливен, премина кратка сянка. Шегата на другия го бе засегнала — тъй или иначе баща му някога бе пръв от чорбаджиите на Градец.

— Допущам да познавате по-добре жената на нашия любезен домакин? Да? Е, господин Инзов, ако нея я възприемате като представителка на чорбаджийското гръкоподмазващо се съсловие, то… Защото тя ми е родна сестра, а наш баща беше покойният Руско чорбаджи.

— Да ми изсъхне езикът дано! — изруга се Злъчката и подсили думите си по своя начин. — Ще излезе, че пред мен е не друг, а котленският даскал Димитър, родом от Градец!…57 И що, господине, искали сте да се запознаете с мене? — Инзов се почеса комично по смачкания нос. — Да не би да имате нужда от човек, който да ви носи дивита?

— Хайде, пак с вашите шеги! — пламна в смущение Димитър Русков.

— Какви ти шеги? Къде е бившето азбукарче от Тревненското школо, къде е възпитаникът на гръцката академия на остров Халки!

Похвалата съдържаше нещо вярно. Димитър Русков бе имал твърде незавидна орис, но по някаква игра на съдбата, сдружена с пословичната му любов към науката, неблагополучията станаха причина българският род да се обогати в негово лице с един бележит учител. Ще рече, че стана обратно на евангелската притча: зърното попадна на камениста почва, пък даде богат плод…

Баща му почина, докато той бе още твърде малък. Майка му, имотна вдовица, се омъжи повторно за хаджи Райно от Котел; хаджията прие с радост богатата й прикя, но му се видя непосилно да почувствува като свой доведения от нея син. И за да спази поговорката за агнето и вълка, реши да го проводи по-далечко — чак на остров Халки. Мнозина други на Димитрово място биха пропаднали — скокът от школото на даскал Дичо в Градец до прочутата академия в Халки бе все едно да рипнеш от Сливен и да стъпиш право на Карандила! Мнозина други, но не и Димитър Русков — той не само не пропадна, а завърши като първенец гръцкото училище, отхвърли поканите да остане като преподавател в него и предпочете да се прибере в никому непознатия си роден край, отначало в Медвен, сетне в близкия и по-богат Котел. Вярно, приеха го с почит и платата му беше като за уважение — плащаха му седемдесет лири годишно, докато на другите даскали, тези, добили науките си в Сливен, Котел или Елена, не бяха давали повече от тридесет и пет. И все пак само едно родолюбиво сърце ще пренебрегне славата и изгодите на Халки пред Медвен…

Ето как поотритнатото от пастрока си градешко сираче се превърна в уважавания учител Димитър Русков, комуто даскал Инзов бе готов да носи дивита.

— Чувах, че в Котел вършите чудеса… — рече Димитър Инзов.

— „Чудеса“! — присмя се тъжно сам на себе си другият. — Исках, истина е. Исках и ланкастерската метода да въведа, и нови предмети — като българската граматика и географията, но къде ти с две ръце! Но защо ви ги приказвам тези неща, вие ги знаете не по-зле от мене. Сега натискам нашите първенци да назначат още неколцина учители, препоръчах им даже няколко. Целта ми е един учител да не е натоварен с повече от петдесет азбукарчета. Успея ли, тогаз вече ще се замисля — ако не за чудеса, то поне за истинско обновление на школото.

— И как е? Има ли изгледи господа чорбаджиите, тяхната мама…, да се решат да поразвържат кесиите?

Даскал Димитър Русков се засмя:

— Усещам, трудно може да се рече, че господа чорбаджиите са първата любов на вашето сърце…

Злъчката изкриви пергаментовото си лице и засъска комично, подражавайки говора на гърчеещите се чорбаджии:

— А, как, мозе да се реце и осте как!…

— Честно казано, ако не в Котел, нашите първенци в Градец са склонни да подадат ръка за възвисяване на школото. Не е против и Фети бей, офукарелият градешки потомствен управител. Само че властта сега не е в ръцете нито на бея, нито на чорбаджиите.

— А, чух! Оня циганин, неговата…, Шибиля…

— Така е, господин Инзов, над Градец властвува Мустафа Шибил. А сега има и равностоен помощник и побратим в лицето на вашия Коджа Мюстеджеб, сливенската хайта. Двамата са в постоянна надпревара кой по-голямо зло да измисли, кой по-грозно да се погаври с нас, безправните. Не спестяват униженията никому, дори на чорбаджиите, че и на кмета Върбан чорбаджи, дето е роден брат на развратницата Дженда. — Димитър Русков въздъхна горко. — А с какви мечти гледах на Градец!

— Какви например?

— Ами, да кажем, да извърша същото, което постигна господин Сава Доброплодни в Котел. Какво училище, боже мой, каква висока наука в него! Сава Илиев не случайно си е завоювал прозвището Доброплодни в такава прочута школа като Куручешменската. И в Котел се раздаваше докрай, без остатък. И какви ученици подготви! Ще ви спомена само Савата Филаретов от Жеравна и сливналията Георги Вълков, когото те зоват Миркович.

— Брата на търговеца Русчо Миркович?

— Същият. И Георги, който сега е на учение във Франция, ще се извиси, та ще затъмни и брат си търговеца, и мнозина други най-учени. Сега, разправят, Сава Доброплодни вършел същото в Шумен.

— Стигало ли е до слуха ви, господин Русков, че в Куру чешме58 Сава Доброплодни е бил съученик на негова милост? — Инзов показа с очи към сина на котленеца Стойко Раковалъ̀. — Само че тогози влязъл в неспирни борби с гърчулята и не завършил, прогонили го.

— Чувал съм, разбира се. И за страхотните патила на господина Георги Раковски и неговия баща съм чувал…

Двамата не сваляха поглед от човека, за когото говореха, когато Димитър Инзов изговори тихо:

— Патилата… Приемам да преживея десеткратно повече, но да съм на негово място…

4.

Човекът, за когото говореха, се казваше всъщност Съби, Съби Стойков. По-късно той многократно си сменя имената. Като Сава беше последователно Сава Стойков, Сава Попович, Сава Стефанов, дори и Сава Стефанадис. По-късно (то беше, докато учеше в Куру чешме, при едно пътуване до Атина) се назова Георги — на името на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, към паметта и делото на когото хранеше просто благоговейна почит, — та стана Георги Македон. Накрая си избра името Раковски (по разгроменото от кърджалиите село Раково, откъдето се водеше коренът му) и така се запомни завинаги — Георги Стойков Раковски.

По това време той нямаше навършени тридесет години, но житейският му път вече бе не по-малко пъстър, отколкото имената. На шест години нему купиха панакида и той тръгна на училище. Като усвои „Рибния буквар“ на съселянина си Петър Берон и някои други по-обикновени знания, баща му си спомни една своя стара закана и на шестнадесет го проводи чак в Карлово — при знаменития тогава учител Райно Попович. Даскал Райно оцени качествата на своя нов ученик, измоли за него покровителство от всесилния Стефанаки Богороди и Сава-Георги се озова в гръцката „Велика народна школа“ в Куру чешме. Не му провървя; не става дума за учението, той в науките бе все между първите, а не надмогна себе си да се примири с неспирните подигравки на гърчетата и гръцките учители за „варварския“ му произход. И като им отмъсти по чисто свой, хлапашки-буен начин, той си грабна бохчичката и го напусна завинаги. Последва една негова постъпка, която биографите му най-често снизходително премълчават, а с която Георги превърна покровителя си Богороди в свои най-лют враг — като нямаше никакви средства в големия враждебен град, той задигна един пръстен на госпожа Кира, съпругата на Стефанаки, продаде го и с първия кораб потегли на север. Установи се в Браила като учител на тамошните българчета, ала не се задържа дълго — в 1842 година се озова начело на Браилските бунтове и спипан от турците, се намери в хапуса. Не го чакаше нищо добро: щяха да го препратят в Цариград, да го изправят на съд като султанов душманин и нататък или щеше „да омаже въжето“, или да изгние — точно като своя идол Георги Мамарчев — в заточение из разните анадолски зандани или по островите. За щастие нему се удаде да убеди гръцкия пълномощен министър Маврокордато, че е гръцки поданик, предадоха го нему, а Маврокордато, благороден мъж, го спаси, като го препрати във Франция.

Какво е правил в далечна Франция, как изобщо е преживявал — това никога не се разбра. Но две години по-късно, навярно забравил или съзнателно пренебрегнал опасностите, Георги се върна; премина през Атина и Цариград и в един хубав ден се появи в родния Котел. Не изтече много време и опасността се превърна в действително нещастие — наклеветен от чорбаджиите на Котел (приказваше се, че им пригласял и Стефанаки Богороди от Цариград), които не можеха да се примирят с първенствуващото място сред тях на Стойко, завоювано от него по време на „Първото Московско“, турците заптисаха бащата и сина и ги проводиха под усилена стража в Стамбул. Какви мъки преживяха в тамошните зандани Стойко и Георги, колко грешна пара потрошиха роднините им да подкупват властници и съдии — те не са за описване! И най-сетне след години — три за бащата и четири за сина — ги освободиха, смазани телесно и напълно разорени. И ако все пак можеше да се намери някаква ползица в теглата из влажните тюрми, тя беше, че Георги, който от по-рано си знаеше турски език по-добре и от турчин, тук изучи изтънко и законите им (дори в тъмницата припечелваше по нещо, като пишеше на турците разни прошения до властта).

Като ги пуснаха, Стойко се върна в Котел, постегна дарака си на Серьов бряг и запретна ръкави да изплува някак от блатото на неизчислимите борчове, в които бе затънал; не можеше да се рече, че успяваше да надмогне немотията — това личеше и във външния му вид, — но носеше с достойнство злата си участ. За разлика от него, Георги остана в Цариград и там се посвети на адвокатство — дума, която покрай него за пръв път се чу в целия Котленски и Сливенски край, — а наред с него (впрочем твърде неудачно) се занимаваше и с търговия59.

Сега, пътувайки по своите търговски и адвокатски дела, Георги за щастие се случи в Котел точно по времето, когато дойде поканата от Яна. И пожела да засвидетелствува почит на човека, с когото се имаха за някакви далечни роднини, но какви — сами не знаеха докрай. Наред с почитта той имаше и някои други подбуди, но за тях предпочиташе да не отваря приказка.

Като искаше да се види със своите роднини — близки на сърцето му, но иначе редки по срещи, Бяно взе със себе си Боян, първородния, и се запъти към тях. Поздрави ги шумно, примоли се да им сторят място, настаниха се със сина помежду им.

— Голяма челяд си навъдил, чичо Стойко — започна, — ще те помоля да ми назовеш кои са.

В странното и малко недоизяснено роднинство, помежду им Бяно се обръщаше към Стойко Раковалъ̀ с „чичо“, а Стойковите деца, от своя страна, наричаха „чичо“ него, Бяно.

Стойко му ги изреди. За двете дъщери Бяно се бе подосетил, че дори и ги разпозна — по-голямата, Неша, беше все така сериозна и важна („курназеенето е от майка й“, помисли той), докато другата, Нанка, и сега изглеждаше същата лудетина, каквато се проявяваше и преди четвърт век. Както бе помислил още при първия поглед, двамата мъже до тях се оказаха Стойковите зетьови: Стоян Киров водеше Неша, а Кръстьо Търпански — Нанка. Когато ги представяше, Стойко не пропусна да спомене, че отърваването им от стамбулския зандан двамата със сина дължаха до голяма степен на зетя Кръстьо — главно той търчал да уговаря и подкупва големците.

Харесаха на Бяно и дъщерите, и зетьовете, но ако нещо го порази, та чак го заплени от удивление, това беше изгледът на сина Георги (помнеше го още като палавника Съби, та отиде известно време, докато се изясни промяната). Беше висок и наглед здравеняк, с високо и широко чело на рано помъдрял човек, черни коси и мустаци и също така маслиненочерни очи, живи и изумително подвижни, изражението на които бързо преливаше от сърдечност към студенина и от жертвоготовност, към заплаха. Говореше сладко, подкупващо ясно, но както и в погледа, също и зад този кадифен глас се усещаше прикрита желязна твърдост60. Но може би в не по-малка степен го порази облеклото му — довчерашният „неповинен“ българин от цариградските тъмници беше в сюртук до над коленете, черен и пристегнат в кръста, та подчертаваше стройността и височината на снагата, панталон на надлъжни ивици (думата „райе“ още не беше дошла по тези места), снежнобяла риза с колосана яка и червена вратовръзка, завързана на джувка — единственото цветно нещо във външността му. Но не бяха само дрехите; повече от тях впечатляваше особеният начин, по който Георги ги носеше — имаше нещо оперено, дръзко, „напук“ в този „особен начин“; ако искаше съзнателно да дразни турците, без да им казва думи от рода на „и все пак вие сте азиатска паплач, пък ние сме хора на цивилизацията, европейци!“, той надали щеше да носи дрехите си по друг начин.

— Разкажи как живееш, чичо Стойко — предложи Бяно. — Оставиха ли те най-сетне на мира гаджалите и другите, по-лошите, вашите котленски нерязани турци? — С тези последни думи тогава се означаваха онези продажни чорбаджии, които духом и тялом служеха на властта.

Стойко Раковалъ̀ се поколеба но отговори; Бяно не пропусна да забележи, че го направи наспроти явната си неохота, колкото да не досегне домакина — Стойко не беше човек, който да се изплъзне от истината с едно нищо незначещо „Горе-долу добре съм“, а същевременно гордостта му ненавиждаше да се поставя в такова положение, че да буди съжаление и снизходителност.

— Ще излъжа, ако река, че всичко е текнало по мед и масло — каза той неохотно. — Борчове до шия, пък и на нерязаните турци начело с техния горгорбашия хаджи Петър все им се виждат малко патилата, които претеглихме. — Той говореше за враждебно настроените към него чорбаджии и за хаджи Петър Матеев, техния първенец, навярно главния виновник за задържането и затворничеството на Стойко и сина му. — Но бог е милостив, та вярвам, ще се оправя, отново ще се вдигна на крака — продължи с престорена самоувереност. — Е, ръцете не държат, както навремето, когато идвахте с брат ти да вземете терк от чарковете, ама в тази побеляла глава няма още мисъл за предаване.

Бяно разбра, че е повел нещата по хлъзгав друм, та се постара да ги насочи по ново русло. Той кимна към Боян и Георги:

— Гледай, чичо Стойко, сдушиха се веднага. Доколкото си спомням, само веднъж са се срещали, когато преди години ти водеше сина на учение в Карлово, та пренощувахте под нашия покрив. А като ги гледаш сега, ще помислиш, че катадневно са били заедно…

Беше наистина така — между двамата млади далечни сродници вече се бе повел оживен разговор, подбудител за който беше, разбира се, Георги Раковски. Бащите се поприведоха към тях и се заслушаха.

— Представи си, чичо Бяно — въведе ги в разговора Георги, — на братовчеда сте дали стародавно име, което преди много столетия един наш ра̀ковец е прославил далеч извън пределите на великата наша България.

— Признавам, това ушите ми го чуват за пръв път…

— Да, да! Имало е нявга, когато Ра̀ково е бил богат и многолюден град, един Боян войвода, който е водил победна дружина на поход чак до Горна Моравия61.

Бяно приготви уста да сподели чистосърдечно, че с Яна не са знаели нищо, за ра̀ковския Боян войвода и че името на сина бе дошло някак си твърде случайно. Но не успя да се обади. От другия край на трапезата към тях се провикна Добри Желязков:

— Хей, бай Стойко, прочут песнопоецо! Няма ли кой да развесели тази трапеза с една песен бе? Или се свършиха вече котленските?

На Стойко Раковалъ̀ никак не му беше до песни, това челядта му и Бяно покрай нея знаеха много добре. Но Стойко бе прочут не само като песнопоец, а и като пословично мъжествен човек. Той и сега намери сили, та за да не скърши настроението на празненството, издигна глас — все още звънлив и плътен — и запя:

Рожденият ден продължаваше…

5.

Никой не бе забелязал кога поп Юрдан се бе отделил от трапезата. Нямаше да му обърнат внимание и сега, когато се връщаше, ако не водеше със себе си още един гост. Но дори и да не го бяха зърнали, той се постара да събере всички погледи в новодошлия:

— Абе ти, бате Бяно, и вие, братя християни, няма ли да приемете на празничната си гощавка едного чужденеца? Или ще ви се досвидят залъкът хляб и глътката винце?

Никога не се разбра дали новият гост бе имал намерение да се престорва на непознат. И да го е имал, то е било напусто — когато видяха правата му плещеста снага и лицето, което навярно щеше да минава за валчесто, ако не бе така слабо и жилесто, по дължината на трапезата се разнесе едно многогласно, пълно с изумление, макар и сподавено произнесено:

— Бойчо!… Я!… Я, Бойчо!… Бойчо бе!…

Откъсна се то най-напред от устните на онези, които някога го бяха познавали или поне виждали — Бяно, Добри Желязков, Никола Кебеджията, нежели и Иван Хитов. Но го подеха и всички други, за които не бе кой знае каква гатанка за разгадаване, че към тях в прилични по плат и кройка и подозрителни по чистота северняшки дрехи приближаваше не друг, а най-големият от войводите, които подобно на орли бдяха в тези години от висината на Балкана над българщината, назоваван по родното му място Бойчо Цеперански.

Пръв от всички се окопити Бяно. Той съвсем не по петдесетгодишному рипна на крака, па почти изтича към госта и го притисна до гърдите си, сетне го отдръпна и го огледа.

— Бре, Бойчо, същият си, бог да те благослови! Съвсем същият, само дето си турил тези два сребърни кичура над ушите…

— А ти кой от Силдаровците си? — запита в отговор прославеният войвода, като се засмя така, че се видяха всичките му зъби — до един запазени, въпреки да бе отколе излязъл от първа младост. — Онзи ли, дето щяхме да се изпостреляме тук, на същото това място, или другият, по-големият, с когото пък заговорничехме да сваляме султана?

— По-големият, по-големият — отвърна на усмивката му Бяно. — Сполай ти, че почете с идването си моя празник. — Сетне се обърна към трапезата: — Сторете място, братя. Сторете място на този най-личен… — Щеше да каже „горски юнак“, но едно предупредително изкашляне на Бойчо го накара да измени думата си: — … българин.

А макар отдавна да се разбра кой бе в действителност този най-личен българин, поп Юрдан реши да му дръпне една „много хитра“ лъжа:

— Негова милост е караабаджия из Севлиево — каза високо, ала неубедително. — Вярвам, не ще му откажете гостолюбието си…

— Ето тук, на моето място се настани, хм, търговецо — покани го стопанинът, но войводата поклати глава:

— Щом сте толкоз гостолюбиви, добри хора, ще ми позволите ли да доведа но един мой другар?

— Иска ли питане!

Поканата и готовността им очевидно бе очаквана от Бойчо Цеперански, защото за другаря си той не отиде, както е думата, през девет планини в десета, а само се отдалечи на двадесетина крачки и подсвирна по особен начин, сякаш дървесна жаба стържеше песента си. Тозчас иззад шубраците се показа един също като него безоръжен мъж в подозрително чисти, без една прашинка дрехи, обаче за разлика от войводата, бе по-висок, със смугло, но не и неприветливо лице и с дълги до раменете почти напълно бели коси.

Като го видя отдалече, Бяно най-напред зяпна от изумление, сетне се провикна, изпущайки по някоя дума от приказките си:

— Янке!… Добре!… Вижте… Да не съм… Това е!…

— Това е Кара Махмуд! — остро и безпрекословно го превари поп Юрдан. И натърти още веднъж: — Разбрахме ли се, хора? Това е Кара Махмуд, тъй да знаете! Нищо че не знае една турска дума…

За втори път в няколко минути Бяно Абаджи припна като момче през сергията и с нещо като ридание на уста се хвърли в прегръдките на новодошлия. Бяха далеч от останалите, та никой не го чу, когато изрече с повече вопъл, отколкото радост:

— Мавроди!… Братко!… Живи бяхме, господи!…

Другият се пресегна през рамото му и пообърса очите си.

— Слава на бога, че те намирам жив и здрав, Бяно!… Пък аз, глупакът му с глупак, да те търся чак по Московията… — След това отпусна прегръдката си и попита с променен глас: — Тука ли е?…

Бяно разбра недоизречения въпрос.

— Разумява се. Нали ти дадох дума да го отчувам като свой син…

— За бога, не ме мъчи, покажи ми го!

— Онзи там вляво, дето е с разгърдена бяла риза и поизвърнат към нас.

— Всички са с бели ризи и извърнати насам — смъмри го Мавроди. — Да не е русоватият…

— А, не! — позасмя се Бяно. — И той е Иван, но баща му е нашият Добри Желязков. Другият, с тъмния перчем, точно срещу Иванчо Добрев.

— О, свети боже! — премаляло издума хайдутинът. — Одрал е кожата на моята Неда…

— Ще му се обадиш ли, Мавроди?

— Засега не — тъй обещах и на войводата, и на поп Юрдан. За по-нататък ще помислим.

Не можаха да си кажат нищо повече — при тях дотичаха Добри Желязково и Яна. Добри не прегърна „Кара Махмуд“, а го опипа за пояса, отлепи го от земята и го завъртя веднъж, дваж, триж във въздуха. А после се случи нещо, което комай сливенци не помнеха — чуждият мъж хвана русата Яна за раменете и братски-нежно я целуна по челото… Докато околните да се опомнят от това ново смайване, Бойчо Цеперански се провикна — волно и с преливаща сърдечност:

— Хайде бе, братя сливналии!… — Няма ли кой да почерпи по стакан вино гостите, дошли чак от Ловеч?…

— Не беше ли Севлиево? — присмя му се дружелюбно Никола Кебеджията, докато вървеше срещу него с протегната десница. Здрависаха се като познати и наистина се знаеха — когато преди години Стоян и Добри Кръстеви, братя на хаджи Никола, шетаха с прочутите си „мечкарски шишанета“ из Сливенския балкан и Тунджанската долина, Кебеджията, техен пръв ятак, бе имал случай покрай тях да се запознае и с Бойчо. После попита практично: — На сигурно ли си, войводо?

— Не се страхувай за нас — кимна мнимият караабаджия. — Разставил съм така дружината наоколо, че дори лисица не може да ни изненада.

Насядаха. На крака остана само Бяно но вдигна пръстен стакан:

— Братя! Народът ни умно е казал: „Старо вино и стар приятел — дръж ги!“ Тук имаме точно това: старо вино в ръката и стар приятел до сърцето. Да изпием едното за здравето на другото.

— Не го гледай така вторачено — посъветва Бяно. — И той усеща погледа ти върху себе си, и останалите захващат да подозират нещичко.

— Какво да сторя? — оправда се „Кара Махмуд“. — Не се ли досещаш що става сега в душата ми? Двайсет години да си го мислил загубен безвъзвратно, пък като го срещнеш, да видиш в него едновременно и сина, и майката… — Той направи усилие и смогна да откъсне поглед от Иван. — Питай ме нещо, че като ти отговарям, белки се позалисам…

— Последното, което преди толкоз години чух за тебе, беше, че московците са те заптисали с Бойчо…

— Десетмина бяхме — мрачно кимна другият. — Бойчо, двамата му братя, аз и още половин дузина, дето ни бе излязло име на по-буйни.

— И как стана така, че ви намирам сега в Балкана?

Приятелят от младостта му го разбра погрешно:

— Нашия хаджи Христодул, помниш ли?

— Христодул и Коста Топрачкиеви? Как мога да не ги помня!… — Я виж оня там, светлоокия, дето говори така разпалено. Казва се Панайот Минков, техен сестрин син е.

Тази бележка за роднинството не направи никакво впечатление на белокосия. Той следваше собствените си мисли:

— Издирих Христодул чак в Брашов, започнал е търговия там, позамогнал се е. Питах го стократно за тебе. И той стократно ми се закле все в същото: видял те е в Преселението, даже известно време сте карали кола до кола. Къде ли не обиколих, кого ли не питах. Пък ти, дяволе проклети, да си останал в родния Сливен…

— Не те е излъгал Христодул, наистина бяхме кола до кола в онзи ужасен ден. Само че мен после ми скимна, та се върнах. С Яна и децата. Ей тъй на̀ — от Балдарамския мост свих настрана и се прибрах. — Очите на Мавроди пак се хлъзнаха към другия край на трапезата, та Бяно избърза да го върне: — Аз питах друго. Заточили са ви в Сибир, тъй се разчу тука, пък ето — срещам ви, слава богу, здрави и читави на един хвърлей от Сливен.

Мавроди се замисли и лицето му няколко пъти смени изражението си.

— Бойчо е удивителен човек — каза най-сетне. — Най-удивителния, когото съм срещал в дългия си и пъстър живот. За Сибир ли питаш? Да, бил е той в Сибир, заедно с братята си. Запрели ги в някаква крепост, слънцето като залязвало над нея, тук още било преди разсъмване. И ги държали лошо, Диарбекир бил цвете пред тамошното…

— Братята руси и християните са…? — не повярва на ушите си Бяно.

— Братя и християни ли са били, това не знам. Но знам друго — само два дни по Коледа и три дни по Великден са им сваляли прангите от шията.

— И после?

— Избягали. Използували великденските дни, когато били без пранги, спуснали се тримата братя по петнайсетаршиновата стена на крепостта62 и се видели за пръв път на свобода. За зла случка Георги, вторият брат, при скачането си счупил крака. И тогаз… е, няма защо да крия от тебе, тогаз Бойчо и Петър, третият брат, заклали Георги, за да не попадне пак в робията, и след едно пътуване, което е нещо като приказка — минали са чак през Индия!, — дошли отново тук, за да развият както преди хайдушкия байрак…63

— А ти, Мавроди? От разказа ти не пролича ти как се избави от заточение, та да се наредиш под байрака на войводата Бойчо?

— Аз изобщо не стигнах до заточение, Бяно. — Хайдутинът отметна белите си коси и се засмя хитро. — Забравил ли си по Богоявление кой най-често докопваше кръста всред натрошените ледища на вира?

— Да не искаш да кажеш?…

— Ами че да. Още като ни водеха на север и минавахме Дунава с каик, Бойчо по наша уговорка уж ме халоса, та се преметнах в реката и… Е, останалото можеш и сам да допълниш. Важното е, че веднага след това хукнах да ви търся. А когато не ви намерих и се примирих с новата злочестина, Бойчо вече събираше дружината в Балкана. Това е всичко. Сега разказвай ти!

— Нали се уговорихме, че ще се промъкнеш при мен в херодаята? Там ще чуеш всичко от игла до конец, ще ти доведа и…

— Чакай — спря го другият. — Не чу ли нещо?

„Нещото“ не бе убегнало и на войводата. Него Георги Трънкин тъкмо го молеше едва ли не на колене да го вземе в дружината си, когато изостреният му слух долови три проточени изкряквания на врана.

— Остави, момче — каза Бойчо, — ти си по-нужен на горката си майчица, която си е потрошила живота, за да изгледа тебе и брат ти. — После се приведе към Мавроди: — Чу ли? — Белокосият потвърди. — Не е като на голяма опасност, ала за тебе тук май няма повече място.

— Разбирам те, войводо. Прощавайте, приятели. А с тебе, Бяно, както се уговорихме…

Като каза това, хайдутинът не се отдалечи, а сякаш мигом се стопи в живия плет около долапа.

Не е било наистина кой знае каква опасност, но не е била и от най-невинните: използувайки прохладата на следобеда — юлското слънце вече надвисваше над Урум-Тарла, — каймакаминът Мехмед Салих бей и Йоргаки чорбаджи, който се бе случил при него, тръгнаха да се разходят нагоре към Барите и крачките, сладкият лаф и чудните красоти на избуялата природа ги бяха отвели чак до долапа на Бяно. Поздравиха се, Бяно им обясни повода за тържеството и ги покани на празничната си трапеза. Не очакваше, но те приеха поканата и се настаниха с кръстосани по турски крака между другите гости. Вътре в себе си Бяно Абаджи се разсмя презглава — Мехмед Салих, спечелил си име на ревностен гонител на хайдутите, бе заел място точно лице срещу лице с войводата Бойчо Цеперански…

— Кой е негова милост? — попита каймакаминът.

— Богдан челеби из Севлиево — избърза да каже домакинът. — Тръгнал е да изкупува шаяци, та разгеле се случи да почете празника ми.

— Трябва доста да е поскитал по друмищата. — Думите на бея можеха да получат съвсем превратно тълкуване, но за щастие той не влагаше в тях никаква преднамереност и това проличаваше по гласа му. — Я виж как се е изпекло и обрулило лицето му…

Бяно сметна за необходимо да прекрати този разговор и се разчевръсти да им поднесе мезе и по стакан вино.

— Сакън, никакво вино! — спря ръката му каймакаминът. — Къде ще му отиде колаят, ако ние, управителите, захванем да престъпваме забраната на Пророка?

Стопанинът взе друга чаша и сипа в нея ракия.

— Нявга аянът Тахир ага се имаше с баща ми, бей ефенди. От него съм запомнил, че виното наистина е забранено, но не и това — нищо и никакъв остарял шербет…

Мехмед Салих опита питието, примлясна и каза едно:

— Е, бива си го твоя остарял шербет, Бяно Абаджи. Хайде, нека да сме така коляно до коляно и на стогодишнината! — И гаврътна цялото съдържание на чашата; направи го умело — просто го изля наведнъж в гърлото си, а не го преглътна. И докато Бяно му наливаше повторно, обърна се към ябанджията срещу себе си: — Как върви караабаджилъкът, Богдан челеби?

— Лошо, бей ефенди. Такива като вашия Фабрикаджи Добри объркват работата — хем приучват хората на тънко и меко сукно, хем разоряват обикновените абаджии. И виж и мене, на̀ — за да завъртя алъш-вериша, трябва като невестулка да шаря от двете страни на Балкана. Пък то е Балкан, знаеш, не е като да тракаш броениците по сливенския Аба пазар — и слънце ще те пече, и дъжд ще те вали, и хайдутин ще те обере…

Като се чу сам войводата да заговаря за хайдутите, цялата трапеза се смръзна. Намръщи се и каймакаминът и ливна и втората чаша „остарял шербет“, а в същото време Йоргаки запита:

— А има ли ги, негодниците им с негодници, господине?

— Как да ги няма, чорбаджи! Навъдили са се пущините — дето е думата, на всяка крачка можеш да налетиш на тях. Ей тъй, както сме седнали, може и тука да се появят…

— И как се справяш с тях? — подхвърли кисело Мехмед Салих бей. — Не те виждам да си се окичил с пищови и калъчи.

— Да пази бог — прекръсти се набързо „Богдан челеби“, — до пищов и калъч аз не се и докосвам, каймакам ефенди. Моето оръжие е песента. Точно тъй, точно тъй, бей ефенди, песента. Усетя ли, че на пусия са хора от вашата вяра, аз отпушвам гърло и запявам:

Пък мярнат ли се мутри от нашите, тогава подхвана, да речем:

Те това ми е защитата, каймакам ефенди.

И двете песни, турската и българската, Бойчо не ги каза, а ги изпя — широко, разлято, както пее безгрижен човек. Добила кураж от него, цялата дружина около трапезата се запревива от смях. Поусмихна се и Мехмед Салих, защото не се сапикаса, че другите всъщност се присмиваха нему. И каза мъдро:

— Прав е челебията и затова си личи, че алъшверишът му върви добре. Зер „корко базиргян — не кяр, не зарар“…64

Вдигнаха отново чашите. Празненството продължи чак до смрачаване.

6.

Дали защото бе прекарал толкова годни край становете, или имаше от бога дарба към техниката, но Боян изумително бързо усвои основното във фабричното производство. Добри Желязков лично го разведе на два пъти от хавуза — тъй казваха на водохранилището, — уловил над фабриката водите на Селишката река, до другия край, където се накатаваше готовото сукно, после ден или два Боян сам оглежда всеки чарк (думата механизъм още не си бе пробила път в Сливен) и всяко колело и в края на първата седмица не се похвали, а простичко доложи на своя устабашия, че се има за достатъчно сведущ, за да заеме поста си на чаушин, ще рече — помощник и дясна ръка на първомайстора. Вярно — огромните въртящи се колела, пляскащите каиши, грохотът на металните станове и свистенето на виещите се вретена още го стъписваха, не му бяха станали привичка, но за главното той се чувствуваше вече достатъчно сигурен в себе си.

— Как ти се вижда? — попита Добри Желязков.

— Работата или фабриката, господине? — уточни Боян.

— Фабриката. За работата тепърва ще можеш да говориш.

— На човек му става тъжно, когато обходи и опознае всичко — след кратко размишление каза Боян. — Веждите му отново се свъсиха, та образуваха една черна напречна линия над очите. — Не искам да ви засегна с онова, което ще кажа, господин Желязков. Вие сте извършили голямо дело, но то в края на краищата не е чак толкова…

— Не е ли? — кисело го прекъсна Фабрикаджията. — Невям ти се чувствуваш способен да го направиш по-добре?

— Прекъснахте ме, та затова грешно разтълкувахте думата ми. Не се смятам да го направя по-добре, господин Желязков, дори така е извън силите и способностите ми да го направя. Но аз мислех много по-далече. За българското племе. Ние не сме по-тъпи от другите народи, господин Желязков, пък ето — за фабриката вие сте докарали образци от Русия, готови машини чак от Белгия… Смятате ли, че ако не тегнеха над нас тези четири и половина столетия на тъпотия и назадничавост, българинът щеше да чака алеати и машини от чужбина? Че неговият ум нямаше да дели мегдан и в това поприще с другите народи? Че ако се бяхме развивали свободно, нямаше да внасяме, а да изнасяме алеати и машини? Ето, затова ми стана тъжно, когато се запознах с фабриката.

Този обрат в разговора обърка Добри Желязков — той никога не беше гледал на фабриката и на своето дело от такава гледна точка; сравнявал се бе и се бе измервал спрямо останалата турска царщина, та не можа в една минута да прецени какво ли аджеба щеше да бъде личното му място, ако наистина България не бе имала орисията за цели векове да бъде под ботуша на най-назадничавото от всички племена.

— Добре, добре — каза, за да се избави от неудобството. — Сега върви си на мястото и следи гладко и равно ли е сукното… — Той се засмя. — Поне да е така гладко, както абата, що тъче баща ти. — И добави: — Щом сме имали нещастието да дадем преднина четири века и половина на Европата, нека поне да запретнем ръкави, че да я достигнем колкото се може по-скоро. — А когато младежът бе до вратата, извика подире му: — Може би сегиз-тогиз все ще срещаш трудност или неяснота в работата. Не се стеснявай, Бояне, идвай и питай.

Боян отиде там, където големите валяци изсипваха и накатаваха топове готово сукно. И до обяд вече почти хвана „чалъма“ как да следи едновременно цялото изделие, което фабриката бълваше и бълваше…

Малко подир подновяването на работата след обеда Боян зърна няколко точици, които нарушаваха гладкостта на един от потоците синьо сукно. Беше готов да ги отмине, но валякът подаде още няколко. Отиде и разгледа плата. Не се бе излъгал — появили се бяха възли и раздърпани нишки, които не следваше да ги има. Той тръгна назад от ръка към ръка и за половин час откри причината за влошеното качество — просто един от тъкачите, човек среден на възраст и среден на ръст, не си вършеше работата, както трябва. Без да дава външен израз на откритието си, Боян отиде при майстора на работилницата, някой си Диню Овата, поразпита го за това-онова и неусетно научи, името на несръчния работник — Господин Токтанджиев. Тогава прегледа склада и отдели топовете, минали през ръцете на този тъкач — не намери нито едно възелче, нито една разтеглена нишка. Замисли се, пръстите му дълго барабаниха по вратата на склада. Сетне, взел решение, върна се отново в работилницата, прати при стана майстора Диню, а повика работника при себе си в стаичката, която му бе отредил устабашията Добри Желязков.

Двамата застанаха един срещу друг. И не можеше отведнъж да се каже кой се чувствуваше по-неловко — виновният работник или чаушинът, комуто за пръв път в живота се налагаше да изисква от някого сметка.

— Нещо не върви, а? — попита Боян, като се стараеше да придаде спокойствие на гласа си. Другият заби поглед в земята. — Работата ти днеска е калпава, Господине. Разбираш ли, днеска. Защото прегледах сукното ти от последната седмица; за малко да се обзаложа сам със себе си, че друг човек го е тъкал… Искаш ли да си видиш днешното?

Господин Токтанджиев поклати глава — види се, беше достатъчно опитен работник, за да е останал сляп за грешките си. Вместо това внезапно произнесе с глас, който издайнически потреперваше:

— Не ме изволнявай, чауш ефенди, аз…

— Не ме наричай „чауш ефенди“ — строго го прекъсна Боян. — Майсторе, Боян Силдаров, както искаш, само не така по турски.

— Само не ме изпъждай, майсторе. Ще се върна при стана и повече нито възелче няма…

Боян отново се почувствува неудобно, сякаш бе облякъл чужда, по-тясна дреха — смути го съдбовността, която другият виждаше в десницата му. Властта също е нещо, с което трябва да се привиква…

— Кога чу от мене думата „изпъждане“? — сухо запита той. — Аз само отбелязах, че работата ти днес не върви. И те попитах като човек за причината.

Работникът прокара ръкав през челото си.

— Кахър имам, майсторе. — Очите му отново се събраха долу, във върховете на грубите терлици. — Илия… момчето де, трета неделя върви на лошо. Даскал Инзов го гледа, не му разбра болестта. — Боян не се изненада; Димитър Инзов наистина покрай учителствуването имаше много занаяти, на по-предни места между които бяха малджийството (иманярството), зъбовадството и лечението — на юношески години бе слугувал известно време на един лекар немец, та бе понаучил това-онова от него. — На баячки го водих, куршум му лях — нищо. Сетне го заведох при един евреин в Ески Заара65; уж бил учил в Австрията, уж можел да вдигне умрял от постелята пък то… Накъсо речено, измъкна ми где що имах за прегледи и церове, пък помощ — никаква. Сега, по обед, дойде Стефан, по-малкият син — Илия май си отивал…

— Разбирам. — Веждите на Боян отново изписаха правата линия. — Прав си бил да мислиш за момчето, не е малък кахър това. Е?

— Какво „е“, майсторе?

— Като мисли, сполучи ли да измислиш нещо?

— Тук, в Клуцохор, има нов лечител. Грък. Костаки хекимина, тъй му казват66. Учил бил в Атина и Франция.

— Защо се колебаеш? — припряно го прекъсна „чаушинът“. — Защо не заведеш Илия при него? Или му нямаш вяра?

— Не е до вярата, майсторе. Дори хубави думи чух за гърка, изправил на крака неколцина, дето вече ги бяха отписали. — Ново избърсване на челото. — Само че бил голям скъпчия, майсторе. Пък аз всичко спестено потроших, сторих и цяла камара борчове. И се чудех сега кого още аджеба мога да закърпя…

— Колко взема скъпарят?

— Различно. — Човекът сви отчаяно рамене. — На такива като нас, дето вятър ни духа през джобовете, прибирал по два юзлука67, церовете после башка. На големците от които има други ползи, не вземал нищо. А на разни жени и кадънчета даже плащал отгоре. Зер бил много по онази част, тъй казват…

Боян премисли известно време, после изсумтя нещо като „Чакай ме тука“ и изскочи от стаята. След минута вече стоеше пред Добри Желязков и се прехвърляше смутено от крак на крак:

— Знам, че туй, което ще кажа, не е редно, господин Желязков. Нито съм отработил нещо във фабриката, нито вие сте се уверили дали ще имате полза от мене, че изобщо да ме задържите…

— Хайде де — подкани го Фабрикаджията. — Режи по-направо.

— Искам да помоля за половин меджидия68. Ако е невъзможно, благоволете да ми я дадете като заем.

Добри Желязков понечи да разпита младежа защо така изведнъж бе почувствувал нужда от пари, но забеляза разстроеното му лице и се отказа. Мълчаливо развърза кесията си и търкулна на масата не половин, а цяла меджидия.

— Вземи — каза просто. — Цялата, цялата вземи.

Боян прибра златната монета, но не пропусна да се осведоми:

— Как ми я дадохте, господин Желязков? Като дълг или кесмиш? — „Кесмиш“ казваха тогава, пък и много по-късно, дори и след Освобождението на „удръжка от заплатата“.

— Както ти решиш, аз не бързам. Най-лесно ще ти е, ако малко по малко я връщаш от месечната плата. Не, не, не ми благодари!

Малко по-късно Боян вече натикваше силом монетата в изпотената ръка на Господин Токтанджиев.

— Начаса заведи момчето при хекимина — заповяда му сухо. — Туй е въпрос на живот, човече, не може да се протака. Хайде, вън! Благодарностите ти може да струват…

А после отпрати и майстора Диню Овата и сам зае мястото на отсъствуващия работник. Там към края на работното време го завари устабашията Добри Желязков, който според обичая си правеше вечерен оглед на цялата фабрика.

— Ти пък какво търсиш тука?

— Замествам едного работника, господин Желязков.

— По каква причина?

Само за секунда лицето на Боян се засенчи. Сетне отговори, заобикаляйки въпроса на началника си:

— Ще бъда полезен вам и на фабриката само ако усвоя работата на кое да е място, тъй мисля аз.

Добри Желязков беше „от стара коза яре“ (негов израз) и несръчното хитруване на новия му помощник не го заблуди. Но той размисли продължително, като машинално разтриваше китките си — „въртяха го ставите“, както често се оплакваше напоследък, — пък сви рамене и отмина. Не отиде далече. В едно кьоше на работилницата „сви“ майстор Диню и от него разбра част от събитията, другата част лесно възстанови сам.

„Какво ли ще излезе от това момче? — запита се той, докато отдалече следеше работата на Боян около машината. — Боян има онзи инат, който прати дядо му на бесилото, добросърдечието на баща си, благодарение на което Бяно се радва на всеобщо уважение и на празна кесия, пак от него е взел и пословичната изправност в работата си, от Яна пък е наследил тънката душевност, дето прави човека отзивчив на всяко чуждо злощастие… Какво ли наистина ще излезе от такава една смесица?“

От тази смесица щяха да излязат още твърдост на духа в решителни часове и жертвоготовност. Но тях Добри Желязков щеше да узнае подир години — когато Боян щеше да ги прояви в негова защита…

7.

Вторият наплив на мющериите ставаше обикновено надвечер, когато майстори и търговци, прибирайки се към дома хлътваха в касапницата да купят парче месо за утрешната гозба на семейството. Като се готвеше за този втори наплив, Панайот тъкмо нарязваше заклания сутринта добитък, когато вратата скръцна и в очертанията й се появи една фигура, която той — за съжаление — добре познаваше.

Беше Топчи Ахмед, бьолюкбашията.

— Колагеле, Панайоте! — поздрави турчинът от вратата; ако човек не го знаеше, щеше да помисли, че този глас прелива от добросърдечие. Панайот Хитов обаче имаше вече предостатъчно опит и от тези следобедни посещения и от тия привидно дружелюбни поздрави, та само изсумтя нещо неопределено в отговор. — Виждам — продължи бьолюкбашията, — двамата с Петър сте подготвили добра стока за мераклиите.

— За мераклиите с пари — подхвърли през рамо двадесетгодишният касапин, докато окачваше на ченгелите чейреците и целите животни.

— Точно такъв е преди тебе — ухили се насреща му Топчи Ахмед. — Каручката навънка виждаш ли? Искам да натовариш в нея дванайсет от най-добрите си шилета. Сигур се досещаш — за конака са.

Панайот избърса ръце в престилката си и облегна лакти на тезгяха.

— Правиш ли сметка колко ще ти струват дванайсет добичета, бьолюкбаши ефенди? Туй е коджа месо, цяло малко стадо го речи…

— Няма да се пазарим, Панайоте. Колкото го сметнеш, толкоз!

— А парите?

— Ще си ги получиш. Рекох ти, месото е за конака. Пиши дванайсетте шилета в конашкия хесап, ще го уредим цялото топтан.

Младият месар се поприведе така, като че се готвеше да рипне през тезгяха и да впие пръсти в охранената шия на турчина. Топчи Ахмед сякаш долови движението му, защото благоразумно стори крачка назад.

— Слушай, бьолюкбаши ефенди, нека си приказваме „право куме в очи“. Двамата с Петър сме бедни момчета, не сме от родата нито на Саръивановите, нито на Гюлмязовите — не продадем ли, няма с какво да купим. А знаеш ли какъв е вече борчът на конака към скромната ни касапница? Без тези дванайсет шилета, дето сега ми искаш, ще да са се събрали до четири хиляди гроша. Чуваш ли, Топчи Ахмед? Че-ти-ри хи-ля-ди гро-ша!… Що искате от нас? Да спуснем кепенците ли?

— Ти бре, керата! — изруга от другата страна на тезгяха турчинът. — Ти в почтеността на конака ли ще се съмняваш бре? Конака ли ще броиш за батакчия?

Панайот усети как нещо червено замъгля погледа му. Без да разсъждава, ръката му се пресегна към сатъра, забит в дръвника. Пред него обаче се чу щракване, което го накара да се опомни — бьолюкбашията бе запрегнал пищовите си. Момъкът направи усилие да се овладее, облегна се на стената зад себе си и кръстоса ръце пред гърдите:

— Вземи, щото си решил да вземеш — каза. — Като съм търговец, не съм и товарач на стоката.

Той наистина бе сполучил да обуздае напиращия в сърцето му гняв. Но Топчи Ахмед очевидно не го разбираше, та не посмя да се заеме сам с работата, а повика двете заптиета пред вратата да вдигнат шилетата, докато сам остана настрана с ръце върху дръжките на пищовите. Напразна предпазливост — докато траеше този пореден обир на касапницата, Панайот нито помръдна, нито произнесе дума. Обаче щом тези пладнешки разбойници си отидоха, той удари ключа на дюкяна и почти затича надолу, към средата на града.

В метоха завари само двама от общинарите — кмета Йоргаки и Панайот Минков. Разказа им на един дъх каквото се бе случило, навря в очите им и рабоша на конака, по който, кажи го, вече не оставаше място за нови черти (Панайот Хитов беше неграмотен, та не водеше тефтер за борчовете, а ги бележеше на рабоши). И поиска помощта на общината.

— Вярвам ти на всяка дума, Панайоте — каза Йоргаки чорбаджи, след като го изслуша. — Ама хайде постави се на мое място и отсъди сам мога ли да сторя нещо в твоя закрила и що да бъде то.

— Ако вие, общинарите, и най-вече ти, кмете, не знаете как да спасите един сливналия-християнин от разорение, какъв избор остава нам? Или да си метнем въжето на врата, или да хванем Балкана…

— Шшшшт! — сепнато го прекъсна чорбаджията. — Таквиз неща не се мислят, Панайоте, а още по-малко се говорят.

— А да се търпят кражбите на онези, дето уж трябва да ни пазят от крадците, туй може, нали? — запрати в лицето му Панайот.

— Не искам да мислиш, че се измъквам фарисейски от просбата ти, адаш — намеси се примирително Панайот Минков, — но и аз не виждам какво е в силите на общината да стори в твоя закрила. — Да се оплачем в конака или на Мехмед Салих бей? Ами че туй е да се жалваш на самия крадец за извършената от него кражба. — Той замислено приглади добре поддържаните си мустаци. — Сега ми минава такава мисъл през ума. Защо ти, адаш, не отидеш да се жалваш на Али ефенди?

— Вярно! — побърза да се присъедини Йоргаки, усетил в думите на Панайот Минков изход от острите нападки на младия касапин. — Кадията нали е за това — да бди за законността.

— При този душевадец аз не отивам — мрачно заяви Панайот Хитов. — Даже да се видя гол като тояга, пак няма да почукам на вратата на Али ефенди. — И като видя въпросителните погледи на двамата, добави: — Онуй момче, дето го заклаха на Аба пазар само загдето не пожела да се откаже от вярата си, помните ли? Димитър, тъй беше името му. А онзи, който му взе душата, беше Али ефенди. Десетгодишен бях тогава, но се заклех пред трупа на момчето, що се мяташе като кокошка с откъсната глава по прахоляците, че ако някой ден се срещна с кадията, то ще е само да потърся сметка за това негово злочинство69.

— Виждаш ли? — разпери меките си длани Йоргаки чорбаджи. — Ти отказваш да се жалваш при Али ефенди, ние сме безпомощни от конака да искаме справедливост срещу самия конак…

Панайот отиде до вратата на метоха, но там спря, завъртя се на пети и впи кръвнишки поглед в очите на кмета.

— Измихте си ръцете — каза. — Точно като онзи, как му беше името, дето предал Исуса. Ама когато тъй хубаво знаете да си измивате ръцете, не се вайкайте сетне, когато българи от вашата община поемат онзи път, по който на неправдата се отвръща с неправда и на кръвта — с кръв, с читашка кръв. — Защото тогава такива като Али ефенди го пишат на вас на задника, нали?

И затръшна вратата след себе си.

8.

— Дълго премислях, Бяно, всякак оглеждах работата — най-добре е Иван да не научава истината.

— И да продължи да вярва, че е наш, мой и на Яна, син? — Другият потвърди — скръбно, но без колебание. — Не те разбирам, Мавроди. Обиколил си половината свят да го търсиш, бащиното ти сърце е преливало от горест и от желание да го притиснеш до гърдите си, пък сега, когато съдбата най-сетне ви събра…

Гостът поклати глава и от това снежните му коси се люшнаха насам-натам върху раменете.

— Пак искам да го притисна до гърдите си — каза. — И ми е свиден тъй, че да рече някой да ми предложи, готов съм главата си на дръвника да сложа или да изгоря като факла на кладата, само и само той да върви напред със сполука. Не искам бащината ми обич да е себелюбива, Бяно. А тя ще е себелюбива, ако се разкрия пред момчето…

— И пак ще река, че не те разбирам. За българина името на Мавроди Коджакара един ден ще бъде наравно с Бойчовото, с Пейовото, с името на Димитра Калъчлията. Кой ще е този син, който няма да се погордее, че е пряка издънка от този най-личен юнак?

— Зависи какъв човек е синът, накъде са стремленията му. За Иван ти сам каза…

— Повтарям го. Той е ученолюбив, както никой друг под този покрив. И знаеш ли що е споделил с даскал Добри, при когото ходи вечери да учи? Че най-святото му желание било да отиде в Русия, там да продължи науките си.

— Виждаш ли! За онзи, който утре може да бъде втори Добри Чинтулов — или, защо пък не, втори доктор Иван Селимински, — роднинството с един хайдутин от Балкана ще бъде като пранга на крака, за него ще го гонят и турчулята, и чорбаджиите, всички. Виж, друго ще е, ако минава за син на Бяно Силдаров от Сливен, общинаря и устабашията на абаджийския еснаф. Дори ако не ти помага, то поне името на бащата няма да бъде пречка по пътя му.

Бяно стана и се заразхожда припряно. Херодаята скоро отесня за крачките му. Когато обаче най-сетне седна пак срещу стария си приятел, вече беше овладял вълнението си.

— Да бъде, както ти искаш — рече просто. — И да знаеш, не ми тежи: ние с Яна отдавна привикнахме да гледаме на Иван като на наша рожба… както впрочем и на Найден също. Преди двайсет години ти дадох дума, че ще го имам като мой син; е, сега все едно че думата продължава да е в сила. И докато позволяват възможностите ми, ще го подпомагам и в поривите му към наука и знание.

— А, това не! — рязко го прекъсна Мавроди Коджакара. — Ще го имаш за син, това добре, но няма да ми попречиш аз да изпълня онзи дълг, който произлиза от еднаквата кръв в жилите ни.

— Ще ме поставиш в доста никакво положение — поклати глава Бяно. — За децата си ще изляза „за едни майка, за други мащеха“. Е, то, речено по справедливост, другите не са в ученолюбието като Иван, но…

— Неловко положение, прав си. Но аз виждам поне две пътеки да се излезе от него. Разправяш, все си полагал грижи за моята къща в Дели Балта. Е, ще ти я харижа и ти ще се разпореждаш с нея като със своя — ако искаш я продай, ако искаш някое от децата настани в нея. Освен това ще ти оставя една здраво натъпкана кесия — за което от децата потрябва, вземай от нея спокойно.

— Ако вярно те разбирам, ти пожелаваш също да се имаш за техен общ баща, само дето ще си скрит, няма да се показваш наяве?

Белите коси се люшнаха напред.

— Така го мислех, ала не смогвах да го изразя. А второто…

— Ти не каза ли и двете? Едното — къщата в Дели Балта, второто — кесията?

— Не, второто е с твоя помощ да направим така, че аз да подпомогна Иван извън къщата и кесията. Не бързай да възразяваш, Бяно. Това, благотворителността, не е чужда нам, на българите. Помниш ли, хаджи Иван Селимински се бе изучил с подкрепата на благодетел от не знам къде си, даскал Добри Чинтулов добил науките си с подкрепата на сливналия, преселник в Браила, Антон Камбуроглу от Брашов даде път към знанието на толкова българчета… Е, кажи, защо пък аз да не се явя нещо като благотворител за Иван?

Бяно дълго премисля думите му.

— Не знам как ще стане. Нито за прехвърлянето на къщата знам, нито за появата на този внезапен благотворител. Но щом такава е волята ти, няма да я престъпя. Нали е казано…

Щеше да изрече една от своите мъдри поговорки за старото приятелство и за предаността, но не успя — Мавроди, преобразил се в един миг, го спря с рязък жест. Заслушаха се. Да, изострените сетива на хайдутина не го бяха измамили — навън, някъде от тъмнината на вечерта, се носеше приглушено чукане. Без да се уговарят, Бяно затъмни пламъчето на лоената лампа, а Мавроди отиде до стената и измъкна два пищова от закачения си там силяхлък. След малко леки стъпки приближиха до стълбището към херодаята и един познат глас се обади приглушено:

— Аз съм, тате, Найден. Дошъл е братовчедът Георги. Да го пусна ли?

— На леля ти Трънка синът?

— Не, на чичо Стойко Раковалъ̀ от Котел.

Двамата приятели се спогледаха. После Мавроди Коджакара направи един жест, който трябваше да означава „не възразявам“.

— Добре, каза Бяно, — доведи го. — И вдигна пак пламъчето на лампата.

Не мина и минута и пред тях застана Георги Раковски. Поприсви очи, за да ги приспособи към светлината, огледа се, позна двамата мъже, но с нищо не изрази изненада, че в дома на мирния абаджия „чичо“ Бяно среща един хайдутин от търсената под дърво и камък дружина на войводата Бойчо Цеперански.

— Прав съм бил да дойда насам по нощите — засмя се насреща им. — Един горски юнак, слязъл направо от Балкана, и един довчерашен неволник от цариградските тъмници — е, щеше да дойде много, ако ни подушеха шпионите. — Без да чака покана, Раковски остави черната си твърда шапка и бастуна и се настани при двамата. — Аз всъщност идвах за тебе, чичо Бяно, ала ми е радостно, че срещам тук и…

— Мавроди Коджакара — представи се хайдутинът. — Пък за спокойствието на верните хора само Кара Махмуд.

Признанието за тайното име не направи никакво впечатление на младия човек — той очевидно в скритите работи се чувствуваше като риба във вода. И затова се задоволи само да кимне с разбиране.

— Може да ти се види смешно, чичо Бяно, но дойдох да ти предам едно много здраве.

— От баща ти? От сестрите?

— Не се мъчи, няма да познаеш. От много по-далечно място е. Уж все го имах наум, пък като бяхме горе шевката комай го изличи из паметта ми. От Браила е, чичо Бяно. Когато бях там, живеех, за известно време бях открил и школо в дома на един сливналия, Паскал70 на име, заселил се там след Преселението. Като научи, че падаме нещо роднина, сто пъти ми заръчва и поръчва — видя ли се с тебе, да ти предам неговото голямо „много здраве“. И че домът му ще е винаги отворен за тебе и челядта ти.

Бяно пропусна последните думи, той бе извърнал очи към другия гост.

— Чу ли? Нека не се казвам Бяно, ако…

— … ако това не е нашият Паскал хаджи Кутьов, разбира се — завърши вместо него Мавроди Коджакара. Коравият хайдутин подсмръкна шумно — споменът за другия приятел от младостта го бе разчувствувал.

Стопанинът се почувствува задължен да обясни:

— Преди години с Паскал, Мавроди, Добри Желязков и още неколцина приятели основахме наше, сливенско „Братство“, Георги. — Той се усмихна невесело: — Щяхме да строшаваме робската верига…

— Зная го, чичо Бяно. Зная го още от бай Паскал в Браила. Работата е, че сте искали да надскочите ръста си.

— Не, ние просто живеехме с погрешна представа за ръста си — рече замислено Мавроди. — Имахме се колкото връх Българка, пък когато дойде часът, оказа се, че сме просто мъничета.

— От вас ли чух, че сте мъничета?! — вдигна хубавите си вежди Раковски. — Вие, горските юнаци и народните закрилници, които за българина сте като звездите сред мастиления мрак на робското небе?

— „… като звездите сред мастиления мрак на робското небе“ — повтори хайдутинът. — Благодаря за тези хубави думи, господине, ще ги запомня за цял живот. Верни или не, те просто… просто разнежиха душата ми, все едно че чух песен на жетварка…

Георги Раковски махна с ръка — затрогването на хайдутина се бе предало и нему, пък той държеше да е външно твърд и неподатлив на разчувствуване.

— Нека да не сте надскочили ръста си — каза. — Да го кажем другояче — че сте изпреварили времето си. И вие от „Братството“, и вдъхновителят ви хаджи Иван Селимински, и моят славен вуйчо Георги Мамарчев, всички. Мечтали сте за свободата, пък не сте виждали — или просто не сте желали да видите, — че народът още не е бил узрял за нея. Сега обаче е друго. Сега мечтата не е вече гола мечта, а само още несбъдната действителност. Също като пилето преди излюпването, което си има туптящо сърце и душа, само дето още не е счупило крехката обвивка на черупката си.

— Не е толкова крехка — поклати глава Бяно. — Турчинът се е разбеснял, беззаконията и издевателствата се ширят… Но защо ли разправям това именно на тебе, гдето сам се нарече довчерашен неволник…

— По-възрастен си, чичо, и затова ще те помоля да ме извиниш, че няма да се съглася с тебе. Днешният ден не е като онзи от времето на „Братството“. Турчинът не е същият, българинът — дваж повече. Моят съселянин Бозвелията извърши чудо, дето ще остави името му завинаги записано в календара на българските светци — подхвана уж черковна борба, а на дело чрез черковната борба превърна българите от родове, села и градове в нация. Това го нямахте някога.

— Господин Раковски е прав — съгласи се Коджакара. — Помниш ли, Бяно, за това ни говореше и хаджи Иван Селимински — че не успяхме в делото си, понеже българинът от Варна не се чувствува кръвен брат на сливналията, а за другия от Охрид или Струга изобщо не е чувал…

— Ама гърците взели душата на Неофита? — продължаваше все по-разпалено Георги. — Нищо, неговата свята длъжност сега е поета от моя съученик Стоян Михайловски. — По навик от Куру чешме той назоваваше Иларион Макариополски с мирското му име. — Ама щели да изпият и неговата кръв? Аз ще река: нищо, друг ще развее поваленото знаме. И тъй ще върви то от ръка на ръка, докато строшим едната верига, верската и душевната.

— Вярно е — кимна Бяно. — И трябва да се замислим да не изоставаме от борбата и ние. Е, надвихме гърците в училището, това е истина, ала божието слово още се чете на гръцки…

— За училището споменаваш — изчервен от напрежение, поде думата му Георги Раковски. — Направи едно сравнение между училището днес и преди двадесет и пет години. Там, където ние зубрехме „алфа — аз съм ви калфа…“, сега учат физика, учат граматика, учат всеобща и отечествена история, учат всеобща и отечествена география. Направи и друго сравнение, чичо Бяно. С нашите поробители. Мръднали ли са те само една педя по-напред? В медресетата си не тъпчат ли на същото място, където са тъпкали и преди четвърт век, и преди четири столетия? Що се получава? Че турчинът е господар само с камшика и ятагана, пък в попрището на просвещението може само да бърше калта от обувките на своя роб. Това различие също вещае края на робството, братя.

— Господинът също и за това е прав — отново потвърди Мавроди.

— Той е даже повече прав, отколкото сам го съзнава — замислено добави Бяно. — Защото не отчита, че дори ние, възрастните, не сме онези от времето на Заверата и на „Първото Московско“. Почакайте малко!

Той излезе, помая се няколко минути из горния кат на къщата и се върна. В ръцете си държеше един пожълтял лист хартия.

— Запазил съм прогласата, с която нявга обявихме решението за Преселението — каза. — Ще ви прочета само началото:

— Разбирате ли какво искам да ви кажа? — продължи Бяно. — Как сме говорили ние преди двайсет години, как говорим сега. Ами че аз мога да се обзаложа, че ако хванем едно десетгодишно момче и му прочетем „джовапа“, то изобщо няма да го разбере. Не че няма никаква турска дума в езика ни; има и ще има и занапред, не може без следа да си живял столетия с някого, но отърсва се той, отърсва се, доколкото може, от турските примески, зазвучава чисто и звънко, както са говорили нашите деди, преди първият османлия да стъпи върху земята ни. А говоренето на „вие“, както в Европата? А това „господине“ в речта ни? Когато на по-млади години чух „вие“ и „господине“, аз за малко да не получа припадък, пък заслушайте се днес — ще ги чуете понявга и между родни братя.72 — Той внимателно сгъна листчето и го положи на пезула до себе си. — Колкото ние сме рипнали на високо, толкова агаларите са затънали надолу. По-рано имаше между тях властители като Тахир ага, дето и в злото бяха като царе и господари, и мъдреци като хаджи Рифат, които преливаха от човещина. Сега всички са една паплач — рушветчии, грабители, затъпели от скотски удоволствия и лентяйство…

Една от редките усмивки се появи върху лицето на Мавроди:

— Знам едного, който е днешният хаджи Рифат. Неговото име е Бяно Абаджи.

— Благодаря ти за добрата дума — отговори сериозно Бяно. — За съжаление тя не е вярна. Хаджи Рифат беше Човек и не делеше другите човеци на свои и чужди, на рая и господари. Докато аз се чувствувам враг на поробителите и според силите си желая да се боря срещу тях.

Георги Раковски прочисти гърлото си и подхвърли многозначително:

— Похвалвам те за онова, което току-що изрече, чичо. Защото свободата напира по всички посоки, но ние трябва да подпомогнем настъпването й. — И уточни: — Не само с възраждането на народностното ни себечувствие, с подема в науката — те са предпоставка, предначално условие за успех. А за същинския успех ще са нужни и мишците ни. — Двамата го изгледаха с любопитство. — Над турската царщина се събират облаци, господа. Бурята няма да се развихри скоро, ще минат месеци или години до началото й, но ние трябва да сме готови за нея.

— Уточни се, Георги — помоли стопанинът. — Не те разбирам ясно.

— Предусеща се в Цариград: Дядо Иван пак ще премери сили с турчина и този път ще го просне в праха завинаги.

Бяно се прекръсти благоговейно:

— Господи, нека, нека най-сетне да бъде!… А кълна се, за вярване е. Преди двайсет години генерал Дибич е казал на нашите: „Потрайте още малко, следващия път ще бъде вашият ред!…“

— То ще излезе — рече Мавроди Коджакара, — че просто не ще има потреба от нас, „звездите сред мастиления мрак“. Зер Дядо Иван не е останал на нашите шишанета и калъчи…

— Не сте прави. И двамата не сте прави — страстно заяви Георги Раковски. — И Дядо Иван е като господа на небето — дава, ама в кошара не вкарва. Как мислите вие, няма ли да му е по-лесно, ако в деня, в който ще прегази Дунава, примерно сто хиляди български юнаци са развели знамена в Стара планина и са се явили откъм гърба на гаджалите? — Не си ли извоюваха, свободата така с чужда помощ, но и с народно въстание — също гърците на юг и сърбите на запад? Защо ние да чакаме своята свобода ей тъй, на тепсия? Не, господа. Казах го и ще повторя: ние трябва да сме готови за големия ден, що приближава!

— И за тогава ли?… — понечи да попита Мавроди, но Раковски не изчака въпроса му:

— За тогава. В славното време, което наближава, вие, „звездите“ и народните закрилници, като най-опитни в сраженията ще бъдете народните офицери и генерали. А дотогава народът ще черпи от подвизите ви упование в собствените си сили.

— Не каза нищо за такива като мене… — подхвърли усмихнато Бяно.

Раковски му отговори съвсем сериозно:

— Вие трябва да бъдете опора за тези, които са в Балкана, чичо. Тя, тази опора е нужна днес, ще бъде дваж по-нужна утре. — Той помълча малко, видимо се колебаеше. — Ще река нещо повече, този път не „за такива като тебе“, а именно за тебе. Дойде ми то наум, когато в началото на месеца бяхме на пиршество горе, на долапа ти. Защо, запитах се, не завъртиш чарковете на долапа? Сам се оплакваш, че очите ти вече не са за становете и ткалото…

— Наистина ли го говориш?

— Съвсем наистина. И ако поразмислиш, ще се съгласиш с мене.

— Като нямаш наум очите ми, нали?

— Признавам, така е. В утрешния ден ще бъде съдбовно важно дали горе, под „Мочурите“ ще има човек като тебе, или не.

Разговорът секна изведнъж — смелите предначертания на Раковски бяха по-обширни и по-високи, отколкото двамата приятели можеха така, за минута, да обхванат. Когато мълчанието заплаши да се превърне в тягостно, Мавроди Коджакара, за да се намери на приказка, разказа на Раковски за намерението им да прехвърли на Бяно бащината си къща в махалата Дели Балта. Когато стигна до затрудненията, Раковски прихна в смях — ами че това било точно из неговия занаят работа, той се наемал за ден или два да я уреди… е, стига да разполага с пари, за да „смаже“ (точно тази дума употреби) когото трябва от агаларите. В отговор Мавроди извади една доста издута кесия и развърза кожените й ремъци. Георги Раковски избра няколко монети, после се осведоми подробно за къщата, взе си и кратки бележки. И после се надигна да си ходи.

Когато Бяно се върна, след като го изпрати, кесията, все така разгъната, стоеше на същото място на миндерлика.

— Прибери я — каза му Мавроди Коджакара, като я показа с очи.

Бяно избухна в смях. Смя се дълго, до задъхване, а сетне обясни:

— Не ме гледай така стреснато, не се смея на тебе. Знаеш ли, горе зад баджата има един тайник, някога още баща ми го е правил. Сега ме напуши смях, понеже от неговата смърт, речи го — едно тридесет години, за пръв път ще се завърти гологан в това скривалище. — Той завърза кесията. — Какво ще кажеш за словата на Георги? — попита вече съвсем сериозно.

— Синът на Стойко Раковалъ̀ ще отиде далече. — Белите коси на хайдутина се люшнаха напред и назад. — Помни ми думата, той ще затъмни и баща си, и вуйчо си Георги Мамареца, с когото се канехме да вдигаме буна. Само едно не разбрах — откъде смята да събере той до сто хиляди юнака в Стара планина. Ако се чака от мене, аз със зор ще вдигна и стотина… А ти, Бяно? Ти какво ще кажеш?

— Че комай е прав — замислено произнесе, запитаният. — Може наистина да съм по-полезен, ако на стари години сменя занаята и подхвана долапчийството.

Мавроди се изправи, разкърши вдървените си крайници и посегна към силяхлъка си на стената.

— Време е — рече кратко.

— Подготвил съм ти една изненада — усмихна се срещу него Бяно. — Ще имаш охрана, докато отиваш нагоре при своите.

— Охрана? — смая се хайдутинът. — За мене?

— За тебе — потвърди приятелят му. — Ще те съпроводи Иван, дето само се зове Иван Бянов Силдаров…

Като чу това име, Мавроди неволно потърси опора о стената.

Нека прескочим в събитията и да кажем, че Георги Раковски изпълни обещанието си и още на другия ден уреди прехвърлянето на къщата. Като владееше тънкостите на истинските закони, по които се управляваше Турската империя, той най-напред проводи нарочен човек да предупреди Али ефенди за посещението си. После се яви преди него и му показа тапиите си, които доказваха, че е адвокатин из Стамбул. Това направи изключително впечатление на кадията — за пръв път му се случваше да види жив адвокатин, само бе слушал за хора с такъв занаят.

Като размениха неизбежните приказки на встъплението и изпиха по едно кафе, Георги Раковски му представи предварително изготвени от него на турски и български книжа за узаконяването на Бяно Силдаров като собственик на еди-коя си къща в Дели Балта. Когато пое книжата в ръцете на Али ефенди се хлъзнаха три лъскави златни махмудии.

Не възникнаха никакви затруднения, кадията веднага подписа книжата.

Адвокатинът Георги Раковски наистина познаваше изтънко закона, по който се управляваше Турция.

9.

Ако притежаваше такава сила, Мавроди щеше да направи, щото тази пътека никога да не свърши. Той забавяше крачките си (оправдаваше се пред себе си, че несвикналото градско момче не може да се мери са ходенето на човек, който двадесет години е кръстосвал горите и долините — от Добруджа до Странджа), но „Керемидената къшла“ тъй или иначе наближаваше. А докато вървяха нагоре по Хайдушката пътека, разговорът все течеше ли, течеше. Не, не беше истински разговор. Всъщност Мавроди Коджакара предизвикваше момчето да говори, а той не слушаше, а просто попиваше всяка негова дума.

— Та казваш, Иване, учиш скритом при даскал Добри Чинтулов?

— Как да не е скритом, господин… господин…

Една буца заседна в гърлото на Мавроди, но той намери сили да каже:

— Остави, по-харно е да не научаваш името ми.

Това „по-харно“ не беше твърде ясно, но за щастие момъкът не зададе повече въпроси.

— Ако не е скритом, ще стана за резил в Сливен, господине. Всеки ще си каже: Иван Силдаров станал на двайсет и толкова години, мустаките си може да ги завие около ушите, пък решил да седне редом с невръстните азбукарчета. Понеже на моите години човек вече трябва да е изучил, щото е решил да учи, и да си е взел хляба в ръцете.

— Е, и ти не го ядеш даром, твоя хляб…

— Не го ям даром, вярно е. Но все пак не подобава, знаете…

— А всъщност защо този мерак у тебе за наука, Иване?

— За да бъда полезен — беше краткият отговор, но от него стъпките на хайдутина спряха от само себе си:

— За да бъдеш полезен? — повтори. — На себе си? На баща си полезен?

— На българското племе, господине. — Ако беше светло, Мавроди щеше да забележи, че на това място младежът, също спрял срещу него, се изчерви. — Аз мисля така, господине. Има бог на България, който я води и закриля… въпреки близо петвековните изпитни. Този бог възлага на синовете й да извършат през живота си онова, което може да не е най-полезно за тях самите, ала е нужно и полезно за племето.

Хайдутинът пристъпи отново нагоре по пътеката.

— Не разумявам кой знае колко добре думите ти.

— Ами да вземем баща ми. — Той е толкова способен, че ако беше подхванал например търговия, досега да се е наредил до най-богатите сливналии. Но той е усетил, че ще е по-полезен, ако стане абаджия и устабашия на абаджийския еснаф — мерило да бъде за добро тъкане и в еснафа да въведе ред и честност. И се е отказал от полезното за себе си, за да се посвети на полезното за всичките.

За възможностите на Бяно да преуспее като търговец Мавроди Коджакара имаше по-особено мнение, но предпочете да не му даде гласност. А междувременно момъкът продължи:

— Тъй е с мнозина. Богът на България е подучил господин Добри Желязков да създаде първата фабрика, може би пак той е подтикнал някой измежду вас да поеме този преславен път — всеки ден и всеки час да излага живота си, но да бъде закрила на слабите и подложените на неправда.

Също и на този въпрос Мавроди гледаше по-другояче — например той самият бе стъпил на хайдушкото поприще именно защото на бога се бе досвидяло да спести нему и на Неда, жена му, всяка възможна беда, — ала пак се въздържа от ненужния спор. И запита:

— И ти затова ли…?

— Затова, господине. В себе си усещам сили да бъда полезен на братята си чрез знанието, чрез науката. Е, може да не съм надарен като Добри Чинтулов или Сава Доброплодни например, но все пак… А бъдещето е на образованите народи, господине. И рано или късно силата на разума ще властвува над другата сила — пехливанската, главорезката, мракобесническата. За тази власт чрез разума искам да се посветя на поробените си братя.

— Какво казва за намерението ти даскал Добри?

— Дали говори истината, или го казва от човешка доброта, но той ме подкрепя, окуражава ме. Да съм изкарал още половин или една година учение при него, дума, и съм можел да се смятам готов за приемане в подготвителния клас на някое от големите училища в Русия.

Мавроди Коджакара отново спря — този път не защото го бяха стъписали мислите на момъка, а просто бяха стигнали уговореното място. Все пак, преди да подаде знака, той зададе още един въпрос:

— Възнамерението ти е почтено за тебе и свято за българщината, Иване. Ако дойдат нещата до тръгване към Русия, ще приемеш ли една малка помощ и от мене? — И побърза да добави: — Зная, че баща ти няма да те остави така, с празни ръце да поемеш на север. Но щом крайното ти стремление не е твоята лична изгода, а изгодата на българщината, ще позволиш ли и аз, един българин с незавидна участ, да спомогна с нещичко за по-добрата бъдна участ на другите?

— Разбира се, господине — каза безхитростно младежът. — Ще бъда благодарен за каквато и да е подкрепа.

Предишната буца, голяма колкото пестник, пак застана на гърлото на хайдутина.

— Аз ще намирам, колай да се осведомявам и за подготовката ти при даскал Добри, и за тръгването ти, ако наистина решиш да поемеш към Русия, та ще имам грижата да изпълня, онова, за което сега се сговорихме. А дотогава… дотогава… позволи ми да те прегърна, сине…

Мавроди не дочака съгласието или отказа на момчето, а го притисна до сърцето си. Беше кратичка прегръдка — уплаши се, че Иван ще усети хълцането му. Отпусна го, па с трескави движения откъсна една тревица, постави я между дебелите си палци и изсвири по особен начин. Звукът не беше още заглъхнал, когато до двамата, сякаш изникнала направо от земята, застана снажната фигура на един мъж; колкото и да беше тъмно, Иван разпозна в него войводата Бойчо Цеперански.

— Войводо, този момък го познаваш. Иван, сина на Бяно Абаджи, дето бяхме заедно на гощавка при долапа.

— Как да не го зная! — Бойчо разтърси ръката на младежа. — Що, да не е решил да поеме по нашите друмища?

— А, не! — избърза да каже Мавроди. — Какъвто е юнак, баща му го проводи да ме придружи дотука.

Иван чу само думите, изречени без присмех, но нито забеляза знаците, които едновременно с тях даде хайдутинът, нито ако беше ги забелязал щеше да ги разтълкува.

— Добре, добре — каза войводата. — Хайде, вие се сбогувайте, пък аз ще те чакам при къшлата. — И изчезна по същия безшумен и незабележим начин, по който се бе появил.

… Така Иван никога не разбра, че когато малко по-късно се раздели с приятеля на баща си, двама опитни хайдути от дружината на Бойчо войвода Цеперански тайно го съпроводиха от двете страни чак докато той навлезе в крайните къщи на Сливен — тази бе молбата, която Мавроди Коджакара бе изразил с пръсти към своя войвода.

Никога не научи и друго — че когато се разделиха, коравият белокос хайдутин, видял потоци от кръв и планини от човешко страдание, свърна настрана от пътеката, седна на голия сипей, захлупи лице в шепите си и горко се разрида…

10.

В душата си той беше стеснителен до безпаметство; уж бе обходил свят и бе срещал и разговарял с къде-къде издигнати люде, но тази вътрешна притесненост никога не можа да надмогне; единственото, което бе сполучил, бе да не я показва много явно, да я поприкрива, да си придава вид на самоуверен и на човек, който знае собствената си цена. Сега, докато се готвеше за срещата с учителите, Добри Чинтулов припряно и малко тромаво сновеше нагоре-надолу из стаята, кършеше ръце и събираше сили за предстоящия разговор. Знаеше, че никой от останалите не му беше равен по знания и опит, но все пак…

Когато стана часът, той още един път си припомни всичко, което в последните дни си бе казвал за тази среща, пооправи сюртука си, прекръсти се и като се насилваше да придаде на стъпките си спокойствие и сигурност, отиде оттатък. С един поглед обхвана стаята — ако изключим Димитър Кешиша, всички поканени бяха тук. Двете учителки, Зарафина Яндова и Елисава Желева, стояха прави до прозореца и събрали глави, си шушнеха нещо; стойката им бе съвсем еднаква — с изправени снаги, дръпнати назад рамене и ръце, мушнати под престилките, — та Чинтулов с основание си помисли, че навярно бяха придобили привичката за тази стойка от всекидневните седем-осем часа, в които по същия начин стояха прави пред своите ученички. Точно в противоположния ъгъл, седнали един до друг по турски, бяха двамата Димитровци — Инзов и хаджи Костов; приказваха си и те, но от ухилените им лица можеше да се съди, че разговорът им надали бе така благопристоен като на учителките, дори Добри Чинтулов си представи с какви изрази Злъчката подсоляваше своите слова и в общи линии предположенията му не бяха далеч от истината. Петият човек в стаята бе Яни Сотиров — висок охранен мъж с естествена розовина на бузите, умно широко чело и тъмни прави коси, сресани грижливо назад, по които — като бразди на току-що изорана нива — още личаха зъбите на гребена. Беше настрана от другите и Чинтулов не можа да прецени дали те го бяха изолирали от себе си, или той — „Vae victis“73, каза си главният учител, — разгроменият и осмян застъпник на елинизма в училищата, сам странеше от тях, страхувайки се да не срещне нови подигравки и низвержение.

Щом Чинтулов застана на вратата, разговорите в стаята секнаха веднага и двамата мъже в тъмния ъгъл станаха на крака. Посрещането зарадва младия учител — не защото суетата му бе погъделичкана от вниманието и израза на чинопочитание, а понеже в него той виждаше отговор на първия от въпросите, които го вълнуваха: че другите няма да оспорват мястото и правата му на главен и пръв между тях.

— Добър ден, госпожици и господа поздрави той, като се постара да вложи в гласа си уважение, но не и фамилиарничене. — Моля, заповядайте в другата стая. Тъй като ни предстои не събрание, а малък разговор между колеги, погрижих се да подготвя една малка почерпка…

— А, това вече е нещо! — примлясна многозначително Димитър Инзов и така го направи, че всички се засмяха, включително и Яни Сотиров. Засмя се и Добри Чинтулов, но по други съображения — представи си разочарованието или поне удивлението, което щеше да изпита Злъчката, когато след малко се видеше с чашка чай, а не ракия в ръка.

Заведе ги. Когато се подготвяше за тази среща с колегите, той се бе постарал предварително да донесе онези малко вещи, които, не спестявайки от стипендията, а направо крадейки от залъка си, бе купил в Одеса и пренесъл в Сливен: кръгла масичка на един крак, която в Русия бе известна под френското си име — геридон, четири стола с плетени папурени седалки (доколкото бе чувал, в Сливен имаше столове, внесени чак от Виена, само в домовете на Добри Желязков и на търговците Русчо Миркович и Стефанаки Саръиванов), самовар и няколко чаши за чай. Самовара и чашите той не броеше за своя гордост, а за насъщна необходимост — в Одеса се бе пристрастил към чая и просто му ставаше чоглаво, ако минеше ден без чашка от това питие: точно както за пияча е ракията или за пушача глътката тютюнев дим. Добри настани двете жени, Яни Сотиров и Димитър хаджи Костов на столовете, за Злъчката, като по непретенциозен, и за себе си приготви места на миндера. Наля от самовара и раздаде димящото питие. Веднага пролича, че от петимата само хаджи Коста бе „на ти“ с чая; другите явно не бяха имали случай да се запознаят с него, дори Зарафина Яндова здравата си опари езика, но от себелюбие никой не си го призна.

Как да е изпразниха чашките и хапнаха от курабиите, приготвени за случая от снахата на Добри, жената на брат му Димитър Чинтулов. Едва тогава той се поокашля без нужда и повиши глас:

— Госпожици и господа, драги колеги. — Каза го и веднага съжали — това обръщение, подготвено отнапред, прозвуча изкуствено и надуто, неподходящо за наистина колегиалната атмосфера, която се бе получила. — Изправени сме пред новата учебна година. Старата как да е я приключихме, приключихме я така, както тя бе подхваната миналата есен. Но тази, новата, трябва да стане нова не само по календарному, но и по облик.

— Изяснете се по-добре, господин Чинтулов — предложи Елисава Желева — предложи го уж спокойно, но в тона й се усещаха далечни нотки на докачено самочувствие.

— Не искам да засягам никого — побърза да каже Чинтулов. — Тук в учебното дело е сторено много и не напразно Сливен се сочи за пример навсякъде, където живеят българи — в Турско, във Влашко, даже в далечна Русия. — Е, поувлече се; пазейки чувствата на колегите си, наистина се поувлече — за сливенските училища се говореше с похвала само доколкото едни от първите се бяха отърсили от силом насаждания елинизъм, но като ниво на обучението съвсем не се брояха между челните. Дори Котел, в края на краищата още само село, беше излязъл по-напред благодарение новостите въведени там от сливналията Сава Доброплодни. — Но ние не бива да се поддаваме на самозадоволство, колеги. И да не си затваряме очите пред голата истина, че други са ни изпреварили — Габрово, Трявна, Шумен, Свищов… май станаха доста онези, които са излезли по-близо до културния свят от нас.

Секунда на колебание — в душите на учителите се водеше борба между засегнатото самочувствие и откровеността пред лицето на истината. И тогава се обади Димитър хаджи Костов и даде пример на прямота:

— Със съжаление трябва да признаем, госпожици и господа, че господин Чинтулов е прав. Спрямо Габрово ние сме назад с цели петнадесет години. Открили сме девически училища, това добре, но къде ни е класното? Къде ни е преподаването, което да подготвя не само за водене на халваджийски тефтери, а да дава образование като европейското?

— Поне имаме утехата — полугласно рече Зарафина Яндова, — че сме давали, на каквото сме способни, не сме го пестили от децата…

Добри Чинтулов отмина забележката й, а иначе кимна с благодарност към хаджи Костов за решителната му подкрепа.

— Помолих ви да се съберем — каза, за да обсъдим как и какво да сторим, за да наваксаме пропуснатото, да догоним по-напредналите.

— Хайде да караме по-накъсо — предложи Злъчката — и без велеречия и празнодумства. — Той изговори нещо под носа си, което за щастие не се разбра. — Когато сте ни събирали, господин Чинтулов, сигурно отнапред сте премислили що ни чака. Вместо за Баните през Ново село74, хайде да ударим направо, а?

Подкрепиха го. И Чинтулов остана едновременно доволен и недоволен от развитието на нещата — Димитър Инзов му спестяваше усукванията, пък го лишаваше от сладостта да наговори всички онези хитроумни неща, за които така старателно се бе подготвял.

— Нашата слабост виждам в две посоки — започна той. — По-стегната организация на училищата, по-стегната и подчинена на единен ред и една програма, и ново, по-съвременно преподаване.

— Първото го разбрах — гъгниво го прекъсна пак Злъчката. — Но за второто не ми е съвсем ясно…

— Сега преподаваме като Димитър Кешиша или като даскал хаджи Илия или хаджи Кринчу още по-рано. Така не можем да мерим мегдан с европейските училища, госпожици и господа. И затова предлагам сега, преди началото на учебната година, да изкараме една наша, учителска преподготовка, в която с ваше позволение — да ви запозная с ланкастерската метода и после да я въведем като задължителна във всички училища на Сливен.

Учителите прихнаха в смях и Добри Чинтулов се изчерви така, че чак косите му смениха цвета си.

— Казахте го и вие, господин Чинтулов! — отговори за петимата Елисава Желева. — Още в четиридесет и четвърта тук дойде за учител Любомир Младенов из Банат, село Вършец. Две години преподава, но все по тази система, само че тогаз по-простичко й викахме взаимоучителна.

— И вие всички я познавате? — смая се главният учител. — Но тогава защо, за бога, никъде в Сливен не се преподава по нея?

Сега беше техен ред да се изчервят. Най-сетне хаджи Костов каза:

— Нека да си го признаем. Едни се чувствуват по-сигурни по старите, утъпкани пътеки. Други нямат таблиците и останалите нужни пособия. Пък трети, аз съм например измежду тях, не са запознати с взаимоучителната система — в Градец даскал Мано и даскал Дичо я караха по килийната, знаете. Накратко, тези са причините, господин Чинтулов.

— Онова, което чух, е прерадостна вест за мене, госпожици и господа. — Добри Чинтулов наистина засия. — Излиза, че половината от проблемите са вече зад гърба ни, и то благодарение на Любомир Младенов, трябва да запомня това име. Що се отнася до вас, господин хаджи Костов, аз лично ще ви въведа в ланкастерската и при вашата подготовка само за няколко дни ви обещавам да я усвоите. За таблиците ще се погрижа, зная към кого да се обърна с молба за тях. — Той имаше предвид своя покровител от Браила Димитър Диамандиев. — Надявам се да дойдат, преди още клепалата да са призовали азбукарчетата за първия учебен ден. Следователно остава само първата задача, колеги. Преустройването и единният ред в училищата.

— Хайде и тук да я караме по кестермето — подхвърли без ирония Димитър Инзов. — Кажете що сте измислили, господин Чинтулов.

— Смятам в цял Сливен да има общо пет училища — три за момчета и две за девойки. Да започнем с момчешките. Две взаимни в Ново село и Клуцохор, ръководени съответно от господин Инзов и хаджи Костов…

— Аз си избирам Клуцохорското! — избърза Димитър Инзов, който живееше нататък. Хаджи Костов разпери ръце и се усмихна, та зъбите му бляснаха сред гъстата черна брада; жестът и усмивката трябваше да означават: „Не възразявам — явно Новоселското ще водя аз!…“

— … и в същинския Сливен едно Централно взаимно, което ще бъде под мое ръководство. Що се отнася до девойките, в Клуцохорското пак ще преподава госпожица Яндова, а в тукашното, Баби-Иванкиното — тъй го наричаха тогава по името на улицата, на която се намираше, „Баби-Иванкиния сокак“75, — ще си остане госпожица Желева. — Той раздаде на учителите по няколко гъсто изписани листа. — Ето и програмите, по които ще се преподава по отделения, еднакво за всички училища в града.

— Не споменахте само моето име, господин Чинтулов. — Това бяха първите думи, произнесени в този ден от Яни Сотиров. — Не споменахте името ми, а ми връчихте програмите. Как да разбирам това? Пропуск или добре пресметната подигравка?

— Нито едното, нито другото, господин Сотиров. Когато се запознаете с програмите, ще видите, че вам е отредена извънредно важна задача. Във всичките пет училища ще се преподава гръцки език, четене и правопис, по-късно ще се изучават също класиците. Всичко това ще бъде поверено вам. Впрочем по същия начин ще препускам между училищата и аз, за да преподавам отечествена граматика и катехизис.

— А какво ще правят учениците от Централното, докато вие сте в Клуцохор или, да речем, в Баби-Иванкиното? — попитал хаджи Костов.

— За съжаление това е един проблем, цялата сериозност на който ми е съвсем очевидна, а не виждам никакво разрешение. Нужен ни е още един учител, а го нямам под ръка.

— А Кешиша? — подхвърли Инзов. — И неговото име не се чу одеве.

— По-добре е изобщо и да не се чува. Нито за добро, нито за лошо. Нито да се закача частното му школо. Докато има край себе си ученици, нека да я кара както досега, пък нататък… Чинтулов не завърши, но го разбраха: Димитър Кешиша беше също от последните даскали елинисти, но познанията му бяха така скромни, че школото му вече крееше и както е думата, береше душа. — Нам трябва способен учител, образован, трудолюбив, предприемчив, изобщо човек с достатъчно дарби да поеме едно от трите училища, а на мен да остане общото ръководство и преподаването на някои по-специални предмети.

— Докато го търсим — обади се отново и все така носово Димитър Инзов, защо да не се обърнем към човек, който да поеме не училището, а преподаването на български език и катехизис? Какво ще кажете например за Панайот Минков? Нека не ми се сърди негова милост — той се поклони комично по посока на Яни Сотиров, — ала още като беше тук неговият господ Цукалата, господин Минков доказа, че знае езика на дедите си и е ревностен в защитата му.

Намекваше за една случка, която преди години бе вдигнала много шум в Сливен и още тогава създаде име на все още голобрадия Панайот Минков в средите на родолюбивите българи. Веднъж Георги Цукалас цял час говорил и развивал темата, че „всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език“. Тогава се изправил младият Минков и без да повишава глас, възразил приблизително следното: „Ако според тезата на моя уважаем учител всеки образован човек е длъжен преди всичко да познава основно матерния си език, то ние, българите, които също се стремим да станем образовани хора, би трябвало преди всичко да изучим българския език, който е матерният ни език, а след това вече да учим чужди езици; между това нас не ни запознават дори с азбуката на матерния ни език…“ Избухнал гръмогласен смях, а Георги Цукалас, загубил самообладание от гняв, захванал ни в клин, ни в ръкав да реди цитати от Херодота, Полибия, Тукидита и Страбона; по-късно той вече въвел термина „българогласни елини“ („еллинес вулгарофони“), за да поддържа теориите си, но било късно — Сливен вече бил станал тесен за него76.

Подсмихнаха се многозначително, само Яни Сотиров се постара да запази самообладание и да отговори сякаш не е разбрал злъчната шега:

— Не допущам господин Минков да приеме. Зает е с личните си дела, пък и в общината играе все по-значима роля…

— Имам едного предвид — обади се междувременно Димитър хаджи Костов. — Казва се Димитър Стефанов и ако го привлечем, един ден ще ни бъде полезен в много отношения. Ще му пиша. Нека да дочакаме, докато се получи отговора му.

— В бъдеще ще търсим и други учители, все по-подготвени и по-подготвени — заяви Чинтулов. — Защото утвърдим ли постигнатото, Централното ще трябва да се превърне в класно… — Неколцина се прекръстиха, сякаш призоваваха бога да протегне закрилната си десница над намеренията на главния учител. — Това е, колеги. Следващата ни среща ще бъде, когато ще се запознаете с програмите за обучението. И изобщо тези наши срещи занапред ще станат регулярни. — Добри Чинтулов все още допущаше много русизми в говора си. — Сега, ако нямате други въпроси…

Когато изпрати колегите си, той постоя замислено до прозореца, после отвори вратата на малкото килерче и от него се показа Иван Силдаров, който премигваше срещу светлината.

— За днес имахме да говорим за времето на Цезарите — каза учителят, докато си наливаше втора чаша чай от самовара. — Слушам те, Иване. И внимавай, човек изобщо не може да мине за образован, нито пък да се бори за място в утвърдено училище, ако не владее този дял от всеобщата история като петте си пръста.

Иван се настани чинно срещу него и заговори уверено.

11.

Най-трудно му беше да се представя пред хората, че наистина е така силен и властен, както му се искаше да бъде. Че беше пръв между общинарите и с най-значително влияние над турската управа — това не само беше вярно, но и околните имаха често, едва ли не ежедневни случаи да го проверят. Ала останеше ли сам със себе си, Йоргаки чорбаджи честно си признаваше, че за много и много неща — за съжаление нерядко големи и решителни — крайните резултати в значителна степен се разминаваха с неговите желания.

Така беше например с благородната принадлежност към елинския род. Йоргаки се числеше към онези първенци на „раята“, които бяха убедени, че поне в границите на Турция следва да има знак на равенство между християнин и елин. И ако някога се стигнеше до отърваване от господството над тези азиатски диваци, трябваше да се възстановят не хилавичките и вечно враждуващи християнски държавици на полуострова, а единната и могъща Византия, наследница на най-великата от културите на всички времена — елинската. Като вярваше всичко това, Йоргаки сам прогласяваше на всеослушание себе си елин. Преди години владееше до съвършенство „елинското“ благородно съскане в говора и — поне в границите на християнската община — действуваше с желязна ръка за смазване на торлашкото упорство да се дърпа чергата към варварската българщина. Не беше сам — в тази борба за възтържествуването на елинизма той бе имал на своя страна такива влиятелни мъже, като хаджи Гендо, Евтим Димитриади, Яни Сотиров, хаджи Никола Феслията и почти целия духовен клир. Бориха се мъжки, като в името на правдата не бяха подбирали средствата в тази борба. И какво излезе? Едно нищо и половина. Неизвестно как (Йоргаки действително не можеше напълно ясно да си го обясни) простата тълпа, беднотията, торлаците взеха връх. Отколе никой от „елините“, вече не съскаше или го правеше само от носталгия в тесния кръг на семейството си. Училището се изплъзна от ръцете им, независимо че докараха и такива светила като Георги Цукалас. В самата община торлаците отдавна вече не бяха случайно промъкнали се единици — както стана преди години с Бяно Абаджи, който „поведе крак“, — а се намножиха и рядко биваше да се преборят за нещо и да не сполучат да го наложат. Какво му оставаше на Йоргаки, боже мой? Как да завърти отново колелото така, че мъдростта и истината да възтържествуват над тези хондрокефали77 торлаци? Че щеше да остане докрай верен на мегалиидеята78, това се разбираше от само себе си. Че щеше да възпита в нейния дух и трите си деца, това също не будеше съмнение. Но беше ли достатъчно? Само толкова ли се полага да е извършил един Йоргаки чорбаджи?

Тези и подобни мисли занимаваха първенеца на Сливенската църковна община в тоя следобед на късното лято, та макар външно да прехвърляше с неистинско спокойствие янтарните зърна на броеницата си, извътре го люшкаха бури, смут и недоволство. Навярно двамата срещу него — Евтим Димитриади и хаджи Никола Феслията — да преживяваха горе-долу същото, защото и техните гласове не бяха се чували от половин час време и единственият шум в метоха беше това меко и равномерно трак-трак, трак-трак на Йоргакевата броеница.

— Ровя се назад — замислено проточи кметът, — чудя се и се питам: кога сторихме грешка, та изпуснахме сапунчето… — „Сапунчето“ в случая означаваше направляването на събитията. — И не намирам отговор.

Никой не поде темата. „Изпускането на сапунчето“ всъщност беше един дълъг и предълъг процес, в корена на който лежеше самият факт, че част от чорбаджиите бяха прегърнали елинизма и с това отвориха пропаст между себе си и народа. А Народът, особено народът на Сливен, съвсем не беше такова стадо от безсловесни и немислящи твари, какъвто си го представяха чорбаджиите. Но това беше стара история, започнала още в поколението преди тези тримата да стигнат на възраст да държат в ръце общината и подчинените й християни от града и каазата.

Долу, откъм подножието на стълбите, се разнесоха стъпки.

— Идва даскал Яни — изпуфтя Евтим. — Бил е на разговор с новия даскал, Добри Чинтулов. Може би той ще ти разясни това за сапунчето, кмете. — Той се засмя студено. — И дали това сапунче не се е овъргаляло така в торлашки пясък, че да може отново да се задържи в ръка.

Евтим Димитров вярно бе познал стъпките — при тях влезе именно Яни Сотиров. Учителят отложи феса от главата си, поздрави и седна на онзи край на миндерлика, който беше най-близо до вратата.

— Ще правим големи работи — каза, безпогрешно долавяйки неизречения им въпрос. — Всички училища преминават на европейската взаимна метода и по единна програма срещу която и „гък“ не можеш да кажеш.

— Няма ли все пак нещичко в нея — попита Никола Феслията, — дето да ни послужи я пред конака, я пред Али ефенди?

Учителят извади от пояса си няколко листа и ги размаха. Никой от тримата чорбаджии не протегна ръка към тях.

— Съставена е извънредно хитро, без никакъв пропуск — отговори Яни Сотиров. — Трябва да му признаем на този московски агентин, че си разбира от работата. Щом дори е предвидил да се изучи песен за здравето на султана… — Той прибра отново листовете. — Единственото хубаво в тази програма е, че даскал Добри Чинтулов не се е вдигнал на джихад срещу най-великата от културите — гръцката. Напротив — предвидил е да се изучава гръцки език, а когато един ден се сдобием и с класно училище…

— И класно училище ли ще правят тия торлаци! — изпъшка хаджи Никола. — Не им ли стига да знаят да си водят тефтерите…

— Един ден в класното училище ще се преподават също класиците, Ксенофонт и Демостен, Страбон… Е, тогава може би самата наука ще покаже на младите люде накъде да се обърнат, ако искат да ги озари слънцето.

— „Тогава може би“… „Тогава може би“… — сприхаво възрази Йоргаки. — А ако не дойде нито „тогава“, нито „може би“? Ще вдигнем ръце и ще се предадем ли?

— Няма защо да се гневиш на даскал Яни — тихо му възрази Евтим. — Малцина са направили за мегалиидея повече от него. И в края на краищата учител е, не господ, че да върши чудеса.

— Тогаз невям ти ще предложиш нещо? — заядливо подметна Йоргаки чорбаджи.

— Няма да предложа, но ще ви посоча очевидното. — Задъхвайки се от усилието, Евтим Димитров свали краката си от миндера. — Школото е тяхно, светата църква обаче е наша. Тъй или иначе църквата е на по-високо от школото и… и може да го направлява.

— Я кажи, я кажи? — попита вече с друг глас кметът.

— Трябва да затегнем управлението на църквата, също и с Одрин да поукрепим връзките си. — Евтим имаше предвид всъщност Одринската митрополия и по-точно — владиката Кирил. И добави, докато се изправяше: — Не може да се брои за повален оня пехливанин, който още държи противника си за пъпа… Е? Няма ли да си тръгваш, Йоргаки? Моята Маламка — в кръга на отчаяните „елини“ той все още наричаше дъщеря си Златина по гръцки Малама — е на раздумка у вас, та да си я прибера.

Тръгнаха си, без да вземат някакво общо решение. Или по-скоро — мълчаливо приеха Евтимовото предложение като своя програма за борба.

В дома на Йоргаки наистина имаше раздумка, обаче не бяха само дъщеря му Стилиянка и Евтимовата Златина, но и Анастасия на Добри Желязков; девойки на почти една възраст, те другаруваха (въпреки ненавистта на Евтим към Фабрикаджията) и се събираха, колчем им се удадеше възможност. Сега седяха една до друга до прозорчето в гостната соба, кискаха се с повод и без повод или със заговорнически изглед си споделяха своите малки тайни.

— Аз вече се примирих, че ще си остана стара мома — полу на шега, полу наистина казваше Стилиянка.

— Хайде де! — изсмя й се Златина. — Таман пък ти — като те виждат, на мъжете захващат да им се заплитат краката.

Не беше съвсем така, но все пак имаше нещо вярно. Разгледани поотделно, Стилиянка нямаше особено правилни черти — лицето й беше малко тясно в челото и по-широко в челюстта и с толкова светли очи, че изглеждаха като стъклени, — но като цяло притежаваше особен чар, който привличаше не само мъжете (както я подиграваше сега Златина), но и жените.

— И зестрата, дето ти бил приготвил чорбаджи Йоргаки — добави Анастасия. — Като говорят за нея, ей такива лиги се проточват от устата на хората…

— Към зестрата върви и името на баща ми — мрачно каза Стилиянка. Не го обичат хората, пък нали знаете: покрай наш Илия, че намразих и свети Илия…

Гостенките не намериха сили да възразят или да обърнат отново нещата на смях — ненавистта на сливенци към Йоргаки беше всеизвестна. И когато смълчаването заплашваше да се превърне в потиснатост, Анастасия, за да спаси разговора, рече неочаквано и за себе си:

— Аз пък получих подарък стихотворение…

Приятелките й се стъписаха за миг — по онова време стихоплетството беше съвсем в пелени, — после я заляха в порой от въпроси.

— Нямам никаква представа от кого може да е — излъга девойката, — просто го намерих подхвърлено до чичеклика на баща ми.

Двете настояха да им го покаже — „щом не знаеш стихотвореца, защо ще го пазиш в тайна от нас?“ — и след известно колебание Анастасия склони и извади от пазвата си едно многократно сгънато листче. Златина го изтръгна от ръцете й и го разгъна. Беше изписано с особен почерк — ниски букви, пък разлети на ширина; личеше, че ръката, която е държала перото, беше опитна и обиграна. Написаното гласеше:

— Ох, божичко! — възкликна Стилиянка. — Давам си ей това пръстче, не, цялата ръка си давам, само някой да напишеше нещо такова за мене!…

Докато грижливо, сякаш свещенодействувайки, прибираше стихотворението, Анастасия си даде сметка, че Златина някак рязко бе замълчала — също като мида, която е хлопнала черупката си и се е скрила в нея. И докато изобщо не бе имала намерение да показва посветеното й стихотворение, сега изпита огорчение, загдето приятелката и не изразява нито радост, нито неодобрение.

— Какво? — попита я. — На тебе май не ти хареса?

— Хареса ми и още как! — каза Златина, но и лицето, и гласът й останаха затворени. — Помислих нещо, което ме натъжи.

— Знам що е — засмяха се воднистите очи на Стилиянка. — Натъжила се е, защото горе не пише „На Златина Е. Димитрова“, това е!

— Не, не е това — сериозно отговори приятелката й. — Натъжи ме нашата орис, момичета. Рекох си, че ние, каквито сме необразовани нищожества, просто не заслужаваме женихи и годеница, способни да сътворят такива изящни редовце. Колко научихме ние от сестра Теофана? Е, сричаме как да е Наустницата и можем да сметнем, че две и две е четири. А вижте хората как само се изразяват…

— Да пукна, ако Златина не е права — тихо прокле Стилиянка. — Даже тези, малките момиченца, щерките на разните дюгенджии и бакали, които сега учат при Елисава Желева или Зарафина Яндова, един ден ще знаят къде-къде повече от нас, дето уж се имаме за нещо. — После трепна и сложи предупредително пръст на устните си. — Баща ми иде!

Наистина вратата се отвори и в стаята влезе Йоргаки, като водеше със себе си и Евтим Димитров.

— Ето ги нашите лястовички! — каза. И се засмя: — Шушукат ли, шушукат. Трябва да са одумали половината сливенски ергени…

— Минах да те взема — рече Евтим, като се обръщаше към дъщеря си. — Смрачава се вече, не е като за само момиче по сокаците.

— Нали ще минем да оставим Анастасия, тате? Иначе тя няма как да се прибере в Мангърската…

Не беше по вкуса на Евтим Димитров да прави услуга на когото и да било от семейството на Добри Желязков, но поставен натясно, тук нямаше как да откаже. И след малко си тръгна с двете момичета. Йоргаки и дъщеря му ги изпратиха до дворната врата, а като се върнаха, в собата бяха вече Петко и Димитър, братята на Стилиянка, и тъкмо палеха кандидата и лоените лампи79.

— Какво ми се видиш смръщена, Тенинке? — попита бащата; Тенинка беше галеното име на Стилиянка. — Да не са те засегнали нещо твоите дружки? Или някакво неблагополучие да е станало, докато ме е нямало?

— Неблагополучие е целият ми живот, тате — отговори сухо тя и тримата, Йоргаки и синовете, зяпнаха срещу нея.

— Щом и ти се оплакваш… — прихна в смях бащата, но усети, че момичето говори не на шега, та попита сериозно: — От какво се жалваш? Боса и гола ли си тръгнала? Или недохранена?

— Недохранена — отговори тя по същия начин. — В душата недохранена, не в търбуха.

— Не те разбирам добре — каза Йоргаки и личеше, че говореше истината. — За каква душа и за какво недохранване приказваш?

— Оплаквам се от простотията си, тате. Я ме сложи на един кантар, да речем, с даскалица Елисава. Ами че аз по знания не се равнявам и на кутрето й…

Бащата си свали феса и се отпусна на миндерлика. Искаше му се да изглежда спокоен, пък избърса с ръка челото си и така издаде вътрешната си неувереност.

— И за какво ти е повече? — присмя се. — За да си на плата към общината като даскалицата? Или мислиш, че ако Елисава Желева, имаше твоята зестра, пак щеше да си губи времето да тъпче тъпите глави на девойчетата?

— Във всеки случай аз бих заменила цялата си прословута зестра срещу половината ученост на учителката — отряза Стилиянка и излезе от собата.

Йоргаки чорбаджи повторно прекара длан по челото си. Знаеше — осветеният от столетията ред изискваше сега да повика Тенинка и да я напердаши, въпреки че, кажи го, вече се е замомила. Да я напердаши двойно: веднъж за отговора и втори път за излизането. А същевременно се чувствуваше безпомощен и объркан. И съвсем не беше сигурен, че истината не беше на страната на момичето.

„За Тенинка ли си казвах днес, че ще я възпитам да презира хондрокефалите? — попита се внезапно. — Та Елисава Желева, от която тя така се възхищава, не е ли от тях?“

Такива мисли минаха през ума му и съвсем не може да се каже, че от тях душата му се разведри…

12.

Когато се разчу за намерението на Бяно да остави абаджийството и да стане долапчия, целият Сливен ахна. Вярно, приказките му за отслабналите очи и така нататък звучаха убедително, но все пак това беше рядко чудо: някой двадесет и пет години да минава за най-добър в своя занаят и почти пак толкова години да е преизбиран за устабашия на еснафа си, пък в един хубав ден да зареже всичко постигнато — име, навици, натрупан опит — и да се посвети на съвсем, съвсем друг занаят, и то след като петдесетакът вече е чукнал на плещите му. Дивиха се и го одумваха сливналии, от абаджийския еснаф на четири пъти провождаха сладкодумни пратеници да го разубеждават, дори в семейството му, където знаеха и другите негови, скритите подбуди, повечето не споделяха намеренията му (изцяло и безрезервно го подкрепяше само Найден, а Яна, кротичка и послушна, каквато си беше, се съгласяваше безропотно с внезапното му решение, макар да не премълчаваше всичките затруднения, които закъснялото долапчийство щеше да им донесе). Колкото и да е наглед странно, възрадва се и го похвали единствено еснафът на долапчиите — носеше му се славата на пословично честен и прямолинеен човек (припомняха как навремето с желязна ръка бе разчистил бакиите на абаджийския еснаф — стигнаха дотам да го сравняват с Христос, който с бич в ръка разгонил търговците от храма), та се блазнеха от мисълта да го видят помежду си; влагаха може би и малко корист — все друго си е един от занаята да е общинар и с влияние в конака… Каквито и да бяха съображенията им, долапчиите го приеха с отворени обятия и ако изключим синовете му, дадоха най-много за възстановяване на изоставения от тридесет-четиридесет години долап. Бяно и тримата сина извършиха грубата работа (а тя беше много — наложи се две от външните стени да се съборят и иззидат наново, да се препокрие почти целият долап), но по-тънката измайсториха изцяло долапчиите — като се започне от отбиването на барата, та се стигне до чарковете на тепавицата.

Не може да се каже, че с поправянето на долапа се свърши много бързо. Напротив — на тази стъпка Бяно се реши в началото на август и работата захвана още преди Голяма Богородица, а към Димитровден водата все още не бе закипяла в коритото на барата. Протакането би могло да се обясни с доброволците и безплатни помощници — наистина долапчиите от целия Новоселски боаз помагаха, но помагаха все пак като доброволци, ще рече, когато работата при Бяно не пречеше на работата в собствените им долапи. Истината е обаче, че и самият Бяно не бързаше. Изглеждаше странно и невероятно, но той, роденият току под планината, цели петдесет години бе бил само градско чадо, та едва сега я опознаваше. Не е думата за случайните излизания на зияфет с приятели или прекосяването на Балкана по Котленския или Еленския път — с толкова може да се похвали и кой да е от равнината. Друго беше новото — за пръв път той заживяваше с планината, дни и нощи, понякога седмици наред, не се откъсваше нито за час от нея, откриваше и преоткриваше я, като ревнивец дебнеше промените й и постепенно започваше да усеща, че става част от нея и тя — част от него. Имаше например едно плодно дръвче, кацнало съвсем самотно на отсрещния, десния бряг на реката, но не долу в дерето, а на самата гърбица между Новоселския ли Селишкия бояз. Бяно изобщо не полюбопитствува какво беше то, но с истинско умиление следеше промените, които настъпваха с него. Особено когато захладя през октомври и дърветата захванаха да променят окраската си — неговото приятелче там горе посърна, пищната му през лятото зеленина някак си залиня, поопърли се, докато веднъж просто грейна в изумителен златножълт цвят…

На хиляди таквиз малки чудеса ставаше свидетел Бяно, та за пръв път в своя половинвековен живот си позволил кратко безделие или поне намалено напрежение, не пришпорваше възстановяването на долапа. А онези, които му помагаха, схванаха по своему тази липса на припряност — приписваха я те, на пословичния Бянов стремеж всяко нещо да бъде изпипано докрай и разточително му подаряваха цялото си умение и работеха от сърце, с любов.

Когато майсторяха келевото (така на долапчийски се казва голямото водно колело), Бяно преживя ново сътресение, по-силно и от откриването на планината. Работеха си двамата келеваджии, дялкаха си с брадвите — всичко на един долап се дяла с брадва, дори варовиковите камъни на градежа, — Бяно се помайваше наоколо да им чиракува и по едно време някак случайно се позаслуша в песента, която те си тананикаха в такт с ударите на брадвите. Гласът на песента не беше от тези, които помнеше, а думите й… о, думите!… — те не го поразиха, а просто обжариха душата му. Двамата мъже редяха:

— Що е туй, дето пеете? — попита Бяно.

— Знам ли — отговори Йордан Пенеолу, по-младият от двамата, а другият, Никола Хайверя, добави:

— Мющериите, вече карат само тая, Бяно Абаджи, забравиха нашите „Провикнала съ’й Нирандза…“ или „Кирчо на пода седеше…“ Ама почакай, ще ги чуеш и ти, когато разпрегнат туканцък край долапа. Сега тази песен не слиза от устата на сливналии…

— Я почнете отначало — примоли се той.

Изпълниха молбата му. И Бяно им заприглася:

В началото на ноември долапът бе най-сетне готов и на Архангеловден Бяно пожела да го освети. Яна запретна ръкави да приготви трапеза за роднини, близки и волнонаемни помагачи (за тях имаше също дарове — ризи, топчета аба, орехи, стомни вино от новото…). Потърсиха поп Юрдан, но той, владишки наместник, бе хукнал някъде из каазата, та поканиха поп Станчо от църквата „Свети Димитър“. Освети вода свещеникът, поръси и прекади с тамян сградата, чарковете, че и водата в улея, накрая благослови и трапезата и пръв посегна към гозбата.

Бяно приемаше поздравленията и добропожеланията, а в същото време си говореше сам на себе си:

„Какъв ден, боже мой!… Ден, в който се пресичат миналото и бъдещето: людете още ме зоват Абаджи, пък ето ме долапчия. Дали ще сполуча, господи, и в долапа да заслужа хорското признание, както кога бях при стана и ткалото? Или туй ще бъде само да оставиш питомното, за да гониш дивото? — После успя да се откъсне от пряката си лична грижа и хвърли поглед по-нашироко: — Хм, ден, в който се пресичат миналото и бъдещето… Та не е ли цялото ни време кръстопът, в който ден след ден загърбяме по нещо от миналото, за да поемем към бъдещето?…“

Премина гощавката и гостите си тръгнаха, последваха ги Яна и децата с вързопите и празните бъклици и стомни. Бяно остана сам и отиде да приседне до улея, през който щеше да се оттича водата. Душата му просто се опиваше от тишината, която се стелеше наоколо. И се радваше — знаеше, че така ще бъде чак до късна пролет.

Но Бяно се излъга — не беше изтекло и половин час време, когато няколко гласа го стреснаха:

— Хей, има ли човек тука?…

Извърна се. Бяха неколцина селяни, които водеха катъри, натоварени с губери и черги за валяне. Усмихна се, нещо топло облъхна душата му — Пенеолу, Стефан Ахлада и другите долапчии от Барите се бяха погрижили да му проводят първите мющерии, да направят сефтето на долапа му…

— Има, има! — извика в отговор. — Заповядайте, добри люде!

Не мина много и първите губери бяха вече в коритото, а водата, сякаш понесла със себе си мощта на самата планина, ги въртеше, мачкаше, изхвърляше нагоре и пак потапяше, а багрите им бликаха, та чак заслепяваха очите.

И в този миг Бяно се улови, че тъй както се е преизпълнил с радост и надежда, си припява заедно с шума на барата:

Наистина беше време на кръстовище между миналото и бъдещето…

1.

Като затвори отново вратичката на пещта и се изправи, майка му понечи да свърне към воденицата, но нещо в далечината привлече вниманието й, та тя задържа стъпките си и присви очи — в края на ноември здрачевината настъпва рано и не е лесно да проникнеш с поглед през нея. Както седеше до дръвника, Георги видя как лицето й се промени и дочу едно пълно с отвращение: — „Господ да ги убие!“ Надигна се. И ги забеляза в далечината — влачеха се лениво хей там, при завоя на Куруча.

— Какво си мърмориш, мале? — попита Христо, докато майстореше нещо край спряното воденично колело.

— Онези пак се тътрузят насам, — каза мрачно Трънка. — Ето за кого съм месила хлябовете…

Разбраха я — „онези“ бяха неколцината турци-пъдари, наети от конака уж да пазят бахчите надолу по Тунджа, а всъщност да следят за преминаването на хайдушки дружини от Сливенския балкан към Бакаджиците и още по-надолу — към Сакар и Странджа. Те обаче не вършеха нито едното, нито другото: вместо да пазят бахчите и да залагат пусии по пътеките, те поред се разполагаха ту при един, ту при друг от градинарите и воденичарите и тогава половин дузина пилета или цяла овца, заедно с бъклица-две ракия се принасяха в жертва на господарския им апетит. Специално воденицата на баба Трънка Смеденова най-малко веднъж на десет дни „се радваше“ на дотегливото предпочитание на тази разглезена тайфа; първи път те я „почетоха“ през пролетта, точно навреме, за да ометат гергьовското агне на семейството, и оттогава им стана привичка да кондисват тук следобед или привечер и като разгонят закъснелите мливари, да изкарат в ядене и пиене до сутринта. Чрез брат си Бяно Абаджи Трънка се оплака направо на каймакамина и уж получи обещание да не бъде закачана повече от нахалниците, но те продължиха да я „удостояват“ с присъствието си и по нищо не пролича изобщо да им е била направена забележка. Именно тази тайфа пъдари, след като навярно бяха преспали цял ден в някоя колиба надолу по Куруча или Тунджа, идваха за нова гощавка в познатата им воденица.

— Като си нямаме кой да ни опази — злъчно подхвърли майката, докато ситнеше към воденицата, — поне приберете ракията на по-скритичко…

И в този миг Георги усети онзи, „червения бяс“, отново да замъгля очите му — за пръв път от нощта, в която бе обрана църквата.

— Не! — почти извика той. И повтори — вече по-ниско, но с нещо челичено отвъд късата думичка: — Не!

— Що си намислил, бате? — За да го попита, Христо се извърна с цялото си тяло към него. — Да не мислиш?…

Всъщност Георги още не мислеше нищо, той само се чувствуваше излязъл из кожата си, а какво щеше, да последва — сам нямаше представа.

— Няма да ви опазя, мале, а ще ви отърва. — Георги изтръгна брадвата от дръвника и се запъти навън. — От вас искам само две неща: да се правите, че мен все едно ме е нямало тук и каквото и да става, да не си подавате носа извън воденицата.

— Мамо! — изстъпи се напред Христо. — Задръж го, мамо. Стъкло ракия и няколко кокошки не струват колкото един живот…

Всяка майка би трепнала пред тази заплаха. Трънка обаче не беше като другите — тя или беше от особено тесто измесена, или животът й я беше вкоравил като камък.

— Не го спирай — каза сухо, като вдигна ръка. — Нека онези най-сетне запомнят кога са сквернили имота на Пею Смеденов и са грабили внуците на Георги Силдаря. — И рече на другия: — Върви, сине!

Тя забра Христо със себе си и влязоха във воденицата. А Георги, както беше с брадвата в ръка, прехвърли се от другата страна на пътя и се спотаи в бъзака. Не мина много и веселата тайфа познати пъдари — бяха петима души, накачулени от глава до пети с оръжие — приближиха и даже не похлопаха, а с ритник отвориха вратата. От укритието си Георги видя как Юсмен Балабан, главатарят им, се огледа в тъмното, пък отправи нататък беззъбата си усмивка (някога той се бе числил към тайфата на Коджа Мюстеджеб, та бе загубил едновременно с него предните си зъби от керпедена на Тахир ага). Подвикна фъфливо:

— Е, няма как, дърта вещице, ще ни се порадваш и тази вечер. Хайде, не се майте, а слагайте синията!…

Петимата нахлуха във воденицата и затръшнаха вратата зад себе си. След малко прозорчето просветна — неканените гости бяха нахвърляли съчки в огнището. За да не попадне на изненада, Георги изчака около четвърт час, после с котешки стъпки приближи до воденицата и долепи ухо до протката. В този момент един от бабаитите казваше сърдито:

— Ичкията не върви така на голо. Размърдай си задника, дърто, да сготвиш нещо!

— Ние сме на постно, аго — чу Георги как майка му излъга храбро. — Може да не знаеш, ама днес е света Задушница и нам е забранено не само да хапнем блажно, но дори да го досегнем с ръка.

Разнесе се тропот, изохкване — някой бе ударил жената.

— Остави я бре, Нури — разнесе се познатият глас на Юсмен Балабан. — Не сме кьопави, сами ще си изпечем пилетата. Я върви откъсни главите на шест — изхихикване, — по едно на човек и едно за доядка!

Георги изтича крадешком до ъгъла на сградата и притихна. От воденицата излезе човек, хлъцна шумно и провлече преплитащи се крака към курника. Точно до ъгъла той хлъцна повторно… и това беше последният звук, издаден от него през живота му — Георги го халоса с толкова сила, че главата му се разцепи и той безшумно се строполи. Синът на воденичарката се поколеба за миг, после грабна убития за елека и го повлече. В отдалечения край на двора отмести капаците на сухия кладенец и натика жертвата си са главата надолу в него, като преди да го пусне, избърса ръце в дрехите му.

Върна се и зае мястото си до протката точно навреме, за да чуе когато Юсмен пращаше някой си Мустан да провери „къде се мотка тоя Нури, да не би ичкията да го е свалила между пилетата“. Онова, което последва, беше като познатото, имаше само две различия. Мустан не тръгна веднага към курника, а първо се провикна: „Къде си бе, Нури?“ и Георги има̀ находчивостта да отговори тихичко, сякаш гласът му идваше отдалече: „Бурайа гел, бурайа!“81 И втората разлика беше, че преди да натика и Мустан при приятеля му, Георги измъкна един от пищовите му и го мушна в пояса си — както се вижда, „червеният бяс“ може би го заслепяваше, но не го лишаваше напълно от съобразителност.

Когато за трети път застана до воденицата, вътре бе започнала да се прокрадва тревогата. Юсмен Балабан казваше:

— Нещо не е в ред. Трябва да видим какво стана с тези момчета!

А баба Трънка го забаламосваше:

— Станало е то, зер. Напипали са ми току-що изпечените хлябове в пещта, пък до нея комай имаше и един мех с прясно сиренце…

Хитростта й сполучи, но не задълго. Минаха само две-три минути и отвътре се разнесе същото фъфлене, само донякъде по-тревожно:

— Ставайте, аркадашлар! Ставайте да проверим тази работа!

Чу се недоволно сумтене, повали се някакво столче. Георги изтича безшумно до потайното си ъгълче и надникна през тясната цепнатина между стената и сплита лук, провесен там на един гвоздей. Тримата турци се показаха от вратата, но не се пръснаха в различни посоки, а като се посъветваха, тръгнаха вкупом, и то не покрай сградата на воденицата, а напреки през широкия двор, на който мливарите разпрягаха каруците си. У Георги наистина бе останала частица съобразителност, но по-силен от нея се оказа „червеният бяс“ — с неясна псувня на устните и с окървавената брадва в ръка той се хвърли сам срещу тримата. Неочакваността на нападението му и страшният му вид за секунда сковаха тримата бабаити. И това сковаване беше цената на Юсменовия живот — още не беше сварил нито да стори, нито да извика нещо и българинът беше до него. Яростен удар с брадвата и онзи, който допреди малко се зовеше Балабан, буквално бе разделен на две половини. Вторият от пъдарите вече почти бе измъкнал единия от ятаганите си, когато нов удар, този път отстрани, отнесе ръката заедно с половината му гръден кош… Третият, опомнил се достатъчно, не посегна към оръжията си, а като се завъртя на пети, хукна с все сила към града, като огласяше околността с виковете си: „Йардъъъм!… Йардъъъм!…“82

Работата взе лош обрат — измъкнеше ли се пъдаринът, Трънка и синовете й бяха загубени. Георги запокити подир беглеца брадвата — не го улучи. Тогава измъкна пищова из пояса си, запрегна го, прицели се и дръпна спусъка. Изстрел не последва: „Мамка ви… — изруга момъкът, не знаете един пищов като хората да заредите!…“ Майка му и Христо, появили се на вратата, му извикаха нещо, но той не ги чу; съзнаваше — сега не беше време за приказки. Съблече и захвърли настрана антерията си и с все сили се затича подир пъдарина. Колко време го преследва, това Георги никога не можа да определи — беше по-лек и трезвен, но на другия страхът бе дал крила. И все пак Георги го застигна. Някъде към Големия разлив го догони и така, както беше с голи ръце, се нахвърли върху му и падна заедно с него на земята. С една ръка стисна гърлото на турчина, та неговото „Йардъм!“ секна за пръв път от воденицата чак дотук, с другата се пазеше от пестниците и ноктите на поваления. Не мина без борба; пъдаринът бе уплашен, но не и вцепенен от страх и съвсем не се канеше да се предаде ей така, бадева. Георги нито сега разбираше, нито сетне можеше да разкаже съвсем точно как бе преминала борбата, колко пъти се бе озовавал отгоре и колко — отдолу. Той само си спомняше, че неочаквано свободната му ръка напипа костения чирен на един нож, който едва-едва се подаваше от силяхлъка на турчина. Не се поколеба — измъкна ножа, замахна веднъж, дваж… и тялото в ръцете му внезапно странно натежа. Отпусна го и се изправи, задъхан. Турчинът остана неподвижен, с лице, забито в земята, около него бе започнала да се образува локвичка кръв.83

Сега, когато битката беше вече зад гърба му, настъпи опомнянето. Георги осъзна всичко — от извършеното до възможните последици. И се залови за неотложното — да заличи белезите на случилото се. Изтъркаля трупа в реката и с удоволствие видя как придошлата вода веднага го повлече надолу. После се поизми и бавно тръгна назад към воденицата. И едва сега разбра къде се намираше — не беше предполагал, че се е отдалечил чак толкова…

Нощта почти бе изпълзяла из върбалаците, когато се случи непоправимото — още развълнуван от преживяното, Георги не съобрази, че отнякъде се носеше конски тропот. И когато една каруца изскочи от завоя пред него, той не свари да се хвърли настрана, а само позакри лицето си. Не го бе сторил достатъчно бързо, защото позна човека, когото возеха — Йоргаки чорбаджи, вторачен в него, че чак изцъклен. „Майната му — каза си с насилено самообладание Георги. — Отде ще се сети, че съм светил маслото на петима турци…“ Но мина не повече от стотина крачки и мнимото му самообладание се изпари. Реката бе довлякла трупа на турчина дотука и така го бе подпряла на камъните, че той изглеждаше като нарочно облещен срещу пътя. Георги се огледа. На влажната земя личаха следите от каруцата. И много ясно се виждаше, че на това място тя бе спирала. Георги огледа и себе си. И едва сега забеляза, че ризата му е оплескана с кръв…

— Трябва да бягам — каза той на майка си и Христо, когато малко по-късно беше отново при тях. — Случи се най-лошото. Човек може да се надява на милост от турчин, но от Йоргаки чорбаджи…

Заедно с Христо хвърли и другите два трупа в сухия кладенец, поръча нему и на майка си как да затрупат кладенеца с камъни и да изличат кръвта от земята, как да обясняват на близки и врагове отсъствието му, накрая препаса силяхлъка на един от убитите. Майка му продължаваше да се държи — с нищо не показваше да се е загрижила, че може би да види следващия път не сина си, а само побитата му на кол глава.

— Отбий се до вуйчо си — каза му тя, като му подаваше бохчичка с два топли хляба и още това-онова за ядене. — Нему акълът сече — ще знае какъв съвет да ти даде.

После го прекръсти и целуна по челото. И това беше цялото изпращане на човека, който тръгваше да бере слава и приключения като хайдутин и войвода.

— Ако искаш, остани тук — каза му Бяно Абаджи, след като го изслуша. — Но ако Йоргаки те е издал, турците няма да отминат долапа, да го знаеш. Дори да забравят, Йоргаки чорбаджи ще ги подсети — зер той срещу тебе няма нищо, ала мен открай време ме ненавижда, та няма да изпусне тази сгода.

— И аз тъй мисля, вуйчо. — Докато разговаряха, седнали един до друг малко настрана от долапа, Георги Трънкин се забавляваше да хвърля камъчета по един гърбав клон, кой знае кога довлечен тук от водата; почти с всеки удар го улучваше — така сигурна и спокойна бе ръката му. — Ако не ме намерят у дома и на воденицата, веднага ще похлопат у вас, в Кафтанджийската, — сетне тук…

— Добре, само не виждам къде ще се укриеш… По-рано казваше, че си бил с дружината на Калъчлията. Да, ама Димитровден мина и дружините навярно са разпуснати.

— Разпуснати са, вуйчо, тъй е.

За известно време се умълчаха, та се чуваше само бълбукането на реката и почукването на Георгиевите камъчета върху клона.

— Ако слушаш мене — поде отново Бяно, — иди в Котел при Нанка. Нанка Търпанска, на свако ти Стойко дъщеря му. Тя минава за щура, ала отнася ли се за човек, дето е сторил зло на агаларите, чудо ще направи, но ще го укрие. Пък ти не си кой да е, все рода сме нещо…

— Ще те послушам, вуйчо.

— Гледай да не те видят много хора, когато ще се промъкнеш при нея. Пък аз ще имам грижата да те известя дирят ли те в Сливен или работата се е разминала.

За диренето се разбра още преди Георги да бе стигнал до Котел — не беше се развиделяло, когато една многобройна потеря, водена от бьолюкбашията Топчи Ахмед, не само пристигна, а обърна като ръкав целия долап, че и близката му околност. И все пак това бе нищо в сравнение с извършеното от заптиетата в Сливен и на воденицата. Щом къщите на Никола Аджема и на другите приятели на Георги изглеждаха като изтърбушени, можем да си представим какво ли е било на воденицата или в домовете на Смеденови и на Бяно Абаджи…

Съветът на Бяно се оказа добър — Нанка Търпанска, по баща Стойкова, без никакво колебание прие да укрива в дома си своя далечен сродник Георги Трънкин. Мъжът й, Кръстю Търпански, улегнал и чужд на склонността към приключения, но буден и благороден човек, не се зарадва на неочакваното гостуване, обаче отношенията му с Нанка бяха такива, че не й възрази, с нищо не й попречи. Дори склони да прави заедно с нея скривалище за преследвания от властта Георги, без да даде израз на чувствата, които всъщност изпитваше.

Така Георги прекара в относително безгрижие зимата. Само две неща запълваха и осмисляха времето му — очакването да получи хабер, че войводата Димитър Калъчлията е развял байрак на Агликина поляна, и съставянето на кой от кой по-жесток план за отмъщаване на Йоргаки чорбаджи за неговото издайничество.

Дочака и двете. В средата на април лично хаджи Никола Кебеджията се нарочи уж за някакви свои търговски работи, а всъщност измина пътя до Котел само да извести на Георги, че войводата ще спази обичая и ще събере момчетата си навръх Гергьовден. А нощта срещу „своя“ ден Георги посвети на отмъщението. На свечеряване Нанка го изведе от Котел и като удари по преките пътеки, някъде около полунощ младежът беше в Сливен. Дори не му мина през ум да се обади на своите — единствената му цел беше разплатата.

Огледа къщата на Йоргаки. Нищо не възбуди подозрението му, а сплъстената от кръв коприва се поклащаше мирно на портата на чорбаджията84. В този случай обаче изпитаната магия с копривата не даде плод — злите духове навестиха дома на чорбаджията въпреки нея. Георги извади предварително напоените със смола парцали, запали ги, после с опитна ръка ги запрати към хаета, на стълбите, към сайванта, мутвака… Когато видя, че пламъкът обхваща от всички страни къщата на кмета и огнените езици лизват вече резбата по тавана на кьошка, момъкът стори едно подигравателно темане нататък, пък обърна гръб и пое отново към Балкана.

Откъм дома се разнесоха първите писъци.

2.

Клепала, човешки викове и предупредителни изстрели раздраха сънливостта на заспалия град, дворът на Йоргаки се изпълни с полуоблечени съседи и няколко заптиета от конака, с гълчава до бога, щедро раздавани съвети и викове от рода на „Хайде бе, няма ли кой…“, не липсваха и сеирджии, за които пожарът беше само хубав повод за зяпане и после одумване. Все пак намериха се хора, които изнесоха това-онова от сайванта, останало настрана от по-буйните пламъци, храни и разни претъпкани чували от избата, двама даже сполучиха да изведат прочутите хранени коне на чорбаджията от дама. Но затова пък слугините на Йоргаки, които спяха в отделна пристройка, незасегната от огъня, бяха прицел на особен интерес — побегнали само по долни ризи, те станаха повод на шегобийците да изпробват остроумието си, докато някои позастарели ергени, Савата Сяроолу например, използуваха суматохата, за да ощипят някоя от тях по закръглените задни части — „подвиг“, с който по-късно щяха дълго да се хвалят.

Злонамерените шеги секнаха с идването на каймакамина, а по време съвпаднаха с появяването на Йоргаки чорбаджи на хаета. Стопанинът, облечен само по донове, се показа от вратата на посрещника, огънат под тежестта на една внушителна по размери каса — дървена, но щедро ошарена с железни обковки. Да мине по стълбата беше станало невъзможно — тя гореше и вече по няколко стъпала се сриваха сред облаци от искри, та избиколи към по-оцелялата страна на хаета и хвърли касата от височината на чардака, после скочи подир нея. Наистина дружелюбни ръце на синове и съседи го подхванаха, но не се мина без произшествие — охраненото тяло на чорбаджията им натежа, та Йоргаки тупна на една страна, изпищя и се хвана за глезена. Той обаче не обърна внимание на болката, а като ястреб се хвърли към касата. Не, нямал е повод за тревоги — посмачкана беше касата, но скобите й я бяха удържали при падането на калдъръма, та нейното съдържание, за което можеше само да се гадае, си остана тайна за зяпачите.

Като че ли повече нищо не можеше да се направи — къщата, подхваната отвред от пламъците, гореше като факел, та беше немислимо да се прави опит за потушаване на пожара с бакъри вода. Бакърите и лопатите бяха в ръцете на комшиите, но за друго — стараеха се да не позволят на пожара да се разпростре и към техните имоти. И сякаш вече се очертаваше тъй сеирджийски да дочакат края на богаташката къща, когато един неистов глас потресе всички, цялото множество:

— Дъщеря ми!?… Жива ли е дъщеря ми!?…

Гласът принадлежеше на Евтим Димитров, който, запъхтян и разгърден, току-що се втурна в двора и разблъска тълпата. Него, общо взето, малцина от присъствуващите го обичаха, но бащиният му ужас стъписа всички, та се възцари гробовно мълчание, огласяно само от пращенето на гигантския огън. Така Евтим стигна до стопанина на пламналия дом, разтърси го за ризата и размениха по няколко думи: гневни от устата на единия и гузни — на другия. И от тях се разбра — тази нощ Златина Евтимова бе останала да нощува при приятелката си Стилиянка, а в олелията и паниката бяха забравили за нея, та тя — заспала или задушена — още беше в малката дясна собичка. Сега бе вече късно да се предприеме каквото и да било, това разбра дори и бащата, та не помоли за помощ, а само се строполи на земята, прихлупи лице и горко зарида.

И точно в този момент навалицата отново бе разблъскана и напред изскочи висок и строен момък. В ръбатите черти на лицето му и смръщените очи с виолетов оттенък мнозина разпознаха един от синовете на Бяно Абаджи — Найден. Целият излъчваше толкова необуздана решителност, че сетне неколцина от по-старите зяпачи се кълняха да са видели в него лицето на дядо му — онзи, когото навремето турците обесиха на гредата на собствената му порта.

Найден улови за ризата приклекналия в безпомощност чорбаджи Йоргаки и грубо го изправи на крака.

— Къде е момичето? — От схванатите челюсти на кмета се откъснаха само неразбираеми звуци. — За гостенката ти те питам, говедо!

Въпреки нечуваната обида момъкът не успя да изтръгне смислена дума от потресения Йоргаки. Тогава отнякъде се появи Стилиянка — също и тя по риза и с чехли на прябош85, но наметната от някого с ямурлук. Също и тя говореше несвързано, но все пак от думите й Найден и околните разбраха най-важното — всички, изглежда, са мислили, че нощуващата у Йоргакеви Златина се е разбудила от виковете и суматохата, та едва сега са разбрали, че я няма между оцелелите.

— Къде е собата, където й постлахте?

Момичето не отговори, само показа с ръка. Подът на хаета пред собата гореше, пламъците вече бяха обхванали и вратата.

— Има ли прозорец от другата страна?

— Има — с изцъклени от ужас очи потвърди Стилиянка. — Само че през него не може да се влезе. Запречен е с ей такава желязна решетка.

— Вие бе! — извика на двамата й братя Найден. — Какво се пулите? Вървете оттатък и през железата строшете прозореца!

— Ама…

— Какво ама?! — Младежът вече не викаше, а направо крещеше. — Да се задуши ли искате? — После се обърна към двама непознати: — Елате и помогнете!

Както става в часове на нещастие, хората тръгват не след „старо и патило“, а след онзи, в когото инстинктивно са доловили воля и запазено самообладание. Същото се случи и сега — никой не се запита дали този двадесетинагодишен момък има право да заповядва над другите и да се разпорежда в чужд дом, а просто му се подчиниха. С помощта не само на двамата, но и на още неколцина, които по свое желание се притекоха на помощ, Найден донесе две окастрени дървета от купчината до дувара и ги подпря към онзи край на хаета, където пламъкът на пожара едва сега се разгаряше. Смъкна ямурлука от нечии плещи, плисна върху него бакъра на един от ония, дето заливаха външната дървения на къщата, метна го върху плещите си и — безразличен към всеобщото „ах!“ на скупченото множество — запълзя нагоре по дърветата и сръчно се прехвърли през оградката.

— Ще се откаже… — пророчески рече някой, когато го видяха там, на хаета, да закрива лице с влажния ямурлук: горещината горе очевидно беше непоносима.

Но безименният пророк не позна. Извърнал се настрана, Найден пое няколко пъти дъх, пък с лудешки скокове се хвърли към вратата на собичката. За малко го загубиха из погледите си — той просто изчезна сред пламъците. После се появи там, в сърцето на пожара. Изобщо не опита заключена ли е портичката (после се разбра, че Златина е била спуснала мандалото отвътре), а връхлетя с рамото напред и заедно с дъските й и с пламъците не влезе, а рухна вътре.

За секунда или десет Найден загуби съзнание. Опомни се от кашлицата, която раздираше гърдите му. Огледа се с мъка — не само заради мрака в стаичката, но и поради гъстия пушек в нея. За разлика от повечето сливенски къщи, в собичката имаше одър а не менсофа. И от одъра, неестествено повалена настрана от кръста надолу и облегната на едното рамо, се провиждаше неясна фигура в бяла риза; ще речеш — истинско привидение от приказките.

Момъкът направи усилие да преодолее замайването, да събере силите си. Успя, но само наполовина — изправи се и се движеше, но краката си чувствуваше странно омекнали. Отиде как да е до одъра и дръпна завивката. В този момент при вратата лумна огън и в светлината му зърна девойката; беше виждал дъщерята на Евтим чорбаджи, ала сега не я позна — така сгърчено и с увиснала челюст беше лицето й. Промуши ръце под нея и я повдигна; друг път навярно не би усетил тежестта й, но сега едва не се катурна под нея. Повлече крака към изкъртената портичка, а срещу него, сякаш огнено дихание на приказен змей, се провлякоха лакоми езици пламък. Колкото и да беше със замъглен мозък, Найден ясно осъзна, че е неспособен да се провре обратно през огъня — липсваше му сила да измине тичешком тези десетина крачки, още повече и с товара в ръцете си. Върна се назад и долепи двете лица — своето и на безжизнената Златина — до изкъртеното прозорче. Зад него пращеше и се разгаряше огънят, топлината обгаряше тила му, но дробовете му алчно поглъщаха свежия въздух и разпращаха свежест и сила към цялата му снага. Девойката в ръцете му, изглежда, също усети живителния досег на въздуха, защото клюмналата й като осланено цвете глава помръдна, поизправи се, устните произнесоха нещо неразбираемо. Найден поразгърди пазвата й, разтри плътта, за да върне живота в нея.

— Не се бой! — прошепна в ухото й. — Аз ще те спася. И двама ни ще спася. Само ако можеш, дръж се ей така за врата ми!…

Думите очевидно не достигнаха до съзнанието й, но ръцете й машинално се вчепкаха една за друга зад главата му. Найден смъкна ямурлука от плещите си, зави с него живия си товар, после пое до пръсване въздух в дробовете си и с все сила се втурна през пламъците. За миг му се стори, сякаш не той, а огнената стихия се хвърли върху него — облиза го от всички страни, изсуши до болка очите му, една пламтяща греда се стовари току зад него, че дори засегна задния му крак. Колко време беше бягал през огъня — секунда или цели часове, — това момъкът никога не разбра. Изведнъж обаче жълтата стена изтъня пред погледа му, мярна се горящ пармаклък и зад него долу — протегнати ръце. Найден хвърли към тях повитата в ямурлука девойка, а сам се строполи върху оградката и заедно с нея се преметна долу. Калдъръмът стремглаво полетя насреща му, но някой — беше кръщелникът на баща му, Панайот Хитов — скочи напред, та го пое и двамата се отъркаляха по земята. И това беше последното, което Найден помнеше…

… Свести се, когато за втори или трети път изливаха менци с вода отгоре му. Най-напред усети пареща болка по лявата страна на лицето, сетне зърна огнедишащия вулкан на къщата (покривът й точно в този момент се срина, та пламъците и искрите сякаш обагриха небето!) и тази картина в миг му припомни всичко, което се бе случило.

— Момичето? — попита.

— Живо е, живо е — изрече на скоропоговорка един припрян глас току до ухото му. Найден изви очи и позна Кутьо Ганчев. — Не се бой, ще оправим и тебе…

Ще оправели и него — какви ги говореше общинарят? Найден се насили, та се изправи на лакът. Странно — от усилието го заболя не ръката или рамото, а лицето.

— Искам да го видя! — каза той мъчително.

— Ти луд ли си?! — възкликна Кутьо Ганчев. И добави по своему: — Амчи то комай е на по-добър хал от тебе…

— Не си прав, Кутьо чорбаджи — отговори му един гръден, малко дрезгав глас. Найден позна в него Панайот Хитов. — Човекът живота си заложи за чуждото дете, редно е поне да види що е сторил…

Помогнаха му да се изправи. Найден изпита странно чувство на хлад по колената, сякаш го бяха събули. Погледна надолу. Потурите по бедрата му просто ги нямаше и в широките дупки се виждаха краката. Напъна разум, но не можа да си обясни това чудо.

— Раздрал ли съм се някъде? — запита смаяно.

— Раздрал ли! — отговори му Панайот. — Ти целият гореше като главня бе, човек!

Двамата с Кутьо Ганчев го поведоха, като почти го носеха за подмишниците. Найден с изненада забеляза страхопочитанието, с което околните му правеха път; досега подобно страхопочитание той бе виждал само у богомолците по Великден, когато свещениците обикаляха църквата със светите дарове в ръце. Така го заведоха до един камък край дувара, на който още с обгорен ямурлук на раменете седеше Златина Евтимова и тихо плачеше, а сълзите й чертаеха плетеница от светли пътечки по опушеното й лице. Друго момиче на нейната възраст (беше Стилиянка) стоеше приклекнала до спасената, гладеше успокоително косите й, пък в същото време плачеше повече и от нея.

— Ето го избавителя ти, Златинке. — Говореше Йоргаки чорбаджи, но гласът му бе така разчувствуван, че нито Найден, нито околните го познаха. — Стани да му се поклониш…

Девойката се свлече на колене пред Найден, потърси с ръце и устни десницата му. Когато отгатна намерението й, той се дръпна рязко като ужилен.

— Хайде, хайде — каза сопнато, — да не съм поп… Туй, моето, всеки мъж щеше да свърши… — И не закрачи, а почти побягна назад. И за малко да се повали от болка и безсилие.

— Остави, не се насилвай — посъветва го Панайот. — Ние с чорбаджи Кутьо ще те заведем до вас, ще те превържем…

Предишната несвяст отново завъртя света пред очите на Найден и той с облекчение се остави на дружелюбните ръце, които го водеха. Единственият, който не му се поклони, докато минаваше, даже не показа да го е забелязал, беше бащата на момичето, преди час изтръгнато от сигурната гибел. Не го забеляза, понеже в това време бе зает да шушне свъсено на каймакамина:

— Туй ще да е работа на Добри Желязков, ефенди.

— Ти луд ли си! — кресна му в отговор Мехмед Салих бей, разгневен, че даже и в такъв момент чорбаджията робуваше на вечния си гарез към фабрикаджията. — Човек като него да тръгне да пали…

— И да не е бил той, някой от неговите панти е — не се стресна от гласа му Евтим. — Нали ги учи на непокорство…

— С какви лайна ме мажеш, даскале? — криво се усмихна Найден.

— С таквиз — гъгниво го сгълча Злъчката, — дето ще ти оправят раните. Виж се само, замязала си на пърлено прасе…

— Хубаво бе, джанъм. Ама не мога ли все пак да зная, щом не комшийската, а моята кожа мажеш?

Без да прекъсва работата си, мършавият учител рече спокойно:

— Щом толкоз те интересува — е, не ме е страх, че ще ми вземеш занаята. Бял равнец, звъника, невен и лайка, киснати четиридесет дни в зехтин. Е, доволен ли е, ваша милост?

Когато се водеше този твърде далечен на изискаността разговор, навън вече бе развиделяло. Още като заведоха обгорения Найден в дома му, Кутьо Ганчев и Панайот Хитов заръчаха някое от момчетата да изтича да повика лекар. Първата мисъл беше за новия хекимин, Костаки, дето си бе открил лечебница в двора на Газибаровите в Клуцохор. Обаче само като чу името му, Найден така разтърси глава, сякаш бе решил да я откъсне от шията — предпочитал да умре, нежели да се остави в ръцете, с които Костаки знае само да озлочестява невинни момичета, каза. Тогава се сетиха, че даскал Димитър Инзов падаше малко врач. Извикаха го и той наистина се нае да изцери тежките рани и изгаряния („плюски колкото детски юмрук“) на момъка.

Случи се, че едновременно с него в дома се прибра и Бяно Абаджи. Станал нощес да извади губерите, които се валели в барата, и забелязал отблясъците на пожара, та решил да слезе до града и да види каква е работата. Сега, като размени няколко приказки с ранения Найден и го остави в ръцете на церителя-даскал, Бяно приседна в другата одая с онези, които го бяха довели. Разбира се, най-напред попита за подробности около случката. Кутьо Ганчев му разказа и завърши възторжено:

— Синът ти се показа юнак, Бяно Абаджи! Кълна се, за подвига му песни ще се пеят!…

— Юначество, как не! — изсумтя дрезгаво в отговор Панайот. — Да си излага живота за кого? За този Йоргаки, дето…

— Не говори така — прекъсна го Бяно. — Изложил си е живота за едно човешко същество, а това е достатъчно. — И добави мъдро: — „Хубост се на чело не носи, а човещина.“

— Човещина!… Човещина!… — не се предаваше Панайот. — Не се докачай, кръстник, ама не съм на твоя акъл. Туй, Найденовото, е все едно да видиш пепелянка, затисната от камък, и да я избавиш. И за какво? За да я пуснеш, че после ако не ухапе тебе, то ще бъде брат ти…

— Ако бях аз — тихо произнесе кръстникът му, — щях да си рискувам живота и за самия Йоргаки. Пък то е било съвсем невинно девойче…

В този момент при тях в одаята влезе Руска и им поднесе димящи филджани кафе. Бяно забеляза, че ръката й потреперваше, когато поднасяше чашката на Кутьо, а погледът й упорито отбягваше да срещне неговия. В същото време Панайот Хитов продължаваше да си мърмори:

— Е, Найден не спасил дъщерята на пепелянката, а на усойницата…

Като изсърбаха кафетата, Кутьо Ганчев някак си ни в клин, ни в ръкав — такова, разпореждане подобаваше само на стопанина — предложи:

— Панайоте, я иди да видиш що става оттатък. Даскал Инзов може да има потреба от мъжка помощ…

Наумил си беше нещо. И това бе толкова ясно, че дори Панайот Хитов, който не беше — поне все още — от особено досетливите, разбра, че върлинестият общинар гледа да го отстрани.

Щом той излезе от стаята, Кутьо Ганчев заговори направо:

— Не ми се сърди, Бяно Абаджи, че ще отворя дума за венчило в такъв час, когато през една стена церят тежките рани на сина ти. Отколе щях да сторя всичко по реда му, ама как да улуча, когато и ти, и госпожа Яна сте заедно тука или горе на долапа? — Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи чак до ченето. — Сигурно вече си разбрал, искам дъщеря ти Руска да ми стане жена и да дели с мене добро и лошо до края на дните ни.

„Това е! — въздъхва в себе си Бяно. — Имаш дъщерята още за запетайка, не си й се порадвал като света, а в очите на другите тя вече станала мома за женене…“ А гласно произнесе:

— С нея разбрал ли си се, Кутьо чорбаджи? — Каза го и веднага усети нелепото: може би разговаряше с бъдещия си зет — ще рече, все едно нов син, пък го зовеше „чорбаджи“, сякаш обсъждаха общинарските въпроси. Като си спомни за общината, Бяно мислено видя всичките случаи, когато с Кутьо бяха заставали ако не един срещу друг, поне не и рамо до рамо. Защото имаше нещо в този жених, поради което двамата почти винаги се разминаваха. Кутьо Ганчев беше от онези мъже, които се бяха създали сами и от нищо, и това беше похвално и за пример; обаче за разлика от другите такива мъже нему липсваше твърдост на духа и борбеност, а някак прекалено хлъзгаво се измъкваше от всички положения, които изискваха безстрашие и непреклонност.

Докато премисляше всичко това, Баяно усети, че е пропуснал отговора на жениха. И рече виновно:

— Искам ти прошка, не чух, Кутьо.

— Амчи рекох, че сме се разбрали, Бяно Абаджи. И молбата, която ти отправям, е колкото от мене, толкоз и от Руска.

Тъй, разбрали са се! Е, не е много за чудене, щом бащата се е хванал долапчия и по цели седмици не слиза от Барите… При тази мисъл Бяно се засмя в себе си. Защото си каза: и да не живееше на Барите, те пак щяха да се разберат, зер младостта знае всички пътища. Остави тези мисли за себе си и повиши глас:

— Ще поговоря с Руска и ще ти съобщя ответа си, Кутьо. — Онзи направи някаква крива физиономия, та Бяно се почувствува длъжен да му обясни: — Обещавам да я, попитам, а не да й влияя. И друго обещавам — да не отида против волята й. Отворило ли се е за тебе сърцето й, още до Петровден ще сторим годявката.

Малко по-късно, когато Кутьо Ганчев си тръгна, Бяно мина да навести сина си (той беше така превързан, че се виждаха само очите и устата му) и изслуша пълните с надежда предсказания на Злъчката, а после поговори с Яна. Разказа й за разговора си с Кутьо и тя го слушаше внимателно, пък нещо в жената му подсказа, че Яна не чуваше нищо ново — очевидно Руска бе споделила това-онова с майка си… Подхвърли й:

— Или комай ще е губене на време да питам Руска за волята й, а?

Яна спря кротките си очи върху него, прекара ръка по белия кичур, който започваше около средата на челото и се губеше някъде под шамията, и тихичко отговори с въпрос:

— Ти не харесваш особено Кутьо Ганчев. Защо?

— Има нещо в нрава му, което не ми е твърде по сърце. Е, лично на мен той и по хубост не ми допада, но туй е на второ място.

— Много е разсъдителен като за вас, Силдаровците, нали? — продължи кротичко Яна. — Вас по̀ ви ловят очите хора като Трънка или като Манол, царство му небесно. Ама помисли, Бяно, ти също не си лика-прилика със сестра си, не беше и с братята си. При тебе също думите на сърцето първо минават през ума, та тогава застават на езика…

— Може и да си права — съгласи се той. — Само че при мен те се отбиват до ума, за да се допитам за правдата им, а не да ги наглася според изгодата си. — Бяно замислено се почеса зад ухото. — Страх ме е да не стане тъй, Янке, че внуците ни да не приличат нито на Руско чорбаджи, нито на Георги Силдаря, а, да речем, на Евтим Димитров или Йоргаки…

— За това аз не се страхувам — произнесе този път съвсем решително жената. — Защото познавам нашата Руска, Бяно.

С това приключиха разговорите около бъдещето на Руска. Бащата забрави намерението си и дори не я подпита за желанието й. И след малко повече от два месеца ги сгодиха — нея и Кутьо Ганчев; позакъсняха, защото изчакаха да заздравеят раните на Найден и той да хвърли превръзките. И когато Кутьо и осмината му другари донесоха според обичая чинийката с шекер, пръстените и трите махмудии във възела на шарена кърпа, онзи, който водеше веселбата, беше именно Найден (все според обичая на годежа не присъствуваше нито Руска, нито майка й, нито изобщо някаква жена). От обгарянето му остана само един особен — дълъг и лъскав — белег, който започваше от лявото слепоочие и се спущаше надолу до ръба на челюстта; не само че не го загрозяваше, а му придаваше и някаква особена привлекателност.

3.

В просторния бащин двор в махалата Гюр чешме му отделиха място и още в ранната пролет на 1851 година даскал Добри Чинтулов започна да си гради дом. Работата обаче вървеше с костенурча скорост: парите ли не достигаха, майсторите ли го мамеха, но ето — лятото си отиваше, а строежът едва-едва се подаваше един човешки бой над земята и сякаш за подигравка долепени до стената бяха няколко стъпала, които не водеха за никъде. Така недовършена щеше да си остане къщата и през цялата зима, но колкото и да не е за вярване, в нея беше вече съвсем готово кътчето, което докрай щеше да остане любимото местенце на учителя — „килията му“, както се изразяваше той за него.

Избата на бъдещия дом беше до три аршина надълбоко в земята. Извървеше ли човек десетте крачки по дължината й, стигаше до едно второ помещение, на точно един аршин над пода на избата и преградено от нея с дъсчена стеничка с прозорче за наблюдение. Самото помещение беше около четири и половина аршина по дължина, три и половина на ширина и съвсем малко над три високо — толкова, че по-снажен човек можеше да стигне с пръсти тавана, без да си даде много-много зор. Тук именно беше „килията“ на даскал Добри.

Малка беше тя, ала отговаряше на „килия“ само по име. Всъщност даскалът я бе обзавел така, че просто да ти е драго да приседнеш между четирите й стени — всеки пръст място от нея носеше белега на нещо, сгрято от човешки дъх. Тук имаше такъв уют (тази дума току-що бе дошла в Сливен, пренесена из Одеса от Добри Чинтулов), дето да ти разтопи душата. Трите й каменни стени бяха покрити с рогозки, на северната страна имаше иззидано хубаво огнище, на желязното „конче“ на което даже сега, в късното лято, няколко тлеещи цепеници спомагаха да се подсушава влагата от стените, на една къса верига над тях висеше опушено котле с вода, а горе, на рафта над огнището, Добри бе наредил медни съдини и гледжосани пръстени паници. „Килията“ бе застлана от край до край с дебел козяк, няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни по него в привиден безпорядък, по едната дължина на стената стопанинът бе подредил тясно миндерче за полягане, а над него — рафт за книги и за голямото богатство на учителя — цигулката му.

В тази именно „килия“ при светлината на главните и на лоената свещ Добри щеше да преживее в бъдеще — даже когато твърде представителният му дом се завършеше и се изпълнеше с живот — най-трепетните си часове, онези, в които щеше да бъде насаме с музата си86.

В тази августовска привечер обаче Чинтулов беше в „килията“ си не с музата, а с любимия си, макар и „таен“ ученик — Иван Силдаров.

— Позволяваш ли ми, учителю, един въпрос? — каза Иван, докато прибираше в торбичката си книгите и тетрадките си.

Добри Чинтулов се разсмя благо и от тази усмивка широкото му лице стана още по-широко. Той разпери комично ръце:

— Нали сложихме точка на уроците, сега вече редът се обръща — ученикът ще изпитва учителя. Казвай си въпроса, Иване!

— Не е изпитване, а само молба за още малко светлинка, учителю. В последните дни ти много наблягаше за отечествената ни история. Може да се рече — до три четвърти от всеки урок беше по история. Пък мен ми се струва, учителю, че на приемния изпит в братска Русия единственото, което със сигурност няма да бъда питан, е за нашата, българската история. Защо тогаз положихме толкова труд и време за нея?

Усмивката угасна върху добродушното лице на учителя. Някое време той се взира с присвитите си късогледи очи в откритите черти на ученика си. После произнесе с глас, в който се прокрадваше недоовладяно вълнение:

— Уроците ние завършихме, Иване, и — да се похваля сам — завършихме ги добре, не, отлично. Като заминеш сега за Русия, на тебе ще ти трябват най-много две години, за да доусвоиш езика, да вземеш приравнителните изпити и наред с тамошните гимназисти да постъпиш в университет.

— За този изпит ми беше думата…

— Чакай, не ме прекъсвай! В подготвителните години и сетне в университета ти няма да бъдеш само ученик и студент, Иване — през цялото време ти ще бъдеш и българин. За мнозина това ще бъде повод да те приемат с обич, втори няма да са чували за нашето отечество, за трети може да е сгоден случай за задявка. Пред всички тях ти ще имаш сладкия дълг да защищаваш името на българите, на България. А защитата ти ще бъде твърде наивна, ако не си въоръжен със знания из великата наша история. Велика, да, нищо че сега сме роби на най-назадничавия от всички народи на Европа. — Учителят помълча малко, пък допълни унесено: — Посветил съм се да подготвям не ученици, а преди всичко българи, тъй схващам аз работата си. — Той сякаш се сепна, израз на стеснение зачерви страните му. И попита припряно: — Кога, казваш, ще поемеш на север?

— До две недели ще мине венчилото на сестра ми. Превърне ли се Руска от Силдарова в Кутьо Ганчева, и „пътника път го чака“, както би рекъл баща ми. Нали и ти ще почетеш празника в рода ни, учителю?

Поприказваха още малко и Иван си тръгна. Останал сам, Добри Чинтулов отвори тетрадките си и се опита да поработи, но не му спореше. Излезе и се поразходи из двора, сетне си стопли нещо и вечеря, отново постоя напразно над отворената тетрадка а онова непредаваемо с думи нещо, което в щастливи мигове даваше крила на духа му, сега упорито не идваше. И Добри седеше сковано на миндерчето си и немигащи очи гледаше играта на пламъчетата в огнището, пък отвъд тях виждаше един дълголик образ със светли очи и венец от златни коси около него…

Нощта вече бе прихлупила родния му град, когато горе, в началото на стълбата към избата, се разнесе чукане. Учителят запали една борина и отиде да посрещне късния гост. Беше приятел — на горното стъпало стоеше поп Станчо и му се усмихваше широко. Здрависаха се и Добри го въведе в „килията“ си. Там поп Станчо не прие да седне, а като човек, който е бил принуден дълго, да сдържа възбудата си, заситни наляво-надясно и заразказва оживено, като придружаваше думите си с такова ръкомахане, че на моменти широките му ръкави сякаш изпълваха от край до край тясната стаичка:

— Щастливец над щастливците си ти, Добре! Даваш ли си сметка, брате, що става през тези дни в нашия Сливен? Мога да го оприличи само на оня топъл лъх през април, който разпуква пъпките на дърветата и пробужда мъртвилото за живот. Не, не, не преувеличавам, бог ми е свидетел! Където и да минеш през града — без значение дали е двора на школото, Аба пазар, или край дюкяните на Мангърската, — отвред ще те посрещне или застигне сал една песен, то ще речеш, че не народ я пее, а цялата божа земя. — Свещеникът запя. Имаше плътен и школуван глас, а каменните стени на „килията“ многократно го усилваха, та наистина се създаваше чудесна заблуда, сякаш вселената е изпълнена от тази мелодия и тези думи:

Развълнуван, трогнат, умилен, Добри неусетно за себе си се присъедини към песента, като по-тихичко поддържаше втория й глас. И така с поп Станчо изкараха заедно последните куплети:

Когато свършиха, поп Станчо се прекръсти широко, като че с този заклинателен жест призоваваше господ от небето да простре ръка за благослов над току-що изпятото пожелание. А Добри се извърна настрана и тайничко избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му.

— Заблазявам те, братко — продължи по същия възторжен начин свещеникът. — Готов съм да преживея всичките мъки на геената, само да видя себе си като човек, който със слово и песен изправя гърба на роба, връща му човешкия образ и вдъхва божествен огън в гърдите му.

Добри Чинтулов знаеше — научил го беше вече, — че поп Станчо е склонен към пресиленостите и че лесно му се удаваше да възторгва първо себе си, а сетне и околните. И въпреки това похвалите, с които свещенослужителят го заливаше, не го оставиха безразличен, разчувствуваха го. Че нали през всичките десет дълги години в семинарията той бе мечтал все това — да възпламенява духовете на поробените си братя и да налива в сърцата им стремеж за строшаване на грозната верига, която вече пето столетие го задушава?

— Редя сега нова песен — каза той стеснително. — Гласа май го сполучих, но думите някак си…

— Кажи! Кажи по-скоро! — нетърпеливо го подкани свещеникът.

Добри извади цигулката си от кутията, опита струните, пък като затегли лъка по тях, запя ведно с инструмента в ръцете си:

— Дотук съм нагласил словата — виновно рече той, докато прибираше цигулката. — Секна изведнъж, пък толкова неща ми се иска да кажа още. За гърма на пушките, за сребърните саби в ръцете на юнаците, за лъвските им гласове, от които агаларите духват надолу към Анадола…

— Не бързай — сложи успокоителни ръце на раменете му поп Станчо, — то е вдъхновение свише, не е като да отидеш в бакалницата и да кажеш: „Изтегли ми половин ока маслини.“ Тъй както си я почнал, още и сега песента е готова да подпали като барут юначното ни племе. — Заплаши го шеговито с пръст: — Слушай, ей! Ще подкокоросаш момците ни, та ще забравят, дето сега идват Димитровден и Свети Никола, та воистина ще развеят байраците, когато не му е време. От тази песен толкова, че и повече може да последва!… — Той помълча малко, после каза някак си между другото: — А, да не забравя, много те моля да ми услужиш с още хиляда гроша. На̀, отнапред съм ти написал разписката.

Молбата му стресна учителя. В душата му се сблъскаха две противоположни чувства — досегашното сладостно вълнение и усещането за подхлъзване в добре подготвен и замаскиран капан.

— Ама какво правиш ти бе, отче! — възпротиви се неубедително. — Виждаш, аз също строя, пък нямам до ръката си касата на Русчо Миркович или Саръиванов… Нито пък мога да я карам светкавично като Йоргаки чорбаджи. — Говореше, разбира се, за кмета, който събра майстори от цяло Загоре и само за четири месеца вдигна къща, по-голяма и по-хубава и от предишната, изгорялата. — Знаеш ли, че борчът ти вече е стигнал три хиляди гроша?

— Ти и тъй, и тъй до пролетта няма да стигнеш до покрив — махна му окуражително свещеникът. — А дотогава аз всичко ще ти върна, даже и с горница ако искаш.

— А, горница! — възмути се Добри, без да си дава сметка, че с тези думи всъщност се предаваше. — Аз да не съм лихварин като Али ефенди, че да събирам горници… Само чеее…

Поспориха още малко — все така убедително от страна на поп Станчо и по-неуверено и отстъпчиво от даскала. И как да упорствува, когато само преди минути този предан приятел дари на Добри най-голямото, което може да получи един творец — увереността че творбите му, изстрадани и изтръгвани късче по късче от глъбините на душата, са стигнали до ума и сърцата на хората?

Добри отиде до къщата на брат си и не след дълго се върна с малка кърпа, свита на възел.

— Вътре са петнадесет махмудии — каза, като подаваше вързопчето на приятеля си. — Това прави хиляда и двадесет гроша.

— Да поправя ли готовата разписка или да напиша друга за двадесетте гроша? — попита с нещото по средата между изпълнителност и угодливост свещеникът, докато мушваше парите във вътрешния джоб на расото си. Много по-късно Добри щеше да си спомни, че такава голяма сума той бе прибрал, без да я преброи.

— Щом ти имам вяра за четири хиляди гроша — сви рамене учителят, — за другите двадесет мога да ти вярвам и без разписка…

Поприказваха за това-онова още петнадесетина минути и поп Станчо си тръгна. Когато остана отново сам, учителят подряза фитила и засили пламъчето на свещта, тури на коляно тетрадката си и дълго се взира в последните редове, изписани със ситния му, а широк почерк:

Душата му обаче остана няма, нито една-едничка дума не проблясна в нея. Добри остави тетрадката, пък се опъна на миндерчето и промуши ръце под главата си. Не мислеше нито за недовършената песен, нито за голямата сума, която поп Станчо току-що отмъкна от скромните му спестявания. Иззад затворените си клепачи учителят виждаше своя дом построен и приветлив, с лъщящи джамове на прозорците и саксии с червено мушкато, наредени една до друга до ръба на чардака, а вътре, сияеща от простичко, човешко щастие, нежна и стройна го срещаше Анастасия. И тази въображаема гледка го изпълни с толкова блаженство, че една щастлива усмивка разцъфна под подстриганите мустачки на учителя. И сънят го догони така, с нея на уста…

4.

Да бяха се уговорили, двамата съгледници надали щяха да дойдат така едновременно при дружината, пък те не само не се бяха наговаряли, а идеха от разстояние четири-пет часа здрав мъжки ход един от друг — къде е Чукуралан на север, къде сгушената между високите си баири Ичера… А вестите им — и те противоположни. Братой донасяше, че Бахри Мелят ходжа се вдигнал да ходи в Мека на хаджилък, като водел две каруци с жени, храна и постели и четири катъра с богати дарове и не кесии, а цели товари алтъни, грошове и бели акчета; керванът, охраняван от петима въоръжени до зъби, но с име на бъзливи гавази, поел през село Стара река и Демир капия87 към Сливен. Кольо Ичеранеца пък известяваше, че негов комшия козар снощи видял тайфа турци, водени от прочутия главорез Мустафа Юсменоглу, да застава на пусия при Малкия Джендем; какво са замислили — не знаел никой, но щом се крият около пътя и Мустафата им е начело, нямало да е за добро на пътниците-българи, които в този ден щели да минават към Сливен или от Сливен към Ичера и Градец. Изслушаха ги поред Бойчо войвода и юнаците му и почти не зададоха въпроси за доуточняване — всичко им стана ясно, защото познаваха и ходжата, и сливналията Мустафа Юсменоглу.

Бахри Мелят ходжа бе нещо като некоронован, но всепризнат владетел на три села по отвъдните, северните склонове на Балкана — Ени махле, Чукуралан и Ичме дере88. Този Мохамедов служител се бе прославил като нечуван пладнешки обирджия — под различни предлози смъкваше не по една, а по три кожи от гърбовете на едноверците си, пък християните от тези села бяха направо като ратаи, за да не кажа лични роби на ходжата. Дружината на Бойчо Цеперански отдавна го бе взела на мушката си, ала вее не й се удаваше случай да се разплатят с Бахри Мелят по правилото „око за око…“.

Не им бе непознат и Мустафа Юсменоглу, вторият след градешкия Шибил кеседжия по Сливенския балкан — същият, който преди пет години взе душите (и неизброимите стада заедно с тях) на Ненчо кехая и на сина му Райно, дето още се пееха песни за жестоката им гибел89. За него и безбройните му злодеяния знаеха и в сливенския конак, но там служеше Гаваз Ахмед, по-големият брат на Мустафа, та той — навярно не само от братско добросърдечие — години наред смачкваше работата, колчем се заговореше за разправа с този грабител и убиец.

Между тези двама „герои“ трябваше да избира дружината на Бойчо Цеперански. А че се налагаше избор, това бе ясно на всеки: от Харамията, където се намираха — но не Харамията над Карандила, а другата, високо горе до Нейково, — беше немислимо в един и същ ден или дори само в няколко часа да действуват и при Джендемите по Ичеренския път, и при Демир капия по Еленския. Войводата вдигна лице, направено сякаш само от кости и жили, и хлъзна поглед по юнаците си. Имаше въпрос в този поглед, но всички замълчаха, оставяха избора нему. Единствено Маринчо Пашата, човек сравнително отскоро в дружината, не предложи, а каза като нещо, което се разбира от само себе си:

— Ще спипаме ходжата по брадата, разумява се.

— И откъде се разумява? — ропна се насреща му Мавроди Коджакара. Щеше да му наговори и друго, навярно по-солено, но едно леко махване на войводата го накара да спре. Вместо него продължи сам Бойчо:

— Разумява се, казваш, Марине. Мен ми се чини, че щом искам съвета ви, значи не се разумява чак толкова… Кажи си твоето, пък ще го обсъдим като „дружина вярна, сговорна“, както се пее в песента.

— Пет пари не давам аз за онова, дето се пее в песента — разпали се Пашата. — Ходжата на Чукуралан знаем ли? Знаем. Клели ли сме се да му отмъстим? Клели сме се. Имаме ли сега сгода да си изпълним клетвата? Имаме. Е, какво ще приказваме повече?

— Ала на Джендемите е Мустафата Юмеров, на съвестта на когото тежат дузина, че и повече християнски души — тихо, но отчетливо му възрази войводата. И напомни: — Също и нему сме се клели да отмъстим, ако не ме лъже паметта.

— Но Мустафата е с петнадесетина опитни нишанджии и главорези, войводо, докато чухме каква стока са гавазите на Бахри Мелят.

— Откога юнаците на Бойчо Цеперански захванаха да се боят по заешки от агаларите и да пресмятат на пръсти броя на нишанджиите им? — все така търпеливо произнесе войводата. — Аз поне не помня такова чудо. Или може би не съм ги познавал както трябва?

Маринчо Пашата беше започнал с хитруване, но на това място изпусна нервите си и я удари, както е думата, през просото:

— Защо да го усукваме по килифарски, войводо? Юсменоглу Мустафа няма да ни се изплъзне и ние рано или късно ще му се наплатим за злочинствата. Ако сега го спипаме обаче, в потурите му я намерим някой гологан, я не. Докато ходжата е с че-ти-ри ка-тъ-ра алтъни и грошове. Защо да си кривим душите? За нашите „пушки бойлии и саби френгии“ може да се пеят песни, ама тези същите пушки и саби хранят и гърлата ни. Не искам аз днеска да оставя питомното, за да гоня дивото!…

— Е, слава богу, рече си го без увъртане най-сетне — въздъхна с облекчение Бойчо Цеперански. — Аз отдавна те наблюдавам, Марине, още откак дойде в дружината. Не си ти никакъв закрилник народен, а на хайдутството гледаш като на занаят, като на хранене гърлото, както го рече. И тук се разминаваме с тебе, Маринчо Паша. Ако аз с тази ръка отрязах главата на брат си, то не беше за да се гоя като свиня за мас, а за да бъда полезен на братята си по участ. Заради това, Пашо, за тебе няма повече място помежду ни.

— Не можеш да решаваш тъй, както си искаш, войводо. Тук има…

За време, колкото отива за едно мигване на окото, на Маринчо се случиха едновременно три неща: видя огън, чу гърмеж и усети калпака да отхвръква от главата му. Когато се опомни, Бойчо тъкмо натикваше пищова в силяхлъка си.

— Кое оръжие донесе със себе си и кое получи от нас?

— Мои си бяха ятаганът с бялата дръжка и този пищов.

— Добре. Предай другото на байрактаря.

Все още зашеметен от преживяното, Маринчо Пашата мълчаливо се подчини. А в това време Бойчо го попита отново:

— Какъв пай очакваше да получиш от бастисването на ходжата, Маринчо Паша?

— Ама… аз… войводо… не исках…

Войводата хвърли една тежка кесия в краката му.

— Вземай и изчезвай — каза с предишното външно спокойствие. — И запомни, Марине. Отвориш ли си устата само една-едничка думица да изречеш за нас, ще те намеря, дори и да си в пъкъла, и ще те пречукам. Млък! Чуя ли само още веднъж гласа ти, вторият ми куршум ще ти пръсне главата като яйце. Хайде, дим да те няма!

Проследиха, докато Маринчо се загуби на север, към Нейково, после Бойчо Цеперански отсече решително:

— Да тръгваме към Джендемите, братя. С Бакри Мелят ходжа нам все ще дойде сгода да си видим сметките ала ще го направим като съд и казън, не за златото и среброто в дисагите му. А долу, по Ичеренския път, онзи кръвопиец може днес да остави друга българка вдовица или клети българчета — сираци.

— Не стори ли грешка, като пусна жив Пашата, войводо? — несмело попита Братой от Чукуралан. — Той може да издаде вас, че и всички нази, ятаците ви…

— Няма да го направи! — уверено каза Бойчо и лицето му стана по-жилесто от друг път. — Той е с алчна, но страхлива душа, пък и ме познава — няма да посмее да направи от мене свой враг. — (Той позна: Маринчо Пашата се пресели някъде към Делиормана и там подхвана земеделие, като думата „хайдутин“ никога не произнесе — нито за себе си, нито за Бойчовата дружина.) Но когато подир малко крачеха на юг към Малкия Джендем, същият този твърд и душеведец войвода остана малко назад и като се изравни с Мавроди Коджакара, му изплака горестно: — Разбираш ли, че нашето време е изтекло, брат? Има ли помежду ни хора като Марин, Стара планина ще отеснее за нас. Зер тя столетия ни е закриляла и давала убежище, но дорде бяхме като във Велковата:

Не надмогнем ли сами себе си, не пременим ли овехтялата наша хайдушка одежда с някаква новичка, песента ни, брат, я смятай изпята…

Закъсняха. Бяха още на половин час път от Джендемите, когато далечината се огласи от пушкане. Това не ги спря; войводата, който познаваше планината като петте си пръста, се досети по какъв път ще изтегли главорезите си Мустафа Юсменоглу и поведе юнаците си нататък. Не се излъга — подир малко съгледниците, които вървяха на няколко хвърлея пред другите, изтичаха назад и предупредиха, че тайфата турци приближава. Бойчо завчас подреди пусията си и когато доволните от себе си разбойници влязоха в засадата, даде знак и единадесет пушки (бяха останали девет хайдути, но въоръжиха и двамата си ятаци от Чукуралан и Ичера) изгърмяха като една. Трима от агаларите тозчас се захлупиха по очи, четвърти се прегъна на две и запълзя към шубраците, останалите търтиха в бяг. Юнаците съсекоха ранения с ятаганите си, а Бойчо стреля с пищов по бегълците, та катурна още един. Голяма победа беше — отърваха Балкана от петима катили наведнъж!, — но хайдутите не останаха доволни: когато огледаха труповете, видяха, че Мустафата не беше между тях…

Събраха им набързо оръжието и кемерите и с ускорена крачка продължиха към Малкия Джендем. Основателно било да се убързяват: там, в прохода, намериха един убит, прострелян във врата (по-късно се разбра, че бил мирен овчар от Медвен; дошъл си от Добруджа за венчавката на дъщерята и слязъл до Сливен да й накупи дарове), седмина други бяха навързани по дърветата, от които четиримата с лошо кървящи рани, а всичките — пребити от бой, обрани и със скъсани дрехи.

Втурнаха се да прережат тасмите и въжетата, с които нещастниците бяха навързани. И тук стана невероятното — Мавроди Коджакара, същият онзи Мавроди, за когото се приказваше, че тук, на земята, бил изтърпял всички възможни и невъзможни страдания на ада, изведнъж ахна, коленете му се огънаха и ако не беше войводата да го подкрепи, щеше да се повали без свяст. Изненадан, Бойчо Цеперански проследи погледа му. И разбра всичко — един от ранените беше Иван Силдаров от Сливен…

Когато Мавроди не само се съвзе, но и възвърна самообладанието си, другарите му вече бяха почистили раните на злополучните пътници с гъба-пърхавица, намазали ги бяха със сладък мехлем и превързали с ивици ленено платно. Мавроди Коджакара събра сили и приближи до сина си:

— Не съм си пожелавал да те видя на такъв хал, Иване…

Въпреки подутата си буза (един от турците го бе ритнал в лицето), Иван се позасмя, макар и малко накриво:

— Да кажем все пак едно „аллах керим“90, дето изобщо ме видя… — Тук момъкът почувствува нужда да употреби някакво обръщение, но не му вървеше да рече „господине“, а предвид на обстоятелствата, още по-малко — Кара Махмуд. Хайдутинът обаче и този път не пожела да му помогне. — Нали можеше да съм на мястото на оня злощастен медвенец там…

Мавроди огледа раните му и (доколкото това изобщо може да се употреби за един баща пред вида на ранения му син) остана доволен. Е, един куршум бе парнал рамото на Иван, сетне и гаджалите не бяха пестили силите си, когато са го налагали, но тежки наранявания тъй или иначе нямаше, пък и момчето беше здраво, щеше да се оправи.

— Къде така на път? — попита хайдутинът, когато седнаха един до друг на земята. — Да не се е сбъднал меракът ти закъм Русия?

— Ех, ама се правите и вие на божа кравица! — още по-широко се усмихна младежът. — Че нали тате ми даде петдесетте алтъна, с които сте ме дарили за учението?! На̀, в срещата ни само едно добро има, дето можах да ви видя и да ви поблагодаря… — Изразът отново увисна без обръщение.

— Не намерихме жълтиците у ония петима, на които видяхме сметката — каза Мавроди. — Ще да ги е задигнал главатарят им…

— Ами, задигнал! — прихна Иван. — Алтъните са си у мене, заедно с другите двайсет, които ми даде тате.

Той разкопча петелките на потурите си, запретна крачолите и показа — точно над двете му колена бяха привързани плоски кесии от здраво платно. Другите хайдути, усетили нещо необикновено, един по един също приближиха и се закискаха при вида на тази гледка.

— Те ми взеха кемера, пък в него държах само осем гроша — толкоз определи поп Юрдан като плата за разбойниците — обясни младежът високо. — Същинската пара̀ носех тук — и потупа двете кесии.

Всички се изсмяха от сърце, а един се сети да попита:

— Кой измисли тази гяволия?

— Поп Юрдан, кой друг. — Смехът стана вече оглушителен. — А кесиите направи баба попадия по негова кройка.

— Пустият му дядо поп — задъхано рече някой. — Такъв дявол в расо може да надхитри и самия Сатанаил, че да го натопи в катрана на пъклото вместо себе си!…

Бойчо войвода има̀ съобразителността да се отдръпне, като отведе и момчетата си, та да остави сами бащата и сина.

— Разкажи що чините към къщи — предложи Мавроди.

Иван му разказа. Преди неделя Руска се омъжила и отишла да живее при свекърва. На сватбата Бяно се сдърпал нещо със зетя си, но, слава богу, не се стигнало до кавга и разрив. Майка му Яна била добре, само дето се кахъряла, че Бяно и Кутьо съвсем очевидно не мелят заедно. Братята също били добре, Найден окончателно се оправил от раните си, пък Боян много се утвърдил като дясна ръка на господин Добри Желязков Фабрикаджията (Мавроди много се смя в себе си, когато на това място момчето добави едно „ако го знаете“), българи и турци започнали да го уважават като съвестен работник, вещ ръководител и отзивчив към хорските грижи човек. А самият Иван, както отколе си бил наумил, така и сторил — ето го на път към Русия, към големите знания. И ако богът на България се покажел доброжелателен към него, може би да изпълнел предначертанията си.

Както го слушаше, Мавроди в същото време следеше какво ставаше наоколо. Другите злополучни пътници бяха готови да продължат към Ичера (убития щяха да влачат на отсечени клони до село, пък оттам ще проводят хабер на неговите да си го приберат), също и хайдутите от дружината проявяваха нетърпение — те изобщо не се задържаха дълго около пътищата, пък след станалата битка можеха да очакват тежки потери и други изблици на турски гняв. И разбра: беше дошло време да се сбогува с момчето. А в същото време нещо в него му подсказваше, че никога повече нямаше да го види…

— Вземи това! — Той натика в ръцете на сина си, една добре натъпкана кесия. — Вземи, вземи! — настоя, като пресече възраженията му. — Не са от български сух къшей откъснати, а от турски пашалък. Туй е божия справедливост, знаеш: заради тях сме изостанали цели векове подир другите народи, нека сега поне отчасти с техни пари да ги накараме да гълтат праха подир нас, робите си…

Изправиха се и някак стеснително застанаха един срещу друг — не знаеха какво да сторят и какво да изрекат за сбогом. Мавроди Коджакара имаше намерение да се покаже външно твърд и спокоен, както се раздели със сина си преди два месеца към Керемидената къшла. Но сега не се удържа. Тъй както се помайваше, той изведнъж го грабна, притисна го юнашки до гърдите си, подържа го, пак го пусна рязко и побягна.

Зад него се чу гълчава.

Не се обърна.

5.

Беше нещо като болест. Месеци и месеци изминаха от пожара у Тенинкини, а Златина живееше само със спомена от тази нощ. Не със спомена за пожара и за по чудо избягнатата смъртна опасност, той бе избледнял и даже в съзнанието й се бе обвил с някаква романтична окраска; пред вътрешния поглед на девойката всеки ден и много пъти на ден се връщаше друга картина от премеждието в Гергьовската нощ, — едно мъжествено лице, изрязано сякаш от камък и обагрено в бакъреночервено от отблясъците на огъня, което е толкова близо до нейното, че тя усеща върху устните си учестения дъх на неговите устни, една силна и решителна ръка, която се хлъзга със омайваща нежност по шията, раменете и горната част на гърдите й, една корава мъжка гръд, която до болка плътно притиска нея, крехката и безпомощната, до себе си… И още един сладостен спомен спохождаше катаден момичето — ръцете й не вкопчили се, а обгърнали в ласкава прегръдка железния врат на нейния спасител…

Да, месеци изминаха от пожара, бащата на Стилиянка отдавна бе вдигнал нова къща върху развалините на предишната, а Златина не намираше покой. Поне два пъти в неделята тя си измисляше какви ли не поводи, за да мине там, където се надяваше да срещне Найден Силдаров — напусти усилия, понеже до днес само веднъж го зърна отдалече да бърза към Татар Мезар и то стана, случайно, а не в дните на нейните „хитри“ засади. В останалото време тя честичко се заседяваше пред голямото огледало с марангозана рамка (него баща й достави през Русчук чак от далечна Австрия), главната украса на собата, която бе нарекла за своя. Понякога дори щракваше ключалката на вратата, събличаше се по долна риза, поразгръщаше пазвата си, оглеждаше се дълго-дълго и си говореше на глас:

— Възможно ли е да не ме е забелязал, божичко? Тези пръхкави тъмни коси, къдрави и с природна лъскавина, не грабнаха ли погледа му? Това бяло чело, гъвкавите като пиявици вежди и теменужените очи под тях не накараха ли сърцето му да трепне? Тази лебедова шия (девойката не бе виждала лебед, ала бе чувала да й го описват) — и тази млечнорозова моминска снага, докосвана само от неговите пръсти, могат ли да се забравят тъй лесно?

Така премина есента, после се претърколи и зимата. И колкото повече Златина си мислеше за своя спасител, толкова повече обвиняваше… баща си. Да, именно баща си. Защото подир случка като пожара и измъкването на човек от огнената смърт които и да било хора в Сливен и по света биха потърсили да установят дружба, не, побратимство със семейството на избавителя, докато чорбаджи Евтимови и Силдаровците си останаха чужди и безразлични, както и преди (впрочем същото можеше да се каже и за Йоргаки чорбаджи — той също не отдаде заслуженото на човека, който рискува живота си, за да спаси от сигурна гибел една нещастница под неговия, на Йоргаки, покрив). Наистина баща й се кълнеше — и то, казано между другото, беше вярно, — че на заседание на черковната община бил изразил благодарност на Бяно Абаджи за стореното от сина му. Но Златина ясно съзнаваше, че едно обикновено „благодаря“, изречено зорлан и между другото, не можеше да се смята достатъчно като за спасен живот и за получени рани, белезите от които щяха да останат завинаги. И тя кореше баща си, защото не правеше онова, което се полага на баща на спасена дъщеря. Обясняваше си го с неприязънта му към Бяно Абаджи; е, то като че изобщо бе трудно да се спомене името на човек, към когото Евтим Димитров да храни искрено и безкористно приятелство, но специално към Бяно Силдаров — а покрай него и към цялото му семейство — той изпитваше нескрита ненавист, може би само на второ място след ненавистта му към Добри Желязков.

„Е, какво? — запитваше се в такива случаи Златина. — Мигар е справедливо заради бащините ми крамоли аз да вехна и линея? Или може би той очаква ние, децата му, да заплащаме със собственото си щастие неговите благоразположения или омрази? Да не иска тате да ме види стара мома!“

Не беше справедлива в упреците си и знаеше това — напротив, с безпогрешния си женски инстинкт тя отдавна бе подразбрала, че Евтим изпитва изключителна, чрезмерна слабост към нея, сякаш студеното му сърце само веднъж се бе отворило за проста човешка обич (всекиму беше известно, пък и той не го криеше, че за жена си Събка се бе оженил по най-чиста търговска сметка), и то тъкмо към Златина. Беше такава безгранична обич, че — стига да съществуваше кантар за чувствата — тя би надтежала над всичките му злоби, хъсове и студенини. Но въпреки това тя го обвиняваше в себе си и така, стоварвайки част от мъката си на чужд гръб, донякъде се чувствуваше обезщетена за несбъднатите си блянове.

Когато оставаше около неделя до Гергьовден, Златина веднъж на вечеря каза нещо, което накара баща й да изпусне бонелата91:

— След седмица става точно година от пожара у Стилиянкини — заяви спокойно. — Ще направя курбан и първом ще занеса от него на Найден Силдаров.

— Какво, какво? — попита бащата, изумен и загубил самообладание.

Девойката повтори отчетливо дума по дума и завърши:

— Ще му занеса и тъй като не е прието сама мома да ходи в къщи с ергени, ти, тате, ще дойдеш с мене. Или що? Мигар животът на дъщеря ти не заслужава паница чорба?

Евтим взе чашата си и каната, после се отказа да си налива, надигна каната и дълго, много дълго не отлепи устни от нея. Когато я остави пак на софрата и избърса мустаци с опакото на ръката си, каза:

— Мен не ме брой. Ако ще Карандила да се преобърне с дъното нагоре, Бяно Абаджи няма да ме види, застанал на прага му.

Каза го и дори не си даде сметка, че като изключваше себе си, даваше неизречено съгласие за нейното отиване у Силдарови. Девойката обаче или бе очаквала именно това, или по-бързо от него се съобрази с обстановката, защото само кимна:

— Твоя работа! Ще отида с бате. — И така приключи разговора.

Още преди църковната служба на Гергьовден Златина проводи един от бащините си ратаи да попита у Силдарови дали може към обед да донесе курбан и да поблагодари на спасители си. Бяно (слязъл бе да прекара големия празник със своите) доста се изненада, защото познаваше чувствата на Златининия баща и донякъде ги споделяше, но външно запази приличие и заяви, че домът му е винаги отворен за доброжелателни гости. Работата щеше да се развали от самия Найден, който пренебрежително изрече нещо като „Много са ми притрябвали чорбаджийски курбани и самите чорбаджийки!…“, но този път се намеси Яна, която не само го сгълча и му наговори, каквото се полага за такива случаи, но и го предупреди да си облече най-хубавите дрехи: „Нека такива като Евтим Димитров не смятат, че ние, по-бедните, сме съвсем голтаци за подритване!“

Наближаваше пладне, когато на дворната врата се почука и се появиха Златина и брат й Йосиф — и двамата в празнични дрехи, а девойката и с поднос в ръце. Щеше да се стигне до известна натегнатост и неловкост, както бива между непознати люде, които нямат какво много-много да си кажат, ако тук отново Яна не бе поела всичко в ръцете си. С уважение към младите хора, но без раболепие, тя покани брата и сестрата в одаята за гости (в дома на Силдаровци нямаше посрещник), размени с тях няколко благи думи и ги настани да седнат, после отиде оттатък да доведе „своите мъже“, както се изрази.

„Нейните мъже“ се надигнаха твърде неохотно; последен измежду тях повлече крака Найден — той нищо не мразеше повече от разните официалности, струвания92, чинопочитания, благодарности и прочие. Когато на прага се появи стопанинът на дома, Златина и Йосиф станаха на крака и поздравиха, поздрави ги и Бяно, но застана настрана — знаеха, че сега главното действуващо лице щеше да бъде не той, а Найден. Така до него се нареди Боян, после и Яна.

И след това в одаята прекрачи Найден.

Прекрачи и все едно че краката му се вкамениха. Не си помисли нищо от рода на „Ах, колко е хубава!“ или „Къде са ми били очите?“, изобщо никаква мисъл не проблясна в съзнанието му. То беше по-скоро стъписване като пред ослепителна светкавица или внезапно зейнала пропаст. Найден я гледаше, не, поглъщаше я с очи и дълбоко в себе си усещаше не радост, не и болка, а непоколебима сигурност в безвъзвратността на настоящия миг. И едно отмаляване, каквото му се бе случвало само веднъж преди това — когато преди точно една година падна полузадушен в пламналата стаичка у чорбаджи Йоргакиеви.

Те стояха така един срещу друг, не помръдваха и не проговаряха, ала погледите им си казваха всичко, всичко до последната дума, което устните не изричаха. За другите в стаята това беше просто бездействие, породено от житейската неопитност на двамата млади; единствено само Бяно прочете истината в този поглед, но, кой знае защо, вместо да се зарадва или поне да изпита съчувствие, иначе откритото му лице се засенчи от мрачен облак и дълбока бразда се вряза между веждите му.

Йосиф, висок и представителен, обикновено съумяваше да се държи подобаващо и при най-неочаквани обстоятелства, но това тягостно и от нищо непредизвикано смълчаване го обърка. Той се покашля, за да покаже на сестра си, че трябва да произнесе намислените думи на благодарност или да връчи подноса, ала намесата му не помогна: Златина — впрочем също и Найден срещу нея — не проговаряше, не помръдваше, даже не показваше, че диша. И когато неподвижността и тишината станаха вече непоносими, Йосиф потупа сестра си по рамото:

— Ето твоя спасител — каза. — Поднеси му курбана и му целуни ръка — нему дължиш живота си…

Какво се случи след това нито Златина, нито Найден запомниха. Имаше ли славословия, ръкуваха ли се и припомниха ли си кошмарните минути всред пламъците, какво изобщо стана с подноса и как се разделиха — нищо не се запечата в паметта на двамата.

Не беше много по-добре от тях и Бяно — чак до вечерта той остана, разсеян, загрижен, унесен, неспособен да се съсредоточи.

6.

— „За кого било наречено, за кого — опечено“! — възкликна Бяно. — Я вадете, люде, агнето! Слагай трапезата, Янке! Ти, Найдене, тичай наточи една стомна от онова в ъгъла, най-хубавото!… Ще да празнуваме не само Гергьовден, но и имен ден, брей!…

Тези радостни разпоредби заплющяха из Силдаровия дом по-късно вечерта, след мръкване, когато у Бянови пристигнаха неочаквани гости — племенникът му Георги, когото вече година и половина не бяха виждали, заедно с майка си Трънка и брат си Христо. Настанаха весело оживление и шетня; Бянови бяха вечеряли, но наизвадиха каквото беше останало от агнето и всички насядаха около софрата, като стопанинът отстъпи най-личното място на Георги — тъй бива, когато най-близък роднина се прибере от какъв да е търговски сефер, пък в този случай сред тях бе човек, който цяла една година е бродил със славна дружина из Стара планина, та

Щастливо започна тази гергьовска вечер у Бянови, но не й било писано да продължи вее така щастливо. Първата кратковременна сянка се появи още когато насядаха; без да влага зложелание, Трънка попита:

— А къде ги Руска и Кутьо? Че и Кутьовата майка също? В такъв ден се събират и роднини, и сватове…

Последва съвсем кратко смълчаване — въпросът, както е думата, бе поставил пръст в раната. Защото, противно на всички осветени от вековете обичаи, Кутьо Ганчев отказа да почете бабалъка си и нито сам дойде, нито жена си пусна да поздрави своите за празника — цупеше се той за няколкото дребни неразбирателства между него и Бяно, възникнали на роднински събирания и в общината. И това неуважение доста помрачи празника в Силдаровия дом.

— Руска наскоро още ни направи дядо и баба — тактично отговори Яна, но избягна да срещне погледа на зълва си. — Не кара лесно, та…

Слава богу, не зададоха повече въпроси; даже на състареното Трънкино лице се мярна израз на облекчение, което Бяно вярно разтълкува — сестра му щеше да бъде по-спокойна за сина си, ако човек като Кутьо Ганчев не беше известѐн за пребиваването му в Сливен…

Второто помрачение дойде почти веднага след първото. Запитаха Георги как така се е озовал в родния град и той някак си нехайно, лекомислено отговори, че ланската заръка на войводата Димитър Калъчлията била да се сберат на Кушбунар днес, на Гергьовден, ала Георги решил, че един ден закъснение не е бог знае какво нещастие и наминал да види „старата си майчица и милия си братец“.

— Как! — сепна се на това място Боян, пословичната изпълнителност на когото бе направо потресена от този лековат отговор. — Ти си оставил другарите си да те чакат?

— Голяма работа! — безгрижно махна с ръка Георги. — Един или два дена човек може да закъснее за всичко — я болест се случила, я път сбъркал, всичко бива човеку.

Боян приготви уста да каже, че едно е да се случи болест или нещо подобно, друго — да измамиш войводата и другарите си, за да не си нарушиш кефа, но баща му с едва забележимо движение го накара да се откаже.

Взеха си от печеното, Бяно Абаджи раздаде по къшей от пръхкавата погача, напълниха чашите с руйна, искрометна шевка. Но повече от всичко вървеше приказката и в средата й, разбира се, почти неизменно беше русият и „грапав“ в лицето, самодоволен и поласкан от всеобщото внимание Георги Трънкин. Той изобщо си беше словоохотлив и обичаше да се саморисува в бабаитски краски, пък сега хем разполагаше с неизчерпаем запас от разкази, хем виното от празничната гощавка при майка му още повече бе развързало езика му, та с охота отговаряше на всички въпроси и сам, без питане, разправяше случки и приключения.

Пътят му на „горски юнак“ не започнал баш по мед и масло. Като се събрали преди година под байрака на Калъчлията, войводата обявил, че е решил да избави Сливенския балкан от Шибиля, градешкия циганин, който станал пръв душевадец по целия този край. Шест дни дружината дебнала около Градец и карала „на пост и молитва“, залагала пусии накъде Стидово, Каябашкото, че даже и на „Градището“, дето е, речи го, на един хвърлей място от селото, ала нищо не излязло — Мустафа Шибил или изобщо не се появявал, или се движел с такава охрана, че било чиста лудост да си премерят силите с него. Затова по предложение на Злати Конарченина, байрактаря на дружината, момците се вдигнали, та отишли да накажат хаджи Юксел бей, който вече толкоз години се разпорежда с Терзобас93 като със своя бащиния. Спипали го те една нощ посред харемлъка му, както се изтягал на дебелите китеници.

— Войводата даде вяра на обещанията му, че повече няма да дере кожите на християните, та се смили да му остави живота, само дето му отсякохме малките пръстчета на двете ръце и на двата крака — ей тъй, да му спомня, че ако не си удържи думата, пак ще го навестим — и му прибрахме обкованото ковчеже. Леле, вуйчо Бяно, изкривихме се, докато го изнесем на Чумерна94. А като го отворихме — три-де-сет и шест хи-ля-ди гро-ша! Чувате ли, хора, три-де-сет и шест хи-ля-ди!… Като си ги разделихме според закона, само на мен се паднаха повече от три хиляди!… За три хиляди гроша ние половин година превиваме гръб на воденицата, пък тогаз — само с един удар…

Георги очакваше, че тук ще бъде залят от възхищения и въпроси за подробностите, но за изненада никой не му рече нито една дума. Това го порази неприятно. Още по-чоглаво му стана, когато Бяно каза равно и наглед безучастно:

— Дочувал съм нещичко за това. Разправяха, сетне Димитър Калъчлията чрез свещеника в Терзобас раздал по двеста гроша на всяка българска къща в селото…

— Раздаде, вярно е! — почти избухна Георги. — Ала нему не е мъчно да раздава и да се пише щедър. Зер от години е в занаята и е трупал, че трупал…

— Е, да се надяваме, че и ти като натрупаш — все така кротко се съгласи вуйчо му, — ще помниш не само каквото си получил, но и каквото си раздал на сиромасите. — И го подкани: — Разказвай, разказвай, Георге!

И Георги Трънкин продължи да разказва. То беше цял низ от премеждия — имаше в него и други щастливи „удари“, не липсваха и прочутите хайдушки „дебели сенки“, вино и чевермета, но май по-често се говореше за потери, за денонощни преходи, за нощувки под дъжда, за избегнати засади, за пищящи „теллии куршуми“ и ранени другари, а като че ли най-често споменаваната дума беше „глад“. И така през цялото лято, чак до Димитровден.

Като стигна до Димитровден, Георги видимо се оживи. Пресуши чашата си (това той правеше достатъчно редовно и досега), набързо описа разпущането на дружинката и изтеглянето си с някои по-опитни другари към Влашко, а за прекараната зима в тази свободна страна вече просто не му достигаха хвалебните думи — то са били лудешки гуляи, свирни на цигани до ухото, разходки с пайтони (тук се наложи да обясни що е това файтон), реки от вино, кръчмарски веселби и побоища, какви ли не салтанати…

— Във Влашко знаят да живеят! — уж въздъхва момъкът, пък усмивката му подсказваше, че спомените му не са като за въздишане. — Усетят ли те, че си паралия, в гостилниците ще ти направят икрими като на велик везир, в блюдото ти ще нагласят нечувани лакомства, а само като вдигнеш ръка, около тебе цяла тълпа фльорци95 — черни, руси, кестеняви, червенокоси, тънки, дебели, всякакви. И коя от коя по-хубави — да се чудиш и маеш как да избереш…

— Какво значи „фльорци“? — съвсем сериозно попита Яна.

— Ех, и ти, вуйно! — изкиска се многозначително Георги. — Не се ли сещаш какви ще да са тия кокони, които притичват при едно вдигане на ръката?…

Вуйна му се изчерви и обърна лице, мъжете мълчаха затворено, дори Трънка — напатилата се майка, която във всичко намираше повод да се израдва на първородния си син — не изрече дума и остана с поглед, вторачен в недокоснатата агнешка мръвка в паницата си. Измина така около минута, сетне Бяно се прекръсти и полека се надигна от софрата, като сякаш между другото каза:

— Нашият многострадален народ комай е изпял повече песни за хайдутина в Балкана, народния закрилник, дето

нежели за любовта или за честития труд на орача или пастира. Пък като те слушам, Георге, едно голямо питане напира в мене: туй, дето го разправяш, ли е народният закрилник от песните?

Гневлив ли сприхав, какъвто си беше, племенникът също рипна на нозе, на лицето му не само не можеше да се прочете уважение, ами то се бе покрило с толкова свирепост („същински кръвник“, щеше да се вайка по-късно Яна), че по него не можеше да се открие и диря от хубостта, наследена от Пею, покойния Георгев баща.

— Да не искаш да речеш!… — озъби се той срещу вуйчо си, ала не успя да довърши. Бяно уж само сложи ръка на рамото му, но тя беше ръка на човек, който нявга бе пословичен със силата си, та момъкът не усети как подгъна крака и се намери на мястото си. „Да беше ме натиснал още малко — разправяше след това Георги, — щях да се озова в избата.“

Не се знае как щеше да завърши тази разпра в дома на Силдаровците, защото точно в този момент откъм дворната врата се разнесе хлопане. Всички се стъписаха и пръв Бяно се опомни, та хвана всичко в ръцете си: Георги мигом да се скрие в херодаята, Яна да вдигне чашата и паницата му от трапезата, Боян и Найден за всеки случай да тикнат на тайничко в поясите си по един нож, а всички да се държат така, като че си е обичайна гергьовска гощавка на роднини. Като разпореди всичко това, той сам отиде да отвори на среднощния посетител. Оказа се, че тревогата била съвсем напразна — пред вратата беше поп Юрдан и лъвската му грива се тресеше в беззвучен смях, понеже се досещаше като как ще да е подействувало почукването му.

Поканиха го в собата и на трапезата, ала свещеникът поклати русобялата си глава:

— Изведете оня обесник от там, дето сте го укрили — каза. И като поразмисли малко, Бяно реши, че е излишно да хитрува.

— Събирай си партакешите и да тръгваме — строго нареди поп Юрдан, когато Георги застана пред него. И не се стърпя, а го изхока пред майка му и роднините: — Ти да си чувал, песи сине, че войводата ти те иска сутринта на Гергьовден горе, на Кушбунар? Хайде, зер е проводил Минко за тебе. Нали е разбрал вече що за стока си, та се е догадил като какво ще да се е случило да те няма на сборището. — Момъкът, изведнъж изтрезнял, опита да се оправдае нещо, но другият не му позволи: — Тръгвай, ти казвам! Ако не беше нужен тутакси на Димитра Калъчлията, щеше ли да ти прави ихтибар да идва човек отгоре да те търси и аз, дядо ти поп, навръх светия празник да те измъквам от хорските мази?

Свещеникът така повлече Георги със себе си, че той не свари да се сбогува дори с майка си…

За какво Димитър Калъчлията се нуждаеше така „тутакси“ от всички свои юнаци? По каква диря беше попаднал, що беше замислил?

Нека да оставим народния певец да разкаже тази важна причина, която щеше да стане поредният подвиг на войводата и неговата дружина:

Излишно е да се казва, че „половина пай“ получи само един от дружината, Георги Трънкин, като „награда“ за немарата и неизпълнителността му…

7.

Претъркули се още една година. Не беше тя съвсем без събития, но и събитията и не бяха такива, че да отварят нова страница в съдбите на героите ни и народа — просто животът си течеше…

През тази година Руска и Кутьо си родиха хубаво и здраво момченце, а през пролетта на 1853 година беше на път и второто. Изборът на името породи доста неприятни спорове между двамата; Кутьо Ганчев отказа „да продължи името“ на Рускиния баща — отстранеността и разминаването във възгледите между двамата все повече се проявяваха и задълбочаваха, — а за да се покаже принципен, не даде на първородния си син и името на своя баща. След доста разправии се споразумяха да го нарекат на човек, когото и двамата обичаха и уважаваха — на Рускиния вуйчо даскал Димитър, по-малкия брат на Яна Силдарова.

Все през годината дойде само едно, но с много добри вести писмо от Иван. Той се установил в Москва, с доста труд положил приравнителна матура и бил приет студент по славянска филология (тази последна дума Бянови не разбраха, та поискаха Добри Чинтулов да им я разтълкува) в прочутия университет в този град; в занятията щял да се включи едва през есента, а дотогава посещавал и щял да посещава и занапред различни занятия като слушател — да привиква както с езика, така и с реда в университета.

В изминалите дванадесет месеца — от пролетта на 1852-ра до пролетта на 1853-та година — като далечно ехо в Сливен достигаха объркани и, общо взето, противоречиви новини от Цариград, толкова противоречиви, че в края на краищата всеки си ги тълкуваше, както му се щеше.

Говореше се например, че водачите на черковната борба — и пръв от всички Иларион Макариополски — продължавали лютата си схватка с Фенер и с гръкоманите; цариградските българи не помисляха да се откажат от дадения им преди пет години (1848) султански ферман и бавно, но неспирно строяха своята българска църква, която се очертаваше да стане средище и трибуна на всички онези, които докрай щяха да се борят за отделяне от патриаршията. Още преди да е съградена църквата „Свети Стефан“, те, непримиримите, вече създали българска черковна община, която на бърза ръка успяла да стане трън в очите на фанариотите…

Много по-важни, но и по-смътни новини идваха от Цариград около голямата политика, които изпълваха сърцата на българите със сладки надежди. Отношенията между Русия и Турция очевидно се затягаха, преговорите им в Цариград съвсем ясно понамирисваха на барут, та в Сливен все по-често и по-често си припомниха думите, които генерал Иван Иванович Дибич преди двадесет и няколко години бе изрекъл пред тяхното пратеничество като тържествено обещание от името на руския цар: „Потърпете, следващия път ще бъде вашият ред…“ Барутната миризма видимо се засили, след като през пролетта на 1853 година Русия нахлу в княжествата Молдова и Влашко и ги завзе, като излезе отново на Дунава; войната и сега не беше избухнала, но тя явно чукаше на вратата.

По-старите, които помнеха събитията отпреди четвърт век, виждаха да се повтарят и други ясни признаци на приближаващата война. Засили се движението на войски към север, правеха се складове за оръжие и храни, потягаха се пътищата през планинските проходи. И отново като отглас на събитията беше развихрянето и умножаването на турските шайки в планината. Такива като Шибил, Коджа Мюстеджеб и Мустафа Юсменоглу вече не шетаха, а направо вилнееха по пътищата на Балкана, мнозина други — главно „качаци“ от войската — последваха примера им, видели в това размирно време щастлива възможност да се богатее, без много зор.

Тези безчинства на шайките, от своя страна, станаха причина да се отвори много работа на хайдушките дружини. Бойчо войвода и Димитър Калъчлията не смогваха да се отзоват навсякъде, където безправните и изтезаваните ги призоваваха на помощ. И дружините се нароиха — отделиха се в самостоятелни чети Пею Буюклията и Желю войвода, които досега бяха воювали под байрака на Калъчлията. Цяла една книга няма да стигне да се опишат подвизите на народните закрилници в това смутно време, не сварваха да ги възпеят и онези, безименните, които редяха народните песни. Все пак най-щастлива орис измежду войводите има̀ Желю. Този вече не млад (роден беше през 1810 година) хайдутин, със среден ръст, здрав, набит и винаги с лют поглед, пък иначе с отзивчиво сърце и прочут песнопоец, чиято любима песен

бе огласяла, кажи го, цяло Българско — от Видин до Люлебургаско, — се прочу комай повече от другите, та още приживе за един от подвизите му излезе на два пъти книга, която от ръка на ръка също се изчете, по българските земи — казваше се тя „Изгубена Станка“ и бе написана от клисурчанина Илия Райков Блъсков, а по-сетне играна и в новосъздаденото българско театро. Известили бяха на Желю, че татари са грабнали две българки-севернячки и ги водели робини към Цариград. Той направи с момчетата си засада в Чалъкавашкия проход, с дързост и умение нападна кервана на татарите (не беше от малките — седем коли бяха!), разби на пух и прах шайката и върна свободата не само на Станка и дружката й, но и на другите поробени нещастнички97.

Истината изисква да се каже, че тези големи и в известен смисъл съдбоносни събития имаха — поне все още — твърде слаб отзвук в Сливен. Борбата за самостоятелна българска църква тук засега не беше подхваната, а полъхът на предстоящата война „даваше хляб“ само на търговците-далавераджии, които бързаха да трупат запаси от стоки, и на зложелателните интриганти. От тези последните най-добре се прояви чорбаджи Евтим Димитриади, когато видя Мустафа Кяни бей в униформа на миралай — ще рече, преназначен от управител в комендант на фабриката, — той му подшушна многозначително: утре падишахът ще премери отново сили с Московеца, на каква опора ще може да разчита той в единствената своя фабрика, щом начело е един българин-торлак, дето е бил години наред в Русия… Това отровно семе бе посято в благодатна почва и както ще се види, наскоро щеше да даде добри плодове.

Не може да се каже, че в изтеклата година провървя особено и в сърдечните работи на нашите герои. Например за почти дванадесет месеца — такива времена бяха тогава! — Найден успя само веднъж да се срещне с онази, която почти всяка нощ изпълваше сънищата му, и то за по-малко от половин минута. Това стана в „чичеклика“ на Добри Желязков. Найден дойде там с Иванчо, сина на стопанина, с когото другаруваше напоследък, и попадна на гостенка при Анастасия, заета да дава трошици на пъстроперите пауни. И случи се, че съвсем, съвсем за малко двамата останаха сами. Найден не беше нито от страхливите, нито от „вързаните“, но какво можеше да стори за тези броени секунди?

Той събра сили и попита:

— Златино, ако наистина си ми благодарна за онази нищо и никаква случка у Йоргаки чорбаджи…

— Нищо и никаква — вметна тя, — но белегът от нея е още на лицето ти. — И направи едно движение, сякаш отдалече го погалва, този благословен белег, с края на пръсти те си.

— … ще ми разрешиш ли един въпрос?

— Не може да има въпрос от тебе — срещна погледа му момичето, — на който да не съм готова да отговоря, Найдене.

— Ти… Ти… — Момъкът наистина не беше „вързан“, но му липсваше опит с жените и девойките. — Дала ли си сърцето си някому, Златино?

И получи отговор, който щеше да стане съдбоносен и за двамата:

— Дала съм. Безвъзвратно и завинаги. И избраникът ми се зове… Найден Силдаров…

Толкова. Това беше цялото постижение на влюбения Найден за дванадесетте месеца, но и то сякаш му даде крила.

Не вървяха по-добре сърдечните работи и на Добри Чинтулов. Той наистина вече беше притежател на хубава нова къща (но всъщност продължаваше да обитава главно в „килията“ си), имаше и удовлетворението да слуша как песните му се носят от уста на уста в целия Сливен, ала плах и нерешителен, какъвто си беше, той само въздишаше по „своята“ Настя, а не правеше нищо, за да скъси разстоянието до нея. Гаснеше той, гаснеше и Анастасия (по едно време загриженият Добри Желязков реши, че тя е прихванала неизвестна болест, та обмисляше да я води на лекар чак във Виена!), а също и на тях съдбата за цяла година склони само един-единствен път да даде възможност да се срещнат. И слава богу, този път по-смела от двамата беше Анастасия:

— Забравихте ли вашата Настя, господин Чинтулов? Или пълната луна вече престана да ви наскърбява?

— Дали съм забравил Настя?! — възкликна той, като се изчерви. — Аз изобщо нямам друга мисъл извън нея…

— Не си личи. Когато според мен един мъж толкова мисли за…

— Какво мога да направя, Настя? — внезапно избухна учителят. — Честна дума, аз за нищо не мечтая повече, отколкото да ви видя моя жена. Но представяте ли си голтак като мене да се изправи пред всемогъщия Добри Желязков и да помоли за ръката на дъщеря му?

— „Ръката на дъщеря му“ — повтори тя замислено, понеже също и този израз в момента за пръв път прекрачваше в Сливен. И добави тъжно: — И какво тогава, господин Чинтулов? Нима ще чакаме и вие да отворите фабрика, та тогаз да помолите „всемогъщия“ Добри Желязков за ръката ми?

Така и не стигнаха до някакъв изход.

В същата тази година — лятото на 1853-та98 — дойде и една печална вест от Котел: грохнал телесно след годините, прекарани в цариградските тъмници, и разорен, но никога не загубил достойнството си, там бе починал Стойко Попович Раковалъ̀ — „черната овца“ на котленското чорбаджийство…

Беше си отишъл един голям българин!

8.

Както стана преди години с абаджийството, Бяно скоро си спечели име като долапчия. Мнозина се чудеха — кой усвоява занаят на петдесет и кусур години?, — пък всъщност нямаше нищо за чудене: той просто обикна работата на долапа и влагаше в нея частица от душата си.

Още твърде в началото той изостави тепавицата и се посвети само на валянето. Е, не минаваше съвсем без изключения, разбира се, но Бяно гледаше те да бъдат колкото се може по-редки. Понеже тежките удари на дървените чукове изтезаваха слуха и нервите му и някак си го откъсваха от новооткритото срастване с природата, докато във валянето намираше истинска радост. Като се гърчеха и увиваха в коритото, губерите и китениците грабнаха и завладяваха погледа му с чудните си багри, играещи и непрекъснато преливащи се. Чисто физическа радост му причиняваше също изнасянето и простирането им — напоени с вода, те навярно тежаха до трийсет-четиридесет оки и като ги вдигнеше, Бяно изпитваше насладата да усеща, че в позастаряващото му тяло още, се е запазила пословичната му някога сила; нарамваше понякога по два наведнъж и тогава под тежестта им пращяха кости и мускули, пък душата му през цялото време ликуваше от усилието и от съзнанието за надмогнатата тежест. Най-голяма обаче бе радостта, когато проснеше губерите да се изцеждат и съхнат на сергията — тогава можеше с часове да стои отстрана, да пуши чибучето си и да се наслаждава до опиянение на взрива от цветове.

Постепенно си завоюва признание на майстор долапчия — такъв, дето никога няма да остави китеник или черга да се валя по-дълго от позволеното, та да се свие дори с един конец повече от желаното — и към неговия долап горе на Барите започнаха да идват кервани с товари за валяне чак от Ески Джумая99, и, кажи-речи, целия Делиорман на север: почти незапомнено явление, откак в Сливенския балкан имаше долапи и долапчии…

Така беше и в този топъл майски ден на 1853 година. Проснал готовите губери на сергията, Бяно седеше на трикрако столче до портата на долапа и цял се оставяше на вътрешното си ликуване — наоколо бе събудената за ново тържество природа, а току пред очите му сякаш бяха събрани най-празничните й багри. Радваше се Бяно и му се искаше този чуден час просто никога да няма край. И затова искрено се подразни, когато някой му подвикна откъм пътеката:

— Колагеле, Бяно Абаджи!

Извърна се. Беше някакъв мъж на неопределена възраст, който водеше зад себе си добиче с не особено голям товар. Познаваше се, че идва отдалече, понеже целият бе в прахоляк, а лицето му, отдавна невиждало вода, беше нечисто, че чак черно, а по средата му светеха две ясни сини очи — несъответствие, все едно лилия да е разцъфтяла сред жабуняк. Мющерията поздрави на турски, но по всичко личеше, че е българин…

— Сполай и на тебе — поздрави в отговор Бяно. — Що те води насам?

— Кабил ли си, майсторе, да наваляш този юк черджета, ама, афедерсън, ако може чабуджак, докато почакам, зер още път ме чака?

„Трябва да е делиорманец — помислил Бяно. — Или даже гагаузин. Те ломотят така колкото на български, толкова и на турски.“ И се засмя:

— Е, няма да е чак чабуджак, веднага, човече, нали трябва да се извадят първо китениците, що са в коритото. Но сетне чабуджак, веднага, ще сложа твоите, обещавам.

Отговорът очевидно задоволи непознатия, защото той вкара магаренцето си в двора на долапа, свали „юка“ от гърба му и го пусна да пасе от свежата прясна тревица. После попита отново:

— Знам, за резил съм с тази кир по мутрата. Дорде чакам, ще мога ли да се измия тъдява, майсторе?

— Заповядай — покани го Бяно. — Ей там на камъка ще намериш сапун, до него и пешкир.

— Сам ли си, майсторе? — попита онзи, докато се упътваше към посоченото място.

Долапчията не разбираше какво значение може да има дали е сам, или не, но все пак не видя и причина да скрие истината:

— Сам. — И прибави със смях: — С тебе ставаме двоица.

Човекът отиде до вадата, която се оттичаше под барата, свали калпак и запретна ръкави. Докато го гледаше от мястото си, Бяно лениво помисли, че и такива светли коси не се срещаха по този край — дори и русите насам биват по-тъмни, пък този е просто с цвят на узряло жито. Докато търкаляше такива мисли из главата си, гостът се изми, избърса се и се извърна. И в този миг долапчията усети, сякаш сърцето му спира — пред него беше един обичан мъж, несрещан от много и много години.

— Роман!… — едва произнесоха устните му. — Роман Алексеевич Корзухин!… Побратиме!…

Светлото лице с пълни устни и леко чип нос грейна срещу него.

— Не съм Роман… чичо Бяно, а Василий, синът му. Адаш на…

Не успя да завърши. Бяно Абаджи го грабна в прегръдките си, вдигна го над земята и така го притисна, че дъхът на госта спря. После го остави пак на земята, отдалечи го от себе си и го огледа. Да, това беше Роман Корзухин, само че още по-млад отпреди.

— Идвай тук! — каза му. — Идвай, идвай по-скоро.

Вкара го в долапа, заключи вратата и спря водата. Не искаше никой и по никакъв повод да ги безпокои.

Вече трети час говореха. Разбира се, започнаха с всички онези подробности, които интересуват близките хора. Предаден съвсем накратко и освободен от купищата турцизми, разказът на Василий Романович Корзухин беше горе-долу такъв. След войната от 1829 година баща му напуснал армията, оженил се и Василий бил първородният му син, после бракът бил благословен с още две момичета и едно момче. Бащата положил какви ли не усилия да издири Бяно между заселниците в Южна Русия, но не успял. Едва съвсем наскоро му попаднал адресът на хаджи Иван… доктор хаджи Иван…

— Селимински — подсказа Бяно Абаджи.

Да, наскоро намерил адреса на хаджи Иван Селимински в Букурещ, който междувременно бил станал лекар. Разменили писма и от него Роман Алексеевич разбрал, че в последния момент Бяно се отказал от Преселението и си останал в Сливен. А Василий, поддържайки… поддържайки…

— Традицията — отново му помогна домакинът.

— … поддържайки традицията в семейството, постъпих във военно училище и станах забитин.

Бяно обгърна с бащинска ръка раменете на момъка.

— Можеш да не си кълчиш езика с такива думи — каза му. — Спокойно можеше да употребиш „офицер“.

Руснакът го изгледа замислено, после се засмя:

— В другите семейства още при прохождането учат децата френски. Мен папа…

— Тате — поправи го Бяно.

— Мен тате ме учеше български. Като спомен за онзи Василий, твоя брат, чието име аз нося. И неговият български език бе точно такъв, какъвто го чуваш сега от мене. И който те кара да се смееш…

— Да — след известно размисляне каза стопанинът. — Ние самите рядко си даваме сметка, че само за тези двадесет години говорим просто един съвсем друг български език, по-богат и, как да кажа, по-европейски. Така е, Василий, след пет века изоставане ние сме се запретнали да гоним Европа във всичко, дори и в знанията, в езика. И където ни липсва дума, вземаме я наготово от просветена Европа, а не от плесенясалата Турция. — Той се пресегна към лавицата до одърчето си и взе една книга; листчето по средата показваше, че я чете в свободните си часове. — Тази книга е отпечатана в началото на годината — каза. — Ето, тук пише: „В Земун, 1853“. Преведена е от вашия език на нашия от Ботю Петков, учител из Калофер. Погледни как, с какви слова е преведена.

Младежът взе книгата. Заглавието й беше: „Критически издиряния за история-та блъгарска на Ю. И. Венелина“, част първа. Той отвори напосоки една страница и зачете:

— Обърни на края и виж приложения… — той намери мястото и прочете: — „Речник на чюждестранни думи, които са употребени в тая книга“.

Василий хлъзна поглед по речника. И се смая: чрез тази книга в словесното богатство на българите навлизаха такива думи, като абат, авторитет, адмирал, аналогия, апартамент, аудиенция, блокада, васал, гарнизон, генералитет („генерал“ нямаше — тази дума очевидно отдавна вече не беше нова за българите), диверсия, демаркационна линия и тъй нататък, и тъй нататък. Той полека остави книгата на одърчето.

— Едва сега разбирам усмивката ти, чичо Бяно. За онзи, който вече употребява „капитулация“, „пропаганда“ или „силогизъм“, моят български език навярно звучи съвсем допотопно…

— Аз само помислих, че си от край, където има предимно турско население — внимателно го поправи българинът.

Момъкът внезапно избухна в смях.

— Ама че грешка! — каза. — И за мене, и за онези, дето ме проводиха… Зер аз се хвалех, че говоря езика ви като същински българин, а началството ми вярваше…

И той обясни. Като поручик от руската Дунавска армия, който владее български, командуването го изпратило да разузнае за силите и разположението на турските войски от дясната страна на Дунава. И той, преминавайки през Силистра и Шумен, дошъл чак до Сливен да потърси побратима на баща си.

— На гости или по разузнаване? — хитро запита стопанинът.

— Всъщност на гости, чичо Бяно, не вярвам на върховното началство да послужат сведения чак от южната страна на Балкана. Ама щом съм дошъл, хайде да ми поразкажеш едно-друго.

Момъкът извади перо и шишенце с безцветна течност, сетне съблече антерията си и я обърна наопаки. Захвана да задава въпроси — за войски, складове, придвижване и тъй нататък, и тъй нататък, а отговорите дращеше с перото върху светлия хастар на антерията си.

— Не излиза нищо от написаното — обърна му внимание Бяно.

— Туй е по-особено мастило — обясни гостът. — Сега не личи нищо, но в щаба ще го намажат с друга една особена вода и тогаз всичко ще стане белли.

Въпросите и отговорите продължиха още минута-две, сетне Василий остави настрана перото и прозрачното си мастило.

— Благословен да е онзи, който те е пратил — прекръсти се Бяно. — И нека с упование в бога да се помолим, щото скоро вие, руските орли, да ни дарите свободата, та двамата с баща ти да се срещнем, да се прегърнем!… Но ти сякаш не споделяш моите надежди?

Василий помръкна, от гърдите му се откъсна скръбна въздишка.

— Мога ли да говоря съвсем откровено, чичо Бяно? Война наистина ще има, но няма да стане нищичко от онова, за което ти се помоли. Ние ще ядем пердах и…

— Не може да бъде! — разпалено, почти с обида в гласа го пресече българинът. — Преди двайсет и пет години руските юнаци разгромиха турчина и стигнаха чак до Одрин. Мигар искаш да кажеш, че Русия сега е по-хилава, по-немощна отпреди? Или че войниците й са по-кекави?

— Войниците ни са същите богатири — тази дума Василий произнесе на руски, — ала всичко друго е по-зле отпреди. Като почнеш от царя и стигнеш до последния чиновник. Самата война е една глупост и недомислие, кръвосмешение между болно честолюбие и политическо късогледство. А командуването ни… то е направо скапано, прогнило от некадърност…101

— Искаш да кажеш?…

— Казах го вече. Ние ще загубим, макар и не от — как го рече ти? — плесенясалата Турция, а от Франция и Англия, които до този момент все още се крият зад нея.

— Затуй ли говореше, че сведения от нашия край няма да послужат…

— Затуй…

— Но все пак ти честно си записа, щото аз можах да ти съобщя.

— Аз съм руски войник и офицер, чичо Бяно. И съм длъжен да изпълня дълга си дори и тогава, когато не вярвам в крайния изход.

— А той, казваш, крайният изход…

— Да, ще ни бият. И баща ми го предричаше, и аз го виждам. Ще ни бият и това ще бъде позор за руското оръжие. Вярно, няма да мине без борба. Нито без жертви — руският солдат не се дава как да е. Но всичко ще бъде напусто, ден по-рано или ден по-късно ще се стигне до срамна капитулация. — Младият човек взе отново книгата, потърси в „речника на чюждестранните думи“ и прочете: — „Капитуляция. — Условие за предаване на твърдина, които заключява комендантът на войската, что е обсадила твърдината, о коменданта на обсадената войска.“ — Кратко мълчание. — Но вие, българите, не бива да съжалявате за това, чичо Бяно.

— Как? — трепна българинът. — Русия да бъде победена и България да остане под робство, пък да не съжаляваме… — Чуваш ли се, Василий?

— Разбирам, навярно си объркан. Та нали още преди да се родя вам е дадено обещание руски щикове да донесат свободата ви? Според мен руският солдат рано или късно ще изпълни дадената дума, чичо Бяно. Но сега — не! Докато е жив Негово императорско величество и батюшка цар Николай Първи — последните думи момъкът изговори със смес от ирония и ненавист, чаканият край на робството ще си остане вековна мечта, пришита към несбъдваема действителност.

— Преди двадесет години баща ти и неговите другари ни научиха що е надежда — тихо произнесе Бяно. — Защо ти, синът на твоя баща, убиваш тази надежда, Василий?

— Защото искам да ти спестя разочарованието. Руският народ е готов да даде живота на синовете си за вашата свобода, но тази свята задача е съвършено чужда на царя и властниците около него.

— Дори и ако прокобата ти се окаже погрешна и вие победите?

— Именно тогава. България няма да възкръсне из пепелищата, чичо Бяно, само ще смени една зависимост с друга. И от турски вилает ще стане руска губерния — е, може би с тази разлика, че Николай ще прибави към титлите си и „цар български“. Както сега впрочем е и „цар полски“.

— Сигурен ли си в ужасните думи, които изричаш, сине? — все така едва доловимо каза Бяно.

— Човек не може да се шегува с тези неща. Цар Николай има болния стремеж да обедини под скиптъра си цялото славянство. Чувал ли си думата „панславизъм“ чичо Бяно? Не? Панславизъм е учение, което цели, как да кажа, да облече в красива дреха същия онзи завоевавателен стремеж на царя и си има даже своите видни философи, които пък правят подплатата на тази дреха — Погодин, Иван Аксаков… А в това бъдещо всеславянско царство, както те го виждат, вие ще сте дори по-зле от сега, чичо Бяно. Защото под скиптъра на царя вие ще станете обикновени крепостници102.

— „Крепостници“! — въздъхна Бяно. — Навремето чух тази дума от баща ти, моя побратим. Заплаши ме с нея. Пък аз, да си призная, изобщо не зная що значи тя…

— И трябва да благодариш богу, че не я знаеш. Защото чрез крепостничеството царят държи нашия изстрадал народ двеста-триста години назад от просветена Европа…

Ново мълчание, този път още по-продължително.

— Питам се дали все пак си прав, Василий. Не, не за намеренията на царя — такива неща ти не можеш да измислиш. Заменяне на едно робство с друго, казваш. Не би ли било все пак благодат божия да бъдем роби на братя по кръв и едноверци, а в науката на лично място всред цяла Европа, нежели да останем под ярема на най-дивото племе, за което цялата наука е ятаганът?

Момъкът размисли и поклати глава:

— Няма да е благодат божия, чичо Бяно. Вас са ви опазили, през вековете две неща: вярата и езикът. Как ще оцелеете като народ, ако сте под властта на хора другородци, но със същата вяра и почти същия език? Няма да мине и едно столетие и вие ще се претопите, името „българин“ ще се забрави завинаги…

— Даваш ли си сметка, сине — тежко въздъхна Бяно, — какво направи ти днеска? Ти уби в мене онова, което умира последно — надеждата…

— Не си прав, чичо Бяно, просто не си прав — безпочвената надежда е по-голямо зло и от безнадеждността. А на мястото на безпочвената аз ще засея семената на истинската, която ще роди плод.

— Казвай по-бързо!

— У нас сега се заражда нещо, което един ден може би ще получи друго, по-съдържателно име, но засега е познато като „български въпрос“. Корените му са още тук — Василий Корзухин потупа книгата до него, — във Венелина, но едва в тези последни години се надигат първите гласове не за панславизми и „задунайски губернии“, а пряко за България. И за брата българин, който трябва да бъде избавен от игото на турчина. Тези гласове са все още плахи, малцина се увличат по тях, но такива хора, като Григорович, Попов и Ламански, при нас значат много, а утре ще значат още повече. Не искам да прозвучи самохвално, но ако не наравно, то поне непосредствено зад тях трябва да се постави и още един, който е измежду най-ревностните в „българския въпрос“ — твоя побратим Роман Алексеевич Корзухин…

— И колко време ще е нужно, за да проехтят тези гласове по цяла Русия, Василий?

— Русия е голяма — поклати глава русокосият момък, ще бъде лъжа, ако отговоря „малко“. Но за народ като вашия, чичо Бяно, който се е опазил петдесет пъти по десет години, какво значат още една или две десетици? — Той не чу, а забеляза тежката въздишка на българина. — Знам, ще кажеш, че „на чужд гръб сто тояги са малко“. Но, кълна се в баща си, отвъд тези десет или двадесет години наистина се вижда изгревът на свободата. — Той се усмихна виновно и се понадига. — Трябва да ставам. Офицерът не разполага с времето си…

Изправиха се. Бяно прегърна младият мъж и звучно го разцелува по двете бузи.

— Едната беше за тебе — каза, — другата — за баща ти. Когато го видиш, не забравяй да му я предадеш…

Размениха още няколко изречения, Василий намаза отново лицето си, за да възвърне изгледа си на простоват селянина от далечен път, и се разделиха.

Едва много по-късно, когато разказваше за тази чудна среща на Яна, Бяно си даде сметка, че е пропуснал да съобщи на младежа — а чрез него и на Роман Корзухин — адреса на Иван в Москва…

9.

Така се бяха сдостили, че не можеха да изтраят повече от два-три месеца, без да се видят, да се повеселят. И макар че сега, в мътната вода на начеващата война, за хора от техния занаят имаше премного риба за ловене, Мустафа Шибил и Коджа Мюстеджеб винаги намираха време един за друг. Отдавна не им стигаше в подобни случаи само да направят една софра и да изкарат денонощие или две в нечувано ядене и пиене; в последните години, те просто се състезаваха да измислят и си поднасят един на друг все по-необикновени, по-разгулни и по-възбуждащи преживявания.

Така стана и в този топъл ден на юли. Двамата, всеки начело на тайфата си, се срещнаха при Даулите103. Е, полафиха час-два, ала не им стигна, дощя им се малко забава. На един акъл бяха, ама не можаха да изберат къде, в кое село да кондисат, та не само да направят една здрава гощавка, но и да се позабавляват на воля. Че ще бъде село от равнината, това се разбираше от само себе си — там раята не е така кибритлия, повече е привикнала да търпи, — но кое „да почетат“ с посещението си, това, виж, не можеха да решат отведнъж. Недалеч се намираше Черкешлий, но това село никой не спомена — да си развяваш коня в селото на Желю войвода, туй е все едно да си сложиш таралеж в гащите. Не се спряха и на Драгоданово; с това село се свързваше споменът за Вълю Петрунов, който някога по пладне бе съсякъл с брадвата си двама бабаити, дошли хем да се пооблажат, хем да съберат „диш-хакъ“, пък където веднъж е ставало подобно нещо, по-добре е, знаеш, да не изпитваш дали може да стане и втори път… И така, след известно умуване двамата прочути главатари избраха едно по-далечно място, от по-малко оскубаните — Къшлакьой104. Качиха се на конете и потеглиха.

Пътем Коджа Мюстеджеб не пропусна случая да направи един джумбуш. Къмто Умайниковата къшла той улови две момчета-българчета (назоваха се Панайот и Илия) и им тегли ножа — закла ги като кокошки. Този му „подвиг“ не събуди уважението на Шибил: какъв ербаплък е това да заколиш две деца, дето още нямат мъх на устната си. Още по-посрамен се почувствува той, когато малко по-късно спипаха един воденичар, някой си Иван Кючуков от Драгоданово. Нему Шибил най-напред хвърли един здрав даяк. След това между двамата се поведе приблизително следният разговор:

— Мен познаваш ли ме бре, гяур?

— Не те познавам, аго. Пръв път те виждат очите ми.

— А за Шибил от Градец да си чувал?

— Кой не е чувал за него!

— Е, същият този Шибилюолу Мустафа е пред тебе. Май не е нужно повече да ти се представям, а? — Българинът потвърди, наистина не му беше нужно повече. — Сега слушай, гяур. Ако до една неделя не ми дотъркаляш в Градец петнайсет хиляди гроша, ще те намеря където и да си и ще те нарежа като кисела краставица. Ясно ли е?

Българинът удари на молби, сетне и на пазарлък — Шибил най-сетне склони да намали откупа на десет хиляди гроша105.

— И ще ги донесе, ще видиш — рече Шибил, когато малко по-късно отново яздеха един до друг с Мюстеджеб. — И ще те повикам да полеем печалбата, както му се полага… — Той дори не подозираше как посрамваше другаря си, който, уж по-стар и по-опитен в занаята, се чувствуваше забит в земята по ербаплък.

Двете тайфи по живо, по здраво се настаниха в Къшлакьой и я удариха на веселба. Два дни и две нощи ядоха баници, шилета и кокошки, ракията и виното се лееха като от чешма, насилваха булки и девойчета, пострада дори и едно петнайсетинагодишно момче (Иса от Пашакьой106; дясната ръка на Шибил си падаше по тази част), ала Коджа Мюстеджеб не намираше покой — още го ядеше отвътре, че около Драгоданово аркадашът му се показа по-пишкин.

Преял и махмурлия, все още вкиснат от разочарование, към икиндия на третия ден Мюстеджеб се излягаше на възглавницата в къщата, избрана от двамата главатари за техен конак, и се чудеше на охотата, с която този циганин Шибил продължаваше да тъпче ненаситното си гърло. Двете бабички, които им прислужваха (така беше впрочем и по къщите, където се бяха настанили хората им — къшлакьойци бяха изпокрили жените, особено по-младите), принасяха непрекъснато баници, мръвки, пилаф, баклави и менци вино, а Мустафа Шибил все плюскаше и плюскаше, като че имаше не един, а три търбуха… Както си преживяше на мястото и лениво следеше шетнята на двете старици (те тъкмо носеха мед и орехи), в главата на Коджа Мюстеджеб внезапно се роди такава идея, че в миг възвърна и настроението, и самочувствието му. Ухилен до уши, той извади една златна махмудия и я търкулна на софрата.

— Връзваш ли с мен един бас, аркадаш? — попита.

Другият усети, че се подготвя някакъв джумбуш, но, от своя страна, се заинтересува за условията на облога.

— Състезание по нишанджийство — каза Мюстеджеб, като не спираше да раздава щедро беззъбата си усмивка. — И виждаш, връзвам една лира, че ще се покажа по-ербап от тебе.

— Щом е за нишанджийство, вдигам залога на две махмудии. Шибил също се има за майстор в стрелбата, аркадаш.

Сложиха настрана четирите алтъна и Мюстеджеб се надигна и дръпна за ръката бабичката, която беше по-близо до него, прегъна я на две и със свободната си ръка започна да запършва фустана и ризата й. Жената се съпротивляваше, доколкото и стигаха силите, дочуха се думи, задавени в сълзи, като „Немой така, аго… срамота е… от белите ми коси…“, но те само накараха турчина още по-високо да се разсмее:

— Чуваш ли я дъртелницата бре, Мустафа? — От устата му хвърчаха слюнки. — С единия крак оттатък, пък акълът й още за…

Той накара приятеля си да държи отсреща медната тепсия от орехите, сложи на старицата един орех отзад, после натика в носа й щипка емфие. Нещастницата кихна, орехът излетя и улучи бакърената съдинка.

— Ашколсун! — прихна Шибил. — Сега е мой ред…

Другата бабичка, разбрала какво я очаква, падна пред него на колене и събра молитвено ръце. По сбръчканите й бузи се стичаха сълзи. Бабаитът не обърна внимание нито на сълзите, нито на молбите. Той само предварително укроти старухата с два плесника, после повтори всичко, което бе видял от приятеля си. Ала не успя — задавена от сълзите си, старата женица наистина кихна, но това излезе някаква половинчата кихавица, та „изстрелът“ се оказа ялов: орехът просто се търкулна на земята. Циганинът ритна бабичката по голия задник, пък докато другият прибираше четирите махмудии, изсумтя хем недоволно, хем със смях:

— Ще залагаме отново, аркадаш. Мустафа Шибил не е свикнал да губи!… Само че този път да го нямаме — ще си сменим пищовите…

Коджа Мюстеджеб прие и веселото състезание продължи107.

Макар че сега бяха равни, в отношението на Калъчлията към Бойчо Цеперански все още се съдържаше уважението на хайдутина към войводата и на ученика към учителя. Така беше то и при сегашната им среща.

— Не се сърди, войводо — след като размениха поздрави заговори Димитър Калъчлията, — че те повиках, и то от толкова далече. Знам, уважението го изискваше аз да ти дойда на крака. Обаче работата, за която те търся, е тъдява — той показа равнината, която се стелеше на юг пред краката им, — грехота беше всички момчета да бият път до Хаинбоаз и назад…

— Хайде, хайде — сгълча го Бойчо войвода, но личеше, че му става драго от изразеното уважение, — карай накъсо. Зная те отколе, та не ми е и минало през ум, че ще ме разкарваш така, за нищо.

— Наистина не е за нищо, войводо. Ала работата е такава, само моите сили не стигат. Трябват още ръце, още пушкала.

— Разказвай, Димитре.

Димитър Калъчлията разказа. Беше дошъл при него верен ятак от Есирлий108, при когото пък преди това почукал с молба другар от Къшлакьой. Две турски тайфи — на Коджа Мюстеджеб и на Мустафа Шибилюолу — бастисали едновременно селото и вече два дни и две нощи грабели и се гаврели наред, само обезчестените моми можело да има дванадесет и повече. И цялото село — и турците ведно с българите — молели за помощ.

Изслуша го Бойчо, а лицето му след всяка дума ставаше по-мрачно и по-жилесто. Накрая кимна:

— Разбирам. Силите ти наистина не стигат за двете шайки. Много са катилите. И опитни. И добре въоръжени.

— Какво ще е решението ти, войводо?

— Иска ли питане? Аз и на двамата кеседжии отдавна имам зъб, ама не идеше сгода. Луд ли съм да изпусна сега този късмет? Да тръгваме!

— Разполагай и с моята чета, войводо — каза благородно Калъчлията. — Не бива да имаме две команди, пък ти все пак си къде-къде над мене…

— Абе то речено е, че учениците надминават учителите, ама хайде да не губим време в напразни препирни.

И тръгнаха. „Тъдява“, беше казал Димитър Калъчлията, но до Къшлакьой се наложи да му ударят седем часа здраво хайдушко ходене. И в покрайнините на селото бяха чак след залез слънце.

Планът на Бойчо войвода, приет и от Калъчлията, беше да се промъкват безшумно до някоя незаета от читаците българска къща, да разпитат и ако трябва, да разузнаят подробно кое как е и тогаз да решат къде да стоварят удара си. Главната им цел беше да прочистят цялото село от налегналата го напаст, но без да го казват, и двамата войводи преди всичко искаха да спипат живи или мъртви Коджа Мюстеджеб и Шибиля. Така го мислиха те, но „човек предполага — господ разполага“: още при първата къща зла случка изпрати насреща им един от хората на Шибил, който изпразни и двата си пищова срещу тях. Не улучи никого, а Бойчо възнагради усърдието му с един куршум на безпогрешната си „джувер“-пушка, но лошото беше, че се вдигна шум, намислената изненада пропадна. И в далечината се мярнаха мъже с оръжие в ръце…

— Напред, юнаци! — заповяда Бойчо. — Напред! И не пестете нито оловото, нито остриетата на калъчите си.

Онова, което последва, е трудно да се опише — то не беше битка, а десетина отделни схватки, разгорели се едновременно по четирите краища на селото. И не продължиха дълго — след двадесетина минути гърмежите и крясъците в Къшлакьой бяха заглъхнали. Победата на хайдутите беше пълна: имаха само трима парнати от куршум (единият Мавроди Коджакара), докато шайкаджиите бяха дали четирима убити на място, още точно толкова заловени, а между останалите, които свариха да избягат, също имаше двама с бая̀ тежки рани. Причината за тази пълна победа не беше нито само в сръчността им, нито в полусполучилата изненада — повечето от читаците бяха яко пияни, пък и селяните-къшлакьойци, разбрали за пристигналата помощ, не останаха със скръстени ръце, а също помагаха според силите си.

За съжаление между онези, които имаха късмет да се спасят с бягство, беше Шибил. На Коджа Мюстеджеб обаче не му провървя — той беше между заловените. Когато се чуха гърмежите, двамата главатари тъкмо се веселяха с бабичките и орехите. Тогава Шибил, по-трезвен, изтича до дама, метна се на голо върху коня си и вдигна праха към север. Махмурлията Мюстеджеб нема̀ толкова акъл; той се помая да събира силяха и хората си… и така се озова между пленниците…

Като се поуспокоиха духовете (а то пък стана, след като представители на селото — мухтаринът за мюсюлманите и попът за българите — изказаха благодарност на войводите и предложиха храна и дарове за поблагодаряване), Георги Трънкин намери сгода и се яви пред Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията и им заяви, че иска лично да се разправи със заловения Коджа Мюстеджеб, разказа им и причината за това си желание. Двамата войводи се спогледаха и Бойчо Цеперански кимна:

— Не възразявам. Но всички пленници ги чака едно — позорна смърт. Какво можеш да сториш повече от това на Мюстеджеб?

— Не искам да го посека, това ще значи да се изравня с него по зверство — отговори Георги. — Нали той точно същото е сторил на баща ми, заварил го е безоръжен и с един удар го е разсякъл на две. Не, войводи. Аз искам да застана лице в лице срещу него и да го надвия в честен двубой. Така ще изпълня и клетвата на майка ми.

— Това е лудост! — възкликна Калъчлията. — Катил като Коджа Мюстеджеб не заслужава достойнството, което ти му…

— Защо? — прекъсна го Бойчо. — Момчето е право, Димитре. Именно с достойнство и чест ние ще покажем и на турци, и на свои, че макар и да сме оплискани с кръв, не сме хищници и кръволоци, а нещо друго, по-чисто. Върви, Георги. Коджа Мюстеджеб е твой.

Каза му „върви“, но всъщност всички — войводи, хайдути и селяни — последваха момъка. И присъствуваха, когато Георги се изправи пред вързания за една фиданка разбойнишки главатар.

— Познаваш ли ме, Коджа Мюстеджеб? — попита го строго.

— Зная те. — Турчинът говореше сравнително спокойно; научен от религията си да вярва в „писано е“, той почти се бе вече примирил със съдбата си. — Ти си на баба Трънка воденичарката момчето.

— Само толкова ли знаеш? — В отговор Мюстеджеб повдигна рамене. — Баба Трънка е по презиме Смеденова. Туй име да ти спомня нещо, Коджа Мюстеджеб? Нещо от времето на Преселението, „гьоча“ по вашему?

Видя се как позабравени картини се мярват пред вътрешния поглед на турчина. Той се вгледа в сипаничавото лице пред себе си.

— Ти да не си?…

— Да, аз съм. Онзи, когото си ритнал тогава, та за малко не си му пръснал черепа. И за когото майка ми те е проклела някой път да се срещнем и ти да загинеш от моята ръка. Сега ще умреш, Мюстеджеб.

Адамовата ябълка на разбойника подскокна няколко пъти, но поне външно той запази самообладание.

— Виждам: и да моля, и да се разкайвам, няма да мине. Тогаз да речем едно „язълан буз олмаз“109, пък вземай ножа и коли.

Георги Трънкин наистина извади ножа и приближи до него, но не го заби в тялото му, а преряза вървите.

— Ще те убия, но не като палач, а като отмъстител — каза му. Сетне го заведе до купчината пленено оръжие. — Вземи си най-сигурния пищов, оня, дето нивга не ти е изневерявал.

Турчинът подразбра какво е намерението на момъка и искрица надежда блесна в погледа му. Поразрови оръжията, взе един пищов със сребърна дръжка и го прегледа. Беше зареден и с насипан сух барут до чакмака.

— Сега върви там на двайсет крачки — заповяда му Георги. — Ще броя и когато изрека „три“, ще стреляме. И тогаз наистина „язълан буз олмаз“.

Селяни и хайдути се отдръпнаха. Коджа Мюстеджеб отиде до посоченото му място и се обърна. Българинът започна да брои отчетливо:

— Едно… две…

Разнесе се гърмеж — нечестен и пред прага на смъртта, разбойникът не бе дочакал определеното време. Но и не бе улучил… Георги бавно вдигна оръжието си. В този момент обаче Коджа Мюстеджеб внезапно падна на колене и захленчи:

— Не стреляй, Георги ефенди. В името на твоя бог…

Не можа да завърши. Хайдутинът дръпна тетика — изстрел! — и турчинът се повали по очи. Георги Трънкин, придружен от останалите, приближи до него, обърна го ся крак по гръб. От лявата страна на гърдите бързо растеше алено петно…

— Тате, отмъстен си! — произнесе ясно Георги. После се наведе взе кесията от пояса на турчина и полека се отдалечи. Тогава го застигна белокосият Мавроди Коджакара; едната му ръка, превързана с ленено платно, висеше на шарен месал през врата, а здравата той положи върху рамото на момъка.

— Аз познавах още дядо ти, чието име ти носиш, Георги. С двубоя ти се показа достоен за паметта му. Ала сгреши, когато взе кесията, сине. Тя ти принадлежи по право, вярно е. Но като я взе, ти опетни разплатата — от кръвнина ти я превърна в обир…

10.

Някъде откъм Аба пазар и Машатлъка се носеха нестройни песни. Али ефенди се надигна от мястото си и затвори прозореца; тези песни го дразнеха — не приличаха те на тукашните, пък напоследък, откакто безчислен низам и нестройни тълпи башибозуци — разните му там зебеци и манафи от Анадола — ден след ден се влачеха през Сливен, вече други в града не можеха да се чуят. Постоя кадията до затворения прозорец (отстрани изглеждаше, сякаш проверява дали песните проникват и през джамовете), пък се върна на мястото си и продължи прекъснатия разговор:

— Та кому, казваш…

Мъжът пред него, който се местеше неловко от крак на крак и мачкаше калпака си, подсказа:

— Иван Кючуков, ефенди. Иван Кючуков, воденичар от Драгоданово.

— Не съм ли те виждал тук някъде, из Сливен?

Иван Кючуков се поколеба — беше намислил да похитрува, пък на̀, веднага го хванаха.

— Възможно е, фурнаджия съм горе, в Дели Балта, ама щото имам, то е там, в Драгоданово, ефенди. Воденица и осем дьонюма място.

Признанието не направи никакво впечатление на кадията — той всъщност не се интересуваше от подробностите. И попита отново:

— Кому, Иване, дължиш тези, хм, десет хиляди гроша?

— На Мустафа Шибил от Градец, ефенди. Може да си чувал за него.

Али ефенди предпочете да не обяснява чувал ли е или не.

— В заем ли ти ги даде или…?

— Какъв ти заем! — възнегодува българинът. — Заем срещу живота ми! — Може и да беше имал намерението да поскрие това-онова, но сега се отприщи и разказа всичко: как са го хванали лятос шайкаджиите и са го пуснали срещу обещание за откуп. — Беше уж за една седмица, ефенди, но ме позабравиха и аз си рекох: „Бре, отървах се!“ Да, ама то било за малко. От месец взех да получавам хабери от Шибил — искал си парите, казва. А преди три дни ми запалиха сеновала на воденицата, ей тъй, за предупреждение било. Пък аз сухи пари нямам, кадъ̀ ефенди, всичко вложих в строежа на воденицата. И ето ме при тебе.

— Десет хиляди гроша са много пари — замислено каза Али ефенди. — Що можеш да заложиш срещу такъв заем?

— Воденицата заедно с мястото, те ще излязат двайсет и пет хиляди, че и повече, ефенди.

С движение, добре изучено от десетките подобни случаи, кадията разпери ръце — това би трябвало да се разбере едновременно като „Е, предавам се“ и „Абе хора сме, трябва да си помагаме“. И въздъхна:

— Е, няма как, ще те спасяваме, Иване. — Сетне добави като за нещо, което се подразбира от само себе си: — Но нали знаеш, пет на стоте месечно…

— Как пет на стоте, ефенди! — възкликна, не на шега изумен, воденичарят. — Не съм чувал по-голяма лихва от пара за грош!110

— Ти луд ли си или мене смяташ за луд, Иване? Не чуваш ли тия навънка? Мурабе почва, човече, а не на рамазана постите. Утре я ни има на света, я не — кой е луд да ти даде десет хиляди с лихва на грош по пара? Ако знаеш такъв, върви при него. Зер не съм аз дошъл тебе да моля, а ти при мене. А при мене е така — на стоте пет.

Българинът се поколеба, пък свъси вежди и отсече:

— Да става, каквото ще! Пиши тапията, Али ефенди. По-добре на стоте пет, отколкото под ножа на онзи янкеседжия… Пиши!111

А войската пъплеше, пъплеше неспирно към север и градът изнемогваше под броя и безчинствата й. Да вземат една торба стока от дюкян и да се измъкнат, без да платят, това почти беше в реда на нещата. Да се заседят в хана или кръчмата на ядене и пиене и на края даже едно „тешекюр-едерим“ да не кажат, това пък стана направо ежедневие. Не липсваха и изнасилвания, макар че в самия град те бяха сравнително по-редки. Такова едно насилие стана причина да се разчуе из Сливен името на клуцохорския хлапак хаджи Димитър, сина на хаджи Никола Кебеджията, и то нататък май изобщо не слезе от устата на людете.

Беше гроздобер и шарпаните112 пълзяха от всички краища към града, който просто ухаеше на грозде и шира. Както ставаше открай време, турци, тукашните и още повече външните, начесто ги спираха, за да си вземат по няколко отбрани чепки, че сегиз-тогиз и цели кошници, но гроздоберачите не се омъчняваха от тези случки — хем бяха свикнали, хем тази година беше наспорил господ, та имаше и за агаларите, и за грижовните стопани. В този ден срещу една такава шарпана, която воловете тежко тежко мъкнеха откъм касъмовските113 лозя, се изправиха трима въоръжени до зъби низами и с повелително „Ду-у-ур!“ („Стой!“) вдигнаха повелително ръце пред коларя; бяха от онзи алай, на който сливналии, кой знае защо, казваха „чергалии“ и войниците от който уж се славеха с име на по-разбрани и по-свестни. Отначало случката не загрижи никого — е, ще се назобят османлиите и шарпаната ще си продължи към града. Ала този път се случи нещо съвсем друго — „чергалиите“ изобщо не посегнаха към гроздето, а си извикаха нещо, уловиха по една от гроздоберачките и ги повлякоха към шубраците на Хамам баир. Разпищяха се жените, стъписаха се двамата мъже, които водеха шарпаната — що можеха да сторят те, безоръжните, на аскерите, накачулени от глава до пети с какви ли не пушки, ятагани и пищови…

Тримата похитители и техните жертви вече се закриваха сред гъсталаците на баира, когато сякаш изпод земята изскочи едно момче, което неколцина от гроздоберачите веднага познаха — беше тринадесетгодишният хаджи Димитър, всепризнатият войвода на българчетата-размирници от Клуцохор. Без да си дава сметка що може да се случи, когато се отиде с две ръце срещу трима възрастни мъжаги с толкова оръжие по тях, синът на Никола Кебеджията изтръгна остена от десницата на коларя, пътем награби няколко по-едри камъка и с яростен вик се спусна подир низамите.

Сбъркаха се турците от това неочаквано нападение, почудиха се какво да правят — дърпащите се жени ли да държат, от тоя малък рис ли да се бранят (нали ще станат за резил, ако се разчуе, че едно нищо и никакво хлапе ги е накарало да вдигнат силях за защита?), да се престорят ли, че нито са го видели, нито искат да знаят за него. Още се чудеха те кой път да изберат, когато хаджи Димитър им показа, че няма намерение да се задоволи до викове и заплахи. Един камък, добре прицелен с бринка (така сливенските момчета казваха по онова време на прашката), изби три кътни зъба на единия, няколко яки удара на остена отнесоха феса, че и част от ухото на другия… Третият, напълно объркан, не дочака да види какво е било приготвено за него, а пусна „своята“ гроздоберачка и позорно търти да бяга по южния склон на Хамам баир. Неговите аркадаши изобщо не се сетиха да посегнат към оръжията си, а като си плюха на петите, последваха примера му и презглава хукнаха подир него.

Хаджи Димитър ги гони през целия Хамам баир, че и далеч отвъд него — чак докато ги видя да вдигат пушилка по Джанкуртаран…

Има ли смисъл да се казва, че още същия следобед неговото име не слизаше от устата на сливенските българи? И че даже свещениците го споменаха с благодарност във вечерните си ектении? Заваляха похвали и върху хаджи Никола, загдето е отгледал такъв юнак, още толкоз малък, пък вече закрилник на слабите, и бащата уж сумтеше, уж се оплакваше, че „този непрокопсаник ще ни подпали чергата“, пък виждаше се, че отвътре се радва и гордее. Не изразяваха доволство само сливенските турци, те невям вече усещаха накъде ще избие това ранно юначество, а чорбаджиите направо си го казваха: „Един ден ще има да патим от тоя дженабетин…“

… И по това време дойде вест: полумесецът обявил война на кръста. Но кой знае защо, тя не повдигна духовете — не само на Бяно Абаджи, който беше предупреден какво ще се случи, но комай, и на всички българи114.

11.

Толкова радостно му беше в този слънчев неделен ден през есента, че просто от време на време забравяше острата болка, която гризеше всичките му стави. Започнала бе тя, тази радост, още миналата неделя, когато Добри Желязков сгоди сина си за Иванка, дъщерята на Русчо Миркович (стари приятели бяха с Русчо, пък и по положение си подхождаха, та венчилото щеше да бъде не само събиране на двама млади, а сливане на два достойни един за друг рода). Снощи пък татарите — думата е за пощата, която все татари пренасяха — му стовариха вкъщи един обемист пакет и в него — новата книга на сливналията Сава Доброплодни, който сега беше пръв учител в Шумен. Прочете Добри заглавието „Водител за взаимните училища“, пък като се увери, че никой от домашните не го наблюдава, побърза да обърне на последните страници. И там в дългия списък на спомоществователите видя своето име и името на Иванчо, сина си. Нещо топло обля сърцето на Фабрикаджията при тази гледка — задоволство ли, блаженство ли, съзнание за постигнат успех ли, той не можеше да го определи. Но че беше важно дело, това не умът, а цялото му същество го знаеше — мнозина са, които умеят да печелят пари (ето, Гюмюшгердановците в Пловдив вече вдигнаха втората за Османската царщина фабрика за сукно), ала на пръсти са онези, що използуват парите за общонародно дело. И утре, и след сто години хората пак ще виждат на страниците на „Водителя…“ (а само тя ли беше — на колко още книги Добри бе между първите спомоществователи!) които са осигурили отпечатването й, та имената им ще вървят докрай наред с авторовото. Също както „Рибния буквар“, например: съчинил го е, и то хубаво го е съчинил котленецът Петър Берович, ама веднага под неговото име е и на онзи, Антон Иванов, който го е отпечатал…

В тази празнична утрин, когато цялото домочадие бе на църква, Добри Желязков най-напред попрелисти веднъж-дваж книгата на Савата Доброплодни, като все понадзърваше и към последните страници, сетне се разходи, куцукайки, из двора, поля някои от цветята и насипа зърна на пауните, върна се отново в стаята си. Понагласи възглавниците, за да положи по-удобно крака си върху тях, ала таман да полегне, и на външната врата се потропа. Ослуша се. Тропането се повтори. Кому ли ще е притрябвал баш в неделя? Като знаеше, че в цялата къща няма никой освен него, Добри Фабрикаджията пооправи халата върху раменете си и — куцук-куцук — отиде да отвори. Изненада се — навън бяха Мустафа Кяни бей в униформата си на миралай, канцеларистът на фабриката Михалаки Банезов и двама от турците-гавази. Нещо смъдна сърцето на устабаши Добри:

— Какво, хора? — попита загрижено. — Да не се е случило нещо във фабриката?

Михалаки Банезов гузно заби поглед между краката си, гавазите стърчаха тъпи и безучастни, само върху лицето на новопроизведения миралай се появи нещо като полуусмивка; докато я гледаше, Добри си рече, че може би точно така се усмихва змията, преди да клъвне зайчето… Помисли го и веднага прогони тази мисъл — той, Добри Желязков ли ще се уподоби на зайче?

— А, нищо не се е случило, челеби — с насилено спокойствие рече Мустафа Кяни бей. Пък Добри забеляза в себе си, че за пръв път, откак бяха заедно, управителят не го назоваваше „устабаши“, а само „челеби“… — Дошли сме за ключовете от фабриката.

— Ключовете от фабриката ли? — искрено се смая Добри. — Че нали в охраната има друг чифт ключове? Къде се е чуло и видяло устабашията да няма ключове?

Усмивката стана по-широка и по-нагла — дълги години Мустафа Кяни бей бе чакал този момент и сега от сърце му се радваше.

— Нека да се изясним, че да нямаме ядове, Добри челеби. Ти комай не пожела да забележиш, че Мустафа Кяни бей не е вече мюдюр, управител, а миралай на фабриката. Война е, челеби, и тази фабрика работи за войската. Още ли не се досещаш?

Добри поклати отрицателно глава — устата му сякаш се бе схванала.

— Ами това е, челеби. От утре фабриката е изцяло в мои ръце. Пък когато ни споходиш на гости, ще ти покажа заповедта от Дивана за освобождаването ти като устабашия. Тъй че ключовете, ако обичаш.

— Заповед от Дивана? — не повярва на ушите си Добри. — За мене, дето имам ферман и златни ножици лично от султана? Вярно ли е, Михалаки? — Канцеларистът продължаваше да гледа върховете на калеврите си и това беше по-красноречив отговор от много думи. — Ключовете, а? — кресна Добри Желязков, комуто кръвта се бе качила изведнъж в главата. — Ще ви дам аз сега едни ключове, че ще ме запомните!

Той отиде до вкъщи, грабна ключовете, хвърли настрана халата и забърза, доколкото му позволяваха болките, навън. Мина покрай тримата пред вратата и зашляпа нагоре към Раковската махала. Бързаше той с все сили, макар да чувствуваше главата си пуста — нямаше никаква представа що всъщност ще направи, когато отиде във фабриката, да се заключи в нея или дявол знае какво друго. Колкото обаче и да бързаше, пак същите четирима го посрещнаха пред металната порта на фабриката.

— Махни се от пътя ми, Мустафа бей — изсъска Добри Желязков. — Махни се, зер не отговарям що ще…

— А ти ме послушай, челеби, и не се съпротивлявай на волята на Дивана. — И турчинът отсече ликуващо: — Твоето царство свърши, челеби. Дай ключовете!

В отговор Добри се наведе малко напред и му лепна един тежък шамар с опакото на ръката си. Мустафа Кяни бей политна, но се задържа на крака. Само една тънка червена вадичка се проточи от устната му. Двамата гавази посегнаха към пищовите си, но миралаят ги спря:

— Оставете го, за последно му е. — И потърси погледа на досегашния устабашия. Тръгвай си, Добри Желязков. И запомни, тази врата вече не съществува за тебе…

Добри се поколеба, пък хвърли ключовете в краката му, обърна се и закуцука надолу. Надолу по пътя и в живота: човекът, когото един ден щяха да наричат „Паисий на модерното ни фабрично стопанство“115, бе превалил върха и сега му оставаше само едно дълго слизане…

Объркани, настръхнали, зашеметени, „хаврикаджиите“ се тълпяха пред желязната порта на фабриката, ала не влизаха вътре, въпреки подканянията на управителя, и фесовете им с пиринчените „чилинчета“ сякаш разстлаха червен килим наоколо.

— Хайде бре, хора! — приканяше ги Мустафа Кяни бей, разтапяйки се от дружелюбие. — Гюндулукът ви тече пък вие още не сте по местата си. Да не сте намислили да си държите децата гладни?

Неколцина се поколебаха и като си даваха един другиму кураж, пристъпиха към портата. Тогава пред всички изскочи чаушинът Боян Силдаров и разпери ръце:

— Нито крачка напред! — изкрещя той с такъв глас, че трябва да се е чул чак на Кутелка. И като видя, че го послушаха, поде по-тихо, но и по-убедително: — Къде сте тръгнали, братя българи и християни? Мигар не сте чули, че вчера от тази сграда са напъдили по най-позорен начин онзи, който даде на царщината първата фабрика, а нам, избраниците, не само хляба в ръцете, но самоуважението ни? Срещу него, нашия Добри Желязкова, ли ще отидем, братя? Когато други са го бутнали във водата, ние ли ще натиснем главата му към дълбокото? Дотолкоз ли сме ние без чест? Или може би някой измежду нас може да каже, че макар един-единствен път е обиден или онеправдан от човека, когото цяло Българско зове Фабрикаджията?

Отговори му глухо боботене, сякаш не човешкото множество, а недрата на самата планина отекваше на призива му. В неясния общ шум все пак се отделяха различими думи: „Не щем без Фабрикаджията!…“, „Не сме ние неблагодарници!…“, „Утре и нас ще изритат…“

Боян усети, че е спечелил людете и побърза да ги прикани:

— Да вървим в конака, братя! Да вървим и да им кажем всички едногласно: — „Или с Добри Желязков, или…“

Не можа да се разбере какви условия предлагаше той да се поставят на турската власт. Защото в този момент един познат дрезгав глас надвика неговия:

— Ти ли бре, Бояне Силдар!? Ти ли, чаушинът, подстрекаваш миллета към неподчинение?

Всички погледи се извърнаха нататък. До вратата, с ръце на кръста стоеше Мустафа Кяни бей — не човек, а въплътена заплаха. Огънеше ли се Боян, цялото множество щеше да се огъне заедно с него. Но Боян не се огъна; той храбро кръстоса поглед с погледа на миралая и запрати в лицето му:

— Вчера е извършена чудовищна несправедливост, Мустафа Кяни бей. Обидили са не кой да е верен поданик на падишаха, а онзи, който е получил ферман от неговата, султановата ръка. Срещу тази несправедливост приканям аз народа, не към неподчинение. — И се обърна, пак към работниците: — Да вървим, братя!

И отново дрезгавият глас го надвика:

— С правото, което падишахът и този пагон ми дават, аз те осъждам на смърт и ще те убия, Бояне Силдар!

Чу се шум и неясна гълчава, „Недей така, бей!“ и „Пази се, Силдар!“ В това-време миралаят измъкна пищова от силяхлъка на гавазина до себе си, запретна кондака и се прицели към размирния българин. Но случи се, че в момента, когато дръпна спусъка, някакъв хлапак с проскубано калпаче и с изострени като на лисиче ушички бутна ръката му, та пищовът изгърмя, ала куршумът отлетя някъде над главите на хората.

— Видяхте ли какво ни чака без Добри Желязков, братя? — не се уплаши Боян. — Днес ще пушнат мене, утре ще бъдеш ти, вдругиден ти… Да вървим към конака, братя!

И той тръгна. Множеството в червени фесове с пиринчени чилинчета се люшна зад него, а гневните викове на хората разтърсиха смаяния град116. С тях уж полугласно, но всъщност достатъчно ясно се смеси един от припевите, които по това време властвуваха над Сливен:

Докато вървяха надолу, Боян забеляза момчето с острите ушички, повика го при себе си и прегърна още незаякналите му рамене.

— Знаеш ли, че ти спаси живота ми? — попита го.

— А ти, чичо Бояне, знаеш ли, че преди това ти спаси моя? — хитро попита в отговор момчето.

— Аз ли? — Боян помисли, че в гюрултията е чул лошо. — Аз съм спасил живота ти, така ли? Ами че аз за пръв път те виждам бе, сине!

— Може да е за пръв път, ама е вярно.

— Как се казваш?

— Гунчо ми думат, ала истинското ми име е Илия. А на баща ми — Господин, Господин Токтанджиев. Ти си го освободил от работа и си му дал пари, за да ме заведе на доктор, когато съм бил вече взел-дал.

Боян си припомни своя пръв ден във фабриката. И се засрами от искрената благодарност в гласа на този Гунчо/Илия, който по странен начин преливаше от тънко в дебело и от дебело в тънко. И за да се избави от неудобството, само поглади момчето по тънкото вратле, а се обърна към мъжете зад себе си:

— Аз ще вляза при каймакамина. Нека още двама да дойдат с мене, а останалите стойте пред конака — ако Мехмед Салих бей се усъмни, че ние говорим само от наше име, нека да ви види от прозореца…

— Ако трябва да ти отговоря с едно изречение, тате нищичко не стана. — Боян гледаше свъсено към земята. — Мехмед Салих се изхлузи като мокра връв, когато рече, че откак е захванала войната, властта била иззета от ръцете му. Препрати ни към миралая на аскера. — Говореше за Гюрсел ага, който, тъй като Сливен заемаше важно място в придвижването на войската, беше оставен за постоянно тук — да направлява съсредоточаването на частите, да се грижи за прехраната им и така нататък. — Отидохме и при него. Миралай Гюрсел ага пък не знаел нищо за фабриката, щял бил да проучи, ако се наложело, до Стамбул щял писмо да прати… Изобщо нищо и половина.

— Какво смяташ, че ще стане по-нататък? — попита Бяно.

Този разговор се водеше на следния ден, вторник, в дома на Силдаровците. Бурните събития в Сливен бяха отекнали чак до Барите и Бяно бе слязъл от долапа, та ако е във възможностите му, да бъде в помощ и на сина си, и на приятеля си Добри.

— Какво ще стане ли? — Боян сви рамене. — Дупка в морето, тате, ето какво ще стане. Турските чалъми ги знаеш: никой няма да каже нито „да“, нито „не“, ще ни препращат от врата на врата, ще протакат, ще чакаме писмо от не знам къде си… А междувременно хората ще се уморят, ще ги налегне и немотията и един по един ще превият врат.

— А ти?

— Щом фабриката е станала баш турска, кракът ми повече няма да стъпи там.

— И по-нататък? Ще се върнеш при становете ли?

— Не. С няколко другари, бивши абаджии като мене, дето също не искат да се върнат във фабриката, решихме да направим голяма работилница. Като Добри Желязковата, преди той да се хване с ферманите и фабриките. Ама ще кажеш — за такава работилница трябват пари. Вярно е, ние също го знаем. Но с ортаците се надеем да вземем заем. Михалаки Гюлмязов вече го е обещал, за Русчо Миркович мисля, че също няма да го откаже. Други пък са сигурни в Саръиванов. А двама от другарите си имат свое, без заем ще влязат в общото.

Бяно напълни чибука си и дълго пуща кълбета към тавана, докато премисляше. После каза спокойно:

— Ти също няма да влезеш с празни ръце в работата, Бояне. И пари ще ти дам — не ме питай откъде, туй си е моя работа, — и в онази къща в Дели Балта, стига да не възразят другарите ти, имаше някога основи таман за такваз работилница, та можете там, на наше място да строите. — Той се прекръсти. — Пък нека да ви е на добър час!…

12.

Зимата се случи снеговита и дълга, а когато си отиде, в Сливен се установиха войници-французи, един табор — те му викаха батальон, — заедно с офицерите си. Бяха весели и приветливи момчета, никога не се забъркваха в грабежи и насилия, а каквото вземеха от населението — хляб, месо, яйца, по-малко ракия и много вино, — веднага си плащаха честно със златни монети, на които имаше образа на някакъв мъж с брадичка. Едничкият кусур на тези войничета беше, че не им се разбираше нито дума от приказките, та с тях се разговаряше предимно с пръсти и ръкомахания; е, те си водеха някакъв цариградски турчин-терджуманин, ама и той толкова им разбираше езика, та се налагаше често-често да прибягват към единствения човек в Сливен, който знаеше френски — даскал Добри Чинтулов. А когато се видя, че френските момчета се държаха свястно и човешки (даже нещо повече, присъствието им възпираше зулумите на турчулята), даскал Добри им услужваше с истинско удоволствие. По-нататък обаче нуждата от него понамаля: френците понаучиха няколко български думи, българите, от своя страна, също обогатиха знанията си с няколко френски — хляб, вода, вино, месо, искам, искаш, — та, общо взето, се оправяха117.

Още с идването си френските момчета запретнаха ръкави и се заловиха да преустроят стария Таш хан и го превърнаха в голямо, тежко каменно здание, без никакви прозорци и само с двойна желязна врата. Когато сливналии ги питаха за смисъла на този градеж, те отговаряха със смях: „Dépôt… dépôt…“. Тази дума — „депо̀“ — не легна на езика на сливналии, та те си я извъртяха по своему, „Дебоя“. И съдено било тя да се запази много време след като се забравиха и Кримската война, и престоят на френските момчета в града118. Офицерите пък си откриха казино — „газино“ за сливналии119 — и вечер оттам се носеха непознати и непривични мелодии, изпълнявани от духова музика, а по-любопитните разправяха, че са зърнали и съвсем бамбашка танци, каквито не играеха нито българи, нито турци…

Както се вижда, отношенията с чуждите войски в града не бяха лоши, но самият им вид, броят им, отличните им нарезни пушки и безчислените сандъци с „джепане“ караха сливналии още по-загрижено да клатят глава — тази войска не беше като разгащения турски низам, нямаше да е леко на Дядо Иван срещу него…

Приблизително по това време до Бяно се получи, изминало кой знае какви обиколни пътища, писмо от Москва. То гласеше:

Бяно намери сгода да повика на долапа стария си приятел Мавроди Коджакара (дружината на Бойчо войвода през тези месеци непрекъснато сновеше между Ришкия проход на изток и Хаинския на запад, за да разваля пътищата и да пречи на пъплещите нагоре турски съюзнически войски) и без никакви свои обяснения му подаде писмото. Мавроди обаче го повъртя из ръце и го остави до него:

— Забравил ли си, Бяно — каза, че от много житейски късмет на мен не остана време да изуча свещеното „аз, буки, веди…“?

Бяно Абаджи му го прочете не веднъж, а два пъти едно след друго. Мавроди го изслуша, без да вдига поглед от върховете на цървулите си, пък се прекръсти и рече само:

— Нека бог да го пази! Пък иначе, Бяно, момчето е постъпило достойно — и за тебе достойно, и за мене…

Случи се, че в деня на Възнесение господне — тази година Спасовден се падна към края на май — след църква Бяно и Добри Чинтулов тръгнаха един до друг.

— Имам любопитни новини из Букурещ, господин Силдаров — започна учителят, когато богомолците около тях поразредяха. — С благословията на руското правителство там се образувало сдружение на по-родолюбиви и по-имотни българи, което нарекло само себе си „Средоточно българско попечителство“. Подпомагало то слабите и чираците, но ратувало и за подпомагане на Дяда Ивана, когато дойде време пак да прегази Дунава и да погне агаларите към Анадола.

Бяно поразмисли върху думите му и каза без въодушевление:

— Отговори по съвест, даскале. Вярваш ли, че ще се сбъдне това погване на агаларите към Анадола?

Добри Чинтулов се измъкна от въпроса като продължи с вестите:

— И друго стигна до мен, господин Силдаров. Вашият отколешен приятел хаджи Иван — сега той се зове доктор Иван Селимински — е запретнал ръце да образува войска само от български юначни синове, които неволята е прокудила далеч от родния край. Записали се били до четири хиляди души, тъй чух аз, пък драговолниците продължавали да се множат.

— Безпримерен родолюбец е хаджи Иван, това малцина знаят по-добре от мене, но няма да кажа „ашколсун“ на начинанието му. То е все едно да виждаш, че една къща е пред срутване, пък да се заловиш да я варосваш.

Учителят го стрелна изпод вежди и попита:

— Как да разбирам тези думи за срутването и варосването?

— Ти си млад, но си умен човек, даскале, не може да не виждаш нещата по-ясно и от мен. Обещанието, което Дядо Иван ни даде преди четвърт век, няма да се сбъдне в близко време. Колкото и да ни е мъчно и неизгодно, ние сме длъжни да видим тази истина право в очите. А видим ли я, тогаз ще преценим по достойнство и — как беше? — „средоточното попечителство“, и войската, що събира хаджи Иван Селимински във Влашко. А преценим ли ги трезво и безпристрастно, тогаз пък неизбежно ще стигнем до истината. До нашата истина.

Добри Чинтулов спря. Спря срещу него и Бяно Абаджи.

— Истината, казвате. И каква е нашата истина, господин Силдаров?

— Същата, която води българина от цар Шишманово време до днес: че трябва да раждаме деца, да ги възпитаваме в българщината и крачка подир крачка да вървим напред. Дошъл в Сливен учител, придобил в Киев превисоки знания — това е крачка напред. Горски юнак отмъстил за сторено зло — крачка напред. Цяло Българско пее в един глас „Къде си, вярна ти любов народна?“ — наведнъж три крачки напред… Ето, тази е нашата истина, даскале. — Бяно Абаджи се беше разпалил, та не забеляза как докато хвалеше песента, учителят поруменя и извърна глава настрана. — Важното е да не се предаваме на отчаяние и да не секват крачките, даскале. Пътници сме — нека не спираме посред път. Лошото е, че не виждам що е във възможностите ни в това тежко време…

— Мисля, че мога да предложа нещичко… — несмело каза Добри Чинтулов.

— И редно е да можеш! Ние, възрастните, сме като изтискан лимон, даскале. Каквото сме могли да дадем — дали сме го. Сега редът е ваш. — И попита: — Какво имаш на ум?

— Да създадем народна библиотека в Сливен, Бяно Абаджи.

— „Народна библиотека“? Признавам, не разбирам твърде добре тази дума…

— Съгражданите ни ламтят за знания, за писано слово — сега на свой ред се разпали учителят. — Но имат я по пет, я по петнайсет книги и толкоз; колкото и да ги препрочитат, те си остават пет или петнайсет. А помислете, господин Силдаров, какво ще бъде, ако всички ние доброволно съберем книгите си на едно място и срещу подпис и честна християнска дума ги даваме на всеки, който търси мъдрост и знание — да ги прочитат и да ги връщат, за да отиват в ръцете на друг. Така ще се получи едно книжовно имане не от пет или петдесет, а от много стотици книги. И всички те ще богатеят душите на жадните за разум и наука.

— Мислиш ли, че това е възможно? — недоверчиво попита другият.

— Така е навред по света, по просветения свят. Защо да е невъзможно за Сливен?

Бяно протегна открита десница и учителят я стисна.

— Имаш ме за това дело, даскале. Речете ли да се направи народна библиотека, аз пръв ще донеса в нея скромното богатство, което е на лавицата ми.

— Е, не е чак толкова скромно — съучастнически се засмя Добри Чинтулов. — Аз веднъж изброих у вас трийсет-четиридесет… Не са много домовете в Сливен, които се равняват по книжно богатство с вашия…

— Дано да са триста-четиристотин, всичките ще са пак за общото благо. Но не действувай прибързано, даскале. Събери се с по-здрави хора от младите. — Панайот Минков, даскал Димитър хаджи Костов, може и Злъчката също…

— Не ви чух да споменете зет си Кутьо Ганчев… — вметна учителят.

— Не го пропуснах случайно. — Лицето на Бяно помръкна. — Кутьо не е българомразец, ала и не ври и кипи в народните работи, такъв човек върви на опашката. Не го бива да крачи начело. Ти говори с другите, скройте работата и с бога — напред. И пак ще река, даскале: аз пръв ще застана зад вас!

13.

Младите наистина добре скроиха работата и още по-добре я изпипаха. Те не само обмислиха от край до край начинанието (а имаше много за обмисляне: като се почне от мястото, дето да се съхраняват книгите, та се стигне до волнонаемен библиотекар, който да ги стопанисва и направлява между желаещите), но и подшушнаха каквото трябва тук-там из града: на ревнивите — че вече са създадени библиотеки еди-къде си и еди-къде си из Българско, на суетните — каква чест е да си дарител, на истински ученолюбивите — колко по-широки хоризонти ще се разкрият пред техните жадни за простор очи…

И в деня на Свети дух решиха да преминат към действие. Почти по едно и също време — веднага след празничната литургия — на амвона в двете големи църкви в града „Свети Димитър“ и клуцохорската „Свети Никола“ застанаха съответно Добри Чинтулов и младият общинар Панайот Минков. С пламенни думи те изясниха какво голямо богатство е изграждането на една народна библиотека, колко тя ще спомогне за духовното въздигане на Сливен, как стари и млади ще намират в нея отговор на въпросите, които сега им изглеждат неразрешими… Предварително подсторени хора, отнапред спечелени за идеята, веднага след словата им изпълниха храмовете с одобрителни възгласи и с благословии, също по уговорка някои от по-тежките и по-уважаваните граждани — Бяно Силдаров и Русчо Миркович в „Свети Димитър“ и поп Юрдан и хаджи Никола Кебеджията в „Свети Никола“ — побързаха да се изправят и да заявят, че напълно одобряват начинанието и тозчас отиват да занесат в определената стая на училището всичките книги и вестници, които притежаваха и кътаха досега като зениците на очите си. Увлякоха се от примера им сливналии и с изключение на неколцина най-забидии120 (и те се укриха, не възразиха явно и открито), всички тръгнаха да сътворят чудото, което наистина от днес нататък щеше да влезе в речника им наравно с уважението към другото, наричано Народно школо.

Не беше подстрекател Бяно, той наистина повярва в ползата от народна българска библиотека и почти без жал се раздели с цялото си богатство. И ако тук намери място думата „почти“, то беше само заради „Неделника“ на Софроний Врачански — не защото по съдържание го поставяше на по-лично място от другите, но с него бяха свързани свидни спомени от младостта му.

Постави Бяно Абаджи книгите в две чувалчета и се озова в училището. И чак му се доплака от умиление — повече от четиридесет души се бяха наредили пред него кой с пет, кой с петдесет книги в ръце, все със същата родолюбива цел: да спомогнат за въздиганито духа и знанията на съгражданите си. А там, в класната стая, сякаш цял живот все това са правили, шетаха и се разпореждаха двамата младоци, определени за библиотекари — Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков, — и двамата от по-големите (бяха връстници — седемнадесетгодишни) и по-„отворените“ ученици на Добри Чинтулов. Те преглеждаха и приемаха книгите, вписваха ги в един тефтер, издаваха на „приносящиющите“ разписки за получаването им… Само когато напливът ги попритеснеше или нещо се пообъркваха, тогава се намесваха учителите Димитър хаджи Костов и Добри Чинтулов, които иначе стояха настрана и се задоволяваха да следят всичко да върви по реда си.

— Наистина Свети дух днес е слязъл за благослов по нашия Сливен… — тихо и с благоговение произнесе Бяно, когато видя тази навалица в училището; каза го на себе си, но онези, които се бяха наредили на опашката след него, го дочуха, та попитаха:

— Що рече, Бяно Абаджи? Що рече?

Кой знае защо, той се засрами да повтори думите си и се измъкна:

— За Добри Желязков казвах. И той желае да си даде книгите, пък е много зле от болестта си, съвсем яталък. — В българския език още липсваше дума за „парализиран“, „скован на легло“.

— Че не може ли да ги проводи по сина си? — попита някой.

— Абе за можене — може. Ала човекът е родолюбец, драго ще му бъде сам, с двете си ръце да даде пая си за общото благо…

— Аз ще отида! — някак припряно се изстъпи напред Добри Чинтулов и пълничките му бузи отново пламнаха. И добави извинително: — Знам как се прави описът, пък и двамата ми ученика невям ще ми имат доверие… Да, аз сам ще отида.

И побърза да излезе, преди да се е намерил някой да го измести.

Добри Желязков наистина „хич го нямаше“, както сам се изрази. Лежеше в малко неестествено положение сред цяла купчина възглавници и личеше, че всяко движение му причиняваше нечовешка болка. Опитваше се да придаде бодрост на гласа си, ала учителят не се излъга — този не беше предишният Добри Желязков, всеуважаваният Фабрикаджия, а някакво изкривено и измъчено негово подобие. И не толкова от болестта: измъчен беше той от житейската си катастрофа, от рухването, от унизителното чукане от врата на врата, от делата срещу царщината, които хем отнапред бяха осъдени на провал, хем главоломно стопяваха състоянието му…

— Да ви дава господ живот и здраве, адаш! — пожела той, когато видя, че сам Чинтулов е дошъл да приеме дара му за библиотеката. — Хвала вам, които подехте това родолюбиво дело. Ще видиш — цяло Българско ще ни завиди и ще вземе терк от нас.

— Не го правим за хорска завист и първенство, господин Желязков — кротко му възрази учителят. — Народното добро, само то е пред очите ни. Наскоро един здрав българин ми каза, че ние сме длъжни крачка по крачка да вървим напред и да се доближаваме към светлото ни бъдеще. Е, за мен ще е най-голяма награда, ако днешното дело е просто една такава крачка към бъдното.

— И нека Светият дух, в чийто ден я сторвате, да благослови тази крачка! — Болният се опита да вдигне ръка, за да направи кръстен знак, ала болката не му позволи. — Иди оттатък, учителю, и приеми книгите на… — кратка горчива усмивка, — … на „Фабрикаджията“. Давам, всичко, разбираш ли? Само ако от някоя книга се случат две бройки, тогаз едната за библиотеката, втората да си остане за мене. Върви!

— Ама аз… аз не знам… къде… господин Желязков…

— Анастасийо! Чуваш ли ме, Анастасийо!… — развика се стопанинът и дори само това усилие пак изкриви лицето му. Девойката трябва да е била току зад вратата, понеже се появи само миг след повикването. — Познаваш ли се, дъще, с господина Чинтулова? Да? Е, това е добре. Заведи го оттатък, в стаята ми, почерпи го, както се полага на скъп гост, и сетне му помогни да приеме книгите ми, както повеляват правилата.

Без да каже дума, девойката поведе учителя и скоро двамата останаха сами.

— Настя! — каза той и тази дума прозвуча и като порив, и като въздишка.

— Знаете ли, че пожеланието ви се сбъдна, господин Чинтулов, макар и малко наопаки. Бяхме си приказвали да вдигнете фабрика, за да станете равен на — как беше? — всемогъщия Добри Желязков, пък сега самият Добри Желязков се сгромоляса, та станахме бедни, по-бедни от… от главния учител на Сливен например.

— За съжаление това все още не е вярно, Настя. Може да не повярвате, но аз съм просто без пукната пара. Има тук един човек в Сливен, уж на свята длъжност и с преливащо добросърдечие, пък малко по малко измъкна всичките ми спестявания, пет хиляди гроша. И когато си ги искам — изнизва се като смок между камъни.

Анастасия въздъхна тежко.

— Давате ли си сметка, господин Чинтулов, че ако имахте и вие за цел да се изнижете от дадената дума, не бихте правили нищо по-различно? Аз съм достатъчно храбра да чуя истината, дори и когато тя е най-горчивата…

— О, колко е несправедливо да чувам такива подозрения! — възкликна той. — И то именно от вас, Настя, която изпълвате сънищата и бляновете ми! — С неволно движение, тъй непривично за неговата плахост, той улови ръката й. И от допира и двамата потрепераха. Добри попита тихо: — Вярвате ли ми, Настя?

— Би трябвало да кажа „не“, но ще излъжа. Вярвам ви, да, вярвам ви с цялото си сърце!

— Тогава имайте доверие в мене: само ако ме чакате както досега, ако съумявате да отпращате женихите…

— Какви женихи! — тъжно се присмя Анастасия, прекъсвайки го. — Та аз вече не съм дъщеря на Фабрикаджията, а само на Добри Желязков…

— Имате ли сили да ме почакате още малко, вие непременно, разбирате ли, непременно ще станете моя жена, пък ако ще светът да се събори от това!

… А по-късно, докато се огъваше под двата вързопа с книги на път към училището, Добри Чинтулов си говореше сам на себе си:

— Може би и това е да вървиш крачка подир крачка. Когато дори и в сърдечните си работи трябва да си роб и като роб да се съобразяваш за всяка крачка, която извървяваш… — После в приглушения му глас прозвуча нещо като закана: — Но Бяно Абаджи е прав: крачка подир крачка, ала все пак ние ще стигнем бъдното… дори и когато в случая името на бъдното е Настя…

1.

Като свали от рамо вързопа, Яна надникна в долапа. Водата течеше шумно, в коритото на барата се валяха пъстри губери, но от долапчията и помен нямаше. Жената излезе навън и го видя — Бяно седеше на едно трикрако столче, облягаше се на дувара и подръпваше синкав пушек от чибучето си, а очите му не слизаха от картината на планината отсреща. Яна знаеше, че би трябвало да го сгълчи за вечната му унесеност, пък отколешната й нежност към този най-добър от всички мъже отново изпълни с умиление сърцето й, не й позволи да изрече сърдита дума. Тя приближи до него и каза закачливо:

— Хей, долапчи, докато зяпаш нататък, ще ти оберат стоката бе!

Той се извърна, усмихна й се — беше една от онези негови усмивки, които не бяха толкова в устните, колкото в погледа и цялото му лице наведнъж и я повика с ръка при себе си. Жената приближи и приклекна до него, а той обгърна раменете.

— Гледай, Янке! — рече й ласкаво, като й сочеше хълмовете отсреща. — Всякой ден гледам това чудо, природата, и не ми се е случило дваж да го видя еднакво. Уж вече посърва от единия край, пък от другия напира силата й. И като седя тука, сякаш и двете наведнъж преливат в жилите ми — и посърването, и силата…

Разчувствуването му се предаде и на нея, та тя реши да се опази зад едно престорено сопване:

— Хайде де! На петдесет и кусур, пък силите тепърва преливат в жилите ти. Кому ги разправяш тези, Бяно Абаджи, на жена си ли?

Засмяха се. Беше тихият и съучастнически смях на хора, които нямат тайни един от друг и се разбират от една дума.

— Я не ме предизвиквай — каза й шеговито. — Зер нали знаеш: „Стара коприва повече жили…“ — Сетне попита: — Що ново из Сливен?

— Да ти е честито, жилеща коприво, стана дядо за втори път. Руска се сдоби с второ, пак мъжко. — И за да предварди въпроса му, избърза да съобщи: — Андон, така го нарекоха…

— Да е жив и здрав Андон Кутев — произнесе с насилено въодушевление Бяно, пък личеше, че отвъд радостта изпитва и нещо чоглаво.

— Има добра вест и за Добри. За нашия Добри, Фабрикаджията. Агаларите комай му върнали уважението си, та сега го провождат в Измит — туй било град нейде отвъд Стамбул, — също и там на царщината фабрика да вдига. И само да можеше да го видиш, Бяно. Сториха ли му ихтибара, сякаш с магьосническа пръчка го допряха: забрави болките, изправи гръб, отново се върна онова ми ти сербез лице — просто нявгашният Добри Желязков.

— Дай боже наистина да е тъй. — Бяно се прекръсти. — Честолюбив за сто честолюбивци е Добри, дано да получи онуй, от което се нуждае душата му. — Той трепна. — Не чу ли нещо?

Двамата се заслушаха. И наистина някъде откъм храстите в дола се долови приглушено повикване:

— Чичо Бяно!… Лельо Янке!… Ако сте сами, елате насам!…

Бяно се изправи. Жената го задърпа за навития ръкав на ризата:

— Не отивай! — помоли се. — Може да е капан на злосторник!…

Той не я послуша, освободи ръката си и слезе към шубраците. И от там видя да се подава последният човекът който можеше да се очаква тук по това време — Георги Раковски. Синът на Стойко Попович от Котел — нямаше и помен от онзи, адвокатина в черните алафранга дрехи, с когото се разделиха преди три-четири години; сегашният беше в тесни потури и бели навуща, по бяла риза и син котленски елек върху нея, а на кръста — кожен силяхлък, в който един до друг стърчаха турски пищов и руска права шашка. Само погледът му си беше предишният — остър, решителен, с бликаща смелост.

— Добре си ни дошъл, Георге! — разпери срещу него ръце за прегръдка стопанинът.

— Сполай ви, добри хора! — рипна насреща им нечаканият гост. И като прегърна Бяно и целуна ръка на Яна, рече дяволито: — Бил ли съм прав, чичо, кога навремето съветвах, че ползата българска изисква да оставиш становете и да се заселиш тук? Но хайде, поканете ме вътре, за човек като мене не е дип много полезно да е на чист въздух…

Влязоха, настаниха го, поднесоха му храна, отрупаха го с въпроси. Докато лапаше като човек, който отдавна не се е облажавал, той им каза най-важното: бил начело на дружина от дванайсетмина юнаци, на осемнайсети юни се измъкнали скритом из Цариград, а месец по-късно, на деветнайсети юли, видели родния Котел от висината на Ветрила; отначало близки люде и най-вече сестрицата Нанка не ги оставяли да научат що е глад, но ги подушили турчулята, та сега по всички пътища имало пусии и потери; тогаз Георги се сетил за чичо си Бяно и като оставил дружината на верните си помощници Васил и Младен, поел насам още от тъмно — че къде е, знаеш, Ломи дял, къде са Барите… Щяха да го разпитват още дълго и дълго, но Георги помоли:

— Слез, лельо Янке, в града и проводи тук колкото може повече хляб и каквото намериш сухоежбина. Трябва час по-скоро да поемам назад — момците ми вече втори ден дъвчат листенца от дърветата…

Когато мъжете останаха сами, Бяно даде време на госта да се понахрани и тогава го заразпитва по-подробно. Имаше що да чуе — тя, Георгевата, още веднъж беше съвсем като в приказките.

Щом княз Меншиков, царският пратеник, напуснал Цариград, за всички станало ясно, че войната — а ведно с нея и свободата — вече чука на портата. Да, но нали „бог дава, ама в кошара не вкарва“, Георги преценил, че не трябва да чака със скръстени ръце, а сам да помага на братята руси, пък и другите българи да приготви за битка против поробителя. За най-сгодно той възприел не да се крие из боазите или в дервишките текета (понеже в последните месеци, търсен от турската полиция, той намерил укритие при дервишите-бекташии, като преоблечен по дервишки и спазващ всичките им ритуали, живеел между тях в текето им в Рекидър), а спокойно да кръстосва като турски служител. И нали гаджалите хич ги няма в езиците, чрез приятели успял да си издействува от везира Мустафа Рашид паша служба като главен терджуманин на цялата Дунавска армия, зер те сами не си разбират думата със съюзниците си, френците. И ето в униформа на забитин синът на Стойко Попович и племенникът на Георги Мамарчев преминал сербез-сербез на север от вярната Стара планина.

На това място разказът на Георги Стойков наруши равномерността си, очевидно разказвачът си бе спомнил нещо съвсем необикновено:

— И можеш ли да си представиш, чичо Бяно, като преводач на Френк-Омер паша в Шумен видях един турски алай, съставен изцяло от християни.

— Не може да бъде!

— Не може, но е вярно. Още името им ме обърка: казак-алай121. А началник им е Садък паша, който на дело е чист поляк по име Михаил Чайковски. Офицерите му — и те поляци. Преди няколко години, когато ме пуснаха от хапуса, се бях запознал с този човек. Тогава беше славянин и посланик при султана, сега в Шумен го срещнах като турчин и паша на славянски полк. Бъркотия! Заприказвахме се една вечер на четири очи и си рекохме всичко като мъж на мъж. И що излезе? И той за свободата на своите се борел, разправя, затуй минал на турска служба, та като надвият Русия, да сдобият свобода за поробената си татковина.

— Боже, боже! — закръсти се Бяно. — Светът хептен се обърка — ние за свободата си подкрепяме кръста срещу полумесеца, други пък за своята свобода се наредили зад полумесеца… Иди го разбери, ако можеш!

Георги Раковски не се задоволявал само да обикаля и да гледа; като очаквал русите да повторят подвига на графа Дибича, той, под прикритието на терджуманската си служба, се заловил да изгради и наистина изградил — „Тайно общество“ из, речи го, цяло Северно Българско. Само в Габрово той разполагал с хиляда и четиристотин юнака, а в самия град Свищов — двеста и повече. Други бойци от „Тайното общество“ се намирали къде ли не — Раковски набързо изброи Търново, Русчук, Шумен, Враца, Видин… Но готови бранници имало вече и на юг от Стара планина — между Казанлък и Калофер стоели с пушки в ръка две хиляди.

— И за какво бяха готови бранниците ти, Георги?

— Как за какво, чичо Бяно! — искрено се смая Георги. — Напреднеше ли Дядо Иван отсам Дунава, рамо до рамо с него щеше да застане цял един народ. Но не разпилян и самоволен, а уреден и стегнат като здрава българска войска122.

За съжаление този план не успял — турците се досетили за истинската роля на Раковски, особено след като го зърнали да се сражава срещу тях в битката при Четатя на влашкия бряг на Дунава123, подмамили го в Шумен и го заптисали. Като затворник той отново, за втори път през живота си, поел на юг към Цариград, само че този път там щяла да го чака не тъмница, а бесилка. И добре че един будала турчин — Георги го назова Мустафа бей — решил да го ожени за дъщеря си и го прибрал за няколко месеца на сигурно в своя дом. Раковски се преструвал на готов да приеме и исляма, и дъщерята на Мустафа бей, а всъщност събирал юнаци за развяване знамето на свободата в Балкана, „дори — ако щеш вярвай — половината оръжие на четата е купено с алтъните на бея“. И ето — той е изпълнил бляна си и е развял байрака на свободата, а с него са дванадесет юнаци, готови да пролеят кръвта си за свободата.

Беше се разпалил, но заключението на Бяно го попари:

— А сега идеш чак дотук за няколко хляба, зер иначе няма да пролеете кръвта си, ами ще се споминете от глад… — Той помълча малко. — И какво мислиш занапред, Георги?

— Каквото мислех и в началото, чичо. Напредне ли Дядо Иван на юг към Цариград, в помощ ще му се притека вече не с дванадесет души, а с дванайсет хиляди, ако не даже и дванайсет пъти по дванайсет хиляди. Това го предричаше нявга още вуйчо ми Георги, пък аз ще го въплътя в дело.

— Ами ако Дядо Иван не тръгне на юг към Цариград, а обърне на север към Московията? Тогава?

— Мигар допущаш такова нещо, чичо Бяно?

— С горест в душата ще ти кажа, че не го допущам, а съм сигурен в него. Тази война няма да донесе нищо добро. Нито на Дядо Ивана, нито на по-малкия му братец — българина. — Ново смълчаване. — И ако се окажа прав, що ще правиш с твоите дванайсет юнака, Георги?

Другият повдигна правите си рамене, погледът му потъмня:

— Знам ли? Или ще разпръсна дружината, или в отчаян бой ще пратим при аллаха колкото се може повече поробители и сами ще загинем в него.

Отвън долетяха неясни шумове. Бяно Абаджи посочи на госта къде и как да се скрие, а сам излезе да провери какво става. За щастие тревогата се оказа неоправдана — откъм града идеше Найден и водеше едно магаре, цялото натоварено с вързопи, чувалчета и дисаги. На Бяно не му стана особено приятно, че Яна бе проводила именно Найден с храната — така както го познаваше, най-вероятно да се поведеше по ума на Георги Стойков и да тръгне да освобождава отечеството точно тогава, когато нямаше никакви изгледи за успех. Предположението му се оказа вярно, но само наполовина: когато приседнаха на приказка тримата, Георги сам прикани младия си роднина да го последва „в честна бран за свободата на прелюбезната наша татковина“. За негова искрена изненада обаче Найден поклати глава — не, той нямал желание да се нареди под байрака на Раковски.

— Защо? — неприятно се порази новоизпеченият войвода.

— Ако слезеш в града, бате Георги, и видиш каква войска се ниже на север — не само низами и башибозук, ами и безброй френци, — ти сам ще се увериш как това, дето вещаеш, няма да се сбъдне.

Бяно се размисли върху думите му. Че Найден беше прав, за това не си струваше да се спори. Но Найден не беше човек, който ще размисля спокойно и ще решава по разум — на такива като него, буйни до безразсъдство и заслепени от омраза към поробителя, стига да речеш хайде и тръгват. Какво го задържаше сега? Внезапно помъдряване? Промяна в нрава? Не ако е така, защо момъкът, иначе открит и прям, сега се гърчи и не смее да срещне погледа на госта? Помисли върху всичко това Бяно и нещо му подсказа истината — не разумът, а сърцето задържаше Найден в Сливен. Сетне прецеди спомените си и веждите му се сключиха в тежък възел — видя той в съзнанието си как не много отдавна Найден, уж лудата глава Найден, стои вцепенен пред една девойка с теменужени очи.

— Е, да потеглям, че Ломи дял е далече — надигна се Георги. — Пък то иначе бъдещето ще покаже прав ли съм бил или съм грешил…

По същото време, когато Раковски се сбогуваше с роднините си при Барите, на няколко часа път от тях сестра му Нанка беше поставена на най-голямо изпитание. Като знаеше как гладуват Георги и юнаците му, тя насъбра вързоп с храна, предума една комшийка да я придружи и пое към Ломи дял. Не щеш ли, попаднаха на една от засадите, които турците бяха разположили по всички пътища. Изскочиха заптиетата, насреща им и отдалече се развикаха: „Стой!… Стой и покажи що носиш със себе си!…“ Комшийката загуби ума и дума от уплаха — не можеше да има никакво спасение: нито да побягнат, нито да откажат да отворят вързопа. И в този миг Нанка пак намери спасителен изход — колкото дързък, толкова и нелепо срамотен. Тя се разсмя диво, захвърли вързопа и захвана да се разсъблича. Когато заптиетата дойдоха до тях, тя тъкмо запокитваше настрана последните си дрехи и застана пред тях, както я е майка родила, като си подпяваше нещо и играеше непонятен танец.

— Каква е тази жена? — попитаха стъписаните турци.

И комшийката намери сили да поеме дял от лъжата:

— Безумна е, ефендилер. Още от малка нещо тука й е по̀ така…

Знае се, че мюсюлманите изпитват благоговеен ужас пред лицето на лудостта. Заптиетата от пусията не направиха изключение:

— Облечи я и я прибери у дома й! — заповяда чаушинът и си тръгна, като мърмореше пода носа си: — Аллах, аллах, какво ли не ходи по хората!…

А един от останалите даже подхвърли една пара̀ върху разхвърляните дрехи на „лудата“…124

2.

Необмислено начинание беше то, дотолкова необмислено, че по-късно Добри Чинтулов, обронил глава над чашата застинал чай, сам се чудеше не за самата си постъпка (той беше готов още сто пъти да я извърши!), а на лекомисленото, неподготвено и безразсъдно решение за изпълнението й.

Първо, не бе взел под внимание кои му бяха съветниците. Не, не става дума за злонамереност; те просто по нрав бяха такива, че човек следваше не три пъти (както е в поговорката), а тридесет пъти да прецени, преди да последва съвета им. В договора на даскал Добри с общината имаше точка, че ще участвува като протопсалт в службите на сливенските църкви; това задължение той изпълняваше и не му тежеше — нали беше семинарист, знаеше литургиите по-добре и от свещениците, пък и обичаше сладката църковна песен. Веднъж след служба в „Свети Никола“ поп Юрдан покани двамата псалтове — Добри Чинтулов и Злъчката — на чаша ракия в дома си (пости бяха и не се позволяваше да се пие вино или ракия, ала поп Юрдан не вземаше много присърце тези забрани). Даскал Добри наистина не им направи дружина в мезето и ракията — той не вкусваше никакво друго питие извън чая, — обаче с удоволствие приседна с тях на приказка. И както си приказваха, Димитър Инзов неочаквано изтърси:

— Абе докога ще търпим тоя позор бе, хора? Кълчим си ние езиците с проклетите му гръцки слова — той изпя гъгниво и със само нему прилягащо кривотене: — „Фотѝзи о агназмо̀с имо̀н, ке та тин до̀ксан анапѐнпомен то Патрѝ ке то Гио̀, ке то а̀гио Пнѐвмати, нин, ке аи, ке ис тус ео̀нас тон ео̀тон…“, пък самите ние не разбираме, щото ломотим като папагали, какво ли ще да е на бедните миряни, които ни слушат. След такава служба лежа аз в леглото си, а в главата ми все една мисъл: това ли аджеба означава да доведеш до нищите гласа и мъдростта Христови? — И завърши с едно: — Мамка им гръцка…

Поп Юрдан така енергично гаврътна ракията си, че ако беше изпуснал чашата, щеше да глътне и нея.

— Да изгния в геената, ако не си прав, Злъчка! Скверним ние и божието име, и собствената си чест като християни и българи.

— Чудя се на нас самите — продължи даскал Димитър, като сам поднесе чашката си за повторно наливане. — Не се стъписахме ние от такава сила като Цукалата и го изритахме от Сливен, че сега това „Фотизи о агиазмос имон…“ ли ще ни препъне?

— Две пречки вързват ръцете ми — каза на това място поп Юрдан. — Никъде в Сливен не може да се намери тропар на славянски, пък аз също хабер нямам от значението на разните му там фотиазмоси и агиазмоси. — Тук свещеникът малко си кривеше душата. Оправяше се той прилично добре на гръцки, и то не само словесно, но и писмено, ала толкова мразеше „гърчулята“, че не си позволяваше дори да го признае. — И сетне — владишки наместник съм и туй ми се вижда много важно, волята на „светиня“ му Кирил Одрински да минава именно през мене, а не през някоя рабска гръкоманска душица… което сигурно ще стане, ако именно аз се очерня като бунтар пред владиката. Да не бяха тези две спънки, отколе гръцка дума да не се е чула в „Свети Никола“, че комай и в цял Сливен.

И тук Добри Чинтулов с изненада чу собствения си глас да заявява решително:

— Това ще свърша аз. Ще преведа на чист български език или проскомидията, или литургията на оглашените…

— По-добре литургията на верните — вметна поп Юрдан.

— … и още на следващата неделя — тогаз по програма имам да пея в „Свети Димитър“ — даскал Добри наподоби „елинското“ съскане на гъркоманите — сте зарадвам усите на насите верноподани на Фенер и на негово светейсество вместо с „О евлого̀н тус евлогу̀ндас…“ с „Господи, Ти, който благославяш…“. Ще го направя, помнете ми думата.

Той наистина го направи. Преведе според силите си заключителната молитва, а в намерението си посвети само един, и то сигурен човек — поп Станчо (много по-късно се оказа, че това е било катастрофална грешка: раболепният поп Станчо е побързал да предупреди владиката Кирил, а той пък, от своя страна, се е погрижил да устрои подобаващо посрещане на молитвата, произнесена на „варварски“ език в светия храм), защото прецени, че ще бъде лошо, ако няма подкрепата на онзи, който ще води неделната служба.

Речено-сторено. В неделя, когато поп Станчо се изправи пред олтара и започна „О евло̀гон…“, откъм амвона напред се изстъпи млад човек със среден ръст, позакръглен, с телени очила на носа, гладко обръснато широко и добряшко лице125, и издигна глас, който заглуши свещеника:

— „Господи, Ти, който благославяш онези, които Те благославят, и освещаваш онези, които се надяват на Тебе, спаси Твоите люде и благослови наследието си; запази пълнотата на Твоята църква, освети онези, които обичат благолепието на Твоя дом. Ти и тях…“

И се случи нещо неочаквано. След първоначалното стъписване, последвало първите български думи в храма господен, се разнесоха гневни викове, ругатни и закани. Това още не смути четеца — очаквал го беше, та се бе погрижил да сложи за всеки случай между богомолците-гъркомани неколцина от учениците си с изявен патриотизъм, като Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидика, ала противодействието не дойде оттам, а от „женската църква“ и най-вече от пискливите фъфлещи гласове на няколко бабички. Добри Чинтулов си отбеляза това чудновато явление и продължи да чете:

— „Ти и тях прослави с божествената си сила, не оставяй и нас, които се надяваме на Тебе. Дай мир на Твоя свят, на църквите си, на свещениците си, на христолюбивото войнство, на благочестивите и православни християни…“

Последва нещо вече не неочаквано, но каквото никой не помнеше. Бабичките се спуснаха по стълбата, в „мъжкото“ отделение и като крещяха нестройно приказки, като: „Не те ли знаем ние тебе чий син си, та на какъв варварски език си дошъл да ни четеш!“, втурнаха се да го налагат коя с каквото можеше. Димитър Инзов, единственият, който се случи там наблизо, се опита да ги възпре, но успя само дотолкова, доколкото ударите им се посипаха и върху него. Докато го биеха, щипеха и блъскаха, Добри Чинтулов все пак завърши преведената от самия него молитва:

— „… и на всички Твои людие, защото всяко добро даване и всеки съвършен дар е отгоре, който слиза от Тебе, Отче на светлината, и затова на Тебе отдаваме слава, чест и поклонение, на Отца и Сина и Светаго духа, сега, всякога и във вечни векове. Амин.“

Докато четеше още „Тебе, Отче на светлината“, Добри вече без изритан от бабичките до вратата на църквата. А когато изрече „Амин“ и млъкна, чу далеч зад себе си поп Станчо да надмогва гълчавата с равния си, привично възторжен глас:

— „О евлого̀н тус евлогу̀ндас се, Кирие ке агѝсасон тус епѝси пепито̀тас, со̀сон тон лао̀н су ке евло̀гисон…“126

Набит, оскърбен и с наранена душа, Добри Чинтулов побягна от храма към дома си. По лицето му се стичаха сълзи, ала на устните му идваха все думи на гняв и закани към владиката и гъркоманите…127

Надвечер Анастас хаджи Добрев потърси учителя си в дома му и го намери в неговата „килия“ — все още със смазана душа. Добри Чинтулов се разхождаше от стена до стена с чаша димящ чай в ръка. Извини му се благовъзпитано и го покани в библиотеката, където „неколцина негови верни приятели и добри отечестволюбци“ го канели да се поразговорят. Добри прие без колебание — той самият чувствуваше нужда от другарска подкрепа и безпристрастна оценка.

Библиотеката, както вече се каза, се помещаваше в една стая на Централното училище. В средата й имаше голяма кръгла маса, застлана със зелено сукно, където обикновено се оставяха вестниците и някои наскоро получени книги. Украсата на стените вляво и вдясно се състоеше от две картини на Николай Павлович: „Райна или Берислава, княгиня българска“ и „Срещане на княгиня Райна с братята си Бориса и Романа“. При стената точно срещу входа се намираха пет големи неподвижни шкафа, в които имаше различни учебни помагала, като глобуси и пр., всички издадени досега български книги, голям брой руски, изпратени в дар от славянофили из Петербург, Москва и Киев, стари български ръкописни книги и свитъци на пергамент и в последния — по два екземпляра от всички съчинения (главно на френски език) от котленеца д-р Петър Берон128. Сега около кръглата маса бяха насядали Бяно Абаджи, поп Юрдан, Панайот Минков, хаджи Никола Кебеджията, Русчо Миркович и учителите Димитър Инзов и Димитър хаджи Костов; малко по-настрана заеха места двамата ученици, които стопанисваха библиотеката — Стефан Гидиков и влезлият с Чинтулов Анастас хаджи Добрев. Учителят поздрави при влизането си, отговориха на поздрава му и му посочиха едно място, което пазеха за него между Бяно и Русчо Миркович; гузни и виновни, Злъчката и поп Юрдан упорито избягваха да срещат погледа на новодошлия. И все пак не друг, а именно свещеникът пръв откри разговорите.

— Стана тя, квато стана, даскал Добре, ами да видим как да я оправим.

— Не е то „стана тя, квато станат“! — с неприсъща за него острота го прекъсна чернобрадият Димитър хаджи Костов. — Има много неща, които са забранени за нас, но най-отпред аз слагам две — да си позволяваме грешни стъпки и да злепоставяме, да подбиваме името на най-учения измежду нас, господина Добри Чинтулова.

— Вярно е — подкрепи го Панайот Минков. — Не можем с лека ръка да отминем станалото. Трябва да го разчовъркаме до основите.

Разчовъркаха го. И не им отне кой знае колко време — Злъчката и поп Юрдан си признаха за лошия съвет, който са дали, самият Добри Чинтулов се укори за недомислието. Не остана незабелязана и неразтълкувана и странната организираност на бабичките: „Помнете ми думата, че зад тях беше ръката на светиня му Кирил“, каза поп Юрдан и както знаем, този път не се размина с истината.

— Сега вече наистина е позволено да кажем „стана тя, квато стана“ — рече Бяно Абаджи. — Не можем да върнем назад случилото се, това всеки знае. Също тъй не бива прекалено да корим даскал Добри и онези които са му дали погрешния съвет: робът вечно чака своя ден и не е грях, ако някой път сбърка, та в надеждата си за деня види самия ден. По-важно е друго — веднъж като сме се хванали, да не се оставим докрай отдолу.

— Така е — съгласи се Русчо Миркович и както обикновено, думата му имаше тежест между присъствуващите; уважаваха го сливналии и не защото бе един от най-богатите люде в града, а защото бе започнал с две голи ръце, пък само с ум, труд, упоритост и благородно честолюбие се бе издигнал до най-първите в града, без да остава настрана и от народните работи. — Господин Чинтулов е сторил грешка в действието, но не в замисъла. Не бива поради грешката да изоставим правилното начинание.

— Казано е: „Каквото захващаш, мъчи се да го изкараш“ — отново се обади Бяно. — И още: „С едно удряне пирон не се забива.“ Е, ние захванахме една борба малко припряно, непремислено, но щом тъй или инак сме се хванали, трябва да продължим. И да удряме, докато забием пирона до самата глава. Работата е как да постигнем всичко това.

Много умуваха, от всички страни преобръщаха работата — доникъде не стигнаха. И когато сякаш спряха до „кьор сокак“, думата поиска един от онези които сякаш не само нямаха право да се обаждат, а присъствуваха тук по благоволението на другите — ученикът Стефан Гидиков. По привичка той се обърна първо към учителя си, когато стана на крака и заговори:

— Господин учителю! Многоуважаеми господа! Не се обиждайте, че аз, най-младият тук, ще си позволя да се вмеся в разговора ви.

— Говори спокойно, Стефане — поощри го Добри Чинтулов. — Истината не става истина от възрастта на онзи, който я произнася, а от съдържанието й.

— За мен грешката не е в необмислеността на начинанието — отдавна вече е време да общуваме с бога без посредничеството на гръцките преводачи!, — а в откъснатостта, в единичността на стореното. Спомнете си, господа, когато стана буната във фабриката. Ако господин Боян Силдаров бе застанал сам и едничък срещу Мустафа Кяни бей, краката му щяха да се залюлеят под крушата и досега да е забравено за него. Съвсем друго беше, когато хаврикаджиите като един се наредиха до него. Тогава ей така им дойде на господа гъжвалиите и почнаха да мажат и гладят, да се умилкват като котка, която прави гръбче.

— Започвам да те разбирам, Стефане — замислено проточи Добри Чинтулов, като гледаше ученика си с премрежените си късогледи очи.

— Това момче ще стигне далече — по своему го похвали и хаджи Никола Кебеджията.

Стефан Гидиков беше слаб, почти мършав, с триъгълно костеливо лице с издадени очни ябълки и кожа с цвят на пергамент. Сега под впечатление на похвалите тази кожа пламна в червенина.

— Нашата грешка…

— Моята грешка! — не прие защитата му Чинтулов.

— Нашата грешка! — поправи го Димитър Инзов. — Грешката на нас тримата, даскале.

— Грешката е в тази откъснатост, господа — продължи младият Гидиков. — Вижте какво става по цяло Българско! От Щип и Кукуш, през София, Враца и Търново, та чак до Черното море българинът се бори за своя, чисто българска черква, но не така случайно като нас, сливналии, а в строй и единство. Признали са за свой водач негово пресветейшество Илариона Макариополски и действуват не като всеки от тези пет пръста поотделно, а като единен и затова челичен юмрук.

— Длъжни сме да признаем, че момчето говори вярно — каза, поклащайки прошарена глава, Русчо Миркович.

— Нека да го чуем и нататък — предложи Димитър хаджи Костов. — Като вижда грешката, Стефан нежели ще ни посочи и истинния път…

— Според мен ние трябва да се свържем с другите борци за чиста българска православна църква, господа. И каквото вършим занапред, да бъде част от цялото, а не случаен порив на сърцето.

— Право е — пръв се съгласи поп Юрдан. — Ако и вие сте съгласни, аз ще потърся сношение с негово преосвещенство Иларион.

— Аз пък комай мога да опитам да хвърля мост с някой измежду онези, които са най-близо до него и го подкрепят — предложи Русчо Миркович. — Гешоглу, Христо Тъпчилеща, Иван Найденов… Имам търговски алъш-вериш с тях, защо да не стане той и…

— Няма какво да питате, а запрятайте ръкави и действувайте! — буйно ги подкрепи Димитър Инзов и никой не оспори думите му — предложението се превръщаше в решение.

— И тогаз да му мисли светиня му Кирил — закани се поп Юрдан. — Бог да ме убие, ако следващия път ние не бъдем отгоре.

Наставаха да си ходят. И в суетнята се чу несмелото подмятане на другия от учениците в библиотеката — Анастас хаджи Добрев:

— А не е ли добре междувременно да теглим по един хубав пердах на онези, които насъскаха изкуфелите старици, та на български език да наричат българския „варварски“?

Предпочетоха да се престорят, че не са го чули.

3.

Баща му огледа цялата работилница от край до край, оценяваше с „Хубаво!“ или „Туй може и по-добре!“, пък Боян през цялото време усещаше, че посещението му има някаква друга цел. И не се излъга; когато видя всичко, Бяно приседна със сина си в дворчето, запали чибука си и уж между другото подхвърли:

— Виждам, работата може да мине два-три дни и без тебе. Какво ще речеш да се разходиш до Котел, а, Бояне?

Не се опита да хитрува след това встъпление — направо си каза, че се страхува за Георги Раковски (Нарече го „чичо Стойковия Георги“), който излязъл с чета в Балкана, а повече нито се чул, нито видял. Да отидел Боян до Котел и да разпитал братовчедката Нанка Търпанска, друго не искал от него.

Пътуването до Котел мина без всякакви премеждия. Боян нае едно конче, присъедини се към кервана на група джамбази, българи и турци, и още рано следобед вече тропаше на портата на Кръстьо Влайков Търпански. Когато го посрещна, Нанка непристорено грейна — Стойкови и Силдаровците бяха свързани с някакво предалечно родство, сами не знаеха точно какво, но се имаха за братовчеди, пък общата им непримиримост към робията ги свързваше повече и от няколкото капки еднаква кръв.

Оказа се, че тревогата на Бяно е била съвсем напразна — още преди два месеца, през август, когато се разбрало, че Дядо Иван няма да идва насам, бате й Георги разпуснал дружината си и се укрил тук, при сестра си129. Като разказа това, Нанка се засмя безобидно лукаво:

— Нашият Георги е длъжник на вашия, Бояне. Преди три-четири години градихме скривалище за Георги Трънкин, сега там е намерил безопасност Георги Раковски…

Заведе го, отмести хитроумно направената протка на скривалището (беше точно зад оджака; ако запалеха огън, никому не би минало през ум да търси човек зад пламъците) и след малко двамата „братовчеди“ бяха в прегръдките си. После Нанка им даде нещо за почерпка и ги остави да си приказват по мъжки.

— Евалла на баща ти! — честно призна Раковски, — той позна там, където аз, уж многознайникът, бях изпаднал в заблуда. Ние сега не можем да чакаме помощ от Дядо Иван, той си има достатъчно свои грижи, и следва за свободата да разчитаме на собствените си сили.

Боян му разказа новини от Сливен и — доколкото бяха стигнали до Сливен — от затегналата се край Севастопол война. Георги пък сподели намерението си да прекара тук зимата, макар и да изрази опасение, че надали съдбата ще му дари толкова време спокойствие — много „копои“ дебнели наоколо, чорбаджиите-изедници не мирясвали, че „дори от кака Неша страх имам — може да стори някоя глупост, зер зетьовете ми се смразиха заради пусто наследство“130. Но той не стоял „празен“, в бездействие — показа няколко тетрадки с недовършено съчинение „Неповинен българин“ (Боян зърна, че то още в началото си призоваваше „Възбуди ся род български от глъбока съня“), а сега работел върху друго, „Горски пътник“, цялото в стихове, показа и него. А междувременно записвал и редки народни думи, предания, пословици, песни.

— Довечера ще те затворя тук, при мене — каза. — Тогаз ще видиш как събирам чудните наши песни и златните словца от самия извор…131

Наистина вечерта те прекараха един до друг в скривалището. В одаята отвъд оджака Нанка бе събрала седянка и момите и младите жени пееха и се наддумваха, а в същото време, свит до добре замаскираната лоена лампа, Георги записваше ли, записваше… По едно време той изруга тихо — оттатък бяха подхванали прекрасна песен за стари войводи, а нему точно сега свърши мастилото. Тогава Боян го побутна успокоително по рамото и му подаде дивита си, който винаги имаше място в пояса му. Раковски дори не му поблагодари (дивитът щеше да остане забравен при него), а продължи да дращи на коляно…

На другия ден роднините се сбогуваха сърдечно, Раковски прати любезен поздрав на чичо си Бяно, но и заръка „да не напуща долапа в Стара планина — както е бил нужен досега, дваж по-нужен ще бъде занапред“, Боян се настани върху самара на кончето и се разделиха.

За съжаление или за добро, младият мъж не стигна далече. Половин час по-късно, когато наслаждаваше погледа си на сменящата се премяна на гората, пред него със заплашителни викове наизскочиха неколцина турци с пушки и голи ятагани в ръце; Боян, никога не беше виждал главатаря им, но веднага го позна — беше некоронованият господар на този край Мустафа Шибилюолу от Градец.

— Слез и остави на земята оръжието си! — заповяда циганинът.

— Нямам оръжие, мирен пътник съм — каза в отговор Боян, но не побърза да слезе. Хвърли поглед наоколо — не, нямаше изглед да се спаси, ако побегне по тези чукари, куршумите ще го стигнат още в първите крачки. И когато Шибил за втори път му нареди да слезе от коня, той благоразумно се подчини. Пребъркаха го — цялото му „богатство“ беше един грош и нещо.

— Защо си тръгнал без пари бре? — захвана да го хока Шибил, който се почувствува ощетен, че си е губил времето така, за нищо! — Ти не знаеш ли, че тук пътникът плаща за изтриването на друма? — И заповяда на своите: — Приберете кончето, то ще плати масрафа ни. А на тоя дръпнете един пердах: нека да знае за следния път и на другите да каже, че който минава през земята на Шибиля, трябва да си носи пари да си плати даждието. Хайде!

— Ама чакайте бе, хора! — започна Боян, като се мъчеше да говори успокоително. — Как може заради това, че някой няма…

Не успя да довърши. Глухи за всякакво разумно слово, върху него се нахвърлиха наведнъж четирима-петима яки мъжаги. Той се опита да ги спре, да се отбранява, но напусто — няколко ръце го повалиха, градушка от ритници и юмруци заваля отгоре му, после нещо твърдо (беше приклад на пушка) се стовари върху главата му и светът мигом притъмня…

… Първо дочу неясни гласове, пък едва тогава изпита болка. Напрегна сили да отвори клепачи, ала не успя. А постепенно гласовете се избистриха, започнаха да достигат до съзнанието му.

— Не виждаш ли, че е пребит — говореше един женски глас. — Смлели са го като кайма, злощастникът.

— Не, жив е! — заяви друг, по-звънлив. — Я ми помогни…

— Що си намислила, Райне?

— Не ми дава сърце да го оставя така — рече онази, която назоваваха Райна. — Докато има искрица живот в него, ще… Хайде де, помогни ми!

— Ама що си намислила! — с недоумение повтори другата.

— Ще го пренеса вкъщи и…

— Ще го пренесеш? Това грамадище?

— … и там ще го церя. Тук нищичко нямам…

— Ами ако занесеш труп? Или песоглав турчин? На майка ти, както е трудна жената, само таквоз й е дотрябвало!

Като че ли настана кратко колебание. И в тези секунди Боян си даде сметка, че ако не намери сили да потвърди, че е жив и българин, може би само след минути или часове ще се прости с живота. Той надмогна болката — имаше чувството, че костите му са натрошени до една, — изпъшка и произнесе едва доловимо:

— За бога…

Не успя да каже повече. Тези две късички думи трябва да бяха погълнали почти целия остатък на силите му, защото той по-нататък продължи да чува думи и изрази, пък не смогваше да разбере съдържанието им. Сетне усети как го провисват върху крехки рамене и отново потъна в безсвяст.

Събуди се като след дълъг, много дълъг кошмарен сън. Открехна очи и се огледа. Лежеше в непозната, полузатъмнена стая, до ноздрите му достигаше странна, по-скоро неприятна миризма. Той сведе очи и разбра — миризмата идеше от кожите, с които го бяха завили. После неопределен шум го накара да повдигне поглед. И до ниското прозорче, поставено само на педя от пода, видя една девойка, заета да шета нещо — позакръглена и с черна като гарваново крило коса, сплетена в две тежки плитки, които стигаха почти до коленете й. Позагледа се и в ръцете й. Девойката бе залисана да бърка някаква кашица — очевидно приготвяше храна за него, пребития. Както беше още се размътен мозък, Боян произнесе последното име, което бе стигнало до слуха му:

— Райна!…

Момичето до прозореца извика стреснато и изпусна паницата. После притисна ръка до устните си, ококори се, пък се развика:

— Жив е!… Божичко, жив, жив е!… — След това, съвсем по женски непоследователно, попита: — Откъде знаеш името ми?

Боян изпъшка — беше се опитал да се раздвижи.

— Къде съм?

— Бъди спокоен, на сигурно си. Тук няма страшно.

— Къде съм? — повтори той.

— В Жеравна. В дома на Жейно Литаш, чобанина.

— Ти ли…?

Тя приближи до него, пооправи овчите кожи около пребитата му снага, избърса потта, избила по челото му, пък едва тогава отговори:

— Остави, за туй не бива да се говори. Всеки християнин на мое място щеше да го стори. — И се завъртя на пета: — Почакай малко!

Райна излезе и не след дълго се върна с една жена (тя навярно не беше на повече от тридесет години, пък изглеждаше на петдесет), тромавата походка на която издаваше, че е бременна. За фустана й се бяха наловили още три дечурлига.

— Слава на бога и на светите апостоли! — благослови жената, като се прекръсти няколко пъти. — Е, ще те бъде, човече!

— Колко… Откога съм тук? — попита раненият.

— По обед станаха три дни. Ама туй не е важно, човече — нали ще прескочиш трапа, другото няма значение. Катилите на Шибил ли те нагласиха така? — Той потвърди мълчаливо. — Да ги убие господ, дано, зер дете в майка разплакаха… Аз, ако си разбрал вече, съм на Райна майка. А ти? Ти кой си?

— От Сливен съм… — Той щеше да каже „лельо“ или „бульо“, пък го досмеша — жената може да беше по-млада от него. — Боян Силдаров ми е името, абаджия. Син съм на Бяно Абаджи, ако си го чувала…

Не, тя не беше го чувала.

— Като се пооправиш, ще пратим хабер на вашите да те приберат. Че и дрехи да ти донесат, зер читаците всичко са ти прибрали, Райна те е намерила почти гол.

Затова не знаеха дали е турчин или българин — спомни си той. А гласно попита:

— А защо като се оправя? Защо не още сега?

— Защото няма кой да отиде до Сливен, човече. Моят стопанин е нейде в Долната земя — така или още Загоре казваха тогава на земите на юг от Балкана, докъм Странджа — със стадата, няма друг мъж вкъщи. Ама ти не се кахъри — нали си жив другото не е важно!

Боян поразмисли — дори мисленето му причиняваше страдание, — сетне произнесе тихо:

— Три дни… Всичко Райна ли…?

— Райна, човече, Райна! Тя те донесе на гръб, тя изми раните ти, тя те хранеше с кашица като пеленаче.

— Повикай я. Искам да й благодаря…

Жената го изгледа — кратко, но настойчиво. Зад присвитите й зеници се мярнаха цял рояк мисли.

— Добре — каза. — Ще я проводя.

Не мина много и на вратата, с мушнати под престилката ръце, застана Райна. Беше кръглолика, с млечнобяла кожа и с изражение, в което по чудодеен начини се смесваха детински свян и нега на жена. Както я гледаше, Боян внезапно разбра, че от този миг нещо неизразимо с думи го свързва завинаги с жената-дете пред него. И не защото и дължеше живота си — в разбитото си тяло той усети едно чувство, което беше много по-силно от благодарността.

Отново надви болката и изрече, доколкото му стигаха силите:

— Благословен да бъде боят, който отнесох. Защото… Защото ако ти, Райно, не си се обрекла другиму… Да, ще бъдеш моя жена…

Тя се усмихна. И на бузите й се появиха две трапчинки — от вида им на Боян съвсем премаля.

— Щях да умра, ако не беше го казал — отговори веднага жената в Райна. А Райна-детето добави дяволито: — Знаеш ли, докато те превързвах, аз те видях… целия…

4.

Докато лекуваха сина, на Бяно никак не му беше до „разчистване на сметки“. Но когато го видя с бастун да куцука за пръв път към работилницата в Дели Балта (това стана чак през един слънчев и по-топъл ден на Малък сечко), той поиска да му извадят най-хубавите дрехи, облече се грижливо и се запъти към конаците на Али ефенди. Но докато той крачи нанататък, за да разчиства сметките си, нека съвсем накратко да споменем по-важните събития, които бяха станали през изминалите месеци.

Вестите от Крим не бяха добри. При Севастопол Дядо Иван се биеше за всяка педя земя, но работите не се развиваха благоприятно за него. Нямаше хабер и от Иван, та в Силдаровия дом всяко споменаване на името му вече се придружаваше от скръбна въздишка.

При тези новини от войната никакво въодушевление не предизвикваха приказките, които идваха по хора, за „Българското средоточно попечителство“ в Букурещ, за набираните от „Попечителството“ и лично от Селимински българи-доброволни. Какви ти доброволци за освобождаване на България, когато самата Русия отиваше към поражение?

Също и за Георги Раковски се чу, че в самия край на годината, преоблечен като турчин, се измъкнал от Котел малко преди известените за укриването му заптиета да бастисат дома на сестра му и сега кръстосвал по Влашко и Сърбия да търси подкрепа за поробената си татковина, но и това не разбуни духовете.

Ако изключим Евтим Димитров и още неколцина като него, сливналии преживяха още едно разочарование — Добри Желязков се върна безславно от Измит. Бяха го подхлъзнали агаларите — залъгаха го със създаването на нова фабрика, пък сетне си измили ръцете, че „сега е мурабе, пара̀та отива за изхранване на аскер, по-късно ще видим…“ и го отпратили. Прибра се той и направо легна болен, за да не стане до края на живота си — така тежко го бяха схванали ставите. Пък на това отгоре поднови и разните дела да си иска своето от царщината, в които само пропиля всичкото, което бе натрупал през годините — кой е спечелвал дело срещу Османската царщина?

Все през тези месеци се спомина и майката на Панайот Хитов, но това злощастие мина почти незабелязано — много дребно беше то пред всеобщото „вървене назад“.

Ако все пак се случи нещо добро за Сливен през това време, то беше, че се получиха големи товари с книги за новооснованата народна библиотека — дар бяха те от съгражданина, който никога не ги забравяше, доктор Иван Селимински из Букурещ, и от друг един родолюбив българин — ески-заареца Александър Екзарх из Цариград. И стана библиотеката едно богатство — да се чудиш ли, да завиждаш ли!…

И последно добро имаше, но то засягаше само дома на Силдаровците. Около Коледа, когато овчарите се прибират при семействата си, Боян помоли баща си да отиде в Жеравна и да поиска Райна за жена. Изпълни това негово желание Бяно и не съжали — не само бъдещата снаха му хареса, но и от свата остана доволен. Жейно Литаш не бе сполучил в личните си работи (разорил се бе като кехая, та от три години се хващаше овчар при по-имотните жеравненци), ала си личеше, че е човек с чест и достойнство, не хленчи и не лиже около турци и чорбаджии, а в душата си здраво държи за българщината. Жейно бе дочувал за Бяно Абаджи, та без колебание му даде за снаха своята първородна Райна; нещо повече — както открай време се случваше с отсъствуващите годежари, които са някъде далеч по къшлите на Добруджа или надолу чак към Кавала, взеха, че направиха и годежа на бърза ръка, без да е там още неоздравелият Боян. Може би до това време — февруари — да бяха изкарали и сватбата, но тогава се намери поредният син на Жейно, Руско, та заради раждането венчавката някак от само себе си се поотложи закъм Великден.

Такава беше „хавата“ в Сливен и в семейството на Бяно, когато в един ясен февруарски ден той се запъти към кадията.

Али ефенди не беше глупав, та не му беше трудно да се досети за какво идва, тържествен и навъсен като гръмоносен облак, най-уважаваният от сливенските общинари — не пред властта, там по-уважавани бяха Евтим Димитров, Йоргаки, хаджи Гендо и още неколцина, но безспорно на първо място за самите българи, пък така се извъртаха в последните години нещата, че не се знаеше кое от двете е по-важно и по̀ за съобразяване. Предстоящият разговор не го плашеше — внукът на Тахир ага не можеше да се стресне от пенявенето на един гяурин, който и да е той, — но щеше да бъде твърде неискрено, ако си речеш, че предстоящата среща го оставяше напълно безразличен…

И тъй, Бяно Абаджи се яви при него, поздравиха се и седнаха, поднесоха им сладки, емиш и разхладителни шурупи; Али ефенди не пропусна да забележи, че посетителят прие всичко, но не се докосна до него. А когато се стигна до разговора, той започна не отдалече-отдалече, както изискваха правилата на турското общуване, а направо, рязко, безцеремонно, на границата между дързост и нахалство.

Бяно Абаджи: Искам веднага да знаеш, Али ефенди, че съм не гост, комуто се полагат баклави и шурупи, а тъжител. От тебе, само от тебе зависи дали тъжбата ми ще е отправена към твоя милост, или по-горе.

Али ефенди: По-горе? — (Лек оттенък на присмех.) — Към Мехмед Салих бей?

Бяно Абаджи: Не, към Високата порта. Защото, доколкото знам, за бездействието на кадиите следи именно Портата.

Кадията се облегна назад във възглавниците, ръката му, тъкмо посягаща към паничката със сушени смокини и стафиди, замръзна във въздуха. Чак такава пряка и остра нападка той не бе очаквал.

Али ефенди: Изсилваш се, но то си е за твоя сметка. Кажи да чуем. И ако жалбата ти е като за Портата — прав ти път към Стамбул.

Бяно Абаджи: Преди четири месеца синът ми Боян, трудолюбив абаджия от нашия град и верен поданик на падишаха, беше нападнат от Мустафа Шибил и неговата шайка кеседжии и пребит, кажи го, до смърт. За да ти спестя конфуза, веднага ще те помоля, кадъ̀ ефенди, да не представиш, като че чуваш това за пръв път — мога да го докажа, че ти беше своевременно известѐн за злодеянието. — (Беше вярно. Тези гяури захванаха да пипат много окумуш — едва сега Али ефенди си даде сметка, че не е било никак случайно, дето през октомври при него едновременно се явиха да съобщят за поредния зулум на Шибил двама души, даскал Димитър Черното и хаджи Никола Кебеджията.) — Дошъл съм да искам правда срещу разбойника, кадъ̀ ефенди, както това е посочено в закона. Не я ли получа, след неделя ще искам правда от Високата порта срещу някои кадии, които с бездействието си покровителствуват — за да не река насърчават — янкеседжиите по друмищата.

Али ефенди (стреми се да пита невинно): Кого имаш предвид?

Бяно Абаджи (с тънък и затова двойно нараняващ присмех в гласа): Ако си станал вечен член на Портата, да ти кажа, ефенди…

Али ефенди: Спомена, че се жалваш според закона. Не знаех, че си запознат с шериата132, Бяно Абаджи.

Бяно Абаджи: От шестнадесет години — 1 реби ел-евел лято, 1256-то по вашия календар или 30-тия ден на месец ноември лято 1839-то по нашия, — когато светлият наш господар подписа в Гюлхане Хатишерифа, достатъчно е, кадъ̀ ефенди, че зная него.

Али не биваше да спори, щеше да изпадне в смешно положение. Всички в Турция знаеха, че Хатишерифът отмени шериата само на думи, но именно с думи, явно и открито, кадията не можеше да се позове на съществуващото положение — то би било равносилно да се изложи на нападката, че не уважава подписа и свещената воля на султана. Едно е да си караш по старому, друго — да прогласиш, че не признаваш новото!

Али ефенди: Любопитно ми е откъде аджеба можеш да познаваш Хатишерифа. Защото той, доколкото ми е известно, не е отпечатан никъде. Или може би ще захванеш да ме уверяваш, Бяно Абаджи, че си запомнил дума по дума онова, което преди шестнайсет години телялинът прочете при Сахатя? — Думата му беше за градския часовник, издигнат в началото на века наблизо до конака133, който по онова време се приемаше като център на града.

Бяно Абаджи (изважда една тънка зелена книжка): Не мога да се похваля с такава памет, но аз притежавам Хатишерифа.

Кадията се изуми от тази дързост на българина — знаеше се, че въпреки забраната на Решид паша гяурите бяха издали в Букурещ на два пъти — през 1839 и 1841 година — Хатишерифа на своя варварски език, но притежаването му беше смятано за своего рода бунтарско действие134. Като поразмисли обаче, той веднага разбра, че не може да стори нищо на закононарушителя — да го предаде на съд, това означаваше да му даде възможност да му разгласи обвиненията си срещу него, кадията, за бездействията му срещу зулумите на Шибил. А никой не знаеше по-добре от Али, че в това отношение работите му не са докрай чисти.

Али ефенди (със старание да придаде на гласа си насмешливост): И какво пише в тази, хм, книжчица, Бяно Абаджи?

Бяно Абаджи: Че само за престъпленията срещу сина ми Боян Мустафа Шибилюолу следва да прекара в тъмница тринадесет и повече години. Но ако му се направи справедлив истиндак, няма спор, че ще излязат и няколко убийсгва, които тежат на съвестта му. И тогаз чисто и просто…

Али ефенди: Брей, много си разбирал от законите, Бяно Абаджи.

Бяно Абаджи: Ако не много, то достатъчно, кадъ̀ ефенди. — И върна на Али насмешливостта му: — Ти положително лягаш и ставаш със закона в ръка, но аз ще ти припомня нещичко. Бит ли е Боян, и то с тояги и приклади на пушка? Това е нарушение на част трета, член пети: „Когато някой от какъвто и да е чин вдигне ръка или тояга другиму, за да го бие…“ Обран ли е? Да, обран е напълно, пари и кон, всичко, дори и дрехите от гърба. Част шеста, член трети казва: „Ако се случи някой да дръзне да краде… дори и най-малката вещ…“ Е, за това се полагат три години, ефенди. По-нататък. С оръжие в ръка ли са били Шибил и читаците му? Част десета, член първи сякаш е писан точно за тях: „Изобщо когато някой тръгне с оръжие на другиго…“ А къде са били тези бабаити, Али ефенди? Не са ли причаквали край друма да обират мирните пътници? Член първи на единадесетата част е за тях: „Кеседжиите, които вардят по пътищата, ако да не даалдисват да убиват человеци, но дерзаят само да обират, да се хвърлят в кюрека135 за седем години.“ Искаш ли и други обяснения, справедливи кадийо? И да ти припомням ли отговорностите за онези, на които е възложено да прилагат този закон, а не изпълняват както трябва дълга си? Да си овластен да бдиш за реда и да си затваряш очите пред престъпленията, това значи да си сеяч не на законност, а на вятър. Пък нашият народ казва, кадийо, че „който сее вятър, жъне буря“…

Али Ефенди (след продължително размисляне): При мен за пръв път идва оплакване срещу Шибил, за побой над сина ти, Бяно Абаджи, ама оплакване по закон, не „лаф лафъ̀ ачар“136. Ще направя, каквото ми повелява законът.

При тези думи Бяно стана, поздрави сдържано и си тръгна. При вратата го застигна повикването на кадията:

Али ефенди: Искам и аз да те попитам нещо, Бяно Абаджи. Ти познаваше дядо ми Тахир ага, нали? — Другият потвърди. — Дори както съм чувал, веднъж-дваж си имал, хм, алъш-вериш с него?

Бяно Абаджи: Вярно си чул, Али ефенди. И с бой ме е наказвал дядо ти, и за малко не ме е окачвал на въжето. Това спокойно може да се нарече добро познанство.

Али ефенди: Щеше ли при него да дойдеш с днешното си оплакване?

Бяно Абаджи: Не.

Али ефенди: Защото щеше да те е страх от него?

Бяно Абаджи: Не, Али ефенди. Защото нямаше да имам от какво да се оплаквам. По времето на Тахир ага нямаше хатишерифи и танзимати, пък той не делеше разбойниците на свои и чужди. За него имаше кеседжии и мирни поданици на падишаха — безмилостен беше към едните и покровителствуваше другите. Колко години Мустафа Шибил си развява пояса, ефенди? Три? Пет? Осем? Това просто не можеше да се случи при дядо ти — още като научеше за своеволника, Тахир ага щеше лично да отиде в Градец и да се разправи с него. Ето защо нямаше да имам за какво да се жалвам при него, кадъ̀ ефенди.

Плесницата беше толкова оглушителна, че много време след излизането на българина Али ефенди не можа да помръдне от мястото си.

5.

Във филджана за кафе Мехмед Салих бей всъщност пиеше двойно препечена сливова. Пиеше без мезе, на глътки и с шумно сърбане, ала кадията не се измами от дребните му хитрини — познаваха се твърде отдавна, та си знаеха и слабостите, и чалъмите. Но като не се улови на въдицата, Али ефенди не се престара и да го порицае за престъпването на повелите на Пророка — бе дошъл за къде-къде по-важна работа. Според правилата на мюсюлманското гостоприемство не заговориха по работа, докато Али не видя дъното на своето кафе, сетне каза, така уж покрай другото:

— Ех, хубаво е кафето при тебе, каймакам ефенди, тежко и сладко, таман както аз го обичам. — И добави: — Абе то щеше да е още по-сладко, стига да не бяха пустите кахъри…

— Какво, кадийо? — вдигна вежди Мехмед Салих. — Да не си чул за чаирлийския чифлик?…137

Това беше нещо ново за Али. И попита за подробности.

— Като погледнеш — нищо особено — обясни домакинът. — Братовчед ти е продал още един имот. Този път бил ред на чифлика в Чаирлий.

Новината ядоса госта. Наистина той нямаше пай в чифлика (по някакво чудашко хрумване на Тахир ага, дядо му, повечето имоти отидоха в наследство на другия негов внук, Халис, докато на Али бе завещал по-голямата власт), но поредното разсипничество на братовчеда го подразни. И за какво пропиляваше братовчедът натрупания баснословен имот, пред който и мнозина везири изглеждаха направо фукари? Все за пустото гърло, за катадневните пиршества, за ракията, която там, в Тахираговите конаци, се лееше като река, за разгулните празненства с разните наложници…

— Ти май се ядоса, Али ефенди? — с дребнаво любопитство попита каймакаминът и Али си каза, че би било глупаво да отрече изцяло.

— Има нещо такова — рече, като правеше усилие да обуздае нервите си. — Ако искаш да знаеш, помислих си така: „Само ако му скимне да продаде и дядовите конаци, ще му откъсна главата на този Халис!“138

Мехмед Салих бей плесна с ръце.

— Още едно кафе, кадъ̀ ефенди? Не? — Той нареди на влезлия слуга: — На мен още едно… от същото… И докато чакаше филджана с второто „кафе“, попита: — Щом не е било за чифлика, защо не ти се услади кафето, Али ефенди?

Понякога биват лъжи, на които „е писано“ по-късно да се окажат верни предсказания. Али не предполагаше, че в момента изрече една точно такава лъжа, която след година щеше да се превърне в истина:

— Имам дертове с Шибиля в Градец, бей. Дочувам от Стамбул, че хайдутите, дето са напълнили Балкана, са дотегнали на Портата и Дивана. И ще започнат основно прочистване. Прочистване наред — не само на гяурите, дето са хванали гората, а и на правоверните. Стане ли това, ще видим ядове с Мустафа Шибилюолу, бей. Защото първом ще попитат двама ни как така сме търпели толкоз години Шибиля — три ли, пет ли, осем ли, и аз ги обърках вече.

Мехмед Салих дръпна една дебела глътка от втория филджан, пък се ухили:

— Греховете ни комай няма да натежат еднакво във везната. Зер аз отговарям за града, докато ти си кадия на цялата кааза.

Сгреши — Али ефенди се бе подготвил за подобно подмятане:

— Но аз не съм получавал от Шибиля дар едно стадо овце, Мехмед Салих. Точно сто овце, заедно с един коч и едно магаре отпреде. — Усети, че нападът му улучи, но не се опита да го утежни или заздрави. — Ясно е едно, стигне ли се до истиндак, Мустафа Шибил ще раздрънка всичко от игла до конец. И никой от двама ни няма да спечели от това.

Смехът отдавна бе застинал върху месестото лице на каймакамина. Той пресуши набързо филджана и запита загрижено:

— Що можем да сторим, ефенди?

— Мога да ти кажа само какво не трябва да сторваме. Не бива да докарваме нещата до съд.

Мехмед Салих не блестеше с много ум, но този път нямаше нужда от повече пояснения.

— Зная кой може да оправи работата — каза. — Иса. Иса от Пашакьой. За пари той ще ти донесе и главата на майка си. Само че за една мизерна кесия не можем го купи.

— Нищо — махна ръка кадията, — важното е да се свърши работата. Парите ще делим по равно.

— По равно ще бъде и другото, ефенди. От мене — кандърмата, от тебе — обещанието после всичко да остане затулено-потулено.

В знак на съгласие кадията подаде ръка и другият я разтърси силно — пазарлъкът беше направен. Когато излизаше, Али ефенди дочу как каймакаминът си поръчва „още едно кафе… от същото…“

„Луда пара̀ чакала да протегне човек ръка за нея“, това бяха думите на човека, проводен от Иса. И те възбуниха кръвта на Шибиля, накараха го да застяга силяха. Дженда — дали това не беше едно от необяснимите женски предчувствия? — удари на молба, не искаше да го пусне. Но когато той й се сопна: „Стига си се циврила, изречи само една причина, зарад която да изтърва таз пара̀, и ще остана тук“, тя не каза нито дума — предчувствие обяснява ли се? И Шибил яхна прочутия си ат и тръгна подир съдбата си.

Иса го чакаше при канарите около завоя на реката къмто Цирнашкия бент. Здрависаха се, поръчаха на воденичаря (именно той беше пратеникът на Иса) да се погрижи за жребеца на Мустафа Шибил, а двамата тръгнаха пешком на изток от воденицата. Докато вървяха, Иса му разказваше все такива неща, от които можеха да потекат лигите и на по-ояден мъж от Шибил — думата беше за несметно богатство, награбено от Московеца в Каръм139, което само двамина — един забитин и един аскер — пренасяли от север към Стамбул. Поиска подробности Мустафа Шибил, пък още преди да ги чуе, ръцете му от само себе си легнаха върху дръжките на верните му пищови. Въпросите не затрудниха неговия дългогодишен помощник: Иса го знаеше отколе, та се бе приготвил за тях. И както приказваше, наведе се да оправи вървите на цървулите си. Шибил спря до него, за да не изпусне нищо от разказа и скроения план.

… И точно в този миг изгърмяха едновременно четири пушки. Куршумите свирнаха над приклекналия Иса и до един улучиха стърчащия Шибил. Циганинът падна на една страна; всеки на негово място да е издъхнал начаса от раните, но грамадният мъж не само още живееше, но и намери сили да посегне към оръжията си. Тогава Иса извади пищов и го изпразни откъм гърба — откъм гърба, страхуваше се да застане пред очите му!, — там, където беше сърцето. Мустафа Шибилюолу потръпна два-три пъти, пък изпъна крака и захлупи очи — беше мъртъв!

Наизлязоха кеседжиите от пусията. Иса със собствената си ръка отряза главата на Шибиля и я натика в дисагите — щеше да я носи за доказателство в Сливен. Другите изкопаха с калъчите си плитък гроб, положиха в него обезглавеното тяло и нахвърляха отгоре му изровената пръст и камъни. После всички яхнаха конете и изчезнаха надолу по пътя към Кьопеклии140.

За смъртта на своя Шибил Дженда научи едва на четвъртия ден. Когато отиде до мястото край реката, върху гроба вече имаше струпани до половин човешки бой камъни — който пътник минеше, бе хвърлял там по камък и бе изричал: „Проклет да е Шибиля!…“141

6.

— Повтори всичко отначало! — каза Димитър Калъчлията. Каза го смръщено, но това не навреди на красивото му и мъжествено лице, на гордата осанка142. — Размисли хубавичко и повтори! И гледай да не забравиш нищо, зер усетя ли те, че си турско ухо, ще те пратя на жена ти на парчета.

Селянинът се разтрепера: войводата не плещеше празни заплахи и човечецът разбра това. Пък същевременно не можеше да проумее защо аджеба този „Димитър сербез българин“ се усъмнява в думите му. И той заразказва на пресекулки. Бил северняк, от хърцоите — назова някакво село, което в дружината не познаваха, било нейде между Търново и Свищов. Преди два дни и две нощи при тях кондисал за нощувка „един керван, да ти заплаче сърцето“ — двайсетина турци-башибозук водели на юг около сто роби, главно моми и млади жени, но имало и майки с дечицата си и само седмина-осмина мъже; последните явно били заробени, за да ги продадат като яки добичета, понеже, видело се, пращели от сили, та гаджалите се страхували от тях и ги водели с пранги на врата. Именно един от тези мъже сколасал да продума на едного от селяните, че тези са анадолци, които се връщали от Каръмската война и пътем си забрали стока за продан — имало в кервана българки, но също влахкини, рускини и две грузинки. Щели да минат през Хаинбоаз, та робите молели: ако има в Стара планина още горски юнаци, нека се смилят над тях и ги освободят. И изборът да предаде вестта се паднала нему, Харалан по име.

Описа селянинът как скитал от човек на човек, докато стигнал до Пею Буюклията, нему разказал всичко. Натъжил се Пею, ала поклатил глава: само четири юнака водел, не стигали за премерване сили с двайсет и повече въоръжени до зъби читаци. И тогаз му дошло наум да го прати при неговия другар Димитър Калъчлията — научил бил, че след като е шетал по Влашко в помощ на Дядо Иван143 и сетне из равна Добруджа, наскоро се прибрал в Сливенския балкан. И нека Харалан да го потърси накъде Разбойна и да му предаде молбата на поробените, ведно с много здраве от него, Буюклията.

Изслуша го, без да го прекъсва, войводата, накрая попита:

— Това ли е всичко?

— Това…

Тогава Димитър кимна на Черкешлийчето:

— Заведи го в дола и му отрежи главата. Турски съгледвач е. — Човечецът се повали в краката му, удари на плач и молба. Докато се отвръщаше от него, Калъчлията прецеди през зъби: — Пею не е вчерашен, нямаше да ми прати хабер без верен нишан…

— Стой, войводо! — кресна до бога севернякът Харалан. — Забравих, нека ме убие господ, има нишан от Пею Буюклията.

И извади от джоба на потурите си една кесия за тютюн — цялата кожена и ошарена с изкусно и по особен начин налепени по нея ивици от друга кожа. Щом я видяха, хайдутите се разсмяха — всички познаваха Пеювата кесия. А войводата развърза възела на веждите си, засука черен мустак и смъмри дружелюбно човечеца:

— Май и ти щеше да си отидеш за едното чудо! Ама личи си, че си равнинец, нямал си вземане-даване с хора от нашия занаят. Хич ти стига ли ти акълът, че може ние, денонощно преследваните, да повярваме някому без сигурен знак?! Или що, пунгията невям ти хареса, намислил беше да я запазиш за себе си, а? — После остави шеговития тон и се обърна към момчетата си: — Че ще освободим злощастниците, не ще и питане. Ами я насядайте и дайте акъл къде и как да го направим…

Като отминаха Мишеморков хан и най-тясното място на Хаинбоаза, душата на керванбашията Ергин Сунай се поотпусна — е, аллах е милостив, преведе и този керван оттатък Балкана! Сега, когато пред очите му се стелеше в далечината равното Загоре, Ергин даже се понадсмиваше на собствения си страх, когато вчера се пазареше с керванджиите. Намериха го те в неговия Дебелец — тъй и тъй, керванбаши, колкото искаш ще ти платим (отначало предлагаха вместо пари неколцина от робите, ама Ергин Сунай ги отряза — тези неща не минаваха насам), само и само да ни заведеш от южната страна на планината, зер чували сме какви ли не работи за хайдутите из нея. Там беше работата, че и самият Ергин беше чувал, дори се бе стрелял с тях; имаше до сега пет дузини, че и повече кервани да е превел, да беше участвувал в стотина потери, та много ясно знаеше какъв вятър люлее напоследък букаците на Балкана и затова хич не му се тръгваше. Накрая обаче склони (щяха да платят, кажи го, като за три кервана!), събра своите петима опитни нишанджии и на другата сутрин поеха. Честно казано, нямаше кой знае какъв страх керванбашията — самите анадолци от кервана бяха също въоръжени до зъби, така че ставаха общо към тридесетина под заповедите му, пък чак такива хайдушки дружини не се срещаха, по-малките нямаше да дръзнат да си премерят силите с тях. Тъй си бе говорил сам Ергин Сунай, ама все пак — иншаллах!144 — много му се искаше да не се стига до проверка прав ли е, не е ли прав… А като гледаше тлъстата равна земя долу, той даже се благославяше, че не бе споделил с никого шупето си: той, прочутият керванбашия, можеше да стане за резил!…

Тъкмо се поуспокои по този начин душата му, когато някъде отзад пропукаха пушки. Ергин Сунай се надигна на стремената — някаква пусия бе ударила края на кервана и двама души, един от керванджиите и един от Ергиновите, бяха увиснали върху задниците на конете си. „Изтървали са ни! — каза си керванбашията. — Излезли са на пусията след нашето преминаване. Толкоз по-добре — ще ме хванат за…“ И се развика с цяло гърло:

— Напред!… С всички сили напред!… Шибайте тези говеда да си поразмърдат къчовете!… — „Говедата“ бяха, разбира се, робините и робите от кервана; за разлика от своите господари, те пъплеха пеша, къде с цървули, през които надничаха пръстите и петите им, къде съвсем боси. — Не се залисвайте в стрелба отзад, спасението ни е пред нас!…

Наистина, че беше пред тях — само да стигнеха, не, да приближеха Пчелински рът, можеха да се броят отървани. Ергин Сунай запрегна пищовите си, неговите хора и керванджиите от челото последваха примера му, зад тях заплющяха камшици, бичове се заувиваха около вратовете на „говедата“, синджирите на мъжете задрънчаха по-ясно — керванът изпълняваше повелята на предводителя си. Само до Пчелински рът… Само до Пчелински рът…

Не, не стигнаха до Пчелински рът. Като минаха горния ляв завой, на седемдесет-осемдесет крачки пред тях, застанали плътно един до друг и приготвили пушките си, четирима мъже преграждаха пътя. Дори неопитният би отгатнал в тях хайдутите, но Ергин Сунай имаше пребогат опит в тази планина, та разпозна и главатаря им — войводата Димитър Калъчлията! Две противоположни чувства се сблъскаха в гърдите на керванбашията: безпокойство, граничещо с чиста боязън, че пред себе си имаше не някой друг, а един от най-личните войводи на Стара планина, и надежда, че в края на краищата бяха само четирима. Четирима срещу почти тридесет!…

Ергин Сунай щеше вече да заповяда юруш, когато отсреща се разнесе глас. Трябва Калъчлнята също да го е познал, понеже го повика по име, като държеше пушката си над главата, сякаш с нея преграждаше пътя:

— Дур азъджък145, Ергин Сунай — на чист турски език говореше войводата — изслушай ме. Предай се и аз обещавам на тебе и чираците ти нито един косъм да не сваля от главите ви. Не се ли предадете, жените ти в Дебелец ще гледат сираци, Ергин Сунай!…

Турчинът хвърли бързо поглед наоколо и видя, че докъм двадесет конници с пръсти на спусъците бяха току до него. И вместо да се пазари с войводата, той заповяда:

— Напред!… Да смачкаме тия гадини!… — И пръв смушка хълбоците на коня си.

Едва конете направиха първи скок и отсреща се случи нещо, което нито Ергин Сунай, нито който и да е от тези краища беше виждал или сънувал: четиримата се разделиха двама по двама, а между тях зейна дулото на един топ. Всичко останало последва за не повече от две или три секунди. Калъчлията изкрещя нещо на български, което керванбашията не разбра; пленниците отзад обаче трябва да го разбраха, понеже в един миг или налягаха по земята, или се хвърлиха — мъжете заедно със синджирите си — встрани от пътя. Конете продължиха напред, някои от по-нетърпеливите конници даже свариха да гръмнат. И в този момент се разнесе оглушителен трясък, черното гърло на топа блъвна огън. И това беше последното, което Ергин Сунай чу и видя през живота си…146

От тридесетината турци в кервана се спасиха само четирима, най-бързоходните, които удариха на кестерме през овразите; Георги Трънкин и Алтъпармак Марин, най-буйните в дружината, ги гониха до половин час път, но не сполучиха да стигнат никого — на краката на ония сякаш бяха поникнали крила. Не можеше да се каже, че цялата заслуга принадлежеше на дружината — поне половината от избитите бяха получили възмездие за безчинствата си от мъжете-роби, които им трошаха главите със синджирите си. От робския керван една девойка бе загинала и други две жени — майка и дъщеря — бяха ранени: не се бяха укрили достатъчно бързо, та бяха пострадали от джепането на топа. Когато погребаха нещастницата и свалиха прангите от мъжете (междувременно то бяха сълзи и благодарности, целуване на попукани хайдушки ръце и благословии за вечен живот — не са за описване), Димитър Калъчлията събра освободените роби и простичко им каза, че сега трябва да намерят колай да се приберат по домовете си. На молбите, които заваляха върху него, той поклати глава: не, не може и дума да става дружината да ги съпроводи по местата им — да тръгнат хайдути така през Мизия е все едно „ела, вълчо, изяж ме“, пък и не са само те, други нещастници също ще имат нужда от помощта им.

Като пресече така всички спорове и кандърми, Димитър Калъчлията се обърна към осемте мъже, които бяха между освободените роби:

— Тези нещастнички поверявам вам, българи. Яки мъже сте, видях, че и не си поплювате — вие ще отведете жените и децата, ще ги пазите и покровителствувате. Оръжие вземете от читаците, има бол-бол, ама ако слушате мене, укрийте го добре и се преструвайте на мирни жетвари или щото друго измислите.

Той прегледа парите, които бяха събрани по джобовете и кемерите на убитите турци. Видяха му се недостатъчни, та извади от пояса си собствената си кесия и отброи върху тях десетина алтъна. Злати Конарчето, байрактарят на дружината, не остана по-назад и изсипа шепа сребърни грошове върху купчината. Другите момци изловиха конете на погиналите и ги дадоха на освободените — нека на тях да се редуват децата и по-слабите и болните измежду жените.

Накрая Димитър Калъчлията се постара да съкрати, доколкото може, раздялата — не беше той от суетните, та сълзите и благословиите по-скоро го притесняваха, отколкото да гъделичкат душата му. И керванът не след дълго потегли — към Вонеща вода и нататък, към Горното Българско. Чуваше се как неколцина от него подпяваха тихичко:

7.

Малко неща имаше в Сливен, които да могат „да делят мегдан“ с панаира му. Пък славата си той като че дължеше главно нему — повече от фабриката и от прочутата му Тодоровденска кушия: за цялата европейска част на обширното Османско царство Сливенският панаир идеше на второ място по важност, почти наравно с Узунджовския, най-първия.

Панаирът започваше всяка година през юни и траеше един месец, а отделни търговци (на които не бе провървяла работата, та гледаха да разпродадат стоката си, макар и с намаление, и другите, на които пък така добре бе потръгвала, че нямаха сърце да спрат „по средата“) се заседяваха чак до август. А започваха да прииждат още през май — един по един се изсипваха тук кервани от цяла Мала Азия, от Самсун, Синап, Трапезунд и Смирна, „моралии“ от гръцките острови, „бошнаци“ от Босна и Херцеговина, жълтоглави немци от Швабско и Австрия, смръщени маджари, до войната не липсваха и руснаци, главно от най-южните части на царството и Крим, да не говорим за турци, евреи, „лазове“, „арапи“ и арменци от цялата подвластна на султана империя, джамбази и суватчии подкарваха насам — пак в кервани — безчислени стада овце, крави и биволи… А че идваха все в кервани с наета охрана от арнаути или понякога даже редовен аскер, то не бе случайно. Макар и да се бе случило преди повече от половин век, в 1799 година, още се пазеше споменът за кърджалията Кара Феиз, който бе пресрещнал търговците и пълните със злато сарафи в Дервента край Одрин, та бе обрал от тях стока и пари за три милиона пиастри…147

Надойдеха ли търговците, те изпълваха тридесет и петте сливенски хана с пъстрата си като в легендата за библейския Вавилон реч, а складовете — със стоките си, и веднага се залавяха да си градят дървените бараки, които, кой знае защо, се зовяха „салаши“. Най-личното място за „салашите“ — за него се бързаше и се плащаше най-много — беше около „Тевната чаршия“. Оттам бараките се проточваха една до друга в две посоки — надолу покрай Аба пазар и „шадърфана“ чак до реката и на другата страна току до църквата „Свети Димитър“. По неписано правило тук се излагаха само „сухите“ стоки — платове, кундури, памук, вълна, восък, суров бакър и бакърени съдини, зърно за посев и храна, оръжие (него излагаха главно тукашните майстори-тюфекчии), редки кожи от север, лой, сапун, сушена риба и ориз от юг, тънко изпипани златни предмети за украса, бакалски стоки от четирите краища на света. Пак по неписано правило в „салашите“ се поддържаше чуден ред и изумителна чистота („като в спицерия“, казваха тогава, ще рече — като в аптека), а продавачът, ако се покаже груб или нахален, рискуваше никой да не надникне в бараката му, пък ако ще и да продаваше на половин цена148.

И все по неписано правило в тази част на панаира не се водеше добитък — „царството на джамбазите“ беше от другата страна на реката, клуцохорската, като се започне от брода срещу „Свети Никола“, та докъдето стигне нагоре срещу течението на Куруча. Там около стадата или при разчекнатите челюсти на коне и катъри се разгорещяваха цветистите пазарлъци, хитрите наддумвания, истинските и мнима наддавания, друсанията на ръцете и понякога такива продажби, дето можеха да завият свят някому.

Хората от околността — или „еднодневните търговци“, както ги наричаха тогава не без примес на лека насмешка, — онези, дето идваха да продадат кола дърва, няколко топа аба, ошав, пестил, кириши, сирене, кашкавал, бито масло, изобщо не отваряха „салаши“, не пренощуваха, нито даже правеха опит да пренощуват — през този месец в Сливен беше по-лесно да намериш евреин, който продава на загуба, отколкото място за нощувка в хановете149. Хората от околността не бяха само балканджиите, слезли от Ичера или най-много от Нейково на север — между „еднодневките“ имаше хора от Елена и чак от Търговищко, равнинци до Карнобат на изток и до Твърдица на запад, за енизаарците да не говорим… Те разпрягаха към Кумлука и ставаха причина нататък да се образува неописуема бъркотия.

Това беше ежегодният Сливенски панаир — място на гълчава, на невъобразима и вечно подвижна гмеж, на чудесни стоки и примамни викове на продавачи, на пазарлъци, водени на невероятна смесица от езици и подпомагани от красноречиви ръкомахания, на луди пари, преминаващи всеки ден от едни джобове в други за задоволство и на двете страни.

Панаирът беше също и единственото място и време, когато случайно или „случайно“ влюбените можеха да срещнат своите избраници, да разменят поглед с тях, дори в редки случаи — и кратка дума…

Яна простря и последните ризи на въжето и вдигна празното корито. Дожаля й — колко пране беше това? Как беше доскоро, пък сега… Като мислеше за „доскоро“, тя не си спомняше за дългите часове, които преди бе прекарвала всяка седмица над коритото, и за болките в скования гръб; в съзнанието й то беше щастливото време, когато семейството беше още заедно и три въжета не стигаха за прането. Какво беше сега? Всъщност останаха само двама — тя и Найден. Бяно не слизаше със седмици от долапа и сам бе настоял да се пере там самичък. Иван („дано да е оцелял, пресвета Богородице!“) го ядяха въшките някъде към Севастопол. След като се ожени, Боян пожела да се отдели от бащиния дом („друго е да съм непрекъснато край работилницата“ — казваше, а всъщност му се искаше да си свие собствено гнездо) и се настани в къщата на Мавроди Коджакара. Но сякаш най-страдаше майчиното сърце за Руска — сама не разбираше дали е защото „все по-другояче се разбират майка и дъщеря“, или заради непрекъснатото раздалечаване, породено от нрава на зетя Кутьо, който от ден на ден ставаше все по-чорбаджийски…

Жената си наложи да се откъсне от тези невесели мисли и се запътил към вкъщито. Пътем се заслуша — едва сега осъзна, че бая̀ време не бе чувала хлопането на ткалото. Тя остави коритото, качи се горе и надникна в одаята. Найден седеше отпуснат до стана, а погледът му се рееше някъде далеч и от абата, и от стаята, и от къщата… Жената се поокашля предупредително, но звукът не стигна до съзнанието му. Тогава тя приближи и сложи ласкава ръка на рамото му.

— Що, сине? — попита. — Да не си болен? Или кахър те гложди отвътре?

— Мъка ми е, мамо. — Той въздъхна. — Трепя се, колкото мога, пък виждам, не ме бива за нищо.

Яна беше едновременно съгласна и несъгласна с тези думи. Нямаше нужда да поглежда изтъканото, много пъти се бе уверявала, че Найден наистина не е за абаджия; колкото навремето баща му изпипваше всичко до последната нишка (на тази си прецизност той дължеше и прякора си Абаджи), толкова за абата, излязла изпод ръцете на Найден, важеше приказката „през куп за грош“. Дотук беше съгласието. А несъгласието се отнасяше за „трепя се, колкото мога“. Напротив, Найден съвсем не беше от онези, които много-много се трепеха. Нему сякаш по рождение липсваше дарбата за катадневно усилие; възложи му за едно денонощие да извърви пътя до Бургас — ще го стори, че и ще пее, постави на изпитание юначеството му (както беше с пожара у Йоргакеви) — ще направи чудеса, ала поискай от него тиха, досадна в еднаквостта си ежедневна работа — с него е свършено, ще изтрае три дни или седмица и точно както сега ще зарее поглед и мисъл някъде навън…

— Не си опитвал много занаяти — кротко каза майката, — че да имаш право да думаш „не ме бива за нищо“. Защо не поработиш горе на долапа при баща си?

— Не ме иска. Нямало работа за двамина, дума, щял съм да се науча на мързел.

— Не знаех, че изобщо си го питал. А при Боян как е, Найдене?

— При Боян аз сам виждам, че няма работа за мене, мамо. В началото са, Боян и ортаците му, собствените им ръце стигат за работилницата. — Момъкът сви рамене. — Пък и за там ли съм с моите калпави лапи? Каквото е тук, на стана, същото — в работилницата.

Яна не спомена за фабриката. Беше се отваряла вече дума за нея и отговорът винаги следваше един и същ: на турчин Найден слуга не ставал, ако поне бил там още господин Добри Желязков… (тук Найден намираше подкрепа и от баща си, той също се противеше на всяка мисъл за работа в полза на турците). И разговорът на дело се затвори: майката нямаше какво друго да предложи — нито и идеше наум за някакъв занаят, нито пък Найден имаше учеността на брат й, че да го насочи към даскаллъка, — пък че за момчето абаджилъкът беше губивреме, това се виждаше от само себе си.

— Хванал те е съклет… — Тя го помилва по рамото и в същото време се опита да вложи бодрост в гласа си. — Я по-добре излез се разтъпчи по панаира. Ей, такава олелия е, че чак на двора можеш да си избереш от онова, дето крещят продавачите. Знам, че нямаш пари да пазаруваш, не ми го казвай. Ама човеку понявга му стига и това — да позяпа, да се помае, да се понасмее на алчните търговци, да погледа неща, каквито нашата земя не ражда… Излез, Найдене. Ще видиш — като се върнеш, все едно че ще си друг човек.

Съклета си Найден пренесе и на панаира — противно на пожеланието, той не се разведри от вида на стоките и гюрултията на продавачите. Всичко му беше безразлично, докато… докато внезапно насреща му, уловили се ръка за ръка със Стилиянка Георгакева, се появи Златина. И от този миг слънцето отново грейна над Сливен, досадният шум се превърна в празнична песен…

Найден не беше от хората, дето от заплесване или някакви си големи вътрешни изживявания ще пропуснат сгодата на щастливия момент. Когато девойката също го забеляза, той й направи знак, който трябваше да означава: „Освободи се от Стилиянка и ела точно тук, ще те чакам!“ Златина кимна — беше разбрала красноречивото слово на ръцете му. И наистина не мина повече от четвърт час и тя дойде. Найден, междувременно размислил за възможностите, й пошепна бързо:

— Слез до „шадърфана“. Има там една сергия с най-скъпи платове, продавач е някакъв австриец с дебели бузи, розови като прасенца, не разбира нито една българска дума. Спри там и разглеждай платовете, все едно че се колебаеш кой да купиш…

Не мина много и двамата — уж всеки сам за себе си зает да гледа платовете — бяха в „салаша“ на австриеца.

— Кажи ми начаса — произнесе Найден тихичко, но настойчиво — в сила ли е думата, която ми даде в „чичеклика“ на Добри Желязков?

— А може ли аз да те попитам — горчиво, че и с малко злъч каза Златина в отговор — дали си спомняш кога беше, когато ти дадох думата? Знаеш ли, Найдене, че цели две години се изтъркаляха оттогава?

— Кълна ти се в бога, нито ден не е минал през тези две години, в който да не съм помислил за тебе.

— Не те ли е страх, че докато много мислиш…

— Какво, Златина? Да не си дарила вече сърцето си другиму?

Девойката поиска да й подадат друг плат и го разгъна върху ръката си; беше някаква свила, каквато наистина насам не бе виждана.

— Не знаеш ли как ни омъжват нас, сливенските моми, Найдене? Кой ни пита кому сме дали сърцето си? Е, тате поне засега не е от тези, дето са готови да насилят волята на щерка си, но докога ще бъде тъй? Ако се уплаши, че едничката му дъщеря ще остане стара мома?

— Споменах на няколко пъти за тебе пред баща ми.

— И какво? Харесва ли ме или не ме харесва за снаха?

— Не зная, Златино. Само като чуе за тебе и става непривично кисел и рязък. И с една дума прекъсва приказката.

Както уж оглеждаше свилата, тя помисли дълго върху думите си.

— Туй ще е поради тате. Бяно Абаджи — пък не е само той — недолюбва баща ми, че се гърчее и на турците също много икрам прави.

— Може да е и по причина на мене — печално произнесе Найден. — Минах двайсет и петте, пък не ме бива за нищо. Както е думата, не съм си взел хляба в ръцете.

— Ако се оженим, чорбаджи Евтим Димитров ще даде такава зестра на дъщеря си, че зет му тозчас може да стане пръв търговец в Сливен, или чифликчия, или каквото реши друго.

Той отговори с гняв, който Златина не познаваше досега в него:

— Аз искам венчило за обич, не за алъш-вериши! — Найден помисли малко. — Златино, искаш ли да ми пристанеш и да избягаме някъде далече оттука?

— Ти луд ли си? — възкликна тя в отговор. — Баща ти е най-уважаваният човек на Сливен, моят — невям най-богатият. И какво? Да оставим питомното, за да… за да изкараме цял живот като измекяри някъде, тебе да те гонят като хармански кон, а мене да ме поощипват разни мамини синчета?

Три кадъни със закрити лица се вместиха между тях и като че цяла вечност избираха шарен атлаз за шалвари. Когато най-сетне си тръгнаха (двамата тъй и не забелязаха купиха ли те атлаза или не), Найден изпъшка с неподправена горест:

— Не мога да измисля нищо друго…

— Тогава остави на мене — каза тя решително. — И ще намеря начин да ти обадя, щото съм измислила.

След минута панаирът ги бе погълнал в шумния си мравуняк.

8.

Започна се със слуха, че някой си Садък паша наел цялата къща на Киро Моканина в Мангърската махала. После дойдоха петдесетина войника и захванаха да я потягат от основите до покрива, повлякоха се след тях и талиги с покъщнина, каквато по тези места не беше виждана; войниците говореха на разни езици — български, турски гръцки, черногорски, а имаше и едни, дето почти всичко им се разбираше, пък езикът им не беше нито български, нито руски. Сетне се разбра, че те били поляци. Офицерите им заповядваха още по-бамбашка — техният език пък бил украински или, както го наричаха тогава, малоруски. Когато ги разпитваха за началника им, пашата, те разправяха, че също бил поляк, сега с целия си алай бил в Бургас — чакал да приготвят в Сливен къща за него и казарма за полка му, а междувременно посвещавал цялото си внимание на свой именит съотечественик-поляк, прочут поет на име Адам Мицкевич. А върхът на бъркотията беше названието на частта им — наричаха я казак-алай: да се чудиш тази сбирщина казаци ли са, турци ли…

Мина, колкото мина и се разчу, че пашата пристигал и целият град се изсипа на карнобатския път да гледа очакваното чудо. Наистина към обед се разнесе музика и се зададе алаят, целият на коне. Начело яздеше пашата — внушителен човек на петдесетина години, строен, теснолик, красив, с късо подстригана черна брада, в разкошни и някак по-особени дрехи на паша; все пак най-чудноватото в него беше, че не носеше очила, а само едно стъкло, мушнато под веждата на дясното око. Зад него носеха знамето, червено със сребърен полумесец, а после се нижеше полкът му, казак-алаят. Низамите в алая имаха сини сукнени униформи, с алафранга панталони и високи цилиндрични капи на главата; на гърдите на офицерите блестяха и сърмени ширити. Процесията се завършваше от няколко каляски със спуснати перденца, всяка запрегната с по шест коня.

Прочутият за времето си казак-алай се установяваше в Сливен…150

На втория ден след като се настани в Сливен, пашата на казак-алая (както всичко в този казак-алай, също и името на пашата не правеше изключение по чудатост и бъркотия, представляваше странна смесица от турски и славянски — официално се зовеше Мехмед Садък паша, пък от уста на уста вървеше като Садък паша Чайковски) прие в „газиното“ турските първенци на града — хем да се запознае с тях, хем да им подскаже, че положението му на паша от само себе си го поставяше по ранг и власт над тях. На следния ден отделно от турците — щастливо хрумване! — той покани по-личните представители на християнското население. На поканата му се отзоваха кметът Йоргаки и всички общинари, поп Юрдан и поп Станчо от името на клира, някои по-богати граждани, като Михалаки Гюлмязов, Русчо Миркович и Стефан Саръиванов, от страна на учителското тяло Добри Чинтулов, Димитър хаджи Костов Черното и Зарафина Яндова; за изненада на всички дойде и Добри Жетязков, подпрян на ръката на сина си — той видимо страдаше от жестоките си болки, но правеше мъжествени усилия да ги превъзмогва. Никой не си даваше сметка, но това всъщност беше първият прием в Сливен и людете хем си умираха от любопитство, хем някак си се силеха да се държат важно и достолепно, но и престорено свободно, сякаш е-хе-хе — били са и пребили на подобни приеми. От всички може би най-малко важничеше Бяно това просто не вървеше на природата му), но затова пък вероятно бе на първо място по любопитство — за казак-алая и за неговия странен началник той бе чувал още преди години от Георги Раковски, та сега нетърпеливо чакаше да види нещата със собствените си очи.

А приемът си беше наистина съвсем тържествен и съвсем по европейски. Гостите биваха посрещани още при вратата лично от пашата в пълна униформа, който се запознаваше с тях и им представяше семейството си — жена си (той я наричаше Людвика, а се обръщаше към нея на „вие“ или „мадам“), синовете си Адам и Владимир, млади момчета в униформи на турски забити, и накрая прелестната си малка дъщеричка Каролина, облечена в широкопола европейска батистено-тюлена рокличка — все едно бяло пухкаво облаче, от което се подава главицата на русокъдро ангелче… В самия салон на „газиното“ присъствуваха също и други поляци-офицери с жените си и допълваха блясъка на приема с великолепните си униформи и разкошните тоалети — дума, която също днес за пръв път се чу в града под Сините камъни.

Противно на обичаите в Сливен, всички гости и домакините останаха на крака, настаниха да седне само болния Добри Желязков. Няколко спретнати войничета (по езика ги разбраха, че са от полячетата) разнесоха подноси с хапки сухи мезета и чаши шумящо вино. Когато се увери, че всички са с чаши в ръка, пашата повиши глас и така едновременно въдвори ред и привлече вниманието към себе си. Говореше с много грешки и често допълваше речта си с турски думи, но все пак напълно разбираемо:

— Дами и господа, много съм затруднен как да започна: с „Добре дошли“ или „Добре заварил във вашия град“. Във всички случаи вдигам наздравица за вас, за вашия прекрасен град и за процъфтяването на християнското население в него. — Той отпи една малка глътка; останалите, които следяха действията му, направиха същото. — И тъй като ще имаме дълга и удоволствието — продължи пашата — занапред често и задълго да бъдем заедно, искам най-напред да ви се представя. Наричам се Мехмед Садък и съм паша на казак-алая, по кръв обаче съм ваш роднина славянин, допреди няколко години се зовях Михаил Чайка-Чайковски. Пожелавам ви приятно прекарване при тази наша първа среща. И искам да знаете, че съм готов да ви изслушам или да отговоря на въпросите, които може би ще имате към мене.

Както става в подобни случаи, най-напред се възцари смутено смълчаване. Преди обаче то да стане тягостно, Йоргаки чорбаджи се престраши да попита:

— Можем ли да знаем… — Той се поколеба; не му идеше отръки да каже на един славянин „паша ефенди“, пък само „господине“ му се виждаше малко. Накрая избра „ваша милост“ и това щастливо като хрумване, но глуповато по съдържание обръщение се възприе от всички и остана. — Можем ли да знаем, ваша милост, по какъв случай ваша милост и алаят удостоявате нашия град с избора си?

— Заповед, господа, заповед! — разпери ръце пашата. — Просто ми е наредено да се установя в Сливен, макар че при нужда ще бъда в движение към Одрин, Карнобат, Шумен… и изобщо накъдето се налага. Но аз схващам задачата си малко по-широко, господа. Искам да попълня полка си с момци от вашия град, които — както се говори — се славят с юначеството си. Още утре теляли ще известят, че който желае да се види в униформа, с пушка на рамо и сабя в ръка, ще може веднага да се зачисли при нас.

— Пропуснахте да кажете, че ще служат и под знаме с полумесец, ваша милост — с привидно безразличие напомни Бяно Абаджи.

Пашата, светски човек, схвана нападката, трепна като ужилен и стъклото на монокъла му светна по посока на онзи, който я бе произнесъл.

— Смятате ли, господине, че е малко, дето ще бъдат в пълно въоръжение пред очите на вековните си поробители и преминали истински талим, всъщност ще бъдат първата българска войска от цели столетия насам?

Тези думи напълно объркаха присъствуващите: имаше нещо невероятно и неразбираемо до нелепост в това един турски паша да нарича турците поробители и да приканва към създаване на българска войска… Не правеше изключение от общото объркване и Бяно, макар вече да бе чувал за странните схващания на този славянин в униформа на турски паша.

След нова порция притеснено мълчание се обади Добри Чинтулов:

— Все пак ще ни изясните ли, ваша милост, как е станало така, че един славянин да е турски паша и да е воювал срещу царя и Русия, покровителите на цялото славянство?

— Покровител ли казахте, господин…

— Чинтулов. Добри Чинтулов, народен учител.

— … господин Чинтулов? — запита без повишаване на гласа, но със зла ирония пашата. — А знаете ли, че същият този „покровител“ вече почти столетие държи под робство моето отечество Полша и когато преди двадесет и пет години се вдигнахме за свобода, вашият „превелик“ Дибич, а след него и княз Паскевич дадоха израз на руското „покровителство“ с потоци полска кръв и изклаха много десетки хиляди мои сънародници?

— Искате да кажете?…

— Искам да кажа, че всеки се бори срещу робството, както може. В случая, господине, Турция е враг на нашите поробители и от само себе си се явява наш съюзник. Бъде ли разгромени Русия, от нейните пепелища ще възкръсне свободна Полша. Ето как един славянин-поляк е на турска служба и воюва срещу царя и Русия, господин Чинтулов151.

Поп Юрдан изсумтя недоволно:

— Християнски момчета ще служат в турски алай и туй щяло да е от полза за вярата ни — те това не мога да го повярвам.

Но опитният в словесните двубои Садък паша не му остана длъжен:

— Също и над конака се вее байрак с полумесец, ваше благоговейнство, пък сливналии имат името на най-ревностни в христовата вяра… — Той обаче нямаше за цел нито „да поставя някого на мястото му“, нито изобщо да изостря отношенията си с първенците на сливенските българи. Затова изпразни чашата си и извика весело: — Но нека сега да се веселим, господа. Музика!

Полковата музика поде мазурка. Пашата подаде ръка на съпругата си и я изведе в средата на „газиното“. Неколцина от офицерите му последваха неговия пример. И след малко се понесоха…

Тази вечер сливналии за пръв път чуха и видяха европейски танц…

Както беше заявил пашата, така и стана — на следната сутрин сливенските глашатаи възвестиха, че всеки сливенски младеж, който желае и не страда от болест, може да постъпи в казак-алая; ще получава дрехи, оръжие и плата, ако е кабахатлия за нещо — ще му се опрости тозчас; на вярата му няма да се посяга; мераклиите да отидат в хана на Георги Райнов и да се пишат…

— Аз също ще отида — заяви неочаквано Найден.

Баща му вдигна очи и го изгледа продължително.

— Няма да те спра — каза. — Само искам да узная защо ти дойде този ум. Ами че тебе не те бива без роптание един бакър вода да изнесеш, как се виждаш ден и нощ под чуждо повеление?

— Две са причините за решението ми, тате. Нека си говорим право — мен не ме бива за нищо друго. Погледни колко и каква аба съм изтъкал за последната неделя и ще проумееш щото искам да кажа. А не ми се живее така, на бащин и майчин гръб… Пък кой знае, може да съм бил роден анджак за войник — нищо че войникът е непрекъснато под чуждо повеление.

Бащата може би имаше какво да му възрази, но се въздържа и само подхвърли:

— Това е първата причина. А втората?

— Искам да натрия мутрата на разните Алиефендиевци, Топчиахмедовци и Мустафа-Кянибеевци, тате. На всичките, за които ние сме нещо по-долно и от червеите. Нека да застана пред тях с пушка в едната ръка и тънка сабя в другата, пък те да не могат „гък“ да ми кажат — ей това е втората причина. Пък по важност може би даже първата.

Бяно Абаджи нищо не каза, само повдигна рамене. Найден никога не разбра, че в този момент той не разсъждаваше върху намерението му, а се питаше от кого преди много, много години бе чувал същите или поне съвсем подобни приказки…

Постегна се Найден и се отправи „на Райноолу на хана“. Не беше сам, напротив, мнозина го бяха изпреварили. Пред него на опашка чакаха и Димитър Драгиов, и Вачката, и Юрдан Влаха, и Тянко Сакънтията, и Андон Гургура, и още мнозина други, които Найден или не познаваше, или знаеше само по лице. Но всичките до един бяха все от неговата кройка момци — на които не е провървяло в труда, а иначе душа дават „да натриват мутри“.

До вечерта бяха вече в сини униформи и високи „като бурии“ плъстени шапки, а офицерите им ги учеха как да се подреждат и що означават заповедите, произнасяни на непознат език.

9.

Никому не се искаше да повярва, но истината бавно-бавно се наложи — иначе непобедимият Дядо Иван загуби войната и се принуди да иска мир. Турците сияеха. И макар че за победата имаха от скромен по-скромен принос, перчеха се и се надуваха до спукване. Така дойде времето, когато войските им, разните му там арапи, анадолци и зебеци, които години наред се бяха влачили на север, сега се занизаха в обратна посока. И Сливен отново запъшка заедно с цяло Българско по ангариите и от своеволията на аскера. Сега даже беше къде-къде по-тежко — преди поне се живееше с надеждата, че войната ще донесе строшаване на робската верига…

По това време в хана на хаджи Никола Кебеджията бе отседнала една военна част, и то от цариградските, най-представителните. Хазайничеха аскерите съвсем като у дома си, а семейството на ханджията трябваше не само да ги хрантути, но и за конете им, настанени в обора, да се грижи. Началник им беше един млад и много наперен юзбашия, толкова наперен, сякаш сам, с двете си ръце, бе поставил Московията на колене. И какво го бе прихванало, че си бе избрал за постоянна жертва хаджи Димитър — от сутрин до вечер се чуваше само: „Ти бре, я изтичай до кафенето да ми донесеш едно тежко-сладко!“, „Я ми полей“, „Я ми лъсни ботушите!“, я това, я онова — цял ден. И хаджи Димитър тичаше нагоре-надолу; какво друго да прави — не се ли подчини, ще доведе съсипията и на дом, и на семейство, и на имот… Търчеше той да угажда на разните прищевки и своенравия, макар че от гняв и обида кръвта през цялото време тупаше в слепоочията му. И само веднъж не се стърпя и каза на български:

— Опичай си акъла, човече! Дядо Иван може да е сключил мир с вас, ама аз — не. Хаджи Димитър е още във война с вас, така да знаеш!

— Какво рече тоя хаирсъзин? — запита офицерът.

— Обади ми се къде си го изпратил — замаза работата Никола Кебеджията.

— Тъй ли ти се обаждат синовете ти бре, гяур? Ще рече човек — на кръв ти се заканват…

— Дотежало му е, юзбаши ефенди — с привидна безпомощност вдигна ръце бащата. — Ама и да ти кажа правичката, има защо да му е дотежало. Какво си го нарочил, та от тъмно до тъмно го гониш за щяло и нещяло?

— Аха! — засмя се турчинът и засука мустак. — Аз съм виновен, а?

— Не ти е сторило нищо момчето — продължи хаджи Никола, — пък ти си му вдигнал мерника тъй, сякаш десетгодишен гарез му имаш. Ако нещо си недоволен от него, на мен го кажи. Баща съм аз и господар на тоя хан — ще намеря начин да оправя работите.

— Много е курназ синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни виждаш, цяла царщина тръшнахме, пък той ни гледа от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай — до един ще ни издуши.

— Ех и ти, юзбаши ефенди! — махна с ръка и се разсмя пресилено Кебеджията. — Като те слушам, сещам се една ваша поговорка: „Боюна ве постуна якъшмас.“152 Хич ти може ли човек като тебе, големец и забитин, свят видял и на война ходил, да тръгне да дели мегдан с едно вчерашно хлапе, дето бръснач не е допирал още до лицето му…

— Вчерашно хлапе, ама готов хайдутин — не се съгласи турчинът. — Не знам какво мляко е сукал, ама не кръв, а яд тече по жилите му. Мрази ни, че чак се задавя в омразата си. Таквиз като него когато пораснат, развяват бунтовни байраци в Балкана и вдигат ръка срещу правоверните, та дори и срещу падишаха.

— Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та гледа накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет етмек беяз бейгире тимар етмек гибидър.“153 Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл. Остави го на мира и ще видиш как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.

— Не ми давай ум що и как да върша, ханджи — закани се с пръст юзбашията. — Инак и тебе ще вкарам в пътя!

И с тези думи се разделиха.

Не си взе поука от хаджи Николовите съвети юзбашията и продължи да я кара по прежному. Но съвсем скоро стана хиляда пъти пишман за това.

Ден-два след този разговор той отиде до обора да нагледа дали гяурите се грижат добре за конете. И не щеш ли, там попадна на хаджи Димитър, който току-що бе премел около животните. Не беше лошо преметено, но младият юзбашия подвикна заядливо:

— Туй метене ли е бре, хандзър? Тъй ли се мете край низамски коне?

Прекипя на хаджи Димитър. Той се облегна на дръжката на лопатата и каза право в лицето на турчина:

— Щом не ти харесва, сам си премети. И без това си таман за метач…

— Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си младият забитин.

Вместо да замаже работата, момъкът срещу него отчетливо повтори дума по дума казаното. Кръвта се качи в главата на турчина. Той измъкна сабята си и тръгна напред, като се заканваше:

— Ще ти отсека и двете уши, та да помниш кога си отговарял безочливо на един господар!

Хаджи Димитър продължаваше да се обляга на лопатата. Изглеждаше като да се е вкаменил от страх, но всъщност не изпущаше нито едно движение на юзбашията. И когато оня замахна с оръжието, той пресрещна сабята му с дръжката на лопатата, сетне така халоса ръката на турчина, че тя изпусна сабята. Хаджи Димитър не се задоволи с това, но стовари лопатата и върху главата му („хлопнал го по капацината“, както щеше да разказва по-късно). Не спря и дотук, а продължи да го налага, където завари, като редеше:

— Казвах ли ти аз да не ме закачаш бе! Не ти ли рекох, че съм още във война с вас!…

Въоръженият забитин съвсем забрави, че доскоро се представяше за победител на цялата Московия, дори не посегна към револвера на пояса си, а удари на бяг, като — срам не срам — захвана да вика за помощ. Хаджи Димитър го следваше в бягството му, продължавайки да го засипва с щедри удари по гърбината. А когато един от аскерите се притече на помощ на своя началник, също и той получи един удар с лопатата — само един, но достатъчен, за да го простре на земята.

Когато попревързаха злополучния юзбашия, той пожела начаса да го заведат в конака. Изпълниха повелята му, само че той беше на такъв хал, че не го заведоха, а го занесоха. В този окаян вид той се яви пред миралай бея, началника на всичките войски в Сливен, който тъкмо си сърбаше кафето коляно до коляно с Али ефенди, всесилния кадия. Жалостиво се оплака юзбашията, показа раните и синините си (дясната му ръка висеше на шарена кърпа, окачена на врата) и поиска най-строга казън за нападателя.

Миралай беят го изслуша смръщено, после извърна въпросителен поглед към кадията.

— Щур за десет щури е хаджи Димитър, зная го — отговори му Али ефенди. — Той прайва такова нещо.

— Страшилище ли е някакво тоз хаджия или пехливанин от сборищата, че да натроши кокалите на един падишахов забитин, и не какъв да е, а който е премерил сили с Московеца?

На това място Али ефенди си спомни, че от години хаджи Никола му даваше винаги най-добрите си кебета, срещу които не вземаше даже една аспра. И се изкиска:

— А, страшилище! Петнайсетгодишно момче е, миралай бей. От ей такъв го познавам…

— Пет-най-сет го-ди-шен!? — възкликна началникът. — И той е…? — После се обърна към пострадалия: — Ами ти бре! Коскоджамити юзбашия, който трябва да води войската от победа към победа, да се оставиш да те пречука едно хлапе! И не само да се оставиш, ами сетне да идваш тука да хленчиш и да молиш друг да отмъсти за тебе!… Марш навън! Никакъв падишахов забитин не си ти, а позор и за войската, и за падишаха!… Вън!

Пръв се изкиска кадията Али ефенди. Този негов смях се предаде на всички останали в конака, та той съпроводи пребития турчин, докато се измъкваше от одаята и се препъваше по стълбите.

Залежа се юзбашията и след две-три недели се представи пред аллаха. Хората разправяха, че умрял колкото от раните си, дваж повече от срам.

— Един тиранин по-малко — каза само хаджи Димитър, когато научи за смъртта на юзбашията.

И не се закахъри повече.

10.

Войната приключи, оставаше да се скрепи с подписи договорът за мир. За да „запушат устата“ на Русия в заключителните преговори, западните велики сили принудиха Турция най-сетне наистина да предприеме някакви реформи, да даде известни правдини на поробеното християнско население, да „сложи юзда“ на беззаконията. Колкото и да е странно, това беше ултиматум, отправен не към победения, а към победителя. И „победителката“ Турция „подви опашка“ и се подчини — в средата на февруари 1856 г. султан Абдул Меджид издаде Хатихумаюна, с който поне на думи превръщаше плесенясалата си империя в подобие на демократична монархия: създаваха се местни управителни съвети с участие на българи, гарантираха се имотът, животът и честта на християните, обещаваше се свобода на вероизповеданията и облекчение на данъците и т.н. Разбира се, турците си знаеха, че и Хатихумаюнът ще има съдбата на Хатишерифа отпреди двадесет и седем години. Изключение направиха само за две неща — че наистина създадоха меджлиси (в Сливен му казваха „мезлиш“), в които включваха по няколко от по-богатите или по-влиятелните българи, и че се заловиха — особено след някои стихийни български въстания, като Димитракиевата буна във Видинско или Капитан дядо Николовото въстание в Габрово — да изчистят планините от недоволници и размирници. Всичко останало се оказа „бошлаф“. И неколцината, които временно бяха помислили, че наистина скоро ще видят една преобразена Турция, бяха горчиво измамени; един от тях беше например Садък паша Чайковски, който повярва, че българите действително ще се допущат до военна служба, и получи отговор даже не от Портата, а от английския посланик лорд Страдфорд-Редклиф:

Българите, учили се петстотин години на ритници и разочарования имаха благоразумието да не се поддадат на уловката. Но като не повярваха на големите думи на Хатихумаюна, те го използуваха, доколкото това изобщо беше възможно — позоваваха се на него в борбата си за самостоятелна църква, членовете на „мезлишите“ ако не сполучваха да променят нещата, поне разобличаваха беззаконията.

Времето на Хатихумаюна се отрази в Сливен по особен начин. За щастие на българското население членове на „мезлиша“ станаха хора, които не си поплюваха да защищават еднородците си, не се умилкваха като котки между краката на господарите и когато се налагаше, достигаха дори до остри спорове и заплахи — поп хаджи Юрдан и Бяно Абаджи. За избора им (турците по-късно го наричаха „да си сложиш таралеж в гащите“) се стигна по различни съображения. Поп Юрдан получи мястото си „по право“ — като наместник на одринския владика. На Бяно се спряха самите турци — по-старите от тях си спомняха, че той единствен през „Голямото Московско“ е защитил от оскверняване джамиите и мечетите, по-младите пък признаваха безспорната му праволинейност и мъдрост.

По-ярко беше отражението на „реформите“ в другата им проява. В Цариград отдавна знаеха много добре, че Балканът и неговите проходи напоследък не принадлежат на царщината, а в тях господаруват хайдушките дружини на такива войводи, като Бойчо, Калъчлията, Буюклията, Желю… И решиха да се избавят „веднъж завинаги“ от това положение. Ето как стана така, че казак-алаят получи първото си следвоенно разпореждане — да изчисти Средна гора и Сливенския балкан от „размирници“. Още като се чу за тази заповед, Найден се сбогува с прекия си началник поручик Кошчелски; въпреки уверенията на Кошчелски, че „каквото и да става, на българин няма да се посегне“, той остави пушката и сабята, смени високата капа със стария си калпак и се върна при стана и ткалото у дома.

Поручик Владислав Кошчелски не го бе излъгал — казак-алаят поскита около месец из Стара планина, но докато все „по чудо“ се разминаваше с българските дружини, майсторски сгащи край Чамдере154 разбойническата тайфа на турчина Кувшчиолу, „която върлувала над Сливен и имала сношение с разни бейове и даже със сливенските турски власти“ (д-р Табаков), и напълно я разгроми. Като се разчу за този успех на казак-алая, от Цариград дойде заповед за временното му преместване в Одрин, а на негово място изпратиха Зейнил паша с отряд от петстотин добре обучени и прекрасно въоръжени низами.

Установи се в Сливен Зейнил паша и много скоро даде да се разбере, че си разбира от занаята — части от войските му завардиха проходи, пътеки и извори, заеха засади край селцата с българско население, а главните му сили се втурнаха по петите на хайдушките дружини. Най-напред пострадаха дребните четици, които сега събираха опит и слава. Последва обаче големият удар, който покруси целия край — след неравна битка бе погубен Бойчо Цеперански, като половината от дружината му го придружи в пътя към небитието, а другата половина се спаси, но с тежки рани и осакатявания — между тях бяха също Курти байрактар и Мавроди Коджакара, — от които или мнозина умряха по скривалища или при ятаци, или оцеляха, но така, че никога повече не можаха да хванат отново гората. Пашата не се хвалеше особено с този си успех — беше го постигнал не толкова с воинско умение (цели седмици бе преследвал дружината на Бойчо, а войводата все я измъкваше от засадите и потерите), колкото с другото турско оръжие — платеното предателство. Полакомен от купчината алтъни, намери се един предател — неговото име беше Станю от габровското село Бичкиня155, — който издаде дружината, когато беше на укритие в Бели бук, наблизо до Хаинбоаз. Е, година по-късно Бойчовият брат Петър (той междувременно бе оставил занаята) издебна Станю и с един удар на секирата си му плати за предателството, но колко струва разплатата, когато Стара планина вече се е лишила от един такъв личен юнак като Бойчо!…

Смутени от загубата на големия войвода, Пею Буюклията и Желю Черкешлията сами разпуснаха дружините си. Зейнил паша — все с помощта на пустото предателство! — залови и двамата; тъй като обаче ги хвана не с оръжие в ръка и доброволно оставили хайдутството, и двамата получиха сравнително леки присъди — по три години затвор.

Не провървя на пашата само с Димитър Калъчлията — каквито и хитрости да прилагаше, колкото и злато да насипваше в шепите на продажниците, колкото и потери да кръстосваха планината подир войводата (излезе песен, че низамите били скъсали по три чифта „ингилизки ботуши“), Димитър Калъчлията все успяваше да спаси дружината си, че дори и си позволяваше да изпраща насмешливи „хабери“ на разярения Зейнил паша.

Когато разбра как срещу Калъчлията всичките му оръжия едно подир едно се провалиха, пашата си даде сметка, че може все още да се надява на успех само ако спечели на своя страна не какъв да е дребен сребролюбец, а някой от онези, които са били най-близо до прочутия войвода, и проводи да му доведат Пею Буюклията, който бе заловен в Ямбол, а вече се намираше в Одринската тъмница. Седнаха двамата един до друг, черпиха се и

Пею не знаеше за какво е доведен в Сливен, пък и му се услади ичкията, та кимна — готов бил да обади, щото знаел. Тогава Зейнил паша го заразпитва:

Когато разбра какво очакваха от него, Пею остави чашката си, избърса онези свои мустаци, на които дължеше прякора си, и тихичко, но с едва доловим укор отговори:

Колкото и уж да беше видял и патил, тези думи сепнаха пашата — или нечувана дързост имаше зад тях, или някакво величие, което той досега не бе подозирал в Калъчлията. Но се задоволи да попита — защо аджеба Пею смята, че той, Зейнил, би се поклонил и би целунал ръката на войводата. Защото бил юнак — хитроумно му отговори Буюклията, — а само юнак може да оцени юначеството на човек като войводата:

Не беше Зейнил човекът, който ще прояви чак пък толкова благородство и обратно на Пеювия съвет

Напразно! Горките низами късаха, вече четвърти чифт „ингилизки ботуши“ по баирите на Стара планина, а от Калъчлията — все никаква следа. И когато покрай името на войводата започнаха да се употребяват думи, като „потънал в дън земя“, съвсем неочаквано — и дръзко —

Не беше страхлив човек пашата, но самата мисъл да излезе на двубой с един хайдушки войвода му се видя повече нелепа, отколкото смешна. И в отговор той изпрати своите „клети низами“ да завардят цялата Твърдишка планина. Този път Димитър Калъчлията не избегна капана и между дружината му и войската се завърза люто сражение. Цял един ден — от разсъмване до вечерта — се води битката, неведнъж се обади и дебелият глас на Димитровата дървена „крина“ и джепането й се посипа по по-нетърпеливите аскери. И нощта се спусна, без победата да наклони на някоя страна…

Когато на утрото лично Зейнил паша поведе низамите си по баирите над Твърдица, не следа, а и миризма нямаше от дружината. Доста по-късно се разчу, че Димитър Калъчлията още един път бе извел хората си от обсадата и сега дружината му се подвизавала някъде към Варненско… Когато научи за поражението си, Зейнил смъкна от себе си лустрото на паша и френски възпитаник (беше учил във френската военна академия „Сен-Сир“) и руга така, че от думите му би се изчервил който и да е хамалин от пристанището на Стамбул.

А хората се зарадваха, че поне един от последните прочути юнаци на Стара планина се бе спасил от куршума или тъмницата, но в същото време и жалееха — нямаше вече кой да пази невинните християни по друмищата на Стара планина. Домъчня и на Балкана:

Звездата на хайдутството и на прославените „вехти войводи“ бе превалила зенита и сега потъваше към заника си…156

11.

Звукът беше наистина необикновен — ако беше дете или имаше по-развинтено въображение, Бяно би могъл да помисли, че на покрива се е качила мечка и точи ноктите си о плочите. Заслуша се. В тихия като гроб долап (от месец и половина, откак Зейнил паша бе завардил целия Балкан, не идеха никакви мющерии, та Бяно бе спрял вадата) отново се разнесе чудноватият шум и той наистина идеше някъде отгоре. Докато се чудеше какво да предприеме, Мавроди, който досега бе лежал в безсвяст на одъра, отвори очи и прошепна:

— Чу ли?

„Също като горско животно, приучено цял живот да е нащрек — тъжно помисли Бяно. — Болен и ранен, останал почти без кръв, безчувствен и в несвяст, той може да остане глух за ласкавата дума, но чуе ли нещо заплашително, мигом се отърсва от унеса си и е готов да се брани или да бяга…“ А иначе също така приглушено отговори:

— Не разбирам какво е.

— Може и подивяла котка да е, но може и враг да те примамва навън. — Мавроди показа с очи пищовите си, закачени с целия силяхлък на стената. — Един за тебе, един за мене. — И попита: — Знаеш ли, ая Бяно, как се стреля с пищов?

Въпреки напрежението на момента, Бяно намери сили да се усмихне: преди много, много години шегобийците му викаха „ая“ — „светец“ по турски — заради желанието му да служи на Доброто. А иначе той с малко срам си призна, че за втори път през живота си хващаше пищов (първият беше по Преселението, двадесет и пет години назад), но наистина никога не му се бе налагало, нито отдавало възможност да стреля. Не го призна, а рече в отговор:

— Единият за тебе ли? Не се ли виждаш на какъв хал си, нещастнико, че се готвиш пак да се сражаваш?

— Не за сражение ми е пищовът, глупчо — смъмри го раненият хайдутин. — А за мене. На турчин аз жив няма да се дам.

Двамата почти едновременно запрегнаха чакмаците, после Бяно освободи гредата, която запречваше вратата, и внимателно, пръст по пръст, я открехна. Като не видя нищо, промуши и глава през процента. И ахна:

— Я, та това бил свой човек! Георги, на наша Трънка синът.

— Слава богу — изпъшка зад него Коджакара. — Зер както сръчно държиш пищова… Хайде де, доведи Георги. От него ще научим що става с Калъчлията и дружината му.

Бяно въведе племенника си. Георги Трънкин поздрави учтиво, но се усещаше някаква гузност в държането и изгледа му.

— Какво му е на бай Мавроди? — попита.

— А, нищо — побърза да заяви вуйчо му, — понадупчили са го в битката при „Бели бук“, ама ще му мине като на кутре. — А иначе скрито поклати глава; жестът му трябваше да означава: „Отива си, Мавроди, отива си…“ — Разкажи за тебе, Георге. За тебе и за дружината.

Като странеше поглед, Георги заразказва. Описа той как цял месец са бягали от потерите или са се измъквали от засадите, после подробно разправи и вчерашната люта битка над Твърдица срещу най-отбраните табори на Зейнил паша. И завърши, смотолявайки нещо за измъкването си през нощта и изминаването напосоки разстоянието до Барите.

— Как? — трепна в същия миг Бяно. — Ти си изоставил войводата и другарите си, и то пред лицето на аскера?

— А — опита се да се самоизвини Георги Трънкин, — то Калъчлията и тъй, и тъй споменаваше, че насам вече няма живот за нас и че ще трябва пак да ударим към Варненско…

— Но ти не поиска разрешение да не ходиш по Варненско с дружината, а се измъкна като подлец, нали? — не се остави да бъде забаламосан Бяно.

— Ех и ти, вуйчо! — насили се да се покаже обиден момъкът. — Приказваш ги и ти едни таквиз едри-едри. Измъкнах се, вярно, ама защо чак като подлец? И ти да беше вчера там, накъмто Чумерна, където низамските куршуми бяха повече от желъдите по дърветата, щеше…

— А да ти кажа ли аз какво щях, Георге? — обади се от одъра Мавроди Коджакара. — Ако не беше син на баба Трънка и внук на онзи Георги, чието име носиш, щях чисто и просто ей-сега да ти пръсна мозъка. Защото само това заслужава човек като тебе, комуто е досвидяла кожицата и като сетен предател е изоставил дружината в час на изпитни.

Настана тягостно мълчание, което сякаш обещаваше никога да не свърши. Най-сетне Георги Трънкин се престраши да се обади:

— Аз се надявах, вуйчо, да намеря при тебе подслон и укритие, докато тази вихрушка се измете от нашия Балкан… А то какво? Комай трябва да сляза при мама и Христо в града или на воденицата?

— Никакъв град и никаква воденица! — отряза в отговор вуйчо му. — И не защото там гъмжи от войска и заптии. Трябва да поправиш грешката си, Георге.

— Туй пък що значи? — озъби се момъкът и сипаничавото му лице придоби изражение на раздразнен рис. — Да не ти е минало през ума да ме върнеше накъде Твърдица? Чавка ли ти е изпила…

Не можа да завърши. Бяно се приведе напред и го плесна; не вложи и четвъртина от силата си в тази плесница, а Георги се изтъркаля от столчето си и се намери до вратата.

— Ти не само си предател, но и безочливец — каза Бяно Абаджи. — Аз съм твой вуйчо, господинчо, но заедно с туй съм и два пъти по-стар…

— И си дошъл при него да търсиш спасение? — вметна Мавроди.

— … не ти е позволено да ми говориш с неуважение и разни врели-некипели. Ти си шетал с Димитра Калъчлията по Варненската нахия, нали? И сигур са ти известни ятаците и скривалищата му?

— Две пълни години бяхме заедно нататък — отговори Георги, като разтриваше бузата си, която бе захванала да се подува.

— Ще те приютя до довечера, а сетне ще ти дам храна като за една неделя и нощес да те няма — строго отсече вуйчо му. — Отиваш право към Варна и от ятак на ятак и скривалище на скривалище намираш войводата си. Дали ще му кажеш истината за измяната си, или ще скроиш някакво лъжовно извинение — това оставям на тебе.

Георги Трънкин реши, че сега е моментът да натрие носа на вуйчо си, като високомерно откаже част от предложеното му съдействие:

— Не ти искам укритието — каза. — Още сега поемам.

Надяваше се в Бяно да заговори роднинското чувство и при съзнанието за опасността, която вилнееше през тези дни навред в Стара планина, да се опита да го задържи. Но се излъга.

— Много добре — съгласи се стопанинът. — Това е първото почтено нещо, което чувам днес от тебе. Дай да ти напълни вулията и…

— … и носи много здраве от мене на Калъчлията — завърши вместо него Мавроди Коджакара. — Кажи му, че евалла му правя157 за всичко, което стори. Такъв юнак, който можа да се изплези даже на човек като Зейнил паша, заслужава дълго да се пеят песни за него…

Малко по-късно, когато изпрати племенника си и се върна, Бяно завари ранения отново в полуунес. Усилието, което му коствува идването на Георги Трънкин, го бе изтощило.

— Знаеш ли, Бяно — прошепна, — усещам, че си отивам…

— Хайде пък и ти! — престорено го сгълча приятелят му. — Отивал си бил! Не видиш ли, че най-лошото е вече зад гърба ти?

— Не, не, наистина си отивам, братко. И не е защото раната на хълбока пак се отвори. Вътре в мен, самата ми душа ми казва, че ще се разделяме… и този път завинаги…

Бяно надигна завивката му. Наистина по превръзката на хълбока отново бе избила алена кръв. После отмести поглед и върху мургавото лице на Мавроди забеляза сивия отпечатък на приближаващата смърт. Понечи да смени мехлема и превръзката на раната, но другият го спря:

— Остави! — каза; гласът му видимо отпадаше, но в него не се усещаше страх. — Имаме още много малко, нека не го загубваме в ненужни превръзки, а да поприказваме още.

Кратко колебание. После Бяно попита предпазливо:

— Искаш да ми кажеш или да чуеш нещо от мене?

— И едното, и другото. Седни, седни пак тука до мене. — Мавроди полежа със затворени очи, после разтърси бяла коса — с това движение сякаш напъди за още малко Безносата. — Помниш ли, как хубаво го беше казал синът на Стойко Раковалъ̀, Бяно? Че нашего брата сме били „като звездите сред мастиления мрак на робското небе“.

— И друго каза той — припомни му Бяно. — Че утре, когато целият наш народ се вдигне за свобода, вие, „звездите“ — ти, Калъчлията, всички, — ще бъдете начело и ще ни водите в битките.

— Дай ми глътка водица — примоли се Мавроди. И като пи, въздъхна: — Умен момък е Георги Раковски, но за това сбърка, братко. Времето на хайдутите и на вехтите войводи си отиде, пък още не са дошли хората на новото, следващото време.

— Говориш така, защото си ранен. И защото Бойчо, царство му небесно, си отиде, а Пею и Желю са в а тюрмите…

— Не, не, не е затова. Балканът плаче за юнаци от нова кройка, Бяно. Не ме питай какви, не мога да ти кажа. Само знам, че няма да са като нас… — секунда колебание — също и като племенника ти няма да са… „Звездите“ угаснаха, Бяно, завинаги угаснаха, пък не прозрявам какви трябва да са наследниците им, ох! — той стърчи лице от пристъп на болката, — наследниците им, чиято светлина да грее и при дневния светлик…

— Дай да те превържа, Мавроди, не се инати!

— Не, забранявам ти! — спря го отново раненият. — Не ми отнемай тези последни минути, братко.

— Болката те въвежда в заблуда — каза Бяно, като с всички сили се стараеше да скрие ужаса си от смъртта, чието присъствие безпогрешно долавяше. — Димитър Калъчлията е на свобода, ще излязат и други юнаци, Стара планина отново…

— Ще излязат, вярно е. — Мавроди отново се прегъна, но този път удържа, не изохка. — Ала то ще е, как да го река, нещо като вашето абаджийство, Бяно. Е, тъчете още абата, тракат становете ви, но знае се, че щом веднъж вече се появиха фабриките, абаджийството е осъдено. Така ще е и с онези, които ще дойдат в Балкана, след като са залезли „звездите“.

Спорът беше безцелен и това Бяно напълно ясно осъзна. И се реши да каже:

— Дори и да е така. Народът во веки веков ще запомни светлика на вас, истинските звезди. Ще възхвалява подвизите ви и ще черпи сили от спомена за тях.

Каза го, а не си даде сметка, че говореше за „залезлите звезди“ — и за Мавроди заедно с тях — вече в минало време.

— Дай ми още глътка вода! — примоли се раненият.

Бяно Абаджи му поднесе пахарчето до устните. И изтръпна — смъртната сивота бе станала още по-ясно забележима, а носът на смъртника вече дори леко синееше.

— Дано да си прав — с упование каза Мавроди и приятелят му се почуди откъде ли намира още душевни сили да говори така смислено и спокойно. — Ти знаеш, Бяно, животът ми бе едно безспирно страдание. Бих продал душата си на Опашатия, поне споменът за мене да бъде светъл и ясен… чист… И не заради някаква гола слава — за полза на другите страдалци да бъде тази светлота…

— И тя ще бъде! — вече с истинска, а не престорена твърдост рече приятелят му. — За полза и за българска гордост ще бъде. Ще се гордее с тебе и Иван, когато рано или късно му кажа истината. Защото аз наистина няма да я скрия от него, Мавроди!

Раненият отново затвори очи и дълго, дълго остана така. Бяно започна вече да се пита дали животът не е напуснал тази негова измъчена плът, но не се стигна до проверка. Клепачите на Мавроди още веднъж се открехнаха и смолистите му зеници се извърнаха към човека до одъра.

— Когато някой е с единия крак в гроба, той не бива да бъде лъган, братко. Кажи ми от сърце — вярно ли беше, когато ми се закълна, че Иван е още жив?

Другият така стисна пестници, че ставите му изпукаха. Но събра сили и издържа пронизващия поглед на умиращия.

— Вярно е и още веднъж ти се заклевам. Искаш ли сам да видиш писмото?

— Знаеш, че съм сляп за писаното слово. Но щом си толкова добър, прочети ми го още веднъж…

Бяно поразрови ракличката, в която под ключ държеше някои свои лични вещи и тефтери, и извади писмото. То беше същото онова писмо отпреди две години — последното, получено от Иван, — с което синът на Мавроди Коджакара известяваше, че е напуснал университета и е отишъл доброволец в Крим. Разгъна го, позаглади го на коляното си и го „зачете“:

— Чуваш ли, Мавроди — вдигна поглед от „писмото“ Бяно. — Живо е момчето и удостоено с четири…

Гласът му секна изведнъж. Мавроди Коджакара бе застинал в странна, леко извита стойка, сякаш не с ушите, а с цялата си вече безчувствена снага продължаваше да слуша измислените редове на своя син. А погледът му, допреди малко впит в четеца, сега се рееше, неподвижен, някъде далече — вероятно към Каръмската земя през морето.

Бяно протегна пръсти и затвори клепачите му. После се прекръсти и като бършеше очи, произнесе гласно:

— Прости ми, господи, че дадох свята клетва, а излъгах. За душата на този мъченик го сторих. Той преживя като Йов тук, на Земята, нека поне с радост… пък макар и лъжовна, да се яви пред нозете ти…

12.

Ако приемът, даден от Зейнил паша — вторият в летописа на Сливен — мина успешно, основната заслуга беше във френското възпитание на пашата. След като се бе позапознал с истинските отношения между турци и българи в този град, той има̀ благоразумието пред едните и другите да изтъкне съвсем различни поводи за тържеството: пред сънародниците си — победоносния мир, сключен (макар и не съвсем наскоро) в Париж, и ликвидирането завинаги язвата в снагата на империята („завинаги“ и „язвата“ бяха негови думи и те отговаряха на представите и на доброто му самочувствие), която представляваха хайдушките дружини в Стара планина; пред българските първенци — издаването на Хатихумаюна, включването на християните в управлението и сбогуването му „с този прекрасен град и с още по-прекрасните негови жители“. Тъй или иначе усвоената в далечна Франция тактичност даде плод — на приема присъствува наистина най-отбраното общество, каймакът (Зейнил си го определи на френски „crème de la crème“) на Сливен, турци, българи, че и един грък — Костаки хекимина. Разбира се, не и жени — присъствието на представителки на „низшия пол“ противоречеше на разбиранията на един чистокръвен мюсюлманин дори когато той бе получил възпитанието си в „Сен-Сир“ и неведнъж бе имал възможността да се движи във френско общество и френски салони.

— Не съм ви виждал много отдавна, господин Силдаров — каза Добри Чинтулов, когато раздвиженото множество в казиното го „изхвърли“ точно срещу Бяно Абаджи. — Да не бяха такива времената — той кимна към другата страна на салона, където, заобиколен от първенци и подлизурковци, беше пашата — щях да се кача да ви видя горе, на Барите.

— Навярно имате да споделите с мен нещо особено важно, господин Чинтулов?

— А, не от такъв характер, какъвто си помислихте — засмя се учителят и широкото му пълно лице стана съвсем кръгло. — Просто исках да ви поздравя, станали сте напоследък още веднъж дядо.

— Напоследък станах още два пъти. За кое внуче щяха да бъдат поздравите?

— Не знаех, господин Силдаров. До ушите ми стигна само радостта в семейството на негова милост. — Той се огледа с присвити очи и кимна към Боян, който като устабашия на преуспяващата нова работилница също бе получил покана за приема. — Видях го, вашия Стефан Боянов. Юнак! Да не му е уроки, но личи си яката Силдаровска жилка…

— Благодаря. Няма да скрия, че и мен ме зарадва тоя момчурляк…

— Разбрах, че има и друга радост в рода? Или чух погрешно?

Не можеше да се каже, че Бяно преливаше от радост, когато му отговори:

— Така е, господин Чинтулов, освен внучето Стефан, дъщеря ми Руска, Руска Кутьо Ганчева, ме дари наскоро с още един внук, Ганчо. Ганчо — на името на бащата на чорбаджи Кутьо — наблюдателният Чинтулов си отбеляза, че Бяно Абаджи не каза „зет ми“, а „чорбаджи Кутьо“, — когото навремето турците заклаха в Балкана.

— Силна, юнашка кръв е вашата, Силдаровската — засмя се повторно учителят. — Четири внука, и четирите все мъжки момчета! Да не беше в чашата ми най-обикновен чай, аз, знаете, не пия друго питие, щях да вдигна наздравица — и за кръвта, и за четирите юначета.

— А, защо? — вдигна своята чаша Бяно. — Важно е пожеланието, не питието… Наздраве!

Сияещ като месечина, Руско Миркович приближи към стола, на който се бе настанил Фабрикаджията.

— Свате Добри — каза, като се задъхваше от гордост и въодушевление, — да те запозная с братчето ми.

„Братчето“ всъщност беше една глава по-висок от него, с права стойка, която изпъваше европейските му дрехи, и леко пооплешивяло чело — белег, че не е чак толкова малък, както изглеждаше в очите на брат си.

— Абе ти да не си Георги? — попита Добри Желязков.

— Доктор Георги Миркович — нетърпеливо избърза Русчо…

— Доктор? Белким стана доктор, Георги? — Фабрикаджията се ръкува с новозавърналия се син на Сливен. — Аз те помня ей такова хлапе… Я кажи, я кажи! Къде завърши науките си, сине?

— В Монпелие, господин Желязков.

— Мон-пе-ли-е… Туй пък къде е?

— Във Франция, господин Желязков. В най-южния край на Франция, почти до брега на Средиземно море.

— Чудно, трябва да съм захванал да изкуфявам. Аз пък съм запомнил, че пое на север…

— А, не се самообиждайте — засмя се лекарят. — Наистина тръгнах на север, пък се върнах от юг. От юг и от запад.

Той разказа накратко одисеята си. Преди десет години старият приятел на Добри Желязков Иван Селимински, вече лекар в Букурещ, бе поискал „две по-будни сливенчета“, които да отидат в Русия да учат на негова издръжка. Заминал само един, Георги, братът на Русчо Миркович. Една година по-късно той бил вече в Одеската семинария заедно с още трима млади българи158. Не провървяло на Георги в Одеса, та се натоварил на една гемия и се озовал в Цариград. Там си получил пая от наследството на бай Вълко, баща си, та завършил католическото френско училище и после се, прехвърлил във Франция.

— И ето ме сега с лекарска диплома обратно в родния Сливен — завърши разказа си той. И продължи: не, нямало да остане, вече бил приел поканата на ескизаарлии да стане градски лекар при тях. Защо ли? Ами защото вярвал на старите, които казвали, че „никой не е пророк в родното си място“. Завинаги ли? А, не, теглело го насам, положително пак щял да дойде…

— Жалко, че няма да останеш още сега!… — непристорено въздъхна болният.

— Защо, господин Желязков? Градът не е останал без лекарска помощ. Доколкото разбрах, в последните години е дошъл опитен грък…

— Ей го там! — показа с очи Русчо. — Костаки хекимина.

— Предпочитам да умра начаса, нежели да се оставя в нечистите ръце на този… на този… — Сега вече не говореше болният, развалината Желязков, а предишният Добри Фабрикаджията, твърдият и решителният.

— Мискинин — помогна му Русчо Миркович.

— Защо, господин Желязков? Не разбира ли колегата Костаки?

— Може и да разбира, ама е мискинин, както рече бате ти, затова. Аз не знам някой да е излекуван от него, ала колко са озлочестените жени и девойки — чет нямат. Такъв човек е за заплюване, а не за почетното звание лекар. — За минута тримата се умълчаха. — Може би не е подходящият момент, доктор Георги, ама може ли да те попитам нещо? Разбираш ли — не доскорошния лудетина Георги, а доктора да попитам?

— На ваше разположение съм, господин Желязков.

— Много страдам бе, сине — страдалчески изрече болният. — Ставите си усещам като прободени с нажежени шишове — мръдна ли, все едно че ги обливам с вряло олово. Ама може ли човек да е вечно неподвижен, като кукла?

— Ще позволите ли да погледна?

Добри Желязков показа ръцете си.

— Така са и краката, целият съм така — каза. — Ставите подути, зачервени…

— Вие имате това, което в медицината се нарича хроничен ставен ревматизъм, господин Желязков. И тъй като ви помня като корав и с твърд характер мъж, ще ви кажа веднага направо — науката още не може да се справи с него. Разбирате ли? Просто не е изнамерен цяр срещу инфектартрита… това е другото име на болестта ви.

Кратко смълчаване.

— Чест ти прави, сине, че не се залови да ме залъгваш като дете. — Добри Желязков изкриви лице в нещо като усмивка. — Е, чест прави и на мене, загдето съм оставил такъв спомен, че лекарите не го извъртат по килифарски… Кажи ми още само едно. Ако няма цяр, няма ли поне чалъм да се пооблекчат тези дяволски страдания?

— Не ми се присмивайте, че аз, възпитаникът на университета в Монпелие, ще ви препоръчам нещо от народното лечение, господин Желязков. Ама опитайте — може да даде резултат.

— Казвай, казвай веднага!

— Правете всеки ден баня в каца топла вода, толкова топла, колкото можете да издържите. Поизстива ли, нека да доливат гореща. Като се натоплите хубавичко, намазвайте болезнените стави с кашица, приготвена от люти чушки, ама от най-лютите, арнаутските, също толкова корени на пиперки, четворно повече чист зехтин и пак четворно хубаво нашенско червено вино. След двайсет дни или месец се надявам да получите облекчение.

— Ще го направя — кимна Фабрикаджията. И смигна съучастнически: — Винцето не може ли…

Тримата избухнаха в смях.

Те се сблъскаха така лице с лице, че този път Кутьо Ганчев нема̀ възможността да заобиколи отдалече.

— Благодаря ти за уважението, което ми стори, зетко — с горчива ирония каза Бяно. — Господ ме е дарил с още едно внуче — нека да е живо и здраво и достойно за името на дядо си!, — пък аз научих за това от комшиите…

Беше вярно — третият син на Кутьо се бе намерил преди цял месец, пък той още не бе благоволил да се отбие у Бянови, да съобщи радостната вест на тъста и тъщата.

Щръкналата адамова ябълка на Кутьо подскочи — чак до челюстта, но той поне има̀ доблестта да срещне по мъжки укорния поглед на Бяно.

— Виновен съм, няма да го отрека. И веднага ще ти река, тате, че катадневно заплащам вината си до нетърпимо мърморене — и от Руска, дваж повече от мама.

— За да не си изпълнил нито роднинския си дълг, нито жалбата на жена си и майка си, ти навярно имаш някакви много сериозни причини…

— Също и този път няма да хитрувам, тате. Колчем се срещнем и разприказваме с тебе, толкоз пъти все сме стигнали до търкане, аха-аха да я докараме до непоправимото.

— И защо е така, драги зетко? Обяснил ли си си го някак?

Другият сви кокалестите си рамене.

— Амчи знам, ти не одобряваш желанието ми винаги първом да обмисля и да преценя разумността и възможностите, а сетне да действувам. Аз пък не мога да се съглася с прекаленото горещене на всички вас, Силдаровците. Мигар ще оправя всички зулуми, ако ден през ден ходя да се карам я с каймакамина, я с Али ефенди? Няма да постигна нищо добро, само ще си спечеля ненавистта им, та с едно мръдване на ръката могат да ме върнат там, в нищото, откъдето тръгнах.

— Народът ни казва: „По-добре честна сиромашия, отколкото безчестно богатство“, Кутьо.

— А, това не мога да приема! — Кръвта видимо се качи в главата на Кутьо Ганчев. — Ако не съм такъв юнак, какъвто вам, на Силдаровците се иска да ме видите, то поне никой не може да ме обвини в безчестие. Никой!

— Прекаленото прегъване на гръб надали е особена чест…

Другият щеше да отговори с някаква острота, но се удържа, поразмисли. После каза многозначително:

— След този ни разговор пак ли ще ме попиташ, тате, защо отбягвам честите ни срещи?

И с тези думи се разделиха. Пропуснаха даже по едно довиждане да си кажат…

Зейнил паша държеше в ръка филджан, но в него нямаше кафе, а коняк от най-добра марка — още от Франция се бе пристрастил към това питие. И между задължителните кратки реплики с този-онзи с удоволствие си теглеше по една глътка, така за него срещата със сливналии придобиваше не само облик, но и вкус на едно истинско празненство…

Точно по време на една от тези глътки някакъв глас произнесе току до рамото му:

— Исках нарочно да ви поздравя, паша ефенди. — Зейнил с неудоволствие си спести едно хубаво примлясване — то за него беше все едно като оригването подир вкусно и богато хранене — и се извърна. Онзи, който му говореше, беше от българите — хубав и богато облечен чорбаджия, с умно и донякъде лукаво-хитро лице, само прекалено пълен като за вкуса на пашата. Това за пълнотата не подразни особено турчина, обаче не може да се каже същото за раболепието в гласа на чорбаджията — той не беше безразличен, към похвалите, но се дразнеше от подлизурщината.

— Да ме поздравите за какво, челеби? — каза с онази изисканост, на която го бяха учили в „Сен-Сир“. — С какво съм заслужил ласкавата ви оценка?

— Казано съвсем точно, една ласкава оценка и един укор, паша.

Зейнил наостри уши — този път непознатият наистина успя да пробуди любопитството му. Не се случваше всеки ден гяурин да посмее да съди не кого да е, а един паша.

— Любопитен съм да чуя и двете.

— Поздравлявам ви, че очистихте нашия богат и красив край от негодниците, паша ефенди. Мисля, че за пръв път от цяло столетие друмищата престанаха да бъдат място на постоянна опасност. Бих казал дори, че сега е като в една наша стара песен — можем да пратим оттук до Котел или до Елена някоя най-лична по хубост мома цялата в нанизи от пендари и нито на нейната чест ще посегне някой, нито на алтъните по пазвата й.

Ласкателството беше малко прекалено „ачик“ като за вкуса на пашата, но все пак той го възприе откъм добрата му страна. Какво ли щеше да си помисли Зейнил, ако научеше, че песента не е за някой друг, а за Индже Стоян, споменът за когото още стряскаше мнозина турци дори в Стамбул?

— А укорът, челеби?

— Той е, загдето скрихте от нас, че тази вечер чествуваме славната победа на любимия наш падишах над омразния Московец, паша ефенди. Защо го премълчахте? За нас, верноподаните на султана християни, тази победа също така донесе радост и удовлетворение като на вас, мюсюлманите.

„Ето какво значи една победа! — възликува в себе си Зейнил паша. — Простият народ, който винаги се нуждае от упование в силата, веднага обръща гръб на победения, пък бил той и еднокръвен или едноверен, и се обръща с почит към увенчания с лаврите!“ А гласно попита:

— Как е вашето име, челеби? Ще се радвам да го запомня.

— Евтим Димитриади, ваш покорен слуга — беше отговорът.

Застанали един до друг, поп Юрдан и Димитър Инзов си сърбаха от сливовата, която тук се лееше като река, и лениво одумваха тоз-оня от присъствуващите. И само един-единствен път изоставиха спокойния тон и настръхнаха като хищници, зърнали отдавна гонена жертва.

— Питам се докога Сливен ще търпи този позор — гъгниво прецеди Злъчката и за по-голяма убедителност тегли една от своите. — Долен курвар, който за по-голяма сигурност се е писал хекимин, та булките сами да идват при него, да се разсъбличат, да…

— Когато понякога си помислям, че Костаки е само през няколко къщи от божия храм, в който служа, иде ми сам, със собствената си ръка да му тегля куршума — не остана назад от него поп Юрдан.

— Научи ли за внучката на дядо Ставри Папуча? Костаки я обаял с приказки за женитба, а като и се наситил…

— Какво ще ми разправяш баш на мене? — прекъсна го свещеникът. — Нали си имах ядове чак с владиката Кирил, загдето се съгласих да опея нещастницата, въпреки че сама си е сложила въжето на врата?

— Помни ми думата, дядо попе — рече Злъчката, след като гаврътна още една чашка, — няма да е задълго. Костаки дойде до гуша на всички, даже на тия, дето са се писали по̀ гърци и от самите гърчуля. Ще се намери някой да изтрие петното от челото на нашия хубав град, да пукна, ако не изляза прав!…

— Амин! — каза поп Юрдан и се прекръсти, забравяйки, че това „амин“ се отнасяше до едно изказано пожелание за кървава разправа…

— Е, как е, Бяно Абаджи? — приветствува го Али ефенди.

Бяно го изгледа подозрително — имаше почти нескрито предизвикателство отвъд тези уж нищо незначещи думи.

— Благодаря, не мога да се оплача, кадъ̀ ефенди.

— Виж ти, виж ти! — цъкна присмехулно с език другият. — Московецът на колене пред падишаха, да му даде аллах да живее сто години, не хайдушки крак, а хайдушки цървул не е останал в Балкана, а ти не намираш повод да се оплачеш от положението?

Капанът беше прекалено аджамийсии за човек като Бяно.

— Учудваш ме, кадийо — каза. — Чувал ли си ме някога да пея хвалебствия на Московеца? Или може би си ме виждал да кадя тамян на хайдутите в Стара планина? — И се присмя на свой ред: — Да не си сръбнал от забраненото питие, Али ефенди, та да ме бъркаш с някой друг?

Първата схватка не се оказа в негова полза, та Али ефенди свали маската на дружелюбност от лицето си.

— На два пъти в последните години ти ме заплаши с близка буря, Бяно Абаджи. И признавам, заплаши ме тъй, че хванах вяра на заплахата ти. Е, сега е мой ред да те попитам: що стана с обещаната буря, Бяно Абаджи? В Севастопол ли беше тя, в Париж ли или при „Бели буки“ към Хаинбоаз?

Бяно го изгледа продължително, после каза тихо:

— На твое място бих сторил две неща, кадъ̀ ефенди. Бих плювнал три пъти през рамото си — такава е магията за прогонване на дявола.

— А второто?

— Бих постъпвал така, че наистина законът да има винаги връх над несправедливостта. Защото където вилнее несправедливост, там бурята непременно идва… дори и ако случайно позакъснее…