Бурята

1.

Като се правеше на безгрижен, Панайот Минков спусна кепенците на дюкяна, после хвърли един уж разсеян поглед нагоре-надолу по улицата, влезе и заключи вратата зад себе си. Докато палеше още няколко свещи, изпод тезгяха и от малкото складче отзад наизлязоха даскал Димитър Черното, доктор Георги Миркович, Боян Силдаров, Добри Чинтулов и Стефан Гидиков; всички бяха млади, но дори и сред тях последният изглеждаше направо момче — на всичко отгоре слаботелесно и с цвят на кожата, за който никак не би подобавало да се каже „пращи от здраве“. Насядаха по столчета и чували и Димитър хаджи Костов, като се почесваше замислено по брадясалата буза, започна пръв:

— Не знам как е с вас, но аз се чувствувам орезилен. Откак свят светува, младите са начело във всяка борба. А ние докъде я докарахме? Размърдваме се, когато старите ни смушкат с остена…

— Наистина сме за резил — съгласи се Панайот Минков. — То ще излезе, че хората на години са с по-млад дух от нас. Или… Впрочем знаете ли за какво ни събират?

Погледите се отправиха към Боян, но той сви рамене, не знаеше.

— Не е трудно да се познае — каза Георги Миркович. — Проспали сме всичките години на войната…

— Не — вметна Чинтулов, — чакали сме наготово от Дядо Иван!

— … и сега трябва първо ние да се събудим, а сетне да заработим за пробуждането и на целия наш народ. — Миркович не беше между „проспалите“, защото през войната бе в далечна Франция, но без колебание поемаше върху себе си част от общата вина. — Бездействието ни е нещо като пропаст между миналото и бъдещето…

— Ясно! — обади се Стефан Гидиков. — Наш дълг е, ако не можем да запълним пропастта, поне да хвърлим мост през нея. Мост от миналото към бъдното. — Имаше мек глас, пък думите му звучаха твърдо и сухо. — И ако слушате мене, ние трябва да покажем на старите, че знаем своя дълг и ще си плюем на ръцете да го изпълним с чест, както подобава на родолюбиви българи.

— Прав е Гидика, ама не е и съвсем прав — каза Чинтулов, като в същото време се изправи и си потърси по-удобно място за сядане. — А преди него същата грешка направиха и Черното, и Панайот. Защо, драги ми господа, делим родолюбивите българи на стари и млади? Колко хора знам, дето са млади по години, пък в сърцата си са вехти и изхабени. И обратното — само тук, в Сливен, мога тозчас да ви изброя поне трийсетмина, които ние с лека ръка пишем за стари, пък всеки от тях по дух е колкото нас шестимата тук. Да не говорим за опита и мъдростта им.

— Вярно го рече даскал Добри — потвърди Боян. — Поне за моя баща ще ви кажа, срам не срам, че не мога на малкото му пръстче да се опра в народните работи и в мъдростта. Че и в телесната сила — комай да сплетем ръце, ще ме пречупи на две като…

Не можаха да разберат като какво би могъл да го пречупи Бяно Абаджи — отвън се почука по уговорения начин. Стопанинът на дюкяна Панайот Минков отиде да отвори, в същото време всички станаха на крака, влизаха хора, които се ползуваха от уважението им — Бяно Абаджи, поп Юрдан и Димитър Инзов. Поздравиха се, насядаха и за малко се възцари притеснено мълчание. И пръв Бяно, както е думата, строши леда:

— Каква стана тя нашата? „Пременил се Алия…“159 Преди трийсет години, Панайоте, се събирахме така да си шушукаме в задната стаичка на дюкяна на вуйчовците ти, сега пък в твоя дюкян… А вие — що? Чини ми се, че сте се поразговорили преди нашето идване.

— Така е, господин Силдаров — отговори за всичките Добри Чинтулов. — Недоволни сме ние, от много неща сме недоволни, но като че на първо място от себе си. Занемарили сме народните работи ние и допуснахме този наш Сливен, дето винаги е бил начело, сега да крета ако не към опашката, то поне най-много по средата.

— Не се самобичувайте чак толкова, приятели — окуражи ги Бяно. — До вчера беше война, цялата османска царщина беше на крак — кой можеше да стори повече? Важното е сънят и бездействието да не станат навик…

— Това го съзнаваме и ние — рече Миркович. — И решихме, че трябва да поправим допуснатата грешка. Най-добре го каза ей този, най-младият от нас: да хвърлим мост от миналото към бъдещето. И хубавият наш град отново да заеме лично място в борбите за вяра и народност.

— Пуши ли се тук? — попита Бяно и след утвърдителния отговор на Панайот Минков започна замислено да пълни чибука си. — Не ми се е случвало да строя мост — каза, — ала мисля, че ако се захвана, най-напред ще огледам бреговете. Ще рече, да проверя на какво ще се опре този мост. — Той затъпка с палец тютюна и извади чакмак, кремък и прахан. С училището сме добре, тъй преценявам аз. И трябва от сърце да кажем едно „хвала вам, Чинтулов, Инзов и хаджи Костов за постигнатото“. За съжаление не можем се похвали по църковните работи…

— Именно заради тях настоях на това събиране, момчета! — обади се на това място поп Юрдан и разтърси лъвската си грива. — Знаете ли вие, че преди седмица беше тук светиня му Иларион…

При споменаването на това име всички заговориха в един глас:

— Иларион бил тук!… Иларион Макариополски?… Как да не сме узнали, че най-личният от всички българи на днешния ден?…

— Преспа две вечери у дома — мрачно потвърди поп Юрдан. — Кому да кажех за него, с кого да го срещна? С гърчулята, дето са заели църквите ни ли? Или с тоя михлюзин поп Станчо?

— Не го обиждай, отче — застъпи се Добри Чинтулов. — Поп Станчо не е заслужил хулната ти дума.

Свещеникът изобщо не обърна внимание на забележката му:

— Светиня му Иларион ми остави требници и други богослужебни книги на наш, славянски език. Кому да ги дам, питам ви? Кои са свещенослужителите в града и каазата, които могат да си послужат с тези книги пред народа?

— Също и това е вярно — каза Димитър хаджи Костов. — Ние не само сме изостанали в борбата за българска черква, но ни липсват и такива учени свещеници, които да противопоставим на гърците. — И добави дипломатично: — Ако изключим отец Юрдан, разбира се…

— А, ще ме изключиш! — изръмжа похваленият. — Сякаш не се знам аз колко пари чина…

— Казаното от даскал Димитър аз ще повторя по друг начин. И по-нашироко. — Бяно беше извадил искра от кремъка и дюкянът се изпълни с приятно-тръпчив мирис на прахан. — Не знам дали турчулята спечелиха нещо от войната, но нашите елини положително спечелиха. Като изпъдихме Цукалата, те бяха позагубили почва под краката си. Сега обаче отново се изправиха, такива като Йоргаки, Евтим и Никола Феслията изплуваха като каймак, полека-лека хванаха общинските работи в ръцете си. Пък за църквата — да не говорим, тя е изцяло тяхна, елинска. — Бяно се обърна към Чинтулов. — Да не говорим и за оная ваша постъпка, даскале. Може сама по себе си да беше юначна тя, но беше недомислена. И неподготвена. Примерът от Цариград ни показва: църква не се отвоюва с едно юначно дело, а с дълга и търпелива работа. И с противопоставяне сила на сила. Е, сега стигнах до реченото от даскал Димитър. В школото ние надвихме, приятели, понеже имахме учители, с каквито елините не могат да ни излязат насреща. В църквата обаче не можем да се похвалим със същото. Така е в Сливен, така е и в цялата кааза.

Умълчаха се. Бяно Абаджи не бе изрекъл никакво обвинение, пък всички се чувствуваха повече или по-малко виновни.

— Е, Бяно Абаджи, опипахме почвата, както ти искаше — рече най-сетне Димитър Инзов. — Не можем да кажем, че е много твърда. Ама туй не бива да ни спира за моста, нали? Вместо да се вайкаме какво сме изпуснали, по-добре кажете как да сложим темелите на моста!…

Тази подкана отприщи сърцата. Всички заприказваха, едва се изслушваха, надпреварваха се да дават оценки и съвети. Когато Добри Чинтулов се зае да обобщи казаното, най-главното като че ли беше следното. Всички бяха съгласни, че учениците — особено учениците от Класното — са излезли по-напред от възрастните по знания; Чинтулов се нае след неделните служби да изнася уж проповеди, а всъщност просветни беседи пред по-старите, Панайот Минков щеше да се заеме със средното поколение, а Стефан Гидиков — с младите. Поп Юрдан, Злъчката и Димитър Черното трябваше да открият и непрекъснато да поощряват верни люде в каазата, които и просветата да издигнат на по-високо ниво, и да подбудят народа за църковна независимост. След много умуване се спряха на първо време на поп Янко от Котел, който вече неколкократно бе отивал „на нож“ с поп Костадин и другите гръкомани в селото160; поп Харалампи от Козосмоде161 — преди години турчин бе отвлякъл дъщеря му и оттогава той нямаше друга цел в живота извън борбата срещу потисниците от всякакъв вид и народност; да се повлияе на даскал Димитър Русков да се върне в родния си Градец и там да застане начело на просветното дело и на църковната борба (Бяно Абаджи обеща да се види с него и „да го натисне“ да изпълни тази задача за общото благо); в Медвен щяха да се доверят на даскал Буньо — така наричаха младия и извънредно родолюбив учител Господин Бъчваров, — за когото разправяха, че по обич към отечеството не отстъпвал на своя учител Димитър Русков; за Жеравна някои бяха чували добри думи за даскал Стефан Вълков и поп Тодор, но преди да им се доверят, решиха за благоразумно да поразпитат за качествата им — това пак прие за свой дълг Бяно Абаджи, който обеща да се поразговори със своя сват Жейно Литаш. Засега — толкова; за начало решиха да подемат борбата само в Сливен и тези селища с надежда, че захване ли да се пропуква гърчеенето, всички или поне още много други селища щяха да си родят и изтъкнат свои водачи.

Дотук нещата сякаш се решиха спокойно. Не беше така обаче, когато се постави въпросът за запопването на нов човек — хем просветен, хем отечестволюбив. Погледите някак от само себе си се насочиха към Димитър Инзов — нали още по времето на Цукалата си бе спечелил име на непримирим борец, пък който може да се пребори в училището, той няма да си поплюва и в църквата, — ала учителят поклати глава:

— Хич не се надявайте, хора. И не защото ме е страх някой път вместо „Амин“ да не кажа „мамицата…“ — Тук всички се разсмяха, защото познаваха цветистия език на Злъчката. — Знаете ме, че съм злъчка, сприхав и заядлив човек. Такъв вече си имаме — той показа с очи към поп Юрдан, — не ни трябва друг. Пък нека да не крием и не преувеличаваме — също и по знания не съм човекът, който ви трябва. За онова, замисленото от нас, нужен е съвсем друг — пак твърд в родолюбието си българин, но твърдостта му да е обвита с мека и приятна обноска, пък в знанието да е такъв, че Яни Сотировци да застават с подвити опашки пред него.

— Ако думата ви е за Добри Чинтулов, аз съм изцяло против, господин Инзов — веднага се обади Димитър хаджи Костов. — Чинтулов е стълбът, на който се крепи цялото ни училищно дело.

— Нямах предвид Чинтулов, да пази бог — гъгниво се засмя Инзов. — Говорех за човек, който изобщо няма нужда да си пуща брада, за да замяза на един приличен поп.

— За мене! — потресено възкликна Черното. — Не може да искате това от мене, братя.

— И защо? — за пръв път днес се обади Боян — присъствието на баща му го притесняваше. — Пред нуждата на отечеството може ли някой да се позове на свои си някакви вкусове, привички и намерения?

Смутен и объркан, Димитър хаджи Костов се опита да хитрува:

— Не можем да оставим най-старата махала на Сливен, господа — Ново село, — без школо. Ако аз облека расото, кой ще поеме децата на новоселци? — И подхвърли предизвикателно: — Или може би ще проводите да ме замести Яни Сотиров?

И тук получи неочакван отговор който смая всички в дюкяна:

— Аз ще поема вашето място, господин хаджи Костов — отсече Георги Миркович. И се засмя на Чинтулов: — Надявам се, че господин главният учител ще ми се довери?…

— А назначението, за което говорехте? — продължи Черното.

— Ще уредя някак с Железник162 — някак безгрижно заяви Миркович. — И бих се радвал, ако сметнете, господине, че моята жертва ако не се изравнява, то поне приближава вашата.

— Моля ви, не искайте отговор начаса от мене — примоли се учителят. — Разбирате, такава крачка не е… Е, какво да ви обяснявам…

— Имаш право на тази отсрочка — кимна в съгласие поп Юрдан. — То само негова милост — той кимна към Бяно — ме запопи с една яка плесница и къде, мислите? Насреди Нурул Кудус джамия…

Щеше да избухне всеобщ смях, но Стефан Гидиков го спря още в началото?

— Господа, господа, изслушайте и мене, господа. — И когато видя, че е събрал в себе си вниманието, продължи: — Ще си позволя да поправя Бяно Абаджи. От войната може да са спечелили нашите „елини“, но ние имаме силата не само в училището, господа. Цялата младеж е наша, готова е не само за църковна, но и за… Е, разбирате ме, господа, няма защо да ви го казвам с думи. Но трябва да го имате предвид, когато ще преценявате положението в нашия любим град. Тук, именно тук припламна най-напред искрата любородна и като запален барут се разпростря по цяло Българско. Това също… това също… — Той искаше да каже и още нещо, но се смути, пообърка се. Обаче вместо да млъкне, най-неочаквано запя:

Първо Боян и Панайот Минков се присъединиха към него:

След малко ги последваха също Черното, Бяно Абаджи, поп Юрдан и Злъчката. Запя и доктор Миркович, но като не знаеше думите, само тананикаше заедно с другите. А песента се лееше ли, лееше:

Когато изкараха цялата песен до

Бяно се прекръсти благоговейно и рече с упование:

— Амин! Трижди амин! — И добави: — Който е наредил тази песен, той е истински светец на нашето племе, господа. И един ден името му ще бъде наравно с отца Паисия и с Неофита Бозвелията…

Оглушително мълчание последва думите му. Оглушително и изумено.

— Наистина ли не знаете кой е наредил песента, господин Силдаров? — с недоверие запита Димитър хаджи Костов. И когато Бяно потвърди, кимна към ъгъла: — Вижте тогава светеца ей там…

А в ъгъла, седнал върху чувал с ориз, се бе прегънал Добри Чинтулови хлипаше разчувствувано, а сълзи на благодарност се стичаха по широкото му добродушно лице.

— Ама вярно ли?… — слисано попита Бяно.

— Как не? — отговори му Стефан Гидиков. — А да го чуете и когато я свири пред учениците си на своята вълшебна цигулка!

И тук стана нещо, което никой не би могъл да предвиди: Бяно Абаджи, най-възрастният мъж в стаята, отиде до учителя, отложи калпака от главата си, коленичи пред него и преди той да успее да се дръпне, целуна десницата му…

Преди да затворим тази глава, нека да кажем с няколко думи как бяха изпълнени решенията, взети в дюкяна на Панайот Минков.

Не без продължителна душевна борба Димитър хаджи Костов прие и бе ръкоположен за свещеник; като представител на владиката в Сливен, поп Юрдан му издействува място в централната църква „Свети Димитър“ — да има и там верен на делото човек, както чрез него имаше в клуцохорската „Свети Никола“. Две неща си запази Димитър хаджи Костов в битността си на поп Димитър — уважението на сливналии и прякора си Черното.

Димитър Русков също се подчини, върна се от Котел в Градец и стана главен учител в селото с плата 75 лири годишно. Наскоро след завръщането си той оправи и личното си положение — ожени се за Мария, дъщеря на Стоян кехая.

Напълно се поставиха на разположение и всички други, които бяха набелязали — даскал Буньо, поп Янко, поп Харалампи и двамата жеравненци.

Също и доктор Миркович изпълни обещанието си и зае мястото на Черното в училището към църквата „Света София“. Не остана дълго — наложи му се все пак да заеме поста си на градски лекар в Ески Заара. Замести го един от много младите ученици на Чинтулов — Панайот Стефанов Вълнаров; той нямаше знанията нито на Черното, нито на Миркович, но все пак с достойнство запази нивото на Новоселското училище.

За съжаление съвсем скоро Сливен щеше да загуби — макар и не завинаги — един от най-видните си синове — онзи, когото Бяно Абаджи поставяше наравно с отца Паисия и Неофита Бозвели…

2.

Разговорът се оказа неочаквано кратък — причината се състоеше в това, че онзи, който се отзова на поканата му, беше и не беше поп Станчо. Беше телесно — същият хубав и добре охранен, розоволик мъж в расо от скъпо сукно; нямаше го обаче другия, вечно сърдечен и възторжен приятел — този, който влезе в „килията“, беше студен, заплашителен, високомерен, леденоспокоен, уверен в силите си. Отказа да седне и попита късо:

— Проводил си да ме повикат, даскале. Защо съм ти нужен?

Встъплението стъписа Добри Чинтулов. И го накара да се държи едва ли не като виновен. Той мачкаше ръце, докато обясняваше:

— Виж, отче… Неудобно ми е, ама просто нямам друг изход… Аз самият съм затруднен и… — Пое дъх и каза като ученик, който отговаря на зададен въпрос: — За петте хиляди гроша, отче. Нужни са ми…

— Нужни ли са ти? — вдигна хубавите си вежди свещеникът. — Я гледай… И какво, може би искаш да ти ги наброя грош по грош, а?

Добри Чинтулов напълно се обърка. Онова, което в неговите представи се разбираше от само себе си, в устата на поп Станчо звучеше така, все едно че е поискал няколко звезди от небесния свод.

— Ами условието беше, че когато си ги поискам… при нужда…

— Тъй ли? — продължи да напада свещеникът. — Аз пък, грешен човек, мислех, че ти ми ги даваш, за да не говоря из града кой съчинява тези песни, които ни повече, ни по-малко приканват младите „да тръгват по гората“, и за какво — „срещу народа отомански“…

— Никога не сме свързвали песните с грошовете…

— А аз, представи си, съм ги свързвал. И ако продължаваш…

— Продължавам, разбира се. Пет хиляди гроша са много пари, отче, това е годишната плата на един свещеник или на един главен учител…

— Продължаваш, а? Тогаз се сърди на себе си, даскале. Когато гниеш по одринските или цариградските зандани, спомни си, че сам си си го търсил. — Свещеникът направи няколко крачки към изхода. — Оттук отивам право в конака, даскале. Това пък е моето продължение…

Когато остана сам, Добри Чинтулов почувствува маене, премаля му, та потърси опора о вратата — уплаши се, че ще се срине на пода. Наложи си да се поовладее, поне колкото да се довлече и да се повали на одъра. Случило ли се беше всичко това или бе преживял само един лош, много лош сън? Вярно, дочувал бе неласкави думи за поп Станчо, но чак дотолкова?… Възможно ли е зад образа на най-близкия приятел да се е крила отровна змия? Или вампир, който се храни с човешка кръв? Внезапно, истината връхлетя върху учителя — той нямаше време да седи безкрайно и да си задава въпроси. Поп Станчо не бе заплашвал напразно, това се усети в гласа му, заптиетата може би вече са тръгнали към Гюрчешме. И какво ще стане, когато намерят тетрадката с песните? О, не, само в едно се бе излъгал лъжовният приятел — за тези песни нямаше да последва тъмница, а въже на врата!…

Учителят извади любимата тетрадка от раклата и нерешително я повъртя из ръце. Какво да прави с нея? Той имаше достатъчно здрав разум, за да не си мисли за закопаване в земята или други, още по-хитри скривалища. За миг му хрумна да я укрие в дома на брат си, но веднага отхвърли тази идея — какво, каза си, да избави своя врат от въжето, като надене примката на врата на Иван ли? Тогава? Тогава какво?

През отворената врата долетя далечен неясен шум. Идваха ли? Добри Чинтулов издигна тетрадката и долепи устни до нея. После я изгледа втренчено. Какви бяха тези пресни капки по нея? Текло ли е в ракличката?

— О, господи!… — изпъшка гласно, после, все така зашеметен, с рязко движение хвърли тетрадката в огнището и пламъците лакомо я поеха.

Не мина много време и няколко заптиета — водеше ги лично бьолюкбашията Топчи Ахмед — нахлуха в килията му.

— Чък дишаръ̀!163 — кратко му заповяда Топчи Ахмед. А на своите нареди: — Започвайте!

Час по-късно вече водеха учителя към хапуса. Тъй като той не можеше да носи сам всичките си училищни книги и тетрадки, някои от заптиетата му помагаха.

— Няма да успееш — мрачно каза поп Юрдан. — Али ефенди те мрази, бате Бяно, и щом ти се застъпваш за даскала, той на пук ще го задържи!

— Не съм казал, че ще почукам на неговата врата.

— Али ефенди е алчен — замислено проточи Панайот Минков. — Дали не държи вече девети ден Добри Чинтулов в зандана, за да бъде смазан по-добре? Да знаем, че е така, да съберем помежду си и…

— Не, оставете на мене! — настоя Бяно. — Намислил съм нещо и искам да го сторя. Пък ако не успея, тогаз може да опитаме с подкуп…

Намисленото от него беше да потърси посредничеството на Садък паша Чайковски (който със своя казак-алай отново бе в Сливен). Имаше основание да храни надежди — от устата на пашата-поляк неведнъж бяха се дочували думи за отечестволюбието и против насилничеството…

Потърси среща с него и му каза молбата на цялото сливенско християнство. Михаил Чайка-Чайковски наистина проявяваше изумителна щедрост в думи, като „патриотизъм“, „борба за свобода“ и пр., но пашата Мехмед Садък предпочиташе да стои настрана от парливите въпроси на властта, особено когато те не се отнасяха пряко до него, до семейството му или до казак-алая. И той вече подбираше думи за любезен отказ, когато Бяно му спомена, че е задържан всъщност не учителят Добри Чинтулов, а поетът, че не оръжие, а родолюбиви песни гният в тъмницата.

— Какви песни ли? — отговори на въпроса му посетителят. — Такива са те, които оплаквате горкото положение на роба и се опитват да му вдъхнат вяра в утрешния ден… и в собствените му сили…

Почти нищо не съдържаше този отговор, но, кой знае защо, те припомниха на пашата за сънародника му Адам Мицкевич. Нали и той умря в прокуда заради песните си? В съзнанието му се мярнаха стихове от „Конрад Валенрод“ и от последната част на „Задушница“, а пред вътрешния му поглед — сцената на изпращането на болния поет от Бургас, когато българите, видели в него брат по съдба, на тълпи го съпроводиха до кораба му. И какво? — запита се Садък паша. — Мигар неграмотните бургазлии са способни на повече благородство от него, родения дворянин и водач на борците за свобода?

Като стигна до това място в мислите си, пашата вдигна ръка — нека уважаемият Бяно Абаджи не хаби повече красноречието си и да остави всичко в неговите, на Садък паша, ръце. И когато Бяно си отиваше, до ушите му стигна заповедта на пашата, с която искаше парадния си мундир…

Мислеше, че е някой закъснял мющерия, но се излъга — пред вратата на долапа, задъхан и плувнал в пот, стоеше учителят Добри Чинтулов.

— Дойдох да ви благодаря, господин Силдаров. За мен не беше особено трудно да разбера на кого дължа…

— Хайде, хайде! — прекъсна го Бяно. — Всеки на мое място би сторил същото. Нека не говорим повече, важното е, че сте на свобода. Пък тъй като това е голямо събитие, да влезем вътре и да го полеем.

Влязоха, но не го поляха — при Бяно не се намираше чай, пък друго питие учителят не признаваше. Поседнаха. И гостът каза неочаквано:

— Когато премислям нещата, не зная дали благородната ви постъпка е била основателна, господин Силдаров. Аз… аз просто не я заслужавам.

— Вие ли, учителю? — Бяно се засмя благодушно. — Вие? Ами че вие сам струвате колкото половин Сливен, ако не и повече.

— Не, не — продължаваше да не се съгласява Чинтулов. — Когато гледам назад… а и напред също, аз виждам в себе си само… само един най-окаян страхливец. Не бързайте да ме разтушавате, господин Силдаров. Точно окаян страхливец, това съм аз. Изгорих тетрадката си с песните, сега приех поканата на ямболии и отивам главен учител там.

Бяно не отговори веднага — имаше нужда да премисли и двете новини, които за пръв път стигаха до ушите му.

— От сърце съжалявам и за тетрадката, и за преместването в Ямбол — каза най-сетне. — Но не приемам думата страхливец, господин Чинтулов. И двете действия са проява на най-обикновена самозащита, която е в природата на всяко живо същество. Това не е страхливост, не! Как ще наречете страхливец човека, който е съзнавал, че за поробителите стиховете му са много по-опасни от барута и въпреки това не само ги е сътворил, но и ги е разпространил? И то така, че днес един родолюбец може да не знае „Отче наш“, но положително има на уста „Стани, стани, юнак балкански…“? Така е, учителю. Аз не само че не признавам думата страхливец, но ви смятам за един от най-храбрите люде, които съм срещал през живота си. Именно заради съзнаването на опасността, която сте поемали. Какъв храбрец е онзи, който отива срещу най-голямата опасност, без да я разбира? Не, не! Храброст ще рече да виждаш опасността, да съзнаваш последиците и въпреки това да вървиш с горди юнашки крачки насреща й.

— И за отиването в Ямбол ли ще намерите оправдателна дума?

— Разбира се. Когато вали дъжд, всеки застава на сушина, нали?

— Благодаря ви, господин Силдаров, от душа и сърце ви благодаря. Сега поне… поне няма да се имам… за подлец… И няма да ми е толкова тежко за изгорената тетрадка…

— Тетрадката може да е изгорена, но песните — не — поправи го Бяно. — Те са записани в сърцата на всеки отечестволюбив българин. Искате ли начаса да ви кажа „Къде си, вярна ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“? Докато има българин, тези песни нивга не ще изчезнат и тях никакъв огън не ще може да изгори. — Той потупа окуражително учителя по рамото. — Кога заминавате за Ямбол? И за колко?

— За три години. Такава беше поканата на ямболлии и я приех като спасение от гибелна заплаха. Да не говорим, че тъй или иначе вече съм човек, който е търкал дюшемето в зандана…

— А, това не! — рязко възрази Бяно. — Да си бил в зандана по народни работи — това е чест, не опетняване.

Добри Чинтулов не заспори; при това в себе си той мислеше по същия начин, само се страхуваше от обратното.

— Наумил съм да тръгна в неделя, господин Силдаров. Дори съм наел каруца за не дотам богатия си товар.

— Жалко, че сте избрали точно неделя. Ще бъда на сватба. Иначе непременно щях да ви съпровода до новото ви местоживеене.

— Сватба? — Учителят се оживи, споменаването на думата „сватба“ очевидно му бе дошло на сгода. — Кои са щастливците, господине?

— За жениха трудно може да се каже щастливец. Не поради женитбата, не — ще моля бога именно тя да е превратна точка в съдбата му. Защото иначе… — Бяно се размисли и запълни празнината с натъпкване на тютюн в чибучето си. — Кръщелникът ми Панайот Хитов ще се жени за едно тяхно съседско момиче, Бойка на име… Какви ли нещастия не сполетяха този момък, Панайот! От чужди и свои — ето, чувам напоследък, че сестрите му го разкарват за наследство. Уредили всичко според обичая, пък сега съдилища, разправия, подкупи за кадията Али ефенди…

Добри Чинтулов пламна като божур, стисна юмруци и изрече плахо:

— Панайот не е единственият, който се надява с венчилото да обърне нова, по-щастлива страница в живота си, господин Силдаров. Не искам да крия, аз също имам… Вие се ползувате с име на човек, който обича да помага на другите. Ще склоните ли да помогнете и на мен, господин Силдаров?

— Не разбрах много от онова, което ми казахте, учителю.

— Питах дали ще имате милостта да поискате една мома за мене…

Веднъж „изплюл камъчето“, той разказа всичко с нетърпението на човек, който се бои да не го спре собствената му плахост.

— А сега е по-лошо от всеки друг път — завърши. — Сега дори не съм бедният, но уважаван сливенски учител, а прокуденик…

— На драго сърце ще изпълня поръчката, господин Чинтулов. И ще сполуча, в това съм напълно убеден. Ще сполуча не защото имам влияние върху Фабрикаджията, а понеже зная добрите му чувства към вас, уважението му. И поради това не мога да не ви упрекна, че толкова години на щастие сте загубили заради неоснователни угризения на съвестта.

— Неоснователни ли? — тъжно се усмихна учителят. — В приказките царският син се жени за сиромахкинята и всички се радваме на този хубав край; чували ли сте обаче приказка, в която сиромах се жени за царска дъщеря и се чувствува много честит от това венчило?

Докато палеше чибука си, Бяно го изгледа продължително.

— Виждам, че не познавате бъдещия си бабалък. Не говоря за това, че той не е цар — не беше преди, пък сега… Думата ми е за нрава и възгледите му. Той самият е тръгнал от нищо, та знае да цени в другите онова, което са постигнали с ръцете си, а не с парите в касата им.

— Дано да сте прав! — каза с упование учителят. — По-добре късно щастие, отколкото цял живот преследване на щастието…

Нещата се завъртяха по-бързо и по-странно, отколкото всички го предполагаха. Разбира се, мисията на Бяно се увенча с успех; Добри Желязков не само веднага даде съгласието си, но дори рече, че „това било единственият светъл лъч през мрачното му съществование в очакване на смъртта-изцерителка“. И пожела лично да даде благословията си на учителя, който винаги се бе ползувал от уважението му, а сега, след като бе опитал и тюрмата, това уважение бе пораснало поне двойно. И още на следния ден Добри Чинтулов и Настя застанаха край отрупания с възглавници одър на болния. Той каза само: „На добър час, скъпи деца“ и събра ръцете им в едно, но в този миг и тримата се разплакаха — бяха сълзи не на горест, а на щастие.

Новината за отпътуването на всепочитания учител пожела да стигне в Ново село точно в разгара на сватбата на Панайот Хитов. И се намери някой, който подхвърли, че „даскал Добри отива сам-саменичък, пък по «Краставо поле» и надолу по Тунджа отново се навъдили читаци“. Само като чу тези думи, младоженикът скокна на крака и помоли гостите да се веселят в негово отсъствие, понеже той щял „да прескочи до Ямбол да съпроводи даскал Добри“. И както имаше име на човек, „на когото акълът не му пречи“, никой не се залови да го разубеждава, само шуреят му Стоян, братът на Бойка, последва примера му и заяви, че ще се присъедини към него като охрана на учителя. Казаха го и наистина го направиха — яхнаха конете, „прескочиха“ до Ямбол и се върнаха достатъчно навреме, за да довършат гощавката заедно с другите. Само бабичките видяха в случката зла прокоба и като се кръстеха богобоязливо, мърмореха, че „няма да го бъде това венчило, щом женихът…“ и т.н. И в този случай предсказанията им се оказаха напълно верни…

Половин година по-късно — в началото на 1858-а — се венчаха също Добри Чинтулов и Анастасия Добри Желязкова. Сватбата мина без всякакви салтанати и делнично — учителят дойде с шейна за два дни от Ямбол, приятелят му поп Димитър хаджи Костов ги венча в дома на булката (за да може да присъствува скованият на легло Добри Желязков) и на другия ден двамата и прикята на булката все така безшумно отпътуваха по заснежените друмища на юг.

Със снега на следващата зима дойде и голямата радост на младото семейство — бракът им бе благословен с раждането на син. Нарекоха го Петър, на името на дядото.

3.

Със или без отиването до Ямбол венчавката на Панайот Иванов Хитов щеше да си остане, общо взето, незабелязано събитие за Сливен — голяма работа, че един несполучил в нищо момък от Ново село се женел за комшийското момиче, — но сякаш по зла орис точно в същия неделен ден стана и една друга случка, която пък окончателно затъмни и сватбата, и отпътуването на учителя Чинтулов, и всичко. И неин герой беше едно момче, едва седемнадесетгодишно, но чието име вече от години беше в устата на хората — хаджи Димитър, синът на хаджи Никола Кебеджията от Клуцохор.

Още преди няколко години се заприказва за хаджи Димитър, когато само със сопи и камъни едва не претрепа трима въоръжени до зъби низами към Хамам баир, но той и по природа си беше такъв, че все се набиваше в очи — по-малко на своите и повече на другите, недружелюбните. Ако го следеше човек, можеше да остане с впечатление, че той от сутрин до вечер се чуди какво ново и по-предизвикателно да измисли, за да стане трън в очите и на турци, и на чорбаджии. Хаджи Димитър сякаш имаше една-единствена грижа — как да не достави ден, без да стори нещо „напук“ на властниците, как да даде израз на своята непримиримост, на желанието си да подчертае, че нито се чувствува роб, нито признава силата на тираните.

Първото му предизвикателство беше още в самия му външен вид, в „каяфета“. Уши си той колчаклии потури и ги носеше с разкопчани две-три петелки на подбедрицата, кривеше „по хайдушки“ калпак над едното око, кипреше се с червен пискюллия пояс — все неща, които цели двадесет години преди да се появи на света, когато е била удавена в кръв Заверата, бяха забранени със закон за раята. А той не само се носеше така, ами нарочно минаваше в този „каяфет“ все покрай конака и пред турските кафенета, та агаларите пулеха очи и шепнеха на своите побратими, българските раболепни първенци: „Ама, чорбаджилар, ножът вече допря до кокала…“ За хаджи Димитър не стигаше и това, та той се сдружи с неколцина младежи на неговите години и нали още от най-ранно детство си беше все пръв, все главатар и войвода, приучи ги да му подражават във всичко — по юначество, по дързост, по размирство…

… В днешния празничен следобед през август тази дружина, все с хаджи Димитър начело, се бе разположила „на теферич“ сред една поляна в местността Белянката, в подножието на Кешишлика. Поизлегнали се бяха момчетата по тревата, между тях, едва наченат, имаше голям гювеч с овнешко и една погача колкото воденичен камък, а отстрана, в Куруча, се изстудяваше бъклица с отлежала от лани папазка. Хапваха по залък лудите глави, радваха се на мимолетната си волност, пък Дишлията и Радил, най-гласовитите, бяха подхванали оная, която напоследък ден и нощ огласяше Сливен:

Другите, разчувствувани като истински „юнаци балкански“, от време на време се провикваха тъй, че планината се огласяше чак до Сините камъни. Но тъкмо двамата бяха стигнали до

и песента секна изведнъж — неусетно за дружината току до тях се бе изправил чорбаджи Йоргаки, най-първият от сливенските първенци. Гледаше ги чорбаджията със смразяващ гняв, те също бяха събрали погледите си в него, дебнеха всяко негово движение, но иначе си стояха тъй, натъркаляни по земята, както той ги бе заварил.

Ядосал се беше Йоргаки — спипал ги бе да се разполагат не другаде, а на собственото му място, оградено с трънлив плет, — но повече го вбеси тази тяхна неподвижност. Вече от две десетилетия бе свикнал всеки да скоква на крака при неговото появяване и да прегъва гръбнак в чинен поздрав, дори турчулята, дето уж са господари тук, и те не пропущаха да му изразят уважението си, докато тия кюлханета не искаха и да знаят за неговото появяване.

— Вие бре! — разкрещя се той. — Хаймани с хаймани! Знаете ли вие на чий имот сте се курдисали?

— Ех, чорбаджи Йоргаки — с лек укор му възрази Дишлията, — че какво толкоз сме сторили, като сме седнали в твоя имот? Тревата ли ще повехне или земята ще се изтрие?

Този отговор, който не бе придружен от никакъв опит да се понадигне веселата дружина, сякаш пусна червено пред очите на чорбаджията.

— Млък! — ревна той така, че чак гласът му се прекърши. — Тозчас да изчезвате оттука, иначе…

Пак не помръднаха. А главатарят на момчетиите, непрокопсаният син на хаджи Никола Кебеджията, се подпря на лакът и като кръстосваше присмехулни очи с гнева на неговите, неочаквано вдигна глас и изпя:

Ако погледнеш, нямаше нищо лошо в това един младеж да си пее. Нито пък думите на песента съдържаха нещо обидно — е, избива на хайдушко наистина, но в края на краищата то си е за сметка на певеца. Ала въпреки това чорбаджи Йоргаки си загуби ума от тази песен — тъй както беше изпята тя в очите му и не как да е, а в отговор на лютата му закана, туй му се видя от дръзко по-дръзко предизвикателство. Нещо сякаш забули разсъдъка на чорбаджията. Той издаде звук като наранен звяр и стиснал тежки пестници и забравил всякакво достолепие, се втурна към веселяците да им даде добър урок за безочливостта им.

Кой те дявол караше, чорбаджи, да си разваляш рахатлъка и да тръгнеш да мериш сили с тези юначаги? Наистина ли вярваше, че самото ти появяване ги е вцепенило? Не се ли замисли, че може да стане като в поговорката — за вълна да тръгнеш, пък да се върнеш остриган?

По-късно чорбаджи Йоргаки напразно щеше да се мъчи да възстанови онова, което се случи. Той запомни само, че насреща му се изправи един-единствен от дружината — главатарят й хаджи Димитър. Последва кратко вчепкване, сетне чорбаджията със смайване усети табаните му да се отлепят от земята, поляна и дървета изведнъж се появиха под необичаен ъгъл пред очите му, разлюляха се и… и чорбаджи Йоргаки с всичките си седемдесет и пет оки бухна с краката нагоре в най-гъстия трънак на плета, съпроводен от буйния смях на момчетийската дружина.

Още неосъзнал напълно каквото се бе случило, Йоргаки понечи веднага да рипне отново на крака. Понечи и начаса се отказа — шиповете така се бяха впили в дрехите и месата му, че всяко помръдване съдираше по малко и от едните, и от другите. Опита се бавничко и с осторожност да се освободи от тази бодлива прегръдка на плета, ала и сега не успя. И като преглътна срама и големството си, се примоли:

— Елате бе, момчета. Елате ме отървете от…

— Слушай, чорбаджи — прекъсна го хаджи Димитър, като се понаведе над него. — Слушай добре, че да разбереш защо се озова в трънака. Ако беше само твоето мандзосване164 заради пустия ти имот, щеше да се отървеш с изслушването на една песен. Ако пък беше само налитането ти на бой, най-много да отнесеше един-два пестника.

— А тогаз?…

— Защо си в трънака ли? Ей-сега ще ти стане ясно, чорбаджи. Ти помниш ли, когато преди години се врекох да ти върна тъпкано за мюзеверджийствата ти? Или си помисли, че хаджи Димитър е човек, който ще забрави клетвата си?

В съзнанието на Йоргаки се появи смътната картина на една топчеста детска главица, от устата на която се леят люти закани.

— Ама как може бе, хаджи — захвана той, докато все още стоеше така, с краката нагоре. — То бива, бива, ама чак толкоз злопаметство…

— Стига приказки! — сряза го отново младежът. — Измитай се, зер ни се развали хубавото настроение и не отговарям какво може да стане насетне…

— Но аз…

— Стига! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега гледаха остро и кръвнишки. — Тоя кол виждаш ли, чорбаджи? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…

Чорбаджи Йоргаки бе разбрал, че с този бамбашка божигробски хаджия не минават пазарлъци, та като остави по бодлите половината от потурите и елека си, ведно с парчета от кожата, изтръгна се от плета.

— Три!… — чу гласа на хаджи Димитра и колът се стовари по задника му, като го изхвърли към портата. — Сега вече можеш да имаш старата ни сметка за уредена!

Това беше последното, което стигна до слуха на раздърпания чорбаджия. Защото миг по-късно той вече бе свил уши и препускаше на подскоци като заек надолу към града. Зад него склоновете на Урум-тарла и Бармук-баир се огласиха от дружно подетата песен:

Бягаше към Сливен Йоргаки, а болката по изподраната снага и срамът да бъде надвит от нищо и никакво келеме го изгаряха отвътре. Учудването и смехът на излезлите на разходка сливналии, които спираха да видят смачкания му каяфет (чорбаджията бе оставил в трънака дъното на потурите си, та сега се виждаха белите му гащи), съвсем не спомогнаха да се разсее неговият гняв. И тъй както беше раздърпан и окървавен, той изтича право в конака. Приятели бяха те с каймакамина Мехмед Салих бей, пък и простъпката не беше малка, та беят начаса проводи нагоре срещу течението на Куруча Абдула чауш и няколко заптиета — да задържат младите капасъзи и да ги хвърлят в хапуса.

Стражата завари веселата дружина така, както я бе оставил злополучният чорбаджия — излегната на земята и с бъклица, която обикаляше от ръка на ръка. Като ги гледаше такива млади и зелени — още момчета, не мъже, — чаушинът се почуди как човек като чорбаджи Йоргаки е могъл да изпати от тях. Ала той нема̀ време да недоумява: едва си придаде строг израз и с тежки думи заповяда на виновниците да тръгват към кауша, когато го преряза остра болка и пред очите му притъмня — хаджи Димитър го бе хлопнал с бъклицата по главата.

Видели началника си да се сгромолясва пред тях, заптиетата наизвадиха оръжията, един даже свари да гръмне по дръзкия нападател, но в бързината не улучи. До втори изстрел не се стигна — другите от тайфата се нахвърлиха върху тях, повалиха ги, отнеха им оръжията и докато се опомнят, измъкнаха учкурите от потурите им и с тях ги навързаха по околните дървета, като ги нагласяваха така, че да могат да се гледат един друг. После предадоха цялото събрано оръжие на един пъдар, който се случи да минава наблизо, и като размахваха празната бъклица, тръгнаха с песен към града…

Тази невероятна случка — да бъдат нападнати първо чорбаджи Йобргаки, а после и няколко заптиета — потресе Сливен.

Излишно е да се казва, че още до вечерта хаджи Димитър бе заптисан и така се осъществи първото му запознанство с твърдостта на дюшемето в кауша. (Не стоя дълго там — приятелството на баща му с кадията Али ефенди и няколко подходящи подаръка спомогнаха простъпката да мине като „детска им работа“ и наказанието да не е бог знае колко тежко.) И името му — от днес нататък Хаджи с главна буква заради уважението на людете — прогърмя в цъфтящия и многолюден балкански град, простите, но верни на род и отечество люде се възгордяха с него. Мнозина думаха:

— Туй пиле, синът на Никола Кебеджията, един ден ще излети толкова нависоко, че от сянката му ще потръпне всеки турчин, стъпил на българска земя…

И не сгрешиха в предсказанията си.

Слухът за нечувания подвиг на младия Хаджи Димитър до вечерта не прекрачи може би само един праг в Сливен — затворен за него и за всичко друго остана единствено домът на чорбаджи Евтим Димитров. Там днес се водеше къде-къде по-важен разговор.

Като се наспа следобед, Евтим чорбаджи поизлезе из града да се поразходи и да размени по някоя дума с приятели. В такива случаи той обикновено се връщаше доста късничко и най-често — порядъчно сръбнал. В този августовски ден обаче привичката беше нарушена — Евтим се прибра скоро-скоро. И личеше, че го е подгонила назад добра новина — докато пресичаше просторния си двор, той сякаш не ходеше, а се носеше на една педя във въздуха, доколкото това изобщо можеше да се помисли за пълно и тежко тяло като неговото. Щом изкачи стълбите до горния кат, той начаса напъди слугините, а повика Йосиф и Златина в посрещника — още един белег, че предстоеше да каже нещо едновременно радостно и тържествено.

— Скоро тук ще се пие сладка ракия, деца! — започна възбудено, като търкаше длани. — От съвсем сигурен човек научих, че само до ден-два тук ще се изправят сватовници, за каквито не сме и сънували…

Той очакваше, че при тези думи синът и дъщерята ще зяпнат от изумление, но те не проявиха повече от най-обикновено любопитство.

— От самия Садък паша, деца! — тържествено обяви Евтим. — Чувате ли, самият Садък паша щял да праща сватовници за тебе, златна Златино!

Странно: Златина не само не се зарадва, но напротив — лицето й някак окаменя, а под устните се появи онази волева трапчинка, която Евтим помнеше от братовчедката си. Само Йосиф благоволи да попита:

— Сигурно ли е, тате? Да не излезе кьорфишек?

— Кьорфишек ли? — възмути се бащата; възмущението му всъщност бе предизвикано не от съмнението на Йосиф, а от отсъствието на радост у Златина. — Научих го от чорбаджи Хочо, пък той, както знаете, по два пъти всеки ден си пие кафето в казак-алая. — Беше вярно: споменатият Хочо бе изкупил правото на единствен доставчик на храни за алая и минаваше за вътрешен сред офицерите му. — Та той ми подшушна одеве в метоха — сигурно било, че Садък паша ще провожда сватовници да искат тебе, златна Златино, за големия му син Адам!…165

Както и преди малко, девойката не проговори, само устните й станаха някак по-тесни, по-сурови. А Йосиф се засмя — повече ехидно, отколкото радостно:

— Е, какво? Наша Златина ще я правим кадъна, а?

— А, не! — сепна се бащата. — Адам е като баща си на турска служба, но не се е потурчил. — После започна да го хваща гняв. — Ами ти бе? — рече на дъщеря си. — Да не си чакала на султана сина да те поиска, че се цупиш сега като…

И тогава Златина за пръв път проговори. Каза нещо, от което косата на баща й настръхна, а по гърба му сякаш полазиха мравки. Самите й думи бяха страшни, но по-страшна от тях беше ледената решителност, с която момичето ги произнесе:

— Нека да дойдат сватовниците — рече бавно. — Ако получат съгласие от тебе, когато ги изпратиш до портата и се върнеш, ще ме намериш да се люлея на гредата в собата.

Когато най-сетне успя да отвори уста, Евтим заекна:

— Ама ти… Какви ги… С всичкия ли си?… Глупости!…

— Не са глупости, тате. Познаваш ме, та няма защо да мислиш, че празнословя. Каквото рекох, това и ще бъде!

Поразен, Евтим чорбаджи отложи калпак и избърса чело с опакото на ръката си. Помълча замислено, после заповяда на сина си:

— Иди донеси едно бърдаче от долу. — Йосиф изпълни желанието му, бащата отпи няколко глътки ракия направо от чучурчето и след тях вече по-спокойно можа да попита дъщеря си: — Поне ще имаш ли благоразположението да ми довериш защо така серт, така наежено…

Златина знаеше, че баща й се ползува с име на пресметлив и суров, даже понякога жесток човек, но че към нея изпитваше невероятна за него, просто болезнена нежност. И разбра, че сега е моментът да се възползува от нея. Тя отиде до него, обгърна врата му, после — както някога честичко правеше като дребосъче — се настани на коленете му.

— Татенце — каза с топяща сърцето гальовност, — ти нали все още нищо не желаеш повече от щастието на твоята малка Златина?

Той издаде неопределен звук; искаше той да бъде като застрашително ръмжене на вълк, пък излезе нещо като мъркане на коте.

— Дала съм сърцето си на друг, татенце. Ако наистина желаеш щастието ми, не само не ме давай на чужденеца, а ми помогни да свържа живота си с онзи… на когото впрочем го дължа… Изпълниш ли тази моя молба, завинаги ще знаеш, че си ме направил най-честитата на света.

Разчувствуван, бащата хлъзна ръка по черните й къдрици. И попита:

— Кой е той, момичето ми? И защо не си ми казала досега?

— Защото се страхувах от думата ти, татенце. Страхувах се да не би за пръв път да не ме разбереш и — девойката потърси по-силна дума — жива да ме погребеш. — Тя усети как баща й просто се разтапя в ръцете й и добави тихо: — За мен има само два пътя, татенце — или въжето на врата, или… под венчило с Найден, сина на Бяно Абаджи…

— Син на Бяно Абаджи?! — отблъсна я от себе си Евтим. — Само туй, няма да го бъде…

— Разбира се, че избраникът й е Найден Силдаров — безстрастно се обади Йосиф. — Трябва да си бил сляп, тате, да не си я видял как от години гасне по него… За какво, мислиш, ме води навремето да му носим курбан? Нашата Златка още преди това си беше лапнала по него…

— Не искам и да зная! — продължи да фучи Евтим. — Нямам аз дъщеря за сродяване със Силдаровците!…

— И защо? — ухили се насреща му Йосиф. — Бяно Абаджи не е, слава богу, Добри Желязков я…

— Или предпочиташ да ме видиш изплезена на въжето? — продължи да го напада по своему Златина.

Разговорът продължи така още дълго, чак до стъмване. И както става най-често, завърши с предаване на уж несломимия баща. А Евтим Димитров не само се предаде, но накрая даже се съгласи — противно на обичая — той, бащата на момичето, да отиде да скланя бъдещия сват…

4.

С натрупването на годините Бяно бе започнал да мисли, че вече надали ще има неща, които могат още да го изненадат. Когато обаче му известиха, че иска да го посети Евтим Димитров, той сам каза за себе си, че „смая се като кокошка, кога град вали“ — те наистина никога не бяха се скарвали с чорбаджи Евтим, но комай и в сговор никога не биваха. А мнимата връзка между „Влезе торлака — счупи, бърдака“ и смъртта на Евтимовия баща Димитраки идваше нещо като капак на обичайното несъгласие между двамата. Тъй или иначе Бяно не отказа срещата и дори в понеделник не се качи на долапа, за да приеме самопоканилия се гост.

Евтим дойде точно в уречения час, придружен от сина си Йосиф. Че идваха за нещо важно, това пролича още по външността им — макар и в най-обикновен летен делник, и двамата бяха в празнични дрехи и с нещо непредаваемо с думи в държането, сякаш отиваха да се черкуват. Бяно ги посрещна още при дворната порта — нито с високомерие, нито с раболепие — и ги съпроводи до трема, където седнаха на прохлада; той и Найден от едната страна, Евтим и синът му от другата, а Яна, както го изискваше приличието, остана права отстрана. Почерпиха се и размениха неизбежните встъпителни любезности, но и петимата много ясно съзнаваха, че не са се събрали нито на почерпка, нито на сладка приказка. И когато сметна, че му е дошло времето, Евтим започна отдалече:

— Сигурно се досещаш, Бяно Абаджи, че важна причина ме е довела при тебе. — Домакинът потвърди; щеше да бъде глупаво да представя, сякаш идването на Евтим за него е като случайно отбиване на приятел. — Житейската сполука на двама млади зависи от тебе и мене и грижата за нея ме доведе тук. Защото не искам да стане като в песента:

В този миг Бяно подразбра смисъла на посещението и усети как сърцето му се смръзва — вътрешният му поглед видя и неизбежната развръзка.

— Продължи, чорбаджи Евтиме — каза, за да спечели време.

— То няма много за продължаване — насилено се засмя Евтим. — Този левент тука — той кимна към Найден — е грабнал сърцето на моята гургулица Златина. Линее, горката, по-лошо от болест е нейното. И макар обичаят да налагаше вие да проводите сватовници…

— Не! — рязко, сухо, почти грубо го прекъсна Бяно. И толкова непривична за него беше тази грубост, че всички събраха учудени погледи в него. А той повтори по същия начин: — Не!

— Какво „не“, Бяно Абаджи? — запита тихо гостът и по изражението на пълното му лице се разбра, че това е искрено неразбиране, а не от привичните му витийства и лукавщини.

— Това, за което говориш, няма да стане.

— Казваш го, защото не го желаеш, или защото искаш да ме видиш посрамен в краката си? — все така тихо продължи Евтим. — Ако е първото, дължиш да го обясниш, ако е второто… не ти прави чест…

— Аз също ще попитам „защо“, тате — нападна го отстрани и Найден. — Чорбаджи Евтим го каза по-изкусно, но истината си е такава: любя Златина и ако вие, бащите, не склоните да се вземем, ще я грабна и тогаз ните нея ще видите повече, нито мене…

— Не! — отново отряза бащата. Този път обаче се усети, че отвъд резкостта на това „не“ имаше и вътрешно гърчене, непривична за Бяно безпомощност. — Това не може да стане, тази е последната ми дума!

— Също не може да е последната, тате. Не говорим за кошница ябълки, а за две човешки съдби.

Бяно се размърда неловко, хвърли бърз изпитателен поглед към Яна.

— Кажи им, Бяно — кротко му помогна жената. И добави многозначително: — Не се въздържай заради мене, аз зная…

Той остана свъсен — не се разбра дали премисля нейното „аз зная“, или подбира думите си. После пребледнял, с изпънати черти, изговори така, че изглеждаше, сякаш не помръдва устните си:

— Не може не защото „ерген баща не го жени“, Евтиме чорбаджи. Найден и вашата Златина са кръвна рода, братовчеди.

— А! — възкликнаха в един глас тримата мъже около него.

— Така е — продължи по същия начин Бяно. — Найден е син на твоята покойна братовчедка Божура, Евтиме. — И като намери сили да каже най-главното, пое въздух и добави вече малко по-спокойно: — Ти сигур помниш, че тя бе намерила подслон в дома на хаджи Рифат. — Гостът потвърди мълчаливо. — В онзи злощастен тринадесети април, деня на Преселението, там са ставали ужасии, Евтиме. Заклали са добрия старец, сетне и братовчедката ти. Малко преди да умре, тя е хвърлила в шубраците детето си и така го е спасила от турския нож. И случи се, че аз го намерих, прибрах и отгледах. Ето го днес пред вас. Разбираш ли сега, чорбаджи, защо казвах не може?

Никой не би имал право да упрекне Евтим Димитров, че му липсва самообладание, но сега той само стоеше със зяпнала уста и нито изговаряше нещо, нито помръдваше; изглеждаше „като ударен с мокър пешкир“, както казваха сливналии.

Усетил, че нещо безвъзвратно се проваля пред очите му, Найден изплещи първото, което дойде на езика му:

— А, не можело! Голяма работа, че сме били…

Но Йосиф го прекъсна троснато:

— Не говори глупости! Не разбра ли, че сте братовчеди, човече?166

Когато най-сетне възвърна дарбата си да говори, Евтим попита:

— Сигурен ли си в това, което каза, Бяно Абаджи?

Бяно му отговори с въпрос:

— А според тебе може ли здравосмислен човек да се шегува с тези неща, Евтиме чорбаджи?

— Не искам да споря с тебе, но… хм… виж го! Ами че това лице от Карандила да го видиш, пак ще разбереш, че е Силдаровско…

Бяно погледна храненика си. И в известен смисъл сякаш за пръв път го видя.

— Че има някаква прилика, не отричам — каза. — Но докато за нея може само да се гадае, в другото съм сигурен.

— И аз съм сигурна, господин Димитров — незлобливо се обади Яна. — Виждала бях детето при Божура, а когато Бяно го донесе, то беше с дрешките и юрганчето, които аз подарих за него…

Найден издаде неопределен звук — той приличаше повече на рев на наранен звяр, отколкото на въздишка — и без да иска разрешение, скочи на крака и побягна. Проследиха го, докато изхвръкна през дворната порта, сетне Евтим издума тежко:

— Стана тя, каквато стана… — И попита: — Какво ще кажеш за нататък, Бяно Абаджи?

— Ако трябва да бъда честен, ще ти призная, че в този час сърцето ми прелива от жалост, чорбаджи Евтиме. На първо място, за дъщеря ти Златина — бог ми е свидетел, че нямам нищо лично против нея!, — а сетне… сетне и за всички нас… Чакай, Чакай! Знам, че това не е отговор, не ми го казвай! Но остави ми малко време. Ще премисля всичко, ще го огледам от всички страни и ще ти известя за последната си дума.

Почти не говориха повече и двамата гости си тръгнаха. Бяно ги изпрати, а когато се върна, завари жена си на същото място — тя през цялото време не бе помръднала. Той я улови ласкаво през раменете:

— Ела — каза й нежно, — ела, Янке. Знам, голяма тежест се стовари върху ни. Но виждали сме и по-лошо, ще намерим изход…

Те влязоха в собата и седнаха с прекършени рамене един до друг на миндера. Не помръднаха, нито проговориха чак докато мрачината изпълзя и се сгуши в ъглите.

— За какво мислиш? — наруши най-сетне мълчанието Яна.

— За миналото.

— По-добре не разчовърквай миналото. Няма полза да се хванем сега за косите — ти не си ми казал, че детето е на Божура, аз съм скрила, че от първия ден, от първия час съм разбрала… Няма полза, Бяно, повярвай ми.

— Няма полза — съгласи се той. — Но аз не мислех за това минало, Янке. За малко по-далечно. Изчовърквах из паметта си разни спомени и се мъчех да ги сложа в някакъв ред.

— За Манол, нали?

— И ти ли?… — сепна се мъжът. — Да, за Манол.

— Хайде, мисли на глас. Ще ти бъде по-лесно.

— Манол хвана гората, защото уби турчин от нощната охрана току до дувара на Евтимови, а у Евтимови тогаз живееше братовчедката му Божура. После се разбра, че тя, неомъжена била трудна и чичо й, бащата на Евтим, я напъди, а я прибра добрият хаджи Рифат. Още по-късно брат ми, какъвто си беше безреден и лекомислен, извърши голям грях към войводата си, толкова голям, че причини смъртта му. И защо? Защото имало в града една жена, която носела в утробата си негово, Манолово дете, а не били венчани. И накрая, когато руснаците на генерал Дибич донесоха за кратко свободата ни и хайдутите слязоха от Балкана, една хубава млада жена с дете в ръце спирала войводите и ги питала за Манол Силдаров. Като че всичко си отиде на мястото, а, Янке?

— Отиде си и не си отиде — поклати глава жената. — И приликата на Найден с вас, Силдаровците. Съмнение е, вярно. Ама няма сигурност…

— Каква сигурност, когато досега и костите му трябва да са… — Бяно спря изведнъж. — Знаеш ли, може би все пак да успеем да стигнем от съмнение до сигурност. Чакай, не ме прекъсвай, сега си спомних нещо… Кара Танас е осъдил Манол за престъплението му, а един от дружината го посякъл. Когато да се стовари ятаганът върху врата му, брат ми изговорил едно женско име.

— Напъни се да си го спомниш! — поощри го Яна.

— Никога не съм го чувал — поклати глава мъжът. — Когато ми разказваше за злочестата участ на Манол, Кара Танас войвода не можа да си спомни името. Само било по-особено, тъй сякаш казваше. А аз по-късно немах смелост да потърся човека, който му е отсякъл главата, да го разпитам — каквото и да е, за мен той беше палачът на брат ми. Ако не бях се поддал тогава на тази милозливост…

— Разбирам — кимна Яна. — Само че ние трябва да сторим нещо, Бяно. Не е за комшията — за нашия Найден е работата.

— И за това момиче Златина — добави той. — То, горкото, също няма вина, пък животът й ще стане на прах и пепел. Лошото е, че хем се съгласявам с тебе, дето „трябва да сторим нещо“, хем не виждам какво…

Отново се умълчаха — чак докато здрачът се настани помежду им.

— Знаеш ли, аз комай намерих разковничето — каза Бяно. — Нашенци, които се преселиха на север, а сетне се върнаха като Добри Желязков, споменаваха, че Кара Танас оставил хайдушкия занаят и подхванал мирен труд нейде в Горна Добруджа. На долапа имам доста насъбрана хорска стока. Като я овалям, ще си взема вързопчето и… — Той я потупа по коляното. — Хайде, хайде, не се оклюмвай. Войната мина и гаджалите се поукротясаха, няма какво да ми се случи. Ще намеря първо Кара Танас в Добруджа, сетне и неговия човек, стига да е жив… Ако ми провърви само мъничко, Янке, ще се върна с истината.

Жената се усмихна невесело.

— Няма да те разубеждавам — каза. — Ти още навремето, когато си наумеше нещо… Помниш ли като отиде в Карнобат при руснаците? Или още по-назад — когато заведе под венчило жена, която…?

— Млък! — сърдито-ласкаво я спря той и сложи ръка върху нейната.

И докосването на двете им вкоравени от труд ръце им даде единствената топлинна през този мъчен ден.

5.

Не се чукаше, а сякаш някой се бе врекъл да събори портата. Панайот отвори и в същия миг едно заптие едва не навря дулото на пушката си в лицето му.

— Ти не знаеш ли, че те чакат в конака бре, керата? — развика се представителят на властта. — Или за тебе нищо не значи, че кадията те е повикал на съд, а?

Панайот Хитов полека отмести пушката му.

— Не съм забравил, че днес съм повикан на съд, аго. Ама чакам брат си — хем да не съм сам, хем свидетел ще ми е по делото.

— Тръгвай тозчас пред мене! Чабуджак!

— Ама…

— Никакво „ама“! Тръгвай, ти казвам. Тебе не те чака жена ти, че да й се назлъндисваш, ами Али ефенди. Пред мен!

Нямаше как, Панайот се подчини и тръгна към конака. А заптието вървеше на крачка зад него и си мърмореше под носа: „Гиди калпазанин с калпазанин! Ще разваля рахатлъка на човека…“

Като стигнаха по-надолу, към кафенетата, Панайот се примоли:

— Слушай, аго, викат ме на съд за имот. Не съм нито крадец, нито разбойник. Моля те, върви напред или по-настрана, че тъй ме правиш за резил пред целия град.

— Ти мен ли ще учиш бре? Знам аз как се води гяурин на съд.

И не само не се вслуша в молбата на младия мъж, ами и сложи ръка върху рамото му. Панайот поначало си беше ядосан — не е малко родните ти сестри да те мамят и грабят!, — а от това своеволие направо му причерня пред очите. И в един миг забравил всичко, каквото може да последва, с рязко движение изтръгна рамото си, пък награби заптието и с все сили го тръшна посред рядката новоселска кал. Не му стигна и това, ами го натисна с коленете си и два-три пъти заби лицето му в локвата. После го остави да си отлепя клепачите и да си събира оръжието, а се отправи с бързи крачки по обиколни пътища към метоха при църквата „Свети Димитър“. Очакваше там да има повече от общинарите, но се случиха само двама — Йоргаки чорбаджи и Кутьо Ганчев.

— Таман вие ми трябвате — каза Панайот Хитов, след като поздрави. — Викат ме на съд. Елате и кажете каква е работата, иначе…

— Нямам хабер за какво те викат на съд — храбро излъга в очите му Йоргаки. Панайот разбра плитката хитрост, но въпреки това обясни:

— Преди три години, когато господ прибра мама, се делихме със сестрите ми. Тогаз аз повиках вас двамата и Петър Вичов — да видите как честно поделихме всичко и всеки си получи пая. Сега някой е подучил Мария и Калуда, сестрите ми, та искат наново дележ пред кадията. Не дойдете ли да кажете истината…

— Бог да ме убие, ако помня туй, което разправяш, Панайоте — продължи нагло да лъже Йоргаки. — Как да стана свидетел и поръчител за нещо, което не съм виждал или и да съм виждал — изфирясало ми е?…

— И на тебе ли, чорбаджи Кутьо, ти е изфирясало?

Кутьо Ганчев видимо се загърчи пред него — не му се искаше да си изкриви душата пред момъка (истината е, че той знаеше и обичаше да си прави сметката и да си търси изгодата, но нямаше вкус към лъжата), а и не му се явяваше като свидетел на нещо, за което отнапред знаеше по околни пътища, че е предрешено от Али ефенди.

— Не искай това от мене — каза. — Нямали сме ние право да ви делим и сега кадията може на мен да си го…

Докато да завърши, четири заптиета нахлуха в метоха и задърпаха Панайот със себе си. Този път той не се съпротивляваше, но докато го влачеха надолу по стълбите, извърна се и извика на чорбаджиите:

— Проклети, трижди проклети да сте! Язък, че вам се надява народът що-годе да му помогнете срещу тази пасмина…

Замъкнаха го в конака. Наблизо до вратата той видя онова злополучно заптие да се чисти от калта, а малко по-настрана и шурея си Стоян, най-големия от Бойкините петима братя, който му правеше отдалече знаци с очи и пръсти. Панайот го разбра — Стоян се бе погрижил да изкупи без съд онова тръшване в калта.

Трябваше да почака — кадията още не бил благоволил да отдели внимание на неговото дело. И там Панайот се запозна с друг един злощастник като него — фурнаджията Иван Кючуков. Извикали го не на съд, а само за сплашване: лихварят-кожодер Али ефенди му дал заем с лихва до шейсет на стоте, а кадията Али ефенди го призовал да му припомни що ще му се случи, ако не побърза да си плати борча.

— Помни ми думата, бай Иване — рече му Панайот, — аз сам, ей тъй, както ме виждаш, ще ти помогна да излезеш от тоз батак. — Той нямаше никаква представа как щеше да оправи собствения си батак, но в този час бе обладан, от такъв бяс, че поемаше върху себе си и чуждите дертове. — Няма да мине много и аз ще…

Тъй и не успя да завърши — дошъл бе неговият ред да се яви при кадията.

Натикаха задържания в една стая. А там Али ефенди беше на дружески лаф с Калуда и Мария и техните мъже. Още като видя сладката им приказка, Панайот много ясно си даде сметка какво ще последва — известно му беше как Али решава делата си, пък виждаше се, че сестрите и зетьовете вече се бяха погрижили да си опекат работата. И за съжаление не се измами: кадията слушаше самоизмислиците на сестрите, а оставаше глух, когато Панайот доказваше, че всички сметки между тях са уредени, или го прекъсваше с ругатни, като: „Мълчи бе хандзър гяур! Ти ли ще ме учиш мене!“ или „Каква упорита уста има тоз гяурин! Само въже трябва и да се обеси!“ И не след дълго последва „присъдата“: Панайот да заплати още двеста алтъна на сестрите си.

Когато Панайот малко по-късно се прибираше към дома си, от портата тъкмо изскочи брат му Христо — грабнал бе нож и се бе запътил да коли нечестните си сестри и техните мъже. Панайот обаче го спря: не, нямало да се пролива сестрински кръв, щял да им плати проклетите алтъни; а за себе си той вече бил решил…

— И какво, Панайоте? Решил си…

— Да, кръстник. И дойдох да се сбогувам с тебе, да взема благословията ти. Видя се вече — за мене живот в Сливен няма. Или трябва да хвана гората, или ме чака въже на врата, трети път не се види.

— И ти избра гората. — Нямаше упрек в тези думи, Бяно просто казваше очевидното. — А Бойка, Панайоте?

— Ще се грижа за нея, доколкото мога отдалече. Брат ми, и той обещава да я наглежда, да не я забравя…

Този разговор се водеше в един късен следобед на долапа и на него присъствуваше и Найден — Бяно го бе взел за известно време, за да поеме работата след заминаването му нагоре към Добруджа, а Панайот го познаваше добре, та не скри намеренията си от него.

— Надея се да не си въобразяваш, че горе е като в песните — дебели сенки, тлъсти агнета, руйно вино…

— Не си въобразявам, кръстник. Двамата с шурето Стоян…

— И той ли? — за пръв път се обади Найден.

— И той. Мен властта ме е стиснала за гушата, Стоян пък има да отмъщава за брат си Тодор, оня, дето гаджалите го осакатиха. Искаше с нас да излезе и брат ми, ама аз не се съгласих.

— Та щеше да кажеш за агнетата и виното — напомни Бяно.

— Двамата със Стоян знаем що ни чака, кръстник. Пообиколихме по верни приятели, за да са ни в помощ. Пък ще си вземем очите и…

Както винаги, когато имаше нужда да печели време, Бяно се залови да тъпче луличката си, после без бързане да я пали.

— Знаеш ли — каза, — преди три години в ръцете ми умря един от най-юначните хайдути, който е шетал по Стара планина. Ученик и другар на Бойчо Цеперански — туй, мисля, е достатъчна препоръка. Когато вече си отиваше, той ми каза няколко тежки думи за „занаята“. Свършено било с хайдутството, Панайоте, веднъж завинаги минало времето на вехтите и славни войводи. Безвъзвратно, тази май беше думата му.

— Мигар е искал да каже, че са се свършили юначните българи? Или че планината от майка е станала мащеха за непримиримите, които винаги са вярвали, че

— Не, не беше за това думата му. Опитът му го бе научил, че онзи хаидутин от песните вече няма място в Балкана. На негово място трябва да дойде нещо съвсем ново — юнак като Инджето или като Злати Кокарчоолу, ала и нещо по-различно. И по-голямо.

— Не те разбрах добре, кръстник.

— И аз не го разбрах добре, Панайоте. Но му повярвах. И както виждаш, запомних словата му.

— Тогаз ще река, че аз пък — е, стига да не ме намери гаджалският куршум — невям ще да стана мост между предишния хайдутин и този, бъдния.

За минута-две Бяно пак се позанимава с чибучето си.

— Всеки занаят се учи — рече многозначително. — Хамалин даже да станеш, пак се иска да те научат някои чалъми.

— Знаем го и двамата със Стоян. И се надеем да е оцелял някой от вехтите, негови чираци и калфи да станем.

Бяно се надигна и без бързане влезе в долапа. Панайот Хитов помисли, че е отишъл да нагледа китениците в барата, но се бе излъгал — не мина минута и кръстникът му се появи отново, като водеше със себе си едного, когото Панайот отдавна знаеше: Георги Трънкин. Сигурно и Георги го помнеше, защото се запъти към него с отворени за прегръдка ръце.

— Чух всичко през стеничката — каза. — Таман ми трябваха още два юнака като тебе и шурето ти, Панайоте, за да разлюлеем отново букаците на пустата Стара планина.

— Ама ти… ти не си ли някъде накъмто Добруджа, Георге?…

Георги Трънкин му разказа набързо. Шетал бил той през последните две-три години по Добруджа и Варненско под байрака на Димитра Калъчлията, ала случило се издайство на един поп, та турците хванали войводата в Шумен заедно с още неколцина от момчетата. Сега всички били в русенския зандан, някои ги чакала тъмница, втори — заточение в Анадола, а войводата…167 Георги Трънкин се спасил по чудо и вече няколко месеца се криел тук, при своите. Но не смятал да ръждясва в бездействие. Събрал бил неколцина верни другари — например Господин Николов от Медвен, Иван Велков от Черкешлий168, Божил Бахов от Сливен и едно момче на име Иванчо от еленското село Беброво — и наскоро щели да развеят байрака на Кушбунар.

— Е, каква излезе тя? — светнаха очите на Панайот Хитов. — Ти веднъж си ме кръстил по християнски, кръстник, пък днес ме кръщаваш и като народен закрилник!…

Бяно Абаджи не отговори нищо. Кой знае защо, похвалата и благодарността, които се съдържаха в думите на Панайот, не го развеселиха.

Но младите изпълниха намеренията си. Когато след петнадесетина дни Бяно се сбогува със своите и пое на север, в Балкана вече бродеше дружината на Георги Трънкин войвода…169

6.

След онова паметно събрание в дюкяна на Панайот Минков Сливен и Сливенският край действително заеха подобаващото им се място във всебългарската борба за независима църква. Не скъпяха те подкрепата си за онези, които в Цариград бяха начело на битката срещу Фенер, но съвсем скоро борбата се пренесе и по тукашните места. И нали вече не бе оставена на случайността, а се подчиняваше на единен строй и ред, та насам тя премина по такъв начин, че отекна и стана за пример из цяло Българско…

Че са във война с фанариотите, сливенци показаха още в уж безметежната 1858 година. Когато дойде време да се събира владищината, одринският митрополит Кирил проводи своя протосингел Йосиф. Пратеникът обаче не само се върна с празни дисаги, но и донесе новини, които можеха да смаят и къде-къде по-разумен човек от светиня му — сливналии, представи си, не само отказали веднъж завинаги да изплатят владишкия данък, но и за да покажат, че са решени да не спират по средата, укрили от протосингела всичките църковни книги на гръцки език, та той не можал дори една литургия да отслужи. Кирил отначало помисли, че туй ще да е някаква временна приумица на лудоглавите балканджии, та им прати по същия протосингел едно нарочно послание; в него владиката най-напред посипваше цяла градушка от евангелски цитати, а после с добре измерен тон — едновременно достолепен и бащински-наставнически — съветваше чадата на светата Цариградска патриаршия да отдават дължимото на своите духовни пастири, „а не да отиват по акъла на някои непрокопсани синковци“.

Митрополитът имаше много високо мнение за себе си и дарбата си да убеждава другите, та отначало изобщо не повярва, а сетне прие като небесен гръм доклада на Йосиф — така добре съчиненото послание било изгорено и не скритом и в потайна доба, а публично, в неделя след църковен отпуск, посред двора на храма „Свети Димитър“; дело било това главно на младежи (протосингелът се бе погрижил да си запише имената на Донко Дончев, който лично „теглил огъня“ на посланието, на Никола Бората, Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидика и Петър Ба̀бата, които увличали народа с веселбата си), но и възрастните не дръзнали или не пожелали да им се противопоставят, нито се намерил свещеник да се хвърли в пламъците, за да спаси богонравните слова на своя духовен глава, само няколко бабички се кръстели отстрана и шепнели: „Това не е на добро!…“

След това ново нечувано светотатство светиня му Кирил реши, че трябва лично „да сложи на местата им“ непокорните сливналии и към средата на 1859 година пристигна тържествено в града, съпроводен не от какъв да е калугер или дякон, а от епископ Хрисант. Кондисаха двамата първослужители в дома на верния си Димитър Жечков, а дори не подозираха, че Илия, синът на същия този доверен Димитър Жечков, в същото време кроеше с другите водачи на младежта как да се разправят с него, и то така, че нито да произнесе, нито да помисли повече името „Сливен“.

Привечер при владиката се явиха двама от младежите, единият много мършав, другият цяло грамадище (бяха Стефан Гидиков и Анастас хаджи Добрев), и по най-благовъзпитан начин помолиха първосвещениците на другия ден да служат литургията на български език. Излъга се от тяхната хрисимост митрополитът, та заяви високомерно — светата патриаршия си знаела работата, тя открай време била наредила на какъв език е позволено да се разговаря с Бога Саваота. Така отговори Кирил и никога не разбра, че всъщност именно в този момент попадна в добре подреден капан — младежите само създаваха предлог и основание за разправата, която бяха намислили…

В неделната утрин митрополит Кирил и епископ Хрисант се явиха в църквата „Свети Димитър“ в златоткани фелони и с корони на главите, а наоколо народ, народ — „яйце да пуснеш, на глава ще падне“, както е думата — и той насъбрал се от всичките три главни махали: същинския Сливен, Клуцохор и Ново село. Зарадва се светиня му, че присъствието му е привлякло, кажи го, цялото християнско население на непокорния град и кимна — службата можеше да започне.

Не щеш ли, нещата още от първия миг не тръгнаха, както владиката си ги мислеше. Противно на всичко, което можеше да се очаква, местният свещеник — неговото име беше отец Димитър хаджи Костов, по прякор Черното — запя на варварския си български език. Не се остави да бъде подведен митрополитът, тозчас прекъсна свещеника и сам поде:

— Ети ке ети…

По-нататък не можа да продължи — само след първите думи в храма и сред хилядното множество извън него се изви незапомнена вихрушка, размахаха се гневни пестници и се надигнаха гласове, които Кирил много добре разбра:

— Български искаме, долу гръцкия!…

— Или български, или вън гърчулята!…

— Български!… Български!… Български искаме!…

В първия момент владиката се учуди, а не се смути; кураж му дадоха не само бабичките, които се кръстеха и мърмореха: „Бре, какви години дочакахме!…“, но например и видът на познатия му епитроп Христодор Гюлмезов, който се бе заел да усмирява момчетиите. Горкият глупав Кирил! Той не подозираше, че Христодор Гюлмезов пред него викаше: „Чакайте бе, що правите!“, а зад гърба му насъскваше непокорниците с „Дръжте!“ и „Изхвърлете го!“

— Ети ке ети… — повтори митрополитът и тези бяха последните гръцки думи, които се чуха в храма „Свети Димитър“. Само като ги произнесе, младежите напънаха напред и где с подпиране, где с ритници и юмруци изхвърлиха двамата първосвещеници от църквата и ги подгониха към дома на Димитър Жечков. Последното, което владиката Кирил чу в божия дом, беше как отец Димитър хаджи Костов отново подхваща литургията на славянски:

— Паки и паки Господу помолим ся!…

… Когато беше вече на безопасност в Ямбол, при владиката се яви неговият заместник в Сливен поп Юрдан. Свещеникът се бе погрижил да сложи на лицето си маска на богосмирение, пък иначе си беше все същият „жив хайдутин в попско расо“. Изрази преголямо съжаление поп Юрдан за случилото се, вайка се и едва не си скуба бяло-русите косища, но иначе съвсем сериозно помоли архипастиря да не води война със сливналии, „че нали ги знаеш — достлукът им е до коляното“ и че те се заканили, ако го видят втори път в града си, „да му вземат душата“, даже били определили вече едного измежду своите, Хаджи Димитър, „момък на деветнайсет години, ама вече луд за десет луди“, който обещал да заколи владиката като гергьовско агне… Историята не е запазила сведения как точно поп Юрдан е предал тези сливенски хабери на светиня му, но тъй или иначе повече крак на гръцки владика не стъпи в града под Сините камъни.

Ако негово преподобие Кирил все пак можа да изпее „Ети ке ети“ в Сливен, далеч по-малък беше успехът на неговия побратим Вениамин в Градец170 — той изобщо не можа да прекрачи прага на храма „Свети пророк Илия“.

Вече пълни две години — откакто създаде Църковно-училищната каса — черковните въпроси на Градец на дело бяха в ръцете на един мирянин: даскал Димитър Русков. Още като се дочу, че прочутият с чревоугодничеството и с тлъстите си месища Вениамин (зевзеците слагаха пред името му „негово предебелие“) се е запътил към нахията да си събира данъка, даскал Димитър повика градешките попове и чорбаджии и къде с убеждение, къде със заплахи им наби в главите, че „борбата за българска църква изисква, щото Вениамину да се откаже всякакво гостоприемство“ — забрани и на едните, и на другите да се появят пред „негово предебелие“, а за всеки случай прибра ключовете на селския храм.

На уречения ден откъм Котел наистина се зададе познатият кабриолет на владиката. В него на цялата задна седалка се мъдреше само той, на по-тясната отпред го съпровождаше верноподаният му поп Костадин от Котел (за него ще стане отново дума малко по-нататък), а около тях яздеше охраната — пет-шест конни гавази от митрополията. Посрещането в селото искрено слиса „негово предебелие“ Вениамин — Градец сякаш беше опустял, нито свещеник, нито чорбаджия, нито даже любопитно дете излезе да посрещне своя най-висш духовен пастир. Процесията отиде до църквата, но я намери заключена, а на повика на клепалата никой не се отзова, дори куче не залая в отговор. Тогава владиката нареди да го заведат в дома на Вълко Дреков (у когото отсядаше всяка година), а на гавазите си заповяда да повикат при него поповете и градешките чорбаджии. Изпълниха повелята му гавазите, но на поканата се яви само един, и той непоканен — даскал Димитър Русков. Поздравиха се учтиво учителят и митрополитът и Вениамин се засрами в себе си: българинът говореше на по-добър гръцки език от него, чистокръвния грък…

Като размениха неизбежните приветствия, Димитър Русков, без да повишава глас, произнесе в очите на високия гост:

— От страна на населението в селото аз съм натоварен да ви съобщя, че няма да ви пуснем да служите в храма.

— А! — възкликна първосвещеникът. — Защо?

— Защото искаме да имаме българин владика в епархията си — беше все така наглед учтив равният, но нетърпящ възражение отговор.

Помая се из селото митрополитът, пък като усети, че дори и стопанинът на дома страни от него, натовари на кабриолета тлъстите си меса и като сипеше наляво и надясно анатеми и заплахи, заповяда да карат в Медвен. И така беше разгневен, че не забеляза как един конник го изпревари по пътя — даскал Димитър предупреждаваше за височайшето посещение своя ученик и възпитаник, даскал Буньо…

В очакване на високия по сан и широкия по снага гост Горната махала на Медвен няколко дни прекара в небивало оживление. В домовете на свещениците и чорбаджиите се стягаха като за най-личен празник: то се тупаха черги, то се точеха баници, то се колеха пилета — не е за изреждане. Останалите християни също се стягаха за посрещането, но по малко по-друг начин. В кръчмата на Топал Беров мъжете ругаеха и се заканваха, други нескрито се хвалеха, че вече са приготвили кюскиите… Най-разобличителните слова бяха даскал Буньовите, докато Стойко Ганев, вторият учител в школото, направо подканяше по-големите ученици да си подберат по един-два джоба камъни.

Такова беше настроението в Медвен, когато светиня му пристигна. Но подготовката се оказа нахалост: „негово предебелие“ беше хитър грък и вече познаваше българите-балканджии, та благоразумно се промъкна в селото по тъмно и слезе от кабриолета си чак когато видя да се затваря зад него тежката порта на поп Захариевия двор. Тогаз обаче плъзнаха люде из Медвен и разнасяха от врата на врата само едно слово: никой да не отива в църква, тъй бил наредил даскал Буньо!171

Както се наговориха медвенци, тъй стана — на утрото митрополитът трябваше да отслужи тържествена литургия, а в просторния храм „Света Марина“ се въртяха, напълно объркани, само тримата селски свещеници и още толкова чорбаджии: „Потънахме в земята от срам пред светиня му“ — вайкаше се по-късно чорбаджи Васил. Другият народ на Медвен, паството, което Вениамин се готвеше да остриже — овчарите, абаджиите, земеделците, занаятчиите, — те чисто и просто си бяха останали по домовете.

Разтичаха се тогава попове и чорбаджии, измолиха и помощта на уважавания от всички мухтарин дядо Осман, та с увещания и заплахи успяха за вечерня да напълнят черквата с богомолци. И всичко уж вървеше мирно и кротко, но щом поп Коста зачете Апостола на български, владиката почервеня, а после вдигна такъв глас, че чак светците от иконите сведоха уплашени очи — бог разбирал само гръцки, какъв бил този презрян език, на който дръзвали да се обръщат към него!

— Езикът на този народ, пред който си застанал! — отвърна му някой от дълбочината на притъмнелия храм. И без да се обръщат, медвенци познаха гласа на даскал Буньо.

Крещя и бесня „негово предебелие“, къса страници и тъпка с крака Апостола, но после отново си наложи маската на богосмирена кротост и ласкаво чувство към паството — и то стана, когато един слабичък и мургав ученик (той се казваше Джендо, а щеше да се обезсмърти като Захари Стоянов) минаваше с дискоса между богомолците и в него заваляха аспри и меджидиета, а чорбаджи Съби, кметът, пусна цяла златна лира.

Ала когато по-късно медвенци тръгнаха да се разотиват, а Вениамин с нетърпелива и алчна ръка дръпна месала от дискоса, за да преброи събраните монети, рев, подобен на волско мучене, се откъсна от гърдите му и разтърси божия дом — на мястото на очакваните грошове и алтъни владиката бе намерил само купчина бели и гладки речни камъчета. Видяха това „чудо“ и медвенци и на Вениаминовите крясъци отговориха с весел, неудържим смях…

Преляха му злостта и обидата на отец Вениамин, та той начаса се качи на кабриолета и кочияшът шибна конете към Котел.

В Котел разчистването на сметките с фанариотите закъсня с цяла година — виновни за това бяха предимно чорбаджиите, за които всяка промяна идеше като трън в очите, и фанатичният гъркоман поп Костадин, вярната маша на владиката, — ала когато стана, то беше с такъв гръм и трясък, че се затъмниха и Кириловото прогонване от Сливен, и Вениаминовите патила в Градец и Медвен. И най-смайващото от всичко беше, че тук преображението на църквата дойде навръх Преображение и беше дело то само на един човек, и при това жена — Нанка Търпанска, сестрата на Георги Раковски.

„И тук, в Котел, нашите българи обичаха да се чете в церковата на просто български светия Апостол и даскалите тъй четяха по щението на народа — ще запише в тефтера си, подвързан ведно с по няколко броя на Фотиновото «Любословие» и «Дунавски лебед» на Раковски, летописецът на селото Жендо Вичов. — А имахме тогава един протопоп на име поп Костадин, който не щеше това и направи междуособна крамола в светата церква посред службата, която той сам служеше. И възпря, и прекъсна Апостолът и не даде да се чете на просто български. И народът си прихвана и не му рече нищо, ама сетне стана по-зле. На 1860 година, на августа на 6, на Свето Преображение, що бе в събота и бе господен празник, влезе този поп на служба с още един поп за по-голяма слава на празника. Но не стана слава, ами стана безчеловечна крамола и омраза голяма, която владе две-три години, за която и не мога да разкажа докрай, защото заключва недобри работи в себе си и защото не стана само веднъж.“

А онова, което богобоязливият Жендо Вичов се е посвенил да запише, е било следното:

Много пъти вече учителите и простият народ предупреждавали закоравелия гъркоман и предан служител на Вениамин поп Костадин да не упорствува и да разреши службата да се чете на разбираем за всички език, но свещенослужителят не давал и да се спомене — колкото от вярност към Патриаршията (не към езика — той самият едва-едва се оправял на гръцки език), толкова и от злост и огорчение за позора, преживян заедно с митрополита в Градец и Медвен. Обаче навръх Преображение в лето 1860-то чашата, както е думата, вече преля — богатият Котел още в началото на годината бе станал тесен за „негово предебелие“ Вениамин, а малко по-късно и за калугера-изповедник от Света гора, негова „дясна ръка“, ала протопоп Костадин още държеше заради тримата и продължаваше да налага неразбираемия език в храма. И когато на големия божи празник той пред всички изруга псалта, че поде Апостола на български, на всички прекипя, но и всички се стъписаха — кой ще дръзне да оскверни господния храм с насилие? И докато мъжете още се оглеждаха объркано, а поп Костадин вече захвана да чете Евангелието по гръцки, внезапно се разнесе един яростен до необузданост глас, от който джамовете на църквата се огънаха:

— Няма да зачиташ езика ни, а?

И заедно с думите напред изскочи Нанка Стойкова, буйната и своенравна жена на Кръстьо Търпански; по външност тя беше висока, стройна и хубава булка172, ала сега приличаше на разярена тигрица. Като продължаваше да хули и проклина, тя се нахвърли върху протопоп Костадина, събори го и наоколо се разхвърчаха валма от брадата му. Втурнаха се и околните — някои да спасяват злополучния божи служител, други — за да използуват бъркотията и да му стоварят няколко здрави юмрука в ребрата. Как да е спасиха свещеника и с един-два ритника го изхвърлиха завинаги от църквата. А учителите с още по-голяма тържественост запяха службата на български…173

Не се размина обаче без последици. Поп Костадин се оплака на „негово предебелие“ покровителя си, Вениамин прехвърли оплакването на не по-малко обругания си побратим Кирил Одрински и жалбата най-сетне стигна до сливенския каймакамин. И дойде в Котел хабер: тъй наречената размирителка Нанка Търпанска да се яви на съд в Сливен. Никак, ама съвсем никак не й трепна окото на Нанка от това, че я викаха в Сливен при прочутия с несправедливостите си Али ефенди. Напротив — каквато си беше чудачка и лудетина, тя си намери бял кон и сама, без спътници и охрана, потегли към града. На тръгване Кръстьо Търпански за кой ли път поиска да я съпроводи, а тя му тръсна пред множеството:

— Аз със сополанковци не ходя!174

А пред кадията тя се държа така, че той „обърка пусулата“ и побърза да се отърве от нея, като я напъди обратно в Котел.

Борбата за самостоятелна българска църква продължи. Дойде времето на „Българския Великден“ в Цариград, на признаването на отделна българска националност, на провъзгласяването на екзархията… Във всички тези решителни часове за българщината сливенци — нито веднъж не бяха настрана и със свои представители поемаха на плещите си подобаващия им се дял от тежестите и изпитанията. Но това бяха вече все събития далеч от Сливен и Балкана — главно в столицата на империята. Тук, в Сливен и Балкана, църковната борба завърши с онова паметно минаване на Нанка на бял кон…175

7.

Заптиетата застанаха на вратата на големия върбишки хан и единият от тях извика властно:

— Всички да си приготвят тезкеретата за проверка!

После единият остана да пази при изхода, другите тръгнаха по масите да проверяват книжата на пътниците. Тезкеретата на двамата мъже в европейски дрехи до прозореца бяха в пълна изправност; издадени бяха те още от турския консул в Браила, а сетне редовно заверявани в Хърсово176, Хаджиоглу Пазарджик177, Каспичан, Шумен и Преслав.

— Накъде по нашия край, ефендилер?

— Търговци сме ние, чауш ефенди — каза по-високият, със смуглото лице. — Ще купуваме шаяци тъдява към Сливен, Котел и Елена.

А по-ниският и по-плещестият с педя-мустаците, който благоразумно с тезкерето си бе пуснал в ръката на чаушина и един новичък чифтегрош, от своя страна запита:

— Защо са, джанъм, тези строги проверки, аго?

— Станал голям зулум надолу къде Ямболско. — Двата гроша бяха развързали езика на служителя. — Хайдуци заклали кмета на село Емирлий178, обрали му всичко и доколкото им усетили дирите, ударили насам, към Балкана.

По-късно, когато двамата „търговци“ бяха поели отново пътя към юг, мустакатият задържа коня си, докато се изравниха, и каза:

— Тази поразия в Емирлий ще да е сторена от турски чапкъни.

— Защо мислиш така, бате Панайоте?

— Забравил ли си какъв човек беше кметът Христо Данов? Да бяха като него всички кметове и чорбаджии, робията поне наполовина по-лека щеше да бъде — и с храна ще услужи такъв кмет, и укритие ще даде нашему брату, когато трябва — и кесията ще развърже… Царство му небесно. — Както яздеше, Панайот Хитов се прекръсти богобоязливо. — Сигур читаците са го подушили, че ни е закрилник и се е намерил някой катил…

— Пък сега се правят, че много старателно дирят убиеца — допълни Стоян Папазов, спътникът на Хитов. — Както крадецът викал „Дръжте крадеца“, знаем ги ние тия агаларски лукавщини.

Яздиха непрекъснато до Равно буче179 и там позакусиха, после Стоян подремна, а Панайот седна на едно по-високо място и захласнато се загледа в чудната картина, която се разкриваше пред очите му.180 И стоя така чак докато другарят му го посбута:

— Да вървим, бате. Георги и момчетата може вече да ни чакат…

Те яхнаха отново поотпочиналите си коне и като се стараеха да заобикалят селата и по-оживените пътища, надвечер бяха при Кушбунар181. Стоян не позна — никой не ги чакаше. Те пообиколиха наоколо, свиркаха и даваха другите отколе уговорени знаци — другарите им ги нямаше.

— Няма как — разпери ръце Стоян. — Който не е чакан, писано му било да чака…

— Ще чакаме, но трябва да се въоръжим. Така, както сме, всеки келяв гаджалин, може да ни свети маслото.

Вдигнаха се отново двамата и отидоха към онова място над Кушбунар, което се зове Тюлбето; там наблизо имаше едно скрито кътче, естествено закрито от тежка каменна плоча, което при какви да са ветрища, дъждове и снегове си оставаше все сухо — в него есенес цялата дружина на Георги Трънкин си бе укрила оръжието. Разрови нахвърляната шума Панайот и изрева като наранен звяр. Стоян надникна през рамото му и веднага разбра причината за този рев — приблизително половината от оръжието липсваше, и то по-добрата половина, в това число пушките на Панайот и Стоян.

— Чудноват крадец ще да е бил този — замислено се почеса по тила Стоян. — Не е задигнал всичко наред, а е подбирал като в дюкян…

— Върти ми се в акъла лоша мисъл за наш Георги — свъсено рече Панайот. — Това с оръжието ще да е негова работа, а също и… и онази гнусотия със справедливия и отечестволюбив Христо Данов…

— Е, това чак не го вярвам, бате. Че е алчен за пари Георги, туй го знаем. Особено напролет, когато букурещките фльорци са му поопразнили кесията. Ама да посегне на народен човек и свой закрилник като кмета на Емирлий — това и нему ще се види долно и презряно.

Въоръжиха се как да е, после запалиха огън в едно прикътано местенце и се установиха за нощувка. Едва се зазоряваше, когато ги събуди далечен кучешки лай. Двамата се промъкнаха до едно сгодно място и се огледаха. На югоизток, над село Сотиря и към заоблените възвишения на Катъгово и познатата им Моллова кория, забелязаха големи тайфи с копои да навлизат в планината.

— Потери! — каза Стоян Папазов. — Ама не са за убийството на Христо Данов, за нещо друго ще е.

— За каквото и да са, ние трябва да си обираме крушите — отсече в отговор Панайот. — И щом те напират отляво, ние трябва да драснем надясно, към запад. Като се върнем, ще разберем каква е била работата.

Приучени на бързи решения, те веднага удариха на запад. „Сеферът“ им се оказа по-дълъг, отколкото си го представяха в началото, може да се събра месец и повече. Най-напред пошетаха около Хаинбоаз (тук им показаха мястото Бели бук при Лява река, където вражи куршум бе пронизал юнашкото сърце на Бойчо войвода, и тези корави мъже насъбраха свежи пролетни цветя и ги поставиха там, където славният войвода се бе разделил с живота) и им се удаде да ударят неколцина турски бабаити, които преживяваха от грабежи по друмищата. След това селяни от Казанлъшко ги поканиха нататък; миналата година по същото време разни дерибейове и похотливци бяха причаквали насам жетварските чети, които слизаха на юг, и си бяха отбирали по-хубавите моми и млади булки, дето сетне не се чуло повече дума за тях. Панайот и Стоян още с отиването си сполучиха да сгащят неколцина такива похотливци и дали се разчу за отмъщението им над тях, или просто тази година мераклиите се оказаха по-малко, но повече никой не обезпокои жетварите. Още по-късно ги повикаха за друга работа накъде Калоферско, та тъй малко по малко двамата хайдути се черкуваха за Възнесение не другаде, а чак в Троянския манастир…

Когато се върнаха, пушките им все още не бяха на мястото си. Проводиха те един сигурен човек до града (беше козар, служил дълго и честно при Иван, бащата на Панайот), който повика няколко техни верни другари. И на поканата им се отзоваха Юрдан Русев, Славчо Ненчев (син на убития преди години Ненчо Кехая и комшия на Панайот), Никола Боев и Жеко Байрактаров. И от тях узнаха истината — Георги Трънкин се бе върнал по-рано от уговореното време, събрал бе дружина от десет-дванадесет души и с нея бе ударил първо кмета на Емирлий, а сетне бе направил и опит да обере при Моллова кория царската поща, ама безуспешно (потерите, които двамата бяха видели от височината на Тюлбето, са били заради този неуспешен удар). Като изслуша всичко това, кръвта се качи в главата на Панайот и той се закани да намери миналогодишния си войвода и да го убие.

Когато вече се разделиха, на Слав Ненчев дойде на ума да съобщи:

— Абе знаеш ли, бате Панайоте, ти от есенес си татко! Бойка се сподоби с един чудесен момчурляк и го кръстиха на тебе, Стояне.182

Като научи това, Панайот пожела да слезе в града — рожбата си да види и на Бойка да се отблагодари за голямата радост. Но го разубедиха — край тях в Ново село непрекъснато дебнели заптиета и читаци, нека Панайот да разбере, че за него вече няма друг дом освен Стара планина и друго семейство извън хайдушката дружина. Послуша ги. И никога не видя нито първородния си син, нито вярната и многострадална Бойка183.

Не мина много време и случаят пожела Панайот и Стоян да засекат Георги Трънкин заедно с още само един хайдутин — Иван от Беброво, другите си хора Георги бе разпуснал, понеже не можел да ги опази от многобройните потери, пък и „те не били добре запознати с хайдушките работи и затова се върнали по домовете си“. За бурната разправия помежду им нека да се доверим (със съвсем незначителни съкращения) на спомените на Панайот Хитов:

Към есента Георги отново обяви, че ще разпусне дружината и че ще изкара зимата във Влашко. Много от момчетата решиха да го съпроводят, но Панайот тръсна глава и отсече: не, отвратил се бил и той от живота по Влашко, та тук, в Балкана, ще прекара до запролетяването. Верният Стоян не пожела да се отдели от него и останаха двамата…185

8.

Големи или малки успехи пожъна четата на Георги Трънкин — в Сливен много-много не се разбра. И не защото тук не достигаше ехото от тях. Причината беше, че в тази паметна 1859 година самият Сливен се задъхваше от събития вътре в него и не му стигаха времето и силите за отгласи на външните.

Преди още да удари часът на шумната разправи с владиката Кирил, за които се каза вече, назряха затруднения там, където сливналии уж се чувствуваха най-силни — в училището. Започнаха те с принудителното — поради надвисналата опасност — преместване на Чинтулов в Ямбол, последвано наскоро от заминаването на д-р Миркович. Двете девическа училища и трите взаимни и едно класно за момчета линееха от липса на учители, и то преди всичко от един такъв главен учител, който по знания и дарби да поеме работата на знаменитост като Добри Чинтулов. Разтичаха се общинарите и Панайот Минков сполучи да привлече един учител, който задълго остави светла диря в Сливен — еленчанина Никола Михайловски186. Той обаче по някакви си свои причини остана в града само една година и празнотата, отворила се още от Чинтулов, отново зейна. Повторно си плюха на ръцете младите и будни членове на общината и успяха да доведат в Сливен един от най-видните си съграждани, който на много места досега бе въздигал училищата до нивото на европейските, три години бе преподавал даже като професор в Австрия, само в родния си град не се бе завръщал — Сава Доброплодни, сина на стария и уважаван клуцохорски учител хаджи Илия. Още с идването си Доброплодни не само отново изправи на крака сливенските училища, а даже прогласи Класното за „полугимназия“ — новост, с която сливналии особено много се възгордяха.

После дойде разправата с Кирил Одрински, с която Сливен се разчу от Цариград до Видин и от Охрид до Тулча.

Някъде по това време се случи и едно печално събитие, което потресе духовете в града, но робството бе приучило хората на подобни страхотии, та мълвата за него не се задържа много. Думата е за скоропостижната и трагична смърт на Минка, младата стопанка на терзията Енчо Калудов. Заболя нещо булката и Енчо посред нощ потърси помощта на Костаки Хекимина. Отиде Костаки и още като видя прочутата с хубостта си Минка, целият се разтрепера от порочна страст и се развика на мъжа й:

— Ти акъл имал ли си да не си потърсил толкоз време помоста ми бре! Не видис ли, це бере дуса горката зеница!… Тоз цас бягай у дома, събуди слугата ми Николай и му кази да ти отлее от цервеното сисе, ама първом хубавицко да го разклати да му се вдигне утайката. — И още щом наивният терзия побягна навън, протегна нетърпеливи пръсти към жената: — Хайде, мойто момице, съблеци се и покази на цицо доктор къде е болката ти…

По същото време слугата му Николай, разорил се, но честен жеравненец, хокаше Енчо:

— Серсемин със серсемин!… Не се ли досети ти, че хекиминът те праща за зелен хайвер и иска да остане сам с булката ти? На, вземи цялото шише и бягай бързо назад!…

Бяга Енчо Калудов, но в дома си завари само разриданата Минка — призна му тя как хекиминът се възползувал от слабостта й и макар че Енчо й прости, два дни по-късно си преряза жилите и я намериха изстинала, плувнала в локва засъхваща черна кръв…

Разлютиха се сливналии, „чашата вече преля“ — можеше да се чуе от устата и на някои из най-улегналите, но едно друго събитие разбуни отново радостта и гордостта им. Учителят Сава Доброплодни — той бе започнал да се зове директор на полугимназията — свика цялото християнско население в двора на училището. С пламенно слово той показа на всички как създадената преди пет години Народна сливенска библиотека вече не е достатъчна да задоволи разностранния духовен подем на града и ги прикани да основат читалище: „То ще поеме под крилото си и ще доразвие библиотеката, но и ще дава на гражданството всичката друга духовна храна, за която то е зажадняло и която окончателно ще го откъсне от тинята на азиатската затъпялост и ще го приобщи към възхода на просветена Европа.“ Гидиков, от своя страна, заговори за „отговорност пред потомството“. Всички единодушно подкрепиха начинанието на директора, начаса записаха големи суми за „иззиждане темелите“ на новооснованото сливенско „Българско благодетелно читалище“, като за пръв негов председател избраха Стефан Гидиков.187

По това време общината се гърчеше от недостиг на средства за поддържане на училищата, новооснованото читалище и откъсналата се от Патриаршията църква, та д-р Георги Миркович напусна богато платената си длъжност в Ески Заара и тръгна по Влашко да търси помощ от преселените там и замогнали се сливналии. Сполучи той да събере до 600 златни минца и ги изпрати в родния си град, а сам продължи за Цариград, където веднага зае лично място в църковните борби.

Докато Миркович обикаляше по Галац, Браила и Букурещ, в Сливен отново се зашумя около името на Костаки Хекимина, този път обаче по повод на едно от най-паметните събития в града за тази година.

Някогашната градина на Тахир ага в подножието на Бармук баир, на север от Вълнаровия сокак, преди десетина години бе разпродадена от внука му Халис ефенди и сливналии засяха там лозя. В една юлска привечер двама неразделни приятели — Хаджи Димитър и Димитър Дишлията — бяха потърсили прохлада в лозето на Димитровия баща. Докато човъркаше с една сламка зъбите си, Хаджи Димитър рече смръщено:

— Чу ли за булката на терзи Енчо? Долна, работа, адаш — опропастиха една толкоз хубава и здрава българска фамилия…

— Не „опропастиха“, а „опропасти“, адаш — поправи го Дишлията. — Защото не са мнозина опропастителите, а само този грък, хекиминът.

— И не му е първица. Помниш ли как почерни сестрата на Желкин Никола? А и само тя ли е?

— Тоя човек е луд за жени, адаш. Разправят — видел ли жена, загубвал човешки образ и се превръщал в истински скот. И в махалата думат, през вечер, през две разни турци-сводници му водели срещу пари млади кадънчета.

— Пет пари не давам аз за кадънчетата и ханъмите, нека ако щат да лягат с всеки прокажен, ала не мога да му простя за озлочестените българки. — Хаджи Димитър спря изведнъж, замисли се. — Я повтори това за кадънчетата, адаш. — И когато чу отново разказа на приятеля си, отсече: — В туй е разковничето, адаш, кадънчетата и пезевенците ще свършат работата. Слушай какво ми дойде на ума…

… Повече от седмица двамата приятели посветиха на дебнене и разузнаване около дома на Газибаров, в двора на когото в отделна къща живееше под наем Костаки, много нощи не си доспаха, ала научиха всичко, каквото беше нужно за плана на Хаджията. И в късната вечер на 5 август няколко дребни камъчета зашибаха по прозореца на хекимина. Отвори Костаки и надникна отгоре: пред вратата му се тулеха един едър чалмалия и до него — кадънче с яшмак на лицето.

— Пусни ни, хеким ефенди — рече приглушено чалмалията. — Болно е момичето, нуждае се и от цяр и… лечител…

Костаки отново усети непреодолимата тръпка по тялото си и на два-три скока слезе по стълбите, открехна вратата. Лицето на снажния турчин му се стори нещо познато, но от кадънчето не видя много — яшмакът криеше лицето й, — само зърна очите и къната по пръстите му.

— Що му има на младото? — попита.

— Не мога ти каза, хеким ефенди. Но ще е нещо такова, за лечението на което плаща не болното, а хекиминът… — „Турчинът“ се засмя нечестиво и прибави доверително: — Недокосвано от мъж е още, хеким ефенди, пък в лице — същинска райска хурия…

— Влизайте, влизайте по-скоро!

— Първо да се разберем за парите, хеким ефенди!

— Влизайте! — настоя Костаки. — Ако момичето е така, както го разправяш, няма да се пазаря, пък ако ще… Хайде, качвайте се! — И като изминаха стълбите, каза на „турчина“: — Ти чакай тука. Няма да съжаляваш, тъй да знаеш.

— Няма да съжалявам, сигурен съм — беше странният отговор, но гъркът не му обърна внимание. В това време той канеше „кадънчето“ към стаята си: — Ела, къзъм, ела!… Ще има да ме помниш с благодарност…

Затвори вратата след себе си и протегна похотливи ръце към „гостенката“.

— Отпусни се!… Махни това перде от красивото си лице, къзъм!…

С рязко движение „кадънчето“ отхвърли яшмака и пред очите на слисания хекимин се появи момък, когото Костаки познаваше — Хаджи Димитър, синът на хаджията Никола. В очите на мнимото кадънче светеше необуздана ярост, а в къносаната десница — лъскав ятаган.

— Сто е това? — премина на своя развален български Костаки. — За какво е този ноз в ръцете ти, Хадзи Димитре?

— За да ти наплатя за всичките ти борчове, куче краставо. — Хаджи Димитър се нахвърли върху него и докато хекиминът се разкрещя за помощ, започна да му нанася удари: — Туй е за сестрата на Желкин Никола!… Туй за булката на терзи Енчо!… Туй!…

Нямаше нужда да продължава повече — виковете за помощ престанаха, а Костаки, „заклан като яре“, се повали на пода и мръсната му душа се отдели от не по-малко омърсеното тяло.

— Да се измъкваме! — каза Димитър Дишлията, като надникна в стаята. — Виковете може да са събудили комшиите…

Понечиха да тръгнат, но един глас ги спря:

— Сполай ви, братя българи!

Обърнаха се — беше жеравненецът Николай, слугата на хекимина.

— Сполай ви! — повтори човекът. — Свършихте едно добро дело, но го доведете до край.

— Какво искаш? — попита за двамата Хаджи Димитър.

— Турчулята ще хвърлят вината върху мене… Пък и ме е страх от самия мене си, братя. Ако рекат да ме измъчват, може да не устоя…

— Идвай тук! — заповяда му Хаджи Димитър и го натика в едно килерче. — Заключвам те и оставям ключа на вратата. Така и най-тъпият ахмак от конашките копои ще разбере, че други са свършили работата.

Навън „чалмалията“ и „кадънчето“ се разделиха. Хаджи Димитър отиде на Хамам баир, където по-малкият му брат Тодор го чакаше с дрехи в ръка. Закопаха женските, а до сутринта Хаджи Димитър изчисти къната от пръстите си.

Като гръмна вестта за погубването на Костаки Хекимина, цялото християнско население на града възликува, а турците побесняха — по-късно се разбра, че покрай службата си на лекар Костаки през цялото време е бил и шпионин на конака. Заптисаха над петдесет души, между тях и Хаджи Димитър, но скоро ги пуснаха, защото не намериха улика против никого.

А бурната 1859 година продължаваше…

9.

На почукването отвори лично Евтим чорбаджи. Поздравиха се — по-любвеобилно от страна на Евтим и по-сдържано от Силдаровците — и четиримата влязоха. Бяно се огледа. Просторен, лъхащ на заможност двор, поддържан и просто смущаващо чист — навярно беше единствена грижа поне на две слугини, — да се запиташ как стопаните не са го застлали с черги, но същевременно в него се усещаше и някаква студенина и неприветливост, сякаш тук всичко беше „като за гости“, нестоплено от човешки дъх и човешки длани, бърсано и лъскано като за показ.

Докато вървяха по калдъръма, изкусно подреден в множество плетеници и различни фигури, една странна мисъл се мярна в съзнанието на Бяно. Някога, в младите години, душата му по много часове всеки ден, а сънищата му по цели нощи пребиваваха тук, бяха си създали своя подредба и по своему бродеха в нея и се чувствуваха „като у дома си“, пък всъщност сега беше първият случай — навярно щеше да остане и единственият, — когато Бяно прекрачваше „на истинско“ през този праг. Как ли е било тогава? Все такъв хлад ли е повявал от четирите края на обширния двор и от къщата, очевидно градена, без да се прави сметка на парите? В коя ли соба са живели в действителност Жечка и Божура Стефанова? Или може би Божура си е имала своя съвсем отделна, моминска собичка? На горния кат ли или долу, при слугите и хамбарите?

Долови, че е изпуснал някаква реч и побърза да се извини:

— Ще ме прощаваш, не те чух добре, Евтиме чорбаджи.

— Пътувал си по далечни места — повтори думите си Евтим, докато прекосяваха един до друг калдъръма. — Как е нататък?

— Много свят изходих и много народ видях. За кое питаш, Евтиме?

— Как живеят людете по Влашко? Въртят ли алъш-вериша?

„О, Господи! — изпъшка в себе си Бяно. — След минута ще се решава съдбата на дъщеря му, и то дъщеря, за която не на уж, а наистина дава мило и драго, пък се закахърил за алъш-вериша…“

Помисли да не отговори изобщо — идеше му някак обидно за самата Златина, — после разбра, че не ще е разумно, нито човечно („и без това нося достатъчно горчивина и тегота на този дом“ — каза си), та поблагоразуми да каже от немай-къде:

— И там кой по-добре, кой по-зле, като тука. Само дето никой не ги хули и обижда за вярата им, нито своеволи с имането им.

— Това, виж, е хубаво — рече Евтим, докато се качваха по стълбите.

— Кое?

— Ами това за имането. Оня, дето е по-пишкин в алъш-вериша, няма да е с букаи и на ръцете, и на краката само защото вярва в Христа.

В одаята, цялата застлана с дебели килими от далечна Персия и украсена се атлазени възглавки в различни цветове по миндерлиците, ги посрещна Йосиф. Настаниха се — от едната страна бащата и синът, от другата Бяно, Трънка, Яна и Найден — и разговорът като че трябваше вече да започне. Бяно Абаджи се почуди — нима щяха да говорят в отсъствието на онази, която беше най-засегната? И попита:

— А Златина, чорбаджи? Мигар тя не желае да чуе що съм донесъл от шест месеца път по далечни краища?

Евтим и Йосиф се спогледаха — от този бързо разменен поглед Бяно подразбра, че въпросът ги жегна по отворена рана.

— Абе тя, нашата Златинка… — започна с тон на недоизпипано хитруване Йосиф, но Найден го прекъсна рязко:

— Що? Да не е болна?

— А, не е — призна, посрамен, Евтим Димитров. — Нещо стана с момичето, сам не мога ви каза какво. Но от Петдесетница не ни е проговорила, не е седнала с нас на една трапеза. Цупи се… — После внезапно му хрумна: — Стори едно добро, Бяно Абаджи, иди ти я покани. Невям на тебе моята златна Златина няма да откаже…

Имаше нещо нелепо в тази молба — чужд човек, почти непознат, да замества бащата, — но Бяно предпочете да не разчовърква работата: при сполука и благополучие никой баща не стига дотам сам да се примоли за такава намеса. Запита само:

— Къде е девойката?

Упътиха го. Той почука на протката и макар че не чу много ясно покана, влезе. В собичката здрачееше, та му потрябва малко време да си приспособи очите. И тогава я видя — Златина седеше отпуснато в най-отдалечения ъгъл с безволево сплетени ръце на скута. При появяването му тя с видимо насилие над себе си се изправи:

— Добър ден, господин Силдаров.

— Добър ден и на тебе, Златино. — Той пристъпи две крачки към нея. — Оттатък сме с жената и Найден. — Не го искаше, пък последното име прозвуча натъртено и подчертано. — Няма ли да дойдеш при нас?

Тя се поколеба, но видя се, че реши да го последва.

— Може ли само една-едничка дума предварително, господин Силдаров? — И когато той потвърди, попита тихо: — След като разговаряме, ще мога ли да ви назова „татко“?

Безкрайна, нечовешка жалост сви сърцето на Бяно. Изпита желание да побегне — уплаши се да не се разридае пред момичето.

— Страх ме е, че не, Златино — призна горестно. После прибави: — И искам да знаеш, момичето ми, че до последния ден на живота си ще страдам за това…

— Разбирам — каза тя сломено, — разбирам всичко. Струва ми се — е, нека бъде предчувствие, — че пътищата ни повече никога няма да се кръстосат, господин Силдаров. Но ако все пак се случи, ще ми позволите ли да се обръщам към вас с тази най-свидна дума? Защото… защото аз вече нямам друг баща освен вас…

Бяно не разбра това последното и не помисли да пита — в подобен миг всякакъв въпрос би прозвучал като жалко клюкарство. А на въпроса й отговори, като прекара ласкава ръка по къдриците, които се подаваха изпод забрадката й — и това замести хиляди думи…

Влязоха при другите и Бяно, внезапно озовал се в ролята на домакин и разпоредител, покани момичето да седне. Златина се поколеба за секунда, после прекоси одаята и седна до Найден — толкова близо, че сукманът й покриваше коляното му. Зае своето място и Бяно. Не беше време нито за празнодумни встъпления, още по-малко — за лаф-мухабети, та той започна направо:

— Помолих да ви споходим, за да кажа едновременно пред всички истината, до която достигнах през почти шест месеца бродене.

Нямаше да ги занимава с него, но то беше голямо бродене, неговото. Запътил се бе да търси най-напред Кара Танас войвода, който бил „някъде из Горна Добруджа“. Но то земя за преброждане ли е, тази „Горна Добруджа“? И да дириш не кого да е, а един от най-големите войводи, който трябва да е останал без ум, за да не си смени името, когато се заселва за мирен труд? Заради всичко това Бяно най-напред бе отишъл отвъд Дунав, в Браила, и там бе намерил приятеля на младостта си Паскал Хаджи Кутьов. Погостува му, а в същото време Паскал чрез другите преселници — те се държаха един за друг и си имаха нещо като тайна мрежа помежду си — влезе в следите на Кара Танас. И го откри: престарелият хайдутин доизживяваше годините си в едно добруджанско село на име Яшлар кьой188.

Яхна коня Бяно и се отправи към Яшлар кьой, намери войводата. Кара Танас трябва да гонеше деветдесетте, но гостът веднага го позна — запазил бе същата, макар и вече поприведена, висока снага и същото вечно изражение на кротка печал върху лицето. Позна го и Кара Танас — бог се бе показал милостив към него, та му бе запазил разума непокътнат. Спомни си той и трагичната случка, когато предаде на гибел сина на един от най-добрите си другари. Но повече не може да каже — пред посичането Манол наистина произнесъл някакво име, но войводата още тогава не го записал в ума си. Но затова пък му даде името на онзи, който бе отсякъл главата на лекомисления хайдутин — Коливрат Грозьо, — и криво-ляво го упъти: последно се чуло за него в Букурещ…

Озова се в Букурещ Бяно и там попадна на друг от свидните си стари приятели — д-р Иван Селимински. Може да се каже, че докато беше в Букурещ, Селимински („хаджи Иван“, както продължаваше да му казва Бяно) не се отдели нито за час от него; не само се наприказваха до насита за патилата си през изминалите тридесет години (хаджи Иван нито веднъж не го каза, но Бяно неведнъж усети вътрешното му покаяние за това, че някога бе повел своите към Преселението), за намеренията си занапред и за състоянието на народните работи и своето участие в тях, но Селимински също го запозна с другите „народни хора“, намерили укритие във Влашко — от гладните и дрипави хъшове по ханища и кръчми до по-замогналите се българи, като братята Христо и Евлогий Георгиеви, Михаил Колони, Иван Касабов и още неколцина други, които не се бяха навълчили само да трупат пари, а имаха постоянна грижа и за поробеното отечество.

Някакъв бивш хайдутин от хъшовете, възстар човек на име Никола, бил навремето в дружината на Кара Танас, го насочи по дирите на Коливрат Грозьо към Кишинев. От Кишинев други го препратиха далеч на север в градчето Твердица, създадено от преселници из село Твърдица. Грозьо наистина бил известно време насам, но после поел към Болград в Бесарабия. И така като обикаляше подир бившия хайдутин (не се сърдеше на обикалянето; напротив — благославяше бога, че, по всичко личи, още не е прибрал Грозьо при себе си), Бяно поред споходи няколко бесарабски села, чиито имена му бяха толкова познати — Кортен, Есирлий, Дермендере, Чаирлий; навсякъде го посрещаха със сълзи на очите — преселниците, които в тези далечни места бяха създали села с имената на своите предишни, в негово лице сякаш виждаха самата си изоставена родина… И най-сетне в тамошното село Трапоклово Бяно откри човека, когото търсеше, само че сега той не се казваше Коливрат Грозьо, а Гроздан Стоименович Феодоров.

Ето — това беше одисеята, която Бяно претупа с простите думи за „шест месеца бродене“.

— Преди повече от тридесет години брат ми Манол хванал една нощ гората и станал хайдутин в дружината на Алтънлъ Стоян войвода. Защо? Защото убил турчин. По-важното е къде го е убил този турчин. Случило се то една нощ, че попаднал, на нощната стража, когато… прескачал дувара на Ганка Увичката…

— А! — възкликна на това място Евтим. — Ами че тя беше комшийка… протка имахме към нейната градина…

— Захванахме комай да проглеждаме — обади се в отговор Трънка.

— После едно нехайство на Манол станало причина дружината на Алтънлъ Стоян да бъде изненадана от нощна потеря и разбита, а сам войводата смъртно ранен. Ама ще попитате — какво е било това нехайство? Поставен бил на стража, пък своеволно напуснал поста си и слязъл в града. Заради жена. Не били още венчани, пък тя, злощастницата, носела вече под сърцето си негова, Манолова рожба.

Не можал да я види, а в същото време станало разгромяването на дружината — продължи тихо, но отчетливо Бяно. — Тогаз в Манол заговорила съвестта и отишъл при друга хайдушка дружина и поискал от нея съд над себе си. Това станало при Злостен, нали го знаете, накъмто Котел. Признал всичко без едно — името на жената. Осъдили го на гибел, посекли го и го затрупали там нейде в Злостенските пещери.

Бяно спрея, извади шарен месал и избърса потта, избила по челото му.

— Това ли е? — попита Йосиф. Може и да имаше някакво чувство във въпроса му, но всред напрегнатото мълчание той прозвуча хладно и нелепо.

— Има още съвсем малко. Когато коленичил, и разголил врат за ятагана, брат ми на два-три пъти произнесъл едно име. Име на жена. За да чуя това име, аз пребродих всичко между Яшлар кьой в Добруджа, Букурещ и, кажи го, половината Бесарабия. Господ ми помогна да намеря палача, а него пък онази случка така впечатлила, че е запомнил последното слово на Манол. А то е било… „Божура!… Божура!…“ — Бяно повторно избърса чело. — Разбирате ли, люде? Разбираш ли и ти, Найдене? Аз не съм ти баща, а чичо, брат на баща ти. И Златина… Е, да, Златина ти е кръвна братовчедка…

Само той си знаеше колко му струваше да разкаже всичко това и повече от него — да нарани двамата млади. Сега, когато изрече и последната дума, той усети един огромен товар да се смъква от раменете му. И намери сили да огледа шестимата в тази одая. Отсреща Йосиф не изглеждаше особено развълнуван, ако нещо все пак можеше да се прочете върху лицето му, то бе някаква смес от любопитство и безстрастен сеирджилък. Обратното — Евтим беше видимо разтревожен, и то разтревожен за дъщеря си, защото просто тръпнеше в очакване на онова, което ще последва от нея. Яна бършеше една сълза, хлъзнала се по страните й, а до нея Трънка стоеше както обикновено — корава, смръщена, непреклонна. Найден гледаше надолу в краката си; сякаш камък, а не лице беше това неговото. И накрая Златина, почти сгушена до рамото му — с опънат безкръвен образ, но с учудваща решителност в очите, които сега изглеждаха челиченосиви. Докато я гледаше, Бяно почувствува една стара, много стара рана да кърви в него — в този момент Златина толкова приличаше на леля си Божура!…

— И аз ще добавя нещо — неочаквано се обади Яна. — С Божура бяхме дружки, после… после животът някак ни раздели. Когато обаче стана нещастието с нея, отидох да я навестя. Тогава ти, Найдене, беше ей толчав, пеленаче, та занесох едно юрганче и някаква дрешка за тебе. Но друго исках да кажа. Когато бях при майка ти, добрата стара Нехиря ханъм те нарече с едно галено име. Аз го чух като Манчо, а може да е било…

— Е, Манолчо, разбира се — все така безучастно рече Йосиф.

— Сега наистина нещата се проясниха — намеси се Трънка. — И ако слушаш мене, Найдене, можеш да се гордееш и с баща си, и с майка си. Манол може да е извършил грях към Алтънлъ Стоян войвода, но е намерил сили сам да потърси изкуплението му. И беше мъж и българин за чудо и приказ!… Познавах и майка ти. Славна жена беше тя, щом можа както Христос към Голгота да извърви цялата стръмнота на пътя си. И с открито чело да достигне до края му.

— Пропущаш само едно — продума Найден, без да изправя глава. — Забранената им любов е била проклятие. Това проклятие е погубило първо тях двамата… а сега се стоварва върху Златина и мене.

— Проклятието не е безименно — заговори на свой ред Златина. — Има то даже не едно, а две имена: на Евтим Димитриади и на неговия баща Димитраки чорбаджи…

— Не! Не!… — почти извика Евтим и разпери пръсти, сякаш да отблъсне някого или нещо.

— През месец май намерих една жена, която навремето е слугувала тук, в тази къща. Измекярката Донка. Ти, тате, трябва да си спомняш за нея, защото като че сте имали някакви общи спомени… Намерих я, казвам, и я разпитах. И от нея къде с убеждение, къде с дарове изтръгнах всичко за злочестината на леля ми Божура. Когато сте научили, вие двамата, чичо и братовчед, не сте протегнали ръка на нещастницата, а сте я напъдили като куче. Не любовта на Божура и Манол — това е било началото на проклятието. Дъщерята прогонена, майката доведена до самообесване…

— И заради приказките на Донка ли?…

— Не заради приказките на Донка, тате, а заради мръсотията — твоята и на баща ти, — която се съдържаше в тези приказки. Още тогава аз реших, че повече нямам баща, нямам семейство, нямам дом. Само чаках господин Силдаров да се върне от… — Лицето на младата жена за пръв път се смекчи от някакъв повей на замечтаност. — Ех, господин Силдаров, господин Силдаров, защо ли бихте този път до далечните чужбини? Ами че тя, Найденовата и моята орис, беше решена още тогаз, когато се разбра, че той е син на леля ми Божура! Какво значение имаше по-нататък дали баща му е Манол Силдаров, или някой друг?

Бяно и Яна се спогледаха — тази всъщност проста истина за първи път достигна до съзнанието им. А в същото време Златина продължи:

— Ама и аз нося сърце човешко — все си казвах, че след едно такова пътуване през миналото, погледнеш, че се разкрие нещо ново не за бащата, а за майката… Е, вижда се, не било. Чудесата все още се случват само в приказките.

И пак се възцари мълчание. Този път изглеждаше, като че ли то никога няма да свърши.

— Е, какво? — наруши го най-сетне Трънка. — Разбра се всичко. Можем да си тръгваме.

— Почакайте! — сякаш се сепна от сън Златина. — Ще си тръгвате, това се разбира. Но имам още една молба. Може ли да разменя няколко думи с Найден… насаме? — Всички потвърдиха мълчаливо. Щеше да има една голяма раздяла и никой не можеше да я осквернява с присъствието си. — Вие ли ще излезете или да излезем ние?

— Идете вие оттатък — каза Евтим. — И кажи на слугинята да донесе нещо — сладки, ракия, мезета — нам съвсем изхвръкна из акъла, че трябва да почерпим… каквото и да е било…

Младите излязоха и се чу как Златина предава бащиното си нареждане, после и хлопването на отсрещната врата зад тях.

Надонесоха ракия, краставички, курабии, емиш… Разсипаха, но никой не посегна към почерпката, само Евтим Димитров на бърза ръка обърна няколко чашки и след тях видимо се поуспокои. Минаха двадесетина минути и Бяно се надигна, след него и двете жени. Излязоха на пруста, съпроводени от стопанина на дома и неговия син.

— Повикайте Найден — помоли Бяно Абаджи. — Тръгваме си.

Йосиф почука на вратата на девойката — никой не му отговори. Почука втори път, после отвори протката. И се засмя глуповато:

— Няма ги! — каза. — Птичките са избягали…

Изтичаха при него, избутаха го. Ниското прозорче от другата страна на собичката зееше отворено, а от двамата млади нямаше и следа.

— Този разбойник!… — разкрещя се Евтим. — Повикайте стража!… Конака!… Прелъгал я е!…

Отговорът дойде оттам, откъдето най-малко го очакваше. Трънка приближи до него, улови го с две ръце за елека, разтърси го и с дива злоба, на която не можеше да не се повярва, изсъска в лицето му:

— Слушай, песи сине!… Веднъж вече си погубил двама млади. Ако сега само кажеш „гък“ да повториш мърсотата си, аз с тези мои ръце ще те убия…

Точно три денонощия по-късно Найден и Златина се прибраха всеки в дома си. Нито някой ги попита, нито те казаха къде са били и що са правили.

А още едно денонощие по-късно Евтим Димитров дотича запъхтян у Бянови. Беше по риза и чехли — от това се виждаше какво вълнение го е преследвало. Не разбраха нищо от несвързаните му приказки, обилно подправени от искрени сълзи. Натика едно листче в ръцете на Бяно. На него имаше само няколко думи — без обръщение и без подпис:

— Знаеш ли нещо за момичето? — обърна се Бяно към сина си.

Найден отначало не можа да отговори — устата и гърлото му бяха внезапно пресъхнали. Пийна вода от стомната и едва тогава рече:

— Не, туй е ново и за мене. И ме е страх да не би…

— Не, не е най-лошото — намеси се Яна. — Туй си личи от бележката.

— Тогава аз ще я намеря! — решително заяви Найден. — Тръгвам и без Златина няма да се върна!…

Не се поддаде на никакви убеждения. И същата вечер яхна кончето, с което Бяно бе обикалял по чужбина, и сякаш се стопи в тъмнината на есенната нощ.

10.

Три дни и три нощи валя така, като че дядо господ бе отприщил всички небесни язове. По-право не валеше, а се изливаше; а какво беше в Балкана можеше да се съди по това, че още на зазоряване в края на първата дъждовна нощ горе забуча и застена, после по трите сливенски реки се юрна такава луда вода, каквато сливналии не помнеха от половин век.

Тъй както навън се лееше и плющеше, клуцохорчани всяка божа сутрин виждаха новоназначения директор господин Сава Доброплодии да излиза от бащиния си дом в най-горния край на Попската махала, току под самия Хамам баир — същия този дом, в който по-старите сливналии и сливналийки бяха прогледали за четмото и писмото при родителите на Доброплодни даскал хаджи Илия и даскалица хаджи Трандафила, — отваряше сиво-кафяв кариран чадър над главата си и като подскачаше по камънаците или джапаше направо през локвите, се отправяше надолу покрай Хадживълковата или избикаляше отляво през малко по-щедро закалдъръмената Драгойчева махала. Любопитни погледи и зевзешки подмятания го проследяваха по този му път, а сетне го изчакваха за обратния. Любопитството беше за чадъра — този беше вторият чадър, благоволил да посети Сливен (първият бе принадлежал на един маджарски търговец по панаира преди десетина години, ама тогава се случи все слънчево време, та маджаринът не го използуваше, а само сегиз-тогиз го отваряше над главата си, колкото да привлече мющерии) и него учителят си го бе донесъл от далечна Австрия. А зевзеклъците бяха по причина на самото това отиване до реката и връщане до Попската — трябва да бе забравил Сава Доброплодни, че когато валеше по този начин, бродът през реката се заливаше и тогава само птичките можеха да се прехвърлят от Клуцохор в същинския Сливен.

В това последно се уверяваше всяка сутрин и директорът, когато заставаше до брега на Куруча. Защото, общо взето, слабата по друго време река сега бе напълнила коритото си до средата или дори над средата, та положително над плоските камъни, по които иначе се минаше с подскачане, сега навярно имаше повече от човешки бой вода, бърза, пенлива и гневно разбучана, която устремно влачеше щубраци и трупове на овце и прасета, а веднъж дори зърнаха и един елен с големи чаталести рога.

Спираше до високия бряг, учителят и високата му мършава фигура понякога стърчеше по цял час там, а сетне (по думите на заплювците) „подвиваше опашка“ нагоре към дома. Подчиняваше се той на природната стихия, която го възпираше и му пречеше да изпълнява длъжността си, ала вътрешно никак не „подвиваше опашка“ — душата на свития и тих по характер Доброплодни189 се бунтуваше и негодуваше — не от необозримите и неподчиними на човешката воля прояви на природата, а от бездействието и непредприемчивостта на съгражданите си.

Все с този бунт в душата си в неделя — то беше четвъртият ден на дъжда — на църква Доброплодни подшушна на поп Юрдан желанието си да говори след службата. А като му каза и темата на словото си, свещеникът изцяло застана зад него; той също отдавна бе осъзнал нелепото откъсване на двете главни махали на Сливен, което понякога ставаше причина дори за осуетяване на насрочение сватби… И след заключителното „амин“ на службата, учителят се качи на амвона и се обърна с пламенна реч към съгражданите си. В спомените си той подир години ще я нарече само „трогателно слово“, но тя беше огнена и бичуваща, а самият оратор изглеждаше неузнаваем — от възслабата му снага бликаха енергия и сила, и сякаш осезаемо плисваха над слушателите, дългото му и мъдро лице искреше от заразяващ огън, изпъкналото и широко чело като че излъчваше сияние. Сава Доброплодни започна с два добре подбрани цитата от Евангелието, после със силни думи похули безучастието и равнодушието към народните работи и едва тогава спомена пръв път за моста. Но в разпалената му реч мостът не беше само средство за преминаване над придошла река — той го превърна в символ на прехода от старото и изостаналото към „напредничавостта, всенародния наш подем и преуспяването“. А когато, разпален, вмъкна и такива думи: „В Цариград църковните наши първенци водят истински битки, за да докажат на властта, че ние не сме «руммиллети», а «булгармиллети»190, че няма никакви духовни разлики и прегради например между нас и братята ни от Кукуш или между тракийците от Кавала и северняците от Тулча. А на какъв хал сме ние, братя християни, щом като оставяме една нищо и никаква река да ни отдели от Сливен така, като че е отвъд морето“, слушателите вече напълно се заразиха от неговата жар — в очите им мостът стана дело на народността, а не на простата връзка между двете махали. Разбуни се множеството, дочуха се викове: „Стига думи — да строим!“, разпалеността проблясна във всички очи. Тогава Сава Доброплодни обяви, че тозчас се пуща в църквата подписка за набиране на средства за построяването на моста и че пръв от всички записва триста и четиридесет гроша, което е половинмесечната му плата като директор.

Предварително подготвената за подписката тетрадка взе не друг, а лично поп Юрдан и тръгна между богомолците. Почти не му се случи да убеждава някого: всички от сърце записваха големи суми, а по-бедните — обещания да работят по десет, по петнадесет, че и по двадесет дни на строежа, други дариха коли камък или греди, а уста Тодор Карахристоолу (същият, който навремето построи „хавриката“ на Добри Желязков, а по-късно, когато Мустафа Кяни бей го подигра при заплащането на труда му, заби теслата в пода на конака и се отказа от занаята) се врече да приготви даром плана на моста… Само веднъж се наложи на поп Юрдан да прояви, че под власеницата на уж смирен богослужител е един хайдутин, случайно не хванал гората. То стана, когато подписката стигна до богатия хаджи Гендо. Записа дарението си хаджията, а поп Юрдан надникна в тетрадката и рече:

— Сбъркал си, хаджи. Една нула си изпуснал…

Погледна хаджията и размаха пръст:

— Не, отче. Петдесет съм намислил и петдесет съм записал.

Поп Юрдан го изгледа кръвнишки, сетне поотмести патрахила си и зад него се видя посребреният объл тепелик на един пищов и кокалените дръжки на два калъча.

— Аз пък твърдя, че си изпуснал една нула — каза вледеняващо. — Даскал Сава дава триста и четиридесет, че ти ли ще се измъкнеш с някакви си петдесет?

Хаджи Гендо комай не чу сравнението, но добре видя другите „съображения“ на свещеника и кротичко се подчини, като поправи дарението си на петстотин. Така само за час се събраха до десет хиляди гроша.

А после клуцохорци си плюха на ръцете и още преди ледът да скове Куруча, над реката се бе белнал Големият мост.191

11.

Като се разделиха с онези от дружината, които отиваха „да карат живот“ цяла зима във Влашко, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов останаха в Балкана. Не поминуваха без работа, но и бяха избавени от вечната грижа на хайдутина — за хляба; другарите им от Сливен и околните места — главно Слав Ненчев, Никола Боев, Димитър Палича и от Драгоданово Стойчо — ги снабдяваха почти редовно с храна. И всичко уж вървеше добре, но както всичко добро, и това не се оказа вечно — някъде скоро след началото на коледните пости времето внезапно и рязко се влоши. Пресече го на студ, дъждът, който се ля напоследък, се превърна в обилен сняг, като прибавка към него от боазите се отпуши и оня, лудият и неудържимият сливенски вятър, който награби гъстия сняг и го завъртя в шеметни вихрушки — на две крачки от тебе е вече такава бяла и разлюляна до безумие преграда, че не човек, а даже скала или дърво не можеше да видиш.

И сякаш за капак на всичко точно тогава Стоян се разболя. Не беше той от кекавите, но и не бе скитал години козар по планините като Панайот, че да привикне на несгодите и простудата го надви, свали го, подпали го в огница…

Ямурлукът на плещите му — добре накиснат от дъжда и сетне превърнат в лед — беше студен и корав като дъска, но все пак помагаше, поне пазеше от вятъра. Панайот седеше на един камък под скалата Даямата на Сините камъни, която образуваше нещо като естествен навес, гушеше се във вкочанения си ямурлук и напъваше поглед да пробие снежната завеса. Какво очакваше да види, сам не знаеше. Че никой, дори родният му брат, не би дошъл в тази фъртуна — туй се разбираше от само себе си. И все пак — пуста надеждица човешка! — той се взираше и очакваше. Защото не пратеше ли господ някаква помощ…

Зад него се чу неясен шум. Панайот отиде до дъното на навеса под Даямата и разбра — болният Стоян бълнуваше, от устните му се откъсваха несвързани думи: „Тодорчо… Удрят… Крака… Хюсеин Симитчи…“ Разбра се — както беше в полусвяст, той преживяваше отново тежката случка в Гюлджука, при която бе пострадал брат му. Панайот сложи ръка на челото му, после поклати загрижено глава — шуреят изгаряше в огън и не стореше ли нещо да му помогне, може би до ден-два щеше да се наложи да копае трап за него…

Внезапно му хрумна да награби болния на гръб и да го занесе на Барите, в долапа на кръстника му. Хрумна му и веднага пропъди тази мисъл — нито щеше да успее да го носи толкоз път през бурята, нито беше сигурно, че ще намери Бяно Абаджи на долапа, нито — че там ще има топлина и церове като за лечение на човек, който вече се мята между живота и смъртта. Тези мисли го доведоха до едно тройно заключение: че трябва веднага да пренесе Стояна някъде, че туй пренасяне не може да стане на ръце или на гръб и че „някъде“ не е в долапа на кръстника. Като стигна дотук в разсъжденията си, Панайот понагласи влажните завивки около безсвестния болен, прегледа кремъците и барута на пищовите си и удари направо през бурята към изток. На места вятърът бе навял пресни до пояс, но той стигна до Ичеренския път, спотаи се и зачака. За щастие не се наложи да стои дълго — подгонени от лошото време, четирима души на коне се зададоха откъм Ичера, забързани да стигнат по видело в Сливен. Панайот изскочи на пътя и го прегради, като стоеше с ръце върху дръжките на пищовите. Конниците спряха пред него. Не му бе провървяло — бяха кираджията Алекси и трима търговци, за които се говореше, че са се навълчили да печелят и са забравили що значи човещина: Христо Недялков, хаджи Стефан Копринджиев и Марко Стоев, най-младият от тримата.

— А, ти ли си, Панайоте? — Странно беше, че те го познаха в този му изглед на снежен човек, а мустаците му — провиснали като ледени висулки от покрив. — Какво така в бурята?

— Имам нужда от един кон — каза им направо. — Моля да благоразумеете и да ми го продадете, защото иначе ще го взема силом.

— Поне можеш да ни кажеш защо ти е конят — рече хаджи Стефан.

Панайот Хитов прецени, че поне дотолкова може да им се довери.

— Другарят ми е зле болен. Ако до няколко часа не го заведа някъде на сигурно, утре ще стана и поп, и гробар.

Не беше завършил още думите си, когато Христо Недялков се смъкна от самара на коня си и подаде поводите на хайдутина.

— Вземи! — каза му просто. — На тебе той е по-нужен, отколкото на нас. Пък и другарите ми ще ме вземат ту при едного, ту при другиго.

Не беше време за дълги словоизлияния и благодарности. Панайот взе с една ръка юздечката, а с другата измъкна добре натъпкана кесия.

— Колко струва? — попита. — Кажете цената тъй, както е насреди бурята в планината, а не на джамбаз-пазар през юни на панаира. Колкото и да кажете, няма да се попазаря — животът на приятеля ми е по-скъп.

Тримата търговци се спогледаха и за всичките отговори хаджи Стефан Копринджиев:

— И ние сме българи, Панайоте, не ти щем парите. Върви със здраве!

Наддумваха се до някое време, но те останаха непреклонни. Тогава се разделиха и Панайот свърна обратно в шубраците. Чудно — очите го смъдяха, но вече не от шибащите го ръбати снежинки, а от разговора с тримата „навълчени“ търговци. „Не си излагаме живота напусто“ — говореше си той, докато крачеше обратно през преспите.

Късно през същата нощ, някъде около зазоряване, вече влизаше в двора на верния им ятак Иван — кмета на село Стралджа192. Беше попаднал точно на човека, който им беше нужен; години по-късно Панайот Хитов щеше да запише в спомените си:

Като се видяха пооправили се, Панайот даде десетина алтъна на хазяина си и го проводи в Ямбол — да напазарува, щото им трябваше, но и да извести приятелите им къде се намират.

— Защо тази поръчка, брате Панайоте? — опъна се Иван. — Не ви ли е добре тука, че търсите и други верни другари и поддръжници?

— Не ги търся като поддръжници, а като съгледвачи, Иване.

И му обясни: „Ний предварително бяхме разговаряле, че те ще ни известяват за всичко, що става по нашите села и градища.“

— Ама вие луди ли сте бе, хора? Защо ви е да знаете каквото става по селата и градищата? Налягайте си парцалите тук, при мене, докато си отиде зимата, пък после мислете отново за…

— Ако беше за изкарване на зимата, брате, ние можехме сега да сме по шантаните и бардаците на Влашко и да си живеем бей гиби — смръщено заяви Панайот. — Но ние сме излезли не за печалба и за зимен пашалък, а за да вардим сиромасите и да наказваме злочинците. Разбираш ли ме, Иване? Докато ние си налягаме парцалите тук на топло, може на две крачки от нас читаци да се гаврят с невинна мома или да крадат залъка на горки сирачета. Послушай ме и върви!

Оказа се, че Панайот Хитов го бивало за пророк. Не минаха и няколко дни и в дома на Иван се изсипала цяла сюрия верни приятели на двамата хайдути — Никола Боев, Слав Ненчев и Димитър Палича от Сливен, Христо, Димитър Митраджията и Георги от Ямбол, Стойчо от Драгоданово… Уж говореха за радост от срещата, пък лицата им — просто жигосани от кахър. Хапнаха и се почерпиха (те и Стоян — Панайот Хитов не слагаше вино или ракия в устата193), после приятелите „изплюха камъчето“: над целия този край — Ямболско, Сливенско, Карнобатско — бе надвиснала чудовищната опасност отпреди тридесет години да се обезлюди. Каква била причината ли? Ами че в черкезите, тази нова напаст, която бе надошла от Южна Русия след войната. Черкезите подлагали на грабеж и насилия населението с двояка цел — да му присвоят богатата, плодородна и грижливо обработена земя, а тукашните люде да притиснат за ново преселение, както след „Първото Московско“. Те, Панайотовите приятели, също не били далеч от този ум — ако продължава все така, напролет да си вдигнат чуковете и…

— Ако продължава как? — попита на това място Иван Стралджанина.

— Прескочи до Могила194 и ще разбереш — отговори мрачно Митраджията. — От два дни е кондисал там един черкезки бей със сина си и с тайфа от тридесетина главорези, всички барабар с целите си семселета. Ядат, пият, насилят, пладнешки крадат, пък властта е на един час път, ама никой не си мръдва задника да прогони злодеите и да закрила окаяниците от Могила. А в Ямбол даже се намериха вече продажни душици — хаджи Васил Келемето например, — които направо съветват народа за нов, още по-голям гьоч на север.

Панайот Хитов размени дълъг многозначителен поглед със стопанина на къщата, после каза решително:

— Нито могиловци ще носят по-нататък теглото на черкезката тайфа, нито ще допуснем тази златна земя да престане да бъде българска.

— Какво си намислил, войводо? — рече Слав, синът на погубения преди години Ненчо кехая, и дори не подозря, че за пръв път казва на Панайот Хитов прозвището „войводо“, с което той ще бъде познат приживе и сетне — запомнен дълго и предълго след смъртта си.

— Ако сте българи и от юначна майка родени и сте готови да ми помогнете, още тази нощ ще измета черкезката паплач от Могила. — И тъй като всички до един надигнаха глас на готовност, Панайот попита: — Имате ли оръжие? И знае ли някой селото, че да го опише?

Да, всички имаха оръжие и си го носеха. А Георги ямболлията бе работил в Могила като бахчеванджийски пъдар, та я знаеше на пръсти и като взе хартия и калем, нарисува всичко подробно.

И още същата нощ дружината от десетмина юнаци (към тях се бе присъединил и Иван), всички на коне, се понесоха към Могила. Както бе замислил Панайот по Георгевите драсканици, така и направиха. Предвиди той откъде ще да се предпазват черкезите, на кои места ще да са заложили скрити стражи и нападна върху тях по съвсем хитър начин — преведе дружината си през турските къщи и дворове на Могила и удари на черкезите изотзад, където най не го очакваха. Завърза се яростна престрелка, заиграха също палите и ятаганите. Не бяха от страхливите, тези тридесетина черкези, но хем бяха изненадани, хем останаха поразени от стръвта и бясната разяреност на нападателите. А когато видяха своя бей и неговия син, ранени в нощното сражение, да яхват конете си и да офейкват, напълно се разколебаха и като оставяха всичко, включително и жените си, също се измъкнаха — някои по чорапи, други по донове — по посока на Ямбол.

От нападателите пострада само един, Стойчо от Драгоданово, но раната му не бе тежка.

— Потегляме към Ямбол и ние! — реши Панайот Хитов, а сетне поясни: — Оная власт, дето нехаеше за могиловци, — сега ще си размърда задните крака, и още как. Ще ни търсят навсякъде, само в града не.

И още веднъж позна — с новия ден плъзнаха потери из целия този край между Бакаджиците и Балкана, никому не мина през ум, че извършителите на нападението в същото време са току до конака, в махалата Каргона, а самите ямболски участници в нападението даже ходеха по кафенетата да си пият кафето със заптиетата и оцелелите черкези. Защото подир битката цялата черкезка тайфа загуби охота да населява Могила и се прибра на сигурно в Ямбол…

… По същото време, когато потерите тръгнаха по заснежените пътища на каазата, Панайот Хитов събра момчетата си и изсипа пред нозете им бая внушителна купчина златни монети, плячката от нощния удар върху черкезите. Докато двама се заловиха да ги преброят (оказаха се точно две хиляди монети), Димитър Палича опита една със зъби и цъкна с език:

— Злато бе, дявол да го вземе! Пък не съм виждал таквизи…

— Туй са полуимпериали — обясни му Панайот, който през изминалите две години бе станал вещ по монетното дело на Европа и Азия.

После раздели плячката на десет равни купчинки, ала другите не се съгласиха — на него като на войвода му се полагаха два пая. Така и си ги разделиха: два пая за Панайот Хитов и по един за останалите.

Но когато на следващата вечер Панайот изпращаше Иван, съдено било да чуе и горчива дума:

— Е, видя се тя, че си бил прав, брате Панайоте — незлобливо му се присмя Иван. — Доказахме ние, че вардим сиромасите и наказваме злочинците и не сме излезли на печалба…

— Може би искаш да кажеш, че черкезите са още в Могила?

— А, не. Ама това злато, което сега топли кръста ми — Иван бе натъпкал пая си в кемер, вързан на голо около кръста, — аз с честен труд не мога комай да изкарам за три години и повече…

— Не ме е срам, че покрай закрилата и наказанията не оставам равнодушен и към кесиите на агаларите — каза Панайот и личеше, че не са думи за оправдание и самозащита, а искрени, от сърце. — Не само защото те са ги грабили от нас, раята, и чрез мен се връщат пак у нея. Хайдушкият занаят не е от евтините, брате. Помисли само колко купува ока барут един авджия от Сливен и колко струва тя нам, на мене и Стоян. Помисли още дали не трябва да се възнаграждават сиромасите, които излагат живота си, за да ни крият от потерите или да ни донесат в планината къшей хляб. И за друго помисли: заптиетата си получават дрехите и оръжието от своята царщина, а откъде да вземем ние нашите, щом си нямаме свободно царство, ако не от самите тях, изедниците?195 Така е било в старо време, брате, така е и днес — завърши Панайот Хитов. — И заради това, че днес съм отървал добрите, но безпомощни селяни от Могила, а утре ще дам закрила на злочеста вдовица на другия край на българската земя, аз не се срамя от златото в пояса ми.

С тези думи двамата се прегърнаха и се разделиха196. Като се връщаше към къщата, Панайот долови песен. Заслуша се. В скривалището, на две крачки от конака, другарите му пееха: „Стани, стани, юнак балкански…“

12.

Вълчи студ! За такива като него народът казва: „И куче да вържеш няма да стои…“. Докато зъзнеше до една скала под Сините камъни, Панайот Хитов хем премисляше онова, което имаше да се случва нощес, хем се дивеше на студа — снощи, когато се раздели с другарите при Гючменските лозя (и със Стоян също — шуреят не го признаваше, но „той обичаше винцето множко“, та настоя да прекара деня в Сливен), беше все едно пролет: топъл полъх от юг, месечина като ден, никога няма да познаеш, че е декември, само една неделя преди Коледа. А сега? Сега дяволът бе отпушил шишето с всичките си злини — пресече го на студ, заваля отначало мокра лапавица, а после сняг на парцали колкото женски пестник, излезе и фъртуна, на която и пословичният сливенски вятър би отложил калпак — не човек, а бивол ще повали на земята.

Не дочака да се мръкне хубаво и тръгна надолу към града; не се боеше от нежелана среща — кой е луд да скита в подобно време? Все пак така си измери тръгването и крачките, че в Ново село влезе около час и половина след припадането на мрачината. Нещо във вкоравеното му сърце засмъдя: ето, стотина крачки да направи още и ще види прочутата с крехката си хубост Бойка, ще притисне — за първи път! — рожбата си до гърдите… Вятърът откъсна една непривична за него жалостива въздишка от устните му и я понесе нататък, между къщите на махалата — не, по пътя, на който се е врекъл, може да проводи вест на жената и детето, шепа алтъни или друг дар да им прати, повръщането и срещата завинаги бяха забранени за него… докато има още ум в главата… Въздъхна повторно Панайот, пък разтърси глава и се вмъкна в най-горната къща на Ново село — дома на Никола Боев. Едва прекрачи вътре и срещу него радостно наскочиха стопанинът Никола и Димитър Палича:

— Ето го, че дойде! Ние пък се плашехме да не те върже бурята в Балкана. — И като надвиха с общи усилия вятъра и затвориха вратата, Никола попита: — Гладен ли си? — И сам си отговори: — Ама ги питам и аз едни! Я слагай, жена!

Стопанката му прислужи на новодошлия — пред себе си Панайот видя порязаници хляб, сирене, туршия, стомна вино, петмез… Смръщи се:

— Прибери виното, булка! На мен ми стига и водица.

Докато се хранеше, при тях дойде и друг от заговорниците — Слав Ненчев; кой знае защо, може би поради печалната участ на баща му и по-големия му брат, Панайот изпитваше особена слабост към този момък. Впрочем какъв ти момък — наистина той бе по-млад от Панайот, но вече бе сколасал да народи три деца… Прихнаха в смях, като го видяха — беше облякъл вече турските дрехи, та сега приличаше на баш-анадолец, на главата с чалма, колкото средно голяма паралия. Другите двама също захванаха да се преобличат.

Докато топеше залъците в петмеза, Панайот попита:

— Къде са останалите?

— Кондисаха в Клуцохор, в хана на хаджи Никола — отговори Слав. — Ама ние няма да се вестяваме там. Ще се срещнем при Томчов дамар, над Циганската махала.

— А конете им? За конете на ямболлии питам.

— Те ще останат в хана, бате Панайоте. Имаме там сигурно момче, Хаджи Димитър, синът на Кебеджията.

От изненада Панайот се задави:

— Чуваш ли се бе? Конете в хана!… Ако мине всичко кротко — добре; ами ако работата се затегне? Ако се ударим със сеймените и се вдигне целият град? Как ще бягат нашите ямболлии, а? Или ще рекат на агаларите: вие почакайте, докато ние си изведем конете…?

— Е, хайде де — каза Палича, като се засмя, — кой ще излезе в тази фъртуна? Я виж, вятърът събаря керемидите от покривите.

Панайот Хитов пийна глътка вода да почисти гърлото си, огледа приятелите си и произнесе недоволно:

— Още като ме повикахте, ви казах — тази, дето сте замислили, не е шега работа, момчета. Да удариш кадия, и на това отгоре внук на Тахир ага, туй е таквоз „или-или“, все едно че посягаш на самия падишах в Цариград. Предупреждавах ви за всичко, ама решихме го — добре, ще го направим. Но ще го направим с разум и опит, и с предвиждане на най-лошото, не като аджамии, по детински. Ясно ли е?

Така беше, ала и не беше съвсем така. Когато на другарите му им се услади ударът в село Могила и го повикаха да нападнат на всесилния Али ефенди, Панайот наистина осъзна страшните размери на замисленото и при дългото обсъждане, което се състоя в Гючменските лозя197, посочи всички възможни опасни последици. Те обаче настояха и той склони да участвува в нападението. Не беше съвсем така обаче, че кой знае колко се съпротивлява — за много неща и на много хора „имаше зъб“ Панайот, но нищо и никого не мразеше така силно, както Али ефенди. И в тази си омраза донякъде хитруваше — пред приятелите, че и пред себе си: желанието си за мъст свързваше винаги с погубването на онова честно момче по име Димитър, което нявга не се отрече от вярата си198, а попремълчаваше или поне оставяше на задно място несправедливостта на кадията към самия него, когато продаде и съвест, и закон и присъди нечестно в делото за наследство.

Но както е вярно всичко това, трябва да се каже още, че за неговата мъст не прилягаше думата „сляпа“ — двете години в Стара планина бяха научили Панайота на много неща, пък той и по природа си беше такъв, че обичаше всичко отнапред да огледа, всичко да премисли и да остави колкото се може по-малко на „слепия“ случай. Именно тази негова черта го караше сега да негодува — здравият му разум прокарваше ясна разлика между бастисването на някакъв си там черкезки главатар и на Али ефенди, та искрено се възмущаваше на лекомислието на своите другари. И то главно на тези, които се канеха да останат след нападението в Сливен199.

Не посягаше повече към петмеза, беше му догорчал. И каза:

— Слушайте, я да го оставим за друг път. Когато ще поблагоразумите и ще махнете конете си от хана.

Тогава Никола Боев му се присмя в очите:

— Ти вас със Стояна гледай, за нас не бери кахър. Но май че те е страх, та затова…

Тази дума на Никола го нарани право в сърцето — всичко можеше да позволи Панайот, само не и да бъде обвинен в страхливост.

— Щом е тъй, да тръгваме — отсече. — Водете ме.

— Няма ли да си смениш дрехите, бате Панайоте? — попита го Слав учудено. — Тъй Али ефенди ще те познае…

— Нека да ме познае. Пък даже ако ме е позабравил, аз сам ще му припомня за себе си. А сетне нека да дойде да ме гони в Балкана, там аз ще му разясня, че съм имал най-правоверни агалари за ортаци. Хайде!

Не след много бяха при останалите си другари в Томчов дамар. Панайот ги огледа. Бяха шестима (с него и Стоян) от Сливен, толкова от Ямбол, и още Стойчо от Драгоданово и Радил от Ичера — общо четиринадесет души. Ако се изключи него, Панайот, всички бяха с дрехи и чалми на турци и с понашарени и намацани лица.

— Води ни, Киро — нареди той на онзи от другарите си, който беше известен като Кьор Киро. — Слугувал си у ефендито, най-добре ще знаеш откъде да минем и що да направим.

Спуснаха се в Мангърската махала. Поне дотук Димитър Палича бе напълно прав — жива душа нямаше по улиците, а както виеше и трещеше оня, сливенският, даже и да пееха като войници, пак никой нямаше да ги чуе. Край двора на кадията се разделиха (такъв беше планът им — да нападнат от две страни). Кьор Киро извади отнапред приготвено желязо, разчовърка кирпича на дувара и скоро отвори дупка в него. Промъкна се и вдигна мандалото на портата, та Панайот и другарите му безпрепятствено се намъкнаха в двора. Киро отиде да отвори и на другите, дето щяха да ударят откъм бахчата на кадията.

Панайот се огледа. Къщата спеше, един от прозорците на горния кат светеше. Не произнесе нито дума, но даде заповедта си със знаци и хората му вдигнаха на ръце Митраджи Димитър, най-слабичкия от групата.

— Кадията с жените си — прошепна Димитър, когато го свалиха на земята. — Чете им нещо от една книга.

Беше вярно — случиха една от онези вечери, които Али ефенди запълваше с дълги четения от Корана.

— Да се спотаим в бахчата — по същия начин нареди Панайот. — Ще пробием стената, когато вътре си легнат. Зер иначе кадията може да захване да гърми и да събере махалата…

Този план обаче не можа да се осъществи. Вятърът тръшна два-три пъти протката на комшулука и Али ефенди вероятно прати някои от жените да я затворят, защото две се мярнаха на двора точно навреме, за да видят нападателите. Развикаха се и побягнаха назад.

— След мен! — изрева Панайот и с гол ятаган в ръка хукна подир жените. — Не бива да им дадем да се заключат…

И успяха — нахлуха в къщата, преди отвътре да ударят мандалото. Но за другата врата не им провървя. Уж изкачиха стълбата на един дъх, пък Али ефенди, чул крясъците на жените, бе сварил да затвори осветената стая. Неколцина от момчетата захванаха да блъскат с рамене и ятагани, но комай само Панайот съзнаваше колко опасно се бяха извъртели работите — стигаше кадията да гръмне веднъж-дваж през прозореца и всичко пропадаше. Тогава му хрумна една щастлива идея. Той набързо се оправи в лабиринта от соби и одаи200, свърна през едно килерче и после през друга тъмна и тясна одая и все с ятаган в ръка връхлетя в стаята, където бяха кадията и жените му. Завари ги да затискат отсрещната врата. Щом го видяха, те дори не извикаха, а изоставиха вратата и се спуснаха към него. По стените имаше напълнена пушки и пищови, също и няколко ятагана и пали имаше, но турчинът в страха си не се сети за тях, а стори най-глупавото — изтича срещу нападателя и хвана с гола ръка острието на оръжието му. Също и кадъните му се наловиха върху ръката на Панайот, която държеше ятагана. В следния момент се случиха едновременно три неща: мнимите турци нахлуха от другата страна, Али ефенди и кадъните погледнаха нататък, а Панайот дръпна силно ятагана си… и два-три пръста на кадията отхвърчаха на земята. Шурна кръв, едва сега жените се сетиха да се разпищят, ала другите нападатели се погрижиха да им запушат устата. Отново се възцари тишина. Коранът, запокитен, се търкаляше между краката на мъжете.

Панайот извади от пояса си един месал и го подхвърли на кадията. И когато онзи затисна раната си, приближи до него и го запита:

— Виж ме хубаво, кадъ̀ ефенди. Да сме се срещали някъде?

Очите на Али се разшириха от ужас. Той каза с пресъхнали устни:

— Панайот Хитюолу!… Свършено е с нас…

— Вярно, свършено е — безстрастно и затова дваж по-смразяващо потвърди Панайот Хитов. — Но преди да ти взема душата, искам да ти река защо го правя, Али ефенди. Ще речеш — за подкупността ти в онова, моето дело. И за него, вярно, ама то е на второ място. Помниш ли преди двайсет години, ефенди, когато на Аба пазар заповяда да отсекат главата на едно момче, което не желаеше да се потурчи? Виждам по очите ти, че си спомни. Е, сега е ред на твоята глава, кадийо. Още тогаз се заклех да ти отмъстя и ето — часът дойде.

— Аман!… Смили се, Хитюолу Панайоте!… — падна на колене в краката му кадията. — Всичко ми вземи, само…

— Ще го взема! — прекъсна го Хитов. — Ще го взема, защото си го грабил от моите братя. Но главата ти няма да пощадя. — И като кимна на хората си, заповяда на турски: — Хайде, кардашлар, колете наред — кадията, жените, децата, слугините, всички!

Заповяда го, а те не помръднаха, заоглеждаха се плахо и объркано. Повтори им, но пак не го послушаха. Тогава той остави едного да пази пленниците, а извика другите в съседната стая.

— Какво стоите като чукани? — каза строго. — Не разбирате ли, че ако ги оставим, още до сутринта потерите ще са по петите ни?

— Не бива да се цапаме с толкоз кръв, Панайоте — каза Палича, като отбягваше погледа му. А Кьор Киро добави:

— Хляба и солта съм им ял, как да ги предам всичките на ножа?

— Други мислят ли така? — попита Панайот. Отговори му гузно мълчание. — Ваша воля — рече тогава, — ама сетне се сърдете на себе си. Мен хич не ме е еня, в Балкана ще ми хванат цървулите, но вие…

Не им повлия и тази заплаха. Тогава се върнаха в другата стая, навързаха жените и кадията; кадъните се свряха под юрганите и зашепнаха молитвите си. Панайот се изправи преди кадията и впи кръвнишки очи в неговите. Сега нямаше и следа от онзи всемогъщ Али ефенди, който го бе ругал и заплашвал в конака; този беше мек като тесто и олицетворение на смирението и добротата. Повторно се възцари тишина и сякаш тя спомогна да се усети не миризмата, а тежката воня на гюлово масло. Огледаха се. По рафтовете имаше до тридесет-четиридесет шишета от различна големина с розово масло.

— Е, някои рушвети кадията е вземал не в пари, а… — подхвърли на турски Слав Ненчев и всички се разсмяха. Разсмяха се трескаво и напрегнато — не беше малко онова, което преживяваха!

— Онзи ден си разправял, ефенди — със зловещ присмех подхвана отново Панайот Хитов, — че си имал петстотин хиляди гроша и не си знаел кому да ги харижеш. Е, виждаш, тук сме, можеш да ги дадеш…

— Аллах корусун!201 — изплака кадията. — Нито съм казвал таквоз нещо, Хитюолу Панайоте, нито имам толкоз пари!

— Не лъжи, иначе ей-сега падаш убит!

— Там в сандъка има малко пари, ама къде ти…

Посочи той и сандъка, и ключовете. Отвориха — „в една бяла платнена торба имаше около пет оки жълтици, а в друга торба — само бели меджидии“. Взеха ги и попитаха за още. Нямал бил кадията, всичко друго било дадено под лихва. В това време Стоян повика побратима си от другата стая. Панайот отиде и видя онова, което шуреят му сочеше:

— Господ да ме убие, ако туй не са свещени съдове.

Поразмисли Панайот и повика Никола Аджема — онзи, който от ранно детство бе пръв другар на войводата му Георги Трънкин. Погледна Аджема и отсече:

— Залагам си главата, че туй са дарохранителниците, дискосът и другите сребърни съдове от църквата на чичо!… Ето защо навремето, когато с Георги спипахме апашите, работата тъй лесно се потули…202

Докато гледаха като вцепенени тези страшни доказателства за поквареността на кадията, при тях с припрени стъпки приближи Радил: да свършат по-скоро, зер турската стража вече два пъти минавала покрай двора на Али ефенди.

— Ей-сега тръгваме! — отсече в отговор Панайот. Върна се с другарите си в стаята при ефендито и кадъните, прибраха скъпите и от майсторска ръка изработени оръжия по стените, после застана пред вързания Али: — Е, разбра ме кой съм, ефенди, разбра също, че ако си го наумя, в харемлъка ти ще те намеря, че и в пъкъла. Туй искам добре да го запомниш. Защото чуя ли още веднъж, че си съдил криво, че си вземал рушвети от нечестниците или си скубал сиромасите, пак ще те споходя. И тогава…

Натикаха им по един парцал в устата и ги оставиха навързани.

Нападателите, все още възбудени от приключението, се върнаха при Томчов дамар, Панайот раздели плячката помежду им, после им припомни каква опасност дебнеше над всекиго, посъветва ги да се разпилеят по един или най-много по двойки и накрая ги призова още до утрото да ги намерят, него и Стоян, на Сините камъни.

— А ние с тебе направо през Раговец ли? — попита Стоян, когато другите си тръгнаха. И изпсува лошото време.

— Не, брате, имам още една работа накъмто Дели Балта. Иван Кючуков, фурнаджията, знаеш ли? Да? Хайде да ме водиш у него.

Отидоха. Дворната врата беше открехната, а на почукването им отвори сам стопанинът.

— Вземи този вързоп — каза му в тъмното Панайот Хитов. — Вътре са десет хиляди гроша, колкото е борчът ти към Али ефенди. Като мине някое време, иди му ги занеси, че да се отървеш от лихвите и от заканите му. Ама разбра ли? Не днес, не утре, а след някое време.

— Ама чакай… — изненадано каза фурнаджията. — Кой си ти, че…

Объркан от среднощното посещение, Иван Кючуков наистина не можеше да направи никаква връзка между тежкия вързоп, който другият тикаше в ръката му, и един отдавнашен разговор пред вратата на кадийската стая в конака.

— По-добре е да не знаеш.

— А как ще ти се отплатя на тебе?

— Като отидеш в църква и запалиш една дебела вощеница за живота и здравето на онези, дето още милеят за българина и не скланят глава пред турчина. Толкоз стига! А сега — прощавай…

И двамата със Стоян се стопиха в непрогледната нощ.

— А сега? — попита повторно Стоян, когато се намериха на улицата.

— Сега към майчината закрилница

После си спомни отново за близкия на сърцето му Славчо и допълни:

— Ама да свърнем през Ново село, брат. До Никола Боев ми се ще да се отбием още веднъж.

Както и предполагаше, у Никола бяха още Слав и Палича; завариха ги да мият чернилките от лицата си и да горят турските дрехи.

— Умолявам ви от сърце, братя мои — каза им с непривична за него нежност. И поухапа Никола: — Не от страшливост, от опит и разум ви умолявам. Не се помайвайте дълго, а яхвайте конете и през фъртуната — право горе на Сините камъни. Ще ми е жал да ви загубя, а работата не беше изпипана както трябва — случи ли се да се улови някой от нашите, ще стане голям боклук!

Увериха го, че ще изпълнят заръката му и скоро ще го намерят към Змеевите дупки. И се разделиха.

Не удържаха на думата си. И затова никога повече не се видяха…203

13.

Вратата на кауша се отвори със скърцане. Две заптиета, които носеха за раменете и краката едно безжизнено тяло, не го бутнаха вътре, а го залюляха във въздуха и го хвърлиха в черната паст на тъмницата. Не си правеха никакъв дерт, че можеше да пльосне на каменния плочник и там да се размаже, но то на дело беше и невъзможно да се случи — когато затворът е скроен за най-много осемдесет души, а в него са натикани триста, трудно е да се намери две педи място да седнеш на пода, камо или да падне на гола земя цяло едно мъжко тяло.

Трупът се стовари върху други трупове, разнесоха се охкания и попръжни, заптиетата се изкискаха в отговор, сякаш току-що бяха присъствували на най-забавен майтап. Когато обаче дръпнаха да затворят вратата, някой подложи крак и не им позволи. Смаяха се на дързостта и я открехнаха отново. Онзи, който бе имал безочливата храброст да се разпорежда тук, в кауша, бе младо момче, под двайсетте, с особени щръкнали уши и мъхообразна, растителност под носа, дето трудно можеше да се назове мустаци — беше Илия Господинов, когото познаваха повече като Гунчо. Момчето отвори уста да каже нещо, но те не го оставиха, изплющя бич и Гунчо с пряснокървящ белег през лицето отхвръкна назад. На негово място се изправи обаче едър и висок мъжага, цяла планина; заптиетата се ококориха насреща му с нещо като своеобразна смес от изненада и уважение — като всички турци, и те изпитваха страхопочитание към първичната физическа сила.

— Не бяхте прави да го удряте, агалар — каза им с укорна строгост. — Вътре е смрад и задух, ще пукнем…

— Кой си ти бре, че дръзваш да даваш акъл?

— Казвам се Анастас хаджи Добрев. Може да сте чували за мене.

Не бяха чували, но продължаваха да го гледат са удивление, което граничеше с възхита. Мъжагата пред тях ги надвишаваше с една глава, имаше такива мощни рамене, сякаш беше без врат, и внушаваше чувството, че само да се опре на тях, и ще ги размаже като тахтаби, а в същото време лицето и очите му излъчваха толкова ученост и мъдрост, като че бе преживял цели десетилетия сред дебели книги.

— Момъкът искаше само да пооставите вратата отворена, да влезе малко въздух — продължи задържаният. — Три стотици народ сме, агалар, а отдушник е само онова малко прозорче отсреща. Ако вашите забити и чауши са решили да умрем от задушаване, по-добре да ни викате един по един и да ни мятате въжето…

Анастас хаджи Добрев отново не завърши. Някой разблъска заптиетата и без дума за встъпление усука бича си около масивния врат на великана. За разлика от Гунчо преди малко, хаджи Добрев не помръдна. Втори удар… трети… Той не само че продължаваше да стои като канара, а даже намери сили да се присмее:

— Е, що, Али бьолюкбаши? — каза. — Защо не продължаваш? Да не ти се навяхна кунката?

— Що думаш бре, серсем? — кресна насреща му бьолюкбашията. — Ще ти се да те наложа още, а?

— Точно това ми се ще — беше неочакваният отговор. — Молех агаларите да оставят вратата малко да вее, че да влиза въздух. Сега, докато се забавляваш да ме налагаш, ти я държиш цялата отворена. Тешекюр едерим204 за тази благодат, бьолюкбаши.

Оня се поколеба — беше се почувствувал посрамен, та му идеше да налегне този курназ-гяурин и да стиска дебелия му врат, докато изцеди от него цялата душица, — но после само се задоволи да го ритне в корема и да тръшне вратата.

— Ахмаци! — рече на заптиетата и забърза към другия край на двора, където бяха стаите за разпити и откъдето долитаха тежки удари и неистови стонове.

— Завалията! — с гняв и жалост каза Бяно, като подкрепяше смазаното тяло на хаджи Никола Кебеджията. — Направили са го на пихтия!… Я, дядо попе, ела помогни…

Поп Юрдан разблъска скупчените един върху друг затворници и се наведе, с опитно око разгледа претрепания мъж.

— Ще го бъде — рече. — Стига да не се подлютят раните му, от лобута ще се оправи.

Той отпра няколко ивици плат от полите на расото си и се залови да почиства и превързва раните. Докато му помагаше несръчно, Бяно подхвърли загрижено:

— Поне да можехме да го положим някъде да легне…

— Ще стане — увери го свещеникът. — Само първо тук, при светлинката, да му затворим раните. — Той говореше за оскъдната дрезгавина, която проникваше през аралъците на вратата. — Готово. Помогни сега, бате Бяно!

Вдигнаха хаджи Никола на ръце и го понесоха. В тъмнината на претъпкания кауш неволно настъпваха или удряха някои от заптисаните, ала никой не възропта, никой не им се разсърди — в затвора двамата се ползуваха с особено уважение. „Това е да си наистина първенец на народа — говореха за тях. — Членове на мезлиша, единият най-уважаван общинар, другият — поп-иконом и владишки заместник, ала заедно с другите набедени са в тюрмата. Едно е да се тупаш в гърдите и да се изстъпваш напред през дни на благополучие, друго — да си с народа в злощастието…“

Успяха да стигнат до най-тъмното кътче на затвора.

— Ела първом да отворим място, бате Бяно, като преместим тогова.

— Какво, да не е умрял? — попита Бяно, но после, като докосна „тогова“, разбра как безсмислени са били думите му — нещастникът беше почти изстинал. И промени въпроса си: — Кой е?

— Бабалъкът на наш Никола Аджема. Вината му е само тази, че преди години е дал дъщеря си на човек, дето е участвувал в бастисването на Али ефенди. На — утрепаха го…

— Кой беше този Никола Аджема бе, Юрдане?

Докато носеха мъртвеца, поп Юрдан отговори:

— Моят племенник. Не помниш ли, дето с Георги на Трънка бяха спипали крадците на църквата и даже пречукаха един.

— Той ли ти донесе?…

— Шшшшт! — предупредително го прекъсна свещеникът. И каза късо: — Той.

Разбраха се. Преди „да потъне вдън земя“ след нападението, Никола Аджема бе сварил да се отбие при чичо си и да му върне черковните вещи, намерени у кадията. Но поп Юрдан не беше задържан поради тях (той имаше житейски опит, та не ги извади на бял свят веднага, пък скривалища не му липсваха), а заради роднинството с Никола.

Похлопаха на вратата и предадоха на заптиетата умрелия, после се върнаха при смазания от бой хаджи Никола. В тяхно отсъствие другарят им се бе посвестил и сега редуваше охкания и псувни.

— Щом псува, значи ще се оправи — вещо се произнесе поп Юрдан, докато го нагласяваха на мястото на умрелия. — Предават душа ония, които се оставят боят да ги сломи отвътре… — И запита ранения: — Кой те би, хаджи?

— Топчи Ахмед — с усилие, но и с омраза отговори Кебеджията.

— Топчи Ахмед? — изненада се Бяно. — Че негова работа ли е, на един бьолюкбашия, да върти тояга и да троши кости?

— Какво се чудиш? — възрази му поп Юрдан. — Не видя ли и брат му одеве? От хора, дето са били разбойници в гората, що друго очакваш?

Беше вярно. Допреди десетина години двамата братя от село Чочовен Топчи Ахмед и Али бяха върлували като янкеседжии из каазата и за да ги усмири, властта в лицето на каймакамина и кадията Али ефенди им повери личната служба бьолюкбашии в Сливен205.

— „Търколило се гърнето, намерило си похлупака“ — каза Бяно.

Още се помайваха около хаджи Никола, когато от вратата повикаха:

— Папаз Юрдан!… Ей, папаз Юрдан, гел бурда206 бре!…

Свещеникът и Бяно се спогледаха; беше един от онези погледи, които заместват хиляди думи. После поп Юрдан вдигна рамене:

— Е, дойде и моят ред — рече, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Довиждане, бате Бяно. Или сбогом… ако не се видим повече…

Стиснаха си ръце и свещеникът, като прибираше широките поли на расото си, тръгна към вратата. Вървеше с високо вдигната глава, а скупчените един връз друг затворници с уважение му сторваха път — веднъж уважение за сана, втори път — за споделената съдба, и трети — за мъжеството, с което отиваше към своята голгота. Мнозина се прекръстваха, очевидно помолвайки бога да закриля своя служител.

Дали молитвите помогнаха или просто тъй беше дошло, но поп Юрдан се върна скоро, не го държаха повече и от половин нас, докато на други истиндакът продължаваше по няколко часа, а понякога и по цял ден. Когато се появи отново на вратата, брадата му беше разрошена и окървавена (после се разбра, че бяха скубали по цели валма̀ от нея), расото съдрано на гърба, а кундурите си държеше в ръка — явно краката му бяха на такъв хал, че не можеше да ги обуе. Но иначе пак стоеше с вирната глава и с гневно развята русо-бяла грива.

— Бог е милостив, оцелял е! — чуха се гласове.

— Кучета мръсни, да посегнат и на божи служител!…

— Верицата им поганска!…

Поп Юрдан не отговори на нито една от приказките, а зашляпа бос към онова място, където го чакаха Бяно и хаджи Никола. Обаче като стигна до тях, нещо му дойде наум, та си пусна кундурите на пода, разблъска скупчените затворници и затърси някого в онзи край, който беше по-близо до прозорчето. Мина между насядалите, извърна силом няколко глави към себе си и когато намери, когото търсеше, му обърса два такива шамара, на каквито не бяха способни и братята от Чочовен.

— Ето ти, кучи сине! — каза между двата удара. — Това ти е наградата за предателството…

Цапардосаният — беше Кьор Киро — не се и опита да възрази. Той наистина бе виновен, а, както разправяха сетне, вторият шамар му бе откачил ченето, та не можеше да говори.

— Наказах го по заслуга — каза по-късно поп Юрдан, когато беше вече при Бяно и сядайки, внимателно облягаше гърба си о стената. — От него е започнал да се разплита чорапът. От него и от глупостта му. Изпуснаха се ония да го кажат пред мене.

Наистина се бяха изпуснали. Когато на Томчов дамар нападателите се разделили, всеки поел към дома си. Не щеш ли, Кьор Киро попаднал на стражата: „Дур!… Теслим ол!“207 и така нататък. И той, бабаитинът му с бабаитин, нито опитал да побегне, нито с пандурите да премери сили, нито даже да чуе защо аджеба е заловен (а той бил спрян за съвсем невинно нещо — че се е движил нощем без фенер), а веднага взел да издава всичко наред… И още преди разсъмване заптиетата изловили всички като мишки — ямболлии в хана, другите по къщите им. А оттам нататък започнали своеволието и дивата азиатска саморазправа…

— Биха ли те много? — попита Бяно.

— Не. Двайсетина тояги по гърба и по табаните — туй за дядо ти поп не е болка за умиралка. Щеше да бъде по-зле, ама дойде оня, пашата на казак-алая, та ги вразуми или сплаши, не знам, но хвана дикиш.

— Кой те би?

— Пак онзи гад, Топчи Ахмед. Брат му само ми скубеше брадата и ме риташе с чизми в хълбоците. Ако не ги беше спрял Садък паша…

— И какво искаха да измъкнат от тебе?

— Ако щеш вярвай, ако не щеш — недей, ама съвсем нищичко. Биха ме заради самия бой, а не за да издам нещо. Е, имаше, разумява се, и приказки, като: „Целият ви джинс е такъв хайдушки…“, но то беше колкото да му иде повече сила в ръката. На Топчи Ахмед де.

Хаджи Никола, внезапно се намеси в разговора им. Изненада ги — мислеха, че още е в унес след жестокия побой, пък той слушал всичко.

— От мен пък искаха да им предам моя Димитър. Ама на̀ — той показа пръст, — и съвсем да ме пречукат, пак няма да го издам. Не само защото не е бил с Панайота в оная работа, не. Хаджи Димитър е наречен от бога за по-важни дела, помнете това от мене. И затова го пазете… ако аз не сколасам да се вдигна…

— Обещаваме ти — каза за двамата Бяно. И отново се обърна към свещеника: — Как да ти помогна, да облекча болката ти?

— Никак. Така, като ми е гърбът на студената стена, ми стига. — Поп Юрдан отмести поглед. — Хубаво стана, че извикаха мене, а не тебе. Мен само нашариха, а теб щяха да наранят в душата.

— Какво искаш да кажеш, Юрдане?

— Докато ме млатеха, някой открехна вратата, та надзърнах в съседната стая. И какво мислиш? Там на тежко-сладко бяха седнали Али ефенди, Йоргаки и… зет ти Кутьо.

— Туй не може да го бъде!

— Не може, ама е тъй. В едната стая ти хвърлят по един товар даяк, в другата сърбат кафе. — Свещеникът прекара пръсти през размирните си коси. — Е, нека вярваме, че са отишли да просят милост за някого. Но да си беше видял зетя на кафе, докато тебе те налагат… — Той внимателно понамести гърба си по неравните камъни на стената. — Ех, ако помислиш — и от това има по-лошо, бате Бяно.

— Например?

— Например моето. — Поп Юрдан въздъхна; беше такава въздишка, мъчителна и от сърце, каквато Бяно никога не би повярвал за човек като него. — Какво е телесната, болка пред тежката орис да виждаш корена ти да изсъхва заедно с тебе?… Готов съм сто пъти по толкоз да изтърпя, само бог да беше благословил венчилото ми с рожба…

Бяно разбра и казаното, и недоизказаното. Не бе лоша баба попадия, но се оказа безплодна. Е, взимаха си те по някое хранениче и го изгледваха, но нито това им запълваше докрай душевната празнота, нито пък се случиха свестни деца, които да съумеят със синовна ласка да се отблагодарят на нещастниците208. Само едно беше ново за Бяно — че свещеникът чак толкова надълбоко изживяваше ориста си: както беше външно курназ и по хайдушки лудоглав, не можеш да го повярваш за него.

Той си помисли да го утеши, като му даде за пример собственото си семейство, дето при две свои и две осиновени деца бяха останали сам-самички с Яна вкъщи, но прецени, че ще прозвучи слабо и неубедително. И затова каза друго, за което беше сигурен, че ще хване място при човек като поп Юрдан:

— Иди го разбери — ти, горещ българин, си загубил тази простичка радост, пък българщината е спечелила. — Онзи се заслуша, пооклюманата му глава отново се надигна. — Помисли само как жалее за отечеството един ерген и как — един баща. Бащата ще прави, ще струва, но в главата му винаги ще има и една юзда: „Ами децата?“ Докато ергенинът — е, или жененият без челяд — знае, че залага само себе си и затуй е трижди и повече по-полезен…

Мълчание. А после:

— Благодаря ти, бате Бяно. — Нова тежка въздишка, но сега в нея се усещаше и нотка на облекчение. — Никога не съм поглеждал от тази страна… Е, ще премисля думите ти… ако Али ефенди склони да ни остави живи, разумява се. Ще ги премисля и ако ги видя прави, ще се държа тъй, че наистина да превърна собственото си злощастие в щастие на…

И пак ги прекъснаха. Този път едно заптие викаше от вратата за Бяно Абаджи. Докато отиваше нататък, Бяно не изпитваше страх. Единственото, което го притесняваше, беше мисълта, че може „там“ да се срещне с Кутьо, мъжа на Руска — отнапред знаеше, че трудно ще го понесе. При вратата трябваше да спре — докарали бяха още дузина задържани (по вида има изглеждаха селяни откъм равнината) и с по един ритник ги натикваха в кауша. „Боже, нощес ще бъдем човек връз човек! — помисли Бяно. — И този Али ефенди!… Цялата кааза ли смята виновна?“ И с тези мисли прекоси двора.

Не го биха, нито го разпитваха, не видя и стаите, където се вършеха мъченията; просто една врата се отвори, Бяно прекрачи и в следващата секунда се оказа пред Садък паша Чайковски, който с жест го канеше да седне до него.

— Умът ми не побира това, на което съм очевидец — каза пашата, когато Бяно зае посоченото му място. — Нито жестокото нападение над кадията — знаете ли, че два пръста са му отсечени, а третият ще оцелее, но ще остане неподвижен?, — нито сега тези репресии… тези масови наказания, искам да кажа.

— А, защо? — вдигна рамене българинът. — Вие, доколкото зная, сте отдавна в Турция, паша ефенди?

— Наближават двадесет години.

— За двадесет години човек трябва, длъжен е да е разбрал, че тук всичко може да се случи. И колкото е то по-чудовищно, толкова сякаш е и по-възможно. Два пръста, казвате вие. А знаете ли, паша ефенди, че преди малко изнесохме от тъмницата двадесет и третия мъртвец? И че — още поне толкова са на път да ги последват?209

— Все пак не може да се отрече — каза многозначително пашата, — че този път властта е била предизвикана…

Бяно го изгледа продължително.

— Никога не съм притежавал власт — отговори. — Такава власт, от която да зависи животът на другиго. Но ако я имах, мисля, че винаги когато ми дойдеше да съдя и наказвам, щях да започвам с търсене първопричината за стореното. Докаже се например, че някой ударил плесница някому. Преди да накажа, както се наказва за плесник, аз ще да се позаинтересувам защо аджеба е ударен този плесник. И по един начин бих съдил, ако удареният е невинен, по друг, ако…

— Разбирам. Особено пък след щедрите обещания на Хатихумаюна… Но в случая може ли да се смята, че плесникът е бил заслужен? — Пашата видя колебанието на българина и го подкани: — Пред мен можете да говорите напълно искрено, господин Силдаров. Не съм човекът, който…

— Не съм го и помислил — прекъсна го на свой ред Бяно Абаджи.

— Тогава?

— Ще ви кажа само няколко неща, паша ефенди. В Сливен няма дело, което не можеш да спечелиш… стига по подходящ начин да настроиш „безпристрастния“ кадия на своя страна. Даже има нещо като установена цена: за убийство толкоз, за осакатяване толкоз, за нива толкоз…

— Разбирам — за втори път каза Садък паша. — При такова правораздаване по един начин ще гледаш на съдията, ако си този, който е платил цената, и по друг начин, ако си на отсрещната страна.

— Вторият пример е още по-прост. Преди точно десет години турска шайка обра една наша църква. Не тукашната, а клуцохорската, „Свети Никола“. Големи сръдни се сърдихме, големи обещания ни се обещаваха, пък накрая — нищо. Хем дадохме всичките имена на шайкаджиите… Просто работата се потули, а с годините и избледня…

— Този път няма да се похваля, че съм разбрал всичко…

— След една дума ще разберете. Когато на деветнадесето число бил нападнат един виден представител на властта в града ни, в дома му се намерили дарохранителниците и някои други от сребърните съдове на църквата.

— Мигар е възможно? — възкликна пашата. — Това е… това е…

— Това е просто да си обрал крадеца — помогна му Бяно. — И ако се съмнявате, аз ще ви го докажа, паша ефенди. Само, моля ви, не го искайте веднага — заради доказването може да се затрият още толкоз невинни…

Мехмед Садък паша стана и се заразхожда припряно из стаята. Навярно преодоля смайването си, понеже поне външно изглеждаше с възвърнато самообладание, когато седна отново и попита:

— А вие лично защо сте задържан, господин Силдаров?

— Девет от десетте души, които са долу, между тях и аз, не могат да отговорят на такъв въпрос. Ако е до предположение, то не ми идва друго наум, освен някакъв стар гарез. Това не е малко, паша ефенди. Стотиците други долу и толкова не могат да измислят като причина.

Отново продължителен поглед, но този път от страна на пашата.

— Свободен сте, господин Силдаров — каза. — Вие сте член на меджлиса, а аз тъй или иначе съм човекът с най-високия чин в Сливен и не мога да позволя да бъде правен на посмешище този най-висш местен орган заради някакви си лични недружелюбности и гарези. Вземете си вещите, които може би имате долу, и си вървете.

— Не мога да се съглася…

— Приемете го като заповед! — рязко го прекъсна Мехмед Садък.

— Изслушайте ме, паша ефенди. Ако решението вие така… така… — Бяно искаше да каже „принципно“, но подобни думи липсваха в речника му. — С една дума, долу има още един член на мезлиша. При това богослужител — поп Юрдан, заместник на владиката в града. Само преди час тукашните джелати го проснаха от бой… Щом вие освобождавате не човека Бяно Силдаров, а члена на мезлиша, не може да оставите в тъмницата другия член — поп Юрдан.

— Правилно! И двамата сте свободни.

— Благодаря — простичко рече българинът. — От името и на двамата благодаря. Но моля за още едно, паша ефенди. Наредете освобождаването не чрез мене, а както си е по реда. На мен надали някой ще повярва…

До стражницата при входа на кауша предаваха нему и на поп Юрдан парите, чекийките и другите отнети вещи, когато някой го повика:

— Бяно Силдар!

Бяно се обърна. Викаше го не друг, а Али ефенди; дясната ръка на кадията, с превързана китка, висеше на зелена кърпа през врата. Българинът се поколеба, после бавно приближи.

— Ето, виж! — Кадията навря превързаната си с ленено платно длан в лицето на затворника. — Можеш да благодариш на вашия бог, зер на — изпълни пожеланието ти.

Макар ръката почти да допираше устните му, Бяно нито отстъпи, нито се отмести. И произнесе бавно, но отчетливо:

— Никога не съм одобрявал — нито пожелавал — насилието. Нито такова, каквото навираш в носа ми, кадъ̀ ефенди, нито другото — той кимна към хапуса, — с което ти отмъщаваш на виновни и невинни. Защото насилието е все едно да садиш с много грижовност дръвче, което ражда отровни овошки, като отнапред знаеш, че един ден детето ти ще посегне да откъсне и захапе плод от него. И не само ще го захапе, а ще даде да вкусят още десет и на други.

— Искаш да кажеш…?

— Да, ефенди. Искам да кажа, че насилието рано или късно се обръща срещу насилника. — Миг на преценка и после: — И все пак повече осъждам насилието над слабите и беззащитните. Защото тогава насилникът не рискува нищо. То е все едно бабаитин да подвие опашка пред по-силен или равен нему, а сетне за разтуха да хване едно невръстно дете и да го съдере от бой.

Али ефенди предпочете да се престори, че не е разбрал намека.

— Да, да, сладкодумен си — каза. — Чувах вече как, за да отървеш кожата, си разправял на пашата, че не си бил известен за какво си задържан…

— Нито известен, нито даже мога да го подозра — уточни Бяно.

— Виж ти, виж ти… А това — кадията отново показа ръката си — не е ли онази буря, с която ти на няколко пъти вече ме заплаши? Е, благоразумието и годините са ти подсказали да стоиш настрана и да използуваш други като маши, ама…

Погледите им се кръстосаха. И Али ефенди пръв отмести своя — дълбоко в себе си той отлично знаеше, че обвиненията му са несправедливи.

— Ако тази нелепост наистина минава през главата ти — пренебрежително изговори Бяно, — готов съм тозчас да се върна в тюрмата, ефенди. Но ако сетне не докажеш думите си, а палачите не съумеят да ме убият, тогава пази се от мене, кадийо. До Одрин, че и до Цариград ще стигна, но ще покажа с какви приумици съдиш поданиците на падишаха. — Гласът му стана по-нисък и по-леден. — И друго ще покажа: как Хатихумаюнът обещава защита на всяка вяра, а в същото време храмовете на християните се обругават… и не от кого да е…

Али ефенди преглътна шумно. И за втори път си даде вид, че не е разбрал истинското съдържание на Бяновите думи.

— Невям ще отречеш, че си ме заплашвал с буря?

— Предупреждавал, а не заплашвал — натърти българинът. — Предупреждавам те и сега, кадъ̀ ефенди. Бурята, твоята буря непременно ще дойде. И когато се разрази над главата ти, ти ще си спомниш, че сам си я предизвикал. По много начини си я предизвикал, включително и сега, когато си нахвърлял в тюрмата човек връз човек, а поради старанието на джелатите ти всеки ден биват изнасяни по няколко трупа на невинни… Е, това също е предизвикване на бурята, ефенди, запомни го от мене. А сега какво ще заповядаш, да се върна ли в хапуса?

Кадията се поколеба, пък изпсува мръсно на турски, махна със здравата си ръка и се отдалечи с нервни крачки. Бяно го изпрати с поглед, после отиде да си прибере нещата от заптиетата, които, чули разговора, го гледаха със страхопочитание. Преброи парите — половината липсваха. Не направи въпрос, но произнесе заклинателно уж само на себе си:

— И това е предвестник на бурята…

1.

Сам той лъжеше, а беше убеден, че лъжат и останалите. Гледаш ли ги отстрани, не можеш да речеш, че на̀ — целите са обзети от единствената грижа как да допринесат, щото новогодишната нощ да стане по-пищна, по-весела. Ето го например Христо. Той вече е приготвил наръч тръни за в комина210 и сега, запретнал мускулести ръце до над лактите, сече цепеници за огнището, че трески хвърчат из целия двор. Във вкъщито майка му Трънка така се е разчевръстила, та ти се струва, че с едната ръка пържи пилетата, а с другата меси тестото за курабиите и кравайчетата, с които утре ще даруват сурвакарите. А Яна пък се е посветила на баницата с късметите — никога тя не е отстъпила другиму правото да прави тази най-важна за цялата година баница. Всъщност нали си бе дошла с градешките и котленските привички, не точеше баница, а „млин с лепило“ — между корите не слагаше само сирене, а отнапред забъркано „лепило“ от ориз, яйца и сирене211. Пък вареното жито и чорбата от емиш вече са готови до нея.

Докато също се преструваше, че е целият погълнат от заетост (всъщност просто се помайваше без работа насам-натам), Бяно горчиво премяташе из ума си: „Боже мой, милина212 с късмети!… Какви ти късмети в дом като нашия? Разпилени, погубили се по света и още по-зле — насъскани едни срещу други… А уж било прочуто с жилавостта си Силдаровското семе!… От Найден никакъв хабер. Колко стана вече, откак си вдигна чуковете и замина? И дали все пак е жив, или… Или като Иван, мир на праха му, който остана някъде там, край Севастопол? Дали поне се е намерила милостива ръка да сложи ако не камък, то барем две пръчки, вързани на кръст, на гроба му?… Боян сигур ще дойде, не може да не дойде — не е той човек, който да не отдаде почит на баща и майка в такъв празник. Ако, че малката Яна е още в пелени. Ами ако са го насъскали като Руска?… О, Руска! — простена в себе си бащата. После продължи да си говори: — Не, не, Боянови ще дойдат. Райна не е като Кутьо…“

И се оказа прав — още си предъвкваше тези нерадостни мисли, когато външната врата се отвори и дворът се изпълни от едно гласче, от което сърцето на Бяно премаля:

— Дядо!… Деденце!…

Той разпери ръце и след секунда малкият Стефан, с нова шубурка и в потурки — същински мъж! — се хвърли в прегръдката му. Изведнъж всичко наоколо се промени: вечерната здрачевина се превърна в слънчев ден, мъртвеещият дом оживя — просто празникът нахлу заедно с този детски глас!…

С внучето в ръце Бяно отиде да посрещне гостите. Също и те не можеха да му подадат десници — Боян носеше вързопи, вероятно булката му се бе постарала нейната Жеравна да не липсва на празничната трапеза с разните му там меся̀ни гозби, каварми и дивиник213, а Райна — румена и широколика като ябълка и закачила на бузите двете си разкошни трапчинки — притискаше до себе си малката Яна, повита в дебело юрганче от най-мека вълна. „Голямата Яна“ изтича от вкъшито ей тъй, както си беше по риза и запретнати ръкави, сякаш утре щеше да бъде Петровден, а не Васильовден с лютия си студ, и като че сляпа за всички останали, грабна от снахата тази скъпоценна внучка, която „й продължаваше името“…

Райна се усамоти с дъщеричката в нарочно затоплената соба, мъжете и Трънка — и, разбира се, Стефан, той важно-важно се мъдреше на дядовото си коляно — насядаха на приказка в одаята. Разговорът им потръгна и уж потече много оживено и искрено, но имаше няколко „малки“ темички, които по неизречено споразумение всички, включително прочутата с нетактичността си Трънка, грижливо заобикаляха — човъркащия ги извътре въпрос дали ще дойдат Кутьови, липсата на вест от Найден, току-що отминалата Коледа, която Бяно изкара, въшлясал, в хапуса, Тотка, второто детенце на Боян и Райна, което се намери преди около година и половина и само седмица или две след това поп Димитър хаджи Костов опя и предаде на земята… Помайваха се те в по-леки приказки, пък тайничко се ослушваха дали няма да хлопне портата. А когато разговорът някак позамираше, Трънка защипваше пухкавите лапички на малкия Стефан и заедно с невъобразимо фалшивата си песен ги слагаше една върху друга:

Това самозалъгване не можеше да трае вечно, та Бяно предложи:

— Хайде да сядаме, а? Хей го тоя юнак, нещо захвана много често да си търка очичките… Слагай, Христо, тръните в комина и да завъртим милината. Че погледнеш — пара̀та се паднала баш на Стефан!…

Не след много всички с изключение на малката Янка, която спеше оттатък, стояха прави около софрата, на една керемидка в ръчичката на Стефан димеше тамян, върху дебелата пръхкава боговица грееше пламъчето на залепена вощеница, а над всичко се носеше пълният с упование глас на Бяно:

— Отче наш, иже еси на небесех…

Тъкмо привършваха кавармата, когато навън, някъде съвсем до стълбата, се разнесе един познат глас:

— Хей, хора!… Изядохте ли милината бе?…

За миг останаха като сковани.

— Свети боже, Найден! — прошепна прималяло Яна и се прекръсти. — Дали не ме излъгаха ушите ми?…

Христо и Боян скочиха пъргаво на крака, но новодошлият ги изпревари — вратата се отвори и в очертанията й застана цял-целеничък Найден. Беше от глава до пети в скреж, а усмивката му — от ухо до ухо.

— Бе хора — продължи по същия шеговит начин, — мигар не останаха две парчета милина с късмети?

— Златина ли водиш? — попита Райна; веднага се разбра, че въпросът й е бил съвсем неуместен — сияещият като месечина Найден изведнъж помръкна, усмивката му стана някак насилена, неискрена.

— Не, не е Златина — каза. — Другар имах от Котел насам, та мислех да не го оставяме самичък в такава…

— Недей да говориш повече! — прекъсна го Бяно. — Викай го по-скоро и сядайте, зер ще останете без късмет…

Гостът беше петдесетинагодишен, възнисък, плещест; като си свали калпака да поздрави, се видя, че е почти напълно плешив, но сякаш за да навакса, той си бе оставил голяма, рошава, силно прошарена брада. Носеше очила, запотени при влизането в топлата одая, та ги свали да ги избърше и докато беше без тях, синият му поглед изглеждаше плах и неуверен. Това впечатление се поправи в същия момент, когато ги постави отново на месестия си нос.

— Наш съгражданин — представи го Найден. — Иван Добровски. Прелъгах го да се върне, за да стане помощник на господина Доброплодни.

Всички прегърнаха Найден, а сетне разтърсиха десницата на госта.

— Не знам защо, ама ми се види, че ви познавам, господине — рече Бяно, като го задържа пред себе си и го огледа. — Помня ви отнейде.

— Съмнявам се — усмихна се другият. — През април ще станат четиридесет години, откак за последен път съм бил в родния град214, а тогава, по Преселението, космите ми не бяха на лицето, а на главата.

Всички се засмяха — оцениха шегата му.

— От кои сте вие, господине? — попита Бяно. — Не чувам за пръв път това име Добровски, пък не си спомням…

Докато сядаше край трапезата, Иван Добровски отговори по същия шеговит начин:

— Трябваше да се казвам Еню хаджи Добрев, пък аз си го докарах сам на Иван Добровски. От Еню се отказах, понеже гърците го извъртаха на Яни и ми се повдигаше, колчем ме зовяха така. А когато по едно време се бях кръстил Добрович, турчулята пък постоянно зяпваха срещу мене: „Бу я сърб-гяуру, я москов-гяуру.“ Ето как се полутах между имената и си избрах Добровски.

— А си го чувал, тате — обади се Найден, — защото негова милост е списвал „Мирозрение“.

— Боже мой! — възкликна Бяно. — Ама разбира се, Добровски от „Мирозрение“!… Имах всичките пет книжки, които издадохте, господине, ама ги подарих на читалището — грях пред българщината е да се задържа такова нещо лично за себе си. — Гостът не отговори, но пролича, че се е трогнал от тези думи. — А сега се сещам и за приликата. Вие сте син на хаджи Добри Зафиров, нали? Е, полъгах се преди малко, понеже във вашите черти видях лицето на дядо ви…

— Топал Зафир Джинджия — завърши вместо него Добровски.

Двамата се засмяха съучастнически — говореха за нещо, един от големите някогашни сливенски „джумбуши“, което другите не знаеха. За дядото на Добровски някога се бе приказвало, че владеел тайната да призовава и заклева духовете и го правел толкова често, че веднъж те го хванали и хвърлили от чардака, та той си счупил крака. И оттогава му излязъл този прякор, по български „Куция Зафир Спиритиста“…

— Хайде, че изстина милината! — подкани Яна.

Но не мина чак толкова бързо — най-напред Найден раздаде армаганите, които носеше; имаше за всички с изключение на „малката Яна“ — когато тръгваше, той не знаеше, че е на път нова племенница. Но неудобството бе избегнато благодарение на Добровски. В джобовете му се намери едно захарно петле и макар че то съвсем не беше като за бебе на няколко седмици, все пак и Яна не остана без дар. Най-много се зарадваха Бяно на новата си „европейска“ лула и „голямата Яна“ — на чудесната тъмносиня шамия; може би защото те най-малко бяха свикнали да получават подаръци.

Насядаха и разчупиха баницата. Падна голям смях покрай късметите, понеже всекиму се случи онова, което и без това си имаше — например за Бяно беше долапът, за Яна — къщата, само не се улучи за Найден: нему, дето току-що се връщаше отдалече, се паднаха „друмищата“. Тогава никой не подозираше колко точно ще покажат Найденовите дрянови пъпки…

Не беше време да се говори за това, но като заседнаха на чаша вино, Трънка не се сдържа и заразпитва:

— Значи, думаш, не я намери, а?

— Не, лельо — заби поглед надолу Найден. — Прерових, кажи го, всичко от южната и от северната страна на Стара планина, в Белград и във Влашко ходих — никой не е чувал за Златина Евтимова, никой не е зървал лице като нейното. Просто е пропаднала в земята.

— Е, много свят си видял… — промени разговора Бяно.

— И добро, и лошо видях по тоя свят, тате. Например в Русчук видях да водят овързан в синджири Димитър Калъчлията. Помисляте ли си, хора? Димитър Калъчлията, най-волният човек, в синджири!… И сигур ще го обесят… ако не са го сторили вече. А в Одеса…

— Ама ти и там ли ходи! — със завист извика Боян.

— В Одеса срещнах братовчеда Георги Раковски. Ех, предраги мои, ако поробена България си има свой княз, това е само синът на Стойко Раковалъ̀ из Котел! Просто гордост ме хващаше, когато виждах, че ние, робите, имаме такъв личен предводител, когото и хъшовете в хана, и царедворците в палата срещат с еднакви поклони до̀земи!

— Блазе ти, Найдене, че си видял толкоз свят — върна го към първия разговор Боян. — Като помисля за себе си, аз комай по-далече от Котел не съм стъпвал…

— Я не говори това пред негова милост! — възрази Найден, като посочи към госта. — В сравнение с неговите скиталчества аз все едно че още не съм имал прощъпалник.

Заразпитваха Добровски и той без особена охота, но и без стеснителност поразказа за себе си. И от разказа му комай на всички се зави свят: толкова градове, страни и народи не можеха „да смелят“ на един път.

С родителите си Иван Добровски се изселил във Влашко, после се озовал в Одеса при Парашкева Николау, оттам в Цариград, а сетне на остров Андрос, където Теофил Каири току-що открил знаменитото си училище. Учил, що учил при него Иван, ама останал първоосновател на едно „Славянобългарско ученолюбиво дружество“ — между членовете му спомена такива имена, като Захария Струмски, Иларион Макариополски, Стоян Чомаков, които сега се произнасяха с благоговение от всеки истински българин!, — та островът станал тесен за него. И оттам започна един водопад от имена, който обърка всички: Атина и Солун, Букурещ и Белград, Триест и Виена (там той издавал своето „Мирозрение“), после Одеса, Киев, Москва, Петербург, Берлин, Хамбург, Ливерпул, Ню Йорк… И от Ню Йорк — учител в Котел…

— Истина ли е всичко това — неуверено попита Христо, — или приказка за възрастни деца като нас?

— Истина до последната дума. Каква полза имам да ви лъготя? Че вие вече ме нахранихте, а и подслон за нощувка обещахте…215

Не се засмяха на поредната му задявка — разказът му ги бе замаял. Бяно вдигна чашата си и замислено погледа рубиновата течност в нея. Попита тихо:

— И какво научихте от толкова скиталчества, господин Добровски?

— Че нищо на този свят не може да замести родното място — беше сериозният отговор.

2.

Студеното новогодишно слънце се бе надигнало над Бършен, когато у Бянови дойдоха Руска и децата. Трите синчета — Димитър, Андон и Ганчо — изведнъж изпълниха двора и къщата с веселия глъч на звънливите си гласчета, с шаренията на сурвачките си, окачени с кравайчета и джувчици от хартийки и цветни платнени лентички. Руска храбро се мъчеше да им приглася, да не изостава от радостта им, ала подутите й очи издаваха, че не е минало без сълзи, когато Кутьо е заявил нежеланието си да ги придружи. И толкова жалост будеше тя по средата между вътрешна мъка и външна веселост, че майка й се почувствува задължена да й се притече несръчно на помощ:

— Да, да, не ми казвай, момичето ми. Чувах аз, че Кутьо не бил нещо добре…

Олелията на децата — към тях се бе присъединил и Бояновият Стефан — помогна на Руска да не се оплита в тази подсказана й лъжа. Четирите внучета бяха „нападнали“ дядо си и едновременно налагаха със сурвачките си още яката му гърбина, само Стефан, най-малкият от тях, не стигаше до гърбината, а го удряше някъде по краката. Шибаха го те с дряновите си клончета, а той, старият човек, се разтапяше от щастие, пък в ушите му гласчетата им звучаха като хор на хиляди птички:

Бяно дочу и още нещо освен познатото сурвакарско пожелание, но не можа да го разбере добре, та се извърна рязко, потърси с очи и приклекна до Андон:

— Я повтори, я повтори — прикани го. — Не чух накрая… — И му помогна: — Живо-здраво до година, до година — до амина…

Детето, почувствувало се герой, произнесе високо:

— Виж го ти! — прихна в смях Иван Добровски. — Педя човек, пък цял хайдутин!…

Двете му братчета, изпаднали в сянката на Андон, побързаха да повторят в един глас:

— Аферим! — възкликна Найден, като ги милваше по рошавите главици. — Кой ви научи това сурвакане, юначета?

— Мама, кой! — каза Ганчо, най-малкият.

— Майка ви, разбира се — замислено произнесе Бяно. — Искал бих да видя как ли се е чувствувал баща ви, ако сте го сурвакали с тези словца…

— Не си прав, тате — обади се в защита Руска, която бе дочула промърморването му. — Баща им не само ги похвали за това сурвакане, ами им напълни по едно калпаче шекерчета за него.

— Ти не ми се сърди — миролюбиво рече Бяно, — но аз някак си не мога да си ги представя тези калпачета с шекерчета от човек, дето може да си пие кафето с каймакамина и кадията, ще рече — с турчулята, дето са за измитане из Българско, докато в другата стая джелати трошат костите на чисти и праведни българи.

— Можеш да не повярваш, тате, ала Кутьо беше там да проси милост именно за тебе.

— Ти ли го проводи?

— Няма значение. — Очевидно беше го пратила тя, но сега не желаеше да принизява заслугата му. — Важното е, че беше там не за да се наслаждава на охкането и писъците (той се поболя от тях, та като се върна, легна да се съвземе), а за да помогне според силите си.

„Разминахме се с Кутьо и това е! — с горест помисли Бяно. — Не е продажник, пък и чрез баща си е платил кървав данък за робията. Ама защо, дявол да го вземе, вечната му мисъл е за изгодата, защо гърбът му така лесно се прегъва?“

— Вярвам ти — изрече гласно. — И му благодаря за стореното усилие. И пак ще повторя: не ми се сърди, ала по̀ бих се радвал да видя бащата на моите внуци въшлясал и с насинен гръб и подути табани в кауша, заподозрян като вожд на българщината, нежели като дост и ходатай при агаларите.

— Сега ли намерихте да оправяте тия работи! — сопна им се Яна. — Русе, я доведи, дъще, тия юначета, да видят що е приготвила баба за тях…

— Пък ако слушате мене — подхвърли Бяно, — сетне вземете и Стефан и заведете децата да сурвакат Добри Желязков. Той, завалията, комай повече от всички нас се нуждае някой да му пожелае „живо-здраво до година“, пък потъна в забрава…

— Хубаво се сети, тате — каза Боян. — И аз ще отида с Руска, може злощастникът да чувствува потреба да поговори и с някой възрастен.

— И аз ще поизляза за малко — неочаквано се обади Найден.

— Що? — присмя се Трънка. — Да сурвакаш ли си намислил?

— Не — каза той мрачно. — Дълг ми е да отида до чорбаджи Евтим, тъй мисля аз. Каквито и да са по сърце с Йосиф, все пак не може да не жалят за Златина, дъщеря и сестра им е. И сигур през тези месеци неведнъж са подпитвали по околни пътища дали вече съм се върнал.

— Добре си го намислил — кимна Бяно. А Христо допълни:

— При туй разправят, че чорбаджи Евтим Димитров придобивал образа на човек само когато помислял за дъщеря си.

Че хората не ги обичаха, можеше най-лесно да се разбере в ден като днешния — ето, Нова година беше, а у тях, богаташка къща, нито едно дете не почука със сурвакница в ръка, не се полакоми от по-скъпите дарове, които навярно бяха приготвили. Истината обаче беше, че и стопаните — Евтим Димитров и Йосиф Евтимов — не се вълнуваха бог знае колко от това, дето не са били почетени; затворени и саможивци, те дори тайничко бяха благодарни — не от стиснатост заради няколкото курабии рошкови или сушени смокини, а просто така, че им спестяваха главоболието да се разправят с разни малки щурчовци, които щяха да вдигнат дома им на главата си.

Все пак някъде към обед на вратата се похлопа. Не бяха обаче сурвакари, а един гост, при вида на когото сърцето на бащата замря. И той забърза, пуфтейки, насреща му. За разлика от него, Йосиф остана горе на пруста — не съществуваше под слънцето събитие, способно да го извади от безчувствеността и леденото му спокойствие.

Найден — той беше гостът — влезе в посрещника, но отказа да седне; щял да остане съвсем малко, беше оправданието му.

— Мислех за свой дълг — каза — да ви навестя. Чухте ме, когато, тръгвайки преди няколко месеца, се заканвах, че без Златина няма да се върна. И мислех, че ще да изпитвате нужда да знаете…

— Говори по-бързо, млади човече — с непристорено вълнение го прекъсна Евтим Димитров. По челото му бе избила студена пот. — Говори, за бога! Намери ли я? Къде е моята златна Златина? Що прави? Жива и здрава ли е?

— Не удържах на думата си, господин Димитров — мрачно призна Найден. — Много свят пребродих, още повече хора разпитах, на запад до Белград стигнах и на изток до Одеса — никой, разбирате ли, никой не ми каза даже една ей такава думичка за Златина…

Евтим подсмръкна шумно, тайничко поизбърса влагата, замъглила очите му. Найден го изгледа със съжаление — каквито и кусури да имаше чорбаджията, обичта му към изчезналата дъщеря беше неподправена и дълбока. Същото обаче съвсем очевидно не важеше и за брата на Златина; той каза ни в клин, ни в ръкав:

— Ех, блазе ти, много чудесии трябва да си видял, Найдене! Мерак ми е и на мене, ама… Нали ще поразкажеш как живеят людете по белия свят?

— Глупак! — смъмри го бащата. — Това ли намери да питаш в такъв час?! — И се обърна към госта: — Чрез турската власт и аз я дирих, писах и на близки хора в Гърция. Нищо и нищо! Просто не мога да проумея как е възможно да пропадне така вдън земя… И понякога ме хваща страх да не би…

— Не! — почти изкрещя Найден. После го повтори, но си наложи да го изрече с по-овладян глас: — Това не, не е такъв човек. По-скоро си мисля за друго — да не се е хванала в някое затънтено село като учителка…

— А, учителка! — безчувствено възрази Йосиф. — Златина нямаше знание като за себе си, камо ли да учи другите…

Изведнъж разговорът се запуши от само себе си. Казаха си, каквото имаха да си казват за Златина, пък нищо друго не ги свързваше. Тогава Йосиф се опита да запълни празнината:

— Защо все пак не седнеш, Найдене? Нова година е, не можем ли да сръбнем по глътка за късмет? — И се обърна към баща си: — Хайде бе, тате, прикани братовчеда…

— Не! — с предишния висок глас, но вече не със страх, а със сухота, която преминаваше в злост, го прекъсна Найден. — Тази дума „братовчеде“ не позволявам. Не ми припомняйте, че майка ми е била от вашето коляно. И че в жилите ми има малко от вашата кръв. Особено това последното не ми го припомняйте — платих му вече и цената, и лихвата. А за майка ми, рождената, която не познавам… Нашето роднинство всъщност е прекъснато още от нея… и от ония, които са я напъдили в тежък час.

— Прекалено строго съдиш, Найдене… — опита се да смекчи разговора Евтим Димитров.

— Тъй ли? Че защо? — със зловещ присмех възрази момъкът. — Моето отмятане от роднинството е за вас чиста печалба.

— Туй пък съвсем не го разбирам — разпери ръце Йосиф и се засмя.

— Щеше да го разбереш, ако като син на Божура подирех сметка за наследството на чорбаджи Стефан…

С жестока радост видя как стрелата му улучи наведнъж и двамата, сина и бащата. Защото те най-добре знаеха, че някога, след смъртта на брат си Стефан по „Голямото чумаво“, Димитраки чорбаджи, Евтимовият баща, хитро и неусетно бе притурил големия му имот към своя, без да дава сметка нито на вдовицата, нито на сирачетата на брат си.

Тръгна си. И пак не Йосиф, а Евтим го съпроводи до дворната порта. Чорбаджията възнамеряваше при сбогуването да разсее с блага дума тягостното настроение. Но не успя — от невъзпитание или от преголяма вътрешна неприязън Найден си тръгна, без да каже нито една дума, дори без да кимне за сбогом.

— Чудя му се на курназлъка — каза, кривейки лице, Йосиф, когато малко по-късно седяха пак с баща си до горещия оджак. — Като го слушаш, ще речеш, че е най-малко сайбия на половината Аба пазар… Пък той — „на гол тумбак чифте пищови“. Сигур за да пие едно вино с приятели, от баща си пари иска…

Ако имаше малко повече хитрост, нямаше да го казва — баща му видимо беше в лошо настроение, та не биваше да му дава възможност да си го изкара върху него. А в лошо настроение беше Евтим не поради заядливостите на младия Силдаров (те не му бяха приятни, без обаче да го трогнат), а поради окончателното пропадане без вест на единствената обич в живота му — Златина.

— Присмял се хърбел на щърбел — рече той кисело, като придърпа бърдачето с ракията към себе си. — Ако не се лъжа, господинчо, когато на тебе ти се пие едно вино с приятели, също на бащините си грошове разчиташ… Ти май направи двайсет и петте, пък не мога да си спомня да си спечелил и двайсет и пет пари през живота си.

Нападката не направи абсолютно никакво впечатление на сина.

— Остава да изкараш, че е моя вината за това… — каза с присъщото му безстрастие.

— А остава пък ти да изкараш, че вината е на някой друг, например моя — не му остана длъжен бащата.

— Няма защо да го изкарвам, то си е ачик така.

„Каквото повикало, такова се обадило“ — каза си Евтим, като мислеше за себе си и за своя покоен баща. Преди доста години, трябва да имаше тридесет и пет, така или подобно бяха разговаряли Димитраки чорбаджи и Евтим, но тогава Евтим се отбраняваше, не нападаше. Сега животът се бе извъртял по такъв начин, че се водеше приблизително същият разговор, само неговата, Евтимовата роля се бе сменила из основи. Но вместо да го смекчи душевно, този спомен го ожесточи. Той сръбна от чучурчето на бърдака и проточи бавно:

— Не мога да си припомня кога последен път си посегнал да свършиш някаква мъжка работа, пък аз да съм те спрял…

Синът обаче нямаше намерение да се предава:

— Доколкото зная, човек дори ратай да си пазари, първо му дава мотика в ръцете, че тогава иска работа от него.

— А защо, джанъм, не си се обадил досега? Мотика, земя, стан, дюкян — каквото пожелаеш, можеш да получиш от мене. Само да престанеш да живееш така, като търтей…

— Е, чак пък търтей! — ухили се насреща му Йосиф. Той очевидно имаше не кожа, а броня, непробиваема нито от намеци, нито от остроти. И стана така, че те, остротите, се отразиха от него и нараниха бащата; Евтим трябваше да направи усилие, за да не се поддаде на настроението си и да не избухне.

— Не те чух какво си избра — каза, като се опита да вложи колкото се може повече насмешка в гласа си. Но отговорът не закъсня:

— Искам пари, тате — каза Йосиф. Каза го като човек, комуто не за пръв път хрумва такава мисъл в главата. — Не пари за чаша вино или за кафе, бъди спокоен. Искам да бръкнеш достатъчно надълбоко в раклата, че наистина отведнъж да мога да стъпя на крака. Дори ако искаш, може да ми ги дадеш назаем и аз малко по малко да ти ги върна.

Евтим беше посегнал отново към бърдачето, но прибра ръка — разговорът ставаше такъв, че не биваше да е с размътена глава.

— Не можах да разбера какво се готвиш да подхванеш — подхвърли предпазливо. — Търговия? Чифликчийство? Или фабрика си наумил да строиш?

— Нищо от онова, което ти мина през ума, тате. Търговецът пропада от един-едничък обир на читаци. На чифликчията две градушки или две сушави години могат да му видят сметката. А фабриката… е, видя се по твоя „приятел“ Добри Желязков, що е в Турско да ставаш фабрикантин.

— Тогава? Какво остава тогава?

— Единственото, в което няма рискове, тате — убедително каза синът. — Когато пара̀та сама ражда пара̀.

— Лихварство?

— Аз бих го нарекъл по-благородно — банкерство. И недей да се засягаш, тате, ама в това отношение ти бая̀ изостана. Не, не, няма да те сравнявам с таквиз като Али ефенди — при тях пара̀та идва по-малко от ума в главата, колкото от властта в ръцете им. Но погледни какво направиха Димитър Жечков, двамата Миркович, Панайот Димитров, поп Димитър Костов и другарите им? И Ахмаков, дето се оказа, че е само ахмак по име, пък иначе…? Напънаха се те и събраха капитал, а сетне от този капитал не закапа, а потече като от балканска чешма…216 Започваш ли да ме разбираш, тате? Пара̀та, която ражда пара̀, е единственото нещо в божия свят, което нито суша мори, нито градушка убива.

Обратът в разговора завари Евтим напълно неподготвен — истината е, че нему действително никога не бе минавало през ума мисълта за банкерство. Предпази се да отреже нещо начаса, само попита внимателно:

— Как си представиш, хм, тази работа? От колко, хм, пари би се нуждаел, за да започнеш?

— Поне хиляда.

— Гроша? — Присмехулно поклащане на глава. — Чифте-гроша? Юзлука?217

— Не. Лири, тате.

— Ли-ри!… — възкликна Евтим. И повтори: — Хи-ля-да ли-ри!… Ти чуваш ли се какво говориш? Хи-ля-да ли-ри!

— Да, поне хиляда лири, тате. Само при здрав капитал важи поговорката, че „пара̀ при пара̀ отива“, всичко друго е „въшка при въшка“. Иначе е бош-лаф, тате. Бош-лаф и опасност да не се случи другата поговорка — дето голямата риба изяждала малката.

— Че аз да се съдера, не мога събра толкоз пари…

— Но затова пък можем да се отървем от един-два имота. Градешкият например още от Шибильово време ти е на чиста загуба. Можем без кахър да продадем и чаирлийския чифлик — също и покрай него имаме повече дертове, отколкото печалба. Е, това комай ще стигне…

Евтим усети бясна жажда за ракия — струваше му се, че само чрез нея ще възвърне спокойствието си, а сетне и равновесието.

— Остави ме да помисля някое време — каза, пък надигна бърдачето и дълго не отлепи уста от кривото му чучурче.

Така започна 1860 година в дома на чорбаджи Евтим Димитров.

3.

Странен човек беше този Сава Доброплодни, странен и напълно особен. В личния си живот той бе свит и толкова стеснителен, че много често го възприемаха като несръчен. И затова толкова по-чудновато беше, че в другия си живот — живота си на гражданин и на учител — той много често се озоваваше в центъра на такива събития, които или из основи преобръщаха уж утвърдените навици на сливналии и представите им за „добро“ и „лошо“, или ставаше първопричина за такива новости, дето след тях някои хора се питаха как аджеба досега са търпели старото, а други оставаха зашеметени и не знаеха дали да рекат едно „ашколсун“, или обратното — да съдят и да се гневят.

Ето например училищата. Още като дойде и въздигна класното в полугимназия, някои по-скептични се нацупиха — „преоблякъл се Алия…“ било то и нищо повече, — но повечето други направо се възгордяха: ето на̀, синът на даскал хаджи Илия само с един замах постави школото в Сливен наравно с такива най-лични градове, като Габрово, Свищов и Шумен… За годишните изпити пък, въведени пак от него, изобщо нямаше скептици — така както всеки добър и самоуважаващ се майстор излагаше работата си на показ и всеобща преценка, така и директорът Доброплодни не претупваше вече учебната година скритичко и тайно, а напротив, поканваше целия град на заключителните изпити (присъствуваха също каймакаминът, Садък паша и други по-видни турски управници, включително и онези, които не разбираха бъкел български) и тогава всеки можеше да се увери как се е преподавало през годината, а самите родители да разберат що е влязло и що е убегнало от главите на техните деца; и не беше някаква нагласена работа с отнапред подготвени въпроси и отговори, а кой да е от присъствуващите имаше право да изпита учениците и да провери знанията им. И още на втората година заключителните изпити в училищата през първите дни на юли станаха всеобщ празник и в този ден и дюкяните се затваряха като на Коледа например, и народът изпълваше улиците в най-хубавите си дрехи. И все от втората година тази новост — изпитите — се възприе и от всички по-напреднали училища в каазата, та канеха от града или самия Доброплодни, или други от сливенските даскали — за по-авторитетна преценка на годишната работа в школото и за по-голяма тежест на изпита. За построяването на Големия мост пък да не говорим; когато вече бе построен, не можеше да се намери нито един човек в Сливен, който да не се пита и тайничко да не се срамува как изобщо досега са търпели двете главни махали на града с месеци да са бивали без връзка помежду си. Едно само пламенно слово на учителя бе хвърлила мост не само между Сливен и Клуцохор, а по-скоро между азиатската изостаналост и леност от вчерашния ден и европейската предприемчивост и недоволството от постигнатото на утрешния. Ами основаването на читалището, с което днес всички се гордееха? Сега пък усилено се шушукаше, че директорът бил си поставил за цел да застигне Европата и в друго отношение — скришно и зад заключените вечер врати на читалищната библиотека даскалите на града и неколцина още по-будни сливенски младежи все под ръководството на господин Доброплодни се подготвили да изнесат първото театро… И докато бил зает с цялата тази изумителна деятелност, взел, та съчинил и сега някъде вън от Турско се печатал негов „Пространний буквар, за децата, или взаимоучителни таблици“…

Много и все за гордост бяха новостите, донесени в родния град и осъществени от Сава Доброплодни. И само едно беше, което бая̀ смути духовете и на привърженици, и на врагове — женитбата му.

Че беше парясник (женитбата му с полугъркинята от Шумен Фотини хаджи Жекова не му бе донесла щастие извън раждането на сина Преслав) и бе помислил за ново семейно гнездо — в това нищо лошо. Че той, четиридесетгодишният, бе спрял сърдечния си избор на четиринадесетгодишната хаджи Марийка, красивата дъщеря на чорбаджията-търговец хаджи Гендо и хаджи Зарафина, също не направи впечатление на сливналии — по онова време възрастта за женене на девойките беше 13–14 години, а към 18–20 вече влизаха в категорията на „старите моми“218. Онова, което просто замая главите на сливналии, беше самата венчавка. За нея — нещо незапомнено за града! — Сава Доброплодни поръча да доставят чак от Будапеща и Виена сребърно-бял кринолин219, а също така бяла шапка с воал и ръкавици от най-фина ярешка кожа, които достигаха до над лактите; тоалетът на булката се завършваше от бели обувки с високи токове и чантичка в същия цвят, украсена със сребърна заключалка.

Новите европейски моди не бяха нещо невиждано за Сливен — тях ги понаучиха от съпругата и дъщерята на Мехмед Садък паша Чайковски и от жените на другите поляци-офицери в казак-алая, — но една сливенка да се появи в този вид беше по-потресаващо, отколкото например един мъже да се покаже въобще, а още повече на сватбата си с обръснати мустаци. Поп Юрдан изобщо отказа да извърши обред, на който булката щеше да бъде облечена не според обичая, та венчавката насрочиха в „Свети Димитър“ — поп Димитър хаджи Костов имаше име на човек с по-широки възгледи и по-голяма търпимост към новостите.

Като се разчу за тези две неща — необикновеното облекло, доставено от далечна чужбина, и кавгата с поп Юрдан, — буквално цял Сливен се стече на венчавката: някои да изразят уважението си към учителя и към неговия богат тъст, но дваж или триж повече от най-обикновен сеирджилък; стигна се дотам, че неколцина по-млади учители или приятели на Сава Доброплодни — даскал Никола Боров, Анастас хаджи Добрев и още пет-шест други — доброволно приеха върху себе си длъжността на нещо като разпоредители: допущаха в храма само роднините и нарочно поканените, останалите по липса на друг избор трябваше да се тълпят по мегдана между църквата и конака, а най-малките даже увиснаха като гроздове по клоните на дърветата към „Дебоя“ и от другата страна — към Тевната чаршия и Аба пазар.

Изгледът на булката наистина потресе сливналии — някои само се чудеха, но повечето направо хлъцнаха: е, хаджи Марийка действително не се крепеше много сигурно на високите си токчета, но затова пък изглеждаше ефирна и сякаш не стъпваше, а се носеше на педя над земята, не един и не двама искрено се запитаха дали това е познатата им от ей такава дъщеря на хаджи Гендо, или е някаква царкиня от приказките…

Вълненията около тази паметна сватба отдавна се бяха позабравили, когато директорът Сава Доброплодни се вдигна, та отиде чак горе на Барите да търси отдушник при Бяно Абаджи, човек, към когото хранеше дълбоко уважение.

Поздравиха се сърдечно и поседнаха на приказка. И скоро-скоро учителят извади от джоба на дългия си почти до коленете сюртук един сгънат вестник; от протритите ръбове на хартията личеше, че този вестник многократно е бил четен, прибиран и пак изваждан за ново четене. Без да наднича нарочно, Бяно зърна, че е един брой на „Дунавскый лебедъ“ — вестника, който Георги Раковски бе започнал да печата тази година в Белград. Няколко броя от този вестник, внесени по тайни пътища, бяха преминавали и през Бяновите ръце.

— Много голям хъс е извадил господин Раковски по отношение на мене — каза гостът. — Вече толкоз дни се мъча да разбера причината, тъй въртя вестника и иначе въртя, не мога и не мога…

— Учудвам се за какво е могъл дотолкова да те нарочи — кимна Бяно. — Познавам те от парче месо, даскале, гледам сега и отечествополезните ти дела в нашия Сливен. Що е подразнило нашия Георги?

— За венчавката ми — въздъхна учителят. — И по-точно за дрехата, с която беше хаджи Марийка. Господин Раковски просто ме е направил за резил във вестника си. Не зная кой му е писал и го е подкокоросал, ала… — Той се запъна. — Посмешище, да, това е думата. За посмешище съм станал в страниците на този брой на вестника.

— Наистина се учудвам — повтори Бяно. — Защото в сърцето си Георги е добряк…

— „Поврага му добрините, когато не се живее от злините му“ — прекъсна го Доброплодни. — Погледнете тази страница, господин Силдаров. Ето тук, оттук започнете.

Учителят уж му подаваше вестника, пък сам зачете от него:

— „Едно знаменито лице — нали разбирате, господин Силдаров, за мен му е думата — отишло и обходило нарочно Влашка и Богданска земя, та купило един твърде голям малаков… и толко-зи голям, що-то в него може да се скрие много нещо! Освен малакова, купило и една от последния мода капелина с къдрави ресни и на горе прикривена, с пъстър подбрадник. Тия работи съ донесени в Сливен къту някои си драгоценны древности с най-голямо прилежание по пъта…“ И по-нататък: — „Малакова бил изложен, разпрегнат и разперен сред двора къту един военен шатор. А капелина била покачена на една липова върлина до него. Народа са чюдил и маил много, къту гледали тей-зи редки работи. Някои старци свирили си продължително и думали: блазе му на той-зи син! С какви работи съ е сподобил!…“ А след това захваща да усмива самата венчавка: „Сватба станала по европейски и по последня мода. Едно само било не европейско, чи сливенски моми не знаили да играят полки и мазурки…“

Доброплодни сгъна набързо вестника — личеше от движенията му, че честичко го е правил в последните дни — и го натика във вътрешния си джоб. Бяно проследи тези припрени движения и попита:

— Усещам, че сте дошли за съвет или за помощ, господин Доброплодни — без да го съзнава, той бе преминал на „вие“, — пък не разбирам какво очаквате от мене…

— Само съвет, нито повече. За себе си се чувствувам прав, но — човешко е — може и да не довиждам някои работи. И дойдох чак дотук да помоля за вашето мнение: толкова ли голям грях съм сторил, когато на сватбата съм облякъл хаджи Марийка в малакоф?

— Мога ли да хвърля едно око на вестника?

Нови бързи и станали вече механични движения разходиха броя на „Дунавскый лебедъ“ обратно от джоба навън. Бяно го понагласи по-удобно — вече четеше от по-далече — и прегледа цялото съобщение „във виде известия“ (както пишеше там). Не беше толкова остро, колкото наранително; целта на написаното не беше да оскърби, а да осмее. Като избягваше да спомене пряко името на Доброплодни, Раковски наистина бе вложил много усилие и злъч, за да го направи „за резил“ и „за посмешище“, както бе казал сам учителят. След описанията на дрехите и сватбата, „известието“ продължаваше с намеци за бъдещи уроци по европейски танци, за които „абонация се отворила още подир решението, а чюдно е, чи освен младежи, записали са и много старци да учят да играят“ и тъй нататък, и тъй нататък. И завършваше с едно хитро скроено от Раковски „Прошение“ в което уж овчарите и абаджиите от околните села се оплакваха, че жените им зарязали къщната си работа и също се запалили по европейските моди, заразени от примера на директоровата сватба. Беше така смешно написано, че Бяно, колкото и да се въздържаше, не можа докрай да скрие една усмивка220.

— Дааа — проточи Бяно, — закъсали са котленските и градешките овчари и абаджии, писано е черно на бяло.

— Само това ли ще ми кажете, господин Силдаров? — затворено попита Сава Доброплодни.

— А, не само това. Искам първо да оправдая Георги — не знам дали ви е известно, но ние падаме с него далечни роднини, — а сетне ще кажа и собственото си мнение. Като всеки човек под слънцето, също и той не е безгрешен, господин Доброплодни, оставя се понякога чувствата да излязат пред разума му.

— Това още не оправдава…

— Почакайте, оставете ме да се изкажа. Той е родолюбец, какъвто се случва един на милион човеци. Работата е там, че в родолюбието си понякога прехвърля мярката на разумното и попада отвъд… ако не в неразумното, то поне в прекаленото. Ето, Георги сам е в алафранга дрехи, и то кроени не от котленски или ичеренски френк-терзия, а доставени направо от Франция или Австрия, и сюртукът и панталоните му съвсем никак не му пречат да си е най-българинът от всички българи. Привикнал е и с алафрангата дрехи на другите, особено на по-младите и поскиталите по чужбина. Ала в същия момент, когато е дочул, че и българска жена се е облякла в… как беше? — в „малакови и капелини“, той е помислил, че цялата българщина, опазена през петвековното робство, се проваля завинаги. И затова от перото му е потекло толкова злъч.

— Може би сте прав в обясненията си, господин Силдаров. Но, откровено казано, от него не ми стана по-леко.

— Дотук се опитвах да обясня постъпката на Георги. А сега, както обещах, ще ви кажа и моето мнение. Съвсем накратко, бих искал да знаете, че напълно одобрявам… — Бяно погледна във вестника, — напълно одобрявам „чи от ден из ден са уводи в Сливен сивилизация и нови моди“. Не го говоря, за да намажа с благ мехлем раните ви — наистина напълно одобрявам. Бях на сватбата — благодаря, че бях измежду поканените! — и още тогава исках да ви го кажа, но не му беше мястото. Сега, разгеле, поправям онази своя грешка.

— Щом одобрявате — подозрително произнесе учителят, — вероятно и ще обясните подбудите на това си одобрение…

— Разбира се. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, господин Доброплодни, че свободата ни, милата наша и прежелана свобода ще дойде по два пътя: с кървав меч и с духовен напредък. Или може би обратното: с духовен напредък и с кървав меч. И затова аз от все сърце се радвам на всичко, което ни отдалечава от анадолската изостаналост на поробителите ни: на книгите ни, на вестниците, на читалищата, на училищата ни, в сравнение с които агаларските медресета са с цели векове назад, на театрото, за което се приказва, че скоро ще видим, на фабриките, на търговията… В тази поредица слагам и „малаковите и капелините“. За тях Раковски греши — те ни раздалечават не от народността ни (горко̀ на тази народност, която ще се крепи само на фустани и сукмани!), а от невежеството и безпросветността на нашите тирани и ни приближават към Европа…

— Благодаря, от сърце ви благодаря, господин Силдаров — рече учителят, като бършеше очите си. — Благословен да бъде часът, когато реших да дойда за съвет чак тука, горе. Защото от вас разбрах, че не съм излязъл от правия път. — Той подсмръкна силно. — Аз не съм човек на меча, господин Силдаров. Но именно духовният напредък е оръжието, с което съм се заклел да бъда полезен на народа си… Пътят на знанието, на всестранното воюване срещу безпросветността и изоставането, на равняването не с тъпите ни и невежествени господари, а с онези народи, на които принадлежи бъдещето. Благодаря, че сте ме разбрали и че ми подавате дружелюбна ръка за подкрепа…

4.

Бяха трудни времена. И ако тази дума подхождаше на хората на духовния напредък, като че дваж по-прилягаше тя на другите — героите на меча. А за онези в зандана, с които Али ефенди все още си разчистваше сметките, изобщо да не говорим…

Каза се вече, че след напада над кадията само двама, Панайот Хитов и шуреят му Стоян Папазов, най-патилите и най-опитните, поблагоразумиха да потърсят укритие при вечната сигурна закрилница на непримиримите — Стара планина. Нищо останало обаче не се разви според уговорката — другарите им в нощните действия, дори нарочно помолените Слав, Никола и Димитър Палича, не се явиха на уговореното място. Целия следващ ден Панайот и Стоян чакаха в Змеевите дупки, но никой не се присъедини към тях. Загрижени и с основание подозиращи най-лошото, вечерта двамата се изтеглиха нагоре към Сините камъни, като не пестяха от времето си и с един отсечен клон заличаваха следите, които оставяха по снега. Преспаха направо върху преспите на Бозаклиева поляна, а на разсъмване продължиха към Керемидената къшла. От Иван Качара, козар на Слав Ненчев, научиха за излавянето на всичките им другари и на още стотици невинни люде покрай тях. После обаче изпратиха Иван да им накупи едно-друго в града. Но зърнаха го турците и нали бе работник на Слав, заптисаха го; изхитриха се, че не го биха, а го упоиха до обезсвестяване с ракия и той в пиянството си издаде кои са му били гости на Керемидената къшла. И тогава започна едно преследване, за което цяла книга би се оказала недостатъчна да събере всичките патила на двамата хайдути.

Братята Топчи Ахмед и Али, сливенските бьолюкбашии, застанаха начело по на една многочислена потеря и не седмица или две, а цели месеци не слязоха от конете и многократно преобърнаха като джоб Сливенския балкан. В бурите и снеговете Панайот и Стоян удариха на запад през едва проходимите преспи — Топчи Ахмед със сеймените си им прегради пътя и като копой не изпусна няколко дни дирята им; пет или шест пъти се стреляха, а веднъж даже ги удариха точно когато си сменяха мокрите навуща, та Стоян цял час бяга с боси крака по снега. Обърнаха на изток, към Матейския балкан и Катъгово, накъдето уж имаха по-сигурни укрития, но там пък ги засече Али бьолюкбаши. Колко пъти изгазиха през сняг до пояс, божичко, колко нощи зъзнаха в мокрите си ямурлуци под студените зимни звезди, колко пъти хапката посмачкан в шепата сняг биваше храната и питието им за цели денонощия!… И колко самообладание и дързост им се налагаше да изтискват от изтощените си тела и умове, за да се спасяват!? Да беше дори само онзи случай, когато в Чамдеренския боаз насреща им излязоха до сто и петдесет души потеря от Чамдере, Касъмово, Дермендере221 и Сливен — тя беше пак потеря на Топчи Ахмед — и двамата в невъзможността да сторят друго и обзети от онази отчаяна смелост, присъща понякога на решителните натури, чисто и просто се присъединиха към потераджиите и извървяха с тях целия боаз, докато успяха да се хлъзнат отново настрана в шубраците — да беше само този случай, каза се, той пак би бил „приключението на живота“ за деветдесет и девет души от стоте. За двамата обаче то беше само една случка от толкова много други…

В това време на неспирна опасност и грижи Панайот и Стоян не оставаха безразлични към опасностите и грижите на другите. Срещнаха веднъж един прегънат от годините и кахърите старец — беше овчарят дядо Къньо от Градец, — който от дума на дума им изплака мъката си; двама янкеседжии от Исуплий222 го заплашили — или ще им наброи три хиляди гроша, или ще запалят къшлата му и него и хората му ще изколят. И се примоли:

— Дали няма леснина да ни отървете от тях, юнаци?

— Ние самите сме цъфнали и завързали — избърза да го отблъсне Стоян, — само до твоите исуплийци сме останали…

Панайот Хитов обаче не сподели прекалената му предпазливост:

— Както е вярно, че човек трябва да бие и да се пази — поклати глава той, — тъй е вярно и обратното, че трябва да се пази, но и да не отказва да се бие. Не сме в гората, Стояне, само за да пакостим, когато е напълно безопасно, народът чака от нас и закрила. — И като разпита по-подробно стария човек, поръча му: — Иди на утрешната среща с двамата в Мараш боаз и не отказвай да платиш, само поискай още веднъж отсрочка. Другото остави нам.

Дядо Къньо изпълни поръчката му. И двамата главорези от Исуплий склониха да не го посичат, зер видението на трите хиляди гроша вече се мержелееше пред очите им. А когато се разделиха с него, в Мараш боаз пропукаха две пушки; единият турчин се захлупи на място по очи (в него се бе целил Стоян), вторият също се раздели с душата си, но след като пролази десетина крачки. „Едвам 19 турски лири намерихме в тях“, ще отбележи по-късно в спомените си Панайот Хитов, но няма да скрие и задоволството си, че в такива тежки дни са могли да подадат ръка на нуждаещ се брат по кръв и вяра.

Истината е обаче, че и братята по кръв и вяра им отвръщаха с преданост и готовност да им помагат дори когато за тази помощ трябваше да заплатят скъпа и прескъпа цена. Такъв беше случаят например с хромия овчар дядо Ташо от къшлата при Кара кютюк. Снабдяваше ги той с хляб и разни сухоежбини (всъщност благодарение на тази храна можаха да преживеят до пролетта), а когато една турска потеря, водена от Топчи Ахмед — все този Топчи Ахмед! — го смаза от бой, та към куция му крак прибавиха и една завинаги осакатена ръка, дядо Ташо не само не ги издаде, но и не престана да се грижи за препитанието им…

Не беше си отишла зимата, но вече се усещаше полъхът на пролетта, когато към двамата се присъединиха още двама — Никола Аджема и Хаджи Димитър, които цяла зима се бяха крили по роднини. Набавиха им дрехи и оръжие, но Панайот Хитов не само не даде да се продума за поемане друма надалече, а напротив, пожела „да влезе на вълка в устата“ — наближаваше Великден и той, възпитан в ревностна набожност настоя да се причастят. Не беше лесна задача преследвани по петите хайдути да стигнат до свещенослужител, но тук помогна Никола Аджема — той пое грижата да се свърже с чичо си поп Юрдан. И поп Юрдан не отказа на молбата им, само постави условие: нали, оставали само два дни до Великден, нему не било удобно да отиде при горските юнаци, затова нека те да отидат нощем в градината на къщата му. Довериха му се и не сбъркаха; ето какво ще разкаже по-късно Панайот Хитов за тази среща със забележителния представител на вярата „по сливенски“:

Деня Възкресение Христово другарите празнуваха в пещерата на Даямата. За зла слука намери се отнякъде стомна вино, която помрачи празника на Панайот — Никола Аджема се напи, започна и да повръща и тази гледка дълбоко отврати Хитов. Е, последваха купища разкаяния и заричания, той самият подари на виновника скъпия ятаган на Али ефенди и уж всички пукнатини се запълниха, но Великденът така си и пропадна…

Не им провървя повече, когато пак двамата след някой и друг ден отидоха за храна в къшлата на един познат турчин. Уж хаджи Байрактар Тованджи им даде знак да приближат, но то всъщност било отнапред подготвена засада — едва Панайот приближи колибата и от нея изскочи грамаден турчин със запрегната пушка в ръка. Прицели се турчинът и дръпна спусъка, но пушката му не хвана. Не щеш ли, също и пушката на Панайот засече. И тогава двамата се хвърлиха един срещу друг с голи ръце и се уловиха за гушите — дребният на ръст хайдутин и гигантът турчин, който го превишаваше с глава и половина.

— Удри бе! — извика Панайот на другаря си, но в отговор Аджема си плю на петите и хукна презглава да бяга.

Панайот Хитов като че все пак щеше да вземе връх в борбата срещу потераджията, когато зърна, че от колибата се подават и други засадници. Тогава отскочи настрана и съпроводен от няколко напосоки пуснати куршуми, свари също да се спаси в шубраците. А по-късно Никола му се извиняваше: помислил го за уловен жив, за убит даже… А Стоян мърмореше на Панайот под носа си:

— Какво друго си очаквал, когато си захванал работа с неопитни хора!…

Със запролетяването към тях се присъединиха и други: Божил Бахов от Сливен, когото познаваха отдавна, Никола Мавродиев от Ямбол (същият, който бе сполучил да избяга от сливенската тъмница), Христо от Кавлаклий223, Стоян Арнаудов от Жеравна… А в самия край на април се намериха и със стария си войвода. Георги Трънкин бе дошъл от Влашко, като водеше със себе си още двама опитни хайдути. Единият, Желю Чернев от Ямбол, беше връстник на Георги (и с него бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията), но, кой знае защо, вече всички го зовяха само Дядо Желю. Другият беше българин от Македония по име Яни — по-млад и с име на буен и налитащ на кръв.

Избраха отново Георги за войвода — тъй или иначе беше най-отдавна в гората и с най-голям опит. Но когато той поиска начаса да ги поведе към Чалъкавашкия проход, защото бил дочул, че неколцина богати турци от Делиормана ще минават оттам на път за Цариград „с ей таквиз издути кемери“, възрази му не друг, а най-младият и „прощъпалникът“ в дружината — Хаджи Димитър.

— Не съм съгласен, войводо — отчетливо произнесе Хаджията. — Ти не знаеш, но тук Балканът цяла зима бе обливан в кръвта на невинни хорица. Уж хайки и потери го кръстосваха, а то върли кеседжии и обирници. Сложи сега на едната везна тях, дето разплакаха толкоз български майки и още скитосват насам-натам да разплакват и други, а на втората везна сложи кемерите на делиорманските богаташи и кажи сам — накъде ще натежи кантарът.

Георги Трънкин пламна, но, слава богу, не се стигна дотам да се обади неговият „червен бяс“. Той потърси и кръстоса поглед са момъка — невисок, русоляв, зеленоок, с хубави, дори чак претенциозни дрехи224. Мислеше да го схруска с една дума — я остра като калъч, я шибаща като камшик. Но двадесетгодишният хаджия издържа на погледа му, а в същото време съдържанието на думите му бавно-бавно достигна до съзнанието на войводата. Дочу и словата на подкрепа, които изрекоха Панайот и Стоян Папазов — нали дълги месеци се бяха чувствували като двойка беззащитни елени, преследвани от цяла глутница вълци, те също се обадиха за мъст и разплата. И той реши, че не е благоразумно да започва годината с раздори и неразбирателства, даже намери сили да махне с ръка:

— Хайде, нека този път да е вашето!…

И стана така, че вместо на изток, те поеха към запад, за където се бе чуло, че шетала поредната потеря. Край село Бинкос издебнаха потераджиите и ги удариха изневиделица. На своя страна имаха изненадата, пък и онези не падаха дип от много опитните, нито ги водеше врял и кипял в тези работи човек (всъщност бяха точно такива, за каквито говореше Хаджията — уж потеря, а то същински обирници, излезли, както е думата, „в мътна вода риба да ловят“), та още с първия удар убиха трима от тях, двама раниха, а когато Георги Трънкин с гол ятаган се вряза между тях, останалите побягнаха. Изловиха бегълците, взеха им парите, теглиха им по един бой „за урок“ и ги пуснаха.

За края на това приключение нека отново да се доверим на спомените на Панайот Хитов:

5.

Никой не го признаваше открито, но всеки го усещаше — в цялата тази работа имаше нещо инатчийско. И как иначе: турчулята на Али ефенди още беснееха из Сливен, броят на пребитите и умрелите от раните си вече достигна петдесет, още толкова бяха осъдени на тъмница или чакаха да бъдат изправени на съд, а проклетите му сливналии се закахърили да правят не друго, а театро. Иди им разбери акъла! Или, ако можеш, недей мисли, че туй е чисто и просто дело „напук“, съвсем като децата.

Тъй или иначе за театрото се знаеше, даскалите и техните по-близки другари, които го подготвиха, не криеха, че се събират на „преговорки“ (тогава думата „репетиции“ още не бе влязла в речника на българите), мнозина в града — най-вече онези, които бяха виждали театър по чужбина или поне бяха чували за него — вече търсеха приятелства и застъпничества, за да попаднат между немногобройните поканени. А че щяха да бъдат немногобройни, това също се знаеше отнапред — за представлението училищният директор господин Сава Доброплодни (той беше още автор на пиесата226 и режисьор на постановката — понятия, които също липсваха в речника на българина) бе помолил пашата на казак-алая да му заеме „газиното“, но след като поразмисли, Садък паша Чайковски внимателно отказа, не му се искаше да се присъединява към тази своеобразна демонстрация на раята; все по същите съображения Доброплодни не се съгласяваше представлението да бъде изнесено в някоя по-голяма стая на полугимназията, та в края на краищата всекиму бе станало ясно, че първото сливенско театро — волю не волю — ще трябва да се смести в някоя частна къща.

Така и стана.

За самото представление изчакаха, разбира се, да отминат постите и великденските празници, но на първия неделен ден, след Възкресение — ще рече, на 10 април 1860 година — се ознаменува рождението на Сливенския театър227. За „театрото“ Константин Панчев отпусна голямата „като хамбар“ соба в бащиния си дом и на менсофата в нея, където иначе спеше цялото семейство на Панчеви, Доброплодни нагласи сцената, а участниците надонесоха от къщи нужните им „декори“ и множество лампи със зехтин или лой за осветлението. Поканени бяха, разбира се, всички български общинари, а след дълго премисляне присъединиха към тях също Садък паша, каймакамина Мехмед Салих бей и Али ефенди; за тяхно щастие кадията демонстративно отказа, пък от пашата на казак-алая не се страхуваха, а глуповатия каймакамин (той и не разбираше твърде български) изобщо не удостояваха да го имат в сметките си.

И тъй на Томина неделя привечер всички поканени се отправиха към дома на Панчеви; дори и най-въздържаните или скептичните от тях — чорбаджи Евтим Димитров например — неволно се държаха с особена тържественост, все едно че отиваха на първостепенно богослужение. На пруста нарочно определени младежи ги посрещаха, показваха им къде да си оставят кундурите и ги въвеждаха в собата, а там те сядаха с кръстосани по турски крака направо на чергите на пода. Само двама от поканените — Садък паша и Мехмед Салих бей, — имаха привилегията да разполагат със столове (бяха ги донесли за тях от дома на болния Добри Желязков), но каймакаминът, който досега не бе имал случай да седи на стол, се разположи по турски върху седалката.

Когато всичко беше готово, на сцената се появи господин Доброплодни. Висок и възслаб, дълголик, с пооредели над високото и мъдро чело коси, но с пламенен и пронизващ поглед и с внушителни, добре разресани и засукани нагоре („каврък“) мустаци, той изобщо внушаваше още от пръв поглед уважение и нещо като усещане за физическо докосване до натрупани мъдрост и знания. Но специално за днешната тържествена вечер той се бе постарал да притури и още нещичко за допълване на представителността си. Беше в черния си сюртук с кадифената яка, ушит нарочно за венчавката му с хаджи Марийка, с колосана яка на бялата, донесена от чужбина риза и с черна копринена вратовръзка; е, възелът на вратовръзката не беше от най-изрядните, но в цялата соба това бе забелязано само от Садък паша.

Учителят заговори. Имаше желание гласът му да звучи достолепно и самоуверено, както когато произнасяше проповедите си от амвона на „Свети Никола“, но той неволно потреперваше и издаваше вътрешното му вълнение. С добре подбрани изрази Сава Доброплодни описа що е това театър и какво е неговото значение в цивилизования свят (тук той дръзна да употреби израза „страните, отдавна скъсали със средновековната и азиатска изостаналост“). После се самопохвали, че пръв „в земята българска“ е отворил вратата да влезе театърът, но съумя да го направи така ловко, че хем да имаше хвалба, хем да не прозвучи тя като пехливанско думкане в гърдите. И след като се провикна драматично: „А нима нашият любим роден град няма правото и дълга да се изравни с Шумен, първооснователния?“, накратко поясни каква е комедията „Михал“, „преуготовлена“ от самия него, и изброи участниците — все учители и някои по-будни младежи.

Когато се поклони след словото си, Садък паша Чайковски изръкопляска; след секунда стъписване другите последваха примера му. Това беше първото ръкопляскане, чуто някога в Сливен.

Шумът не беше още заглъхнал, когато Михал Мишкоед се появи на сцената и се заоглежда в огледалото си. Беше разбира се, с поизписано с къна и моливи лице и в скъпо домашно рухо на богат чорбаджия (бяха го взели назаем от Никола Феслията и той по-късно стана пишман за тази си услуга), но още от първия миг всички познаха в него популярната фигура и смачкания нос на Димитър Инзов. Той се движеше така предвзето нагоре-надолу и тъй майтапчийски се кривотеше пред огледалото, че още преди да отвори уста за първите си думи, „салонът“ зад него се разкиска неудържимо. Злъчката-Михал изчака шумът да позатихне и като продължаваше да се наслаждава на образа си в огледалото, заговори. Според пиесата на Доброплодни той трябваше да произнесе: „Кого да вярва челяк! Очите си или ушите си!“ и тъй нататък. Но това се бе сторило недостатъчно убедително за Димитър Инзов, та той „преведе“ встъпителните си думи — пък и цялата си роля — на онзи мнимо-елински говор със задължително „благородно“ съскане, който доскоро беше отлика на гърчеещите се сливенски чорбаджии, пък и досега не беше рядкост при общуванията помежду им. И затова неговият Михал заговори по следния начин:

— Кого да вярва целяк! Оците си или усите си! Ако гледам огледалото, не ма показва толко хубав. Пък ако цуес Вица, дума ми це съм изписан! На кое да вярва целяк: това огледало по-добре сте разбира от Вица! И ако не бях пък хубав, мозесе ли да ме залюби Радка. Това не мозе да бъде. Огледалото иска хчюпване…

Преди още да завърши и да тръшне огледалото в земята, цялата соба се тресеше в неистов смях. И мнозина започнаха да припознават главния герой по съскането:

— Туй ще е Йоргаки чорбаджи!…

— Не бе, не! Само да беше по-тлъстичък, ще речеш — Евтим…

А по-възрастните измежду зрителите си припомниха фанатизираните „елини“ (така се наричаха те самите) на вече отминалата епоха:

— Димитраки чорбаджи ще да е това…

— Владишкия наместник Кирияк…

Оживлението беше толкова голямо, че Вичо — неговата роля се играеше от Стефан Гидиков — трябваше доста да поизчака, докато да произнесе своето:

— Добър ви ден, господарю…

… И се заредиха комичните патила на богатия чорбаджия Михал, подиграван и порядъчно оскубван от ласкателите Вичо и баба Марта. Публиката се смееше презглава не само на пиесата и на чудноватия външен вид на героите (особен смях предизвика чернобрадият учител Никола Боров, който изпълняваше ролята на прелестната и очарователна Радка), но в същата или даже в по-голяма степен на припознатите в актьорските изпълнения по-популярни сливенци. В това отношение не бе пощаден дори и самият автор. Когато в началото на второто „деяние“ (действие) Радкиният баща Съби (Анастас хаджи Добрев си „хортува сам“: „Който се жене в тия времена втори път, главата му иска хчюпване. Не ми стигаше, гдето изгорях първи път…“, зевзеците веднага изхихикаха:

— Туй си е вярно! Директорът най-добре го знае… И всичко вървеше „като на съвсем истинско театро“ (както остана в спомена на малцината щастливци зрители), смяха се до насита и ръкопляскаха след всяко „деяние“, а понякога и след по-майтапските случки. Наистина между третото и четвъртото „деяние“, приблизително след като кокона Мария, мащехата на Радка, отиде да се лекува в манастир, в страничната собичка, от която се появяваха артистите, се долови някаква особена бъркотия. Мнозина помислиха, че някому може и да е прилошало, дори Садък паша Чайковски проводи един от офицерите си да попита дали да не повикат доктора на алая. Но не — гюрултията позаглъхна, не се стигна и до повикване на доктор. Артистите продължиха и благополучно изиграха и последното „деяние“: Радка и Славчо благополучно се ожениха, за всеобщо удоволствие съскащият чорбаджи Михал не само остана с пръст в устата, но уж по погрешка отнесе пердаха от досегашния си ласкател Вичо и накрая бе наречен и Мишкоед… Този път ръкоплясканията гръмнаха от само себе си, без да дочакат поощрителния знак на пашата. За всеобща изненада обаче едновременно с актьорите, излезли да се поклонят на благосклонната публика, на менсофата се появи и поп Димитър хаджи Костов. Лицето му, почти разплакано и с неотразима смес от умиление и дълбоко затрогване, изглеждаше така, че възбуденият ентусиазъм на зрителите някак си от само себе си угасна, аплодисментите и виковете „машалла“ (западното „браво“ не си бе още пробило път насам) малко по малко заглъхнаха. И когато мълчанието стана почти тягостно, поп Димитър произнесе задавено, на пресекулки:

— Братя!… Мили братя!… Преди малко… вест из Цариград… Точно преди една неделя… навръх Великден… В службата… Нашият светец Иларион… Иларион Макариополски…

Той се задави в сълзи. Уплашени от недоизказаното, зрителите не смееха да помръднат. Тогава Никола Боров, както си беше в одеждите на Радка, смъмри свещеника:

— Кажи на людете, дядо попе! Не виждаш ли, че си глътнаха езиците от страх?

Поп Димитър Черното направи усилие да се овладее, но успя само да продължи по същия несвързан, начесто прекъсван от хълцане начин:

— На Великденската служба… негово светейшество Иларион… не изрекъл скверното име… на нечестивеца патриарх Кирил… а въздигнал глас… за „Всякое епископство православных“!… Братя!… Мили братя християни!… Не само Христос… Възкръсна и святата наша самостоятелна църква!…

Една безкрайна минута никой не проговори и в собата на Панчеви се възцари неестествена, почти болезнена за ушите тишина. После всеобщата радост избухна изведнъж, всички скочиха на крака, заговориха в един глас, разкрещяха се. Но то беше несвързан шум, гълчава на осемдесетина балканджийски гласа (всекиму се струваше нелепо да поздрави възраждането на българската православна църква с викове като „Ашколсун!“ или „Машалла!“), като в бъркотията с по-голямо старание можеха да се отличат думи от рода на „Вечна слава!…“ или „Да живей светиня му Иларион!“… После някой от множеството — кому ли дойде това щастливо хрумване? — издигна глас и запя:

Кой знае, може би за случай като днешния по̀ подхождаше да се изпее нещо друго, например „Достойно есть“, „Тебе хвалим, Господи“ или „Алелуя“. Но в този миг на всеобщ и всеразтърсващ трепет никой не се залови да преценява. А мъжете в собата застанаха един до друг като войници и с възторг, който граничеше с екстаз, подеха песента. И добре поне, че се намери някой по-разумен, който да я извърти на „другите думи“, дето можеха да се слушат и от турско ухо:

Не един и не двама бършеха сълзите си. И не само ги бършеха, но и не се срамяха от тях.

Садък паша Чайковски, който вече бе научил достатъчно български, разбра от край до край сцената, която ставаше пред очите му. И като се изправи, тънък и строен, той вдигна ръка и отдаде почест по турски на проявата на българския верски и национален подем. За разлика от него каймакаминът Мехмед Салих бей не разбра причината на всеобщата възбуда. Но като видя действията на пашата, също и той вдигна длан до чалмата…

Цял Сливен, раята и властта, поздравяваше онова, което след години щеше да бъде наречено Българския Великден…

6.

Те не се срещнаха, а просто налетяха един на друг. И се познаха. Случайното кръстосване на пътищата им беше неприятно и за двамата (хаджи Ставри достатъчно добре помнеше джинса и нрава и на Евтим, а преди това и на баща му Димитраки, пък Евтим бе дочул в конака, когато четяха писмо из Търново, че някой си „ваш сливналия по име хаджи Ставри обикаля из Търновско, Габровско и Севлиевско и подкокоросва раята към неподчинение и буна“), но те по негласно споразумение в еднаква степен неискрено и в еднаква степен полууспешно се престориха на радостно изненадани.

— Сполай ти, Евтиме чорбаджи — отложи калпак хаджи Ставри. — Виж, това е късмет: да се върнеш след толкоз години в родния край и веднага да видиш близък и уважаван човек!…

— Сполай и на тебе, хаджи Ставри. — Евтим се поколеба, но подаде ръка и се здрависаха. — Какво така насам? По търговия или…?

— По търговия из царщината, чорбаджи, но по̀ на юг, към Филибелийско и Татар-Пазарджишко, зер изкупувам ориза на тамошните челтакчии. А иначе само се отбих по пътя си, колкото да се поклоня на бащиния дом. — И хаджи Ставри добави, като се опита да вложи умиление в гласа си: — Лятос ще станат дванайсет години, откакто съм заминал…

Повървяха така рамо до рамо докъде Сахатя (така казваха тогава не само на градския часовник, но и на мегдана около него) и се разделиха, с взаимни уверения в щастието, което срещата им бе донесла.

Когато се сбогуваха, Евтим замислено проследи с поглед отдалечаващия се надолу свой бивш съгражданин, а в същото време умът му напрегнато решаваше една не бог знае колко сложна задача. И хаджи Ставри още не бе завил покрай „газиното“, когато той бе стигнал до решението — свърна в обратна посока и веднага се шмугна в конака.

С Мехмед Салих бей не можа да се види — бил по работа някъде из каазата (така му обясниха, а всъщност каймакаминът, след едно юнашко запиване, продъжило без прекъсване две нощи и един ден, лежеше със страшен махмурлук в харемлъка на дома си). И когато се питаше дали да не прескочи до Али ефенди, попадна на Топчи Ахмед — третия по власт човек в Сливен, ако, разбира се, се изключи Садък паша. Евтим, както впрочем и повечето сливенци, нямаше особено доверие в способностите на двамата братя от Чочовен, сега бьолюкбашии, а довчерашни разбойници, но противно на опасенията му, Топчи Ахмед начаса „загря“ и оцени съобщението на чорбаджията. И зададе няколко въпроса, които показаха, че далеч не е такъв ахмак, какъвто го рисуваше мълвата. Евтим отговори. И с отговорите си на свой ред накара бьолюкбашията да се изпълни с уважение към наблюдателността и последователността в мисленето на християнския първенец: да, нямало грешка, Евтим лично познавал хаджи Ставри Койноолар; да, сега се сетил, че писмото от Търново ще да се е отнасяло именно за него — нямало насам друг бунтар с такова име, а преди години синът на хаджи Койно Койнов поел друма на изгнаника именно поради зулумите и непрекъснатите му сблъсъци с властта; да, трябва да е излъгал, че иде от юг, понеже бил облечен по северняшки („като капанец“, според думите на Евтим); излъгал още, че го довела тук жалостта по бащиния запустял дом, защото къщата на джинса Койноолар, това всеки кореняк-сливналия знаел, се намирала в горния край, докато хаджи Ставри отивал накъде хайдушкото гнездо Клуцохор, при това се правел на по-незабележим…

— Благодаря ти за вестта, чорбаджи — рече почтително Топчи Ахмед, когато Евтим завърши. — Аз ще имам грижата бунтарската обиколка на тоя — как го рече? — на тоя хаджи Ставри Койноолар да завърши тук, в нашия Сливен. Но още само една помощ искам от тебе. За облеклото на хайдутина разбрах. Само ми кажи още как е на вид.

Чорбаджията се замисли съвсем малко и отговори точно:

— Среден на ръст човек, бьолюкбаши ефенди, ама личи, че пращи от здраве. Лице обикновено, кръгло, мургаво; ще помислиш, че кожата е обгоряла от слънцето като на чифчия, но не — целият им джинс са такива, малко с циганска боя. Ястъклии мустаци, ала не чак много бухнати, да не бият на очи. Онуй, по което най се познава, са веждите му, ефенди. Те са дебели, рунтави, черни, без пролука по средата и са напреки, от край до край през лицето, надвиснали под челото.

— Тешекюр едерим, чорбаджи. Нататък остави всичко на мене.

И с тези думи Топчи Ахмед се упъти към помещенията на заптиетата.

Пристигането на хаджи Ставри не предизвика никаква изненада в дома на Бяно Абаджи. Причината преди всичко беше, че Ставри предвидливо се бе погрижил да съобщи по верни габровци за идването си. Но и да не беше предварителната вест, Бяно го позна от пръв погледа; помнеше го той още отпреди бягството му в четиридесет и осма, когато държеше воденица в Кумлука, но времето си посвещаваше не толкова на мливарите, колкото на буйства и дързостни прояви против турците. Но даже и да не си спомнеше за него (когато някога загърби Сливен, хаджи Ставри имаше само двайсет и осем лазарника зад себе си228), той пак щеше да отличи в него чертите на рода Койноолар — главно по сключените и надвиснали като жеравненски стрехи вежди.

— Лошо ми провървя в родния град — започна хаджи Ставри, след като се здрависа с домакините и насядаха в одаята. — За да не предизвикам съмнения, избиколих от Хаинето на юг чак докъм Ямбол, все едно че ида отдолу. Пък то още на влизане в града попаднах на Евтим чорбаджи… — Той забеляза как Бяно и синът му Найден се спогледаха многозначително и побърза да добави: — Не се безпокойте. За да го заблуди, ако е решил да ме проследи, аз най-напред слязох до този нов мост, дето сте вдигнали, а сетне се върнах и избиколих чак през Ески Намазгях, като от време на време се връщах по стъпките си, за да проверя дали върви някой по дирите ми. А тук похлопах, когато нямаше жива душа по улицата.

Бащата и синът не казаха нищо. Думите на хаджи Ставри не бяха заглъхнали още, когато, макар да не му бе дошло времето — още нямаше икиндия — Яна набързо сложи трапезата. Гостът отклони ракията и виното, но вечерята прие с удоволствие; ядеше лакомо и с настървение, като човек, който най-често кара на сухоежбина. Бяно и Найден също посягаха към гозбите, но без охота, колкото да правят дружина на хаджи Ставри.

Като се нахрани, гостът поблагодари — учтиво, но не и разточително, — после попита за разрешение и се залови да си свива цигара. Заедно с него и Бяно започна да натъпква луличката си, новата.

— Сигурно сте се досетили по какви работи съм тръгнал по градовете и селата на Балкана — започна посетителят, след като запалиха. — Ние, гдето по една или друга причина сме напуснали бащиния край, не сме преставали нито за час да мислим за него. И да не се примиряваме с робския ярем, надянат вече пет столетия на врата на горкия ни народ. — Бяно Абаджи кимна утвърдително. — И сме решили, че е дошло времето веднъж завинаги да скъсаме робската верига.

Домакинът поразмисли върху думите му и извади захапката из уста:

— Решили сте или е дошло времето? — запита. И като видя, че гостът се пообърка, обясни: — Не ме ли разбираш, хаджи? Да си решил нещо е едно, а то да е узряло — съвсем друго.

— За вас, господин Силдаров, комай тези две неща се разминават?

Бяно усети нотката на раздразнение в гласа му, та се опита да отговори по-иносказателно:

— Преди тридесет и пет години, тогава още младежи, ние, неколцина приятели, също бяхме решили, че е дошло времето. Сетне се оказа…

— Знам, знам — прекъсна го хаджи Ставри и очите му, сгушени някъде дълбоко под гъстите вежди, просветнаха. — Братството, нали?

— Откъде знаеш, хаджи?

— От един ваш приятел, господин Силдаров. Паскал, Паскал хаджи Кутьов. Той беше един от първооснователите, нали? С него аз съм близък… въпреки разликата в годините. Със сина му Никола — още повече. Защото и аз се установих в Браила, където са и те.

— И какво мисли Паскал? Дошло ли е времето?

Хаджи Ставри отново се пообърка.

— Той от тридесет години е далеч от родния Сливен, няма твърда и ясна преценка. И ме посъветва да се обърна за акъл към вас, господин Силдаров. А чрез вас — и към неколцина от по-младите, които вие ще ми препоръчате. Не се засягайте от това предложение. Знам, че сте по-улегнал и по-мъдър от другите. Но ако се стигне дотам да застанем куршум срещу куршум и гърди срещу гърди с поробителите, те по-младите, ще бъдат възкресителите на войската и славата българска.

— Също и това ли каза Паскал? — учуди се Бяно Абаджи.

— А, не — за пръв път се засмя, гостът. — Паскал хаджи Кутьов поръча ние само да развеем байрака на Агликина поляна, а той щял да дойде от Браила да застане под него. С пушка, изработена от собствените му ръце.

— Е, това вече подобава на Паскал — усмихна се на свой ред и стопанинът. — И ако се видиш пак с него, кажи му, хаджи, че стигне ли се да дойде с пушка в ръка на Агликина поляна, онзи, който ще го посрещне там, ще бъде неговият побратим Бяно Абаджи. — Той се обърна към Найден: — Разбра ли? Негова милост има желание да се срещне и разговори с по-будни и по-родолюбиви наши сливналии. Кои да му препоръчаме?

— Срам ме е да го призная, тате, но като че ти по̀ можеш от мене да ги избереш… — Ако изключим началното поздравяване, Найден май за пръв път проговаряше. — Кого и за кога да известя?

— Аз бих рекъл — Гидиков, Панайот Минков и Анастас хаджи Добрев. А може би и Иван Добровски… макар той далеч да не спада към младите.

— Чужд е още на тукашните дела Иван Добровски, тате. Не е ли по-добре на негово място да повикаме даскал Никола? Никола Боров?

— Тъй да бъде. Намери ги и им кажи по мръкнало да дойдат тук долу, в херодаята. Аз ги викам, тъй им речи, за хаджи Ставри не споменавай още. — И когато момъкът излезе, обясни на госта: — Трябва да ги събера по тъмно и с предпазливост. Преди половин година стана едно нападение над тукашния кадия, та турците още са като пощръклели. Но в херодаята ще бъдем в безопасност. Давала е тя подслон на много султанови душмани. Като се почне от Алтънлъ Стоян войвода, та се стигне до Георги Раковски…

— О, боже! — плесна се по челото гостът. — Как можах да забравя!… — Той приклекна до скромния си багаж и затърси нещо в него. И никога не разбра, че така, като отпрати мислите му в друга посока, Бяно ловко го подведе — избегна да му каже своето мнение по готвеното въстание, за което уж беше първият въпрос на хаджията. — А, ето! Добре че споменахте Раковски, господин Силдаров. Нося ви този армаган от него. Нарочно дойдох не направо, а откъм Белград. И там Раковски ми даде за вас това… още топло-топло…

Беше най-новата книга на Раковски: „Няколко речи о Асеню первому…“. Бяно я пое с онова страхопочитание, с което открай време се отнасяше към всяка българска книга. Полюбува се на корицата й, сетне внимателно я разгъна. От мястото си хаджи Ставри забеляза, че вниманието му най-напред бе привлечено от илюстрациите. И се обади:

— Също и те са дело на наш българин, господин Силдаров. Рисувани са от Николай Павлович из Свищов. Надарен от самата природа зографин, но освен това получил и високо образование във Виена и Мюнхен.

Не можа да се разбере дали домакинът го чу. Той бе прелистил още няколко страници и сега прочете на глас:

— „Византийска държава из начала йоще появления си била е непримирима враждебница независимих българ, а най-паче когато тии учредиха преславски престол и почнаха да управляват царство си редовно; та гледаше на тях като на съперници, коит могат един ден да я подчинят на себе; нейно старание беше да обори и завладее българско царство и употребяваше всеки начин да би постигла цел си!“

— Какво, господин Силдаров? — с лошо прикрита уязвеност попита гостът. — Вие се подсмивате?

Бяно издигна очи и го изгледа продължително.

— Георги Раковски е един от двамата най-големи българи, които съм срещал през живота си — произнесе той сериозно и отчетливо. — Раковски и Селимински, не зная други, равни на тях. Но докато хаджи Иван Селимински срещнах и опознах вече отраснал и изучен, с една дума — завършен, с Раковски е друго. Зная го от ей такъв. И той, тъй да се рече, избуя и извиси дух и знания пред очите ми…

— Няма да мине много — тихо вметна хаджи Ставри — и вие ще издигнете Раковски на още едно стъпало по-високо, където никой друг не стои редом с него. Доктор Селимински също ратува за общия ни идеал, но той в много отношения е далеч от Раковски!

Бяно с нищо не показа да го е чул и продължи по същия начин:

— Водач на родолюбците, воин с оръжие в ръка и вожд едновременно, стихотворец, вестникар, историк, изследвач на богатствата на народната реч и на обичаите, политик… Остана ли нещо, което това довчерашно момче не е достигнало?

— Но вие се позасмяхте одеве, когато прочетохте няколко реда от книгата… — с предишната нацупеност напомни гостът.

— Да, вярно е. — Бяно се усмихна. — Георги Раковски не е без кусури… и слава богу, че не е, иначе той щеше да бъде ангел небесен, а не човек. И кусура му аз намирам в неговото писано слово. Не знам как по-точно да се изразя. Когато човек приказва с Раковски, той говори простичко и безизкуствено, като всички нас. Захване ли обаче да пише, без значение дали ще е стихотворение, или обикновена статийка в „Дунавскый лебедъ“, речта му изведнъж става… става… невярна, съчинена, измислена, насилена. Ето, слушайте само няколко реда от неговия „Горски пътник“ и ще разберете онова, за което думите ми са бедни да го изразят:

— Е, драги господин хаджи Ставри, съгласете се, че така никой жив човек не говори…

Хаджи Ставри хаджи Койнов приготви уста да отговори нещо, но стопанинът го прекъсна с предупредително вдигане на ръка. Ослушаха се. Откъм двора се разнесе особено подсвирване.

Първите поканени бяха започнали да се събират.

— А, сега разбирам старанието на Топчи Ахмед — каза Анастас хаджи Добрев, последният от повиканите, докато се ръкуваше с хаджи Ставри. И обясни: — Бяхме с приятели в хана на Никола Кебеджията (там, горките, сега се оправят само хаджи Маринка и дъщерите, не останаха от мъжете в това семейство!) на приказка и чаша вино. По едно време нахлу Топчи Ахмед с неколцина заптиета. Огледаха всички един по един и си тръгнаха. Ама преди това почерпихме едного от хората му, та той ни издаде: търсели да заптисат един мъж, в северняшки дрехи, с ястъклии мустаци и със сключени гъсти вежди.

— Е — засмя се в отговор Хаджи Ставри, — ще рече, Евтим чорбаджи добре си е свършил работата… — И разказа неприятната случка при влизането си в Сливен.

— Рано или късно ще се наложи да извием врата на това турско мекере — с ледена заплашителност произнесе Найден.

„Сега ще се отплеснат в закани за разчиствания на сметки — помисли Бяно, който седеше по-настрана в херодаята и мълчаливо смучеше парлив дим от лулата си. — Дали и ние не бяхме така едно време? Уж кроехме големи работи, пък теглихме един бой на Димитраки и Кириак, пратихме Цено, мир на праха му, да стреля Узун Шерифаа… Не, не, момчета! Не! Неразплатените лични сметки тежат, ама те все пак трябва да си остават на задно място…“

За щастие обаче още следният момент му показа, че е разсъждавал и съдил погрешно. И опровержението дойде от онзи, който би трябвало да е най-засегнат от злополучното събитие:

— Евтим Димитров си е свършил своята работа, приятели — повтори думите си хаджи Ставри. — Нека и ние да свършим нашата, пък едва после ще можем с чиста съвест да питаме тогова и оногова „кой кум, кой сват“.

„Виж го ти! — възрадва му се в себе си Бяно Абаджи. — Не само се възхищава от Раковски, но е научил от него и най-важното — да не се заплесва по второстепенното…“

— Ние все още не знаем коя е нашата работа, господине — напомни междувременно Панайот Минков и с това показа, че също е от хората, които умеят да вървят направо, без да се помайват по пътя.

— За това съм тук, братя, да ви го обясня. И пак за това господин Силдаров, като прецени, че вие сте най-подходящи да станете първоапостоли на голямото дело, за което се върнах в родния град, ви покани за този разговор…

„Хитър! — прецени наум Бяно. — Хитър и умен! Похвали ги и с това ги приласка към замисъла си, а като ги определи за апостоли, веднага ги постави в подчинено положение спрямо себе си.“ Каза си това и веднага се заслуша — хаджи Ставри бе започнал словото си.

Говореше умно, отчетливо и с напиращ иззад думите вътрешен огън — така говорят хората, на които речта извира направо от сърцето. Започна с вековната робия и с лъжовността на разните хатишерифи и хатихумаюни („излязоха бошлаф още преди да са разгласени“), но имаше достатъчно съобразителност да не задълбава в двете теми — тъй или иначе онези, които ден подир ден се пържеха на този огън, знаеха положението на нещата по-добре, отколкото другите, дето следяха живота в Турско, но откъм свободна Русия. Ала после, когато заговори за въстанията и освобожденията на Гърция, Черна гора и Сърбия, в гласа му се усети ожесточение, че и недоизречен упрек; все едно че искаше да каже: „И какво? Мигар гърци, черногорци и сърби са по юнаци от нас, потомците на Симеона, Самуила и Иван Асеня?“ И като изпревари неизреченото им възражение, той отново досегна гордостта и самочувствието им:

— Но ще речете, че Черна гора е загубена някъде там на запад из далечните планини и че с нея и без нея за гаджалите е все тая, докато Българско, земите, населени с българи, почти опират до Цариград. Така е, братя. Така е и следва да се гордеем, че е така. Защото българинът винаги е давал уроци на съседите си по храброст, само нашият Сливен колко пълководци е дарил и на гърци, и на сърби в техните въстания! Всекиму според майсторлъка, братя. Щом сме юнашко племе и знаем да леем своя и чужда кръв за свидното си отечество, нека да го направим както ни се полага — напук на трудностите!…

„Добре го каза! — похвали го наум Бяно. — Добре го каза, макар че…“ Зад това „макар че“ беше споменът му за безчисления аскер, който се бе низал седмици и месеци през Сливен по време на двете последни войни на турчина срещу Дядо Иван. Голяма, много голяма сила притежава Турция, дано тези луди-млади не се заслепят да го забравят!…

Докато премисляше тези неща, той бе изпуснал част от словото на хаджи Ставри. И сега се заслуша отново. А той, гостът, вече попривършваше. Като припомняше, че преди седем столетия свободата на поробената от византийците България бе изгряла пак по тези места, хаджи Ставри съобщи, че българите от Търновско и Габровско вече са готови за великото дело, отвъд Дунава и в Сръбско чакат други хиляди, и с огнени думи прикани и Сливен, „люлка на войводи и юнаци“, час по-скоро да последва техния пример.

Бяно имаше желание да погадае кой от присъствуващите по какъв начин ще се отзове на призива. Но не му остана време за гадаене: едва хаджи Ставри завърши пламенния си призив и двама тозчас скочиха на нозе и се развикаха:

— На оръжие!… Бунт!… Няма що да чакаме!… Долу полумесеца!…

Бяха, разбира се, Анастас хаджи Добрев и Найден. Другите трима обаче не последваха лесния им ентусиазъм. Най-близо до Анастас и Найден беше Никола Боров; е, той чак не крещеше и не размахваше пестници като тях, но искрящият му поглед и настръхналата стойка на тялото издаваха, че е готов всеки миг да ги последва. Стефан Гидиков обаче въсеше чело, а Панайот Минков клатеше в съмнение глава.

— Какво? — попита, леко стъписан, хаджи Ставри, като се обръщаше предимно към двамата последни. — Страх ли ни е? Или сме на мнение, че не сме се наробували достатъчно?

Имаше твърде много предизвикателство и обида във въпросите му, но Гидиков и Минков показаха достатъчно благородство, за да се престорят, че не са ги забелязали. После за двамата отговори Стефан Гидиков. Като извърна към госта слабото си лице, той изговори ясно:

— Щом се обръщате първо към нас, хаджи, следва да се помисли, че в утрешното въстание ние ще водим сливенските юнаци.

— Разумява се от само себе си — побърза да го увери хаджията.

— Е, не ви ли се струва малко, хм, аджамийско и лекомислено водачите на едно въстание да научат днес, а да вдигнат народа утре?

— И каква ще е нашата цел? — обади се след него Панайот Минков. — Да воюваме за победа и свобода или просто да поведем народа като добитък към кланица?

— Разумява се… — несигурно започна да повтаря предишните си думи гостът, но Минков го прекъсна:

— Никак даже не се разумява, господине. Ако замисляме истинско въстание, а не авантюра — (думата авантюра също отскоро бе нашироко навлязла в речника на сливенци), — ние трябва да имаме сигурни бойци, план, храна, джепане, изпитани войводи и пълководци. Това са все неща, които не се решават и подготвят за една нощ.

Хаджи Ставри се огледа безпомощно. Буйните до преди минута Анастас хаджи Добрев и Найден Силдаров тихомълком се бяха върнали на предишните си места, стопанинът Бяно Абаджи старателно отбягна да срещне погледа му.

— И какво тогаз? — попита той. — Следва ли да смятам, че уж юначният Сливен ще остане настрана от всенародното дело?

— Не, не следва — беше спокойният отговор на Стефан Гидиков. — Сливенци нивга не са се посрамвали в народните работи, няма да се посрамят и сега. Но ние, господине, имаме нужда от две неща. Да сме уверени, че е подготвено наистина едно всенародно дело. И да имаме достатъчно време, за да влезем в него подготвени.

На това място Бяно сметна, че вече му е дълг да излезе от ролята си на безстрастен наблюдател. И като се поокашля, произнесе миролюбиво:

— Стефан и Панайот са прави, хаджи. Там, където ще се лее кръв, народна кръв, не може да се допуща прибързаност и лекомислие. — И побърза да предварди някоя острота: — Сигурен съм, че и вие, и Георги Раковски мислите по същия начин. И че пак заедно с нас имате ясна представа, че врагът, който ще трябва да преборим, не е както е бил по времето на великите си завоеватели, но и съвсем не е слабак.

— По времето на Петра и Асеня въстанието е започнало с още по-малобройни сили, но въпреки това е довело до победа — не се предаде лесно хаджи Ставри.

— Да, господине — отговори веднага Панайот Минков. — Но византийците не са разполагали с белгийски нарезни пушки и крупови оръдия…

Настана кратко мълчание. После гостът каза благородно:

— Какво пък, може би наистина да сте прави. Та нали затова сме се събрали — да огледаме задружно всичко и да приемем най-полезното за делото решение.

След тези думи се поотпуснаха. И разговорът изведнъж тръгна по друг начин — по-спокоен по тон и по-мъдър по съдържание. Умуваха, речи го, до първи петли. И се споразумяха за много неща. Щяха овреме да приготвят за въстание младежта на Сливен (хаджи Ставри обеща да остане до някое време тук, да помага със съвет и със самото си присъствие), а чрез верните им учители и свещеници — и годните да носят оръжие от каазата. Щяха да се разтичат за оръжие и джепане, за храна щяха да поръчат всеки въстаник да се погрижи сам. Бяно Абаджи пое дълг да се свърже с Георги Трънкин и Панайот Хитов в Балкана — нали и двамата му се падаха роднини — и да ги призове за вождове на народа в утрешните битки. Анастас Хаджи Добрев увери, че „също разбира нещичко от тези работи“ и се задължи да извежда по-големите ученици и някои от по-сигурните чираци и калфи и дати учи на талим — думата „военно обучение“ още беше чужда на сливенци. Хаджи Ставри щеше пък да се постарае „да държи связ“ (като бивш руски офицер от Кримската война такива изрази не бяха чужди на речника му) с другите подготвени за бунта люде от двете страни на Стара планина; за него решиха още начесто да сменя скривалищата си, за да не го надушат „конашките копои“. Не пропуснаха да помислят и за знамето на утрешната сливенска дружина.

— Това оставете на мене! — заяви веднага Анастас хаджи Добрев. — Ще имаме знаме за чудо и приказ, обещавам ви. Ръцете, които са несравними при изработването на плащаници и хоругви, ще се справят и с едно бунтовно знаме…

Разбраха го — говореше за майка си. Хаджи Калуда хаджи Добрева, по това време вече почти седемдесетгодишна, беше прочута, кажи-речи, по целия полуостров като майсторка на плащаници229, архиерейски одежди и мантии, подвижни двери за олтари и т.н. И никой не възрази — наистина тя нямаше равна на себе си в този род везба.

А Найден пък избра за себе си една-единствена длъжност: да стане телохранител (той го каза на турски „ясъкчия“) на хаджи Ставри и нито ден, нито нощ да не се отделя от него.

— За всички нас ти ще бъдеш наравно със знамето, хаджи — рече той просто, — и трябва да те пазим. Не мога да се закълна, че турски ятаган няма да те достигне. Но се заклевам, че преди да те достигне, моята душа отдавна ще се е разделила с тялото…

… За тази нощ хаджи Ставри щеше да остане там, в херодаята на Силдарови. Бяно Абаджи лично му приготви одър и завивка, а когато го оставяше сам, спря за малко до вратата и попита с тиха надежда:

— Обикаляли сте много, хаджи Ставри, също и при Севастопол сте се били под знамето на руския цар. Нейде пътят ви да се е кръстосвал с Иван? Иван Силдаров от Сливен?

Хаджи Ставри разбра всичко, което се съдържаше отвъд тези две изречения. За момент му се прииска да го излъже, но веднага се отказа — човек като домакина не заслужаваше неистина, пък дори и да е тя с най-доброжелателни подбуди.

— Не, господин Силдаров — каза глухо. — Не съм чувал за човек с това име.

Една въздишка, откъсната сякаш от самото сърце на възрастния мъж, беше единственият ответ на тези думи.

7.

През следващите седмици в Сливен, както е думата, вреше и кипеше. За предстоящото въстание се говореше почти неприкрито и младежта не само вече го чакаше, но и се поздравяваше по улиците в негово име. Лъскаха се пали и ятагани, разговорите се въртяха главно около пищовите и пушките, оловото и барутът се харчеха като топъл хляб, а една ока палер стигна дванадест гроша — незапомнена цена! По дворовете се сушаха меса, жените препичаха пексимет и режеха ивици ленено платно за превръзки. А вечер… вечер Сливен като че изобщо не заспиваше, някъде лампите и свещите не загасваха до разсъмване, а вместо от кучешки лай, тишината начесто се раздираше от „Стани, стани, юнак балкански…“ и „Къде си, вярна ти любов народна?“.

Начело на тази всеобща подготовка стоеше хаджи Ставри, но беше се сбъднало предсказанието на Найден Силдаров — той беше по-скоро символ и знаме, докато прякото ръководство полека-лека се съсредоточи в ръцете на Анастас хаджи Добрев и донякъде на Никола Бората, който се очерта като негов пръв помощник. След като се допитаха и до Бяно Абаджи, Анастас и Никола вежливо и с разумни доводи отстраниха от пряката подготовка на въстанието Никола Гидика и Панайот Минков; по съвет на Бяно им внушиха, че те ще бъдат несравнимо по-полезни, ако се нагърбят с грижите около читалището и общината („в утрешния ден ние ще имаме даже по-голяма нужда от тях, отколкото днеска“), а истината беше, че те действително не отстъпваха на другите по родолюбие и в духовните работи бяха като кремък, но просто природата не ги бе създала за дела с оръжие в ръка. Затова пък Анастас хаджи Добрев беше в стихията си и вършеше работа и заради тях. Той почти изостави задълженията си в школото и цялото си време посвещаваше на талим с младежите, на наглеждане цялата подготовка, на пламенни насърчителни слова, заради които (впрочем и заради юнашката му осанка) захванаха да го зоват Гарибалди230.

Противно на дембеллъка си, властта също не спеше. Истината изисква да се каже, че старанието й не се дължеше само на първоначалния донос на чорбаджи Евтим Димитров, но и на нареждания „отгоре“, понеже кипежът около Балкана не бе останал незабелязан. Шпионите на конака слухтяха по кьошетата, по кафенетата и изобщо навсякъде, където се събираше народ, дневните и особено нощните стражи, бяха усилени и заптиетата кръстосваха града с толкова оръжие по себе си, колкото навярно не биха носили и на война.

За властта не оставаха незабелязани трескавите приготовления на раята, но по внушение на Али ефенди не бързаха със заптисванията; даваха си сметка, че с прибързаност щяха най-много да сложат ръка на някои „дребни риби“, на по-разпалени луди глави и на по-гласовити певци на „Стани, стани, юнак балкански…“, а на тях им се искаше да заловят предводителите — и особено хаджи Ставри, за когото знаеха, че още е в Сливен, — та с един удар да обезглавят и кипежа, и сетнините му. Така във взаимно дебнене преминаваха тези дни и седмици в града под Сините камъни, докато изведнъж…

Хаджи Ставри ахна от почуда и възторг — бяха му разправяли, че байракът на сливенската дружина бил „прекрасен“, но това „прекрасен“ той все бе приемал като част от въодушевлението, което царуваше през тези дни в града. Но когато с постоянния си телохранител Найден се промъкна в дома на хаджи Стефан Копринджи Минчоолу — той единодушно бе избран за байрактар на сливенската дружина, — дъхът му просто спря пред чудесията на знамето: върху тежък атлазен зелен плат хаджи Калуда бе извезала със сърма от едната страна образа на Спасителя, от другата — величествен лъв с корона на главата231. Той постоя, премалял, пред него, после избърса влагата, набила в очите му, пък се приведе и благоговейно докосна с устни светинята. А когато се изправи, можа да каже само:

— Излъгали сте се, братя. Това няма да бъде байрак само на сливенската дружина, а на цялата въстаническа войска. Гдето се намира върховният й предводител, там ще се вее зеленият стяг с лъва на възродена България!…

… А само четвърт час по-късно щеше да стане ясно, че са се излъгали не само съзаклятниците от Сливен, но и сам предводителят им хаджи Ставри: тримата (с гостите тръгна и хаджи Стефан) едва бяха изминали и стотина крачки от дома на байрактаря и попаднаха на засада. Някой, спотаен в шубраките около дома на вдовицата Тонка Парашкевова, извика насреща им:

— Дуур!… Давранма!…232

Гласът не беше още заглъхнал, когато му отговори гърмеж на пищов — Найден стреля напосоки и същевременно нареди на своите:

— Лягайте!… Лягайте ниско!… И се закрийте зад нещо!…

Послушаха го. И тъкмо навреме — още залягаха, когато в здрачевината пред тях няколко пушки блъвнаха огън. Като се прицелваше по пламъка на една от пушките, Найден изпразни и втория си пищов. И отсреща се разнесе един от онези викове, които се надават при прекрачването на границата между живота и смъртта. В шубраците настана суетня — сполучливият изстрел бе смутил и объркал засадниците. Но не ги бе нито прогонил, нито им бе отнел охотата да заловят живи или мъртви своите жертви: хаджи Ставри Койнов само се надигна да погледне и два куршума се сплескаха в камъка до главата му. Стефан Копринджи Минчоолу реши да последва примера на приятеля си и при малко сполука да разреди пусията с още един човек, но Найден го спря:

— Недей, ще останем съвсем безоръжни. — Другият щеше да възрази или да запита нещо, но той го превари: — Сега важното е само едно — да опазим хаджи Ставри. Слушай ме внимателно. Ще ми дадеш този твой пищов и ще напълниш моите два. С три пищова под ръка аз ще задържа гаджалите до някое време, а ти не се май, измъкни хаджи Ставри и го води право през Демир капия и покрай Елена, към Търново.

— Ама…

— Няма „ама“! — отсече Найден. — Туй е заповед, ясно ли ти е?

Така и направиха. С трите пищова до себе си Найден Силдаров остана да ги прикрива, а както се уговориха, хаджи Ставри и хаджи Стефан скокнаха отведнъж и удариха на бяг нагоре към Фърчиловата воденица. Турците от задасата стреляха като луди подир тях (по-късно дори се оказа, че един куршум е пернал леко хаджи Стефан по плешката), но още един верен изстрел на Найден охлади желанието им да се втурват по петите им.

Ето как въстанието засега пропадна, но поне оцеля вдъхновителят му — след една неделя Стефан Копринджи Минчоолу се върна „ни лук ял, ни лук мирисал“ в Сливен и донесе важната вест, че хаджи Ставри благополучно се е прехвърлил от северната страна на Дунава…233 Донесе и последната заръка на предводителя: сливенци нека да продължат да се готвят, защото хаджи Ставри пак ще дойде и ще ги поведе към Балкана, към свободата…

Но завръщането на хаджи Ставри беше още далеч. Сега все още той бягаше, за да спаси живота си, а Найден, притулен зад един щастливо случил се там бинекташъ̀234, преграждаше пътя на преследвачите му.

— Не виждате ли бре, че е само един и се крие зад камъка? — извика заповеден глас отсреща. — Стреляйте нататък! А вие, Юсмен и Сали избиколете от двете страни през дворовете и го…

Куршумите наистина заплющяха върху камъка и само по чудо не засегнаха мъжа, който се криеше зад него. Найден обаче чу през гърмежите заповедта на непознатия предводител отсреща (беше Али бьолюкбаши) и си даде сметка, че дълго няма да се опази на това място. Поразмисли трескаво. Трябваше да действува! Да, ако искаше да е полезен на хаджи Ставри и на самия себе си, трябваше да действува, и то начаса. Той запретна двата си пищова и с внезапно рязко движение се претърколи към отсрещната страна на сокака. Няколко куршума вдигнаха праха около него, но и този път му провървя — не го засегнаха. Затова пък Найден зърна точното място на единия огън и щом спря да се търкаля, стреля нататък. И пак, както преди, му отговори неистовият рев на улучения…

— Познах го! — разнесе се друг глас от ляво. — Туй е синът на Бяно Абаджи!… Найден!…

Найден се извърна рязко. Онзи, който го бе познал, бе едно от заптиетата — навярно Юсмен или Сали; то надничаше откъм дувара на Тонка Парашкевова и се целеше към него с шишането си. Българинът гръмна нататък. Двата изстрела се сляха в един и заптието увисна безпомощно върху оградата. Непоправимото обаче беше вече станало — другите от засадата положително бяха чули името му, а това означаваше, че бащината (ех, „бащината“…) къща оставаше завинаги затворена за Найден. Той изпсува по турски, високо и с безсилие, пък скочи на крака и като се снишаваше покрай оградите, побягна с все сили от засадата.

— Ашколсун бе, братовчед! — тупна се по коляното Георги Трънкин; радостта бе избила на сипаничавото му лице, та то сияеше като месечина. — Те това се казва мъж от юнашко коляно: хем ще отърве кожата, хем зад себе си ще остави да съхнат трима проснати гаджали!…

— И как му е дошло на ума да се цели по пламъка на пушките! — възхити се друг от дружината.

— Завиждам ти, бате Найдене — рече Хаджи Димитър. — Така се излиза в Балкана, с пукнати агаларски кратуни, а не тихомълком и по терлици като мене…

Заваляха и други похвали и радостни възклицания от хайдутите, които ги бяха наобиколили. Единствен от всички Панайот Хитов изрече загрижено:

— Жалко само за кръстника. Той се отърва след оная беля, която сторихме зимъс, ама сега и нему няма да се размине…

— Ех и ти! — смъмри го Аджема. — За юначество като Найденовото се претърпява и един бой в хапуса!…

Този разговор се водеше на утрото на втория ден след престрелката посред Меча поляна — там чрез познати овчари Найден бе успял да се срещне с дружината на именития си роднина Георги Трънкин.

— Благодаря за похвалите — каза той, но лицето му не показваше да се е възгордял или даже само разчувствувал от тях. — Ама аз съм дошъл не за хвалбите, а с въпрос и молба. Разбирате ли? Може да съм проснал да съхнат трима или трийсет, обаче и пътя към дома съм си пресушил. И затуй ви питам: ще ме вземете ли са вас или да хващам друма я за Влашко, я за друга по-далечна чужбина?

— Иска ли питане, братовчед? За такива юнаци ние пей даваме и ги дирим със свещ посред бял ден. Ще получиш от Дядо Желю каквото ти липсва от снаряжението и — готово! А, момчета?

Всички отговориха едновременно, не се разбраха отделни думи, но по гласовете личеше, че цялата дружина с радост приемаше новия си побратим. И пак само един остана ако не против, то по-настрана — отново Панайот Хитов:

— Ама за едно да сме наясно, Найдене. При нас по закон е малко като в манастир — може да си женен, може севда да ти е на сърцето, няма мръдване извън дружината, няма скитосване по света с месеци…

Това беше цялата церемония по превръщането на Найден в хайдутин.

8.

— Оставам с впечатление — замислено се поусмихна Хюсеин бей, — че при вас не се скучае особено…

„Виж го ти! — каза си наум Али ефенди, докато изучаваше външността му. — Словото му се лее като зехтин — никога няма да познаеш, че е потурнак, довчерашен гяур…“

Имаше предвид новоназначения миралай на фабриката. След като Мустафа Кяни бей я доведе почти до разорение, преди няколко дни от Цариград бе пристигнала заповед за изритването му и за назначаването на заместник, Хюсеин бей. Че си разбираше от работата, това си пролича още от начина, по който я подхвана. А иначе за него се знаеше много малко: бил арменец на име Ованес, наскоро преминал към правата вяра, не се възползувал от разрешението на Корана и си останал едноженец, фабрикаджийството бил изучил по Белгия и Франция. Това като че бе всичко, което се знаеше за житието-битието му. Иначе по нрав се показваше спокоен, разсъдлив и вежлив в обноските, не се големееше с високия си чин; ходеше в униформа на миралай, но в нея видимо се чувствуваше неловко — за разлика от Садък паша, който, като родѐн дворянин, бе навикнал от дете с нея и тя не само не го притесняваше, но сякаш беше естествена част от снагата му.

„Аллах, аллах! — помисли на това място кадията. — И каква излезе тя? Че пашата и миралай беят, двамата обдарени с най-голяма власт в Сливен и каазата, не са от коляно на правоверен, а… Къде отива великата царщина на полумесеца?!…“

Докато Али ефенди търкаляше тези размишления из главата си, каймакаминът Мехмед Салих бей се обади от ъгъла:

— Ще сгрешиш, ако съдиш за Сливен само от тази случка, миралай бей. Не е такъв нашият Сливен…

— Хайде де! — иронично му подметна на свой ред Садък паша.

— Е, вярно, нашите сливналии са балканджии хора, по-буйнички — поправи се каймакаминът, — ама чак пък всеки ден не се стреля по улиците и стъгдите я!

Намираха се в селямлъка на Али ефенди. След бурните вчерашни събития, в които конакът бе дал двама убити на място и един ранен (а не трима убити, както бе помислил Найден), кадията бе сметнал за уместно да покани другите представители на властта — каймакамина и началника на алая, — за да обсъдят събитията. Садък паша, от своя страна, бе дошъл с новопристигналия миралай на фабриката Хюсеин бей. И така на чаша кафе се бяха събрали четиримата най-влиятелни в Сливен.

— Станалото-станало — примирително каза Али ефенди. — Работата е в това, ефендилер, че трябва да предприемем нещо. Да го предприемем, и то незабавно: градът е като разгневен кошер и — за съжаление — самочувствието не е на страната на правоверните. Длъжни сме да дадем възмездие за стореното престъпление и да вдъхнем упование на нашите братя по вяра.

— Вие ни поканихте, кадъ̀ ефенди — поглади добре поддържаната си черна брада Садък паша, — след като вероятно сте мислили по задачата. И доколкото ви познавам, не само сте мислили, но все имате и нещо наум. Защо не ни го кажете направо, поне за да бъде основа за разговора?

В думите на пашата се съдържаше нещо като похвала, или поне Али ефенди го схвана по този начин. И каза в отговор:

— Престъплението не трябва да остане ненаказано. Следователно или трябва да заловим и окачим на въжето виновника Найден Силдароглу…

— Ама как бе, ефенди! — възкликна на това място Мехмед Салих. — Видели са Найден Силдароглу като забива в Балкана…

… или да стоварим възмездието на онзи, който го е възпитал в бунтарство и неподчинение — баща му Бяно Абаджи.

— А! — възкликна веднага Хюсеин бей. — В една цивилизована държава, каквато с основание претендираме да е нашата, никакъв писан или неписан закон не позволява както бащата да бъде преследван за делата на сина си, така и синът — за делата на бащата. В противен случай ще потвърдим разните пренебрежителни думи като „азиатци“ и прочие, каквито Европа с удоволствие лепва зад името ни.

— Ба… — засмя се многозначително каймакаминът, — само кажете и аз с моите заптиета ще оправя работата тъй, че всичко да се свърши, преди да е дочула Европата. И без това момчетата са жадни за мъст…

— Съветвам ви да не го правите, каймакам ефенди — без да повишава глас, но с ледени нотки изрече Садък паша. — Доколкото зная, винаги настават гибелни последици, когато се сблъскват полицията и войската… и като че ли историята не помни подобен случай, когато победител да е излязла полицията. А аз, каймакам ефенди, няма да позволя пред очите ми по най-груб начин да се погазва законът.

Али ефенди изпсува наум: кой дявол му бе внушил налудничавата мисъл да действува съвместно с пашата на казак-алая! И защо не си изпълни замисленото без много-много шум и да остави тези надути пришълци да се пенявят „след байрама“? Ядосан повече на себе си, той реши да се озъби:

— Недейте толкоз да ми навирате в очите закона, ефендилер, той в края на краищата е преди всичко моя работа. И чак дотолкова не се кланяте на Европата. Ислямът не е дошъл дотам, че да дири акъл непременно от гяурска Европа.

Отговорът, който получи, прозвуча зашеметяващо, макар че Хюсеин бей го произнесе твърде делнично и с предишната усмивка:

— Струва ми се, че гледището на падишаха, изразено в неговия свещен саморъчен Хатишериф от месец ребиел-евел на годината 1256-а, не съвпада с изразеното сега от вас, кадъ̀ ефенди…

Али се прокле мислено — не само за капана, който сам си изкопа и сетне също сам се бутна в него, но и за шумното му преглъщане след тази забележка, което — нещо средно между хлъцване и въздишка — отекна в просторния селямлък. Прецени, че ако иска да излезе с чест от схватката, трябва начаса да премине в настъпление. За съжаление обаче той не се отличаваше с особено бърза мисъл, та избра твърде съмнителна почва за своя словесен юруш. Кадията показа обезобразената си десница и каза хладно:

— Не ми давайте уроци по служене на исляма и падишаха, ефендилер. Тези пръсти загубих не като разбойник по пътищата, а именно като служител на закона…

И последва нова плесница — този път от проклетия поляк, който се бе озовал начело на един алай на падишаха.

— Разгеле става дума за това, Али ефенди — изрече невинно Садък паша, — та се сетих да попитам нещо. Вярно ли е, че тези хаирсъзи, които са ви осакатили така жестоко, са намерили под този същия покрив свещени вещи от един сливенски храм?

В този момент кадията окончателно загуби контрол над себе си. И в паническото си отстъпление той стисна пестници и избягвайки отговора на въпроса, се насили да каже с нещо като самообладание въпреки безочливата неистина в думите му:

— При друг случай ще задоволя любопитството ви, паша ефенди. Но според мене ние сме се събрали да решаваме нещо много по-неотложно. Има някакво недоразумение между нас, ефендилер. Не ставаше дума да съдим бащата за безумствата на сина. Но ние можем поне да призовем казания Бяно Абаджи, да го посплашим, да го поразпитаме, че белки измъкнем от устата му дирята на виновника.

— За това не виждам пречки… стига да не се прекрачи законът — съгласи се Садък паша и бръчката между веждите му поизбледня.

Така и направиха. И докато да изпият още по едно кафе, заптиетата доведоха в дома на кадията „казания Бяно Абаджи“. Садък паша Чайковски бе живял вече достатъчно дълго в Турция, че разбра какво се криеше зад тази невероятна деловитост…

Българинът застана до вратата и почтително, но без раболепие свали калпак. Беше поочистил дрехите си, но те все пак издаваха с вида си, че в изминалото денонощие са се разполагали върху загнилата слама на зандана. Али ефенди имаше намерение да държи доведения така, прав и като на разпит, но Садък паша (май множко се разпореждаше този сонрадан гьорме235) го изпревари, като рече на доста неугледен български:

— Заповядайте, господин Силдаров, седнете тук между нас…

Бяно Абаджи се поколеба, за миг ехидна усмивка се хлъзна по устните му (беше си казал, че може би ще остави „за дамазлък“236 в този богат дом някоя и друга от свирепите въшки на тъмницата) и се разположи на мястото, което му посочваха.

Като продължаваше да се разпорежда в собствения му дом, Садък паша подкани домакина:

— Ето ви го Бяно Абаджи, кадъ̀ ефенди. Можете да започнете разпита…

Това встъпление не се понрави на Али ефенди, то го поставяше в нещо като подчинено положение спрямо останалите: той ще води разпита, а другите ще висят над главата му като учители над ученик. Да не говорим, че разпитваният също ще да е усетил разположението на силите в тази стая и ако не друго, то поне от „посплашването“ положително няма да излезе нищо. Като помисли всичко това, Али същевременно правилно прецени, че нямаше възможност за избор. И затова вместо пипане предпазливо и отдалече, реши да подхване направо:

— Ние се познаваме отдавна, Бяно Силдар — каза през зъби, като влагаше студена заплашителност в гласа си, — та се знаем колко струваме. Затова искам да ми отговаряш направо и без хитруване.

— Нямам никаква причина да хитрувам, кадийо — спокойно прие заканата му задържаният. — Хитрува онзи, който има от какво да се страхува и какво да крие. Аз не се смятам за такъв.

— Тогава кажи истината: знаеш ли що е извършил вчера по икиндия твоят син Найден?

— Зная, кадийо — произнесе ясно Бяно Абаджи, но преди доволната усмивка да разцъфне докрай върху лицето на Али ефенди, продължи по същия начин: — Нощес Топчи Ахмед на няколко пъти ми набива със сопи и ритници тази ваша истина.

При тези думи Садък паша Чайковски отвори уста да се намеси, но само след миг колебание се отказа. Защото пред него се играеше прастарата игра на котка и мишка, като с достойното си държане и умните си отговори българинът, веднага успя да постави Али ефенди в ролята на мишката.

А междувременно Бяно Силдаров продължи:

— Разбирам какво ще искаш да изкараш, кадъ̀ ефенди. Не си прави труд: имате моята дума — а мога и да го докажа със свидетели, — че днес е точно двадесет и четвъртият ден, откакто последен път съм виждал сина си Найден. Чувах, че бил в Сливен, но къде е ходил, що е правил, под кой покрив е спал — не зная. Не се е обаждал нито при мене горе, на Барите, нито на майка си у дома, нито на брат си и сестра си. Това е!

Каза го така, че изглеждаше нелепо да се усъмниш в думите му. И все пак Хюсеин бей не скри изненадата си:

— Учудвам се, Бяно ефенди. Не ми се вижда в реда на нещата един син двадесет и четири дни да е в същия град и да не се обади на родителите си. Или такива са обичаите тук, в Сливен?

— А! — изкиска се на това място Мехмед Салих бей. — Това са обичаи не на сливналии, а само на този Найден Силдароглу. Чувах есенес, че като се заплеснал по една фуста и тръгнал из царщината да…

— Мисля, че любовните дела на сина ми нямат място в този разговор — сухо го прекъсна Бяно.

— А, защо? — обади се някак лековато Садък паша, като нагласяше монокъла на окото си. — Един мъж, който заради любовта си е способен да обиколи империята, спокойно може по същите причини и три-четири седмици да не се весне в бащиния си дом.

Бяно Абаджи размисли върху думите му, разбра, че с тях пашата всъщност му подаваше ръка и с кимване на глава му поблагодари.

— Чини ми се — подхвърли многозначително Али ефенди, — че който е тръгнал по севдаллък, не вади пищови срещу служителите на реда…

— А мен пък ми се чини, кадийо — беше незабавният отговор на българина, — че не е уместно да свързваш сина ми Найден със снощните зулуми. Даваш ли си сметка, че ако помоля да призовеш човека — а той бил единствен, — който уж го е познал, обвинението ти ще се пукне като сапунен мехур?

Беше вярно; читателят навярно си спомня, че онзи, който бе видял по-отблизо Найден и бе извикал името му, секунда след това се бе простил с живота си.

— Достатъчно е, че е обадил името му. Думата на един правоверен е достатъчна — каза Али ефенди, но гласът му не прозвуча особено убедително. После запита: — Къде е сега този твой влюбчив син, Бяно Силдар?

— Нямам никаква представа — обясни запитаният. — Не само за сега, но изобщо за последните няколко седмици.

Умълчаха се. После Хюсеин бей рече с наглед свойствената му (в действителност тя беше привидна) отпуснатост:

— Струва ми се, че нямаме повече работа тука. — И натърти: — Нито ние, нито челебията, когото домакинът е, хм, поканил.

— И аз така мисля — побърза да се съгласи от ъгъла Мехмед Салих бей. — Но ние пак ще се съберем, ефендилер. Когато моите аждери-заптиета спипат този… — ново изкискване, — този усърден севдик с пушка в ръка в Балкана, ще има пак да си поговорим.

Али ефенди очакваше, че най-напред снизходително ще освободи задържания, а другите гости ще си тръгнат по-късно, след като изпълнят правилата на османското гостоприемство. Те обаче настанаха заедно с българина. Ядоса се, та вместо да запази хладнокръвие, нему скимна да се заяде за „довиждане“ с този гяур, който отколе дръзваше да влиза в противоречие с него:

— Е, що, Бяно Силдар? — подхвърли ехидно. — В твоите очи може това снощното да е било предсказаната буря, а? Много здраве имаш, драги, много здраве, няколко куршума из засада не са никаква буря. А бурята — тя вече започна, ама между вас, гяурите-българи. Скоро, съвсем скоро ще ви гледаме сеира, когато ще се хванете едни други за гушите…

Бяно го изгледа неразбиращо, но се въздържа, не каза нищо. И излезе, без да се сбогува.

След малко пред вратата на богаташкия дом на кадията се изправиха четиримата, които допреди минута бяха в селямлъка му.

— Какво, миралай бей — рече Садък паша, — ще ме съпроводите ли до дома, за да завършим разговора си?

— Ако не настоявате, паша ефенди, бих тръгнал с този българин, който… който току-що даде някому урок по достойнство и самоуважение. — И Хюсеин бей добави: — Чувах, че го наричате „Абаджи“ и вероятно е запознат изтънко с производството на платове. Бих искал да поговоря по този въпрос с него…

Но като се разделиха, той изобщо не заговори за аба и тъкане.

— За каква буря говореше кадията, Бяно челеби? Уверявам ви, можете да говорите съвсем спокойно пред мене, не е в обичаите ми да се занимавам с клюки и мюзевирджилъци.

— А, няма нищо тайно. Преди време рекох на Али ефенди, че власт, която сее беззаконие, рано или късно жъне буря. Думите ми трябва да са му направили впечатление, защото често-често ми ги припомня — кога с подмятане, кога със закана. — Бяно замълча, но нов въпрос не последва. — Може ли и аз да попитам нещо, миралай бей?

— Буюрунус237, питайте свободно, Бяно Абаджи!

— Аз пък не разбрах последните думи на кадията — това за хващането за гушите и прочие. Вие как ги схванахте?

— Допущам, че имаше наум унията. Защо се учудвате, мигар не сте чували за унията? Вашите църковни първенци в Цариград — свещенослужители и миряни, — след като се уверили, че с Фенер няма да излязат на глава, са се решили на една отчаяна постъпка: обърнали са се към папата в Рим за присъединяване на българското православие към католицизма.

— Но това е лудост! — възкликна Бяно. — Лудост и предателство! Да изоставим вярата си, която ни е крепила петстотин години!…

— Като довчерашен християнин — загадъчно се усмихна Хюсеин бей — напълно споделям вашето мнение. И тъй като навярно още много ще са онези, които ще мислят като вас и мене, в сблъсъка между тях и униатите Али ефенди вижда бурята като междуособица сред българите.

Двамата повървяха един до друг, всеки зает с мислите си.

— Вероятно сте разбрали, че съм новият управител на фабриката — поде отново миралаят. — Как мислите, че ще ме приеме християнското население на града? И самите работници във фабриката?

— Тъй като не е възможно да сте по-лош от Мустафа Кяни бей, нямате причина да се безпокоите, ефенди.

Предишната неопределена усмивка отново се хлъзна по лицето на потурчения арменец.

— А какво да направя, че не само да ме понасят, а и да застанат твърдо зад мене? Да спечеля сърцата им, искам да кажа?

Бяно помисли малко, после отговори:

— Струва ми се, че ако наистина го желаете, трябва да сторите две неща, миралай бей. Да се отнасяте към работниците справедливо и със зачитане на достойнството им. И да проявите благородство към онзи, комуто и вие, и цялата турска царщина дължите създаването на първата фабрика в земите на султана.

— Добри Желязков?

— Да. По прякор Фабрикаджията.

— Не допущам личност като Добри Желязков да е опрял до моето благородство.

Бяно спря рязко и го изгледа изпитателно.

— Наистина ли мислите така, миралай бей?

— Съвсем наистина. Чух, че Добри Желязков не бил напълно наред със здравето, но не се съмнявам, че иначе се ползува от признателността на властта и — защо не? — лично на султана. С всички последици от това. Тъй или иначе именно чрез Добри Желязков Турция прекрачи от Средновековието към новите времена.

— Човекът, чрез когото Турция прекрачи от Средновековието към новите времена — тихо произнесе Бяно, — лежи от четири-пет години скован от болест и разорен до дъно. Синът му помага, вярно е, помагаме и ние, неколцината му приятели от младежките години (от други той изобщо не би приел помощ), но въпреки това Добри Желязков е доведен до просешка тояга. „Изтъках си платното, ритам ти кросното“ — така го възнагради вашата власт за делото му.

Сега беше ред на миралая да го изгледа изумено.

— Истина ли е това, Бяно Абаджи?

— Човек не може да се шегува с тези неща, тъй мисля аз.

Те тръгнаха отново един до друг.

— Не е във властта ми да изменя отношението на Дивана и Портата към него. Какво говоря — да поправя това безобразие. Но затова пък мога, мисля, да уредя да получава до края на живота си емеклилик от фабриката. — Хюсеин бей се засмя горчиво. — От своята фабрика. Все ще съумея да го оправдая в сметките.

— Ще ме прощаваш, ефенди, ама не зная значението на тази дума. — Понятието „пенсия“ все още на никакъв език не бе познато на българите. — Как го назова? Емек…

— Емеклилик. То ще рече месечна парична издръжка на човек, който вече е престанал да работи.

— А, милостиня! — разбра го по своему Бяно. — Добри Желязков не е човекът, който ще приеме милостиня. С тази негова гордост…

— Не е милостиня, а издръжка, която се получава по право.

— И така да се извърти, пак няма да приеме. Такъв честолюбец като Добри!…

Този път не Бяно, а миралаят срасна крака в калдъръма.

— Защо да не опитаме веднага, а? Имаше там някаква подходяща ваша поговорка…

— „Да се кове желязото, докато е горещо“ — подсказа Бяно.

— От вас искам само услугата да ми покажете къщата му. Нататък желязото ще се опитам да изкова аз…

Бяно не каза нищо, само свърна наляво към Мангърската махала.

9.

На почукването му се отзова една скулеста и бледовата жена; Хюсеин бей не можа да определи възрастта й, но за друго позна безпогрешно — тя в никакъв случай не беше прислужница и това, че домът на един Добри Желязков нямаше прислуга, го слиса. А другото — че жената се стъписа при вида на униформата му — не му направи особено впечатление: той вече се бе научил как българите възприемат появяването на униформен човек пред вратата си.

— Не се плашете — предразполагащо рече миралаят, — не съм дошъл за лошо…

— Щях да се учудя, ако беше обратното — с неочаквано самообладание отговори жената. Тя беше Иванка, по баща Миркович, снаха на Добри Желязков. — В този дом твърде отдавна не може да се направи нищо по-лошо от онова, което вече го има.

— Бих искал да се видя с Добри Желязков ефенди. Да се видя като гост. Ще имате ли любезността да го попитате дали ще ме приеме?

Иванка Желязкова се изненада: този забитин с черна къдрава брада и леко гърбав нос говореше на съвсем правилен турски, но сякаш си превеждаше от друг език. „Ще имате ли любезността да го попитате…“ — кой истински правоверен би бил в състояние да скърпи такъв израз?

— За кого да му кажа? — осведоми се тя.

— Наричам се Хюсеин, Хюсеин бей, но името ми няма да му каже нищо.

— Заповядайте, Хюсеин бей. — Тя го въведе в къщата. — Предупреждавам ви, че ще трябва да почакате: свекърът ми е в такова положение, че ако реши да се срещне с вас, ще е необходимо доста да се погрижа за вида му.

— В такъв случай, стига да нямате нищо против, ще почакам на двора. — На лицето на миралая отново се появи подкупващата му усмивка. — Водя много затворен живот, знаете, та малко въздух…

Жената се съгласи и Хюсеин бей остана сам на двора. Сплете ръце отзад и се заразхожда. Всичко тук лъхаше на минало величие и на настоящ недоимък; не беше необходима кой знае каква прозорливост, за да се види, че доста години деляха стопанина на дома от зенита на живота му и оттогава насам бе последвало едно непрекъснато слизане надолу. Къщата не беше измазвана отдавна, бурени се подаваха между каменната настилка от нея до дворната врата, един кестен, навярно някога бил гордост за дома, сега стърчеше изсъхнал и изкривен като сакат. По-нататък на оградата бяха забучени няколко паунови пера — това бе единственият спомен, че по други времена в чичеклика на къщата гордо са пристъпвали тези чаровни птици…

Мина значително по-малко време, отколкото миралаят очакваше, и същата жена на неопределена възраст го покани. Той мълчаливо я последва в къщата (тук също личаха белезите на нуждата и оскъдицата) и влезе в стаята, която тя му посочи. Когато очите му привикнаха към полумрака — на прозорците бяха спуснати твърде плътни пердета, — Хюсеин бей, различи домакина. Той полулежеше-полуседеше на един одър в отсрещния ъгъл на стаята — целият потънал в дебели възглавници от пух, с ръце върху завивката, протегнати покрай тялото. А в средата на най-голямата възглавница се виждаха едно широко изпъкнало чело, пооредяла русо-бяла коса, прошарени вежди и мустаци и чифт сини очи, в които се четяха страдание и още буден разум. Беят промърмори своето „Добър ден“, свали феса си и прекрачи напред. Сега можа да забележи, че Добри Желязков бе облечен в светеща от чистота риза, но видимо протрита на яката и около изсъхналите китки на ръцете.

— Зоват ме Хюсеин бей — представи се той, докато сядаше на стола, посочен му от стопанина.

— Трябва да не сте много отдавна в лоното на правата вяра — неочаквано каза Добри Желязков и този странен начин на посрещане доведе една от приятните усмивки на госта.

— Не крия — каза той. — По род съм арменец. И все пак… Да, и все таки как го разбрахте така изведнъж?

— Просто не сте се освободили още от европейските си обноски, бей. Един истински мюсюлманин никога не сваля феса или чалмата си.

Усмивката стана толкова широка, че разкри двете редици седефени зъби на миралая, които бляснаха на фона на черната му брада.

— Не се учудвам, че човек с такава наблюдателност е постигнал толкова много!…

— Шегувате ли се, бей? — Сините очи станаха подозрителни, после помръкнаха. — „Толкова много!“ Един жив труп, животецът в който се крепи само по милостта на роднини и приятели…

— Не се шегувам — отговори сериозно миралаят. — И ако трябва да бъда съвсем откровен, ще ви призная, че главното чувство, което изпитвам в момента, е завистта. Да, да, завистта. Ще ви кажа честно: готов съм тозчас да дам здраве, чин, състояние, всичко, но да си осигуря като вас уважението на съвременниците и признанието на бъдните поколения. И това не са надути думи, челеби. Ако не се боях, че може да ме отблъснете, щях да коленича и да целуна тези уж робски ръце, които сами са прелистили нова страница в империята на „господарите“. Кълна се във всичко най-свято: в този град един ден ще ви бъде вдигнат най-личен паметник, само не зная дали той ще бъде от признателна Турция или от съотечествениците ви, които вечно ще се гордеят с вас.

Помръкването в синия поглед се смени от умиление.

— Не разбирам дали наистина го казвате по убеждение, или само за да стоплите сърцето на…

— Можете да ми вярвате, Желязков ефенди, аз зная какво говоря. Впрочем пропуснах да ви съобщя, че аз съм новият миралай на фабриката, създадена от вас. И съм изпратен на този пост не защото съм племенник на някой везир или съм го купил с подобаващ подкуп, а понеже съм изучил текстилната индустрия в Лиеж и Бордо. Вие наистина сте извършили едно чудо и аз, миралай Хюсеин бей, дойдох да ви се поклоня.

— Щастлив съм да чуя, че моята фабрика има нов управител. Вестите за поразиите на този некадърник Мустафа Кяни бей ме убиваха наравно с болестта.

Разговорът за малко прекъсна. Снахата Иванка Желязкова влезе и поднесе на госта кафе и сладко, после безшумно ги остави пак сами.

— Само от няколко дни съм тук и все още се запознавам с фабриката — поде отново Хюсеин бей. — И мога да ви кажа, челеби, че просто личи докога сте били там и кога други са поели работата ви. То е толкова ясно, като… Какъв пример да дам? Все едно къща, направена донякъде от майстор, а довършена от чирак — такова е производството на фабриката от първите топове сукно до днес.

Добри Желязков се бе борил с разчувствуването си, но сега се остави да бъде надвит от него. И на клепачите му — същински маргарит! — лъснаха две едри сълзи.

— Благодаря… благодаря от сърце… миралай Хюсеин бей… Вие… вие просто ми върнахте вярата, че животът ми не е минал напусто…

— А, напусто! — Гостът остави неопитаното кафе на масичката до себе си. — Бих искал моят живот да премине така напусто, както вашият! Дошъл съм с две молби, Желязков челеби.

— Молби? — тъжно се присмя болният. — Молби към мен?

— Имам желанието да обновя фабриката и да й върна онова значение, което е имала тя, когато е била във вашите ръце. Страхувам се обаче, че знанията и опитът няма да ми стигат всякога. Молбата ми е да ми позволите от време на време да идвам тука, да сядаме така един срещу друг и да споделям… да поисквам съвет…

— О, господи!… — изпъшка, трогнат, Добри Желязков. После за малко се върна предишната му подозрителност. — Да споделите, да поискате съвет… Какво например бихте искали да споделите днес, бей?

— Машините се стопанисват лошо, не, направо са занемарени. Какво говоря, те са си, най-точно казано, унищожени. Трябва да се сменят части, някои станове да се подменят с нови… — Той извади някакви листове от джобовете си. — Ето тук… Мога ли да ви запозная с някои от наблюденията си?

Фабрикаджията се съгласи. И повече от час двамата — първооснователят и наследникът — се задълбаха в цифри, технически преценки, предположения, идеи и възражения, спорове за машинни части и за промени в начина на производството, заплати и други облаги на „хаврикаджиите“. Добри Желязков забрави подозрителността си, оживи се, може би за пръв път от година главата му се отлепи от пухената възглавница, костеливият му пръст се вдигаше предупредително нагоре или рисуваше някакви машинарии (той все още казваше „чаркове“) във въздуха. И само едно не разбра той в този живителен час — че благородният Хюсеин бей се съветваше с него за неща, за които отдавна бе взел своето решение…

— Споменахте, че молбите ви са две? — напомни той, когато „разрешиха“ проблемите на фабриката.

— Ах, да. — Миралаят твърде сполучливо изигра миг на припомняне. — Ние сме на едно мнение, че „хаврикаджиите“ ще работят добре, ако са и платени добре. Аз искам да отида и по-нататък, челеби. Да дам на хората вяра, че няма да бъдат с празни ръце, когато от годините или от болест не могат повече да допринасят за успеха на фабриката. Това на Запад го наричат „пенсия“, а у нас, доколкото изобщо още го има, „емеклилик“.

— Похвален замисъл — вметна на това място Добри Желязков.

— И по справедливост искам да започна това дело с вас, най-заслужилия от заслужилите. Няма да е голяма сума, но аз ви моля да не я посрещате с обида. — Опитният потурнак майсторски измести нещата: той не молеше Фабрикаджията да приеме емеклилика, а само да не се обиди от размера. — Сто и петдесет гроша месечно, ами че това навярно е двадесета част от някогашната ви плата…

— Не, не, само шестнадесета — пресметна бързо наум българинът.

— Да, шестнадесета. Просто засега такива са възможностите, челеби. Ама защо да говоря — вие сам знаете как е било винаги тънко перото за злополуки и прочие…

Добри Желязков го изгледа — вторачено, изпитателно, продължително, сякаш искаше да проникне до най-скритите гънки на душата му.

— Истината ли ми казвате, Хюсеин бей? Действително ли аз ще бъда само началото на едно нововъведение или… или туй е майсторски замаскирана милостиня, спусната в паничката на просяка?

— Какво говорите?! — храбро излъга потурченият арменец. — Може ли с вас да се говори по друг начин освен с истината на уста?

— Ако е така, ще приема — след кратък размисъл каза Добри Желязков. — Но и аз ще поставя едно условие, бей: наистина да идвате при мене всеки път, когато усетите каквото и да било затруднение. — Хюсеин бей щеше да го залее с нов поток от думи, но болният го спря с вдигане на ръка. — Просто искам да знаете, че да споделям тревогите на фабриката за мен ще бъде като кръв за жилите и въздух за дробовете.

Те поговориха още малко и Хюсеин бей си тръгна.

С него си отиде и последният щастлив ден в живота на човека, когото хората зовяха и щяха да запомнят като Фабрикаджията.

10.

Вестта за унията премина над града не като бурния сливенския вятър, а като суховей — тя не поваляше, нито рушеше, но от нея хората повяхваха и клюмваха. Как се разгласи новината, че цариградските българи се явили в Пера при католическия архиепископ Брунони и го помолили българското християнство да премине под върховенството на папата238 — това никой не можа да си обясни; тя сякаш се пренесе с шумоленето на листата и с клокоченето на вадите, които преминаваха от двор в двор. Нямаше нито един-единствен човек в Сливен, който да се зарадва от вестта: гъркоманите се уплашиха, че с преминаването в лоното на католицизма „българогласните елини“ (така мечтаеха те да утвърдят българското племе) завинаги ще се изплъзнат от крилото на духовното водителство на патриарха, а предните на православието страдаха, че с един замах ще загубят онази вяра, която е крепила народа от свети княз Бориса до днес.

Колкото и да е странно, след като съобщението обиколи посърналия град, метохът при църквата „Свети Димитър“ остана празен — никой от общинарите-чорбаджии не се весна нататък, а уж божем именно те трябваше, бяха длъжни да преценят положението и да поведат народа за или против унията. Вместо това не след дълго читалищната библиотека в класното училище се изпълни с развълнувани хора, млади и възрастни. Първи дойдоха Панайот Минков и Боян Силдаров; изглеждаха така, сякаш току-що бяха видели земята да се отваря пред тях и да поглъща жените и децата им. Веднага след тях дотича по риза и чехли Иван Добровски. Както беше с разрошена посивяла брада и с очила, килнати накриво върху носа, той напълно приличаше на Топал Зафир Джинджия, дядо си. Едва се поздравиха и дойдоха още четирима: Стефан Гидиков, по-бледен и по-мършав от всякога, Анастас хаджи Добрев с войнствено святкащи очи, поп Димитър Черното с израз на пълна обърканост върху лицето и с тях младият учител Христо Самсаров. Гледаха се едни други до някое време, слисани и объркани, сякаш внезапно бяха загубили дар слово. После разговорът се отприщи отведнъж:

Поп Димитър: Братя, ще се намери ли някой да ми каже повече от слуховете? Вярно ли е, братя, че…?

Анастас хаджи Добрев: Хаиде, бате Панайоте. Не се оглеждай като ичеренец за слънце, а развързвай торбата. Като че нито един от нас няма да знае повече от тебе.

Боян Силдаров: Да, да, кажи им, Панайоте.

Панайот Минков: Мога да ви кажа само онова, за което има депеша в конака, приятели. Случи се, че можах да я видя.

Поп Димитър: Е, това вече не ще е слух, а точно сведение.

П. Минков: Онзи ден една делегация на цариградските българи се явила пред католическия архиепископ и помолила с писмена просба папата да ни приеме в католичеството.

Поп Димитър (кръсти се): О, Господи!…

П. Минков: Е, сетили се, слава богу, да помолят, щото папа Пий Девети да разреши да си запазим обредите и славянското богослужение. Архиепископът, Брунони по име, ги посрещнал с целия си духовен клир и с Хасун, армено-католишкия патриарх. И разбира се, начаса приел просбата и дал благословия от името на римския отец. Даже съчинили някакъв акт и се подписали всички присъствуващи.

Стефан Гидиков: Горе-долу тъй бях чул нещата и аз. Само не разбрах кои са били тези бащини-майчини, дето са предали светата наша църква.

Иван Добровски: А, това мога да ви го кажа аз. Начело е бил Драган Цанков…

Б. Силдаров (прекъсва го): Кой Драган Цанков бе? Не е ли свищовлията, дето е учил в Русия заедно с даскал Добри Чинтулов?

Ив. Добровски: Същият. Той…

Поп Димитър: Боже, боже! Да е завършил Одеската херсонска семинария, а да стане пръв предател на православието!…

Ив. Добровски: За съжалениие с него са били и мнозина наши сливналии. Дясна ръка на Цанков бил доктор Миркович…

Христо Самсаров: Не може да бъде!

Ив. Добровски: Не може, но е тъй. Там били също хаджи Мина Пашов. И поп Станчо…

Ан. х. Добрев: Поп Станчо? Юдата, който предаде даскал Добри на турците? Е, не се учудвам — който стане предател веднъж, спокойно може и да повтори, и да потрети.

Ив. Добровски: Сега той е бабалък на главния униатин. Зер Драган Цанков се оженил, за дъщерята на поп Станчо.

Ст. Гидиков: И какво станало нататък?

Ив. Добровски: Е, нали вече го научихте от господин Минков. Предали са ни и толкоз. От утре, дядо попе, можеш вече да се кръстиш наопаки, отдясно наляво. И да захванеш да учиш „Патер ностер…“

Б. Силдаров (сухо и с едва сдържан гняв): Чудя ви се, господин Добровски, че в такъв час намирате сили да се майтапите. Но от такива майтапи мен сълзи ми идат на очите…

В това време в библиотеката не влезе, а връхлетя Никола Боров.

Никола Боров: Братя, кажете, вярно ли е?… — Повториха му накратко новините. — Ах, гадовете им мръсни. Да ми паднат сега в ръцете, ще им скъсам главите като на пилета!

Хр. Самсаров (след продължително умълчаване): Да не избързваме с късането на главите. Я първо да помислим какво всъщност е станало…

Ст. Гидиков: Не чу ли какво е станало?

Хр. Самсаров (упорито): Е хайде де, какво пък толкова е станало? До Великден, когато в службата се споменаваше патриархът-грък, ние нему ли се молехме? Щом ще си запазим обичаите и нашето славянско богослужение, какво ме е еня мене, че щели да казват „папа Пий еди-кой си“?

Ан. х. Добрев (замислено): Абе знаете ли, комай има нещо в думите на Христо. По-рано казвахме „майната му на патриарха“, сега ще казваме „майната му на папата“ и толкоз. Работата е, че с това „кажи му аго — да му е драго“ веднъж завинаги ще се отървем от гърчулята. И ще им отсечем ръцете, с които бъркат в душите на съплеменниците ни. (Изкисква се.) Ех, само като си помисля какви ли мутри правят сега негова светлост патриархът и всичките му папищаци във Фенер, иде ми да река едно „Ашколсун!“ на доктор Миркович и другите…

Н. Боров: Пък от твоето „Ашколсун!“ мен ми иде да си изкопая гроба и сам да се заровя в него.

Поп Димитър: Аз приех да се запопя под ваше давление братя. Но сега искам да знаете: отречем ли се от православието, още начаса ще захвърля калимавката и кракът ми в църква няма да стъпи. Сам като пустинник-отшелник ще си общувам с всевишния.

Ст. Гидиков, Б. Силдаров, Н. Боров, Ив. Добровски (в един глас): И аз също, и аз…

П. Минков: Има две неща, с които не разрешавам да се прави алъш-вериш: народността и вярата.

Н. Боров: Не, три са: народност, вяра и език.

П. Минков: Приемам. И език!

Ан. х. Добрев: Ама чакайте бе, братя. Вие ще изкарате, че аз съм тръгнал да разпродавам на парчета вярата на дедите ни… Аз исках само да кажа, че…

Ст. Гидиков: Има неща, за които даже и хитруването е недопустимо. Хитруването и тънките сметчици.

Б. Силдаров: Ама че фанариотите са се запретнали да ни пречат и в църковните, и в народните работи? Нека! Който е чакал цели пет столетия, може да почака още пет години. Тъй или иначе нашият час ще дойде. И ще стане така, че един ден може и да сме благодарни на гърчулята. Защото в борбата с тях се закаляваме — също както челикът, когато минава през огъня.

Н. Боров: Вярно го каза, Бояне, в борбата, а не в хитроумните пазарлъци с папата.

Анастас хаджи Добрев и Христо Самсаров замълчаха и с това подсказаха, че признават грешката си и се присъединяват към останалите.

Поп Димитър (след ново умълчаване): Ние някак лесно думаме „борбата“, пък аз, да си призная, досега не чух нито слово за борба. Цялата кавга се водеше дали с доктор Георги Миркович, Мина хаджи Пашов и… е, също и поп Станчо да преминаваме в лоното на католическата черква, или да държим на нашето си православие. Другояче казано, дали да отидем на за̀вет край папския престол, или да си останем като старопланински бор изложени на ветрищата, бурите и снеговете.

Ив. Добровски: Прав е Черното. Дявол да го вземе, ако ще умуваме за нещо, то не е дали, а как да се преборим с пагубната стъпка на нашите знайни и незнайни другари от Цариград.

П. Минков: (след като го изглежда продължително): Харесва ми, че говорите за „пагубната стъпка на нашите другари от Цариград“, господин Добровски. Защото съм сигурен, че никой от тях — специално за доктор Миркович и Мина хаджи Пашов залагам главата си — не е вложил корист и гонене на някаква лична облага, когато са отишли да се кланят на архиепископ не знам кой си. Те не са по-малко родолюбци от нас, само дето са направили погрешна стъпка. А да се греши е човешко, както казал някой в древността.

Анастас х. Добрев: Сенека. „Errare humanu est.“239

Ст. Гидиков: Работата е в това: как можем ние тук, в Сливен, да се преборим с униатските карагьозчилъци в Цариград…

Поп Димитър: Дали няма да е полезно да потърсим съвета на Бяно Абаджи, Бояновия баща, и на поп Юрдан? Че и на Злъчката също? Те са врели и кипели в борбите, може би ще ни укажат посоката?

Б. Силдаров: Тате е горе, на Барите. А за поп Юрдан чувах, че бил по свои църковни работи из епархията.

П. Минков: И сигурно е така. Иначе и двамата, както ги зная, щяха да бъдат тук преди нас.

Н. Боров: Не ви ли е срам бе?! Като първолаци — за всяко нещо все да питате! Ами че когато Бяно Абаджи и поп Юрдан са били на нашите години, да не са ходили оттук, оттам акъл да просят? Не, приятели, не! Те са били истински борци, защото сами са решавали пътя и са тръгвали по него, като не са се поколебавали да си сложат и главата в торбата.

Ан. х. Добрев: Прав е Бората. Я какви мъже сме, пък все ни избива на хленчене, на чакане други да решават заради нас. Ами че тия в Цариград, драганцанковци и прочие, не я ли карат по същия начин? Искат да се отърват от гърците, ама не разчитат на собствените си ръце, а чакат папата да ги спасява.

Хр. Самсаров: Добре де, хайде тогаз да видим какъв път можем да хванем.

П. Минков: Мисля, че нещичко мога ако не да предложа, то поне да подскажа. Ние, братя, не сме единствените отечестволюбци и ревностни в православието българи. Предполагам, че в този час още в стотици градове и паланки на поробената ни татковина стоят и други като нас, лютят се срещу униатите и търсят как да поправят грешката им. И тъй като от своите селища те явно не ще могат да направят нищо, за тях ще има само едно решение: да пратят човек в Цариград, който от името на всички да изрази несъгласието…

Н. Боров: … и негодуванието…

П. Минков: … където трябва и със съгражданите или съселяните зад гърба си да се бори докрай, пък ако се налага и — как беше? — да си слага главата в торбата.

Н. Боров: Дявол да го вземе, прав е господин Минков!

Ст. Гидиков: И аз съм на същото мнение. Трябва, както е речено, още утре един измежду нас, снабден със съответно упълномощение…

П. Минков: За него не се грижете. Нали печатът на общината е у мене?

Ст. Гидиков: … със съответното упълномощение, казвам, да замине за Цариград. И там, като потърси съвет от Илариона и другите наши свети отци, да се включи в борбата против унията.

Б. Силдаров: Като знае, че ние през цялото време ще сме зад гърба му. И за издръжката му ще се грижим, и ще вървим с него да слагаме вратовете си на дръвника, ако опре работата дотам. Думата ми не е само за нас, които сме в тази стая — цялото християнство на Сливен ще бъде зад него.

П. Минков: Този наш пратеник трябва да отговаря на три условия: да е сърцат, но не и гневлив; да е учен, за да не могат разните там витии да го забаламосват; да е отракан в светските работи, за да не се стъписва дори ако трябва в царските палати да има работа.

Б. Силдаров: Между нас тука аз виждам само двама, които отговарят на тези условия — Анастас хаджи Добрев и Иван Добровски.

Поп Димитър: За Анастас, нека не се засяга, ама не съм съгласен, макар че отговаря и на трите условия. Той беше аха-аха склонен да лапне въдицата на драганцанковци. За борбата, която ще се поведе от утре в Цариград, ние имаме потреба от човек, дето никога, даже и насън, не ще се е поддавал на католическата съблазън…

Ст. Гидиков: Тогаз можем да смятаме, че изборът ни е направен.

Ив. Добровски (тъжно-шеговито): Ех, братя, братя… И като си помисля само, че уж бях решил да хвърля задълго котва в родния град…

Хр. Самсаров: Решено значи.

Б. Силдаров (вади лист и молив от чекмеджето на масата): Тогава нека всеки от нас запише каква сума може още утре сутринта да донесе за покриване харчовете на пратеника.

Записаха. И на другия ден събраха парите.

А след още едно денонощие сливенският „скитник-евреин“ отново пое по друмищата на света…

11.

… И пак беше настанало времето на прочутия сливенски панаир…

Имаше още много време до заник — през юни пътят на слънцето по небето е дълъг, — когато двамата приятели излязоха от училището. Примижавайки от светлината, Никола Боров хлъзна поглед от Хамам баир наляво до Гаговец и Кутелка надясно, протегна се така, че костите му изпукаха, и въздъхна със съжаление:

— Ех, дявол да го вземе!… Както се е лъснало това време, за юнаци в Балкана и подвизи е, не за превиване гръб над тетрадките. Чувствувам се така, като че празна крина нося на раменете си, не даскалска глава…

— Хайде тогаз да те разходя по панаира — предложи му Анастас хаджи Добрев. — Ако не друго, обещавам ти довечера премъдрата ти даскалска глава да е пълна с гюрултия и наддумвания на всички езици, все едно че си бил на вавилонското стълпотворение.

Те тръгнаха надолу. И още далеч преди Аба пазар обещанието на Анастас започна да се сбъдва: попаднаха сякаш не в човешко множество, а в истински въртоп. Пълноводната река от възбудени и шумящи хора ги подхвана, притисна ги в себе си и ги понесе нататък. Когато някакъв селянин с катъра си (носеше човечецът няколко вързопа „жива вълна“ за продан) мина помежду им и ги раздели, двамата трябваше да положат доста усилия, за да се съберат отново.

— Да си определим едно място за среща — изкрещя Анастас в ухото на неразделния си приятел. — Изгубим ли се в тази навалица, да знаем къде да се съберем отново.

— Няма нужда — отговори му по същия начин Бората. — Ти само се изправи сред гмежта и остани неподвижно, аз, като се повдигна на пръсти, все ще зърна къде стърчи един маяк в това море от хора.

Той щеше да продължи задявката си, но не успя — търговец на непознат език (сетне се разбра, че бил австрийски евреин) ги задърпа към сергията си да им показва топчета от фин вълнен плат на квадрати. Веднага след това попаднаха на каракачани, които зорлан ги накараха да опитат прясното сирене от тулуми… на равнинци с делвички мед и восък… на караабаджии из Анадола, залисани в пазарлък за един внушителен топ местна аба… на един хитрец-влах, който държеше на всяка цена да им продаде по бурканче „мехлем, дето лекува всякакви болести“… на родопчани с разкошни сиво-кафеникави халища… на селяни от Разградско и Ескиджумайско с такива губери, цветовете на които просто грабваха очите… В гъмжилото, макар и нарядко, не липсваха и познати. На едно място например буквално връхлетяха на Боян Силдаров, бил дошъл, каза им, да нагледа как се търсеха и харчеха платовете от неговата и на ортаците му работилница. (Отидоха с него да им ги покаже. Е, те не можеха да делят мегдан нито със сукното на Добри-Желязковата фабрика — сливналии упорито я наричаха само така, — нито с европейските платове, но личеше, че им трябва още само една крачка, за да се изравнят с тях. А иначе се харчеха и сега „като топъл хляб“, понеже новите „фабрикаджии“ удряха съперниците в цената.)

Малко по-късно, когато спряха да изпият по един топъл салеп („пари гърло, вади кашлица“, както го хвалеше салепчията албанец), Никола Боров изпъшка майтапчийски:

— Май твоето се сбъдна. От този калабалък и от крясъците главата ми пак е като шиник, ама такъв шиник дето напира отвътре да се пръсне… — Ако слушаш мене, можем и да се прибираме.

Но Анастас не го слушаше. Великан, какъвто беше, той гледаше някъде над тълпата и личеше, че е пробудено любопитството му.

— Ако тук е калабалък, там е направо калдъръм от глави — каза. — Що ли може да е? По моему даже да раздават бадева, за здравето на падишаха, баклава и шурупи, пак нямаше да се събере толкова народ. — Той зърна един момък, който бързаше нататък, и го повика. — Гунчо! Я почакай малко!

Беше онзи Илия, синът на „хаврикаджията“ Господин Токтанджиев, когото читателят може би помни като пъргаво и живо момче с лисичи щръкнали ушички, когото сливенци познаваха под прякора Гунчо. Сега острите уши пак „красяха“ главата му, но иначе бе хубавеляк младеж на двайсетина години, главен калфа в кундураджийницата на майстор хаджи Пеню. А допреди два месеца той беше и измежду най-ревностните луди глави на Сливен, които се събираха на „Краставо поле“ или нагоре по боазите да се учат „на талим“ от същия този учител Анастас хаджи Добрев, с когото пък по Нова година заедно бяха хранили дървениците в зандана.

Младежът се обърна. Засмя се широко и не само спря, но дръпна до себе си и своя спътник.

— Заповядай, господин учителю — каза. — И се запознай с този настоящ хайдутин, моя по-малък брат Стефан. Деветнайсетгодишен е само, пък вече е напълно готов за лявото хоро…240

— Добре, добре — съгласи се набързо Анастас хаджи Добрев, като се ръкува с двамата. — Исках да те попитам какво става там — той показа с очи, — че се е струпал такъв народ?

— Мигар не знаеш, господин учителю? — смая се Гунчо и ушите му още повече щръкнаха. — Там са борбите. Откак има панаир в Сливен, таквиз борби не са ставали и толкова силни пехливани не са се събирали. Зер и награда като тазигодишната не е давана — една крава с телето!

— Виж ти, виж ти!… — цъкна с език Бората. — Какво ще кажеш, да отидем да хвърлим по едно око и ние, а?

— Щом си рекъл… — съгласи се без особен ентусиазъм Анастас.

Малко по-късно те бяха сред навалицата около алая. Гунчо и брат му се погрижиха да поразблъскат множеството, та двамата учители успяха да излязат по-напред. И заедно с другите се увлякоха от гледката и вълненията на състезанието.

Панаирът в Сливен датираше от незапомнени времена, а знаеше се, че пехливанските борби, които неизменно го съпровождаха, са толкова стари, колкото и той. Но Гунчо комай не беше преувеличил — ако изключим доста несигурната легенда, че някогашният аянин Тахир ага по случай раждането на първия си син определил за победителя чифт охранени волове (те били спечелени, говореше се в същото предание, от фурнаджията Злати, бъдещия войвода Злати Кокарчоолу, който подир борбите уж ги вдигнал един по един на раменете си и ги отнесъл в обора си), тази година наградата беше най-лична. Дарена беше тя не от друг, а от Мехмед Салих бей… и колкото и да е странно, каймакаминът щеше един ден да се помни главно покрай нея, а не за почти петнадесетгодишното си управление над богатия Сливен.

Мехмед Салих не минаваше за стиснат човек, макар че и щедростта трудно можеше да се постави между неговите добродетели. И ако този път се разтевекели по необичаен начин, причините бяха две. Едната, официалната, която беше шумно разтръбена, гласеше, че като голям любител на борбите и дори участник в по-млади години в не една, където бе сплитал ръце с най-прочутите пехливани на своето време, каймакаминът бе пожелал с наградата да повдигне още по-нависоко името на това ежегодно състезание, като поблазни за участие най-силните и най-опитните борци, „башовете“ от този край на царщината. Другата причина, на която беше съдено да остане заключена между стените на конака, преследваше доста по-хитри цели. На един разговор, в който участвуваха също Садък паша, Али ефенди и още неколцина по-видни турски големци от града, бе преценено, че напоследък градът им бе придобил незавидната слава на размирен и бунтарски — прекалено много шум се вдигна например около бастисването на Али ефенди преди шест месеца, сетне разкриването на подготовката за буна, стрелбите и утрепаните заптиета посред Сливен, — та трябваше с някаква голяма и пищна забава („хляб и зрелища“, бе казал на това място Садък паша, като се позоваваше на прадревния опит на римляните) да се поразсеят и мрачните мисли на хората, и лошото име на града. И докато един друг се питаха какво могат да предложат на сливналии, в разговора се намеси Халис бей, непрокопсаният братовчед на кадията — именно той измъкна от вмирисания си на шевка, папазка и кираца мозък идеята да се направят невиждани борби по панаира, които да затъмнят поразиите на разните панайотхитовци, хаджи ставревци и найденсилдаровци. Възприеха това внушение и великодушно възложиха на каймакамина подробностите по осъществяването му.

Истината изисква обаче да се каже, че ако в началото Мехмед Салих бей не изпита бог знае каква радост от възложеното му задължение, после никак не съжаляваше. Защото станаха едни борби — за чудо и приказ! Навярно само вездесъщият аллах можеше да обясни как аджеба се разпространи мълвата за кравата и телето, но на Петровден, по обичай начален ден на борбите, в Сливен се бяха събрали най-прочутите пехливани от Бургас и Мидия на изток до Карлово и Филибе на запад и от билото на Балкана на север до Одрин и Лозенград на юг. Освен познатите в каазата Рюстем Балабан от Чокоба, наричан още Рюстем Карайълан241 заради пословичната му гъвкавост, и Тако Пехливанина — планина човек, та го сравняваха с връх Българка, тук беше например Метин Османоглу от Чирпанско, който всъщност преживяваше само от пехливанлъка и както се говореше, хич не живеел в оскъдица. Дошли бяха още прочутият чалъмлия Джевдет от Одрин, Кайя шериф от Айтоско, чието име само издаваше каква снага беше неговата242, родопчанинът Билгин Юнуз, за когото се говореше, че без особено усилие връзва на възел цевта на мечкарско шишане от самоковско желязо, Таньо Буюкли от Ески Заара, дето имал повече победи в борби, отколкото косми на главата, и Коджа Севинч от Странджа, който веднъж заради един обикновен бас изтръгнал трийсетгодишен дъб с корените и го пренесъл на двеста крачки разстояние, а за по-малко известните изобщо да не говорим.

Първите два дни отидоха, за да се очисти алаят от слабаците и неопитните, които бяха помислили, че награда като Мехмед-Салиховата може да се спечели тъй, само с един гол бабаитлък; единствената изненада беше загубата на Таньо от Ески Заара, който се полъга от хърбавия вид на едно момче от село Кюприя243 на морето по име Ниязи, тръгна да се гевези и докато да се усети, налепи сламата от алая по плещите си. След това дойде обаче ред на истинските борби и истинските борци, в схватките на които пращяха кости и мускули. Там, когато сила и ловкост се изправяха срещу сила и ловкост, място за майтапи вече нямаше. Например одринлията Джевдет успя да хване в чейрек Рюстем Балабан и го накара да се предаде чрез обичайното плясване с ръка по земята; сетне се разбра, че с майсторската си хватка бе обърнал ставата му наопаки. А Кайя Шериф се бори цял следобед със странджанската грамада Коджа Севинч, вечерта прекратиха борбата им поради стъмняването, на следния ден продължиха и чак на другата сутрин едно случайно подхлъзване (някои говореха за умишлено лисване на шарлаган под краката му) на Севинч даде победата на „Скалата“ Шериф.

… И днес, в последния ден на паметните борби, бяха останали двамата най-силни, най-опитни или… най-късметлии, единствените, чиито плещи не бяха опитали твърдостта на алая: Метин Османоглу и Тако Иванов пехливан от Терзобас. Те облякоха каспетите и се намазаха с шарлаган още на заранта, с всичките му плясканици по бедрата и вратовете и другите общоприети салтанати и захванаха да се борят в средата на сутринта и тъй като до обед не можаха да се надвият, Мехмед Салих бей — до него, под навес от тъкано платно, в този ден седеше, нарочно поканен, също Садък паша — прекрати за два сахатя време борбата и след пладне пак той я поднови. А междувременно басовете и обзалаганията стигнаха, кажи-речи, до Карандила и рядко се намираше някой да „върже“ две към едно — така изравнени изглеждаха силите и сръчността на двамата.

— Афедерсън, ти за кого си, каймакам ефенди? — попита по едно време Садък паша, който не разбираше много-много от борба, но също се бе увлякъл от вида на физическото могъщество и от хитрите хватки.

— Сам не мога да кажа — почеса се по гънките на охранения врат Мехмед Салих. — Тако е наше момче, ей къде е на две крачки Терзобас, ама пък е гяурин. И обратното, паша ефенди. Метин е правоверен, но кой му е виждал очите в неговия Чирпан. На кръст съм като бога на християните преди деветнайсет века.

— Тогаз ще попитам другояче. Според тебе — все пак човек с опит и знания в борбата — кой от двамата ще победи?

Каймакаминът изчака да проследи една схватка и едва тогава отговори с необичайна за него проницателност:

— Мога да кажа само кой от двамата ще загуби. Който пръв направи грешка или прояви разсеяност, ще се намери отдолу. И никога няма да види кравата с телето в дама си.

Минаха само няколко минути — то беше вече, когато слънцето бе наклонило към двете гърбици на Урум Тарла — и събитията на алая потвърдиха предсказанията му. Двамата гиганти, лъщящи от пот и шарлаган, бяха долепили могъщи снаги и сплели по невъобразим начин дебелите си колкото средно човешко бедро ръце. За несведущия изглеждаше, като че в момента те не правят нищо повече от това да се бутат, при това не особено настойчиво, познавачът обаче знаеше, че зад това бутане стояха огромните маси на исполинските тела и страхотната мощ на двете планини от мускули. Някой от зяпачите подхвърли високо:

— Ам’чи те може да се кюскат така като козли до утре сабахлен…

И в този миг Османоглу Метин направи грешката, за която каймакаминът бе говорил. За не повече от секунда или две той отклони внимание, за да погледне серсемина, произнесъл тази глупост. И Тако Пехливанина не изпусна тази възможност. За време, колкото е нужно за едно мигване на окото, той рязко се отдръпна назад и не само остави Метин да политне от собствения си напън, но и го придърпа, ускори движението му. И когато чирпанлията загуби равновесие, Тако подложи коляно под корема му, търкулна се по сламата на алая, увличайки противника със себе си, после с рязко движение на крака го отхвърли през главата си. И тогава смаяните зрители видяха как туловището на Метин се отлепи от земята и превъртайки се във въздуха, тежко, като огромен кожен чувал, претъпкан със зърно, пльосна по гръб на алая, а от устата му се откъсна едно хъкване на човек, който току-що е загубил дъха си. Тако терзобаслията не го остави да се съвземе, а рипна на крака и отдалече и с хъс стовари върху него своите сто оки месо и кости. Поваленият се опита да окаже още някаква съпротива, но какво можеше да стори без въздух в дробовете и притиснат под тази плът колкото воденичен камък? Той напъна врат, помърда нозе и ръце, пък се отпусна назад. Българинът не се задоволи с това символично предаване, а натисна плещите му о земята и едва тогава се изправи.

— Ашколсун! — откъсна се от стотици уста. — Евалла, Тако!…

— Евалла, Тако! — рече, възбуден, и Мехмед Салих бей, когато победителят се поклони по посока на навеса. — Евалла!… Сливен и каазата още много ще има да се гордеят с тебе!… Наградата е твоя и ти с достойнство я заслужи!

Наградата безспорно се полагаше на Тако Иванов Пехливанина, но преди да я получи, трябваше да се спази още едно от неписаните правила на борбите. Телалинът на празненството излезе напред и като обикаляше алая, подвикваше „като да отбне номера“:

— Слушай, народе! Намира ли се тук човек, който да излезе срещу Тако Пехливан? Ще призова до три пъти — не се ли яви някой, дето досега да не е побеждаван в борбите, кравата и телето ще заминат за Терзобас. — Той измина около едната четвъртина на окръжността. — И тъй, народе, викам първи раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?

Нямаше гълчава, нито подкани — множеството много добре знаеше, че никой повече не може да оспори победата на терзобаслията.

А междувременно телалинът продължаваше да се клатушка по окръжността:

— Викам втори раз: ще излезе ли мъж да премери сили с Тако?

Както и можеше да се очаква, нищо не последва и тази втора подкана. И ако людете не помръдваха, то беше само защото искаха да присъствуват, когато каймакаминът ще положи юлара на кравата в още мазната от шарлаган десница на победителя.

Телалинът вече приближаваше да завърши обиколката си на алая, като все така без надежда за ответ подкани множеството:

— Викам, народе, трети раз: има ли тука мъж, който…

И в този момент се случи неочакваното — от тълпата, сключила неколкоредов пръстен около алая, се възвиси ясен и отчетлив глас:

— Има такъв мъж. Аз ще се боря с Тако Иванов!

За минутка се възцари такава тишина, от която ушите изпитват болка. После всички заговориха в един глас, та се получи такава олелия, дето ще се е чула чак и на Кушбунар.

— Кой, кой се обади? — потърси с очи телалинът, леко объркан от неочаквания обрат на нещата. — Кой ще премери сили с Тако Пехливан?

— Аз! — обяви повторно същият глас.

Едновременно с тази кратка дума навалицата се разкъса и напред прекрачи едър, висок и плещест мъж, някъде около двадесет и пет годишен. Всичко в него изглеждаше противоречиво, несхождащо се едно с друго. Например носеше фес с тежък пискюл към лявото ухо, а беше облечен в алафранга дрехи — панталон и сюртук от тъмен плат, сива жилетка, бяла риза и червена вратовръзка, завързана на джувка. Беше красавец с умно лице, мъдри и спокойни очи и подстригани по западен тертип мустаци, а якият му врат (ако изобщо имаше врат — така бяха натрупани мускулите, върху плещите му) и юнашката снага подобаваха повече на пехливанин по сборищата или на върл хайдутин от Балкана.

— Даскал Анастас! — с уважение произнесоха някои гласове.

— Анастас хаджи Добрев! — изредиха всичките му имена други.

А в това време българинът отиде до навеса, поклони се сдържано и повтори ясно:

— Да, аз, Анастас хаджи Добрев, ще се боря с Тако, ефендилер. И нека от сега да бъде ясно на всички — той метна поглед през рамо, — и на Тако също, че излизам на алая за една чест и да изпитам дали напусто съм бозал млякото на майка си, не от лакомия за наградата. Тя, наградата, нека да си е за Тако Иванов, той напълно я е заслужил…

— А, това не може — рече кайамакаминът. — Който вземе крайната победа, той ще вземе и кравата с телето. — После, сякаш стъписан, че по този начин вече е дал благословията си за участието на учителя, подхвърли несмело: — Ама ти, чоджум, нямаш даже и каспети…

— Нищо, каймакам ефенди — самоуверено се усмихна хаджи Добрев, — ще се боря по панталони и за да не ги изцапам, даже и с шарлаган няма да се мажа.

След тези горди — или може би самонадеяни? — думи Анастас хаджи Добрев отиде към северната страна на алая (там бяха насядали предимно българи) и сръчно се разсъблече до кръста. Като нагласи добре монокъла на окото си, от своето място под сенника Садък паша го наблюдаваше с интерес. И когато го видя разголен, не можа да сподави един звук на възхищение — българинът имаше такава мускулатура, че в себе си пашата го нарече „същински древен гладиатор“. Той се поприведе към каймакамина и попита:

— Този не е истински пехливаннн, нали, бей?

— Познахте, паша ефенди. Чувал съм да се е борил, ама то е било случайно, само ей така…

— Не го разбирам това „ей така“ — призна пашата, без да сваля поглед от човека, който се подготвяше за борбата. — Какъв е по занаят?

— Анастас хаджи Добрев ли? Учител в българското школо.

— Учител!?! — почти извика началникът на казак-алая. — Аллах, аллах, щом учителите им са такива, какви ли ще да са ония в Балкана?

Мехмед Салих бей приготви уста да му отговори нещо, но се прекъсна — вляво, където стърчеше бръснатата глава на Тако Пехливана, ставаше някаква бъркотия, чието значение той не разбираше. Не мина много и от тълпичката там се отдели телалинът и заситни към първенците под сенника.

— Нечувано нещо, каймакам ефенди — рече той, като разпери безпомощно ръце. — Тако отказва да се бори с даскала.

— Ай! — хлъцна Мекмед Салих бей. — Туй пък не можех да помисля…

— Увещавахме, заплашвахме го, на молба ударихме — не ще и не ще. Страх го е, че не се помни. И не крие, че го е страх.

— Я го извикай тука!

Извикаха го. Тако Пехливанина приближи тромаво и като отбягваше да среща погледите на големците, запрехвърля огромната си снага от крак върху крак.

— Афедерсън, ама не ме принуждавай, каймакам ефенди — каза той в отговор на въпросите, които плиснаха отгоре му. — Доведи ми когото искаш от царщината, диви планинци от албанските чукари или черни арапи от юг, ще ги срещна на алая и с божията помощ ще ги надвия. Само с даскал Анастас не се наемам да изпитам силите си244. На мен ми стига кочът, който си определил за втория в борбите.

— Сега я втасахме! — изпъшка Мехмед Салих. — Ще станем за резил в най-големите борби, дето Сливен е правил до днеска…

— Че защо? — успокои го Халис бей, който досега бе стоял малко по-назад под сенника и, табиетлия човек, теглеше ароматен пушек от наргилето си. — Туй е състезание, а не ангария, каймакам ефенди. Който иска, се хваща, които не иска — здрав.

— Да, ама сега ще стане тъй, че небивалата награда да получи човек, дето изобщо не е докосвал противник на алая.

— И какво от това? — безгрижно попита в отговор Халис бей. — Повикай ще се намери ли противник за него и ако всички подвият опашки като Тако, нека даскалът да си води кравата вкъщи.

Така и направиха. Телалинът пак призова противник, този път за Анастас хаджи Добрев и — берекет версин!245 — още на първото повикване се намери човек да спаси името на борбите: беше онзи великан от Странджа Коджа Севинч, който все мърмореше, че по нечестен начин е бил надвит от айтозлията Шериф. Докато Севинч се приготвяше, някои подхвърлиха тази последна борба да се отложи за утре — на̀, слънцето съвсем клони към икиндия. Каймакаминът обаче не се съгласи: докато се вижда, да се борят, пък за нататък ще мисли сетне. Само подкани странджанската канара да побърза с подготовката си.

Още като излязоха двамата борци и приближиха да се поклонят, се видя първата разлика между тях — докато Коджа Севинч представляваше някаква безформена грамада от безразборно натрупани буци, българинът беше с широки плещи, издута корава гръд и стеснен в кръста, а мускулите под кожата му бяха дълги, гъвкави и при движение напомняха игра на змии в торба. После каймакаминът даде знак да почне борбата и тогава всички — дори такъв несведущ зрител като Садък паша — разбраха защо Тако Пехливанина тъй позорно бе отказал да сплете мишци с учителя: многократно по-силен по ум, Анастас хаджи Добрев предусещаше всяко намерение на противника и когато странджанският исполин се хвърляше да приложи някой от любимите си чалъми — я сарма да опита, я вълчи капан да сключи около даскала, — дланите му все плясваха в празното, понеже само едно мигновение по-рано българинът бе вече прибрал педя настрана крака, рамото или врата си. И всичко това даскалът правеше някак си без усилие, с усмивка, като на шега.

Коджа Севинч не бе случаен борец, на много алаи бе излизал той и много опит бе натрупал, та, речи го, знаеше всичко за борбата. Онова обаче, което ставаше сега, отначало го смая, а после, като чу хихикането на зрителите, направо го вбеси. И той реши начаса да се разправи с този чудноват противник, който сам не прилагаше никакви хватки, а знаеше само да избягва неговите. Имаше си за такива случаи Коджа Севинч един таен и не съвсем почтен чалъм, който никога не му беше изневерявал: рипваше като да стисне врата на съперника, но после в един миг се навеждаше и го халосваше с глава в корема — оттам нататък всичко беше само подробности. Към този свой изпитан похват реши да прибегне сега Севинч. И го изпълни тъй съвършено, както никога досега през живота си. Но както никога през живота му се случи нещо съвсем неочаквано — когато се хвърли напред, коремът на даскала вече не беше там, та странджанският пехливанин залитна напред, направи крачка или две, не можа да се задържи и се залепи като жаба с разперени крака и ръце на земята. Миг след това се случи още по-невероятното. Две жилести ръце, не много дебели, но сякаш направени от желязо, го подхванаха през врата и откъм чатала, слисаните очи на пехливанина видяха сламата на алая да се отдалечава от него, после железните ръце го извъртяха, та той огледа облаците и Сините камъни, а след още един миг бе стоварен с такава сила на земята, че всичките му кокали изпращяха. И докато да премисли всичко това, Коджа Севинч вече лежеше с притиснати плешки, а ушите му екнаха от невъобразимия вик на тълпата.

„Небето сякаш се сгромоляса отгоре ни“ — щеше да разправя по-късно Садък паша за този рев на полуделия от възбуда народ.

Един час след тези паметни събития двамата приятели пак крачеха един до друг през улиците на Сливен, но сега не бяха сами — Бората водеше за юлара кравата и теленцето й, а зад тях цвърчаха и жужаха рояк малчугани, които напираха да видят отблизо героя на днешния ден.

— Сам се прескимбичих246 — мърмореше, прикривайки несръчно вътрешното си доволство, Анастас хаджи Добрев. — От този блажен като анадолски пилаф панталон вече дори и бостан-коркусу247 не става…

— Да — изкиска се в отговор Никола Боров, — ама виж само какво водя подире си! От утре те виждам като пръв суватчия на Сливен.

— Ма̀ни, ма̀ни — въздъхна великанът, — туй пък ми е вторият кахър. Ами че ние у дома дори обор нямаме… Да ги вземеш ти, а? Харизвам ти ги от сърце.

— А, защо? — присмя се другият. — На мен те не ми приличат, аз не съм се борил по панаирите.

В този момент Анастас Хаджи Добрев пак зърна Гунчо и брат му Стефан и от вида им го озари внезапна мисъл. Извика двамата братя, а разгони другите малчугани, които се тълпяха наоколо.

— Я чуй — каза на Гунчо, — прайваш ли ми една услуга?

— Иска ли питане, господин учителю? За вас съм готов на кайма да ме накълцат… особено след онова, което се случи одеве…

— Ти по-добре за одеве не му напомняй — подметна през смях Бората.

— Кажи ми откровено — продължи Анастас. — Имаш ли хабер кои са сега горе на лявото хоро?

— Само дружината на Георги Трънкин, господин учителю — отговори, след като се огледа подозрително, момъкът.

— А можеш ли стигна до нея?

— Уха! — отговори самонадеяно Гунчо. — Един ден ми трябва, за да се поослушам, и един ден, за да ги намеря.

— Слушай тогаз. Мини довечера по тъмно към нас и прибери тези две добичета. А като намериш връзка с дружината, тръгвай нагоре в Стара планина. Нека си направят едно славно пиршество, а останалото месо да опушат за черен ден.

— Дадено, господин учителю! — щръкнаха весело ушите на Гунчо. — Обещавам ти до неделя този юлар лично на Георги Трънкин войвода да връча. С едно мъжко „чок селяем“ от тебе!

— Не от мене, не от мене — прихна в смях и Анастас хаджи Добрев. — Речи на войводата, че сам каймакаминът Мехмед Салих му ги провожда.

… Те не знаеха, че Георги Трънкин никога нямаше да види този армаган…

12.

Дотегнало им беше да се крият — ходиха чак до Шуменско и Търновско, ходиха до Филибелийско, навсякъде потери, навсякъде засади, навсякъде врагове: за два месеца промениха десет места и на десетте места бяха принудени да се спасят с битка. И накрая им омръзна. В Узана248 се удариха с потерята, пусната по дирите им, убиха двама, раниха още неколцина и я прогониха. Същото „било писано“ да стане и в тоя „нещастен за нас ден“, само че…

Когато се изтеглиха от Узана, Георги Трънкин настоя да завардят пътя от Сливен през Стара река и Беброво за Елена и Търново. Панайот Хитов — нещо необичайно за него — се противеше; той сам си го обясняваше с внезапно налегнал го мързел, но после много пъти щеше да се пита дали това не е било тайно предчувствие. Другарите му и най-вече Аджема и Хаджи Димитър настояха, недоволствуваха: „Хайде да идем там, дето иска войводата!“ И отидоха. Не залегнаха на пусия около Демир капия, защото за там се знаеше, че честичко върлуват хайдути и можеше да бъдат изненадани от хитро скроен капан, а малко по̀ на юг от билото, на онова място вляво от Бабина локва, което балканджиите познаваха като Кална усоя.

Разположиха се те до едно бистро кайначе на около двеста крачки от Кална усоя навътре в гората, за което с основание вярваха, че се знае само от хора, врели и кипели по тези места, но за всеки случай не пропуснаха да поставят стражи надолу към Сливен и на другата страна, към Демир капия. И тук изкараха два чудесни дни на такава почивка, каквато, кажи-речи, от Гергьовден не бяха виждали: наблизо имаше каракачани, от които купуваха в изобилие хляб и месо, чистата като сълза вода до тях — какво повече е нужно на хайдутина?

Всички се поотпуснаха, позабравените усмивки се върнаха на лицата им, даже Яни банскалията начесто затананикваше песнички на своето особено наречие. Но като че ли почивката най се отрази на войводата: „Нашият войвода Георги се развесели, току пей и тъй се разхубавил — да ти е драго да го гледаш!“, ще си спомня по-късно Панайот Хитов и ще вижда в това развеселяване особен знак, знамение; ако се бяха случили натам майка му или вуйчо му Бяно, положително щяха да кажат, че Георги повече от всеки друг път бе придобил сега приветливите черти и мъжката хубост на своя погинал баща Пею.

На третия ден към пладне Дядо Желю (нека припомним, че така наричаха опитния хайдутин Желю Чернев от Ямбол) дойде от поста при Заградената горичка и съобщи: явил се знак от техния верен ятак, козаря Танас Фетвата. Войводата и Панайот оставиха дружината и се изнесоха към стражницата. А там, почти в окрайнината на Заградената горичка, още от времето на Димитър Калъчлията хайдутите се бяха погрижили да повалят едно дебелостволо дърво, та зад него стражите им можеха да се разполагат „като бейове“ и да оглеждат цялата шир надолу към Даулите, без самите те да бъдат забелязани. Именно при това дърво отидоха двамата и там завариха Хаджията (тъй за кратко казваха на Хаджи Димитър), втория от стражите. Застанаха до него и надникнаха през дървото. На юг, някъде от подножието Даулите, се виеше към небето струйка особен чер пушек. Дядо Желю беше прав: това беше уговореният с Танас Фетвата знак, но дали се отнасяше за богат керван, запътил се през Стара планина, или за тежка потеря — това още не можеше да се каже. Изчакаха. И скоро-скоро разбраха работата — на около хиляда и петстотин крачки от тях, на южния край на просторната наклонена равнина на Конския егрек се появиха четиридесетина души, имаше само един на кон, другите все пеша, всички до един с пушки на рамо.

— Потеря! — Тази дума Панайот произнесе тихо и сподавено, макар че никой не би го чул и да извикаше.

— Е, край на рахатлъка — добави Хаджията. — Ще ни гонят и оттука.

Двамата смятаха, че това се разбира от само себе си, но Георги Трънкин не беше на същото мнение:

— Никакво гонене! — рече той решително. После се засмя — широко и по момчешки: — На потерята ще отвърнем със засада. И ще я разбием. Нищо, че са четири пъти повече от нас, един българин аз не го давам и за петима гаджали.

Той и Панайот Хитов се върнаха назад, вдигнаха дружината и я разположиха зад дърветата отдясно на пътя, на по пет-шест крачки от човек до човек. После се върнаха пак в Заградената горичка.

Потерята сега се виждаше ясно. Половината от хората бяха в униформа на заптиета, другата половина — башибозук, събран навярно срещу обещание за награда измежду хайтите на Сливен. Вървяха двама по двама, като войници; единственият ездач в групата благоразумно се движеше най-накрая. Хаджи Димитър го позна отдалече:

— Бьолюкбашията Топчи Ахмед — прецеди през зъби с ненавист. — Той им е главатарят. Само че не ги води, а ги кара…

— Вървете назад, прегледайте момчетата и намерете и за себе си сгодни места — посъветва Панайот Хитов. — Пък аз ще остана тука и ще бия в Топчи Ахмед. Мисля, че няма да се отърве от моята пушка.

Така и направиха. А след не повече от четвърт час потерята вече навлезе в онази извивка на пътя, където ги чакаха куршумите на горските юнаци. Вървяха лениво и си приказваха, някои даже пушеха — така добре се бе закрила дружината, че можеха да я отминат и да не я забележат. Панайот зае място зад един бук, на око трябва да нямаше повече от тридесет и пет крачки от пътя. От укритието си той видя потераджиите да се изнизват към завоя, после точно срещу него застана и Топчи Ахмед. Панайот го взе на мушката си. В този момент някъде нататък пропукаха пушките на хайдутите; между всичките се отличи само дебелият глас на Хаджи-Димитровото даалийско шишане. Конят на бьолюкбашията се подплаши, задърпа се и се извърна точно срещу пушката на Панайот Хитов.

— Ето ти! — продума отмъстително Панайот и дръпна тетика. Изстрелът му отекна някак си самотен и се видя как след него Топчи Ахмед увисна от седлото, а конят му, подплашен, хукна напред, като разблъска последните от редицата.

Хайдутите се изненадаха — двама от заптиетата бяха убити, също и бьолюкбашията им, но вместо да се разбягат, както ставаше в подобни случаи, хората от потерята свалиха пушките от раменете си и захванаха безредна, но честа стрелба. Българите им отговаряха с куршуми от пищовите си, но нещата, общо взето, не вървяха на добре — запазеше ли потерята хладнокръвие, превесът й в числеността рано или късно щеше да вземе връх.

Неочакваната съпротива не уплаши войводата, напротив — ядоса го. Неговият „червен бяс“ отново се спусна пред очите му, заслепи го и за броя на турците, и за смъртната опасност. Георги Трънкин изрева нещо като „Мамка ви, кръвопийци!…“ и с пищов в едната ръка и с ятаган в другата изскочи иззад своето дърво и се втурна да сече потерята. Измина пет-шест крачки, пък неочаквано спря. За секунда изглеждаше, сякаш се ослушва нещо, после се повали по очи и не мръдна повече.

От мястото си при бука Панайот Хитов видя развитието на битката и усети, че още малко и тя ще се превърне в разгром за дружината. И хрумна му да си послужи с хитрост — докато гърмеше с пищовите си, той се развика на турски:

— По-скоро!… Заобиколете ги оттука!… От онази страна!…

Момчетата от дружината, разбрали мисълта му, също се разкрещяха:

— Заобикаляйте ги!… Заобикаляйте ги!…

И чак сега турците се уплашиха, плюха си на петите и хукнаха подир коня, който бе отнесъл убития им бьолюкбашия. Като се увериха, че са се отдалечили, хайдутите наизлязоха от укритията си и се скупчиха около поваления войвода. Той лежеше с лице, заровено в свежата шума, дясната ръка с ятагана още сочеше напред, а единият му крак бе подгънат в коляното, та изглеждаше, сякаш сърцатият Георги Трънкин ей сега ще рипне отново и ще полети в битката. Панайот Хитов го обърна по гръб. Войводата се бе простил завинаги с живота, а от устата му се стичаше алена вадичка.

— На юнака — юнашка смърт! — тихо произнесе Дядо Желю, като подсмръкваше шумно.

— Царство му небесно! — свали калпак Найден Силдаров и всички последваха примера му. А като постояха така в смирено мълчание, Никола Аджема каза:

— Вземете му оръжието, а него да погребем. Не бива да го оставим така на горските зверове.

Изкопаха с ятаганите си плитко гробче и положиха в него мъртвия си войвода. Никола Аджема, като попски племенник, зачете „Отче наш“, но се обърка, та се наложи Панайот Хитов да докара работата до „амин“. Като затрупаха изкопаната пръст, те се поразшетаха наоколо, намериха един кух бук и в него скриха оръжието на Георги Трънкин и на двамата убити турци, които още се търкаляха на пътя, а кръвта им спичаше земята около тях.

— А сега — дим да ни няма! — каза Стоян Арнаудов, жеравналията.

— Не! — възрази веднага другият Стоян, Панайотовият шурей. — Останат ли хайдути без войвода, те вече не са дружина, а сган, пасмина. Аз казвам да поседнем отсреща на полянката и да изберем един измежду нас за войвода — той да ни води и командува, той да се грижи за нас, той да ни съди и награждава. За толкова все имаме време, преди да е дошла новата потеря от Сливен да отмъщава за Топчи Ахмед.

Послушаха го и така, с гулии през рамо и пушки на ръка, насядаха на полянката от северната страна на пътя. Спогледаха се очаквателно — винаги е трудно да се започне такъв разговор, — после се обади Хаджи Димитър, най-младият в дружината:

— Ако питате мене — започна той свъсено и рязко, както му беше обичаят, — няма какво да се умува. Нито един от нас не заслужава повече да ни води във времена на сполука и трудност от бай Панайот.

— И няма защо да ви напомням — добави Аджема, — че той събра и стегна дружината още преди войводата, мир на праха му, да се върне из Влашко.

Не се изреждаха да говорят, а погледите на всички се събраха в Дядо Желю. Бяха съгласни с предложението на Хаджията и ако някой можеше да го оспори, това бе само Желю. Защото той наистина бе с две години по-малък от Панайот, по това време двайсет и осем годишен, но затова пък имаше зад гърба си много по-голям опит от него като хайдутин. Че беше „хванал Балкана“ едновременно с Георги Трънкин, ще рече преди седем години, и бе учил „занаята“ при Димитър Калъчлията и сетне при Пею Зинов, когото народът помнеше като Буюклията. Нямаше да е несправедливо такъв „горски юнак“ да се поламти за първенството.

Нямало обаче никакви причини да очакват крамоли и властолюбство:

— Разумява се, че най приляга на Панайот — простичко и благородно се съгласи Дядо Желю. — Пръв е той измежду ни и по смелост, и по трезва разсъдливост.

Въздишка на облекчение, откъсната едновременно от много уста, изпрати последните му думи. А Стоян Папазов се ухили до уши:

— Е, хайде, войводо, ще черпиш!

И с това изборът можеше да се смята за приключен. Но Панайот Хитов не побърза нито да изрази своето мнение, нито да захване да се разпорежда. Той засука мустаките-къдели и произнесе тежко:

— Приемам, братя, радостта и тегобата да ви бъда войвода, ала по-напред искам да чуете три мои условия. Първо на първо, да се съгласите, че занапред нашата дружина ще има за основен закон честността и справедливостта помежду ни. Второ на второ, че ще ми се подчинявате като войници на офицерина си: за неподчинение или мюзевирджийство — куршум. И накрая, че ще направим нова клетва пред светия кръст — да се знае, че който я престъпи, не престъпва само волята на войводата, ами и вярата Христова.

Всички се съгласиха в един глас, само ямболлията Никола Мавродиев изрази съгласието си по по-особен начин:

— Абе не разбрах много-много какво значеше туй, че занапред ще царуват помежду ни честност и справедливост, ама въпреки това приемам. Панайот си е най-достоен за войвода.

А той не разбираше, защото сам не беше твърде стока, та досега бе оставал сляп за разните нередности във воеводството на Георги Трънкин; след години Панайот Хитов щеше да си спомня по този начин за него:

— За байрактар на дружината определям Никола Аджема — рече новият войвода. Не си даваше сметка, но това всъщност беше първата му разпоредба като главатар на дружината. — И пак на Аджема възлагам, щом попремине гюрултията около погубването на това проклето изчадие Топчи Ахмед, да намери колай да се свърже с чичо си и да уреди от него да получим свето причастие. А сега да си вдигаме чуковете, братя.

И той ги поведе на изток, към Котленския балкан.249

13.

Буйният пристъп на лятото бе достигнал нагоре чак до Барите, та огледаше ли се човек, виждаше всичко в синьо-зелено — зеленото на пробудената природа и синьото на скалите горе към Каракютюк. Заради това проснеше ли да се оцеждат шарените губери, Бяно обичаше да посядва настрана и да оставя очите си да се радват на тази празнична пъстрота на багрите.

Точно с такова кротко съзерцаване бе зает Бяно в този юлски ден, когато един свеж, млад глас го сепна:

— Дядо Бяно!…

Извърна се. Към него дотичваше деветгодишният Димитър, синът на Руска. „И на Кутьо Ганчев! — сопна се сам на себе си Бяно. — Ти май съвсем взе да забравяш, че имаш зет и че дъщеря ти не ражда тия момчурляци ей така, като непорочната света Богородица!…“ С тези мисли в главата той се надигна и прекрачи срещу детето. А то бе плувнало в пот — виждаше се, че навярно бе тичало по целия път нагоре към Барите, — но не изглеждаше прекалено задъхано. И съзнанието на стария човек, склонно винаги да сравнява и да разравя спомените си, си припомни само още един човек, в чиито възможности някога бе да бяга по цялото нанагорнище на Новоселския боаз и да не издъхне горе от преумора: покойния му брат Манол…

— Ти бе, дяволе проклети — посрещна го радостно, — не можа ли…

Но момчето го прекъсна:

— Лошо, дядо Бяно. — То два-три пъти пое дълбоко дъх. — Лошо… В Сливен са докарали главата на… на…

— Е, хайде де! — смъмри го нетърпеливо дядо му. — Главата на кого?

— Не знам какъв ми се пада. Главата на Георги, сина на баба Трънка.

При тези думи Бяно политна назад и потърси опора във фиданката до себе си. Никога не беше много-много одобрявал племенника си Георги, но все пак носеха една кръв в жилите си.

— Проводи ме мама — продължи малкият Димитър. — Страхува се тя, дядо, за баба Трънка… Читаците сигур ще я заведат да види главата. Мама вече тръгна към Клуцохор, прати и наш Андон да повика вуйна Райна — ставаше дума за жената на Боян, — а Ганчо при баба Янка, ала думаше, че все ще е нужен там и мъж. Друго било, казва…

Бяно не пожела да чуе повече и така, както беше, по риза и гологлав, забърза надолу към града. Само за минутка спря при един приятел долапчия по-ниско на Барите, Илия Шейтаня, колкото да го помоли след време да спре водата и да прибере стоката от сергията, и отново с все сили се юрна по пътечката на боаза.

Беше бързал колкото можеше, но все пак закъсня: когато приближи към „Машатлъка“, там вече ехтяха зурни и даули, примесени с диви крясъци и весели напеви и една сияеща от радост тълпа турци бе сключила кръг около нещо, което стърчеше около два аршина над нея.

Бяно разблъска навалицата и се озова в празния кръг. Вдигна очи. На кола, изправен по средата, бе побита главата на Георги250. Той усети предишната слабост в колената, но си наложи да се овладее, даже — за да направи „напук“ на турците, които вероятно щяха да възликуват при вида на покрусата му — се престори, че с нещо като спокойствие оглежда главата. Да, това безспорно беше племенникът му Георги. Ако не беше мъртъв, навярно щеше да прилича на хубавците от Смеденовския род, но смъртта бе привнесла острите и ъгловати черти на Силдаровци. Главата беше много окървавена и мръсна от пръст и кал, но въпреки това се виждаше, че на лицето е застинала някаква своеобразна — не толкова весела, колкото пренебрежителна — усмивка. „И в смъртта си е като в живота“, помисли Бяно и отмести поглед от зловещия и варварски трофей. До ушите му достигна сподавено ридание. Смая се: как беше възможно всред цялата неистова гюрултия да долови хлипането? Наостри слух и в този момент с изненада откри, че незнайно как и незнайно защо крясъците, песните и маанетата бяха замлъкнали. (По-късно през деня Яна щеше да му каже, че той всъщност е стоял твърде дълго пред отрязаната глава и когато са го видели така мъжествено и нетрепващо да води ням „разговор“ с нея, турците са се стъписали от гордото му държане и бързо-бързо са прекратили веселбите и свирните.) Извърна се. Плачеше и се задъхваше в ридания Трънка, а край нея се суетяха Яна, Руска и Райна.

Бяно бавно и някак си тромаво приближи до тях. И съвсем глупаво започна не оттам, откъдето се полагаше — вместо веднага да заутешава сестра си (това също щеше после многократно да се разправя и тълкува от турците), той изхока снаха си:

— Как можа да дойдеш с децата! Хайде, малката Янка може и да не разбира, ами този тук? Или мислиш, че на хубаво се учат?

Малката Янка, внучката му, положително не разбираше, нямаше пълна година, откакто се беше намерила, но Стефан, който се мотаеше из полите на майка си, положително не само разбираше, но и преживяваше — личицето му беше плувнало в сълзи.

— Нямаше на кого да го оставя, тате…

— Я тръгвай веднага!

Жената мълчаливо се подчини. Както беше с дъщеричката на ръце, тя забра и момчето и си тръгна. Тълпата, която допреди малко се бе гаврила и с жертвата, и с жените, сега мълчаливо се раздели и й стори път. Бяха вече между хората, когато Стефан се отскубна от майка си, изтича назад и се прекъсващо от задавяне гласче каза:

— Дядо… като поласна… аз всичките тези… като на баба Тлънка сина…

„Ето как се ражда омразата — рече си Бяно. — Може и да забрави главата на Георги, но утайката на омразата ще носи винаги със себе си. И един ден нищо чудно тя наистина да избликне…“ И в същото време се поприведе, тупна ласкаво детето по дъното, на потурките и го подкани:

— Ти върви, върви!… Като пораснеш, ще говорим пак…

Едва сега той застана до сестра си и ласкаво обгърна кокалестите й рамене. Може би под влияние на тази негова проява на нежност жената още по-силно се разрида.

Кога последен път я беше виждал Бяно да плаче? Беше ли я виждал изобщо? А прегръщал ли я беше от детските им години досега? И какво да каже — не на сестра си, а на майката, която стои пред отсечената глава на своя син?

— Трънке — започна несмело, — помниш ли, когато тате… преди да го провесят на гредата…? — Той се запъна отново. — Помниш ли… той на тебе беше рекъл… никакво циврене, никакви сълзи…

— Помня — отговори тя, като продължаваше да плаче, но думите му явно я бяха впечатлили. — Помня… Но то е друго, бате… Нека… нека ме прощава душата на тате… ама едно е да изпратиш баща си… съвсем друго — сина… Туй е част от плътта… и от сърцето ми… бате…

— Знам, така е — каза той вече по-уверено. — Но сълзите ти няма да го върнат. Те само са за сеир на тези чакали тука. — Бяно усети, че случайно бе попаднал на вярната пътека: под ръката му кремъкът, от който бе направена Трънка и който временно се беше размекнал, бе започнал отново да се втвърдява. И затова продължи: — „Е, шукер — говорят си сега тези вампири, — видяхме и Силдаровците да хленчат…“ Защо да им създаваме тази зла радост, Трънке?

Старата жена избърса очи с опакото на ръката си, подсмръкна няколко пъти и се укроти. Сякаш изпратен от бога, в този момент приближи и възрастен непознат турчин и тихичко произнесе на сносен български:

— Недей да плачеш, майко. Полагат се сълзи и хленчове само на оная, която е дала живот на пале по сила и заек по душа. Но която е родила юнак, тя трябва да се гордее… дори когато него вече го няма. Пък ако е паднал от рана в гърдите, а не в гърба, и преди сам да загине, е положил мъртви двама и трети — цял бьолюкбашия, на майка му се полага дваж по-голяма гордост. И поклон даже от враговете!…

С тези думи непознатият се поклони леко и се отдалечи. Бяно не знаеше какво изпитва в този момент сестра му, но той самият се чувствуваше зашеметен.

— Хайде, тръгвайте! — каза той на жените. — Заведи ги вкъщи, Янке, застели на Трънка да си почине. Аз ще дойда след малко.

— Не! — внезапно отряза Тръпка.

— Какво „не“? — искрено се почуди той.

— Няма да дойда у вас. Имам си дом — там ще се прибера.

Кога беше чувал Бяно сестра му да говори с този глас, който напомняше звън на челичени листове? Порови се в паметта си и си спомни — то беше в онзи 13-и април преди тридесет години, в деня на Преселението, когато Коджа Мюстеджеб беше съсякъл мъжа й, а тя отказваше да последва Бяно в бащиния им дом. И както тогава, преди тридесет години, той пак си даде сметка, че и светът да се събореше, Трънка нямаше да отстъпи от своето.

— Нека бъде тъй — каза. — Идете у вас.

— По-добре е, тате — намеси се и Руска. — Проводихме човек на воденицата за Христо. И той ще дойде там.

Навалицата отново се разцепи и даде път на жените. Искрено или само го разиграваше, но Трънка вървеше с високо изправена глава.

Бяно ги изпрати с поглед, сетне се върна отново срещу побитата на кол мъжка глава. Мухи бяха долетели отнякъде и се бяха налепили по очите на Георги. Старият човек изпита желание да ги прогони, но навреме се осъзна, не помръдна — нито мъртвия щеше да облекчи, само щеше да стане за смях пред тези жестоки сеирджии. И в този момент една мисъл не дойде, а просто се стовари върху него:

„Господи! Ако се вярва на кондиките, днес е рожденият ми ден. Само преди десет години — все едно че беше вчера! — празнувахме и се веселяхме, вдигахме наздравици за бъдещето. А сега аз съм пред отрязаната глава на племенника си…“

Тръгна си. Никога не беше знаел, че се иска толкова много усилие, за да отлепва крак подир крак от земята…

Какво трябваше да предприеме нататък? Всъщност имаха много малко за правене — да сторят опело и да погребат главата. Не, не, Бяно не бива да отиде да измоли главата, Али ефенди не само ще използува случая да го вземе на присмех, но може и да откаже християнско погребение на султановия душманин и за кощунство дори да заповяда да я захвърлят на някое бунище или в нужник, той е способен на такава долна гавра. Най-добре е да отиде друг. Йоргаки? А, не, Йоргаки не — той и няма да се съгласи, ама и Бяно няма да го помоли за тази услуга. Панайот Минков? Да, той ще отиде. Ама кой знае, нему може и да не дадат главата. Ах, да, поп Юрдан, само той е за тази работа. На владишки наместник мъчно се отказва, пък и ако трябва да се пусне нещо в ръката на кадията, никой няма да го стори по-добре от поп Юрдан.

Бяно спря да поразмисли върху това хрумване. И изведнъж през високия дувар, до който беше застанал, долетя несигурен женския глас, който редеше непозната песен. Говореше се в нея за сеймени и отсечени оглави, та Бяно се заслуша. И още веднъж в този ден премаля — песента, все още недонатъкмена, разказваше за днешния страшен ден:

Бяно се огледа. Беше на един хвърлей място от къщата на Киро Моканина, която, богато преправена и разкрасена, сега се обитаваше от Садък паша и неговото семейство251. Помъчи се да си спомни чий беше обаче този дом, от който се носеше новонаредената песен, но не успя. Само огледа да запомни портата. Сетне се заслуша отново. Докато бе премислял тези неща, той беше изпуснал част от песента, но тя още продължаваше:

Бяно избърса влагата, която бе изпълнила очите му, пък, опомнил се, завъртя се на пета и забърза към Клуцохор — първо към поп Юрдан, а сетне към Трънкини…

1.

Сами не разбраха как стана това, че изведнъж се видяха като същински тулумбаджии (както казваха тогава на пожарникарите): случваше се до три пъти на неделята да ги викат познати и непознати, чувани и нечувани на помощ — тук турчин озлочестил девойка или млада невеста, там бей някакъв уж събирал юшура, пък измитал до шушка хамбарите, на трето място шайка читаци завардвали друмищата и обирали до голо злополучните мирни пътници… И дружината не само не оставаше без работа, ами, както е думата, се разкъсваше на четири да помага на нещастните българи. Така от помощ на помощ и от битка на битка (че потери и засади — колкото искаш!) дружината за лятото и есента два пъти обиколи всички югоизточни български земи — извървяха пътеките на Стара планина до Чалъкавашко и Шуменско, сетне през Айтоско и русокастренската гора Папазлъка се спуснаха на юг и обходиха Хасекията253, като влязоха и отвъд Странджа, пошетаха здраво чак докъм Виза, Люле Бургас и Къркклисе. Още по-късно много работа им се отвори към Одринско, че татък май отдавна не бяха „работили“ народни отмъстители, оттам по Тунджа стигнаха нагоре до Бакаджиците, където вече им бе по-леко, защото Ямболският край им беше познат, пък и в дружината имаше двама местни люде — Дядо Желю и Никола Мавродиев. Е, на есента бяха изпосталели от ходене и недоспиване, ала затова пък не само не бяха дали никаква жертва, но усещаха душите си пълни от доволство и от хорска признателност. Не липсваха и весели спомени, които да подсладят вѐчерите им край огъня. Особено две от случките най ги докарваха на смях. Едната беше в шуменското село Еникьой254, където издебнаха, когато всички мъже вечерта се бяха събрали на молитва в джамията, навързаха ги един за друг и ги изведоха в гората, а сетне за откуп получиха богата и пребогата храна. Още повече ги радваше споменът от онази потеря в Едирненско255, с която се бяха ударили над селото Дервиш могила. Арнаутите — защото потерята бе съставена само от арнаути — ги преследваше със стръв и с бърз и лек ход, какъвто хайдутите не бяха виждали от турци. Не ги спираха и куршумите дори когато успяха да ранят двамина от тях. Нещо повече — един от преследвачите, който вървеше далеч пред другите, след всеки изстрел на бегълците се извръщаше, надупваше им се и се плесваше с ръка отзад. Шест или седем пъти му хвърлиха куршум хайдутите, а той все им отвръщаше с тази подигравка. Тогава прекипя на войводата и остави скритом зад един камък Стоян Жеравналията — той имаше верен прицел и точна пушка с куршум колкото овнешко око. Подмамиха с още един-два гърмежа арнаутина и когато той вече по-наблизо отново им показа дирника си, чу се изстрел като от топ — такъв глас имаше Стояновото шишане — и оня се просна по очи. Сетне им разправяха, че куршумът на Стоян го ударил отзад, минал по цялата дължина на тялото му и заседнал чак около гръцмуля.

Тъй преминаха лятото и есента за дружината; момчетата не знаеха, но славата им се бе ширнала дотолкова, че започнаха да ги равнят с дружините на вехтите войводи на Димитър Калъчлията и Пею, че и на още по-старите Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Генчо Къргов… Когато гората оголя и юнаците захванаха да се събуждат сутрин с вкочанени гърбове, Панайот Хитов прецени, че е време да поговори с тях за близкото бъдеще.

— Е, мои братя — започна той, като ги събра веднъж около себе си, — вие ме избрахте за войвода, но аз нямам намерение идущата зима да ви водя във Влашко.

— А! — възкликна Никола Мавродиев. — Туй пък как го измисли, войводо?

— Ей така, измислих го. Защото и аз ходих веднъж във Влашко и видях тамошния живот. За хора като нас той не струва. — И Панайот заговори с бичуващи думи за слободията от другата страна на Дунава, за разпуснатия живот, който не само изпразва кесиите на юнаците, ами и ги прави „жертват на жени из публични места и по доктори“, та те вече „не могат да бъдат тъй способни да прескачат старопланинските високи върхове“. — Затова — завърши той — решил съм да зимуваме тук, в пазвите на вярната Стара планина.

Мнозина се заколебаха: едни, защото ги теглеше именно слободията по Влашко, други — от страх пред студовете и снеговете.

— Който ще ходи с мене — каза в допълнение войводата, — то ще се покорява на моята заповед. А кой не иска — свободен е да върви отсега накъдето ще.

Къде по съвест, къде по разум, но всички възражения пресекнаха след тези думи, цялата дружина едногласно потвърди, че ще остане с войводата си.

— Добре — просто заключи Панайот и оправи къделите на мустаците си. — Дорде времето позволява, ние ще си вършим дълга, а за сетне оставете аз да бера кахъра за всички. Ние със Стоян вече сме хванали колая на зимувката в Балкана. А сега затягайте вървите и — на път!

— На път! — скочи пръв на крака Найден Силдаров. Другите също се поразмърдаха, а Никола Аджема попита:

— Накъде, по кой друм, бай Панайоте?

— Дошъл е ред да издърпаме ушите на един нерязан турчин, момчета. И то далече долу, в равнината. Дойде ми хабер чак от Акбунар256. Разпасал си е там пояса някой си Въльо Чорбаджи, лош и алчен за десетмина турци бил, казват. Няма как, ще трябва да го турим в пътя…

Туриха го в пътя и доколкото се чуваше по-късно, реченият Въльо чорбаджи бил имал нататък „менгиш на ухото“. А когато се прибираха нагоре към Балкана, пресрещна ги зимата — завариха Тунджа замръзнала, а от северозапад в лицата им биеха все още редки, но остри като игли снежинки. Въпреки лошото време, войводата реши да направят един широк завой през планината, за да поприкрият следите си. И случи се, че именно тази наглед не чак толкоз наложителна обиколка им донесе още един спомен, и то от най-майтапските.

Бяха от горната страна на Ичеренския път, някъде между двата Джендема, когато чуха песен. Заслушаха се. Няколко дрезгави гласове пееха, че се късаха:

— Абе какви са тия веселяци? — попита се гласно Дядо Желю. — Че е северняшка песента, туй се разбира и от два сахатя път. Ама що за северняци ще да са, че песента им нещо на маане избива?

— И каква ще е тази им веселба по никое време и на никое място? — каза на свой ред Стоян Папазов.

— Какво пък — посви яките си рамене войводата, — щом толкоз ви човърка отвътре, хайде да слезем да ги попитаме.

Смъкнаха се по преки пътеки и точно когато певците бяха стигнали до

дружината ги видя. Бяха около половин дузина конници, по бозавите дрехи и дебелите навуща отдалече се познаваше, че са из Добруджа. Момчетата даже не им дадоха време да се уплашат като хората. Наскочиха от двете страни, хванаха конете им за поводите и тъй като бяха в турски дрехи, извикаха заплашително:

— Дуур!… Теслим ол!…257

А онези, вместо да си напълнят потурите от страх, се ухилиха от ухо до ухо:

— Холан, кардашлар — рекоха на чист турски, — живи и здрави да сте! Сега, като ви срещнахме, няма защо да си кълчим езиците с тази, Драганината…

— Ама чакайте бре — облещи се насреща им Аджема! — Вие що за птици сте?

— Правоверни и ревностни в Пророка — беше неочакваният отговор. — Тръгнали сме по търговия към Стамбул и — иншаллах!258 — даже до Измир и Адана.

— А тези гяурски дрехи по вас?

— Холан, кардашлар — повториха онези, — научихме, че тъдява върлувал Панайо, Хитюв войвода с дружината си. И намислихме с дрехите и Драганината да го надхитрим…

Дружината се разсмя така, че момците чак се превиваха на две. Само един Хаджи Димитър що-годе можа да посъбере устата си:

— Не можах да ви разбера, кардашлар — рече им, — пеете, защото искате да срещнете тоя Панайот Хитюв или…

— Не думай бре! — прекъсна го единият и се огледа уплашено наоколо. — Кой правоверен иска да срещне Хитюв войвода?…

— А нещо повече казаха ли ви за него? — продължи по същия начин Хаджията. — Бял ли е, черен ли е, какъв е?

— А, дребен бил на бой, ама на мустак…

— От този моя по-голям или по-малък мустак? — изстъпи се напред войводата. И изведнъж продължи на български: — Зер да знаете, много съм докачлив на мустаци.

Турците се облещиха и си глътнаха езиците; ако можеше да се вярва на този зевзек Божил Бахов, бил подушил, че в тази секунда те били свършили и онази работа в потурите…

— Ха сега разтоварете кемерите, кардашлар — продължи Панайот, — пък в замяна аз ще ви обещая, че оттук чак до Цариград, никой няма да ви докосне и с пръст. Пък рече ли да ви докосне, вие само му кажете, че ще си има работа с мене, Панайот Хитов войвода.

Злополучните хитреци се смъкнаха от седлата и побелели като снега, който прехвъркваше наоколо, удариха на молба — вземе ли им всичко Хитюв войвода, по-добре и главите да им вземе, зер иначе щели голи като тояги да останат и на децата си хляб да не могат да дадат. Започна се един сочен пазарлък — със сълзи от едната страна и с майтапи до бога от другата — и накрая хайдутите склониха да им вземат само половината от съдържанието на натъпканите до спукване кесии. И ги изпратиха по живо, по здраво на юг, като им пожелаха друг път по-вярно, а не като маане да пеят Драганината…

След тази весела случка дружината се спусна към Матейския балкан и в една скрита местност, наречена Рамадана, която само малцина козари знаеха, си направиха прилична колиба. След това продължиха надолу и в една непрогледна нощ неусетно се намъкнаха в дома на верния си ятак Паскал от Глушник. Тук момците си поотпочинаха, изпраха се и изпощиха, а като се посвестиха малко, известиха друг свой ятак — Бойчо от Калояново259 — да отиде в Сливен, да накупи колкото може повече храна и да извика поп Юрдан в дома си в Калояново, за да ги причасти.

Както го крояха, така и стана. От Глушник все тъй скрито отидоха в Калояново и се разположиха „като паши“ в плевника на Бойчо. Хванал беше лют студ с виелица, но и поп Юрдан устоя на своето — дойде и не само ги причасти, но и им разказа разни новини от Сливен. Особено много им наговори за въстанието, което пропадна пролетес (за това дружината знаеше от Найден), новото беше, че сливенските юнаци не са се отказали от него, продължават да се готвят, учат се на талим и купуват оръжие и джепане (пушките били у дядо попови, скрити под плочата на барата в двора — обясни той простичко на това място) и чакат да дойде вест да развеят знамето в Балкана.

— И разчитат на вас, хей — каза поп Юрдан, като вдигна предупредително пръст. — Сега начело на юнаците е Гарибалди — (нека припомним, че това беше прякорът на Анастас хаджи Добрев), — ама настане ли време да се ударят тираните, надеят се вие да ги водите като най-опитни.

Панайот Хитов го увери, че те не се отказват от отечестволюбивия си дълг и мушна в ръката му десет алтъна за труда, който си бе сторил да дойде до Калояново през вихрушките. За разлика от предишния път, поп Юрдан не отказа парите. И веднага обясни: не за себе си ги взема, а за момците, които сега и ризите си продават, за да съберат пари, и накупят пушки, барут и калъчи.

Когато свещеникът-хайдутин пое отново към града, Панайот вдигна момчетата да се приберат в Балкана. Разпределиха товарите храна, накупена от верния Бойчо, метнаха ги на раменете — кой чувал брашно, кой месо, кой тулум сирене — и потеглиха. Тъй като наближаваше Рождество, войводата склони по изключение да вземат и един мех вино от бялото, калоянското, трябва да имаше до 35 оки260, него го вдигна на плещите си Хаджи Димитър. Докато бяха в равното, още се вървеше — е, духаше яко, ама все пак няма баир, няма свличане и пързаляне. Хванаха ли обаче нагоре покрай Калоянската река — мъка и половина: сняг, хлъзгаво, трудно ще се удържиш и с празни ръце, камо ли с товар отгоре. Най-зле от всички беше Хаджията — виното се люшка наляво-надясно из меха, повлича го, прави го дваж по-несигурен в стъпките. След като се нагледа и насмя на мъките му, Панайот му рече:

— Стига си се трепал бе. Хвърли тоз тулум и си върви рахат!

Хаджи Димитър спря, внимателно се извърна посред хлъзгавото и изпод вечно свъсените му вежди лъснаха зеленикавите очи:

— Да го хвърля, думаш, а? Че да ми се смеят сетне другарите, че не съм могъл един мех вино да изнеса? Не, бай Панайоте. Не желая никой да ме запомни да съм се огънал пред каквато и да е пречка.

И той пое пак нагоре. Панайот Хитов замислено го изгледа откъм гърба — имаше в тези думи нещо, което значеше много. Във всеки случай много повече от бялото калоянско вино…

Не след дълго стигнаха до колибата.

Зимуването на дружината започваше261.

2.

Щяха да я запомнят като мека зима и тя наистина си беше мека, само дето Малък Сечко си показа рогата — няколко дни преди да предаде властта на Баба Марта той най-напред рязко и изведнъж докара януарски студ, а веднага след него отпуши и оня вятър, сливенския, който вдига керемидите от покривите, поваля хора и добитък и кърти врати и черчевета. В такова време по улиците на Сливен може да се види само луд човек или обезумял от тревога баща, хукнал през бурята и вкочаняващия вятър да търси цяр за болното си дете.

Въпреки че беше една от най-лютите вихрушки от последните години, в тази дяволска нощ към края на февруари по улиците на Сливен се мярнаха няколко фигури на мъже, които нито бяха луди, нито обикаляха за церове. Те вървяха от различни посоки, държаха се долепени до дуварите и зидовете на къщите (от опит знаеха, че там рядко пада подхваната от вятъра керемида), по откритите места начесто лазеха на четири крака, тук-там вятърът ги отъркалваше по скованата земя. В такива случаи се чуваше една по-пиперлива благословия, след която мъжът се надигаше, загръщаше се пак в ямурлука си и продължаваше своя път през виелицата. И така до портата, зад която се намираше домът на Панайот Минков; макар да знаеха, че в такава адска фъртуна заптийската стража си стоеше на рахат край оджаците и кюмбетата, тук „безумците“ хвърлиха подозрителен поглед нагоре и надолу по сокака и се хлъзваха в двора на Минкови. А там, въпреки, че беше късна доба, две прозорчета светеха ярко — знак, че стопанинът ги чакаше.

Тъй един подир друг надойдоха всичките четирима души, които Панайот Минков скритом бе поканил през деня: Анастас хаджи Добрев, Стефан Гидиков, Боян Силдаров и поп Димитър хаджи Костов.

— Моля ви да ме извините, приятели, че няма да сполуча да ви сгрея — започна Панайот Минков, когато се събраха около мангала и се мъчеха да размразят вледенените си ръце. — Коминът връща от бурята и баджата пуши — лисици да ловиш в стаята…

— Не се кахърете, няма да умрем, господин Минков — каза за четиримата хаджи Добрев. — По-добре започнете направо. Да си призная, откакто дойде момчето и ми каза за това събиране, нито място можах да си намеря, нито залък да преглътна.

Другите го подкрепиха — с различни думи, но в същия смисъл.

— За жалост не ви събирам за добро — въздъхна Панайот Минков. — Имам лоша вест от Цариград, братя. Като са погазили и собствените си закони и правила, онзи ден тамошните фенерски папищаци свикали на бърза ръка един църковен събор, като даже „велик“ го нарекли. Имало там девет патриарси, бивши и настоящи, и двайсет и седем владици; за срамотиите между тези последните се изтъпанили и трима наши българи — Пайсий Врачански, Доротей Пиротски и Игнатий Родоски. Всичко било предварително и омесено, и опечено, та, както е думата, за броени часове свършили пъкленото си дело.

— И какво е то? — свъсено попита Боян.

Гласът на Панайот падна с няколко тона, когато отговори:

— Низвергнали са от Христовата вяра нашите духовни водачи Иларион, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Отнели им сана в йерархията, осъдили ги на заточение и пуснали забрана до цялото християнство да общува с тях.

Разнесе се една псувня — толкова мръсна, че на нея би свалил шапка кой да е каруцар от Лазовския хан. Тя се бе откъснала от устата на Анастас хаджи Добрев. Останалите трима гости стояха като окаменели, поп Димитър Черното бе зяпнал уста.

— Уви, не е само това, братя. Наистина Портата още не е потвърдила решението за заточаването (то трябва да получи и нейната благословия), но отново са лепнали нам, на българите, онова проклето рум-миллети…

— О, Господи! — прекръсти се поп Димитър, а Боян изохка:

— Студено ли било тука? Вие така ни сгряхте, господин Минков, че…

— Гаджалите са си прави за себе си — тихо произнесе Стефан Гидиков. — Тяхното е като да ловиш риба в мътна вода. От крамолите на християните печелят само те.

— И затова насъскват ту нас, ту гърците — допълни Минков.

— Да имаше колай, щях да откъсна главите на всички тия фенерски „свети отци“! — изръмжа войнствено, но и с осъзнато безсилие Гарибалди.

Боян Силдаров се поокашля да прочисти внезапно изсъхналото си гърло и каза дрезгаво:

— Чини ми се, господин Минков, че не сте ни събрали само за да ни известите тези… тези гнетущи новини. Известяването можеше да стане кога да е. Но вие сте имали време да премислите и новините, и онова, което е наш дълг да сторим при тези нови обстоятелства.

— Да, сигур е така — с надежда се обади Черното. — Говорете, говорете нататък, господин Панайоте!

— Правилно се досети господин Силдаров — безхитростно отговори Панайот Минков. — Мислих и премислях, миналата нощ не съм заспал и за минута време, накрая като че напипах онова, което Боян назова „наш дълг да сторим при тези обстоятелства“.

— Карайте, господин Минков, карайте по-направо, за бога! — нетърпеливо го подкани Стефан Гидиков.

— Аз се помъчих да прозра какво решават в същия този час братята ни от четирите краища на българските земи за противодействуване срещу онези дяволи в попски одеяния. И ми се стори, че всички ще стигнат до един извод: да се съчини едно просително, но достолепно послание до Портата, с което още веднъж да се покаже на властта, че ние нямаме никакво намерение да се примиряваме с това „рум-миллети“. А след това да свикаме едно събрание на цялото сливенско християнство и да приканим съгражданите с родолюбиви сърца да сложат подписа си под посланието.

— И съберат ли се послания с един милион подписи — завърши вместо него хаджи Добрев, — Портата малко по-другояче ще гледа на своето „рум-миллети“, прав е господин Минков.

— Събранието може да стане още в неделя след църковен отпуск… стига тези хали да попрестанат дотогава — подкрепи го Боян и по този начин изрази съгласието си и с двамата. — Ние ще имаме грижата да разгласим на хората.

— По-добре ще е събранието да се свика в Клуцохор — замислено предложи поп Димитър. — Не само защото там, в „Свети Никола“, се разпорежда такъв човек като поп хаджи Юрдан…

— Той ще събира подписите с пищов в ръка! — позасмя се Гидиков и това беше първият ведър звук през цялата вечер.

— … но и защото все пак пада по-далече от конака. Няма защо прекалено да се навираме в очите на Мехмед Салих или на Али ефенди.

— Това нека го имаме за решено — предложи Анастас хаджи Добрев. — Работата е, че до неделя трябва да сме готови и с писмото за Портата. Или може би господин Минков в снощната безсънна нощ да е постъкмил вече нещичко?

— Вярно отгатнахте, постъкмих го. И ако сте съгласни, веднага ще ви го прочета.

Съгласиха се, разбира се. И Панайот Минков извади от чекмеджето черновата на бъдещото послание. „Постъкменото“ представляваше всъщност няколко големи листа, изписани със ситен гъст почерк. Той си нагласи осветлението и зачете:

— „Ваше високопревъзходителство, височайший везирю! От великодушните царски милости, с които в слава на царствованието на държавнейшия султан е станало явно как бди като благоутробен отец за управлението, успокоението и благоденствието на своите чеда, ободрени и ние, покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, вземаме дързостта да поднесем покорно и тази наша жалба, както и много други отпреди време досега подавани от нас и от всякъде — от целия български народ, за един твърде важен за нас религиозен въпрос, който от доста време насам държи в прегорко безпокойствие сърцата на всички верноподани българи…“

Посланието беше до края все така майсторски написано: съдържаше то всичките високопарни усуквания и многословия, тъй характерни за турската канцелария, трупаше камари от възхвали за мъдростта и великодушието на султана и за верноподаните чувства на просителите („Като прочетат за покорните верни поданици българи от Сливенския каймакамлък, някои няма да повярват на очите си, а други ще ги тресне дамла“ — подметна на това място Гарибалди), лееше се витийски като пресен шарлаган, но когато допреше до исканията и оплакванията, тогава тонът неусетно затвърдяваше — говореше се в него и за „една шепа калугери във Фенер, които богохулно назовават себе си Велика Христова църква“, и за „тяхното развратно поведение“, и за „безсрамни, безсъвестни и гнусни злоупотребления, интриги и клевети“, и за „горещо желаем да съхраним всеизвестния си народен характер, нравственост, тая присъща на миролюбивия и трудолюбивия наш български народ нравственост, която чиста и свята искаме да запазим, като отхвърлим далеч от нас гръкофенерската злонравствена зараза“ и завършваше с неизбежните възхвали и благопожелания за Абдул Меджид.

— Браво, господин Минков! — възкликна след четенето хаджи Добрев. — Такъв изкусен дипломат България не е имала от цар Калояна насам!

Поп Димитър Черното и Боян също изразиха пълното си одобрение, само Стефан Гидиков помоли:

— Ако може, прочетете отново там, дето се говори за „рум-миллети“ и „булгар-миллети“. Тъй или иначе то е комай най-важното: вярата си е вяра, ама ние гоним и утвърждаване на скъпата ни народност!

Панайот Минков изпълни молбата му и се върна по-назад в текста:

— „Българският народ, като съвсем отличен262 от гръцкия по произхождение, език, нрави и обичаи, слян досега с гърците под едно общо име рум-миллети, не е имал с него друго общо, освен една вековна народна ненавист, която пък под ободрението на гръцкото духовенство е имала за последствие едно разорение нравствено и веществено263 на българския народ; затова въз основа на провъзгласеното, равенство264 и българският народ желае да живее в царската държава като особен народ под собственото си име булгар-миллети, а не вече под чуждото име рум-миллети, което му е станало вече несносно.“

— Аферим! — поздрави го Гидиков. — По-добре и светиня му Илариони не би могъл да го натъкми. Аз само ще предложа едно допълнение. Коя дата ще сме в неделя?

— Втори март.

— Нека само да има един послепис с дата втори март, в който, като се осъди още веднъж съборът на нечестивите гръцки владици, да се заяви, че вслушва ли се Портата в нас или не, но ние повече не ще се признаваме за една църква с Фенер и докле свят светува, в наш храм няма да се чуе името на патриарха им.

Приеха това предложение. И писмото остана в този си вид265.

— Стореното от господин Панайот е много, но аз ще река, че можем и още повече — каза вече по-успокоено поп Димитър. — Хубаво пишем на Портата „ние, българите от Сливенския каймакамлък“, ама защо това да е само на думи? Защо наистина да не вдигнем каазата? Аз например се заемам да подбутна духовете в Градец, Ичера и Медвен. Имаме ние там предани на народните работи учители — вземете за пример само даскал Буньо в Медвен, — които ще ни последват. И в оплакването за „рум-миллети“ ще ни последват, и за окончателното и пълно скъсване с Фенер.

— Прав е дядо поп — съгласи се Боян. — Аз пък поемам Жеравна (нали съм жеравненски зет), че и Котел. Там сестрите на Раковски ще ни помогнат, поп Янко също.

Съгласиха се и за това. И си разпределиха каазата — главно ония места с предимно българско население, дето имаше и по-будни сторонници на борбата за освобождаване на българската църква.

— Разгеле се спомена Раковски — поде нов разговор Стефан Гидиков. — Не знам дали следите „Лебеда“…

— Как не! — отговориха му в един глас, защото някои го получаваха частно, а в библиотеката за броевете на „Дунавски лебед“ се чакаше ред, понякога по три-четири дни и повече.

— В него Раковски между редовете ни приканва да се стягаме не само за сваляне окови от църквата… Изобщо славен вестник е „Дунавски лебед“, българският народ не е имал равен на него.

— Хайде, хайде, не ни увещавайте — подсмихна се Панайот Минков. — Всички знаем и вестника, и вашето благоговеене пред него266.

— Не е въпросът само до вестника, а и до назрялата схватка „кой кого“ — смръщено ги огледа Анастас хаджи Добрев. — Наша независима черква е важно нещо, но по-горе от нея аз поставям свободата на народа и милото ни отечество. А свободата, братя, иска пушки и саби, а не владици и сказки267. Чини ми се, че подготовката не върви с толкова широки крачки, колкото делото го изисква. Погледнете, че утре дойде отново хаджи Ставри, за да побие байрака на Карандила, и ще ни свари ако не по бели гащи, то най-много с един крачол.

Беше вярно. Подготовката за въстание не бе спряла, но предишното оживление го нямаше вече. И все по-нарядко се скътваше нова пушка под плочата в двора на поп Юрдан.

— Може би не му е тук мястото да се огледва и тази подготовка — примирително рече Гидиков. — И ако питаш мене, Анастасе, даже е правилно да е така. Онези, които водят народа в църковната разпра, трябва пред властта да са чисти от други провинения. Не провинения, даже съмнения не бива да има около тях.

Анастас хаджи Добрев не възрази и с това негласно се съгласи със забележката. Но тогава пък се обади поп Димитър:

— Аз пък имам грижа, братя, за училището. С две големи опори разполага народността ни — вярата и училището. Вярно, в последните десет години издигнахме Сливенското училище на голяма висота. Но сега е застрашено. Сава Доброплодни се е поуплашил от разследването и тормоза, които го сполетяха от ланските събития — той имаше предвид престоя на хаджи Ставри в Сливен, драматичното му спасяване и многобройните задържания, разпити и побоища, които последваха убиването на неколцина заптиета посред Сливен: — Поуплашил се е, казвам, и както се чува, канел се да ни напуска. Сключил бил договор с варненската община, там, при морето да бъде от следващата учебна година.

— Лошо! — в един глас се съгласиха и останалите.

— Наистина лошо! — продължи поп Димитър. — „Една лястовица пролет не прави“, така е, останалите учители няма да клекнат безпомощни без Доброплодни. Ама трябва ни едно голямо име, на което да се крепи авторитетът на школото. Я вижте какво значи да се произнесе един Райно Попович, един Найден Геров, един Йоаким Груев, един Петко Славейков! Само като им се чуе името и людете застават с прибрани пети и свален калпак…

— Какво ще кажеш, Бояне, да повикаме за главен учител вуйчо ти Димитър Русков от Градец? — замислено рече Панайот Минков.

— Ако го решите, наемам се чрез мама да опитам…

— А защо да не направим опит да си върнем нашия Добри Чинтулов? — подхвърли на свой ред хаджи Добрев. — Стига са му се радвали ямболлии. Пък и облаците, които тук се бяха събрали над неговата глава, може да се смятат вече поразсеяни…

— От това по-добро — здраве! — пак в единодушие отговориха всички. И както преди, Боян Силдаров отново предложи услугите си:

— При него пък ще река да проводим баща ми. Още с идването си от Русия даскал Добри се отнасяше с голяма почит към тате, за много неща е опирал до неговия съвет. Може и сега да го послуша.

— И това трябва да стане, без да минава през църковната община — посъветва Панайот Минков. И заизкълчва езика си: — Там цистите елини сте да си спомнят, це не друг, а Цинтулов пръв процете Евангелието на неблагодородния български.

— Добре, тази грижа да остане на мене — приключи Боян.

— Тогаз да ставаме, а? — разкърши скованите си рамене Гидиков.

— Да ставаме — последва примера му и поп Димитър Черното. — Невям среднощ отдавна да е минало…

Наметнаха отново тежките ямурлуци и стиснаха ръката на домакина.

— И така, братя — до неделя.

— До неделя на събранието.

Четиримата излязоха. Навън сливенският вятър ги грабна и ги разпиля към четирите краища на града.

… А в неделя народ бе препълнил не само църквата „Свети Никола“, но и черковния двор. И не остана нито един богомолец, който да не сложи подпис, под прошението за признаване на българската народност.

3.

— Не мога да приема, че това е редовна сбирка на мезлиша — сухо каза поп Юрдан.

— Меджлиса — поправи го Али ефенди с подчертано равнодушие, сякаш да покаже явно, че кръвнишките погледи и развяната русо-бяла грива на тоя папаз не са му направили съвършено никакво впечатление.

— Меджлис или мезлиш — все тая! — настоя на своето свещеникът. — Не може да бъде редовна сбирка, без да са известени всички членове.

— Кой не е получил известие? — лениво попита Халис бей и в стаята лъхна на вино.

— Бяно Абаджи. Двама българи сме в мезлиша…

— Меджлиса — отново го поправи кадията.

— … а половината не сте благоволили да извикате. Това е явно беззаконие и аз ще съобщя за него, където законът повелява.

— Ако е вярно, папаз Юрдан е прав да се сърди. — В стаята пак плъзна миризма на вино. — Законът е за всички.

— И аз мисля така — подкрепи го хаджи Юмер, устабашията на табашкия еснаф, най-големия от турските еснафи в Сливен. — Не разумявам защо не сте известили Бяно Абаджи.

— Вие луди ли сте бе! — разпери ръце каймакаминът. — Тук ще говорим за хайдуците на Хитюв…

— Дето ме подредиха така — безцеремонно прекъсна и него Али ефенди, показвайки осакатената си десница.

— … с които се е събрал и синът на Бяно Силдар, пък вие искате да викаме и бащата, та всяка дума да бъде тозчас занесена в Балкана.

Поп Юрдан се сепна от тези думи, но се постара да го поприкрие. И като поразмисли, даже се засмя в себе си. А гласно каза:

— Ваша работа! Само да знаете едно: щом не сте спазили закона, туй не следва да се смята събрание на мезлиша, а само разговор. Иначе оня, който своеволничи, нека да си чака, щото му се полага.

— Пак е прав папаз Юрдан — още веднъж го подкрепи Халис бей. — Резиллик е, братовчед, че той, един гяур, дава заслужен урок по законност на тебе, кадията.

Али ефенди преглътна шумно — не бе намерил достоен отговор.

— Събрание или разговор — повиши отново глас Мехмед Салих бей, — туй няма толкоз значение. Важното е да си кажем, каквото имаме да си кажем.

Повикани от него, бяха се събрали в средата на април. Както вече се разбра, Бяно Абаджи умишлено не бе известен, а по някакви свои причини Садък паша също не бе дошъл, та в голямата соба на конака имаше общо деветима турци и един представител на българите — владишкия наместник поп хаджи Юрдан Димитров.

Един прислужник поднесе кафета. Като ги изсърбаха, шумно и с кеф, каймакаминът отпи и глътка вода и започна:

— Имам депеша из Стамбул, ефендилер. След два месеца колебание Високата порта е дала съгласието си и тримата най-отявлени бунтари от българските църковници са пратени на заточение. — Той хвърли бърз изпитателен поглед към поп Юрдан, но свещеникът се постара да запази самообладание. — И ни предупреждават да внимаваме, че както са се развилнели напоследък, нейде може да се стигне до размирици. Главно в краища като нашия, дето гяурите и без това си вилнеят на поразия.

— Вай аллах! — изпъшка Нутфулла ходжа, главният имам на града. — Само туй ни оставаше — верски безредици да трябва да оправяме…

— Верски или други не е ли все едно? — надсмя му се Халис бей. — Или ти мислиш, имам ефенди, че ще настане време, дето християните да ни замерват с Евангелието си, а ние тях да ги чукаме по главите с Корана?

Колкото и всички да гледаха сериозно на съобщението, не можаха да не се ухилят при тези думи. Изобщо Халис, другият внук на прочутия нявга Тахир ага, беше именно такъв: гуляйджия, развей-прах, и масаллия, та всички го обичаха, дори и тези, дето не одобряваха поведението му и редовното му престъпване на забраните на Пророка268.

— Работата не е за майтап — озъби се срещу него братовчед му Али ефенди. — И без това от две години, откакто заклаха Костаки хекимина, като се рече в царщината Ислимие269, всеки разбира град, в който не се знае кой пие и кой плаща. Къде нападнали кадията? В Сливен. Къде опушкали заптиета на улицата? В Сливен. Къде въстание готвили? В Сливен. Къде взели душата на бьолюкбашията? В Сливен. Е, много дойде, агалар…

— Абе конакът ще вземе предпазни мерки — обеща Мехмед Салих бей, — ще засилим и дневните, и нощните стражи, ама трябва да сме готови за всичко. Погледнеш, че омразата на българите към гърците се обърне и срещу нас. Що ще речеш ти, папаз хаджи Юрдане?

— Ще река, че не вярвам заради владиците в Цариград тук да настанат безредици. Християните от моето паство не са таквиз люде.

Някой се изкиска в шепата си, смях се появи и в очите на останалите, ала поп Юрдан успя да запази външно спокойствие.

— Още един път си прав — ухили се на думите му Халис бей. — Те, нашите гяури, са си кротки като овчици.

— Туй за кротките овчици е второто, заради което ви призоваха на събрани…

— На разговор! — напомни поп Юрдан.

— Е-е, нека да е разговор, ефендилер. До конака стигат лоши слухове. Онзи размирник из Московията, дето бил от сливенско коляно — каймакаминът напомняше за хаджи Ставри хаджи Койнов, — лани си обра крушите, ала отровното семе, засято от него, продължавало да ражда отровни плодове. Гяурите купували оръжие и барут, точели ятагани. И чакали знак, за да наскочат като един, да ни теглят ножа и да завладеят хубавия наш Сливен.

— А, чакали знак! — изкриви устни хаджи Юмер. — Защо да не погледнем истината в очите, ефендилер? Мигар не знаем всички, че и сега има улици в… — как го рече каймакаминът? — хубавия ни Сливен, дето правоверен даже не помисля да мине след залез слънце?270 И след това продължаваме да се тупаме в гърдите: на̀, господарите тук сме ние…

— Ако слушате мене, заразата иде от Балкана — обади се кадията. — Панайот Хитов и неговите панти си правят, щото си искат и пет пари не дават за нашите потери. Писали са се „народни отмъстители“ — тези последни думи Али ефенди произнесе на български — и си разиграват коня нагоре-надолу: едного осъдили на смърт и му теглили куршума, другиму глоба определили, та му взели торба пари, на трети отсекли и двете уши… Този пример разбуня духовете и на нашите хайти, та вирят нос и забравят що е това подчинение и кротост.

— Да не би за това положение и някой тук измежду нас да има мъничко кабахат, братовчед? — отново се поглуми Халис бей. — Кой стана причина Панайот да остави дюкян и занаят и да хване гората? Не знам дали е вярно, но имало било една песен между нашите гяури: „Право седи, криво съди стар кадия…“

Али ефенди се сгърчи на мястото си. Защото непрокопсаният му братовчед вече втори път го ухапваше с уж невинните си закачки, а той, всемогъщият кадия, не намираше достоен отговор за защита.

— Ба — подхвърли друг от членовете на меджлиса, — другаде не са кой знае колко по-добре от нас, агалар. На̀, вижте в Търновско. Вилнее там някой си Филип Тотю, правоверните не смеят носа си извън къщи да покажат. „Хвърковатия войвода“, тъй му думали. Понеже на два пъти го заптисвали и двата пъти той сполучвал да премине през три крачки дебелите стени на зандана и стражата, дето била човек до човек.

Никой не прояви особен интерес — за никого в стаята подвизите на този чапкънин Филип Тотю не бяха новост. А каймакаминът обобщи:

— Абе търновските дертове нека да ги оставим на търновци, нам ни стигат и нашите. Трябва да знаете, ефендилер, че не се ли намери колай да се отървем от Панайот, Никола Аджема, Хаджи Димитър…

— Хубав хаджия! — подметна някой. — Той комай е най-личната овца от кроткото паство на папаз Юрдан!…

— … Стоян Папазов, Найден Силдароглу и другите покрай тях, на ред и спокойствие в Сливен не можем да разчитаме.

— Че не са ли се запилели нанякъде? — попита някой. — Не съм ги чувал наскоро по нашия край.

— Тъй де — лицемерно побърза да го подкрепи поп Юрдан, — какви ти хайдути преди Гергьовден и зелено листе?

Каймакаминът и Али ефенди размениха един продължителен поглед, пълен с взаимно разбиране. После Мехмед Салих каза тежко:

— Завиждам ви на спокойствието, ефендилер. Много нещо давам, за да го имах и аз… — Той плесна с ръце и заповяда на появилото се заптие: — Доведи ги ония хубостници там!

Въведоха „хубостниците“. Бяха четирима мъже на по трийсет-трийсет и пет години с колчаклии потури, пристегнати с червени пояси, елеци без ръкави, ризи с шевици в червено и черно и рунтави калпаци на главите. Те се скупчиха един до друг, посрамено гледаха във върховете на кундурите си и се мушкаха да заемат място по-отзад.

— Е, какво ще кажете за нашите гости, ефендилер? — обърна се каймакаминът към членовете на меджлиса.

Повечето вдигнаха рамене, само богатият търговец хаджи Абдулла, който беше много скитал и много видял по своите алъш-вериши, се реши да отговори:

— Ами че като съдя по каяфета им, разградлии ще да са. Гяурите из Разградско носят таквиз дрехи.

— Вярно ли е бре? — строго запита новодошлите Мехмед Салих бей. — Хайде де, какво си глътнахте езиците? Вярно ли е, ви питам? — Онези обаче продължаваха да мълчат, та той обясни заради тях: — По каяфет наистина са разградски гяури, ефендилер, само че не са гяури, а чисти правоверни. — Каймакаминът почака да позаглъхне избухналата гюрултия и продължи: — От страх пред Панайот Хитов и хайманите му тия потомци на Баязид Йълдъръм и Мехмед Фатих271 се изхитрили да се преоблекат като неверници. Да, ама проклетият Панайот въпреки това ги спипал и им прибрал не само парите, ами и нашенските дрехи. И им казал… Хайде бре! — викна вече не на шега. — Кажете каква поръка ви е дал оня мустакат дявол.

— Прати ни в конака — престраши се да проговори един. — Да сте ни дадели вие дрехи и пари, защото не сте ни опазили по друмищата272.

Халис бей избухна в смях, но никой не последва примера му — другите турци от меджлиса гледаха угрижени и се почесваха там, където не чувствуваха сърбеж, единствено само в гънките на поп Юрдановите устни се мярна потисната усмивка, но и тя гледаше да се скрие в мустаците и брадата му.

— Това е, ефендилер. — Каймакаминът отпрати с едно махване на ръката злополучните турци-северняци. — Ето къде се е запилял Панайот, този султанов душманин, ето как хайдутин преди Гергьовден не излиза. И помислете сега тия абдали, като обикалят царщината, какво ще говорят за нашия каймакамлък.

— И дайте съвет, ефендилер, как да излезем от това срамно положение — допълни го Али ефенди.

Задълго се възцари мълчание — в стаята витаеха загриженост и объркване. Най-сетне се обади Халис бей:

— Чудя се на въпросите ви — каза със смес от мързел и насмешливост, каквито само той, внукът на Тахир ага, можеше да си позволи. — Защо Зейнил паша преди точно пет години не ни събираше да иска акъл от нас, братовчеде? Защо той изчисти Балкана от хора като Бойчо Цеперанлията и Димитър Калъчлъ̀, дето не отстъпваха на Панайот по юначество, без ние да го учим що да прави? Ами че в края на краищата всичко е у вас двамата: единият държи закона, другият — силата. До нас ли опряхте за свършването на работата? Да не сте мислили, че ние, десетмината тука, ще препашем силяхлъците и ще погнем Панайот Хитов и неговите аркадаши? Виж, ако сте намислили да се признаете за некадърни да изпълнявате възложеното ви от падишаха, тогаз е по-друга работата…

Почти не говориха след тези пълни с шибащ укор въпроси и наскоро след това си затръгваха.

— Нежели трябва да сте ми благодарни — подхвърли на сбогуване поп Юрдан, — че беше само разговор, а не събрание на меджлиса, нали? Зер голямо нещо крояхме, пък то комай излезе дупка а морето?

Али ефенди и каймакаминът Мехмед Салих не отговориха. Те и без това вече хиляда пъти бяха станали пишман, загдето им бе дошло наум да събират меджлиса…

4.

Никога в дългия си живот Бяно Абаджи не бе изпълнявал по-лека „дипломатическа“ мисия — още като изрази на даскал Добри молбата на сливналии, той мигом реши и отсече: връща се в родния си град. Напусто останаха увещанията на ямболлии и готовността им да му увеличат платата на 150 лири годишно, не се полакоми и на двестата лири, предложени му от ескизаарци, и прегърна мисълта да се прибере в града под Сините камъни, макар че там щеше да получава само сто лири.

Добри Чинтулов дори не изчака края на учебната година и побърза да изпрати в Сливен семейството си — а това ще рече Анастасия и едва проходилия Петър, — той сам ги последва веднага след това, като прескочи до Ямбол само за провеждане на годишните изпити273. В момента имаше свободна само една длъжност — главен учител на Клуцохорското основно училище, — но даскал Добри беше чужд на фалшивото честолюбие и я прие без никакви уговорки. Едва от началото на новата учебна година той стана — както му подобаваше по знания и извоювано име — „учител в Сливенското главно училище и надзирател и на другите училища в Сливен, Клуцохор и Ново село, както мъжките, тъй и девическите“, но и тази промяна той прие скромно и без всякакво себеизтъкване.

Повторното му завръщане в родния град се превърна в нещо като малък празник. Още първата сутрин, когато закръглената му фигура се появи в Гюрчешме и с малко клатушкаща се походка се отправи надолу през Аба пазар и Големия мост към Клуцохор, сливенци изведнъж си дадоха сметка, че тя им бе липсвала през всичките тези последни години — все едно някакъв приказен великан да е отнел на града Сините камъни и сетне да ги е върнал на мястото му. По пътя му негови бивши ученици — вече големи мъжаги — сваляха калпаци и го поздравяваха:

— Добър ден, господин учителю. Радваме се да ви видим отново!…

Майстори от дюкяните оставяха чуковете и ножиците, за да излязат навън и да му се поклонят. Даже дембелите-турци от кафенетата зарязваха недоизпитите филджани и го приветствуваха с темане и със своето „Хош гелдин, даскал Добри ефенди“274… Чинтулов отговаряше на всички, спираше се да стисне ръце на познати и непознати, сипеше наляво и надясно „Добре заварил“ и „Хош булдук“, а през цялото време с нечовешка мъка се удържаше да преглъща умилението, което го задавяше…

В същото време комшийки и познати тропаха на вратата на Анастасия Желязкова — неговата Настя — и доброжелателно й предлагаха помощта си за подреждането на дома и за „завъртането на колелото“.

Добри Чинтулов беше отново в Сливен, родното пристанище, и този път — за да спусне котва завинаги…

Когато минаха месец-два и вълненията около завръщането на Чинтулов се поуталожиха, младите сметнаха, че е дошло време да го посветят в онова, което в Сливен се вършеше под повърхността, като мъртво вълнение. И като поумуваха, те решиха да потърсят отново съдействието на Бяно Абаджи: той самият не бе чужд на подмолното им родолюбиво дело, а едновременно с това поради възрастта си и разни отколешни постъпки се ползуваше от неоспоримото уважение на учителя. Бяно на свой ред им даде друг ум: вместо да разказва заговорнически на даскал Добри, нека да го заведе веднъж по скритите места, където младежта се учеше „на талим“, та думите да станат почти излишни. Споразумяха се за всичко и Никола Боров се погрижи да извести главния учител, че тогава и тогава Бяно Силдаров иска да го навести в дома му.

В уречения ден — беше една безоблачна неделя в края на септември — Бяно слезе от долапа и първо се отби до къщи да се преоблече. Изненада се: завари Яна полегнала по никое време сутринта — нещо, което през тези тридесет и няколко години, в които бяха под един покрив, не се беше случвало.

— А, нищо, нищо — успокои го тя и се надигна; след няколко дни Бяно щеше да си спомни, че Яна твърде мъчително бе станала от постелята. — Имах голямо пране изонзи ден, плувнала бях в пот, та се простудих на вятъра. Нещо даже и ме повтресе от четвъртък до вчера, ама вече се посъвзех. Само малко умора остана…

И пак по-късно Бяно щеше да прецени, че не бе обърнал особено внимание на тези думи, понеже никога не се бе случвало Яна да легне болна, та той просто не можеше да свърже мисълта си за нея с болест. Е, не ставаше дума за разни хреми, кашлици и позадраскало гърло; под „болест“ Бяно, сам пословично здрав човек, разбираше човек да бъде повален и да се залежи… както Добри Желязков например.

Следобед Бяно почука на портата на Чинтулови. Отвори му и го въведе сам Добри Чинтулов. Гостът даде на малкия Петърчо една играчка, която в последните дни бе измайсторил сам от чамово дърво, после седнаха, а Анастасия (тя беше станала по-самоуверена и по-„отворена“, но се бе запазила все така крехка, а грижите по домакинство, мъж и дете бяха удължили чертите й, та сега още повече приличаше на баща си) им поднесе чай. Бяно би предпочел, да речем, един разхладителен айран, но не го каза и се задоволи с топлата и ароматна течност.

— Не зная защо, господин Силдаров — каза му учителят, като го гледаше приветливо през очилата си, — ама като че се досещам какво ще чуя днеска от вас. Не, не, не го зная, никой не го е споделял с мене… досега. Но то се носи във въздуха, господин Силдаров, усеща се като дъх на колендро след градушка…

— Сигурно не е вярно, учителю — усмихна се насреща му гостът. — Две различия има: това не е лошата миризма на колендро, а ухание на люляк, което подсказва, че пролетта вече настъпва; или е като гукането на гълъбите през зимата, което предвещава хубаво време.

Учителят се изненада на умния му отговор, но не се издаде и продължи:

— Приемам поправката. И аз съм българин, господин Силдаров, та на онова, което се носи във въздуха, също гледам като на близка пролет и наближаващо — най-сетне! — хубаво време. Но не си правя илюзия и за другото: за да се пукне българската пролет, не може да не се мине през бури и градушки.

Бяно Абаджи остави чашката си на кръглата масичка и спря продължителен поглед върху домакина. В последните години не само косата, но и веждите му бяха силно побелели, та сега напомняха на ония снежни възглавници, които зиме надвисват от покривите.

— Не ме разбирайте погрешно — продължи Чинтулов. — Споменаването на бурите и градушките не беше белег на страх. Аз не съм храбрец по натура, но заедно с другите българи не се отказвам да нося кръста на България. Дошло е време да станем всички…

— Не съм на този акъл — поклати глава гостът. — Вие, учителю, трябва да знаете, но да не се замесвате. — Секунда колебание и после: — Един Добри Чинтулов — впрочем както и аз също — не струва много с ятаган в ръка, но той е безкрайно полезен със самото си съществуване.

— Впрочем както и вие също — сериозно допълни учителят.

— Има голяма разлика. Защото аз, долапчия някакъв, нямам нито вашия ум, нито перото ви.

— Но имате онази трезва мъдрост, към която младите с ятаган в ръка инстинктивно се обръщат, преди да сторят решителна крачка.

Разговорът избиваше настрана, което на Бяно не се искаше. И той сметна за необходимо отново да го върне, където трябва:

— Веднъж присъствувах на един урок по химия на Никола Михайловски — каза някак без връзка. — Той надълго и нашироко обясняваше нещо и при това майсторски го обясняваше, ала нито аз, нито школниците разбирахме работата. Сетне обаче той взе разните там стъкленици, химически вещества и прочие, направи го пред очите ни и всичко се изясни веднага. Щяхме да го разберем даже и да не беше обяснявал предварително.

— И защо казвате това, господин Силдаров?

— Защото искам да излезем да се поразходим, господин учителю. Но да си сложите по-удобни обуща — ще ми се да ви изведа нагоре, например към Селищкия боаз. Стъклениците и химическите вещества сега са там. И както мене, останалото вие сам ще разберете и без думи.

Сега на свой ред Добри Чинтулов го изгледа продължително, пък стана и потърси из шкафовете онези здрави и подковани с гвоздеи обуща, с които бе пътувал на връщане от Русия.

Някъде над Свети Тодоровото аязмо превалиха една обла височина и краката на Добри Чинтулов сякаш се сраснаха със земята. Той потърка очи. Не, не сънуваше — на неголямата поляна пред него се намираха осемдесетина момци, разделени в четири стройни групички, и с такива криваци в ръце, които много ясно издаваха какво оръжие трябваше да наподобят. Те стояха „на коляно“ и се „прицелваха“ през криваците. По-настрана от тях, единствен прав от всичките, беше великанът-учител Анастас хаджи Добрев и с юнашки глас заповядваше:

— Първа чета — огън!…

Младежите от едната групичка „изиграха“ изстрел, после започнаха да подражават на чистене цевта и поставяне нов фишек. Чинтулов продължаваше да не вярва на очите си — тези момчета бяха в шарените си носии или в алафранга сюртуци, ала действуваха тъй сръчно и единно, както той бе виждал само солдатите по плацовете на Одеса.

— Втора чета — огън!… — продължи да командува хаджи Добрев. — Трета чета… Четвърта чета…

Какво ставаше с Добри Чинтулов? Беше уж спокоен есенен ден, пък ушите му се изпълниха със свистене. Вятър ли излезе изведнъж? Или туй беше залп от куршуми, по някакво чудо изтръгнал се от тоягите на младежите и изпищял край главата му? Не, не беше това нито свистене, нито писък на куршуми — екот огласяше околността…

В това време Гарибалди премина на друг урок:

— Сега внимавайте всички! — извика. — Щом река „напред“, и всички на юруш ще връхлетим на срещния изкоп. Защото българският юнак знае само да напада, не и да отстъпва. — Пое дъх и гласът му отекна навред от Мариино градище надясно до Узунбаир наляво: — Юнаци, всички на оръжие! Да живей България!… Напред!…

Отговори му общ вик „да живей!“, който сякаш разлюля планината, после осемдесет чифта крака се раздвижиха и момците с див устрем, сякаш наистина имаха насреща си врагове, литнаха напред. Бяха толкова възторжени и толкова красиво-страшни, че Балканът просто изстена под стъпките им.

— Вятър ечи, Балкан стене… — прошепна на себе си Чинтулов, без да сваля очи от невероятната картина пред себе си. И повтори: — Вятър ечи, Балкан стене…

Талимът на младите мъже продължи. Изпитваха те силите си в надбягвания, в хвърляне на тежък камък, в прескачане на шубраци… Учителят ги гледаше и слушаше, а в себе си чуваше съвсем други гласове и звуци, които някак си веднага се сливаха с думите:

— Вятър ечи, Балкан стене… Всички на оръжие…

Когато попривършиха упражненията, момците наизвадиха няколко отнапред опечени агнета, измъкнаха от студената Селищка река и бъклици вино и скоро на поляната се образува дълга трапеза, над която се разнесе и познатата юнашка песен:

Докато още нагласяха трапезата и в песента бяха стигнали само до войнишкото село, Анастас хаджи Добрев се отдели от групата, приближи до главния учител, поздрави го с дълбоко уважение и го покани да сподели закуската „на възродената българска юначна войска“.

— Не, не! — отвърна сепнато Чинтулов. — Не! Аз трябва… Да, аз трябва тозчас да сляза в града… — Той се извърна, но все пак свари да каже през рамо: — Нека не се обиждат юнаците, но аз имам важна, много важна работа… — и хукна надолу с невероятна за пълнотата му бързина.

— Уплаши ли се? — запитат се гласно хаджи Добрев, докато двамата с Бяно го проследяваха с очи. — Не, не може да се е уплашил. Човек, който е могъл да съчини „Стани, стани, юнак балкански…“, няма да се уплаши от един час сред същите тези балкански юнаци…

А всъщност Добри Чинтулов се бе уплашил. Но този беше друг страх, не онзи, за който размишляваше Гарибалди — него го достраша, че може да пропусне, да се размине с думите и звуците, които напираха от сърцето му. Той на един дъх измина пътя до Гюрчешме, рече нещо неопределено и неразбираемо на Настя — то трябваше да означава, че не иска да го безпокоят — и се затвори в килията си.

Залости вратата, облегна се на стената и затвори очи. Пред вътрешния му поглед се появи картината от Селищкия боаз.

— Вятър ечи, Балкан стене…

Не, те не бяха осемдесет души, поне половината все негови бивши ученици. И не тичаха към някакъв си ров. Те бяха едно цяло, исполин някакъв, който летеше над Стара планина на крилат кон и с могъщ зов приканваше роба: „Всички на оръжие!…“

Учителят грабна първия лист, който попадна в ръцете му, натопи перото и написа бързо:

Погледа втренчено тези десетина думи, повтори ги на глас. И в ушите му — все едно хор на хиляди камбани — отекнаха онези звуци, които той бе доловил горе, пред гледката на възкръсналата из пепелищата мощна българска войска. С треперещи от възбуда пръсти извади цигулката, дръпна лъка по струните и запя на глас заедно с тях:

Какво беше казал той на Бяно Абаджи? „Дошло е време да станем всички…“ Да, времето наистина бе дошло и той, Добри Чинтулов, потомък на неустрашими балканджии с юнашки сърца, ще стане заедно с другите и ще тръгне срещу робията и тиранството. „Дошло е време…“ Учителят се заслуша в онова, което му нашепваше сърцето, натопи отново перото и написа на един дъх:

… Само дни след това над Сливен се носеше една-единствена песен: „Вятър ечи, Балкан стене…“. Нямаше да мине много и тя щеше да призове „всички на оръжие“, всеки, „който носи мъжко сърце и българско име“ по четирите краища на поробеното отечество…275

5.

За дружината на Панайот Хитов също и тази година — 1861-ва — не беше нито от мирните, нито от бездейните.

Случи се топла пролет, та още далеч преди Гергьовден тя вече бе излязла на шетня и на дело владееше целия Сливенски балкан. След това дружината се спусна през Бакаджиците, после удари на изток и за известно време се развъртя из Черноморието, още по-късно пообиколи Тузлука277, колкото да напомни за себе си. Все битки, все мъст над мъчителите, все опасности, но провидението сякаш ги закриляше, та не само не дадоха жертва, но и одраскан човек нямаха.

А като се прибраха по своите места, им се наложи да изнесат и редовно сражение. В Стралджа техни другари им се оплакаха: към Марашката река се разположили татари, село вдигнали, но не си седели мирно в селото и земята да гледат, а доходът им идел само от обири и от различни даждии, които, както им скимнело, налагали на местните люде — целият край бил пропищял от тях. Отиде Панайот войвода с дружината си, опита с мир да вразуми татарите, но те се бяха възгордели, не позволяваха и дума за съвет да им се изрече. И се дойде до битка: мъжете на цялото татарско село срещу дванайсетмината хайдути. Но не се оказа особено трудна работа — „татарите били страшливи хора“, ще ги осъди след години в спомените си Хитов; онези, дето много ги биваше да душевадствуват над беззащитните селяни, се оказаха съвсем калпави в истинския бой — дадоха шестнайсет мъртви и десетина ранени, а останалите се разбягаха, а сетне сметнаха за разумно да разтурят селото си и да се изметат някъде на юг.

Все по това време бяха и онези три дни, за които дружината после си спомняше като за „дните на големия бяс“. Известиха им верни хора, че турче някакво, разглезен бейски син от Бухали278, извършило най-долна мръсотия — с аркадашите си ударил на една българска сватба и обезчестил невестата там, посред сватбата и пред очите на жениха и роднините. Погнаха го хайдутите, но то усетило навреме какво го чака, та вдигнало праха по пътя към Цариград. И тогава дружината изпадна в гняв, който почти не се отличаваше от побесняването — в продължение на три дни нападаха всеки срещнат турчин и у когото намереха оръжие, го пращаха в „градините на вечното обиталище“, което Мохамед е обещал на правоверните. Така загинаха до шестдесет „господари“. И тъй като в същото време дружината не закачаше онези, които поради поведението си не чувствуваха нужда да ходят въоръжени („… пуснахме ги, защото повечето из тях бяха стари и мирни хора“, ще отбележи Хитов), славата на Панайот войвода и на неговите юнаци стигна чак до небето. Те пък на края на лятото се погрижиха да я разнесат до Карлово на запад и отново до Едирне на юг…

Нека обаче не се мисли, че „шетнята“ на дружината беше низ само от лесни набези и юнашки победи — момците си имаха и своите неуспехи. Такава беше например разпрата им с известния по това време разбойник, познат като Дели Мехмедчето, и неговата шайка. Първия път се удариха в Чанакчий, неговото село. Дружината се бе разположила на едно от сигурните си средногорски скривалища край Крива круша279 и когато отколешният им ятак Генчо Сивов от селото дойде да им донесе храна, доведе със себе си и друг техен приятел — Михал от Челтакчий280. „Зачудих се какво прави Михал тука — ще пише по-късно Панайот Хитов. — Той започна да ми обяснява, че го пратили от село да ни извести, че вече не можело да се живее от онзи злодеец Дели Мехмедчето. Всичко обърнал на зло. Сега пък довел в селото една турска чета разбойници (б.а. — били са осем души опитни главорези), праща всеки ден при овчарите да му носят агнета и всичко, каквото трябва за ядене, храни разбойниците в дома си. Кара по-богатите българи от околните села да му пращат пари, че инак щял да ги изгори.“

Обеща тогаз Панайот войвода да въздаде казън над Дели Мехмедчето, но не успя да удържи думата си — през нощта, когато го обсади в Челтакчий, ония го усетиха, залостиха се в една къща като в крепост и макар да дадоха една жертва, отблъснаха дружината. По към есента му устроиха засада на пътя от Чанакчий към Ени Заара, в онази долчинка, която слиза от Курт кая към Тунджа. И уж всичко беше много точно замислено, но в решителния момент пушката на Панайот не хвана, докато Делимехмедчовата гръмна, и то само от пет-шест разкрача, та куршумът й опали лявата страна на войводата край окото.

Ето как имаше и такива случаи, дето не винаги щастието беше на страната на дружината.

Есента опърли зеленината на Стара планина. Панайот войвода върна момците си по сигурните им места над Глушник и Калояново — имаше още време до зимуване, но всички усещаха натрупаната умора, не криеха, че имат нужда от малко почивка. През тези дни дойде при тях другарят им Бойчо от Калояново и им донесе вест: сливналията хаджи Стефан Копринджи Минчоолу настоятелно искал да ги види. Почти всички в дружината познаваха Стефана, Найден им бе разправял, че именно той е бил определен за байрактар на сливенската дружина, а сетне, след онази престрелка със заптиетата, пак хаджи Стефан извел и спасил водителя на въстанието хаджи Ставри. И затова без страх дадоха съгласието си за тази среща.

Няколко дни по-късно Бойчо доведе хаджи Стефан и всички, хайдути и гости, насядаха край ланшната колиба в Рамадана. Оказа се, че хаджи Стефан не е търсел срещата току-тъй — той носеше цяла торба вести, коя от коя по-важни. Разказа им за трескавата подготовка в Сливен за бунт — същия, който не сполучи миналата година, но за догодина можел да се смята за сигурен. И от името на сливенските бунтари хаджи Стефан дошъл да пита дали могат разчита на войводата да оглави българската войска (тази дума употреби той — българската войска — и тя не убегна от вниманието на хайдутите) в утрешните кървави битки.

— Аз вече веднъж дадох думата си — обидчиво рече войводата, — а Панайот Хитов не е човекът, дето да се отмята като фурнаджийска лопата.

— Знаем го, бай Панайоте, но въпреки това решихме да те попитаме. Защото няма шега, кръв ще се лее на потоци за милата ни свобода. Нали знаете, че и в Сръбско се готвят да си изпитат силите срещу турчина…

— Какво, какво? — обади се на това място Хаджи Димитър. За дружината вестите от Сърбия бяха наистина новост.

— Туй и във вестниците го имаше — намеси се и Бойчо. — За догодина миришело на война между сърбите и гаджалите. От туй по-сгодно време за въстание — здраве!

— И разправят, в Белград господин Раковски вече събирал юнаци за бъдещата войска, която наред със сърбите ще бие гаджалина — добави хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. — Войводата дядо Ильо побързал да мине с момчетата си оттатък и се намирал под знамето на върховния ни началник. Ние също, неколцина сливналии, поемаме тия дни нататък.

— Кои сте вие, неколцината? — попита Найден Силдаров.

Хаджи Стефан започна със своето име, сетне изреди още седем-осем. От тях хайдутите знаеха само Никола Бората, учителя от основното училище, другите им бяха непознати.

— За да замажем очите на властта, ще ударим на север чак до Браила, пък оттам ще хванем по Дунава накъм Белград281.

Поприказваха още малко, обсъдиха и огледаха от всички страни вълнуващите вести, донесени от хаджи Стефан, пък накрая опънаха на посърналата трева хайдушка трапеза. Бойчо бе донесъл и стомна вино, та се почерпиха — войводата, макар че не пиеше и не допущаше пиене в дружината, този път по изключение разреши да се почерпят: нека да бъдело на добър час към народната свобода, каза. Разприказваха се и за друго, развеселиха се. Единствен само Найден остана някак си чужд от общото веселие. Той седеше умислен по-настрана, почти не посягаше към гозбата и калояновското вино. По-нататък, когато разговорът се разпиля на отделни групички, той побутна Панайот Хитов и му показа с очи, че иска да поговорят насаме. Те се измъкнаха незабележимо от трапезата и след малко седяха един до друг в шубраците, които ограждаха Рамадана.

— Залагам калпак алтъни срещу едни пукнат грош — започна Панайот, — че мога от пръв път да позная какво ще ми речеш ей-сегичка.

— Отказвам облога, войводо — поклати глава Найден. В този момент повече от всеки друг път имаше ръбатите Силдаровски черти. Лицето му изглеждаше някак опънато и от това старият белег от пожара още по-ясно личеше върху него, а есенното небе се отразяваше в очите му, та те от виолетови бяха станали почти съвсем сиви. — Онуй, дето напира в мене да ти го кажа, не е тодоровдевска кушия и затуй не търпи залози. То е толкоз голямо, че…

— Добре, добре, пошегувах се. — Панайот Хитов позасука големите си мустаци. — Режи направо…

— Искам да ме освободиш от клетвата. И да тръгна с Хаджи Стефан и Никола Бората, войник да се пиша във войската на Раковски.

Другият го изгледа, после прихна в смях:

— Щях да ти взема гроша — каза, — сигурен бях, че точно това си намислил. — Той обърна пак на сериозно. — Слушай, Найдене, аз от баща ти съм получил светото кръщение, познавам на джинса ви и кръвта, и майчиното мляко, и онова, дето се рои под калпаците ви, та не мога се излъга.

— Хайде да оставим джинса, войводо, и да речеш, нещо за молбата ми.

— Първо искам да те запитам нещо. Чуваш хаджи Стефан — също и насам догодина ще летят куршуми, а не шекеросани лешници. И знамето на свободата ще се издигне най-напред по тези балкани — това ти сам си ми го казвал, като научено направо от устата на хаджи Ставри Койноолу. Малко ли ти се вижда?

— Не ми се вижда малко, но сърцето ме тегли към Сърбия. Като чух думите „войска“ и „войници“, просто премалях от нетърпение…

— Я слушай, я слушай! — прекъсна го войводата. — Тази песен, дето нашите учат сега от устата на Стефан, май не съм я чувал още!…

Заслушаха се. Над юнашката трапеза се носеше „Вятър ечи, Балкан стене…“.

— Тази тръба е за мене, войводо — върна го към разговора Найден. — И това „всички на оръжие!“ е също за мене.

Панайот Хитов отново го изгледа умислено, после кимна:

— Нека бъде твоето, Найдене. Освобождавам те от клетвата ти и можеш още сега да се уговориш с хаджи Стефан как да се присъединиш към него и другите. — Кратко замълчаване. — И да ти кажа право… Не се сърди, ама дружината няма бог знае колко да загуби от заминаването ти. Не си роден за хайдутин, Найдене. Не казвам, че не си юнак в боя, не. Само че истинският хайдутин хем отмъщава… — хем не е безразличен към… — Той направи едно характерно движение с пръстите си. — А по тази част тебе хич те няма, драги. Може би наистина си роден за войник, а не за хайдутин. Ще се сбогуваш ли с вашите в Сливен?

— Предпочитам да не им се обаждам — така тате и брат ми могат честно да заявяват, че нито са ме чули, нито са ме видели. И да не ми носят те греховете. Само ще помоля хаджи Стефан да ги извести, че съм поел надалече. Зер ако стигне до ушите им, че не съм вече в дружината, майка ми да не смята, че орлите кълват тялото ми някъде по чукарите.

— Да бъде твоето — повтори предишните си думи войводата. После се върнаха при дружината и той съобщи на всички решението на Найден. И пожела: — Нека и нему бъде на добър час под знамето на нашия предводител Георги Раковски!

Найден уговори всичко с хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. И месец по-късно с тезкере, издадено на чуждо име (него, като кмет на Калояново, му го извади Бойчо), Найден Силдаров потегли да смени хайдушкия ямурлук и ятагана с униформата и сабята на кръста…282

6.

Сякаш целият Бянов свят изведнъж се завъртя пред очите му — стремглаво, зашеметяващо, като че попадна в бързея на пълноводна река, която не само го затъркаля по течението си, но и го тръшваше тук и там о камънаците.

Всичко започна от това, че горе, на долапа, се яви Кутьо Ганчев — последният човек, когото Бяно бе очаквал да види нявга тука. В последните години зет му се бе поохранил, но въпреки това си оставаше слаб, с дълъг и тънък, врат, а лицето по прежному си бе костеливо — ще речеш, че само тънка кожица покрива кокалите му. Поздравиха се, като — слава богу — никой от двамата не се насили да влага неистинска сърдечност в изгледа и гласа си: бяха роднини и толкоз. Все пак по-различен от друг път беше именно чорбаджи Кутьо, — под изпъкналите кости на челото и дебелите вежди можеше да се види, че в дъното на очите му се таяха смут и вътрешна несигурност.

— Аз май не съм дошъл за добро — каза той, като с жест отказа да заеме предложеното му столче. — Майката на Руска — (също и за нея той никога не бе казал „мама“) — не е в ред със здравето. Чини ми се, че не ще е лошо да слезеш долу.

В първия момент Бяно не съобрази съдържанието на тези сдържани думи, та даде воля на любопитството си:

— Защо не дойде да ми го каже Боян?

И всъщност именно този отговор на Кутьо доведе замайването му:

— Той е при майка си. Всички са се събрали около нея — Боян, Руска, Райна, леля Трънка, Христо…

— Че толкова ли е зле? — попита Бяно и собственият му глас му се видя чужд — в устата му не бе останала и капчица слюнка. — Какво й е?

Чорбаджи Кутьо предпочете да отговори само на втория въпрос и да остави бабалъка си да си разясни първия. Преди три дена, в понеделник, Райна Боянова наминала да навести свекърва си и — нещо невиждано — заварила я на одъра. Рекла да стане и да посрещне снаха си, но не намерила сили и за толкова. Опитала се да замаже работата, но сетне си признала — не й стигал въздухът, усещала пробождания отстрани на гърдите, нямала желание да сложи залък в уста, само по малко млечице се насилвала да глътне… Райна, все пак вече зряла жена и майка, от своя страна забелязала кашлицата й и че челото й е в огън. И тогаз вдигнала на крак цялата рода.

— Аз съм виновен — тежко и самобичуващо произнесе Бяно. — Да, аз съм виновен. Не беше много отдавна, Янка ми се оплака, че преди няколко дни я втресло. Аз обаче, дърт и изкуфял, даже не обърнах внимание, все едно че ми е казала за изгубена кокошка от курника… — И запита: — В понеделник, казваш. Защо едва сега ме известявате?

— Заради същата кокошка от курника — гузно отвърна Кутьо Ганчев. — Кой е виждал нявга майката на Руска болна, че да си помисли?…

— Какво сторихте после? Искам да кажа, когато Райна е…

— Допитахме се до даскал Димитър Инзов, нали пада и малко доктор. Дойде да я види, а сетне жените изпълниха всичко, щото им заръча — и със синап я налагаха по гърдите, и отвара от гюлфатмѐ283 й дават да пие. Ама досега полза никаква. — После Кутьо се опита да бъде дипломатичен: — Не ме разбирай погрешно — каза, — не е като да бере душа. Ама все пак решихме, че е по-разумно да те повикаме.

Последните думи не стигнаха до съзнанието на Бяно — той беше вече изпаднал в онова състояние на пълно объркване („мозъкът ми се беше вцепенил“, щеше да сподели веднъж със сина си), което щеше да го държи цели месеци.

Двамата мъже прибраха набързо губерите и халищата, проснати на сергията, и рамо до рамо, но без да разменят дума повече, забързаха надолу. Когато половин час по-късно Бяно влезе в затоплената соба, най-напред забеляза угрижените и странно тържествени лица на Трънка, Руска, Боян и Райна. После с няколко широки крачки мина покрай тях и отиде до одъра. Нямаше помен от нявгашната руменина и жизнеността на Яна — лицето й беше бледо, жълто-пепеляво, изпито. Когато го забеляза, жената дръпна кърпата от челото си (слагаха й кърпи, напоени с оцет, за да й вземат огъня) и се опита да стане, но преди още той да спре движението й, се отпусна отново на постелката.

— Прощавай… Бяно… — извини му се. — Нямам сили… да те посрещна… както подобава…

— Остави! — сопна й се той и вътрешно се прокле, че в тази дума вложи повече строгост, отколкото нежност. — Остави! — повтори вече по-меко. — Има още време да се срещаме както подобава.

Яна тъжно, но без страх поклати глава:

— Няма време… Бяно… Усещам… отивам си…

— Глупости! — с неискрена убеденост я поправи той. — Хайде сега, отиваш си!… — Сетне се обърна към своите. — Защо не повикахте доктора от казак-алая? Бил учен този поляк, чувах.

— А, търсихме го — отговори Боян. — Ама го няма — за зла слука точно сега бил при семейството си в Одрин.

— Слушал съм добри думи и за някакъв арменец, лекар в Железник.

— Далече е, тате — каза синът и показа с очи към одъра. — Няма да можем да я занесем дотам…

— Можем поне да го попитаме. Щом е толкоз опитен, невям ще познае болестта и по думите ни. Можете ли ми намери един кон под наем?

— Оставете, аз ще отида — решително заяви Кутьо, който бе влязъл едновременно с Бяно. — Тук вие всички сте по-полезни от мене…

Изненадаха се от това закъсняло внимание на зетя, но никой не му възрази. И наистина Кутьо Ганчев нае кон и в един ден отиде до Ески Заара и се върна. Арменецът-доктор наистина си разбирал от занаята — възпаление на белите дробове било, казал, след като изслушал Кутьо и му задал няколко въпроса. Сетне сам приготвил прахчетата, да ги давали на болната четири до пет пъти на ден, те щели да помогнат.

Това разказа Кутьо, а сетне насаме добави на тъста си и Боян: тежко било заболяването, мъчно се излизало от него, да са готови и за най-лошото — тъй казал още лекарят в Железник…

Започнаха да дават на Яна прахчетата и тя като че за кратко време се подобри, дори сама помоли за чорбица от пиле, в което всички видяха обнадеждаващ признак. Но това се оказа, както е думата, за ден до пладне — болестта скоро надви церовете. Жената стана по-зле и от преди, изпадна в унесеност, дишането й от час на час се утежняваше… И на четвъртата нощ, когато край нея бдяха само Бяно и Трънка и квасеха с водица засъхналата й уста, болната изведнъж се сепна, отвори очи и понадигна глава. Огледа се с непредаваем ужас в погледа и като видя мъжа си сякаш се успокои, даже някакво подобие на усмивка сви ъгълчетата на изтънелите й устни.

— Благодаря… ти… Бяно… — прошепна тя една доловимо.

— Че за какво има да ми благодариш, Янке? — каза той, докато с всички сили се мъчеше да преглътне сълзите си.

— Тези… трийсет и пет години… аз… на тебе… ги дължа…

Усилието да произнесе десетината думи отне и последните силици на жената, та тя отново отпусна глава на възглавницата. После напрегна всичко, което бе останало в изнемощялото й тяло, и произнесе:

— Ая284 Бяно…

Бяно се сепна, когато чу този свой нявгашен прякор. Сепна се и се уплаши — в последните тридесетина години той го бе чувал само един път и то пак от устата на човек пред прага на отвъдното.

Яна няколко пъти шумно и дълбоко пое дъх, още веднъж потърси с очи надвесения над нея Бяно и застина неподвижно. В стаята стана така тихо, че се чуваше как огънят ядеше главните в камината. Трънка приближи и с изкривените си от годините кокалести пръсти затвори очите на мъртвата.

По-късно щяха да му кажат, че на погребението се е бил стекъл целият град, и от толкова различни уста щеше да го чуе, че не можеше да не го повярва. Той самият обаче нямаше ясен спомен за този ден. Да, по едно време наистина си бе помислял нещо като: „Защо се е събрал толкова много народ?“, но то беше мимоходом и по-скоро случайно — иначе той през цялото време се бе люшкал някъде по средата между замайване (той го наричаше шашардисване и захласнатост. Видя много лица, познати и непознати, но не отличи повече от три-четири, а изобщо не си даде суетната грижа да отбележи в паметта си кои са почели и кои са пренебрегнали покойницата. Само от време на време нещо в съзнанието му бе щраквало и отбелязвало някаква подробност, всичко останало се бе омесило в една обща картина и една обща минута, в които даже нямаше толкова скръб, колкото душевна празнота.

Запомнил бе например, че за опелото бяха помолили само поп Юрдан, а там се явиха четирима — поп Димитър Черното, поп Тодор285 и поп Исайя от Клуцохор бяха настояли да участвуват в службата по собствена воля.

След това Панайот Минков бе изразил желание да каже няколко думи за покойницата. Стана суетня — черквата „Свети Димитър“ бе събрала само едната трета или едната четвъртина от хората, които бяха дошли да изпратят Яна, та се наложи той да произнесе словото си пред вратата на храма. Бяно чу твърде малко от това слово; едно изречение още в началото го порази, та мисълта му после се втурна подир него и не можа да проследи останалото: „Един живот, раздаден докрай на другите“ — бе казал Панайот Минков. Едва сега Бяно можеше да прецени, че през всичките тридесет и пет години, преживени заедно, Яна всъщност нито веднъж не бе изрекла думите „Аз искам“, не бе поставила себе си в центъра на нещата, не бе помисляла или протягала ръка за себе си и за личното си добруване — целият й живот бе една непрекъсната грижа за другите: най-напред за Бяно и децата, сетне и за всеки, който е имал нужда от нея. Специално към Бяно тя се бе показвала винаги покорна и всеотдайна — като се започне от чудатостите на характера му, та се стигне до тайната около Найден, която тя е знаела през цялото време и му я е спестявала… Наистина „Един живот, раздаден докрай на другите“!

Сетне на гробищата кратичка и развълнувана реч произнесе и поп Юрдан. И както преди, Бяно можа да го слуша само докато съзнанието му пак се завъртя около едно изречение: „Който сам е познал нещастието, разбира и нещастието на другите.“ Да, също и това бе Яна. Какви ли мечти е имала дъщерята на чорбаджи Руско от Градец? Какви ли пламъчета са проблясвали в малкото й девическо сърце, преди да се сгромоляса всичко под бабаитската снага на турчина-насилник и неразцъфналата радост да се изпепели под черната забрадка на злощастието?… Стигнала и видяла мрачното дъно на бездната, после Яна се бе посветила на всички онези, които са й били — изцяло или донякъде — събратя по съдба. И бе вършила чудеса, за да им подаде ръка и да ги изведе към светлината…

А когато се опомни, людете вече хвърляха по бучка пръст върху прясно скования ковчег. Хвърли една и Бяно…

… Когато мина погребението, той нищо не желаеше по-силно от това — да остане сам. Сам с мислите си. Не му се удаде — спазвайки обичая, от гробищата се върнаха пак у дома, имаше светене и ръсене на вода, жито и чаша вино за многобройните гости, десетки и стотици ръце, които напираха да стиснат неговата с искрено съчувствие.

— Приемете всичко това от добрата страна, господин Силдаров — каза му поп Димитър хаджи Костов, когато усети вътрешния му бунт. — Христовата религия вече деветнайсет века и половина събира разум и опит и знае какъв смисъл да вложи в обичаите си. На потресените от загубата близки тя възлага в първите два-три дни да вършат толкова много работи — от варенето на жито до водосветите, — че да не намират и минутка за тъгата си. А когато най-сетне въртележката се поуталожи, неусетно се е поуталожил и най-силният пристъп на скръбта…

Може би тъкмо поради тази преднамерена претрупаност на обичаите Бяно наистина се бе държал мъжки през всичките суетни на погребението („стар, ама се видя, че е от юнашко коляно“ — щяха да говорят след това за него онези, които не бяха забелязали пълната му обърканост). Следобед обаче стана нещо, което разчупи външната обвивка на самообладанието му — получил късно вестта за смъртта на сестра си, от Градец пристигна едва след като я предадоха на земята шуреят му даскал Димитър Русков. Те се прегърнаха мълчаливо и сетне, както често бива в такива случаи, заговориха за най-глупавото и неподходящото като за такъв момент.

— Не те ли достраша да дойдеш сам-самичък през Балкана от Градец? — попита Бяно, а Димитър му отговори:

— Какъв ти страх! Нали сега дружината на твоя кръщелник е тъдява, читаците са се изпокрили в миши дупки…

Но после те се затвориха в малката собичка, спуснаха зад себе си мандалото и останали настрана от погледите на любопитните, плакаха като деца. И с тези сълзи те си казаха всичко — за Яна и за празнотата, която тя оставяше в сърцата им, — което мъжките им устни премълчаваха. Като се поуспокоиха, те пак не се заловиха да предъвкват известното, а думите им потръгнаха от него нататък:

— Не успях да се простя с кака — започна Димитър, — ама за малко и да се размина изобщо и с вестта ти. Условил съм се да стана главен учител в Разград и скоро ще стягам семейството и имуществото за нататък…

— Как? — стрелна го с недоумяващи очи Бяно. — Ще оставиш Градец, когато издигна Градешкото школо на второ място след Сливенското? Малко ли ти се виждат азбукарчетата, които се стичат от целия онзи край да търсят при тебе прозорец към света на знанието? И скромна ли ти се вижда славата, която си спечели в борбата срещу светиня му Вениамин и изобщо против гърците-душегубци?

— Всичко това, което изреди, се обърна срещу мене, бате. И успехът на училището, и прогонването от него и от храма на непонятната за народа гръцка реч, и пробуденото свободолюбие в младежта. Нашите първенци с чорбаджи Гиню начело са се съюзили и дума са си дали да ми извадят душата. Не, не да ме стрелят или колят, а да я извадят с памук, като провалят всичко напредничаво и родолюбно, което аз намислям да направя286.

Бяно усети мъката му — (тя, неизплакана, щеше в близко време да изгризе дробовете му), — та предпочете да промени разговора.

— Какво правят Мария и юначетата? — попита.

— Руско287 и Стефан ли? — В подутите от плач очи се мярна нещо като усмивка. — Добре са, да благодарим на бога. Играят и палуват, сега им е времето… — Учителят се умълча малко. — Не се сърди, че ще досегна кървящата ти рана, бате Бяно, ама… ама… С една дума, искам все пак да отида до гробищата…

— Не ми досягаш някаква рана — разумява се, че ще поискаш да отидеш и там да се простиш със сестра си. Ще дойда и аз с тебе. И без това тази гюрултия тук съвсем не ми е по сърце.

Излязоха. А когато отидоха на гробищата, там ги чакаше такава изненада, че и двамата се изумиха — при гроба със свещ в ръка, а иначе покрит от глава до пети с оръжия, стоеше и отдаваше своето „последно сбогом“ същият онзи Панайот Хитов, когото властта, вече пропищяла до небето, търсеше под дърво и камък. Кимнаха си и промърмориха нещо неразбираемо. После войводата Панайот отговори на немите въпроси в очите им:

— Дълг ми беше, не можех да не го изпълня, кръстник. Тя за мене не беше само кръстница, а и онази, в чиито ръце съм поел първата глътка въздух.

— А не те ли е страх, че тук, както се казва, си на вълка в устата?

— А, не. — Двете къдели под носа на Панайот Хитов помръднаха дяволито. — Наоколо са деветмина юнаци, дето няма да оставят и с пръст да бъда докоснат.

Едва сега Бяно и даскал Димитър си спомниха, че приближавайки, бяха дочували разни подсвирвания и не дотам сполучливи подражания на птича песен.

— А Найден, Панайоте? — с несдържана горест попита Бяно Абаджи. — Няма ли го Найден?

— Ако беше в дружината, мислиш ли, кръстник, че сега нямаше да го намериш до мене? За жалост вестта за кръстница Яна дойде само един ден след като Найден пое нагоре…

Бяно не поиска подробности — той вече ги знаеше от хаджи Стефан Копринджи Минчоолу. Само въздъхна тежко, много тежко.

След малко Панайот Хитов забучи в рохката пръст свещичката си, сбогува се и ги остави сами.

И двамата — мъж и брат — застанаха от двете страни на пресния гроб.

7.

Бяно наистина не си бе дал труд да следи кой е дошъл и кой не е дошъл на погребението — тогава умът и сърцето му бяха изцяло погълнати в сполетялото ги нещастие, — но имаше хора, които забелязваха тези неща. Впрочем забелязваха повече отсъствуващите (присъствието те смятаха за нещо, което се разбира от само себе си) и по-специално отсъствието на онези, които по неписаните правила на вярата и народността не можеше да не бъдат тук. Не бяха много на брой тези хора, спестили си времето и усилието да присъствуват на опелото, но като че ли най-ярко се забеляза неидването на Йоргаки чорбаджи и на Евтим Димитров — тъй или иначе бяха в общинския съвет заедно с Бяно, е, недопустимо беше да не му засвидетелствуват искрено или даже престорено съчувствие…

Истината е, че на чорбаджи Евтим изобщо не му и мина през ум мисълта да отиде на погребението. Не се имаше за близък с Бяно Абаджи, нищо че и двамата бяха от десетилетия общинари, пък и през това време беше зает с нещо къде-къде по-важно: казак-алаят търсеше подходящ човек да поеме цялото снабдяване (без оръжието и боеприпасите) на двете му поделения, в Сливен и Одрин, а това на дело означаваше изумителни печалби.

Именно в този ден Евтим Димитров си бе уредил среща с пашата на казак-алая. Мехмед Садък паша го прие в дома си (добър знак!) и го посрещна с всички външни белези на славянското гостоприемство. Е, той си беше по домашному — по халат и чехли — и в това като че ли имаше добре измерена доза пренебрежение, но гостът не беше човекът, който да забележи тези неща. Ако посрещането беше по славянски, разговорът пък започна съвсем по ориенталски — отдалече и съобразно турското правило „замана̀ парасъз-дър“288, което Евтим също приемаше откъм добрата страна. Това обещаващо начало продължи обаче само докато някъде отвън се разнесоха тъпите звуци на клепало и веднага след тях особена гълчава. Садък паша се заслуша, сетне плесна ръце и запита влязлата прислужница. Момичето знаеше — в църквата „Свети Димитър“ се готвели за опело на жената на Бяно Абаджи и не след дълго ковчегът с покойницата и изпращачите щели да минат току под прозорците на пашовата къща. Само като чу това и Мехмед Садък скочи на крака и се развика:

— Людвика!… Людвика!… За бога, къде сте, Людвика?…

На тези необичайно развълнувани викове се отзова жена му — също по домашна роба.

— Моля ви час по-скоро униформата ми, Людвика!… Само след две минути трябва да бъда в парадна униформа…

Жената или беше твърде съобразителна, или просто вече достатъчно бе привикнала към чудатостите на мъжа си, та не загуби време да задава излишни въпроси. Пашата се извини пред госта и в негово присъствие се залови да обува ботушите си. После жена му (тя също му говореше на „вие“) му помогна да облече куртката си и да нахлули по подходящ начин униформения фес на пооплешивялата си глава. Тогава Мехмед Садък отново се извини на чорбаджията, че ще го остави за кратко време сам, и чизмите му изтрополяха надолу по стълбите. Объркан, несведущ какво и как се предприема в подобни случаи, Евтим Димитров остана сам в просторната одая и запълваше времето си да върти палци и да си мърмори по адрес на покойницата нечестиви думи.

Междувременно шумът навън растеше, приближаваше се. Когато вече каруцата с ковчега затрополя по калдъръма почти под къщата, чорбаджи Евтим не се удържа и отмествайки пердетата, надникна през прозореца. Процесията по улицата не му направи никакво впечатление — в края на краищата погребение като погребение, само гдето има повечко народ, — но затова пък поведението на пашата направо го изуми: в пълна парадна униформа Мехмед Садък бе застанал с прибрани пети до портата на дома си, стоеше изпъчено и вдървено като новобранец, а ръката му, издигната до слепоочието, не поздравяваше по турски, а по особен начин, само с два пръста. До него, също в почтителна стойка, се бяха наредили млад мъж в сюртук алафранга и девойка с черен кринолин; чорбаджията правилно се досети, че това бяха Адам и Каролина, един от синовете и дъщерята на пашата.

— Майната им!… — прошепна си той гневно. Тези думи привидно се отнасяха за покойницата и безчислените й изпращачи, за Садък паша и децата му, но всъщност Евтим се гневеше на самия себе си — усещаше, че е пропуснал да направи нещо много важно, макар и да не можеше да си отговори какво беше то.

След четвърт час Мехмед Садък се върна в стаята и там, пред госта, свали униформата си и облече отново халата. Докато връзваше ширита на кръста си, каза някак между другото:

— Учудвам се, че не бяхте зад ковчега, чорбаджи…

— Защо? — високомерно отговори Евтим, който междувременно се бе върнал на стола си. — Аз, да си кажа откровено, дори не познавах покойницата… е, мир на праха й…

— Чувал съм да се говори — продължи по същия начин пашата, — че в подобни случаи човек отива не толкова за покойника, колкото за живите — да им изрази уважението и съчувствието си.

Привидно нищо особено не се съдържаше в тези думи, но Евтим не пропусна да забележи наставническото в тях — все едно че възрастен смъмря невъзпитано хлапе — и това го подтикна да изпусне контрола над нервите си.

— Бог ми е свидетел, че не се радвам за злочестието в Силдаровото семейство, паша ефенди — каза. — Не съм и в лоши отношения с тях, даже по едно време за малко да не се сродим… и нека тук да поблагодаря на Всевишния, че ме опази от това роднинство. Но иначе не мога да река, че изпитвам особено уважение към всички тях.

Пашата нагласи монокъла на окото си и го изгледа заинтригувано.

— Любопитно — произнесе. — И защо?

— Всичко при тях е объркано и някак наопаки. Нека започнем даже от това: на Бяно Силдаров му викат „Абаджи“, пък той по занаят е долапчия. Или друго: член е той на меджлиса, ще рече — на управлението, а единият му син напусна фабриката, щом тя премина под пряката власт на Високата порта, другият се запиля не другаде, а в Русия, вековния враг на турската държава, а третият направо хвана гората и стана хайдутин. — Той можеше да продължи и със старите обвинения към Бяно, че е „взел душата“ на баща му, но съзнателно се отказа — тогава щеше да му се наложи да разкаже и пренеприятната история за бърдака. — Е, кажете, паша ефенди, за уважение ли е едно такова семейство?

Мехмед Садък не отговори пряко на въпроса. Той помълча съсредоточено, без да сваля поглед от госта, после изрече бавно, прецеждайки и премисляйки всяка дума:

— Вие сигурно знаете, Димитров ефенди, че по род и аз съм славянин, поляк. Виждам обаче голяма разлика между нас, поляците, и вас, българите. Макар и да търсим различни пътища срещу него, ние от Полша сме единни в борбата против робството, а князете и благородниците ни, изобщо първенците — добави той, като не бе сигурен, че Евтим е разбрал думата „благородници“ — са начело в тази борба. При вас нещата не са така, ефенди, разединени сте — простият народ не се примирява с робията, но вие, първенците-чорбаджии, очевидно не се оплаквате. Мен, като верен поданик и служител на падишаха — последната дума Мехмед Садък особено подчерта, — това положение, разбира се, ме радва, но…

— Но какво, паша ефенди?

Пашата още веднъж избегна прекия отговор.

— Чуваше се по едно време, че размирни глави измежду сънародниците ви готвели въстание. Господин Георги Раковски, когото имам удоволствието да познавам лично, в чужбина стягал, разправят, съвсем редовна българска войска и подмолно действувал едно такова въстание, ако то изобщо избухне, да обхване всички земи, населени от българи. Да пази бог, Димитров ефенди, да не дойдат такива времена на кръвопролития и сеч. Но ако те въпреки молитвите ми все пак настанат, бих ви препоръчал да проявите благоразумие и да изчакате преминаването им вън от Сливен. Вън, и то по-далече…

— И защо, ако смея да попитам?

— Просто във фантазията си се поставям сред онези, които биха имали безумството да въстанат срещу нашия всемилостив баща падишаха, Димитров ефенди. И си задавам въпроса как би следвало да действуват те. Преди да се сразят с войската му, те би трябвало да се освободят от такива като вас, ефенди, които сте българи и християни, а не споделяте чувствата и стремежите им. Пък в дни на кръвопролития и сеч освобождаването от неудобни хора обикновено става само по един начин…

… Евтим Димитров не остана дълго при пашата. И си тръгна, без да е заговорил за главното — поемането на снабдяването на казак-алая. Нещо в него му бе подсказало, че днес не е най-подходящият ден за това…

Наглед нищо не се бе случило, пък Евтим се прибра в дома си разядосан, с чувството, че е преживял някаква голяма обида. Напоследък отбягваше да пие през деня, но сега не се стърпя — още от дворната порта се запъти направо към избата. Мислеше си за вино, пък краката му някак от само себе си го занесоха до по-малкото буре. Той си наточи едно канче „бяла Рада“, трябва да имаше около петдесетина драма289, и го гаврътна наведнъж. Застана така, с канчето в ръка. Гледан отстрана, навярно би изглеждал като човек, който се ослушва. Евтим чорбаджи обаче не се ослушваше, той просто усещаше как ракията се разливаше по жилите му, стопляше ги и лека-полека изтикваше лошото чувство, донесено отвънка. Наля си още едно канче, но не го поднесе към устните си, а с него в ръка се упъти нагоре — щеше да си го пие, удобно разположен в затоплената одая. И наистина там се поразхвърля (празничните дрехи, в които се бе пременил за срещата с пашата, го притесняваха — и с кройката, и със спомена за несполучливия разговор), отпи още една глътчица и вече можеше да се отдаде на рахатлъка си. И в този момент до слуха му достигна разговор. Заслуша се. От другата страна на стената, в посрещника, Йосиф разговаряше с някакъв мющерия.

Йосиф: Не те карам зорлан бе, човек. Ако ти се вижда много, защо не отидеш в „Търговското“? Аха-а-а, знаеш ти, много хубавичко знаеш защо си дошъл именно при мене. Зер аз ти вземам някакви си двайсет и пет на стоте месечно, докато там ще ти приберат трийсет и три, че и ръка ще трябва да целуваш на Ахмака. — (Той говореше за Тодораки Д. Ахмаков, съосновател на търговското съдружество и негов касиерин през текущата година). — Ама хайде, няма да ти се сърдя, в нужда си. Пък и аз съм човек, разбирам те…

Мющерията: Ама ваша милост… господин Йосифе… Чакайте, защо ми давате… — Замълчаване, звън на монети. — Аз подписах за пет хиляди, а тук са…

Йосиф: Хиляда двеста и петдесет, точно така. Ами че ти не знаеш ли бе, човек, че лихвата се удържа предварително? Не си ли живял досега по бялата земя или си паднал от небето?

Мющерията: Но как тъй само хиляда двеста и петдесет гроша, господин Йосифе? Че това е… това е… едно кръгло нищо е това…

Йосиф: Как тъй ли? Хайде пък да ти изясня. Колко поиска ти?

Мющерията: Пет хиляди гроша — толкоз ми е борчът към ходжата.

Йосиф: За колко време ги искаш?

Мющерията: За три месеца. Ще смогна, вярвам, за три месеца да ги събера.

Йосиф: Добре, гледай сега тука хесапа. За един месец двайсет и пет на стоте прави хиляда двеста и петдесет. Да, ала ти ги искаш не за един, а за три месеца. Затуй ще умножим хиляда двеста и петдесет на три. Колко прави? Три хиляди седемстотин и петдесет. Като ги приспаднем от главницата, разликата е хиляда двеста и петдесет гроша. Колкото и са в ръката ти.

Мющерията (след дълго мълчание — навярно изучава хесапа): И каква излиза тя, ваша милост? Подписвам за пет хиляди, получавам…

Йосиф: Аз не те задължавам бе, човек! Не аз тебе, а ти мене си дошъл да молиш, даже бъклица чанакчийска си ми донесъл. Ето, скъсвам задължителното, дето си ми подписал, и си прибирам паричките. Сега доволен ли си? А, виж, ти пък може да си прибереш ракията.

(„Ашколсун! — помисли на това място Евтим. — Бива си го моя Йосиф!… Прав беше той, когато…“)

Мющерията: Сакън, чакай, не прибирай парите, господин Йосифе. Ние ще да сме се разбрали погрешно. Мен ми трябват пет хиляди на ръка, за да се издължа на ходжата.

Йосиф: Абе влизам ти в положението, зер хора сме, ама… ама то ще излезе много пари, човече. — (Кратко мълчание, бащата си представи как синът му прави сметката.) — Виж, на̀ — при туй положение горницата от три хиляди седемстотин и петдесет ще трябва да я прибавим към петте хиляди на ръка. Излиза осем хиляди седемстотин и петдесет. Ще напишем задължителното така: получаваш начаса пет хиляди, а всеки месец на днешното число ще ми носиш по хиляда двеста и петдесет, което е по двайсет и пет на стоте месечно. Пък на третия месец ще ми върнеш петте хиляди заедно с последните хиляда двеста и петдесет.

Мющерията: Подиграваш ли се с мене, господин Йосифе? Че откъде ще намирам аз по хиляда двеста и петдесет на месец? Пиши тапията тъй: след три месеца да ти донеса и петте хиляди, и горницата.

Йосиф: А-а-а, да ме извиняваш, човече, ама туй става вече бая пари. Че ти ако речеш да ме измамиш, аз ще трябва да спусна кепенците бе!… Ще ме прощаваш, ама такваз голяма опасност не се плаща с двайсет и пет на стоте. Ще трябва да сметнем колкото в „Търговското“ — по трийсет и три. А това значи, че щом искаш пет хиляди на ръка за три месеца, ще подпишеш за десет хиляди. И каква сигурност ще ми дадеш срещу тях?

Мющерията (след шумна въздишка): Имам дванайсет дюлюма лозя. Хубави лозя, на припек над селото. Пиши тях към другото. — (И докато се чува дращене на перото по хартията): — Абе то, дай боже, да дойде по-скоро голямата сватба, тогаз ще се наплатя аз и на Дели Мехмедчето, дето заплашва с клане челядта ми, и на ходжата, който пък ми одра кожата с борчовете…

Йосиф (сепнато): За каква голяма сватба говориш, човече?

Мющерията: Ей такава, алена. Сега я стягат сватовете, ваша милост, а тя комай няма да закъснее. И тогаз ще се разбере кой кум, кой сват… Хайде, хайде, не се прави, че не знаеш, господин Йосифе, ти също си от българско семе раждан и от българско мляко бозал…

Йосиф не каза нищо повече, чу се пак дращене на перо и звън на сребърни монети, последвано от захлопване на желязната ракла — той бе прибрал подписаната полица. Като изпрати мющерията си до началото на стълбището, той постоя замислено с ръце в джобовете на панталоните (напоследък по подобие на даскалите също и Йосиф бе започнал да носи алафранга дрехи), пък хлътна в одаята.

— А, ти тука ли си бил! — каза на баща си. — Я подай канчето, зер и аз усещам потреба… Или остави, ще опитаме оная, чанакчийската. — Излезе за малко и се върна, като ходешком надигаше плоска бъклица от черешово дърво. — Чу ли това за сватбата?

— Чух — късо отговори бащата и протегна ръка за бъклицата, той също искаше да опита чанакчийската.

— И какво? Само толкоз ли ще кажеш?

— Ба, мога и друго да кажа. Например мога като тоя кьойлия да ти река да не се правиш, че не знаеш. Бъди рахат, знае го и пашата на казак-алая.

— Какво стана там?

Бащата отпи още една глътка и му разказа.

— Чудновато ми се види един султанов паша да разсъждава по този начин — почеса се зад ухото Йосиф, — ама иначе е прав. Ако рече да стане нещо…

— … не се знае дали нашите панти ще запалят чергата на султана — завърши вместо него Евтим, — ама за нашата черга можеш да го имаш за сигурно. И знаеш ли защо тогаз няма да се сетиш да си събираш борчовете? Защото такива като Панайот Хитов и Хаджи Димитър набързо ще са ти свалили главата от раменете. Точно както Садък паша го вещаеше. Ей това е, „ако рече да стане нещо“…

— Ами че от вас зависи дали ще стане, или не. Какви първенци сте вие, ако овреме не уловите в ръце и не озаптите простата паплач?

Каза го Йосиф, но и сам не си повярва на високопарните думи. И грижата отново затисна одаята под тежестта си.

Само една стена делеше Йоргаки чорбаджи от мястото, където четиримата свещеници извършваха опелото, дори чуваше гласовете им и хлипанията на жените, но не благоволи да отиде дотам. През цялото време седя при масата на канцеларията и залисваше ръцете и ума си с тежкия печат на общината, единствено само когато Панайот Минков произнасяше трогателната си реч (Йоргаки си каза: „Сега му е паднало да изтъкне пред простолюдието своя дар-слово“), в него се пробуди нещо като любопитство, та той отиде до прозореца да погледа множеството и разпенявилия се оратор. Все там, в канцеларията290, той дочака да се отдалечи процесията, после обърна ключа и със сплетени на гърба ръце, от които висеха жълтите зърна на броеницата му, без бързане се прибра у дома си.

Първото, което го порази, когато влезе в двора, беше необикновената тишина. В катадневието тук шетаха, забързани като мравки, поне десетина ратаи и слугини, сега дворът приличаше на пустош. Само от дама се показа един измекярин, та чорбаджията веднага го повика и поиска обяснение за тази странна тишина.

— Отидоха на някакво погребение, господарю — отговори човечецът. И добави от себе си: — И синовете на господаря са там…

„Сега я втасахме! — помисли Йоргаки. — Тръгнали, хългазниците му с хългазници, да изпровождат майката на един хайдутин, дето конакът е обявил награда за главата му… — И се закани: — Много мек съм аз, ама ще обърна дебелия край, нека си го знаят!…“

Каза си това и отпрати с мръдване на пръстите измекярина, а сам остана за минутка на мястото си, загледан към къщата. В последните години, след като не я възстанови, а я издигна наново из основи подир пожара, къщата, положително една от най-хубавите в Сливен, беше неговата непрестанна гордост и неомръзваща гледка за очите му. Постоя Йоргаки чорбаджи и й се полюбува, сетне все така без бързане приближи нататък и се качи на горния кат. Вече знаеше, че синовете ги няма, но по навик надникна в стаята им. В следващата обаче завари своята тайна слабост, почти наравно с къщата — Тенинка. Дъщерята се бе сгънала като ер-голям над масата и пишеше нещо.

— Ха добър ден! — поздрави от вратата бащата. Отговорът на Стилиянка (такова беше истинското й име) го слиса — тя подскочи сепнато и скри листовете зад гърба си. Йоргаки се засмя и отиде да се отпусне на миндерчето до стената: — Що, любовно послание ли?

— Не! — отвърна тя неоправдано сухо.

— Не? — вдигна вежди чорбаджията, когото странното поведение на дъщеря му искрено забавляваше. — Какво тогава крие госпожицата зад гърба си? Може би е станала списователка? Или води тайна преписка против султана?

Ако момичето, не, момата беше изрекла каквото и да е, дори само полуприемлива лъжа, случката просто щеше да приключи от само себе си. Стилиянка обаче стисна устни и рече с предишната рязкост:

— Не желая да отговоря.

— А! — слисано възкликна бащата. А наум си каза: „Синовете се повлекли на хайдутска майка икрам да правят, тази пък мисли, че може да ми се качи на главата… Не, драга, не! Тук все още се слуша една дума и тя е моята.“ И продължи мисълта си на глас: — Самозабравяш се, Тенинке, с баща не се говори така. Помислила си обичта ми за слабост, ала си се излъгала. — И добави остро: — Дай ми веднага тези листове! — Видя, по-скоро усети колебанието й, та повтори още по-заповедно: — Дай ми ги тозчас! Не ме принуждавай да си послужа със сила!

Стилиянка се поколеба още секунда, после прекрачи до него и с дързък жест втикна листовете в ръцете му. Той хвърли поглед върху им и отначало прихна в смях:

— Охо, ние вече сме захванали да стихоплетствуваме… — Но смехът му изведнъж се пресече — дъщеря му не само преписваше, но и размножаваше проклетата бунтарска песен, която напоследък бе завладяла Сливен: „Вятър ечи, Балкан стене…“… — Той вдигна очи към нея: — Що значи това, Тенинке?

Момата храбро издържа погледа му.

— Точно което виждаш, тате. — И с ирония продължи:

— Стига! — вече не на шега кресна той. — Под моя покрив не разрешавам нито да се пишат, нито да се изговарят тия барутни слова. Откъде ги имаш? — Мълчание. — Е, много хубаво занятие за дъщерята на сливенския кмет, няма що да се каже. Ще ти ги запазя за чеиз…

— Нямам нужда от чеиз — все така дръзко-решително произнесе дъщерята. — Отдавна търсех случай да ти кажа, тате, че съм решила да не се омъжвам нивга. То и никой не ще ме поиска, ама и аз не желая.

За бащата тези думи бяха като удар с пестник в корема — той отдавна се тревожеше, че на̀, хубава и богата е дъщеря му, пък годините й минават, а нито сватовници са дошли за нея, нито тя отваряше дума за венчило, дори не и за някой момък, който е събудил тръпка на жена в сърцето й.

— Ново двайсе… — изпъшка — Йоргаки. — Кога твоя милост стигна до това дълбокомъдро решение?

— Откакто разбрах какво значи за людете Йоргаки чорбаджи, тате. — Стилиянка продължаваше да го гледа в очите и да не мигва. — Сигур няма да е ново за тебе, ако ти кажа, че българите в този град се страхуват от тебе повече, отколкото и от турците.

— Майната им — каза той уж безгрижно, а всъщност с пълно объркване — цялата тази случка го бе сварила неподготвен. — Пет пари не давам аз за оценката на простаците.

— Но аз давам — беше неочакваният отговор. — И смятам, че те за много неща са прави в обвиненията си.

— И затова ли?…

— Затова. Намислила съм, поне що се отнася до мене, този корен да не покара издънка.

— Глупачка, това си ти! — кресна бащата. — Ама какво съм взел и аз да те питам? Ще ти намеря мъж, ще ти купя мъж, ако трябва, и толкоз. Ама ха! Ще ме върти като синджирче около пръста си, мене, първия от първите в този град!…

— Също и тези ти думи потвърждават решението ми, тате — тихо и наглед спокойно рече тя, а Йоркаги прие думите й като плесница.

— И що? — опита се да я уязви. — Ще останеш така да те хрантутя, така ли, твоя милост?

— А, не — беше все така спокойният й отговор. — Сама ще си вадя хляба, тате. Уговороила съм се с баба хаджи Калуда да захвана да уча при нея занаят. Ще шия плащаници, хоругви, антиминси… — Да припомним, че думата е за майката на Анастас хаджи Добрев; както вече е известно на читателя, тя беше леля на Йоргаки чорбаджи. — Знаеш, че с майсторлъка си баба хаджийка печели хубави пари. Пък ако ти тежи, че ще заемам място под твоя покрив, само ми кажи — ще го освободя, това място…

Той поиска да каже само една дума, но с нея да вземе връх, все едно че ще е шамаросал дъщеря си. Обаче не я намери. И като прецени, че разговорът отдавна се изплъзваше из ръцете му, стана, излезе и с яд затръшна вратата подире си. Беше такъв удар, че мазилката край рамката се посипа по дюшемето на хаета. Погледна през рамо нататък и се сепна. Не защото бе увредил хубавата си нова къща. А за миг в изкъртената мазилка видя символ, който го изплаши: дали домът му — но не сградата, а хората в нея, семейството — не се скапваше и рушеше пред очите му, а той, уж всемогъщият, беше безсилен да спре разрухата и да го закрепи?

8.

Когато отвори пътната врата, Райна видимо се стресна — каквито и благи думи да лееха турските вестници и устите на везирите, както и да се силеха да представят империята като някакво райско кътче, в което царуваха мирът, законността и благополучието, да видиш пред вратата си непознат човек не ти навяваше добри мисли… Непознатият, изглежда, я разбра, защото се засмя окуражително; притежаваше от онези обезоръжаващи усмивки, които вдъхват доверие и сигурност още преди устните да са произнесли и една дума.

— Не се страхувайте, госпожа — каза. — В бохчата си нося само доброжелание за този дом.

Говореше приветливо, подкупващо спокойно, но наред с тях в гласа му се усещаше и една самоувереност, каквато Райна бе долавяла само в говора на Добри Желязков — така самоуверени и сигурни в себе си са само хората, които са имали случай да бъдат и в последната колиба, и в царския палат.

— Невям вече разбрахте, не съм тукашен, госпожа — продължи непознатият. — Изминал съм много път само за да се видя с господин Боян Силдаров. — Хубавата му усмивка отново се появи на лицето. — И не знам кое беше по-трудно: пътят до Сливен или намирането на къщата. Всеки ти казва: „Върви в Дели Балта, малко над Гюр чешма“, като че всяка жива твар е длъжна да знае махалите на града.

Райна се засмя на тези думи и двете трапчинки пак украсиха румените й жеравненски бузи. Окончателно обезоръжена, тя отвори широко и покани госта:

— Заповядайте! Ех, каква съм и аз, да ви държа като божек пред портата!… Заповядайте де… Боян го няма вкъщи, ама ще проводя да го повикат.

Човекът прие поканата без излишни усукваници. И макар да беше наистина с удивително самообладание, не се удържа да трепне при вида на къщата в дъното на двора — тя грееше от чистота (както всяка година, Райна в предвеликденското чистене я бе варосала в бяло-синкаво), но това не скриваше нейната крайна скромност. Жената сякаш прочете мислите му, защото каза без всякакво смущение:

— Не очаквахте чак толкова бедна къща, нали?

— А, бедна!… Не е бедна къщата, но просто очаквах, че един известен индустриалец като Боян Силдаров ще да си е вдигнал цял дворец.

Райна не знаеше какво означава „индустриалец“ — сега, през май 1862 година, тази дума за пръв път прекрачваше в Сливен, — но в общи линии правилно я разтълкува.

— Е, слава на бога, стъпихме на крака, макар че Боян не е чак така, както го рекохте. Но и да стане богат като султана, тази къща нивга няма да я побутнем, тъй сме решили. Тя е свиден спомен…

— За Мавроди Коджакара, знам това — кимна гостът и с тези думи показа, че наистина не е случаен пришълец. — Сигурно сте прави. Народът трябва да пази спомена за своите герои, те дават упование.

Жената изнесе две столчета навън, под асмата. С нея от къщата излязоха и децата — петгодишният Стефан и с две години по-малката Янка. Представи ги на госта, а той пък бръкна в бохчата си и им даде по едно петле на клечка.

— Изтичай до работилницата, Стефчо — поръча майката. — Кажи на баща си, че имаме гост отдалече, нека се върне веднага.

— Хубави деца — каза непознатият, когато останаха сами. — Да са ви живи си здрави, за дома те са повече от сараите на султана в Цариград.

— Ех — въздъхна тя, — между двамата се намери и още една, Тотка я кръстихме, на майка ми, ама господ пожела да я прибере при себе си…

— Бог е милостив, когато взема нещо с едната ръка, той го връща десетократно с другата. Вие сте още млади, ще има време да напълните къщата с дечурлига, че и пристройка да направите за тях.

Райна се изчерви. Защото не й личеше, но тя наистина пак чакаше рожба. За да се избави от притеснението, жената се разшета, пожела да сложи трапеза на госта. Непознатият обаче отклони, прие само да се поизмие от прахоляка по друмищата и колкото да не я обиди — да хапне едно сладко. Тъкмо го довършваше, когато външната порта изскърца и в очертанията й се появиха Боян и малкият Стефан. Стопанинът приближи усмихнат към тях (той винаги се развеселяваше от гост в къщата), здрависа се с посетителя и непринудено го заприказва.

— Не, не съм дошъл по работа — обясни непознатият, след като размениха неизбежните встъпителни думи. — По-право по работа съм, но не такава, каквато си мислите. Просто изпълнявам една чужда поръчка — да ви донеса нещо, което сте забравили у него.

Той разрови отново бохчичката си и извади „нещото“, повито в чиста кърпа. Заинтригуван, Боян го разгъна с нетърпеливи пръсти. И в следващия миг ахна от изумление — в ръцете му беше неговият собствен дивит, който той преди осем години забрави в скривалището в дома на Нанка Търпанска в Котел!

— Раковски! — произнесе той благоговейно. — Бате Георги!…

— Радвам се, че си го познахте — каза непознатият. — Така се надяваше и господин Раковски — че дивитът ще бъде най-сигурната препоръка пред вас.

— Извинете, господине, не чух добре името ви?…

— Не съм го казвал — беше ясният отговор. — И ако това няма да ви подразни, по-добре ще да е да него знаете. Наистина аз мога да кажа едно какво да е име, но тази лъжа ще е излишна, нали?291

Боян нямаше привичка за поддържане на такава тайнственост, но уважи искането на госта. Само го огледа по-подробно. Непознатият беше приблизително на неговите години, ще рече — около тридесет и петте, над среден ръст, но не и висок, с поизтрити шаячни дрехи, които спомагаха да не се набива на очи. Държеше се като селянин, слязъл на пазар в града, и умееше също да говори по този начин; когато се поотпуснеше обаче, в речника му се прокрадваха думи, които издаваха, че той е образован човек и навярно видял много свят. По-късно Боян щеше да чуе от устата му и някои думи — например „дръшам“ и „дръшай“ вместо „държа“ И „дръж“, „ба̀я“ за пренебрежителното „не искам да зная“, „не ме интересува“ или „вит“ за особняк човек, — които при скитанията си по делата на работилницата той бе чувал и в Провадия и Провадийско, но запази впечатленията си за себе си.

— Не се сърдете, госпожа — каза междувременно гостът, — но мога ли да поговоря с господин Силдаров на четири очи?

— А, какво ще се сърдя. — Трапчинките пак се появиха на Райнините бузи. — Не съм любопитна за вашите мъжки работи… — И тя си влезе в къщата, като забра със себе си и децата.

— Кажете нещо за братовчеда Раковски — предложи Боян.

— Сигурно няма да чуете нищо ново. Той служи изцяло, с ум и сърце, само на една цел: строшаването на робската верига и възкресяването на отечествената ни свобода. И трябва да добавя, че народът с безпогрешния си инстинкт го оцени по достойнство, та за него сега България е Раковски и Раковски е България. — После се подсмихна. — Е, не липсват и изключения, разбира се.

— И какъв хабер ми праща той?

— Вам лично ми поръча да предам само едно: че онова, за което заедно сте мечтали в скривалището на сестра му, приближава да стане реалност. И до колкото зависи от вас, да подготвите също и другите патриоти от непокорния Сливен за големия час.

Сега на свой ред се засмя и Боян:

— Не е кой знае колко много, като да провежда нарочен пратеник…

— Другото е една молба, господин Силдаров. И то не от най-лесните… — Гостът хвърли бърз поглед през раменете си. — Моят вожд и началник господин Раковски разчита на вас, за да се срещна с войводата Панайот Хитов в Балкана.

— Наистина не е от лесните задачи. — Боян се почеса замислено по бузата. — Виждате ли, господине, с Панайот сме роднини и това се знае от властта. И за да не ни напакости — а може би и за да не попадне на турска клопка, — той съзнателно отбягва да се среща много-много с нас, нямаме и постоянна връзка. — Боян помисли малко. — Да, струва ми се, че се досетих що трябва да сторя.

— Мога ли да го чуя?

— Ще ви свържа с един свещеник, той впрочем също ни се пада нещо роднина…

— Да не е поп Юрдан? Господин Раковски е споменавал за него.

— Същият. Мисля, че поп Юрдан ще уреди работата. — Боян се засмя особено. — Той ревностно служи на бога, но по свой, по-особен начин… Да го доведа тук или да отидем при него, господине?

— Няма защо да го разкарваме, нека отидем ние. При това по-малко бие на очи, когато мирянин отиде при свещеника, отколкото обратното — иначе все ще се намери човек да попита защо е повикан поп вкъщата.

— А турците? Не ви ли е страх да минавате под носа им из града?

— Ба̀я! — самонадеяно каза непознатият. — Оправял съм се неведнъж, ще се оправя и сега… ако, не дай боже, се наложи.

Половин час по-късно двамата бяха вече в Клуцохор. И за щастие завариха поп Юрдан в дома му. „По-особеният божи служител“ не прояви никаква изненада, когато Боян го запозна с работата — вече няколко десетилетия домът му бе средище на войводи, хайдути, недоволници, преследвани от властта и изобщо на врагове на турската царщина, та един повече или по-малко за него нямаше особено значение.

— Ще бъде — каза той, след като ги изслуша. — Ще бъде, но иска малко време. Панайот не се отбива всеки ден тука да си пие кафето, знаете. Но ще бъде!

Тримата похапнаха и се почерпиха. Баба попадия, очевидно навикнала на този род случки, им прислужваше мълчаливо — комай изобщо не чуха гласа й. След като в разговора подпита оттук-оттам и вече напълно се увери в благонадеждността на госта, поп Юрдана също се поотпусна. Той ги изведе на двора и ги накара да клекнат, за да видят пушките, наредени под каменната застилка над барата, сетне им показа и чувалчетата барут, и джепането…

— Не искам да разпитвам за онуй, което не е за моите уши — каза, — само исках негова милост да види и после да доложи и на Раковски, че ние тук също не спим…

По-късно се повдигна спор: Боян настояваше до срещата с Панайот Хитов непознатият да се крие и нощува у тях, свещеникът го дърпаше към себе си. Като не стигнаха до споразумение, поп Юрдан рече съвсем не с подобаваща на сана му острота:

— Абе какво се теглите като магарета на мост? Я елате тука!…

Заведе ги в собата. Нищо в нея не издаваше някакви тайници или скривалища. Той обаче отвори долапа в ъгъла и с нетърпеливи движения не свали, а безредно нахвърля по земята надиплените догоре губери, китеници и черги. После с щракване на един прост, но хитроумен чарк отмахна и задната стена на долапа, която иначе изглеждаше тъй здраво закована о стената. И пред смаяните очи на Боян и пратеника се откри отворът на едно скривалище.

— Е, предавам се — разпери ръце със смях Боян. — Такова нещо в моя дом няма…

— И е сигурно — похвали се поп Юрдан. — Щом в него са намирали убежище такива юнаци, като Бойчо Цеперански и Пею Буюклията, ще опазим и милостта му!

… Но всъщност пратеникът на Раковски нито веднъж не спа в скривалището. В трите денонощия, които прекара под този покрив, нощем баба попадия му застилаше на миндерчето току до входа на тайника, самотните си дни (поп Юрдан най-често отсъствуваше — уж по своите църковни работи, а всъщност обикаляше познатите му Панайотови ятаци из каазата) запълваше с разходки из стаите на къщата или в четене на книги от личната библиотека на свещеника, а вечерите минаваха на чаша вино и бунтовни приказки със стопанина.

На третата вечер поп Юрдан го предупреди: нека се стяга, понеже „на утрето“ ще се срещне с войводата; срещата щяла да стане горе, високо над града, в долапа на Бояновия баща; пратеникът ще играе на абаджия, който носи стока на бара — свещеникът се бил погрижил вече да има едно магаре и товар шаяк, — а поп Юрдан на двайсетина крачки напред ще го води и в същото време ще го охранява. Непознатият се ограничи да му поблагодари с кратки думи, а в себе си си каза, че ако във всяко българско селище има само по един така опитен в съзаклятията човек, изграждането на бъдещата организация би приличало на играчка.

9.

Едва поп Юрдан свари да каже „Ще дойде…“, когато шубраците се отвориха и пред тях се появи Панайот Хитов, както обикновено покрит от глава до пети с оръжия. Той поздрави към всички, а се поклони с изглед на искрено извинение пред Бяно Абаджи:

— Ще ме прощаваш, че не ти се обадих веднага, кръстник, ама за човек от моя занаят, когото ден и нощ заплашват клопки и засади, задължение е винаги да се огледва, винаги да е нащрек. Имам вяра аз в дядо поп Юрдан, също и в кмета Иван от Стралджа имам вяра — на това място Бяно правилно се досети, че навярно поп Юрдан именно чрез този Иван от Стралджа бе изпратил вест на Панайот, — но знае ли човек дали нейде по средата на веригата не се е вместила и гнила брънка…

Запознаха се. Беше пак едно от онези запознанства, в което далечният гост не спомена името си. После Бяно спря водата, четиримата се разположиха в едно по-потулено място малко над долапа и подеха разговора. Макар вече да се беше уверил в сигурността на хората, Панайот Хитов не свали тежкия силяхлък от пояса си; по-нататък се видя, че под расото на свещеника също се подаваха пиринченожълтите тепелици на два пищова.

Непознатият: Ще започна от най-важното. На трима ви нося нарочен поздрав от господин Раковски. Или, ако предпочитате, върховния български граждански началник.

Поп Юрдан: Какво, какво?

Непознатият: Подир малко ще ви обясня всичко…

П. Хитов: А, защо подир малко? Сигур бай Раковски — нека да е жив при здрав и нам, и на България — ни провожда някаква повеля. Не е ли хубаво най-напред да научим що става по света? До нас стигат разни хаир-хабери, ама верни ли са, съчинени ли са, един господ знае. Сега, като ни е паднало да пием от извора…

Непознатият: Съгласен съм. И право е, каквото казвате, войводо. (Кратък подкупващ смях). Дето има една приказка, то и котка в чувал не се купува… (Сериозно:) Пред прага сме на важни събития, приятели. Не, погрешно го казвам — събитията вече започнаха. Чували ли сте, че братята сърби се стягат да си премерят силите с турчина?

П. Хитов: Абе нещо се спомена, ама…

Непознатият: Знаете, че те сега са васални на султана. Това ще рече, че хем наглед са свободни, хем са подчинени под жезъла на Абдул Меджид. А, грешка, на Абдул Азис, Меджид лани хвърли топа. Та захване ли се битката, казвам, ще бъде най-сгодният час да потърсим и ние нашата си свобода. И ако трябва, до един да легнем в земята, но да я извоюваме.

Поп Юрдан (прекръства се): Ох, божичко, дано най-сетне!…

Непознатият: Разбира се, също и тук важи поговорката, че бог дава, но в кошара не вкарва. И господин Раковски трескаво, но с разум готви народа за деня на възкресението. И народът му вярва, братя. Само по един негов призив и момци-юнаци от цяло Българско се стекоха под пряпореца му. В Бялград вече има цял полк — Българска легия, тъй се зове той. Ах, братя мили, да можехте да ги зърнете ей така, с едно око!… Да видите черно-червените им униформи със зелен шев по края, калпаците с червеното дъно, черните вратовръзки на шията, сабите на бедрото!… А какви стройни редици само, какъв стегнат марш, каква пъргавина и ловкост в ученията!… Ех, пред такава гледка не може българин да не се просълзи и да не се прекръсти от радост. Че това вече не е дружина от непримирими в Стара планина, а възродена истинска българска войска!

Бяно Абаджи (тихо и с упование): Ще ме прощавате, господине, ала да знаете има ли в този полк един момък на име Найден Силдаров?

Непознатият (след кратко колебание): Тук би трябвало да ви излъжа и да ви река, че всеки ден съм го виждал, за това нещо хората са измислили думата „благородна лъжа“. Аз обаче не искам да има между нас никаква лъжа, приятели, нито користна, нито благородна. Не, не съм чувал за него. Аз и още неколцина като мене изобщо не сме в легията, господин Силдаров, нас върховният началник ни използува само като куриери… вестоносци, искам да кажа. Но ще добавя още нещо. Знам, че неколцина момци от Сливен се явиха в Легията и господин Раковски много се хвали с тях. Сигурно и…

Поп Юрдан: За мен е съвсем сигурно, бате Бяно. Тъй или иначе ние сме проводили само една групичка и Найден беше с нея.

Бяно Абаджи (още по-тихо, на себе си): При туй положение изобщо е излишно да питам за Иван…

Непознатият (продължава): Господин Раковски е съставил и съвсем точен и подробен план за освобождението, братя. Аз лично съм го чел черно на бяло. Пропукат ли пушките по границата на Сръбско и Турция, един полк от хиляда изпитани бойци, с топове, конница и лекари, ще се промъкне незабелязано около Княжевац и ще удари на изток по билото на Балкана. Тъй като народът е готов за борба, отвред към полка ще захванат да се стичат решителни мъже, някои с оръжие, други с голи ръце — това също е предвидено.

П. Хитов (неуверено): Ами ако не се стичат? Ако рекат да изхитруват и да оставят други да вадят кестените от огъня вместо тях?

Непознатият (обидено): Господин Раковски има сигурни сведения292. Вие, сливналии, няма ли да се отзовете, когато от Сините камъни проечи тръбата на бунта?

Поп Юрдан: Уха! И да знаете само какви юнаци ще се стекат — като ги гледам да се учат на талим по боазите или горе на Кушбунар…

Непознатият: Защо тогаз не вярвате, че тъй са приготвени и другите българи с юнашки сърца? — (Чака за отговор, но всички замълчават.) — Докато полкът стигне до Търново, под знамето му ще се притекат до четиридесет хиляди въоръжени юнаци — цяла войска! А вдигнем ли и Черноморието, Добруджа и Юга, ще да са станали до петстотин хиляди, от които поне сто хиляди с пушки в ръка.

Бяно Абаджи (на себе си): Пак в Търново!… Също както преди трийсет години виждаше работата вуйчо му Георги Мамареца.

Непознатият: С такава многочислена войска и с братята сърби до рамото ни… Ех, не искам да бъда на мястото на турчина, братя.

П. Хитов: И да не се съберат петстотин хиляди — и сто хиляди са страшна сила!… Пък и Стара планина открай време е на наша страна. Само че-е-е…

Непознатият: Какво „само че“, войводо?

П. Хитов: Едно таквози множество трудно се управлява, господине. Моята дружина е от дванайсет юнака, та понякога се получават бъркотии и недоразбирания, а какво ще е със сто хиляди!… Ами че това е колкото четири или пет Сливена заедно с бабите и с кърмачетата…

Непознатият: Благодаря, че отворихте дума за това, така ще отговоря на един от най-важните въпроси. Нуждата от единна и сигурна команда отдавна се схвана от господин Раковски. И той овреме изгради върховен щаб, както се казва по военному: а по нашему — Привременно българско началство293. Естествено ние всички приехме и утвърдихме господина Георги Раковски за наш върховен войскови и граждански началник.

Поп Юрдан: Аха, сега ми стана ясно…

Бяно Абаджи: В единство и сговор ли сме всички около Георги, господине?

Непознатият: Ако знаете, още от Кримската война в Букурещ има едно Средоточно българско попечителство, тогава то бе поело патриотичната грижа да събира доброволци в помощ на руската войска. Сега, от тези месеци, Попечителството прие ново име — Българска добродетелна дружина. Нека не преиначаваме истината, в нея са също добри българи и патриоти — вземете например доктор Атанасович, Иван Бакалоглу, братята Евлогий и Христо Георгиеви, доктор Селимински…

Бяно Абаджи (сепнато-радостно): Хаджи Иван Селимински!… И той ли е в дружината, господине?

Непознатият: Даже мога да го назова най-ревностния измежду онези, които през войната събираха доброволците. Той и сам беше постъпил на служба в армията на Русия.

Поп Юрдан: Ама доколкото разбирам, тази наша Добродетелна дружина не върви в крак с нашия Раковски?

Непознатият: И много жалко, че е така. Те не са млади хора, не можем да разчитаме на тях като бойци. Но Добродетелната дружина е богата, пари у нея колкото искаш. А именно това не достига нам.

Бяно Абаджи: И в що са различията и несъгласията между нея и — как го рекохте — Привременното българско началство?

Непознатият: Ние, както разбрахте, имаме ясен план и за свободата си разчитаме преди всичко на себе си. Добродетелната дружина само, желае свободата, но не свързва това наистина добродетелно желание си с дела. Свободата тя чака да ни се поднесе на тепсия от руския цар и затова върши само онова, което й се нареди от Петербург.

П. Хитов (рязко): Лошо и погрешно! Тежко на тоз народ, който чака на чужд гръб да се освободи. Много ще робува.294

Непознатият: Именно. Там е и различието ни от „старите“ (така им казват още на хората от Добродетелната). И се радвам, че специално вие, войводо, мислите така. Защото за утрешната решителна битка господин Раковски възлага много на хайдушките дружини, а на вас лично — още повече.

П. Хитов: Какво точно очаква от мен и момчетата?

Непознатият (потърсва погледа му и го гледа продължително и настойчиво): Нека първо аз да попитам нещо, войводо. Вие сте вече години в Стара планина, участвували сте в стотина сражения, името ви се носи от уста на уста. Защо го правите това?

П. Хитов (искрено учуден): Кое?

Непознатият: Ами ей това — ден подир ден и година подир година да си излагаш кожата на турски куршуми. И, за бога, не ми казвайте, че подбудите ви са печалбарски — да оберете разните бейове и търговци-кожодери, та сетне да пирувате…

Поп Юрдан (вметва): Панайот изобщо вино в уста не слага.

Непознатият: … да пирувате по влашките шантани или да търсите платена любов от жените по публичните домове. Доколкото знам, само веднъж сте били във Влашко, и то твърде отдавна…

П. Хитов: Защо съм в Балкана и си излагам кожата ли? — (Засмива се пресилено.) — Ами че то е като в песента, господине. — Запява полугласно:

Непознатият: Така мислех и аз. Нашият върховен началник обаче се надява на нещо повече от вас, войводо.

П. Хитов (все така искрено учуден): Какво може един хайдутин повече от онова, което е казано в песента?

Непознатият: Може да надрасне себе си.

П. Хитов: Да надрасне себе си?

Непознатият: Да. Като види и осъзнае, че досегашното е добро и възхвално, но не е достатъчно. Особено когато хайдутинът е един човек и българин като Панайот Хитов.

П. Хитов: Признавам, не разбирам това искане на бай Раковски. Ако е възможно, кажете ми го по-простичко и по-ясно.

Непознатият (сваля навущата си и взема писмото, залепено с пластир за кожата): Той го казал сам. Но нека да попитам още едно нещо. Друго писмо от Раковски получавали ли сте?

П. Хитов (със смях): Не. Не съм получил още дори навстоящето…

Непознатият (настойчиво): Зимъс или в ранна пролет не донесоха ли друго?

П. Хитов: Освен далечни слухове, нищо не е идвало от бай Раковски, от полка му, от нашите момчета в него, от Белград въобще.

Непознатият (прекръства се печално): Тогава нека да кажем: „Бог да прости Петър Нинчев!“ За да не е донесъл писмото, значи не е и между живите. Царство му небесно на този честен юнак!…295 Ето писмото, войводо. Нека научите всичко направо от нашия общ върховен началник.

П. Хитов (повъртява безпомощно писмото из ръцете си — по това време той все още е напълно неграмотен296): Ще те помоля, кръстник, прочети го ти!

Бяно Абаджи (разпечатва писмото и чете):

П. Хитов (прекръства се благоговейно): О, господи!… Доживях и тази радост… Как беше, как беше, кръстник? „Отечеството…“

Бяно Абаджи (като чете от писмото): „Отечеството ни скоро ще се освободи.“

П. Хитов: Свети боже, помогни ми да доживея до лятото, пък след това ако ще — на парченца да ме направят…

Непознатият (нескрито развълнуван от тази проява на родолюбие): Мога ли да предам на върховния ни началник, войводо, че вие?…

П. Хитов (прекъсва го): Нека разчита на мене като на самия себе си. На мене и на юнаците от моята дружина!

Поговориха още малко и се разделиха — гостът и поп Юрдан слязоха надолу по боаза, а Панайот Хитов се шмугна в храсталаците. Като ги изпрати, Бяно се върна и седна на обичното си място покрай сергията. Докато беше разговорът, той с всички сили се бе старал да не издаде колко объркан и безпомощен се чувствуваше, откакто си отиде Яна, как цели месеци бе прекарал тук като отшелник и с цяла пустиня в душата си. Сега обаче не беше същото — след прочитането на писмото и той заедно с кръщелника си бе усетил дълбоко в себе си да проблясва някаква нова светлинка…

10.

Още зашеметен от разговора с непознатия и с чувството, че писмото, мушнато надълбоко в пазвата, изгаря снагата му, Панайот Хитов само кимна на стражите и продължи нататък. Знаеше пътя, но го водеха и шумовете — сподавена весела гълчава и оживени гърлени мъжки гласове. Надникна през шубраците. Момчетата играеха на „дълга кобила“ и цялото им внимание бе погълнато от съперничеството: на тридесетина крачки бяха забили в земята колче, украсено с празна кратуна (това навярно наподобяваше заптие или изобщо враг) и се редуваха да го замерват с тежка тояга, дълга около два аршина298. Макар да знаеше отнапред победителя в състезанието (Дядо Желю нямаше равен на себе си в точността на замерването с тояжката, като неведнъж бе прилагал изкуството си и върху истински турски глави), всеки друг път войводата щеше да остане да погледа — да се посмее на неудачниците и да се порадва на сръчните. Всеки друг път, но не и днес — сега той надрастваше самия себе си и не му беше до игри.

Като го видяха, хайдутите от дружината отначало поискаха да го въвлекат във веселото състезание, но после забелязаха непривично тържественото му лице и странността на погледа — в едно и също време по-смръщен и по-радостен от когато и да било, — та не само се отказаха, но и сами изоставаха „дългата кобила“. Наобиколиха войводата, заваляха и първите въпроси:

— Добра вест ли носиш?…

— Що ти каза поп Юрдан?…

— Пак ли гаджалите са изгорили някому душата?…

Панайот Хитов не отговори веднага. Седна на полянката, побутна с палец калпака си нагоре и заповяда:

— Извикайте и стражите. Трябва всички да чуят, цялата дружина.

Събраха се и по негов знак насядаха наоколо.

— Братя! — започна той; искаше му се да говори простичко и убедително, както пратеникът на Раковски, но гласът му неволно звучеше развълнувано и някак важно, тържествено. — Братя, искам да ви известя, че от този час нататък нашата хайдушка дружина престава да съществува. — Разнесоха се ахвания, слисани ругатни и „Ама как тъй?…“, но той ги прекъсна с предупредително и властно вдигане на ръка. — Не ме разбирайте погрешно. Дружината ще съществува, но тя няма да е повече хайдушка. От днес ние ставаме бунтовници и бойци за народна свобода, а не както досега просто хайдути.

— Не разумявам особено ясно, войводо — каза някой.

— Ще ви обясня, затуй ви събрах.

И Панайот им разказа всичко от край до край, после даде на Хаджи Димитър — той като че бе най-грамотен в дружината — да прочете и писмото; от вниманието му не убегна, че докато четеше, гласът на Хаджията потреперваше. Когато мина и това, войводата приключи:

— За себе си аз съм решил, братя. Георги Раковски ми показа една по-велика цел от нашата, досегашната, и аз дадох дума пред себе си да й се посветя докрай. Не искам да насилвам никого от вас — който желае, нека ме последва в новия път, който обаче не желае, няма да го задържа силом под байрака на дружината и тозчас ще се разделим с мир и разбирателство.

— Иска ли умуване, бай Панайоте! — рипна веднага на нозе Хаджи Димитър. — В сравнение с туй, което пише Раковски, нашето изглежда дребна мъстителност и кокошкарство. Води ни на битка за свобода, войводо!

Имаше и други, които да се палеха като него, но неколцина останаха по-сдържани. Дядо Желю Чернев се осведоми делово:

— Как го виждаш това новото, войводо?

— На първо време ние ще си гледаме работата както досега, само че с една разлика — от онова, що вземаме от турците, ще отделяме каквото ни е за храна и барут, останалото до последната пара ще да отива за делото…

— Аха! — подхвърли уж на себе си, но достатъчно високо, за да бъде чут от всички, Никола Аджема. — Ще си излагаме кожата на куршумите заради тоя, дето клати гората…

Панайот предпочете да се престори, че тези думи не са стигнали до ушите му. И продължи:

— Нашите братя са зле с парите, нямат за оръжие. Затуй ще ги вземеме от гаджалите и ще ги даваме тям. А когато екне тръбата на въстанието, ще се влеем във войската и с нея ще се сразим с турчина.

— Приемам — каза Дядо Жельо. — Българи сме, не бива да посрамяме юнашкото си име и паметта на дедите си.

Един по един всички се присъединиха към него. Последни дадоха думата си Никола Мавродиев и Никола Аджема; дадоха я, но се усещаше, че донейде го правят от безизходност — какво можеха да вършат само двама, извън дружината?

Не му стана приятно на Панайот, че имаше хора да се колебаят, ала той премълча, не даде глас на чувствата си. И заповяда:

— До един час да сме се нахранили и всеки да е проверил оръжието си, да е сложил сух барут на чакмака.

— Къде ще ни водиш, войводо — попита Яни банскалията.

— На изток. Ще заложим пусия на Чалъкавак. Дочувах, че напоследък султановите хазнатари избягвали нашия балкан и предпочитали да избикалят през оня проход. Пипнем ли хазната, много български юнаци ще бъдат по Петровден с нови пушчици в ръце…

И наистина след точно един час войводата даде знак да стават. Обаче Божил Бафоли — тъй викаха на своя другар от Сливен Божил Бахов — го спря:

— Хаджията те моли да почакаш още малко, войводо.

— Да почакам ли? — свъси вежди Панайот; мисълта, че ще започне новото дело с отлагане, го раздразни. — И защо да почакам?

— Иди да го видиш — засмя се Божил. И добави: — Заслужава си да се види, войводо…

Нещо хитро и шеговито в гласа му накара войводата да го послуша и той отиде да потърси най-младия от своите хайдути. Намери го по-настрана, почти до края на полянката. Разголил се до кръста, хаджи Димитър се бе посветил на едно чудновато занятие — изписваше с барут някакви букви и знаци на ръката, горе, малко над лакътя. Панайот Хитов надникна иззад рамото му. На ръката имаше изрисувани пищов и кръст, а между тях „Х. Д. — Слив.“.299

Хаджи Димитър усети присъствието му, извърна се, видя го, пък каза извинително, като показваше с очи изписаното „Слив.“:

— Не стигна мястото, бай Панайоте…

Имаше нещо обезоръжаващо в това „Не стигна мястото, бай Панайоте“, та войводата за малко се обърка и почуди какво да прави. После обаче си спомни на каква пътека бяха стъпили през този ден, затова се постара думите му да прозвучат сопнато:

— Че баш сега ли намери!…

Отговорът на момъка напълно го порази. Хаджията каза сериозно:

— Баш сега, войводо. Днеска за мене е нещо като второ рождение. И сърцето ми пожела да го отбележа, този ден…

На това вече Панайот Хитов не намери какво да каже. Изсумтя неопределено — този звук би трябвало да означава „Хайде, гледай поне да свършиш по-скоро!“ — и отиде да почака при другите момчета. Всъщност не загубиха много време; Хаджи Димитър беше завършил „работата“ си, та сега само се поизчисти и облече, затегна силяхлъка на пояса и след минути беше при тях. Войводата определи в какъв ред ще се движат и потеглиха.

Когато бяха в местността Сухи дял към Котел, Яни, който вървеше на стотина крачки пред дружината, даде знак за близка опасност. Момчетата се разпиляха по разни укрития, само войводата и Стоян Папазов с пълзене отидоха до челния страж. Яни им показа напред — от другата страна на пътя се виеше синкав дим и се мяркаха неколцина въоръжени мъже с турски дрехи.

— Не мога да ги разбера сеймени ли са или шайкаджии някакви — прошепна войводата. — Ама каквито и да са — ще ги ударим! Нека те да станат първия курбан на святото ни дело.

Той остана там с банскалията, а Стоян се върна все така крадешком да предаде разпореждането му на останалата дружина. От укритието си войводата видя как майсторски се придвижваха момчетата и в сърцето му трепна доволство — дългите месеци на битки и изпитания не бяха преминали напразно! Когато се увери, че всички са заели определените им места, Панайот Хитов запрегна чакмака на пушката си, изправи се и като правеше с пръсти фуния около устата, извика с онзи глас, от който в конака и насън се стряскаха:

— Дуур!… Силяхларънъдъ атън!…300

Противно на заповедта, турците отсреща в същия миг се разбягаха. Току до Панайот изгърмя една пушка — нетърпеливият македонец не бе проявил желание да ги види как се изпокриват из шубраците. Веднага след него блъвнаха огън и олово още две пушки — на Хаджи Димитър и на Стоян Арнаудов. След това всичко се укроти и може би четвърт час не се видя някой да помръдне нито от едната, нито от другата страна. Опитни в този род схватки, хайдутите търпеливо чакаха — не можеше при такова мигновено бягство враговете да не са забравили нещичко, все щеше да им се прииска да си го приберат. И наистина подир известно време се показа една чалма, огледа се насам-натам и на пътя се прокрадна човек. Стоян Папазов и Божил Бафоли вдигнаха пушките, но войводата ги спря:

— Чакайте, момчета, ще го опаля аз!

Изпразни пушката си. Чалмалията се завъртя около себе си и се прекатури назад в шубраците.

Мина нов четвърт час, след него още един — никой не се показваше, нито клонче помръдваше. Панайот не знаеше какво да мисли: дали бяха турци, които вече са имали случай „да му ядат попарата“, или българи — горски юнаци, ала аджамии в занаята? (По-нататък щеше да се окаже, че второто предположение е било вярно — стреляли са и даже са ранили двамина от четица по-неопитни хайдути, водени от Иван Марков от Котел и байрактаря Инан Инджето от габровските колиби Карахасаните.) Колко, време щяха да стоят така и да се дебнат?

Постепенно в него се надигна гняв — не беше той довчерашният хайдутин, привикнал „на две и двеста“: и на дълго криене, и на яко бягане. Не, войводата вече се усещаше друг, променен, различен — човек и войник, комуто не прилягат нито криенето, нито обръщането на гръб. И като му прекипя, Панайот Хитов се изправи с цял ръст и викът му огласи целия Сухи дял:

— Хей, ако сте сеймени, излезте от шумата и елате да премерим юначеството си. Или вие, или ние! — Допреди няколко часа тези думи щяха да му се видят предостатъчни, сега обаче нещо в него напираше да подчертае отликата от предишното. И като не знаеше как другояче да го изрази, войводата добави все така гръмотевично: — Ние сме народни хайдути… Свобода или смърт!301