Бурята

1.

Самота със самота не винаги се схожда.

Едно е да си сам горе, на Барите. Там душата ти сякаш се разтваря в природата и природата се разтваря в душата ти, та те стават едно цяло — а кое живо същество ще почувствува самота, щом носи в гърдите си цялата природа? И даже повече: понявга даже появяването на друг човек — бил той мющерия, съсед или приятел от града — те подразва вътрешно, защото пресича и разваля магията на единството ти с природата.

Съвсем друга е самотата тук между тези четири стени. Да си чувал уж строгия, пък ласкав глас на баща си, няколко десетици години да те е срещала всеотдайната обич на жена ти, да е кънтяла веселата гълчава на децата ти — най-звучната от всички песни, пък сега стъпките и погледът ти да срещат само сива немота и студено безлюдие — това даже не е самота, а пустош!…

Такива или подобни мисли пъплеха и се боричкаха из главата на Бяно Абаджи, докато с димяща лула между зъбите, със сплетени на гърба ръце и отпуснати тежки рамене тромаво пристъпваше из запустелия си дом, раздвояваше се между зловещия екот на стъпките си и сенките на обичните му люде и се чувствуваше безнадеждно сам и излишен.

Като напрегна воля, Бяно се насили да се отърси от сковаващия възел на тези мисли, наложи си да си припомни за какво всъщност беше слязъл от планината. Ах, да, за дрехите беше: лятото тази година избърза незапомнено рано — ето, краят на април е, а ще речеш, че вече сме загърбили Петровден, — топликът изпълзя нагоре чак до Барите и го свари без кат по-леки дрехи. Да, също и храна трябваше да си понакупи, горе, кажи-речи, една неделя караше само на тархана… Щом си постави цел и задача, старият човек се разчевръсти. Отиде до раклата, където държеше накатани между орехова шума дрехите си и…

И в този момент чу протяжно скърцане — някой влизаше в двора. Без да чука — както изобщо се влизаше в дома на Силдаровци. В сърцето на Бяно трепна радост: който и да беше нечаканият гост, щеше да внесе живот, човешко присъствие. И възрастният мъж почти изтича към хаета, облегна се на оградата. Да, не се е бил излъгал — като затвори грижливо вратата зад себе си, гостът уж спокойно, но и някак стеснително закрачи по калдъръма към къщата. Първото, което Бяно забеляза — и което го порази, — бяха дрехите му: черните опънати потури, елекът, високо стегнатият тъмен пояс и гайтанлията салтамарка издаваха човек откъм Родопите, пък от този южен край Бяно нямаше нито мющерии, нито даже познанства. Сетне му се набиха в очи ръцете на госта — силни, някак прекомерно развити, те висяха като същински топузи край тялото му. Един далечен, много далечен спомен трепна в съзнанието на стопанина. И само като зърна чертите на лицето, той с неясен вик на устните и с разперени за прегръдка ръце се втурна надолу по стълбите:

— Паскале!… Братко!…

Но гласът на другия — хем ласкав, хем притеснен — го превари:

— Грешиш, чичо Бяно. Не съм аз Паскал, а синът му, Никола…

Тези думи не спряха Бяно Абаджи. Той притисна новодошлия до гърдите си, после, уловил могъщите му рамене, го поотдалечи от себе си и го огледа. И странна усмивка се хлъзна по ръбатото му лице:

— Вярно, не си Паскал — каза. И прихна в смях: — Но и Николчо не си, поне онзи Николчо, когото видях преди шест-седем години в Браила. Налял си се с мускули и мъжка сила, юнашки мустак си завил — е, нямаше как да не те сбъркам с баща ти. Пък сега влизай, влизай, Никола. И нека е благословен часът, когато реших да сляза от Балкана до този обезлюден дом. Влизай и се разположи като мой син. Имаш много да разказваш: като се захване от вести за баща ти, моя побратим, та… та, да речем, до тези южняшки дрехи отгоре ти.

Понечи да го поведе, но не успя да го помръдне от земята: по снага и тежест, синът наистина бе заприличал на баща си.

— Ще ме прощаваш, чичо Бяно, ала… С една дума, имам другар и спътник със себе си, тежи ми да го оставя да…

— Как ще го оставиш, човече?! Викай го тозчас при нас. Тук е християнски дом, гост от вратата не се връща нивга. Викни го веднага!

Никола Паскалев доведе спътника си, Бяно веднага го позна. И неясно предчувствие за приближаваща злочестина стисна в костеливи пръсти сърцето му, обаче тогава се намеси житейският му опит, та му помогна да прикрие истинското си преживяване зад яко мъжко ръкостискане и недотам сполучлива усмивка. Защото вторият гост беше хаджи Ставри хаджи Койнов и появяването му в Сливен можеше да означава само едно — избухване на онази буна, която не сполучи преди две години. А Бяно Абаджи знаеше: отделният българин може да беше готов за въстание, но не и народът в неговата цялост. Пък сполука в една битка срещу турската царщина е немислимо да се чака от отделни юнаци, пък ако ще всеки от тях да е сам по себе си един Крали Марко…

Извади едно-друго за почерпване и насядаха. Първата дума на хаджи Ставри беше да запита за Найден и Бяно го възхвали в себе си — тази кръглолика, мургава и с надвиснали над очите дебели вежди издънка на джинса Койноолар можеше да страда от лекомислие или да нямаше дарбата да си дава вярна и точна преценка, ала неблагодарността положително не беше между отличителните му черти. Стопанинът го осведоми за всичко, което се бе случило подир онова трудно спасяване на хаджи Ставри, после попита на свой ред, като се постара да вложи в гласа си нещо като най-обикновено любопитство:

— Е, какво, момчета, ще въставаме ли?

— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ала по моему трябваше другояче да попитате: ще се освобождаваме ли от проклетото османско иго? Че въстанието е, знаете, само път към целта… — Хаджи Ставри се засмя самонадеяно и зъбите му бляснаха сред смуглото лице. — Човек не казва „ще забъркам тестото“, а „ще пека хляб“…

Бяно отвърна на усмивката му с усмивка — искаше му се да бъде шеговита, пък тя излезе някак си крива и двусмислена — и се задоволи да подхвърли:

— Така е, хаджи. Само че същият човек, преди да се залови да пече хляба, проверява има ли дърва за пещта и замесва тестото в нощвите.

Мислеше, че с това предварителният разговор ще завърши, но се излъга — хаджи Ставри му каза сериозно:

— Напълно сте прав и чест ви прави, господин Силдаров, че тъй, оглеждайки нещата от всички страни, размисляте за свещеното дело. Не се засягайте, но в това отношение не ви отстъпва и нашият върховен началник господин Раковски. При него в Белград са се стекли доброволци от цяло Българско, а чрез такива като мене той следи навсякъде готовността на българина.

— И тя е…?

— Чака само искрица, господине, само искрица! — възторжено рече гостът. — И нишките отвсякъде се събират в ръцете на Привременното българско началство…

— Какво? — не чу добре Бяно. — В ръцете на…

— Привременно българско началство с Георги Стойков Раковски начело. Той го създаде и изгради, за да не бъдем паплач и голямо множество, но без връзка, всеки град и село сами за себе си, а единни, като истинска народна българска войска302. И ние се надяваме, не, убедени сме, че утре в битката за свобода мястото на сливналии няма да остане празно…

Имаше неизречен въпрос в тези последни думи, но старият човек предпочете да не го е забелязал — би казал обезкуражаващи неща, пък животът го бе научил, че най-тежко е да нараниш надеждата на другия. И се задоволи да рече:

— Тук има хора, които се стягат за, хм, кървавото хоро още от две години, комай ще е най-добре да ви свържа с тях. — Той забеляза как думите му за „хора, които се стягат“ предизвикаха огнец в очите на двамата. — Анастас хаджи Добрев…

— А, помня го! — вметна хаджи Ставри хаджи Койнов.

— … който ги учи на талим, делията поп Юрдан, дето е превърнал къщата си, че и олтаря на черквата си в скривалище за оръжие и джепане… Да ви свържа с тях, думам, пък сетне ти, Николчо, надълго и нашироко ще ми разкажеш за баща си и за всичко по вас.

— Надеяхме се да поговорим и с директора Доброплодни — многозначително подхвърли хаджи Ставри. — Опитът ни научи, че народът тръгва с повече вяра, когато го водят учителят и свещеникът…

Бяно го изгледа замислено — в родолюбието на Сава Доброплодни той не се съмняваше, но никак не го виждаше начело на народа с пушка и ятаган в ръце. Ала и това преглътна, не му даде глас. Вместо това каза:

— Ще трябва да го търсите към Варна. Сега ръководител на Сливенските училища е отново Добри Чинтулов.

— Чинтулов? Не е ли онзи, чиито песни…?

— Същият. И затова, ако слушате мене, не го забърквайте във въстаническите работи.

— И защо? — трепна хаджи Ставри и дебелите му вежди се огънаха нагоре.

— Защото с шишане в ръка той ще чини по-малко от кой да е чирак или калфа, а полезността му като будител на народната свяст с неговите „Къде си, вярна ти любов народна“ или „Вятър ечи, Балкан стене“ не може да се равни с хиляда или десет хиляди най-добри нишанджии.

— Не съм съгласен с това — поклати глава гостът. — Човек като Чинтулов ще ни е полезен не като нишанджия, а именно с дарбата си да прави от обикновените човеци мъже и от мъжете — юнаци. Само като се чуе, че е посред бойната редица, мало и голямо…

Не довърши. Но и Бяно не прояви голямо любопитство за продължението. Той се надигна от мястото си и тръгна да събира избраниците.

Теглеше глътчици дим от лулата и ги слушаше. А в словата им всичко бе като по мед и масло: хаджи Ставри рисуваше картина на всенародна готовност и стройна подредба от утрешните редови бойци до върховния началник Раковски („Как могат да го вярват Анастас и поп Юрдан? Ами че ако я имаше, тази подредба, сега, в последния час ли щяха да узнават за нея сливенци?“), за строго и в подробности изработен план; Никола Паскалев пък чертаеше ходовете на самото въстание — щом заплющи бунтовното знаме над старопрестолния Царевец, русчуклии ще ударят така и така, шумналии ще им помогнат ето как, сливналии ще хванат този и този път, казанлъчани… Говориха двамата вестители и си казаха своето, сетне потърсиха мнението на събеседниците си. А не бяха още затворили уста, когато поп Юрдан и Анастас хаджи Добрев скочиха на крака и така бурно заговориха в един глас, че херодаята на Силдаровци, бунтовно убежище още от Алтънлъ-Стояново време, отекна гръмовно — да ги слушаше човек, трябваше още сега, тази нощ да се прогласи въстанието. Поп Юрдан сипеше възхвали за събраното у него оръжие, та думите му звучаха, сякаш разполагаше с пушки поне за десет хиляди души. Анастас хаджи Добрев, от своя страна, въздигаше до небесата юнаците от сливенската дружина, описваше талимите им, стегнатия им воински ред в упражненията и изпитните, не пропусна и новото знаме на дружината, което щеше да води сливналии към победите.

Говориха, що говориха двамата родолюбци, наддумваха се даже, но все пак скоро-скоро млъкнаха — що може да приказва човек, който ни бройка може да назове, ни точно име? И тогава Хаджи Ставри хаджи Койнов усети, че другите двама в херодаята — стопанинът на дома и главният учител — изобщо не бяха отваряла уста. И ги запита:

— А вие, господа? Защо не чух и вашето мнение?

Добри Чинтулов продължаваше да мълчи, та Бяно се принуди да извади захапката на лулата от устата си.

— Първом ми се ще да запитам нещичко тези двамината — каза, като говореше за свещеника и учителя. — В последните шест месеца, нека да е от Свети Архангел досега, колко пъти са излизали на талим момците на господин хаджи Добрев?

— Е, какъв талим посред зима? — пресилено се засмя Анастас. — То беше сняг до пояс…

— И все пак колко пъти ще се съберат, господин учителю?

— Да речем, веднъж-дваж есенес и още толкова сега, през април.

— И до колко юнака може да се разчита, че ще брои сливенската дружина?

— Надявам се да са около двеста.

— А сега един отговор и от тебе, дядо попе. На талим юнаците са с тояги в ръце. За колко от тях вярваш, че ще бъдат с пушки и достатъчно джепане, когато се развее знамето на буната?

— Че знам ли… — смути се поп Юрдан. — Може трийсет, може петдесет…

— Това е — сви яки рамене Бяно и захапа отново лулата си.

— Това е, това е! — с непривична за него невъздържаност кресна неочаквано хаджи Ставри. — Разбирам накъде биете, ами поне имайте доблестта да го кажете направо, господин Силдаров!

— Тук не става и дума за доблест, за „биене“ нанякъде. — Бяно Абаджи не се поддаде на раздразнения тон и продължи разумно и спокойно. — Вие се готвите да подхванете нещо, в което залогът ще е животът на най-добрите, най-юначните, най-събудените български момци. Но не гледате на нещата в очите, а се палите от собствените си думи. Ето, нашият Сливен си е открай време твърдина на българщината. А колцина се оказа, че ще тръгнат да сразят турската царщина? От цял двайсет и пет хиляден град не повече двеста, всъщност само едва-едва подготвени за битки, и от тях едва трийсет или петдесет ще са с пушка в ръка. Това е, за което исках да ви отворя очите. А щом е то така в Сливен, отсъдете сами как ще е от по-несъбудените или по-притиснатите от турците градове и села.

— И не си правете погрешна представа за силата на Турция, господа — внезапно се обади Добри Чинтулов. — Може да е разядена от леност или изостаналост, но Турция не е хилава и немощна. Живях аз дълго в Русия, видях каква чутовна сила и какви опитни пълководци бяха под скиптъра на царя и въпреки това в Кримската война…

— По-добре не споменавайте Кримската война, господин учителю — намеси се сухо Никола Паскалев. — Тогава турците си приписаха победата, но всички знаем кой я извоюва.

За малко се възцари тишина, после хаджи Ставри се обади тежко:

— Разбрах думите ви господа. И тревогите ви разбрах. И виждам, не са те подсказани от някаква си плашливост, а от здрав разум и житейски опит. Има едно-едничко нещо, което вие не вземате под преценка, господа, и затова изпадате в самозаблуда. Говоря за готовността на българина. Казах ви вече многократно: българинът е готов от години и има нужда само от две неща — от ярък пример и от опитни военачалници. Тези чети, независимо дали по петдесет, или по двеста души, ще бъдат примерът, подир който ще тръгнат хилядите. Или вие искате да ме убедите, господа, че такива здрави български селища, като Градец или Медвен, като Жеравна или Ичера, като Нейково или Котел, ще останат настрана, ако видят сливенските юнаци да са се вдигнали срещу поробителя? Не, не, не допущам даже в мислите си подобна изневяра на народните идеали. Виж, за другото може би сте прави и благодаря, господин Чинтулов, че с думите си за Русия ми го подсказахте. Нали разбирате, говоря за опитните пълководци. Ние наистина имаме думата на Панайот Хитов, Дядо Желю, моя верен Найден и другите, но одеве, когато правехме равносметката, ги позабравихме.

— Панайот войвода не е чакал Гергьовден и отдавна е излязъл — вметна на това място Анастас хаджи Добрев.

— Но той не е известен, че буната не е вече едно смътно и далечно намерение, а събитие, което чука на портата. — Хаджи Ставри се окашля без нужда и продължи някак по-тържествено: — И така, нека да приключим, господа. С божията помощ — на това място той се прекръсти и другите последваха примера му — въстанието ще се вдигне в средата на юни. Кога точно — това ще ви известя от Търново, накъдето отивам още нощес. Както виждате, времето дотогава не е малко… стига да не го пропилеете. Какво очаквам от вас ли? Да съберете пак момците и да подновите с още по-голямо старание талима. Да проверите наличните пушки и джепане и чудеса да сторите, но да ги умножите до юни. И най-сетне — да влезете в связ с Панайот Хитов войвода, та щом дойде лозинката от мене и четата потегли към Търново, той още от първия ден да застане в челото й заедно с опитните си и калени в бой люде.

След малко се разотидоха. Подир последните стегнати и пламенни думи трябваше да искрят като жарава, току-що раздухана от меховете, пък шестимата изглеждаха по-скоро кахърни, умислени.

2.

Прави били да не са с ведро лице — уж за празник се стягаха, пък то излезе едно нищо и половина.

Наистина Анастас хаджи Добрев отново разпали сливенските юнаци, та под байрака му, въоръжен кой как можал, кой как намерил, пак се наброиха — нейде между двеста и триста момци303. Когато обаче дойде вест от хаджи Ставри да се вдигат, изведнъж пролича колко е била недоопечена работата. Първо вестоносецът закъсня, та пристигна вечерта на 13 юни — същия този ден, когато четата трябваше вече да е далеч на север, в лясковския манастир „Свети Петър и Павел“, посочен от хаджи Ставри за сборно място на въстаниците и за прогласяване първия ден на свободата. Погледите съвсем естествено се отправиха към Анастас хаджи Добрев, но той благородно се отказа да поведе сливенските бунтовници и така да впише завеки името си между най-славните синове на града под Сините камъни: той си признаваше, че му липсваше опит, за да застане начело в утрешните битки. Пък с онзи, в когото всички имаха вяра и на когото се бяха спрели още в разговора с хаджи Ставри и Никола Паскалев в херодаята на Бяно Абаджи, все още не бяха се свързали. Обърнаха се към други, които имаха за по-изпечени в бунтовните работи — например Паскал от Глушник, — но и те отказаха; едно било да завардиш път или да бастисаш злочинник — казваха, — съвсем друго да водиш войска срещу войска. И тогава Гарибалди направи единственото, което му оставаше — разпрати хора във всички посоки да търсят по-достойния — войводата Панайот Хитов. Да, но дните минаваха в чакане, губеше се безценно време, а от войводата — нито хабер, нито следа. Пръв не издържа Тодор Бочоолу:

— Вие може да имате време за губене — отряза изкъсо, — аз — не! Какъв байрактар съм аз, ако сега не съм до войводата си?

И като забра още неколцина от най-нетърпеливите, пое нагоре през Балкана. Даскал хаджи Добрев не ги спря.

Измина почти неделя, когато пратениците му най-сетне откриха войводата Хитов. И се разбра защо толкоз време не бяха успели да влязат в дирите му — Панайот с юнаците си цели пет денонощия се е спотайвал в непроходимите лесове на местността Дял край Котел и дебнел минаването на турската поща… За чест на войводата трябва да се каже, че той още начаса потегли към Сливен, за да оглави въстаническата чета, като без колебание заряза отдавна подготвяния удар.

В Сливен Панайот Хитов с дружината си пристигна едновременно с втори пратеник на хаджи Ставри: тъй като търновските турци отдавна били подушили готвената буна и още от първия ден изпратили срещу нея огромни сили, които настъпвали към Лясковския манастир от всички страни, пък и небето се отвърнало от въстаниците, като плиснало върху им проливен дъжд, хаджи Ставри, Никола Паскалев и Тодор Бочоолу взели решение да променят първоначалния план, като потеглили с войниците си през Капиново и Габровския балкан към местността Бедек. Там хаджи Ставри щял да чака да се съберат под знамето му въстаниците от Габрово, Котел, Сливен, Татар Пазарджик и другите готови за бран градове и села.

— Бедек! — кимна на това място Панайот Хитов. — Зная го къде е. Пада се Бедек на североизток от Бузлуджа. — После грамадните му мустаци помръднаха недоволно: — Абе то не е най-сгодното място, което можеше да се избере, но щом голямото началство го е избрало…

И направи един жест — едва забележим, но напълно ясен за момчетата от дружината. След малко Никола Аджема вече бе издигнал байрака над главата си и бе потеглил нагоре по пътеката. Подир него се проточи върволица — хайдутите и сливенските „волентири“ тръгваха да се присъединят към въстаниците на хаджи Ставри. Извънредно краткото време между получаването на сведенията, вземането на решение и започването на действията свари неподготвени мнозина измежду сливенци; имаха се за готови, но не бяха чак дотолкова, че начаса да поемат към битките. Между изненаданите беше и сам учителят Анастас хаджи Добрев. Но и той, и другите не се поколебаха, а веднага заеха място в редицата и закрачиха зад войводата и развитото хайдушко знаме. Гарибалди дори тръгна по алафранга панталони и пристегнати чепици, доста от останалите също не свариха да се преоблекат, да се преобуят в цървули и навуща или да грабнат от къщи готовите си вързопчета.

Уж бяха се готвили отдавна за тези решителни дни — преходи бяха правили по Балкана и бяха играли на талим из боазите, — пък сега изведнъж пролича какво значи да се готвиш и какво — да си готов за борбата; докато хайдутите на Панайот Хитов крачеха неспирно и сякаш не познаваха що значи думата умора, волентирите един по един захванаха да окапват. Един измежду първите беше сам Анастас хаджи Добрев — нему се разраниха краката от неудобните обуща, та ще не ще, дърпаше колоната назад и си заслужен по-късно войводата да го вземе малко на подбив304. И това продължи, докато Гарибалди събу и захвърли скърцащите си нови кундури и удари бос по планинските пътеки, а от краката му дълго оставаха червени следи по пръстта и камъните…

Случи се обаче още до вечерта да разберат, че чак толкова бързане не им е било необходимо. Следобед, когато по сметките на войводата бяха пресполовили пътя до Бедек, попаднаха на отделни хора или групички по двама-трима люде от войската на хаджи Ставри, които, плетейки крака от преумора и глад, не ходеха, а се влачеха на юг, за да спасят главите си. Нахраниха и напоиха ги, а сетне ги разпитаха. И ето що научиха:

След като разпратил заповед за събиране на Бедек, хаджи Ставри хаджи Койнов повел и своите войскари нататък. Но всичко било против тях — не само турците, но и самата природа. Господ сякаш бил отприщил небесните язове отгоре им, а турците връхлитали на тях от всички страни, та за осем дни — от 13-и до 21-и юни — дружината едва успяла да стигне, гладна и премръзнала, с навлажнен барут в пушките и роговете, до местността, наречена Киселицата, в Габровския балкан. Тук се сблъскали със сила, която дори и не помислили, че могат да надвият — имало до шестстотин души редовен аскер и към четиристотин — башибозук, всички въоръжени до зъби. Събрали се тогава въстаниците на едно по-прикътано място и се запитали какво да сторят по-нататък. Решението някак си дошло от само себе си — нямало потреба от кой знае каква прозорливост, за да се види, че народът не е готов да се вдигне и че те, шепата храбреци, са просто осъдени на погибел, та затова без много-много спорове се споразумели да се разделят, да се промъкнат през нощта през обръча на обкръжителите и сетне всеки да се погрижи за собственото си спасение. Така и направили.

— Вие къдешни сте? — попита Панайот Хитов, когато ги изслушаха.

Отговориха, че са северняци, но нарочно ударили на юг, зер по техните места сега играели огънът и ятаганът.

— А що стана с началника и байрактаря ви? — беше вторият въпрос.

Бегълците се спогледаха виновно, някои вдигнаха рамене, но един се намери да отговори:

— Те също успяха да се измъкнат от турските клещи, войводо. Заедно се промъкнахме през обсадата и едва подир туй се разделихме. Аз намислих да хвана друма къмто село Казъл агач305, да потърся там убежище при един сватанак. А хаджи Ставри и Тодор байрактар рекоха, че ще ударят пета на север, към Влашко и сестрицата Русия. — И добави: — Вярвам да са успели, войводо. Опитни са те и двамата, знаят как да избикалят турските капани.

Анастас хаджи Добрев понечи да попита и за Никола Паскалев, ала се отказа — видя му се, че ще прозвучи като грижа само за личните познати. И повече не разпитваха за въстанието, което щеше да се запомни като „Хаджи Ставрева буна“.306

Настъпи объркване — изведнъж се видяха „ни напред, ни назад“. И без да се уговарят, всъщност сториха точно същото, както войскарите на хаджи Ставри преди два дни — събраха се накуп и захванаха да се питат един друг с очи какво трябва да чинат оттук нататък. Но тогава издигна глас най-ниският на ръст, но най-опитен от всички — Панайот Хитов войвода — и някак си с една дума даде отговор на изречените и неизречени въпроси:

— Няма що да се маете — каза той, като се обръщаше към волентирите от Сливен. — Право в града. И дано стигнете преди депешите от Търново и да сколасате да се шмугнете тайничко по домовете си, че да не разберат господа агаларите, дето сте тръгнали и вие царщина да сваляте. Иначе… иначе спукана ви е работата, братя…

Послушаха го. Дадоха си тържествена дума да не издават нищо и никого, независимо на какви мъчения може да ги подложат, после хванаха обиколните пътища обратно към Сливен.

… Говореше се, че когато по-късно дошло време Анастас хаджи Добрев отново да надене пискюллията фес на главата си, той дълго, цели часове, се колебал преди огледалото. И когато най-сетне го наложил, то било с думите:

— Какво го мислихме, какво стана!… Уж тръгнахме да се венчаем за свободата, пък то… ядец…

И май всички в Сливен мислели като него. Единствено, казваха, долапчията Бяно Силдар гледал по друг начин на преживяната несполука:

— Случи се превелико нещо — думал старият и мъдър човек. — Ние доказахме сами на себе си, че щом е за строшаване на робската верига, сливналията и изобщо българинът без колебание се вдига и е готов да подложи юнашки гърди на вражите куршуми. Но друго е голямото, което преживяхме, братя. Въставал е и преди българинът, но само когато е знаел, че Дядо Иван е до него или поне — че се кани отново да прецапа Дунава. За пръв път се вдигнахме ние, когато разчитахме само на собствените си мишци. И това нека се запомни навеки!

3.

Всекиму се е случвало да види нещо подобно през зимата. Тъй както Голям Сечко господарува със снеговете и мразовете си над спотаената земя, изведнъж полъхне от юг и за по-малко от денонощие пухкавите бели възглавници се изметат от покривите, а за още едно вятърът изсуши улиците и стъгдите. Минават ден, два, най-много три и людете захванат да смъкват кожусите: гледай ти, гледай — поизоставен ден от септември ли е това или тук властно нахлу и се възцари благодатната пролет? Не сварват обаче хората да си отговорят, когато откъм северозапад духва друг вятър; отначало той е някъде високо, та само поклаща върховете на тополите покрай Куруча, но не изтекат и два часа и той се втурва между къщите, поруменява ушите и нослетата на дечурлигата, намята пак кожухчетата по рамената на старците и погледнеш — до вечерта зимата не само се е върнала и е сковала земя и люде, но и се е разлютила много по-страшно от преди…

Съвсем същото се случи и сега в Сливен, само че то не беше посред зима, а в разгара на лятото в тази паметна 1862-а година. И не реки и пръст се вкочаниха от ледения повей, а самите души на хората. Сполучи, както знаем, да се прибере незабелязано в Сливен дружината, до някое време всички се оглеждаха като зайци ще има ли или няма да има някаква зла последица, пък като не се случи нищо, душите постепенно се отпуснаха — е, размина се без провали и поразии. Но точно както при откраднатите от зимата пролетни дни, спокойствието продължи „от ден до пладне“: в самия край на юни се забеляза внезапно раздвижване около конака, сетне заптиета и чауши се юрнаха да прибират и хвърлят в кауша тогова и оногова. И сливенци се смръзнаха. Що се беше случило? Търновските джелати ли успяха с мъчения да изтръгнат сведения за съзаклятието в Сливен? Или бъбрива уста се бе разпуснала под влиянието на „бялата Рада“ или от незрялост и пусто тщеславие? Отначало повечето помислиха за волно, или неволно издайство: ами че виж — в по-голямата си част заптисаните бяха наистина от онези, които и на талим се бяха учили, и към Търново се бяха вдигнали на бран. Да, възразяваха други, ала ако беше тъй, щяха ли в зандана да се озоват и толкова напълно невинни? Например даскал Чинтулов: мигар той е прескачал шубраки из боазите и се е целил с късогледите си очи по нишаните, или пък, тромав и пълен, се е повлякъл с момчетиите да се подрежда под бунтовното знаме на хаджи Ставри Койнов? Ако тукашен човек бе станал предател и нов Юда, щеше ли даскалът да е един от първите, които чуха вратата на хапуса да хлопва зад гърба им?

Такива и подобни въпроси си задаваха сливналии, но и то не продължи дълго: след злото последва още по-голямо зло, та вече всеки трябваше да мисли за оцеляването си. Защото с една стотица редовна войска от Цариград пристигна опитният полицай Мусрат бей — на думи уж идеше да подсили казак-алая на Садък паша Чайковски, пък на дело иззе и от пашата, и от конака цялото следствие в ръцете си — и още от първия ден показа, че си разбира от занаята. Той заварди пътищата и покрайнините на града и започна една по една да претърсва християнските къщи. Наред! И откриеше ли нещичко, на което да подобаваше името „силях“, „оръжие“ — било то ръждясал ятаган или допотопно шишане със спукано гърло, — тогаз без много-много приказки двоица заптиета връзваха ръцете на злополучния собственик и го повеждаха към кауша.

И Сливен замря. Един подир друг търговците спуснаха кепенците на дюкяните, работилниците замлъкнаха, кафенетата опустяха. Само тук-там се мярваше дете, притичало до комшии или роднини за кривачка-брашно или щипка сол, иначе по улиците даже бездомно куче не се вясваше. Сливналиите-турци, дето уж никой за нищо не закачаше и можеха да са спокойни за себе си и челядта си, също и те се затвориха зад високите дувари на домовете си.

Ако в тези дни ябанджия някакъв — минеше през Сливен, щеше после с чиста съвест да разправя, че нечуван и невиждан мор е преминал през богатия довчера балкански град и е взел душата на всяка жива твар, човек или животно — такова мъртвило представляваше градът. А когато тягостната пустош се огласяше от шумове, то беше или от удари на приклади о залостени врати, или от вайкане на жени и деца — според това дали тайфите на Мусрат бей започваха, или завършваха претърсването на поредната къща…307

Разбира се, никак не беше необходимо да се перат черги на реката точно по това време. Едно, че всичко — черги и завивки — беше опрано преди само два месеца, при великденското чистене, и друго, че тъкмо сега даже на турците не беше до пране и шетане, камо ли на българите. Имаше само двама сливналии, в главите на които би могла да се роди такава мисъл. Единият обаче — Хаджи Димитър — беше вече от две години в Балкана. И оставаше вторият: баба Трънка Смеденова. И тя естествено го направи. Не от нужда, каза се вече. Направи го „напук“ — ей така, все едно за да се оплези на гаджалите и на прословутия им началник Мусрат бей. За почуда и гняв на турците, за почуда и кураж на своите…

Всяка сутрин Трънка изчакваше да се вдигне достатъчно слънцето („Агаларите обичат да си поспиват“ — казваше тя и с това косвено издаваше, че целта на закъснялото й чистофайничество беше преди всичко ядосването на развилнялата се турска власт) и се появяваше на портата на най-горната къща на Овчарската махала, току под самият Хамам баир, с един товар черги на рамо и здрава бухалка в ръката. В този вид и като си тананикаше нещо, тя спокойно се спущаше надолу покрай Попската и Драгойчевата махала и нагазваше все на едно и също място в Куруча — така избрано, че да я види всеки, който ще рече да мине по Големия мост. Там рано състарената жена позапряташе фустана си и като бухаше равномерно накиснатите и проснати по камъните черги, си подпяваше ведно с ударите; пееше тя достатъчно високо, без да се смущава от невъобразимо погрешния си глас, та от двете страни на реката можеха да чуват думите на не дотам богосмирената й песен:

… В този юлски ден Трънка Смеденова не направи изключение — пак се появи тя на портата си с вързопа черги на рамо и изкълчения си припев на уста. Някъде надолу, точно срещу пътя й, се чуваха кухи удари на приклади; жената си даде сметка, че низамите на Мусрат бей са се прехвърлили на отсамния, клуцохорския бряг на реката, но това не я спря. Напротив, сякаш с още по-бодра стъпка и с инатчийско достолепие тя застъпи нататък. Случи се обаче, че не мина много път. Едва завиваше край дома на терзи Добри Фараша, когато някой, великан на ръст, който подтичваше до дуварите нагоре към Хамам баир, а гледаше назад през рамо, връхлетя върху нея и събори чергите й.

— Ще ме прощаваш, бабо Трънке — с искрена виновност в гласа рече момъкът, докато се навеждаше да вдигне товара. Беше Димитър Дишлията. — Ще ме прощаваш, зер… нали знаеш, никой не бяга от добро…

Старицата го изгледа с острия си поглед, пък внезапно го улови за пазвата и го разтърси:

— Хей, съвземи се, Димитрие! Я се виж колчав човек си, пък си побледнял, посърнал, устните ти сини… Туй подобава ли на мъжага-българин като тебе бе?

— Ама долу…

— Остави какво е долу! — сряза го старицата. — Бесилка или куршум да те дебнат долу, пак не е простено да загубиш така човешкия си лик. — Кратко мълчание. — Ще гледаш да се измъкнеш през храсталаците на Хамам баир, нали? — Другият потвърди мълчаливо. — Що, боиш се, че песоглавците ще намерят оръжие или барут у вас ли?

Повлиян от нейното спокойствие, Димитър Дишлията постепенно се съвземаше от уплахата си.

— Вярно, имам го вкъщи, но така съм го скрил, че не ми се вярва Мусрат бей да го намери, пък дори да има нос на копой. За себе си щото се боя, то е от пусто предателство, бабо Трънке.

Тя помисли върху думите му.

— Щом думаш „за себе си“, то ще рече, че се страхуваш и за нещо, дето не е заплаха лично за тебе…

Момъкът замълча за малко. На широкото му некрасиво лице можеше да се прочете, че е раздвоен вътрешно.

— Хайде, хайде, говори! — подпомогна го жената. — На майката на Георги Трънкин и на лелята на Найден Силдаров можеш да се довериш…

— До половин час ще бастисат къщата на поп Юрдан. — Дишлията едва говореше — гърлото му беше пресъхнало. — А у дядо попови е тайникът на оръжието. Вдигнат ли плочите над вадата му (пък те не са толкоз прости да не ги вдигнат), с дядо поп е свършено. А покрай него и си родолюбството в Сливен.

— А поп Юрдан? — Гласът на старицата бе загубил пресиленото си спокойствие, също и лицето й се бе изпънало, та повече от друг път бе придобило ръбатите си силдаровски черти. — Няма ли го поп Юрдан да се погрижи овреме за опазването?

— Няма го, бабо Трънке. От една неделя е из епархията, селата обикаля. Може изобщо да не е чул за идването на този сатана Мусрат бей. Пък може и обратното — максус да се укрива…

Трънка Смеденова размисли някое време върху думите му, сетне в зениците й пробляснаха пламъчета. В този момент нищо женско и нищо старческо нямаше в тези зеници.

— Какво си застискал тези черги бе! — сопна се тя на момъка. — Хвърли ги, майната им. Сам думаш, че сега има къде-къде по-важни работи от няколкото мърляви черги. — Дишлията повторно се поколеба, пък я послуша и някак гузно остави купчината до зида. — Сега най-неотложното е да турим динена кора на бея и песовете му.

— Ама… бабо Трънке… аз…

— Знам, знам, страх те е, знам. Не ми го казвай. Аз като говоря „да турим“, разбирам „да туря“ динената кора. — После запита делово: — Какво оръжие имаш вкъщи?

— Два пищова, две ками и една дювер-пушка. Ама тя е нещо нефелна…

— А пищовите?

— Здрави, че и напълнени.

— Слушай ме сега хубаво, Димитре. Тозчас изтичваш до вас и вземаш пищовите. Не, не, няма от какво да трепериш. — Тя вдигна предупредително ръка. — Щом гаджалите са наблизо към дядо попови, значи не са току до вашата порта. Та вземаш пищовите, казвам, и се връщаш тук. Аз пък ще прескоча до нас и пак ще дойда. Ясно ли ти е?

Старата жена не дочака отговора и забърза нагоре към Овчарската. Димитър Дишлията пък свърна в обратната посока. И купчината черги така си и остана до стената на терзи Добри Фараша.

… Тя хвърли жалостив поглед към онзи одър, на който обикновено спеше Христо, и някаква мека светлина стопи за миг кремъчното изражение на лицето й. Ех, майчино сърце е — нему се искаше да зърне пак обичния едничък син, да го погали с корава десница, да му каже прощална дума. Но това разнежване продължи наистина само един дълъг миг. Трънка разтърси глава, чепатите силдаровски черти се върнаха на мястото си. Тя взе теслата от вкъщито, отиде в собата и с няколко сигурни удара изкърти една дъска от долапа, която изглеждаше закована за до края на вековете. Промуши ръка в процепа и един по един извади от тайника четири пищова. Приближи до прозорчето и с вещина, която изглеждаше най-малкото странна за старица като нея, огледа оръжията и с привичен жест помириса цевите. От трите остана доволна, на четвъртия пищов пооправи кремъка и насипа сух барут до чакмака. Накрая прибра всичко в една пъстра торбичка за носене през рамо, огледа отново дома си, в който всяка тресчица и всяко парцалче я връщаше към някакъв спомен, изрече си нещо полугласно и с твърда стъпка излезе и не погледна повече назад.

На ъгъла до терзи Добри вече я чакаше и нетърпеливо се озърташе Дишлията. Двамата погледнаха надолу и нагоре по улицата, после момъкът й подаде два пищова. Баба Трънка ги прегледа придирчиво. Бяха с по-добра направа от нейните, но иначе…

— Немарлив си, Димитре — каза му, като смръщи недоволно нос. — Така нехайно не се пази бичкия, камо ли оръжие… — После го отпрати с мръдване на веждата. — Хайде, върви. Останалото си е моя работа.

Не дочака отговора му и свърна наляво през Драгойчевата махала. Колкото по̀ приближаваше, толкова по-ясно чуваше — и тълкуваше — гласовете и шумовете: попръжните на турски, вайкането, олелията, ударите. Старата жена понамали крачките си, стъпките й станаха по-предпазливи, изостави средата на улиците и приближи плътно до дуварите. Надигна поглед да зърне дали някой любопитен не следеше турците от височината на чардак или прозорец, но не съзря никого — Клуцохор наистина изглеждаше мъртъв. Тя си промърмори нещо богохулно, па избиколи кирпичената къща на месаря дядо Панайот Инджата и с невероятна за годините й пъргавина се шмугна като лисица в бъзака от долната страна на дома. Пое си няколко пъти дъх, колкото да поуспокои разтупканото си сърце, пък поразтвори с кокалести пръсти шубрака и надникна през пролуката. Да, навреме беше дошла — тайфата на Мусрат бей (тя разпозна едно-две тукашни заптиета, останалите бяха от низамите на бея) тъкмо излизаха от широката вратня на градинаря Иван Белалията, ще рече — само една порта ги делеше от поп Юрданови.

Както се спотайваше, свита на четири, в бъзака, Трънка се прекръсти, бръкна в торбата и извади един пищов. Изглежда, не го одобри (беше от Дишлиевите), защото мушна повторно ръка и измъкна друг, „неин“, а то ще рече — останал от сина й Георги. Тя с опитна ръка запретна кондака и подпря цевта на едно чаталче от шубрака. После поразмисли и се дръпна по-назад — каза си, че ако гърлото на пищова се подаваше извън листата, пушекът съвсем сигурно щеше да се види и да издаде укритието й. Направи си само малко прозорче и се отдръпна две педи по-назад. Тогава захвана да се цели. Имаше там отпред един по-наперен и с по-лъскави дрехи, та Трънка го помисли за Мусрат бея (никога не бе полюбопитствувала да го види) и като затваряше едно око, със зло предпочитание насочи пищова накъмто него. Дръпна тетика. Разнесе се гръм и едновременно с него пролуката в бъзака се закри от дим, а нейде отпред изпищя човек. Секунда по-късно тайфата отсреща сякаш полудя — разнесоха се заповеди и безредни крясъци, подхвана се начеста стрелба, ехото от която, отблъсквано от смълчаните и изумени къщи, се повтаряше многократно, за да се загуби някъде на възбог.

Когато пушекът от изстрела й се поразсея, Трънка отново надникна през листата. И на тесните й устни се появи доволна усмивка — турците бяха изпоналягали край дувари и бинекташи и гърмяха безразборно във всички посоки, ала никой не се целеше към укритието й; от цялата тайфа само един (друг някакъв беше, не „нейният“ човек) стърчеше ахмашки по средата на сокака, ревеше като магаре и се държеше с шепа за рамото, а между пръстите му се точеше тънка алена струйка.

Старата жена взе другия пищов, на Димитър Дишлията, подпря цевта му на едно клонче, прицели се в онзи от низамите, който й беше най на сгода, и стреля повторно. Изруга тихичко — дали ръката й трепна, или пищовът бе калпав, но тя видя как куршумът се сплеска на два аршина разстояние от главата на турчина.

Хората от тайфата на бея чуха гърмежа и видяха изплющяването на куршума о дувара (по-късно всички до един щяха да разправят, че са го чули като изсвирва до ушите им), но и този път не разбраха откъде се бе стреляло. Трънка въздъхна, прекръсти се отново и си каза гласно:

— Няма как… Трябва…

Защото съзнаваше, че сега предстоеше най-трудното: да увлече турците настрана и по-далеч от къщата на поп Юрдан.

Тя взе един пищов в ръка, обрамчи торбичката с останалите, изправи се и търти назад по течението на вадата. Зад нея се чуха викове; имаше между тях и такива, дето изразяваха съмнение, но повечето бяха ликуващи и които подканяха към преследване. Когато завиваше до къщата на хаджи Кондю, два куршума откъртиха парчета кирпич току до рамото й, веднага след тях долетя и тропот на десетина чифта кундури. Преследвачите бяха млади или поне много по-млади от нея, но на страната на Трънка беше познанието — повече от четиридесет години бе живяла тя в тази махала, та познаваше всеки камък, всяка протка, всеки комшулук. И докато преследвачите я гонеха урбулешката, тя знаеше къде да се спотаи, къде да се вмъкне, как да остане незабелязана. Ако искаше, можеше даже напълно да се скрие, да потъне в земята за турците. Но не — Трънка гледаше само да не я достигнат, да остане невредима за куршумите им и от време на време да си поема дъх от непосилното за старите й дробове бягство. Ала когато забелязваше, че преследвачите комай са склонни да вдигнат ръце от нея и да я зарежат, тогава или дръзко заставаше пред очите им, или изпразваше още един пищов срещу тях. В повечето случаи стреляше ей така, напосоки, само веднъж гръмна от една крачка разстояние в един от гаджалите. Той бе приклекнал до купчината нейни изоставени черги и изобщо не я чу, когато приближи до него.

Колко продължи това щуро преследване из сокаците на Клуцохор, това нито преследваната, нито преследвачите можаха да преценят. Но накрая стана неизбежното, онова, на което Трънка сама и доброволно се бе обрекла. След като води за носа турците през почти цялата Драгойчева махала и сетне през Овчарската, те най-сетне сполучиха да я завардят. Това стана на хвърлей място от собствената й къща. Излезе жената да пресече едно малко мегданче и… и два куршума се събраха в нея… Тя се завъртя около себе си, пък отпусна ръце, намери сили да се усмихне и рухна в пепеляка. Преследвачите изчакаха малко — беше им взела страха тази старица!, — после бавно я доближиха, като държаха пушки, пищови и голи ятагани. Когато се увериха, че няма защо повече да се боят от нея, онбашията на групата свали фес, избърса плувналото си в пот чело и изпсува:

— Виж я ти!… Дърта вещица, пък на дузина мъже излиза насреща…

— … и просна двамина от нас — довърши друг вместо него. — Че пищовът по-приляга в ръката й, отколкото хурката или ткалото…

Видя се, че старицата е зле ударена, но не е мъртва.

— Да я довърша ли, онбаши ефенди? — попита един.

— Остави! — махна с ръка онбашията. — Тази дъртуша и без това ни направи за резил, сега остава да ни излезе и приказка, че сме показвали бабаитлък срещу баба, дето бере душа. Остави! — повтори. — Нейната е изпята. Пък ние… Няма що, ние да се прибираме в конака, за да се червим и пред Мусрат бей, и пред тукашните…

… Когато подкованите кундури отшумяха надолу към Големия мост, от прозорчета и протки надникнаха любопитни. След малко дойдоха и първите комшии — отначало две-три жени, сетне и неколцина мъже; сред тях беше и Димитър Дишлията, който не бе офейкал далече, а се бе спотайвал тъдява. И завариха старицата на земята. Запушваше с длан някаква рана на хълбока, но въпреки това под тялото се чернееше локвичка кръв.

— Недейте! — произнесе тя тихо, но отчетливо, когато доброжелателни ръце се протегнаха към нея. — Няма да ми помогнете, а само… Пък и сега имам да свърша нещо по-важно…

— Ама как така, Трънке! — възропта една възрастна жена. — Можем ли те остави на туй дередже.

— Недейте, холан! — повтори властно Трънка Смеденова и в гласа й прозвучаха познатите силдаровски челичени нотки. — Нека отиде човек да извика брат ми… о, божичко, дано да си е вкъщи, а не на долапа…

— Аз ще изтичам! — рече Димитър Дишлията и се юрна надолу.

— … друг пък да прескочи до воденицата. Христо е там. Нека и той дойде. Ако иска да се простим, да зареже всичко и начаса да дойде, тъй му кажете.

Хората се спогледаха объркани: баба Трънка говореше за сбогуване със своите и комай наистина работата отиваше нататък, пък гласът й беше корав и сякаш сечеше с брадва.

— Имай го от мен — каза един комшия. — Ще отскоча с кончето и ще остана там, пък Христо да го яхне за по-скоро.

Вайкаха се и чупеха ръце жените, сваляха калпаци и се кръстеха мъжете — тягостно им беше да бездействуват, когато съседката береше душа в нозете им.

— Не давам да ме местите! — строго забрани Трънка, когато й предложиха да я внесат у тях или в съседната къща. После каза по-меко: — Недейте, добри хорица. Разберете ме — усещам, че размърдам ли се и ще изпусна душата из зъбите. Пък все пак искам да видя моите… Само наквасете устните ми, друго нищо недейте…

Не можа да се разбере колко време мина, когато при тях дотичаха Бяно Абаджи и Димитър Дишлията. От изгледа на Бяно — несресан, с разгърдена почти до пояс потна риза — личеше, че щом бе чул страшната вест и мигом бе хукнал. Сториха му място и той коленичи в праха до сестра си. Жената полека и мъчително извърна глава към него и на лицето й се появиха умиление и нежност, каквито никой никога не бе виждал по него.

— Благодаря ти, бате — каза тихо, пък събра всичките си сили, издигна ръка и го помилва по бузата. Струпаният и смълчан народ видя как под пръстите й оставаха кървави отпечатъци, а в същото време Бяно напразно се ровеше в паметта си и не намираше друг случай, когато направената от кремък негова сестра да го е приласкавала по този начин. — Благодаря ти — повтори. — Искам да ти кажа нещо, но нека дойде и Христо. Няма да имам силица за двама…

— Ще дойде ли Христо? — попита Бяно, като се обръщаше към околните.

— Сигурно ще дойде — отвърна един от мъжете, а после се поприведе над рамото му и прошепна: — Пратеникът ни се върна, господин Силдаров. Турската стража, бог да ги убие дано, го е върнала от пътя.

Бяно се поколеба, пък преглътна шумно и каза на сестра си:

— Не са го намерили, Трънке. Мръднал ще да е някъде Христо, нали сега мливарите са толкоз нарядко…

Сянка като летен облак премина през гаснещите очи на старата жена, но тя намери воля да я преодолее.

— Е, язък — каза. — Ще трябва ти да му речеш как майка му…

— Не ще стане нужда, бабо Трънке — намеси се разтреперан мъжки глас от околните. — За онуй, що е сторила майка му, песни ще се пеят, дорде има българин на земята…

— Е, хайде, хайде. — Тя се усмихна криво, но с белег на истинско щастие. — Чак пък толкоз…

— Чак пък толкоз — продума тежко Бяно и прекара длан по лицето си; не се разбра дали избърса пот, или сълза. — Дишлията ми разправи всичко. Гордея се с тебе, Трънке.

Трънка го изгледа продължително. Предишното изражение на умиление и блаженство отново смекчи ръбатите й черти.

— Помниш ли нявга, когато се сбогувахме с тате, Бяно? Помниш ли завета му, а?

Бяно престана да крие сълзите си.

— Забравя ли се таквоз нещо, Трънке?

— Е, ние комай изпълнихме заръката му, бате. Ти живя и живееш по Силдаровски, та всеки българин в Сливен… Ох! — Тя се сгърчи от болка, но още веднъж успя да я надмогне. — Всеки българин в Сливен те има и за опора, и за знаме. Пък аз… Моля ти се, божичко, като се представя подир малко пред тате, той пък да ми признае, че поне съм умряла достойно за паметта му.

— Достойно ли? — разхлипа се Бяно Абаджи. — Ти извърши такова нещо, че и баща ни би коленичил пред тебе…

— А, това не, бате — бледо-бледо се усмихна жената. — Никой никога не е виждал един Силдар на колене. — Тя се отпусна назад, лицето й застина неподвижно. Мнозина се запитаха дали душата й не се е отделила от тялото. Но не беше — за последен път в този кошмарен ден, Трънка Смеденова успя да надмогне напъна на Безносата. Безкръвните й устни се разтеглиха в странна, нечовешка усмивка, сетне произнесоха тихо, но по Силдаровски инатчийски: — Ама поне им натрихме мутрите, Бяно…

И остана така, с неотразимата си усмивка на старческото лице.

Бяно протегна ръка и полека затвори клепачите й.

4.

Бяно влезе в просторната одая и поздрави. Някъде от здрачевината точно срещу него се чу приветлив отговор, отляво се разнесе неопределено ръмжене, а човекът вдясно, който седеше с гръб до прозорците, изобщо не благоволи да отвори уста. Когато очите му посвикнаха с оскъдната светлина, Бяно ги разпозна. На поздрава му бе отговорил Мехмед Садък паша, покрилият се с мрачна слава Мусрат бей се бе задоволил да изръмжи, а онзи, който си бе спестил отварянето на устата, бе, разбира се, кадията Али ефенди.

Али ефенди: Просба си дал да се явиш пред нас, Бяно Абаджи. Хайде, готови сме да те изслушаме.

Бяно Абаджи (след малко колебание): Мюсюлманите имат име на гостолюбиви люде. Откога започнаха да са свидливи за едно столче или за местенце на миндерлика?

Кратко зашеметяване. И после:

Али ефенди: Ти не си тук като гост, а като молител. Можеш да си кажеш молбата и на крака.

Садък паша (изправя се пъргаво): Тогава и аз ще го изслушам на крака. Доколкото го познавам, Силдаров ефенди е заслужил тази, че и далеч по-голяма почит.

Мусрат бей (след продължително объркване): Хайде, хайде, да не почваме със сръдни. Буйрун, ефендилер, заповядайте, седнете. Ти можеш да седнеш тука до мене, Силдаров ефенди. (И след като двамата сядат): А що, почтени кадийо, мигар в този конак не може да се намери един достатъчно сръчен човек да свари четири тежки-сладки?

Али ефенди, който основателно се смяташе за домакин в тази среща, внезапно загуби самообладание — „сащиса се“, както по-късно щеше сам да казва. Все пак достатъчно навреме свари да съобрази, че ако иначе спокойно можеше „да натика в миша дупка“ Бяно Силдар и още десетмина като него, сега нямаше никаква сметка да настройва срещу себе си такива влиятелни люде, като Садък паша и Мусрат бей. Наложи си да преглътне обидата, после се разпореди за кафетата. Това му се видя най-безвкусното кафе, изпито през живота му.

Мусрат бей (след завършване на церемонията по изсръбването на кафетата): Е, нека да ни е наздраве. Сега ще ни кажеш ли, Бяно Абаджи, какъв дерт те е довел при нас?

Бяно Абаджи: Няма да чуете нищо ново, ефендилер. Занданът отсреща е пълен с невинни люде и мен, като верен поданик на падишаха, ме смущава и гнети такова грубо погазване на закона.

Тримата първенци в одаята разбраха: българинът бе дошъл не да моли, а да обвинява. Погледите им се събраха в него. Садък паша го гледаше със смес от любопитство и възторг, Мусрат бей — с учудване, Али ефенди — с нескрит гняв.

Али ефенди: Тъй като твоите едноверци…

Бяно Абаджи (прекъсва го): От петнадесет години височайшият Хатихумаюн престана да дели поданиците на падишаха според вярата им. Струва ми се смешно един обикновен долапчия да напомня това на кадията.

Късо изхихикване на Садък паша. Али ефенди има̀ достатъчно здрав разум да прецени, че той, роденият благородник и дългогодишният дипломат, го направи уж сподавено, а всъщност достатъчно високо, за да бъде чут от всички.

Али ефенди: Тъй като те са задържани не своеволно, а по заповед — моя или на тук присъствуващия Мусрат бей, — може би искаш да кажеш, че именно ние сме погазили закона?

Бяно Абаджи: Ако законът е погазен, това своеволие не се променя даже ако е извършено по повеля и на великия везир. Или някой измежду вас, ефендилер, се поставя по-горе от закона, под който личи подписът на покойния наш господар Абдул Меджид хан?

Мусрат бей (покашля се без нужда): Всеки, эаптисан от мене, е притежател на оръжие. Това невинност ли е, челеби?

Бяно Абаджи: Откога оръжието само по себе си е вина? По закон оръжието става вина, когато се вдигне за безчестен напад срещу другиго или срещу властта. Впрочем, почтени бей, доколкото знам, си изпратен при нас да дириш девлет-душмани, а не да ровиш по изби и тавани, за да откриеш някой скапан от ръжда нож. Или може би се лъжа?

Мусрат бей: Само моя работа е да преценявам кой е готвил оръжие срещу девлета и кой — не.

Садък паша (с привидна леност): А, защо, бей? Сливен е населен с хора, не с добичета, на тях може да се каже и те ще разберат.

Бяно Абаджи: Изобщо още когато дойде, почтени бей, ти завари занданите пълни с народ, все невинни люде. Доколкото знам, в домовете им даже не е надниквано за оръжие. По какво тогава се увери във вината им, че продължават да гният долу?

Али ефенди (избързва с отговора): За всички тях имахме сигурни сведения, че са били участници в търновските смутове.

Бяно Абаджи (иронично): Тъй ли? Можеш ли да назовеш, кадийо, един-единствен измежду тях, който да е заловен в Балкана с оръжие в ръка по време на сраженията? Защото, както се чу из града, към Търново са падали или са били залавяни въстаници. Има ли между тях един сливналия?

Али ефенди (объркано): Важното е, че те са били в съдружие с този непрокопсаник хаджи Ставри и са се готвили…

Бяно Абаджи (прекъсва го): Готвили са се, казваш. Кой закон на падишаха съди за мислите в главата, ефенди?

Садък паша: Това е вярно, ефендилер. В никоя цивилизована страна (а империята на падишаха е безспорно между тях) законът не преследва мислите и намеренията, а само престъпленията или поне опита за престъпление.

Мусрат бей (загубвайки самообладание): Тук е станало точно това, паша. Имало е опит. Заптисаните преди моето идване са все хора, които с оръжие в ръка са излезли в Балкана, за да се съединят с търновци и габровци. Нямаме никакви причини да се съмняваме в източника на сведенията ни.

Али ефенди (дълбокомислено): Душманинът е душманин, паша ефенди, още когато пълни пушката, а не непременно когато е с пръст на тетика.

Бяно Абаджи (към Мусрат бей): Ти рече думите „все хора, които са излезли с оръжие в ръка“, бей. Моля да наредите да бъде доведен тук — или поне да го покажат на двора — видния наш учител и надзирател на всички училища Добри Чинтулов.

Садък паша (трепва): Как?!? Добри Чинтулов е задържан?! С ума ли си е бил онзи, който е дал заповед за заптисването му?

Бяно Абаджи: Името на Добри Чинтулов навярно не значи нищо за негова милост Мусрат бей. Именно за това аз настоявам да му бъде показан.

Не беше по волята на Али ефенди, но, притиснат от дръзкия българин и подкрепата на Садък паша, той се видя принуден да изпълни молбата. Изведоха Добри Чинтулов на двора, а четиримата мъже в конашката стая се налепиха до прозореца.

Бяно Абаджи (иронично): Ето го един от тези девлет-душмани, бей, за които са сигурните ви сведения. Вижте пълната му снага, късогледите очи, тромавата походка. (Сериозно и остро): Отговорете като честен и справедлив мъж, каквато слава имате, бей: този човек ли е опасният душманин, който е щял да се катери по скалите, да прескача шубраците и да стреля срещу царската войска?

Али ефенди (след като насядват по миндерлъците и като забелязва объркването на Мусрат бей): Защо изобщо слушате тогова устат и нахален българин, ефендилер? Знаете ли вие от какво коляно е той? Нека да ви кажа само, че оная жена, дето завчера се е стреляла с низама, е негова родна сестра и…

Бяно Абаджи (отново го прекъсва): На твое място не бих имал смелост да споменавам този случай, кадийо. Понеже, нека да си го кажем честно, застрелването на сестра ми, една немощна старица, е единственото, което войска и заптиета са свършили при тази незапомнена хайка из Сливен. Много се съмнявам дали някой измежду вас ще се гордее с този „подвиг“!

Садък паша: Преди всичко настоявам още начаса да бъде освободен даскал Добри Чинтулов, ефендилер. За неговата невинност гарантирам аз лично. Препоръчвам също така много внимателно да се изучи има ли вина и някой от останалите задържани. Доказана вина, а не само ковладене от разни доносници.

Али ефенди: Не мога да разреша да се говори по този начин за хора, които не ковладят и не са доносници, а верни слуги на падишаха.

Садък паша: Приемам поправката. Дайте им орден за ревностното им служене, ефендилер, но все пак не приемайте със сляпа вяра техните сведения. Защото вашите верни слуги в края на краищата също са хора, които могат да грешат, нали?

Не след дълго Бяно Силдаров се сбогува и си тръгна. След него Мусрат бей запита:

— Бе кой е този човек?

А кадията побърза да отговори:

— Никой. Беше абаджия, сега държи долап горе по боазите.

Но Садък паша Чайковски не остави пренебрежението на Али ефенди да бъде последната дума в разговора.

— Тежко нам, правоверните — каза той, — щом един „никой“ ни посрами по този начин. Питам се какво ли пък щеше да бъде, ако бяхме налетели на един „някой“…

Добри Чинтулов беше освободен още същата вечер, на сутринта го последваха още неколцина. Мусрат бей прекрати поголовните претърсвания и поотслаби клещите, с които бе стегнал града. Започнаха разпити на задържаните, но — слава на бога! — между тях не се намери нито един издайник. И в следващите седмици и месеци занданът малко по малко се опразни.

Така мина годината. Само в края на ноември дойде вест, че се е разтурила легията в Белград и… толкова.

5.

Добре го познаваха вече, знаеха и разбиранията му, та когато Панайот Хитов каза решението си да зимуват отново в Балкана, никой не се изненада. Въпреки това войводата поиска да му дадат дума, че до един ще го слушат и никой няма да се отделя до пролетта и всички тържествено му я дадоха. Тогава той ги заведе далеч на запад, чак към Тревненския балкан. Там, на Кръстатата поляна — пусто място, невиждало човешки крак „от дядо Адамово време“ — си плюха на ръцете и направиха удобна колиба за зимуване. Сетне си докараха няколко крави отдалече, чак от под Ямбол, изклаха ги и насолиха месото. Верни ятаци им донесоха всичко останало — сол, брашно, ориз, мас, кашкавал, че и за по-мераклиите — ракия и каче туршия. И уж всичко започваше „по закон божи“ и по-добре от всяка друга зима, а то неприятностите и неразбирателствата захванаха още далеч преди Стара планина да наметне бялата шуба.

Започна се с това, че Никола Мавродиев, ямболчанинът, си отиде. Ей така, просто си вдигнал чуковете и си взел очите нанякъде; мъчно било да се презимува на тоз Балкан, тъй рекъл на Божил Бахов. Побесня от гняв Панайот. Знаеше той, че Никола Мавродиев не е дип стока, разбойник падаше той, а не хайдутин и народен закрилник, ама чак такова своеволие не очакваше. Пък и се страхуваше: развален човек като Никола можеше с нужда или без нужда да се разприказва и да изложи на провал и гибел цялата дружина. Затова войводата проводи Дядо Желю и Христо от Кавлаклий по дирите му със заповед да го застигнат и да го върнат вързан в дружината за съд или, ако се съпротивлява, да го убият. Други пък разпрати надолу към Хаинето, Хасът309 и Твърдица все със същата разпоредба до верните им другари. Но не се стигна до завардване, кажи го, на половината Тракия — Христо и Дядо Желю застигнали изменника и още там го продали на казън и го заровили под камънаците на Чилинската гора. И ако погледнеш, това нещастно събитие беше приключено, ала в душите на всички остана нещо като мътилка и тиня — за пръв път им се бе наложило да убиват свой другар за измяна…

После, когато за една нощ падна снегът (ама то сняг ли беше — пухкав и сипкав, до колене затъваш в него!), дойде още по-голямото зло, най-гнусното — предателството. Дочул бе по различни пътища за тях хаджи Петко, еленският чорбаджия, който от години имаше зъб на Панайота, и без никакво колебание начаса затичал в конака да ги издаде на турците. И ето ти вече не каква да е несполука, а злощастие, в което залогът са кожите на всички юнаци от дружината. Нямаше място за умуване. Щом стигна до ушите им вестта за проклетото предателство и зърнаха да плъзват между Трявна и Елена първите потери, момчетата изгориха колибата с всичко в нея и удариха през ридовете и преспите към изток. „Но как се върви! — ще си спомня по-късно Панайот Хитов. — Сняг дебел, вятър силен, нийде нищо живо не се види освен вълци, дето вият по гората, и някои зимни птици грачат. Нищо друго не се чува.“ Нейсе, наистина от потерите се измъкнаха, но ги подгони друг от големите душмани на хайдутина — гладът. В Хаинето не посмяха да влязат, за Конаре усетиха навреме, че ги чака засада. От предпазливост избиколиха също Козосмоде, Твърдица, Джумалий310 и Терзобас, а то не ход, а човешка мъка: стомахът ти се свива, че чак боли от глад, пък на това отгоре „сняг дълбок, навятите преспи не ти дават да вървиш; тъкмо си събереш душата, натиснеш напред, не си преминал стотина крачки, ето нов талаз те затъркаля като кълбо и хайде — в някой преспа до гуша“.

Татък нейде дойде голямото разцепление на дружината — Никола Аджема и още неколцина възроптаха срещу непосилния поход и помолиха да свърнат надясно: през Тунджа към Средна гора. Хем вятърът щял да ги бие откъм гърба, хем пътят нататък им се видел по-лек, не така с преспи до пояс.

— Не говорите по разум, момчета — възрази Панайот Хитов. — Гдето друмът ще е по-лек за вас, по-лек ще е той и за потерите. Пък има и друго. Средна гора е малка планина и гъсто населена, няма в нея где да се дене човек от нашата черга.

Те обаче не искаха да го чуят, настояваха. Тогаз Никола, тъй или иначе байрактар и втори човек в дружината, предложи:

— Пусни барем нас, пет-шест души, защото и тъй, и тъй ще измрем от студ.

Нямаше какво друго да прави войводата, съгласи се. И все пак на раздяла ги помоли братски, от сърце:

— Послушайте ме сал за едно — повтори им многократно. — За хляба си кахър няма да берете, зер пари имате. Намерете си едно скрито място с верен човек да ви носи хляб и се спотайвайте до напролет. Зимата не е за работа в ниска планина, още по-малко — в равнината. И още едно ще ви моля, другари. Никому, даже брат си да срещнете, не издавайте накъде съм повел аз останалата част от четата, също и верните ни приятели и ятаци не издавайте.

Съгласиха се, че даже и кръстове сториха. И се разделиха… Поведе отцепниците Никола Аджема, а подире му тръгнаха още четирима: Костадин от Джиново311, Георги Терзобаслията, най-големият и най-силният от цялата дружина, Стоян Арнаудов от Жеравна и сливналията Божил Бахов. Дълго гледа подир тях войводата, чак докато сипкавото утро и снегът ги закриха от очите му, пък въздъхна — где от мъка, где от тежко предчувствие — и пое отново към Матейския балкан. Дума не рече да ги порицае или осъди, ала главата му сега изглеждаше някак си хлътнала между раменете и краката му се влачеха повече от преди… Той знаеше, че ще намери укритие за своите, пък верните помагачи — например Анастас хаджи Добрев от Сливен, кметът на Глушник Паскал, Бойчо от Калояново — нямаше да ги оставят да познаят сивото костеливо лице на лишенията (така и стана на дело). Грижата му беше за друго и за другите…

Ако са вярвали, че щом се отделят от четата, всичко ще тръгне по „мед и масло“, много са се лъгали. Още скоро след раздялата Никола Аджема и другите разбраха, че в хайдушкия живот наистина честичко има неща, които са по-страшни от преспите и фъртуните. И то е именно там, накъдето наглед е по-лесно — по откритите места, където дебнат пусиите, а потерите с пресни сили могат бързо да вървят по дирите им.

Препатиха петимата, каквото им било писано да препатят, докато накрая сполучиха да стигнат до заветното убежище — при Генчо Сивов в село Крива круша. Години вече бе давал той подслон и укритие на мнозина народни люде, не ги отказа и на тях — още повече че ги знаеше като верни юнаци на Панайот войвода.

За да запознаем читателя с този предан народолюбец от Крива круша, хилядократно излагал (и накрая изгубил) живота си за живота на другите, а сега незаслужено забравен, нека да се доверим на перото на един от големите войводи на описваната епоха312:

При този именно Генчо Сивов петимата намериха убежище. А като ги позна, той без много-много кандърдисване ги поведе там, където и дяволът не можеше да ги намери без негова помощ — в скривалището си. А това скривалище беше пословично сред онези, които се бяха обрекли на „кривото хоро“ и имаха заслугата да се наричат народни закрилници.

В това скривалище ги заведе Генчо Сивов, даде им разгорен мангал, обилна храна, мех вино и дебели завивки, та само за ден или два злополучните отцепници успяха, както е думата, да съберат душа и да повярват, че и този път са се спасили от мрака на отвъдното.

… Третият ден ли беше, четвъртият ли, когато стопанинът похлопа по уговорения начин на вратичката на скривалището и веднага след това се показа на гостите си.

— Махнете тия пищови — каза, — не ме ли познахте по хлопането? — И когато те натикаха пак оръжията по силяхлъците си, добави: — Водя ви другар. Ш-ш-шт, никакво мърморене! Щом дядо ви Генчо го води, то ще рече, че е от сигурен по-сигурен человек.

И като се отмести, той стори място на новия си „квартирантин“. Пет чифта очи се забодоха в новодошлия. Беше възнисък на бой, не слабоват, а жилест, малко кривокрак, с неголеми, но прилежно засукани нагоре „каврък“ мустаци и светли очи, естественото изражение на които сякаш беше нещо средно между хищна шеговитост и весела заплаха. Беше в турски дрехи и с чалма на главата, а на пояса с толкова оръжие, сякаш бе предназначено не за сам човек, а за десетмина.

— Може да сте подочували за милостта му — хлевоусто продължи дядо Генчо Сивов. — Новият ви събрат е Тотю Топалски…

— Филип Тотю! — в един глас викнаха петимата.

— Войводо, жив да си!…

— Сам господ те е пратил при нас!…

Само Никола Аджема, по-осведомен от другите, запита предпазливо:

— Пък аз бях чувал, войводо, че гниеш в търновския зандан…

— Гних аз, и още как. — Гласът на Филип Тотю не отстъпваше по шеговитост нито на погледа му, нито на закачливата усмивка в гънките на устните. — Ама на̀ — на бай ви Тотю пак поникнаха крила, та за втори път изхвръкна като пиле от страшната тъмница.

— И затуй гаджалите са захванали да го зоват „Хвърковатия войвода“314 — допълни дядо Генчо. — Хайде сега наприказвайте се, разберете се братски.

Филип Тотю не слезе по стълбата, а рипна от тавана и меко, като котка тупна сред петимата хайдути.

Втурнаха се те и го запрегръщаха. А в тези прегръдки можеше да се усетят много чувства: и радост, и уважение, и обич, че и нещо като страхопочитание. От своя страна войводата ги огледа изпитателно и от лицето му можеше да се разбере, че ги одобри. И наистина той по-късно щеше да ги опише така:

Окачиха мъжете силяхлъците по пироните на стената, насядаха и една обемиста бъклица тръгна от ръка на ръка по редиците им. Филип Тотю им разказа патилата си и смайващото бягство от затвора с помощта само на два цигански пирона. Те, от своя страна, му разправиха какво са препатили по урвите и преспите на Балкана и как са се отделили от войводата си в самостоятелна дружина. И за тяхна чест не скриха, че са почувствували нужда от по-опитен в „кривото хоро“ човек, за да им стане предводител, дори споменаха, че неведнъж са съжалявали, загдето той, Филип Тотю, гние по занданите, вместо да литне заедно с тях да мъсти на поробителите. Накрая все така едногласно го помолиха да оглави четицата им, като стане техен войвода. Не се колеба дълго „крилатият войвода“ и даде съгласието си. Наскочиха всички отново, запрегръщаха се, по някои лица си личеше и искрено умиление, заваляха клетви за вярност.

Филип Тотю обаче не се задоволи с прегръдки и голи обещания. Той ги накара да свалят калпаци и да застанат мирно, като в черква, сетне изречение по изречение им каза онзи хайдушки закон, който някога, когато чиракуваше в „занаята“, бе научил от своя войвода Бойчо Цеперански, а те ги повтаряха в хор и накрая се заклеха — че ще спазват закона и „ще слушат новия си войвода безусловно и ще отиват подире му на огън и смърт“. Накрая войводата ги накара да се прекръстят с лице към изток и да целунат иконичката окачена на стената.

Денят премина в разговори и веселие. А след вечеря Филип Тотю войвода им каза:

— Слушайте, братя, не е работа да стоим тук и да ни хранят, а трябва да излезем и да търсим хляба и вразите си.

Петимата забравиха или не пожелаха да си спомнят обещанието, което бяха дали на предишния си войвода, и в един глас не само изразиха съгласието си, но и настояха да тръгнат още същата нощ.

Така и направиха.315

6.

Странен войвода беше този Филип Тотю, странен и по своему неповторим. Защото той вършеше всичко, каквото вършеха или са вършели не другите прочути войводи по този край — смел беше, отличаваше се с котешка пъргавина, почти не оставяше нищо на случая, а се залавяше за работа само след сигурно разузнаване и здраво премисляне, нетърпимост имаше към турските злодеяния и не беше безразличен към кесиите с алтъни или сребърни грошове, — но към всичко това той привнасяше и някакво своеобразно, чисто свое чувство за хумор, та подвизите му винаги придобиваха окраска и на малко джумбуш, на весело приключение, на карагьозчилък, на зевзешка подигравка, на пиперливо шегобийство. Дали ще раздава смъртна казън, или едва ще изведе хората си от куршумите, които плетяха паяжина около тях, дали ще отмъкне товар с триста хиляди гроша — цяло богатство!, — или след най-ловък удар ще остане с празни ръце, тази негова своеобразна черта винаги го съпровождаше, сякаш през рамо не носеше гулия с комат хляб и бучка сирене, а торба със смях и закачки. Прибави ли се към това и че беше песнопоец, прочут от двете страни на Стара планина и че сякаш имаше за свой постоянен другар и покровител Сполуката (малко ли беше, че два пъти бе попадал в затвора и два пъти се бе спасявал почти по чудодеен начин!), приблизително щеше да се състави онзи негов портрет, който през тези години се разнасяше от уста на уста и го поставяше някъде на границата между действителността и легендата. Само най-опитните и най-препатилите — Панайот Хитов например316 — виждаха в действията му и признаци на лекомислие, и прекалено доверяване на слепия късмет. Ала това си беше тяхна оценка и не стигаше до разума и сърцето на обикновения българин, който бе изстрадал толкова, че се нуждаеше от упование дори и в приказното.

Какъвто си беше по нрав и табиети войводата, по същата кройка потръгна и работата с новата му дружина. И така потръгна, че в първите месеци на новата 1863 година между Карнобат и Казанлък и между Елена и Ески Заара комай рядко ставаше раздумка, без да се спомене за нея.

Започна се онова, което се запомни като „Осман-беюва син си плаща греха“. Думата беше за един богат турчин от Ески Заара, толкова богат, че от пресищане вече се чудеше какво ново насилие и каква нова гавра да извърши. И също толкова богат, че властта си затваряше не едното, а двете очи, когато се касаеше за негова поразия. Чрез дядо Генчо Сивов обадиха на новосъбраната дружина за последния „подвиг“ на самозабравилия се Мохамедов потомък; с помощта на верни хора отвлякъл прочутата с хубостта си мома Мария Чифчи-Колюва, също и тя от Ески Заара, с насилие и отнел честта, пък като й се понаситил — дал й пътя; нещастницата направила опит да се обеси, но сварили околните, свалили я от въжето. Наскачаха момчетата, но Филип Тотю ги спря властно:

— Тук не може да се реши нищо, докато не видя къщата. Слепешката такваз работа не се върши. Послушаха го. И на следната нощ бяха край дуварите на Осман-беювия син. Тогаз Аджема и другите разбраха колко разумен човек са си избрали за войвода: до главната порта на богатата турска къща ден и нощ пазеше въоръжен до зъби страж, но затова пък мястото позволяваше да се проникне незабелязано от него през огради и комшулуци. Така и направи дружината. Промъкна се като сонм духове по късна доба, избиколи дома на Осман бей (също и това бяха научили при разузнаването си — че Осман бей и синът му са в един двор, но в различни къщи), с калъчи и остри железа извадиха няколко кирпича и… ето ги в стаята, където се опъваха в сладък сън злосторникът и кадъните му. Изловиха ги без никакъв шум, напъхаха им по един парцал между зъбите. Нека спестим подробностите около онзи час, който последва, и да кажем, че когато дружината си отиде по същия път, тя имаше в гулиите си тридесет хиляди гроша, три върви с жълтици, един колан за опасване, нанизан само с жълтици, а отделно се бяха снабдили с една отлична пушка, чифт пищови и два наточени като бръснач ятагана. Носеха със себе си също разкаянието на Осман-беювия син и клетвата му, че повече на българка няма и да погледне. А че поне месец нямаше да сяда на задните си части, за това нямаха нужда от уверения — знаеха си как добросъвестно бяха изпълнили определеното от Филип Тотю наказание…

След това паметно нападение, извършено посред големия град Ески Заара, дойде ред на двоицата със зловеща слава от Чанакчий, с които бабите плашеха внуците си; развратникът Дели Мехмедчето, на съвестта на когото тежеше не една дузина озлочестени девици и млади жени, и кожодерът-лихвар, ходжата на същото село. Когато се заговори за Дели Мехмедчето, мнозина в четицата заклатиха глави в съмнение — сам Панайот Хитов с хората си се бе опитал да му види сметката и не бе сполучил. Не можеха обаче да откажат: този път двамата чанакчийски развратници бяха посегнали на няколко дечица, между които и внучката по сестрина линия на самия Генчо Сивов.

Както и при предишната „работа“, Филип Тотю пак не спести време за подробно разузнаване. И накрая вместо да заварди обичайните пътища на Дели Мехмедчето, той разположи момците си на пусия пред самата му къща. И в такава нощ, за която бе научил от сигурен човек, че в нея ще пирува не само стопанинът, но и верният му ортак — ходжата. И наистина сполучиха. „Беше пролет — ще си спомня по-късно войводата — и тази нощ грееше месечината. Пролетните нощи мамеха женкарите навън. Разходката им нощя по месечината е за тях фантастична и често пъти тя им коства скъпо и прескъпо. Дружината се примъкна край двора на турчето и се потаи. Мехмедчето и ходжата излязоха на чист въздух по двора, доволни от положението, от силата и властта си. Няколко пушки пламнаха, задими се, разнесе се екът в горите и всичко утихна. На двора лежеше трупът на ходжата, а към къщата се влачеше като пребита змия Дели Мехмедчето по колена и по тумбак с тежки охкания. Той беше ранен — Дели Мехмедчето си плати за греховете. На сутринта ходжата не обядва с харема си, а с дяда си на оня свят.“

Сега вече славата на дружината и на нейния войвода наистина гръмна навред между Марица и Балкана, а заедно с нея плъзнаха и потерите: да теглиш здрав пердах на един познат безчестник е едно нещо, но да вземеш душата на ходжа — съвсем друго. И целият санджак се вдигна на крак да търси дръзките отмъстители. Тази заплаха обаче съвсем не стресна Филип Тотю. Той само направи едно шумно слизане на юг, към Чирпан, колкото да подлъже преследвачите, а после безшумно преведе хората си обратно. Имаше си цел: в Богдан махле317 отдавна си бе разпасал пояса друг един ходжа, който „много мъчел българите, като ги изкарвал да му жънат, орат, косят и пр. безплатно, а вън от това безчестял семействата им, без да имал страх от някого и никак не се стеснявал от наказание“. Още преди да се събере с дружината, Филип Тотю му бе пращал хабери да си опича акъла, но ходжата високомерно отвърнал: „Който има две души, да дойде, чакам го.“

Дали обаче някой ги издаде, или просто цялата област си беше нащрек, но този път изненадата не сполучи. Или поне сполучи само наполовина: едва дружината се промъкна до къщата на ходжата и цялото село се вдигна насреща й. Момчетата не се стъписаха. Те разбиха портата и се наредиха по дувара. Щом тълпата приближи, те хвърлиха два-три залпа насреща й, изпищяха ранени и се чуха викове „качин!“ („бягайте!“) и подир малко всичко се очисти.

— Е, що — каза Филип Тотю, докато засукваше мустак пред разтреперания ходжа и кадъните му, — ей ме на̀, аз съм с две души и дойдох, зер си ме чакал.

Захванаха се тогаз обичайните сълзи и целуване на краката, покаянията и тържествените клетви за в бъдеще:

— Аман, беим, харижи ми живота, деца имам. Ако знаех, че си такъв гаази и юнак, аз… Ама аз помислих, че хаберът е работа на някои момчетии…

Склони да не го заколи войводата, но му определи такъв откуп, от който можеше да се завие свят на човека — тридесет хиляди гроша. А ходжата, без „гък“ да рече за пазарлък, отвори тежките ракли и даде исканата сума в кесии злато.

— Слушай ме сега добре — рече му войводата, след като прибраха парите. — Този път се отърва евтино, защото те спохождам за първи път. Но чуя ли, че си обезчестил някое българско семейство или си подхванал отново да мъчиш нашите българи, тогаз ще дойда повторно и нито царят ти, нито войската му ще те спаси от ножа ми.

Като каза това, и даде знак на своите да се изтеглят — забелязал бе, че в далечината турците от селото се готвят за пристъп. Преброиха се. И се оказа, че Никола Аджема го няма помежду им. Хукнаха да го търсят, развикаха се. И подир малко той се подаде от една стая, като с една ръка извеждаше едно младо кадънче, а с другата оправяше предната цепка на потурите си.

— Да не си направил някоя мръсотия, а? — разпитваха го после, когато бяха оставили Богдан махле далеч зад себе си. — Или забрави клетвата, що дадохме пред светата икона?

— Каква ти мръсотия бе — оправдаваше се онзи, но избягваше да среща очите на другарите си. — Искаше да бяга кадънчето, та го запрях да го върна при другите…

По-късно обаче се разбра, че той наистина бе погазил клетвата. Това и други подобни негови постъпки щяха да накарат войводата му един ден да пише така за него:

Не след дълго Филип Тотю и другите горски юнаци щяха да разберат, че с това престъпление Никола Аджема съвсем не беше стигнал до дъното на безчестието си.

… След тази повторна дързост — не е малко да нападнеш двама ходжи в продължение на по-малко от месец! — вече се вдигнаха на преследване не само каази и санджакът, а, кажи-речи, целият вилает. И в този случай като че ли най-голяма ревност прояви Садък паша Чайковски. Той пое преследването на хайдутите почти изцяло върху своя казак-алай; е, май че нито веднъж не се случи той сам да участвува в преследванията, ала иначе пращаше свои конни части — най-често под началството на своя помощник Мизеевич, но в други случаи начело на ездачите беше собственият му син Адам, че и дъщеря му Каролина. Това последното много смая целия Сливенски край — не само загдето една девойка се залавяше да води войска из планинските дебри, но и поради странния начин на ездата й: върху коня тя седеше „аркаръ̀“, ще рече — по дамски, с двата крака от едната страна на животното. Но чудно нещо, Филип Тотю и момчетата не полагаха кой знае какви грижи за укриването си, пък преследвачите им все се разминаваха с тях.318

Доста път изброди четицата, като се прикриваше от преследвачите, но щом се видя, че у тях няма голяма стръв за бой или за пленяване, малко по малко поохлаби напрежението. И веднъж, когато момчетата се излягаха на почивна по гърбиците на Конарския балкан, зърнаха в далечината стотина души конница. Филип Тотю ги позна — бяха от казак-алаят на Садък паша, водени от красивата му млада дъщеря, цялата в бели дрехи и с бели ръкавици и шапка. Прихна тогава в смях войводата, зевзешката му и дръзка природа пак се обади в него. Повика той Стоян Арнаудов, единственият грамотен в дружината и му заповяда да напише следното писмо, което му издиктува дума по дума:

Изпрати писмото на госпожица Каролина Чайковска по един селянин от Димовци, когото хванаха там наблизо, и го проследи скритом. Човечецът наистина пресрещна ездачите и даде записката на предводителката им. По-нататък се видя също как тя я прочете, пък събра хората си и запраши към Сливен. Прямодушният селянин се върна пак при четата, разказа всичко и си получи турската лира, която войводата му бе обещал. И горските юнаци щяха да се радват премного на това съвсем Филип-Тотювско приключение, ако една последна забележка на човечеца не ги бе хвърлила в пълно объркване: госпожицата не само не се уплашила, а се смяла дълго и от сърце на писмото, преди да заповяда връщането назад към града…320

7.

Като прецени, че са дошли и последните поканени, Мехмед Садък паша влезе в просторния салон на казиното и кимна на ординарците — време беше да се раздадат чашите. Взе също и своята чаша и се огледа. Гостите, вече попривикнала на тези приеми по европейски образец, не бързаха да ливнат шампанското в гърлата си, а стояха прави и с чаши в ръка, единствено дамите — а те бяха само жените на полските офицера от казак-алая — се ползуваха от неписаната си привилегия да останат седнали в своите кресла около стените на салона.

Пашата се изкачи на две стъпала към подиума, на който обикновено се разполагаше музиката, и се извърна към гостите. За разлика от първите приеми, които беше дал в този град, сега жестът му бе разбран — разговорите бързо-бързо заглъхнаха и всички погледи се съсредоточиха в него. Мехмед Садък изпита вътрешна радост: тази проява на цивилизованост той с право прецени като лично свое дело. Оправи монокъла на окото си и издигна глас:

— Ефендилер, дами и господа! Щастлив съм да ви приветствувам отново като мои гости. Като всеки домакин, и аз съм радостен, когато се намирам сред онези, които смятам мои искрено близки.

Разнесоха се ръкопляскания — те също не бяха вече новост за Сливен. Докато шумът изпълваше залата, а Садък паша кимаше наляво и надясно, Бяно Абаджи, който се бе случил рамо до рамо с Хюсеин бей, управителя на фабриката, се наклони към него:

— Имате ли представа, бей — попита, — на какво дължим днешното тържество?

Черната къдрава брада се поклати отрицателно и по арменската физиономия на бея се хлъзна приглушена усмивка:

— Никаква. Но доколкото познавам правилата на играта, господин Силдаров, би следвало ей-сега да го научим.

Арменецът-бей не се излъга. Садък паша продължи:

— Тази вечер тук ни събра един весел и един тъжен повод, като герой на двата е нашият скъп гост и приятел Мусрат бей. — Той кимна наляво и оттам му отвърна символичното темане на бея. — Веселият за сърцата ни повод е, че като признание за ревностната му служба и отлично изпълнения дълг с височайше буюрнаме на нашия приятел и закрилник от седмица време е присвоено званието миралай. — Неясен шум с отделни изръкоплясквания. — И аз предлагам първата чаша да вдигнем за него: новия миралай на Негово Величество падишаха.

Звъннаха чаши, тук-там се чу сладко примлясване.

— Не е докрай наред с турския си господин пашата — подхили се Бяно. — Не зная как се говори на полски, но на турски не може да се каже „Негово Величество падишаха“.

— Трябва да запомня този урок — белнаха се седефените зъби на бея. И последва комична въздишка: — Не е лека работата нам, дето сме надянали на стари години феса…

Един глас ги накара да се извърнат. Неусетно, докато ординарците повторно пълнеха чашите, до тях бе приближил Добри Чинтулов. Чашата му издаваше, че само символично е топил устни в нея.

— Бас държа — каза добродушно, — че мога да позная за какво се подсмихвате вие тука, господа.

— Ще загубите баса — отговори арменецът-потурнак, — но поне опитайте.

— Вие си говорихте, че пагоните на миралая може би ще са направени от кожа. Кожа от сливенски гърбини… Тъй че ние сега напълно заслужено си пием виното и не оставаме борчлии на Мусрат бея.

Двамата прихнаха в смях.

— Не познахте, учителю — рече Бяно Абаджи, — но…

— … но въпреки това печелите баса — завърши вместо него Хюсеин бей. — Вашето предположение къде-къде затъмнява простичкия наш разговор. Поздравявам ви, уважаеми господин Чинтулов.

А в същото време Садък паша отново повиши глас:

— Другият повод за нашата среща, ефендилер и господа, скръбният, е свързан пак с миралай Мусрат бей. Ето, няма даже година, откак е сред нас, а беят е намислил да ни изостави.

— Е, този път наистина се очертава да изпаднем в безутешна тъга — подшушна Чинтулов на своите двама събеседници.

— Просто слънцето ще изгасне за нас — допълни все така тихо Бяно.

— Да вдигнем повторно чаши за миралай Мусрат бей — продължи пашата — и да му пожелаем здраве, все така вярна служба на султан Абдул Азис хан и… да си спомня с добро за нас… На добър час!

Отново вдигнаха чашите. Не се разбираха думите на присъствуващите, но в тона им без никакво съмнение имаше повече облекчение, отколкото поздравления.

Доколкото вече познаваха ритуала на този род приеми, сега трябваше да се появят подноси с различни лакомства, гостите да се съберат на мезе и вино в отделни групички и пашата да минава от една към друга, за да размени дума и да чукне чаша с онези, към които изпитваше благоразположение. Сега обаче нещата не тръгнаха според установения и очакван ред. Мехмед Садък паша не помръдваше от мястото си на стълбата под подиума, а това означаваше, че навярно не е завършил словото си. И гостите не се излъгаха. Когато шумът за трети път позаглъхна, пашата първо кимна към един от адютантите си и той приближи до него с две тежки, облечени в черна кожа кутии в ръце. След това Мехмед Садък пак оправи с привичен жест монокъла си и рече:

— Имаме тази вечер и още един повод за радост, ефендилер. То е едно мое приятно задължение. Можех, разбира се, да го направя и в делнична обстановка, но за мене е истинска чест да изпълня дълга си пред всички вас, най-уважаваните жители на нашия красив Сливен. Защото, дълбоко съм убеден, в бъдеще мнозина ще са онези, които ще имат достойнството да окичат гърдите си с новоучредения от нашия светъл господар лийакат нишанъ̀, „орден за заслуга“. Но колкото и да станат те, винаги първите ще си останат първи. В случая първите носители не са мюсюлмани, а от християнската вяра, в което аз виждам още едно потвърждение за волята на нашия господар да бъдат премахнати всички верски и съсловни различия и под скиптъра му да има днес и занапред само братя!

Пашата майсторски гъделичкаше любопитството на хората, та то просто затрептя във въздуха. И доволен от умението си, той прогласи:

— И така, за особени заслуги към държавата, сторени преди точно една година, с лийакат нишанъ̀ са удостоени бащата и синът Димитрови, Евтим чорбаджи и Йосиф челеби. — Той ги потърси в залата и им кимна:

— Моля, заповядайте, ефендилер, за да окича със собствената си ръка гърдите ви.

Чуха се само няколко хилави изръкоплясквания, а иначе просторното казино зажужа като кошер; най-обикновеното човешко изумление беше главното, което се отличаваше в този шум.

Докато гледаха отдалече как Садък украсява с ордена шишкавите гърди на Евтим Димитров, Бяно Абаджи изрече полугласно:

— Сега пък аз съм готов да се басирам, че мога да позная какви са тези заслуги на Евтим и Йосиф, които…

— Никой няма да приеме облога ви, господин Силдаров — прекъсна го учителят. — Тези ордени просто отговарят на един въпрос, който аз и мнозина други си задавахме от първия ден в зандана. Още тогава беше съвсем ясно, че Али ефенди и Мехмед Салих бей не действуват слепешката, а въз основа на съвсем сигурни сведения.

— Аз пък си мисля за съвсем друго — проточи Хюсеин бей, докато примижаваше особено и замислено почесваше гърбавия си нос. — Случайно ли негово превъзходителство пашата произнесе публично имената на онези, на които властта дължеше преди година прекомерната си осведоменост? Погрешна волност на езика ли беше това или съвсем преднамерено желание да каже истината вам, на българите? — И сам си отговори: — Не, не, не може да е грешка. Един потомствен дворянин и професионален дипломат не е в състояние да допусне подобна нелепа lapsus linguae321.

— Жалко, че това не може да се провери — сбърчи чело Бяно Абаджи. — Да се знаеше със сигурност, ама с непоклатима сигурност онова, което вие сега само предполагате, бей, аз и другите сливенски българи ще напишем със златни букви в сърцата си името на пашата…

Хюсеин бей го изгледа продължително и настойчиво, после каза бавно, като претегляше всяка своя дума:

— Ако моето предположение е истина, не ми се вярва целта на пашата да е била това изписване със златни букви, господин Силдаров.

А докато разменяха тези полугласни и не съвсем верноподанически мисли Садък паша бе окачил ордените на бащата и сина Димитрови и приемът бе потръгнал в познатото си русло. Потръгнал бе обаче само в яденето и пиенето и в неизбежните церемониални разговори на пашата, ала настроението съвсем не притежаваше онази празничност, която може би се очакваше от него. Съмненията за нечистия произход на връчените два лийакат нишанъ̀, прошепнатите от ухо на ухо подозрения за истинската причина въстанието лани да бъде задушено още в зародиш, изобщо объркването и ненавистта до такава степен витаеха над множеството, че отнемаха всяка охота за веселие. И толкова силна беше тази потиснатост, че дори присъствуващите поляци, които надали бяха разбрали истинския смисъл на изиграната пред тях сцена, също се поддаваха на теготата на събратята си по славянска кръв. За разсейването на това настроение не спомогнаха приятните думи, които пашата, опитен в изкуството на салонните разговори, разменяше с този или онзи от присъствуващите.

Още по-малко спомогна за разведряването на атмосферата поп Димитър хаджи Костов. Може би като подражаваше на пашата, той също преминаваше от група на група с чаша в ръка, но неговата цел беше друга — използуваше струпалите се познати, за да се сбогува с тях.

— Щом приех да сменя училищните взаимоучителни таблици с Апостола и Четвероевангелието — обясняваше той на приятелите си, — искам да го направя както си е „по закон божи“. Речено с една дума, с баба попадия и децата тръгваме към Божигроб. Ако е писано да се върнем здрави и читави, тогаз ще имате не само поп Димитър Черното, но нещо още по-внушително: поп хаджи Димитър Черното…

Странно, никой не се зарадва на неговото заминаване. Дали в казиното взе връх грижата, че за година или две Сливен ще остане без най-просветения си свещенослужител? И то точно по това време, решително и съдбовно в борбата с Фенер? Или може би беше някакво неясно, но положително мрачно предчувствие?

Празненството, както после щяха да разправят, беше вече „на косъм“ да се провали, когато се случи нещо, което го преобрази издъно. А името на „нещото“ беше Димитър Инзов, по прякор Злъчката. Отначало се разнесе неопределена гълчава около входа на „газиното“, после събраните видяха стражите при вратата да отхвръкват наляво и надясно и веднага след това пред тях се появи той, даскал Инзов. Но как само изглеждаше, боже мой! На достолепното тържество, давано от пашата, Злъчката — или Бурунсуза за турците — се появи по риза и със запретнати ръкави, обикновено пергаментовото му по цвят лице сега бе изчервено като домат, клепналите мустаци се виреха нагоре, сякаш с по едно тънко канапче ги бе завързал за ушите си, от светкащите очи трепкаше непредаваемо с думи сияние, устата се бе разчекнала в такава усмивка, че можеха да му се огледат и мъдреците, а сякаш за завършек на невероятната картина във всяка от ръцете му висеше по една дамаджанка с напълно достопочтени размери. Спря посред салона учителят и усмивката му обиколи околните. Когато проговори, се разбра, че единственото в него, което не се бе променило, беше грачещият му глас, макар че и той по своему се бе смекчил от нотки на невероятно за Димитър Инзов умиление:

— Братя, мили братя — започна той развълнувано, — и вие, дълбокоуважаеми паша, пийнете по глътка и споделете радостта на вашата Злъчка…

— Какво се е случило, даскалче? — заваляха въпроси от всички страни. — Що имаме да поливаме?

Преди да отговори, Инзов започна да налива по чашите от едната дамаджана, а кимна на Панайот Минков, който се случи там наблизо, да направи същото с другата.

— Какво се е случило ли, добри хора? — Той пое дъх и не каза, а извика с всички сили: — Тази вечер вашата Злъчка Бурунсуза бе благословена от Провидението да стане баща!… Чувате ли? Баща, мамка му стара!…

Вдигна се такъв невъобразим шум, че дори „Провидението“, ако си нямаше друга работа тази вечер, не би могло да чуе всичките възклицания и благословии. Във възцарилата се гълчава Садък паша се поприведе към владишкия наместник поп Юрдан, с когото бе разговарял до влизането на учителя, и го запита:

— Ще ми кажете ли какво става тук, ваше преподобие? Познанията ми по български език се оказаха недостатъчни…

— Неизразимо щастие е споходило нашия приятел, паша ефенди. Женен е от твърде много години, пък на господа бога се бе досвидяло да му дари простата човешка радост да стане баща. И сега, преди малко, щъркелът е донесъл отдавна чаканата рожба под неговия покрив…

— О-о-о — проточи засмян Садък паша. — Трябва веднага да поздравя господина… — И той наистина се запъти нататък.

Малко по-късно, като позволи да напълнят и неговата чаша с ракия, той точно се чукаше с новия баща, когато някой подвикна:

— Ама чакай бе, Злъчка, ти не каза син ли е или дъщеря…

— Дъщеричка, братя, най-чудната дъщеричка на света — подсмръкна запитаният. А друг, шегобиец някакъв, продължи с въпросите:

— И как ще я кръстни най-чудната дъщеричка, даскале? Кажи ни овреме, зер ние, мъжките бащи, да подготвим отдалече синовете си…

— Вишедана.

— Как? Как? — проточиха се вратовете към него.

А той повтори:

— Ей така, както го чухте: Вишедана.322

Дали хората от сърце споделиха радостта на учителя, или пък ракията си я биваше, но приемът на пашата престана да прилича на мъртвило и отново взе окраската на празненство. Езиците се развързаха, гръмна и музиката на казак-алая, завъртяха се и танци, тон на които даде пак Злъчката. Той, разбира се, не знаеше нито стъпка от кадрила, но нали си беше роден артист и смехотворец, така се кълчеше и въртеше в такт с мелодията, нежно прегърнал дебеличката талия на празната дамаджана, че всички просто се изпопревиваха от смях.

За съжаление „писано било“ настроението още веднъж да се промени — за още по-добро при турците и за покруса при българите. Защото накъде в разгара на тържеството дойде бърз илчия от Ени Заара и донесе една вест, на която никой в началото не можа да повярва: все в тази вечер били заловени в Кортен „хвърковатият войвода“ Филип Тотю и неговата дясна ръка — Никола Аджема, още и друг някакъв имало.

Наобиколиха пратеника и го заразпитваха. И ето какво научиха:

В енизаарския конак се получили сведения от сигурен човек, че в дома на някой си Стоян Киряза от Кортен се укривал с дружината си Филип Тотю. Тозчас бьолюкбашията вдигнал всичките си сеймени, общо петдесет-шейсет души, и в групи по десетина ги изпроводил по различни пътища в Кортен. Верният им човек показал къщата на Киряза и заптиетата сключили пръстен около нея, после захванали да го стесняват. Отвътре обаче ги забелязали. И се започнала небивала престрелка. Само неколцина били хайдутите, но се държали мъжки — не само че не се предавали, но и стрелбата им била все на месо. Като видял, че по друг начин няма да ги надвие, бьолюкбашията заповядал на едного да се промъкне и да даде огън на сламения покрив. И наистина пламъкът и пушекът принудили обградените да се покажат. Единият, великан някакъв, когото ранили в едната ръка, с другата изтеглил пищов и си пръснал главата. Тримата други обаче били заловени: Никола Аджема с прострелян крак и счупено коляно, войводата с рани по крака, ръката и устата, а третият, някой си Костадин от Джиново, си бил цял-целеничък.

Тъй като обаче се знаело, че дружината на Филип Тотю е по-многобройна, още там ги разпитали за останалите. И Никола Аджема не скрил: имали наистина още двама другари, но те били отишли в Ени Заара да набавят някои неща; обадил и скривалището им — дома на Еню Гергана. Тогаз бьолюкбашията оставил неколцина сеймени да пазят заловените девлет-душмани, а с другите петдесет и повече запрашил назад към града за последната плячка. И всичко се повторило като в Кортен. Да, ама там не сполучили докрай: когато се стигнало до подпалването и на Енювата къща, двамата хайдути си послужили с хитрост и сколасали да се измъкнат от обръча.323

Като изслушаха този разказ, Садък паша веднага заповяда: да се приготви един конвой и веднага да се отправи към Кортен, за да доведе заловените. Но илчията го разубеди:

— Няма смисъл, паша ефенди. И без това трима, от които двамата тежко ранени, идат насам с охрана от шестдесетмина сеймени.

Празненството в „газиното“ от само себе си се разтури — кой ще ти празнува и ще се весели, когато са заловени такива хора, като войводата Филип Тотю и опитния хайдутин и байрактар Никола Аджема?

Когато се разотиваха, някой от множеството подхвърли многозначително:

— Е, вижда се то, също и в Кортен ще се раздават лийакат нишанъ̀…

А поп Юрдан се прекръсти широко и каза загрижено:

— Свети боже, направи така, че туй за издайствата на наш Никола да не е истина. Зер развърже ли си устата това изчадие, на мнозина измежду нас ще е спукана работата…

8.

Садък паша Чайковски не беше чест гост в конака, отбиваше се там от дъжд на вятър или когато работата го принуждаваше. Тази сутрин обаче той рано-рано облече униформата и се запъти нататък.

— Докараха ли хайдутите? — запита той първия онбашия, който се изпречи пред очите му.

— Евет, докараха ги посред нощ, паша ефенди — беше отговорът. — И преди малко захванаха да ги разпитват.

— Кои?

— Ами че преди малко вече надойдоха кадията, каймакаминът, миралай Мусрат бей… Там са също Али бьолюкбаши и някои други от нашите. — Онбашията се засмя многозначително. — За черната работа, нали знаете… А, ето, започнали са…

Пашата се заслуша. Да, бяха започнали — отнякъде се носеха глухи удари и крясъци на човек.

— Заведи ме там! — заповяда.

Заведоха го в една одаичка наблизо до кауша, същата, от която се носеха грозните шумове. Мехмед Садък отпрати с махване на пръсти придружвачите си и влезе, без да чука. Не забелязаха влизането му — така бяха заети с работата си. А тя, работата, се състоеше в следното. На пода, проснат по корем, лежеше невисок мъж, облечен само по потури и риза, а двама здравеняци (в единия пашата позна Али бьолюкбаши) го налагаха щедро с дебели сопи; от алените петна по ризата и кръвта по голите табани на поваления личеше, че двамата биячи достатъчно дълго и достатъчно старателно си бяха изпълнявали задълженията. Седнали настрана и запушили, трима души наблюдаваха тази дивашка сцена и по нищо не проличаваше тя да ги трогва особено — Али ефенди, Мусрат бей и Мехмед Салих бей; единственото, което ги вълнуваше, та се бяха вторачили в човека на пода, беше дали ще чуят някакво признание да се изтръгва из устата му. Но признание не идваше. Поваленият изобщо не произнасяше нито една свързана дума, а от болки само ревеше, стенеше и мучеше.

Докато пашата стоеше още прав до вратата, Али ефенди направи знак на удрячите да спрат за малко и се поприведе над падналия.

— Чуваш ли ме, Тотьо войвода? — запита и онзи полека и с мъка кимна утвърдително. — Говоря ти аз, кадията Али. Ако упорствуваш да мълчиш, тези бабаити ще ти натрошат кокалите. Има ли смисъл, Тотьо? Млад си още, хубавец и юнак си — защо да те направят на пихтия и да те заровят в някое бунище? Проговори, кажи, щото знаеш, и аз ти обещавам, че повече никой няма да те докосне.

Филип Тотю бавно издигна ръка, посочи към устата си и изрева нещо, което прозвуча като „У-у-у-а… у-у-у-а…“.

— Е, твоя работа — рече уж безразлично кадията, но личеше, че вътрешно беснееше от безсилието си да сломи коравия хайдутин. — Щом не ти е жал за животеца ти… Хайде, бьолюкбаши!

Двамата мъжаги си плюха в шепите. И в този момент Садък паша прецени, че е време да се намеси:

— Остави, бьолюкбаши! — произнесе хладно и заповедно. А когато тримата се извърнаха към него и станаха на крака, каза им по същия начин: — Докога ще продължавате с това безмислено изтезание, ефендилер? Докато проговори? Мигар не чухте още снощи, че Тотю Топалски е ранен в устата и не може да говори? Не го ли разбрахте и сега, когато ви го показа? Ами че тя вашата е все едно да се опитвате да принудите с бой хромия да тича.

— Ние трябва на всяка цена да изтръгнем показания от него, паша ефенди — извинително рече в отговор Мусрат бей. — Нам не стига да спипаме двама или трима от харамните в Балкана, пък били те и като, хм, хвърковатия войвода. Не разкрием ли ятаците и скривалищата им, на мястото на уловените трима утре ще се появят нови трийсет.

— Не споря, вярно говорите. Но вярно е също така, че е безцелна жестокост да се опитваш да развържеш уста, която е скована от кървава рана. Излекувайте този мъж, ефендилер, пък тогава той може би и с добро, без насилие да ви даде края на нишката, която искате от него.

Онези се спогледаха и Али ефенди направи знак на удрячите:

— Изнесете го. И доведете някой друг… — той сви устни подигравателно, — някой, дето му е здрава мутрата.

Двамата здравеняци вдигнаха на ръце пребития мъж и го понесоха. Садък паша направи крачка встрани, за да им освободи вратата. Когато минаваха покрай него, Филип Тотю го погледна с благодарност, после му смигна дяволито. След седмица пашата щеше да си спомни затова намигване на светлите хитри очи; то щеше да стане тогава, когато научеше, че войводата всъщност през цялото време е можел съвсем сносно да говори, но е мълчал упорито, като се е оправдавал с раната си… Не се разсърди тогава Мехмед Садък, а напротив — разсмя се, че и едно „Евалла!“ каза. Защото беше от хората, които умеят да отдадат уважение на победителите — независимо дали победата е била спечелена с оръжие, или с просто надхитряне.

Не мина много и в стаята вкараха един плещест здравеняк — брадясал, свъсен, подозрителен, но поне външно не уплашен. Също и неговите дрехи издаваха, че вече е опитал здравината на сейменските тояги. Той застана прав посред стаята и Мусрат бей подхвана отдалече, като се стараеше да вложи в гласа си нещо като благоразположение:

— И тъй, чоджум, научихме вече, че ти си Костадин от Джиново. Знаем още, че си заловен заедно с тъй наречения Филип Тотю.

— Ще рече, вие знаете всичко за мене, бей. И не виждам за какво повече ще ме изпитвате.

— А, не, чоджум, не! — заплаши го с пръст миралаят. — Имаш да ни кажеш ти много неща. И от тебе зависи дали с добро ще ги кажеш, или с лошо.

— Не се досягай, бей, ала ти наистина си в грешка. Да ме нарежеш на парчета, пак не мога нищичко да кажа. И не защото не искам да го кажа, а понеже просто нищичко не зная.

— Хайде заедно да помислим дали е така. Бил ли си в дружината на Филип Тотю? Бил си. С оръжие в ръка ли си заловен? С оръжие. Знаеш ли другарите и ятаците на Тотя? Знаеш. Е, това не може да се нарече нищичко, чоджум. Или ти се ще да те премажат от пердах?

— Бога ми, не ми се ще, бей. И затова ще река следното: кажете ми онуй, щото очаквате да чуете от мене, и аз обещавам да го повторя.

— Какво, какво? — намеси се в разговора Али ефенди. — Това последното не го разбрах.

— Заптисването ми е една погрешка и зла случайност, ефендилер — все така свъсено, но с равен глас каза Костадин. — Изслушайте сега истината, пък сетне продължете истиндака си. Аз съм мирен селянин, жена и челяд храня, с пушки и пищови работа нямам — моето оръжие са ралото и сърпът. Преди три-четири дена ме срещнаха неколцина мъже, всичките в турски дрехи и с тежки силяхлъци на кръста. Разпитаха ме за пътя (заблудили се били в снега), после, изглежда, се размислиха, че може да спомена тук-таме за срещата ми с тях, та допряха един пищов до гърба ми и рекоха: тъй и тъй, ако ти е мил животецът, ще дойдеш с нас. Нямаше как — подчиних се. Сетне от дума на дума се разбра, че не били турци, а наши християни в турски дрехи, ама туй не ги накара да са по-милозливи към мене. В никакви бели и поразии не съм участвувал, никакви техни помагачи и ятаци не съм видял. Тъй ме заведоха до Кортен. И когато вчера помислих, че вашите сеймени ми връщат свободата, всички взехте да ме изкарвате, сякаш съм бил от тайфата, а не неин пленник. Туй е всичко.

— Ако е вярно — обади се каймакаминът, — защо си бил с пищов в ръка, когато са запалили къщата и сте изскочили навън?

— Защото един от хората ми заповяда да нося част от оръжието му, ефендилер. Много силях, много нещо имаха тия хора, не можеха сами да го носят, пък и не им се оставяше да изгори в къщата. Що можех да сторя? Че нали ако не се подчинях, щяха да ми теглят куршума?

За малко се възцари мълчание. После Мусрат бей поде отново:

— А какво беше туй, дето каканижеше одеве — че да сме ти кажели щото искаме да чуем от тебе, пък ти си щял да го повториш?

— Ами ей това същото, бей. Да ме биете до съдиране или на филии да ме нарежете, онуй, дето не го знам, аз няма как да го изсмуча от пръстите си. Ако обаче ми кажете: тъй и тъй, Костадине, искаме да кажеш пред нас, че тези хора имат за ятаци Иван от Сливен, Стоян от Ени Заара, Драган от Карнобат — просто тозчас ще го повторя, и то без бой и насилие. Само че…

— Само че какво? — за пръв път се обади Садък паша Чайковски.

— Само че дойде ли работата до съд, няма да си изкривя душата, ефендилер, и там всичко ще си кажа по съвест. А също и дето от вас съм научил имената на Иван, Стоян и Драган.

„Браво, умна защита! — похвали го в себе си пашата. — На думи изразява готовност да сътрудничи, пък същевременно отнапред се отказва от показанията си. И ако е достатъчно жилав да издържи на мъченията, на които тези садисти може да го подложат, погледнеш, че един ден е излязъл сух от водата…“

Изглежда, че някакви подобни мисли минаха през главите и на другите изпитвачи, защото те размениха продължителен и пълен с разбиране поглед и после Али ефенди нареди да откарат задържания и да доведат третия от хайдутите.

Този, третият, беше Никола Аджема, сливналията. И не го доведоха, а го донесоха — лоша рана имал той в крака, коляното му било на парчета, та не можел да стои прав, камо ли да ходи. Докато настаняваха хайдутина на трикрако скемле, Садък паша го изгледа се любопитство: пред него беше човек, години наред скитал в Балкана с пушка в ръка. Беше под среден ръст, почти нисък, подчертано як в раменете; може би поради ниския бой плещите му изглеждаха даже много по-широки, отколкото вероятно бяха. Имаше грозновато лице, но то само по себе си не отблъскваше; онова, което отблъскваше и настройваше против хайдутина, беше неприятният израз на подлост и лукавщина, който даваше отпечатък преди всичко на очите, а сетне и на цялата му физиономия.

По всичко личи този негов израз не бе убягнал и от погледа на опитния полицай Мусрат бей, понеже той поведе разпита така, че да се възползува именно от подлостта на заловения хайдутин.

— Искам да се разберем по едно важно нещо, Аджем Никола — започна миралаят. — Ние отнапред знаем, че ти си напълно невинен. Сигурни доказателства имаме, че разни непрокопсаници като Георги Трънкин и Панайот Хитюв са те подмамили да ги последваш — къде с благи думи, къде със заплахи, къде направо с насилие. Затова искам още от начало да знаеш, че тебе не те чака нито бесило, нито даже затвор. Напротив, ние ще повикаме най-способни знахари, за да изцерят пострадалия ти крак и след това вратите на хапуса ще бъдат отворени пред тебе.

Никола Аджемов прекара език по устните си.

— Истина ли говориш, бей?

— Валлах-биллях324, приятелю. И какъв смисъл има да те лъжа? Ами че ти, ако поискаш, можеш веднага да провериш думите ми. Достатъчно е да го пожелаеш и ти така, със счупена кост и подлютена рана, още днес можеш да си си у дома.

— О, господи! — откъсна се от гърдите на пленника.

— Но аз не съм ти казал всичко, Аджем Никола. Ние тук, дето ни виждаш, поприказвахме не само за миналото, но и за бъдещето ти. И като ценим юначеството и опита ти, всички до един имаме желание утре да те видим не само свободен, но и на служба, която ти заслужаваш по достойнство. Казано накратко, ние искаме да те поставим бьолюкбашия в Сливен, на мястото на печално загиналия преди години Топчи Ахмед.

Кратко замълчаване. Не повярвал на ушите си, Никола обиколи с поглед стаята. Всички му кимаха в потвърждение, а Али ефенди даже се насили да изговори:

— Евет, евет, Никола, не се съмнявай в думите на миралай бея — аз вече те виждам като утрешен бьолюкбашия, тук, в конака.

— Е — продължи Мусрат бей, — ти разбираш, Аджем Никола, че да те освободим и да те назначим бьолюкбашия, туй не е едно и също нещо. Свободата си ти ще получиш, защото нямаш кабахат към царщината. Но за службата на бьолюкбашия, чоджум, е друго нещо — сигурно разбираш, тя трябва да се заслужи.

Предишният нечист израз отново светна в очите на пленника и сякаш обля цялото му същество.

— Кажете веднага, ефендилер. Каквото е по силите ми, имате го!

— Ние знаем, чоджум, че по тия места имаме един истински душманин на падишаха — Панайот Хитюв, който те е подлъгал навремето. Е, него, разбираш, трябва баща-майка да заловим и да го окачим на въжето. — Затова чакаме от тебе, бьолюкбаши Никола, да ни кажеш къде можем да го намерим, кой му носи храна, кои са укривателите и ятаците му.

— Не мога да ви обещая, че ще ви посоча точното скривалище на Панайота, беим. Панайот не ходи само на едно място и навсякъде има приятели. Аз не зная всичките му скривалища, ала най-много се върти по Матейската планина и всичките села наоколо са негови.

— Ашколсун! — похвали го Мусрат бей. — Таквиз хора харесвам, Аджем Никола, дето каквото знаят — знаят, каквото не знаят — не уйдурдисват, ами направо си казват. Нищо, чоджум. Ти ни изповядай кои са Панайотовите другари, пък ние като вървим от човек на човек, рано или късно ще стигнем и до него. Хайде да започнем. Кой например му е другар и помагач тук, в Сливен?

— Че един или двама ли са, бей? Нека, да речем, да вземем поп Юрдан, чичо ми…

— Този човек или е луд, или ни прави на маймуни! — прекъсна го остро Садък паша. — Чувате ли го само? Наместникът на владиката и уважаваният член на меджлиса бил ятак на хайдутите… Не, не, не бива да се подвеждаме!

— Не сте прав, паша ефенди — защити се Никола. — Чичо ми неведнъж е идвал при дружината да ни причастява, оръжие да ни носи и хляб, а също така мехлеми, когато се е случвало някой ранен от нас.

Нещо сякаш се скъса в душата на Садък паша Чайковски. Доповръща му се — погнусил се беше от долното предателство, на което случаят го бе направил свидетел. Той се помая малко, но като се уплаши, че може наистина да повърне пред всички или в момент на гняв да отсече скверната глава на този нов Юда Искариотски, по едно време кимна на околните и излезе.

А зад него Никола Аджема разказваше ли, разказваше… В старанието си той не само че не изпусна нито един от Панайотовите приятели в Сливен, но даже и изреди имената и на мнозина невинни — Боян Силдаров например, сина на Бяно Абаджи, който нивга не бе имал вземане-даване с горските юнаци. Като свърши със сливналиите, той заизрежда и другите верни помагачи на дружината от околните места. Не пропусна той нито Генчо Сивов и сина му Сиви от Крива круша (на които толкова пъти бе ял хляба!), нито Бойчо от Калояново, нито Паскал от Глушник… — не десетки, а стотици имена изброяваше.325

9.

Може би ще бъде съвсем незначително преувеличение, ако се каже, че Панайот Хитов в Стара планина научи за залавянето на Аджема и Филип Тотю, преди тази вест да стигне до сливенския конак — така добре действуваше неговата осведомителна служба. С още по-малко колебание може да се твърди, че съобщението не го изненада; наистина той не познаваше лично Филип Тотю, не се бе случило още да се кръстосат пътищата им, ала затова пък знаеше напълно добре Никола, бившия си байрактар, та си даваше сметка какви може да ги забърка той. Впрочем, за да не се изненада, имаше и друга причина. Още в ранна пролет до ушите на Панайот войвода бяха стигнали приказки, които го загрижиха: не го послушали старите му другари и тръгнали по обири посред зима, наортачили се за чисти разбойничества с разни турски янкеседжии, като например Осман ага Бозвелията от Ени Заара и неговия непрокопсан син, Аджема пък започнал да играе на неустрашим и неуловим, та пренебрегвал осветените от край време закони на предпазливостта, като, да речем, тръгнал по сватби из селата… Вярно, стари хора разправяха, че Индже Стоян някога и по сватби ходел, и посред Сливен минал в кадънски дрехи, но ония времена са били други, смутни и объркани, не се разбирало кой пие и кой плаща, докато сега и времената се бяха изменили, пък и Никола не можеше на малкия пръст на Индже да се равни. Тогава Панайот много мисли, пък хвана грамотния Паскал от Глушник и му продиктува едно писмо до бившия си байрактар, в което го предупреждаваше за грешките и за опасностите. После стигна до ушите на войводата, че Никола Аджема и другите получили писмото му, прочели го, но го ударили на смях: „Той Панайот е страхлив — думали, — нека не бере кахър за нас!“ Дълбоко се огорчи войводата от тези думи, но намери сили да запази хладнокръвие и се задоволи да каже с престорено безгрижие: „Радвам се, като виждам, че сред нас има неустрашими юнаци…“ Когато обаче разбра за залавянето на „неустрашимите юнаци“, той не се надсмя и не рече нещо като „нали ги предупреждавах аз“, а изпита истинска мъка. И си даде сметка за новата опасност, която надвисваше: че турците ще го преследват с повече успех, а същевременно ще хванат края на конеца, с който ще разплетат чорапа на яташката мрежа, изграждана и изпитвана години и години…

— Хайде, момчета — каза той на своите, като запази за себе си най-страшните си подозрения, — съберете сега тази колиба и да се оттеглим в Матейския балкан, че тогава ще видим каква ще стане и какво ще правим.

Не им се наложи да чакат дълго и наистина го видяха и разбраха. От Сливен ги известиха: Аджема, подмамен от лукави обещания, се разприказвал като кречетало и заиздавал всичко наред — в кауша бил вече половината Сливен, повечето без никаква вина (а странно — предателят бе пропуснал името на Анастас хаджи Добрев, един от най-верните помощници на войводата, та той бе останал на свобода), почти всички ятаци на Панайот Хитов от околността, а неколцина даже вече се представили пред Всевишния. Например Коста от Ески Заара, който бе ходил с Панайотовата дружина чак до Гелибол, и Тодор от Войнеже били обесени на бърза ръка посред Сливен, дядо Стоян Странджата от тревненските колиби Гърците бил смазан от бой и издъхнал… Защото работата била подхваната от опитен човек, миралай Мусрат бей, който покрай тези разкрития доброволно се отказал да се прибере в Цариград и останал в Сливен, че дори извикал и подкрепление низами от Одрин. Но може би най се потресе Панайот Хитов, когато научи, че Аджема бил предал и поп Юрдан, брата на баща си, та свещенослужителят сега не само бил в зандана, но и го държали с букаи на краката — едва тогава войводата разбра, че бившият му байрактар е стигнал до самото дъно на низостта.

Скоро той щеше да разбере, че в предателството си Никола не бе пощадил и тях, довчерашните си другари. То стана на третия или четвъртия ден след провала в Кортен. Дружината бе мушнала пита да се пече в горещата пепел, когато дотича стражът й Христо Кавлаклията и се развика отдалече:

— Издадени сме! Потеря иде и много са!

— Откъде знаеш, че са много?

— Видях ги на отсрещния рът. Само турци са и ги познах по дрехите, че са от Ново село326 и Мокреци327, а пък от горния път се чуват много други гласове.

Разбра войводата сериозността на положението, та нареди да зарежат всичко излишно, включително и недопечената пита в пепелта, и да се изтеглят в само на тях известни усойни места в планината. (Ориста на тази прословута пита е била да стане нещо като „ябълката на раздора“ в Сливен и заради нея Али бьолюкбаши за малко не само да си загуби поста, но и да се озове сам в хапуса „по некадърност“: „Ах, неспособни кучета — крещеше и беснееше Мусрат бей, — заслужаваш да ти смажа кокалите. Хляба им взели, а тях не видели! Кой знае дали и ти не си ортак с тях!…“) Прибягваха така от едно скривалище до друго, а планината пълна с потераджии — ще ги спипат. Юначество като в песните ли? Бабаитлъци като Никола Аджемовите ли? Нищо подобно нямаше в тези дни и нощи, тогава бяг му беше майката, пък за глада и жаждата и за всякаквите несгоди изобщо да не говорим. Прекипяваше понякога на по-буйните, идеше им да се ударят с преследвачите според приказката „каквото сабя покаже“, но тогава войводата ги озаптяваше, силом налагаше да се замени разпалеността със здрав разсъдък.

Ето само един от тези случаи. Три дни и три нощи се бяха крили из шубраците, а от ден и половина не бяха разквасвали устни с глътка водица. И надвечер на третия ден стигнаха до едно изворче, за което мислеха, че само те го знаят. Да, но като наближиха на стотина крачки от водата, зърнаха да се разполагат там неколцина сеймени. Кръвясаха тогава очите на Хаджи Димитър и предложи:

— Хайде да си плюем на ръцете и да ги натъркаляме.

— Не! — отряза войводата. — По-добре жадни, отколкото набити на кол. Няма да направим нищо, дорде не разберем сами ли са тия сеймени или има и други наоколо.

Недоволни останаха момчетата, но го послушаха, подчиниха му се. А късно през нощта, когато достудя на потераджиите и взеха да кладат огньове, наоколо в Балкана засветкаха до стотина пламъчета. Прегърна тогава войводата раменете на своя нов байрактар и му рече назидателно:

— Виждаш ли сега, Хаджи, че има още петстотин души да вардят из гората? Ако вчера бяхме нападнали на неколцината, другите досега да са ни понесли главите къмто Сливен…

Не седмица или две, а месеци продължи тази страшна гонитба. На изток чак до Шуменско води Панайот Хитов дружината си и на юг отвъд Бакаджиците, а потерите не свършват и не свършват. Какви ли не ги дебнеха: сеймени с гайтанлии потури, одрински и шуменски низами с червени шалвари, башибозушка шарения всякаква. Разправяха онези, които помнеха — такива хайки и такова преследване не са били от 1856 година, когато Зейнил паша изби или излови старите войводи! И все пак оцеля дружината, не се даде — опазиха я майчицата Стара планина и опитността на войводата й.

Като се върнаха отново в познатия им Сливенски балкан, всекиму стана ясно, че и там нямаше да има живот за тях. И не толкова защото не знаеха неоткриваеми тайници, колкото защото ги нямаше вече верните им ятаци и помагачи, бяха изловени и натикани в сливенския зандан, а малцината оцелели изпитваха оправдан страх да им бъдат в услуга по прежному. И когато веднъж дружината почиваше на Разбойна при Котел, войводата най-сетне изрази на глас онази мисъл, която отдавна се въртеше в главата му:

— Сега вече няма шега, ще вървим за Сърбия.

Никой не ахна при тези думи, та се разбра — мисълта за Сърбия не е била само в Панайот Хитовата глава. Само един се обади със съмнение:

— Не знаем пътя. В непознати места ще ни разбият потерите.

А войводата възрази мъдро:

— Ако се боят орачите от градушката, никой нищо няма да посее и ще мрат гладни. Войниците не трябва да се боят от смърт, щом го изисква нуждата.

Нямаше повече спорове. Само трима от дружината — Дядо Желю Чернев, Стоян Арнаудов и Христо Кавлаклията — почтително помолиха Панайот войвода да ги освободи от думата им и да им разреши да не вървят с него в непознатата чужбина. Както обикновено, той не реши отведнъж, а се осведоми:

— Какво сте намислили?

Обясниха му. Желю смятал да се крие при сигурен другар в Ямбол, на една крачка от конака, където никому нямало да скимне да го търси. Стоян Жеравненеца и Христо Кавлаклията искали да поемат към Добруджа, там щели да намерят безопасност в къшлите на верни роднини. А когато тъдява турците мирясали, тримата възнамерявали да се съберат отново и да продължат шетнята под предводителството на Дядо Желю.

— Не се върши работа с трима души — намеси се на това място другият Стоян, шуреят на Панайот Хитов. — Много сте, за да останете незабелязани, и твърде малко, за да имате сила в битките.

— Вярно е, брате — съгласи се Желю, — туй го знаем и ние. Ала имаме си на ум няколко добри момчета, здрави, сърцати и отечестволюбиви, смятаме с тях да попълним дружината си.

— Кои например? — попита войводата.

— Например двамина от Сливен. Единият е познат под прякора Гунчо — смело момче и отличен нишанджия. Другият е Тодор, калфа-тюфекчия, на Деню Харбоолу сина. Също и той няма да се посрами.

— Познавам и двамата — обади се Хаджи Димитър. Той беше горе-долу връстник с Гунчо и Тодор Харбоолу и не веднъж и не дваж бе имал случай да ги види в „работа“. — От тях наистина може да излезе войници един път.

Помръщи се още малко Панайот Хитов, пък накрая отсече — е, добре, нека бъде тяхното. И от сърце има пожела добра сполука.

Няколко дни по-късно се разделиха. Тримата се разпиляха по убежищата си, а останалата дружина пое на запад.

След по-малко от месец Панайот Хитов с хората си беше в Сърбия328.

10.

Всекиму се е случвало да забележи как понявга шумът се разнася не наведнъж, а постепенно, на вълнѝ — на вълнѝ. Да, но същото бива и с тишината, особено когато много народ е скупчен на малко място. Настане нещо и най-близките млъкнат, след тях слепят устни втори кръг хора, трети — наистина точно като онези кръгообразни вълнѝ, които се образуват, като се хвърли камъче в тиха вода.

Ако някой не е виждал това нещо, можеше да го види днес в тъмницата на Сливен. Пълна и препълнена беше тя и неволниците, отколешни приятели или наскоро сдружени от неволята, си приказваха за едно-друго. И по едно време онези, които бяха най-близо до вратата, чуха да се поставя ключ в големия колкото мъжка длан катинар. Чуха и млъкнаха напрегнато. Последваха ги другите около тях и ето — вълната на мълчанието плисна нататък и подир секундна тишината завладя напълно просторния зандан, останаха да се чуват само провлечените стенания на Васил Карамалака, един злощастен (и впрочем съвсем невинен) овчар от Сотиря, когото сутринта заптиетата бяха смлели от бой, та още беше в несвяст и не можеше да управлява нито говора, нито немеенето си. Скръцна вратата и в очертанията й застана един сейменин. Няколкостотин очи се насочиха от всички страни и се събраха в него.

— Силдароглу Боян? — викна той. — Где си бре, Силдароглу Боян?

Съвсем кратко мълчание и после от единия ъгъл се отговори:

— Тук съм.

— Я излез навънка!

Боян Силдаров се изправи полека и неволна въздишка се откъсна от гърдите му — повикването можеше да означава всичко, дори и бесило. Той размени един ням, но пълен с разбиране поглед с поп Юрдан, до когото беше лежал досега — всичко имаше в този поглед, включително и сбогуване, — пък въздъхна повторно и се отправи към вратата.

Навън светлината на деня го блъсна в лицето, заслепи го. Сейменинът щракна катинара зад гърба му, пък му рече с онази гавра, с която простакът, когато е облечен във власт, разговаря с по-издигнатите от себе си:

— Май си ожълти гащите, а? Ех, керата с керата, а що ли ще бъде, ако видиш насреща си примката на въжето? — Той се изкиска мръсно на варварската си шега. — Ама този път жена ти напразно ще пере посрани донове, Бояне Силдар. Зер нито ще те бесим, нито даже ще те изпитваме. Имаш гостенин. Голямото началство е разрешило да се видиш с баща си.

Боян напълно се обърка — ако турчинът говореше вярно, това щеше да бъде първото свиждане в зандана, откак започнаха предателствата на Никола Аджема и поголовните заптисвания. Сейменинът не го беше излъгал. Въведоха го в една собичка и там наистина беше — прав и нетърпелив — баща му. Двамата понечиха да се прегърнат, но един униформен — кятибин някакъв от одринските низами — ги спря с вдигане на ръка:

— Не може да се пипате, забранено е. Ще си приказвате, но ей тъй, от три крачки място.

И той застана до прозореца, като почти го изпълни с охранените си плещи, та зад него се смрачи като по икиндия.

Двамата, бащата и синът, стояха един срещу друг, поглъщаха се с очи, пък разговорът някак си не искаше да започне. Най-сетне от устата на Бяно Абаджи се откъсна:

— Е, колагеле, Бояне!

Как ли му дойде такава нелепа приказка на езика? „Колагеле“ — ще рече „помози бог!“ — се казва на човек, който се труди, а какъв ти труд при един затворник! Двамата прихнаха в невъздържан, трескав смях.

— Сполай ти, тате — каза също така шеговито в отговор Боян, когато се поуспокои. — Както виждаш, преживявам, и то нелошо… — Неловкостта между тях се строши като джам и разговорът потръгна. — Как така успя да вземеш позволение да се видим, тате?

— Ще стигнем и дотам. Ама нека най-напред да ти предам поздрав от всички наши — от Райна и децата… Е, само дето Ангел не ми го каза, а го изгука.

Ставаше дума за третото дете — или четвъртото, ако се броеше набързо починалата Тотка — на Боян. То се намери през есента, навръх Архангел Михаил, та му дадоха името Ангел.

— Как са те, тате?

— Живи и здрави. Децата растат, а Райна хубавее. Пък ако въпросът ти е дали ги тормозят… — Боян му направи с очи знак към кятибина до прозореца. — Не се тревожи, сине. Изпитах предварително, тоя не разбира нито една дума български. Та, казвам, никакъв тормоз няма над тях, не сещат и оскъдица, защото твоите ортаци от работилницата — хвана и чест тям! — носят на Райна целия ти пай, все едно че през цялото време си бил на работа. Приеми много здраве също от Руска и момчурляците, от Христови и от всички другари.

— Благодаря, благодаря — каза Боян и личеше, че се е трогнал. — Тяхната обич ще ме сгрява там, долу…

Бащата го стрелна с умният си поглед.

— Как я карате в хапуса, сине?

Боян повдигна рамене. Лицето му, позаслабнало, та станало още по-ръбато, по-силдаровско, и събраните гъсти вежди не помръднаха — както обикновено, той не беше особено разточителен на преживявания.

— Навярно нищо не се е променило отпреди три години, когато ти беше вътре, тате. Също и сега не ни будят сутрин с филджан кафе. Но все се преживява. И нали ми носите все такива от хубави по-хубави гозби, та не страдам и от липса на сили.

— Биха или те?

Повторно движение на раменете.

— Е, без това не може. Но не беше нищо особено, тате, нямаше и стотна част от онова, дето препатих преди години на котленския път. И туй си е истина, тате, а не за да ви успокоявам — тебе и Райна.

— Какво се мъчеха да научат?

— Честна дума, и аз не разбрах. Онази черна душа ме е наклеветила нещо, ама един глас вътре в мене ми говореше, че беят — Боян очевидно имаше предвид Мусрат бей — не му беше повярвал и бе заповядал да ми хвърлят няколко тояги ей така, колкото да не е без хич.

— А другите в хапуса, сине?

— Както навсякъде под слънцето, и там един е по-добре, един по-зле. Но мога да ти кажа кой е най-весел, кой е най-тъжен и кой е най-злочест. — Бащата го подкани с кимване. — Най-весел е тоя неуморим лудетина Филип Тотю войвода, тате. Този човек знае, че ще омаже въжето, пък цял ден измисля какви ли не джумбуши, а нощем спи като праведник.

— Най-тъжен?

— Нашият поп Юрдан. И не защото го биха много пъти, скубаха му валма от брадата и единствен долу го държат с букаи на краката. Душата го боли него, защото от неговата кръв излезе гнусният предател. Тази мисъл го гложди ден и нощ, тате, съсипва го.

— А онзи? Предателят?

— Той пък е най-злочестият. Защото никой с никого не се е уговарял, но нито един не се намерва да размени дума с него, а заприказва ли той — обръщат му гръб. Прокажен да беше Аджема, пак щеше да се намери човек да му помогне. Сега, както е със счупен и подлютен от зла зараза крак, залък хляб или глътка вода да поиска, все едно че никой не го е чул. И ще видиш, тате, той няма да излезе жив оттука. И не от заразата — от човешкото презрение ще си иде.

Бяно Абаджи не каза нито: „Ашколсун!“, нито „Бог да му е на помощ!“. Просто прие нещата тъй, както ги чу.

— Сега вече мога да ти отговоря как си издействувах да се видя с тебе, Бояне. Ти вярно си угадил — наистина миралай бей е имал достатъчно акъл да разбере, че тебе и още неколцина нахакерне ви държи. И затова не ми отказа, когато му поисках тази срещата.

— Ако е така — за пръв път трепна Боян, — защо ни държи, защо не ни освободи?

— Точно затова съм тук, сине. Туй е, което искам да ти обясня И… — как да кажа? — да измоля прошката ти.

— А! Това пък как го измисли!…

— Изслушай ме добре. Можеш да го кажеш и на по-сигурните хора долу. Мусрат бей има ум в главата си и отдавна е разбрал, че този Юда Аджема, за да спечели благоволението им, е предавал наред виновни и невинни. Но той все е с надежда, че ще измъкне и нови имена от издайника. И си мисли нещо такова: ако пусна невинните, Никола ще разбере, че вече не му вярваме, ще се уплаши и ще млъкне. Тази е причината, задето беят продължава да ви държи.

Боян премисли думите му, после кимна:

— Кой знае, ако бях на мястото на миралая, може би и аз…

— А сега нека да ти кажа защо ти искам прошка, сине. Ти знаеш, моята дума все още тежи пред турчулята. Ако отида при големците и ударя по масата, надея се да сполуча да те измъкна. Искам да ми простиш, загдето още не съм го сторил. И ако ме разбереш, да ми позволиш да не го правя още до някое време.

Сключените вежди се вдигнаха нагоре — Боян наистина не го разбираше, учудваше се на думите му.

— Бащиното ми чувство се сблъсква с чувството ми на българин, сине. Едното ме кара да искам час по-скоро да те видя навън, сред нас, другото обаче ме съветва да те помоля да потърпиш още малко. Защото така, както знаем, че ти и още неколцина сте напълно невинни, ние — аз и другите ревнители на българщината — имаме в ръката силен повод да се борим за освобождаването на всички заптисани, не само на тебе и още едного или двамина.

— На всички ли, тате?

— Е, не до последен човек, разумява се. Как например да представяме за невинна божа кравичка един Филип Тотю Топалски? Ами че нали онези направо ще ни се изсмеят в лицата? А Никола Аджема? Ще се намери ли измежду нас един, който да се застъпи и за неговата свобода?

Ново продължително смълчаване.

— Разбирам, тате. И не едно — две неща разбирам.

— Кое е второто?

— Защо всеки българин в Сливен те има за светец и те поставя наравно хем със старите войводи, като Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян, хем с такива душеспасители като дяда Илариона.

— Хайде, хайде, сега и ти!… — смъмри го бащата и личеше, че тези думи наистина са го смутили. — Важното е да си ме разбрал и да не ме кориш. Пък аз се надявам, сине, че чакането ви няма да е дълго.

— Само така, за душевна бодрост ли го казваш, тате, или…?

— Не, наистина говоря. И можеш да го кажеш и на своите. Разчу се, че кръщелникът Панайот с юнаците си се е прехвърлил в Сърбия. При това положение Мусрат бей няма какво да прави повече тука и се канел наскоро да се прибере в Цариград. А стане ли това, най-висш началник в Сливен ще бъде пашата на казак-алая. Паша е той, ама вътре в себе си не е престанал да бъде славянин… Та остане ли властта в ръцете на Мехмед Садък паша, тогава ние, общинарите (е, ти разбираш — не всичките, но неколцината по-здрави българи), ще се явим пред него и ще положим усилия покрай вас, дето сте с доказана невинност, да измъкнем и колкото се може повече от задържаните.

— Иска ли питане, тате? Аз няма да съм твой син и внук на дядо си, ако не приема каква да е жертва, за да бъда полезен на нашите.

Шишкавият кятибин до прозореца се размърда — доскучало му беше да зяпа навън и да слуша бъбренето на тези двамата.

— Стига толкова — каза. — Като е речено свиждане, то не значи да стърчите тук цял ден и да си лафите. — И кимна към арестанта: — Хайде!

— Като не ни даде да се поздравим, не можем ли поне да се сбогуваме, аго? — попита Боян, но баща му превари отговора на кятибина:

— А, не, няма да се сбогуваме, сине — каза Бяно Абаджи на турски. — Ще си кажем само довиждане, пък за него можем без прегръдка.

Малко по-късно Боян Силдаров беше отново в зандана и се мъчеше да приспособи очите си към тъмнината и ноздрите — към невъобразимата смрад. Другите задържани, познати и непознати, се струпаха около него и заваляха въпроси:

— Биха ли те, Бояне?

— За какво те изпитваха?

— Кой ще е следващият?

— Не усети ли някаква надеждица?…

Боян помисли една дълга секунда, после си рече, че може да каже част от истината на тези хора. Но трябваше да го каже по такъв начин, че дори да имаше издайник и турско ухо между тях, да не навреди нито на себе си, нито на другите.

— Примката около вратовете ни ще се поотпусне, братя — заговори предпазливо. — Не, не ме биха, нито ме изпитваха. Напротив: баща ми е измолил да се срещне лице в лице с мене. Туй говори само по себе си, нали?

— И какво научи от Бяно Абаджи?

— Че наистина гневът на турците се бил поуталожил. В близките дни и строгостта им към нас, затворниците, щяла да намалее, и доста освобождавания се очаквали. Разбирате ли, братя? Няма да мине много и ще се върнем при челядта и работата си. И нека се помолим богу това да стане по-скоро.

Като каза последните думи, Боян се прекръсти с упование. Всички около него последваха примера му, мнозина зашепнаха молитви. В спарения и зловонен въздух на тъмницата трепна и засия надеждата, — най-голямата благодат за затворника.

Боян тръгна към отдалеченото кьоше, където в общата теснотия беше неговото местенце. Всички му сторваха път, неколцина го спираха и го помолваха да им повтори обнадеждващите думи. И както си пробиваше пътека в навалицата, той изведнъж се озова на едно празно място. Знаеше го, всеки ден го беше виждал, но пак се стъписа пред него; тъй както беше претъпкана тъмницата, че чак напираше да се разпори по шевовете, тук затворниците бяха оставили едно свободно място, може да имаше около четири аршина на четири329, и посред него, сам и низвергнат, ще речеш — прокажен, с подивял от срам и озлобление поглед, лежеше Никола Аджема.

— За мен нещо каза ли баща ти, Бояне? — попита, но Боян отмина, все едно че не е чул въпроса му.

След малко той лежеше на пода до поп Юрдан. Отнякъде се появи Филип Тотю, без много приказки избута селянина, който лежеше от другата му страна (той, войводата, се ползуваше с всеобщо уважение в тъмницата и едва ли не царуваше в нея), и седна. На тях двамата Боян разказа всичко съвсем подробно, премълча само думите на безнадеждност, които баща му бе казал за съдбата на Филип Тотю. Но и войводата не беше вчерашен — знаеше той да мисли с главата си и да не се храни с илюзии. Като изслушаха разказа, той сам каза:

— Хубаво ще е, ако дойде време да се поизчисти тук от невинни нещастници. Пък моята… е, аз си я зная…

— Хвала на тебе, Тотьо — обади се поп Юрдан. — Знаеш си, казваш, твоята, но в устата ти няма отчаяние.

— Сам животът ме е научил да не се отчайвам, отче. Колко пъти бай ви Тотю Топалски е бил на дъното на безизходността, пък сетне божията милост се е промъквала през харалъците на вратите и през мишите дупки, та бесилката, която е бивала вече издигната за него, е оставала вдовица.

Поп Юрдан стори кръстен знак — благославяше го отдалече.

— Дано бог и сега да не отвърне милостта си от тебе, сине. Но… Е, не ми се сърди на откровеността, Тотьо — в Сливен съм роден и в Сливен съм отраснал, не съм запомнил някой да се е спасил от сливенския зандан.

Онзи прихна да се смее и личеше, че смехът му беше от сърце.

— То ако беше просто, дядо попе, ако ден през ден бягаха затворници оттука, нямаше да призовавам милостта божия…

Повече не говориха за това.

11.

Бяно Абаджи позна само наполовина: наистина Мусрат бей си замина и поохлабиха режима в затвора, но иначе съвсем не се разбързаха да пущат задържаните. А самото поохлабване се изрази в това, че преместиха Филип Тотю в малка килия с още пет-шест души, а на останалите позволявала по-дълги разходки в двора на затвора и когато близките им носеха бохчичките и кошниците с храна, заптиетата си позатваряха очите, та затворници и роднини сварваха да разменят по някоя дума. И така се търкаляха дни, седмици, месеци…

Беше към края на август, когато подшушнаха на Бяно, че неколцина приятели искали да се съберат с него да поприказват за важни работи и преди всичко — за съдбата на затворниците. Той се съгласи и, човек с голям жизнен опит, от своя страна предложи: нямало смисъл да се крият по мазета и тавани, нека приятелите вземат един гювеч и бъклица вино и в неделя да заповядат при него на долапа — ще седнат ей тъй, посред сергията330, и за всяко външно око ще бъдат само няколко мъже на зияфет, а дойде ли шпионин помежду им, ще захванат да говорят за ланския сняг. Така и направиха. И в неделята срещу Голяма света Богородица се събраха хаджи Никола Кебеджията и Русчо Миркович от по-възрастните и Анастас хаджи Добрев, Панайот Минков и Стефан Гидиков от по-младите. Седнаха шестимата мъже на тревата, забодоха бонелите в гювеча, бъклицата тръгна от ръка на ръка. А в същото време се поведе и един разговор, който съвсем не се схождаше с привидното безгрижие на гощавката.

— Моля ви да ме простите — започна Панайот Минков, като се обръщаше към Бяно и хаджи Никола, — вие имате родни синове вътре и, разумява се, грижата ви за тях ще е на първо място. Мен обаче ми се иска да отвърна очите си от личната мъка и да поприказваме за общата на всички сливенци. Защото те, едноверците ни, все обръщат поглед с надежда към нас, а ние нито сторваме нещо, нито дори казваме дума за ободрение.

— Вярно, мъка ми е за Боян — каза Бяно Абаджи, — сигурен съм, че и на Хаджи Никола не е по-малка мъката за неговия Георги — той говореше за шестото дете на Никола Кебеджията и по-малък брат на Хаджи Димитър, — но ние сме си преди всичко българи и не делим нашата мъка от общата. Така ли е, хаджи?

Никола Кебеджията потвърди мълчаливо, само възелът на веждите му стана някак си по-стегнат и обичайната руменина на лицето му се поотдръпна.

— Няма защо да ви го казвам, сами сте го видели — продължи Панайот Минков, — духовете в града са смразени…

— И как не! — подкрепи го Стефан Гидиков. — Почти няма семейство, без по-близък или по-далечен роднина в хапуса331. А след като обесиха неколцина без съд и присъда, а други премазаха от бой…

— Занаятите и търговията едва кретат… — опита се да обобщи Русчо Миркович, почесвайки се по плешивия лоб, но Анастас хаджи Добрев го превари бурно:

— Кой ти гледа сега алъш-веришите! — После се посрами от припряността си: — Извинете ме, господин Миркович, неволно ви прекъснах. Ала аз през цялото време имах наум по-важно нещо — че народните работи все едно като да са сковани от януарски студ.

— Всъщност говорим все за едно и също нещо, господа — миролюбиво рече Панайот Минков. Благият му тон и ведрината на светлите му очи спомогнаха на полянката да се възвърне търпимостта. — Народните работи, търговията, занаятите — туй са все отделни лица на катадневието ни. И нам, като духовни водачи на този град, се пада задължението да намерим начин да го върнем към нормален живот.

— Мене ми се чини, че рано или късно агаларите ще отворят зандана за невинните — обади се Никола Кебеджията. — Работата обаче е там, че и след тяхното освобождаване животът в Сливен няма да се върне такъв, какъвто беше.

— То е, защото преди имахме кураж да мерим сили с турците в която и да е област — каза Гидиков — и рядко биваше да останем отдолу. Сега обаче е друго. Яталак сме ние, парализирани, самите ни души са парализирани. И оттук идва мъчнотията за връщането на предишния живот.

— Започвам да разбирам как са… — замислено поде Бяно, но Анастас хаджи Добрев го прекъсна рязко:

— Шшшт! Чувам стъпки по пътеката. Хайде всички на гювеча и на бъклицата!

Послушаха го. И това всъщност бяха вторите им хапки от гювеча. За щастие оказа се напразна тревога — козари слизаха от планината, навярно да си купят хляб от града. Те поздравиха отдалече и отминаха. И едва тогава Бяно се върна към започнатото:

— Комай картината в Сливен се изясни — каза. — Пък за лечението… Е, за лечението аз мисля, че церът трябва да отговаря на заболяването.

Всички го гледаха изпитателно, а въпроса им изрази Панайот Минков:

— Това за цера не го разбрах твърде, господин Силдаров…

— Колкото по-тежка е болестта, толкова знахарите дават повече от илача. Както описвахте, болестта на Сливен е от най-тежките за последните години. Е, за да изправим болния, церът трябва да й подхожда.

— Например?

— Например да избавим от затвора някого. Ала не някоя дребна риба, дето агаларите я държат още само от заплесия, а някой от „башовете“332, заради когото турците ще се почувствуват с плещи на земята.

— Например? — за втори път произнесе Стефан Гидиков.

— Нека да е даже „башът“ на „башовете“. Филип Тотю, да речем…

Толкова нелепо беше това предложение, че даже никой не му възрази, нито го подкрепи. Мъжете просто замълчаха… и толкова.

— Трябва да го извиним Бяно за казаното — наруши най-сетне мълчанието Никола Кебеджията. — Не е слизал той от доста време долу, пък и ние пропуснахме, че не му казахме последните вести от кауша. — След това се обърна към стопанина на долапа. — Гаджалите долу не са съвсем бездейни, Бяно. На петима-шестима от заптисаните Али ефенди вече прочете смъртната присъда и сега само чакат потвърждение от Цариград, за да ги окачат на Старата круша. И тези, осъдените де, не са вече в общия зандан, а в отделен хапус. И как само ги държели там! Денем и нощем били с белегчета на ръцете, на вратовете с по една халка, а през всичките халки минавал здрав синджир, завързан о зида. Извеждали ги до нужника един път на деня, в останалото време всичко правели под себе си.

— А нощем им слагали и томрук — допълни Анастас хаджи Добрев.

„Томрук“ по онова време се наричаха две греди, по които на равни разстояния имаше по два изреза. Тъмничарите слагаха краката на по-опасните затворници в тези изрези, после притисваха двете греди една върху друга и заключваха краищата им със здрави катинари.

— Ето на какъв хал е човекът, когото предлагате да освободим, господин Силдаров — въздъхна Гидиков.

За голяма изненада на всички Бяно не се отказа от своето:

— Толкова по-добре — рече. — Не ме гледайте така, приятели. Сметката ми е съвсем проста. Не успеем ли, то в края на краищата всичко ще си остане по прежнему, даже няма да се заговори за несполуката ни. Ако обаче успеем, ще бъде все едно прощъпалник да тръшне най-прославен пехливанин. И щом прощъпалникът е наш, а пехливанинът — от турците, ела сетне да гледаш кой как ще се чувствува в нашия Сливен.

— Разбирам — без ентусиазъм потвърди Панайот Минков. — То е нещо като победата на Давид над Голиат, както е разказана в Библията. Там е нещастието, че нямаме сили да повторим легендата.

— Защото някак си си мислите, че непременно ние, тези шест чифта ръце, трябва да свършим цялата работа. А забравихте ли, приятели, че турците зоват Филип Тотю „Хвърковатия“, понеже вече два пъти се е спасявал от същото или даже още по-тежко положение? — И като видя и усети, че другите се пооживиха, добави: — Нашето трябва да бъде да дадем прашката в ръката на Давид, за останалото нека да се доверим на собствените му ум и сръчност.

— Дявол да го вземе! — изруга Кебеджията. — Продължавам да не вярвам, ама поне нищо не пречи да опитаме, а?

— Прашката… — произнесе замислено Русчо Миркович. — Туй също не е малка задача, братя. Как се стига до най-дълбоката дупка на тюрмата, че да занесем там прашката?

— Това трябва да свърша аз — каза Бяно. — И не защото от мен произлезе акълът за бягството. Трябва да го свърша аз, защото имам син в кауша и това ми дава право да заместя снахата и лично да му нося храната. Рекохте, осъдените на смърт ги извеждат веднъж на ден, за да свършат нуждите си. От вас искам само едно — да изучите по кой час ги извеждат. Другото поемам върху себе си.

Дълго мълчаха петимата мъже, после Панайот Минков каза за всичките:

— Какво пък, и аз ще река като хаджи Никола: ако няма да успеем, поне нищо не пречи да опитаме.

— При едно условие — заключи Стефан Гидиков. — Опитването в никакъв случай не бива да бъде с цената на риск за господина Силдарова.

Умълчаха се — по-дълго от когато и да било в днешния ден. Най-сетне Русчо Миркович размърда скованите си плещи и кокалите му изпукаха:

— Е, какво? Комай се разбрахме за всичко… Можем да поемаме надолу, а?

— Не — обади се Никола Кебеджията. — Има още едно, за което искам да поприказваме. Доколкото помня от разказите на дядо поп Димитър Черното, Юда Искариотски се е обесил след предателството си. Пък на̀ — мина толкоз време от тукашното предателство, а на нашите юдовци не им е проговорила съвестта. Туй не налага ли ние да станем съдниците?

— Ако думата ти е за Аджема — каза Бяно, — задачата ще е толкоз трудна, колкото и да дадем прашката на Давид-Тотю войвода…

— Пък и няма нужда — подкрепи го Панайот Минков. — Оня ден чух в конака, че раната му не само не заздравявала, а се подлютила още повече. И ако е вярно, до една неделя ще го прати в гроба.

— Не говорех за Аджема, бог да го убие. Една по-стара сметка за уреждане имаме ние с двама юдовци, ще стане повече от година, откакто стои пред нас неплатена. Такива двоица юдовци, на които сребърниците се казват лийакат нишанъ̀…

— Аха! — чу се едновременно от много уста. А Анастас хаджи Добрев прибави:

— Прав е хаджи Никола. И е срамота, че за тази неразплатена сметка не се сетихме ние, младите, а той.

— Не знам дали сте справедливи, като искате да им мъстите — замислено произнесе Бяно Абаджи. — Евтим Димитров загуби Златина, най-скъпото нещо в живота му. И колчем го виждам, все чета мъката от тази загуба върху неговия образ…

Всички до един настръхнаха срещу него при тези думи.

— Прочетохте ли я тази мъка, господин Силдаров — почти извика Анастас хаджи Добрев, — също и когато му окачваха ордена?

— Който скърби по загубена дъщеря — добави Миркович, — той ходи да пали свещи по черквите, а не да издайствува пред поробителя. Курбан за Златина ли бяха десетиците хора, които изпатиха лани?

Бяно усети как остава сам срещу всеобщото мнение, та не се опита да защити повторно чорбаджи Евтим и сина му. Пък дълбоко в себе си и сам не беше напълно убеден, че скръбта им по Златина може да ги оневини за грозната им постъпка.

— Аз продължавам да настоявам Евтим и Йосиф да получат лийакат нишанъ̀ и от нас — смръщено прецеди Кебеджията.

— Вярно, издайството трябва да получи награда и от нас — съгласи се Стефан Гидиков. — Иначе черните души помежду ни ще захванат да мислят, че то остава ненаказано. — И се обърна към Кебеджията: — Ти сигур си мислил по тая работа, хаджи Никола.

— Не крия. Мислил съм, и то не една и не две нощи. И ето що съм намислил. Ние всички в града сме непрекъснато под окото на сеймените и техните шпиони. Но Стара планина отново не е сиротна, братя. В нея пак има народни отмъстители.

— Аха! — повторно възкликнаха мнозина с разбиране.

— Там е Дядо Желю — продължи Кебеджията — и води отбрана дружина. Нека ние да му кажем мъката си, пък да оставим той да стори нужното нататък, както сам го реши.

Всички се съгласиха. Само Русчо Миркович запита предпазливо:

— Всичко хубаво, ама как да известим Дяда Желя?…

— Щом имам вашето съгласие, оставете това на мене.

И след малко „зияфетчиите“ си тръгнаха.

Като прибираше след тях, Бяно си каза, че това навярно е първата гощавка в Сливенския балкан, след която гювечът да е останал едва-едва наченат и бъклицата — пълна…

12.

И тази сутрин ги изведоха за естествените им нужди. Това можеше да направи което и да е заптие, но го стори пак Али бьолюкбаши; нему доставяше животинска радост да води на синджир като добичета живи хора, та не се лишаваше от това удоволствие и в негово име изтърпяваше смрадта и задухата на най-страшната дупка на затвора.

И тъй, изведе ги Али бьолюкбашията и свали синджира от халките на вратовете на петимата — шестия от „венчаните за бесилката“ (това име, пълно със зловещ хумор, беше измислено пак от него, Али, и той винаги го казваше на български) не вързваха за синджира, оставяха му малко по-голяма свобода. Филип Тотю нищо повече не мразеше от Али, този бивш пладнешки разбойник, но се насилваше да потулва чувствата си и даже да влиза в разговор с него — така не само открадваше по няколко допълнителни глътки чист въздух за себе си и другарите си, но и понаучаваше това-онова, което ставаше в конака или навън в града. Така постъпи той и днеска. Спря до бьолюкбашията и му предложи кесията си с тютюн и тънките си хартийки. Не се посвени Али, възползува се от тютюна на затворника, но го избута от другата си страна:

— Не ми стой откъм вятъра — каза му. — Така вонята ти ме бие право в носа.

Преглътна Филип Тотю и мина от другата му страна, запалиха и поведоха приказка.

— Какво става, аго? Защо ни мъчите нас, младоженците? Уж сме венчани за бесилката, пък на̀ — мина неделя и не ни давате да легнем с булката, що сте ни избрали…

— А, и това ще стане — изкиска се турчинът, който по своему се възхищаваше от мъжеството на войводата. — Само да дойде от Стамбул благослов за венчавката и… готово…

Разговорът продължи все в същия дух. Но докато се насилваше да се глуми с противния изверг, Филип Тотю долови, не, просто с тялото си усети нечии очи да го пронизват настойчиво. Хлъзна поглед наоколо. И наистина отсреща, при външната порта на занданското дворче, плещест възрастен мъж стоеше с торбичка в ръка и не откъсваше очи от него. Докато отговаряше на поредната дивашка закачка на бьолюкбашията, той огледа човека. Беше шестдесетина или малко повече годишен, със силно прошарена, почти бяла коса и подстригани мустаци, но иначе личеше, че е с яко телосложение и не би се дал и на къде-къде по-млади от него. Войводата можеше да се закълне, че пръв път вижда този човек, ала все пак нещо в острите му черти му се струваше странно познато. Много по-късно през този ден, когато седеше в килията с врат, закован о стената, той внезапно се сети къде бе виждал тези характерни линии на лицето — имаше ги, макар и с двайсет-трийсет години по-млади, един от свестните мъже оттатък, в общото отделение на затвора, по име Боян.

На другата сутрин беловласият човек беше пак там, при дворната порта. Той предаваше храна за сина си и изчакваше да му върнат опразнените от вчера тасчета (срещу приличен бакшиш заптиетата правеха този род услуги), но заедно с това през цялото време не отместваше своя упорит поглед от него, войводата. Когато забеляза, че и Филип Тотю го гледа, той едва видимо кимна. Филип Тотю размисли бързо, пък си рече, че не ще загуби нищо от един поздрав и отговори по същия начин.

Когато на третия ден се видяха отдалече, непознатият вече не се задоволи с кратък поздрав, а направи такъв знак, който трябваше да означава „върви подир мене“. Това отначало много озадачи войводата, но съвсем скоро той разбра истинското му съдържание. Бащата на Боян Силдаров заприказва нещо оживено със стража до вратата и онзи му показа къде са нужниците. Той отиде, побави се там малко и излезе. Като минаваше през двора, отправи към Тотю един последен поглед — целия пълен с разум и надежда — и повече не се обърна към него.

Филип Тотю хвърли недопушената цигара, размаза я с пета, каза някаква последна глумливост на бьолюкбашията и без бързане се отправи към същия нужник. Да, имало е защо да го гледа с надежда в очите непознатият — там зад вратичката войводата намери подпряно едно желязо. Не беше голямо — колкото мъжки палец дебело и около един лакът дълго, — ала подготвено бе то като уред за всякакви нужди: от едната страна завършваше с удебеление, нещо като малък топуз, а другата бе посплесната и разцепена — и за откъртване на дъска става, и за вадене на гвоздей… Още там, в смрадливия нужник, Филип Тотю разцелува студеното желязо, пък го скри в потурите си и като си придаваше най-безгрижен израз, се прибра към хапуса.

Тази нощ сънят не споходи очите на войводата. Че щеше да избяга — или поне да се опита да избяга, — това Филип Тотю изобщо не подлагаше на размисъл, то се разбираше от само себе си. Премисляше той всичко останало, всяка бъдеща стъпка, но първо посвети вниманието си на хората, с които делеше килията, другите „венчани за бесилката“.

Освен него имаше още петима: Кольо Малкия от Дедекьой333, Неделчо334 Неделчов от Карабунар335. Костадин Джиналията336, Радко Тодоров от Кладни дял337 и един грък, някой си Пантели от Анхиало. В първите трима войводата не се съмняваше; ходили бяха те с пушка в ръка из Стара планина под байраците на различни войводи, а Костадин и под неговия, на Филип Тотю, байрак, а на такива хора имаше защо да се вярва. Внушаваше доверие и Радко. Наистина той не беше изпитан в огън човек, настрана бе стоял от народните работи, и смъртната му казън беше някак си съвсем нахакерне — както гори мокрото покрай сухото, — ала войводата го преценяваше, че вътре в себе си е добър и почтен българин. Единственото му съмнение остана за Пантели. И не само защото беше грък, а на гърците войводата вярваше по-малко, отколкото и на турците. Имаше разни неща в този Пантели, които не бяха докрай чисти. Първо — единствено на него Али бьолюкбаши спестяваше скобата около врата и вързването на синджира. Е, Пантели обясняваше благоволението с това, че той не бил със смъртна присъда като девлет-душманин, а защото бил утрепал жена си. Това обяснение обаче пак не задоволяваше войводата: ами че защо — питаше се той — човек, който е убил жена си в Анхиало, ще бъде съден и ще лежи в Сливен?

Тъй или иначе Филип Тотю не можа да стигне до ясен отговор и в безсъницата на тази нощ реши да подложи хората, с които делеше килията, на изпитание. И на утрото, преди да ги изведат до нужника, докато с пресилено охкане и пъшкане размърдваше кокалите си, той изпсува орисията им и каза разни думи за бягство; то, видело се, нямало изгледи за успех, ама нали и тъй, и тъй тях все ги чака бесилката? Пантели тогаз пръв прегърна подхвърлената дума и попита войводата как вижда да се уреди това бягство, но Филип Тотю се задоволи да каже, че то си е негова работа. А, по-късно през деня Колю Малкия му подшушна, че докато войводата бил на онова място, Пантели уж случайно отишъл при Али бьолюкбаши и му казал нещо насаме. Надвечер подозрението се потвърди. Бьолюкбашията дойде лично в кауша на „венчаните“, прегледа синджирите и скобите около вратовете на осъдените, пък накрая подхвърли на войводата:

— Абе, Тотьо, ти акъл имаш ли бе? Намислил си да бягаш и оттук, а? Толкова ли ти стига на тебе пипето…

— Че искам да избягам, туй е вярно, бьолюкбаши ефенди. Че и ти да си на моето място, нямаше ли да искаш? Ама туй, което разправяш, са празни приказки. Сам виждам: и на птичка да стана, пак не мога избяга…

Бьолюкбашията поклати глава и уж се съгласи, но не се мина без последици: той нареди освен синджирите на врата и томрука на краката, да им приковат и по една пранга на глезените. Също и пред вратата им да пази не само заптие, но и низам от одринските. Вярно, така бягството стана още по-невъзможно, но този разговор и тази пранга означаваха и присъда над гърка. Филип Тотю успя да се разбере със своите и те решиха да видят сметката на Пантели. И наскоро след това една нощ наистина го направиха.

Бяха хванали чалъма как вечер да усукват синджира, когато заптиетата го завързват, та сетне като го отсучеха, можеха да се доближават един друг и да сядат. Една късна вечер, тъй както седяха и си приказваха, Филип Тотю повика Пантели и го помоли да им свие цигари. Докато той ги свиваше, петимата българи запяха с все гърло:

И докато вдигаха тази отнапред уговорена врява, войводата и Колю Малкия докопаха издайника за шията, а Костадин и Неделчо го натиснаха по корема и краката… и така продължиха песента чак докато Пантели престана да мърда под тях. Изчакаха да се успокоят и те самите, а сетне захванаха да викат стражата пред вратата, че един измежду тях е болен и може да умре. А онези отвън им отговориха:

— Всинца да измрете, пак няма да отворим; ноще затворът се не отваря никога!

На утрото Али бьолюкбаши разбра, че се е лишил от шпионина си, ала нямаше що да стори — не само другите бяха викали за помощ, но нали и повече от смъртна присъда не може да им се даде, пък те и петимата вече си я имаха.

За последвалите събития, за които дълги години след това щяха да се носят какви ли не легенди из Сливен, нека дадем думата (със съвсем кратки съкращения) на главния им герой Филип Тотю от романизираната му биография:

Наистина го заградиха и ги търсиха под дърво и камък. А като не ги намериха, вдигнаха на крак не само каазата, но целия санджак. Ала бегълците бяха опитни хора със смел и сръчен предводител — първо се отърваха от прангите си, после щастливо избегнаха всички засади и потери и се спасиха.

Като се разчу за дръзкото бягство на „венчаните за бесилката“, българите в Сливен просто полудяха от възторг, а турците — и най-вече управниците им — си скубеха косите от гняв. А може би най-нещастен се оказа Али бьолюкбаши: още на следния ден след бягството него го оковаха и го изпратиха под силна охрана в Цариград, „защото се вярвало — казва Филип Тотю, — че той бил подкупен от нас с пари и ни помагал тайно да избягаме, понеже немислимо беше сами да можем да се отковем от железата си и да можем да избягаме здрави и читави под пушките и щиковете на толкоз караули, войници и жандарми“.

В Сливен Давид бе повалил Голиат — съвсем като в Библията!…338

13.

Изнизаха се първите есенни месеци. Затворът в Сливен почти опустя: без да го признаят гласно, турците осъзнаха грешката си и малко по малко пуснаха стотиците невинни, само неколцина, за които се доказа, че са били ятаци на хайдутите, получиха присъди и бяха отведени в тъмниците на Одрин, Стамбул и още по на юг в Анадола. А Никола Аджема го напусна по друг начин — с краката напред. Никой в Сливен не пожали за него; българите го изпратиха с клетви и пустосвания, а турците изразиха отношението си, като го заровиха под едно бунище…

Сега вече можеше да се очаква, че размирният град най-сетне ще се укроти. И той наистина се укроти, и то задълго, но преди това стана свидетел на още едно събитие, което години наред не слизаше от устата на хората. И от него щеше да се разбере, че вихрушката, която набираше сили под Сините камъни, един ден щеше да се стовари не само върху главите на турците, но и върху онези, които им угодничеха и ги подкрепяха.

… В една безлунна и мразовита нощ някъде около Въведение Богородично339 няколко мъже се спущаха във върволица по един от височината на Бармук баир, като внимаваха да вдигат колкото се може по-малко шум. Ако имаше повече светлина, щеше да се види, че те бяха седмина. Носеха турски дрехи и чалми на главите, но бяха наметнати с български ямурлуци, изпод които се подаваха какви ли не оръжия — пушки, прави ками и извити пали, пищови… На шестимата лицата бяха зацапани със сажди или позакрити със зебешки шалове, само седмият — мъж със среден ръст, строен и с гъвкава походка, широколик и с ястъклии мустаци — не си бе дал труд да се преобрази или скрие по какъвто и да е начин. Този човек се казваше Желю Христов Чернев, но го знаеха главно като Дядо Желю; през тази година „дядото“ беше точно на тридесет и пет години. А както читателят вече се е досетил, останалите бяха момците от дружината му, събрана лятос, но вече завоювала почит и име по тези краища.

Седмината очевидно добре знаеха пътя си, защото не удариха направо през Мангърската махала — вижда се, „тайният“ пост, който турците разполагаха всяка нощ край Башевата чешма, не представляваше никаква тайна за тях, — избягнаха и добре вардените Кокошарска и Славчева махали, а избиколиха от север и влязоха в града по най-тесните сокачета на Дели Балта. Също и тук те не се полутаха. Свърнаха отново на юг и като избираха най-тъмните и пусти улички, се отправиха „на вълка в устата“ — към средищните части на Сливен, където живееха предимно управниците, най-имотните и първенците. И не след дълго бяха до своята цел — къщата на чорбаджи Евтим Димитров.

Явно, че предварително бяха обмислили всичко, а може би незабелязано бяха и разузнали в последните дни, понеже и сега не загубиха време за разговори и наговаряния. Две двойки застанаха на стража с показалци върху спусъците на пушките, останалите трима, като си помагаха един на друг, сръчно се прехвърлиха в съседния двор. Не се страхуваха от изненади — знаеха, че там е безлюдна градина. Мислеха, че ще трябва да прескачат и другия дувар, но този път късметът беше на тяхна страна: протката на комшулука между градината и двора на чорбаджията се оказа отворена.

Тримата се хлъзнаха като сенки към уличната врата, освободиха запречника и безшумно я открехнаха. Другарите им отвън не чакаха подканяне, а един по един се шмугнаха вътре.

— Първо слугите! — тихо заповяда Дядо Желю.

— Насам! — упъти ги един от начернените момци; даже и в тъмнината се виждаше, че ушите му стърчат по някакъв по-особен начин.

Нахълтаха в страничната пристройка и преди спящите там хора да се опомнят, изловиха ги и им затиснаха с длани устите. Натикаха ги, мъже и жени, в една собичка, в която мъждееше кандило, запалиха и още няколко борини. Нещастниците отначало трепереха като обезумели, но като виждаха, че нападателите не се канеха да им сторят зло, започнаха да се съвземат. И тогава войводата застана пред тях:

— Наричат ме Дядо Желю — каза той просто, — трябва да сте чували за мене. — Повечето закимаха усърдно с глави. — Искам да разберете едно. Зная, че не от добро сте дошли тук да слугувате. И затова ви обещавам: стоите ли мирни, косъм няма да падне от главите ви. Ние имаме работа само с вашите господари. Но решите ли да креснете или е нещо да ни попречите!… И тъй, решавайте!

— От нас лошо няма да видиш, войводо — отговори един от мъжете. — Само ще ви молим да ни вържете, зер утре да не изкарат, че сме се били наортачили с вас…

Навързаха ги и ги заключиха там, в малката собичка. Сетне двама от хайдутите останаха да вардят на двора, а другите пет връхлетяха в затоплените одаи на чорбаджиите, натикаха им по един чорап между зъбите и ги измъкнаха изпод меките завивки. Минута по-късно бащата и синът стояха изправени пред войводата и пулеха уплашени очи. А хайдутите се подхилваха — смешни им се виждаха тези зрели мъже с дълги до коленете нощни ризи и с подаващи се под тях два чифта космати крака…

— Е, хайде да се запознаем — поде Дядо Желю; докарваше гласа си така, сякаш му е все едно дали тук ще си хортува пет минути, или пет часа. — Ние, чорбаджилар, сме неколцина от онези, заради които вашият господ Абдул Азис хан ви удостои с почетни нишани. Пък ако държите да научите и името ми, то е Желю. Дядо Желю. Аха, виждам, че не стига до ушите ви за пръв път…

Последните думи той каза, защото при изговарянето на името му бащата и синът се олюляха — явно бяха на границата на припадъка.

— Сторихте ни голяма почит лани — продължи войводата по същия начин. — И тъй като ние не сме неблагодарници, дойдохме да ви се наплатим по справедливост. Какво? — попита чорбаджи Евтим. — Искаш да ни кажеш нещо ли? Добре, ще ти извадим парцала, чорбаджи. Но нека още отсега да те предупредя: излишно е да викаш, зер аргатите ви са извързани, а цялата махала е завардена от наши другари. Ти — кимна към Тодор Харбоолу, на когото от анадолския шал се виждаха само очите. — Освободи му устата. Що имаш да ми кажеш, чорбаджи?

— Вземете ни каквото искате, господин войводо — не каза, а почти изплака Евтим, — само душиците ни пощадете. Каквато и вина да имаме, не сме чак заслужили от християнска ръка да погинем.

— Аха, неотричането е все едно признание — доволно се подсмихна Дядо Желю. — Ашколсун, значи е останало ей толкънцък човешка чест в тебе, чорбаджи. Туй ще се има предвид, когато след малко ще те съдим. — Сетне се обърна към своите: — Е, що, момчета, да уважим ли просбата на негова милост? Или да резнем главата поне на единия?

Онези отново се разтрепераха. Йосиф се отпусна на колене, по лицето му се стекоха сълзи, неясен шум избълвна от гърлото му, но се удави в чорапа между зъбите.

— Зависи как ще си откупят вината, войводо — рече Христо Кавлаклията. — Да видим откупа, пък тогава да решим дали стига за две предателски чутури.

— Така да бъде — съгласи се Дядо Желю. — Хайде, чорбаджи, води ни при сандъците със златото. И си опичай акъла: решиш ли да хитруваш, ще станеш свидетел как ще отрежем главата на тоя лихварин, сина ти.

Евтим не се опита да хитрува. Той наистина им предаде всичките пари, които имаше в къщата — негови и на Йосиф, — а те бяха толкова, че дори Дядо Желю, през чиито ръце беше минало много злато, ахна пред плячката. А после, когато разпределиха алтъните и грошовете в две торбички, хайдутите видяха бая зор, дорде ги изнесат в Балкана.

— Аферим! — възкликна Стоян Арнаудов при тази гледка. — Не сте били за оплакване вие, чорбаджилар…

— Да смятам ли, че съм откупил двата ни живота, господин войводо? — с надежда попита Евтим Димитров.

— Колкото е до парите — откупил си ги — призна Дядо Желю. — Ала само парите не стигат, чорбаджи.

Евтим облиза пресъхналите си до пропукване устни — беше чувал някой път народните отмъстители да осакатяват виновниците, уши да им отсичат, лица да им обезобразяват „за спомен и поука“.

— Какво друго, господин войводо? — попита.

— Още три, не, още четири неща, чорбаджи. Ти и синът ти ще отнесете един пердах, без него ще е грях да се разделим. Но освен това ще искам още лихварските тефтери на сина ти, двата лийакат нишанъ̀, дето получихте на наш гръб, и… И какво беше другото? А, да, последно ще ми дадеш и шепичка брашънце.

— Какво, какво?

Същия въпрос го имаше и в очите на хайдутите, но те не го изразиха гласно.

— Шепичка брашънце казах.

Започнаха с тефтерите на Йосиф. Късаха ги на листове и ги тъпкаха в оджака, та се разгоря не огън, а цяла клада.

— Ех — прошепна Гунчо, докато подаваше листовете, а пламъците лакомо ги поглъщаха, — не допущах, че такъв огън лумва от човешката мъка…

— Аз да бях — обади се Тодор Харбоолу, — щях да дам огъня на цялата къща. И с тия двамата хубавци в нея.

— Ти луд ли си? — сгълча го Дядо Желю. — Ами невинните ратаи долу? А комшиите? Нали ще изгориш и тях?!… Я вместо да измисляш таквиз нелепици, вземи да забъркаш малко лепило с туй брашънце.

После дойде ред на пердаха. Запретнаха нощните ризи на бащата и сина и ги повалиха на пода. Гунчо и Тодор от сърце помолиха войводата да остави тази част от казънта само на тях двамата — че миналата година и Гунчо, и Харбоолу бяха минали през тюрмата заради издайствата на тези чорбаджии. Дядо Желю не им отказа, съгласи се. И двамата младежи с примерно усърдие се наплатиха на Евтим и Йосиф — за своите си ланшни теглила и за теглилата на всички, които заедно с тях бяха препатили в хапуса.

… На сутринта случаен посетител най-напред откри навързаните в собичката слуги и ги освободи. След това всички заедно се качиха горе. И попаднаха на гледка, каквато нивга друг път нито е виждани, нито е чувана:

Вързани като пашкули и с по един чорап в устата, на пода на одаята лежаха по корем Евтим и Йосиф Димитрови. Бяха със запършени нагоре ризи, а месата им от кръста до табаните бяха на сини и червени ивици, не липсваха и петънца засъхнала кръв. Но най-необикновеното беше, че на левия бут на всеки от двамата с тесто бе залепен по един султански лийакат нишанъ̀…

Когато в конака се разбра за този подвиг на Дядо Желю и хайдутите му, пратиха подир дружината им небивала потеря, вдигнаха също башибозука от цялата кааза. Една неделя претърсваха Балкана, ала от нея ни вест, ни кост… И нямаше как да я намерят. Още през нощта, като се изтеглиха на безопасно място, Дядо Желю раздели плячката между момците, разпусна дружината и всеки пое към предварително подготвеното си укритие. А докато самия него още търсеха под всяка шумка на Сливенския балкан, той вече бе минал Дунава и се шляеше безгрижно по влашките улици.

Излишно е да се казва, че през цялата зима разказът за наказанието на двамата чорбаджии-изедници беше най-сладкото мезе при всяка среща на сливналии.

А когато научил за разплатата над Евтим, скованият от болестта Добри Желязков вдигнал очи към небето и произнесъл следните думи:

— Отмъстен съм, сега вече мога спокойно да умра…

1.

Измина година… Втора…

Преваляше вече третата…

2.

Като размери и подреди губерите в коритото, Бяно без бързане се качи нагоре срещу течението на реката, приведе се, освободи дъсчената преграда на яза и водата с весело и нетърпеливо бълбукане се втурна в измазаната и винаги светеща от чистота вада. Старият човек се загледа. Какво беше това? Наистина ли планинска вода се щурваше току под краката му и изчезваше към долапа, или туй беше самото Време — забързано и неудържимо, което зърваш за миг и после завинаги загубваш из очи? Погледнеш ли през тясно прозорче, ти виждаш само мимолетния блясък на вадата-време и си казваш доволно: аха, ето го, тука си е. Застанеш ли обаче до брега на улея, ти сякаш имаш пред себе си цялото Време — онова, което идва отнякъде, само за едно мигновение те залисва с радостите и скърбите, със сполуките и неудачите на ежедневието и след малко вече е отлетяло някъде нататък, откъдето никой никога не го е видял да се връща. Приятелства и вражди, големи надежди и големи разочарования, ярки удачи и тежки загуби — всичко избледнява и някак си посивява, слива се в едно, щом го погледнеш като вода, която е текла и шупвала в нозете ти от напиращите в нея вътрешни сили, а после се е отдалечило и отдавна-отдавна е отнесло със себе си онова, което до влудяващ възторг или до уж изпепеляваща тъга е разтърсвало живота ти.

— „Вода донела, вода отнела“ — прошепна сам на себе си Бяно познатата поговорка.

Без да откъсва очи от бързоструйната бара, Бяно Абаджи приседна на брега и се остави на мислите си. Какво всъщност бе донесла и какво отнесла водата през последните години? Като си претакаше през ума събитията след вихрушката на онази паметна 1863-та, старият човек си казваше, че това бяха години на затишие след бурята. Ако беше летописец, от онези, които отбелязват важните случки по белите полета на книгите, какви щяха да бъдат приписките на Бяно? Скромни, твърде скромни:

Стара планина действително нито едно лято не остана без закрилници народни — идваха тук четици, оглавявани от Дядо Желю, от Стоян Папазов, шурея на Панайот Хитов, от младия, но вече прославен Хаджи Димитър, от едно ново име по тези места — Стефан Караджа, роден наблизо, в Ичме, Ямболско, но отраснал в Горна Добруджа и Тулча, а сега, в края на лятото340, един бърз набег чак до Хасково направи с точно дузина отбрани момчета и Филип Тотю. Но това беше някак си второстепенна шетня, не като присъствието и работата на старите войводи, когато Балканът се люлееше и изтръпваше под стъпките им. Даже имаше и едно голямо нещастие: гибелта на Стоян Папазов през 65-та край Жеравна. И лошото бе не толкова в самата му смърт — пръв хайдутин и войвода ли заплащаше непримиримостта си към робията с куршум в сърцето?, — колкото в мълвата, че този дългогодишен горски юнак бе паднал от ръката на свои. И не се разбра поради неразбирателства и крамоли ли беше посегнала коварна ръка на него, или заради пуста алчност за пари…

Като си припомняше тези неща, старият човек не си го казваше с ясни думи (вътрешният му поглед не бе способен да обхване така нашироко явленията), но дълбоко в себе си безпогрешно чувствуваше, че времето на хайдутите, такива, каквито бяха те в песните, безвъзвратно си бе отишло. И не защото българската майка бе престанала да ражда юнаци или липсваха предводители, като Индже Стоян, Кара Танас, Бойчо или Калъчлията. Не, другаде беше причината. Самото време се бе изменило и то си искаше нещо ново и различно. Но какво трябваше да бъде това „ново и различно“ — на този въпрос Бяно не можеше да намери верния отговор.

А че беше прав, това Бяно Абаджи разбираше по други белези. Ето, нека да вземем новите вестници, които Раковски издаваше — „Будущност“ и после „Българска старина“341. В тях някогашният палавник на Стойко Раковалъ̀, а сега всепризнат вожд на цялата българщина, не призоваваше да се мъсти за отделните неправди, а приканваше за далеч по-големи неща — оръжието и жертвите занапред да се посвещават на „мила свобода и прелюбезна“. Изглежда, че и други заедно с Раковски гледаха на нещата по нов начин, понеже ето на̀ — само преди два-три месеца се получи по скрити пътища покана от Букурещ да изпратят сливаналии сигурен човек там, който да вземе участие при създаването на нещо небивало: Таен централен български комитет!… (Бедният Бяно! Колко ли щеше да бъде той огорчен, ако знаеше, че Иван Касабов и другите, които създаваха ТЦБК, не само че не бяха единомислени с Раковски, но действуваха самостоятелно, че и донякъде в противоречие с него!…) Е, почетоха го съгражданите му и дойдоха да го калесват: отдавна бил Бяно Абаджи в народните работи, още от Братството преди цели четиридесет години, пък и сетне нито в едно изпитание не оставал настрана от теглата на своите — нему най-подхождало и тъй нататък. Трогна се тогава старото сърце на Бяно и поблагодари той с най-топли думи, пък иначе отказа — не било това работа за стар човек, нека сливналии да проводят някого, дето е хем млад и силен, хем решителен по нрав, за да не се огъва пред трудностите, хем до върховете на ноктите си да е посветен, не, самообречен на общонародните въжделения. И подсказа едно име: Анастас хаджи Добрев, сливенския Гарибалди. Вслушаха се в думата му съгражданите и спряха избора си на Анастас: той не само отговаряше на всички качества, изисквани от Бяно Абаджи, но и притежаваше добър предлог за продължително отсъствие от Сливен — щеше да каже, че е тръгнал да продава плащаниците на хаджи Калуда, майка си. Всички тези неща — новият полъх във вестниците, създаването на един общонароден Таен централен български комитет — не говореха ли, че наистина е отминало времето на хайдутите и старите войводи и бе дошло другото — да отвори народът нова страница в борбите си?

— Да, Анастас! — произнесе гласно старият човек, пък в съзнанието му отекна съвсем друго име: „Найден!“

Защото си спомни разговора с Анастас Хаджи Добрев, когато учителят (защото през последните години хаджи Добрев бе станал учител в Класното училище) дойде да се сбогува с него, да поиска благословията му. Като българин и родолюбец, Бяно бе заръчал на младия човек да застъпва винаги доброто на народа и Отечеството. А като баща го бе помолил от сърце: нека да разпита за неговия Найден — жив и здрав ли е, как се е уредил в непознатата чужбина, води ли порядъчен живот…

Споменът за Найден накара мислите му да се втурнат в съвсем друга посока. Да, ако беше летописец, навярно това щяха да бъдат Бяновите приписки; може би да добавеше няколко похвални слова за укрепването на училищата, за тържественото начеване на строежа на новото Класно училище, за постъпването на такава бележита и безупречна жена като Аргира Димитрова за учителка в Девическото… А, не, имаше и друго. В тези години родният му Сливен още повече разбогатя, замогна се, та онези от Стамбул лани го въздигнаха от каймакамлък в санджак, и то един от големите санджаци по българските земи — обхващаше той не само нахията Котел, но и каазите Ени Заара, Бояджик, Ямбол, Карнобат, Айтос, а чрез каазите Бургас и Анхиало опираше на морето — от устието на Камчия на север до с. Кюприя на юг… И разбира се, на мястото на глуповатия каймакамин Мехмед Салих бей дойде и новият мютесариф Ахмед Джевад паша342, а с него наибът му Мустафа Ариф и неизбежните двайсетина писари, събирачи на даждиите и дембели от всякакъв род. Ето, това биха били приписките. Но ако имаше друг тефтер, в който да се вписват личните преживелици? Ей такива например, като нестихващата грижа за Найден, скръбта по загубилия се завинаги Иван?

Този тефтер щеше да бъде по-богат на вписвания и… по-тъжен. И с много споменавания на смъртта…

— Защо е така, боже мой? — запита се Бяно. — Дали в тези години тръгна мор по близките ми хора, или просто вече съм в онази възраст, когато умирачката става постоянен другар на такива като мен и акраните ми?

Не беше от възрастта. Погледнеш ли назад, мисълта за нея се потвърждаваше само от смъртта на стария му и добър приятел Добри Желязков. Лани Фабрикаджията най-сетне си отиде и това може би беше едно облекчение за него след толкова години, прекарани прикован към одъра. Като си мислеше сега за кончината на Добри, спомените на Бяно се люшкаха между две крайности. Защото той си припомняше непристорената скръб на такива хора като Панайот Минков, новия миралай на фабриката Хюсеин бей, арменеца, хаджи Никола Кебеджията или все още смазания душевно поп Юрдан, да не говорим за хората от неговата кръв, като сина му Иванчо или зетя Добри Чинтулов (за словото на Добри Чинтулов, произнесено край ковчега на смъртника и изтръгнало сълзи и от най-сухите очи, все още, година по-късно, се говореше в Сливен!), сещаше се също за кратката, но яростна схватка, с която той, Бяно, и Панайот Минков изтръгнаха от общинарите този най-заслужил сливналия да бъде погребан в двора на църквата „Свети Димитър“. Но заедно с всичко това в спомените му винаги с лакти и ритници се изтъпанчваше отпред и още една картина. Когато тъжното шествие с мъртвеца се проточи от Мангърската махала към храма, случайните минувачи и майсторите и чираците от дюкяните застанаха с прибрани пети и свалени калпаци да отдадат почит на покойника. Тогава именно се случи един от тези неволни изпращачи, мъж към тридесетте, да приближи до Бяно и да го запита шепнешком:

„Кой е нещастникът, когото изпровождате до вечното му жилище?“

„Добри Желязков“ — беше отговорил тогава Бяно и това му се бе струвало напълно достатъчно. Но последва зашеметяващият втори въпрос:

„Кой е той?“

Наистина беше зашеметяващ въпрос! Защото онзи, който го зададе, носеше чилинчето на работник от същата тази фабрика, дето не би съществувала, ако не бяха разумът, волята и ръцете на Добри Желязков. „Коя ли земна слава е вечна?…“ — така ли пееха свещениците при погребенията?

И все пак от скъпите покойници, които Бяно бе изпратил през тези две-три години, Добри Желязков беше изключение — останалите бяха все по-млади хора, в разцвета на мъжките си сили. Както седеше до вадата, старият човек бръкна по джобовете си и скоро намери онова, което търсеше — един многократно сгънат брой на дядо Славейковия вестник „Гайда“, който се печаташе в Цариград. Разгъна го и го пооглади на коляното си и още на първата страница, под заглавието „Български работи“, прочете:

Ето редовете, с които през 1864 година сливенци научиха, че са останали ако не без най-борческия, то положително без най-просветения от своите свещеници! Поп Димитър Черното наистина бе осъществил мечтата си да стане хаджия, но затова пък нивга повече нямаше да се върне в своя край. И мястото му надали щеше някога да бъде запълнено от друг, достоен нему…

В същата тази черна 1864 година българщината въобще и будният Градец в частност понесоха още една непоправима раздяла — почина даскал Димитър Русков, шуреят на Бяно! Каква загуба, боже мой! След като въздигна Градешкото училище на второ място в каазата — събираха се там до 250 ученика и 25 ученички!, — чорбаджиите начело с кмета дядо Гиню обединиха сили (както обикновено — за лошо) и дотолкова му направиха живота черен, че даскал Димитър сам пожела да напусне и да се премести чак в Разград на север. Изглежда обаче, че хорската непризнателност си извърши своето — в Разград го налегна коварна болест, която бързо изпиваше силите му. И макар че след двегодишна разлъка почитаният от всички учител се върна в родния Градец, смъртта не пожела да го пощади… И когато Бяно отиде там, то беше само за да запали свещ на пресния му гроб и да се опита да утеши вдовицата му Мария и сирачетата му Стефан и Руско.

— А Кутьо! — укорно възкликна сам на себе си Бяно. Укорно, понеже от цялата дълга поредица на починалите през тези две години Кутьо Ганчев в края на краищата му бе най-близък роднина, мъж на единствената му дъщеря.

Как си отиде Кутьо, просто не се разбра. Някои говореха за преумора. „Дамла̀“ — отсъждаха други. „Просто му било писано“ — примиренчески заключаваха трети. Когато Димитър, най-големият от тримата Кутьови синове, дойде на долапа, за да извести за тежкото заболяване на баща си, той вече бил на легло; силно го боляло сърцето, че чак се превивал на две, думите му едва се разбирали — това описа момчето. Разбира се, Бяно веднага спря долапа и забърза към града. И пак пристигна късно: когато влезе у Кутьови, възрастни комшийки вече бяха измили мъртвеца и сега го обличаха като за представяне пред бога, а Руска седеше на двора и мълчаливо кършеше пръсти. Ала като вдигна очи към баща си, той видя, че са сухи. Туй е от кръвта на тате — каза си Бяно. — Руска не е чак като Трънка, но и тя е наследила от онази твърдост, която дава сила на човека да отива и на бесилката с песен…

„Последните му думи бяха за тебе, тате — рече му Руска, след като той стисна мълчаливо ръката й и прекара пръсти през немирните косици на Андон и Ганчо, по-малките момчурляци. — Искал бил да ти се извини, за прошка да те помолел…“

Вярно ли беше това или добричката Руска търсеше посмъртно да помири и сближи тъста и зетя? Бяно не зададе въпроси и прие нещата тъй, както дъщеря му ги казваше. Пред лицето на смъртта няма място за дребни дрязги и стари гарези.

„Жалко, че съм закъснял — каза. — Може би и аз трябваше да му поискам прошка за неволен грях.“

„Ти не закъсня, тате, Кутьо избърза. Повтори го болката и…“

Като минаха погребението и първите струвания, Бяно предизвика нов разговор с дъщеря си. Заговори я за невъзвратимостта на сполетялата я загуба и веднага насочи приказката към бъдещето. Изтъкна й колко несгодно — че и опасно! — е да живее сама вдовица с неотраснали синове и простичко й предложи да се прибере при него, в бащиния си дом; стар е той, вярно, но все пак ще е мъжка закрила — за нея и за децата. В отговор Руска само поклати глава:

„Не, тате — отказа му уж кротичко, но отвъд тази привидна кротост се усещаше нещо като желязна воля, ала обвита във валма памук. — Няма да се върна вкъщи. Премислила съм всичко.“

Къде беше чувал Бяно подобни думи? Защо му се струваше, че те не се произнасят за първи път пред него? Напрегна се и си спомни. Преди много, много години, в страшните дни на Преселението, така бе разговаряла с него Трънка. Така и все пак по-различно — същото бе казала тогава Трънка, когато говореха до току-що разсечения труп на мъжа й, и все пак не съвсем същото — при нея желязото не беше обвито с нищо меко.

Руска сякаш отчасти прочете мислите му, защото се почувствува задължена да му обясни:

„Каква ще е разликата, ако ще съм при тебе или у дома, тате? Закрила, казваш. Но каква закрила ще е тя, щом ти по цели седмици не слизаш от Барите? И още…“

„И още?“ — поощри я бащата.

„Да, има и още нещо, тате. Не се засягай, но аз искам занапред да живея и да оставя спомен не като дъщеря на Бяно Абаджи, а като жена… е, и вдовица на Кутьо Ганчев. Така разбирам аз ориста на жената, тате: след венчилото да се раздели със стария си дом и да се обвърже — за добро или за зло — с новия… Същото е и за момчетата. Нека те да си останат братя Кутеви, а не на Бяно Абаджиев внуците…“

Както и преди тридесет и пет години в разговора с Трънка, Бяно пак разбра, че просто е излишно да настоява — слово като мед да се лее от устата му или да удря с тежки пестници по масата, Руска нямаше да измени на решението си. Все пак попита:

„Няма да ти е лесно с тези трима юнака. Как мислиш да се оправяш занапред? И няма ли поне да приемаш помощ — от мен, от Боян?“

„Пак ще изпълня волята на Кутьо, тате. Като усети, че си отива, той ми поръча да проводя Ганчо и Андон в Плоещ. Има там заможен роднина Кутьо, когото бог не е благословил с наследници — под негова грижа ще пратя малките момчета. Пък двамата с Димитър все ще преживеем. Е, и на вашата помощ ще сме благодарни, разумява се.“

Така и си останаха нещата: старият дом на Силдаровците почти пустееше, а Руска с големия си син живееше у Кутьо Ганчеви — двете по-малки момчета вече трета година бяха във Влашко.

Бяно изведнъж трепна: счу ли му се или наистина някой го бе повикал по име? Заслуша се. И наистина до ушите му достигна глас:

— Чичо Бяно-о-о! Чичо Бяно-о-о!… Тука ли си, чичо Бяно?…

— Тук съм, тук съм — отговори. — Ида, ида-а…

И слезе към долапа. Онзи, който го викаше, беше Тодор, най-малкият от синовете на хаджи Никола Кебеджията.

— Проводи ме тате да те поканя довечера у нас, чичо Бяно — обясни момъкът. — Зер голяма радост е в дома ни, та мама и тате искат всички приятели да са около нас.

— И майка ти ли? — подозрително попита Бяно Абаджи.

— Анджък покрай нея е и голямата радост я! — Усмивката на Тодор опря от ухо до ухо. — Мама се върна нощес с бате Христо и бате Петър. Чак от остров Крим…

— Да не е Крит, Тодорчо?

— Тъй де, Крит. Чак там ги е намерила мама и ги доведе живи и здрави. Нали ще дойдеш, чичо Бяно?

— Как не, момчето ми. Тази радост е на цял Сливен, не само ваша. Ще дойда и ще ги накарам хубавичко да разкажат где са били и що са вършили, тъй да ги предупредиш.

Момчето махна за сбогом и запраши надолу по пътеката. Бяно го изпрати с поглед, сетне отиде да нагледа губерите, които се валяха в коритото. Тъй се бе случило, че отнякъде бе проникнал слънчев лъч и бе попаднал точно в коритото. От него ярките бои на губерите сякаш пламтяха и разлюлени от водата, се гонеха и боричкаха, изпълваха целия долап с цветната си игра.

Дали от гледката на губерите, или от вестта за завърналите се хаджи Николови синове, но смрачената допреди малко душа на стария човек се разведри.

— Не съм бил прав — прошепна си гласно, — не са били само смърт и скърби около мене. Ето, има и празници!…344

3.

В края на краищата не се разбра дали Терджан Гюрсел бей, главният муавин на одринския валия, спря в Сливен, колкото да си отпочине от пътя, или преднамерено отседна тук, за да запознае властниците в този голям и с важно местоположение санджак с тревожните новини, които носеше от Русчук, или пък най-сетне това беше по изрична поръчка на Ахмед Мидхат паша, силния и ставащ с всеки нов ден все по-силен валия на Дунавския вилает. Понеже не беше тайна за никого, че Мидхат паша недолюбваше, меко казано, Сливен и го наричаше ту „бунтарско гнездо“, ту „развъдник за душмани“, та можеше да се очаква да направи такъв двусмислен „ихтибар“ — за града под Сините камъни да поръча специално уведомление. Каквито и да бяха същинските съображения на Терджан Гюрсел бей, в Сливен го посрещнаха с целия подобаващ на сана му икрам: като се почне от пищните гощавки и се стигне до почтителното, едва ли не раболепно държане към него.

— Аллах ми е свидетел, ефендилер — започна той „на сериозно“, след като изяде второто парче баклава, — мъчно ми е на душата, че на вашето гостоприемство ще трябва да отговоря като последен неблагодарник. — Един слуга му донесе купа с вода и кърпа, за да изчисти пръстите си от гъстия шуруп. Терджан Гюрсел бей понечи да натопи ръце, но се отказа — баклавата му беше харесала, та намисли да я почете с още едно парче. — Но вие знаете не по-зле от мене, ефендилер — продължи, — за всички нас делата на девлета стоят по-високо от чувствата и благоразположенията.

Ахмед Джевад паша, мютесарифът, който беше и домакин на обеда, го стрелна с малките си очички — встъплението не го бе зарадвало.

— Всички сме в ръцете на аллаха… — каза той уж неопределено, но всъщност със самите тези думи си отваряше вратичка за отстъпление.

— Онзи ден същото това го рече Раиф паша от Шумен — с оттенък на неприязненост се изкиска беят, докато протягаше ръка към тавата. — И знаете ли що му отвърна негово превъзходителство Мидхат, мютесариф ефенди? Че аллах ще се погрижи за божите работи, ала обезвреждането на девлет-душманите било чисто наша работа, на верните слуги на падишаха.

В думите на Терджан Гюрсел имаше една малка игра, която всички забелязаха, но я отминаха снизходително, както се отминава хитруването на малко дете: ако се обърнеше към Ахмед Джевад с „паша“, той щеше да се постави под него, но като казваше само „мютесариф ефенди“, той се мъчеше издалеко да подчертае, че да си муавин на валията, то е най-малкото като да си паша в Сливен…

Али ефенди се оригна шумно — най-добрият начин за един правоверен да изрази доволството и благодарността си за гощавката.

— Обезвреждането на девлет-душманите нивга не е преставало да бъде начело сред грижите ни, бей. — Той показа осакатените си пръсти. — И не само на думи, бей, някои от нас го подпечатаха с кръв…

Той разчиташе, че беят, по произход някъде из малоазийските краища, няма да е чувал как кадията на Сливен бе загубил няколко пръста. И сполучи — в очите на госта Али ефенди израсна поне с две педи, понеже свърза липсващите пръсти със смътни представи за яростни ръкопашни схватки нейде по чукарите на Стара планина.

— Евалла, кадийо! — кимна той от другата страна на трапезата. Но веднага след това се постара да върне наставническото изражение на лицето си. — За съжаление длъжен съм да ви съобщя, че в сравнение с неприятностите, които ни гласи утрешният ден, предишните премеждия ще ни се видят като момчешка игра на войници.

— Щом го казваш… — опита се да отговори наибът, ала Терджан Гюрсел го поправи сухо:

— Не го казвам аз, бей, а негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша!

— Щом го казва негово превъзходителство Мидхат паша — прие поправката Мустафа Ариф бей, — сигурно е вярно. Само че ми се струва, любезни муавин ефенди, че въпреки неблаговидната слава на нашия Сливен, този път заплахата надали се отнася за нашия край. Градът е мирен, Терджан Гюрсел бей, раята си гледа занаятите, а в другото й време кахърите й са да укрепва училищата си или да се стиска за гушите с гърците за техните черковни работи. Също и Балканът не е онова, което се знае за него от миналите времена. Е, мярват се из него някакви хаирсъзи — къде бил Дядо Желю из Ямбол, къде Хаджи Димитър, наш непрокопсаник от Клуцохор, къде някой си Караджа от Тулча, — ама туй е афиф работа, бей. Не са те девлет-душмани като от времето на Бойчо или Димитър Калъчлията, не са даже и на един кантар с такива като Панайот Хитюв или Филип Тотю.345 Тъй че — слава на Пророка! — този път неприятностите на утрешния ден комай няма да закачат нашия край.

Мютесарифът и неговият помощник не забелязаха как при споменаването на името на Панайот Хитов Али ефенди потрепера с цялото си тяло и неволно се озърна; забеляза го гостът, но той пък не намери някакво разумно обяснение на това странно поведение.

— Евет, евет! — присъедини се към наиба си Ахмед Джевад паша, с известно закъснение го подкрепи и кадията.

— Прави сте и не сте съвсем прави, ефендилер — не се поддаде на внушенията им Терджан Гюрсел бей. — Кавгите с гърчулята, грижите за училищата, туй е вярно. Даже, нека да го кажа между другото, Мидхат паша е наумил да слее гяурските училища с нашите и по този начин да ги глътне като курабия.346 Повтарям ви, ефендилер, негово превъзходителство ни събра в Русчук, за да говорим не за училищата или за пикливите църкви на гяурите, а за девлет-душманите, тревогата от които надминава всичко, преживяно досега.

— Сигурно пак оня — какво име си беше измислил? — Раковски, котленеца — процеди през зъби Али ефенди. — Как го пуснаха навремето от Стамбулската тюрма? Пък и на мене веднъж ми беше, кажи го, в ръцете, ама кой да знае, че същият този човек ще стане като некоронован княз на българите, ще ходи по чужбина и ще се среща с крале и министри…

— И Раковски, и Раковски! — със смес от злост и уважение каза муавинът. — Но ако беше само той, с баклава и кадаиф да го храниш… Ама то са се навъдили покрай него едни!… Чували ли сте що значи „комита“, ефендилер?

— Ко-ми-та? — бавно повтори Мустафа Ариф бей. — Пръв път чувам…

— Нека по-добре оставим негова милост да разкаже всичко от игла до конец — предложи миролюбиво Ахмед Джевад паша.

— Тъй де, нали затуй сме се събрали — подкрепи го кадията. В гласа му се долови облекчение: беше направил грешка, когато бе рекъл, че веднъж Раковски му е бил в ръцете, та нямаше особена охота разговорът да се завърти нататък. Защото навремето не Раковски, а спуснатият от него тлъст рушвет бе в ръцете на Али ефенди.

Междувременно гостът не чака друга подкана и заразказва. Разказът му всъщност беше твърде объркан и не на едно и не на две места се разминаваше с истината (дотолкова човечецът бе разбрал дългото и уж ясно слово на русчушкия валия), но в главното — наближаващата заплаха — той беше съвсем, съвсем точен.

Негово превъзходителство Ахмед Мидхат паша — започна Терджан Гюрсел — не се занимавал само да управлява подвластните му санджаци, а с едното око винаги следял що става оттатък, отвъд Дунава. Имал си той верни хора натам, които му донасяли що се говорело и вършело помежду душманите на падишаха. И в последно време вестите ставали коя от коя все по-тревожни. Като виждали, че Аустрията е заета с несполучлива война на север347, из Влашко и Сърбия надигнали глави разните му там бежанци — все отбор девлет-душмани. Ако погледнеш, били главно хъшлаци всякакви, ама много, калабалък. И чудно нещо. Вместо да се срамят от прозвището си, те даже с гордост се наричали хъшове…

— Странно… — замислено проточи на това място Али ефенди. — През детството ми тъй беше и в нашия Сливен. Първенците зовяха сами себе си „елини“, а на простолюдието думаха на подбив „торлаци“. Да, ама торлаците никак не се срамеха от прякора си. И не само това, ами се хванаха за ръце и вътре в няколко години стъпиха на шията на елините. И работите се объркаха така, че името „елин“ стана позорно, а не „торлак“…

Разбира се — продължи разказа си гостът, — онзи, който най-мътел главите на хъшовете, бил все баш-душманинът: Раковски. Когато влашкият княз Куза паднал от власт, Диванът настъпил мамалигарите по мазола и ги принудил да заптисат размирника. Е, не успели наистина, този Раковски сварил да офейка в Русия, но файда тъй или иначе нямало. „Колко чини да махнеш една чумава овца, когато заразата вече е обхванала цялото стадо?“ — мъдро каза на това място Терджан Гюрсел бей, премълчавайки, че този израз той бе запомнил от словото на русчушкия валия. В отсъствието на главния размирник неговият помощник — някой си Иван Касабов — се разчевръстил, свикал най-отявлените хъшове и представители на много краища отсам Дунава („Кой знае не ми се вярва да е минало и без ваш сливналия, ефендилер…“) и есенес образували бунтарско гнездо, което нарекли Български таен централен комитет.

— Разбирате ли, ефендилер? „Централен“! Щом е централен, то ще рече от само себе си, че има и второстепенни, и третостепенни. И къде ще са те? — продължи да пита риторично Терджан Гюрсел бей. — Ами че тук, около нас. Може би да са се навъдили вече във всеки санджак, във всяка кааза…

— Аха! — кимна мютесарифът. — Сега ми става ясно що е това „комита“…

— Имало там също някаква си „Добродетелна дружина“, — разказваше нататък муавинът, — в нея се срещали и хора, дето ги биела парата. От своя страна, и Раковски също не стоял настрана; той пък уредил някакво си „Върховно началство“. Ама като ги погледнеш всичките — и Централния комитет, и „Дружината“, и „Началството“ — те са все от един дол дренки. И целта им еднаква — да вдигнат на въстание всичките подвластни на султана българи и те, подпомогнати от Сърбия, Влашко, Черна гора и Херцеговина, да откъснат от снагата на девлета тези най-богати земи, тукашните…348

Ахмед Джевад паша прекара език по засъхналите си устни и попита:

— И какво ще излезе от всичко това, бей?

Не питаше. Една голяма тревога беше изразена като въпрос.

Терджан Гюрсел бей сви охранените си рамене.

— Кой след Пророка може да надниква в бъдното, та да отговори с точност, мютесариф ефенди? Трябва да сме готови на всичко, разбирате ли, на всичко, тъй поръча да казваме негово превъзходителство. Същото ще река и на моя валия.

Беше странно: за своя пряк началник беят се задоволяваше да казва „моя валия“, докато за равния на неговия валия Мидхат паша не пестеше раболепие с това непривично „негово превъзходителство“. Дали противно на думите си Терджан Гюрсел все пак не надникваше в бъдното и там вече виждаше негово превъзходителство като велик везир?349

— Не може да се рече, че предупреждението на Мидхат паша е кой знае колко ясно — каза със запъване Мустафа Ариф бей; държеше се така, сякаш внезапно салтамарката му бе отесняла. — Какво ще рече „трябва да сме готови на всичко“, муавин бей? Например можем ли ние тук, от Сливен, да превием надолу вратовете на хъшовете от Влашко? Или ако Сърбия и Черна гора намислят да ни нападнат, да им избием този акъл из главите?

— Забележката на наиба е уместна, бей — подкрепи го Али ефенди. — Ние, които сме препатили разни вълнения на раята — в случая той говореше за неуспялата Хаджи-Ставрева буна, — най-добре знаем колко важно е да не се бездействува, когато се носи първият грохот на приближаващата буря. — Кадията се стресна от собственото си слово, ръката му изпусна порцелановата чашка, с която си играеше досега. Никой в стаята не разбра тази промяна, която стана пред очите им. А тя беше проста: Али ефенди се бе уплашил от думата „буря“, която неволно се бе откъснала от устата му. — Изобщо имаме нужда от по-точни напътствия, бей — завърши с видимо изменен глас.

— Напълно сте прави, ефендилер — почеса се по врата Терджан Гюрсел. — Е, хелбете, никой не очаква от вас — впрочем нито от нас в Едирне — да предотвратяваме войни или да смачкаме мутрите на разните там хъшлаци. Но работа и за нас има, ефендилер. Даже две големи работи, тъй го рече негово превъзходителство в Русчук, когато някои му зададоха въпроси, подобни на вашите. Ние трябва да удесеторим следенето на раята и да долавяме бунтарските й замисли, докато още едва-едва се помержеляват в главите й, това първо. И второ, да удсесеторим готовността на правоверните за действие — независимо дали то ще бъде за да се смачка една буна тъдява, или, да речем, да се воюва на Дунава или в планините на Черна гора.

— Е, това ние и без предупреждението на Мидхат паша непрекъснато го правим — каза мютесарифът, но гласът му не прозвуча особено убедително.

И с това щеше да приключи важният разговор с Терджан Гюрсел бей, муавин на одринския валия, ако Али ефенди не беше задал още един въпрос:

— А какво вярно има в мълвата, бей, че оня чапкънин Раковски берял душа?

— Чак да бере душа май не е истина — с нещо като усмивка отговори гостът. — Охтиката от години гризе дробовете му, туй е вярно. Вярно е също, че в Русия болестта отведнъж се е засилила, нашият човек захванал начесто да храчи кръв. И оттогаз при него непрекъснато била една от сестрите му из Котел, някаква луда крава, тъй я описват. Ама чак да бере душа… — Терджан Гюрсел отново помръдна дебелите си рамене. — Човек, що бере душа, не запрята ръкави да прави „Върховно началство“ и да стяга чети, не, цели алаи, за да пакости на падишаха…

Кадията разпери ръце и погледна с упование към небето:

— Аллах… Да чуя веднъж, че тоя душманин се е представил горе, ще опъна за правоверните една трапеза оттука чак до Ямбол…

Никой не му възрази.

4.

Като чу гласове в метоха, чорбаджи Евтим се изненада: где се е чуло и видяло посред божи делник сливналия да си остави работата и да тръгне по лаф-мухабети? Той поне не познаваше християнин в този град — независимо дали тежък търговец, или фукара абаджия, — способен на такова пилеене на време, пък на̀, горе вече се бяха събрали неколцина.

Приблизително такива мисли се въртяха в главата на чорбаджията, докато, задъхвайки се и пуфтейки, бавно изкачваше тежкото си тяло към онази одая на метоха, където обичайно се събираха общинарите. Бутна вратата и влезе. Мъжете вътре го разпознаха, преди още той да приспособи очите си към полуздрача, и се надигнаха да го посрещнат на крака; само един се поколеба, но и той последва останалите. Евтим се вторачи първо към него. Беше, разбира се, Йоргаки — той отколе се разпъваше на кръст от мисълта, че божем е кмет и пръв измежду първите, пък все трябваше да се съобразява с него, Евтим Димитров. Останалите в одаята бяха хаджи Гендо и Никола Феслията.

„Ясно! — каза си чорбаджи Евтим. — Йоргаки ни събира по никое време, анджък за да не се случи някой от онези…“

Преди трийсет-четиридесет години за „онези“ той щеше да употреби думата „торлаци“. Да, но за торлаци и елини отдавна, много отдавна не се приказваше в Сливен. А Евтим още не си бе измислил прозвище за общинарите — тях по неписано правило никой в града не зовеше, както се следваше, чорбаджии, — такива като Панайот Минков, Бяно Абаджи, главния учител Чинтулов, Русчо Миркович или оня хайдутин в попско расо Юрдан, които не можеха да се определят като бунтари, ала все теглеха общинските работи в такава посока, че нарушаваха установения от старите времена ред. Каза си всичко това чорбаджи Евтим и докато отговаряше на поздравите, продължи да търкаля през мисълта си:

„И само това ли останахме, боже мой? Аз, Йоргаки, и тия двамата, дето нивга не са родили нещо със собствените си глави, а са способни само на еветчилък към изреченото от кмета? — И въздъхна в себе си: — Лесно му е било някога на тате. Тогаз, преди Бяно Силдаров, първия торлак-общинар, да намери място между тях, целият съвет му е бил в ръката. Нека да дойдеше сега, да го питам аз как се управлява този град, в който по-лесно ще намериш турчин да спазва забраната на Пророка, нежели християнин да изповядва веруюто на «елините», благородните…“

Усети, че покрай тези невесели мисли е изпуснал нещо и докато заемаше място на миндерлъка, каза:

— Ще ме прощаваш, Йоргаки чорбаджи, не те чух добре…

— За Йосиф попитах. Няма го в града ли, що ли?

Въпросът тайничко поласка бащата: Йосиф още не беше избран за общинар, но ето — когато е за важни работи, търсят го.

— Не рачи да дойде — отговори. — Нали се е заплеснал по една фуста и се стяга да вдига сватба — такъв човек не го търси за работа.

В гласа му прозвуча почти неприкрито неудоволствие, което четиримата в метоха разбраха добре. Противно на обичая, който открай време господствуваше сред хората и семействата от тяхната черга, Йосиф нямаше намерение да се жени за мома от сой — в случая това означаваше семейство, което да е богато и да произлиза от предишното „елинско“ съсловие, а се бе заплеснал по една… дето просто да му се не начудиш на акъла. Защото Таша хаджи Йовкова имаше една гола хубост (нея никой в Сливен не си изкривяваше душата да отрече), но иначе не притежаваше нищо. Е, не можеше да се нарече сиромахкиня, но още баща й беше средна ръка онбашия във фабриката — това означаваше нещо като майстор на малка група, — пък след като почина преди десетина години, семейството му, вдовица с две дъщери, доста трудно свързваше двата края — главното му препитание идваше от златните ръце на Иринка, майката, която себе прочула като опитна шивачка. А за произхода — да не говорим: приказваше се, че баща й Нойко хаджи Йовков бил по майчина линия от коляното на оня хаджи Нойко Завераджията, който преди петдесетина години отървал въжето, защото се престорил пред турците на луд, а синът му хаджи Людскан бил от най-ревностните следовници на бунтаря Иван Селимински… Подхождаше ли такава мома да намери място под покрива на човек като Евтим чорбаджи? Пък когато приятели на Евтим — Йоргаки например — уж случайно бяха се опитали да разкандърдисат Йосиф и да му отворят очите за истината, той се задоволяваше да им отговори със смях: „На жената соят е като на ланшната зима снегът: ашладиса ли се тя към новото си семейство, отпиши я от стария й джинс. Не стана ли същото с Руска Кутьо Ганчева, а? Кой си спомня днес, че е от семето на Георги Силдаря и Бяно Абаджи? А за пари не искам и да знам — аз имам за две жени, пък баща ми…“

— Е, казвай, кмете — тежко и с нотка на умора рече Евтим, след като нагласи дебелите си меса върху миндерлика. — Трябва да е нещо много сериозно, за да ни събираш посред бял делник, а?

Както седеше на своето място, Йоргаки целият се извърна към него. Беше все така висок, едър и представителен, както в по-младите си години, само раменете му вече бяха едва-едва прегърбени и в косите, които се подаваха изпод феса, и в грижливо разресаните мустаци сребрееха бели косъмчета.

— Ще прецениш сам, Евтиме — пое спокойно тънката нападка, която се съдържаше между думите на чорбаджията. Сетне кметът пое дъх и каза: — Ония хъшлаци в Букурещ са ни погодили страшен кюлаф. Изпратили са мемоар до султана в Цариград и същевременно са го напечатали във всички вестници по Европата. Искат България и Турция да станат нещо като „единство в двойна плът“, както…

— Както в Австро-Унгария, а? — Хубавите вежди на Евтим, обикновено като изписани, в един миг се прекъснаха от дълбока бръчка.

— Както в Австро-Унгария — потвърди — Йоргаки. — Същата самостоятелност за двете, само гдето начело няма да е апостолическият император, а „правоверният“ падишах.

Вестта наистина беше важна. И нещо повече — неочаквана и зашеметяваща. Чорбаджи Евтим почувствува нужда да се съсредоточи, да размисли. Онзи глупак Феслията обаче не му даде възможност:

— Що ще рече туй мемуар, господин кмете?

— Ей таквоз, шарено! — сряза го Евтим, но Йоргаки не беше така строг и обясни; не можа да се разбере дали го стори, за да не остави своите хора без подкрепа, или за да покаже доколко е „на ти“ с речника на висшата политика:

— Мемоар е французка дума — каза. — Тъй се нарича, когато на цар или император писмено се даде молба или заявление за нещо си.

— Аха! — по своему го разбра Никола Феслията. — Нещо като арзухал, както му думат турчулята.

— Абе „нещо като“, ама не е баш „като“ — продължи да го поучава кметът. — Зер арзухал можем да дадем ти и аз, докато мемоари праща само господар на господар…

— Що думаш, Йоргаки!? — трепна не на шега хаджи Гендо. — Мигар оня чапкънин Георги Раковалъ̀ се е провъзгласил за княз или цар?

Йоргаки забеляза как с всяка секунда все повече „кипва келът“ на Евтим Димитров и се опита да предварди приближаващата буря:

— Абе хора, недейте задава тъпи въпроси бе! Кой може да се самовъздигне в цар, без да има царство под властта си?

Феслията не разбра усилията му и продължи да налива масло в огъня:

— Тъй де, хаджи Гендо! Всеки може да дума „Аз съм чифликчия“, ама колко пари му чини думата, когато целият му чифлик е лехата с лук и зелен боб в задния двор?

Чорбаджи Евтим не успя да се удържи повече. Или по-точно — удържа се, но само наполовина: не избухна и не наруга двамата празноглавци, но с глас, който не търпеше възражение, се освободи от тях.

— Е, чухте най-важното, хаджи Гендо и ти, Никола. Сега най-разумното ще е да се разделим. Като идвах, зърнах насам един от онези. — Нека припомним, че „онези“ бяха общинарите, които не само не играеха по свирката на Йоргаки и Евтим, но най-често налагаха на тях собствените си решения. — Ако подушат, че сме се събрали… Я поизлезте и дръпнете един тегел по чаршията. Нарочно гледайте да ви видят, та да разберат, че не шушукаме настрана от тях…

Повелята му доста смути двамата чорбаджии, но те не дръзнаха да се противопоставят и подвивайки опашки, излязоха. Като останаха сами, Евтим каза недоволно:

— Не мога да проумея защо ги водиш, тия! Когато е да се гласува нещо в общинските работи, тогаз разбирам. Ама щом е за нещо сложно и тънко като днес…

— Аз мислех — заоправдава се Йоргаки, — че трябва всинца…

— Всинца! Всинца! — надигна глас другият. — Щом му трябва акъл, лъвът ще повика за съвет Кума Лиса, не магарето. — След кратко замълчаване продължи по-тихо, но и по-загрижено: — Втасахме я, ако е вярно туй, което ни разправи одеве, кмете.

— Ако не беше вярно, нямаше да те викам по никое време, Евтиме.

— Хайде, нека почнем отначало. Кой е подал мемоара до султана? Раковски ли?

— Аман от тоя Раковски! — въздъхна с дълбока искреност Йоргаки. — Носят се разни приказки, че охтиката вече му крояла ковчега. Едната му сестра се върнала тези дни от Букурещ, другата отишла да го гледа — бил пътник, казват. Ех, да рече да пукне, ще дам софра, каквато не е запомнена в Сливен.

— Половината масраф ще е от мене, само да стане!

Странно съвпадение. Или кой знае — може би не беше никак странно. Тъй или иначе турските първенци и българските чорбаджии почти по един и същ начин се канеха да празнуват „на софра“ в случай, че се чуеше за смъртта на най-личния българин на епохата.

— Не отговори на въпроса ми, Йоргаки — напомни след кратък размисъл Евтим Димитров. — Раковски ли е написал мемоара? Просто не мога да си представя, че той, дето се изприщва от името на султана, ще е…

— Не е Раковски, Евтиме. Българският таен комитет го е написал и подал. Ама ще знаеш, това не е по-малко чудновато. От една страна, да правиш комитети и да въоръжаваш комити за въстание срещу султана, от друга страна, да каниш султана да се короняса за цар на Българско. Ти ги разбери, ако можеш. За мен дойде непосилно.

— Тази игра с мемоара е толкоз тънка, че не мога да си я представя без Раковски, ама нейсе, нека не садим на дъното ряпа. По-важно е как са погледнали на него агаларите в цариградските сараи.

— За това още няма никаква вест — вдигна рамене кметът. — Нали ги знаеш колко са чевръсти… То ще има да умуват, да теглят на везните, да се допитват до ингилизи и френци…

За малко се умълчаха. И до метоха стигнаха далечните шумове на Аба пазар и на Тевната чаршия.

— Докато агаларите се намъдруват, ние, тези като тебе и мене, ще бъдем най-зле — изпъшка по едно време Евтим. — Просто сме наникъде. Ако подкрепим мемоара, ще излезе, че падаме нещо ортаци с хъшовете от Влашко. Ако пък го отхвърлим и оплюем, а агаларите го възприемат, сетне и турци и българи ще рекат — на̀, тия са против султана. Както е речено, нито да кихнеш, нито да пръднеш…

— Има и трето „ако“, Евтиме, и то не пада по̀ стока от другите две. То е, ако издигнем глас, че не сме съгласни на никакви промени и искаме всичко да си остане както досега.

— Което, казано между другото, си е най-доброто — вметна Евтим.

— На мен ли го казваш? — изкриви устни кметът. — Да, ама сторим ли го, за нас живот в Сливен няма да има. Всичко, което не носи чалма, ще наскочи срещу ни. — И напомни: — Не ми се гради отново къща, Евтиме. Че подлудеят ли тукашните хайдутяги…

— Сега е мой ред да река: на мен ли го казваш? Обърне ли се времето, табаните и гърбът още ме болят от оня лобут. А на Йосиф пропаднаха поне половината от раздадените борчове — събра си ги само от неколцина безграмотни, дето не разбираха какъв тефтер им показва… Който има таквиз спомени, не смее да вика „Падишахъмъз чок яша!“350, Йоргаки.

Тишината — и заедно с нея гълчавата на града — отново нахлуха между тях. Двамата никога не си го казаха, но в този момент всеки от тях се чувствуваше безкрайно самотен.

— Какво да правим, чорбаджи Евтиме?

Кратко замълчаване, после съвсем неочаквано запитаният избухна в неудържим, налудничав смях. Задъхваше се, изчерви се, целият миндерлък се затресе с този негов смях, ако не даже и целият метох.

— Що ти става? — попита Йоргаки, след като го погледа със смес от множко учудване и мъничко уплаха.

— Просто си помислих най-нелепото нещо, кмете. — Чорбаджията направи усилие да се овладее, извади шарен месал и избърса влагата от очите си. — Това, че по такъв мъчен въпрос ти беше повикал да се съветваш с хаджи Гендо и Феслията…

— Обърках се — призна с неохота Йоргаки. — И сега съм объркан. Пък ако искаш да знаеш цялата истина — изобщо съм объркан, Евтиме.

— „Изобщо“? Ще рече — още преди да научиш за проклетия мемоар?

— Преди, преди. — Дълбока въздишка, откъртена направо от душата. — Понявга, когато съм честен пред себе си, си признавам, брате, че от живота ми излезе едно голямо нищо. Ако погледнеш отстрана — е, кмет, имоти, високо положение, имане. А всъщност всичко е кухо като кратуна на плет…

— Ще призная, не те разбирам добре — предпазливо подхвърли Евтим.

— Имаше едно време в нашия Сливен един стар турчин. Хаджи Рифат. Последен фукара беше, а целият град го почиташе — и турци, и българи.

— Помня го — кимна другият.

— Е, аз съм неговата пълна противоположност, Евтиме. Колцина в Сливен ме тачат истински? Ти, ония двамата, нека речем още петима-шестима. А останалите двайсет и пет хиляди? Пред мене свалят капа, а щом отминат, плюват връз стъпките ми. — Нова въздишка. — Имам, както знаеш, двама сина и една дъщеря. Синовете от години скъсаха с мене; даже да ме питаш къде са, не мога ти отговори. Но още по̀ боли от държането на дъщерята. Тенинка само преживява под покрива ми, пък иначе се държи по-чуждо от кой да е непознат по улицата. Отказа да се омъжи. Мислех, че е решение от ден до пладне, пък на̀ — вече е стара мома и стара мома и ще си остане. Може, дето е думата, всеки ден да харчи за своите си женски прищевки по една кесия351, а тя не взема нито една пробита аспра, работи при леля си Калуда разните там плащаници, антиминси и хоругви и щото изкара — това й е и за хляб, и за дреха. Кажи по съвест, Евтиме: не съм ли наистина кух като кратуна?…

— За втори път днес ще повторя думите ти: на мен ли го казваш, кмете? — тихо, съвсем тихо попита в отговор Евтим Димитров. — На мен, дето в целия си живот имах една-едничка искрица светлинка, моята Златина, а вече пълно десетилетие не зная жива и здрава ли е, представила ли се е пред господа Саваота, къде почива тленното й тяло?

— Да, сходна орис…

— Не е сходна, Йоргаки. Готов съм ей-сегичка да си дам едната ръка, за да заменя моята орис срещу твоята. Нека Златина да везе антиминси, плащаници и каквито си иска глупости, нека да не ми проговаря, но само да я виждам — повече от това не искам!

Като каза това, Евтим бавно, много бавно се изправи на крака, разкърши скованата си снага и наметна върху плещите шубата си.

— Не тръгвай, преди да ми отговориш, брате — спря го кметът Йоргаки. — Покрай този мемоар на влашките голтаци ни дебне беда. Не решим ли как да действуваме, а изчакваме други да ни наложат действията, то е все едно да си метнем сами примките на шията…

— Единственото, което мога да ти кажа, е да не избързваме, кмете. Да не избързваме, тъй думам аз. Никой не ни бие по петите още тозчас да отсечем с какво око ще гледаме на проклетия им мемоар. Нека поразмислим, нека поогледаме хавата, пък отговорът може би ще дойде от само себе си. „Нощта забременява, денят го ражда…“

И без да се сбогува, с тези думи Евтим излезе от топлата одая. До ушите му достигна приказката, която рече подире му Йоргаки:

— Като ти слушам поговорките, все едно че съм с Бяно Абаджи…

И това, че го сравниха са Бяно Силдаров, беше последната отрова за Евтим през този ден…

… Като извървя пъртината до вкъщи — беше краят на Малък Сечко, та снегът стигаше до над коленете, — той първо се отби в избата да удари едно пахарче „бяла Рада“ и тогава попита за сина си. Е, поне в това има късмет: Йосиф беше в посрещника и дращеше нещо по тефтерите си. Изглежда, че той по неведоми пътища усети нещичко от онова, което ставаше в душата на баща му, защото извърна към него красивото си светло лице, огледа го с кестенявия си поглед и попита:

— Що те е разтревожило, тате?

Бащата кръстоса по турски крака от другата страна на масичката, натъпка и запали чибук, смукна жадно няколко пъти и едва тогава разказа всичко на сина си.

— А, това ли било? — изкиска се Йосиф, след като го изслуша.

— Малко ли ти се вижда?

— Въобще няма нищо за гледане, тате. Не е във властта ни нито да спрем мемоара, нито да подскажем на везирите в Цариград как да му отговорят. И щом е така, избор нямаме — трябва само да се чака: щом султанът даде отговора си, ние веднага ще му държим исото352. И пак ще бъдем отгоре като бучка масло във вода…

— Звучи по-лесно, отколкото ще е на дело. А когато народът ни попита нас, общинарите, очи в очи, пък още не се знае царското решение?

— Ами че просто ще твърдите, че не сте чували за никакъв мемоар. И да ви го навират в очите, пак ще казвате, че нито сте го чували, нито виждали. Друго от вас не се иска.

Дълбоко в себе си чорбаджи Евтим изпита едновременно яд и възхищение. Възхити се той, че синът му така бързо и така ясно прозря, верния път. А се ядоса, защото преди години сам той, Евтим, беше човекът, който по този начин намираше изход в най-заплетените положения, докато сега се явяваше в ролята на пооглупял старец, дето трябва да бъде направляван. И като не намери какво друго да каже, потърси изход в едно не съвсем оправдано сопване:

— Дали си прав, или не, туй бъдещето ще покаже. А можеш ли да ми обясниш ти, господинчо, защо беше подигравателният ти смях?

— Ще ти го кажа точно както си го помислих, тате — със сериозност в гласа и лукави пламъчета в очите отговори Йосиф. — Рекох си, че, погледнеш, станало така, да си ми благодарен, загдето ще взема Таша. Нали главният й кусур е, че произлиза от коляно на бунтари? Е, дойде ли време султанът да се сдости с бунтарите, човек ще има да се думка в гърдите, ако е взел снаха от хаджи Нойковото коляно. Туй може не само да го спаси от нови тояги или куршум в сляпото око, но и още един лийакат нишанъ̀ да му спечели…

Бащата го изгледа продължително, пък се надигна и без да каже нито дума, излезе от посрещника. Отиваше пак в избата…

5.

Случи се така, че Бяно закъсня. За този товар губери в събота щяха да дойдат от далече, чак от Ескиджумайско, щеше да бъде непристойно да ги върне или да ги принуди да чакат тук, в Балкана. И Бяно остана — беше вече нощ, когато извади последните губери от коритото и ги просна на сергията. А докато сетне слезе в града…

Всъщност закъснението му не го тревожеше особено. Имаше достатъчно здрав разум, за да прецени, че за събранието ако не беше излишен, не беше и от незаменимите — сигурно щеше да се говори отново за бунт, за оръжия, за утрешни сражения, а в такива случаи младите твърде малко се нуждаят от един шестдесет и седем годишен съветник. Че искаха да се съберат в херодаята на дома му, беше лесно обяснимо — къщата на Силдаровци отдавна се знаеше за почти пустееща, никой от турските шпиони не би й посветил особено внимание и време. А там сигур щеше да бъде Боян — той щеше и да отвори навреме, и да позачисти прахоляка, та да не се посрамят от гостите. Е, то подобни гости наистина твърде малко забелязват чистотата, отоплението и другите такива подробности, ама все пак българска къща е — не може да се посреща в нея как да е.

Докато да слезе от Барите, докато да стигне до дома през смълчаните улици на Сливен, нощта отдавна бе прихлупила града и само нащърбеният сърп на месеца хвърляше бледа светлинка над пустеещите му стъгди и потъналите в сън махали. Като приближи към дома, Бяно все пак не забрави да прояви предпазливост — ослуша се продължително, слезе чак до другия край на сокака и се огледа за заптийската стража, сетне се върна по стъпките си и бутна портата. Вратата беше отворена, но едва направи крачка зад нея и откъм сянката на дувара го спря приглушен непознат глас:

— Стой!

Напуши го смях, но спря, подчини се. Същият глас му нареди:

— Кажи лозинката!

— Не я знам — простичко призна старият човек, пък усмивката продължаваше да се гуши под мустаците му.

— Тогава трябва да си отидеш, дядо — с уважение, но твърдо продължи гласът от тъмнината. — Тази вечер тук не може да влиза кой да е.

Бяно, разбира се, можеше да му каже, че в тази къща той съвсем не е „кой да е“, но случката го забавляваше и го подтикваше към шегаджийство.

— А що ще стане, синко, ако не си отида? Ей тъй на̀ — ако не те послушам и остана? Да ме гръмнеш не можеш — ще вдигнеш махалата. Или може би ще повикаш сеймените от конака, те да ме пропъдят?

Другият очевидно се затрудни.

— Ако упорствуваш — каза неуверено, — ще ме принудиш да си послужа със сила, дядо… колкото и да ме е срам от това…

— А, няма защо да те е срам — продължи по същия начин Бяно. — Щом си вардянин, трябва да си гледаш работата. Хайде!

— Какво „хайде“?

— Ами да ме изхвърлиш със сила. Иначе не само ще остана, ами и ще отида в къщата. И то — право в херодаята…

Онзи се отдели от сянката и приближи. В оскъдната светлина на призрачната вечер се забеляза само, че е млад и строен човек, донякъде се различиха и чертите му, но те не бяха познати на Бяно. Повече със смут, отколкото с колебание, момъкът показа, че се готви да го изтласка. За да го предизвика, Бяно понечи да мине покрай него по посока на къщата. Непознатият протегна ръце. И след секунда двамата се вчепкаха един в друг, плътно притиснали снага о снага.

За да не използува неочакваността, Бяно задържа хватката си малко така, за да разбере непознатият, че ще трябва да се бори не на шега. А той пък от своя страна скоро усети, че момъкът съвсем не беше от слабите — жилав и як беше този вардянин, гъвкав като тръстика и по мишците си имаше мускули, не валма памук. Това подтикна и Бяно, навярно за пръв път от десетилетия, да вложи в хватката си цялата своя сила; сила беше това уж на старец, но този старец някога бе прочут с мощта си на охранен бик, на това отгоре в последните петнадесет години не беше се излежавал по постелите, а бе живял в планината и се бе занимавал с труд.

Погледнати отстрана, те навярно изглеждаха като двама души, които само се прегръщат и бутат. Всъщност обаче в тази прегръдка беше вложено огромно усилие, от което пращяха стави и кокали. И постепенно в нея взе връх Бяно. Младото тяло между ръцете му лека-полека поддаваше, сякаш се смаляваше, а захватът на непознатия постепенно отслабваше. Тогава Бяно вложи всичко в един последен напън, краката на противника му се отлепиха от земята, а от устата му се откъсна неопределен звук, подобен на хлъцване — момъкът бе изпуснал въздуха из дробовете си. Бяно го подържа така, за да го омаломощи още повече, сетне го залюля и с внезапен жест го положи на плочника. Възелът на хватката им се разплете, двамата се раздалечиха, но, задъхани, няколко минути останаха така — мълчаливи и всеки на мястото си. Най-сетне младият човек на земята се размърда и произнесе глухо:

— След този резил ми остава само едно — сам да си мета въжето на врата.

— Кой си ти? — попита Бяно.

— Тодор ми е името, Тодор Харбоолу.

— Да не си от…?

— От тях съм, дядо. Син съм на тюфекчията Деню Харбоолу, сам аз си вадя хляба от тюфекчилък в дюкяна на тате. — И добави горчиво: — Ако баща ми научи за този ми позор, ще ме заплюе право в очите.

— Не си прав да се хулиш сам, Тодоре — великодушно го защити старият човек. — Всъщност ти като нищо можеш да ме надвиеш…

— А, ще те надвия! — тъжно се присмя на себе си другият. — Ако поискаше, ти щеше да ме счупиш на две като съчка…

— Вярно е. Ама то не беше от по-голямата ми сила или от някакви чалъми. Ти просто се подлъга от каяфета ми — где ще очакваш, че един побелял дъртак ще е опазил нещичко от силата си? — Бяно усети, че е напипал нишката, по която ще съумее да изтрие срама на момъка, та продължи: — Сигурно си чувал от приказките и песните за „Дете — Големеше“. Е, онова там, дето било един лакът голямо, пък надвивало всички най-прочути пехливани. Защо, мислиш, е успявало, Тодоре? Било е ячко, вярно, ама само това ли е? Не, не, разковничето е другаде. Всички са гледали на него като на невръстно дете и докато да разберат чутовната му сила, то вече ги е тръшвало на земята. Същото стана и сега, само дето пред тебе не беше лакът-дете, а беловлас старец. Нямаш причини да се срамуваш, вярвай ми!

— Благодаря, дядо, от сърце ти благодаря за утешителните думи — каза момъкът, докато се надигаше. — А ти ще имаш ли добрината да ми кажеш кой си?

— Ами че аз съм стопанинът на този дом, синко.

— О! Бяно Абаджи!…

Бяно се разсмя полугласно, но искрено, от сърце.

— Вас всеки в Сливен ви познава, господин Силдаров. — Тодор Харбоолу неусетно премина на „вие“ и на „господин Силдаров“. — И всеки ви уважава за отечестволюбието ви. Пък за силата ви се говорят чудеса! Вярно ли е например, че едно време, по „Първото Московско“, сте удържали на плещите си цяла военна каруца, натоварена с гюллета и куршуми?

— Остави, остави тези стари работи! — смъмри го смутен Бяно; похвалите го бяха едновременно разчувствували и объркали. И рече със смях: — Е, сега, като се опознахме, ще ме пуснеш ли да мина?

Момъкът не каза нищо. Само свали калпак и се поклони.

Когато влезе в херодаята на собствения си дом, събранието там беше вече започнало. Бяно спря на най-долното стъпало и се огледа. Помещението се осветляваше от няколко лоени лампи и свещи, та прозорчетата към двора предвидливо бяха затъмнени. Имаше до двадесет-двадесет и пет души, насядали с кръстосани крака по рогозките и чергите. Пред тях единствен прав стоеше великанът Анастас хаджи Добрев и им говореше. Но като го забеляза, той си прекъсна за малко приказката и го поздрави с лек поклон. Бяно му отговори, но не се зарадва на този израз на уважение — така събра в себе си погледите на всички, а той винаги се стесняваше, когато се озоваваше в центъра на хорското внимание.

Поне половината от мъжете в херодаята той не позна — предимно най-младите, може би калфи и чираци по дюкяните. Между останалите обаче видя върлинестия и пепеляв в лице Стефан Гидиков, кльощавия даскал Инзов Злъчката, двама от синовете на Никола Кебеджията, собствения си син Боян и до него привързания до смърт към Боян момък по прякор Гунчо, също още неколцина познати по лице, но с позабравени имена. В съвсем отделна групичка бяха насядали „старите“, които бяха удостоени да са поканени — Кебеджията, Русчо Миркович, поп Юрдан, а също Панайот Минков и даскал Добри Чинтулов, на които по възраст май не им беше мястото тук. Бяно на пръсти отиде до тази последна групичка и седна между поп Юрдан и Чинтулов.

— Какви вести е донесъл Анастас от Влашко? — попита тихо Бяно.

Учителят понагласи очилата си и приведе към него пълното си тяло.

— Шарени, господин Силдаров. Хубави и не съвсем хубави. Голям е подемът там, българщината кипи и искри, готвят се велики работи, ала в същото време по върховете цари разединение. Не са сплотени нашите ръководители там…

Един далечен, много далечен спомен се мярна в съзнанието на стария човек — приказката за братята и снопа пръчки, която на млади години бе чул от един също така уважаван и също така пребогат на натрупани знания учител.

— Вечното проклятие на народа ни — прошепна в отговор. — Разединението ни преследва още от цар Кубратово време. — Той не забеляза учудения и възхитен поглед през очилата с телените рамки. — А Раковски? Каза ли Анастас нещо за Раковски?

— Отива си — мрачно отвърна запитаният. — Гърдите му били разядени от проклетата болест. Ще осиротее земята българска…

И след това подсказа, че има желание да слуша словото на хаджи Добрев. Бяно Абаджи също се заслуша. Учителят-великан точно разказваше за образуването на Българския таен централен комитет, за по-видните негови членове, за неизмеримия заряд на родолюбие, който е съпровождал всяко негово заседание, всяка негова дейност. Накрая обаче неизбежно стигна и до мемоара до султана, подаден преди месец и половина, през февруари. И сигурно усети вътрешното несъгласие на слушателите си, понеже изведнъж се измени, стана някак си излишно многословен в обясненията си.

Бяно побутна съседа си от другата страна:

— Няма ли да станеш и да кажеш на даскал Анастас колко се израдвахме ние на този техен мемоар?

— Няма! — поклати русо-бялата си грива поп Юрдан.

— Учудвам се — стрелна го с очи старият човек. — Не можех да си представя, че българин като поп Юрдан ще мълчи при една подобна нелепост. И не само нелепост, а направо предателство към българщината.

— Този поп Юрдан, който седи тука, не е онзи, когото ти помниш, бате Бяно — мрачно и някак безжизнено отговори свещеникът. После се почука по гърдите: — Ей тука поп Юрдан не е като предишния…

— Откога, Юрдане? — тихо, съвсем тихо попита Бяно.

— От шейсет и трета. Откогато разбрах, че — как го рече одеве? — предателството към българщината си имало дълбоки корени и в собствения ми род. Имам ли право аз, еднокръвният със сливенския Юда, да съдя предателството на другите?

— „Всяка коза — на свой крак“, Юрдане. Какво си виновен ти, че някакъв случаен твой роднина…

— Да, много случаен — на брат ми син!

— … че някакъв случаен твой роднина е станал издайник?

Една неопределена въздишка беше единственият отговор.

Но като отказа да се обади поп Юрдан, парливият въпрос не остана незададен. Между седналите по-напред в херодаята се надигна Димитър Инзов и като оцветяваше многократно словото си с „Майката…“, изрази недоумението на всички сливенци към основното: как е възможно човек в едно и също време и да е родолюбец, и да желае поганецът-султан да седи на трона на Борис, Симеон и Асеневците.

Анастас хаджи Добрев очевидно беше готов за подобна нападка:

— Ако е в спор с комшията си за една изчезнала кокошка, човек може да е вироглав и неотстъпчив — каза той. — Но когато си е поставил за цел да възкреси из пепелищата отечеството си, той е длъжен да бъде гъвкав, да умее да отстъпи в едно, за да получи другаде две, да има за оръжие меча, но и хитрината.

— И в такъв случай, господин хаджи Добрев — прекъсна го на това място Панайот Минков, — вие може би ще се съгласите да ни изясните каква е тази хитрост, която се крие в мемоара?

Въпросът затрудни учителя:

— Разбира се — каза той просто. — Не виждате ли братя, че от едната страна са господа агаларите, затънали в невежество, тъпота, безделие и назадничество, от другата — вие, и то в подем, какъвто историята ни от много векове не помни: подем в училището, подем в занаятите, подем в търговията, подем във всичко? И трудно ли е да си дадете сметка какво ще последва, ако речем да имаме самостоятелност и развързани ръце, па макар и в границите на Турската империя?

— И с яллията султан начело — язвително вметна Злъчката.

Анастас хаджи Добрев се престори, че не го е чул, но безпогрешно усети, че тези няколко думи разрушиха магията и убедителността на словото му. И затова продължи още по-разпалено:

— Аз ще ви отговоря, братя. Получим ли самостоятелност, пък била тя и частично ощърбена и под скиптъра на яллията султан, вътре в десет години цялата османска империя, разбирате ли, цялата, ще бъде под сянката на уж зависимата България и султанът ще бъде само едно чучело в Цариград. Индустрията, търговията, хлябът, занаятите, изобщо парите — всичко ще бъде в български ръце. Е, кажете, братя, ние, които сме търпели пет века робство, в името на такава цел, каквато ви описах, не си ли заслужава да претърпим още десет години зависимост?

Когато в Сливен научиха за мемоара на БТЦК, всички някак много лесно лепнаха срещу него думата „предателство“. Сега обаче словото на учители ги стъписа и в същото време ги накара да погледнат на действията на Централния комитет от съвсем друга точка. Никой не изрече въпроса: „А дали пък родолюбците от БТЦК, не така разпалени и непримирими като нас, не са стъпили на най-вярната пътека?“, но той витаеше във въздуха на херодаята. Не се знае как и докъде щеше да действува тази магия, ако не се бе изправил онзи Илиян Господинов, когото знаеха като Гунчо, и не бе заявил:

— Може тази хитрина, за която говорите, господин учителю, да е динена кора под петата на султана, ала аз за себе си ще кажа, че не я възприемам. — Сетне хвърли поглед към всички събрани. — На турско дроброжелателство не вярвам, приятели. И ако ще звездите от небето да ми свалите, не мога да си представя, че турчинът може да види как се изплъзва от ръцете му силата на царщината — парите, фабриките, търговията и другите неща, за които каза господин хаджи Добрев — и да се примири, че неговите роби, раята, с разум и трудолюбие са го поставили под себе си. Усети ли такова нещо, той ще хване пак ятагана и ще върне старото… както на дело го е правил петстотин години. Поради това аз съм за мъжката борба — гърди срещу гърди и ятаган срещу ятаган. И тогава да докажем достойни ли сме да имаме собствено царство или не сме. Това е.

Одобрителното шумолене, което премина като вълна̀ през събранието, показа, че Гунчо далеч не бе единственият, които се придържаше към правилото „или-или“. А откъм стълбището един нов глас съвсем недвусмислено отхвърли дипломацията в полза на войната:

— Изобщо аз ще посмея да помоля господина хаджи Добрева да ни каже ясно и разбрано: нашите вождове във Влашко стягат ли се да се изпитаме „кой кого“ с гаджалите или туй да го подхванем ние?

Бяно Абаджи погледна към стълбите. Навярно бяха сменили вардянина при дворната порта, защото говореше същият млад човек, с когото преди половин час си бяха премерили силите. Огледа го с любопитство. Тодор Харбоолу не беше от съвсем младите, трябва да беше някъде към трийсетте. Беше плещест, с къс врат; плешивостта на джинса му отрано бе захванала да се появява у него, та челото му застрашително се бе устремило към тила. Имаше квадратно костеливо лице, разделено точно наполовина от черни палабуюк мустаци, над които блестяха две остри, кръвнишки очи.

— Искам да успокоя онези, които мислят като Тодор Харбов — прие предизвикателството хаджи Добрев. — Във Влашко аз видях, господа, десетки българи, събрали се там от четирите краища на злощастното ни отечество, които по войнственост, нетърпение и готовност за битка не отстъпват на кого да е измежду нас. Не липсват между тях и наши сливналии. И докато мъдрите се намъдруват и преговарят чрез мемоари със султана, те едва чакат майчицата Стара планина да раззелени дърветата си и ще развеят байраците на бунта по върховете й.

— Е, това вече е приказка като за нас! — отсече един младок вляво. По приликата, която имаше с Гунчо, Бяно помисли, че трябва да му е брат или поне много близък роднина. И не се излъга — беше Стефан Хитрия, по-малък брат на Гунчо.

— Няма защо да се лъжем, приятели — продължи вече по-възбудено Гарибалди. — Тези наши братя, макар преминали усилен талим и в ръце с най-добро оръжие, не могат да превият врата на царската войска. Те ще разчитат да запалят искрата, пък за да лумне от нея огънят, ще разчитат нам, на българите под ботуша на Абдул Азиса.

— И няма да останат излъгани! — разнесоха се гласове от всички страни. — Ние, сливналии, пък и балканджиите от каазата, не сме привикнали да чакаме наготово и няма да се посрамим, когато зърнем знамето на бунта да плющи на „Българка“!…

— Това беше другото, което исках да ви кажа, братя — надвика ги учителят. — Призовавам всеки, който носи в гърди българско сърце, да се готви за битка. Ден и час не знам… пък и да знаех, нямаше да ви ги кажа. Но съвсем честно ви заявявам, че няма да минат и три месеца и бойната тръба ще ни призове. И че онзи, който ще върви начело на сливенската дружина, ще се казва Анастас хаджи Добрев!353

— На крачка след тебе ще бъда аз, учителю! — бързо извика Гунчо, сякаш нетърпелив да си запази по-лично място срещу турските куршуми.

— И аз!… И аз!… И аз!… — екнаха гласове отвсякъде.

И докато Гарибалди приканваше младежта още в неделята след Заговезни да поднови упражненията си горе, по боазите, някой отприщи войнственото си настроение съвсем по сливенски тертип, като запя полугласно с хубав гърлен бас:

Най-близките до него сякаш се поколебаха между словото на учителя и призивните звуци на песента, пък подхванаха заедно с него:

Малко по малко и другите в херодаята се запалиха от тях и присъединиха гласовете си към техните.

Анастас хаджи Добрев като че отначало се поразядоса, загдето не му позволиха да довърши важната си приказка. Но после се засмя широко, с махване на ръка прати всичко друго по дяволите и запя с останалите.

Вече опитен в съзаклятията, Гарибалди не пусна всеки да си ходи както поиска, а най-напред изпрати съгледвачи по четирите краища на махалата и после освобождаваше по трима, по четирима наведнъж, не повече. Така отпрати той всички, даже и Боян, сина на стопанина. Бяно Абаджи разтълкува това като разумни действия на обигран ръководител и то беше вярно. Но писано било веднага след това да разбере, че имало и нещо повече. И то такова, че той, старият човек, никога нямаше да го забрави.

Когато останаха сами, Бяно понечи да внесе малко ред в разхвърляната херодая, но думите на Анастас хаджи Добрев го спряха:

— Хайде, приготвяйте мюждето, господин Силдаров!

Смътна и неясна надежда трепна в сърцето на стареца. Уплашен да не се въведе само в болезнено разочарование, той каза предпазливо:

— Мюждето според хабера, учителю…

— От тази уговорка положително ще съм на кяр — засмя се подкупващо хаджи Добрев. После спря, сякаш да си поеме дъх, и изрече наведнъж: — Поклон и синовна целувка от Найден, Бяно Абаджи!…

— О, господи!… — възкликна стопанинът и не позна собственият си глас. Той така невъздържано дръпна за ръкава госта си, че двамата не седнаха, а почти се повалиха върху някакви възглавници на пода. — Говори, говори, за бога, учителю!… Здрав ли е Найден? Видя ли го? Разменихте ли барем по една дума? Сит и облечен ли е?…

Затрогнат от този изблик на бащината любов и удавен от градушката въпроси, учителят приласка стария човек, като обгърна раменете му.

— Само се успокойте, господин Силдаров. Ще отговоря на всичко. И друго ще ви кажа, за което може би вие няма да се досетите да питате. Успокойте се, успокойте се… Да, виждах се с Найден. И то не веднъж и не дваж — много пъти бяхме заедно. И в хана, където живеех, и в другия, където е сборището на хъшовете, и по улиците на Букурещ.

— Жив и здрав ли е?

— Не жив и здрав, а направо пращи от здраве. Учил е той военния занаят в Легията в Белград, пък като я разпуснали, помаял се из Сръбско, като си вадел хляба, както се случи. В шейсет и четвърта отново застанал под байрака на Панайот Хитов и с него и Коста войвода пошетали из Българско, главно из Видинския край и към Кулско, но туй вече не се услаждало нему, който се имал за войник, не за хайдутин. И като преминали наесен пак оттатък, не потърсил повече място в четите, макар да го канили такива известни войводи, като Желю, Филип Тотю, Стефан Караджата, Хаджи Димитър…

— Хаджи Димитър? И той ли е от известните войводи?

— И още как! — разпери ръце учителят. — Може и мъничко да преувеличавам, но нашият Хаджия комай скоро ще затъмни и учителя си, че и старите войводи.

— И какво казваш за Найден? — върна го към разказа му Бяно.

— Той вече не е хайдутин, а революционер. И в последните две-три години комай е само във Влашко. Кога в Букурещ, кога в Галац и Браила… Опазил се е справедлив и честен, води живот за пример, та се ползува от всеобщата почит на хъшовете.

— За втори път употребяваш тази дума, учителю. Що значи тя?

— Тъй се зоват сами за себе си онези отчаяни народолюбци във Влашко, господин Силдаров, които не са могли повече да търпят робията и са посветили себе си на свободата. Няма защо да крия — не е лек животът им. Хващат се те на каква да е работа, начесто само за залък хляб и паница боб, ямите по потурите им са една до друга като камъните на уличен калдъръм. Но нито веднъж не чух от тях оплакване. Защото те притежават нещо, което многократно изплаща мъките им — съзнанието, че са полезни, и вярата, че утре свободата на отечеството ще мине по техните застлани кости…

Бяно се прекръсти мълчаливо. Учителят не разбра какво се криеше зад този кръстен знак — благодарност, че синът е още жив, или молба и надежда сред костите, по които ще мине свободата, да не са и Найденовите.

— И Найден?…

— Да, Найден е измежду тези хъшове. И то от най-личните. Никой не може да каже, че кога да е приспал съвестта си, за да облекчи съществуванието си по нечестен път. Нищо, че не му е първица да си легне с гола водица в стомаха. И затова всички го уважават. Търсят го да се допитат до него и най-видните ни големци. Сам Раковски не се е посвенявал да поиска съвета му и се е хвалел, че са нещо рода.

— Щастлив и доволен ли е той, Анастасе?

Учителят сви рамене.

— Те са особени хора, хъшовете. Покрий ги от глава до нозе в злато — няма дори да се усмихнат. Но кажи им, че утре, не, след час ще загинат за България, те ще са щастливи и весели, както не е щастлив младоженик в деня на венчилото си. — Кратко замълчаване. — За голямо съжаление аз на два пъти причиних горчивина на Найден, господин Силдаров. Първом когато му казах, че бог е прибрал майка му, а сетне и леля му Трънка. Дълбоко, чак до дъното на душата си се наскърби Найден. Отидохме заедно в един храм, където се черкуват хъшовете, и той запали свещи за упокоение и на двете. Не знам дали е допринесъл, за да имат те мир на небето, но това положително не облекчи собственото му страдание.

Бяно се прекръсти повторно и придружи жеста си с горестна въздишка.

— Спомена, учителю, че на два пъти си го огорчил…

Кой знае защо, Анастас хаджи Добрев отмести поглед.

— Не два пъти, а двеста по два пъти, Бяно Абаджи. Когато той ме разпитваше и очакваше да му кажа поне една думица за Златина чорбаджи Евтимова, пък аз не намирах сили да го излъжа. Найден не престава да живее с мисълта за нея, Бяно Абаджи. И не се засягай, но ако веднъж ме попитваше за вас, дваж или триж — за нея.

— Горките деца! — промълви старият човек. — Такива страдания за чужди грехове…

— Найден никога не е потърсил друга жена, Бяно Абаджи. Никога! А там е такава леснотия — просто да протегнеш ръка и… Но той — не! Кълна се в майка си, че за Найден съществуват само две неща: България и Златина. А такъв човек не бива да бъде лъган… дори когато е за негово добро. Не намерих сили даже да му река, че е жива…

— Не те упреквам, Анастасе. На твое място и аз бих постъпил така. Една голяма обич не търпи лъжа, пък била тя и най-благородната. — Нова въздишка. — И той, думаш, е между онези, които ще тръгнат…?

— Трудно ми е да отговоря, щом думата е за Найден. Ако през Дунава минат чети, той навярно няма да е сред тях — отрекъл се е от четите и надали ще отиде против разбиранията си. Но ако се сбере войска, българска войска, тогаз не мога да си я представя без него.

Те замлъкнаха и тишината на нощта нахлу по стълбите и изпълни херодаята. Като че ли единият бе свършил въпросите, а другият — разказа си. После с внезапно движение Бяно грабна десницата на учителя и преди онзи да се сети да я изтегли, долепи устни до нея.

— Как можахте, господин Силдаров!…

— Не се сърди — това е моето мюжде, сине.

6.

Над Сливен витаеше нещо смутно и тревожно — никой не можеше да го определи с ясни думи, но всички го усещаха. Според едни то приличало на лятната мараня, която трепти и проблясква над земята, други го сравняваха с тежките есенни мъгли, които се спущат от Карандила и прихлупват като покров града и околността. В тези сравнения може и да имаше нещо вярно, но онова, невидимото и неотразимото, което властвуваше над Сливен, беше по-смущаващо от маранята и по-тягостно от мъглите. То тежеше върху хората по-скоро като предчувствие за нещо съдбовно, нежели като природно явление.

Ако не беше такова време, венчавката на Йосиф Евтимов и Таша Нойкова хаджи Йовкова щеше навярно задълго да не слиза от устата на сливенци. Не само заради великолепието си (обредът се бе извършил от петима свещенослужители, начело с одринския епископ Григорий, проводен лично от владиката — уважение, което отдавна не се помнеше по тези места), но и заради необикновеното свързване на два толкова противоположни рода. Не е често събитие един верноподанен на султана и на Фенер чорбаджия-лихвар да се жени за сиромахкиня от бунтарско коляно, нали? А сливналии почетоха бракосъчетанието им (носеше се от уста на уста, че чорбаджи Евтим бил възложил на едного да си пише кой е бил на венчавката и кой — не), но сетне бързо-бързо го забравиха: сетивата им долавяха грохота на нещо още неопределимо с думи, което обаче сигурно приближаваше, та хич не им беше до пищни сватби и одрински епископи.

Единственият извън младоженците, който сега и задълго беше под влиянието на това венчило, като че ли беше Евтим Димитров, свекърът. Той твърде много време не бе крил от хората недоволството си от чудашкия избор на своя син, пак наскоро след като снахата влезе в къщата им, започна да не крие от себе си, че Йосиф бе проявил и тънък вкус, и изумителна прозорливост. Не само заради пищната хубост, с която природата бе обдарила снахата — едновременно като тополка стройна, но и по женски закръглена където трябва, с кестеняво-червеникава естествено къдрава коса, големи бадемови очи, две тънки и подвижни като пиявици вежди над тях и със също две чаровни бенчици от лявата страна на устата, пък от цялото й бяло-румено лице се излъчваше нещо топло и сияйно, нещо сякаш омайващо и запленяващо, за което Евтим не можеше да намери вярната дума. И все пак, каза се, не заради външността на Таша чорбаджи Евтим се отрече и от думите, и от схващанията си, наследени от много поколения сребролюбиви предци, които оценяваха хората преди всичко по има̀нето и соя им. Защото в този дом — зловещо-безжизнен и смразяващ като гледката на празен ковчег — дъщерята на шивачката Иринка внесе не само ведростта и чара на своята усмивка и благопристойното си държане към мъж и свекър, но и някакъв прилив на живинка, на пролет, на празничност, на човешка топлота, каквито той отдавна, много отдавна не помнеше. Понякога Евтим се опитваше да изрови от паметта си кога за последен път бе зървал подобна свежест и бликаща жизненост между четирите оградни стени на бащиния си дом, но винаги бе побързвал да прогони напиращите спомени — иначе неизбежно трябваше да изрече пред себе си името на позабравената си братовчедка Божура, пък малко други неща го дразнеха колкото спомена за нея.

Съдено било обаче в този априлски ден на 1867 година чорбаджи Евтим да разбере, че както розите имат бодли, така и снахата Таша не е направена само от заслепяваща женска хубост и кротко послушание.

… Привечер Евтим се прибираше разгърден към къщи — сгрели го бяха не само подранилите априлски горещини, но и мълвите, които доброжелателни уста на няколко пъти днес бяха нашепвали в ушите му. Отвори портата, прекрачи и краката му от само себе си спряха там — изгледът на тази къща и този двор, които уж познаваше над шестдесет години, го прехласна. Защото всичко извън калдъръмената пътека с каменните фигури снахата бе превърнала в просторна градина, която грабваше очите и спираше дъха — две широки лехи бяха нагъсто засети със зюмбюли, едната със сини и другата с розови, а помежду им, проточена от дувара чак до подножието на къщата, ги делеше трета по-тясна, цялата в червени лалета. Лалета имаше също в саксии току до оградката на чардака — тях пък Таша бе поставила да се редуват по две жълти и едно червено… Кой да помисли някога, че няколко цветенца могат до такава стелен да преобразят един дом?

Понарадва очите и сърцето си чорбаджията, пък като усети, че част от кахърите останаха някъде там, отвъд портата, се по-ведра душа закрачи към къщи. И както всеки ден — чудно как ли издебваше връщането му? — снахата усети стъпките му, излезе да го посрещне, а когато той й подаде ръка, тя се приведе и я целуна чинно. „Хайде, хайде!…“ — уж я смъмри свекърът, пък вътре в себе си изпитваше задоволство; откакто се помнеше на света, засвидетелствуванията на почит и сърдечност май не бяха намирали подслон под този покрив…

Таша му помогна да се съблече, наметна на охранените му плещи по-леката шубурка, с която прекарваше вкъщи, после му поля на мивника. Не беше нейно задължение — същото това можеше да върши коя да е слугиня, — ала личеше, че тя го прави от добро сърце, а не за някаква изгода и това уж малко нещо веднага променяше стореното, превръщащо го в жест на уважение и дъщерна обич.

— Гладен съм като вълк… — примляска шеговито Евтим.

— Сложено е, тате — успокои го тя. — Само да повикам Йосиф и сядаме.

— Я го повикай, я го повикай! Раничко е, да, ама такива миризми стигат до носа ми, че се усетих, сякаш от една неделя не съм ял…

Той се чу и сам не повярва на себе си — не помнеше кога да е през живота си така изтънко да е възхвалявал труда на някого.

Не мина много и бащата и синът сядаха от двете страни на софрата. Не се искаше кой знае каква наблюдателност, за да се види, че софралъкът354 и покривката на трапезата просто трептяха от чистота, блестяха също паниците, лъжиците и бонелите, излъскани с пясък до бяло. Преди да насипе гозбите, снахата попита:

— Ще пийнете ли по глътка ракия?

И за втори път в този час Евтим с изумление се чу да казва:

— А, не, няма нужда…

Йосиф го изгледа ококорено. И този му поглед вбеси бащата — че открай време обичаше да си посръбва, туй беше известно, ала чак пък да се пулят насреща му, ако откаже чашка ракия!…

А истината беше, че комай за пръв път се случваше да откаже ракия или вино. И защо го беше направил, трудно му идеше да определи; по-късно, когато размишляваше върху това, щеше да си каже, че изрядността на снахата го бе посрамила — само като си представеше да клопне пиян върху тази ослепително чиста трапеза и му се отщяваше. Но това Евтим Димитров си го помисли по-късно; сега той просто се разядоса на сина си. И го погледна преднамерено придирчиво — искаше му се да му намери някакъв кусур, че да се почувствува отмъстен. Не беше лесно обаче да намериш кусур на Йосиф — по това време около трийсет и пет годишен, а на изглед над четиридесет, той още повече приличаше на именития си някога дядо: висок и с права снага, с добре разресани коси и мустаци, в които светлееха няколко подранили сребърни косъмчета, и с бяло-розово лице, от което просто бликаха мъжко самочувствие и гордост. Като не намираше друго, Евтим щеше да си каже в себе си някоя злъчна дума по повод на ранното побеляване — нещо от рода на: „Не се види, че е одъртял, може да го вземат за баща на жена му“ — ала в един миг забрави и озлоблението си, и дребнавата си придирчивост. Защото зърна нещо, което смути и поуплаши бащата в него: отвъд хубостта и показното самочувствие лицето на Йосиф безпогрешно издаваше още умора не като за годините му, душевно вкоравяване, хитрост, която може би преминаваше в най-обикновено лукавство, и студенина, граничеща с жестокост. Откъде е могъл Йосиф да придобие тези черти? Бащата прерови в паметта си, но нито в рода на баща си, нито в рода на майка си намери човек, който да ги е имал. Как ги е придобил тогава Йосиф? Какво е вършил досега, което да се е отпечатало по такъв начин върху образа му?

Истината всъщност беше много проста, но Евтим не можа или не пожела да си я признае: битието на безсърдечния лихварин малко по малко бе наложило своята сянка както върху душата на Йосиф, така и върху лицето му…

— Ракия не ща — каза гласно, — ама с удоволствие ще му ударя една градешка кираца с яденето.

— И аз няма да откажа един стакан от градешката — присъедини се към него синът и Таша, още не седнала, побърза да изпълни желанието им. Също и прислугването на трапезата не влизаше в нейния дълг (в този дом слугите и слугините никога не бяха липсвали), но тя го праваше по своя воля, а то пък по тайни пътища гъделичкаше суетата на мъжа и свекъра й.

— А ти, булка? — попита Евтим, като видя, че тя не слага чаша за себе си. Снахата замълча смутено, но затова пък Йосиф се похвали:

— Не я карай, тате. Днес и за още бая̀ време на Таша не й се полага да се целува с чашата…

Ръката на бащата, която тъкмо поднасяше първия залък хляб към устата, увисна във въздуха:

— Ама да не би…?

— Точно така, тате, точно така. Ако е рекъл господ, есенес може да те направим дядо!

— Вярно ли е бе, деца! — искрено се зарадва Евтим. — Дявол да го вземе, това се казва новина. И тя трябва да се полее, ей! — Той остави хапката и вдигна стакана. — За здраве на булката и за онова, дето го чакаме!

Двамата със сина опразниха чашите си, а Таша побърза да ги напълни отново. И вечерята започна.

До някое време ядоха мълчаливо, после — очевидно все още под влияние на хубавата вест — Евтим произнесе със загриженост и упование:

— Нека даде бог внучето да си дойде с късмета. Че каквото се приказва из града… — Той въздъхна угнетено и посегна пак към чашата. — Иде нещо, деца. — Бащата гаврътна виното и с горното на ръката си обърса мустаците. — Иде нещо, дето никой не може да го предвиди що ще бъде: болест като чума ли, вихрушка, каквато даже и ние, сливналии, не сме виждали, или пък потоп, както го пише в Библията. И Сливен не можеш да го познаеш — все шушукане, все кахърни погледи, все уплахи.

— Ба! — мрачно подхвърли Йосиф. — Не е все кахъри, все уплаха, тате. Има в града една пасмина, дето с разперени обятия очаква туй „нещо“, че даже ума си разпъва на кръст какъв колай да измисли, за да го подпомогне, когато дойде.

— Чирачетата и беднотията…

— Те — по същия начин потвърди синът. И добави с нещо като погнуса: — И кой знае дали не чакат отново да видят как горят тефтери…

— Ще ме извинявате — намеси се в разговора Таша, — ала не ви разбирам думите. Уж за чума и потоп говорите, пък някои ги чакали не със страх, а с надежда. Туй просто не го проумявам — где се е чуло и видяло разумен човек да е нетърпелив за злото?

Те я погледаха изпитателно — младата жена говореше сериозно, не се шегуваше. И все пак Йосиф каза, без да повиши глас, но сопнато:

— Като те слуша човек, ще рече, че не сещаш какъв вятър вее навънка и люлее всичко — къщи, балкани и хора…

— Наистина нито усещам, нито разбирам разговора ви — отговори тя без дързост, но и без уплаха. И прибави, сякаш между другото: — Може да не сте забелязали, ала откакто се венчахме, аз не съм излизала извън портата на този дом. Пък не може да се каже, че кой знае колко люде ни посещават.

Евтим Димитров й хвърли един пронизващ поглед. Виж я ти, снахата — тя съвсем не била такава безобидна мушица, както двамата с Йосиф си я бяха представяли досега. Защото отвъд привидно простичките й думи старият и опитен чорбаджия усети поне три нападки: че в новия й дом я държат едва ли не под ключ, не я извеждат дори до църква или до дюкяните; че не само не я извеждат, но и не си сторват труда да отбележат в себе си как затворено, бетер от халайкиня, живее тя под покрива им; и най-сетне, че семейството на чорбаджи Евтим — а то комай беше същото още от времето на баща му, Димитраки чорбаджи — дотолкова се ползуваше от обичта и привързаността на другите християни в този град, та понявга с цели седмици никой не прекрачваше прага им. Помисли всичко това свекърът, но предпочете да се престори на глух, само дето отново се пресегна към чашата.

— Задават се размирни дни, дъще. Размирни и тревожни. — Евтим сам се изненада от начина, по който говореше. През целия си живот той бе гледал на жената като през очите на турчин: за него тя бе средство за освобождаване от натрупаната мъжка сила, оръдие за раждане на деца, а при бедните — още работно добиче и домашна прислужница. Сега обаче нещо го беше поразило, та на снахата отговаряше като на най-разсъдлив мъж. — Не ме питай какво точно се задава — продължи по същия начин, — няма да мога да ти отговоря. Смутно и метежно е то, но какво точно ще бъде — туй все още знаят само Господ Саваот на небето и… е, навярно и няколко подстрекателски глави тук, на Земята.

— Единственото, в което мога още отсега да се закълна — допълни Йосиф, — е, че злината, която ще се разрази, няма да се причини от амуджите, а от нашите нехранимайковци и непрокопсаници, таквиз като Хитовия Панайот или оня самозванец Георги Раковски.

Досега Таша ги бе слушала с приведена надолу глава и с ръце на скута. След тези думи обаче тя издигна лице и продължително спря дълбоките си бадемови зеници върху двамата.

— Учудвате ме — каза, — или пък аз съм останала дълбоко безпросветна. Тъй или иначе неспособна съм да разумея защо се тревожите, щом размирицата, дето приближава, ще бъде причинена от наши, българи. Следва да треперят агаларите, тъй мисля аз, а не ние, българите и християните.

— Ох, божичко! — с пресилено възмущение възкликна Йосиф. — Ако децата ми приличат на майка си, няма да се отличават с особен разум! — После се обърна към Таша: — Не си ли чувала случайно, госпожо, че нашите бунтари, които са си наумили да премерят сили с войската на султана — тукашните разни голтаци и хаймани и хъшлаците отвъд Дунава, — с еднаква ненавист гледат както на турците, тъй и на онези от своите едноверци, които с ум и трудолюбие са се издигнали над паплачта? И не знаеш ли, че те зоват чорбаджиите „нерязани турци“ и се канят да ги бесят наред с чалмалиите?

Младата жена посрещна със смайващо спокойствие както виковете му, така и обидните му думи. И отговори без никаква разпаленост:

— Зная едного чорбаджия в Сливен, че дори и несменяем член на меджлиса — Бяно Абаджи. Нивга не съм разменяла дума с него, даже гласа му не съм чувала, ала мога да се закълна, че като чува тътнежите на туй, дето се е задало, той хич, ама съвсем хич не се безпокои…

Тримата се умълчаха. Беше едно от онези мълчания, които трептят от напрежение. После Евтим каза тежко, като се насилваше да не повиши тон:

— Не те упреквам, дъще, наша е вината, че не сме те предупредили досега. Но добре е да го знаеш занапред: името на Бяно Силдаров Абаджи не се споменава в тази къща.

Речено беше така, че разговорът всъщност можеше да спре дотука. Йосиф обаче не се примири — той се бе подразнил не от името на Бяно Силдаров, а от непроизнесеното сравнение, — та каза от себе си:

— Случват се понявга хора, които са чорбаджии и общинари по име, а кръпките по задника им се лепят една върху друга. Ритам ти аз такова въшливо високо положение. А ти трябва да се научиш едно нещо, драга. Влязла си във фамилия, в която честта и достойнството не са дошли даром, а издържат да се мерят с какъвто и да е аршин. Такъв е бил дядото на мъжа ти, такъв е свекърът ти, такъв е мъжът ти, такъв ще е и онзи юначага, който е сега в утробата ти. — Думите „достойнство и чест“ му харесаха, просто му се усладиха на езика, та той се поддаде на изкушението да ги повтори: — Живели сме, живеем и ще живеем в достойнство и чест и затова нине и во века ще бъдем винаги над разните дрипльовци и над бабаитите, дето са „на гол тумбак — чифте пищови“…

Таша го изслуша покорно и с уважение. После, без да променя изражението си, тя попита невинно:

— Благодаря богу, че съм влязла във фамилия, в която всички са живели, живеят и ще живеят в чест и достойнство. Но, мисля си, да не би покрай благочестието си да сте вършили или да вършите неща, поради които да ви е страх, когато българи ще подпалят чергата под краката на чалмалиите?

Една безкрайна дълга минута бащата и синът останаха неподвижни, сякаш заслушани в нещо. И пръв от двамата се съвзе чорбаджи Евтим. Той не каза нито една от отровните думи, които се въртяха на езика му, само хвърли с яден жест лъжицата и стана. След малко го последва и Йосиф, като през цялото време си говореше нещо през зъби. Младата жена почака, за да види дали някой от двамата ще се отметне от гнева си и ще се върне, пък сетне раздигна трапезата и изтърси софралъка през чардака.

В този ден никой от тримата не можа да се похвали, че на обед е ял до насита…

7.

През една мрачна като в катраница нощ в самия край на април три лодки приближиха до едно пусто и блатисто място под Тутракан и от тях тридесетина въоръжени до зъби мъже наскачаха на поробения български бряг. Личеше, че са опитни — не проговаряха нито дума и пазеха да не се издадат с непредпазливо движение; дори когато единият от тях се подхлъзна и едва не се удави в придошлите води на Дунава — беше войводата им Панайот Хитов, — пак без нито едно слово му помогнаха да стъпи на крака и да стигне до твърда земя. И така изкусно действуваха тези три десетици хора, така умело заличаваха следите си и се криеха из лесовете на Делиормана, че нито граничната стража, нито полицията, нито селяните от многобройните тук турски села ги усетиха. Същото беше и в почти половинмесечното им придвижване към закрилницата Стара планина.

На шестнадесетата нощ след тях още една, втора чета също прекоси великата река, само че тя беше избрала друго място — в околностите на Свищов. Но дали момчетата бяха по-непредпазливи, или войводата им — хвърковатият Филип Тотю, както го зовяха турците — не проявяваше достатъчно строгост и съобразителност, или пък най-сетне просто слепият късмет беше срещу тях, но агаларите надушиха тези двадесет и петима мъже почти веднага след слизането им на българска земя. И от този час нататък за тях вече нямаха край потерите, засадите, сраженията.

Неясното „нещо“, което българинът от месеци чакаше с надежда и упование, се превръщащо в дело. И това дело отекна като грохот над цялата земя, населена с българи.

8.

Както се случва обикновено, първа стигна мълвата. Прошумя тя в свежата зеленина на дърветата, промуши се с градските бари под зиданите дувари и за час-два обходи града. И Сливен отначало се смая, после замря, а накрая се раздели на две — на хора, които вярваха, и на други, които приеха вестта като толкова невероятна, че я отрекоха. И на още две — на хора, които вътре в себе си възликуваха, и на други, които загубиха ума и дума от страх.

Като използуваха, изглежда, най-преките пътеки през Балкана, един след други запристигаха и нови слухове. Най-отчаяните неверници се разколебаха: можеха ли да дойдат толкова потвърждения, ако все пак нямаше „от крушка опашка“? Но в същото време и възразяваха: „Ама чак пък хиляда московци да са стигнали току до Севлиево, кажи го — до северното подножие на Стара планина…“

За събитията от другата страна на планината турците в Сливен не знаеха повече от българите. Шпионите им ревностно слухтяха нагоре-надолу, но се връщаха все с празни ръце — градът бе опустял, дюкяните — затворени, кафенетата и кръчмите — празни, дворните порти — залостени. Кой да ти каже нещо повече, кой да те улови за ръка и да те заведе при истината?

А истината дойде едва четири денонощия след паметното събитие: на 24-тия ден на месец май него го донесе личен пратеник на Мидхат паша от Русчук, и не какъв да е, а бинбашия с двадесет конници охрана.355 По настояване на бинбашията в конака се събраха неколцината най-първи измежду първите служители на падишаха в Сливен — пашата на казак-алая Мехмед Садък, мютесарифът Ахмед Джевад паша и неговият наиб Мустафа Ариф бей, кадията Али ефенди и управителят на фабриката миралай Хюсеин бей; не можа да се разбере как точно се случи, но барабар с тях се намери там и Халис бей, братовчед на кадията и член на меджлиса. Събраха се тези хора, каза се вече, и след неизбежните ориенталски встъпления пратеникът на всесилния валия ги запозна със събитията. И макар да беше с по-нисък чин от повечето от слушателите си, говореше им някак си отгоре надолу — Мидхат бе създал добро самочувствие на служителите си. Никой обаче не го поправи, може би изобщо да не забелязаха непочтителното му държане — дотолкова бяха те сащисани от съдържанието на разказа му.

Нека обаче нам бъде позволено да се отклоним от този негов разказ, по ориенталски засукан, преувеличен и разкрасен, и да опишем събитията, както са били:

… След три денонощия на непосилна умора, глад, безсъние и премеждия от всякакъв род, четицата на войводата Филип Тотю, която заедно с него броеше общо двадесет и пет души, на 19 май вечерта наближи село Върбовка в Севлиевската кааза. Филип Тотю бе уморен не по-малко от другите, но вървеше начело и избираше все такива потайни места — кории, шумаци и пусти дерета, — по които момчетата оставаха незабелязани. Избиколиха издалече селото и се разположиха на укритие в една близка горичка; нямаше да мине много и самите те, а и светът щяха да научат името й — Пустията, така се казваше горичката. Имаше там и една хилава рекичка.

— Идете, идете се напийте — проводи ги войводата. — Който утоли жаждата, по-малко сеща глада… Вървете се напийте, ала за нощувка ще се разположим в гъсталака — край водата по̀ можем да бъдем открити.

Послушаха го. Но Филип Тотю зърна как на път към гъсталака неколцина късаха по-свежи върхари от дърветата и лакомо ги задъвкваха. Нищо не каза той, само загрижено поклати глава — гладът, вечният враг на горските юнаци, вече трайно се бе разположил в дружината.

Натъркаляха се кой както случи и мигом заспаха — такава умора се бе натрупала в сърцата им и в отеклите крака. Отдавна бе грейнало майското утро, когато ги разбуди кучешки лай. Що, потеря ли беше влязла в дирите им? Войводата разпореди да сменят фишеците в пушките си и да заемат удобно място за стрелба. Почакаха и се успокоиха — бяха само двамина турци, излезли с гончетата си на лов. Успокоиха се, но щяха да платят скъпа цена за това успокоение: авджиите-турци бяха зърнали едного от по-младите четници, който бе слязъл до долчинката да се напие повторно и да напълни манерката си, ала се спотаиха, не се издадоха, че са го забелязали, само го проследиха с очи накъде се прибра той. „Неговите военни дрехи и оръжие — ще пише по-късно Филип Симидов, — невидени дотогаз от тях, им направили страшно впечатление и подпалили фитиля на московкоркусу (московския страх).“ По избиколни пътища те изтичаха до Върбовка и се развикаха:

— Тичайте бре, дин-ислямлар. Пустията е пълна с московци и комити!

До стотина души правоверни се отзоваха на този призив, запасаха оръжието и потеглиха към горичката. Само неколцина яхнаха конете и полетяха да известят събратята си от околните села. По телеграфа пък беше вдигната войската в някои съседни гарнизони. Не минаха и два часа и седем-осем потери, по стотина-сто и петдесет души всяка, обградиха на почтено разстояние „московците“ в Пустията, но не бързаха да нападат, а благоразумно предпочетоха да изчакат редовния аскер. И той не закъсня — войниците надойдоха на коне, а подире им се мъкнеха шарени тълпи башибозук. И срещу двадесет и петте комити в горичката застанаха докъм хиляда и петстотин обсадители, ако не и повече!356

Раздвижването около горичката не остана незабелязано за юнаците от четата. Филип Тотю разпрати бързи пратеници в различни посоки, но всички се върнаха с едни и същи думи: обградени са! И тогава войводата разбра, че просто не му остава възможност за избор — трябваше да приеме сражението! Той подреди хората си по такъв начин, че с огъня си да създават впечатление за многобройност, и на по-високи места, та да бъдат сравнително защитени от турските куршуми, докато те да могат да стрелят на месо. И им поръча „да бият на кръст“ — след доста години това ще се нарича „кръстосан огън“, — за да бъде стрелбата им по-сигурна и да нанася повече поражения.

Не мина много време и първият юруш на турците започна. Юнаците на Филип Тотю ги изчакаха да приближат на удобно разстояние и с общ зали повалиха неколцина от тях, а другите прогониха. Същото стана и при второто нападение, само че този път аскерът не се огъна, а продължи напред, като не даде възможност на обкръжените да сменят фишеците в пушките си. Врязоха се в редицата. Още малко и битката щеше да се превърне в разгром и клане. Тогава обаче Филип Тотю показа, че наистина е бил достоен за званието войвода — с гол ятаган в ръка и с ругатня на устата той се хвърли в насрещен напад. Още с първия си удар повали един побеснял черкезин, после избегна замаха на развихрил се великан (по-късно щяха да научат, че е бил Кара Векир — прочут по тези места бабаитин) и като се метна като рис до него, с рязко движение го разпра от гърлото до чатала. Увлечени от примера му, неговите юнаци също се хвърлиха в битка, гърди срещу гърди. Стъписани от тази невиждана съпротива и потресени от гибелта на своя кумир Кара Векир, турците отново отстъпиха, като прибраха мъртвите и ранените си. Мъртви и ранени имаше, разбира се, и между двете дузини комити.

И така се заредиха битките през този ден — цели дванадесет часа! След всеки неуспех турците се събираха, моллите и забитите им ги възпламеняваха в името на аллаха и падишаха и тръгваха в ново нападение. Отсреща в Пустията Филип Тотю пренареждаше останалите си момчета по нови места — все така, че турците изсипваха оловото си по пусти ридове, докато после получаваха удар от съвсем неочаквана посока. Надвечер, когато усети разколебаване в редиците на многобройните нападатели, войводата реши да използува сумрака и да пробие обсадата. С ятаган в едната ръка и с пищов в другата той лично застана начело на онова, което бе останало от дружината му, и се хвърли в яростен удар. За минута или час — това никой никога не успя да определи — сблъсъкът се превърна в незапомнено сражение. „Те се биеха вече тяло с тяло, гърди с гърди, с ножове, с пищови, с прикладите, с юмруци назад, напред, надясно, наляво — ще опише по-късно Филип Симидов, — навред нанасяха удар след удар и си отваряха път педя по педя посред огъня и куршумите!“ И успяха — когато майската нощ прихлупи северното подножие на Балкана, дружината бе вече разкъсала турската верига и с всички сили крачеше към дебрите на планината-закрилница. Но успехът им не дойде даром. Когато се преброиха, бяха само дванадесетима и около половината от тях с рани по телата; останалите или бяха загинали в сраженията, или се бяха погубили, та после турците ги изловиха и без всякакъв съд ги качиха по бесилките.357

Битката при Върбовка отекна навред от двете страни на Стара планина — никой не помнеше до днес българска юначна войска да застане в редовно сражение срещу турската и ако не извоюва победа, то да не познае и поражението. В слуховете, които се ширеха, агаларите преувеличаваха броя на комитите — най-често ги определяха някъде между хиляда и десет хиляди души358 — и като не допущаха, че на това е способна раята, приписваха успехите им на московци, черногорци и какви ли не. А християните се кръстеха и казваха само: „Дай боже!“ И това „дай боже“ изразяваше надеждата им: славната някога българска войска да се е възродила из пепелищата и да се е възправила…359

— Какви ли не усилия положихме — завърши разказа си пратеникът на Мидхат паша, — не можахме да установим точния брой на комитите, ефендилер.

— Но трябва да не са били малко — угоднически се обади наибът Мустафа Ариф бей, — инак щяха ли да дадат отпор на толкоз правоверни!

Никой в одаята не обърна внимание на думите му — имаха да мислят за къде-къде по-важни неща.

— Сигурно ли е, бинбаши ефенди, че начело на комитите е бил хвърковатият Филип Тотю? — попита с нескрита загриженост Али ефенди. — Да се е чуло покрай него и името на нашия чапкънин Панайот Хитов?

— Аферим бе, братовчед! — изкиска се в отговор Халис бей. — На тебе захванаха навред да ти се привиждат духове…

Също и този смях остана непоследван — наистина никому не беше до шеги. Не това не помрачи настроението на Халис.

— Няма защо да си кривим душата: тревожен е хаберът, който донесе, бинбаши — тежко изрече мютесарифът. — И разбирам защо Мидхат паша е сметнал за необходимо да ни осведоми с пълни подробности.

Русчуклийското самочувствие се изрази в един студен, продължителен поглед.

— Страх ме е, че лошо сте разбрали, ефендилер. — Бинбашията казваше „ефендилер“, „господа“, но погледът му в момента тежеше само върху Ахмед Джевад паша. — Аз съм изпратен не само да ви осведомя, но и да ви възложа изпълнението на определени изисквания.

— „Определени изисквания“? — стрелна го през монокъла си Садък паша — вероятно единственият в тази стая, който разбираше цялата безцеремонност на пратеника. — Не ви ли се струва, бей, че „изисквания“ може да предявява към нас само валията на Одрин, Високата порта, Диванът и Негово величество?

Беше грешка: турският паша този път не бе мислил като полски потомствен дворянин и затова бе подценил или просто бе забравил качествата на валията, от чието име говореше бинбашията. Ако не беше така, той щеше да си даде сметка, че човек като Ахмед Мидхат паша сигурно ще е предвидил подобен въпрос и ще е подготвил своя представител за него. Бинбашията извърна с няколко сантиметра главата си, спокойно посрещна блясъка на монокъла и произнесе отчетливо:

— Ние пък в Русчук мислехме, паша, че когато се отнася до исляма или свещената сигурност на девлета, всеки правоверен може да предявява всякакви изисквания към всеки друг правоверен. Лъгали ли сме се, паша ефенди? Или може би тук, в Сливен, не е в сила този неписан, но пръв закон на верните на Пророка?

Плесницата беше така зашеметяваща, че дори човек като Садък паша Чайковски не можа да се съвземе, изведнъж от нея. Някои от останалите го изгледаха насмешливо-съжалително — не толкова за да го унижат, колкото да се подмажат на застрашително властния пратеник. И Садък паша щеше да изпадне в съвсем конфузно положение, ако не бе получил подкрепата на единствения в стаята, който съвсем явно не даваше и пет пари и за бинбашията, и за валията над него — Халис бей.

— Евалла, бинбаши — каза той уж сериозно, пък присмехът просто бликаше от цялото му същество. — Евалла и на тебе, и на онзи, който те е проводил. Евалла, ако сте повярвали, че до Върбовка са се промъкнали хиляда московци с всичките им там топове, джепанета, обози и прочие. Пък ако не сте го повярвали, евалла вам за високото ви мнение за нашата царщина и за вярата ни, които някакви си двайсетина девлет-душмани и харамии могат да катурнат с ръждивите си шишанета.

Ролите мигом се измениха: сега бинбашията беше осменият и подиграният. Нему пък протегна ръка за помощ Мустафа Ариф бей:

— Нека да оставим хлевоустията и да преминем към работа. Що очаква от нас Негово превъзходителство, бинбаши ефенди?

Неблагодарен като повечето дребни души, пратеникът стовари най-напред върху самия него озлоблението си:

— Вие специално ще свършите най-добра работа, наиб ефенди, ако си вземате бележки за изискванията, които съм упълномощен да съобщя. — После се постара да обхване всички — или по-точно всички без противния Халис бей. — Комитите, които водиха сражението при Върбовка, са само част от един голям план против девлета, ефендилер. От това произлизат двете ни главни задачи: да унищожаваме до крак четите, проникнали на наша земя, и в същото време да държим с железни ръкавици населението, та дори ако то е в заговор с хъшлаците отвъд Дунава, да не успеят нито глава да вдигнат, нито помощ да им окажат. Казаното се отнася в най-голяма степен до вас, ефендилер. И не само защото проклетият от аллаха Филип Тотю се е отправил с остатъка от хората си към вашите балкани. А понеже във ваше подвластие е онази средна част от планината — нещо като мост между западната и източната й половина, — която според законите на войната е най-важната. Който държи Сливенския балкан, ефендилер, той държи цялата планина.

— Това са хубави големи думи — отмъстително каза Садък паша. — Но и нищо повече от хубави големи думи. Тежко на исляма и падишаха, ако им служим само с думи…

Пратеникът беше подготвен и за нападка от подобен род:

— Напълно съм съгласен, паша ефенди. И затова главното изискване пред лицето на опасността е: всеки от нас да изпълни задължението, което му е поверено от падишаха…

Тук в разговора се намеси миралай Хюсеин бей и това впрочем беше единственото му участие в него:

— На мен падишахът е възложил да произвеждам определено количество хубаво сукно за войската. Това свое задължение аз изпълнявам и без напомняния от Русчук или другаде.

И отново възражението дойде от раболепния Мустафа Ариф бей:

— Но хаврикаджиите са главно българи. И то таквиз, дето вече се е случвало да си покажат рогата… Може би и за тях трябва да се внимава дали няма да подадат ръка на душманин като Филипа Тотю…

— Вярно, хаврикаджиите са главно българи. Девет от десетмината. Но ако да си девлет-душманин означава да работиш с тяхното старание и тяхната сръчност за войската на падишаха, таквиз девлет-душмани ние трябва се пилаф и баклава да храним, тъй мисля аз — беше достойният отговор.

— Приемам — с тон на съдник рече бинбашията. — Но не на всички в тази стая задължението е да тъкат сукно, ефендилер. Да започнем от тебе, кадийо.

— От мене? — прегъна се на две Али, ефенди. — Че какво общо имам аз с разните непрокопсаници и хъшлаци, които…?

— С тях наистина нямаш нищо общо. И никой не очаква да поведеш потери или да завардваш проходи. Но в същото време напълно в твоя власт е да избиеш бунтарските замисли от главите на тукашните гяури.

— А, това аз и без напомняне винаги съм го вършил…

Пратеникът изобщо не показа да го е чул и продължи:

— Най-малкото съмнение и — в долапа!360 Нека разгорещените глави да поохладеят малко там…

Али ефенди изпъчи гърди и се приготви да изрече нещо надуто и самохвално, но една забележка на Халис бей го накара да се сниши до земята:

— Сакън, не бързай да казваш голяма дума, братовчед! Зер те чул отнякъде твоят ески дост Панайот Хитюолу и…

Беше жестока шега — една от онези, от които на някои хора трясва дамла̀… Единствен в стаята бинбашията не разбра това — той не знаеше за някогашните алъш-вериши на кадията с Панайот Хитов.

— Нека да поговорим и за твоите задължения, мютесариф ефенди — обърна се той към Ахмед Джевад паша. — Онова, което ще кажа, може да прозвучи като зевзеклък, ама е истина. Ти трябва да се постараеш кадията да има колкото може по-малко работа.

— Да призная — завъртя очи мютесарифът, — не разбирам добре…

— Кадията ще действува, когато вече има прояви на нарушение на закона. Ако обаче ти с цялата власт, която ти е дадена, действуваш умно, усърдно и навреме, ще потиснеш бунтарствата, докато те са още в главите на чапкъните. — Ахмед Джевад щеше да го прекъсне, но пратеникът го спря с вдигане на ръка. — Повереният ти санджак е на извънредно важно място, паша ефенди — на самата порта към Стамбул…

— Ясно! — с пресилена готовност заяви Ахмед Джевад. — Ще бъде сторено, бинбаши. Още днес ще разпратя нарочни илчии до всяка кааза, ще подсиля със сеймени планинските касаби и селища…

— Остава само да свикате и редифа — с престорената си сериозност се обади Халис бей. — Пък ако изтеглите също няколко алая от Анадола и Крит, тогаз вече ще можем напълно да се чувствуваме равностойни на тези двайсетина комити от Пустията.

Нападката беше толкова остра, че бинбашията вече не можеше да се преструва да не я е чул.

— Какво искаш да кажеш, бей? — попита той рязко.

С безгрижен жест Халис разпери ръце:

— Когато се стреля с топ срещу врабче, достойнството не е за топчията, а за врабчето, бинбаши. — И добави: — Преди десет години Зейнил паша изчисти Балкана всичко на всичко с шестстотин души, пък тогава там имаше такива войводи, като Димитър Калъчлията, Бойчо и Пею Буюклията…

Пратеникът хлъзна поглед по околните и произнесе с глас, в който се усещаше непресторена загриженост:

— Тази забележка щеше да бъде основателна, ако беят бе слушал по-внимателно подробностите за битката при Върбовка. Искам да ме разберете добре, ефендилер: разликата между старите хайдути и комитите при Върбовка е колкото от тук до ония сини планини там горе. Чували ли сте вие някога хайдушка дружина първа да открие огън срещу обучен аскер? Да не потърси спасение в бягство, а да даде напълно редовно сражение? И в това сражение да прилага с удивителна точност най-ловки маньоври — (тази дума бинбашията употреби точно така, „маньоври“, както я бе научил от френските инструктори в турската войска), — с които би се гордяла която и да е армия в света? А когато развоят на битката стигне до развръзка, да се втурне в решителен удар „на нож“? Кажете, чували ли сте подобно нещо, ефендилер?

За малко се възцари тревожно мълчание, после замислено се обади наибът Мустафа Ариф бей:

— Като млад мюлязим аз воювах при Севастопол, ефендилер. Всичко, което разказа негова милост, твърде много ми напомни защитата на московците там: приемане на сраженията и при най-неблагоприятни за тях условия, бързи и точни маньоври, подчертана склонност към схватките „на нож“… Дали пък мълвата за присъствието на московци при Върбовка да не е чак толкоз нелепа, а, ефендилер?

Видя се — никой не възприе внушението му. Но и никой не го опроверга.

— Ние, разбира се, нито ще свикаме редифа, нито ще призоваваме алаи от юг — поде отново бинбашията. — Но с комитите в Балкана трябва да се справим бързо и решително. Трябва! И това следва да бъде ваше задължение, Садък паша. Тъй или иначе вие имате под знамето си цял един алай — много повече, отколкото е била силата на споменатия преди малко Зейнил паша.

— Повереният ми казак-алай никога не е стоял със скръстени ръце, когато в планината е имало врагове на държавата и на нейния правов ред — рече Садък паша Чайковски, но гласът му не прозвуча особено убедително.

Пратеникът на Мидхат паша спокойно срещна погледа му.

— Никога не ми е минавало и през ум да водя сметка за действията и, хм, успехите на казак-алая, паша. Но в Русчук се приказва, че вие действително сте унищожили една-две турски разбойнически тайфи, обаче нямало случай да сте убили или заловили нито един-единствен български хайдутин…

Нападката беше недвусмислена. И даже още по-тежка, защото всъщност отразяваше една истина. Устните на Садък паша побледняха.

— Ще направя всичко, каквото е по силите ми — каза.

Като че ли беше казано всичко съществено. И може би разговорът щеше да свърши дотук — с неизбежните взаимни уверения в почит и благоразположение, разбира се. Но „писано било“ краят да бъде по-различен от предвиждания.

В стаята влезе един онбашия от заптиетата, отдаде чест, сетне приближи към мютесарифа и се опита да му каже нещо на ухото. Ахмед Джевад паша обаче го смъмри преднамерено-високо:

— Докладвай ясно, онбаши. Аз нямам тайни от тези хора!

— Дойде бърз пратеник от мюдюра на Казан, паша ефенди. В околността на селото се е появила голяма и отлично въоръжена чета комити, може да имало до сто души. И начело бил Панайот Хитюв, а негов помощник — Дядо Желю от Ямбол.

— Кой, кой бил начело? — попита бързо Али ефенди; всичката кръв се бе оттеглила от лицето му.

— Панайот Хитюв, тъй рече илчията, кадъ̀ ефенди.

Али ефенди скочи на крака. Виждаше се, че е обзет от паника. Той едва сполучи да произнесе няколко думи за сбогуване и без да се опита да скалъпи някакво оправдание, изчезна през вратата. Подир малко го чуха като се разпореждаше едно отделение сеймени да заварди къщата му.

— Разчевръсти се братовчедът — изкиска се Халис бей. — И с право: не бих искал сега да съм в еминиите му…

Никой не се отзова на шеговития му и безгрижен тон.

— Злото почука на портата ни даже по-скоро, отколкото го очаквахме, ефендилер — каза бинбашията, докато се изправяше и нагласяше мундира си.

— И ние ще се покажем готови за него, бинбаши! — надуто обяви Ахмед Джевад паша, като също стана на крака. — Моля, ефендилер, да заемете местата си и да действувате така, сякаш сме в положение на война!

И след тези думи се разделиха.

Много по-късно щяха да си дадат сметка, че в този тревожен ден дори не бяха се осведомили за името на пратеника на Мидхат паша.

9.

Откакто преди пет години прие за свое верую идеите и плановете на Раковски, Панайот Хитов никога не бе бивал така уверен в правотата и скорошното им осъществяване, както през тези дни в средата на май. Като загърбиха Делиормана и някъде след Попово зърнаха пред себе си дългата синкава верига на Стара планина, войводата и тридесетте му четника не само усетиха увереността, че са преминали най-опасната част от пътя, но и душите им се изпълниха с такава ведрина, сякаш нататък вече беше свободна българска земя, в която всичко — хора, земя, камък, дърво, горско животно — ще помага и ще ги закриля. Умората престана да тежи като железни топузи в краката, по-бодро и даже дръзко се развя знамето в ръцете на байрактаря, празните стомаси вече не чувствуваха така остро оскъдицата на храна.

А щом кракът им стъпи в околностите на Осман пазар361, те вече напълно се почувствуваха като у дома си. Проводиха Цонко Кънев до неговия роден Котел и той се върна с богат товар хляб, сланина и сирене. Наядоха се до насита, поотпочинаха и от този ден сякаш вече не бяха чета, промъкнала се в самото сърце на вековния поробител и изложена на всякакви преследвания, а победители, които властвуваха над тази българска планина. Когато пък се прехвърлиха към Котел, разчу се, изглежда, за похода им, та започнаха да се стичат момчета-доброволци отвсякъде. Колкото и да е странно, първи дойдоха двамина от най-далече — младите Сава и Георги от Тулча. Малко по-късно към тях се присъедини още един тулчалия — Христо Дряновски. Познаваха го от по-рано: както личи от името му, той всъщност бе родом от Дряново и сетне преуспял в Тулча, но после бе зарязал всичко, за да се посвети духом и тялом на борбата за свобода. Още няколко дни по-късно, когато бяха над село Сотиря, в дружината се вляха още четирима, дошли чак от морето — тях ги бе изпратил българинът Николай Даскалов, наместник на руския консул във Варна. Гледаше всичко това Панайот войвода и нещо в него ликуваше: ето, започва се, народът е узрял за сладката си свобода!…

— Ще бъде! — казваше той възбудено, докато с помощника си, байрактаря и писаря будуваха през една нощ накъм Равна река. — Разбирате ли, братя, ще бъде! Нашият светец Раковски е имал право: издигнем ли глас, че отиваме на свобода или смърт, от четирите краища на Българско ще се стекат под знамето ни не чети и дружини, а полкове!…

— Да викнем тогава час по-скоро „свобода или смърт“, войводо! — сподели разпалеността му писарят Иван Кършовски, еленчанинът, най-младият от четиримата. — Да викнем на север и на юг с кралимарковски глас, пък сетне или ще се сподобием със свобода, или ще застелем тази земя с костите си!…

— Не, не така урбулешката, момче — уж го смъмри войводата, пък личеше, че вътре в себе си се радваше на пламенността на писаря. — Нашият върховен граждански началник ни даде само привременен закон за четите през настоящата година. Ако ще се вдигнем на „кой кого“ срещу турчина, нам трябва друг закон — закон за народното въстание.

— Да извадя ли дивита и тефтера, войводо? — все така горещо прояви готовността си писарят.

— Ей, много буйно било семето на поп Христо бе! — весело помръднаха мустаците на Панайот Хитов. — Знаех те аз, че си непримирим към робията, но чак толкоз!…362 Закон не се пише ей така, от първо хрумване, момче. Ще седнем тия дни, ще поискаме съвета на всекиго, ще опипаме всичко и от всички страни, че чак тогаз ще стигнем до дивита и тефтера. — Едва сега войводата си даде сметка, че през цялото време покрай притулената жарава на огъня бяха разговаряли само той и писарят Иван. И това го накара да изгледа изпитателно другите двама — Дядо Желю и Васил. — Ами вие… какво? — попита. — Не ви чух да кажете как да повдигнем целия народ и да го поведем след нашето знаме?

Байрактарят — тридесетинагодишен светлолик и русокос мъж с гъвкава снага на юноша — просто замълча, не отговори. Подвойводата Дядо Желю, същият, за когото само след няколко години един голям българин363 ще пише „… тоя осакатял от рани юнак, който повече от 20 години не бил прекарвал лято под керемида“, отначало също не прояви охота да изкаже мнението си, но като усети, че мълчанието започва да става напрегнато, уж отговори, а всъщност неусетно отмести разговора:

— Много народ станахме, Панайоте. — Делил с войводата радости и несгоди още от хайдутско време, само той си позволяваше да го нарича така, по име. — Надхвърлихме четирийсетмина, прииждат и нови. Толкоз народ е трудно и да опазиш, и да изхраниш.

— Прав си. И що предлагаш?

— Да се нароим, Панайоте. Да отделим част от момчетата в отделна дружина…

— … но да поддържаме постоянно сношение с нея, за да сме с по-голяма сила в битките — за пръв път тази вечер се обади Васил.

— Също и това е разумно — съгласи се войводата. — Кого да поставим начело на тази помощна дружина?

— Къде ще намериш по-подходящ човек от Дядо Желю? — продължи байрактарят. — След тебе, войводо, кой е с по-голям опит от него? Пък и няма да му е първица — вече е водил „ляво хоро“ в Стара планина.

— За Желю имам други планове — поклати отрицателно глава Панайот Хитов. И в отговор на въпросителните им погледи продължи: — Трябва с десетина момчета да отидеш накъде Хаинбоаз, Жельо. Гложди ме отвътре, че нямаме никакъв хабер от Филип Тотя. Налага се да установиш связ с него, а сетне да се завъртиш и към Елена — да се споразумеем с тамошните патриоти за въстанието.

— Тогаз ще е добре и аз да отида с него — рече Иван Кършовски. — В Елена зная на коя врата да почукам и коя да отмина.

Никой не възрази и това се прие като общо одобрение.

— А какво ще кажете за Цонко? — предложи войводата. — Той наистина няма голям опит в „лявото“, ама затова пък е тукашен човек — и местата познава, и помагачи от Котел и селата ще намери.

Споразумяха се. И още начаса вдигнаха Цонко от сън и му съобщиха решението си. А Цонко не само прие, а даже се поласка, възгордя се — не е малко да си второстепенен войвода (ще рече — наравно с един Филип Тотю например) в утрешното всенародно въстание. Споразумяха се за подробностите и за връзките помежду им, после го оставиха да си избере по своя преценка една дузина момчета. И още същата нощ новосформираната чета пое към Зеленич и Разбойна…364

Като спазваше установените и проверени от памтивека правила на хайдушкия живот (отделят ли се от четата човек или хора, винаги има опасност от провал — умишлен или случаен), също и Панайот войвода не остана на същото място. И като вдигна останалите горски юнаци, още на следващото утро беше в едно отдавна познато му укрито кътче под връх Българка.

Няколко дни по-късно там ги намериха. Тодор Харбоолу, Илия Господинов — Гунчо и още три момчета от Сливен, всичките с прекрасно въоръжение.

— Знаех си аз, че сливналии няма да останат настрана от народното дело! — нареждаше развълнувано войводата, като ги прегръщаше един по един. — Може ли да се побие байрак на Куш бунар, а юначните ми съграждани да останат по дюкяните или край фустите на жените си!

— Гответе се да посрещате и други — рече в отговор Харбоолу. — Долу, в града, Гарибалди учи на талим цяла чета, а предани отечестволюбци като поп Юрдан и Панайот Минков се разкъсват на четири да им съберат оръжие и джепане.

— Е, не бива да отлагаме повече! — с неузнаваем глас реши Панайот Хитов. — Василе, събери момчетата, нека по стражниците да останат само двоица. Ти, писарю, приготви листовете и перата. Закон за въстанието ще сътворим, братя! От този момент прогласявам, че ние не сме вече горска чета, а бъл-гар-ска на-род-на вой-ска!…

Събраха се и насядаха в полукръг, на крака останаха само войводата и байрактарят, раздиплил знамето над главата си. Други двама седяха в нозете им и отделно от останалата чета — подвойводата Дядо Желю — и писарят Кършовски, разгънал един тефтер с корави кожени корици на коленете си.

Панайот войвода продиктува заглавието на закона, но после се запъна — макар десет или сто пъти да бе обмислял тези неща с Раковски и да знаеше наизуст „Привременния закон за народните горски чети за 1867-о лето“, някак си трудно му идеше да започне. И като се помъчи известно време, кимна към едного от четниците:

— Хайде бе, Иване, дай пусулка като за началото на закона. Ти комай си най-вещ в тия по-засукани работи.

Този Иван, към когото се обърна — високи строен мъж не в първа младост, с изпъчена стойка и с гъста черна брада, която, кажи го, закриваше цялото му лице, — заемаше някакво по-особено място в четата. Той не беше от Хъшовете, та никой не знаеше житието-битието му и в четата се включи в последния момент. Не беше груб и саможив, но и не падаше особено общителен по природа, поради което хем беше един от всичките, хем някак си оставаше по-настрана. В походи и съвети, в битки и на храна не спадаше към тримата началници — двамата войводи и байрактаря, — нямаше даже почетната служба на писаря Кършовски, пък не веднъж и не дваж се бе случвало при лутаниците из непознатото им Лудогорие или в по-сложните положения след това войводата да търси най-напред именно неговото мнение. Точно както стана и сега, когато се препънаха още в началните слова на Закона.

— Мен ми се чини, войводо, че първо на първо трябва да се сложи ясен ред в народната войска. — Иван говореше ясно и без запъване, но с един по-своеобразен глас — по-мек и малко напевен. — Без ред и чиноначалие войската не е никаква войска, а тълпа въоръжени хора.

— И затова какво предлагаш?

— Предлагам още първите членове на Закона да уточнят именно това: кой командува, кой му е помощник, кой води списък на войскарите и прочее. Изобщо още с началните думи да се види, че ще става реч за войска, а не за случайна сбирщина.

— Правилно! — съгласи се войводата. И веднага — сякаш нещо отнапред готово в него се отприщи — продиктува на писаря първите членове. Започна така: „Българската народна войска, която ще да вземне участие в българското народно въстание за освобождение на България, ще да се управлява от един главен воевода и други четири второстепенни воеводи, с по един знамяносец.“ И нататък всичко потече някак от само себе си: изборът „по вишегласие“ на главния и второстепенните войводи, назначението и правата на третостепенните, „колкото и да са те“, мястото на знаменосците във всяка дружина, съставянето на списъците (тук по настояване на дядо Желю вмъкнаха и такова изискване: че при съставянето на списъка всеки войвода „ще да съблича всекиго без разлика и ще да прегледва добре да не би някой да е обрязан, т.е. някой турчин да не би се вмъкнал помежду народната войска да прегледва работите и ги издаде“), съсредоточаването на частите още с обявяването на въстанието, грижите по изхранването и набавянето на оръжие и боеприпаси. Записаха се правила за набиране на нови войници, за поведението при завладяване на градове и села („всеки един да гледа да изпълнява длъжността, която прилича на един войник, и никой… да не вземне нещо плячка, нито една игла, даже и през злато и сребро или и пари да гази“), за смяната на войводите в случай („което не дай боже!“) погине някой. А момците, които бяха вече кръстосвали планините като горски юнаци и знаеха причините за най-честите крамоли в дружините, настояха да се отбележат наказания за пиянство, за лъжа, за „курварство, а още повече за нападане на честта на женския пол от каквато и да е народност“, за кражби, клюкарство, неподчинение и така нататък. Най-сетне войводата продиктува обреда на смъртната клетва и самите слова на клетвата. Като направиха и това, накараха Иван Кършовски да прочете всичко написано. Изчете го той бавно и натъртено-ясно, чак до последното изречение, което бе прибавил от себе си: „Съчинен в Стара планина на мястото, що се нарича Българка, на запад в усойната, два часа разстояние на север от Сливен, 1867 г., май 28-ий.“ Никой не направи възражение, нито пожелание за поправка. Тогава писарят и Панайот Хитов подписаха листа и то стана вече закон.365

— Войводите са избрани още от Влашко — произнесе тогава Панайот Хитов. — Но ние сме длъжни първи да се подчиним на закона, който сами създадохме, като положим свята клетва според него. — И изкомандува гръмогласно: — Стани!

Скокнаха като един и без други заповеди се подредиха. Войводата ги извърна на изток и по липса на стол или маса, залепи на един дънер три запалени свещи и до тях положи собственото си дървено кръстче със сребърна обковка. Той и Дядо Желю кръстосаха дългите си ножове във въздуха, байрактарят развя знамето, а по липса на свещеник, който да прочете клетвата, повериха тази длъжност на Иван Кършовски. Разтреперан от вълнение, младият еленчанин зачете:

— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“

Нестроен хор от корави мъжки гласове повтори след него:

— „Заклевам се днес пред бога на честния кръст и на светото благовествувание…“

И клетвата продължи нататък:

— „… как ще удържа и изпълня всичките святи обвязаности, които ми се съобщиха и четоха в закона, и всичко, щото се касае за достигването на общата народна цел. Нека ми бъдат свидетели на смъртната клетва както светлото слънце и небето, тъй също и лъвът в народния знамен. А пък в пристъпване на клетвата нека храбрите юнаци с острите ножове ми бъдат праведни казнители. Амин.“

И в отговор прозвуча едно такова „амин“, което отекна в челото на Българка и се плисна надолу и заля равнината. После всички се прекръстиха и преминаха един по един да целунат кръста върху дънера… за да попаднат веднага след това в прегръдката на войводата и подвойводата си, които ги поздравяваха за положената свята клетва и ги целуваха братски. И Стара планина се смая: тя май не беше виждала друг път да се леят толкова сълзи от юнашки очи…

Веднага след клетвата366 подвойводата Дядо Желю отдели тринадесет момчета и пое на запад. С тях тръгна и писарят на четата Иван Кършовски. Те отиваха да издирят дружината на Филип Тотю, да я закълнат според закона, а сетне да вдигнат Еленския край на въстание.

10.

По-късно, когато в разговорите си със своите най-близки — Боян, Руска, Христо на Трънка — многократно се връщаше на този пролетен следобед, Бяно Абаджи неизменно щеше да го нарича „паметен“. А тайничко в себе си щеше, да се чуди как изобщо е успял да го преживее… Но всичко това стана по-късно; сега, когато „паметният“ следобед започна, за Бяно той беше най-обикновен божи делник, запълнен с катадневните грижи и залисии.

… Той беше извадил от коритото един от губерите (случи се от родопските, които винаги много радваха очите и душата му с оранжевите си багри) и с аршин в ръка размерваше дали се е свил според мярката, когато водата в улея първо отслабна и изтъня, а скоро-скоро и напълно престана. Старият човек искрено се почуди: ето, вече двадесетина години работеше този занаят, пък за пръв път му се случваше такова нещо.

Остави губера и аршина и като не преставаше да си блъска ума над случката, забърза нагоре към бента на реката. А там още отдалече въздъхна с облекчение: не, нищо лошо и тайнствено не беше станало, просто ръка на злосторник беше затворила вадата в горния край и водата спокойно изтичаше през бента. Като си мърмореше нещо сърдито, Бяно Абаджи вдигна дъсчената преграда и водата мигом се юрна отново към долапа. И в този момент долови един отдавна нечуван глас:

— Не се сърди, кръстник. Страх ме беше да не би да има мющерии при тебе, та този ми се видя единственият начин да…

Както беше още поприведен, Бяно погледна през рамо. И нещо в душата му възликува: насреща му, засукал прочутите си педя-мустаци, стоеше Панайот Хитов, а зад него се тулеше един русоляв и светъл момък с навити до над лактите ръкави. Старият човек остави всичко и с разперени ръце се втурна към кръщелника си. Притисна го до гърдите си, после го отдалечи малко, сякаш да се увери, че не е станала някаква грешка. Не, грешка нямаше — беше Панайот! Не само беше, но въпреки пищовите и калъчите по него обикновено тъй свирепият му поглед сега изглеждаше някак си непривично разнежен. Бяно го прегърна повторно, а в същото време войводата му каза:

— Запознай се и с байрактаря ми, кръстник.

Запознаха се. Момъкът измърмори някакво неясно име и само се усмихна. Имаше в него нещо, непредаваемо с думи, което предразполагаше и спечелваше човека без много-много приказки.

— Идвайте долу при мене! — каза Бяно Абаджи.

— Сигурно ли е, кръстник?

— Щом ви каня! — сви рамене старият човек. — Или си забравил, Панайоте, че този долап не за пръв път ще отвори порта за народни люде?

Не след дълго водата беше спряна и вратнята затворена — ако погледнеш отвън, непременно ще си кажеш, че долапчията е слязъл до града по свои си работи. А в долапа Бяно беше наизвадил где каквото имаше — поостарял хляб, сирене, няколко стръка пресен чесън, варени яйца, шепичка позасъхнали маслини — и с нещо средно между умиление и тъга гледаше как двамата стръвно („като невидели“) не ядат, а просто помитат всичко пред себе си. Да, в песните за горските юнаци винаги имаше печени агнета и руйно вино, ала в действителност…

— Сполай ти, дядо Бяно! — рече знаменосецът, като се отдръпна от софрата. — Чини ми се, че така сладко не съм хапвал нивга през живота си.

— Ба! — засмя се Панайот Хитов, докато също се преместваше по-настрана от трапезата (на нея комай не бе останало нищо) и забърсваше големите си мустаци. — Я да бяхме погладували още една неделя…

— Подочу се — обади се от кьошето Бяно Абаджи, — че сте отново насам, по нашия Балкан…

Имаше неизречен въпрос в тези думи. И двамата гости го разбраха.

— И вярно, и невярно се е разчуло, кръстник — отговори войводата. — Вярното е, че наистина вече двайсетина дни сме пак в свидната ни Стара планина. А невярното — че тези, дето сме тука, не сме онези, които хората помнят.

— Ако река, че много добре съм те разбрал, ще бъде дебела лъжа, Панайоте.

— Ще ти обясня, кръстник. — В гласа на войводата се появи нещичко, което много приличаше на най-обикновено наставничество. — Мене, Дядо Желю и още неколцина от момчетата сигурно ни помнят по нашия край. Но ни помнят като онези, дето я карат по „лявото хоро“ — тук ще отмъстят за сторено злочинство, там ще отнемат накрадено, на трето място ще избавят християнин или християнка в беда.

— А сега, сине?

— Сега е съвсем друго, кръстник. Сега не сме хайдути и горски юнаци, а въстаници и революционери. Ще вдигнем българина на всенародна буна, кръстник, и в битка за живот и смърт с поробителя или ще строшим вековната верига, или ще наторим тази земя с телата си.

Думите му свариха Бяно неподготвен. За да си даде време да помисли, той се изправи и се залови да раздига скромната трапеза. Направи му впечатление, че бъклицата с вино, която бе поставил наред с храната, бе останала непокътната — нито един от двамата гости не бе посегнал към нея.

— Решено ли е туй, което казваш, Панайоте? — попита ей така, между другото.

— Не само решено, но и превърнато в закон. „Закон за българското народно въстание“, тъй се зове той, кръстник.

Стопанинът полека свали лулата и пунгията си от пезула, седна на предишното си място и се залови да тъпче тютюн.

— Нека да е на добър час на начинанието ви — каза безизразно.

— Казваш го някак особено, бих рекъл — затворено, кръстник — обидчиво го предизвика войводата. — Ако е така, говори, не спирай по средата.

Бяно запали лулата си и смукна няколко пъти.

— Ако съм запомнил добре думите ти — каза подир малко, — ти рече „всенародна буна“, Панайоте. — Другият потвърди с кимване на глава. — Туй е добре, сине, то показва, че вие, народните люде, сте разбрали най-важното: че свободата не може да се отвоюва с няколко чети в Балкана, както го проповядваше още Георги Мамарчов, а след него и Раковски, а само ако целият ни народ, мало и голямо, се вдигне като един против тиранина.

— Точно тъй, кръстник. Ние сме го разбрали, а го разбират и…

— Колцина сте горе? — прекъсна го кръстникът му.

Панайот Хитов му хвърли бърз, пронизващ поглед.

— Разбирам накъде биеш. Но не си прав, туй ще ти кажа аз. Не питай колцина сме, а колцина прииждат при нас. Знаеш ли ти, кръстник, че под знамето на този левент има юначни мъже чак от Македония на югозапад и от устието на Дунава на североизток? Да, да, не преувеличавам, чак тука ни намериха волентири от далечна Тулча. Разбираш ли що значи това, кръстник? И представяш ли си какво ще стане, когато прогласим въстанието и — като в оная песен на даскал Добри —

Представяш ли си, а, кръстник? Тогаз не стотици, а хиляден и стохиляден народ ще поеме от четирите краища на българската земя, за да застане под байрака ни с лъва и заветните думи „свобода или смърт“.

Няколко кълбца дим и после тихо:

— Колко войника очакваш от нашия Сливен, Панайоте?

— Чувах, че Гарибалди учел на талим до две стотици.

— Аз мисля, че на тръбата и на „всички на оръжие“ ще се отзоват не повече от стотина. Но хайде, нека да са двеста. Двеста души от този град, дето и ние, и турците го имаме за най-бунтовен, най-непримирим. Това ли е всенародната буна, Панайоте? А представиш ли си същият този наш Сливен колко редовен аскер и башибозук ще вдигне срещу двестата юнака на Анастас хаджи Добрев? И не ме убеждавай, моля ти се, че юначеството на всеки един от нашите ще се равнява на толкова и толкова врагове. Времето на тези сметки отдавна си е отишло, сине. Във всенародната буна низамът и башибозукът ще имат белгийски пушки-игленки и немски топове, пък срещу тях голото юначество не чини и пет пари. Туй трябва да го имаш „едно наум“, Панайоте, когато ще вдигаш народа на въстание.

Доброжелателството и умилението отдавна си бяха отишли от очите на Панайот Хитов и те пак гледаха по своему — свъсено, кръвнишки, свирепо.

— Какво искаш да кажеш с всичко това, кръстник? — прецеди през зъби.

— Че комай прибързвате, сине. Нашият народ е нашето единствено богатство и трябва свидливо да се пази. И не ме разбирай погрешно — не съм против една наистина всенародна буна, не. Но тя трябва да се вдигне само тогава, когато на един низам или башибозук ще противопоставим десет наши юнаци, всичко друго ще е само една безсмислена салхана. Салхана и обезлюдяване на българската земя. А за всенародна буна не сме готови, Панайоте. Не позволявай гневът или лекомислието да заслепят очите ти и тогаз ще видиш, че съм прав. „Каквото посееш — това ще пожънеш“, тъй гласи поговорката. А вие комай сте тръгнали на жътва, без да имате зад гърба си сеитба…

Дълго, много дълго мълчание. И след това:

— Няма защо да крия — чувствувам се като попарен с вряла вода, кръстник. Не очаквах от тебе да чуя таквиз приказки…

— А, защо? — за пръв път се обади байрактарят. — Ако приказките са истинни… Ние трябва да имаме сили да срещаме истината право в очите, войводо. Тъй мисля аз.

— Истини ли са или не, туй ще го размисля по-сетне. — Панайот Хитов не беше от хората, които лесно се предаваха. — Хайде сега да поговорим за друго. Ти сигур си се досетил, кръстник, че дойдох да ти целуна десницата… ала и не само затова.

— Говори, говори смело — поощри го с усмивка старият човек. — Чунким не зная аз, че там, горе, никой не ви пържи тиганици…

— Вярно ме разбра. — Предишната сърдечност отново се върна на Панайотовото лице. — Ама не се представяй и за кой знае какъв ясновидец, кръстник: нали преди малко така се постарахме на трапезата ти, че… Е, няма защо да крия, горе наистина сме зле с хляба.

— Излишно е да умуваме — надигна се старецът. — Ще ви заключа тук или се скрийте из околността, както поблагоразумите. Аз ще сляза в Сливен, ще накупя, каквото трябва и…

— Не, не е добре, кръстник — прекъсна го войводата. — Ти не бива да слизаш. В Сливен се е разчуло, че отново сме тъдява и турските шпиони положително са на крак. И няма да пропуснат да забележат, че долапчията Бяно Силдаров по никое време си е оставил работата, за да товари цял катър с хляб и сухоежбини и да ги кара нагоре към Барите. Не, не, не е разумно.

— Тогава как да постъпим?

— Нужно ни е само да намерим колай да съобщим на човек, който си е в града, да накупи щото ни е нужно. Например… например Боян. А после аз ще пратя човек от моите, който да прибере накупеното.

Бяно свали калпак и се почеса замислено по бялата глава.

— Първото е лесно — каза. — Малко по-долу, при комшията Никола Хайверя (ако го помниш), напоследък работи и учи занаята малкият му син. Добро момче, услужливо и по Балкана търчи като планинска коза. Нито то ще откаже да слезе до града, нито Боян — да накупи щото му поръчаме. Но не виждам как човек от твоите ще посмее да отиде в Сливен и да се оправи там.

Панайот Хитов и знаменосецът му размениха бърз многозначителен поглед. После войводата рече с пресилено безразличие:

— Той е тъдявашен човек. Знае изтънко града и най-потайните му сокаци, пък и доста другари има там. Ще се оправи, искам да кажа.

— Хайде — доверчиво се съгласи Бяно, — нека тогаз да не губим време!

Извади дивит и хартия и надраска бележка за сина си. Панайот и русоватият момък му помагаха, подсказвайки му от какви припаси най се нуждаеше дружината им.

— Сега да направим така — властно разпореди войводата, когато бележката беше готова и запечатана. — Ти, Василе, ще оставиш силяхлъка, ала ще скриеш в джобовете един запрегнат пищов и един нож. Ще оставиш също този калпак с юнашкия лев. И ще придружиш кръстника до долапа на Хайверя — ясъкчия ще му бъдеш, както е думата. Не дай боже да се случи нужда, аз също ще бъда наблизо, ала ще се движа отстрана и по-незабележимо. — И се надигна: — Да тръгваме, а?

Всичко стана, както го бяха предвидили. Почти без да говорят по пътя, Бяно и младият знаменосец слязоха до долапа на Никола Хайверя, момчето на долапчията веднага прие да изпълни молбата му и начаса запраши надолу към града, а след като размениха няколко приказки с Никола, двамата поеха пак срещу течението на реката. За разлика от преди, светлоокият момък сега се държеше по-свободно и се изравни с белокосия си спътник.

— Искам да ти благодаря, дядо Бяно — рече той някак си ни в клин, ни в ръкав.

— Да ми благодариш? — искрено се изненада старият човек. — Че с какво съм заслужил благодарността на народни люде като вас?

— Благодаря ти за думите, които каза одеве. Същите мисли не бяха чужди напоследък и на моя ум, но нито можех да ги събера така ясно, нито законната подчиненост в дружината ми позволяваше да ги изрека пред войводата.

— А ако ти позволяваше редът в дружината, какво щеше да му кажеш?

— Че народът не е подготвен за въстание. Ние го каним да се бунтува, да повдига революция против вековния враг, пък той не знае дали като приятели да ни срещне, или като врагове! Но той, робът, не е виноват, никой не се е погрижил да го приготви, та по тая причина той не знае що да чини.

Изненадан от тези думи, Бяно Абаджи за пръв път днес разгледа по-внимателно спътника си. Беше — каза се вече — светъл и русоват, с гъвкава походка и строен, поради което изглеждаше по-висок от своя среден ръст. С една дума — нищо необикновено. Но не — вътрешният поглед на стария човек му подсказваше, че имаше необикновени неща в него и той се напъна да ги открие. И ги откри. Първо — гладко избръснатото лице и мустаци, нещо толкова необикновено за горските юнаци, за които мустаците бяха неписана, но задължителна отлика.367 После — очите му. Те бяха сини и спокойни, дори с нещо шеговито в блясъка им. Но отвъд привидната шеговитост Бяно усещаше в тях една непрекъсната остра наблюдателност, примесена с трезва оценка на всичко видяно и чуто; все едно че в ума на този още млад човек постоянно работеше някаква точна везна, на която се претегляха хора, думи, жестове, всичко. И най-сетне — държането му. Имаше в спътника му и кротост, и уважение към другите, и естествена почтителност към по-старите, и желание да вникне в същината на чуждите мнения, но всичко това той вършеше с достойнство и самоуважение и без каквато и да е следа от раболепие.

— Извинявай — рече Бяно, — преди малко не чух добре името ти.

— Наричам се Васил Иванов и съм из Карлово. Но малцина ще чуеш да ме зоват така. Повечето я карат по прякор: кой Левски, кой Дякона…

— За Левски им признавам — усмихна се старият човек. — То само като види човек лъвската ти походка… Но откъде накъде Дякона?

Другият се засмя — от сърце, по момчешки:

— Е, преди години бях под власеница. После обаче разбрах, че на народа по-добре ще се служи по друг начин.

Изминаха петдесетина крачки в мълчание. Сетне Бяно подхвана отново:

— Размислям върху думите ти отпреди малко, Василе. Да, вярно си разбрал, народът не е подготвен за големите дела, които чакате от него. Трябва да го просветим. А за това пък ни трябват училища.

— Да се просвещава народът не е лошо нещо — замислено се съгласи Левски, — но този е най-дългият път, по който може да се постигне свободата.

— Истина е, че е най-дългият, околният път. Но в същото време той е и най-верният, най-сигурният. Българският народ, който е търпял четиристотин години, бива да потърпи още малко — четиридесет-петдесет, — но да получи вярна свобода и с по-малко жертви, с по-малко кръвопролитие.

— Аз мисля другояче — поклати глава Левски. — Не би било зле, ако заедно с просвещението събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат друго назначение, друга мисия, отколкото да го просвещават. И ми се върти из ума да си взема някои другари и да тръгнем из България, та да се заловим с образуването на такива тайни общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото четите, дето минават Дунава и отиват да се бият с турците гърди срещу гърди368.

И двамата имаха желание да продължат този разговор, но не успяха — сякаш изневиделица до тях изникна Панайот Хитов и така тримата заедно извървяха останалия път до долапа.

— Аз изпълних моето, а отговарям и за Боян, че също и той ще изпълни бащината си заръка — каза Бяно Абаджи. — Сега остава по-трудното, Панайоте — този човек, дето ще изнесе храната.

— Не се съмнявай в него, кръстник. Ей-сега ще ти го проводя, та хем ще си похортувате колкото ви сърце иска, хем ще се увериш, че може да му се вярва.

Стигнаха до долапа. Стопанинът ги покани отново, но двамата отказаха — прекалено дълго били оставили дружината без войвода, и без байрактар. И се разделиха пред вратнята. На сбогуване Бяно Абаджи прегърна кръщелника си, сетне и спътника му. Размениха се взаимни пожелания за здраве и за успехи в народните работи. А Васил Левски добави едно многозначително:

— Не зная защо, но ми се струва че отново ще се срещнем, дядо Бяно…

Вместо отговор Бяно го благослови с кръстен знак.

Двамата горски юнаци вече се поотдалечаваха, когато на Панайот Хитов му хрумна нещо, та се обърна и подвикна на стареца, който ги изпращаше с доброжелателен поглед:

— Как си със сърцето, кръстник?

Този въпрос изненада Бяно. И като не знаеше какво да отговори, обърна го на майтап:

— Чудесно… Особено когато пакостна ръка не ми спира водата…

И така се разделиха.

11.

… А после се оказа, че въпросът за сърцето бил съвсем на място.

Бяно Абаджи отново размери губерите в коритото, пусна водата, после натъпка и запали лулата си и излезе навън, на обичното си място до сергията. Поседна и докато пущаше към небето клъбца тютюнев дим, примижа. Изпитваше някакво особено блаженство; то бликаше направо от сърцето му, но не оставаше там, а се разливаше по цялото му тяло. Не се искаше кой знае колко прозорливост, за да се досети: причината беше тази ненадейна среща с кръщелника и неговия знаменосец. Както беше със затворени очи, старият човек минута по минута върна пред вътрешния си взор цялата среща с двамата, от внезапната поява на Панайот до бента, до това странно: „Как си със сърцето, кръстник?“ И всичко преживя отново, всичко прецени отново. И като че все пак последният разговор с момъка по прякор Левски най-дълго задържа мисълта му. Жалко, че свърши някак си припряно, отведнъж — млад беше Левски, но гледаше нещата някак си издълбоко и мъдро. „Трябва да премисля още веднъж думите му — каза си старият човек. — Те бяха казани уж лековато, но всяка от тях тежеше по сто оки…“

Стори му се, че през шума и гъргоренето на долапа долавя и друг звук — познатото изскърцване на вратнята. Каза си, че сигурно идеше някой мющерия. И тази мисъл го подразни — чуждото присъствие щеше да го откъсне от повторното преживяване на преминалия час. Извади захапката от устата си и едва-едва открехна очи.

— Сигурно спя — изрече гласно. — Нали срещнах Панайот, та сега ми се привиждат…

Не спеше: към него, усмихнат от ухо до ухо, приближаваше онзи, когото от петнадесетина години Бяно бе смятал за погинал! Той се хвана през гърдите — почувствувал бе, сякаш сърцето му или се бе пръснало, или бе престанало да бие. Ощипа се по крака, за да се увери още веднъж, че не сънува, сетне отвори широко очи. Не, наистина нямаше никаква грешка — към него идваше синът му Иван! Действително този Иван беше по-различен от предишния — понаедрял, изпъчен, чернобрад, а в косите и с няколко подранили бели косъма, — но сърцето му не го мамеше: Иван, Иван е!

Бяно се изправи, нещо изпращя под краката му (сетне щеше да разбере, че е изпуснал и настъпил любимата си лула) и разпери ръце:

— Иване!… Синко!… Ти ли си?

Другият не се удържа и затича към него:

— Татко!… Скъпи татко!…

Хвърлиха се в прегръдките си. И сълзите им се смесиха…

— Разказвай, разказвай!… — молеше се неспирно старият човек, докато държеше ръцете на онзи, който в неговите очи все едно че се бе върнал от отвъдното.

Иван заразказва. И ако се слушаха думите му, сякаш нямаше нещо кой знае какво за разказване — така делнично говореше той за тези петнадесет години на отсъствие в далечна чужбина и за преживелиците си в тях. Както се знаеше от последното му писмо, при обявяването на Кримската война той не можел да стои със скръстени ръце и се записал доброволец. Изкарал всички сражения — от първото до последното. Три пъти бил раняван и четири пъти награждаван с различни ордени. И още там, в окрайнините на Севастопол, лично адмирал Корнилов го повишил в първи офицерски чин. И това определило съдбата му. След войната и неколкомесечното престояване в плен командуването го изпратило да следва Артилерийската кадетска школа в Рязан и веднага след приключването на изпитите получил назначение като капитан от планинската артилерия в Ставропол, на северните предпланини на Кавказ. Ето това било всичко.

— Ама как така „всичко“! — ласкаво го сгълча Бяно. — Петнайсет години в петнайсет думи — това къде го има!

— Тогаз задавай ми въпроси, тате. Белки думите от петнайсет станат на сто и петдесет…

Старият човек не го заразпитва веднага, очевидно най-напред събираше мислите си. И отнякъде долетя едно равномерно „кап… кап… кап…“ — повторно спряната вода се оцеждаше в коритото на барата.

— Защо не писа през всичките тези години, сине?

— За да не донеса злощастие на родния дом и на вас, най-скъпите на сърцето ми — отговори веднага Иван. И тъй като беше здрачно в долапа, не забеляза как лицето на Бяно Абаджи за миг се сгърчи при думите „родния дом“. — Ако пишех, даже хабер по човек ако пратех, можеше да се случи турците да научат. А мен ми беше съвсем ясно какво щеше да сполети всички ви, ако гаджалите разберат, че вашият син и брат е капитан от руската армия.

— И как се озова в четата на кръщелника Панайот?

— Научих за нея от друг един българин — офицер на руска служба, тате. Полковник Иван Кишелски. И той е тъдявашен, из Котел.369 Той ми извести, че битката за милата ни свобода започва. И сварих да пристигна във Влашко точно навреме, за да се включа в четата на бате… извинявам се, на войводата Панайот.

— Знаят ли в дружината за твоето житие-битие?

— Само Панайот, подвойводата и байрактарят. Иначе съм само „сливналията Иван“ и… толкоз. Дори в списъка на четата ме няма.

— Все по същите причини?

— Все по същите причини. Или ти се виждат малки, тате?

— Сгрява ми сърцето, че така се грижиш за нас, Иване. Пък иначе… Какво да кажа? Иначе едно гайле повече или по-малко, все тая. — Кратко замълчаване. — Е, започва ли „битката за милата ни свобода“?

— Войводата вярва, че започва. Дори закон за народното въстание приехме. Но мен ми се струва, че рано е да се надеем на свобода.

— Благодаря ти, сине.

— Не разбирам за какво ми благодариш. След това мое дълго и предълго мълчание аз мислех, че съм заслужил само укори…

— За друго ми беше мисълта. За последните ти думи. Зер нещо такова казах и аз на Панайот, пък… Е, друго е да знае човек, че не е сам в оценката си. — Ново замълчаване. — Какво ще правиш, когато завърши походът ви?

— Ще се върна в Кавказ, тате. И ако началството не ми е много сърдито, ще поема отново службата си. Впрочем много се надявам, че полковник Кишелски и сега ще ми подаде ръка.

— И пак ли ще потънеш в мълчание?

Виновно отместване на погледа.

— Пак. Повярвай ми, тате, така е по-добре, по-разумно.

— И ще ме държиш в предишната черна неизвестност?

— Нека да се уговорим така: нямаш ли вест от мене, значи съм жив; получиш ли вест, тя ще бъде не от мен, а от Кишелски или друг от моите приятели-българи. Нали разбираш какво искам да кажа?

— При скитането ти по света да се е кръстосал пътят ти с пътя на нашия Найден?

— Не го видях, но във Влашко научих, че е жив и здрав. И на голяма почит сред нашите революционери е — и заради честния му характер, и за непримиримостта му към робията, и за знанията, дето е получил в Легията.

— Прегърни го от всички нас, ако се случи да го видиш. И му кажи, че мястото му в сърцата ни си е непокътнато. — Иван кимна. — И друго му кажи, нищо, че то ще го огорчи. От Златина все още няма хабер.

— Коя е Златина, тате?

— Остави, нека не ровим в чуждите горести. А ти, Иване? Ти женен ли си?

— Знаеш ли как отговарям на този въпрос? — усмихна се Иван. — Че съм венчан за България и… завинаги. Независимо че служа под друго знаме и през планини и морета от родината.

Старецът помисли върху думите му.

— Прав си и не си прав — каза. — Онези, които любят с цялото си сърце България, не трябва да са непременно отшелници. Да се раждат, отглеждат и възпитават деца също е служене на България, сине. — Той почака за отговор, но Иван замълча, само се размърда притеснено. — Какво? Да не си решил да…?

— Погледни през джамчето, навънка е вече нощ, тате. О, как бързо текат часовете, когато…

— Наистина ли си решил да слезеш в Сливен, Иване?

— Горе почти гладуваме — сви силните си рамене Иван. — Мога ли да оставя другарите и утре да изкарат без залък хляб?

— Грешно ме разбра, сине. Не можеше ли друг да слезе в града или верен човек да изнесе храната? Помисляш ли си какво ще да стане, ако турчин или продажен християнин те познае?

Преди да отговори, Иван се почука многозначително по джоба на потурите. Къде бе виждал Бяно човек да прави същия жест? Порови се в по-скритите гънки на паметта си. И си спомни — нещо подобно имаше обичай да прави и Ивановият баща, Мавроди Коджакара.

— За такава среща съм готов — каза Иван. — Не пожелавам на нито една черна душа да ме познае… Не ме разбирай грешно, тате. Не съм нито бабаит, нито лекомислен. Но… но аз просто не мога да не сляза в Сливен, тате. Как да съм тук, на един хвърлей място, и да не видя и прегърна Боян и Руска, които толкоз години не са излизали нито за ден от мисълта ми? Мога ли и да не целуна десницата на даскал Добри, учителя ми?

— Ами че нали аз нему дължа, речи го, толкова колкото и на тебе, за да стана туй, което съм.

Бяно не намери дума да възрази: има закони на човещината, които затъмняват обикновените закони на разума.

— Ще те видя ли пак, Иване? — попита само.

— Иска ли питане, тате? Ти не лягай тази нощ — което и време да е, аз ще ти се обадя, когато се прибирам нагоре.

Старият човек едва-едва се усмихна — стори му се някак нелепа мисълта, че след ден на вълнения като днешния той изобщо би могъл да заспи.

12.

Боже мой, какъв кошмар!…

Да получиш толкова удари в един само ден, да присъствуваш, когато всичко, което те е окриляло напоследък, се сгромолясва пред очите ти — трябва наистина да си един Панайот Хитов, за да не полудееш!

Започна се със завръщането на Дядо Желю и неговата малка четица. Зарадваха им се, пък подвойводата, навъсен като ноемврийски облак под Карандила, с равен и студен като градешки камък глас доложи: дружината на Филип Тотю не съществувала, нека не я чакат повече, разгромена била тя при село Върбовка.

— Разгромена? — слиса се Панайот Хитов. — Та нали за да е разгромена, първо е трябвало да бъде открита?

Дядо Желю вдигна рамене — никой не разбра каква мисъл скри зад това движение. А вместо него се обади писарят Иван Кършовски:

— Войводи има много, ала не всички са Панайот Хитовци…

Друг път тези думи навярно щяха да поласкаят войводата, но сега изобщо не стигнаха до сърцето му — грижата и объркването ги удавиха.

— Разкажете щото сте научили — нареди късо.

Разказаха — нему и на останалите. Лошо и добро, нищо не пропуснаха: и за юнашкото държане на бойците казаха, и за доброто управляване на боя, и за големите загуби, и за потреса, който е обхванал турците след тази битка.

— А Филип Тотю? — попита нетърпеливо войводата. — Четата?

— Филип Тотю се измъкнал цял и невредим. И с него — онова, което е останало от четата. — Дядо Желю заби поглед в земята. — Лошото е, че не е останало много. Казват: една дузина. Ама ако са и половината, пак трябва да речем едно „Берекет версин“370.

— О, господи! — изпъшка Панайот Хитов. После без усилие възвърна обичайната си коравина. — Станалото — станало, туй ще река аз. Тотю е направил, щото е можал. Ние пък да правим онова, което си е наш пай от работата.

И тайничко в себе си се надяваше, че с това просто е прехвърлил черната страница. Но не е било писано да се сбъдне неизказаното му пожелание. Тъкмо се бяха разположили да изядат скромния си обед, когато при тях дойдоха четирима — котленецът Цонко войвода и още три момчета от неговите. Даже и да не гледаха така посрамено и гузно, видът им пак достатъчно красноречиво подсказваше какво имаха да кажат: бяха одърпани, почти парцаливи, кой без калпак, кой без гулия, кой с повредена пушка, а всичките неумити, брадясали, изпосталели, с щръкнали от глад кости по лицата.

— Войводо — едва доловимо изрече Цонко, когато се изправиха посред смълчания кръг на дружината, — само това ти водя от людете, които ми повери…

— Що думаш… — обади се с нотка на ужас някой от околните. А друг добави:

— От дванайсетмина само четворица!?!…

— Така е, братя. — Гласът на Цонко се давеше в сълзи. — Удариха ни с голяма сила и ни попиляха.

— А останалите момчета? — попита трети глас от дружината.

— Нямам вест за тях. — Злополучният новопроизведен войвода се прекръсти. — Но тъй както ни преследваха, не ми се вярва някой…

Не довърши. Но всички разбраха неизреченото.

— Разкажи всичко поред! — за пръв път проговори Панайот Хитов. В тази изминала минута гърлото му сякаш бе станало челичено.

Нямаше много за разказване. Преди четири дни Садък паша Чайковски с целия си алай…

— Кой? Кой? — смаяно го прекъсна войводата.

— Садък паша, войводо. Видях го с очите си и даже стъклото на едното му око видях. С него беше целият му казак-алай — повечето на коне, ала имаше и пешаци. А проводник им беше хаджи Юсмен ага, мухтаринът на село Тича. Също и него го познах — не му е първица да преследва горски юнаци. И не за пари, нито по дълг го прави — от пуста гаджалска кръвожадност.

— Садък паша… — прошепна на себе си Дядо Желю, но мнозина го чуха. — Туй пък не бях го очаквал…

Цонко и момчетата му също не са го били очаквали. И затова почти безгрижно си денували в местността Кашанери или още Конското почивало. Именно там ги ударили казаците на потурнака Садък. Завързала се престрелка, но кой може да удържи един срещу петдесет?

— Филип Тотю е удържал във Върбовка — многозначително подметна писарят Кършовски, но Цонко се престори, че не го е чул.

Рекли да се оттеглят накъде Разбойна, но казаците ги преследвали на коне, та оттеглянето скоро се превърнало в най-обикновено бягство. И ето на̀ — подвойводата се измъкнал само с тези четворица, за другите нищо не знаел. Ама тъй както вървели работите на Разбойна…

(Той за щастие се мамеше. На следния ден, измъчени много повече от него и четиримата, дойдоха и останалите момчета от четата му. Нито един, слава богу, не беше даже ранен от куршум или сабя, ала халът им беше такъв, че да ги ожалиш и без рани.)

Панайот Хитов се премести няколко пъти от крак на крак, а синорът, който разделяше веждите му, ставаше все по-дълбок и по-дълбок.

— Нахранете ги и им дайте това-онова да сменят парцалите по себе си — каза най-сетне. — А тебе Цонко, те понижавам в обикновен войник. И знай, че ще те наблюдавам всеки ден и всеки час. Защото както се показа недостоен за подвойвода, вече не съм сигурен дали имаш пригодност изобщо да си в реда като всички други…371

Разпръснаха се на малки групички под сянката на дърветата, дадоха по комат хляб и друга сухоежбина на новодошлите, подметнаха им някоя и друга незлоблива забележка по повод на вълчата стръв, с която се нахвърлиха на храната. И всичко тръгна в познатия си ред. Единственото изключение беше войводата. Този ден той до хляба изобщо не се докосна, затова пък пиеше вода с жаждата на трескав; стоеше настрана, далеч от другите и с властен жест отпращаше всеки, който се опитваше да го приближи. И само знаменосецът Васил Левски се досещаше какво става в душата му — Панайот Хитов продължаваше разговора си със своя кръстник… И трябва да е бил честен той в този задочен разговор с Бяно Абаджи, понеже привечер, когато даде знак, че повежда дружината нагоре, към връх Българка, лицето му издаваше, че е успял да надмогне измамните си представи и да вземе ново, този път вярно решение.

Трябваше обаче да се случи още нещо — и то беше последният удар в този превратен ден, — за да научат хората му за това негово решение. То стана по тъмно, когато бяха на един изстрел място от върха. Дотичаха назад челните разузнавачи, които вървяха на около петстотин крачки пред главната група — по онова време на тях им викаха „авангардата“ — и доложиха: под самия връх имало хора, лежали около нарочно позатъмнени огньове и не приказвали, а шепнели. Турците обикновено не залагаха пусии на такива голи места, но войводата все пак се разпореди като за бой: прегледаха оръжията и насипаха сух барут до чакмаците и се разделиха на три, като началници на отделните десетици станаха съответно войводата, подвойводата Дядо Желю и сливналията Иван, и така от три посоки безшумно запълзяха към непознатите около огъня. Оказа се обаче, че в този случай предпазливостта им е била излишна — на Българка се бяха разположили Анастас хаджи Добрев и четица юначни момци от Сливен, всичките с добро въоръжение и в сърцата с готовност за битки и подвизи, които чакаха именно тях.

Разпрегръщаха се и се поздравяваха. А сетне насядаха около огъня и шегите и закачките отстъпиха място на по-сериозен разговор.

— Колцина сте, юнаци? — запита Панайот Хитов.

— С мене дванайсет, войводо — отговори за всичките Гарибалди. — Но сме минали през талим и стрелба по нишан, та можеш да ни броиш и двойно — дума ти давам, че ще го докажем и в битките.

Благодарение на мрачината никой не забеляза кривата и чепата усмивка, която за миг се мярна под мустаците-къдели на войводата — всъщност Сливен, най-бунтовният от градовете, му бе проводил само десетата част от онова, което бе предвиждал кръстникът Бяно Абаджи.

— Добре, добре, ще ви броя двойно — кисело се съгласи Панайот. — И за какво сте излезли?

— Как за какво? — не на шега възкликна учителят. — Нали ти си ни пратил хабер, войводо, че тук, на Българка, ще побием знамето на бунта? И си ни призовал да застанем под повеленията ти?

Беше вярно. Докато още вярваше, че е ударил часът на съдбовното „кой кого“, войводата бе наредил на Иван при слизането си в Сливен да разгласи чрез брат си Боян или друг верен човек, че въстаническата дружина трябва вече да се яви в Стара планина.

— Да, да, така е — безизразно потвърди Панайот Хитов. — Глупаво беше, че те попитах. Ама то днес е един такъв ден…

За малко се умълчаха. Нещо витаеше във въздуха над Българка, което всички усещаха, но все още никой не можеше да определи.

И точно тогава Войводата съобщи решението си:

— Сгреших, Анастасе — произнесе тихо, но отчетливо. — Сгреших. Въстание няма да има. — И се поправи: — Все още няма да има.

— Ама… ама как така, войводо? — изрече слисано някой. Беше от неговите, не от новодошлите. — Нали ние?… Закона?

— Законът си е закон — загърчи се Панайот Хитов, — ала и разумът си е разум. И разумът ми казва наспроти закона: въстание няма да има!

— И правилно! — притече му се на помощ знаменосецът Левски. — До вчера нещата изглеждаха по един начин, днес обаче — по друг. Ето, четата на Филип Тотю е разгромена, Цонкови едва са се отървали от клането… Законът е повеля за разумна преценка и разумно действие, не за сляпо подчинение и лекомислен бабаитлък, тъй мисля аз.

Отново се умълчаха — този път за много по-дълго.

— И тогава… какво, войводо? — попита най-сетне хаджи Добрев. Гласът на гиганта сега звучеше така, сякаш изведнъж бе хванал ръжда.

— Трябва да се опазим за часа, за истинския час, братя. А това ще рече, че вие, Анастасе, сега, веднага, още тази нощ трябва да се върнете в Сливен. Никой не бива да ви види, никой не бива да разбере, дето изобщо сте излизали. Ясно ли е?

Вместо потвърждение един от сливналиите попита:

— А вие? Вие що ще правите?

— Ще се изтеглим във Влашко. Или в Сърбия. Туй ще го решим допълнително. Ще рече — също и за нас се отнася туй, за опазването.

Говориха може би още около час и накрая войводата се наложи — беше някъде около полунощ, когато Анастас хаджи Добрев поведе хората си надолу, към Сливен372. Изпратиха ги, а после отново насядаха около огъня. Един мълчалив въпрос тегнеше между тях и войводата го разбра добре.

— Не излъгах одеве, братя — рече той мъчително. — Нека имаме храброст и да си го кажем откровено, по мъжки: ние сторихме грешка — бедният наш изстрадал народ не е готов за делата, които ние се канехме да поискаме от него.

— И наистина ли ще… — започна Христо Дряновски, но не можа да довърши, не му стигнаха силите.

— Наистина. Да вдигнем въстание — не можем. А да хайдутуваме както допреди пет години — не желая. Туй го надраснахме вече, на друго, по-високо и по-славно дело сега сме посветили живота си. И анджък живота си трябва да опазим за времето, когато народът ще е готов да ни последва. — Никой не зададе друг въпрос. — Жельо!

— Ето ме, войводо.

— Кажи ми искрено и без докарване. Готов ли си да подбереш петнайсетина момчета и да останете тука за заблуда на чалмалиите, дорде аз изведа останалите в безопасност?

— Няма да ни е първица, Панайоте — задоволи се да отговори Дядо Желю и тези думи бяха достатъчни за войводата.

— Сетне си ги избери, но на всекиго попитай за желанието му. Че вам, които ще останете тука, ачик се пада по-тежкият пай. Зер на̀ — навълчили са се вече и поляците-славяни на Садък паша… Пък имам хабер и от сливналии — молят да не ги оставяме без закрила…

— Ще го сторя, войводо — по същия простичък начин каза другият.

— Тогаз да помислим за останалото — рече войводата, като оправи мустаците си. — Ще рече — кой друм да хванем и накъде да ударим.

Пръв се обади Вълко Янчев; не беше стар на години, но толкова лета бе изкарал като хайдутин, че бе заслужил — подобно на Желю — да го зоват Дядо.

— Ако слушаш мене, войводо, да тръгнем по билото докъде Трявна и Дряново, а оттам да ударим на север към Свищов. На това място Дунав е най-близко до Балкана — ако се опънем на едно здраво мъжко ходене, за три, даже за две нощи можем да излезем на реката.

Приблизително всички заговориха в един глас — предлагаха, отхвърляха, спореха. Но като че най-много гласове се чуха в подкрепа на Дядо-Вълковото предложение. А Иван Кършовски, писарят, добави и нещо, което също си заслужаваше да се има „едно наум“:

— Там преди три недели е минал и Филип Тотю с дружината си. И е бил разбит. Кой ще повярва, че на друга дружина ще й стиска да хване същия път?

Помълча и ги послуша войводата, пък кимна към другия Иван, сливналията:

— Не те чух, ти какво ще предложиш, Иване.

Запитаният замислено се почеса по гъстата и черна четинеста брада, позабави се, после изрече бавно, сякаш претегляше всяка своя дума:

— Когато се вземе решение, войводо, най-напред трябва да се знае целта. А целта — цялата цел — ние не я чухме. Ако тя е само да се измъкнем живи и здрави, тогаз най-добре е да се вслушаме в съвета на Дядо Вълко и писаря.

— Че каква друга цел може да има? — попита с искрено недоумение Бойко Нешов.

— Ами например да изпълним докрай първоначалната си задача, която нашият върховен началник господин Раковски ни е поставил още отвъд Дунава — да проверим изтънко готовността на брата българин за решително сражение. Сега засега ние комай за нещо повече извън тукашния Балкан не можем с чисто сърце да дадем отговор.

— Ей така харесвам да се разсъждава! — възкликна Левски. — Да се огледва всичко и отвсякъде, а не да се приказва урбулешката!

— Поставим ли си такава цел, тогаз планът на Дядо Вълко не е добър — продължи Иван; нещо в гласа му издаваше, че оценката на байрактаря го е поласкала. — Тогаз трябва да сторим по-мъчното… въпреки по-голямата опасност…

— И какво е това по-мъчното? — попита нацупено Дядо Вълко.

— Да извървим от край до край цялата Стара планина чак до Сръбско. И да търсим българите от двете й страни не само за да ни нахранят, но и да изпитаме готовността им.

Щяха отново всички да заговорят едновременно, но този път войводата не им позволи, пресече ги властно вдигане на ръката.

— Така и ще направим! — отсече той по начин, който не позволяваше повече препирни. — Така и даже още повече. Където по пътя има възможност да извършим нещо в помощ на брата българин — ще го сторим. Я изедник някой да накажем, я за безчинство отплата да поискаме, я робиня-наложница да отървем… Така всекиму ще вдъхнем упование, че не е оставен само на закрилата на господа-бога. И за начало ще започнем с тоя мухтарин…

— Хаджи Юсмен ага — подсказа Цонко Петров.

— Хаджи Юсмен ага от Тича. Нека да си плати за старанието.

— Него го остави на мене, войводо — рече Дядо Желю. — Още като ти обещах да остана, първата ми мисъл беше анджък за него.

— Тъй да бъде — съгласи се Панайот. После кимна на байрактаря си: — Погрижи се да поставиш стражи и да спим. Утре може да стане така, че да се нуждаем пак от всичките си сили.

Както го решиха, така и направиха. Още няколко дни се задържаха по тези места, колкото да набавят повечко храна за път. След това — то беше на 21 юни — се разделиха: Дядо Желю със седемнадесет подбрани доброволци остана в Сливенския балкан, а главният войвода с другите двадесет и трима души пое на запад. Много премеждия имаха, не една пусия избягнаха и не с една потеря се удариха, но загубиха само един човек, и то от болест — Иван Капетан. А след 54 дни вече бяха в Сърбия. И даже по-много на брой, отколкото тръгнаха: точно на Илинден срещнаха на Юмрукчал373 Филип Тотю с четири момчета — толкова бяха останали от дружината му — и ги взеха със себе си към Сърбия.

Успяха и в другото: отново гръмна по цяло Българско, че горски юнаци са развели бунтовен байрак в Стара планина. А Панайот Хитов — той вече прекрачи в легендата!

13.

Дядо Желю не само изпълни обещанието си и уреди сметката на дружината с хаджи Юсмен ага, но и го стори с такива салтанати, че издаде, дето е учил занаята при Димитър Калъчлията — от всички големи войводи на последните две десетилетия именно Калъчлията беше човекът, който от всяко свое действие правеше и малко театро. А театрото в Тича стана така. Дядо Желю не се задоволи примерно да причака нейде агата и с един куршум на вярната си адам-бой пушка да му пръсне чутурата, а го нападна по втори петли в дома му, извърза него, жените и слугите му и после ги остави да чакат. А трябваше те да почакат, понеже до разсъмване четата излови също така сейменина на селото и няколко по-известни бабаити — останалите мъже-турци или се изпокриха, или предпочетоха да изразят привидно покорство.

Също по-нататък Дядо Желю не прояви никакво бързане. Изчака юлското слънце хубавичко да се издигне и чрез телялина събра цялото село на мегдана пред конака — изловените и навързаните не дойдоха, а ги доведоха. Най-накрая докараха и мухтарина; в последния момент на Гунчо бе скимнало, та бе затъпкал устата му с една кесия грошове — нека да се наяде накрая с наградите, които бе получавал за мръсните си дела.

На мегдана войводата го разпита пред всички от името на Панайот Хитов, от името на Панайот Хитов му припомни всичките му кеседжийства и накрая все от негово име го осъди на обесване. Но и тук не прояви бързане и припряност: първо позволи на хаджи Юсмен ага да се прости със семейството си, после му докара ходжата, за да му почете от Корана, и едва тогава го обеси на крушата-дивачка, която растеше баш пред конака. И само един-единствен път показа нетърпение; то беше, когато мухтаринът падна на колене захленчи и удари на молби за пощада, та му запуши устата с два яки шамара. Изчака да се увери, че онзи на въжето се е представил пред Пророка на небето, и едва тогава свирна на момчетата си да се изтеглят.

Излишно е да се казва, че разказът за тази казън (често богато разкрасен, съвсем по-ориенталски) не за дни, а просто за часове обходи санджака, че и целия Одрински вилает. Кадъните отново захванаха да плашат децата и внуците с името на Панайот Хитюв войвода, мъжете от целия Балкански край се вдигнаха на потери, проводиха им на помощ и редовен аскер от Сливен, Карнобат и Ямбол. Но Дядо Желю не напусто бе учил при големи и славни войводи: докато потерите още завардваха пътеки и извори, той с четата си се озова чак при Алобас374 в равнината, наказа със здрав пердах двама кабзамали-одринлии, които уж събираха юшура, а на дело обираха всичко ожънато и овършано, сетне ги върза гръб до гръб на един скапан от струпеи катър и ги натири към юг, а зърното върна на селяните — българи и турци. Веднага потерите се юрнаха презглава към Алобас, но той пък им се изплези от Дилджилери375, на един хвърлей място от град Каваклий376, където запали купните на прочутия кожодер Сунай ходжа. И всичко това все от името на Панайот войвода.

Разиграва Дядо Желю по този начин властта от билото на Стара планина на север до Родопите на юг и от Карнобат на изток до Хаинето на запад. И се чудеха агаларите: крила ли са поникнали на пустия му Панайот и неговите момчета?… А когато по-късно през лятото дойдоха депеши от Филибе и София, вече окончателно се объркаха — знаеха, сигурни бяха, че войводата и проклетите му комити шетат някъде в триъгълника между Калояново, Бургуджий и Мокрен377, пък в същото време им известяваха, че се е ударил с някаква потеря над Карлово, а само два дена по-късно — че хората му са ранили един софийски бьолюкбашия в битка на Петрохан… Коя здрава глава няма да се шашардиса от подобни известия?

Изобщо действията на Дядо-Желювата чета през паметното лято на 1867 година щяха може би да останат записани със златни букви в летописа на хайдутството и комитаджийството, ако накрая не бе дошла една печална случка, която хвърли сянка върху всичко останало.

Това стана в ранната есен, когато гроздоберът вече почти навсякъде беше завършил. Дружината се бе разположила на стан на Стидово378, когато Гани Шумналията ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Е, какво? Димитровден наближава, наскоро ще помислим за зимуване. А как ще се явим във Влашко? Така, с по няколко глави чесън в джобовете ли?

Имаше открито предизвикателство в тези думи. Даже повече в тона, с който бяха изречени, отколкото в самите думи. Ако притежаваше здравите нерви на онези, които го бяха въвели в „лявото хоро“, войводата сигурно или щеше да отмине подмятането, или да го смачка с едно кратко слово. Но Дядо Желю нямаше тези качества, та се поддаде на лютия си нрав и отговори на предизвикателството с предизвикателство:

— Що искаш да кажеш, Гане?

— Туй, което казвам, Дядо Жельо…

— Войводо — поправи го другият.

— Добре де, нека да е войводо. Думата не променя другото, главното. Че нас ни чака зимуване във Влашко. А всички знаем какъв пашалък се кара във Влашко, когато за да хванеш гологана в джоба си, трябва половин сахат време да го гониш.

Гневът продължаваше да се надига към слепоочията на Дядо Желю, но той успя още малко да го обуздае:

— И сигур си готов да дадеш акъл как да не гоним гологана, а да вадим с шепи алтъни от същия този джоб?

— Той е същият акъл, по който са вървели горските юнаци открай време. — Гани Шумналията смигна дяволито към момчетата и завъртя многозначително шепа. Слава ние насъбрахме достатъчно, Дядо…

— Войводо — повторно и този път по-строго го поправи Дядо Желю, но сега Гани не благоволи да се съобрази с напомнянето му и продължи:

— Има по тия места богати чалмалии, Дядо Жельо. Едно кръвопускане на кесиите ще им се отрази добре на здравето. А нам ще осигури да не нагъваме праз и армея зимъс.

— Тъй ли? Кажи един такъв тъдявашен богаташ за кръвопускане, а?

— Ами, да рачем, хаджи Осман, мухтарина на Медвен.

— Ти чуваш ли се какви ги приказваш? — сгълча го Тодор Харбоолу. — Не си ли се запитвал защо медвенци думат на мухтарина си Дядо Осман? А да си слушал, че веднъж в неделята същият този Дядо Осман яхва магарето и повежда медвенки на пазар в Котел и тогаз нито един гаджалин не смейва с пръст да ги закачи? Ама че акъл! На Дядо Осман от Медвен за парите се полакомил нашият!…

— Бре, бре, бре — изкиска се Гани Шумналията, — аз пък да не знам, че съм се хванал на „лявото“ със светци… Турчин ли е Дядо Осман, Харбоолу? Турчин е. Е, другото се разбира от само себе си.

— Тъй, разбира се от само себе си — вече с нескрита заплаха повтори Дядо Желю. — А ти, Гане, да си давал пролетес в Букурещ някаква клетва лично пред господин Раковски? Да си обещавал пред ножа и Евангелието, че занапред ще бъдеш революционер, а не хайдук?

— Думите са много — нагло отговори Шумналията, — ала търбухът ми е един. И него никакви думи, пък били те и от устата на Раковски, няма да го напълнят, когато…

Гани не успя да завърши — с мигновено движение войводата измъкна пищов и куршумът му се заби точно между веждите на недоволника.

— Някой друг да е на ума на Шумналията? — запита студено.

Не, никой друг не предложи да се престъпи клетвата. Ала също така и никой не се възрадва на смъртта на своеволника — тъй или иначе за цяло лято юнашко шетане никой не бе получил нито рана, нито драскотина от турски куршум, пък сега един бе паднал от българска ръка…

Същия ден заровиха Гани Шумналията там наблизо, на северния склон на Стидовската планина. А на следния двама сливналии от дружината — бяха Гунчо и Тодор Харбоолу, неразделните другари се явиха при Дядо Желю и с уважение, но и с твърдост го помолиха да ги освободи от клетвата им и да ги пусне да си ходят.

— Ще ми кажете ли откровено защо е туй ваше решение? — премери ги с поглед от глава до пети Дядо Желю.

— Излишно е да натъртваш думата „откровено“, войводо — отговори за двамата Гунчо. — Нямали сме и мисъл да те лъжем.

— Макар че не е чак толкоз мъчно — добави Харбоолу. — Човек винаги може я болен да се е усетил, я за родна майчица да му е домъчняло, нали?

— Добре, нито сте болни, нито за майките ви е домъчняло. Тогава?

Гунчо издържа погледа му, само острите му уши се изчервиха.

— Объркани сме от това, вчерашното, войводо. Гани не беше прав, туй всички го знаем — излезли сме ние за свобода, а не… Но и другото също ни се видя… Не са толкоз много народните войници в Балкана, войводо, че за всяка грешка да се забива куршум в мозъка.

— Разбирам. — Дядо Желю замислено търкаше с показалец челото си. — Разбирам ви добре. Разколебани сте. И сте прави да искате да ви отпусна от дружината — разколебаният войник не е здрав войник.

— Значи ли туй, че ще ни отпуснеш да си вървим, войводо? — осведоми се Тодор Харбоолу.

— Да, значи. И даже клетва за мълчание няма да ви поискам — през тези месеци ви опознах достатъчно. При това… Да, при това също и останалата дружина след две-три седмици ще се разпилее. Но преди да се разделим, искам да ви кажа и да ви попитам нещо.

— Слушаме те, войвода.

— Когато овчарят забележи чумава овца в стадото си, той начаса й тегли ножа. Ако ще и да му не най-свидната. Защото остави ли я, след седмица ще пламне цялото стадо. Ама ще кажете — овцата е овца, а с човека може да се поговори, да му се отворят очите за грешките, да се вкара в правия път. Не е така, момчета. Войската, независимо дали са пет хиляди души, или само пет, е нещо много тънко, много мъчно. Точно защото са хора, а не овце. И в това тънко и мъчно нещо азбуката започва и свършва с реда и подчинението. Няма ли ред и подчинение, пиши го, че няма и войска. Затова чумата на неподчинението трябва да се изрязва даже още по-бързо, отколкото в стадото. Особено ако тази чума заплашва да превърне войската в тълпа обикновени разбойници. — След дългото си слово Дядо Желю ги изгледа поред. — Убедих ли ви?

— Убедително говореше, но мен не ме убеди — каза Гунчо. — Невям причината е, че още виждам пред очите си пръснатата глава на Шумналията. При туй Гани беше истински юнак, пръв в битките.

— Аз пък ще река друго, войводо — обади се на свой ред Харбоолу. — Гани Шумналията имаше грях, ама туй не беше грях като чума в стадото. И затова те моля да ме освободиш от клетвата ми.

— Освободих ви вече — кимна Дядо Желю. — И пожелавам само едно. Да поживеем десет години и да се срещнем отново. Вие навярно вече ще сте прочути войводи, ще имате под заповедите си много народ. Е, тогаз искам да ви попитам как аджеба ще постъпите, ако хората ви поискат от войска да се превърнете в пладнешки разбойници.

Двамата не казаха нищо и за малко помежду им се възцари тишина.

— Щеше и да ни попиташ нещо, войводо — напомни Гунчо.

— Дали като се отделите, имате къде да отидете. Чувствувам се отговорен за вас, момчета, дори и когато се отделите от дружината. Отговорен и загрижен. Не искам българската народна войска да загуби двоица като вас…

— Аз имам сигурни хора тук наблизо, в Градец — каза Харбоолу. — Отдавна съм се уговорил с тях да ме приютят за зимата.

— А аз ще се върна в Сливен.

— В Сливен? — вдигна вежди Дядо Желю. — Там трябва вече да са насапунисали въжето за врата ти… Или мислиш, че в конака не са научили дето сте били в дружината ми?

— Няма да се прибера вкъщи — засмя се хитро Гунчо. — Домът на тате отколе е под окото на турските шпиони. Заради брата, нали знаеш. — Брат му, Стефан Хитрия, беше избягал лани във Влашко и сега често му се чуваше името като на един от най-непримиримите хъшове. — Но у братя Минови има приготвена тайна стаичка за мене. Че дори и вярно момче, което да ми отслужва.

— Добре тогаз, можете да си вървите. — Войводата се поколеба, но се въздържа, не ги прегърна. — Пък нали знаете: планина с планина не се среща, но човек с човека…

Разделиха се. И никога повече не се срещнаха.379

14.

Същата есен над поробената българска земя премина една вест, която попари духовете на родолюбците.

На 9 октомври край Букурещ, в чифлика на братовчед си Никола Балкански, починал Георги Стойков Раковски. Издъхнал в ръцете, на сестра си Неша. И последните му думи били пак за България…

1.

Тази година пролетта закъсня — когато дойде от юг и изтика преспите нагоре към Карандила, беше вече към средата на април. Дойде тя, но сякаш бе загубила по пътя ведрината и бодростта, които друг път носеше — в Сливен наистина хвърлиха кожусите и ямурлуците, но както и лани, нямаше я обичайната радост при вида на възраждащия се живот, топлият повей размрази земята, но не и душите на хората. И никой не би могъл да отговори, турчин или българин, какво го плаши и потиска; то не беше ясна опасност — природно бедствие, божия заплаха или злоумисъл на човек, че да го наречеш с дума, — а смътна злокоба, тревожно предчувствие за нещо неопределено, което витае във въздуха, сгъстява се и приближава.

Чаршията изглеждаше посърнала. Не че занаятчиите бяха скръстили ръце и търговците — спуснали кепенците. Не, дюкяните и работилниците пак бяха отворени, ала нито работата спореше, нито алъш-веришът процъфтяваше — живот в тях имаше, но само креташе едва-едва, като през война. Агаларите в кафенетата шепнеха и без причина се озъртаха боязливо, кафетата не им се услаждаха. В конака пък винаги имаше напрегнатост и притеснение, несвойствена шетня — пък ако запиташ защо, никой не можеше да ти го обясни. Дори мюезините, които сега се провикваха от височината на минаретата някак по-вяло и попритупваха познатата подкана към правоверните за молитва, сигурно също не знаеха защо постъпват така. Не бяха в по-голямо въодушевление и българите, тяхното обаче сякаш беше по-обяснимо: столетията робство ги бяха научили, че когато неясната угроза се изясни, тя най-често се стоварва само върху техните глави. Майките отбягваха да оставят децата си да играят много-много на улиците, жените излизаха само при крайна нужда и гледаха да ситнят покрай дуварите, мъжете не знаеха какво да мислят и само загрижено клатеха глави, портите се залостваха още по видело. Дори селяните от Балкана, които слизаха да продадат едно-друго, също и те идваха невесели, а си отиваха объркани и окахърени — заразата на безпокойството се бе ширнала навред…

… Късно вечерта на Велики петък Анастас хаджи Добрев използува по-голямото раздвижване на богомолците и като „сбърка“ пътя към дома си, свърна по Големия мост към Клуцохор. За разлика от другите, той не носеше запалена свещ — напротив, с всички сили се стараеше да направи по-незабележим великанския си ръст и юнашките си плещи. Когато минаваше през Хаджи Вълковата махала, една сянка се отдели от тъмното, стори крачка към него и още докато хаджи Добрев се чудеше как да постъпи, приветлив мъжки глас го поздрави:

— Добър вечер, господин учителю. — И навярно схванал затруднението на Гарибалди, добави по същия начин: — Не се учудвайте, господин учителю, аз съм поставен тук точно заради вас. Да ви посрещна, да ви отведа…

— Кой си ти? — попита най-сетне Анастас хаджи Добрев.

— Никола, господин учителю. Никола, на фурнаджията Иван Кючуков синът. Нали вие ме учихте в първите класове на…

— Кольо! Ти ли си бил бе? — Учителят се постара да приглуши възклицанието си. — Не съм те виждал две-три години и ти на̀ — почти си ме изравнил на бой… — После запита предпазливо: — Как стана така, че точно ти да ме посрещаш, ти да ме заведеш, накъдето съм тръгнал?

— Сигур ми имат вяра. — Лек шум издаде, че другият е свил рамене. — И доколкото смея да се похваля, не грешат във вярата си, господин учителю. Аз сега, през юни, ще направя осемнайсет и не съм от кекавите. Пък когато бях още на десет, запознах се със самия Панайот Хитов…

— Ти се познаваш с Панайот Хитов!?!

— Е, случи се. — Момъкът се засмя беззвучно. — Той дари на баща ми пари да си изплати борча към Али ефенди, та тогаз се случи… Ама хайде да ви водя, господин учителю. В дома на братя Минови ви чакат.

И наистина ги чакаха. След като прояви какви ли не хитрини, за да се осигури, че пътят е чист („Откъде ли е изпраксал дотолкова този занаят?“ — запита се учителят), синът на Иван Кючуков го въведе у Щилиян и Никола Минови. И подир малко Анастас хаджи Добрев вече се здрависваше с другия си бивш ученик — Илия Господинов, който вече окончателно се бе прочул под името Гунчо.

— Хайде, хайде, седни и ти! — рече със смях хаджи Добрев. — Така се обърнаха нещата, че вече не ти на мене, а аз на тебе трябва да стоя диван-чапраз. Зер ти вече не си кой да е, а Гунчо войвода. Кой знае, няма да се учудя, ако и песен чуя за тебе…

— Не е баш така, господин учителю. Но ако — дай боже! — един ден стане истина, всекиму ще кажа кой покрай А-Бе-то ми е вдъхнал такава любов към отечеството, че да стигна до войвода.

Учителят махна неопределено с ръка и сянката на стената зад него се разкривоти чудновато.

— Тъй както не излизаш — попита, — имаш ли представа какъв вятър ни тресе всички, дето сме навън?

— Зная. Лошото е, че зная само вятъра, не и онзи, който е издул бузи и го надува. И затова помолих да ме навестите, господин учителю. Надеях се от вашата уста да науча нещо повече…

— Лошото е, че и аз не зная нищо определено, Гунчо. Слухове и измислици — колкото искаш. Но те са по-вредни и от незнанието. Защото объркват. — Хаджи Добрев се понагласи на трикракото столче. Не му беше лесно да прегъне така гигантската си снага. — Мога обаче да ти кажа онова, което предполагам. — Той забеляза как острите щръкнали уши срещу него станаха още по-остри и по-щръкнали. — Онова, което направиха миналата година Панайот Хитов и Филип Тотю, ще да е било опипване на почвата. А сега, независимо че нашият светец Раковски се пресели отвъд, навярно ще се изпълни отколешният му план. Няколко хиляди войници в Стара планина, конница и артилерия, завземане на проходите и така нататък.

— И затова ли горе в боазите…?

— Затова. Трябва да сме готови за часа, когато на Българка ще се развее знамето на свободата. Не можем да останем със скръстени ръце и да чакаме всичко наготово от нашите братя, които ще дойдат от Влашко и Сърбия. Нито пък да отидем при тях ей така, като сватбари. Те ще чакат не хора въобще, а войници.

— Казвате го така, като че сме в спор, пък всъщност не сме. Аз мисля досущ като вас, господин учителю. И дори ако няма да се засегнете, дошъл бих веднъж-дваж на талима: тъй или инак лани бях няколко месеца с Панайот Хитов и с Дядо Желю, та понаучих малко от чалъмите на горските юнаци. Мога да ги кажа наготово на момчетата…

— Иска ли питане? — възкликна хаджи Добрев. — В нашето начинание всеки трябва да даде онуй, което притежава.

— А турците? Турците как са?

— Трябва и те да са научили едно-друго, защото хич не са като аслани… — Не довърши — Гунчо положително знаеше поговорката, за която намекваше. — Оглеждат се и слухтят, душат във въздуха.

— Сигур няма да се задоволят с това — замислено произнесе Гунчо. — Голяма царщина са те и не ще ни се предадат ей така, като агнета. Трябва да сме готови на заптисвания, на претърсвания, на всичко…

— Тази опасност витае преди всичко над твоята глава — загрижено напомни учителят.

— Зная го, господин учителю. И още тези дни ще си вдигна чуковете оттука. Горе, под Харамията, открих едно кайначе на притулено място, я го е виждал някой овчар, я не. Там ще се навъртам най-вече. Когато ще ви потрябвам за талима, пратете същото момче, Никола, той ще ме намери.

— Да му река „Гунчов кайнак“, а? — Анастас хаджи Добрев каза това на смях. И дори не знаеше, че в този момент ставаше кръстник — изворчето щеше да се запомни именно с това име380. После продължи сериозно: — Не се живее сам в Балкана, Гунчо. Нито храната ти — храна, нито почивката — почивка…

— Не съм рекъл, че ще бъда сам — вдигна рамене Гунчо. — Но няма да взема и тукашни хора, турските шпиони ще надушат изчезването им.

— Тогава?

— Само при един знак Харбоолу ще дотърчи при мене. А ще взема и неколцина от казак-алая. Ама не от тукашните казаци, от одринските — кому ще мине през ума, че от Одрин с все оръжието си са се озовали… как го рекохте? — на „Гунчов кайнак“. Вие невям ще да знаете само Савата Великов, но с него ще дойдат и момчета от други места.381 За битка, за талим — все там ще ме търсите.

— Това добре — кимна учителят. — Но мен ме е страх и за оръжието. Ако захванат да бастисват наред християнските къщи, ще го намерят. И злината ще бъде двойна: хем ще пострадат онези, които го притежават, хем ще се лишим от пушките, дето с такава мъка сме набавили.

— Вярно — съгласи се Гунчо. — Лошото е, че не мога да го взема горе. Няма къде да го стопанисвам на сушина, пък и то все пак трябва да е подръка на юнаците.

— Поп Юрдан предлага пак да го скрием под камъка на вадата му, ала това не ми харесва. Скимне ли на агаларите да претърсват, първо къщата на дядо поп ще бъде обърната като ръкав.

За малко се умълчаха. После Гунчо произнесе бавно:

— Вашите думи ме навеждат на един акъл, господин учителю. Скривалище за оръжието трябва да се направи там, дето амуджите и да ги каниш, няма да пожелаят да надникнат.

— Например?

— Например у чорбаджи Йоргаки. Кому ще мине през ум…

— Разбирам те — прекъсна го гостът. И повтори: — Хубавичко те разбирам. Ти си казваш, че моите братовчеди, Стилянка и братята й382, добри българи, без колебание ще приемат да укрият оръжието, за което може да отидат и на бесилото, а турците изобщо няма да го потърсят под покрива на такъв човек като Йоргаки чорбаджи. — Другият потвърди мълчаливо. — Хитро си го измислил, ала е неосъществимо. В дома си Йоргаки е дребнав като бакалин — непрекъснато слухти и вре нос навсякъде, следи за всяка лъжица мас и за всяко яйце в полозите. Такъв човек неизбежно ще открие оръжието и — долна душа, какъвто е — сам ще изтича да издаде за него в конака.

— Казах го само ей така, за пример. Иначе и аз не бих оставил там даже щипка барут. Чунким не го зная Йоргаки що за стока е… — Гунчо спря рязко, изведнъж. — Мисля, че мога да ви назова подходящия човек, господин учителю. Руска Кутьо Ганчева.

— Руска Кутьо Ганчева — бавно повтори хаджи Добрев. — Тя все пак е дъщеря на Бяно Абаджи и внучка на онзи Георги Силдаря, който е бил обесен на собствената му порта…

— Но е вдовица на този Кутьо Ганчев, когото всички в Сливен помнят като…

Не завърши. И не беше нужно — също и учителят отлично помнеше чорбаджи Кутьо с неговата прекомерна нагодливост и навремени даже безгръбначие; помнеше и верноподаничеството му към турската управа.

— Може да си прав — каза. — Може наистина турците да гледат на нея като на Кутьо Ганчевица, пък тя в душата си да е останала истинска Силдарка. Ще помисля, ще го проверя.

Те отново се умълчаха. И през затъмнения прозорец до ушите им достигна особен шум — тропот на много нозе, примесен с неясен мъжки говор. Не, това не бяха богомолци, които със запалени свещички в ръка се прибират от черковната служба. Гунчо хвърли бърз поглед към стената. Учителят също погледнат натам. На един пирон висеше кожен силяхлък, от който се подаваха дръжките на два пищова.

— Струва ми се, че няма да стане нужда от тях — рече. — Това ще да е войска, която иде от Ени Заара или Твърдица, и за по-направо е ударила на кестерме през Джанкуртаран. — И когато шумът позаглъхна по посока на Големия мост, добави: — Туй сега не е рядко събитие за Сливен, Гунчо. Агаларите също усещат, че нещо се мъти. И макар като нас да не знаят какво е, готвят се — низамът се е размърдал, на башибозука раздават нови пушки-игленки… И, разбира се, по-бабаитите вече я удариха на безчинства. Пътници разправят, че турски шайки гъмжат навред по друмищата и грабене и убийства — колкото искаш.

— Стигнахме там, откъдето почнахме, господин учителю. Че сега най-голямата ни слабост е неяснотата. За тази пуста неяснота трябва час по-скоро да сторим нещо. Ама и аз…

— Какво и ти?

— И аз се сещам след байрама. Колко пъти досега можех да науча всичко, ама… Чували ли сте, че брат ми е в Букурещ при Хаджи Димитра?

— Стефан Хитрия? Не го виждах напоследък, ама не знаех, че…

— Стефан отдавна духна нататък. И какъвто си е, сигур не се отлепя от Панайот Хитов, Хаджи Димитър и другите лични войводи. Ако проводим верен човек до него за вести, ще пием направо от извора, както е думата.

Анастас хаджи Добрев гладеше с опакото на дланта си своите подстригани мустаци. Личеше си — не беше това грижа за мустаците, а несъзнателно движение, зад което имаше напрегната мисъл.

— Тези дни ми подшушнаха — каза най-после, — че Христо и Тодор Асенови се готвели за към Влашко. — Христо и Тодор бяха братя на Хаджи Димитър, най-големият и най-малкият. — Ако тях ги замолим само да занесат въпроса ни, Хитрия си е достатъчно хитър, за да намери колай да ни проводи отговора си. Какво ще кажеш, а? Да прескоча ли тия дни до хана на Кебеджията и да поприказвам с тях?

— Оставете това на мене, господин учителю. Ей го тук, на две крачки е ханът — аз ще съумея да поговоря незабелязано със синовете на хаджи Никола.

— Е, май си казахме всичко, а? — понадигна се учителят; дългото седене на скемлето го бе поизмъчило. — Казахме си и се разбрахме.

Гунчо също се изправи и застана чинно срещу него.

— Казахме си и се разбрахме — повтори. — А нека да си пожелаем, господин учителю, догодина по това време да се срещнем или с крака върху строшените вековни окови, или горе, на небето…

2.

Поляците от казак-алая, които не смениха вярата си като своя началник, бяха, разбира се, все католици, но като нямаха свой отделен храм, отиваха да се черкуват с православните. И всъщност единственото, което отличаваше едните от другите по време на литургията, беше опакият начин, по който се кръстеха. Не отсъствуваха те от храма и днес, на Възкресение.

Като знаеше това, Йосиф Евтимов почака край вратата на „Свети Димитър“ края на празничната служба и когато полските офицери се показаха навън, направи умолителен знак на лекаря им да се отдели от групата.

— Христос возкресе, доктор Печиковски — поздрави го на български.

Лекарят се казваше всъщност Пйетшиковски, но той отдавна се бе примирил с невъзможността на българите да произнесат името му.

— Воистина возкресе — отговори също на църковно-славянски. — Що води ви насам господин Евтимов? Надявам се, не е за лошавост…

— Напротив, господин докторе. Баща ми… Иначе щях ли да ви безпокоя баш на ден като днешния, свят за всеки християнин?

— А, защо? — сви рамене полякът. — Лекарят, истинският лекар, винаги първо лекар и едва подир християн, мохамедан, израилтян или друга вяра. Какво е на господин Евтим Димитров? — Доктор Пйетшиковски бе имал не един случай да се опознае добре с видното сливенско семейство. — Нали нужда да се подготвя…

— Ние му казваме воднянка, господин докторе. Коремът му е подут, пълен с вода — ще се пръсне…

Лекарят му хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Има ли… — как се казваше на български? — лош цвят на лице?

— Да, мръснокафяв. И нашарено с червени жилки.

— Отслабнал телесно? Има ли отоци по крака?

— Да. И към туй му падат… хм… някои косми… Какво му е, господин Печиковски?

— Мисля, че зная. Но искам първо види го. Нека най-напред минем до мой дом, трябва взема някои… алеати, както по вашему. Няма много закъснеем.

Наистина след петнадесетина минути те вече приближаваха към дома на Евтим Димитров. Още като завиха край ъгъла, Йосиф зърна отдалече, че там на портата Таша, с малката Иринка на ръце, точно се разделяше с някакъв мъж. Лицето на човека не му бе непознато, но разстоянието беше голямо, пък и се чувствуваше тревожен, та много-много не се замисли за него. Таша ги прие с присъщата й учтивост, само една съвсем нова бръчка се бе появила между веждите й пиявици; Йосиф я отдаде на грижата й за здравето на баща му и тайничко се изненада — не допущаше чак пък такава привързаност към свекъра й. Малко по-късно през този ден той щеше да научи истинската причина за тази бръчка…

Доктор Пйетшиковски и Йосиф влязоха в собата, където лежеше господарят на дома. Беше наистина чудовищно подут — потурите му не го събираха, та ги бяха посмъкнали надолу. По желание на лекаря го поразсъблякоха. Той попипа корема му; течността в него се люшна като вино в тулум. Не се задоволи с това, но го огледа, както е думата, от глава до пети: надникна в очите му, спря вниманието си на червените жилки не само по лицето, но и по гърдите и корема, особено дълго оглежда ръцете — петната по дланите, променената форма на пръстите и побледнелите нокти, — а също и отоците по краката, за които вече знаеше от Йосиф. Като завърши прегледа, полякът не каза нищо, само тръгна навън, като кимна на Йосиф да го последва. На пруста, все с детето в ръце, ги чакаше и Таша, тя също очакваше да чуе какво ще отсъди лекарят.

— Приятел ли господин Димитров на чашката? — попита направо доктор Пйетшиковски. Въпросът обърка Йосиф, но не и Таша:

— На чашката ли? — засмя се тя. — По-скоро на менчето…

— Баща ми си пие, това е вярно — каза мъжът й, когато възвърна самообладанието си. — Винаги си е пил, откакто го помня. Но никога…

— Никога, никога!… — повиши глас лекарят. — То все така: пиеш си дълго и без мярка, плащаш наведнъж. — После възвърна професионалната си деловитост и спокойствието. — Бащина болест алкохолна цироза, но име за вас няма значение, не опитвайте се да запомните. Ще кажа ви го по-простичко: това, че си е пил, откакто го помните, му е развалило — той искаше да каже „увредило“ — черния дроб.

— И воднянката, доктор Печиковски…?

— От това е. Също отоци, петна, отслабване — все от същото.

— И сега…?

— Пълно и навечно оздравяване не очаквайте от мене, медицината още е невъзможна — тук лекарят сбърка думата „неспособна“ — да се справи с тази болест. Но трябва първо да оправим воднянка в корема, както наричате вие, за по-нататък ще дам ви напътствия какво да правите. — Зарови се в чантата си и извади един особен „алеат“, нещо като шило с тръбичка.383 — Имам нужна помощ — продължи. — Вземете един менец — Пйетшиковски не знаеше, че на български нямаше единствено число от „менци“ — и елате при болен.

Той се запъти към собата, а Йосиф — към вкъщито, когато едно обаждане на Таша накара и двамата да спрат и да се извърнат към нея:

— За пиянството значи цяр няма, докторе — каза младата жена. — А за лихварството?

— Какво иска да каже госпожа? — объркано попита лекарят, който между другото се опасяваше да не е разбрал погрешно българската дума.

— Точно това, което казах. — В гласа на Таша имаше и студенина, и заплашителност. — За закоравелия пияница цяр няма, това е ясно. — Тя се извърна към мъжа си и го изгледа с нещо в очите, което твърде напомняше най-обикновена ненавист. — А за онзи, господин докторе, който смуче не ракия, а човешка кръв, но като жестока лихва?

За Казимйеж Пйетшиковски, светски човек и френски възпитаник, не беше трудно да разбере, че пред него се разиграваше една схватка, която беше много далеч от медицината. И побърза да се дистанцира:

— Трябва, госпожа, да се допитате до друг специалист. Моя цел само да отстрани пряка опасност от болен. — И прекрачи в собата.

Малко по-късно, когато при него влезе и Йосиф, той го изхока:

— Каква е тази играчка в ръце ви, господин Евтимов! Аз ви казал менец, голям менец, не купичка за попара. — И обясни: — В този търбух наливано с години, не може да опразни в чаша за шампанско?

Йосиф донесе голям бакър. По време на отсъствието му лекарят бе разголил отново корема на болния и го бе намазал с някаква кафеникава течност от едната страна.

— Сложете менец тук. Тук, тук, долу. Искам сега да обясня вам. Ще пробия корем и ще извадя алеат, а вий ще държите тръба над менец. Ала какво ви става, Йезус Мария!?

Причината за възклицанието му беше състоянието на Йосиф — българинът бе останал без капчица кръв на лицето, ръцете и устните му трепереха и изобщо беше само на една стъпка от припадъка.

— И вий мъж и моя помощ! — пренебрежително махна към него полякът. — Излезте и наплискайте лице със студена вода, а пратете тук госпожа Евтимова. Без дете — за дете се погрижете вий!

След малко при него се яви Таша. Пйетшиковски й обясни какво очаква от нея и тя кимна в знак на разбиране; не изрази ентусиазъм, но не изрази и страх.

С обиграно движение лекарят промуши корема и изтегли инструмента. От тръбичката заизтича жълто-зеленикава течност. Помощничката му избягваше да гледа продупчения корем и тръбичката, но иначе се държеше спокойно. И храбро изпълняваше задължението си.

— Поздравявам вас, госпожа — похвали я полякът. И добави с усмивка: — Мога каза, че в този дом вий единствен мъж…

Когато всичко беше завършено, доктор Пйетшиковски им поръча да хранят болния главно с варени картофи без сол, изреди им куп билки, от които да му варят отварки, и накрая обеща да наминава в следващите дни. Отказа да вземе пари — щели да уредят цялата сметка, когато эавършело лечението. Прие само кошничка с козунак и няколко червени яйца.

Щом затвориха портата зад гърба му, Йосиф попита кавгаджийски:

— Какви бяха тези глупости, дето наговори на полския доктор за лихварство и прочие?

Жената не трепна, издържа погледа му.

— Малко преди да дойдете с него — произнесе отчетливо в отговор, — тук беше някой си Теню Кися̀та, сапунджия от Ново село. Туй име да ти казва нещо?

Казваше му, разбира се. Не само му казваше, но сега Йосиф си спомни и мутрата на сапунджията, дето не можа да я познае, когато идваше с лекаря. Теню Кися̀та му дължеше три хиляди гроша. И сега трябва да е дошъл да внесе поредната лихва или да наплати и част от главницата.

— И какво, ако ми казва? — запита уж с предишната строгост, ала зад нея сам усети разколебаването в гласа си.

— Нищо. Нямаше те и ще дойде пак. Пък докато те чакаше, човекът ми обясни това-онова за алъш-вериша си с тебе. — Таша говореше вече не студено, а всяка дума беше като бучка лед. — Ти не само си лихвар, Йосифе, но си и лъжец. И излъга и винаги си лъгал лично мене.

— Чуваш ли се какво приказваш? — повиши той глас, но жената не обърна никакво внимание на заплашителността му.

— Когато ме поиска — каза му, — аз ясно те запитах от какво живееш. И ти рече: дялове си имал в работилници, в чифлици, те ти носели постоянни и сигурни доходи. Попитах те и за лихварство, зер не мога да си позволя децата ми да са рожби на лихвар-кръвопиец, а ти: сакън, как съм могла да си го помисля. Е, днес след разговора с този сапунджия можах да си го помисля. Това е всичко!

С тези думи тя понечи да тръгне към къщата, но Йосиф я дръпна за ръкава на ризата, задържа я. Жената не се опита да освободи ръката си, но се обърна и го изгледа така унищожително, че той сам я пусна. По-късно, когато щеше да премисля тази минута от разговора им, Йосиф щеше да си каже, че жена му го е гледала тъй, сякаш той е гнуснав плужек.

— Искам да ти напомня, Йосифе, че аз съм дъщеря на Нойко хаджи Йовков. — Гласът й вече не можеше да се нарече само леден — всяка дума приличаше на челичен нож. — Дъщерята на Нойко хаджи Йовков няма да позволи комуто и да е да я дърпа за ръката, най-малкото на един най-обикновен лихвар…

И си тръгна без бързане. Той не направи нов опит да я спре.

Объркан, смачкан, Йосиф се премести няколко пъти от крак на крак, просто не знаеше какво да предприеме. Накрая направи онова, което би направил баща му на негово място — слезе в избата и си наточи едно внушително пахарче ракия…

… Същата вечер, понабрал кураж от питието, Йосиф бутна вратата на тяхната одая, но с изненада откри, че тя е заключена отвътре. Опита повторно и пак не успя. Тогаз заудря с юмруци по вратата.

— Кой вдига този шум? — попита отвътре Таша.

— Стига маймунджулуци! — рече той, като се насилваше да вложи строгост и заплаха във всеки свой звук. — Тозчас отвори!

— Тази врата ще остане затворена — беше спокойният й отговор. — Сега, а може би и винаги.

— За мен? Твоя мъж?

— Аз съм майка на кърмаче, драги, а може да не си се поинтересувал, но нося и второ чадо под сърцето си. Искам спокойствие и толкоз.

До ушите на Йосиф достигна слабият глас на баща му. После някъде скръцна врата. Досети се — слугите бяха чули крясъците му и сега гледаха да не изпуснат сеира. Вместо да го обуздае, това още повече го разгневи.

— Отвори! — заповяда. — Отвори, инак ей-сега ще разбия вратата!

Кратка тишина, после ключалката щракна отвътре, вратата се отвори и в очертанията й се появи Таша. В едната си ръка държеше свещ, в другата — запрегнат пищов. Мъжът се ококори и може би това му помогна да познае оръжието — беше един от пищовите на баща му.

— Сега пък ти ме чуй добре — равно и затова толкова по-страшно произнесе жената. — От днес нататък тази врата ще е затворена за тебе. А речеш ли да я прекрачиш с насилие… Също и на една трапеза със себе си няма да ме видиш. Ще ви сготвям, на тебе и баща ти, но повече — нищо.

— И така ли винаги?…

— Докато родя онова, което е в утробата ми — не искам един ден да му подмятат, че е копеле. Роди ли го, ще плюя на този дом и на парите ви и ще се върна при честната си немотия.

Той отлепи очи от черното гърло на пищова и срещна погледа й. И в него прочете, че онова, което Таша говореше, беше безвъзвратно.

Вратата хлопна току пред носа му. Не се чу щракване на ключалка — Таша не си бе направила труда да заключи повторно. А на Йосиф дори и не мина през ум да се възползува от това…

Сблъскали се бяха два характера. И по-слабият се бе огънал…

3.

Той залепи гръб о дувара и сякаш за минути се сля с него — за онези минути, в които по улицата се източи тълпата башибозук. Наистина все още не се бе стигнало до пладнешки изстъпления, но учителят знаеше, че в подобно време, когато въздухът е буквално сгъстен от електричество, винаги може да се намери някой катил, който ей така, просто за да даде отдушник на натрупаната в гърдите му тревога, може пътем да замахне с ятагана си, да свали някоя мярнала му се гяурска глава и да си отмине нататък, като че нищо не било.

Когато безредната тълпа се извървя нагоре, Анастас хаджи Добрев се отлепи от дувара и докато с механични движения изтърсваше сюртука си от прахоляка, проследи с поглед накачулените с оръжие от глава до пети турци. Не, не, това съвсем не бяха потомци на древните завоеватели. Тези се преструваха на самоуверени и силни, бабаитствуваха, ала отвъд театрото, което разиграваха, се усещаше обезвереност, вътрешен смут пред неизвестното, липса на каквато и да е охота за походи и сражения. Ето, двете зурли и тъпанът, които бяха най-отпред, раздираха въздуха на Сливен с „Кестермето“, марша на Тахир ага. Стари хора разправяха, че допреди четиридесетина години, щом прозвучавала тази насечена от думкането на даула песен, кръвта на мюсюлманите кипвала и следовниците на Пророка били готови да се хвърлят в огъня за славата на полумесеца. А тези тук? Тези не даваха и пет пари за „Кестермето“, може би изобщо не го чуваха, а си крачеха кой както иска, някои даже пушеха, поне половината съвсем видимо съжаляваха, загдето са нарушили рахатлъка им и са ги отделили от топлите кълки на кадъните. Нямаше също така и помен от турчетата, които иначе на рояци съпровождаха и се радваха на всяка войска, редовна или нередовна.

Забеляза го и си каза всичко това Анастас хаджи Добрев, но веднага след него спря внимание и на друго — ако в душевното състояние на турците съществуваше кухина, насреща й нямаше кой знае какъв подем на българите. Виж на̀ — щом отминаха агаларите, улицата се оказа пуста, нямаше ги онези курназ-българчета, които да кривнат калпак над веждата, да засучат каврък-мустаци и с надменност и юнашко самочувствие да се надсмеят на омърлушената паплач пред тях, с дума или жест да покажат, че вече иде тяхното време. Изобщо ако нещо царуваше в Сливен, това беше неизвестността. И тя потискаше еднакво и турци, и българи. Единственото обаче, в което и турци, и българи бяха напълно сигурни, беше, че идеше нещо, което щеше да разлюлее земята под краката им.

Помисли си всичко това учителят, въздъхна, без сам да знае защо, пък продължи пак нагоре към „Мангърската“. И не след много беше пред портата на Кутьо Ганчеви. Поогледа се и почука. „Грешка! — каза си, докато чакаше да му отворят. — Грешка! Щом ще имаме този дом за сигурен и извън всяко подозрение, трябва да идвам в него със същото безгрижие, с което бих отишъл у Евтим Димитров или Никола Феслията, а не да се оглеждам като съзаклятник…“ Като прецени, че е минало достатъчно време, той почука повторно. Някъде от другата страна се чуха крадливи стъпки, после се разнесе и съвсем леко търкане на дъска о дъска. Посетителят разбра: преди да отворят, поглеждаха от някоя тайна пролука… Какво да се прави, такива бяха времената!

Мина още минута, оттатък се отмести греда и във вратата се появи Димитър, големият син на Руска Ганчева. Докато момчето поздравяваше почтително, учителят го огледа и си каза, че то, както се казва, е одрало кожата на баща си: трябва да беше шестнайсет-седемнайсет годишно, а вече можеш да го сбъркаш с покойния Кутьо Ганчев — също като него беше сухо и високо, върлинесто, с дълъг и тънък врат и лице с изпъкнали скули.

— Нещо лошо ли, господин учителю? — започна направо Димитър.

— А, лошо… — Хаджи Добрев се постара да вложи в гласа си смес от смях и безгрижие. — Минавах тъдява, пък си рекох, че има години, откак не съм виждал майка ти. И се засрамих — нали е вдовица, горката, все може да има нужда от подадена ръка за нещо. А, ето я и нея!

Къщата на Кутьо Ганчеви беше еднокатна, тясна и дълга, с наредени една до друга стаи. Навярно отвъд крайната стая да имаха мутвак — или „при пещѝте“, както някои казваха по котленски, — защото жената се появи именно оттам и докато бършеше ръце в престилката си, забърза към тях. Така както я следеше да приближава, Анастас Хаджи Добрев се сконфузи: тази жена, която беше само две-три години по-голяма от него — ще рече, на тридесет и три-тридесет и четири, — спокойно можеше да бъде сбъркана ако не с бабичка, то поне с доста, доста възрастна. Очевидно годините след твърде ненавременната смърт на мъжа й не са били лесни за нея, защото хубавото й, със зряла свежест лице сега изглеждаше бледо, посърнало и рано набръчкано, а в русата й коса имаше не отделни косми, а цели бели кичури…

Като се уплаши тя да не прочете тези неласкави мисли в погледа му, учителят се впусна да говори за първото, което му дойде на езика:

— Боже, какъв двор, како Руске! Бас държа, че втори такъв няма в цял Сливен!…

Не му беше чак толкова трудно да го каже — наистина целият тесен двор пред къщата представляваше нещо като килим от зюмбюли; при това Руска Ганчева по такъв начин ги бе садила, че сините и розовите образуваха различни форми и фигури. Не двор с цветя, а истинско цветно чудо!

Руска обаче не се поддаде на уловката. Тя го изгледа със своите сини като планински езера очи и в тях той прочете неподправена уплаха.

— Какво, Наско? — запита го направо. — Някаква злочестина ли се е случила? Или моя Митьо…?

— Ех, майко, майко!… — В гласа му имаше и умиление, и почит. — Ти, българска майко, си всявга същата — първата ти мисъл е все за нещастие, все за детето. Не, не, повярвай ми, ей толкова лошо нямам да ти река. И най-малкото — за Димитър. Боже мой господи! Димитър! Няма семейство в Сливен, което да не би се погордяло да има син като него…

— Искрен ли си, Наско? — не се предаде лесно жената.

— Нали ме чу, че се заклех в бога…

Тя чак сега се сети да му подаде ръка, завайка се:

— Ех, ама каква съм и аз, още едно „добре дошъл“ не съм ти рекла. Но ти не се сърди, Наско, нали виждаш какво е напоследък — кой няма да помисли наи-лошото… Хайде, заповядай, заповядай!

— Пък аз просто надникнах да ви видя — каза той, докато се настаняваха на пруста. И подмигна: — Пък и да видя дали имаш още от онова твое прочуто сладко от орехчета, дето няма равно на себе си.

Опитаха сладкото от орехчета и поприказваха надълго и нашироко, изредиха и всички общи роднини и познати. Започнаха, разбира се, с по-малките й синове, Андон и Ганчо. Да, слава на бога, имали скорошен хабер от тях. Растели добре при свако си Константин Бранзар…

— Константин Бранзар? — подозрително попита на това място учителят.

— Името му бие на влашко, ама си е наш чист сливналия, пръв братовчед на моя Кутьо. По Преселението се озовал в Плоещ и там му потръгнало, та се замогнал. Ама не е забравил българската си кръв и даже сам учи децата на родното им четмо и писмо. А ако прочетеш писмата им, ще речеш, че учат в Сливенското класно школо…

Той се засмя — беше оценил нейната ловка похвала. По-късно обаче, когато Димитър отиде някъде учителят има̀ случай да оцени и други качества на нейния ум.

— Хайде, развържи торбата, Наско — подкани го тя. — Не ти беше само до орехчетата, нали?

Той я стрелна изпитателно, после бавно кимна глава:

— Така е, како Руске. За тоя вятър, дето духа навън, ми се искаше да се поразговорим. Усетила си го и ти, нищо че живееш зад залостената порта. Нали всъщност първата ти дума беше за него?

— Ще ми обясниш ли що става, Наско?

— Бих искал да мога да го направя — рече той и Руска безпогрешно усети, че казваше истината. — Знам само, че се събира буря. Но кога ще тресне, къде ще удари…

— Стигна до ушите ми, че готвиш стотина-двеста момчета.

Имаше въпрос в тези думи и Гарибалди го разбра.

— Вярно си чула, како Руске. Бурята няма да предизвикаме ние, ала когато избухне, нито ще търсим за̀вет, нито ще останем сеирджии. — Той замълча за секунда. — Злината е, че тъй както това-онова е стигнало до твоите уши, може да стигне и до конашките. Или до шпионите на конака, което на дело е едно и също. И ще започнат заптисвания, бастисвания — наред. — Второ кратко замълчаване. — За заптисванията сме с вярата, че сливенските издайници се свършиха още преди пет години с Никола Аджема; момчетата ни са добри, та се надяваме да издържат дори на мъки и изтезания. И колкото да ти се види чудно, по-голям страх имаме от претърсванията. Има оръжие в Сливен, како Руске. Оръжие, дето е купувано с крадене от залъка на децата. Голям зян ще бъде, ако турчулята го напипат… да не говорим що пък ще стане с онези, които са го купили и готвили.

Този път замълчаването дойде от Руска и то бе най-дълго от всичките. Когато му заговори отново, на учителя се стори, че очите й бяха станали по-скоро сиви, отколкото сини.

— Взех да се сапикасвам как си се сетил за моето сладко — произнесе жената бавно. — Нека да ти е наздраве. А за другото… За другото комай мога да се досетя нещичко, Наско. Събрали сте се вие и сте си рекли така. Чорбаджи Кутьо Ганчев, царство му небесно, се имаше с турците, конакът нивга нямаше да го подозре в ортаклък с комитите, още по-малко — вдовицата и сираците му. И ако Руска Кутевица се съгласи да укрие пушките и пищовите… Или що? Може да сте приготвили дори и топове, а?

Анастас хаджи Добрев гузно замълча и погледна към градината, но този път просто не видя лехите със зюмбюли. И какво можеше да каже? Ами че Руска бе отгатнала разговора му с Гунчо едва ли не със съвсем точните му думи…

— Много ми е любопитно — продължи жената — дали сте се надявали да приема. И ако сте се надявали — откъде се е взела надеждата.

— Много неща — каза той, но не намери сили да срещне погледа й. — Една жена с кръвта на Силдаровците в жилите си, дъщеря на Бяно Абаджи и сестра на юначни мъже като Найден и Иван… Е, такава жена надали сега и подир сто години ще забрави, че е българка.

— Тъй. И сега чакаш за отговор, нали? — Учителят мълчаливо потвърди. — И ще ти отговоря, Наско, ала първом искам да чуеш друго. Вие всички, като се почне от тате и се стигне… е, като се стигне до синовете ми, невярно съдехте Кутьо. Имахте го вие за турско мекере и тайничко или даже открито го презирахте. Не, не казвай нищо, каквото аз знам — знам го. Но знам също, че много, наистина много грешахте. Кутьо не беше чердже под петите на турците, Наско. Нито им е блюдолизничил, нито е забравял някога как и от кого се е разделил с живота баща му дядо Ганчо. Но той беше човек на разума и на точното премисляне. И в това именно се различаваше от вас — не се палеше лесно и не смесваше желаното с истинското. Точно затова такива като тебе не го обичаха. — Тя помисли и добави тъжно: — Като тебе… и като баща ми също…

Анастас хаджи Добрев имаше малко по-различна оценка за покойния чорбаджия, но благоразумно предпочете да я запази за себе си.

— Сигурно си права, како Руске — каза. — В края на краищата никой не познаваше Кутьо Ганчев, мир на праха му, по-добре от тебе.

— А сега да се върнем на другото. — Очите срещу учителя отново бяха възвърнали небесния си цвят. Руска продължи отчетливо и натъртено: — Внучката на Георги Силдаря, дъщерята на Бяно Абаджи, сестрата на Найден, Иван и Боян и жената на Кутьо Ганчев приема длъжността, която сте й отредили.

Той не скри радостта си, но и не побърза да приеме.

— Искам честно да те предупредя, како Руске, че поемаш една опасност, голяма колкото връх Кутелка. За онзи, у когото ще намерят оръжието на българската войска, въжето комай вече е метнато на най-дебелия клон на Старата круша…

— Мислиш ли, че за всичко туй не съм била наясно, преди да изрека моето „да“, Наско? Само че аз съм българка, пък една българка не се плаши от опасност колкото връх Кутелка. — Тя забеляза как Гарибалди въздъхна облекчено. — Имам обаче един въпрос и едно условие, Наско. — Той я подкани с жест да продължи. — Моят Димитър посветен ли е в съзаклятието ви?

— Почти със сигурност ще отговоря с „не“. И туй мое „почти“ е за в случай, че някой се е разбъбрил без позволение от мене.

— Вярвам ти. И искам така и да остане. Защото аз съм българка, но съм и майка. И тази майка Руска Кутева няма да си прости, ако по своя вина види сина си на Старата круша.

— Приемам. Това ли беше условието ти, како Руске?

— А, не. В къщата няма подходящ тайник, Наско. В дните, за които се уговорим, ще намирам работа на моя Митьо някъде по-далече, а ти пък ще осигуриш няколко верни и опитни в този род неща момчета…

— Аз сам ще бъда един от тях. — Учителят се засмя. — Свалям ти шапка на предпазливостта, како Руске. Всички ние можем да се учим от тебе…

Тя отговори на усмивката му с усмивка.

— Е, тогаз да хапнем по още едно сладко от орехчета, а?

Но не стигнаха до сладкото — точно тогава се появи отново Димитър и почтително рече на учителя, че го търсят. Беше Никола, синът на фурнаджията Иван Кючуков.

— Проводи ме за тебе даскал Добри Чинтулов — каза момъкът. — Да съм те заведял час по-скоро при него в Класното…

Анастас хаджи Добрев веднага се изправи. Той щеше да разбере намека и без тези ишмари, от които Никола рискуваше да остане без едно око…

4.

Само на няколко крачки от тях бълбукаше Гунчов кайнак (така бяха започнали да го зоват всички), над главите им шумеше свежата зеленина на върхарите на дърветата, ухаеше на пролет, на влажна пръст, на напиращ пробуден живот. След като се здрависа с всички, Анастас хаджи Добрев зае място в кръга им. Точно срещу него седеше Христо, синът на хаджи Никола Кебеджията; виждаше се, че връщайки се вкъщи, не се е задържал повече от няколко минути и веднага е поел нагоре към Балкана.

— Ние не се стърпяхме, господин учителю — започна Гунчо, — и вече го разпитахме за най-важното. Ала сега на драга воля ще го чуем повторно: едно, че може да сме поизпуснали нещо, и друго, че такива новини са сладостни за ухото на българина. Разказвай, бай Христо!

Христо заразказва. Имаше дрезгав, почти прегракнал глас и навика често-често да прекарва език по устните си. Започна той от това, че двамата с Тодор без мъчнотии стигнали до Букурещ, а още по-лесно намерили брат си Димитър.

— Той е станал много личен човек сред българите във Влашко — с едва потулена гордост каза Христо. — Като са рекли Хаджи Димитър, та Хаджи Димитър!… Още на първия българин като споменахме името му, и веднага ни поведе към страноприемницата на някой си Русети, там била главната квартира на наш Димитра. Тази дума ми издумаха — главната квартира. Пък като се изпуснахме, че сме му братя, само гдето не ни понесоха на ръце.

Във Влашко наистина вряло и кипяло и в самата среда на този кипеж били Хаджи Димитър и друг един негов лика-прилика — Стефан Караджата, уж тулчалия, ама бил тъдявашен, от Ичме384. Двамата се разпореждали от тъмно до тъмно, ще речеш — същи генерали: храна, оръжие, джепане, униформи, за какво ли не се грижели. („И уж са равни — прибави на това място разказвачът, — ама наш Димитър все е с два пръста по-горе…“) Изобщо всичко било като войска пред поход.

— Сигур и на талим са водили момчетата предположи един. Хаджи Добрев правилно се досети, че е от тримата, дошли от казак-алая.

— А, това не. За талима си имат отделен човек. Ванката Христович му казват, едно момче от Габрово, ама сколасало в Русия да се изучи за офицер. То водеше талима. И как ги е изпраксал само! В сравнение с тях гърчулята, сред които бях толкоз години, не струват и пет пари… Руска работа, няма грешка!385

— Щом се стягат, значи готвят нещо — подхвърли учителят. — Можа ли да разбереш от брат си или от Стефан Хитрия…

— Как не! — прекъсна го Христо. — Нали и на нас тука се възлага важен пай в работата.

И им разказа. Хаджи Димитър и Караджата подготвяли голяма сила, с която до месец-два ще прегазят Дунава. („Ама няма да е туй четица като хайдушките или като ланшната на Панайот — цяла войска стягат!“) И какви момчета само! — палеше се разказвачът. — Като видиш униформите им, целите украсени с гайтани, калпаците им с пиринчени лъвчета и с надпис „Свобода или смърт“ — сълзите сами идат в очите ти.

— И така — върна го към същественото хаджи Добрев, — тази войска ще прегази Дунава. Кога ще стане това и с какво преднамерение?

Кога и преднамерението — туй се пазело в пълна тайна, знаели го само войводите. Едва когато се разбрало, че Христо ще се връща в Сливен, Хаджията („така думат там на наш Димитра“) го извикал настрана и му дал заръка: да предаде на сливенските отечестволюбци и главно нему, на Гарибалди, също ден и нощ да се готвят за наближаващата велика сватба. Когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа побият бунтовния байрак навръх Стара планина, не може да не се разчуе. („И него видях, знамето, мили братя, даже с устни го докоснах. Наша българка из Браила така го е извезала, сякаш с ръка не е пипнато. И по него таквиз думи: «Свобода или смърт», «За вяра и независимост», «На оръжие мили братя!» Боже, все едно че видях да възкръсва България!“) А разчуе ли се — сливенските юнаци да не губят никакво време и начаса да поемат нагоре. Срещата — на Агликина поляна!

— А от другите краища на отечеството? — осведоми се учителят.

— Вестоносци са разпратени навред. И от четирите краища на българската земя ще се стече нечувана сила — тъй ми рече Димитър.

— А ти и Тодор, бай Христо? — попита Гунчо.

— Остави, остави! — раздразнено махна ръка запитаният. — Тодор е наред, Димитър даже го провъзгласи за касиерин на четата. Ама мене… За тази болест, дето си я донесох чак от Крит, аз можах и докторите да измамя, ала нали наш Димитър знаеше отпреди… И сега какво стана? Кръв лях аз за гърците, а когато ще се лее българска кръв…

Не се разбра дали Анастас хаджи Добрев изобщо чу последните му оплаквания. Той бе зает да си глади мустаците с опакото на дланта — при него винаги признак на напрегнато и съсредоточено размисляне.

— Ще рече, Гунчо, че ние сме на прав път.

— Само трябва да поускорим подготовката, господин учителю. Това „кога“, което войводите са криели от всички, може да настъпи утре или подир неделя. И да ни свари неподготвени…

— И непокорният Сливен да се орезили пред цяло Българско — добави Тодор Харбоолу.

— Няма да се орезилим — твърдо заяви учителят, като се изправи на крака. — Няма да се орезилим, туй го имайте казано от мене. — Сетне се обърна към Христо Асенов: — Да поемаме към града, а?

— Не, Анастасе, няма да вървим заедно. Не е разумно, пък и… Е, имам и аз друга поръчка за изпълняване.

Не го разпитваха за тази втора поръчка — нито сега, нито когато малко по-късно пое не на юг, към Сливен, а на запад през Балкана.

Писмото, написано на лоша хартия и с бърз, неравен почерк, гласеше:

Бяно Абаджи прочете два пъти от край до край писмото, а третия път потърси само две места, които го бяха впечатлили по-особено. Първото — където Найден бе споменал Манол между чичовците си. И второто — подписа накрая. Когато пишеш до баща, сестра и брат, никак не е нужно, даже пада противоестествено да изписваш всичките си имена. Найден обаче го беше сторил и не беше трудно да си отговори човек защо: искал беше той да сложи това „Бянов“…

Старият човек полека сгъна хартията, избърса влагата, която бе замъглила погледа му, и все така бавно вдигна очи.

— Чел ли си това писмо, Христо?

— Чел съм го, чичо Бяно. — Кой знае защо, мъжът срещу него говореше някак виновно. И побърза да се оправдае: — Сам Найден настоя да го прочета още там, пред него. Нали разбираш, пътищата сега гъмжат от разни катили, можеше да се случи и да го загубя, та Найден настоя да мога устно…

— Да, да, разбирам. И е било разумно. Не трябва да се оправдаваш. Просто няма защо. — Старият човек поразмисли малко. — Писмото на места ми се вижда някак неясно, объркано. И сякаш е надраскано набързо.

— Вярно преценяваш, чичо Бяно — с уважение произнесе Христо Асенов. — Ние с Найден се виждахме не веднъж и не дваж. И много нощи не сме мигвали до сутринта, а сме лежали един до друг в хамбара на господин Райчо Попович — (тук му се наложи да направи едно отклонение, за да обясни, че този Райчо Попович, брат на писаря на четата Ванката Христович, предоставил изцяло мушията си за подслон и обучение на въстаниците) — и трябваше дълго-дълго да му разказвам за всички вас и за още мнозина от нашия град. Тогаз обаче не ни и минаваше през ум за писма, защото мислехме, че аз също ще остана в четата. А когато наш Димитър ме отпрати обратно, за Найден нямаше повече от половин сахат време да надраска тия редове на първия лист, който му попадна. — Христо се плесна по челото. — А, щях да забравя. Аз също и армаган ти нося, чичо Бяно.

Подаде му едно малко вързопче. И в него Бяно намери една чудесна нова лула, по която имаше надписи с други букви, не славянски.

— Ингилизка е — помогна му Христо. — Счупил си бил твоята, та…

— Найден ли я прати?

— Найден. Но не е от него. Ти си щял да се сетиш от кого е.

— Тъй е, старата се счупи — заобиколи отговора Бяно. — Точно тук, където сме сега, случайно стъпих върху нея.

Той разбра. Иван е искал да го извести, че е изкарал похода жив и здрав и е намерил този начин да го направи, без да съобщава името си.

— Досещам се за какъв съдбовен друм ми пише Найден — върна се той към предишния разговор. — Трябва да се досещат и агаларите, понеже напоследък изглеждат така, сякаш имат въглени под петите. Но и аз, и агаларите не проумяваме защо аджеба Найден пише за това така, като обречен. По същия този друм те нито ще са първите, нито последните…

— Струва ми се, че грешиш, чичо Бяно — учтиво го поправи гостът. — Минавали са досега по пет-шест или дузина момци, лани Панайот Хитов преведе даже трийсет. До трийсет човека могат да останат все пак незабелязани, да се проврат скришом между клонки и засади. Но този път ще бъдат много, цяла войска. А войска не бяга, тя се сражава. И тъй като нито по брой, нито по оръжие ще може да се равни на турската…

— Щом преценката отнапред е такава, защо изобщо ще тръгват?

— По-лековерните и по-нетърпеливите все пак вярват, че може да се постигне нещо като в Гърция и Сръбско преди петдесет години. Ако се вдигнат всички българи и подадат ръка и останалите християни…

— А онези, дето не са толкоз лековерни?

— Найден ти го писа. Той, нашият Димитър и други още неколцина смятат, че ще отидат на сигурна гибел, но че тази гибел ще повлече след себе си свободата. Веднъж войводата Стефан ми казваше горе-долу такива думи: „Знам, че ще загинем. Но бурята, предизвикана от нас, ще разтърси земята под нозете на поробителя и в грохота й робът ще чуе звън на камбани и святото слово «свобода»…“

Старият човек трепна:

— Вярно ли чух, Христо? — Бурята ли рече?

— Да, бурята, чичо Бяно. И не виждам защо се учудваш. Чувал съм аз за онова, което вие сте правили на младини — и за Братството, и за волентирите, и за опитите да вдигнете въстание. Всичко онова е било предвестник…

— Тътени! — странно се усмихна Бяно, завладян от далечни спомени.

— Да, нека да е тътени. А сега комай е времето на същинската буря.

Известно време Бяно Абаджи си играеше с новата ингилизка лула и изглеждаше тъй, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в нея. Но после зададе нов въпрос и с него издаде, че мисълта му не се е откъсвала нито за миг от разказа на Христо:

— А има ли отвъд Дунава и хора, които да смятат, че бурята може и да не доведе до свобода?

— Имало, казват. Например наш Димитър споменаваше веднъж, че Панайот Хитов бил един от тях. Писал му от Сърбия — народът уж не бил готов за всеобщо въстание. Защо се усмихваш, чичо Бяно?

— А, не, не се усмихвам. Просто се радвам на тази ингилизка пущина. Хубава е, дяволската… — Старият човек помълча малко. — Одеве спомена някой си Стефан войвода. Не помня да съм чувал това име…

— Ще го чуеш, кълна се в майка си. Ще го чуеш! Стефан Караджа от Тулча. Шетал е неведнъж из Балкана, ала по̀ на запад, не по нашия край. И в легията в Белград е бил с Найден.

— Аз повече бих очаквал някой по-опитен — кръщелника Панайот, Дядо Желю или брат ти Хаджи Димитър…

— Димитър ще е първият войвода, Стефан Караджата — вторият.

— Двама войводи на една чета? — вдигна побелели вежди Бяно.

— Не забравяй, че туй ще бъде не четица, а цяла българска войска — напомни Христо. — Войската се нуждае от много началници. Пък и тези двамата, брат ми и Караджата, някак особено се допълват един друг, като двата камъка на воденицата. Хаджи Димитър се е изменил много от времето, когато съм го виждал, преди да поема към Крит. Или кой знае — изменил или… доразвил… Сега е един такъв строг, властен, даже мен, дето съм му бате, понявга ме побиват тръпки пред него, да не говорим другите, разните там младоци, как се сковават. Стефан Караджа е точно обратното — весел, благодушен, две думи като ти каже, и ще те разведри и от най-мрачните ти мисли.

Бяно се засмя беззвучно:

— Ще рече, „търкулнало се гърнето и си намерило…“

— Точно така. И похлупакът е наш Димитър, а гърнето — Караджата.

— Нека бог да ги пази — прекръсти се старият човек. — Тях двамата и всичките останали, които ще бъдат под пряпореца им.

Христо Асенов също стори кръстен знак.

5.

За онзи, който не ги познаваше, те може да изглеждаха смешновата двойка. Единият, Добри Чинтулов, доста закръглен, с тромава походка и със силно късогледи очи, винаги присвити зад очилата с телени рамки; носеше и посребрен ланец от джоб до джоб на карираната си жилетка, та злите шегобийци биха могли да кажат, че верижката имаше предназначението да подчертае овала на корема под нея. Другият, поп Юрдан поп Димитров — по това време цялото му официално титулуване беше иконом поп хаджи Йордан епарх, — с цели повесма бяло-руса вълна, бухнали изпод калимавката и на брадата, беше доста по-висок, но неестествено мършав, с прегънати рамене, стърчащите кокали на които се очертаваха през власеницата, и с угаснал поглед. Но така както крачеха един до друг през Дели Балта и сетне нагоре към Свети Тодорово аязмо, никой от онези, които ги срещаха, дори не помисляше да им се присмее. Защото Чинтулов бе разпалил факела на просветата и знанието в този град, а поп Юрдан бе загубил лъвската опереност на снагата си не по разни прегрешения, които с такова удоволствие се приписват на богослужителите, а в занданите и под чудовищните алеати на турските джелати. Кой ще изпробва злоезичието и остроумието си срещу такива хора?

Вървяха така двамата един до друг, задъхваха се по нанагорнището и не разговаряха, само в редки случаи разменяха по някоя кратка думичка. Отминаха аязмото с навързаните по околните шубраци цветни връвчици и парцалчета386, после оставиха вляво от себе си и Бабин дол, а когато наближаваха Рандева колиба и вече все по-трудно влачеха крака по пътеката, един строг глас, който сякаш идеше от нищото, ги спря:

— Стой!… Кажи лозинката!

Двамата спряха — повече с облекчение след умората, отколкото поради заплашителността на заповедта. Поп Юрдан дори се поусмихна:

— България! — изрече ясно.

— Свобода! — отговори му, вече променен, същият глас и веднага след това се появи и неговият притежател. Беше як и жилав момък на двадесет, двадесет и няколко години, с остри черти и още по-остър поглед. Сега този поглед гузнееше някъде настрана.

— Ха, Таньо, ти ли си бил бе! — позна го поп Юрдан. И го подкачи: — Ще да ни пръснеш сърцата с тия заплахи бе!

Таню — същинското му име беше Анастас Стоянов Куртев, а след по-малко от десет години щеше да се обезсмърти като Таню войвода — живееше в Домусчийския сокак на Клуцохор, недалеч от поп Юрданови, та свещеникът го познаваше.

— Не ми се сърди, дядо попе — виновно каза младият мъж. — Също и вие не се сърдете, господин учителю. Аз всъщност анджък вас двамата чаках и още хей там ви познах. Ама нали знаете — длъжност ми е…

— Разбира се, разбира си — успокои го Чинтулов. — Когато е в служба на отечеството, познанства и приятелства няма. Но хайде, щом ни чакате, води ни сега нагоре.

Изкачиха гърбицата на една височинка и там двамата възрастни мъже ахнаха от изумление — гледката пред очите им ги порази. В неравната местност около Рандева колиба имаше над сто момци (после щяха да научат, че за малко не били двеста), всичките заети в усилен талим. Бяха разделени на два отряда и твърде умело разиграваха сражение — едните, безразлични към стръмнината, настървено нападаха, другите, заели прикритие зад дървета и плитки окопчета, се отбраняваха.

— Кой е онзи там, главатарят им? — попита свещеникът.

— Кой от двамата, дядо попе? Нали са двама…

— За адаша ти хаджи Добрев не те питам, неговата снага човек ще познае от един ден път далечина. За другия питам, дето напада.

— Илия Господинов — отговори Таню. — Или още Гунчо войвода.

— Гунчо ли? — смръщи бели вежди поп Юрдан. — Че аз го знаех вече в Балкана и подхванал „лявото“…

— Тъй е. Още преди месец и половина излезе с неколцина от най-нетърпеливите. Ама почти редовно идва за нашите талими — нали е учил тоя занаят при Панайот войвода и Дядо Желю, има що да ни покаже.

Междувременно оттатък ги забелязаха, Анастас хаджи Добрев наду остра пищялка, последва невъобразима бъркотия, която обаче продължи съвсем кратко — не измина дори пълна минута, когато всички бяха построени в двойна редица, пред която бяха само Анастас хаджи Добрев и Гунчо, предводителите. Тогава Таню Куртев подкани гостите и те полека приближиха към редиците. Великанът-учител ги посрещна и с глас, който навярно можеше да се чуе от Кара-кютюк нагоре до Бършен в равнината, ги приветствува от името на българската войска. А после, вече не така гръмогласно, помоли свещеника да освети знамето на Сливенската дружина и да закълне момците, които само след седмица или месец ще тръгнат на бой срещу тирана.

Молбата не изненада поп Юрдан (той знаеше за нея още отпреди няколко дни, когато го поканиха да посети дружината), та набързо надяна епатрахила си и от вътрешния джоб на расото извади Четвероевангелието. И в този миг се разнесе едно такова дружно „Да живей!“, че планината щеше да се срине върху главите им. Изненадани, свещеникът и учителят вдигнаха глави — едновременно засмян и тържествен, към тях приближаваше Анастас хаджи Добрев и развяваше наляво-надясно над главата си знамето. А то бе знаме — за чудо и приказ! Изработено от тежък атлазен плат, със златосърмен разярен лъв от едната страна и свещените думи „Свобода или смърт“ от другата; само като го видяха по-отблизо, и двамата сметнаха за излишно да питат кой го е направил — такава майсторска везба можеше да излезе единствено изпод ръката на хаджи Калуда хаджи Добрева, майката на учителя Анастас.387

Разчувствуван, с издайнически потреперващ глас, поп Юрдан извърши обреда по осветяването, като през цялото време Анастас хаджи Добрев държа знамето във високо вдигнатата си десница. А когато церемонията свърши, той го подаде на Добри Чинтулов:

— Всички ние ще минем да се закълнем в знамето. Нека то да бъде във вашите ръце, господин Чинтулов!

— В моите? — изумено рече главният учител и плувна в червенина. — Та аз не съм заслужил такава чест…

— Никой, не я е заслужил повече! — сериозно му отговори другият. — Там, където такива като мене са събудили за българщината по едного или по двама, вие сте събудили стотици и хиляди. Моля, не възразявайте, господин Чинтулов. Та утре вие ще бъдете един от светците на българския народ…

Даскал Добри наистина не продължи да спори. Той благоговейно допря устни до атлаза на знамето, а после пое дръжката от ръцете на хаджи Добрев. С удивление откри, че слабоватите му, отучени на физическо усилие мишци не усещаха тежестта на знамето. Помисли малко и разбра: когато в ръцете ти е една народна светиня, не само не изпитваш тежест, а напротив — чувствуваш лекота и готовност да я носиш през бури и кръв до края на света…

Докато премисляше тези неща, той изпусна думите на клетвата, които Анастас Хаджи Добрев произнесе високо и всичките двеста момци повториха в един глас. А сетне започна един друг обред, който щеше да остане отпечатан като огън в съзнанието му. Насъбраните юнаци образуваха стройна върволица — пръв беше хаджи Добрев и веднага подир него Гунчо, — те заставаха най-напред до поп Юрдан и получаваха свето причастие от ръката му, после спираха до него, Чинтулов, прекръстваха се и целуваха знамето, а накрая полагаха десница върху ножа и Евангелието (тях хаджи Добрев бе поставил на един близък дънер) и произнасяха високо: „Заклех се!“…

Когато свърши и тази церемония, оказа се, че първите от върволицата не са стояли да зяпат, а са подредили дълга трапеза на свежата юнска морава, покрай реката. Имаше там пръхкави погачи, варени пилета и запечени овнешки плешки, не липсваха и стомни и бъклици с шевка и папазка… Насядаха, вдигнаха се наздравици за приближаващата свобода, очите лъснаха с нов блясък и бузите поруменяха от новата комка. И изведнъж някой от трапезата подхвана песен, към която всички до един се присъединиха:

Чинтулов и поп Юрдан се погледнаха. И всеки видя, че лицето на другия е плувнало в сълзи.

— Ти пък що си се разциврил, даскале? — сопнато попита свещеникът.

— Знам ли? Песента… знамето… „всички на оръжие“… А ти?

Поп Юрдан поразмисли и едва тогава отговори:

— От радост и мъка, даскал Добре. От радост, че тези прекрасни юнаци са забравили злото, което едно изчадие от моя род стори на България, и не ми гонят гарез. А мъката ми е, че одъртях, даскале. Одъртях аз, запопеният в джамия, та няма да мога с това знаме в едната ръка и с кръст в другата да поведа тази славна дружина за „свобода или смърт юнашка“!… Разбираш ли, даскале — исках да съм аз този щастливец, който „да препаше тънка сабя, знаме да развие!“…

От очите на двамата продължаваха да се стичат радостни сълзи.

6.

Нито тогава, нито по-късно се разбра кой стоеше зад тази работа. И дали изобщо беше един човек или неколцина — имаше ли в Сливен толкова учен човек, който без нито една грешчица да напише бележките на български и турски? А те, бележките, бяха кратки и гласяха все едно и също:

— Сам ли си?

— Не виждаш ли?

И глупавият въпрос, и сухият отговор бяха произнесени по еднакъв начин: нервно, кавгаджийски, с вътрешно притеснение. Хаджи Гендо хлопна вратата на метоха зад себе си, изу си еминиите и кръстоса крака на миндерлъка. Залови се да тъпче тютюн в чибука си, но ръцете и пръстите му прекалено много трепереха, та се отказа и ги натика пак в пояса.

— Не се сърди — каза. — Имам си кахъри…

Хаджи Никола Феслията, който досега го бе следил с нещо като досада, внезапно се оживи. И като се наведе над коляното си, попита съучастнически:

— Тези кахъри не са ли написани на едно таквоз тясно листче?…

— Защо? — трепна новодошлият. И се досети: — И ти ли?…

— И аз. И ако ти не можа да си напълниш чибука, аз пък не можах да си изпия кафето. Все поради същото.

Хаджи Гендо се изхлузи от миндерлъка и прешляпа по чорапи до приятеля си, като пътем извади една бележка и я изглади с длани:

— Носиш ли твоята, хаджи? Я да ги сравним!

Сравниха ги. И още от пръв поглед личеше — една ръка ги беше писала. Двамата размениха дълъг тревожен поглед.

— И знаеш ли кое е най-страшното? — облиза устни Феслията. — Че аз вярвам на всяка дума, що е изписана тука. — После се сапикаса, че е казал повече, отколкото трябва, та побърза да добави: — Е, не че се имам виновен за нещо, съвестта ми е чиста, ама…

Другият изобщо не даде ухо на уговорките му — той бе чул само първото. И докато се връщаше на мястото си, каза на свой ред:

— Че как няма да вярваш, хаджи? Сега в Сливен заплахата си е винаги до тебе, можеш с ръка да я хванеш. Само дето не можеш да я назовеш…

— Аз пък мога да я назова. Ще падат глави, хаджи Гендо. Не знам за какво провинение, но ще падат глави. И двамата с тебе не потърсим ли навреме спасение…

— Какво спасение?

— Ами таквоз: „Далдан дала селямет“388, както казват гъжвалиите.

— Откога пък турците станаха за тебе „гъжвалиите“? — присмя му се с крива уста хаджи Гендо. — Или се надяваш чрез мене да стигне до онзи, дето ни е почел с писъмцата си?

Сега беше ред на хаджи Никола да не забележи подмятането.

— Дай акъл що да правим, хаджи. И на кой клон да търсим спасение.

— На същия, на който сме го търсили винаги досега, на Йоргаки чорбаджи. Колчем сме се облегнали на него, нивга не сме сбъркали.

Феслията го изгледа продължително през стаята, после произнесе се нескрито пренебрежение:

— Никога не съм те имал за особен акъллия, хаджи, ама чак за такава глупост не бях подготвен да чуя. — Почака, но не последва нищо. Друг път хаджи Гендо поне щеше да избухне или да отговори на обидата с обида, но днес страхът му беше къде-къде по-голям от себелюбието и самоуважението. — Не си ли даваш сметка — продължи Феслията, — че нито ти, нито аз сме сторили някога нещо, което да е заслужило такава смъртна закана? И че ако в очите на простите имаме някакъв грях, той е анджък този, дето винаги сме се облягали на Йоргаки чорбаджи? Да си чувал поне веднъж през живота си някой торлак да каже едно „ашколсун“ за кмета Йоргаки? То е същото, като да беше посъветвал „далдан дала“ да отидехме да почукаме на Али ефендиевата порта…

Другият не го гледа, а се пули известно време срещу него. Докато най-сетне му дойде наум да запита с пресъхнало гърло:

— Тогаз що да сторим, хаджи? Къде да търсим спасение?

— Там, откъдето идва опасността. — Никола Феслията присви очи. — В Сливен познавам поне двамина, които със сигурност могат да ни посочат къде, пред кой господ да направим поклон до земята, та „преклонената главица…“ е, знаеш нататък. Единият е Бяно Абаджи горе на Барите, но той сто на сто няма и кутрето си да помръдне, за да ни спаси.

— А другият, хаджи?

— Другият е… Панайот Минков. Божа кравица е Панайот Минков и нивга не повишава глас в общината, ала сигурен съм, че и на бога се моли, и на дявола тамян кади.

— Ами че разбира се! — въодушеви се хаджи Гендо. — Хайде, ставай да тръгваме! Нали знаеш, че желязото се кове…

— Знам. Ама знам и друго: че разумният терзия три пъти крои, един път реже. Да се уговорим ние хубавичко, пък другото е лесно.

Те наистина се уговаряха дълго и подробно, опипаха, както се казва, нещата от всички страни. И едва тогава отидоха да подирят секретаря на църковната община.

Като ги видя, Панайот Минков веднага се досети, че това посещение не ще да е случайно, та остави заместника си в дюкяна, а двамата покани в собичката отзад, обзаведена като посрещник; Минков я наричаше своя „кантора“ и това бе една от новите думи за Сливен. Извини им се, че не може да ги почерпи с нещо, те пък му рекоха, че и без това преди малко си пили кафето в метоха. И след това встъпление Панайот Минков зачака — ред беше гостите да кажат целта на посещението си.

— Знаете ни, че сме добри и ревностни християни, господин Минков — заговори за двамата хаджи Никола. — И на Божигроб сме ходили, и от десетилетия сме в общината, и пред конака не сме се поколебавали да защитим едноверците си.

Панайот Минков не помнеше специално те двамата да са се застъпвали за някого в конака, но предпочете да не спори и да кимне мълчаливо в потвърждение — досещаше се, че главното предстои тепърва.

— Изобщо ние милеем и за вяра, и за род…

Домакинът наостри уши — тази последна дума разширяваше заслугите, които чорбаджиите си приписваха, в област, в която те бяха всъщност напълно чужди. Защото само допреди петнадесет години двамата хаджии се брояха между най-ревностните „елини“, в борбите за ро̀ден език в църквите отстъпиха между последните, пък и досега не проявяваха кой знае каква охота да се похвалят с българското си потекло.

— Та искаме да се посъветваме с вас, господин Минков, как аджеба да дадем нашата лепта за укрепване на скъпата на сърцата ни народност — завърши Феслията и се облегна назад, доволен от словото си.

Панайот Минков се облещи смаяно — това за „скъпата ни народност“ беше последното, което очакваше да чуе. После размисли трескаво: какво всъщност искаха тези хора? Че хитруваха — ясно. Но каква беше крайната цел на това тяхно хитруване? Той произнесе предпазливо:

— Не чух от устата ви нищо ново, хаджи Никола. Кой в Сливен не знае, че вие милеете за христовата вяра и за българската си народност?

— Абе знаят, знаят, ама сигур не всички знаят! — не се стърпя и избухна хаджи Гендо. — Инак ще заплашват ли мирните хора с гибел?

И хвърли пред домакина писъмцето, което тази сутрин бе намерил на хаета в къщата си. Панайот Минков го разгъна и го прочете; беше стигнало до ушите му, че в Сливен се разпращат заплахи за мъст, ала сега за пръв път виждаше една от тях. Прочете бележката. И всичко онова, което му бе неясно досега в посещението на двамата, стана прозрачно като стъкло. Той върна листчето на притежателя му.

— Две, не, три неща мога да ви кажа, господа, по повод на това, хм, странно послание. Първо, в него не става реч за никаква насилствена гибел. Второ, не се споменава и за грехове към вярата и народността. И трето, за мен може би най-важното, господа, че не разбирам защо сте се обърнали именно към моя милост. Вие сте умни хора, та не вярвам да сте помислили, че аз разпращам тези послания…

Двамата хаджии се спогледаха. Объркването по лицата им бе отстъпило място на пълно отчаяние.

— Поне ще ни дадеш ли съвет що да правим, господин Минков? — попита Феслията. Гласът му вече звучеше мазно, мазно — същинско олио.

— Не смея да се обвържа със съвет. — Панайот Минков искрено си пожела те да не са усетили скритата злорадост, която прозвуча с тези думи. — Ала мога да ви кажа как аз бих постъпил, ако ми донесяха подобно писъмце. Щях да се поровя в миналото, за да проверя дали е чиста съвестта ми — към вяра, към народност, към мющерии, към всичко. И ако не намерех петънце в нея, щях спокойно да чакам… — как беше там? — „потърсената сметка“ и „разплатата“. Това е!

Една много дълга минута гостите изглеждаха така, като че ли им бе зашлевена плесница. А когато си тръгнаха, влачейки крака, изобщо забравиха да се сбогуват…

Не се почувствува на по-добър хал и Йоргаки чорбаджи, когато получи същото заплашително „послание“. Една слугиня му го донесе със сутрешното кафе и от този миг му се пресече ищахът за всичко — не закуси, отказа се от пътуването, насрочено за днес, към Аладагли и Артаклари389, където в чифлиците му, неизвестно защо, жътвата още не беше започнала. Той поне двадесет пъти прочете бележката и също толкова слезе и се качи по стълбите на хаета. Най-сетне похлопа на малката собичка, бутна вратата. Прегъната до прозорчето, Тенинка везеше нещо. Той хвърли листчето на скута й:

— Виж!… Това невям ще те зарадва…

Мислено се прокле: искаше му се тези думи да прозвучат сухо и сурово, пък отвъд тях се прокрадна уплахата му.

Дъщерята прочете няколкото грижливо изписани думи и му ги върна.

— Щели да ти искат сметка — безизразно каза Стилиянка и светлите й като стъкло очи настойчиво потърсиха неговите. — Мигар те е страх? Тебе, Йоргаки чорбаджи? Да не си се сетил нещо, което да заслужава разплата?

Той изруга по много особен начин — дълго и цветисто, но като прескачаше или посдъвкваше мръсните думи. После излезе и тръшна вратата подире си. Навън се запита: „Накъде сега?“ И единствената му мисъл беше за Евтим Димитров — само той му беше равен в Сливен; щом имаше нужда от съвет, от Евтим трябваше да го поиска — нищо, че се бе залежал болен напоследък, Евтим Димитров трябва, длъжен е да отдели малко време и за него.

Само след няколко минути Йосиф вече го въвеждаше при баща си. И още от първия поглед Йоргаки съжали за прибързаното си хрумване — онзи, който лежеше на одъра, не беше охраненият и жизнелюбив Евтим, приятелят на чашката и гозбата, а някакво съсухрено негово подобие, смалено и изпито, все едно човешки скелет, облечен в кожа. Също и лицето, потънало в бялата възглавница — то беше с цвят на пръст, а от косата липсваха цели валма…

— Мога да позная за какво си дошъл — тихо, но достатъчно сносно произнесе Евтим, след като се поздравиха. — То е изписано на лицето ти.

— Ако са изписани смут и страх, вярно си прочел, Евтиме. Аз…

Гостът прекъсна по средата — в одаята бе влязла снахата Таша с пръстена купичка в ръце; Йоргаки правилно се досети, че тя носеше на болния разни отвари от билки.

— Говори, говори — подкани го болният, докато с мъка се отлепяше от възглавницата. — Таша е курназ момиче, няма да се уплаши.

„Курназ момичето“ подпря главата му и му поднесе да пие билките. За да запълни празнотата, Йоргаки заговори:

— Подхвърлиха ми писмо — каза, докато го изваждаше от вътрешния джоб на елека си. После прочете на глас бележката и завърши: — Дойдох да те помоля за акъл, Евтиме: да ми разтълкуваш що значи туй и да ме посъветваш какво да сторя.

Евтим изчака снахата да избърше устата му и каза:

— Можеше да си спестиш четенето, кмете. Такива бележки ние вече имаме, даже две — едната за мене и втората за Йосиф. Също и ние ще даваме сметка и така нататък. Изобщо нищо ново не ни каза.

— Господин Йоргаки чака новото от тебе, татко. Тълкуванието. И съвета.

— Пей давам да мога да го разтълкувам — въздъхна болният. — Ала единствено мога да кажа предположенията, които се въртят в размътената ми глава. — Той се отпусна във възглавницата. — Въздухът е като пред буря, Йоргаки. Нашите „катран кофасъ̀“390 очевидно очакват нещо, което да им налее сили в мишците — нова война с московеца ли, що ли, не знам. И това им дава кураж да готвят разплати и прочие.

— Очакват го и турците, Евтиме. Не си ги виждал напоследък, ама са като наакани всички до един… — Гостът преглътна шумно. — Щом и вие с Йосиф сте получили таквиз любовни хабери, що смятате да сторите?

— Първом ще изчакаме да видим има ли нещо зад надеждите на торлаците — отговори вместо баща си Йосиф. — Ако не, ще я караме, както досега. Ако обаче крушката се окаже с опашка — товарим се и драсваме.

— Така, както е баща ти? — усъмни се кметът.

— По-добре на легло, но с глава върху раменете, отколкото…

И тук внезапно се намеси Таша:

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Йоргаки. Така можах да науча, че било решено да ме преселват. Иначе щяха да ме предупредят толкова, колкото и конете, дето ще карат каруцата им.

— Каруцата „им“ или каруцата „ни“? — обади се откъм одъра тихият глас на болния.

— Каруцата ви, тате — спокойно произнесе Таша. — Аз не съм получавала никакви писма, пък и да получа — не ме е страх да дам сметка за делата си и да чакам съответната разплата.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — Евтим Димитров се опита да кресне, ала не му стигнаха силите за това. — Нямало било да дойде…

— Наистина няма, тате — все така равно потвърди снахата. — Йосиф може да ти даде доста обяснения за това, ала аз ще ти кажа едно, което нему няма да дойде наум. С кърмаче на ръце съм и с друго на четири месеца в утробата. Няма да изложа на опасност нито роденото, нито нероденото. Не ти ли се вижда достатъчно, тате?

Йоргаки чорбаджи разбра, че е дошъл по неподходящо време и побърза да се сбогува. Когато се намери отново сам на улицата, той свали феса си и избърса чело. Ето, също и у Евтимови… Цял един добре уреден свят се рушеше около него, а той не знаеше какво да направи, на чие рамо да се облегне. И докато още премисляше всичко това, краката му от само себе си се отправиха към конака.

Също и този път му направиха ихтибара, та без много разпитвания го въведоха при мютесарифа. В просторната одая беше сумрак — на Ахмед Джевад паша не понасяше юлската горещина, та изискваше да затъмняват прозорците му, — но Йоргаки все пак успя да зърне, че имаше там и друг посетител, Али ефенди. Изпълниха всичките дълги ритуали на ориенталското гостоприемство и Йоргаки пристъпи към същественото:

— Кахърен съм, ефендилер. Получих заплаха за…

— А! — възкликна кадията, прекъсвайки го. — За близка разплата, нали? — Българинът потвърди. — Я извади, я извади да ги сравним!

Всеки извади своята бележка. Бяха написани на еднаква хартия и с еднакво сигурна ръка — както на български, така и на турски. Сравниха съдържанието — също и то се оказа напълно еднакво.

— И какво смяташ да правиш? — попита Али ефенди.

— Учудвам се, че питаш мене, кадийо. Аз дойдох тук със същия въпрос в главата си. Вие сте властта, от вас чакам и съвета, и… сигурността си.

— Аферим бе, челеби! — изкиска се пашата. — Как хубаво го каза само — можеше да посрамиш кой да е стамбулски адвокатин.

— Имам други грижи, паша ефенди, не ми е до равняването със стамбулските адвокати. Зер като казват „разплата“, тия, дето са писали писмата, не са мислили за ядене на кадаиф и баклава…

— Туй най-добре мога да го потвърдя аз — намеси се Али ефенди и многозначително показа осакатената си ръка.

— Ако слушате мене, цялата тази работа е бошлаф. — Ахмед Джевад паша говореше по начин, който беше на границата между безгрижието и лекомислието. — Намерили са се неколцина зевзеци (в Сливен те никога не са липсвали) и сега от кьошетата ви гледат сеира…

— Завиждам ти на спокойствието, мютесариф ефенди — студено подхвърли кадията. — Не са много хората, които могат да седят върху буре с барут и да си правят джумбуши със запаления фитил.

— Да ви пикая аз на вашето буре с барут, ефендилер. Ако българските закани хващаха дикиш, досега милион пъти да не е останал камък върху камък от нашата царщина. „Керван гитсин, калб ко юрсин“391, туй ще ви река аз.

Не се разбра много ясно кой беше керванът и кой — псетата, попречи за това влизането на още един човек в одаята — наиба Мустафа Ариф бей. Той, неловко се повъртя до вратата, пък помоли:

— Афедерсен, мютесариф ефенди, дали можеш да излезеш за малко?

— Какво, наиб? — отново прихна в смях пашата. — Да не си получил и ти заплашително писъмце?

— Дойде важна депеша, паша ефенди… — Мустафа Ариф многозначително показа с очи към Йоргаки. — Няма ли да дойдеш да…?

— Хайде, хайде — подкани го мютесарифът. — Тук сме си все биз-бизе, от тези хора нямаме тайни. Каква е депешата?

— От валията на Русчук — подчини се наибът. — Нощес няколкостотин българи и преоблечени московци, всичките с най-добро оръжие, са прехвърлили Дунава наблизо до Свищов. Предводителят им бил тъдявашен човек, някой си Хаджи Димитър…

— Хаджи Димитър! — уплашено извика Йоргаки чорбаджи. — Ах, този кучи син!…

— Познавате ли го? — попита пашата.

— Знам го и аз — дрезгаво рече Али ефенди. — Син е на един ханджия от Клуцохор. Луд за десет луди. И още ей таквоз хлапе претрепа един наш юзбашия…

— Той иде за мене! — Йоргаки видимо беше на границата на припадъка. — Личен хъс има той към мене и ми го е казвал не веднъж!…

— Не знам дали иде за тебе, чорбаджи, но войската си той водел право насам, тъй гласи депешата. И ни предупреждават да се готвим.

— Да се готвят те — каза мютесарифът; този път безгрижието му очевидно беше неистинско. — Нали са в техния вилает…

— От Стамбул за Русчук е тръгнал лично Негово високопревъзходителство Мидхат паша392, за да поеме в ръце войската на правоверните. А войска е вдигната отвсякъде — от Одрин, от Шумен, от Русе, от Видин…

Вече нямаше място за майтапи и лекомислие — за да се надигне Мидхат паша от Стамбул, туй ще да е опасност и половина!

— Оправяйте се, както знаете — рече Али ефенди и с неочаквана за него чевръстина скочи на крака. — Мен няма да ме има, за да ви помагам. Пожелавам ви късмет, ефендилер…

И с тези думи той не закрачи, а почти затича към вратата. След него забърза и Йоргаки.

— А ти накъде, чорбаджи? — подвикна подире му мютесарифът.

— Хаджи Димитър иде за мене… Хаджи Димитър иде за мене… — налудничаво повтори няколко пъти Йоргаки. — Господи Исусе Христе и ти, пресвета Богородице, Хаджи Димитър иде за мене…

Не направиха нов опит да го спрат.

По-късно щяха да научат, че Йоргаки още същата нощ се измъкнал („по терлици“ — разправяха хората) от Сливен. И преоблечен и с небръснато лице, прекарал половин месец в колибата на свой доверен пъдар в един от чифлиците си някъде на юг…

7.

Али ефенди стори последен оглед и остана доволен — като че нямаше нищо забравено (забравено, иначе оставяха много и премного неща, за които прецениха, че не са им крайно необходими), всичко си бе на мястото. В първите две талиги, покритите с платнища, бяха жените му и дечурлигата, и още няколко слугини, за да им прислужват по пътя. Втората от талигите беше по-важна от първата и не защото там щеше да се вози някоя от жените, която повече от другите събуждаше позаспалата кръв на кадията — неговите вечери отдавна бяха запълнени главно с четене на Корана. Но там, в дъното на сандъка, лежеше обкованата ракла с алтъните и белите меджидии, която четирима яки измекяри с мъка изнесоха и натовариха. В другите две талиги се намираха покъщнината, завивките, калайдисаните съдове, храната за по път и за по-дълго… Също и десетте конни заптиета, които му бе дал Ахмед Джевад паша, бяха готови за тръгване и вече слагаха крак на стремената — те щяха да охраняват малкия керван чак до Одрин.

— Е, хайде — промърмори сам на себе си Али ефенди, — йолун ачък олсун!393

И се приготви да се качи на предната талига, ала точно в този момент зърна отгоре, откъм Ра̀ковската махала, да слизат рамо до рамо трима души; единият беше гяурин, и при това съвсем не се ползуваше с благоразположението на кадията, другите двама обаче бяха правоверни, и то такива, че не можеше да не им отдели минута за сбогуване. Защото първият беше миралай Хюсеин бей, управителят на фабриката, а вторият Халис бей — безделник и пияница, но кръвен роднина на кадията.

Приближиха и се поздравиха; българинът — беше Бяно Абаджи — беше по-сдържан в поздрава си и тактично остана крачка по-назад от двамата си спътници. „Къде са се събрали още от сабахлен тези тримата? — запита се Али ефенди, докато отговаряше на темането. — И какво изобщо могат да имат помежду си? И как само си лафуваха, ще речеш — първи достове…“ Тези въпроси той щеше да си задава неведнъж в следващите дни, а нямаше да намери истинския отговор точно защото той беше много прост: от долапа Бяно Абаджи бе слязъл направо при Хюсеин бей във фабриката, за да научи от него нещичко повече за четата, която крачеше и се сражаваше на север от Балкана, пък там бе заварил и Халис бей — Хюсеин, европейски възпитаник, не признаваше местните напитки, та при него винаги, дори сутрин, можеше да се разчита на чашка-две първокачествен френски коняк…

— Заминаваш ли, братовчед, заминаваш ли? — разкикоти се срещу кадията Халис бей. — Какво, не ти понасят тукашните горещини ли, та се пренасяш по̀ на юг?

— Много ми се иска да видя ухилената ти муцуна, братовчед, когато след два-три дни ония хаирсъзи погалят с калъчите си шията ти…

Избухването и настървеността на отговора всъщност не бяха оправдани — закачката на Халис не беше чак толкова язвителна, ала Али ефенди се бе поддал на настроението си.

— Ама какво излиза? — продължи да се смее насреща му братовчедът. — Ти не си бягал от жегата, а от най-обикновен страх, а? Виж ти, виж ти, пък аз те имах за пръв храбрец на Сливен и санджака… А за мен не си прави дерт, Али, моята съвест е чиста… е, само дето понявга съм оставял недопита чаша в края на пиршеството или сочна ханъма се е почувствувала пренебрегната. Ако Хаджи Димитър коли за такива грехове — няма да му се разсърдя и ще си понеса своето. Ама сигур няма да бъде, братовчед. Хаберите от север все известяват, че комитите нито веднъж не са посегнали на мирен човек, бил той християнин или мюсюлманин.394

Намекът за виновността беше толкова прозрачен, че Али ефенди отвори уста, пък не намери какво да каже. И Хюсеин бей снизходително му се притече на помощ:

— Майтапите са си майтапи, ала тревогата ти е основателна, ефенди. Онова, което идва от север, не може да се сравнява с нищо, което девлетът помни досега. Стигна ли до ушите ти за първите битки на комитите, кадийо? Станали те първо в лозята на Караисен, а сетне и в някаква си Карапанова кория.395 Редовен аскер бил пратен срещу тях, а онези го пръснали и прогонили като пилци. И който помни Кримската война, все едно че сега виждал московци насреща си…

Али ефенди прекара език по пресъхналите си устни:

— Какво друго е дошло до ушите ти, миралай бей?

— Че и те давали жертви, туй си било вярно, ала тъй умело водели битките, че на един техен убит се падали между петнайсет и двайсет правоверни. Повтарям: тревогата ти е основателна, кадъ̀ ефенди.

Думите на Хюсеин бей не намалиха, а доразпалиха страха в сърцето на кадията. И той нетърпеливо погледна към готовите каруци.

— Види ми се, като че бързаш, братовчед? — невинно попита Халис бей.

— Ще бързам я! — кресна насреща му кадията. — Аз, драги, съм човек на закона, а не на пушките и калъчите. И животът ми е много нужен на нашия господар падишаха, за да го излагам на опасност за щяло и нещяло. Пък при тази буря, дето се е задала…

За първи път днес в разговора се намеси и Бяно Абаджи. Той стори две-три крачки напред и попита почти в упор кадията:

— Какво, бурята ли каза, Али ефенди?

Само в един миг цялата кръв се оттегли от лицето на турчина. Устните му побеляха, бузите и брадата му не трепереха, а чак се гърчеха, очите се ококориха така, сякаш напираха да изскочат из орбитите. В дългия си живот Бяно за пръв път виждаше толкова много страх, събран върху един човешки образ.

— Двайсет години ме заплашваше с някаква си буря, Бяно Силдар — каза кадията с пресъхнало гърло. — Тази буря ли имаше винаги наум?

— Не съм ясновидец, че да съм я знаел каква точно ще бъде. Ала бях сигурен, че беззаконията на някои служители, които са толкова нужни на нашия господар падишаха, рано или късно ще предизвикат буря — тази, която иде от север, или друга, но пак подобна на нея.

Една дълга минута нищо не се случи. После Али ефенди също прекрачи напред, та разстоянието от него до Бяно Абаджи стана по-малко от една педя.

— Защо ме мразиш толкова, Бяно Силдар? — попита той така тихо, че гласът му едва се долавяше.

Бяно спокойно издържа погледа му и отговори отчетливо:

— Не те мразя, Али ефенди. Може да се мрази само равен, пък аз не те смятам равен на себе си.

Презрението, събрано в тези думи, шибна като камшик кадията. И без да каже дума за сбогом на своите, той скочи в талигата и се развика като луд на коларя:

— Тръгвай, тръгвай и не ме зяпай, дявол да те вземе!…

Керванът се размърда, но все пак не така бързо, че Али ефенди да не чуе насмешливите слова, с които го изпрати този проклет пияница и прахосник Халис:

— И не бързай да се върнеш, братовчеде. Честна дума, в Сливен никой няма да умре от жал по тебе.

Колелата на каруците и подкованите копита на конете издрънчаха надолу по калдъръма на улицата.

8.

Какви бяха тези битки, споменати с преднамерено зловещи краски от Хюсеин бей, които толкова уплашиха безжалостния иначе кадия?

… Макар да даде две свидни жертви, в Караисенските лозя четата показа, че много зло чака онзи, който в нея вижда каква да е въоръжена рая, а не добре обучена, маневрена и здраво дисциплинирана войска. Нападна ги потеря от няколко стотици башибозук396, към която се присъединиха и петдесетина конни заптиета от Свищов. Юрушите следваха на вълни един подир други, но по съвет на Ванката Христович войводите разделиха момчетата на десятки и като ги прехвърлиха ту тук, ту там, но винаги на най-горещите места, пресрещаха всяко нападение с достатъчно хора. И то такива хора, които бяха приучени да стрелят еднакво добре и в неподвижни, и в подвижни цели, а когато пушките се изпразваха — да отвръщат на удара и с удар „на нож“. Битката продължи чак до смрачаване. А когато гърмежите заглъхнаха, на потерята потрябваха половината каруци на Караисен, за да извозят жертвите си.397 С тях отнесоха и вестта за нечутата сила на Хаджи-Димитровите юнаци, която разтрепери цяла Турция.

Под прикритието на юлската нощ войводите изведоха четата и с безшумен марш се отправиха на юг. На развиделяване оставиха вдясно от себе си село Батак, а по-късно зърнаха една малка кория, която сякаш бе поставена там нарочно за тях — намираше се тя на малко възвишение посред ожънати ниви, та хем осигуряваше добро прикритие за юнаците, хем позволяваше врагът да се види и следи още отдалече…

Отидоха до корията четниците и след двете денонощия на безсъние, сражения и походи не легнаха, а се сгромолясаха на земята и заспаха като мъртви. Не мигна само един — Стефан Караджа; през цялото време той наглеждаше другарите си и обхождаше горичката, избираше позиции, наблюдаваше околността.

Поспаха два-три часа момчетата, но после една нещастна случайност ги издаде — на някакъв селянин бе скимнало да пусне воловете си в Карапановата кория, та като зърна на сутрешното слънце да проблясват пушките, хукна през глава назад и издаде четата на потерята. А тя, потерята, вече яла попарата при Караисен, беше умножена и подсилена, броеше се вече на хиляди398, към нея скоро се присъедини и редовната войска на Яха ага от Русчук и на бинбашията Али бей от Търново. Огледаха турците местността от височината на отсрещната Добрева могила и заповядаха: „Юруш!“ Караджата обаче вече бе вдигнал на крак своите, разделил ги бе отново на групи и ги окуражаваше със следните думи:

— Не бойте се! Стреляйте на месо и се дръжте яката! Като ги смачкаме сега, после за едно денонощие ще хванем Балкана…

Нападнаха ги отвсякъде — по трийсет души срещу един! Но на безразборната стрелба на нападателите те отвръщаха с точен огън, който поразяваше турците и ги разколебаваше. Не, не, прибързваме, разколебаването още го нямаше. И причината за това беше един храбър юзбашия от русчуклиите, който дръзко приближаваше до петдесетина крачки от обкръжените и нехаен към куршумите — ще речеш, сам аллах го пазеше от тях!, — даваше кураж и на останалите, та те налитаха с вълче настървение. Видя се: не сваляха ли юзбашията, нямаше да прегънат и стръвта на пешаците. „Тогава Караджата — ще запише по-късно Христо Македонски — взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев и Паню Панев и по съветите на Спиро решиха да теглят (т.е. стрелят) и четиримата две педи пред коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашият веднага падна като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина метра далеч от господаря си… Юзбашията остана на слънце до вечерта…“

Пет или шест юруша устроиха турците срещу корията, но всичките се провалиха, а равното място в подножието се застла със синьо-червените униформи на аскера. Защото докато огънят на нападателите брулеше листата на дърветата, българските войници стреляха от укритията си само на месо… И загубили юзбашията си, виждащи пред себе си страшния синьо-червен килим, вече не само башибозуците, но и аскерът се разколеба.

Усетил обезверяването на своите, бинбашията Али бей се качи отново на Добрева могила и вече по-грижливо огледа околността. И скоро видя решението: там, където юрушите на слепешката не помагаха, трябваше да се приложи военна наука и опит, а в случая те подсказваха само едно — да се достигне до кръстците наблизо до корията, при тях да се изкопаят окопи и после с точна стрелба да се унищожат проклетите гяури… Решението беше умно и за да вдъхне смелост на своите, бинбашията реши сам да го осъществи. Взе няколко низами и скрито, с припълзяване, достигнаха до кръстците и извадиха кирките и лопатите.

Може би щяха да успеят, ако в същото време и Хаджи Димитър от другата страна не наблюдаваше с бинокъла си движението на боя. Той забеляза примъкването на турците към кръстците и оцени опасността, която щеше да настъпи, ако те успееха да се окопаят. Кимна на Найден Силдаров, който се случи до него:

— Видиш ли ги тия там? Трябва да ги унищожим, иначе…

Найден, преминал през подготовката на легията, поклати глава:

— Със стрелба оттука няма да успеем, войводо. След първия куршум, който ще вдигне праха около тях, ще се укрият зад кръстците. И тогаз може да хабим барут и олово до утре, без даже да одраскаме някого.

— Излиза, че трябва да ги ударим гърди в гърди — реши смръщено Хаджията. — И да теглим огъня на кръстците. Събери десетина момчета, ама искам да са доброволци — нека да знаят какво ги очаква. Аз сам ще ги водя.

— Ти? — попита Найден. А тази късичка дума всъщност означаваше: „Ти си главнокомандуващ, не е редно да се излагаш на такава опасност!“

— Аз! И нека да не разсъждаваме повече за това. Там копаят!

Като разбраха, че сам войводата ще ги води, всеки пожела да участвува в битката „на нож“. По заповед на Хаджията хвърлиха един залп от тридесетина пушки нататък, после десетте избраници се втурнаха към кръстците. Още докато тичаха, Найден Силдаров простреля един от низамите, Христо Дряновски (същият Христо Дряновски, който лани бе в четата на Панайот Хитов) тичешком съсече втори… Неколцина от турците побягнаха, други дадоха отпор, започна се битка гърди срещу гърди. За да вдъхне смелост на останалите, бинбашията се изправи в цял ръст, командите му зяплющаха насам и нататък. Срещу него — също прав и с открити гърди — тръгна един от българите. Али бей Търновлията се досети, че туй ще да е някой от главатарите на четата — личеше то по осанката му, по по-особената униформа от сиво брашовско сукно, по гордо развяното перо на калпака. И по оръжието: другите бяха си пушки и калъчи, а този само със сабя в ръка. Вървеше насреща му Хаджията, гледаше го със страшните си и остри очи и сочеше насреща му с върха на сабята си. Тънка усмивка сви устните на Али бей — какво върши една сабя срещу добре прицелен куршум? Каза си това и без да сваля очи от българския войвода, изтегли барабанлията си револвер и запъна ударника. И в този момент пред погледа му стана нещо нечувано — самата сабя на Хаджи Димитър блъвна огън… и това беше последното, което бинбашията видя в този живот…399 Станали свидетели на гибелта на своя бинбашия, останалите трима-четирима живи низами побягнаха презглава надалеч от Карапановата кория. Ала след като подпалиха кръстците, също и българските юнаци разбраха, че са дали скъпа жертва — един куршум бе пронизал гърдите на храбрия и беззаветно предан на революцията Христо Дряновски. Беше още жив, когато го пренесоха на ръце обратно зад дърветата на корията. Но като виждаше безнадеждното си положение и същевременно не желаеше да падне пленник на турците, там той глътна отнапред подготвената отрова…400 Едва когато окончателно отблъснаха падателите, щяха да разберат, че заедно с Дряновски са загинали и още четирима четници. И пак тогава се разбра, че през цялото време, когато е търчал като лъв по позицията и с ласкава дума и личен пример е утешавал уморените и е повдигал духа на отпадналите, Караджата е бил с непревързана рана от куршум на хълбока…

Когато се стъмни, турците се разшаваха, пушилката от крачките им се проточи към селото — явно не смееха да прекарат нощта в близост до страшните комити. Двамата войводи се възползуваха от отдалечаването им и под закрилата на нощта отново поведоха своите юнаци на юг.

Тази именно беше паметната битка и победа при Карапановата кория, след която всеки турчин усещаше как поробената земя се тресе под нозете му…401

9.

Йосиф и коларят Вълю уж само щяха да помогнат на чорбаджи Евтими да слезе до каруцата, а всъщност почти го влачеха надолу — така немощен беше той от болестта, повалила го на одъра вече няколко месеца. Настаниха го на прясно окосеното сено в сандъка и въпреки горещината на юлския ден, метнаха едно чердже отгоре му.

— Ти ли хленчиш, тате? — попита Йосиф; в гласа му трудно можеше да се открие нещо повече от най-обикновен интерес.

— А, аз! — отговори му изпод черджето Евтим чорбаджи. — Не се е родил още онзи, който ще ме види или чуе да хленча…

Беше вярно: дори и с единия крак оттатък, дори и в началото на едно бягство, Евтим Димитров продължаваше да си е познатият силен и волеви чорбаджия. Йосиф се огледа през рамо — онзи, който плачеше, беше измекяринът Вълю.

— Какво си се разциврил бе! — смъмри го. — Три аршина мъжага си, пък си проточил сълзи и сополи!…

— Лошо предчувствие имам, господарю — подсмръкна Вълю. — Млада жена оставям и…

— И какво „и“?

— Не знам. Ама нещо в мене ми казва, че няма да я видя повече.

— Глупости! — отряза го Йосиф с повече сигурност, отколкото всъщност притежаваше. — Не отиваме на север, където са хайдуците, а на юг. И на туй отгоре от конака ще ни пратят въоръжени заптиета за охрана. Хайде, иди се сбогувай с твоята… твоята…

— Невяна.

— … с твоята Невяна, че подир малко тръгваме. — Йосиф се изкиска нечисто. — Младоженци сте, зная, ама й кажи някак да изтрае една неделя без мъж…

Той огледа каруцата. Всичко му се видя на мястото си. И кесиите с алтъни, мушнати на различни места под сеното, като че наистина не личаха много. Поразмисли малко, пък се изплю в краката си — оставаше му най-трудната част на сбогуването. Не без усилие надяна на лицето си маска на хладно високомерие, изплю се без нужда повторно и се качи по стълбите към горния кат на къщата. Похлопа на малката соба и като чу утвърдителен отговор, бутна вратата. Таша, която редеше някакви дрехи в долапа отсреща, се извърна към него.

— Защо не си готова? — каза й той. — Подир малко тръгваме…

— Мислех, че по този въпрос отдавна сме наясно. Или имаш намерение да почнем разправиите съвсем отначало?

— Не мога да те поведа със стражари, ала… ала как ще ти се види, ако взема детето със себе си? Баща съм му и всеки ще ми даде право да се погрижа за сигурността му…

Таша не повиши тон, когато рече:

— Ако само посегнеш да го направиш, Иринка ще остане без баща. Онзи пищов е още у мене и, кълна ти се, умея да си служа с него.

— Добре, добре — побърза да се съгласи мъжът. — Нека не се връщаме на тази работа. Няма ли поне да се сбогуваш със свекъра си?

— Сбогувахме се още сутринта, когато го обличах. И си казахме, щото имахме да си казваме. — Тя вдигна иронично тънките си вежди. — А ти да не забравиш тефтерите си… лихварските…

— Тефтерите ми ще ме чакат тук, няма защо да ги разнасям. — Йосиф очевидно не разбираше от ирония. — Чувам, стражарите дойдоха. Подир малко ще потегляме.

— На добър ви час — каза тя, без да помръдне крак от пода.

Той извади едно вързопче от джоба на сюртука си и полека го остави на раклата до вратата.

— Не го отказвай! — Умолителността, която прозвуча в гласа му, беше вече истинска, неподправена. — Иринка е и моя дъщеря, нали? За нея го оставям… За нея и за сина, който…

— Добре — кимна Таша. И като се обръщаше към долапа, прибави: — Нека да е на добър час на бегълците, които бягат от своите при чужди…

И това беше цялата раздяла помежду им.

— Държи ли още на своето? — попита баща му, когато беше отново при каруцата.

— Държи.

— Ангелска външност, пък челичен нрав — продума замислено Евтим. — От нея и от тебе не зная кой е по̀ мъж…

Йосиф огледа заптиетата. Харесаха му — бабаитският им изглед внушаваше доверие. Той се качи и някак си се смести до баща си. Беше неудобно и за двамата, но той не рачи да седне отпред, на дъската до Вълю — нему, един Йосиф Евтимов, не подобаваше да седи коляно до коляно с някакъв си измекярин.

— Да тръгваме! — каза и коларят плесна с дизгините.

Една млада жена размаха кърпичка подире им. Не беше Таша. И тя — Невяна — беше единственият им изпращач.

… А късно привечер заптиетата докараха каруцата. В нея с прерязани вратове лежаха тримата — Евтим, Йосиф и Вълю. В смъртта нямаше различие помежду им, лежаха един до друг, като равни.

Не беше малко произшествие, та вдигнаха от постелята чак мютесарифа и той лично пое истиндака. Първата им мисъл беше, че заптиетата-пазачи са свършили туй грозно дело от лакомия за богатството на чорбаджията и неговия син. И макар те да твърдяха обратното, затвориха ги, че дори и приложиха върху тях някои от обичайните похвати за изтръгване на истината. Проводиха и хора до мястото, което двамата посочваха. И накрая се увериха, че заптиетата са говорели право. Когато са минавали гората между Джиново и Кадъкьой402, при големия завой, на тях ударила шайка башибозуци. Заптиетата стреляли насреща им (това, виж, не беше вярно, цевите на пушките им не бяха опушени), пък сетне, като видели безсмислието на съпротивата — ония били повече от дузина!, — обърнали конете и побягнали. Когато се престрашили да отидат да разберат що е станало, шайкаджиите били свършили своето… Което означаваше: хората заклани, а от парите — нито следа…

Трите жертви погребаха в един ден. Зад ковчезите на Евтим и Йосиф крачеха само двама души — Таша и Панайот Минков, който представляваше църковната община. Очите и на двамата бяха сухи.

А на другото погребение надойде много народ — цял Клуцохор се бе стекъл да изпрати горкия измекярин Вълю, който тъй и не можа да се нарадва на младата си невеста.

Привечер след погребенията от двора на Евтим и Йосиф Димитрови се издигна синьо-черен пушек. Услужливи съседи затропаха на дворната врата да предложат помощта си, но никой не им отвори. Накачиха се по дървета и покриви и надникнаха зад дувара. Таша Йосифова гореше някакви дебели тефтери.

10.

И още една нощ на безсъние и непосилно напрежение!…

Отлепѝ крак от земята. Изнеси го напред. Стъпил ли е? Тогаз повдигни другия. Ето, сторена е още една крачка. Не позволявай на клепачите ти да се слепят. Хайде, отлепѝ пак крак. Не, не е олово налято в цървулите ти, просто е умората. Направи още една крачка!…

Не вървеше четата, а пълзеше. Вече и онези, които имаха зад себе си години опит в хайдушкия живот и хайдушкото ходене, също и те едва се влачеха. И само две опори крепяха нещастниците: демоничната воля на Хаджията, който ги предвождаше мълчаливо, и ласкавата утешителност на Стефановите думи, с които на уста той обхождаше колоната и подкрепяше най-отпадналите.

На разсъмване отминаха едно село, което някои познаваха — Горни Турчета403. А малко по-късно „авангардата“ доложи за двадесетина въоръжени турци, които дебнели покрай пътя. Ванката Христович се разпореди, нападнаха турците от две страни и ги изловиха тихомълком, без да пукне пушка. Не бяха черкези, дори башибозук не бяха, а селяни, за които си личеше, че не са много „на ти“ с пушките и ятаганите.

— Пратени сме да вардим — простодушно отговориха те на въпроса на Караджата.

Четниците се приготвиха да сва̀лят глави, дори Стефан Караджа не бе далеч от тази мисъл, но най-неочаквано Хаджи Димитър забрани:

— Не е голям мурафет, ако вземем да ги избием. Няма да ги свършим, пък и това не е кавалерско.

И стана така, че тези, които вече дни и нощи крачеха гладни, изтощени, преследвани, застигани непрекъснато от турски куршуми, освободиха пленниците си, „защото не беше кавалерско“!404

Продължиха на юг. То вече не беше поход, а мъчително влачене подир войводата. Залитаха, поваляха се, заспиваха прави и се събуждаха, когато се препънеха и се сгромолясваха на коравата земя, лазеха на четири крака по височините, ала Хаджията и Караджата бяха казали: „Напред към закрилницата Стара планина!“ и те — призраци, а не хора пъплеха неспирно. Носени не толкова от краката, колкото от юначните си воли.

В една кошара българи-овчари позалъгаха стомасите им с малко мляко и сирене, подариха им и няколко агнета. Запалиха огньове, за да опекат месото, но не било писано поне веднъж да се нахранят като хората — не бяха още кусали месцето, когато дотича един от предните постове и доложи кратко:

— Потеря!

Ръцете от само себе си легнаха върху кондаците на пушките. Изтощените до смърт тела се надигнаха.

— Сигурен ли си? — попита Хаджи Димитър. — Где ги гъжвалиите?

— Хелбете, че ще е сигурен — отговори Караджата вместо запитания. — Този е Христо Македонски, кукушлията, брате. Зад себе си има десет години хайдушки живот, две легии и стотина-двеста турски потери и засади. Такъв човек няма да припознае…

Христо Македонски, висок и дълголик мъж на тридесет и три години, със засукани мустаци и остри маслиненочерни очи, сякаш се засрами от този поток от похвали, та прекъсна войводата:

— Отсреща са, в горичката. Ще ги видите и без бинокъл. — И добави полугласно: — Да им пикая аз на пусията, дето от един ден път ще я откриеш…

Излязоха при „авангардата“ и веднага се съгласиха с опитния хайдутин и хайдушки войвода — фесовете на потераджиите се аленееха между дърветата. И наистина бяха потераджии, при това не от неопитните — пишман стражи като сутрешните нямаше да си подготвят таквиз прилични закрития срещу куршумите.

И пак се повтори онова, което вече многократно бе изпитано. Войводите разделиха четата на две и най-напред с безшумно пълзене из стърнищата, а сетне с яростен напад в няколко минути разгромиха онези, които ги дебнеха. Голи пети лъснаха в бяг по всички посоки, неколцина бабаити обаче останаха да лежат там, в горичката; по-късно щеше да се разбере, че между тях си намерил гибелта и Чотоолу, чаушинът на близкото село Вишо̀вград405.

— Ей таквиз потераджии харесвам аз — рече някой хлевоусто. — Ще си отидат, ама първом ще ни направят прилични укрития, да не си трепем ние нежните кунки…

Всички наоколо се разсмяха. Тази необичайна веселост подир толкова много мъки и премеждия силно впечатли Караджата.

— Кой го издума това? — попита. — Чии са тези „нежни кунки“?

Отговори му Тодор, малкият брат на Хаджията, касиерин на четата:

— Такваз уста е само една тук, войводо. На наш сливналия, Стефан Токтанджиев. Да не мислиш, че случайно са му лепнали прякор Хитрия?

— Аферим, адаш! — Войводата стисна „нежната кунка“ на Хитрия. — Ти харесваш такива потераджии, пък аз харесвам такива войници като тебе: да не се предават на трудностите и всявга да запазват бодрост и веселост на духа си.

— Ба, занапред аз чакам даже по-благовъзпитани чалмалии. Само да стигнем нашия Балкан, ще видите как сме си ги приучили ние. Те не само укрития ще ни оставят по пътя, ами и в тях ще ни чакат тлъсти пилафи, а на огньовете ще къкрят курбани.

Смехът избухна повторно, но и мнозина примляскаха лакомо.

— Сакън, земляк, да не се попариш! — каза му касиеринът Тодор. — Щом курбанът ще е на огъня, не бързай да сърбаш, а духай лъжицата…

— Аз курбан, братче, изобщо не обичам. На̀, сложи ми го сега тука отпреде, ще го ритна с крак. Ама те, нашите агалари, ме знаят какъв съм глезен и махнаджия, та нарочно за мене ще изпържат цяла тава тиганици…

Не се знае колко щеше да продължи този шеговит разговор, ако не се чу предупредително подсвирване, последвано от вече толкова познатата дума:

— Потеря!…

Шегите и закачките се смръзнаха на гърлата. Запотените длани отново сграбиха пушките. Телата, само допреди минута отпуснати в крайно изтощение, пак се стегнаха като пред скок.

Прикривайки се между дърветата, изтичаха, приведени, до края на горичката. И грижата — същинска слана посред лято — легна върху тях, притисна ги под тежестта си.

— Боже! — прошепна някой; усети се как устните му, внезапно пресъхнали, едва се помръдваха.

— Море от аскер! — изпъшка друг. — Трябва да са четири хиляди, че и повече…

Беше вярно. Полегатата височина към запад аленееше от фесове. И вече не разпасан башибозук, а само редовна войска. Хаджи Димитър, изглежда, усети как смутът пропълзява всред момчетата и побърза да се изстъпи срещу него. Той измъкна сабята си и с нея над главата застана пред укритието на четниците. Очите му сякаш мятаха светкавици.

— Братя! — извика и човек можеше да се закълне, че в този глас не само нямаше страх, а напротив — някакъв странен, необясним с думи възторг. — Мили братя, най-сетне ще можем да покажем на поробителите и на света що значи юнак български. Кой ще признае някого си пехливанина за „баш“, ако се е борил срещу женоря и невръстни дечица? Не, братя. Юначеството се вижда сал срещу равни. Е, то и днес няма да е така, зер аз не давам едного българина, не за четирийсет, а поне за петдесет калпави гъжвалии, но нейсе — тъй или иначе днес султанът за пръв път ще разбере що е то възкресена българска войска. На оръжие, мили братя!

Гърбовете се изправиха. Челата се разведриха. Върху устните, допреди минута сбърчени от тревожно напрежение, разцъфна дързостна усмивка. А случеше ли се някой да е останал незапален от искрящото слово на Хаджията, тогава Караджата, усетил по незнайни пътища колебанието му, приклякваше до него, слагаше ръка на рамото му и подхващаше с топлия си глас:

— Бас държа, че до половин час ще ги видим да се разпиляват като врабци. Ей тъй на̀ — ще дойдат като аслани, пък… — И като усетеше, че човекът възвръща равновесието си, потупваше го ласкаво и допълваше със смях: — От тебе ще искам само едно, брат. Като се праждосат, да минеш тъдява и да събереш калеврите и фесовете, които ще да са загубили в бягството си…

И след тези или подобни думи като по магия изчезваше всяко неверие в собствените сили. Не случайно някой сетне подмяташе, че в този ден войводите са могли да разпалят и мъртвите камънаци.

Ванката Христович раздели отново четата на две и я разположи в полукръг срещу приближаващия аскер. Спря до всеки, всекиму прегледа укритието и фишеците, всякому даде наставление как да се държи и що да върши, когато започне битката. И така зачакаха юнаците — с пръст на спусъка и разположени зад дебелите дъбови дървета, до набързо струпаните камъни или в турските окопи.

Сражението обаче не започваше. Онези отсреща с обучена войска — си знаеха работата, не бързаха. Ечаха бурозани, долитаха отсечени заповеди на големи и малки забити, частите се разпределяха наоколо. Дебненето продължи докъм 10 сутринта, когато един свищовски онбашия не издържа и изпразни пушката си по посока на горичката. С този самотен гърмеж започна и паметната битка в Дълги дол!406

Престрелката бързо се пренесе по цялата линия. От горния край на просторната наклонена поляна Бюлент Руфат паша, началникът на алая от Търново, огледа местността през стъклата на бинокъла си и доволна усмивка се сгуши, в грижливо подстриганата му брада. Ученото си е учено! Ето, виждаше се като на длан — аскерът се придвижваше по отделения, притичваше по гънките на местността и както беше заповедта на пашата, заемаше най-удобните позиции. Е, имаше и изключения, разбира се, то стадо без мърша бива ли? Например всякаквите там заптиета, черкези и башибозук (в себе си Бюлент Руфат ги нарече „събрани от кол и въже“), надошли от целия санджак да спечелят бабаитска слава за сметка на аскера, си я караха по своему — ще рече, с малко акъл и повече перчене, — но пашата не се чувствуваше нито отговорен, нито задължен към тях, за него значение имаше само редовната войска, на която лично бе началник. Той изобщо не пожела да си помисли, че срещу стотина калпави гяури бе вдигнал цял един алай — четиридесет срещу един!, — а в съзнанието си виждаше само предстоящата бърза победа и след нея депешата до Русчук и Стамбул, в която с привидно сдържана самопохвала ще доложи като онзи някогашен пълководец, че е дошъл, веднага е взел единственото правилно решение и без залисване се е справил с бунтовниците, дръзнали да се вдигат срещу падишаха…

Когато започна огневата подготовка, Бюлент Руфат още веднъж огледа мястото на битката. Чудесно, наистина чудесно! Ако всичко се развива така, той може би ще успее да си обядва в търновския сарай (пашата безмерно държеше на рахатлъка си). Защото огънят на четирите хиляди белгийски пушки — без да се броят хилядата или две хиляди шишанета на присъединилата се нередовна войска — не пронизваше, а буквално засипваше с олово горичката отсреща. Един сахат време подобна стрелба, пък сетне нямаше да има нужда от истински юруш — просто щяха да отидат до Дълги дол, колкото да преброят избитите и да изловят ранените и оцелелите по чудо… И доволен от видяното, пашата се премести на сянка, намери си едно по-удобно пънче, седна и зачака да се случи неизбежното.

Всичко хубаво, но времето минаваше, пък това „неизбежното“ не само не се случваше, ами дори не се появяваха признаци да приближава. Бюлент Руфат не вярваше нито на очите си, нито на своя часовник със сребърните капаци — според всичко онова, което той, училият във Франция и специализирал в Прусия, знаеше, гяурите от Дълги дол трябваше да са унищожени или вече да се опитат да потърсят спасение в безразборно бягство. Докато пред него ставаше нещо невероятно: на плътния огън на аскера онези хайти изобщо не отговаряха, но вдигнеше ли се някой правоверен — даже не за юруш, а само за наблюдение, тогаз отнякъде пропукваше и неразумният храбрец получаваше като награда за своето любопитство два драма олово.

Пашата започна да изпитва някакво неясно чувство — може би смес от досада, учудване и смътно безпокойство. Какво можеше да означава това, което ставаше пред погледа му? На приказките за московците, дето уж били дошли, преоблечени в чудновати дрехи с ширити и пера, той не вярваше. Но и това, което се разиграваше пред него, също не беше за вярване. В дългите години, в които бе управлявал аскера и санджака на Търново, Бюлент Руфат неведнъж бе имал случай да преследва хайдути из Балкана, поне два от многобройните му ордени бяха именно за прочистването на планината от такива кеседжии и девлет-душмани — нито веднъж те не бяха действували като тези отсреща. Тактиката на хайдутите (доколкото тям изобщо прилягаше такава сложна дума като „тактика“) беше проста — гръмнат веднъж-дваж, колкото да стъписат преследвачите, пък сетне си плюят на краката и духнат през овразите. Вярно, чуло се беше лани, че в Пустията край Върбовка две дузини комити дръзнали да се ударят с войската на падишаха гърди срещу гърди, но къде можеше то да се сравни с тия в Дълги дол, които сякаш бяха пруски кадети? Кой друг ще се държи с такава дяволска упоритост, съчетана с изпипано умение, срещу четиридесет пъти по-многоброен противник?

Размисли още минута-две (в негова чест трябва да се признае, че между съображенията му отдавна вече не заемаше място хубавият обед в търновския сарай), пък вдигна ръка и сухо заповяда на притичалия онбашия:

— При колагасъ̀ Юсмен бей. Да вдигне табора си и да превземе горичката с юруш.

Докато чакаше, не го свърташе на едно място. Кой знае защо, Бюлент Руфат паша стана, поразкърши рамене, пък се заразхожда припряно, като равномерно пляскаше нагайката о чизмите си. Така, крачейки, той проследи пътя на онбашията (аллах керим — сполучи да дойде до разположението на табора, без ония да го пресрещнат с огъня си!), последва неизбежната малка суетня, сетне с едно стегнато „Аллах акбар!“407 стоте мъже в алени фесове и сини униформи се вдигнаха на атака.

Когато се разнесе повикът „Потеря!“ и заеха позиция срещу нея, Найден се случи в едно укритие, направено от човек, който очевидно е разбирал от тези работи: беше плитко окопче със струпани пред него камъни, между които зееха нарочно оставени процепи за наблюдение и прицелване — мазгали, както им викат турците.

— Тука си добре — каза му Караджата, когато мина да го навести. — Но затуй пък искам от тебе куршум нахалост да не хвърляш. Както ни учиха в легията…

Преди още да сложи пръст на спусъка, от своето място в окопчето Найден видя и оцени „както ги бяха учили в легията“ огромната сила, която прииждаше срещу тях, и опитността, с която аскерът се разполагаше срещу Дълги дол. И нещо дълбоко в него му подсказа: пред прага бяха на неравна битка, от която само чудо небесно можеше да помогне някой да остане жив. Странно — при тази мисъл най-обикновен човешки страх пропълзя като хиляди мравки по тялото му, в ума му, напротив, се мярна: „Нека!… Ще научат те, мамка им, що значи български юнак“, пък устните му някак от само себе си произнесоха като вопъл:

— Златино!… Сбогом!…

Нема̀ много време — нито за мислене, нито за сбогуване. Защото четирите хиляди пушки отсреща блъвнаха огън; не беше нужно човек нито да е бил в легията, нито да е извървял пътя от Дунава до окрайнините на Вишо̀вград, за да разбере веднага — сегашните стрелци бяха други, не като онези в Караисенските лозя или в Карапановата кория, техните куршуми вече не клатеха клоните на дърветата, а, далеч по-добре насочени, проникваха в укритията и отчекваха кори от дърветата или вдигаха праха току до главите на обсадените.

— Майчице! — разнесе се отчаян глас; на Найден се стори, като че ли той прозвуча до самото му ухо.

Поизправи глава и се извърна. Не, куршумите не биеха само в дърветата или в земята и камънаците — един четник, когото Найден знаеше само по лице, се гърчеше на пет-шест крачки от него, притискаше с длан слабините си, а между пръстите му вече се очертаваше голямо червено петно. Понечи да изтича при него и да му помогне, но друг се оказа по-бърз. Караджата. Войводата приклекна до ранения и сякаш безгрижен за куршумите, които плющяха наоколо, се залови да разкрие и превърже раната. А улученият пищеше в ръцете му и неговият глас някак прекалено бързо губеше силата си.

— Братя! — угаснало призова той. — Отмъстете за мене, мили братя… Да живей Бъл…

Не успя да завърши и тялото му се отпусна неестествено в здравата прегръдка на войводата. Не минаха секунди и последва нов предсмъртен вик. Този път Найден не видя злощастника, но се досети, че е някъде от средата на позицията. И почти веднага отсреща проехтя ликуващият възглас на турски:

— Моят куршум го намери!… Моят!…

Найден свари да зърне онзи, който така шумно се хвалеше с точността на куршума си. Беше слаб и висок аскерин, проснал дългунестото си тяло зад някакво мършаво, полуизсъхнало шубраче приблизително по средата на наклонената поляна.

Гибелта на двамата им другари и самохвалният вик на аскерина възбудиха до крайност четниците. Те забравиха поръчките на войводите си и откриха бясна стрелба. И слава богу поне, че стреляха „на кръст“408, та куршумите им не отиваха съвсем напусто — след не един и не два изстрела отсреща се разнасяше писък и някой червен фес се катурваше в ожънатата нива. И може би само Найден се удържа, не стреляше — цялата негова злост се бе насочила към онзи зад шубрака, който се бе възгордял с убийството на един от храбреците. Той избърса потта, която се стичаше от челото и глождеше очите му, подпря на камъните цевта на пушката си и зачака — не беше възможно бабаитинът да не пожелае да повтори успеха си. И наистина изминаха минута… две… пет… после върлинестият аскерин поотмести шубрачето и надникна. Найден отново удържа пръста си, легнал на тетика. Очакваше другият да се разкрие повече — така както Найден едва го мярваше, навярно и той нямаше по-добър обзор. Пресмятанията му се потвърдиха. Поокуражен, аскеринът надигна повече глава. Макар и отдалече, Найден видя лицето му — сухо, костеливо, с тънка безкръвна усмивка на убиец по занаят.

— За Златина!… — гласно изрече Найден и дръпна спусъка.

Пушката в ръцете му изтрещя. Оня зад шубрака подскочи високо, във въздуха дългото му тяло се прегъна като острие на чекийка, пльосна на земята и замря.

Огънят по цялата бойна линия пламна с нова сила. Но докато нападателите я караха безредно, както в началото, войводите отново бяха овладели своите юнаци и така ръководеха стрелбата им, че поне един от всеки два куршума беше „на месо“. Докато натъпкваше нов фишек в пушката си, Найден внезапно се запита: защо всичко в този бой свързваше все със Златина? Нима имаше да отмъщава само за нея? Ами собствената му съдба? А разпиляното му семейство? Не трябваше ли да се мъсти за целия български род, който вече пет века пъшкаше и изнемогваше под бремето на непосилното иго? Помисли всичко това момъкът, но не потърси отговора — не беше сега време за подобни размисли…

Трябва да бе дошло пладне, когато битката внезапно промени своя ход. Между турците, разположени срещу хората на Караджата, започна шетня, видяха се неколцина да надяват байонетите409 на пушките си. В тези минути Ванката Христович не премина, а сякаш прелетя по цялата дължина на позицията:

— Готвят се за щиков удар! — говореше той. — Помнете, братя. Тук, зад укритията, гаджалите нямат никакво превъзходство — къде ти да размахваш щик в гора? Изчакайте ги да приближат, а сетне — огън! Първо с пушките, сетне с пищовите… Пък остане ли в някого ищах за повече, него ще погалим със сабите…

Подир Ванката изтича и Стефан Караджа. И той повтаряше все същото: никакво излизане на открито — ще смажат турчина с огън, а стигне ли се до ръкопашен бой, то ще стане тук, където гората им е съюзник!…

Тъй нареждаха ръководителите, но съдбата пожела битката да се развие по друг начин — неочакван и за нападнатите, и за… нападателите. Отсреща проехтяха отсечени заповеди и призивни звуци на тръба, сетне се разнесе едно провлечено „Аллаах акбаар!…“ и стотина мъже с щикове в ръце се юрнаха срещу левия край на Дълги дол. Като ги наблюдаваше от укритието си, на Найден се стори, сякаш всички те се насочваха право срещу него. И стана като преди: страхът от смъртта го стисна за гушата, пък в сърцето му имаше само озлобление и желание да отмъсти на поробителя и за собствената си орис, и за петстотинте години преди него, в които българинът е пъшкал под неговата тирания. Изглежда, същото или подобно чувство изпълваше не само него, но и събратята му от цялата чета, понеже никой, нито един не побягна, дори не погледна страхливо през рамо. Напротив — именно тогава се случи онова, неочакваното. Двамина от четниците (Найден така и не научи никога имената им), не издържаха да изчакват в бездействие налитащия аскер, стори им се туй изчакване подобно на многовековното робско превиване на врат, та с неясен вик на уста скочиха на крака и се втурнаха в насрещен напад. Двама срещу сто! Беше лудост, разбира се, но една от онези лудости, които всеки здравомислящ не само че не осъжда, но и е готов да последва…

А иначе стана неизбежното. Двамата смелчаги изпразниха пушките си срещу врага, но нема̀ха време да видят резултатите от стрелбата си — след секунди връхлитащият табор стовари цялата си сила върху тях, по десетина байонета се забиха едновременно във всеки един от тях и ги издигнаха във въздуха, други от нападателите, опиянени от вида на кръвта и от съзнанието за леката победа, се заловиха да ги секат и кълцат със сабите си. Разхвърчаха се парцали от въстаническите униформи, нагъсто размесени с късове кърваво месо и мозък… При тази гледка луд бяс обхвана редиците на окопаните в Дълги дол четници. Не остана чужд за него и онзи, който допреди минути ги бе приканвал да не помръдват от укритията си и тук, в горичката, да приемат сражението — Стефан Караджа. Войводата се изправи, размаха над главата си същата онази сабя, пред която в Петрушан бяха давали клетва за честна смърт в името на Отечеството, а от очите му бликна странна светлина, когато извика с цяло гърло:

— Юнаци, напред!… Да отмъстим за нашите братя!…

Не дочака да види колцина ще се отзоват на повика му, а с няколко лъвски рипвания прескочи камъни и шубраци и се устреми към напиращия откъм височината аскер. Не остана сам — двадесетината момци, които бяха наблизо и чуха огнените му думи, като един се надигнаха и с клетви и ругатни полетяха след него. Не направи изключение и Найден. В този момент той не си спомняше нищо от онова, на което го бяха учили в легията, не пресмяташе съотношението на силите, нехаеше за смъртта или даже я презираше — сега някаква пурпурна мъгла забулваше очите му, та за него не съществуваше нищо освен вековния враг насреща и величавата фигура на войводата, възправена сама срещу сто противника. Той не изтича, а сякаш прелетя разстоянието до Караджата. И се оказа рамо до рамо с него точно в онзи миг, когато турци и българи се сблъскаха гърди срещу гърди. Изпразни пушката си в един аскер със свирепа, широко разчекната уста. И толкова отблизо беше този изстрел, че куршумът тласна турчина назад, отлепи краката му от земята и го запокити върху онези, които напираха зад него. Не загуби време да зарежда отново пушката си, а я хвана за цевта, размаха я като тояга и с все сили я стовари върху друг от оперените агалари. Зърна как една глава с ален фес се пръсна като яйце под удара му и… и оттам нататък не запомни нищо повече — беше изпаднал в нещо като радостно опиянение, в което мушкаше, отблъскваше щикове и саби, удряше, а устните му все повтаряха безсмислено:

— За Златина!… За Златина!… За Златина!…

Другарите му, изглежда, до един бяха изпаднали в неговото състояние, защото се сражаваха в луда надпревара. И се случи невероятното: двадесет обкръжиха сто и захванаха яростна сеч. Е, голяма част от турците се спасиха с позорно бягство, захвърляйки оръжие и раници, но около две дузини — сред тях беше и злополучният колагасъ̀ Юсмен бей — легнаха там, в окрайнината на дълги дол, и напечената пръст захвана да пие кръвта им. А когато на мястото на битката не остана нито един жив турчин, юнаците се върнаха на позицията си. Бяха още възбудени, с разгорещена кръв и горди от извършеното. И се намери един от тях — като че ли беше същият онзи българин от Кукуш Христо Македонски, — който даде израз на всеобщото настроение. Той посочи среден пръст към височината отсреща и се провикна на турски:

— Ал сана410, пашо. Ако още те сърби дирникът, заповядай отново!…

Избухна трескав смях, последваха и други подигравки, повечето от които не биха могли да бъдат написани. А после юнаците се пръснаха по местата си; никой не го казваше, но поне половината от тях бяха готови да дадат по един пръст от ръката си, за да се повтори току-що преживяното…

Също и Найден се разположи в „своето“ окопче зад камъните и се залови да зарежда пушката си. По едно време един по-особен шум привлече вниманието му някъде по-назад от позицията. Понадигна се и отмести един храст, за да види по-добре. Там, настрана от другите, войводата бе разголил крака си, а в ръцете му се забелязваше ивица платно. Боже, какъв човек беше този Стефан Караджа!… Както в Карапановата кория, когато получи първата си рана, той, за да не угнети момчетата, с нищо не се издаде, че в краткото, но свирепо сражение е бил повторно пронизан, а сетне сам, като вълк, се бе заловил да се цери и превързва. Найден понечи да отиде при него и да му помогне, но друг го изпревари. Беше Стефан Хитрия. Не се чу с какви думи го бе посрещнал войводата, но затова пък съвсем ясно се долови възклицанието на Хитрия:

— Туй е тежко раняване, войводо, я виж каква дупка е зейнала в месото ти. Не можеш сам се справи с нея!…

— Заповядвам ти тозчас да се върнеш на позицията и да не сваляш очи от врага! — сопна му се полугласно Караджата, но бързорекият сливналия дори не помисли да се предаде:

— Да, ама тук не е четникът Стефан Господинов при войводата, а адаш при адаша. Хайде, не се опъвай повече, адаш, ами дай аз да почистя и стегна раната. Пък пред другите ще мълча, обещавам ти.

Найден се поколеба, но не се присъедини към Хитрия, остави сами двамата „адаши“ и тяхната тайна…

Когато видя табора на Юсмен бей да търти назад в срамно бягство, Бюлент Руфат паша просто не повярва на очите си. Вдигна бинокъла и тогава забеляза и другото — синьо-червената черга, която по-надолу бяха застлали с телата си загиналите. Вай, аллах! Какво се бе случило? Можеше ли напук на всеки здрав разум да се окаже, че добре обучени московци са се преоблекли в тези чудновати униформи? И как трябва той, пашата, да постъпи сега, когато целият алай е станал свидетел на погрома на Юсмен бей и навярно най-обикновеното шупе разтърсва дъното на не едни шалвари?

Като поразмисли, Бюлент Руфат реши: трябваше пред всички да накаже некадърника Юсмен бей, а сетне веднага да поднови юрушите — докогато в Дълги дол останат само трупове. С махване на ръка той повика един от своите емир субайъ̀ и заповяда да му доведат начаса колагасъ̀ Юсмен, а на бинбашиите от целия алай да се съобщи да се готвят за нови юруши. За негова изненада обаче младият емир субайъ̀ не хукна да изпълни нареждането му, а само смутено заби поглед в земята.

— Какво? — попита пашата. — Не се ли изразих достатъчно ясно?

— Трудно ми е да изпълня заповедта, паша ефенди. Колагасъ̀ Юсмен бей е там… долу… при другите…

— Загинал?

— Евет, загина още при първия сблъсък, паша ефенди. Пък за юрушите… Нали за да ударят комитите, таборите ще трябва да минат през нашите… и през Юсмен бей също…

Бюлент Руфат се ядоса. Този път на себе си. Даже хлапакът пред него, дето не е помирисвал война, се досети… пък той?…

— Кой ти говори за юруш тука, през нашите? — Пашата се опита да се измъкне с чест от неловкото положение. — Да нападнат другите. Ей там, отляво!

Изпълниха заповедта му и до здрач се хвърлиха в няколко последователни юруша. Всичко бе изпълнено така точно, все едно че бяха на учение. И въпреки това онези от другия край на Дълги дол (пашата никога не разбра, че там отбраната бе ръководена от Хаджи Димитър) ги отблъсваха с умело насочван кръстосан огън, а ако все пак достигнеха до горичката — и с яростен удар „на нож“. Напълно объркан от онова, което ставаше пред погледа му, привечер пашата заповяда да се свири „отбой“ и със защитен от бял байрак илчия да се поиска прибиране на загиналите. Отсреща се съгласиха. И пак потрябваха коли, за да извозят избитите правоверни; направиха този ихтибар само на аскера, а другите — башибозук и черкези — останаха да лежат там, където ги бе застигнал българският куршум…411

Раята бе надвила своите господари!…

Пратеникът на Хаджи Димитър премина по позицията и разнесе заповедта му: войводата нареждаше всички да се изтеглят към южния край на Дълги дол и да се приготвят да продължат в тъмнината похода към Стара планина.

— Победихме, братя! — с искрен или попресилен възторг възкликна Стефан Караджа, когато се събраха. — Натрихме мутрата на гаджалина и му показахме що значи това българска войска!…

Думите му — както ставаше винаги — вляха вяра в собствените сили и насърчение на момчетата, но този път те бяха някак си половинчати; душите се събудиха колкото тлеещи въглени, а не лумнаха като буйни пламъци — тъй или иначе гладът и непосилната умора си казваха своето.

— Хубава победа! — изсумтя Хаджията, когато малко по-късно двамата останаха сами. — Преброих хората, Караджа. Шейсет и осем!… И от тях половината ранени… Толкова са останали на крака от цялата ни чета след днешната ни „победа“. Другите са погинали там. И утре главите им ще украсят селските мегдани, най-много да им сторят ихтибар да ги занесат за гавра до Търново или Русе…

— И все пак победата си е победа, Хаджи — не се предаде Стефан Караджа. — Ние никому не сме обещавали, че ще оцелее, ще остане жив да се радва на подвига си. Цял ден сражение срещу четиридесет пъти по-многоброен враг и накрая не ние, а той вдигна бяло знаме… Кълна се в паметта на майка си — признателният наш народ нивга няма да забрави това, Хаджи!…

Изчакаха да се стъмни хубаво и потеглиха. Ванката Христович назначи пак авангард и ариергард, а като се придържаше към старата и изпитана хайдушка тактика да се заблуждават преследвачите и кучетата им, Хаджи Димитър нареди първо да се върнат половин час път назад към река Росица, а после, избикаляйки, да ударят с всички сили на юг към спасителните дебри на Балкана.

11.

То вече не беше поход, а кошмар. Не войници — върволица привидения се движеха под изцъклената светлина на юлските звезди, залитаха, поваляха се, пълзяха на крака и ръце, хулеха и турчина, и бога, но крачка подир крачка и педя подир педя следваха войводите си. Да ги погледнеш отстрани, ще речеш, сякаш след почти цяло хилядолетие Самуиловите войници отново бродят из българската земя.

После угаснаха звездите и настана мрак — непрогледен мрак: в очите ти да бръкнат, няма да забележиш! Подвикваха си да не се загубят, държаха се за ръка, насочваха се по клетвите и лютите закани за мъст, по учестеното дишане на уморените и по охкането на ранените. Препъваха се, раздираха лицата и дрехите си по шубраците, умираха на едната стъпка и възкръсваха на другата, но не спираха. Стихийната воля на войводите се предаваше на всеки един от тях и те вървяха, вървяха…

Внезапно плисна дъжд. Зарадваха се — тази беше първата живителна влага, която докосваше попуканите им устни от почти две денонощия насам, и то денонощия на адски юлски пек, на неспирно усилие, на сражения… Изпосталели и брадясали лица се изправиха нагоре, за да уловят всяка капка, изпращана от лятното небе. Вкоравени от сушата езици ближеха капките от листата на дърветата. „Благодат божия!“ — носеше се шепот и не една ръка се вдигаше за кръст на благодарност.

Скоро обаче се разбра, че то било не благодат, а ново проклятие — краката, които и без това едва се отлепяха от земята, сега трябваше да повдигат и огромните буци кал, които полепяха по тях. Вече и най-читавите, с най-запазените сили захванаха да подгъват колена от умора, пък ранените — те час по час рухваха по очи в някоя локва или се сурваха по хлъзгаво нанадолнище и невям никога нямаше да успеят да се измъкнат от разкашканата мокра пръст, ако не се намираше някой другар, познат или непознат, който да подаде ръка или дори да обрамчи падналия и полу да го води, полу да го влачи… Караджата, измъчен от двете си рани, не можеше да се прикрива повече и направо куцаше. Христо Македонски почти носеше своя „земляк“ от Прилеп Никола Иванов. Двамина, чиито лица не се различаваха от гъстия слой кал върху тях, направо бяха вдигнали на ръце ранения в хълбока южняк из Димотика Начо Димитров. Колкото и високо да беше господ, проклятията и псувните вече не можеше да не стигнат до него… И само едно не се чу в тази залутана и разбъркана върволица — нито една уста не произнесе разкаяние, загдето притежателят й е презрял благополучие и сигурност, за да тръгне да мре за отечеството…

Бяха нагазили в някакво стърнище, когато се препънаха в едного, който напразно се силеше да вдигне изнемощялата си снага от земята.

— Ти бе! — сопна му се Хаджи Димитър в тъмното. — Като си бил такъв кекав, защо си тръгнал срещу султана, а не си останал край фустата на майка си?

— Не ме кори, бате — чу се тихо в отговор. — По-добре ме зарежи да патаксам412 тука, отколкото да ме кепазиш с тези тежки думи…

Познаха го по гласа и по обръщението „бате“ — беше Тодор Асенов, по-малкият брат на Хаджията и касиерин на четата. Това откритие порази войводата, но не го накара да измени строгото си държане.

— Аз не съм ти „бате“, а „войводо“ — сухо го поправи той. — И не се отричам от одевешните си думи. Даже ще добавя още нещо. Тъй, като се валяш като шопар из калта, ти резилиш не само себе си, а и целия си род. Виж се — замязал си на истински марок413!

Другият направи опит да се изправи, но крайниците му се подгънаха и отново се повали в калта.

— Нямаше да ме хулиш и наричаш „марок“, бате — все така угаснало възрази Тодор, — ако не бях скрил от тебе, че един турски куршум ме намери в Дълги дол. И не само ме намери, а комай още се таи в раната на крака ми…

Войводата като че щеше отново да го среже с остра дума, но в този момент го превари Караджата, неусетно приближил и чул разговора им. Той потупа свойски по рамото Хаджията и рече помирително:

— Хайде, хайде, не се горещи, момчето е за похвала, не за укор. — „Момчето“ беше всъщност само три години по-младо от него самия. — По-добре му помогни да се изправи, да продължи… В края на краищата роден брат ти е…

Навярно всеки би се позасрамил от подобни думи и би изменил държането си, но не и такъв железен човек като Хаджи Димитър.

— Когато при Вардим414 стъпих на свещената българска земя, аз водех повече от сто и двайсет мои братя415, сега са само шейсет и седем. И за мен всичките те са равни — няма родни и неродни. — И с тези думи отмина в катраненочерната мрачина.

— Повери Тодор на мене, войводо — изтъпи се един пред Караджата. — Беше Найден Силдаров. — Земляци сме — ще се оправим…

И без да чака отговор, изправи ранения Тодор, прехвърли ръката му през врата си и колкото го подпомагаше, толкова и го понесе.

… И пак се повлякоха като сонм привидения. Отдавна вече нямаше нито ред, нито строй. По едно време откриха, че са достигнали и изпреварили авангарда. След още половин или един час, когато дъждът вече престана, изведнъж се оказа, че начело на колоната се е озовал ариегардът. Никой не се залови да разпитва, да изяснява тази бъркотия: за изясняването се искаха сили, а всяка капка силица тези мъже превръщаха в движение, в крачка напред… Към Балкана!

Когато над хълмовете на изток се появи бледа сива ивица, далечен предвестник на утрото, Ванката Христович изчака да го застигне Хаджи Димитър, дръпна го настрана от върволицата и му каза увяхнало:

— Лошо, войводо. Един от момците снощи на потегляне е загубил гулията си и… и одеве я намери…

— Намери я!?! — възкликна Хаджията. — Какво ще рече туй, Ванка?

— Не се ли сещаш? Нощес в бъркотията проводниците ни от авангарда са се заблудили и сме се движили в кръг. Залудо са били бъхтането из калта и мъките ни. Ала не ще е справедливо да корим проводниците — в такава нощ човек може да се обърка и по проспектите416 на Москва, камо ли тук по овразите… — Нека припомним, че Иванчо (Ванката) Христович Райчев бе завършил последователно Московската реална гимназия и Александровсското военно училище в същия град. — Вината е в природата, а не в нашите хора, войводо.

Войводата преглътна шумно.

— Сигурен ли си, Ванка?

— Мигар човек може да се шегува са таквоз нещо, войводо? Пък и Ачо Сопотчанина не се съмнява, че тази гулия е неговата.

— Какъв съвет ще дадеш?

— Да кажем за злощастието само на Караджата и на никой друг. Не бива да доразстройваме момчетата, които и без това… Пък иначе да си речем едно „станалото-станало“ и докато все още сме под прикритието на нощта, да се придвижим колкото се може повече на юг.

— Нека бъде твоето, зер не ми идва нищо по-добро наум — съгласи се Хаджи Димитър. — На Стефан ще кажа аз. А ти избързай към челото и поеми водачеството. По компас — натърти, — не по усет!

С разсъмването решиха, че тук ще могат да прекарат деня — хем достигнатото място им се виждаше удобно за укритие и отбрана, хем вече ставаше опасно по видело да не попаднат под очите на потерите.

— Знае ли някой как се зове туй място? — попита Караджата.

Намери се човек да го знае. Казваше се Петър Кънчев от Търново, на тридесет и три години, който навремето бе оставил хубавия си занаят на златарин, за да хване „лявото“ и да мъсти на тираните, та познаваше тукашния край. И обясни: Кара къзън кюпрюсю — тъй думали на тази местност, на Черната мома моста. Стефан Хитрия не пропусна да се пошегува:

— Абе ние да сръбнем хубава водица под мостчето, пък няма да се посрамим и пред черната мома, кога дойде да ни навести…

Неколцина намериха сили да се позасмеят. Допущаха ли те, че съвсем наскоро това място щеше да се зове Канлъ̀ дере, ще рече — Кървавото дере?

Малко по малко се довлякоха дотам и поизостаналите четници. Караджата се разпореди кои и как да се сменят като стражи, а щом Хаджи Димитър спомена думата, почивка, всички потънаха в безсвестен сън. Първо заспаха, че тогава отпуснаха грохнали снаги върху подгизналата трева на поляната. Рекичката, която шумеше около мостчето по-ниско в дола, с ромона си спомагаше да се слепят още по-здраво натежнелите клепачи.417

Колко поспаха така, никой никога не разбра. Слънцето вече бе изгряло, когато хайдушкият инстинкт на четника Христо Македонски го накара да наостри уши. Беше лай на гонче, което очевидно бе влязло в дирите на четата. Той се надигна, промъкна се между шубраците и вторачи поглед нататък, откъдето се носеше джафкането. И не след дълго зърна на стотина крачки от себе си един черкезин с оръжие в ръце, който предпазливо крачеше точно срещу него. Излишно беше да се вдига на два пъти тревога — Христо Македонски опря приклада на пушката до рамото си, прицели се и дръпна спусъка. Гърмежът накара цялата дружина да скочи на крака, а когато пушекът се поразсея, отсреща се видя черкезинът, захлупил се по очи на земята.

Четвъртата битка на четата започваше…

Внезапната тревога завари Хаджи Димитър там, където преди два-три часа бе го застигнал сънят — върху една заоблена бабуна почти на границата между гората и поляната. Без да помисля, без изобщо да си дава сметка за действията си, той не скочи на крака, а само се претъркаля един-два пъти и залегна зад най-близкия камък — преди почти десет години неговият учител в „лявото“ Панайот Хитов ден през ден бе набивал в главата му, че да се изправиш в такава минута, то значи да се направиш нишан на потераджиите и удобна цел за техните пушки и пищови. Като се увери, че около него не падат куршуми, Хаджи Димитър надигна глава и се огледа. По устните му, обикновено тъй стиснати и сурови, се плъзна доволна усмивка — момчетата, натрупали опит в последните битки, заемаха позиция още преди да чуят заповедта на войводите. „Туй е свето Възкресение! — мина през ума на Хаджията. — Пет века след «От кога се’й, мила моя майно льо, войска провървяла…» отново по тази земя, напоена с българска кръв и българска пот, броди и се сражава стегната и обучена българска войска…“

Той не се поддаде на умилението и сладките си размисли. Пропълзя надолу и притича от човек до човек. На всекиго провери укритието, всекиму поръча кога и как да стреля (също и тук търсеше да постигне стрелба „на кръст“), на всеки с по едно слово или мълчаливо потупване по рамото вдъхна малко от онзи кураж, който изпълваше собственото му сърце. И усети с цялото си същество — тези хора щяха по-скоро да измират до един, но не да се огънат…

Връщаше се към предишното си място на бабуната (оттам можеше да наблюдава цялата позиция), когато първите турци се показаха откъм Вишовград. Бяха пак главно аскер, само тук-там се забелязваха по малко черкези и разни селски бабаити. Пък броят им комай превишаваше вчерашния. „Толкова по-добре! — каза си Хаджи Димитър. — Друго е да смачкаш носа на по-силен от тебе… Пък дори да паднем до един, то ще е в такава битка, че чак ония в Цариград ще усетят как бурята е разтресла земята под краката им…“ Нещо приблизително такова си изрече сам на себе си войводата, пък иначе извиси челичен глас:

— Слушайте всички моята заповееед!… Никой да не хвърля куршум самоволнооо!… Ще гръмнем едновременнооо!… Когато аз кажааа!…

Послушаха го и се спотаиха с пръст на спусъците. Онези отсреща изтълкуваха, изглежда, по своему бездействието им, защото се поизправиха, захванаха един на друг да показват сербезлъка си. Хаджи Димитър изчака да се приближат достатъчно и едва тогава огласи местността:

— За майките ни и отечеството — огън!…

Повече от шестдесет пушки изтрещяха като една — сякаш самата българска земя изригна огън, олово и смърт и помете поробителя. Десетина от самоуверените допреди минута аскери „украсиха“ подножието на Кара къзън-кюпрюсю със синьо-червените си униформи, другите се разбягаха като пилци под сянката на ястреб, само неколцина, ранени от българските куршуми, едва-едва се влачеха подир здравите. И всичко се захвана като в дните досега: честа, но безредна и затова почти напълно несполучлива стрелба на турците, налягали в долчинки и зад камъни и дървета и пестеливи, но почти винаги „на месо“ отговори на четниците.

— Хак ви е!… Хак ви е!… Хак ви е!… — промърмори под носа си войводата на скоропоговорка. — Ако ще да погинем всинца, вие поне няма да сте между ония, които ще замерват с храчки и фъшкии главите ни!…

Постепенно обаче доволството му намаля и между веждите се вряза обичайната строга бръчка. Причината не бяха аскерите. Напротив — дали тези бяха по-благоразумни, или пък имаше между тях от вчерашните, дето им бяха „яли попарата“ при Дълги дол, но те очевидно предпочитаха, да не се разкриват много-много, а си лежаха в укритията и гърмяха ей така, урбулешката и на вятъра, колкото да се вдига шум. Хаджи Димитър се ядосваше на своите. Защото опитното му око забеляза, че момчетата се бяха подвели по тази стрелба нахалост и сипеха куршумите си вече не „на месо“, а само по посока на нападателите. И така с часове!

Някъде към пладне той обиколи пълзешком цялата дължина на позицията и накрая спря до своя писар и военен съветник.

— Не ми харесва тази работа, Ванка — каза смръщено. — Юнаците напълно забравиха онуй, което ги учихме в Петрушан, и стрелят, че се късат…

— Туй има и добра страна, войводо. Огънят им приковава към земята нападателите, охлажда охотата им да атакуват.

— Да, ама на ония им прииждат цели кервани джепане от Търново и Русчук, пък в нашите паласки след час-два ще се гонят мишки.

— Разбирам те. И си прав, дявол да го вземе. — Ванката Христович се почеса замислено по брадясалата буза. — Остави това на мене, войводо. Аз ще се постарая да сложа ред.

— Това е моя длъжност — поклати глава Хаджи Димитър. — Да си началник на възкръсналата българска войска значи да отговаряш за всичко — от пътя до последния драм олово за пушките. И трябва да давам пример как се отива на смърт, а не само да пращам другите…

Ванката го изгледа продължително.

— Лъжеш се, Хаджи — рече накрая; този като че беше първият случай, когато се обръщаше другояче, а не с почтителното „войводо“. — Ти не си толкова началник, колкото знаме на четата ни. Ама ще кажеш: всинца сме обречени, гибелта ни е от сигурна по-сигурна. Нека и тъй да е! Важното е да подлютим колкото се може повече раната, която отворихме в гърдите на Турция. А ще я подлютяваме всеки ден, всеки час и всяка минута, в които четата съществува и се бори. А като всяка войска и тя, четата де, ще съществува само дотогава, докогато се опази знамето й…

Хаджи Димитър размисли дълго върху думите му, пък накрая кимна:

— Погрешно приравняваш четата с мене, Ванка, в края на краищата и аз съм само войник, само че с повече отговорност. Но хайде, нека да не сеем на дъното ряпа. Върви и… пази се…

Ванката се ухили широко, сякаш му бе оказана кой знае каква милост. Не каза нищо повече, само вдигна за поздрав два пръста до челото и бавно се отдалечи. От мястото си войводата го проследи как, лазейки на лакти и колене, обхожда позицията, поспира при момците и продължава нататък.

… А само подир час двамина четници го изнесоха на ръце. За да насочва огъня на четата, Ванката Христович се бе промъкнал прекалено напред и наистина бе сполучил да върне предишната удача на стрелбата. Но и бе заплатил за нея — един вражи куршум го удари толкова тежко в гърдите, че той просто се преметна през гърба си.

Хаджи Димитър се приведе, разкъса куртката му и огледа раната. И веднага разбра — от такава рана няма спасение. Не се излъга в това и Ванката.

— Не прави такваз муцуна, войводо — опита се да се пошегува той със сетните си сили. Говореше тихо, но отчетливо и без никакво отчаяние в гласа. — Всичко стана тъй, както го говорихме…

— Прости ми, Ванка!… — Между думите на войводата се прокрадваха неволни хълцания. — Аз те изпратих на явна гибел…

Раненият се задоволи да махне с ръка. После с мътен поглед обходи другите, които се бяха надвесили над него.

— Бийте турчина и заради мене, мили братя!… — каза. — И сбогом. — Той се усмихна криво. — Аз… аз ще ви чакам горе…

— Ама, Ванка — опита се да го окуражи някой, — обещаваме ти, ние ще те носим на ръце…

Славният момък поклати отрицателно глава.

— Не, братя. Вие няма да ме носите, но и чалмалиите няма да ме видят нивга свой пленник… Прощавайте!

И с тези думи вдигна револвери си и се простреля в челото.418

— Всички по местата си! — заповяда Хаджи Димитър. Гласът му издайнически потреперваше. — Като бием турчина, най-добре ще отдадем почит към паметта на нашия скъп другар…

Слънцето бе точно над главите им и сякаш вече изпращаше не лъчи, а разгорещени въглени, когато турците, неочаквано и необяснимо за всички, се оттеглиха; много по-късно щеше да се разбере, че главатарите им — Бюлент Руфат паша от Търново, каймакаминът на Севлиево и свирепият Алай бей от Русчук — видели безсмислието на досегашната си тактика и се събрали на съвет. И тогава стигнали до решението, което всеки малко-малко подготвен офицер от която и да е армия би забелязал още преди първия изстрел — че стига да овладееха двете странични височини, комитите щяха да се озоват под тях и изложени на унищожителния им огън. Гръмнаха отново бурозаните, вестоносците полетяха във всички посоки, войската се надигна след почивката, която й се бе сторила тъй сладка…

Също и българите усетиха подновяването на битката и се приготвиха. Но противно на очакванията им, не последва нито стрелба, нито юруш. Двамата войводи, учудени и загрижени, пропълзяха напред и огледаха неприятеля. И не беше мъчно да открият и новия им замисъл, и опасността, която щеше да последва.

— Не заемем ли едната рътлина, загубени сме! — мрачно отсече Хаджията, а Караджата веднага предложи:

— С половината юнаци овладей тази, лявата. Пък с другата половина аз ще прикривам гърба ви…419

Двамата надали подозираха, че това са последните думи, които си разменят тук, на земята…

Друг път по-грижливо разделяха четата, сега обаче нямаше време за това — просто Хаджи Димитър поведе половината, които се случиха около него, към височината, с останалите Караджата пресрещна напиращите от три страни пълчища. Какво бе станало с тези момчета? Откъде бе дошло това тяхно презрение към предвечния инстинкт да опазят живота си? Ето, не многохилядна войска, а сякаш самата смърт приближаваше към тях, пък те я чакаха без боязън, с вкоравени от многократната среща с нея сърца, забравили умора и глад, нехайни към пропуканите си устни и многобройните рани — превърнали се бяха те в мъже с надчовешка твърдост. Войводата махна с ръка и тридесетината пушки изтрещяха като една. Куршумите им повалиха неколцина, включително и един млад забитин, който водеше нападателите. Но този път безчислената сган, разсвирепяла още повече, не спря юруша си. Нямаше време за повторно напълване на пушките. Тогава Стефан Караджа извади сабята, размаха я над главата си и призова:

— След мен, юнаци!… Да покажем как българинът знае да мре за отечеството!…

И с тези думи се втурна напред. Не погледна през рамо, ала нямаше и нужда — бяха по човек срещу цял табор, но това не спря никого, нито един от четниците не се поколеба да го последва!

— Атеш!420 — извика някой отсреща и няколкостотин аскери вдигнаха оръжията и залпът им разлюля гората на Кара къзън-кюпрюсю.

Пръв падна Георги Чернев, знаменосецът на Караджата. Падна той, но не и знамето със свещените думи „Свобода или смърт“ — Христо Македонски го улови още във въздуха и го развя предизвикателно. Други от нападателите изпразниха пушките си, после и трети — и всички се целеха главно в Стефан Караджа; привличаше ги бялата му войводска униформа, която го отличаваше от останалите. Буквално надупчен от куршуми, войводата все пак намери сили да остане на крака и да поведе юнаците си в ръкопашен бой. И започна една нечута битка, най-кървавата в целия поход на четата. Пушките замлъкнаха, но Канлъ̀-дере — то вече си заслужаваше новото име! — се огласи от звън на саби и ножове, от „Аллах!“ и „Да живей!“, от „Удрете, тяхната…“ и предсмъртни викове. Българите се биеха с някаква неестествена, свръхчовешка храброст. Но що можеше да направи храбростта на шепа мъже срещу стотици и стотици противници? Когато турските пълчища ги обкръжиха от три страни, всеки разбра, че здравият разум изисква да се отстъпи — продължаването на неравната битка беше равнозначно на безсмислено всеобщо самоубийство. И въпреки това никой, нито един не направи крачка назад по собствено решение.

— Всички назад! — чу се тогава продраният глас на Караджата. — Вие сте още нужни на България!… Назад!…

Послушаха го. И като продължаваха да сипят удари и смърт, момчетата — онези, които бяха още оцелели — бавно, стъпка по стъпка и без паника започнаха да се изтеглят. Войводата обаче не се отдръпна заедно с тях; никога не се разбра дали това беше съзнателна саможертва, за да спаси хората си, или многобройните му рани бяха изстискали от него и онази сила, която се изисква за няколко крачки. Той остана там, на бойното поле — сам срещу стотици.

— Не! — разнесе се нечовешки вик. — Нямат да те оставя, адаш!…

И с тези думи Стефан Хитрия се откъсна от другарите си и отново затича напред, за да се нареди рамо до рамо с любимия си войвода. Не можа да стигне до него — няколко десетки пушки се изпразниха едновременно в тялото му, Стефан хвърли прощален поглед там, на десетина крачки от себе си, където Караджата все по-вяло по-несигурно въртеше сабя, прегъна се на две и рухна на земята.

Аскерите не му обърнаха никакво внимание — тяхната цел беше другият, в белите дрехи. Някой им подвикна неясна заповед и те — броят им може да достигаше стотина — се нахвърлиха от всички страни върху него, изтръгнаха оръжието от отслабналите му ръце и с дивашки рев на задоволство го повлякоха към стана си. Предоволни от изключителната си плячка, турците се оттеглиха и пъклената вихрушка, която през целия ден бе вилняла над Кървавото дере, постепенно заглъхна.

А когато благословената нощ обгърна с мрак оплисканата с кръв земя, Хаджи Димитър поведе останалите живи четници. Бяха само петдесет и осем421 и от тях поне едната третина с толкова тежки рани, че едва се държаха на краката си. Като че ли най-зле от всички беше Тодор, Хаджи-Димитровият брат; освен предишната рана, в престрелката той бе получил още две — едната отстрани на гърдите и другата в рамото, — от които кръвта течеше като от чешма.

В похода през закрилницата Стара планина Хаджията така майсторски оплете следата им, че турците за няколко дни ги мислеха като потънали в земята…

12.

Повече от два часа, от здрач до пълен мрак, Гунчо прекара под закритието на най-долния шубрак на Гаговец, наблюдавайки окрайнината на града — туй му беше от школата на Панайот Хитов войвода. През цялото това време не помръдна, не се почеса, не пренагласи тежестта на тялото си — и това беше от школата на Панайот войвода. Когато най-сетне се увери, че градът не е заварден и че сливналии се прибираха зад високите дувари на домовете си, той не тръгна крадешком покрай зидове и огради, а с привидно спокойствие пое по средата на улицата, ала със запрегнат пищов в дълбокия джоб на потурите си — също и това бе усвоил от учителя си.

Така, с изглед на закъснял, но безгрижен пътник, Гунчо безпрепятствено навлезе в махалата Дели Балта, после обаче продължи още стотина крачки надолу, почти до Гюр чешма и уверил се, че никаква скрита опасност не дебне наоколо, върна се по стъпките си и без да хлопа, влезе в дома на Боян Силдаров. Вратата не беше заключена — там го очакваха. Също така свойски и безшумно той прекоси двора, премина и тъмния хает (къщата нямаше горен кат, лежеше направо на земята) и бутна вратата. Тримата вътре се сепнаха, но като го познаха, усмихнаха се и го поздравиха.

— Ашколсун бе! — рече укорно Гунчо, след като отговори на поздрава им. — Бунт ще вдигаме и царщина ще сваляме, пък те на „бяла Рада“…

Мъжете в собичката прихнаха в смях, а стопанинът го покани:

— Ама хайде де, не стой настрана, ела да опиташ и ти нашата „бяла Рада“…

Сипа му от стъкленицата, Гунчо допря чашата до устните си и след миг се присъедини към смеха им — набрали вече много опит в революционните работи, Боян Силдаров, Анастас хаджи Добрев и Стефан Гидиков хапваха резенчета краставица с оцет и олио, но ги поливаха с най-обикновена вода от кладенеца.

— Ашколсун! — похвали ги вече не на шега. — Щом и аз се излъгах…

В стаята влезе Райна, стопанката на дома, и застана очаквателно до вратата. Боян й кимна от мястото си:

— Всички сме тук, не чакаме другиго. Можеш да залостиш портата, ама сетне за всеки случай се ослушвай…

Жената излезе, без да каже нито една дума, а след минута я чуха да запречва външната порта. Не беше Райна никаква героиня и над всичко поставяше спокойствието и сигурността на семейството си и на дома, но като добра българка приемаше безпрекословно грижата на мъжа си по народните работи и заедно с нея — своя пай от опасността. А заговорниците бяха избрали именно техния дом, понеже беше най-близо до окрайнината на града — с малко усилия и повечко късмет човек може да стигне до спасителните склонове на Гаговец каквато и засада да го дебнеше.

— Не са добри вестите, Гунчо — започна разговора Анастас хаджи Добрев. — А горе сигур сте още по-зле, защото сте в неведение.

— Затуй поисках тази среща, господин учителю. Да се разберем ще вдигаме ли Сливен в помощ на нашите, какво изобщо ще…

— Кажи му, Бояне.

Боян разказа. По молба на даскал Анастас той днес си бе намерил някаква работа в конака, та бе успял да се повърти там почти целия следобед. И где със сладка дума, где с почерпка от отсрещното кафене, можал бе да измъкне новините, получени с последните депеши от Русчук и Търново. А те говореха, че четата на Хаджи Димитър е имала една след друга четири тежки битки, в които е убила до няколко стотици башибозук и редовна войска. Ала докато турците получавали непрекъснато подкрепление от всички посоки — табори и планински топове тръгнали чак от Стамбул!, — четата се топяла и топяла. Дала и една най-свидна жертва — заловен бил в тежки рани вторият войвода Стефан Караджа.

— Нали уж се приказваше, че и друга чета ще премине Дунава? — смръщено го прекъсна Гунчо.

Да, имало било такава чета — говорело се за двеста юнака! — и тя трябвало да мине под предводителството на Филип Тотю, но турците се усетили, завардили целия бряг на Дунава и е още в зародиш отрязали пътя й.422 В последните дни аскери и башибозуци били загубили дирите на Хаджията, макар потеря до потеря да кръстосвали Балкана.

— Да не са вече на Агликина поляна? — трепна като ужилен войводата, но стопанинът поклати отрицателно глава:

— На това ще ти отговори Гидика. Ние с даскал Анастас мислихме, мислихме и по-подходящ за разузнавач от него не намерихме.

В себе си Гунчо одобри избора им — наистина този кожа и кости човек с пепеляв цвят на лицето у никого не би събудил съмнение, че се е наортачил с комитите от Балкана.

— Стефан Гидиков се нарочи за нещо в Елена — допълни хаджи Добрев — и придружен само от един кираджия, отиде дотам и се върна. Ама хайде бе, Гидик, не сме ти адвокати, че да говорим вместо тебе.

— Нямам много за разправяне — каза със своя особен глас, уж мек, пък всъщност сух и остър, Стефан Гидиков. — На отиване вчера и на връщане днес свърнах от Демир капия до Агликина поляна. Разходих се, позяпах, дадох и знаците, които ме научи Анастас. Нищо!

— Нищо?

— Съвършено нищо, господин Господинов.

— Можете да ми казвате само Гунчо. Или Гунчо войвода. Сам виждате, „господин Господинов“ излиза някак си смешно.

— Важното е, че четата още не е на уговореното място. — Учителят не позволяваше разговора да поеме встрани от главната тема. — И сега нам е длъжност да решим как да постъпим, дали да вдигна сливенската дружина нататък и да побием знамето, или…

Погледите се събраха в Гунчо. Той беше най-младият в собата, но хайдушките му подвизи и непримиримостта срещу робията му бяха извоювали най-лично място, по-лично и от мястото на хаджи Добрев.

— Ще бъде глупаво и опасно, господин учителю — каза той, след като помисли. — Всички тия глутници, струпани по нашия край, главорези в униформа и без униформа, ще се нахвърлят върху дружината и ще я разкъсат.

— Не можем да стоим и в бездействие — напомни хаджи Добрев. — Хаджи Димитър и неговите другари ще вярват в нас, ще разчитат…

— Излиза, че трябва да направим нещо по средата. Вие тука да сте на тетик423 и да чакате вест от мене. Получите ли едно „Хайде!“, палете града от четирите краища и поемайте към Агликина поляна.

Това за паленето на града не въодушеви другите, но те предпочетоха да не спорят. Вместо това учителят подхвърли:

— Не се разбра това „по средата“ как си го представяш, Гунчо. Ами че ние сме си на тетик и сега…

— „По средата“, защото аз ще вдигна момчетата от моя кайнак и ще ударя на запад. Вярно — дружина от двеста души нито ще остане незабелязана, нито лесно ще се прехранва в Балкана. Ала ние сме само десетина, нищо не ни пречи да се навъртаме към Агликина поляна и да чакаме. Пък вас ще ви повикаме чак когато се съберем с Хаджията горе.

Никой не възрази — планът на Гунчо войвода наистина беше добър.

Поприказваха още малко, уточниха някои подробности, после Гунчо се надигна да си ходи.

— Пък ако слушате мене — каза на сбогуване, — сега наистина ударете по една „бяла Рада“. Нека да понамирисвате на ракия, ако някой шпионин поиска да надуши що за мъжка гощавка е била тази, вашата…

След дълго умуване решиха да скрият униформите си и да я подкарат по хайдушки — с чалми на главите и с турски чепкени, лицата малко поначернени. Преобразиха се така и само след един ден път се оказа, че изпитаната хайдушка тактика и сега е успяла. Някъде между Раково и Даулите срещнаха един въоръжен не по-малко от тях турчин, който, като ги взе за свои, не само не се опита да бяга или да се бие, ами седна помежду им „да изпие един тютюн“ и да се нахвали с подвизите си. Представиха му се те за потеря, тръгнала срещу падишаховите душмани, пък турчинът се изсмя; да се приберат при ханъмите си, нямало вече нужда от никакви потери; той самият, Халиоолу Викред от Кечи дере424, бил между ония щастливци, които преди няколко дни заловили последните душмани и ги проводили — е, като им теглили най-напред по един здрав пердах, разбира се — накъм Търново.

— Последните ли? — попита Гунчо, и острите му уши настръхнаха като на вълкодав.

— Последните — увери ги Викред. — Другите, барабар с баш-главатаря им, ги изтрепаха правоверните на Куртчу Осман от Казанлък.

— Лъжеш, куче! — не се удържа при тия думи Харбоолу и заби ножа си в гърдите на турчина.

И уж отмъстиха, пък горчилката и страхът за своите остана като блатна тиня в душите им.

Когато наближиха Демир капия, Гунчо заповяда да намалят крачката и да станат до крайна степен предпазливи — тук вече можеха да попаднат на истински потери. Бяха към извора на Тича, когато предният страж даде знак. Спряха и се заслушаха. Някъде от ниското долитаха почуквания на камък о камък, така както се обаждаха хайдутите едни на други: три почуквания, спиране, после пак три почуквания… По знак на Тодор Харбоолу Дюкмеджията грабна два камъка и отговори по същия начин. Тогава шубраците се отвориха и залитайки, пред тях се появи един окаяник с парцаливи дрехи, който едва се държеше на краката си. Като видя срещу себе си турци, той вдигна пушката и извика:

— Ако сте турци, елате да си премерим силите, вашата мама… — После добави по-тихо: — Но ако случайно сте българи, помогнете, за бога…

Увериха го, че са българи и се спуснаха да му помогнат — той наистина се люшкаше като пиян от изтощение. Каза им само, че е Тончо Бабадаглията от Ески Заара и многозначително се вторачи в гулиите им. Развързаха торбите и му дадоха да яде. И още веднъж го оплакаха в себе си — не бяха виждали някой да се нахвърля така върху хляба и сиренето… Като позасити глада си, нещастникът се прекръсти:

— Е, нека е слава на господа Исуса Христа — ако ще се мре, поне няма да е от глад. — И попита: — А вие кои сте, добри люде?

Казаха му с кратки думи. И в отговор той заклати тъжно глава:

— Напусто сте били пътя, братя. Вижте ме, на̀ — може би аз съм единственият, който е останал от четата на Хаджията и Караджата.

— Туй не е разказ — свъсено рече Гунчо войвода. — Че си от четата, това вярваме. Личи си то по окъсаната ти униформа, по калпачето със златното лъвче. Но за другото… Изобщо карай наред!

Тончо Стоянов, по прякор Бабадаглията425, се примоли и хапна още няколко залъка, после пи от бистрия поток на Тича, плисна няколко шепи и на брадясалото си лице — така отслабнало, че едва ли не зъбите му се четяха през бузата.

— Може да има шести ден, откакто паса като говедо — оправда се. — Бях забравил каква е миризмата на хляба.

И после им заразказва. Започна той от клетвата в мушията426 на Михаил Колони427, която била в селото Петрушан наблизо до Гюргево. Сетне поред описа, преминаването с чам през Дунава, безсънието и походите четирите страшни битки, коя от коя по-кървави, залавянето на Караджата, което покрусило четниците повече, отколкото собствените им рани и другите неблагополучия.

— От четвъртата битка са и тези тук — рече нещастникът, пък разголи парцалите, които покриваха стопените му меса. Имаше две рани от куршум в дясното бедро и една от ятаган на лявата ръка, горе, почти до рамото.

Не можа да им опише пътя на четата след Канлъ̀ дере, защото не познаваше местата и техните имена, но с преклонение и възторг говореше за майсторството, с което ги водил Хаджи Димитър — как ги превеждал и покрай най-хитрите засади, как подлъгвал потерите да бият напразно път из пущинаците, как винаги намирал начин да нахрани момчетата, как нивга не пренебрегвал ранените, които — Бабадаглията заедно с тях — се влачели най-отзад и задържали похода на здравите… И така минала, речи го, цяла неделя, в която четниците позакрепнали, поотпочинали си, започнали да вярват, че петдесетина души, но все пак ще стигнат до уговореното сборище на Агликина поляна.

— И стигнахте ли? — не се стърпя Тодор Харбоолу.

— Ще дойда и дотам, брате. Но имаше още колко, колко патила!…

А патилата се подновили една нощ, когато Балканът бил обгърнат от гъста непрогледна мъгла. Крачили те и се бъхтали по урви и храсталаци, а когато на сутрината мъглата се поразсеяла, що да видят — били само четиринадесетте ранени начело със знаменосеца на Хаджията Димитър Захралията, а от останалата чета — нито следа! Пръснали се те в различни посоки, подвиквали и давали хайдушки знаци — нищо и нищо! „Ще вървим към Агликина поляна — им казал Захралията. — Нали таквоз е решението: кой откъдето и да мине, на Агликината ще се съберем.“ И те продължили на изток, като се държали все към билото. Когато мъглата се вдигнала напълно, можали да видят, че през тази дяволска нощ са оставили зад себе си върха Свети Никола428. И продължили… За още един ден и една нощ отминали връх Чумерна, сетне и някои местности, които тамошни овчари наричали Бялата крава, Червената пръст, Темната гора…

— Че то е току до Агликина поляна! — възкликна Гунчо войвода.

— Да, ние се добрахме до Агликина поляна, войводо. А там — нито човек, нито хляб, нито добиче за заколване, нищо-нищичко. Помаяхме се, като се държахме по̀ към околните гори, пък накрая решихме — каквото и да става, трябва да намерим храна. И хванахме през поляната…

Едва стигнали средата на поляната, когато налетели на една потеря. Били селяни с дебели шишанета в ръце, пък предводителят им — великан с разгърдена пазва и по кръвнишки засукани мустаци; после научили, че той бил прочут по тия места бабаитин по име Сулак Пехливан. Та същият този Сулак Пехливан се изстъпил пред другите и се провикнал: „Слушайте, чорбаджилар! Ние ви знаем, че сте ранени, гладни и бактисали от душата си. Затова предайте се: царят ще ви прости, облече и нахрани.“ Едва млъкнал Сулак Пехливан и Димитър Захралията, който в отминалите сражения бил показал, че може да улучи и лястовица в небето, вдигнал пушката и куршумът му се забил в челото на бабаитина. Захванала се престрелка, в която все пак кръстът надвил полумесеца — не българите, а турците се разбягали. Но и четицата дала незаменима жертва — един злощастен куршум пронизал гърдите на Захралията!

Отново подхванали да се крият момчетата, ала и върлият им душманин — гладът — пак ги застъпил. Една нощ видели някъде светлинка и решили, че където има огън, там ще се намери и храна. Много спорили помежду си (никому не се отивало там, зер, „край огъня може да има храна, но ще има и опасност“) и накрая се отделили, трима: Тончо, Ангел и Тодор. Влезли в близкия боаз и ударили по една сляпа пътечка. Колко вървели, туй Тончо Бабадаглията не можеше да определи, когато внезапно десетина пушки изгърмели в един глас насреща им. Тодор тозчас се повалил по очи, а Тончо се сринал в урвата, по камъните и храсталаците на която оставил половината си униформа. На дъното за чудо се намерил жив, само яко понатъртен. И оттогаз не видял никого повече от своите — като вълк-единак забродил по пущинаците, върхари и трева пасъл, дори на лигавите охлюви посягал…

— Най ми е жал за Ангел — въздъхна разказвачът. — Трябва да се е затрил, не се чу, не се видя повече. И каква орис, боже мой! Русчуклия е той, на българската светица баба Тонка син. Бяха в четата двама с по-малкия си брат Петър. И на Канлъ̀ дере Петър току пред него бе застигнат от гаджалски куршум. Поискахме ние да отведем Ангела настрана, да не гледа как се мъчи брат му, но той отказа и накрая сам, със собствената си ръка му затвори очите429. Така твърдо се държа по-сетне и Хаджията, когато трябваше да се раздели с брат си Тодор430. А за другите тъй е не зная нищичко…

— За тях можем да ти кажем ние — обади се Сава, бившият казак от Садъкпашовите. — Голяма потеря от Кечи дере, излязла да отмъсти за своя Сулак Пехливан, ги намерила укрити в една изоставена воденица. И ги пленила.

— О, господи!… — изпъшка Бабадаглията и се прекръсти.

— А да знаеш участта на един по име Стефан? — нетърпеливо попита Гунчо. — Стефан Господинов от Сливен? Викат му още Хитрия.

— Знам. Би се под командата на Караджата в Канлъ̀ дере. И падна в защита на войводата. Пък като се изтеглиха гаджалите, ние го прибрахме и как да е го погребахме по християнски, войводо. А по тялото му имаше половин дузина рани — всичките отпред и нито една откъм гърба… ако разбираш щото искам да ти кажа…

Гунчо улови с две шепи лицето си и се разрида. Това беше първият и единствен случай, когато видяха сълзи в очите му.

— Какво ще правиш сега? — попита Харбоолу.

— Само ме упътете към Сливен, друго от вас не искам. Имам другари там, те ще се погрижат за мене.

Упътиха го. А след няколко дни научиха, че още на влизане в Сливен Бабадаглията бил заловен и препратен за съд в Русчук…

13.

Читателю, стани на крака и изпълни душата си със смирение и гордост — в следващите страници ще се говори за Бузлуджа!

Бузлуджа!

Човечеството помни безброй бранни победи — понякога и на по-слаб срещу по-силен, — които са били превратни моменти в историята. Случвали са се и победи като Пировата, които са се оказвали равнозначни на поражения. Ала има в летописа на човечеството и случай съвсем обратен. Наглед той е пълно поражение, не, истински кървав погром, пък последиците от него са повече и по-големи и от най-крупната победа. И името на този „случай“ е Бузлуджа!

„Унищожени са група разбойници, тръгнали да грабят…“ — ще пишат лицемерно турските вестници в напразни усилия да оправдаят варварството на своята войска. Това ли е Бузлуджа? Не! Бузлуджа е другото име на саможертва пред олтара на Отечеството и свободата. Там две дузини юначни мъже презряха най-свидното, своя живот, и напоиха този връх с кръвта си, но от кръвта им се роди буря, която разтърси и полуострова, и континента.

След Бузлуджа народите на Европа ще се научат да произнасят името България, а властниците им, монарси и министри — да се съобразяват със съществуването на тези поробени българи, които са готови да измрат до един, но да не се примиряват повече с робската верига на вратовете си.

Едно правителство ще падне, защото е изпреварило тромавия ход на историята и е признало България, преди тя да се е появила отново на географската карта.

И една империя — именно Турската!, — разлюляна до сгромолясване от бурята, съвсем наскоро ще забрави хлъзгавите си оправдания за „група разбойници…“ и с разрешаването на Църковния въпрос фактически ще прогласи на света, че в границите й има един народ, чието съществуване тя цели пет столетия е отричала — българският.

Читателю, стани на крака и призови благоговението си — ще говорим за Бузлуджа!…

Намерил се беше един добър българин, овчарят Теню Трифонов, който се реши да си сложи главата в торбата и да ги преведе през този балкан, който гъмжеше от засади и потери. На разсъмване спряха на едно място и рекоха: дотука! И да не го бяха рекли, пак щяха да спрат — душата не им стигаше в гърдите и краката не ги държаха повече. Попитаха бай Теню:

— Кое е това място?

А той показа голия връх, на чийто склон се намираха, и отговори:

— Бузлуджа.

Сетне се разделиха с него. Войводата поиска да му плати, но овчарят отказа — не за пари ги бе водил Теню Трифонов, а за едната българщина. Не беше сгодно това място, много кусури имаше за хора като тях431, но въпреки това решиха да останат: бяха изнемощели до крайност, пък и изминалата седмица, в която нито веднъж не бяха се ударили с турците, им бе вдъхнала суеверната надежда, че и този път късметът ще бъде на тяхна страна. Хаджи Димитър разстави няколко стражи наоколо, а останалите — и той заедно с тях — се тръшнаха сред горичката, до която бяха стигнали, и сякаш не заспаха, а в миг потънаха в небитието.

Към пладне… Но не — нека за онова, което последва около пладне, да се доверим на разказа на очевидеца.

„Аз бях, заедно с още неколцина, стража на една страна — ще пише Христо Македонски. — По едно време забелязахме движение на потеря. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на войводата, за да се вземат мерки за отбрана — но какво да видим: цялата дружина заспала дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобщихме, че потерята настъпва към нас, и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат. Вдигнат глава след нашия вик и пак паднат като пияни.432 Най-сетне кое с мушкане, кое с викане те се събудиха, но се изгуби за това повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем надругаде и да изберем по-добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи, се приготвихме за бой.“

Хаджи Димитър огледа околността с бинокъла си. Бяха заградени от всички страни от голяма сила — трябва да имаха седемстотин души, низам и башибозук. Опитът му подсказа, че това ще бъде краят, но дори и тази мисъл не прегъна железния му дух. Той извика силно:

— Бъдете готови, юнаци! Нека да покажем как българинът знае да мре за свободата на Отечеството!…

Дали гръмотевичният му глас бе достигнал до обкръжителите, или бе проста случайност, но с последните му думи екна и първият зали на турците. Започваше развръзката…

Още от началото на престрелката пролича цялата неизгода на позицията: нямаха никакви укрития, а турците ги стреляха отвсякъде — откъм върха, от отсрещната рътлина, иззад камънаците от двете страни. Още два-три залпа от по седемстотин пушки изтрещяха срещу тях и може би до три четвърти от четниците бяха улучени — ранени, умиращи или убити там на мястото си. Стреляха и те, но какво ще направят две дузини пушки в несигурни ръце против гъстото множество, което пъплеше от всички страни? Като стигнаха под прикритието на огъня си на стотина крачки от четата, редовната войска и по-куражлиите от башибозука се приготвиха за юруш. Преди да се хвърлят напред, изправи се един — беше „известният Куртчу Осман, карагасъ̀ в Казанлъшката околия, човек свиреп и строг“ (Захари Стоянов) — и като събра шепи около устата си, изрева с цяло гърло:

— Гяури, предайте се или ще ви избием!…

Думите му опариха сърцата на четниците. Хаджи Димитър, който не бе казал никому, но също бе засегнат на две места от залповете, се надигна от укритието си. Той не беше висок на ръст, но сега изглеждаше цял великан, когато се възправи със сабя в ръка и отговори с презрение:

— Българин не се предава!… — По-добре славна смърт, нежели…

Не довърши. Отсреща проехтяха изстрели и един куршум го улучи право в сърцето. Както подобава на героите…

— Падна!… Падна пашата им!… — проехтя ликуващ глас отсреща. Последва го неистов вик на седемстотин гърла…

Без да се пази и навежда, Найден притича до войводата. Уви, онзи бе имал право. Хаджи Димитър лежеше по гръб — точно където го бе срещнал коварният куршум. Беше мъртъв, това се виждаше от пръв поглед — на лявата страна на гърдите му униформата от брашовско сукно бе пробита и около дупката вече се бе появило алено-кафяво петно, което бързо се разширяваше. Лицето на войводата бе запазило своето сурово и властно изражение — дори и в смъртта Хаджи Димитър си бе останал предводител и вожд. Пръстите на едната му ръка се бяха забили в коравата пръст, сякаш и в последния си миг той бе търсил опора в досега до свещената българска земя, другата още стискаше дръжката на сабята. Очите му бяха открехнати и вперени нейде към изток; Найден не можа да прецени дали те още се взираха към врага, или далеч отвъд него виждаха заветната Агликина поляна. Устните бяха полуотворени — изглеждаха така, като че войводата продължаваше да призовава на свещена бран за свободата на Отечеството.

Тичайки или пълзешком, приближиха и други от четниците.

— Има ли надежда да го спасим? — глухо попита някой.

В отговор Найден протегна ръка и грижовно затвори клепачите на убития.

— Даде ни урок как се мре за България… — каза.

Нямаха време да оплакват войводата. Оттатък някой се развика и по гласа разпознаха, че беше Куртчу Осман:

— Синове на Пророка, да пратим и другите девлет-душмани при пашата им!… Всички на юруууш!… Аллааах акбааар!…

— Аллах акбааар!… — ревнаха стотици гърла и наистина аскер и башибозук се юрнаха от всички страни. Тогава един от оцелелите четници — никога не се узна кой точно е бил — извика на своите:

— Да не чакаме като овце за заколение!… Щом ще се мре, нека ние нападнем първи!… Както биха сторили Хаджията или Стефан Караджа!…

Струпаха се към долния край на горичката. Преброиха се бързешком — бяха тринадесетмина. Христо Македонски едва свари да навие знамето на Караджата около кръста си433, когато нападателите бяха вече презполовили разстоянието до тях. Тъкмо един от оцелелите щеше да прикани другарите си да се хвърлят дружно в напад, когато Найден го превари:

— Чакайте! — рече властно. — Съберете ми завчас колкото пълни пушки видите наоколо. И им изтеглете кондаците…

Бяха такива минути, че всеки се подчиняваше всекиму, стига повелята да е изречена достатъчно твърдо. Същото стана и сега. Не го разпитваха, а се втурнаха да изпълнят заповедта му. Само шумналията Андрей Марков го стрелна с очи:

— Какво си намислил, Найдене?

— И тъй, и тъй съм без сили да ви последвам — храбро излъга Найден, — ами поне да помогна вам…

Нямаше време за спорове — турците бяха вече на един хвърлей място, а другарите изсипаха пред него десетина пушки.

— Ще стрелям като луд, за да събера вниманието им върху себе си — рече Найден. — Усетите ли, че са ви позабравили, гръмнете като един и сетне… сетне каквото господ покаже… — Те го гледаха така втренчено, че той изпита нужда да ги измами отново: — Пък после, когато хукнат да ви гонят, аз ще се измъкна от тази страна…

Повярваха ли му? Навярно не — при този пръстен, обхванал Бузлуджа от всички страни, беше лекомислено да се очаква, че само в една минута ще се отвори пролука, „за да се измъкне някой от тази страна“. Но също и за това липсваше каквото и да е време за спорове…

Той награби десетте пушки и ги пренесе до най-източния край на горичката („А уж бил изчерпил силите си до крайност!“ — щяха да си спомнят по-късно някои.), залегна и подреди оръжията да му бъдат съвсем под ръка. Не мислеше нищо, а се усмихваше — чувствуваше някаква странна, нечовешка лекота. Нема̀ време да изчаква и се подготвя дълго — изпълзели през долчинката, турците се появиха само на петдесетина крачки от него. Хладнокръвен, ледено спокоен, Найден с нетрепващи ръце взе две пушки.

— За България и за Златина!… — изрече гласно и ги изпразни по посока на напиращите низами. Не изчака да види резултата от изстрелите си (пък и не се надяваше на успех в тази стрелба без прицелване, напосоки), захвърли празните пушки и грабна други две… после още две… и още две…

Извърна се през рамо. Защо, дявол да го вземе, онези бездействуват? Защо не използуват тази единствена сгодна минута, когато турчулята са се стъписали? Събра колкото можеше въздух в дробовете се, скочи на крака и извика с цяло гърло:

— Напред, братя!… Напрееед!… Свобода или смърт!…

Между дърветата на рядката горица той зърна как другарите му го послушаха. Те изпразниха пушките си срещу враговете, които се случиха пред тях, после наскачаха и с яростен рев се втурнаха по нанадолнището срещу обърканите обкръжители. Но още преди да се ударят с тях, онези се опомниха и ги пресрещнаха със залп на стотина пушки и пищови. От мястото си Найден видя как половината от отчаяните смелчаци паднаха още там. Другите обаче продължиха така, като че не бяха хора от плът и кръв, а всемогъщи герои от приказките.

— Напред!… Напрееед!… — прикани ги той отдалече.

Чуха го или не, те не чакаха неговия призив, а със зла стръв се врязаха във веригата на потераджиите. От мястото си Найден чу как някой заповяда на турски:

— Не стреляйте, не стреляйте, дайте им път!…

Разбира се, че не можеха да стрелят — сега вече щяха да се избиват едни други. И в тези мигове на объркване неколцина четници (бяха четирима, но щяха да оцелеят трима — четвъртият, Андрей Марков, по-късно щеше да умре от раните си) се провряха между тях и изчезнаха надолу по баира. Никой не се опита да ги преследва. Нападателите предпочитаха „да не гонят дивото“, а да продължат към горичката и там да разграбят скромното имущество на погиналите и да режат глави…

Усмивката, която изобщо не бе слизала от ръбатото лице на Найден, стана още по-широка, по-радостна. В този момент до ушите му достигна гърмът на самотен изстрел. Нещо дяволски силно го тласна в гърдите, та той се завъртя на пети, политна, но успя да се закрепи как да е за стеблото на близкото дръвче. Погледът му попадна на юг, където — сякаш до края на света — се стелеше българската земя. В сърцето му трепна умиление: боже, колко красиво беше неговото отечество!…

— България!… — прошепнаха устните му.

После пред очите му притъмня, пръстите му се отпуснаха от дървото, краката се подгънаха и Найден се строполи възнак. Беше вече мъртъв, когато турците с разпенени муцуни и размахани ятагани нахлуха в горичката. И само духът му видя как от непознат връх в Стара планина Бузлуджа се превръщаше в безсмъртен паметник на Подвига!…434

14.

Човек на заседналия живот, Панайот Минков не беше подходящ за дълъг преход почти до Харамията, но въпреки това Анастас хаджи Добрев избра и покани именно него за срещата с Гунчо. Защото се досещаше какво щеше да предложи младият войвода и желаеше отговорът да бъде не само от него, хаджи Добрев, но и от още един, който — повече от когото и да е друг в Сливен — можеше да изразни мнението на целия град. Е, ходенето до Гунчов кайнак се удължи с почти два часа, но учителят не съжаляваше — знаеше когато губи от часовете, какво ще спечели.

— Нашите са разбити и разгромени — започна веднага Гунчо войвода, без дори да дочака да отдъхнат от тежкия път по планинските стръмнини. — Туй обаче не променя нищо, тъй мисля аз. Щото сме обещали, трябва да го изпълним.

Хаджи Добрев се опита да попритъпи остротата на това встъпление, като подхвърли шеговито:

— Такъв беше ти и в училище, Илия. Прескачаш главното и веднага хващаш продължението, започваш да спориш и настояваш.

Не успя: Гунчо, все още под впечатление на вестта за гибелта на брат си, не позволи да се внесе разведряване в разговора.

— Добре, ще започна от главното, господин учителю. Бяхме обещали на нашите братя, които дойдоха от Влашко да развеят знамето на бунта, че няма да останем със скръстени ръце и ще се вдигнем на въстание. Длъжни сме да изпълним думата си, тъй мисля аз.

— И какво да направим?

— Да прогласим въстанието и да развеем на Сините камъни знамето, в което се клехме.

Неясно изръмжаване подсказа, че Харбоолу и още неколцина от четниците напълно споделяха неговото предложение. Двамата гости обаче не се поддадоха на прибързания им ентусиазъм. Докато още бършеше с кърпа на сини и бели квадрати изпъкналото си и пораснало към темето чело, Панайот Минков поклати глава:

— Има противоречие в думите ви, войводо. Казахте сам: Сливен е обещал да не остане със скръстени ръце, когато юнаците на Хаджи Димитър развеят знамето на бунта. А за голяма жалост — той се прекръсти и пролича, че не го прави да подсили словото си, а от сърце — знамето не е развято и… и няма да се развее.

— Това не само ни освобождава от обещанието — подкрепи го хаджи Добрев, — но и…

— А, и друго ли има? — опита се да бъде ироничен Гунчо.

— Има. При това нещастно развитие на нещата едно наше въстание ще бъде грешка? И престъпление. Към онези сто жертви ще прибавим още сто, и то напълно безсмислени. А нам не е позволено да леем кръв напусто — народът ще ни поиска сметка за това, когато утре или след година наистина ще е потребна ръката на всеки родолюбив българин.

— Като че има нещо вярно в това — обади се Сава Великов, един от онези, които бяха побягнали от казак-алая. — Какво ще спечелим, ако легнем под ножа на джелатина, а поведем с нас и още толкова добри юнаци?

Острите уши на войводата помръднаха нервно при тези думи, но той не избухна, престори се, че не ги е чул. Вместо това попита:

— И други ли в Сливен мислят така, господин Минков?

— Моите петдесетина години са си казали думата, когато хаджи Добрев и другите са подбирали войници за въстанието, та изобщо не са ме калесали за него. Но като секретар на общината, през когото минава кръвообращението на целия град, мога най-честно да заявя, че Сливен е покрусен от неуспеха на четата. И не е за въстание, което отнапред е осъдено на сигурен неуспех.

Заспориха. И спорът постепенно се разпростря върху всички присъствуващи, насядали в кръг на полянката край извора. Мненията скоро се разделиха. И нещо любопитно: хората на Гунчо, възпитани да се смятат войници на революцията, поддържаха двамата представители на Сливен, докато Тодор Харбоолу и харбоолувци, предимно луди глави от рода на нявгашните хайдути, настояваха „да се вдигнат, пък каквото ще стане — да стане“. Препирнята продължи дълго, много по-дълго, отколкото предполагаха. И накрая Гунчо се принуди да отстъпи:

— Нека бъде вашето — каза. — „Зорлан гюзеллик олмаз“435, камо ли насила да се вдига въстание.

Панайот Минков приготви уста да каже, че в случая вече не говореха за насилствено или доброволно вдигане на въстанието, а за смислена преценка на изгледите за успех. Но се въздържа — даде си сметка, че само щеше да разпали повторно същия спор.

— Вас освобождавам от клетвата — обърна се войводата към дружината. — Искам обаче още сега да науча кои измежду вас ще се попилеят по четирите краища на света и кои ще останат. Защото аз имам да уреждам с гаджалите и една лична сметка, за която две ръце не стигат.

Един по един се изказаха. И както в дългото прение, подкрепа дойде от Харбоолу и неговите хора, докато другите решиха да изоставят „лявото хоро“. И още там се разделиха.

— Скоро ще чуете пак да се говори за нас — бяха последните думи на Гунчо, когато се отдалечаваше с побратима си и онези, които решиха да ги последват…

… И наистина скоро, дори може би прекалено скоро се чу отново за тях. Водени от безсилната си ярост, Гунчо, Тодор Харбоолу и момците им още на другия ден завардиха турската поща при Джендемите и след тежко сражение със засилената й охрана успяха да сложат ръка на двата харара с алтъни и грошове. Двамата войводи обаче не можаха да се порадват на отмъщението си — те загинаха в битката…436

15.

— Всичките ли?

— Всичките до един.

— Сигурно ли е?

— Уви, съвсем сигурно тате. Има депеша в конака. Кръволокът Мидхад паша се хвали по всички санджаци.

— Или скритом им подсказва да не си плюят вече в пазвите от страх. „Казвам ти, дъще…“, нали знаеш.

— Как разбра, че ти нося точно този черен хабер, та направо ме посрещна с въпрос?

— Не беше трудно за отгатване. Ами че ти даваш ли си сметка кога за последен път си идвал тук, на долапа? Пък и като те видях такъв тържествен, тържествен… Мога ли и аз да те попитам нещо, Бояне? Да? Излъгал ли съм се, когато ми се стори, че…? Чакай, не зная как да го кажа. Ясно е, скърбиш, не може и да бъде другояче. Ама заедно със скръбта ти усещам и още нещо, нещо друго…

— Вярно си усетил, тате. Хем сърцето ми се къса за нашия Найден, хем се гордея, дето той вчера… — как пък сега аз да го кажа? — вчера е влязъл в календара на българските светци. И не съм само аз така, тате, цял Сливен е като мене. Вестта разпали по-малко жалост и повече юначество. Турям си ръката в огъня, че днес всеки втори момък на Сливен ревнува, дето други, а не той, са сложили кости на Бузлуджа. Пък и близките на другите нещастници!… Да видиш само как баба Хаджийка…

— Мога да си я представя аз хаджи Маринка!

— Така курназ и с вдигната глава ходи из града — нивга няма да предположиш, че са й известили за смъртта на сина. И всички, даже и турчулята, й се кланят доземи. Не със съчувствие, а с уважение.

— И то си е за уважение. Не е малко да си родила и отгледала един Хаджи Димитър!

— А ти тате? Ти какво смяташ да правиш нататък?

— Ако е за външното, ще се помъча по гордост да не съм по-долу от хаджи Маринка. Пък иначе днес, ей-сега-сегичка оставям всичко и тръгвам за Бузлуджа. Ще наема едно конче и право нататък. И ще удари нагоре още от Хаинето, та няма да загубя много време.

— Не е ли безразсъдно, тате? Балканът сигур продължава да гъмжи от читаци…

— Аз съм на шейсет и осем, сине. Когато някой е на шейсет и осем, той не жали чак толкоз, животът тъй или иначе е зад гърба му. Година повече, година по-малко — все тая… Ще ми сториш ли една услуга?

— Иска ли питане?

— Да останеш тук и да извадиш губерите когато им дойде времето, да ги проснеш на сергията. Чужда стока е — не бива да я затрием. Аз ще се отбия до Райна да й кажа.

— Нека господ да бди над пътя ти, тате. И се пази.

— Благодаря за добрите думи, сине. Аз пък знаеш ли що си пожелавам? Не се мъчи, няма да се сетиш. Пожелавам си турците все още да са дотолкова освирепели, че да не са разрешили на християните от Казанлъшко да погребат телата на мъчениците.

Когато лесът пооредя и пътят заизвива нагоре по напечения гол баир, Бяно зърна в далечината седем-осем души да се изкачват откъм село Шипка. Спря кончето, засенчи очи и се загледа. Не, нямаше опасност, българи бяха, даже между тях се забелязваше черното расо на един свещеник. Застигнаха се и се запознаха. Бяха селяни от Енина начело с поп Стефан Петков437. Напълнили лапите на Куртчу Осман, та получили от него разрешение да се качат на Бузлуджа и да погребат убитите. За причината, накарала Бяно да поеме от Сливен по същия път, не попитаха — тя се подразбираше. И като му съчувствуваха, даже му дадоха в ръцете една лопата — ако ги срещне някой, да изглежда, че е от техните…

Не говореха. Нямаха какво да си кажат със сигурност, пък слуховете бяха, кажи-речи, еднакви навсякъде. И така стигнаха до онова място, за което вече бяха започнали да се пеят песни.

— О, свети боже! — изрече пръв поп Стефан, дръпна юздите на добичето си и се закръсти трескаво.

Проследиха погледа му. И всеки почувствува, като че сърцето му престава да бие. Гледката беше наистина ужасна: на една продълговата полянка пред тях бяха разхвърляни в безпорядък тридесетина трупа, всички обезглавени, някои и насечени по телата, кои в парцали и кои напълно съблечени. Земята около тях се чернееше от спечена кръв — толкова много кръв, сякаш я бяха плискали с бакъри. А ноздрите доловиха воня — труповете на нещастниците бяха започнали да се разлагат.

— Не мога!… — изпъшка един от селяните по име Антон Макелов. Той се свлече на земята и се хвана с ръка за сърцето. — Не ми се сърдете, братя, ама не мога.

Оставиха го. И свещеникът, най-опитен пред човешкото нещастие взе работата в ръцете си.

— Трябва да ги подредим — каза. — И да издълбаем голям трап. Ще ги опея всичките заедно, пък ще ги помажа… ще ги помажа… — Усетиха затруднението му: обичаят изискваше да се помажат с миро по челата. — Ще ги помажа с миро един по един.

Заловиха се за работа. Бяно не им помагаше, ала никому не се дозловидя от това — досещаха се какво ще да означава, когато минава от обезглавен труп до обезглавен труп и ги оглежда… Зает беше той с тъжния си и безнадежден оглед, та не забеляза, когато Христо Кушлев, друг от енинци, извика при себе си поп Стефан и му показа нещо. Струпаха се и други, заприказваха шепнешком и със страхопочитание. По едно време свещеникът се отдели от групичката им, приближи до Бяно Абаджи и го прикани да отиде при останалите. На мускулестата ръка на един от труповете имаше изрисувани с барут христов кръст и пищов, а между тях „Х. Д. — Слив.“

— Не може да има грешка — отсъди Бяно. — Това ще е именно той…

Мъжете свалиха калпаци и се прекръстиха. Не биха го сторили с повече чувство, ако бяха пред мощите на който и да е най-пръв от светците.

— Него ще погребем отделно — рече поп Стефан. — Един Хаджи Димитър заслужава таквази почит…

Преместиха този труп настрана. И едва сега откриха, че във вълнението около останките на Хаджията не бяха забелязали присъединяването на още един човек към тъжната им групичка. Беше някаква монахиня с приведена глава, та лицето й оставаше скрито от покривалото, и сплетени под гърдите пръсти, озовала се кой знае по какъв начин тук, на това страшно място. Тя ги поздрави мълком с леко кимване на глава, те й отговориха по същия начин — в минута като тази нямаше място нито за евтино любопитство, нито за многословие.

Запретнаха мъжете ръкави и подновиха работата си: двама изнасяха и подреждаха обезглавените тела, останалите хванаха кирките и лопатите и стръвно, с желание по-скоро да свърши този ужас, ги забиха в каменистата земя.

Като минаваше от труп до труп, Бяно изведнъж се видя застанал до непознатата монахиня. Тя, изглежда, усети присъствието му до себе си, защото разплете възела на ръцете си и показа:

— Този е!

Господи, чий беше този глас? Защо на Бяно се стори, че някога, сякаш преди хиляда години, го беше вече чувал?

Монахинята не го остави да се рови в спомените си, а надигна глава и я извърна към него.

— Златина!… — възкликна той.

— Не, татко. Сестра Евгения от божата обител „Въведение Богородично“. — И на свой ред попита: — Нали не си се отрекъл от разрешението да те имам за мой баща?

Старият човек махна с ръка — стори му се нелепо в час като сегашния да се говори за това.

— Ама как така…?

— От Калофер дотука е почти толкова далеч, колкото и от Сливен.

Неговите въпроси бяха всъщност много повече: например не само за това как ли е научила за четата, но и че Найден е бил в нея, как е дръзнала да се отправи на път в това смутно време и прочие, и прочие. Преглътна ги — наистина не беше час за бъбривост.

После проследи ръката й. В нозете им лежеше труп като останалите — с грозна спечена рана между раменете и с риза на парцали, дръпнала се някак при разсъбличането на дрехите, та закриваше само от лявата подмишница до дясното бедро.

— Сигурна ли си, дъще? — запита Бяно. — Кой може да познае…?

— Аз, татко — тихо, но уверено го прекъсна тя. — И мога да ти го докажа. Той трябва да има едно кафяво петънце, мъничко такова и разперено като листче на клен, на десния хълбок.

Той се приведе и като се бореше с потресата си, запретна края на ризата. Под нея наистина се показа едно тъмно и с неправилна форма петънце на кожата, колкото по-голям нокът. Бяно хвърли бърз изпитателен поглед към жената, който тя спокойно издържа. Не я запита нищо: има тайни, пред светостта на които човек може само да замълчи.

— Познахте ли го? — запита полугласно някой до рамото му. Беше поп Стефан Петков.

— Синът ми, отче.

— Искаш ли, дядо, да погребем и него отделно?

Бяно Абаджи потърси с поглед съвета на Златина Евгения, но междувременно тя се бе отдалечила настрана. И каза:

— Не, отче. Били са заедно в живота, нека са заедно и в смъртта…

— Не, в безсмъртието — поправи го свещеникът и също отмина.

Старецът остана сам. И изведнъж усети, че голотата на сина му го смущава. Приклекна и издърпа дрипите на ризата върху срамните му части. И в този миг зърна под бедрото на убития да проблясва нещо. Извади го и го излъска в потурите си. Беше пиринчена плочка колкото половин мъжка длан — в средата й изправен на задните си крака лъв, над него кръст, а наоколо надпис „Свобода или смърт!“. Не беше трудно да се досети, че ще да е красяла калпака на Найден или на някого от побратимите му. Бяно я докосна с устни, после я уви в кърпата си и я прибра в пазвата до гърдите.

За какво му беше тя? Какво щеше да прави с нея? Къде трябваше да я скрие, за да не го прати тя на бесилото?

— Туй е светиня! — промърмори под носа си. — Не може да се остави ей така, на поругание…

После само в един миг трескавата му мисъл даде отговор на въпросите, които си бе задавал и които му бяха изглеждали тъй неразрешими — щеше да закове плочката с лъвчето и с огнения надпис на скритичко място върху горната греда на дворната си порта, същата, на която преди петдесетина години бе обесен баща му. В този момент сам не можеше да разбере какъв смисъл влагаше в това хрумване, но че имаше някакъв голям и много важен смисъл — в това Бяно не се съмняваше.

— Ще позволиш ли, дядо, да го пренесем?

Бяно Абаджи се стресна, извърна се. Край него с калпак в ръце бе застанал един от селяните — живо олицетворение на съчувствие и уважение.

— Да, да, разумява се — каза. — Той трябва да бъде с другите…

Почти нищо не запомни от опелото. Знаеше само, че Златина-Евгения е до рамото му и мислено й беше благодарен — в тази нейна близост усещаше опора, от която особено много чувствуваше нужда… Не намери сили и да помогне при зариването на двата гроба — общия на четниците и отделния на Хаджи Димитър. Само последва примера на жената до себе си и хвърли буца пръст в трапа.

… По-късно, когато слизаха един до друг по склона на Бузлуджа, той й разказа колко я е дирил Найден навред по белия свят.

— Аз не съм в белия свят — отговори му тя простичко, — а извън него. Това го бях решила още тогава, когато скъсах с баща ми и Йосиф.

— Но защо не даде знак поне нему, на Найден?

Преди да отговори, монахинята спря задълго очите си върху него. Старото сърце на Бяно Силдар изтръпна — тези виолетови очи той знаеше отдавна, отдавна преди да се роди Златина…

— Защото се страхувах, татко, че ако Найден ме намери и ми каже само една-едничка дума, ще забравя обител, клетва и смъртния грях на кръвосмешението и ще тръгна, сляпа и покорна, подир него.

Задълго той не намери какво да проговори. А после, бягайки от мълчанието, й разказа за семейството й — за женитбата на Йосиф, за болестта на Евтим, за бягството на бащата и сина, за гибелта им. Златина-Евгения изслуша без видимо вълнение вестта за края на роднините си, прекръсти се и каза:

— Бог ми е свидетел, че не се радвам на смъртта им, макар че може би на двамата дължа нещастията си. Но нека да си призная, че и не скърбя. И ще добавя: може би все пак има божия справедливост, щом са паднали от турска ръка, когато са бягали от своите…

— Да кажа ли някому за срещата ни? — попита Бяно, когато спряха за раздяла.

— Не. По-добре е да ме смятат за мъртва… както досега… Или не — кажи, татко, само на тази, как й беше името, снаха ми…

— Таша Нойкова хаджи Йовкова. — Старият човек не осъзна, че назова снахата по бащино име. — Добър и честен човек е Таша…

— Да. На Таша можеш да кажеш. И й поръчай да се разпорежда с имуществото на баща ми и на Йосиф както тя реши, все едно че аз наистина съм умряла.

— Децата й, роденото и още нероденото, са все пак твои племенници, Златино — напомни старият човек.

— Те са племенници на Златина, татко, но сестра Евгения няма други роднини освен Исус…

Почти в един глас изрекоха думите си за благослов. После монахинята се приведе, целуна лъскавата му и покрита с тъмни петънца десница и някак припряно свърна настрана. Бяно дълго я изпрати с поглед, искаше му се да й махне последен път за сбогом, но тя не се извърна.