Бурята

1

Стооой!… Предай се!…

2

Действително известният през епохата поп Юрдан поп Димитров, иконом-заместник на владиката в Сливен, за когото ще се говори често в тази книга, е бил чичо на Никола Аджема, брат на баща му. Срв. П. Хитов. Как станах хайдутин. С., ДВИ, 1973, стр. 110.

3

Описанието автентично. П. Хитов (Как станах…, стр. 118) пише за него така: „Георги беше рус и грапав, около 32-годишен (Б.а. — към 1860 г.), изкопан от шарка.“.

4

Така в народната памет се е наричала Руско-турската война от 1828–1829 година.

5

Думата е за видния и високообразован гръцки учител Георги Цукалас (роден 1804 г. на остров Занте, в 1828 г. завършил с пълно отличие Йоанийската академия на остров Корфу), яростен проводник на елинизма в училищата и изобщо на елинизирането на цялото християнско население, намиращо се под турско владичество. Учителствувал в Сливен (1836–1840 г.), но срещнал непреклонен отпор от по-събудените българи и се принудил да напусне, без да успее да утвърди гръцкия език в учебното дело. За този негов неуспех по-късно (в. Народний глас, Пловдив, май-юни 1883) е казана следната духовита забележка: „Приказват за чудесни средства, употребявани от тоя Диогенов наследник за погърчването на сливенци, но, слава богу, той не успял да научи и посее нищо от гърцизма; силний Сливенски вятър издухал дори останките му от алфа до омега.“ А присмехулният дядо Славейков му е посветил следните хумористични редове: „Цукалас отишъл в Сливен и като видял, че сичките му ученици се побългарили, отчаял се и отишъл да се беси.“.

6

Автентично.

7

Налага се едно уточнение. През епохата в Сливен е имало двама души с име хаджи Димитър хаджи Костов, единият учител (той е станал хаджия малко по-късно), другият търговец, но със значителна роля също в областта на образованието (подарил една къща за сграда на училище, спомогнал за създаването на девическо училище и т.н.). За да ги отличават, още съвременниците наричали учителя „даскал Димитър“, а търговеца — Кара Димитър или Димитър Черното (заради мургавия цвят на кожата и черната му брада). За опростяване на нашия разказ и за предпазване на читателя от объркване решихме да слеем, да обединим двете значителни фигури в една, като запазим прякора на търговеца, но проследим житието на учителя — несъмнено по-значителния от двамата, независимо че Димитър Черното е бивал дори член на меджлиса. За опознаване жизнения му път авторът дължи много на неговия пра-правнук инж. Никола Г. Чаракчиев от Пловдив, за любезното съдействие на когото изказва искрена благодарност.

8

Автентично. Сливенската църква „Свети Никола“ (в квартал „Клуцохор“) действително през 1850 г. е била обрана от турска шайка. Повече подробности в: Юбилейна книга на църквата „Свети Николая“. Сливен, 1934.

9

„На ти тебе диш-хакъ“ („Зъбен данък“ — данък, събиран от някои беззаконни турски господари, загдето са си изтрили зъбите, когато са яли от безвластните, раята).

10

„Евет“ на турски значи „да“; „еветчия“ — човек, който на всичко казва „да“; в случая „еветчийство“ е побългарено производно от „еветчия“.

11

Болта — местна (от с. Градец) диалектна дума от епохата означаваща бакалница, „магазин за всичко“ — от хранителни стоки до гвоздеи, подкови, ламарина, че и… вносни напитки.

12

Случаят с двете икони — автентичен.

13

По предание от Сливен — квартал „Клуцохор“ възстановената през 1855 година икона „Св. Николай Чудотворец“ е имала изписана по славянски годината „1222“ и дарителен надпис на цар Иван Асен ІІ. Повече сведения читателят може да намери в цитираната Юбилейна книга на църквата „Свети Никола“.

14

За произхода на Кутьо Ганчев — по-скоро за произхода на видните му синове, на чието име („Братя Кутеви“) днес е назована една улица в Сливен, квартал „Ново село“ — се знае твърде малко. Известно е само, че Ганчо Кутев, бащата на Кутьо Ганчев, е бил човек с непокорен дух, поради който е паднал убит от заптиета в Балкана и е бил погребан край новопостроената тогава църква на с. Ичера. Вж. Сава Ангьозов — „Улица «Братя Кутеви»“, в. Сливенско дело, 22 април 1976.

15

След отпадането на института на аянството през тридесетте години на миналия век, Сливен в продължение на около 35 години (до административната реформа в 60-те години, когато става център на санджак в Одринския вилает с подчинени каази Сливен, Ени Заара (Нова Загора), Ямбол, Бургас, Анхиало (Поморие), Карнобат и Айтос) се управлява от поредица каймаками. Васил Дечев от Сливенския окръжен исторически музей, вероятно най-компетентния познавач на миналото на Сливен и Сливенския край, в непубликувано досега изследване е открил имената и съответно датирал управлението на осемнадесет сливенски каймаками от епохата. В романа читателят неизбежно ще се сблъсква често с управителите на Сливен; за да му бъде спестено адаптирането с непрекъснато сменящите се (средно веднъж на две години) каймаками и тъй като в края на краищата те като личности влияят твърде незначително на описваните събития, от целия списък на В. Дечев избрахме само един — Мехмед Салих бей — и за нуждите на романа го „повишихме“ в несменяем каймакамин докъм 1865 г., когато начело на санджака вече застава мютесариф. Изборът ни бе продиктуван от две съображения: по време на описваното „размирно денонощие в града под Сините камъни“ именно Мехмед Салих е бил каймакамин на Сливен, същевременно той е един от малкото, които са заемали този пост повече от веднъж — също през 1858–1860 г. Смятаме, че това отклонение от документалната истина няма да се отрази на познавателната стойност на романа.

Използувам случая да изразя гореща благодарност на Васил Дечев — не само за предоставената възможност да боравя със споменатото непубликувано изследване, но и за цялата му безкористна помощ и безрезервно съдействие през многогодишния проучвателен и творчески период при работата ми над книгата.

16

Султански указ за реформи от 30 ноември 1839 г., наричан още Гюлхански хатишериф на името на двореца Гюлхане („Павилион на розите“), където е издаден. С него се прокламират някои данъчни реформи, дават се гаранции за живота, имота и честта на всички поданици, верска търпимост и пр. Имал половинчат характер и практически не е засегнал феодалния ред на империята.

17

За причините, накарали Георги Трънкин да излезе хайдутин, съществуват различни версии. Най-популярната от тях (напр. в сборника Дорде е Стара планина. Съставител В. Дечев, С., Наука и изкуство, 1968) разказва, че той често ходел по сборовете да се бори с пехливаните. Веднъж надвил един турчин, който имал славата на непобедим. Недоволните зрители турци подучили пехливанина да удари плесница на победителя. Георги му отговорил с такъв юмрук, че му строшил няколко ребра. След тази случка за него нямало сигурност и той се принудил „да хване балкана“. Тук предпочетохме да свържем началото на неговото хайдутство с обира на църквата „Свети Никола“ — събитие, предизвикало навремето си значително раздвижване на духовете в Сливен.

18

За доста нецензурния речник на учителя Димитър Инзов са запазени твърде много сведения от епохата. Тук ще приведем само един цитат — от д-р Д. Минков в Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, 1923, кн. І: „… учителят Димитър Инзов, родом от Трявна, известен под названието Даскал Димитър или Даскалчето, а най-вече под названието Злъчката… Твърде интересна е биографията на този комик, но ние не можем да влезем в подробности… Ще кажа само накратко, че Димитър Инзов беше homo multiplex: той беше стихотворец, лекар, хирург, учител, актьор, иманяр (малджия) и малко циник в изразите.“.

19

В интерес на романа тук допущаме малко отклонение от истината, като състаряваме Анастасия Д. Желязкова — представяме я 13-14-годишна (на тази възраст е било „настъпващото моминство“ на девойките от епохата), докато по това време Анастасия е била на 10 години.

20

Малко отклонение от истината. При завръщането към родния град керванът, с който се е движил и Добри Чинтулов, на два пъти — в Хаинбоаз и при с. Бинкос — е бил нападан, но и двата пъти от турци-разбойници за обир.

21

Изпратеното писмо и цитираните откъси — автентични.

22

Имената на сливенски учители от началото на ХІХ век, преподавали по примитивните правила на килийните училища. Хаджи Илия бил и баща на станалия по-късно виден възрожденски учител Сава Доброплодни.

23

Малко отклонение от истината: Яни Сотиров е бил само ученик на Цукалас, наследил го като преподавател, а три години по-късно отишъл да следва в Атина. Върнал се в Сливен след завършване на висшето си образование (1846), той се опитал да възроди елинизма, като открил гръцко училище, но напълно безуспешно — „едва не умрял от глад“, както пишат съвременници на събитията.

24

Зарафина Яндова (по баща Узуннойкова) е една твърде бележита личност от епохата, за съжаление почти напълно забравена. Родена в 1820 г., в Сливен, тя се преселва с родителите си във Влашко и там — в Дудещи и Букурещ — получава твърде солидно образование. През 1838 г., се връща в родния си град и в дома на баща си открива първото българско девическо светско училище (две години преди Анастасия Димитрова в Плевен), където учи сливенските девойки „хем на българско четмо, хем на гергйов и канава“, т.е. съчетавала общообразователните предмети с обучение по ръкоделие, домакинство и пр. По-нататък преподавала в квартал „Клуцохор“, отново в Сливен, после в Ямбол, с. Калояново и т.н., като Освобождението я заварва на учителския й пост. Починала в 1899 г.

25

Случаят с леконравната калугерка-учителка — автентичен.

26

Юз — сто; юзче — шишенце от сто грама.

27

Есирлий — днес с. Блатец, Сливенско; в случая думата е за прочутата ракия от Блатец, смятана и днес за деликатес.

28

Виното кираца, а също споменатите по-нататък в книгата шевка и папазка, са типични за Сливен и Сливенския край вина — черни, гъсти и много силни. За гъстотата на някогашната сливенска шевка В. Д. от Сливен разказваше на автора, че в детските си години бил направил опит дали наистина „може в кърпа да се носи“; той налял в една кърпа, свързана на четири, понесъл я и „на десетина крачки капваше по една капка“.

29

Домът на Али ефенди е запазен, намира се на ул. „Георги Тилчев“ 3 в централната част на Сливен и е притежание на Марин и Надежда Стефанови. През май 1981 г., авторът, заедно с Васил Дечев, го посети, отзивчиво посрещнат и разведен навсякъде от любезните собственици. Домът действително има 14 (!) стаи и е с твърде интересно и характерно вътрешно архитектурно решение. Изненадващо, но той не е под закрилата на държавата и е във видим упадък — поддържането на огромното здание съвсем естествено затруднява стопаните. Авторът далеч не е убеден, че къщата не следва да се обяви за архитектурен паметник — в края на краищата тя е български възрожденски строеж!, — но във всички случаи трябва да бъде опазена като исторически паметник, свидетел на важни събития от борбите на българския народ против поробителите!

30

Казан — днес гр. Котел.

31

Малко отклонение от истината — въздигането и „господаруването“ на прочутия Шибил е станало малко по-късно, около 1853 г. Тогава, във връзка със започналата Руско-турска война, трябвало да се построи табия (укрепление) приблизително на мястото, където се сливат Градешката река и Луда Камчия. За началник на строежа властите се спрели на турския циганин от Градец Мустафа Шибилюоглу, познат накратко като Шибил, мъж с бабаитска осанка и потиснически нрав. При строежа на табията Шибил въвел желязна дисциплина, като изстисквал докрай силите на събираните на ангария българи, с което спечелил уважението и закрилата на властта. Той използувал създалото се положение, като за няколко години станал фактически господар не само на Градец, но и на целия край — упражнявал нечуван терор над населението, включително турското, грабел, изнудвал, нерядко и убивал.

32

Подмамена от положението и разбогатяването на Шибил, при него отишла и заживяла хубавата българка Дженда Христова, по баща Георгева, майка на четири деца. По този повод в с. Градец, Сливенско, все още се пее песен, която (на градешки диалект) започва така:

33

Благодаря.

34

Авлиени — днес с. Асеновец, Сливенски окръг.

35

Мариино кладенче — прочуто хайдушко сборище северно от с. Крива круша, Сливенски окръг.

36

Равно буче — известно хайдушко сборище северно от с. Медвен, Сливенски окръг

37

Пею Зинов, познат като Буюклията или Палабуюка — един от най-прочутите хайдути и хайдушки войводи от средата на ХІХ век. Роден в с. Козосмоде (Козарево), сега квартал на гр. Твърдица, Сливенски окръг, в 1828 г. Учил. „хайдушкия занаят“ най-напред при войводата Бойчо Цеперански (срв. бел. 40), после дълго бил в дружината на своя добър приятел Димитър Калъчлията (срв. бел. 26), а успешно водил и самостоятелна дружина. Заловен в сражение през 1856 година, бил осъден на затвор и лежал в тъмниците на Одрин и Цариград. След излежаването на присъдата скъсал с хайдушкия живот, заселил се в с. Гелинджик. (Победа, сега Димитър-Ганево, Толбухинско), където се занимавал със земеделие и починал през 1896 г.

38

Хаинето — днес с. Гурково, Старозагорско.

39

Кой е бе? (тур.).

40

Бургуджий — днес с. Горно Александрово, Сливенско.

41

Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев) — прочут хайдутин и хайдушки войвода, роден около 1826 г. в с. Торлак махле, днес Загорци, Сливенски окръг. Бил ученик на войводата Бойчо Цеперански, после и самостоятелен войвода; Панайот Хитов (Моето пътуване по Стара планина, С., БП, 1962), го нарича „един от най-знаменитите български войводи“. Описанието на външността му в книгата е автентично.

42

Хубост на света (тур.).

43

Кючук — малък (тур.).

44

Чанакчии — днес с. Долно Паничерево, Старозагорски окръг.

45

Всички подробности за външността, облеклото, „чичеклика“, пауна и пр. на Добри Желязков са автентични. За повече подробности срв. Георги Козаров, Добри Желязков Фабрикаджията. С., 1934.

46

Мюдюр(ин) — управител (тур.); в случая става дума за турския управител на фабриката, който наистина нямал намеса в производствените въпроси, те са били от компетентността на Добри Желязков, но поне номинално е имал в ръце общото управление като официален представител на Високата порта.

47

Епитроп — църковен настоятел; епитропия — църковно настоятелство.

48

Случката и поговорката са автентични, но с едно малко отклонение — онзи, който е счупил бърдака, не е бил Бяно Силдаров, а друг „един торлак от рода Бовчоолар“; срв. Д-р Георги Миркович. Униатското движение по черковния въпрос. Сливен, 1897.

49

Описаните тук, а също и на няколко места по-нататък в книгата случаи от детството на Хаджи Димитър са автентични, включително заканата му към чорбаджиите и предсказанието на хаджи Гендо. Срв. Захари Стоянов. Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата. Пловдив, 1885, също Д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924.

50

В случая думата сергия се отнася за равната площадка край долапите — тепавици или бари, — които служат да се простират на тях за съхнене мокрите шаеци, губерите или другите тъкани.

51

Прозвището на Димитър Инзов и подробностите по борбата срещу гърцизма — автентични.

52

Къщата, макар и многократно преправяна, съществува и днес в Сливен, на ул. „Иречек“ 12, напоследък бе реставрирана много представително.

53

Ферманът, един наистина бележит документ за прелома на българите в икономиката на Турската империя, се пази и днес. Той е почти еднометров, украсен със султанска тугра и орнаменти от виещи се клонки и златни звезди. В отчасти осъвременен превод текстът му гласи: „Славний ми справедливи кадийо, държавни чиновници, сливенски войводо, бирнико и почтени граждани на Сливенската кааза — да ви бъде известно, че като пристигне настоящата висока заповед, отнасяща се до сукната, които служат за облекло на редовната ми имперска войска, надзора за изпълнение, тъкането и внимателното им изработване е възложено на Добри Желязков, жител на Сливенската кааза, достойнствата и способностите на когото нам са засвидетелствувани. Той ще приведе в ред всичко от дума на дело и ще разкрие такива неща на работниците, които в действителност те не знаят. Такива лица като него, находящи се в империята, са заслужили моето царско благоволение. Преди всичко той ще е свободен от данък и другите тегоби на държавата ми, поради което е издадена царската ми заповед. Следователно внимавайте, щото от 1252 година да не искате от него никакъв данък и други подобни тегоби, за която цел е издаден настоящият ми ферман — за опрощаването завинаги на данъка му, който ферман е съобщен и предаден нему. И тъй вие, мои кадийо, войводо, бирнико и почтени гражданино, да ви бъде известно, че откакто пристигне високославният ми ферман, ще действувате съгласно смисъла на султанската ми заповед, и то според както е обяснено по-горе, тъй че отсега нататък няма да му искате данък и други подобни даждии. Гледайте да се съобразите със заповедта ми и да не правите противното. Настоящият ферман се издаде и написа днес, на 28-и шевал 1251 година.“.

54

Сурет — платежно нареждане (тур.).

55

Споменатият сурет (платежно) с дата 21 мухарем 1254 (27. IV. 1837) е запазен и благодарение помощта на Ж. П-в от Сливен авторът притежава фотокопие от него. За разширяване и модернизиране на производството с него е отпусната голямата за епохата сума 56 000 гроша.

56

Че споменатите бьолюкбашии са започнали като разбойници, срв. П. Хитов, Как станах…, стр. 49.

57

Малко отклонение от истината — за нуждите на романа тук малко състаряваме видния възрожденски учител Димитър Русков, който е започнал преподавателската си дейност няколко години по-късно, обаче всички останали биографични сведения за него са автентични. Този бележит син на с. Градец и България досега твърде несправедливо е бил осъждан на подценяване и даже забрава, най-често потулван зад гърбовете на баща му Руско Чорбаджи и на сина му Руско, познат повече като генерал Радко Димитриев, докато той положително не им отстъпва по ръст и заслуги. Авторът ще се радва, ако тази книга бъде само начало на повторното опознаване на този крупен наш възрожденски деец и признаване на голямото му народополезно дело.

58

Прочуто гръцко училище („Велика народна школа“) в Цариград, ползувало се със славата на най-добре уредено и с най-високо ниво на преподаване.

59

Биографиите на Г. С. Раковски са толкова много, че е невъзможно, а и ненужно да бъдат изброени. От трудовете за него, сравнително най-изчерпателни и близки по издаване, ще препоръчаме главно два: Михаил Арнаудов. Георги Стойков Раковски, живот, дело, идеи. С., Наука и изкуство, 1969, и Веселин Трайков. Георги Стойков Раковски, биография, С., БАН, 1974. За някои от малко познатите епизоди от живота му срв. студията: Михаил Арнаудов. „Невъзможният образа“ на Раковски. Някои тъмни епизоди от живота на революционера през 1853–1854 г. — в: Дела и завети на бележити българи, С., ОФ, 1969.

60

Тук се изкушаваме да цитираме изцяло описанието на Раковски, както то е направено от Йосеф Барак, редактор на чешкия вестник „Народни листи“, в което се възпроизвеждат впечатленията от малко по-късна епоха на Васил Стоянов — според нас най-пълния и най-добър словесен портрет на „бащата на българската революция“: „Този юнак (Б.а. — Раковски) беше решителен и постоянен, имаше неустрашимо сърце, дух твърде весел, жив, еластичен и извънредно енергичен, ако и да не беше често пресметлив, както трябваше да бъде. Раковски беше хубавец, имаше ръст висок, тяло здраво, жилесто и костнато, снага права, ход отмерен с твърди и смели крачки, плът бяла, коса черна и гъста, мустаци също черни като въглен, зрак ясен — същински белег на неустрашим хайдутин, — чело високо, вежди черни и почти винаги начумерени — пак белег на опитен, дълго време преследван хайдутин, — нос, уста и шия Раковски имаше средни и изобщо намираше се винаги в най-добро здраве. Само на лявата му ръка липсваха последните два пръста, които беше изгубил в кървав бой с турците. От друга страна, Раковски беше почти винаги весел и в общество, особено гдето имаше госпожи, твърде забавителен и закачка. На драго сърце приказваше за своя живот. Говорът му беше гладък, приятен, привлекателен и убедителен: гласът му беше ясен, звучен, даже — когато го изискваше нуждата — приличен на гръм. С една реч: Раковски беше извънредно надарен…“ Срв. Йосеф Барак. Георги С. Раковски; в сборника: Ютро, издадено в полза българска майчица. Прага, 1883.

61

За споменатият Боян войвода няма абсолютно никакви исторически сведения. Не е известно дали Раковски действително е вярвал в неговото някогашна съществуване, или го е измислил, за да буди националната гордост на българина, но неговото име и походът му са намерили място в съчиненията на големия котленец. Както Иван Драганов от Раково, ревностен изследовател на миналото на своето село, обърна внимание на автора, нему са посветени следните стихове от „Няколко речи о Асеню Първому и сына му Асеню Второму“ от Г. С. Раковского, у Бялград… 1860 г. в раздела „Бойан войвода или Българскы поход в Горнйъ Моравйъ и в Боемийъ“ (Цитатът правописно и стилово силно осъвременен:

62

Тъй като аршинът е бил мярка между 0,68 и 0,71 м, следва, че стената е била около 10 м висока.

63

Биографичните сведения за Бойчо — автентични, включително изумителното бягство от сибирската крепост (по сведения, които авторът не можа да провери, касаело се е за Иркутск) и жестоката гибел на брат му. За него съвременниците пишат Панайот Хитов, Филип Тотю (той е запазил и „хайдушкия закон“ на войводата Бойчо) и др.; за всички той е най-бележит от войводите в средата на ХІХ век и учител на такива прочути войводи и революционери, като Димитър Калъчлията, Пею Буюклията, Желю от Черкешлий, Желю от Ямбол, Панайот Хитов, Филип Тотю и т.н., и т.н. Бил е родом от тревненските колиби Цепераните, от които произлиза и името му Цеперански.

64

„Страхлив търговец — ни печалба, ни загуба“ (турска поговорка).

65

Ески Заара — днес гр. Стара Загора.

66

Малко отклонение от фактите — Костаки хекимина се е установил в Сливен малко по-късно от описваното време. Другите сведения за него в книгата са достоверни.

67

Умоляваме читателя да не се опитва да си състави точна представа за турската парична система от епохата и го съветваме за размера на дадена сума да съди по отношението на героите към нея — тя е толкова объркана, че изучаването й затруднява дори специалистите. И най-странното е, че съвременниците са се оправяли превъзходно в нея… дори когато са били неграмотни. Причината за изключителната бъркотия се крие в това, че грошът, основната парична единица на Турция, е бил сравнително стабилен до първите години на ХІХ век (тежал е средно 12,65 г. и е имал съдържание на сребро 12,41 г.), после обаче многократно е бивал обезценяван, като предишните монети са оставали в обръщение с по-високата си стойност спрямо по-късните. Например при султан Махмуд ІІ грошът е обезценяван на два пъти: до 1819 г. той е бил с тегло между 6,15 и 8,56 г. (сребро 4,50 г.), а след тази дата — между 2,75 и 3,45 г. По времето на султан Абдул Меджид, за когато се отнасят събитията от нашия разказ, грошът е вече с тегло 1,22 — 1,42 г., ще рече повече от 10 пъти по-лек (респ. по-евтин) от същата монетна единица от началото на века. Скъпият грош от властвуването на султан Селим ІІІ се е делял на 40 пари, като в обръщение са били и други монети: бешлик — 5 пари, онлук — 10 пари, ирмилик — 20 пари или 1/2 грош, юзлук — 100 пари или 2,5 гроша. Бъркотията се допълва от това, че в по-късно време някои от тези имена на монети се отнасят вече не към парите, а към грошовете: бешлик е вече 5 гроша, а онлук — 10 гроша. Повтаряме, че в обръщение са били и по-скъпите стари пари (затова в речника на поданиците на турската империя е имало понятия, като „махмудия“ — монета, сечена по времето на Махмуд, „меджидия“ — от властвуването на Абдул Меджид, и т.н.). В случая очевидно става дума за юзлук — 100 пари от стария грош или 2,5 гроша, които отговарят на около 23,3 гроша, сечени от Абдул Меджид. Следователно лекарската такса на Костаки хекимина е била значителната за времето си сума от около 46 гроша! На онези, които искат да се запознаят по-основно с въпроса, бихме препоръчали интересната статия на Любен Беров: Първите циклични кризи на европейския капитализъм и стопанската конюнктура в българските земи през ХІХ век. Исторически преглед, 1978, кн. 6, стр. 22.

68

Меджидия — златна турска монета (лира, алтън) по името на султан Абдул Меджид. Равнявала се на 100 гроша или на 68 от по-старите, Махмудови грошове.

69

Случката, която се споменава тук, не се съдържа в нито една от двете познати автобиографии на Панайот Хитов. За нея разказва само старият сливналия Стефан С. Султанов („При стария поборник“, в. Сливенско дело от 11.12.1980), и то като научена лично от устата на Хитов. Ето съответния откъс от спомена му (разказан в пряка реч от Панайот Хитов):

„Али ефенди… беше кадия в Сливен, но не съдеше по право. Българин ли си, и прав да бъдеш, пак ще те изкара виновен… Омразен човек! Омразен и лош! А пък аз… намразих го още като дете. Тогава той осъди едно наше момче, загдето отказало да се потурчи. Момчето се казваше Димитър. Туй беше в края на януари 1841 година. Изкараха момчето полуголо от затвора. Гърбът му беше син и кървав. С огън го горили. На места кожата му бе одрана. Ноктите на ръцете и краката му бяха изкъртени с клещи. Много мъки изживяло момчето, но не отстъпало, държало си на своето. Доведоха го на Аба пазар. Изкачиха го на едно високо място, да го видят всички. Аз бях кацнал на върха на салкъма. С ушите си чух, когато джелатинът му каза: «Момче, помисли за себе си! Спаси главата си! Млад си още, язък за тебе! Приеми нашата вяра и туйто! Не се погубвай…»

Отиде при него и кадията Али ефенди:

— Димитре, от тебе зависи да те пуснем още сега. Такова е нареждането на падишаха. Кажи, приемаш ли чалмата?

Димитър го изгледа с погнуса и го заплю.

Джелатинът отсече главата му. Бликна кръв. Аз скочих от салкъма и хукнах към дома. Заклех се още тогава, порасна ли, ще отмъстя за Димитър.“

Този разказ не се подкрепя от никакви други документи от епохата, нито от издирванията на такива сериозни изследователи, като напр. д-р С. Табаков. Тъй като обаче авторът няма основание да се съмнява в добросъвестността на свидетелствуващия Стефан С. Султанов, допуща, че е възможно старият войвода наистина да го е продиктувал на младия си (тогава) почитател като едно допълнително морално оправдание за по-нататъшните си действия срещу Али ефенди. Точно по същите съображения в книгата приехме за достоверна случката с мъченика за вярата Димитър, позовахме се на нея и ще се позовем и по-нататък.

70

Автентично.

71

Текстът автентичен — срв. Библиотека д-р Иван Селимински, кн. ІХ, София, 1928, стр. 66.

72

Автентично — приблизително това е било времето, когато формите „вие“ и „господине“ не само се утвърждават в речника на българина, но понякога вземат и прекомерни размери. За илюстрация ще посочим откъси от писма на сестрите на Раковски до техния брат. Писмо на Неша от 1853 г. започва с: „Почтено те поздравяваме, брате г. Георге, да знаиш как сме живу и здрави и молим бога за ваши здрави“ и завършва: „Аз, покорна ваша сестра Неша Стойкова.“ А писмо на Нанка от 10 юни 1855 е с обръщение „Гуспудине господин Георги Стефану“ и след изложение, в което формите „вие“ и „ти“ са безразборно смесени, завършва с: „Ваша доброжелателка и единоотробна сестра Нанка Стойкова.“.

73

„Горко на победените“ (лат.).

74

Типичен сливенски израз, който се употребява и днес; означава безсмислено и неоправдано обикаляне.

75

Намирало се е на ул. „Чайковски“, в близост до ул. „Д. Полянов“. В него най-напред е преподавал споменатият Георги Цукалас, след заминаването на когото е било преустроено в девическо.

76

Случаят автентичен.

77

Хондрокефали — дебелоглави (гр.).

78

Буквално „великата идея“ (гр.) — политически план от първата половина на ХІХ век за обединяване на християнското население от Балканския полуостров под духовната, а в бъдеще и под политическата власт на гърците.

79

Тъй като по-нататък в книгата няма да стане дума повече за синовете на Йоргакии чорбаджи, редно е тук да отделим няколко реда за тях.

Йоргаки, в други документи от епохата наречен Георгаки, е историческа личност, играла в общи линии твърде неблаговидна роля чак до Освобождението. Някои говорят за него като за „кмет“, други (напр. З. Стоянов) „чорбаджия, на който нофузът (т.е. влиянието) се почитал и в конака“. За щастие нито едно от трите му деца не са му приличали по разбирания и са оставили спомен на почтени и родолюбиви българи. Специално синовете му са получили добро образование за времето си; Димитър Георгакев Димитров е бил дълги години уважаван учител в Сливен, а брат му д-р Петко Р. Димитров завършил медицина, служил във войската и смъртта му го заварила (1908 г.) като дивизионен лекар.

80

Всички Чинтулови песни в книгата са представени по сборника Добри Чинтулов. Стани, стани, юнак балкански. Подбор и редакция Никола Табаков, С., БП, 1973, който лично ние приемаме като най-авторитетен по отношение на текст, осъвременен правопис, датировка на стихотворенията и т.н.

81

„Тук ела, тук!“ (тур.).

82

„Помооощ!… Помооощ!…“ (тур.).

83

Описаният случай, при който Георги Трънкин е убил няколко турци при воденицата на майка си, е автентичен, макар и с няколко разлики — станал е по-късно, когато вече е бил хайдутин и при брат си Христо е имал най-сигурното си убежище, както и в някои второстепенни подробности; срв. сборника Дорде е Стара…, стр. 72.

84

М. Д. от Сливен (родом от с. Гледачево), сега живеещ в Москва, разказа на автора следния интересен обичай, вече позабравен и непрактикуван в Сливенския край: когато се коли гергьовското агне, в кръвта му се топи коприва и се окача на портата — да жули и не допуща да преминат злите духове.

85

Сливенска диалектна дума от епохата — означава „на бос крак“.

86

„Килията“ действително е съществувала, и то точно в описания тук вид (размерите, превърнати в метри, са 3,25 дължина, 2,5 ширина и 2,2 височина), който сме заимствували изцяло от статията на Георги Козаров, кмет на Сливен преди половин век, „Писателската килия на Добри Чинтулов“, в. Изток, Сливен, бр. 105 от 19. ХІІ. 1936. В същата статия Г. Козаров говори, че там „някога учителят-поет пред мъждеещия огън и лоена свещ е съчинявал и писал бунтовните си песни, свирил ги на цигулка и пеял с доверените си ученици за широка анонимна разгласа между българите в турската държава. А младежта ги заучаваше и широко разгласяваше“.

87

Желязната врата — проход в Стара планина до изворите на Камчия, на пътя Сливен — Елена.

88

Сега съответно селата Радинка, Ниска поляна и Пивки дол (последното вече необитаемо), Сливенско, на северозапад от Котел.

89

Тук се налага известно уточняване. Смъртта на Ненчо кехая и Райно е исторически факт, датиран приблизително към 1845–1847 г., песните за който се пеят по този край и най-вече в с. Ичера и до днес. При убийството е бил и по-малкият син на Ненчо, Славчо, който според преданието съобразително се представил за румънче-чираче на кехаята и с това спасил живота си. За престъплението няма запазени официални документи, а в песните (авторът притежава три различни варианта за същото събитие) и в някои мемоари, където то е описано (напр. П. Хитов. Как станах…), не се споменават имената на убийците-турци. По тази причина тук запълваме празнината с името на Мустафа Юсменоглу, който действително през тази епоха е върлувал с шайката си в Сливенския балкан, покровителствуван от брат си Гаваз Ахмед, чиновник в сливенската полиция. За подробностите около убийството на Ненчо кехая и сина му — както и за другия му син Славчо по-нататък книгата — авторът получи щедра и безкористна помощ от техния далечен потомък (правнук на Славчо) Кирил Кънев от Бургас и възможността да работи със събраната от него богата и безупречно точна документация за рода му, за което тук му изразява своята искрена благодарност.

90

„Бог е милостив“ (тур.).

91

Бонела — вилица (диалектна дума от Сливен и Сливенско).

92

Струване — диалектна дума от Сливенско; означава помен или панихида.

93

Терзобас — днес село Голямо Шивачево, Сливенско.

94

В случая думата не е за едноименния връх в Елено-Твърдишкия дял на Стара планина, а за известното хайдушко сборище в подножието му.

95

Фльорца — лека жена (рум.).

96

Песента е автентична, записана от Любен Каравелов и публикувана в редактираните от него мемоари: Панайот Хитов. Моето пътуване… стр. 129 — 130 и забележката под черта, откъдето я преписваме дословно.

97

През епохата са действували двама видни хайдути и хайдушки войводи на име Желю — съвпадение, което днес много затруднява историците при разграничаване на подвизите им. Единият Желю — Желез Добрев Железчев — от с. Черкешлий, днес наречено на негово име с. Желю войвода, Сливенско, другият — Желю Чернев от Ямбол (по други данни от с. Карапча, днес Маломир, Ямболско), познат повече като Дядо Желю войвода. Специално за подвига в Чалъкавашкия проход, станал основа на повестта „Изгубена Станка“, Никола Д. Николов установи (Военноисторически сборник, 1964, кн. 6, стр. 87–88, и Литературна мисъл, 1965, кн. 1, стр. 153–157) категорично, че е дело на Желю от Черкешлий. За същото събитие — спасяването от Желю на две жени, буля и зълва — е запазено предание в с. Желю войвода, което се помни и днес; описано е и в неиздаден ръкопис на Димитър Димов, бивш учител от с. Желю войвода (починал 1953 г.), който се намира в Окръжния исторически музей в Сливен. Външното описание на Желю войвода, дадено в книгата, е по Ил. Р. Блъсков (Изгубена Станка, ІІ издание, Русчюк, 1867), който го е познавал лично. Няколко думи за по-нататъшната му съдба. Бил е заловен заедно с Калъчлията през 1859 г. в Шумен и осъден на три години затвор. След излежаване на присъдата Желю оставил хайдутството и се заселил в с. Метличина, Провадийско, където живял от 1863 до 1871 г. После се завърнал обратно в родния Черкешлий, изкарал твърде тежки старини, но все пак доживял да види свободата — починал на 21 април 1878.

98

Стойко Попович, бащата на Раковски, е починал на 8 август 1853 г.

99

Ески Джумая — днес гр. Търговище.

100

Заглавието на книгата, преводачът, годината на изданието и текстът — автентични. По-нататък също и приложените обяснения на непознатите думи. Правописът отчасти осъвременен.

101

Горчивите оценки, които тук слагаме в устата на поручик Корзухин, отразяват съвършено точно състоянието на Русия към описваната епоха. Самият цар Николай І „със своя безспорен, макар и тесен, плитък и едностранчив ум“ (Е. В. Тарле — „Крымская война“, Второе исправленное и дополненное издание, І, Москва-Ленинград, Издат. Академик наук СССР, 1950) страдаше от болезнени амбиции да засенчи всички най-велики владетели от историята и в същото време притежаваше истинска „дарба“ да се огражда от некадърници — като се започне от канцлера Карл Василиевич (всъщност Вильгелмович) Неселроде, който „до толкова приличаше на Метерниха (съзнателно стараейки се да му подражава), доколкото изобщо бездарният и ограничен човек може да прилича на умния и даровития“, та се стигне до „злостния, нагъл, полуграмотен и тъп фелдфебел“ генерал Иван Онуфриевич Сухозанет, който, в качеството си на президент на Военната академия, въздигаше в култ сляпата дисциплина и не криеше пренебрежението и ненавистта си към науката. За решителните преговори в Цариград царят избра един от тримата си фаворити — генерал-адютант княз Александър Сергеевич Меншиков, човек сам по себе си образован и владеещ почти всички европейски езици, но избухлив, високомерен, нетактичен, с никакви дарби на дипломат (впрочем точно както беше министър на военноморските сили, без изобщо да се е качвал на кораб в качеството си на нещо повече от обикновен пасажер) и там стана лесна плячка на такива опитни вълци, като посланиците на Англия и Франция лорд Стредфорд-Редклиф и маркиз Лавалет; като награда за този му провал по-късно цар Николай му повери главното командуване в Крим, за да провали със същия успех и войната. А главнокомандуващият Дунавската армия беше генерал-адютант княз Михаил Дмитриевич Горчаков, „съвсем лишен от пълководчески дарби“, дори и от способност за самостоятелно мислене — в продължение на почти четвърт век той се бе съвсем обезличил като служител на друг от фаворитите на Николай, тираничния фелдмаршал Паскевич, „княз Варшавски и заместник на царя полски“ (т.е. на Николай в качеството му на цар и на поробената Полша).

102

Позицията на руския царизъм, накратко изложена тук чрез думите на Корзухин, отговаря напълно на действителността. И без да е специалист по въпроса, авторът ще си позволи да изкаже становището, че именно тя, възникнала при Николай І и доразвита от Александър ІІІ и Николай ІІ, и неостанала скрита за научения от дългото робство на прозорливост българин, е първопричина за появилите се по-късно русофобски настроения и течения в България. Патологичните амбиции на цар Николай І действително са определили генералната линия на политиката му — да създаде всеславянска (и не непременно чисто славянска) империя под своя власт. В потвърждение на казаното ще приведем няколко цитата от видния съветски историк академик Евгений Викторович Тарле (цит. съч.): „Николай предложил на Сеймур и британското правителство такъв план: дунавските княжества (Молдавия и Влашко), които още и сега фактически образуват самостоятелна държава “под мой протекторат", това положение ще продължи. Същото това ще бъде със Сърбия; същото и с България." (стр. 146). (В плана на Николай, предложен през януари и февруари 1853 на Англия „за полюбовно разделяне на Турция“, се съдържа следното недвусмислено намерение:) „Завземайки Мала Азия от Кавказ до азиатския бряг на Босфора, осигурявайки си сигурен тил както в Кавказ, така и на Балканския полуостров, където Сърбия, България, Черна гора, Молдова и Влашко «ще се превърнат в руски губернии» («превратятся в русские губернии»), царят после спокойно може да изпрати няколко дивизии на юг от Мала Азия…“ и т.н. (стр. 146–147).

Печална истина е също, че тези болни стремежи са били подхранвани и дораздухвани от панслависти и угодливи царедворци, които са стигали дотам недвусмислено да въздигат цар Николай І до „всеславянски цар“, че и до „земен бог“.

103

Даулите — местност на стария път Сливен — Елена, сега Тътените.

104

Къшлакьой — днес село Зимница, Ямболски окръг.

105

Случаят със заколването на двете момчета и с определения откуп 10 000 гроша на Иван Кючуков от Драгоданово, също и подвигът на Вълю Петрунов, споменат малко преди това — автентични. Срв. Записки на Никола Ив. Кючуков, Сливен, 1900.

106

Пашакьой — днес с. Маленово, Ямболско.

107

Авторът държи да се разграничи от дивашката сцена, която е описал на това място — въображението му не е способно да роди подобна извратеност. „Състезания“ и изобщо забави от подобен характер не са били чужди на робството; специално разказаното е заимствувано почти буквално от спомените на. Панайот Хитов. Как станах…: „Много зле постъпвали… и със старите бабички. Щом заробвали някое село, те започнали да се веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали на старите бабички откъм задната страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсия и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепсията. Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили със момите и младите жени, които падали в ръцете им!“.

108

Есирлий — днес село Блатец, Сливенско.

109

„Каквото е писано, не може да се развали“ — турска поговорка.

110

Става дума за обичайната за епохата лихва, която също е огромна — равнява се на 30%. И макар че читателят малко трудно ще се ориентира в доста обърканата турска парична система (в случая нека да се знае само, че основната монета е била грошът, а парата се е равнявала на 1/40 от гроша), тук ще приведем един цитат от спомените на Филип Тотю войвода (Филип Симидов. Прочутият Филип Тотю войвода, С., ОФ, 1972), който твърде красноречиво характеризира лихварството през епохата: „… заемодавците бяха жестоки и безбожни в кожодерството си по размера на лихвите. Тъй напр. длъжникът, като попитваше лихварина колко лихва ще му вземе на стотях грошове в месеца, безбожният лихварин засмяно и със сладка като мед приказка му отговаряше: «Ех, бай Стояне, нали знаеш, комшии сме, познайници сме, та бива ли да ти вземам много, сиромах човек си, лесна работа е, ще ти взема на грош по пара.» Неграмотният длъжник, който не може да си направи скоро сметката, приема парите и си отива. А после? Ето какво излиза: лихвата не е 12, 15, 18 или 20 на стотех, а излиза безсъвестната лихва 30 на стотех! На гроша и пара лихва в месеца е по 100 пари месечно на 100 гроша, а за 12 месеца по сто пари са 30 гроша на стоте гроша в годината… Такива дългове се плащаха през цял живот и в наследство!“.

111

Автентично — Иван Кючуков, фурнаджия и воденичар, действително е взел заем 10 000 гроша при лихва 5% месечно или 60% годишно, за да изплати откупа за живота си. В цитираните вече Записки на… на сина му Никола лихварят неизвестно защо е наречен А-бей, име, каквото не съществува сред турците. Никола Ив. Кючуков го назовава още „съучастник на разбойниците“.

112

Шарпана — диалектна дума от Сливенско, по произход от турско-арабската „шарпхане“ — возен на колела нарочен съд (кораб) за превоз и мачкане на грозде и шира.

113

Касъмово или Касъм-баба — днес с. Чинтулово, Сливенско.

114

Източната или както е повече известна, Кримската война (1853–1866) остава настрана от нашия разказ и затова в романа ще бъде описано само отражението от нея в Сливен и Сливенския край; по същата причина досега, а и занапред няма да бъдем особено придирчиви към нейните исторически подробности и точни датировки. За по-любознателния читател обаче тук ще дадем в сухо изброяване по-важните моменти от нея.

След цяла поредица грешки и нетактичности, допуснати в Цариград, княз Меншиков прекъсва преговорите и на 21 май 1853 напуща турската столица на борда на бойния кораб „Громоносец“ с което дипломатическите отношения между двете страни са прекъснати. На 14 юни с. г. Русия окупира княжествата Влашко и Молдова, васални на султана, и излиза на Дунава. На 4 октомври Турция официално обявява война на Русия. Същата есен руската Дунавска армия обсажда Силистра (в обсадата е участвувал младият тогава офицер граф Лев Николаевич Толстой), но в деня на заповядания пристъп се оттегля отново на левия бряг на Дунава. На 18 ноември с. г. адмирал Павел Степанович Нахимов нанася тежко поражение на турския флот в залива на Синоп и практически напълно го унищожава. През декември с. г. флотите на Англия и Франция влизат в Черно море под предлог, че трябва да защищават Цариград от русите. На 15–16 март Англия и Франция (а през януари 1855 и Сардинското кралство) обявяват война на Русия. На 1 септември съюзническите армии извършват успешен десант при Евпатория в Крим и започва обсадата на Севастопол. Обсаждащите съюзнически войски са поверени съответно на главнокомандуващите маршал Сент-Арно, лорд Раглан и Омер паша, а защитата на обсадения град — на същия генерал-адютант княз Александър Сергеевич Меншиков. След нова поредица от грешки, този път от военен характер, Меншиков бива отзован, а защитата се поверява на адмиралите В. А. Корнилов и П. С. Нахимов (и двамата загинали в сраженията), проявяват се и други извънредно способни пълководци, като Е. И. Тотлебен (бъдещият победител при Плевен), А. П. Хрушчов, В. И. Истомин и пр., а руските войници и моряци показват истински чудеса от храброст и упорство. Въпреки героичната отбрана Севастопол пада на 27 август 1855 и Русия е принудена да иска мир. На 16 март 1856 е сключен Парижкият мирен договор, с който войната се смята приключена. Още преди подписването на мирния договор, цар Николай І умира (18 февруари 1855) и бива наследен от царя-освободител Александър ІІ.

115

Автентично — наречен е така през 1944 г., в окръжно до българските индустриалци, издадено от Комитета за чествуването му по повод стогодишнината на първата българска фабрика.

116

Всичко, казано дотук в главата, е напълно автентично — изгонването на Добри Желязков, плесницата му върху лицето на миралая, стачката на фабричните работници. Тук му е мястото да отбележим, че тази е първата работническа стачка както в българските земи, така и в Османската империя.

117

Благодарение помощта на др. Кирил Кънев от Бургас авторът можа да се запознае с неиздадените спомени на д-р Фоти Симеонов от Айтос, бивш адвокат, починал. В тях французите, квартирували в Айтос по време на „Севастополската война“, се описват така: „Френските войски са оставили в Айтос добри спомени. Това се разказва от стари хора, съвременници. Френските войници са разполагали с много пари — златни. Наши съграждани са им продавали продукти, ракия, яйца и вино срещу наполеони. Стари хора бяха научили да говорят френски език… Баща ми дядо Симеон знаеше френски думи: хляб, вода, вино, ракия и др., които помнеше на 90-годишна възраст. Дядо Динко, и той често ми говореше бон камарад и др.“

Казаното за французите в Айтос авторът го приема и за лагеруващите в Сливен, още повече че не е открил никакви данни, свидетелствуващи за противното.

118

Френският транзитен-военен склад („депо“) се в намирал около градинката и паркинга непосредствено южно от църквата „Свети Димитър“, приблизително на мястото на бившото Окръжна управление на МВР. Думата „Дебоя“ е запазена и до днес, макар и най-често напълно неразбираема за населението; до неотдавна е имало улица с такова име в Сливен, а сега така се нарича един от атрактивните ресторантски комплекси на града.

119

Казиното се е намирало около мястото на днешната библиотечна сграда на читалище „Зора“.

120

Забидия — стиснат човек, скъперник (диал.).

121

Казак-алай — буквално: казашки полк.

122

Всички изнесени дотук и по-нататък сведения за дейността на Раковски през 1853–1854 г. — автентични, включително куриозното му преживяване известно време като дервиш (мохамедански калугер). „Тайното общество“, създадено от него следва да се приеме като първата широконационална революционна организация — след относително по-локалното „Сливенско братство“, изградено от Ив. Селимински тридесетина години по-рано. Дълго време българската историография приемаше „Тайното общество“ само като организация, която си е била поставила за цел да разузнава в полза на русите, да им съдействува с водачи и т.н. Едва в по-близко време бяха открити нови сведения за „обществото“, които позволиха на съветския историк В. Д. Конобеев (Българското националноосвободително движение. Идеология. Програма. Развитие. С., 1972) и веднага след него Веселин Трайков (Георги Стойков Раковски, биография…) да изяснят истинското му съдържание. Така получиха обяснение и думите на самия Раковски в автобиографичното му писмо до Иван С. Иванов, с които той дава съдържанието и целта на „обществото“: „… да преуготовлявами народа всягда да бъде готов, щото в благовремие да действува съгласно с русийское напредване в Турция“.

123

На 25 декември 1853 г.

124

Случаят — автентичен. Съобщен е от М. Арнаудов (Из миналото на Котел, С., ГСУ–ИФФ, кн. ХХVІІ, 1, 1931, стр. 30) по разказ на К. Наков.

125

Външността на Добри Чинтулов е предадена навсякъде достоверно. Юрдан Михайлов, който го е познавал лично, го описва (Няколко думи за Добри Чинтулов. Илюстрация Светлина, ХХХ, 1922, кн. VІІІ] по следния начин: „Д. Чинтулов имаше среден ръст, доста пълен, с очила, облечен винаги грижливо, бръсната брада, малки мустачки, поглед проницателен.“.

126

Авторът държи да изрази благодарност на отец протосингела йеромонах Григорий от Старозагорската митрополия, който го запозна със структурата на църковната православна служба и му предостави използуваните тук текстове на гръко-византийската литургия, както и на Димитър Христов от Варна, превел старинния по форма и език текст на български.

127

Случаят е автентичен и е предаден в подробности по спомените на Михаил Греков (Поетът Добри Петров Чинтулов. Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в Сливен. С., 1910), както той ги е записал, разказани от учителя-поет, когато са учителствували по едно и също време в Сливен.

128

Описанието на Сливенската библиотека е автентично, но се отнася за един по-късен етап от развитието й. Допуснахме това отклонение, за да не затормозваме читателя с няколко описания на едно и също нещо. Заслужава да се отбележи още, че по-късно в библиотеката се появил нов, шести шкаф от орехово дърво с надпис „Библиотека, подарена на Сливенското централно училище от родолюбивия хаджи Юрдан (т.е. Иван) Селимински“. На стените била окачени още една картина на същия художник: „Преселването на Българите в Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха“. А в долните чекмеджета на шкафовете се пазели „пълни тела“ (течения) на излизащите дотогава вестници на български, а също и няколко на чужди езици. За времето от 1860 до 1875 г. д-р С. Табаков (История на… т. ІІ) казва, че „библиотеката на сливенските училища била една от най-богатите библиотеки в България“.

129

Не подлежи на спор, че след краткото си хайдутуване в Котленския балкан Раковски е разпуснал дружината си и четири месеца се е укривал „в дома на прелюбезната матер и прелюбезната сестра — Руска Мамарчова и Нанка Стойкова“, както е отбелязал той собственоръчно, има обаче различия в схващанията относно времето на този престой; някои изследователи определят началото му по-късно. Тук ние приехме за достоверна декларацията от 1822 г. на Панайот Хитов пред Народното събрание (срв. Дневници на VІ обикновено народно събрание, редовна сесия, ст. ІІІ, 12), според която „Раковски е стоял в къщи у сестра си (б.а. — Нанка) от «Света Богородица» до Коледа“, което практически означава от средата на август до края на декемви.

130

Действително в този период Неша по мъж Стоян Кирова е изиграла доста неблаговидна роля по отношение на брат си — срв. Веселин Трайков. Георги Стойков… стр. 115, бележка под черта.

131

Веса Стоянова от Котел показа на автора няколко пожълтели листа с такива „златни словца“, записани собственоръчно от Раковски по време на укриването му при Нанка, за което й изразява искрената си благодарност.

132

Шериат — ислямски религиозен закон, по който са били решавани не само верските, но и гражданските съдебни спорове; несправедлив и регресивен той е узаконявал неравенствата и господствуващото положение на „правоверните“ над „раята“.

133

Градският часовник (Сахатя), съществува, макар и невъзстановен, и до днес в двора на Пето основно училище „Иван Лилов“.

134

След погрома на Турция в 1829 г., на западните сили било ясно, че ретроградността на Османската империя и въздигнатото в закон неравенство на поробените от нея народи представлява постоянен коз в ръцете на руската великодържавна политика и повод за експанзия на царизма към юг, с крайна цел Цариград. За да се излезе от неловката ситуация, Англия, Франция и Австрия принудили младия турски султан Абдул Меджид да се съгласи с въвеждане на „танзимат“ (реформи) в държавата, което намерило израз в прогласяването през 1839 г. на Хатишерифа. Тъй като Хатишерифът по същество отменил шериата и противоречел на Корана (отменял привилегиите, признавал равенство пред закона, декларирал свобода на вероизповеданията и преустройство на данъчната система, обещавал съдебно преследване на корупцията и своеволията на „правоверните“ и т.н.), той срещнал яростното неодобрени на мюсюлманите от всички слоеве. Всесилният по онова време пръв съветник на султана Решид паша наистина наредил да се прочете публично по градове и села, но категорично забранил публикуването му, докато чиновниците по места продължавали да робуват на верския си фанатизъм и изобщо не се съобразявала с новия основен закон; незачитането на Хатишерифа се схващало напълно ясно и от поробеното население; специално в Сливен с доза черен хумор се говорело, че цялото съдържание на Хатишерифа се свеждало до „гявура гявур денмиеджек“ — т.е. „на гяурина няма да се казва гяурин“ и толкова. Поради натиска на западните сили стигнало се до комичното положение утвърденият и уж въведен нов основен закон да бъде обявяван и потвърждаван писмено още на два пъти — през 1843 и 1845 г.

Въпреки изричната забрана, българите превели и публикували в две издания „преписат на царскиа саморучный хаттишерифь“ и разпространен нелегално, той станал основа на легалните борби на българите за прилагането му — позовавали се на него винаги когато уреждали своите общински, църковни, училищни и пр. проблеми или търсели справедливост при извършени явни нарушения и беззакония.

Авторът притежава екземпляр от второто издание на български (от 1841 г.), в превод, направен в Габрово, от „Калиста Лука Сопотненца, а прегледа се и исправи от учителя его г. Неофита п. п. Рылца“. Тъй като преводът е преди революционния скок в развитието на българския език, той е направен на онзи старинен стил, който (включително шрифтът) е популярно познат като църковнославянски. Преводът и осъвременяването на цитираните по-нататък текстове от него са дело на автора, който гарантира за автентичността им.

135

Кюрек — строг тъмничен затвор, каторга (тур.).

136

„Думата дума поражда“ — турска поговорка.

137

Тоест чифлик в с. Чаирлий — днес Речица, квартал на Сливен, по посока към Сливенските минерални бани.

138

Около името на спечелилия си съмнителна слава сливенски кадия, внук на Тахир ага, отдавна съществуват неясноти — то се среща ту като Али, ту като Халис; дори човек като Панайот Хитов, лично пострадал от него и му отмъщавал, го нарича и Али, и Халис, а на друго място (Как станах…) направо създава изцяло невярно родословие: „Таираа имаше син — Али бей, но бе человек неспособен. Изпродаде всичко, останали беха само на баща му конаците, които наследи от Али бея син му Халис бей, втори унук на подкования със петали от арнаутина сливенски аенин, тоже пияница, който продаде подир сегашната Руско-турска война дедовите си конаци на Георги Жечков, чифлика в село Чеирли — на селяните…“ и т.н. (стр. 32). По молба на автора Васил Дечев, признатият познавач на сливенската история, направи по задълбочено проучване на въпроса. И установи, че „Али ефенди и Халис бей са различни лица, роднини, навярно братовчеди. Местните спомени титулуват Али ефенди кадия, в. България (г. ІІ, бр. 96, стр. 671 от 18. І. 1861) — «едного от първите отоманци в града ни». Мехмед Халис бей, член на меджлиса, е живял в конака на дядо си Тахир ага, на сегашната улица «Г. Кирков».“ Пиянството и разсипването на имотите заехме от цитираните спомени на Хитов.

139

Каръм — Крим, Кримския полуостров.

140

Кьопеклии — днес с. Аврамов, Сливенски окръг.

141

Краят на Шибил — автентичен дори в подробностите, описан е по Хр. В. Димитров. Село Градец. Бургас, 1933. Мястото на убийството е известно, наричано и до днес „Шибилева погробнина“ или „Шибилев гроб“; до строежа на новия път „Петолъчката“ — Котел, грамадата върху него не само е съществувала, но и продължавала да расте. Стефан Тодоров и Байчо Каранейчев от Градец, мъже на средна възраст, разказваха на автора, че докъм края на 60-те години грамадата е надвишавала два метра, те самите са носили отдалече (наблизо вече не се намирали) камъни и ги хвърляли — повече от сто години след убийството! — със същите думи: „Проклет да е Шибиля!…“ От казаното може да се съди какъв спомен е оставил Шибил.

Няколко думи за съдбата на Дженда. Скоро след смъртта на Шибил няколко родолюбиви младежи от Градец решили да измият петното, лепнато от Дженда върху българското име и христовата вяра. Една нощ те я нападнали и я удушили. За разлика от убийството на Мустафа Шибил, в този случай властта проявила особено старание, заловили и осъдили двама от младежите — Стоян Х. Тотев и Дичо Христов. След двадесет години, прекарани в Одринския затвор, Ст. Тотев излязъл на свобода; Д. Христов умрял в тъмницата.

142

По източници, които авторът не познава, Никола Н. Ферманджиев („Името му да се знае и помни“, в. Антени, 1.12.1972) описва външността на Калъчлията така: „Очевидци… разказвали, че като го гледали такъв хубав, с кръшна снага, горд и непреклонен…“.

143

Автентично — действително в началото на Кримската война Калъчлията с дружината си преминал Дунава и действувал съвместно с руските войски. За това свидетелствува и следната песен:

След оттеглянето на руските войски върлувал година-две в Добруджа, Варненско и Делиормана (Лудогорието).

144

„Помагай, боже!“ (тур.).

145

„Спри за малко“ (тур.).

146

Макар и сведенията да са за малко по-късна епоха (вероятно 1856–1858 г. във Варненско и Добруджа), това уникално явление в цялата история на хайдушкото движение — хайдушка дружина (и то именно дружината на Димитър Калъчлията) да е била въоръжена с дървен топ — е достоверно. Освен преданията и легендите, за него свидетелствува и един документ на валията на Силистра от 12 февруари 1859 г., в който се говори, че начело на своя отряд хайдути Димитър Калъчлията „се подвизавал по планините, влачейки със себе си дървен топ, наречен крина“.

147

Автентично.

148

Редът в дюкянчетата и услужливостта на търговците наистина са били изрядни. За това например свидетелствува английският пътешественик Едмънд Спенсър, бил на сливенския панаир в средата на ХІХ в., който препоръчва на лондонските търговци и продавачи да отидат в Сливен и да вземат уроци там. (Edm. Spencer. Travels in European Turkey. London, 1850, vol. ІІ: „… we would even recommend our smart shopmen of London to come here and take a lesson.“.

149

За това свидетелствува напр. Ами Буе, който е имал злополучието да дойде в Сливен в края на юни 1837 г. и е заварил „един от най-значителните панаири на Румелия“ (като под „Румелия се разбира цяла Европейска Турция“ без днешна Северна България): „Имахме нещастието да бъдем именно през тоя панаирен сезон в Сливен, защото градът беше тъй препълнен, че не можах да намеря място, та спах в пощата.“.

150

Съществува противоречие в литературата кога за първи път казак-алаят е бил настанен в Сливен. Нашето предположение е, че това е станало по-късно от описанието в книгата. За нуждите на романа обаче възприехме мнението на д-р Табаков (История на… т. ІІ), че това е станало скоро след изтеглянето на алая от Влашко през 1855 г.: „След завръщането си под Дунава той (б.а. — казак-алаят) е квартирувал едно след друго в Айтос, Карнобат, Ямбол и Сливен. Най-дълго той е пребивавал в Сливен, дето му е било главното и постоянно седалище.“ Във всички случаи е вярно, че през 1855 г. казак-алаят е бил в Бургас, където началникът му Садък паша Чайковски е устроил атрактивно посрещане в полско-украински стил на Мицкевич… и навярно тогава някой войник е заразил поета с онази холера, която наскоро след това го праща в гроба.

151

В общи линии тук е наложена вярно политическата платформа и „стратегията“ на Садък паша Чайковски — поне така, както ги е прокламирал той. Струва ни се обаче, че се налага да се каже малко повече за този странен полски благородник и турски паша, още повече че е изиграл определена роля и в историята на Българското възраждане.

Неговата биографка Смоховска-Петрова го характеризира само с няколко думи: „способен и енергичен, но безхарактерен човек“. Академик Е. В. Тарле (Крымская война. Второе исправленное и дополненное издание. Т. ІІ, М.-Ленинград, Изд. Академии наук СССР, 1950), майстор на изящното портретуване, му посвещава няколко реда повече: „Странен човек е бил този Михаил Чайковски. Фантазьор, дилетант в политиката и в белетристиката, където той също се е подвизавал, понякога увличащ се полски патриот, понякога украинофил от съвсем особен, оригинален тип, мечтаещ за някаква си фантастична полско-украинска казашка република, човек с благородни пориви и заедно с това понякога способен на неочаквани и крайно некрасиви постъпки.“ И двете характеристики са напълно верни, но смятаме, че за читателя с по-определени исторически интереси ще са нужни и някои сбити биографични данни.

Михаил Чайка-Чайковски е роден през 1804 г. в Украйна, Киевска губерния, в семейството на заможни дворяни („шляхтичи“), по баща е поляк, но сам той винаги с гордост е изтъквал, че по майка е потомък на прочутия казашки атаман Григорий Бжуховецки. Получил добро, макар и доста несистемно образование. Участвувал в полското освободително въстание от 1830–1831 г., като проявил безспорна лична храброст. След потушаването на въстанието емигрирал с целия си полк и се поставил под заповедите на княз Адам Чарториски, емигрант в Париж — бивш руски министър на външните работи, а през епохата вожд на полското противоруско революционно движение; от същото време са и първите му опити в белетристиката. През 1841 г. бил изпратен в Цариград като дипломатически агент на княз Чарториски. Когато в края на 1850 г. под давление на Петербург е предстояло екстрадирането му от Турция, Чайковски приел исляма и на 18 декември същата година се превърнал в Мехмед Садък паша (разговорно познат повече като Садък паша или Садък паша Чайковски), поданик на султана. В навечерието на Кримската война под негово внушение бил сформиран споменатият казак-алай, целта на който била да обедини казаците-разколници, заселени по онова време в Добруджа, с представители на християнските народности (главно българите) от полуострова, за участие във войната. Първоначалният план на Садък паша Чайковски предвиждал да сформира войсково съединение до 60 000 души, но турците основателно не се съгласили — опасявали се да видят организирани и добре въоръжени толкова българи на своя територия. Под негови заповеди и по решение на император Наполеон ІІІ, снабден с модерно френско оръжие, алаят (полкът) участвувал успешно в първата част на войната — през Букурещ до Прут, — след което по искане на Австрия бил изтеглен на турска територия. Със своя полк Садък паша Чайковски бил на служба още повече от десет години на различни места в Турция и главно в Сливен. Като през цялото време запазил християнския характер на казак-алая, та не е чудно, че много от българите, служили и получили военни знания в него, винаги се включвали в четническите и революционни бунтове. Захари Стоянов и Димитър Страшимиров, първи биографи на Христо Ботев, категорично твърдят, че той е служил известно време в казак-алая. Историкът на Сливен д-р Табаков го приема за вярно и допълва, че Ботев е бил отседнал в хана на баба Петювица. В най-последната и най-компетентна биография на Ботев (Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев — живот и дело. С., Наука и изкуство, 1975, стр. 82) тези сведения се отричат като „нелепа измислица“. В края на 60-те и началото на 70-те години великият везир Хюсеин Авни паша наложил потурчването на алая, при което от него избягали, напуснали или подали оставка много от офицерите и нисшите му чинове; подал оставка и самият паша, която била приета. В 1872 г. той помолил руския цар за помилване, като молбата му била удовлетворена и той се върнал в Русия, като дори получил и пенсия. През януари 1886 г. се самоубил.

Мнозина изследователи са склонни да отричат изцяло политическата роля на Садък паша Чайковски. Това не е правилно: казак-алаят е изиграл и положителна роля в нашето Възраждане — с покровителството си над църквата и населението, с военното обучение на български младежи, с европеизирането на хората и нравите, с поощрението на културния живот (музика, изучаване чужди езици и пр.), а специално по отношение заповяданото му преследване на хайдути и четници алаят най-често е играл покровителствена роля (изключение — някои събития от 1867 г.).

Литературното наследство на Михаил Чайка-Чайковски е сравнително обемисто, макар и твърде „дилетантско“. Някои негови повести обаче, като „Кърджали“, „Немолянка“, „България“ и др., посветени на България и българите, имат принос в опознаване състоянието на духа, икономиката и нравите по българските земи от епохата.

На читателите, които се интересуват повече от темата, препоръчваме изследванията на Иван Кр. Стойчев. Казак-алаят на Чайковски. С., 1944; и Ванда Смоховска-Петрова. Михаил Чайковски — Садък паша и Българското възраждане. С., БАН, 1973.

152

„На боя (ръста) и на чина му не подобава.“.

153

„Да слугуваш на млад господар, то е като да гледаш (да се грижиш за) бял жребец.“.

154

Чамдере — днес с. Боров дол, Сливенско.

155

Бичкиня — днес Палаузово, квартал на Габрово.

156

Цялата глава — автентична. Изследователите приемат, че обширно цитираната народна песен в общи линии вярно предава (макар и в поетична форма) историческите събития: разговора на Зейнил паша с Пею Буюклията, предизвикателството на Димитър Калъчлията, реакцията на пашата.

157

„Евалла му правя“ — израз от епохата (нарядко се употребява и днес) в смисъл — „признавам му правото“ или „признавам му достойнството“.

158

Заслужава да се изредят имената на тези общо четирима млади българи в Одеса, защото по-нататък всички са изиграли значителна роля за съдбините на България: Георги Миркович от Сливен, Драган Цанков от Свищов, Сава Филаретов от Жеравна и Иван Кишелски (бъдещият пръв български генерал — на руска служба) от Котел.

159

Цялата поговорка е: „Пременил се Алия, погледнал се — пак у тия.“.

160

Малко отклонение от истината — за нуждите на романа тук малко позастаряваме поп Янко (иконом Иван поп Николов) от Котел, по-късно играл видна роля в църковните и национално-революционните борби. Всъщност е бил роден в 1841 г., а ръкоположен за свещеник едва в 1865 г.

161

Козосмоде — Козарево — днес квартал на гр. Твърдица.

162

Железник — българското име на Ески Заара, днес Стара Загора, през Възраждането.

163

Вън; махай се; излез (тур.).

164

Мандзосване — диалектна дума от Сливенско, която означава мърморене, опяване, досадно повтаряне на едно и също нещо.

165

Намерението на Садък паша Чайковски да ожени сина си Адам „за една красива българка от Сливен“ не е измислено от автора — срв. В. Смоховска-Петрова. Михаил Чайковски… стр. 150 и под черта — лично събраните от нея сведения „от най-старите жители на града“ за случката.

166

За основателността на тази реплика ще приведем дословно един откъс от д-р Табаков. История на… т. ІІІ, стр. 285: „В Сливен много се пазело, щото тия, които «се вземат» за мъж и жена, да не са сродници. В тая посока взискателността била прекалена. Роднини, които не могат да се женят помежду си, се считали и тия, които са били вън от шестата степен по кръвно родство (б.а. — вторите братовчеди са в роднинство от шеста степен) и третата степен по сватовство.“.

167

Автентично. Залавянето е станало на 30 януари 1859 г. Калъчлията се държал изключително достойно пред съда; запазени са например думите, които е казал на неговия председател, Садразам паша: „Никакво престъпление не съм извършил. Аз само вземах от богатите и давах на бедните. Затова трябва да осъдиш по-напред тези, които грабят немилостиво бедния народ, та тогаз мене!“ Също така храбро и с чест посрещнал той и смъртта, когато го обесили в началото на 1861 г. Погребан бил в двора на русенската църква „Свети Георги“.

168

Черкешлий — днес с. Желю войвода, Сливенско.

169

Всичко, разказана в тази глава, е исторически достоверно. Между малкото отклонения е присъствието на Йоргаки в метоха, когато Панайот Хитов е отишъл да търси помощ от чорбаджиите (той обаче наистина е извършил първата делба между П. Хитов и сестрите му, а после не е свидетелствувал за това пред Али ефенди). В спомените си П. Хитов споменава между първите членове на дружината и Анастас хаджи Добрев, който обаче не издържал на умората и непосилните условия и се върнал; допущаме, че в случая паметта е изневерила на войводата — горещият родолюбец Анастас хаджи Добрев се е отличавал и с пословична физическа сила и издръжливост.

170

Не се касае за грешка — Котленската (Казанската) нахия с принадлежащите й села Ичера, Градец, Катунище и Медвен е спадала административно към кааза Осман пазар (Омуртаг), Търновски санджак, но в църковно отношение се е числяла към Преславската митрополия (със седалище на владиката в Шумен). Подобни несъответствия са били твърде чести през епохата — някои в продължение на църковно-административното деление през Второто българско царство (напр. с. Нейково, Сливенско, е принадлежало на Търновската митрополия), други по фанариотско недомислие или по случайни причини. Между последните следва да споменем например, че Шипка, Нова и Стара Загора, Казанлък и дори чак Чирпан са влизали също в границите на Търновската митрополия; по предание, което за съжаление не може да бъде проверено, тях търновският владика ги е спечелил на табла от пловдивския заедно с принадлежащите им села.

171

Припомняме, че този е бил популярният тогава прякор на видния учител, просветител, църковен и обществен деец Господин Бъчваров. За съжаление тази крупна и заслужаваща повече почит фигура от нашето Възраждане несправедливо е останала настрана от вниманието на изследователите, затова тук ще дадем съвсем кратки биографични бележки за него:

Господин Бъчваров (Даскал Буньо) е роден в 1835 г. в Медвен, до 1852 г. учил в Котел и Сливен при Сава Доброплодни, Димитър Русков и главно Димитър хаджи Костов (благодарение отзивчивостта на инж. Никола Чаракчиев от Пловдив авторът притежава фотокопия на две писма от Димитър хаджи Костов до даскал Буньо от 1855 г., в които въпреки изменилите се служебни отношения между тях, обръщението е „Любезний Господин учениче“, и завършват с „Прощавайте, Ваш доброжелател, учител Димитър Костов“), след което се установил като учител в родното си село. По негова инициатива още същата година била построена сграда за училище върху място, подарено за целта от Васил Станев. Около 1856–1858 г. станал инициатор ва изхвърляне на гръцкия език от училището, а в 1859 г. — и за скъсване с патриаршията във Фенер. Бил женен за своя съселянка и имал двама сина, които кръстил Кирил и Методий. С изключение на три години (1868–1871), когато бил в Айтос, учителствувал непрекъснато в Медвен, където се радвал на изключителното уважение на съселяните си. Дочакал Освобождението и починал в 1897 г.

172

За външността й вж. статията „Образът на Нанка Търпанска, сестрата на Сава Раковски“, в. Зора, бр. 6775 от 22 януари 1942.

173

За случката и за летописа на Жендо Вичов вж. Венцеслав Начев, „И хванаха българите да издирват корена си…“ в. Макове, 29 януари 1981. Същото събитие е разказана от очевидеца Момчо Драганов (Спомени за изгорелия гр. Котел, Варна, 1898, стр. 36) по следния начин: „През 1860 г. имало особени разправии в Котел. Гражданите изгонили владиката си, който отишъл във Върбица, а тъй също искали да изгонят и духовника си от Св. гора, изповедника, когото котленските чорбаджии поддържали. Един ден съгласили се около 100 души и го нападнали в църква, но духовникът сполучил да избяга в Осман пазар. Понеже пък архиерейският наместник поп Коста (б.а. — Костадин) поддържал гръцкия владика и понеже той искал да се чете Евангелието на гръцки, когато гражданите искали на български, то и той бил изпъден от църквата и намерил спасение в Силистра. Там той попувал една година. Котленци обичали да им се чете св. Апостол по български, затова учителите изпълнявали (б.а. — това) по желание на народа.“ Както се вижда, Момчо Драганов не споменава името на Нанка, но нейното участие се потвърждава от Михаил Арнаудов. Из миналото на Котел… стр. 30: „Доколко Нанка е била ексцентрична показва и случаят, когато тя изпъдила един гръцки изповедник, като грабнала мощите, изложени на иконостаса за целуване, и ги махнала. По време на черковната борба по-късно, тя изскубала брадата на иконом поп Коста, загдето четял в черквата по гръцки.“.

174

Случаят не се намира в документите от епохата, нито в историографията. За белия кон и репликата на Нанка е запазено предание в Котел, съобщено на автора от Веса Стоянова, уредничка в Етнографския музей — услуга, за която той и изразява искрена благодарност.

175

Цялата глава — автентична.

176

Хърсово — днес гр. Хършова, Румъния.

177

Хаджиоглу Пазарджик — днес гр. Толбухин.

178

Емирлий — днес с. Болярско, Ямболско.

179

Равно буче — известно хайдушко сборище източно от Котел.

180

По-късно в спомените си (Моето пътуване…) П. Хитов ще даде най-хубавото си, най-поетично природно описание именно на тази гледка: „Изкачихме се на Стара планина и запряхме се на онова място, което се нарича Равно буче или Царски извор. Това място е твърде живописно. Аз мисля, че когато онзи българин е измислил песента:

то той се е намирал на това място. Аз не съм в състояние да ви опиша ония впечатления, които изпита сърцето ми, когато се запрях на това място. Помислете си, че в това време беше пролет, помислете си, че дърветата се бяха покрили с нежни зелено-бели шумчици; помислете си, че сливите, ябълките и крушите цъфтяха; помислете си, че воздухът беше чист, миризлив и прохладен, а всичкото това действува на човека така нежно, щото го накарва да обича и отечеството си, и своите поробени братя, даже и своите неприятели.“.

181

Кушбунар — буквално Птичи кладенец — живописен извор и прочуто хайдушко сборище на Сините камъни над Сливен.

182

Малко отклонение от истината — за раждането на сина си Панайот Хитов научил около година по-късно при случайна среща със своя баща.

183

Според компетентния познавач на сливенската история Васил Дечев синът на П. Хитов се е казвал Люцкан, на името на Бойкиния баща, а не Стоян, на вуйчо му (както е в повечето народни песни и дори в спомените на П. Хитов: Как станах…, стр. 97). Момчето се родило в 1858 г. и починало на четири години в 1862 г. „Подложена на постоянен тормоз поради мъжа си хайдутин, Бойка умира наскоро след детето си, но не е известно точно кога.“.

184

Тук съществува известно противоречие у самия П. Хитов. В по-ранните си спомени (Моето пътуване…) за същото време той казва: „Това лято беше за нас малко по-щастливо, защото имахме случай да очистиме няколко злодейски душици, от които беше проплакала всичката сиротиня“, но без да дава повече подробности.

185

Цялата глава — автентична.

186

Никола Михайловски — брат на Иларион Макариополски и баща на поета Стоян Михайловски, — безспорно един от най-крупните и най-просветени учители на нашето Възраждане, неизвестно защо не се ползува с признанието, което заслужава. Тук ще се задоволим да дадем кратки биографични бележки за него. Роден е в 1818 г. в Елена и получава много високо образование — завършил философия в Москва. Учителствувал в родния си град, после само една година в Сливен, но „младото поколение и до сега помни неговите неуморни усилия за уреждането на училищата и за премахването от българската книжнина гибелното фанариотско влияние“ (Илюстрация Светлина, г. ІХ, 1899), после се прехвърлил в Търново, където станал първоосновател на т.нар. Търновска правописна школа. Завърнал се в родния си град, той създал тамошната „даскалоливница“ — училище за подготовка на учители. Починал в 1892 г.

187

Първото име наистина е било „Българско благодетелно читалище“, след Освобождението преименувано в Българско народно читалище „Зора“, както се нарича и днес. В повечето изследвания (напр. Юбилеен сборник на Българското народно читалище „Зора“, С., 1910, или също Забел Топузян, „Първите библиотеки в Сливенски окръг“, в. Сливенско дело, 6 юли 1976) основаването на читалището се свързва с 1860 г. Тук обаче приехме 1859 г., както това е посочено от д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 568) и З. Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ в Сливен, в цитирания Юбилеен сборник, стр. 20.

188

Малко отклонение от истината — прочутият войвода умрял три години по-рано, в 1856 г. Иван Богданов (Хайдутски войводи през Възраждането; в: Бележити българи, т. ІІ, С., ДВИ, 1968, стр. 29) пише за него: „Запазен е спомен, че когато жеравненци започнали да се изселват в Русия след Руско-турската война през 1828–1829 година, Кара Танас ги охранявал с дружината си. Придружил ги чак до Северна Добруджа, но не заминал с тях. Останал да живее в Добруджа, той умрял в дълбока старост през 1856 година.“.

189

За характера на Сава Доброплодни са изказани много и твърде противоречиви оценки. Добри Желязков например (в писмо до Селимински) го нарича „хитар и локав“, „Цариградски вестник“ го обвинява в „ленност и безстидност“, но ние сме склонни да отхвърлим тези осъдителна думи, най-често плод на лични отношения — Доброплодни очевидно си е знаел цената на учител и е държал да получава съответно признание и заплата, но е бил с високи морални и преподавателски качества (показателно е, че е бил търсен за главен учител или директор почти в цяла България), не е стоял настрана и от обществения живот, дори когато това е било свързано с рискове — например именно той е произнесъл пламенното родолюбиво слово, когато няколко месеца преди описваните събития сливенци са изгорили посланието на владиката Кирил. Тук дословно възприемаме характеристиката на д-р С. Табаков (История на… т. ІІ, стр. 444): „Местният управител на сливенските училища Сава Доброплодни, инак свит и тих…“.

190

Основният коз на Патриаршията в църковните борби е било, че турците са възприемани цялото християнско население на Полуострова като „рум-миллет“, т.е. „гръцки народ“ и не са го делели на отделни християнски народности — следователно според Фенер нямало е никакви предпоставки да се създава отделна християнска църква извън Патриаршията. След истински епични борби църковните дейци са успели да наложат признаването на „булгар-миллет“, български народ, като нещо напълно различно от гръцкия. Така неусетно за турците всъщност църковната борба е довела до пробуждане на националното съзнание на българите и чувството за обща народност.

191

Цялата глава — автентична; мостът, многократно поправян и разширяван, съществува и днес под същото име — Големия. Намираме, че си заслужава да предадем как описаните събития са разказани от техния главен герой — Сава Илиев Доброплодни (Кратка автобиография. С., 1893): „В Сливен лете, като вали силен дъжд, вливат се водите до толкоз много и дохожда силен куруч (вади), щото от Сливен до Клуцохор и обратно няколко дена не може да се отиде, та в неделен ден и да има сватби между двете махали, те се отлагат. По тази причина един неделен ден, като не можах да отида в Сливен поради силния куруч, отбивам се в клуцохорската церква, възлизам подир Евангелието на амвона, казвам едно трогателно слово срещу хладнокръвието им да търпят толкова години да се прекъсват сношенията между Сливен и Клуцохор и да не се постараят да направят един мост. Приложих им, че днешния ден е най-сгодният подир черква да направят един каталог, да напишат по-имотните, да ги поканят всеки да спомогне според силата и волята си за направата на един мост доста здрав и подкрепен и да се именува той Асенский мост, защото водата иде от Асенския боаз и че на това ще спомогнат и сливенци, и правителството. Словото направи изискуемото впечатление, него ден се събраха 10 000 гроша и мост се направи.“.

192

Стралджа — днес град със същото име в Ямболски окръг.

193

Автентично — в спомените си Панайот Хитов не на едно място свидетелствува, че през целия си живот е бил пълен въздържател.

194

Могила — село в Ямболско, в северното подножие на Бакаджиците, днес със същото име.

195

Фактът, че покрай героичното хайдутството е било и занаят, приходоизточник, е бил главният „коз“ на хулителите му — чорбаджии, а и днес някак лицемерно се премълчава от изследователите и белетристите. Шокират се от него и читателите — преди години авторът получи сърдити писма, загдето в една книга бе казал, че македонското харамийство (в Македония хайдутите са били наричани обикновено харамии) е било едновременно патриотично движение и занаят. Истината обаче не дава повод нито за сърдити писма, нито за осъдителни заключения — хайдутите действително са били предани и жертвоготовни народни закрилници, но средствата за своето съществувание и за дейността си съвсем естествено са отнемали от поробителите. Специално защитата, която тук поставяме в устата на Панайот Хитов, е взета почти буквално от спомените на неговия също именит бъдещ събрат Филип Тотю, разказани от биографа му (Филип Симидов. Прочутият Филип Тотю… стр. 144–145): „Една чета, макар от 5–6 души, за да може да се поддържа да не падне в ръце, тя трябва преди всичко да разполага с достатъчно пари, защото тя трябва да плаща двойно и тройно по-скъпо за все и вся; за оръжия, за дрехи, за обувки, за храна, за хора да я крият, за хора да узнават вред що се говори, какво се крои за нея в селата, градищата и конаците и да й съобщават вярно всичко.

Ето защо нашите хайдушки (отмъстителни) чети, в старо и в ново време, не са можели да съществуват в нашите планини, без да нападат на по-богатите турци когато, както и гдето са можели, за да им вземат част от богатствата в пари, а не в стока.“.

196

Събитията и имената в цялата глава — автентични.

197

Гючменските лозя — местност на пътя Сливен — Ямбол.

198

Срв. бел. 43 към Първа книга.

199

Автентично — той е предупреждавал, че „на нашите братове в Сливен вече е метнато въжето на вратовете им“ — срв. Как станах хайдутин, стр. 83.

200

Нека припомним, че къщата на Али ефенди е била — и е — с 14 стаи! Срв. бел. 22 към Първа книга.

201

Боже, пази! (тур.).

202

Автентично. За този факт се говори в Юбилейна книга на църквата „Свети Никола“, Сливен, 1934, а преди това в 1924, г. д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр, 402) го потвърждава категорично: „Много от сребърните й (б.а. — на обраната през 1850 г. църква «Свети Никола» прибори били намерени у Али ефенди през 1859 г., когото обрали П. Хитов и другарите му.“ Не е ясно защо той е останал настрана от вниманието на изследователите, след като дава такава ясна представа за характера на кадията, а оттам — и за обясняването и оправдаването на извършеното върху него покушение.

203

Всичко свързано с нападението върху Али ефенди, е предадено достоверно, даже и в някои незначителни подробности, като напр. изобилието на розово масло и т.н. Събитието е потресло не само Сливен, а чрез пресата и официалните съобщения — и цялата европейска част на Турската империя, както и столицата.

204

Благодаря (тур.).

205

Автентично.

206

Ела тук! (тур.).

207

Стой! Предай се! (тур.).

208

Житейската участ на поп Юрдан — автентична.

209

Автентично. В Сливен са били задържани около 300 души, от тях 200 са били освободени след изтезания в различна степен, 50 са загинали още при следствието, а останалите 50 са били осъдени на различни срокове затвор — от година до „вечни окови“. За сравнение ще припомним, че в самото нападение са участвували 14 души, а са били уловени само 10 — без П. Хитов, Ст. Папазов, Радил и Никола Аджемов, а впоследствие и избягал и още един — Никола Мавродиев от Ямбол, отдавнашен хайдутин при Георги Трънкин. За Радил (презимето му не е известно) в песен от Ичера се говори, че след като бил предупреден от либето си Дана,

210

Думата е за един вече позабравен обичай на сливенци — вечерта срещу Васильовден (т.е. срещу Новата година) слагат тръни в комина, „за да не влизат дяволите и дяволиците“. В някои балкански селища (срв. Красин Кръстев, „Нейковчани“, в. Сливенско дело, 1980, бр. 33) този любопитен обичай се спазва и днес.

211

Също позабравен обичай — за него вж. Иванка Икова. „Новогодишни обичаи в Котленския край“, в. Сливенско дело, 30.12.1975.

212

Милина — диалектна дума от Сливен, която се употребява и днес; означава баница — новогодишна с късмети или обикновена.

213

Дивиник — типично жеравненско традиционно ястие от царевично брашно, подобно на качамак.

214

Малко отклонение от истината. Иван Добровски се е върнал за кратко около 1840 г., когато заедно с Димитър Инзов взел участие в ожесточената борба против елинизма в училищата и Георги Цукалас, с когото между другото преди това са били съученици; присъствието му е притеснявало много Цукалас, защото Добровски го е превъзхождал по знания и житейски опит. На съответното място — също и тук — премълчахме тази подробност, за да не обременим читателя с имена и на герои, които не се появяват пряко в действието.

215

Съвсем сгъстено маркираната биография на Иван Добровски (1812–1896) е изцяло автентична. Този виден — и за съжаление твърде позабравен — наш възрожденски учител, книжовник, пътешественик и политически и църковен деец е преживял извънредно пъстър и винаги извънредно народополезен живот. Учудващо е, че биографите отдавна не му отдават подобаващото му се внимание (за него има само биографични бележки от д-р Ив. Шишманов и д-р Д. Минков от началото на века, после кратки сведения в Табаков (История на…, т. ІІ) и в сборника Той не умира. — Сливен на безсмъртните си синове. С., 1935), а в енциклопедията са му посветени само няколко скромни редове.

216

Запазен е един любопитен документ — „Писмо согласително (Кондрат)“ — от 1858 г., с който десетина сливенски граждани правят уж „търговско содружество“, а всъщност чиста проба банкерско дружество с основен капитал 1800 турски златни лири — в него изобщо не става дума за търговия, а само за даване (при нужда — и вземане) на пари под лихва. Любопитна подробност: в т. 1 на „кондрата“ се определя, че „содружеството“ ще дава пари с 34% месечна лихва, а в т. 1-А — че в случай на нужда „дозволява се на касиерина за полза на содружеството да зима и пари с лихва не по-висока от дванайсет гроша (на) стотех за година“; като се вижда, основателите на „търговското содружество“ добре са знаели да си направят сметката… Въпросът остава настрана от нашата книга, но заслужава да се помисли дали този „кондрат“ не е един особено типичен документ за ранното натрупване на капитала в още неосвободена България.

Авторът държи да направи едно допълнение. Приведените цитати от „кондрата“ са абсолютно точни, многократно сверени и с оригинала, който се пази в Окр. ист. музей — Сливен. Въпреки това буди смущение неимоверно високата лихва при даване на заеми — много по-висока от тази на другите лихвари (срв. бел. 62 към Първа книга). Може би все пак се касае за 34-процентова годишна, а не месечна лихва.

217

Чифте-грош = 2 гроша; юзлук = 4 гроша.

218

Специално между учителите съвсем не е било изключение сключването на бракове със съвсем невръстни по днешни понятия техни ученички. Нека да посочим само два примера. Прочутият възрожденски учител Райно Попович (1783–1858) на 45-годишна възраст се оженил за 15-годишната карловка Анастасия Гешева, впоследствие най-образована от жените в родния си град и основателка на Карловското женско дружество „Възпитание“. Другият крупен и високообразован (завършил Московския университет) учител Сава Филаретов (1825–1863) сключил брак с 15-годишната софиянка Йорданка хаджи Коцева (Николаева), бъдещата бележита националреволюционерка и общественичка Йорданка Филаретова.

219

Кринолин (или малакоф) — широкопола женска дреха с обръчи, за да стои разпъната.

220

Малко отклонение от истината — сватбата на Доброплодни е станала, изглежда, малко по-късно през годината (точната дата не е известна), защото за нея е писано едва в последния за 1860 г. брой № 15 на „Дунавски лебед“, от 20 декември. Цитатите са автентични, но езикът е силно осъвременен. За илюстрация на майсторската сатира на Раковски ще приведем изцяло (също на осъвременен език) вече споменатото

221

Дермендере — днес с. Гавраилово, Сливенско.

222

Исуплий — днес с. Бероново, Бургаско.

223

Кавлаклий — днес с. Тополчане, Сливенско.

224

Външният портрет на хаджи Димитър е според спомените на П. Хитов. Точно за времето, когато той за пръв път излиза хайдутин, П. Хитов го описва така: „Добре облечен, руса коса, очи май зелени, на бой — нисък, разтъртен. Върху него — два пищова, ятаган черночирен, едно шишане с даалийски чакмак 5 пети дълго, 5 драма куршум носи. Годините му бяха около 20.“.

225

Цялата глава автентична.

226

Тук наричаме Сава Доброплодни автор на комедията „Михал“, макар театроведската наука вече да е установила, че той само е превел и побългарил, съобразил с българските нрави и общественополитически условия пиесата „О Лепрентис“ на гръцкия автор М. Хурмузи (вж. Ст. Каракостов. Българският театър. Средновековие, ренесанс, просвещение. С., Наука и изкуство, 1972, стр. 223–229); този факт не се отрича и от самия Доброплодни, който е отпечатал на корицата на комедията, че тя е „преоготовленна“ (т.е. със сценична редакция) от него, а не напр. „съчинена“ или „написана“.

227

Има много документи и сведения на участници и зрители (срв. например Илюстрация Светлина, г. ХХХІ, 1921, кн. І) за това представление в Сливен, станало в 1860 г., даже в спомените си д-р Д. Минков изрично говори, че ролята на Михал е била изпълнена от Димитър Инзов („Една от главните роли в това представление — ролята на Михал Мишкоед — игра учителят Димитър Инзов, родом от Трявна“ и т.н.), но неизвестно защо Стефан Каракостов (Българският възрожденски театър на освободителната борба, С., Наука и изкуство, 1973, стр. 123) го поставя под съмнение — „то може да се приеме засега под въпрос“; Ние — обратното — сме на мнение, че въпросът тук е неуместен и че за рождение на театъра в Сливен трябва да се приеме представянето на „Михал“ през 1860 г.

228

Следователно хаджи Ставри е роден в 1820 г. Следва да предупредим читателя, че историческата ни наука е крайно бедна на сведения относно биографията на този „сърдечен патриот и мъжага човек“, по името на когото само две години по-късно ще бъде назовано едно въстание („Хаджи Ставревата буна“ от 1862 г.). Беглите животописни данни за него в книгата са предимно по д-р Табаков (История на…, т. ІІ), който ги е събрал от живи тогава съвременници на х. Ставри. И едно доуточняване. При това свое първо посещение в Сливен х. Ставри е бил придружаван от друг сливенски патриот, емигрант в Одеса — Иван Карапанчов (бъдещият д-р Иван Панов). За да не утежняваме изложението в романа, оставихме х. Ставри да прави тази обиколка сам, без придружител.

229

Извезани на плат изображения на умрелия Христос, които имат съществена роля в църковната служба на Разпети петък, срещу Възкресение.

230

Автентично.

231

Външният вид на знамето — автентичен.

232

Стой!… Не се противи!… (тур.).

233

Историческите сведения за събитията около „Хаджи Ставревата буна“ или още „Търновското въстание“ са крайно бедни и противоречиви. Противоречие съществува и у историка на Сливен д-р Табаков (История на…, т. ІІ), комуто всъщност дължим повечето факти около „буната“. Така на стр. 173 той говори, че „вследствие на един донос“ властта е влязла в следите на готвенето въстание и „през идването му в 1860 г. в Сливен х. Ставри бил заловен и предаден на властите в Цариград, дето руският посланик го освободил като руски поданик“. На стр. 243 обаче е казано за същата 1860 г.: „Турската власт обаче усетила, че се готви въстание и взела всички мерки за предотвратяването му. Почнало се преследване срещу съзаклятниците. Хаджи Ставри Койнов сполучил да избяга във Влашко.“ В книгата ние възприехме второто сведение на д-р Табаков.

Няколко думи и за съдбата на знамето, изработено от хаджи Калуда хаджи Добрева. След побягването на хаджи Ставри, хаджи Мария, майката на избрания байрактар, „го носила цяла седмица запасано на кръста си, а след това по съветите на съзаклятниците то било изгорено, за да не се хване“ (пак там, стр. 239).

234

Бинекташъ̀ — камък на който човек стъпва, за да се качи на ездитно животно. Пред някои порти в старите квартали на Сливен все още са запазени бинекташъ̀, като най-често собствениците на съседните къщи не знаят нито откога са там, нито някогашното им предназначение.

235

„Прогледал отпосле (със закъснение)“ — част от турската поговорка: „Да пази бог от вероотстъпници, от прогледали отпосле.“.

236

„За разплод“ (тур.).

237

„Заповядайте“ (тур.).

238

В интерес на романа тук е допуснато малко отклонение от историческите факти, като актът на унията е „изтеглен“ около половин година по-рано. Всъщност явяването при архиепископ Павел Брунони и поднасянето му на просба до папата — което се приема като формалния акт на унията — е станало в самия край на годината, на 18 декември 1860 г.

239

Анастас хаджи Добрев е могъл да знае сентенцията на латински и автора й. За да облекчим изложението на романа, ние оставихме х. Добрев да завърши образованието си в Сливен, докато той всъщност е бил възпитаник на Великата народна школа в Куру чешме, Цариград, където са били изучавани също латински език и древните моралисти. Срв. биографичните бележки за него от д-р Д. Минков. Илюстрация Светлина. 1913, кн. 5.

240

На жаргон от епохата „лявото“ или „кривото хоро“ се е наричало участието в хайдушките дружини.

241

Рюстем Карайълан — Рюстем Смока.

242

Кайя — скала; Кайя Шериф — Шериф Скалата.

243

Кюприя — днес гр. Приморско.

244

Може читателят да се е усъмнил, но е исторически факт: „Обладавал е (б.а. — Ан. х. Добрев) извънредна физическа сила. Най-знаменитият на времето си борец Тако Ив. Пехливанина — прочут със силата и ловкостта си в целия Одрински вилает — с гордост заявявал, че в цялото царство само с едного не се наема да се бори — а именно с Анастас х. Добрев.“ (Табаков, История на… т. ІІ, стр. 245).

245

Слава богу! (тур.).

246

Прескимбичвам — диалектна дума от Сливенско, означава препъвам, премятам, повалям, събарям някого с подлагане на крак.

247

Бостанско плашило (тур.).

248

Узана — високопланинска просторна поляна в Габровския балкан.

249

Цялата глава е автентична, включително повечето от репликите на героите. Обаче за читателя, който се интересува от пълната историческа достоверност, се налага да направим едно допълнение.

Според нас паметната плоча за гибелта на Георги Трънкин войвода съвършено неправилно е поставена в местността Дебели рът, на значително разстояние от описаната от нас Кална усоя. За Кална усоя свидетелствува Панайот Хитов в двете свои мемоарни книги, а авторът притежава копие от една снимка от 1901 г., на която пак Панайот Хитов е възстановил пред обектива на фотоапарата убийството на Георги Трънкин именно на завоя на стария път Сливен — Елена (сега пътят е изместен по-западно) при Кална усоя. Същото място бе потвърдено през 1980 г. на автора от Стоян Ганев, кмет на близкото село Раково, и Иван Драганов от същото село, дългогодишен изследовател на историята на този край. Впоследствие авторът бе заведен на самото място от друг раковчанин, Стефан Петков Стефанов, известен повече като Дядо Господ, който не само отлично, „на пръсти“ познава този дял на Стара планина, а като дългогодишен иманяр — и преданията за него и недрата му. Мястото на битката, посочено от него, абсолютно точно съвпада със снимката от 1901 г. (Все от Дядо Господ научихме близкото изворче, край което е почивала дружината, а също и полянката, където Панайот Хитов е бил провъзгласен за войвода.) Поради всичко това в книгата описахме събитията в Кална усоя, а не на Дебели рът, независимо от паметника, поставен там.

250

Автентично. Турците, които са отишли в Кална усоя да приберат останките на своите двама убити, са открили и разровили гроба на Георги Трънкин, отрязали са главата му и са я занесли в Сливен, където е била изложена на поругание. Неизвестно защо този факт е останал настрана от вниманието на изследователите и нито се споменава, нито са правени опити да се издири погребаната впоследствие глава на прочутия войвода.

251

Къщата, която е била резиденция на Садък паша Чайковски, е запазена и до днес и е обявена за паметник на културата. Намира се на ул. „Димитър Полянов“ № 27.

252

Песента „Хайдушка глава“ е позната навсякъде по българските земи, записана е включително в Охрид (от Кузман Шапкарев). Използуваният в книгата вариант (СбНУ, ХХVІ) е от Търновско.

253

Хасекията — историко-географска местност в Странджа.

254

Еникьой — днес с. Висока поляна, Шуменско.

255

Едирненско — Одринско.

256

Акбунар — днес с. Бял кладенец, Сливенско, южно от Нова Загора.

257

Стой!… Предай се!… (тур.).

258

Дай боже! (тур.).

259

Глушник и Калояново — днес села със същото име, източно от Сливен.

260

35 оки — 40–45 кг.

261

Главата е изцяло автентична, дори някои реплики са предадени напълно дословно. Данните са заимствувани предимно от спомените на П. Хитов, само любопитният факт за преобличането на турци при преминаване на Сливенския балкан е по д-р С. Табаков (История на… т. ІІ, стр. 171). Като се основава на разкази на съвременници, той пише: „Разправят, че през време върлуването на Панайот Хитов около Сливен турските пътници тук са се обличали с българско облекло и даже пеели български песни, за да не бъдат хванати на пътя от сливенските хайдути. Те си променили българския «каяфет» при Ешек-Усуран, под местността Джендемите, когато слизали от Балкана за Сливен.“.

262

Отличен — различен.

263

Веществено — материално.

264

Очевидно се визира Хатихумаюнът от 1856 г.

265

Копие от това писмо е запазено, открито в архива на Панайот Минков, и то е един бележит документ за начина и средствата, с които сливенци са участвували в църковните борби. Цитатите са автентични и дословни; за съжаление поради големия обем на писмото не можем да го публикуваме изцяло.

266

Автентично: „Наши българи с ръкоплескание четат «Лебеда» вред по България“ — е писал на Раковски Ст. Гидиков.

267

Гледището — или по-скоро политическата програма — на Анастас хаджи Добрев е автентично и предадено почти дословно. С него „той се явява като предтеча на Любен Каравелов и Христо Ботев“ (Табаков. История на… т. ІІ, стр. 243).

268

Думата е за забраната за консумиране на алкохол.

269

Ислимие — турско произнасяне на Сливен.

270

Автентично. За този период историкът на Сливен д-р Табаков казва: „В самия Сливен е имало улици, дето турчин не е смеел да замръкне, а ако сторел това, той не осъмвал.“.

271

Баязид Светкавицата и Мехмед ІІ Завоевателя — могъщи и победоносни турски султани от ХІV–ХV в.

272

За един подобен случай Панайот Хитов пише в спомените си: „Когато ги пуснахме, то им рекохме да търсят парите си от пашата, защото той е длъжен да защищава и християните, и мохамеданите от всеко едно хайдушко насилие.“.

273

В биографиите на Чинтулов съществува голяма неяснота относно годината на неговото завръщане от Ямбол в Сливен. Д-р Табаков сочи 1862 г., но прибавя, че е бил „не изтекъл още 3-годишния срок“ на договора му с Ямболската община, който, знае се е сключен на 20 септември 1857. Н. Табаков, вероятно най-компетентният изследовател на битието и творчеството на поета, също изпада в противоречие: в публикациите си в 1922 г. (сборник Добри П. Чинтулов) и 1955 г. връщането му и назначаването в клуцохорското училище е отнесено към 1861 г., докато във внушителната си студия от 1973 г. пише: „Чинтулов в началото на 1862 г. отново се връща главен учител в Сливен.“ Един по-ранен изследовател, Георги Стефанов („Из училищния и революционен живот на гр. Ямбол“, в. Изток, бр. 105 от 19.12.1936), издирил договора между Ямболската община и Чинтулов, сочи допълнителната отметка на гърба на договора, според която „Тригодишното учителствуване на г. Д. Чинтулов (е) непълно…“, което дава основание да се смята, че завръщането в Сливен е станало още в 1860 г. Окончателната истина може би все още чака своите откриватели. Дотогава в книгата приемаме, че големият възрожденски учител и поет се е прибрал в родния град през 1861 г.

274

„Добре дошъл, господин учителю Добри“ (тур.).

275

С известни спорове създаването на песента „Вятър ечи, Балкан стене“ обикновено се отнася към 1862 г., но всички изследователи са съгласни, че тя е вдъхновена от подготовката на сливенци за въстанието, което е познато като „Търновско“ или „Хаджи Ставрева буна“. Тук оставихме Добри Чинтулов да се сблъска с тази подготовка през есента на 1861 г.

276

Загария — сорт висококачествена пшеница с осил, през епохата отглеждана главно в Старозагорско.

277

Тузлук — днес Сланник — историко-географска област в Предбалкана около гр. Антоново.

278

Бухали — днес с. Биково, Сливенски окръг.

279

Крива круша — днес село със същото име, източно от Нова Загора.

280

Челтакчий — днес с. Оризаре, Сливенски окръг недалеч от гр. Твърдица.

281

Казаното отговаря в общи линии на последвалите събития — докато Анастас хаджи Добрев подготвял дружината в града, седем-осем сливенци заминали през Браила за Белград при Раковски (срв. писмо на Стоил Балкански до Раковски от 8 ноември 1861: Архив Раковски, т. ІІІ, стр. 867). Имена не са известни, но тъй като в последвалите събития в Сливен не се говори за байрактаря хаджи Стефан Копринджи Минчоолу (на негово място бил избран Тодор Бочоолу), допуснахме, че е бил сред нетърпеливците, заминали за Сърбия. За Никола Д. Боров съзнателно се отклонихме от фактите. Всъщност той е заминал през Одеса за Белград едва в 1864 г., постъпил е във Втората легия и е умрял в нейните редове от туберкулоза в 1870 г. Позволихме си промяната, защото в периода 1862–1864 г. не е играл особена роля в Сливен и защото наистина е бил в легията.

282

Веселин Трайков, навярно най-компетентният биограф на Раковски, в своя сбит, но изчерпателен труд за него (Георги Стойков… стр. 238) споменава, че при Раковски в Първата легия е бил също и Хаджи Димитър. Смятаме, че се касае за допусната грешка — Хаджи Димитър е останал в дружината на П. Хитов и е преминал в Сърбия пак с него едва в 1863 г., когато Първата легия е вече разпусната.

283

Турското име на лековитото растение бяла ружа или Althea oflicinalis.

284

Светецът (тур.).

285

Свещеник иконом Тодор Генчев, баща на бъдещия бележит революционер Георги Икономов.

286

Автентично. Като обяснява напущането на бележития учител Димитър Русков, летописецът на селото Хр. В. Димитров (С. Градец. Бургас, 1933, стр. 52) пише: „През 1862 г., когато бил на върха на известността си не само в Котленско, Сливенско и Карнобатско, гордият му дух не можал да понесе чорбаджийските неодобрявания на свободолюбивите му отношения с повдигащата се умствено младеж и училищната му политика; затуй се отзовал на поканата за главен учител в гр. Разград.“.

287

Руско, синът на даскал Димитър Русков, е бъдещият „железен генерал“ Радко Димитриев.

288

„Времето пари не струва“ (тур.).

289

Драм = 1/400 от оката = 3 грама.

290

Канцеларията на църковната община се е помещавала в две стаи, пристроени до храма „Св. Димитър“. В по-голямата, много скромно обзаведена, са ставали заседанията на общината, а в чекмеджето на единствената маса се е пазел общинският печат с два надписа: „Българска община в Сливен“ и на турски „Булгар джемаатъ̀ Ислимъе“; малко по-късно от описваната епоха там на стените са били поставени портретите на тримата църковни водачи Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки, още по-късно — и други портрети и картини. В по-малката стая се е съхранявали архивата на общината и книгите на общинската книгопродавница.

291

Авторът положи много усилия, но не можа да открие името на пратеника на Раковски. Знае се, че неговото писмо е донесено в Сливен по човек, а не с турската поща (за разлика от изложеното в книгата, то е стигнало до П. Хитов чрез ятака му Паскал от с. Глушник) и че информация за революционната подготовка в града е стигала до Раковски чрез Стоил Балкански от Цариград, но името на куриера остана неизвестно за автора.

292

Днес може да се каже, че това е основната грешка в стратегическия план на Раковски, намерила отражение още в първите три изречения на Плана: „Народний дух навсякъде е приготвен за въстание против турков. На това се отдавна работило, а особито тая последна година. Приготовление се е състояло в том, всеки да си купува оръжие, барут и куршуми, до колко му е било възможно.“ Както се е изяснило в същата и в следващите години, именно подготовката — организационна и материална — е била крайно ниска или изобщо не е съществувала.

293

Малко отклонение от хронологията: Раковски действително е изработил своя „План за освобождение на България“ в края на 1861 г., но създаването на „Привременното българско началство“ е малко по-късно от описваните събития — на 15 юни 1862 г.

294

Гледището на Хитов е предадено дословно: Спомени от хайдутството. С., ДВИ, 1975, стр. 38.

295

Името на споменатия Петър Нинчев, един от ранните куриери на Раковски, не може да се открие никъде в историческата литература — той е един от хилядите „незнайни воини“ на българските националноосвободителни борби. Прадядо е на автора по майчина линия. По семейно предание е бил буден и родолюбив българин от Ново село, Видинско (да не се бърка с Петър (Петруц) П. Нинчев, чийто паметник още стои и може да се разчете в гробищата на Ново село, който е син на куриера и прекръстен от Нинчо на Петър след гибелта на баща му), поставил се доброволно в услуга на Раковски и използуван от него за пренасяне на тайната революционна поща. През зимата на 1861–1862 г. е бил изненадан от турците точно когато прегазвал ледените води на р. Тимок откъм Сърбия, но успял да унищожи пренасяните писма. Ядосани, че са изпуснали важната кореспонденция, турските гранични стражи го заклали още там, на брега на реката.

296

Панайот Хитов е навярно един безпрецедентен случай в писмеността. Той се научава да пише едва в 1868 г. (38-годишен!) като емигрант в Сърбия от младия тогава, но образован Григор Начович. Едва се запознава с азбуката и именитият войвода веднага написва спомените си: „Като додах у Белград, залових са да са уча да чета, пиша, защото не знаях нищо от читани, писани, и тъй като понаучих малко, и зех, та написах отчасти моето патувание, откакто съм излезал от дома си.“ Ръкописът му попада в ръцете на Л. Каравелов, който веднага оценява какво изключително богатство е той, редактира го и го издава (април 1873). Така се раждат спомените на Панайот Хитов („Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи“), които още веднага и до днес повече от столетие по-късно, заемат едно колкото почетно, толкова и уникално място в българската, а може би и в европейската литература.

297

Текста на писмото предаваме дословно по Моето пътуване…, но трябва да се предположи, че той не е автентичен, а е възстановен от Каравелов по приблизителнате спомени на Панайот Хитов.

298

В историческия си очерк Хайдути (С., ДВИ, 1967) Ив. Богданов описва тази и други военизирани игри на хайдутите като „кленза“ — хвърляне предмет на определено място и разстояние, „куцан гражд“ — умение да се ходи на един крак, „прескочи кобила“, а също състезания по стрелба, хвърляне камък, борба, преодоляване на препятствия от различен характер и пр. Не е посочен източникът на сведенията.

299

Наличието и описанието на татуировката — автентични.

300

„Стой!… Хвърли оръжията!…“ (тур.).

301

Целият повик на Панайот Хитов — автентичен. Поради същата липса на революционен речник наскоро след описваните събития хаджи Димитър ще заяви (в присъствието на д-р Иван Селимински) на един румънски министър: „Аз съм политически хайдутин.“.

302

В интерес на романа тук допущаме малко нарушение на хронологията. Описваните събития са към м. април 1862 г., тъй наречената „Хаджи Стоврева буна“ избухва на 13 юни, а Раковски създава Привременното българско началство и Втората легия на 15 юни.

303

За Търновското въстание от 1862 г. или тъй наречената а „Хаджи Ставрева буна“ са запазени крайно оскъдни сведения, още по-малко — за сливенското участие в нея. Но броят на четата, който посочваме тук, е автентичен; за него свидетелствува Панайот Хитов: „В Сливен всички младежи били готови да вървят, но Иванчо не рачил да ги поведе, дорде не се срещне с нас. Поканили Паскал, но и той се отказал да поведе двеста или триста хора подире си, дорде нас не ни намерели.“ (Спомени от хайдутството, С., ДВИ, 1975, стр. 22) За по-нататъшния ход на въстанието срв. Табаков. История на… т. ІІ, стр. 174–175.

304

Автентично: П. Хитов. Как станах…, стр. 70.

305

Казъл агач — днес гр. Елхово.

306

Описанието на „Хаджи Ставревата буна“ — автентично. Хаджи Ставри и байрактарят му Тодор Бочоолу действително са се спасили от засадите и кланетата — повечето от заловените въстаници били изклани само няколко заточени в Мала Азия, — но по-нататък следите им се губят, както във въстанието, така и изобщо в историята.

307

Масовите арести в Сливен — включително на учителя Добри Чинтулов — и идването на нарочно овластен за следствието човек по име Мусрат бей — автентично.

308

Популярна сливенска песен от епохата, сега позабравена.

309

Хасът — днес с. Крън, Старозагорско.

310

Джумалий — днес с. Сборище, Сливенско.

311

Джиново — днес с. Злати войвода, Сливенско.

312

Филип Тотю в романизираната му биография от Ф. Симидов, стр. 139.

313

Автентично — пак там.

314

Прозвището и бягството от затвора — автентични.

315

Цялата глава — автентична, включително отделните реплики и описания.

316

П. Хитов (Моето пътуване… стр. 101) дава такава характеристика за него: „Тотю е добър човек, добър приятел, добър певец, народолюбив, способен и храбър, но в това също време той е нетърпелив, сърчен (б.а. — в смисъл на импулсивен) и неосторожен.“.

317

Богдан махле — днес с. Богданово, Сливенско.

318

Автентично. Тези системни разминавания на потерите от казак-алая са правели силно впечатление на съвременниците. И тъй като по военни качества изобщо не можело да става сравнение между полските офицери и местните турски началници, хората са започнали да виждат в това съвсем преднамерени действия, дори в някои по-късни изследвания (напр. Табаков. История на… т. ІІ, стр. 253, и особено Хр. Димитров. С. Градец…) направо се намеква за съзнателно покровителство или даже за използуване на привидните преследвания за съставяне на военни карти на района за бъдещи действия против самите турци. Истината няма как да се провери, но тъй или иначе е факт, че с изключение залавянето на няколко четника, откъснали се от дружината на Хаджи Димитър през паметната 1868 г., няма запомнени случаи на активни действия на казак-алая срещу български хайдути или бунтовници.

319

Писмото на Филип Тотю цитираме съвсем дословно от романизираната му биография, стр. 298–299. То не се потвърждава от никакви други документи от епохата, та повечето изследователи нито го признават като исторически факт, нито го отричат. Ние го възприемаме като допустимо — то твърде подхожда на нрав като Филип-Тотювия. И все пак съзнателно правим едно чувствително отклонение от оригинала: в датировката. Според Филип Тотю той е изпратил това писмо през май 1867 г., след като четата му е разбита при Върбовка и остатъците й са преследвани по петите от безброен башибозук и редовна войска. Като имаме предвид, че по това време бележитият войвода е имал под заповедите си само четирима души и че единствената им грижа е била да опазят живота си, на нас ни се вижда твърде невероятно точно тогава той да се е занимавал с подобна шеговита кореспонденция. По тази причина предатираме писмото четири години по-рано, през пролетта на 1863 г.

320

Цялата глава — автентична.

321

„Грешка на езика“ (лат.).

322

Автентично. Димитър Инзов наистина дълги години е нямал дете, а когато му се е родила дъщеря, и е дал странното и несрещано друг път име Вишедана. Името очевидно произлиза от „свише дадена“.

323

Описанието на залавянето е автентично, предадено е по компилация от спомените на Филип Тотю и Панайот Хитов (а той знаел подробностите по разказите на оцелелите в Нова Загора хайдути). Тук ще дадем няколко допълнителни сведения. Името на предателя е Иван Папазов, син на един от кортенските свещеници. Хайдутинът, който се е самоубил, е Георги от Терзобас, а двамата, които са се спасили в Нова Загора и наскоро след това се присъединили към четата на Хитов, са били Стоян Арнаудов от Жеравна и сливналията Божил Бахов. Тъй като е любопитно като случай, тук ще цитираме спасяването им по спомените на П. Хитов:

„… Турците пък загърмели отвън и взели да викат:

— Скоро огън на къщата, както в Кортен!

Стоян, като чул това, а вече бил настъпил и първи мрак, натъкнал една дълга дреха на пушката и се дръпнал малко настрана от вратата. Отваря вратата, подава пушката с ямурлука, потерята изгърмява на дрехата, после Стоян изскача навън с нож в ръка и Божил — по него. Стоян прескача един плет, а Божил, който беше май тежък, докато прескачал, изкъртил целия плет. И тъй през тъмнината и двамата, здрави, избягали от Нова Загора и поели в Средна гора.“.

324

„Кълна се в бога“ (араб.-тур.).

325

Всички подробности около предателството на Никола Аджема са автентични, на места дори са използувани истински негови думи (срв. П. Хитов. Спомени от хайдутството. стр. 47).

326

Ново село — село в Сливенско, сега изселено.

327

Мокреци — искал е да каже Мокрен, днес с. Аврамов, Сливенско.

328

Главата е изцяло автентична, включително и много от репликите на героите. Единственото по-съществено отклонение от документалната истина е за Желю Чернев, познат повече като Дядо Желю. В действителност той се е прехвърлил в Сърбия с останалата дружина, докато тук за нуждите на романа го оставихме в Българско заедно с Христо и Стоян Арнаудов.

329

Приблизително три на три метра.

330

Напомняме, че „сергия“ се нарича обширната площадка пред долапите, където се просват да се оцедят и изсъхнат оваляните шаяци, губери, черги и пр.

331

В спомените на Филип Тотю броят на арестуваните в сливенския затвор се определя на „около 300–400 души“. А за условията добавя: „Затворите не ги побираха, а стояха в тях натъпкани като сардела в кутия.“.

332

„Башове“ — от „баш“, пръв, първенец — по народните борби тогава и днес наричат най-тежките, най-силните и най-опитните борци, прочути с много спечелени победи.

333

Дедекьой — днес с. Дядово, Сливенско.

334

Другаде в спомените си Филип Тотю го нарича Нечо.

335

През епохата е имало много селища с името Карабунар — има даже и днес известното винарско село в Пазарджишко, — но от спомените на Филип Тотю, не е ясно от кое е бил неговият другар по килия. Все пак имаме известни основания да смятаме, че се касае за едно от съставните села на днешния гр. Гълъбово, Старозагорско; така е указано и в сборника „Дорде е Стара планина“, съст. В. Дечев, София, 1968, стр. 112.

336

Тоест от споменатото вече с. Джиново, днес с. Злати войвода, Сливенско.

337

Днес село със същото име във Великотърновско.

338

Подробностите по паметното бягство на Филип Тотю и другите осъдени на смърт са автентични с едно-единствено отклонение от документите: Филип Тотю не е бил сигурен кой точно му е оставил спасителното желязо и приписва съдействието на Георги, сина на Никола Кебеджията и брата на Хаджи Димитър, който наскоро преди това е бил освободен от затвора като невинен.

339

Църковният празник Въведение Богородично е на 21 ноември.

340

На 1866 година.

341

Издавани съответно в 1864 и 1865 г.

342

Тук се налага малко пояснение. Според споменатите вече изследвания на Васил Дечев първи мютесарнф е бил Мустафа Ариф бей, като за дванадесетте години от 1865 до Освобождението са се сменили общо осем души на този пост. За да не затлачваме изложението с излишни подробности, пък и тъй като не са играли особена роля ние си позволихме да оставим за цялото време само един; изборът ни падна на втория от поредицата, Ахмед Джевад, понеже той се е задържал най-дълго на този пост — от 1866 до 1870 г. На Мустафа Ариф бей отредихме службата на негов постоянен наиб, ще рече — заместник-управител на санджака.

343

Текстът — автентичен, но правописът силно осъвременен.

344

По отношение семейството на Хаджи Димитър в книгата, общо взето, са допуснати повече волности и отклонения от историческата правда. Ето някои от тях. Всъщност хаджи Никола, бащата още от събитията около нападението над Али ефенди (1860 г.) съвсем без никаква вина е бил осъден на 5 години затвор и е бил освободен едва в 1864 г. Истина е, че двама от по-големите братя на Хаджи Димитър — Христо, най-възрастният, и Петър, четвъртият — още около 1852 г. заминали през Галиполи за Крит, където в продължение на 15 години са воювали като доброволци на страната на гърците във въстанието им срещу турците. Истина е също така, че майка им хаджи Марина — Баба Хаджийка — е предприела нечуваното за онези години пътуване през егейските острови, Крит и Гърция и намерила и довела в Сливен синовете си (които наскоро след това се задомили там). Това обаче е станало година след описанието в книгата — в 1867 г. Добилият по-нататък голяма известност деец за обединението на всички български земи Кръстьо Асенов е син на хаджи Петър и неговата жена Велика Цонева от Сливен.

345

Тук се налага едно уточнение. В действителност Филип Тотю до 1866 г. е бил известен и се е подвизавал под действителното си име — Тодор (Тотю) Тодоров Топалски. Но тъй като тогава под дипломатическото давление на Турция румънците са започнали да го преследват и са издали заповед за арестуването му, той си е сменил името на Филип Тотю. В книгата навсякъде използувахме само популярното му прозвище, за да облекчим романа от излишни подробности и да спестим на читателя необходимостта да обременява с тях съзнанието си.

346

Тъй като опитът за училищна реформа на Мидхат паша остава настрана от нашия роман, нека тук дадем кратка информация за любознателния читател. Скоро след като застанал начело на Дунавския вилает (Туна-вилаети), Мидхат паша се запознал с учебното дело на българите и за опитното му око на високообразован човек не останало скрито явното превъзходство в много степени на училищата на робите над разните медресета и пр. на поробителите, които са били още на нивото на Средните векове. Ловкият държавник си е дал сметка, че ако това положение се запази, в кратко време турците ще изглеждат пълни диваци в сравнение с подвластните им българи. С цел да не се стигне до това, Мидхат съставил един хитър план: да слее българските и турските училища, като уж остави само религиозните (верските) предмети да се изучават поотделно, но на практика да погълне и потисне шеметното развитие на българската просвета, като изсмуче за своите едноверци най-доброто и най-полезното от нея, а учебното дело на „раята“ да върне столетия назад. Планът му е бил разработен така ловко, че по него са се подвели такива разумни и родолюбиви българи, като например видният учител от епохата Никола Михайловски, редакторът на вестник Турция Никола Генович, д-р Георги Миркович и пр. За щастие хитростта на Мидхат паша не дала плод — българският народ в своето огромно мнозинство усетил капана и не се съгласил да възприеме реформата на пашата. Специално в Сливен проводник на Мидхат-пашовия план е бил д-р Миркович, с подкрепата на Садък паша Чайковски. За тази идея те спечелили на своя страна условения учител (и бъдещ виден книжовник) Тодор Шишков, получил образованието си в Париж. Когато обаче на събрание в читалището Шишков се опитал да привлече към идеята и останалите сливенски учители, Анастас хаджи Добрев му отговорил „с една импровизирана, но огнена и силно аргументирана реч“, в която „убедително посочил гибелните последици за българския народ от осъществяване на проектираната реформа“ (д-р Табаков. История на… т. ІІ). За чест на Т. Шишков трябва да изтъкнем, че след речта на х. Добрев той пръв се притекъл към него, поздравил го и високо обявил, че правотата е на негова страна и се отрекъл от реформата. Цялото учителско тяло единодушно го последвало и не само че не се присъединило към идеята на Мидхат, но призовали да се води решителна борба срещу нея. Така за Сливен реформата пропаднала още пре зараждането й.

347

Думата е за Австро-Пруската война от 1866 г., в която Молтке на няколко пъти разбива австрийците и ги принуждава да подпишат твърде неизгодния за тях Пражки мирен договор. В известен смисъл последица от тази война е и преобразуването на империята в дуалистичната Австро-Унгария (1867).

348

Разказът на муавина в книгата наистина само приблизително отразява събитията от 1866–1867 г. Действително след емигрирането на Раковски в Русия (придружен е бил през цялото време от П. Хитов, който междувременно е станал негова „дясна ръка“) по инициатива на Ив. Касабов е бил създаден Българският таен централен комитет (БТЦК), който, от своя страна, изградил няколко комитета в Българско — напр. в Шумен, Търново и Свищов. Раковски обаче никак не е бил в единодушие с БТЦК, особено пък след като в него се проявили и известни тенденции да не се преследва веднага крайната цел — свободата на България, — а по подобие на Австро-Унгария да се поиска автономия на България в дуалистично подчинение на султана. В противовес на БТЦК Раковски, завръщайки се във Влашко през есента на 1866 г., изградил нова организация — Върховно народно българско гражданско началство, — която по същество не се отличавала особено от предишното Привременно българско началство, основано от него през 1862 г. в Белград. Така на практика се е стигнало до разрив между Раковски и бившия му помощник Касабов. Като имал намерение да се придържа и занапред към своята четническа тактика, Раковски и неговото Върховно началство издали на 1 януари 1867 г. „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“. Приблизително по същото време се активизирала и Добродетелната дружина, която се ползувала от подкрепата на Русия. Тя пък на 14 януари 1867 г. изработила „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“, която имала за цел освобождението на българските земи с помощта на Сърбия и впоследствие — образуване на общо „Югославянско царство“ начело с династията на Обреновичите. Както се вижда, през описваната епоха българската политическа емиграция съвсем не е била единна, което често е предизвиквало объркване в редиците на обикновените родолюбци.

349

Мидхат паша е бил велик везир през годините 1873–1874 и 1876–1877.

350

„Да живее нашият падишах!“ — отговор на военен поздрав (тур.).

351

В турско време това означавало 50 000 гроша.

352

„Държа исо“ — пригласям някому. Исо се нарича пригласянето в черковното пеене, обикновено в равен тон.

353

Объркването и преплитането на действията на революционните дейци от епохата може би имат най-ярката си илюстрация в лицето на Анастас хаджи Добрев, несправедливо позабравения сливенски възрожденец. Член-основател на БТЦК и поддръжник на идеята за дуалистична автономия в рамките на Османската империя, той същевременно е един от последните пламенни привърженици на четническата тактика на Раковски и организатор и ръководител на сливенските въстанически чети през паметните 1867 и 1868 г.

354

Софралък се нарича постилка от платно, която се застила под и около софрата. Предназначението й е случайните покапвания и трохите да остават върху нея, а не върху чергите и китениците.

355

От казаното става ясно, че сражението при с. Върбовка е станало на 20 май 1867 г. И тази е истинската дата, независимо че Захари Стоянов (Четите на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата, Съчинения, т. ІІ, С., 1965, стр. 139) изрично казва: „Тая битка е станала на 19 май, в събота после пладне“ — грешка, която механично е възприета и в много исторически трудове.

356

Посочените цифри не са произволни — като се позовава на спомените на Филип Тотю и други източници, Ф. Симидов пише, че „биеха се един срещу 60 души“. На друго място в романизираната биография на войводата той определя нападателите така: „От Върбовка около 100 души, Горско Сливово 50–60, от Турчетата около 150, от Михалци 100-на и пр. и (общо) около 7–8 потери по 100–150 души обиколили издалеч Пустията. Тъкмо в това време се задали и войските и жандармите откъде Търново, Свищов, Севлиево и Плевен…“.

357

Описанието на битката при Върбовка — автентично.

358

Автентично. Например Захари Стоянов привежда следните думи на един турчин: „Гората е пълна с московци и карагяур черногорци! Аз да ги кажа три хиляди, а вие кажете десет — пак няма да сбъркате.“.

359

Битката при Върбовка е направила действително потресаващо впечатление — славата на Филип Тотю и неговата дружина е затъмнила всичко, което е било чувано дотогава. Мидхат паша, също изненадан от размера на събитието, взел извънредни мерки в целия си подвластен вилает, предупредил е за опасността и властите в останалата част на Европейска Турция. За това изключително вълнение Бачо Киро е записал следните ярки редове: „Агаряните побесняха десет пъти повече, отколкото бяха преди това. Името на Филип Тотю не излизаше из устата им ни деня, ни нощя. Всеки по-събуденичък българин ние наричахме Тотю.“

Ехото от тази битка отекнало в цяла Европа, много вестници започнали да пишат със симпатия за българите, но може би най-силно е било то във Влашко. Там хъшовете направо изпаднали не във възторг, а в делириум. И името Върбовка дълги години не преставало да бъде в центъра на разговорите. Тя е описана и в книгата на Ангелаки Савич „Маска долу“ (Браила 1868), за нея била нарисувана нарочна картина, широко разпространена от двете страни на Дунава, румънският актьор Йоргу Караджале с трупата си многократно и с изключителен успех изнасял пиесата „Боят на българите с турците под командуването на воеводата Филип Тотю“ и т.н.

360

В случая долап означава малка изолирана килия в затвор; карцер.

361

Осман пазар — днес гр. Омуртаг.

362

Думите на П. Хитов за семейството на писаря му отговарят на историческата истина. Фамилията Кършовски от Елена е дала мнозина достойни представители в националнореволюционните борби. Бащата поп Христо бил свещеник и народен учител, убит от турците. Синовете му се показали достойни за него: Иван е бил учител, публицист и революционер, участник в Капитан-дядо-Николовото въстание, в четата на Хитов и в двете белградски легии; Йордан — също учител, сподвижник на Левски и четник в Ботевата чета; Сава — сподвижник на Левски и Ангел Кънчев, деятел на Априлското въстание; Кънчо (или Кръстьо) — участник в четата на П. Хитов. Ако изключим гр. Елена, където споменът за тези достойни българи още се пази, фамилията Кършовски несправедливо е позабравена от потомството!

363

Христо Ботев във в. Знаме от 1875 г.

364

Около презимето на Цонко от Котел има известни разногласия — в някои документи е наричан Кънев, в други Петров; може да се допусне, че това са съответно бащиното и фамилното му име. Съзнателно допуснахме известно разместване в хронологията. В действителност отделянето на котленската чета е станало още на 13 май, а присъединяването на Христо Дряновски — на 22 май и на четиримата варненци — на 24 май.

365

Уставът на П.-Хитовата чета или „Законът за българското народно въстание, по който ще да се управлява българската народна войска в 1867 г.“ е извънредно интересен документ, който обаче за съжаление е твърде дълъг, за да го цитираме изцяло; на читателя с по-задълбочени интереси препоръчваме да го намери в различните сборници с документи от революционните борби и най-лесно в книгата на П. Хитов „Моето пътуване…“, където той е даден изцяло като приложение. Същевременно искаме да обърнем внимание, че около създаването на този „Закон…“ съществуват известни неясноти. Както се каза, в цитираната книга той е публикуван изцяло, а във водения от Ив. Кършовски дневник на четата (публикуван пак там) срещу датата 28 май е казано дословно: „Дойдоха четири момчета с Харбоолу от Сливен и се съединиха с нас накъм северозапад, под баиря Българка. Съчинихме закона.“ Обратно: във „фамилиарните забележки“ на П. Хитов, открити и публикувани наскоро („Спомени…“, а също и във второто издание „Как станах хайдутин“, С., ОФ, 1982), „Законът…“ изобщо липсва, не се говори за него, а в дневника на четата за 28 май е писано само: „Харбоолу доде с четирима другари от Сливен и се съединиха с нас под баиря Българка.“ Толкова — няма дума за съчиняването на закона. В очевидното противоречие ние сме склонни да дадем вяра на по-старата книга — тя е писана от съвременник за съвременници, мнозина от участниците в събитията (включително създаването на закона) са били още живи и П. Хитов — нито редакторът му Л. Каравелов — не би си позволил да „украшателствува“ в такива съществени пунктове. За пропущането на закона във „фамилиарните забележки“ (писани доста по-късно, чак след Освобождението) могат да се правят само догадки — например ако войводата е искал да премълчи и потули заблуждението си в началната част на похода относно готовността на българския народ за въстание.

366

Малко отклонение от истината — Дядо Желю с хората си е тръгнал към Хаинбоаз на следния ден, 29 май.

367

Исторически вярно. Показателни в това отношение са спомените на Панайот Хитов, който, описвайки другарите си, понякога може да не е споменавал важна черта от характера, но абсолютно никога не е пропуснал да опише мустаците им.

368

Разговорът, в който вече смътно се очертава бъдещата революционна тактика на Левски, е автентичен (предаден е със съвсем малки изменения, наложени от нуждите на романа), но се е състоял няколко месеца по-късно, когато в Белград Дякона е бил в болница след прекарана коремна операция и събеседници в него са му били Михаил Греков и Христо Иванов Големия. Срв. Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, стр. 103–104.

369

Иван Попкиров Кишелски (1820–1881) от Котел, първи български генерал (на руска служба). Следвал в Киевския университет, участвувал в Кримската война като доброволец, където се отличил с храбростта си и бил отличен с офицерско звание. Служил на различни места в Русия, като достигнал чин генерал. Винаги следял и съдействувал на българската революционна борба, помагал при образуването на четите. Автор на първото българско военно съчинение — „Ръководство за успешен бой с турците“ (Букурещ 1876). По време на Освободителната война съдействувал за формирането на Българското опълчение и бил на разположение на Временното руско управление в България. След Освобождението бил губернатор във Видин и Варна.

370

„Слава богу“ (тур.).

371

В интерес на романа тук е направена малка промяна в хронологията. За поражението на Цонко и момчетата му дружината е научила още на 31 май от някакъв кираджия. Цонко с малка част от хората си се е присъединил към основната група на 4 юни. Един ден по-късно са се добрали до нея и останалите и именно тогава (5 юни) „… Цонка воевода — както е записал Иван Кършовски в дневника на четата, — като недостоен за този чин и служба го свалихме от чина му «воевода» и го поставихме в реда като всички други.“.

372

Случаят — автентичен. В дневника на четата той е описан така: „През нощта излязохме на Българка и срещнахме 12 души момци, излезли от Сливен, с оръжие, но ги върнахме, като им поръчахме да кажат и на другите всеки да си стои на мястото и да чака, докато им се обадиме.“ А д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 247) уточнява за участието на хаджи Добрев: „… през пролетта на 1867 год. (в книгата погрешно отпечатано 1866 — б.а.) Анастас х. Добрев с неколцина свои другари излязъл на планината Българка в Сливенския балкан и се срещнал с войводата Панайот Хитов…“.

373

Юмрукчал — днес връх Ботев.

374

Алобас — днес с. Червенаково, Сливенски окръг.

375

Дилджилери — днес с. Полски градец, в най-южния край на Сливенски окръг.

376

Каваклий — днес гр. Тополовград.

377

Мокрен — турското Кьопеклий, от 1951 г., преименувано на с. Аврамов, Сливенско.

378

Известно хайдушко сборище в едноименната планина южно от с. Градец.

379

Описаният случай — автентичен. Ето как е разказан той в Записките на Никола Ив. Кючуков, Сливен, 1900, стр. 11: „През есента дядо Желю се готвеше да замине за Румания, но следствие някакви недоразумения убива сам едного от другарите си, един много добър и храбър момък, който се казваше Ганю Шумналията. Това стана причина щото Гунчо да се отдели от четата на дяда Желя, като остана и той в Балкана. В началото на зимата Стоян Бухалийски довежда Гунча в Сливен. Настаниха го в една отделна стая от къщата на братя Щилиан и Никола Минови. Аз бях задължен да му отслужвам.“ В същото време искаме да изтъкнем, че името на Галин или Ганю Шумналията не фигурира в иначе точните списъци на Иван Кършовски. Евентуално се касае за човек, който се е присъединил към четата след отделянето на Дядо Желю от основната дружина.

380

Така са нарича то и до днес. Край него признателните потомци са издигнали скромен, но оригинален паметник — три изправени на пирамида кремъклии пушки от железобетон.

381

Автентично. В спомените си Никола Кючуков казва: „… пристигнаха из Одрин от казашкия алай Сава Великов (родом от Сливен), Христо Дюкмеджия (от Карлово) и Яни Димитров (от Кръклисии, т.е. от Къркклисе — сега на турска територия). Те бяха въоружени.“ Малко отклонение от истината е, че всъщност Гунчо и другарите му са излезли две седмици по-рано от казаното тук — на 4 април.

382

Всъщност Анастас хаджи Добрев е бил пръв братовчед не със Стилянка и братята й, а с баща им Йоргаки (синове на две сестри), но поради идейните си различия с кмета не е признавал роднинството си с него.

383

Инструментът се употребява и до днес в същия вид и се нарича троакар.

384

Ичме — днес с. Стефан Караджово, Ямболско.

385

Иванчо (Ванката) Христович Райчев, писар на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и неин фактически военен ръководител, наистина е бил възпитаник на Александровското военно училише в Москва, а после се е отличил като поручик в 16-и драгунски Нижегородски полк, бил е награден и с високо военно отличие.

386

Този обичай все още се среща на много места в страната. Според поверието, ако в деня на съответния светец при неговото аязмо (свещен извор) се върже цветно парцалче, пожеланията на богомолеца ще се сбъднат.

387

Автентично. За знамето на Сливенската дружина д-р Табаков (История на… т. ІІ, стр. 239) пише: „Друго подобно знаме, на което от едната страна бил изшит златен лев, а от другата страна — думите «свобода или смърт», Хаджи Калуда приготвила за сливенската дружина, която, начело със сина й Анастас х. Добрев, щяла да излезе през 1868 г., за да се съедини с Хаджи Димитровата чета на Агликина поляна.“.

388

„От клон на клон — спасение (търся)“ — турска поговорка.

389

Днес съответно Гергевец и Крушаре, Сливенски окръг.

390

Буквално: „кофи за катран“. Част от турската пренебрежителна поговорка „Булгар кафасъ̀ — катран кофасъ̀“, което означава „Българска глава — кофа за катран“.

391

„Керванът да върви, пък псетата нека лаят“ — турска пословица.

392

В началото на 1868 г. видният турски държавник и отявлен българомразец Мидхат паша бил изтеглен в Цариград и назначен за председател на новообразувания Държавен съвет. При преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа той веднага заминал за Русе, откъдето ръководил действията срещу нея.

393

„На добър път!“ (тур.).

394

Автентично. За великодушното отношение на четниците към населението независимо от верската му принадлежност, говорят абсолютно всички документи и спомени от епохата (с едно-единствено изключение, в. Турция, г. ІV, бр. 29 от 3. VІІІ. 1868, където преднамерено-пропагандно се говори, че четниците „нямали друга мисия, освен да обират мюсюлманските села“, но това твърдение няма никакво покритие). Срв. например Вл. Хиндалов. Народни движения и въстания от предосвободителната епоха според новооткрити турски официални документи, С., 1929, Доклад № 189 на Сабри паша от 9. VІ. 1868 г.

395

Местата са в днешния Великотърновски окръг: село Караисен е днес със същото си име, Карапановата кория е в землището на с. Горна Липница.

396

Христо Македонски, участник в четата, на чиито Записки. С., ОФ, 1973, често ще се позоваваме, изчислява потерята на „около хиляда души башибозуци (черкези, турци, татари), размесена с редовна войска.“.

397

Хр. Македонски определя, че в Караисенските лозя „турците трябва да са изгубили 40–50 души мъртви“. Но според в. „Народност“, бр. 35 от 16. VІІ. 1868, „мюсюлманите са страшно разбити. До 200 души черкези и до 80 заптиета, селяни и редовна войска паднали мъртви…“.

398

Хр. Македонски я определя на 2000 души, а Бачо Киро Петров (Материали и документи. Под редакцията на Ал. Бурмов и Ст. Стойков, С., 1937) на 3000.

399

В своята обстойна и изключително интересна статия „Строшена ли е сабята на Хаджи Димитър?“ (в. От. фронт, 13. ХІ. 1981.) инж. Тодор Козловски, вещ познавач на огнестрелните оръжия, спря вниманието на обществеността върху един любопитен експонат от Музея на възраждането — Варна: сабя с вграден при дръжката 6-камерен револвер, приспособен за револверни патрони марка „Льофошьо“. С богати исторически сведения, илюстрации от стари гравюри и компетентен анализ на оръжието инж. Козловски доказа, че то е белгийско производство в малка серия, че е била лично оръжие на Хаджи Димитър и че намирането й във Варна не е изненада (сабята на Хаджи Димитър е била предадена като трофей на Мидхат паша, който след окончателния разгром на четата е бил във Варна и там е показал това рядко комбинирано оръжие на английския консул в града Далиел — и следователно имало е възможност тя да остане в града). Когато през лятото на 1982 г. авторът се запозна лично с тази светиня — сабята-револвер на Хаджи Димитър, — тя вече се съхраняваше в сейфа на Варненския археологичски музей.

400

Христо П. Генович (Дряновски), родом от Дряново, е една от очарователните личности на нашите националноосвободителни борби, която все остава някак си настрана от вниманието на нашите историци и писатели. Започнал буквално от нищо, Дряновски, благодарение на ума и енергията си, бързо се замогва, като натрупва крупно състояние. Предано любещ отечеството си, той се включва в революционното движение, разпродава дюкяните и стоката си и предава цялата грамадна сума от тях за въоръжаване на четите, сам се включва в четата на П. Хитов, после е с Левски в Белградската легия и накрая намира смъртта си в четата на Х. Димитър и Стефан Караджа.

401

Битката при Карапановата кория, която (освен в някои подробности) предадохме с документална точност, е представлявала истински гръм за своето време. Тя е внесла уплаха сред турците включително и в самия Цариград, а за българите е била извор на патриотична гордост и обект за подражание. Тя е обезсмъртена и в една литография на Х. Дембицки, която може да се срещне запазена и до днес наред със старите икони по различни краища на родината ни.

402

Джиново и Кадъкьой — днес селата Злати войвода и Съдиево, Сливенско.

403

Горни Турчета — днес с. Бяла черква, Великотърновски окръг.

404

Целият случай автентичен, включително репликата на Хаджи Димитър.

405

Вишовград — днес със същото име, Великотърновско.

406

Местността, днес със същото име, се намира североизточно от с. Вишовград. Внушителният паметник, издигнат по случай 100-годишнината на сражението, не се намира на същинското място на боя, а няколкостотин метра по̀ на запад.

407

„Бог е велик!“ (араб.-тур.).

408

Припомняме, че „на кръст“ е термин от епохата за кръстосания огън.

409

Байонет — щик (фр.).

410

„Ето ти тебе“ (тур.).

411

Бачо Киро Петров, по това време народен учител в Горни Турчета (Бяла черква), съобщава, че убитите редовни войници са били 65 души, а другите „турци и черкези нямат чет“.

412

Патаксам — умирам, загивам (сливенски диалект).

413

Марок — диалектна дума от Сливенско, която няма точен превод; означава нещо мръсно, страшно, нечисто.

414

Вардим — село във Великотърновски окръг, близо до Свищов. В неговата околност (местността Янкова гърло) четата е слязла на българския бряг.

415

Точният брой на четата не е установен, различните автори споменават цифрите 124, 125, 128. За повече подробности срв. Зина Маркова. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С., НИ, 1967, стр. 127, бележка под черта.

416

Проспект — голяма, широка улица (рус.).

417

Историческата местност Канлъ̀ дере в югозападните покрайнини на с. Вишовград представлява наклонена поляна, оградена с гора, а малко по-встрани от юг и север — две надвишаващи я височини. През пролетта на 1981 г. авторът бе разведен по тези места — Дълги дол и Канлъ̀ дере от свещеник Данаил Мусински и главния учител на Вишовград Трифон П. Христов, и двамата добри познавачи на кървавите събития, разиграли се тук преди повече от столетие. Макар и с незначителни различия във възгледите и тълкуванията им, те възстановиха пред него с пределна яснота двата съдбоносни дни от юли 1868 г., за което той им изразява горещата си признателност.

418

Около лобното място на Ванката (Иванчо) Христович Райчев в литературата съществува голямо разногласие — отделни източници посочват всяко от четирите сражения на четата. По ред съображения ние тук предпочетохме раняването и самоубийството му да са били на Канлъ̀ дере, както впрочем това се твърди от Зина Маркова, пос. съч., от Ил. Бобчев. По кървавите дири на славния подвиг от 1868 г., С., 1928 и др.

419

В изследователската литература съществува голям (бих го нарекъл — излишно голям) спор дали при това развитие на сражението четата е била разделена на две, както твърди очевидецът Хр. Македонски, или на три (с началник на третата група някой си Мавро Казанлъченина — един от онези, които преди години са убили за грабеж Стоян Люцканов, шурея на П. Хитов), както е посочил Захари Стоянов по свидетелство на А. Обретенов, М. Нейков и др. Тук приемаме, че четата се е разделила на две — както е била дотогавашната й практика в сраженията и се подсказва и от логиката на конкретните обстоятелства.

420

„Огън!“, същото е заповед за стрелба (тур.).

421

Също и около точния брой на оцелелите след четвъртата битка четници има неясноти и спорове. Христо Македонски и Бачо Киро сочат цифрата 58, по други свидетелства Захари Стоянов говори за 40–45.

422

Автентично.

423

Буквално от турски — „на спусък“. Диалектен израз от Сливенско, който означава „в пълна готовност“.

424

Кечи дере — днес с. Кози дол, Сливенско. Трябва да се подчертае, че сега селото се брои само няколко десетки жители, но през описваната епоха е било многолюдно и богато, предимно с турско население.

425

Захари Стоянов го нарича Дончо Стоянов, родом от Бабадаг, Северна Добруджа. Заловен и осъден, той дочакал Освобождението като заточеник, след което изживял старините си в Тулча.

426

Мушия или мошия — голямо стопанство, чифлик (рум.).

427

Михаил х. Костов Колони е видна фигура от нашето Възраждане, роден в Сливен на 27. ХІ. 1817 г. Завършил училище в Букурещ, следвал в Атина и Париж, бил се на парижките барикади през революцията от 1848 г. Установил се в Румъния и успял да се замогне, вратата и кесията му са били винаги отворени за народните дейци. След Освобождението се върнал в родината и заемал висши постове в администрацията. Починал в 1890 г. като кмет на Варна, където и до днес една от най-хубавите улици към морето носи неговото име.

428

Връх Свети Никола — днес връх Столетов.

429

Премеждията на откъсналата се от четата група са описани в книгата по Захари Стоянов, а специално смъртта на Петър Обретенов — по разказа на брат му Ангел в: Ст. Каракостов. Диарбекирски заточеници, С., 1946, стр. 28.

430

Тодор Николов Асенов, касиер на четата, е бил тежко ранен на Канлъ̀ дере. Тъй като остатъците от четата са били приети добре от жителите на с. Дебел дял, Габровско, Хаджи Димитър оставил брат си на грижите на някой си Петко Бурунсуза, който обещал да го излекува и препрати в Румъния. Но след отминаването на четата този Петко Бурунсуза го убил, за да го обере. Нека добавим едно любопитно продължение. След Освобождението племенникът на Тодор и Хаджи Димитър Кръстю х. Петров Асенов (герой в борбите за освобождението на Македония) отишъл в Дебел дял да отмъсти за чичо си. Но се отказал — заварил, че предателят Бурунсуза бил презрян и отхвърлен от всички, човешка развалина, която не си заслужавала и куршума.

431

Като позиция мястото наистина е било неблагоприятно. Това е отбелязано и във в. Levant Herald от 2. VІІІ. 1868: „Четата се бранеше отчаяно, но нападателите бяха многобройни и имаха най-добри позиции…“ и т.н.

432

Христо Македонски, а и някои други от оцелелите четници изказват предположението, че в последната кошара, където са яли каша от прясно мляко и брашно, овчарите са били помаци, които, за да улеснят преследвачите, са турили „афион или друго упойващо нещо в млякото“.

433

Знамето на Стефан Караджа е било спасено и с него Хр. Македонски е водил чета доброволци през Сръбско-турската война в 1876 г. Съхранявано в семейството му като светиня, то е било предадено през 1925 г. от дъщерите му Екатерина и Тица на тогавашното Министерство на войната. Днес знамето се пази в Централния музей на Народната армия в София. Срв. Дойно Дойнов. Две знамена от четническата епоха. Музеи и паметници на културата, 1968, кн. 3.

434

При описването на похода и края на четата използувахме повече от петдесет заглавия — спомени или исторически изследвания, осветляващи отделни моменти и подробности от тях. На любознателния читател обаче ще се задоволим да препоръчаме четири: Записки на Хисто Н. Македонски 1852–1877. С., ОФ, 1973 и Захари Стоянов. Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата. Пловдив, 1885 (многократно преиздаване), където са отразени спомени на участници (З. Стоянов е писал по спомени на Ангел Обретенов, един от заловените и осъдени ранени четници), а от съвременните изследвания малката, но извънредно компетентна книга на Зина Маркова. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. С., НИ, 1967, както и сборника Прослава на хайдутството. Съставител Тодорка Драганова. В. Търново, 1968.

435

„Насила хубост не става“ — турска пословица.

436

Главата описва действителни събития, но — в името на романа — с известни отклонения от точността на фактите. Истина е например, че Гунчо войвода е искал Сливен да се вдигне на въстание независимо от разгрома на Хаджи-Димитровата чета, което обаче сливенци са отказали като безсмислено (срв. Кючуков, Записки. стр. 12). Вярно е също така, че с Харбоолу и неговите хора са обрали турската поща при Джендемите, това обаче е станало по-късно, на 12 август, а не непосредствено след подвига и гибелта на Бузлуджа, както го представяме ние. Налага се да кажем няколко думи повече за смъртта на двамата войводи. У д-р Табаков. История на… т. ІІ има противоречие. От писаното на стр. 204 се подразбира, че те са паднали в схватката за пощата, което възприехме и ние в романа. Десет страници по-нататък обаче (стр. 214, бележка под черта) д-р Табаков представя случая по друг начин: Гунчо и Харбоолу са излезли невредими от сражението, но после „са паднали убити по най-подъл начин при Градец от ръцете на долапчиите братя Ганови, за пари“. Същото становище е застъпено и от Васил Дечев в сборника „Дорде е Стара…“, стр. 38. Каквато и да е истината, същественото е едно: че в тази паметна 1868 г. загиват и двамата войводи Илия Господинов (Гунчо) и Тодор Денев Харбов (Харбоолу) от Сливен.

437

Чудомир. Кой е извършил опелото на Хаджи-Димитровата чета. Казанлъшка искра, 30. ІХ. 1934. Според други източници (напр. З. Стоянов) жертвите са погребани от свещеник Иван Стоянов от с. Хасът (днес с. Крън).