Бягство от сигурността

Моята истина дълго се усъвършенстваше. Аз търсех задълбочено с надежда и интуиция, мислех напрегнато, за да отделя същественото и да му придам концентриран вид. Чак след това я изпробвах, първоначално внимателно, за да видя какво ще се получи.

Случиха се някои провали, една-две експлозии по трасето, докато разбера колко опасна е всяка самоука философия. Поопушен от саждите, но помъдрял, наскоро аз отворих очи и си дадох сметка, че съм захранвал ума си с това специфично гориво през целия си живот. Дори и днес, умерено дързък, аз капка по капка повишавам количеството октан.

Аз не си съчинявах теории за развлечение обаче, нито за да запълня някаква празнота. Страстно желаех да открия смисъла на съществуването, идеите, с които да живея и това ме накара да се интересувам от религии като тийнейджър, да изследвам Аристотел, Декарт и Кант във вечерни колежи още като редови пилот във военновъздушните сили.

След последния курс, стъпвайки тежко и бавно по тротоара, аз бях обхванат от необяснима депресия. Всичко, което научих от уроците бе, че онези господа са знаели по-малко и от мен самия за това кои сме и защо сме на тази земя, а аз имах съвсем смътна представа.

Това бяха тежки мислители, които кръстосваха стратосферата далеч над тавана, до който можеха да достигнат моите правителствени бойни самолети. Аз най-нахално исках да си заема от техните прозрения, за да си изградя свое виждане, но едва успявах да се сдържа в класа да не извикам: „Кой се интересува от всичко това?“

Възхищавах се на Сократ в живота заради неговия избор да умре за принципите си, когато съвсем лесно е можел да се изплъзне. Другите не ми въздействаха чак толкова. Толкова добре подвързани страници, микроскопични букви и най-накрая онова мъдро заключение: Сам трябва да намериш своята истина, Ричард. Откъде да знаем какво е валидно за твоя живот?

След като свърших учението, поех безцелно в нощта. Стъпките ми отекваха в опразнената учебна сграда, не знаех накъде отивам.

Изучавах този курс, за да намеря вярната посока, мислех си аз, нужен ми беше компас сред джунглата. Организираните религии бяха за мене люлеещи се мостове, едва сплетени клончета, които те плясваха по лицето при първото побутване. Детските въпроси бяха за тях неведома мистерия. Защо религиите толкова много обичат Безответните Въпроси? Нима не разбират, че твърдението: Това е безответен въпрос, не може да бъде отговор?

Всеки път, когато се запознавах с една нова Теология, винаги настъпваше време на изпитание: Може ли тази вяра да стане част от моя живот?

Всеки път, когато си задавах този въпрос, и я изпробвах, крехките паяжинни нишки, с които ме беше оплела, се прекъсваха и разпадаха пред очите ми, а аз се изтърсвах без никаква опора.

Едва се задържах в света, уловил се за ръба на бездната и благодарен, че не съм загинал при падането. Как бихте се почувствали, ако отдадете сърцето си на една религия, която ви гарантира, че планетата ще изгори в пламъци на 31 декември, само за да се събудите в новогодишния ден и да чуете песните на северноамериканските птици? Възглупаво, ето как бихте се почувствали.

Както се шляех, долових женски стъпки зад мен.

Свърнах вдясно, за да я пусна да мине.

Завърших курсове в областта на двайсетина философски системи, мислех си аз, най-ярките звезди в историята, и ето че всички се оказаха провал. Аз не исках друго, само да ми покажат един подход към вселената, който да ме ръководи в делничния живот — което не би следвало да е кой знае колко трудна задача за Тома Аквински или Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Техните отговори може би са били валидни за тях, но те са живели на различна от моята планета.

— Напразно ли мислиш, че е било цялото ти учение? — каза тя. — Току-що научи онова, което се надяваше да узнаеш през всичките онези години, а дори не разбра това?

Пристъп на раздразнение… тази жена не си вървеше покрай мен, тя подслушваше мислите ми!

— Моля? — изрекох с цялата непристъпност, на която бях способен.

Тъмни коси с един непокорен рус кичур, двайсет години по-възрастна от мен, с нищо незабележима, не много добре облечена, без да си дава сметка как постъпвам с онези, които си позволяват да нарушат моето усамотение.

— Те ти дадоха всичко онова, което имаше нужда да узнаеш! — заяви тя. — Твоят живот претърпява прелом тази нощ, нима не чувстваш това?

Аз огледах тротоара, никой друг не се виждаше наоколо. Явно се припознаваше в мен. Не беше от класа по философия, нито някога я бях виждал.

— Мисля, че не се познаваме — казах аз. Вместо да се стъписа, тя се засмя.

— „Не мисля, че се познаваме“ — размаха тя ръка пред очите ми. — Ти научи, че философите нямат отговор за теб! Нима не разбираш? Никой няма отговор за теб, освен един!

Боже, помогни — казах си аз. Сега ще започне да ми говори, че Исус Христос е моят Спасител и трябва да се умия в кръвта на Агнеца. Дали да не я засипя с библейски цитати, дано я прогоня? Въздъхнах.

— Когато Исус казва „Никой не отива при Отца, освен чрез мене“, той не е имал предвид бившия дърводелски чирак, а онзи, който търси духа в…

— О, моля те, Ричард! — възкликна тя.

Аз спрях, погледнах я в лицето и зачаках. Усмивката й бе все така широка, очите й блестяха като звезди. Тя е далеч по-красива от обикновено, помислих си аз, защо не го бях забелязал досега? Дали раздразнението ми ме кара да намирам хората безинтересни?

Както я наблюдавах, уличното осветление сякаш се промени… тя не бе просто хубава, тя беше красива.

Тя изчака, докато привлече цялото ми внимание. Дали тя се променя, питах се аз, или светлината? Какво ставаше?

— Исус не притежава отговора, който ти търсиш — каза тя. — Нито го притежава Лао-Дзъ или Хенри Джеймс. Онова, което ще откриеш тази вечер, ако отвориш очите си, за да видиш нещо повече от едно красиво лице, е… какво?

Тя зачака.

— Аз те познавам, нали? — промълвих аз. За първи път тази вечер тя се намръщи.

— Напълно си прав, че ме познаваш!

Винаги ставаше така, откакто се помнех. Винаги някой върви по петите ми, блъска се в мен, когато завивам зад някой ъгъл, появява се в метрото или в самолетната кабина, за да ми каже какъв е урокът зад всяко странно събитие.

Отпърво си мислех, че тези същества са фантоми, конструкции на собственото ми въображение и в началото наистина беше така. Каква изненада бе за мен да открия, че поредните няколко от тези души учители се оказаха смъртни човеци, така твърдо установени в триизмерния свят, както и аз, и също така изненадани да ме открият посред собствените си приключения, колкото и аз бях изненадан да открия тях.

След време вече не можех да различавам дали човекът, който наблюдаваше мен и моите уроци, бе смъртен човек или не, докато днес приемам, че това са обикновени хора, докато не се случи да изчезнат насред изречението или да ме пренесат светкавично в алтернативен свят, за да илюстрират някоя сложна метафизична идея.

В края на краищата, няма значение кои са. Някои хора са ангели, които не се представят за такива. Други съм познавал години наред, преди да забележа техните пера, а някои биват считани от мен дълги години за живи благовестници, преди да разбера, че носят лоши новини.

Тази книга е историята на една от тези срещи в моята малка мисловна рафинерия, на онова, което научих от нея и как наученото промени моя живот.

Дали моите уроци съответстват на вашите? Дали съм ваш ангелски събрат от същия колодрум или поредният непознат, който си говори сам по улицата? Някои отговори никога не ще ми станат известни.

Но да побързаме, защото ще закъснеем за първа глава.

Бях застанал навръх планината и съзерцавах вятъра. Далеч към хоризонта той нежно накъдряше езерото и се спускаше в посока към мен. Наклони няколко колони дим от комините на града, който се намираше две хиляди фута надолу, и пораздуха смарагдовозелените листа на дърветата в подножията на планината. Изящни планери кръжаха недалеч от зъбера на скалата, носени от топлите въздушни потоци, ту плавно и отпуснато, ту забързано.

По-добре да изчакам да задуха, преди да скоча от скалата, реших аз, по-добре да почакам вятъра.

— Ти ли си глупакът днес или съм аз?

Обърнах глава и се усмихнах на Сиджей Стьртвант, една жена летец, която едва ми достигаше до рамото, увързала ремъците на безмоторния си самолет, със завързана каска и обуща, с едно мече-амулет, което се подаваше от джоба на летателния й костюм. Зад нея крилото, оставено внимателно на земята, приличаше на пъстър найлонов вир.

— Чакам още малко вятър — казах й аз. — Ако искаш, мини пред мен.

— Благодаря, Ричард — отвърна тя. — Може ли? Аз й направих път.

— Може.

Тя спря за секунда, загледа се в хоризонта, след което внезапно се спусна към скалата. В първия момент това изглеждаше като сигурно самоубийство, тя явно летеше към своята гибел върху камънаците долу. В следващия миг обаче крилата на нейния планер изплющяха и се издуха като вихрушка в яркожълто и неоново розово. Облак прозрачна тъкан се изви над главата й и внезапно се появи огромното китайско хвърчило, сякаш дошло й на помощ, за да я спаси от нелепа гибел.

Когато застана над бездната, тя вече летеше в люлката на вървите, които излизаха от колана й към гигантското крило.

Съпругът й я наблюдаваше, докато затягаше собствените си колани.

— Давай, Сиджей! — викна той. — Открий подемния поток!

От планината се спуска първо планер за изпробване на вятъра, докато всички ние гледаме и се молим за издигащи въздушни потоци над склоновете, защото това бе ден само за продължителни, високи полети. Молитвите ни не бяха чути. Времето е тихо, можеш само да се спускаш надолу към долината, а след това да се изкачваш пеша или да помолиш някой добронамерен шофьор да те закара нагоре по планинския път.

Яркото платнище се преобърна и започна да се издига. Това бе посрещнато с поздрави и възклицания от нас шестимата, които очаквахме да полетим. После то отново се заспуска и отдалечи. Недоволство. Това, изглежда, бе един от онези дни, когато само най-умелите ще могат да се задържат във въздуха половин час след излитането.

Известно време останах загледан в Сиджей, след което зърнах моя термален поток да се издига над планината: листата потрепваха, клоните се надигаха във въздушния поток. Време бе за излитане.

Обърнат с гръб към вятъра, аз рязко дръпнах връзващите въжета и крилото ми се издигна от сивата пръст с леко шумолене, сякаш платноходно платнище, опънато на вятъра.

Сякаш си бях привързал един перест облак на мачтата, подобно копринена дъга трийсет фута от края на едното до края на другото крило, лимоненожълт неразтворен парашут плющеше отзад в края на пистата. Той пулсираше над главата ми, докато аз стоях изложен на вятъра: без восъчни пера — това бе тъкмо хвърчилото, с което Икар би могъл да полети без да падне. Закъсняло с три хиляди години за него, помислих си тъкмо навреме, преди да стане късно и за мен.

Присвих очи срещу дъгата, проверих привързващите въжета да не са оплетени, обърнах лице срещу вятъра.

Прекрасен живот. Отпуснах се на ремъците и придвижих своето хвърчило до края на скалата бавно и тежко, както гмуркач се навежда, за да се спусне под водата. Накрая решително пристъпих във въздуха отвъд хълма. Вместо да падна в бездната, дъгата ме издигна и ние по-летяхме със скоростта на обикновен ход над върхарите на дърветата.

— Давай, Ричард! — извика някой.

Дръпнах леко едната спирачка, извърнах се и се усмихнах през внезапно отворилата се въздушна бездна между мене и тях, петимата планеристи, обгърнати в коприна и паяжинни нишки, и очакващи с нетърпение да метнат своите воали по вятъра и да се понесат нататък, където небето би ги повело.

— Тук са много подемни потоци — извиках им.

След което подемната въздушна струя отмина.

Пред очите си виждах как летците на върха се издигат над мене, докато аз се снижавах, търсейки топло въздушно течение. Северно от мен летеше Сиджей, спускайки се спираловидно, като едва запазваше височина. Под мен планинският склон се снижаваше, откривайки се като бездна под крехката ми въздушна лодка.

Преди две години това щеше да бъде изключително възбуждащо преживяване, рисковано самостоятелно спускане на половин миля към земята. Сега това бе спокойно и мечтателно летене: без двигател, без обвивката на пашкула от метал и стъкло наоколо ми, просто един изблик на цветове над главата ми, който се носи по въздуха.

Един гарван внезапно се появи встрани от мен на средно разстояние между страха и любопитството. Трескави черни очи, глава, удивено кривната пред тази гледка: Каква житна сеялка, уловена от дъгата!

Аз се отпуснах в ремъците като дете във висока люлка и се загледах как планинският склон се издига над мен, отказал се да търся подемна въздушна струя. За това бях мечтал, когато бях дете сред ливадата с моето книжно хвърчило в ръка. Мечтаех да бъда по-бърз от орел, но също така и по-бавен от пеперуда, мечтаех за любов и приятелство с небето.

Долу се появи зелената поляна, която използвахме навремето за приземяване. Край пътя бяха паркирани колите на онези, които бяха спрели да погледат планеристите. Когато се насочих надолу за приземяване, все още сто фута над земята, преброих пет спрели коли и още една, която забавяше ход, за да спре. Странно, че някой от земята би погледнал нагоре и би ме забелязал, това правеше публично достояние едно толкова лично занимание. Като се изключат въздушните показни, аз винаги съм се чувствал невидим, когато летя.

Десет минути, след като бях излетял, аз се спусках бавно, превключих скоростта на нула току над връхчетата на тревите, стъпих с единия крак на земята, после и с другия. Крилото се разстилаше над главата ми закрилящо, чак докато сигурно се приземих. После, когато издърпах задните обтегачи, то се превърна отново в купчина коприна и се спусна като цветен облак до мен.

Сиджей и останалите изглеждаха като точици в небето, задържаха се във въздуха, упорито търсейки подемни въздушни потоци, полагаха усилия и преминаваха от един термичен поток на друг. Те бяха по-упорити летци от мене и наградата им бе, че още бяха във въздуха, докато аз вече стоях на земята.

Аз опънах платнището и започнах да го сгъвам от краищата към средата, докато то се превърна в пухкав квадрат върху сеното; изкарах целия въздух от него и го пъхнах обратно в калъфката.

— Искаш ли да те закарам на върха? Гласът идваше като от небето, обещавайки да ми спести час и половина вървене пеша.

— Благодаря! — обърнах се аз и видях дребничък човек с посивяла коса и добродушния поглед на колежански преподавател, който ме наблюдаваше, облегнат на колата си със скръстени ръце.

— Това е спорт — каза той, — изглеждате като фойерверки във въздуха.

— Забавно е — потвърдих аз, като метнах калъфа през рамо и приближих към колата. — Много съм ви благодарен, че сте готов да ме закарате.

— Предполагам — отвърна той и ми подаде ръка. — Приятно ми е. Казвам се Шифърд.

— Ричард — представих се аз.

Оставих калъфа с крилото на задната седалка и се настаних на мястото за пътници в поочукания форд модел 1955 година. Една книга лежеше върху изтърканата тапицерия на предната седалка до него.

— Свийте вляво по шосето — казаха аз, — после има една миля до следващия завой.

Той запали мотора, върна малко назад, излезе на шосето и сви вляво.

— Хубав ден, нали? — вметнах аз. Когато някой е бил толкова любезен, че да ме вземе с колата си до върха, аз считам за учтиво да си бъбря с него.

Той не отвърна в първия момент, сякаш се бе съсредоточил върху пътя.

— Срещали ли сте някога хора като тези от книгите ви? — попита накрая той.

Сърцето ми се обърна. Не е чак толкова страшно, когато непознати хора знаят името ти. Онова, което те прави поклонник на анонимността е, че не си уверен дали тъкмо този непознат го знае и какво може да последва от това. Настръхнеш ли срещу едно цвете, ти се превръщаш в надут глупак. Прегърнеш ли някой кривоглед особняк, все едно да държиш в обятията си взривоопасна мина.

За една стотна от секундата ми мина през ума, че Шифърд е някой смахнат и аз трябва да отворя вратата на колата и да скоча на пътя. В следващата стотна от секундата обаче реших да видя какво ще стане. Все едно, можех да скоча и по-късно, ако се наложи, а и да се хвърля от колата му съвсем не бе подходящият отговор на неговия въпрос.

— Всеки герой от моите книги е реален — отвърнах аз, надявайки се, че с искреност мога да се измъкна от положението, — макар че някои от тях не съм срещал в това време-пространство.

— А Леели реална ли е?

— Любимият й въпрос.

Какво искаше този човек? Разговорът с всяка минута ставаше все по-малко невинен.

— Можете да свърнете тук по планинския път. Малко е прашен и стръмен на места, но, общо взето, не е труден за каране. Като се изкачим на върха обаче трябва да внимавате, защото делтапланеризмът е голяма наслада — може да се хванете на въдицата преди да слезете обратно с колата и вече никога няма да бъдете същия.

Шифърд не обърна внимание на опита ми да отклоня вниманието му.

— Причината, поради която ви питам, е, че аз съм един от онези хора, за които пишете в книгите си. С вас съм още от времето, когато бяхте момче. Аз съм ангел-наставник.

Превключих на „Повишено внимание“, издигнах си стените със скоростта на светлината.

— Достатъчно въпроси — казах аз. — Кажете направо. Какво искате?

— Не става дума аз какво искам, Ричард. Въпросът е за това какво ти искаш.

Колата се движеше достатъчно бавно, за да скоча без да се убия. И все пак, мислех си, нали не ме е нарекъл антихрист и безбожник. Освен това изглежда невъоръжен, а и първото ми впечатление от него беше много приятно. Наистина говореше малко смахнато, но въпреки това ми беше симпатичен.

— Ако си ангел-наставник, сигурно знаеш отговорите на някои мои въпроси — казах аз.

Той се извърна към мен и изненадано се усмихна.

— Точно така! Разбира се, че ги зная! Та нали затова съм тук! Как разбра?

— Имам някои въпроси — казах аз. — Аз ще питам, а ти ще отговаряш, може ли?

Възнамерявах да установя дали Шифърд наистина бе герой от моите книги.

— Разбира се — съгласи се той.

— Имах две препарирани животни като дете. Как се казваха?

— Камилата беше Ками — отвърна той, — а зебрата Зиби.

— Какъв беше първият двигател, който конструирах? — Този въпрос беше уловка.

— Осемнайсетинчов постояннотоков въздушнореактивен двигател — отвърна той, — с четириинчов диаметър, заваръчни спойки, поставен върху петфутова противотежест. Знаеш, че от топлината спойките ще се размекнат и двигателят ще се взриви след минута-две, но преди това искаш да разбереш дали идеята ти може да се реализира. За гориво използваш спирт. И двигателят наистина се взриви. Целият заден двор е в пламъци…

Той говореше, докато шофираше, описвайки моите реактивни двигатели, къщата ми, приятелите, семейството и кучето ми; разказваше ми в най-големи подробности епизоди от ранните ми години, за които бях забравил, докато го чух да ми ги припомня.

Характерите в книгите ми наистина са реални, това е така, но някои от тях са като тахиони… те съществуват в свое измерение и всеки от тях е толкова могъща проява на живота в своя свят, колкото сме и ние в нашия. В книгите те се появяват в моето измерение и го променят.

Шифърд или беше един от тези характери, или беше най-големият ясновидец в света.

— … олеандъра зад ъгъла на стената. На една коса подпора до комина стои апаратът, който бе заварил от един меден лист. Това са закривени елипси — наричаше го Радар. В гаража парчета въглени и рисунки — домашната работа на майка ти за нейните курсове по изобразително изкуство. Дървеният отвор на тавана, който използваш за таен вход към къщата…

— Имам един въпрос.

Той млъкна веднага и ние продължихме да пътуваме мълчаливо, засенчвани по пладне от огромни вечнозелени дървета. Старата кола се тътреше бавно по стръмните планински завои.

— Ти не говориш в минало време, сякаш това става сега — казах аз. — Нали става дума за моето детство. За теб сякаш то е все още реалност. Говориш за мене, сякаш сега искам нещо, но имаш предвид Дики, мене от моето минало.

Той кимна.

— Разбира се. Онова време е на отсрещната страна на улицата.

Ангелите-наставници не са опитни шофьори. Един от завоите на пътя из Тигровата планина свива рязко към края на урвата и обикновено човек трябва да се хване в колата за нещо, за да не падне. Обаче Шифърд остави следи от гумите си така, че те могат да се видят и досега, черните гуми са се впили в отчаяна извивка върху голата скала.

— Извинявай — каза той. — Не съм карал доста отдавна.

Опитах се с всички сили да се задържа на краката си като се придържах в прокъсаната облегалка.

— Само след малко пътят става по-лек. Лек или труден, за моя шофьор нямаше никакво значение; друго бе важно за него.

— Ти не си спомняш много неща от времето, когато бе малък, нали?

— Когато ми разказваш, си ги спомням. Иначе не.

— Добро момче си ти. Решиш ли нещо да научиш, залавяш се съвсем сериозно. Спомняш ли си как се учеше да пишеш?

Спомних си за часовете по творческо писане на Джон Гартнър в гимназията. Дали човек може да се научи да пише, или това познание просто докосва онзи, който успява да осъзнае силата на зачеркнатата дума?

— Не — каза той. — Имах предвид краснописа. Майка ти сядаше на кухненската маса да пише писма, а ти сядаше до нея с лист и молив и започваше да изписваш О-та и Л-та, и Е-та. Чертаеше лулички, криви и кръгчета страница след страница.

Спомних си. Червеният молив. Р-тата и С-тата. Чувствах се толкова голям, когато изписвах тези равни, подредени знаци от ляво на дясно върху листа. Майка ми казваше, че са много красиви и това ме караше да се упражнявам още по-старателно. А днес имам най-лошия почерк на света.

— Значи, ти познаваш Дик доста добре, така ли? — попитах аз. Той кимна.

— Доста по-добре, отколкото познавам теб.

— Защото той се нуждае от помощ, а не аз, така ли?

— Защото той търси помощ, а ти не.

Фордът направи един последен завой и ние се изкачихме на върха на планината, дърветата се отдръпнаха пред внезапно ширналите се хоризонти на северозапад. Той паркира колата на стотина метра от площадката за излитане и аз протегнах ръка да отворя вратата.

— Радвам се, че се грижиш за него — казах аз. — Предай му от мен много поздрави.

Той нищо не отвърна. Аз слязох от колата, вдигнах калъфа с моя планер и го преметнах през рамо. Вятърът беше лек, както и преди. Ако не успея и този път да се задържа по-дълго във въздуха, просто ще скоча за последен път и ще се стягам за вкъщи.

Наведох се и му махнах през прозореца.

— Удоволствие бе за мен да се запознаем, господин Шифърд — обърнах се аз към него. — Благодаря, че ме взе с колата си.

Той кимна и аз тръгнах да се отдалечавам.

— Ей, само още нещо — извика той след мен. Аз се обърнах.

— Имаш ли нещо против да ми дадеш автограф на една книга за Дики?

— Съвсем не.

Дори и не ми мина през ум, че това е невъзможно.

Онова, което ни позволява да прескочим оградата на времето е надеждата и интуицията, а не топовете хартия и мастило.

Оставих вързопа на земята, отворих вратата на колата и седнах отново в нея.

Шифърд докосна книгата, която бе оставена на предната седалка между нас.

— Ти му даде обещание — каза той. — Сигурно не си го спомняш.

— Прав си, не си го спомням.

Като дете аз бях пълен с фантазии: копнежи и мечти, планове за това как трябва да се живее. Нямаше да се учудя, ако някои от мечтите си съм запомнил като факти, а някои от фактите — като мечти.

— Това бе твърде отдавна, господин Шифърд. Дики за мен е толкова далечен сега, че ми се струва друг човек. Забравил съм кой е.

— Да, но ти за него не си друг човек. Той си мисли, че ти никога не би го забравил, че ще направиш всичко възможно, за да му помогнеш да разбере как да живее. Той отчаяно иска да научи онова, което ти знаеш.

— Той сам ще го открие — отвърнах аз.

— Но дотогава ще бъде на твоите години. Ти му обеща един експеримент — да видиш какво ще стане от него, ако не му се наложи да изживее петдесет години на изпитания и грешки.

— Нима съм обещавал такова нещо? Шифърд кимна с глава.

— През 1944 година. Както ти казах, за мен времето не е такава преграда, каквато е за теб. Ти обеща, че след петдесет години ще напишеш книга, която да предадеш назад в годините на момчето, което си бил. Ще му кажеш всичко, което си познал. Към какво да се стреми, как да бъде щастлив, как да опази живота си, изобщо всичко онова, което сам би желал да знаеш, когато си бил на негово място.

— Не може да бъде. Наистина ли? — Неразтвореният парашут прошумоля от един термичен поток, който се надигна към върха. — Каква прекрасна идея.

Шифър д се прокашля.

— Петдесет години изминаха, Ричард — и той се размърда неловко на седалката си. — Онова момче, което беше, те чака там, назад във времето. Ти му обеща.

— Не си спомням да съм обещавал.

Ангелът ме погледна така, сякаш бях продал душата си на дявола. Може думите ми да са прозвучали малко рязко, но нито момчето, нито ангелът знаят колко трудно е да се пише.

— Кажи му, че съм забравил за обещанието си, но всичко ще се нареди за него много добре и няма за какво да се тревожи.

Шифърд въздъхна.

— Ех, Ричард — каза той. — Нима обещанията, дадени на едно дете, не значат нищо за тебе?

— Не, когато да удържа на обещанието си означава да смажа душата му! Той няма да иска да знае, че му предстоят бурни години, че не след дълго ще остане единсттвен от цялото семейство, той не иска да знае нищо за развод, предателство и банкрут, и че няма да се ожени за жената на сърцето си още трийсет и пет години. Шифърд, за деветгодишно момче една-единствена година — това е цяла вечност. Прав си, това обещание не означава нищо за мен!

— Знаех, че сигурно ще се почувстваш така — отвърна той и се усмихна тъжно. — Добре ми е известно колко е трудно да се напише книга. Знаех, че няма да я напишеш, затова я написах вместо теб.

Трябва само да напишеш автографа — каза ангелът и ми подаде книгата. — Това, че не си имал време да я напишеш, ще си остане тайна между нас. Дики няма защо да узнава това. Той те смята за Бог, въпреки всичко.

— Няма да лъжем момчето — отвърнах аз, — Кажи му най-откровено: Той няма дори и представа какво всъщност иска. Предай му от мен, че когато стане на моята възраст сам ще разбере, че книгите не се пишат по прищявка или в изпълнение на стари обещания. Книги се пишат след години, в които си бил изгарян от една идея, която не те напуска, докато не я изразиш на хартия. Но дори и тогава писането е последното нещо, към което прибягваш, отчаян откуп, който трябва да платиш, за да си върнеш живота. Чудесно е, когато свършиш и всичко, което имаш да кажеш, вече е написано. А сега съм си заслужил този следобед на планинския връх с моя планер!

— Ще му кажа това, което трябва да му кажа — отвърна той, не особено обезкуражен. — Аз, разбира се, зная какво можеш да напишеш. Просто подпиши книгата, не че си я написал, а в знак, че я приемаш, че потвърждаваш нейната истинност. После ще си вървя.

Той извади една писалка от джоба си.

— Само една дума за кураж: Имай вяра — и подпис.

За първи път погледнах към книгата, която ми подаваше. Горскозелена подвързия, заглавие с едри бели букви. ОТГОВОРИ — Някои напътствия какво да вършиш и как да мислиш, за да живееш успешно. Резултатите гарантирани, от Ричард Бах.

Сърцето ми се сви. И все пак, казах си, много добри книги имат наистина тъпи заглавия.

Разгърнах корицата, погледнах съдържанието.

Продължих да чета заглавията на главите, разположени на цели две страници дребен шрифт. Ако Дики има проблеми със съня, помислих си аз, те ще бъдат решени тутакси.

Разгърнах книгата напосоки. Съществена част на работната среда са добрите условия на труд. Осигуряването на добра почивка е също толкова важно, колкото високата заплата, регулацията на стандарта на живот се равнява на пари в банката.

Уф, изпъшках аз. Ами какво става с проблема да откриеш любимото си занимание и да го направиш своя професия?

Я да опитам пак. Всичко, което вършиш, рикошира в семейството ти. Преди да извършиш нещо, което може да ги постави в неудобно положение, помисли си: Ще бъде ли семейството ми щастливо, ако ме хванат да върша това?

О, Господи. Третият път може би ще попадна на нещо по-добро. Бог те вижда. Ще дойде време и Той ще те попита: Беше ли ти добър гражданин? Дано да можеш да Му кажеш, че поне си опитал.

Едва преглътнах и заобръщах страниците, обзет от внезапна нервност. Това дете иска да знае какво съм научил през тези петдесет години и ето че получава това? Как е възможно един ангел да напише такива дяволски идеи?

Ти сам създаваш собствената си реалност, тъй че трябва да направиш всичко възможно, за да я направиш щастлива. Жертвай себе си за другите и те ще бъдат мили с теб.

Учудих се колко ми бе трудно да разкъсам книгата на две, но когато най-сетне успях, натиках едната жалка половина пред лицето на Шифърд.

— Сам създаваш собствената си реалност и те ще бъдат мили с тебе, така ли? Не разбирам дали ти си толкова луд, че да вярваш в това, или имаш безумието да мислиш, че аз го вярвам! И в двата случая трябва да си напълно смахнат да напишеш такива неща в книга за едно невинно дете… за Дики! Той да чете това! Значи реалността е това, което вижда с очите си, така ли? Що за дяволски… дракон е този, на когото служиш?

Спрях се, защото гласа ми не позволяваше да крещя по-силно и забелязах, че ръката ми трепереше, докато стисках страниците на сантиметри от носа на ангела.

— Нали не е бетонирано, мога да го променя, ако искаш… — предложи той.

— Шифърд, онова момче имаше своите мечти То живееше с една велика идея, да открие какъв би бил неговият живот, ако не му се налагаше да прекара половин век, за да отсейва лъжата от истината! Как можеш да вземеш тази мечта и да я превърнеш в добри условия на труд? А на всичко отгоре смяташ да му кажеш, че това е от мене, така ли?

— Ти му обеща — отвърна той с глас, който беше самата правота. — Знаех, че си безразличен към такава книга, затова исках да те облекча.

Почувствах се повлечен от реката на гнева с предупреждения на брега: Опасност. Стръмни водопади насреща. Какви ти тук водопади? В тази минута бях по-яростен от всякога. Можех да удуша това същество със собствените си ръце.

Изведнъж се овладях и казах съвсем тихо:

— Шифърд, ти си свободен да направиш каквото искаш. Но ако дадеш на онова невинно дете тази блудкава камара листа и му кажеш, че това е резултатът на половинвековно познание, което носи моето име — тук очите ми светнаха като върховете на нажежени секири — аз ще те намеря дори и в ада и ще те задуша с всичките тези листа.

Струва ми се, че не заплахата му въздейства, а моята искрена решителност.

— Е, добре — каза той. — Радвам се, че не ти е безразлично.

Това е то ангелът — винаги ще погледне откъм светлата страна на нещата.

Вдигнах си чувала и се отдалечих, като поклащах глава. Още един урок, помислих си. От това, че някой се явява пред тебе от друго измерение, Ричард, не си въобразявай, че е по-мъдър за каквото и да било или че може да върши нещата по-добре от тебе. Независимо дали са безплътни или смъртни съществата, за всички тях е важно качеството на познанието, до което са достигнали.

Развих крилата на върха, готов за полет, докато си мърморех сърдито защо трябва някакви си ангели да се занимават с миналото ми. Когато вдигнах глава, фордът и неговият водач се бяха изгубили от погледа.

Молех се Шифърд да изчезне, вместо да се опитва да кара надолу по склона. Ако реши да кара, мислех си, че ще го открия, провиснал на някой клон недалеч от пътя, когато следващия път тръгна да се изкачвам.

Сложих си ремъците и ръкавиците, проверих катарамите и шлема. Останалите планери бяха излетели отдавна и три от тях се бяха приземили. Три от планерите още се задържаха във въздуха като пеперуди над вечнозелените дървета в очакване на подемна въздушна струя.

Нямаше вятър, който да ме понесе при старта и аз се понесох право към скалата, като вдигнах поглед към пъстроцветното крило и се понесох във въздуха.

Дики щеше да бъде щастлив да полети с мене сега… Това щеше да му покаже кое има смисъл в живота! Човек открива онова, което обича, и научава всичко за него. Залогът на човека е целият му живот и той зависи от онова, което разбира. Човек бяга от сигурността, доверявайки се на Принципа на Летенето, за да се издигне в подемните потоци, които не могат да се видят с просто око.

В този момент, като продължение на собствената ми мисъл, крилото бе подето от възходящ въздушен поток. Натиснах дясната ръчка надолу и обърнах така, че да се задържа на терм ала и заедно с дъгата-крило се за-издигах леко към небето.

Отвъд възвишенията на западния хоризонт се очертаваше Сиатъл, който приличаше на Смарагдовия град от страната на Оз. Слънцето проблясваше над Пъджет Саунд, а отвъд него Олимпийските планини оставаха студени под своите снежни качулки. Толкова много неща ми се иска да видя в този момент.

Една пеперуда се появи на десет фута вдясно от мен, като упорито размахваше криле, за да лети наравно с мен. Обърнах се към нея, тя свърна встрани, след което се върна обратно към мен и профуча покрай каската ми, изчезвайки някъде в южна посока.

Дали Дики, който толкова много обичаше всичко, което лети, би искал да узнае нещо повече за една пеперуда, която лети в посока на юг на две хиляди фута височина?

В края на краищата, казах си аз, детето, което съм бил, живее не в мисълта на Шифърд, а в моята. Спомням си толкова малко неща от детството, докато Дики помни всичко. Всички мои ценности и мотивация се коренят в неговия ежедневен живот. Ако намеря начин да стигна до него, може би самият аз ще науча много неща, а и ще му дам да узнае много за изпитанията, които му предстоят и грешките, които може да направи.

Подемният въздушен поток затихна и само след миг Сиатъл отново се скри зад хълмовете. Първият от планерите, които се бяха приземили, вече се бе изкачил отново на площадката за излитане и се спусна надолу.

Ако сега се отпусна във въздуха, питах се аз, ако отворя вратата между мен и онова дете, какво ли ще стане? Толкова отдавна дори не бях помислял за него! Ако не беше Шифърд и неговата книга, пълна с лъжи, едва ли щях да си спомня за него изобщо.

Представих си една врата дълбоко в моето минало, вдигнах тежкото дървено резе и със скърцане я отворих. Вътре бе тъмно и студено — каква изненада. Може би спи.

— Дики — извиках мислено, — това съм аз, Ричард. Петдесет години изминаха, момчето ми! Не искаш ли да ме посрещнеш?

Той ме очакваше в мрака, сочейки към една огнеп-ръскачка. Само след части от секундата цялото място бе озарено от алени пламъци и той яростно изкрещя:

— ВЪН ОТ ТУК! МАХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЖАЛКО БЕЗСРАМНО ПОДОБИЕ НА ВЪЗРАСТЕН. ОМРАЗНО ЧОВЕЧЕ, В КОЕТО СЕ НАДЯВАМ НИКОГА ДА НЕ СЕ ПРЕВЪРНА! МАХАЙ СЕ И НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛ!

Аз зяпнах, потреперах в каската и тряснах вратата зад гърба си, като се върнах към ремъците и планера, който се издигаше над дърветата на Тигровата планина.

Ух! — възкликнах мислено аз. Дали пък умът ми не си прави лоши шеги с мен? Бях очаквал онова дете да се спусне в обятията ми, да излезе от мрака на светлина, преливащо от въпроси, открито за мъдростта, която мога да му предам. Отварям вратата за едно ново великолепно приятелство, а той без всякакво предупреждение едва не ме опече жив!

Това значело да обичаш вътрешното си дете. Добре че тази врата има голяма и яка ключалка. Никога повече няма дори да доближа до това място, а още по-малко да се докосна до тази бомба със закъснител отново.

Когато се приземих, останалите планери бяха готови да излетят отново, независимо дали имаше вятър или не. Все едно, казах си аз. Сгънах крилото, оставих го в багажника на колата си, запалих мотора и през целия път към къщи си мислех за онова, което се бе случило.

Леели ми махаше от една слива с ножица за кроене в ръце. По земята долу бяха посипани връхчета от клони.

— Здравей, скъпи! — викна тя. — Как мина летенето? Приятно ли беше?

Съпругата ми е любяща и красива жена, моята сродна душа, която открих, след като вече се бях отказал да я търся. Тя бе дълбока, загадъчна, бе истинско предизвикателство. Приятно ли беше? Как бих могъл да отвърна на подобен въпрос?

— Огнеиръскачка ли?

Всяка жена би се разсмяла, ако съпругът й се върнеше и разкажеше подобна история. Тя се сви на дивана до мен, завила стъпалата си с одеяло с чаша чай от джоджен, за да стопли ръцете си. Да подрязваш дърветата напролет е сигурен начин да се прос-тудиш.

— Какъв смисъл крие за теб огнепръскачката?

— Представям си я, когато съм разстроен — отвърнах аз. — Когато ми се иска да забравя за някого. Не просто да го унищожа, но направо да го превърна на пепел.

— Ако така се чувстваш, когато си разстроен, какво би станало, ако си разярен? — удиви се тя.

— Е, добре, Леели. Той не беше просто разстроен, беше направо бесен.

Когато завърших разказа на цялата история, бях я променил от тревожна в смешна. Шифърд се беше превърнал в чудак и фанатик, който сигурно бе прочел нещо в някоя книга, което бе привлякло интереса му към мене, после бе измислил някаква история и беше написал онзи ужасен ръкопис, който се надяваше да му помогна да публикува.

Дали наистина беше ангел-наставник? Ние всички сме ангели-наставници, всички сме научили нещо, което някой някъде се нуждае да си спомни. Трябваше просто да му кажа, че не съм си сложил академичната шапка за днес, че имам намерение да повървя пеш до върха, да му благодаря за любезността и толкова.

Жена ми не бе толкова склонна да приеме на смях разказа за срещата ми с детето, което съм бил. Тя отдавна си мислеше, че това дете е жива част от мен самия, отхвърлено, нуждаещо се да бъде намерено и обичано. В лицето на Шифърд тя бе открила съюзник.

— Можеш ли да предположиш защо Дики ти е толкова ядосан?

— Там долу беше мрачно и студено, приличаше на затворническа килия — казах й аз. — Ако си мисли, че аз съм го затворил там, че съм се махнал, оставяйки го безпомощен в мрака… — представих си какво би могъл да изпитва. — Предполагам, че може да се е подразнил малко.

— Да се е подразнил ли? — тя се намръщи насреща ми.

— Е, добре. Предполагам, че е готов да ме нареже на парченца и да ме хвърли на мишките.

— А дали е прав? Ти ли си този, който е затръшнал вратата?

Аз отпуснах глава на рамото й и въздъхнах с поглед към тавана.

— А нима трябва да го водя навсякъде с мен? С всяка изминала седмица се добавяше цяла група нови лица, които съм бил, в добавка към предишните. Утре и моето днешно Аз ще се причисли към тях. Нима настоящият Аз трябва да влачи цялата тази тълпа със себе си, да внимава да не нарани чувствата им и всеки път да се съобразява с тяхното мнение за всичко, което решава да предприеме?

Дори и аз чувствах, че заемам отбранителна позиция.

— Не става въпрос за цялата тълпа — отвърна тя. — Но ако ги отблъснеш всичките, ако дори не си спомняш за своето детство, нима можеш да имаш някакво минало?

— Аз имам спомени — запротестирах аз и знаех, че тя чува и останалото, което не изрекох: толкова редки са тези спомени, като пръснати зелени оазиси в пустинята на живота. А трябваше да бъде страна на чудесата, помислих си. Ала е толкова пусто, когато обърна поглед назад, сякаш съм жител на Сега, който случайно се е промъкнал в миналото с фалшив паспорт.

— Разкажи ми сто от своите спомени — каза тя.

Миналото на Леели също си има своите черни дупки, чуждите домове са опразнени в съзнанието й, липсват спомени за раните на малкото момиченце, които биха се показали ясно при една рентгенова снимка. И все пак нейният ежедневен живот е богат на спомени за детето, което е била, и това старо знание й помага да взема решения днес и да прави избора си утре.

— Да се споразумеем за два?

— Е, добре, два — съгласи се тя.

— Забравил съм.

— Хайде. Можеш да си спомниш, ако поискаш.

— Обичах да гледам облаците. Лягах по гръб, скрит сред дивата зелена пшеница недалеч от къщи. Когато гледах небето, имах чувството, че съм зареян сред невероятно дълбоко море, а облаците бяха плаващи острови.

— Добре — каза тя. — Наблюдавал си облаците. Нещо друго?

Но това е съществено, помислих си аз. Защо трябва да се пренебрегва наблюдаването на облаците? Небето беше моето бягство, то беше моята любов, то се оказа моето бъдеще и продължава и сега да бъде моето бъдеще. Не казвай „нещо друго“, небето означаваше всичко за мен!

— Водната кула — споменах аз.

— Какво означава водна кула?

— Когато бях малък, живеехме в Аризона. В едно ранчо, където имаше водна кула.

— Какво бе интересното във водната кула? Защо си я спомняш?

— Не зная — отвърнах аз. — Сигурно защото беше най-огромното нещо в околността.

— Добре. Следващият спомен?

— Станаха два.

Тя чака дълго, сякаш очакваше да чуе и трети спомен, след като й бях разказал не сто, а два спомена.

— Прекарах веднъж цял следобед на едно дърво, чак до мръкнало — вметнах аз. Ето, казах си на ума, спомените ми са повече, отколкото бях обещал.

— Защо си бил на дървото?

— Не зная. Нали искаше спомени, а не причините им.

Мълчанието продължи. Още няколко образа се прокраднаха във фокуса на колебливата, нестабилна макара, която наричах свое детство, но както дървото и водната кула, това бяха паметници без никакъв смисъл: разходка с колела с един приятел; малка скулптурка на смеещ се Буда. Ако й разкажа за тях и тя ме попита какво се крие зад тези спомени, аз няма да мога да й обясня.

— Трима от моите дядовци и баби са починали преди раждането ми, последният — след раждането ми. Брат ми също умря. Но ти знаеш това.

Статистика, казах си наум, а не спомени.

Самата Леели бе преживяла изключително тежко смъртта на своя брат и не можеше да повярва, че аз не съм бил съкрушен, когато загубих своя брат. В интерес на истината обаче, случилото се почти не ме засегна.

— Май това е всичко.

Мислех си, че тя отново ще вметне: Как може брат ти да умре и ти да наречеш това статистика, а не дори спомен?

— Спомняш ли си, че си обещал на Дики да му напишеш книга?

Думите й звучаха толкова безпристрастно, че бях сигурен, че преследва някаква тайна цел. Нищо, което се случи днес, не е намек за края на света, помислих си аз. Най-страшната част от него, детето с огнепръскачката, така и не ми излизаше от главата.

— Не ставай глупава — отвърнах й аз. — Та как бих могъл да си спомням подобно нещо?

— Представи си, Ричард. Само си представи, че си де-ветгодишно момче. Баба и дядо Шоу са мъртви, баба и дядо Бах са мъртви, брат ти Боби току-що е умрял. Кой ще бъде следващият? Не се ли боиш, че утре ще дойде и твоят ред? Не се ли тревожиш за бъдещето? Какво изпитваш?

Какво ли искаше да ми каже с всичко това? Много добре знае, че не се тревожа. Ако нещо ме заплашва, ще се опитам да го избегна, а ако не мога, ще го посрещна с изправена глава. Човек или планира какво ще му се случи, или се бори срещу него; да се тревожи, значи да си губи времето.

Въпреки това, заради нея аз затворих очи и си представих, че съм онова деветгодишно момче и зная какво си мисли.

Веднага го открих, проснало се неподвижно на леглото, със затворени очи и свити юмруци. Момчето не бе разтревожено, то бе ужасено.

— Ако Боби, с неговия блестящ ум, не успя да надживее единайсет години, тогава не знам за какво да се моля — казах на Леели каквото виждах. — Може и да е безсмислено, но съм убеден, че ще умра на десет години.

Какво странно чувство — да се озова отново в стаята си от онова време! Двете легла едно над друго край прозореца, горното си стоеше още и след смъртта на Боби; бялото чамово бюро; от тавана на конци висяха модели на хартиени комети; на лавиците сред книгите се подаваха моделите на самолети, направени от оцветено дърво. Веднага си спомних часовете, които бях прекарал над тях. Това бяха JU-88 в кафяво, Пайпър Къб в жълто, Локхийд Р-38, едната перка на който бе счупена при едно падане от горното легло… Бях забравил, че през детството си съм имал толкова много самолети. Метални самолети модел Р-40 и FW-190, излети грубо, бяха паркирани върху бюрото до настолната лампа.

— Виж тази стая — казах аз. — Как мога да си я спомням толкова ясно след всичките тези години, когато бе за мен в пълна мъгла!

Над бюрото имаше две врати на шкафове, където знаех, че се намира комплектът „Монополи“, масичката за викане на духове, Ками и Зиби и зимните одеяла. Трябваше да се стъпва много внимателно върху старата тъкана черга на дървения под, защото тя се плъзгаше изпод краката при невнимание.

— Искаш ли да поговориш с него? — попита Леели.

— Не. Просто гледам.

Защо ли толкова се боях да го заприказвам?

Той носеше джинси и карирана бархетна риза с дълги ръкави на черни и тъмночервени квадрати и съвсем бледи тънки жълти райета.

Какво младо лице! Лунички около носа, издадени скули; коса по-светла от моята, кожата по-тъмна благодарение на времето, прекарано на слънце. Лицето е по-широко и кръгло, от затворените очи се стичат сълзи. Едно красиво дете, уплашено до смърт.

О, Дик, успокой се, моля те. Всичко ще мине.

Внезапно той отвори очи, видя, че го гледам и отвори уста да извика.

Аз внезапно се върнах в настоящото време и момчето изчезна за мен в същия миг, в който вероятно аз бях изчезнал за него.

— Здравей! — промълвих аз твърде късно.

— На кого казваш здравей? — попита Леели. — Глупаво се получи — казах й аз. — Той ме виня.

— И какво ти каза?

— Нищо. И двамата се стреснахме. Чудно нещо.

— Какво изпитваш към него?

— Всичко ще му мине. Предстоящото за него е неизвестно и това го плаши.

— Какво изпитваш към него?

— Всичко ще бъде наред. Той ще има успех в училище, ще прекара щастливи мигове, изучавайки най-различни неща — самолети, астрономия, ракетно дело, плуване с лодка, гмуркане…

Леели докосна ръката ми.

— Какво изпитваш към него?

— Сърцето ми се разби! Исках да го взема, за Бога, да го прегърна и да му кажа, не плачи, нищо страшно няма да ти се случи, ти няма да умреш!

Скъпата Леели, моята любима и най-истинска приятелка. Тя не каза нито дума. Остави ме да се вслушам в собствените си думи отново и отново.

Отчаяно се борех да запазя присъствие на духа. Не обичам да давам израз на чувствата си, смятам ги за лична принадлежност на всеки човек и в повечето случаи ги потискам. Имаше какво да потискам наистина, помислих си аз. И все пак не е невъзможно. Нали всичко, в края на краищата, беше само в главата ми.

— Ти държиш в ръцете си неговото бъдеще — промълви тя в настъпилата тишина.

— Неговото най-вероятно бъдеще — уточних аз. — Той има и други възможности.

— Ти си този, който знае онова, което на него му е нужно да узнае. За да може един ден животът му да се издигне по-високо от твоя, ти си този, който трябва да му помогне сега.

В този миг аз истински обичах онова момче. И когато бях с него, детството ми не беше за мен обгърнато в мъгла, то ми бе кристално ясно, в него не липсваше нищо.

— Аз държа в ръцете си неговото бъдеще — казах аз, — а той държи моето минало.

В онзи миг изпитах странното чувство, че те се нуждаят един от друг — Дики и Ричард — ако всеки от тях иска да бъде цялостен. Не трябваше ли, въпреки неговата омраза, сам да направя крачката към това момче, след като се бях отдалечил от него? Не трябваше ли да му покажа, че го обичам, въпреки всичко? По-скоро щях да стигна до Орегон, пълзейки върху счупени стъкла.

Но имаше ли друг начин? Като навита филмова лента моето съзнание съхраняваше смътен монохромен метраж от времената, от които бях дошъл. Дики крачеше сред слънчеви коридори, картините изпъкваха в пълни подробности, нищо не липсваше.

Но той продължаваше да трепери от бъдещия мрак, независимо от това колко ясно разбирах аз, че този мрак е само сянка на приключенията, които му предстояха да преживее, на откритията, които щяха да го окрилят и да го научат всичко, което копнееше да узнае.

Погледни откровено собствените си страхове, искаше ми се да му кажа, опознай ги добре и ги отсечи из корен. Ако не го направиш, те ще се умножат, Дики, ще се разраснат като гъби, докато те наобиколят и ти препречат пътя към онзи живот, който би искал да имаш. Всеки завой, на който се страхуваш, е празен въздух, който само изглежда като озъбен дявол.

Лесно ми беше да го кажа; аз бях надживял всички тези страхове. За него обаче съвсем не бе толкова лесно.

Ако днес съм уплашен, какво най-много би ми се искало да чуя от мъдрия мой бъдещ Аз?

Когато дойде време за борба, Ричард, аз ще бъда с теб и оръжието, от което ще се нуждаеш, ще ти бъде дадено.

Дали можех да му кажа това сега с някаква надежда, че ще ме разбере?

Едва ли, помислих си аз, та нали аз съм този, с когото смята, че трябва да се бори.

— Лесли, защо не мога просто да забравя за всичко това? Има толкова други по-полезни неща, кои-то бих могъл да правя, вместо да си играя със собственото си въображение.

— Прав си — отвърна тя, като се протягаше доволно. — Например ориз за вечеря?

— Не, говоря най-сериозно. Каква полза от това да си затворя очите и да се правя, че се сприятелявам с онова момче, което е господар на моето детство? Какво ме интересува нещо толкова отдавна отминало?

— Това не е отдавна отминало, то е сега — каза тя. — Ти знаеш кой си, а той знае защо. Ако сте приятели, можете да си помагате. Но никой не е казал, че трябва да правиш каквото и да било. Аз те обичам такъв, какъвто си.

Прегърнах я за тези думи.

— Благодаря ти, скъпа.

— За мен няма значение — продължи тя. — Не ме интересува дали си безгръбначен страхливец, който се плаши да си признае, че може да притежава дори и намек за чувство, грижа или някакво друго преживяване. Не ме интересува, че не си даваш сметка, че някога си бил дете, а си мислиш, че си някой пришълец от космоса. Ти умееш да готвиш добре, а това е всичко, което е важно за един съпруг.

О, Боже, казах си аз. Тя си мисли, че е за Мое Добро да се върна назад във времето и да отворя вратата на Пандора, която води към килията на Дики. Друга жена би казала, че няма никакво желание мъжът й да се рее часове наред из мрака на собственото си съзнание, опитвайки се да се сприятели с някакво си измислено дете.

Децата си измислят въображаеми възрастни за приятели, помислих си аз, дали възрастните могат да си измислят въображаеми деца за свои приятели? В собствените ми книги Чайката Джонатан е въображаема, и Доналд Шимода, и Пай… три от моите четирима най-близки приятели и най-скъпи учители не са от плът. Дали пък Дики също няма да промени моя живот?

Започвам да губя чувство за реалност, казах си, заради онзи побъркан Шифърд и неговите чудати фантазии. Ако видя още веднъж онзи стар форд, първото нещо, което ще направя, е да си запиша номера му и да разбера нещо повече за този човек. Как е възможно един особняк да обърне наопаки добре уредения ми живот?

— Ориз да бъде — казах най-сетне аз.

Оставих Леели на дивана с изстиналия й чай в ръка, сложих тенджерата на печката, запалих газта, измъкнах целината, лука, пипера и джинджифила от хладилника и ситно ги надробих.

От какво чак толкова се страхувам? Кой в края на краищата, кой друг е господар на моето съзнание, ако не аз самият? Сега ще си представя, че онова момче се държи малко по-любезно с мен… Може да се приближи до мен и да ми се извини за огнепръскачката, да запълни някои празноти относно детството ми, а подир туй да си поеме по свой самостоятелен въображаем път, да се прави на по-щастлив, на по-мъдър — тогава никой няма да загуби от срещата.

Изсипах в тенджерата нарязаните на кубчета зеленчуци, вчерашният ориз зацвърча подир тях, забърках соса, прибавих зелен фасул.

Щом ми доставя такова голямо удоволствие да постигам физически рекорди, мислех си аз — да пробягам една миля за десет минути, вместо за десет минути и трийсет и пет секунди, или да се задържа във въздуха с планера два и половина вместо два и четвърт часа — щом се стремя да развивам физическата си обвивка, какво толкова лошо има да развия също така и емоционалната?

Наредих на масата чиниите, сини и бели, с рисувани цветя, които отиваха на живите цветя, които Леели береше за у дома.

Няма защо да го правя, никой не ме принуждава, казвах си аз. Но ако съм любопитен да узная какво съм оставил зад себе си в детството и как бих могъл да се променя, ако го открия, нима има нещо лошо в това? Нали полицаите няма да похлопат на вратата ми и да ме арестуват за това, че не съм безразличен? Смее ли някой да ми каже, че не мога да се върна към миналото ей така, просто за развлечение?

— Вечерята е готова, Уки — викнах аз.

По време на вечерята си говорехме за деца и за какво ли не. Аз й казах колко се гордея с децата, които някога съм бил, че са направили изборите, които бяха направили, и колко се радвам, че не съм дете отново и не ми се налага да се озова в най-трудните, най-жестоките, най-безсилните, най-пропилените години, които преживяват повечето хора.

— Прав си — каза Леели, когато откъснах по една ягодка за десерт. — Колко е позорно, че оставяме децата сами да се справят с всичко това.

Никога не съм страдал от безсъние. Целувам жена си за лека нощ, издълбавам дупка във възглавницата, отпускам се в нея, и още щом главата ми я докосне, и съм заспал.

Не и тази нощ. Два часа, след като Леели бе потънала в сънищата си, аз продължавах да зяпам тавана и да преживявам за тринайсети път случилото се през деня.

Когато последния път погледнах към часовника, беше един часа след полунощ — още шест часа до изгрев слънце. Към обяд ще изляза да поправя „Дейзи“, нашата господарка на небето от марката „Чесна“.

Дано утре да вали, мислех си в мрака. Трябва времето да ме принуди да изтъркам ръждата от инструментите си. Може да тръгна към Бейвю като се ориентирам по сигналната радиостанция там, после да намина към Порт Анжел…

Където ще да е, само да мога да поспя.

Да не би да се страхуваш, че Дики може да влезе с факла през вратата и да те изгори в леглото ти?

Но това е глупаво? От какво има да се страхувам? Когато Леели ми е ядосана, нима бягам от нея? Разбира се. Е, не толкова, колкото навремето. Защо тогава искам да избягам от онази дървена килия? Вярно е, че аз съм го затворил там и това е несправедливо, съжалявам, дори и през ум не ми е минавало какво правя. Това не е било съзнателно действие и най-малкото, което мога да сторя в този момент, е да отворя вратата и да пусна момчето на свобода.

След половин час, почти заспивайки, пред очите ми отново се изпречи тази врата, по-хладна и тъмна от всякога.

Трябва да погледна откровено собствените си страхове, да ги опозная добре и да ги отсека из корен. Всеки завой, на който се страхувам, е празен въздух, който само изглежда дяволски.

Вдигнах резето, но оставих вратата затворена.

— Дики, това съм аз, Ричард. Просто не съм знаел какво правя. Сбърках, Дики. Моля те да ми простиш за това, което съм ти сторил.

Чух го, че се размърда отвътре.

— Е, добре! — каза. — А сега ела тук и ме остави да те заключа зад тази врата през следващите петдесет години. След това ще се върна и ще ти кажа колко много съжалявам. Тогава ще разбереш как се чувства човек. Справедливостта си е справедливост, нали така?

Аз отворих вратата.

— Справедливостта си е справедливост — казах аз. — Наистина съжалявам. Бях глупак да те откъсна от себе си. Моят живот обедня поради това, което направих. Сега е твой ред. Можеш да ме заключиш.

Синият запалител на дулото на неговата огнепръскачка просветна насреща ми. Той го насочи право в лицето ми в мига, когато отворих вратата. Каквото и да става, помислих си аз, няма да избягам. Той има правото да ме убие, ако иска.

Той не се помръдна от мястото си на пейката срещу вратата.

— Заключи ме тук и ме остави сам! Не те интересуваше, че мога да плача и викам, нито ме чу, нито те интересувах — каза той.

— РИЧАРД, ТА АЗ МОЖЕХ ДА ТИ ПОМОГНА! Можех да ти помогна, а ти не ме искаше, не ме обичаше, дори не се ИНТЕРЕСУВАШЕ от мен!

— Върнах се, за да те помоля да ми простиш — казах аз. — Аз съм най-големият, най-тъпият идиот на света.

— Мислиш си, че само защото живея в твоето съзнание, аз нямам значение, не ме боли, не се нуждая да ме закриляш, да ме учиш и да ме обичаш. Е, НУЖДАЯ СЕ! Мислиш си, че не съм реален, че не съм жив, че не ме е страх какво ще ми сториш. Е, СТРАХ МЕ Е!

— Аз не зная много какво е да се грижа за другите, Дики. Когато те заключих тук, аз заключих и голяма част от своите чувства заедно с теб, живях в света главно разчитайки на интелекта. До вчера дори не знаех, че си тук, а щом разбрах, веднага дойдох. — Аз отворих очи в тъмното. — В момента ти ме плашиш също както и аз теб. Имаш пълното право да ме подпалиш. Но преди да го направиш, искам да ти кажа, че те видях как лежеше на леглото, когато Боби умря. Искаше ми се да ти кажа, че всичко ще се оправи. Исках да ти кажа, че те обичам.

Очите му проблеснаха по-тъмни от тъмнината в килията.

— Това ли е твойта любов? Да ме оставиш заключен? Да ме отстраниш да не бъда част от твоя живот? Аз преживях най-трудните времена заради теб, ЗАСЛУЖАВАМ да зная онова, което ти знаеш, а АЗ НЕ! А ТИ МЕ ЗАКЛЮЧИ! НЕ МИ ОСТАВИ ДОРИ И ПРОЗОРЕЦ, ЗАТВОРИ МЕ В МРАКА! ЗНАЕШ ЛИ КАК СЕ ЧУВСТВА ЧОВЕК?

— Не.

— Чувстваш се като диамант, заключен в сейф. Чувстваш се като пеперуда, окована във вериги. Чувстваш се без-жизнен. Знаеш ли какво е това безжизнен? Знаеш ли какво е студ? Знаеш ли какво е мрак? Знаеш ли какво е някой, който би трябвало да те обича повече от всичко на света, а той не се интересува дали си жив или си мъртъв?

— Самотно е — казах аз.

— Самотно, а! Нека някой, когото обичаш, нека аз да те хвана насила и да те натикам в затворена дървена клетка и да окача голям катинар на вратата, без храна, без вода, без добра дума в продължение на петдесет години! Нека да ти се случи това, а после пак ела да се извиняваш! Мразя те! Ако има нещо, от което се нуждаеш, нещо, което мога аз да ти дам, нещо, без което ще умреш, то аз ще те оставя без него, докато издъхнеш, а после нека да те чуя как ще се извиняваш! МРАЗЯ ТВОИТЕ ИЗВИНЕНИЯ!

Аз не разполагах с нищо друго, освен с разумните си аргументи.

— Тази минута, Дики, е първата от милионите минути, които можем да прекараме заедно, ако ти искаш. Не зная колко минути имаме на разположение. Ти можеш да ме подпалиш, можеш да ме заключиш тук и да си излезеш за остатъка от живота ни и ако това ще компенсира моята жестокост към теб, направи го. Но аз имам да ти разкрия много неща за света. Искаш ли още сега да узнаеш онова, което ще научиш едва подир петдесет години? Това съм аз и стоя в този момент пред теб. За половин век изпитания много съм грешил, но от време на време се натъквах и на по някоя истина. Заключи ме, ако искаш, или ме използвай, за да направиш така, че някогашните ти мечти да се сбъднат. Изборът е твой.

— Мразя те — каза той.

— Имаш пълното право да ме мразиш. Няма ли начин да поправя стореното? Няма ли нещо, за което си мечтал, което да мога да ти покажа? Щом аз съм го извършил, преживял, познал, то ти принадлежи.

Той се втренчи в мене в тъмното, отпусна огнепръскачката и тъмните му очи се изпълниха със сълзи.

— О, Ричард — промълви той. — Как се чувства човек, когато лети?

Лесли изслуша разказа ми още веднага, щом се събуди, и когато свърших, продължи да седи на леглото, загледана в цветната си градина през прозореца, безмълвно замислена.

— Ти си оставил в миналото си толкова много неща, Ричард. Никога ли не си обръщал поглед назад?

— Не са много хората, които го нравят, струва ми се. Детството не е нещо, което бях научен да ценя. Всичко, към което се стремях, беше да го понеса някак си. Добре беше да науча колкото мога от него, но най-важното бе да се сниша, да задържа дъха си, да се спусна надолу по този хълм на безсилие и зависимост, докато набера достатъчна скорост, за да поема управлението в свои ръце.

— Деветгодишен ли беше, когато брат ти умря?

— Приблизително — отвърнах аз. — Какво общо има?

— Дики е бил деветгодишен — отвърна тя. Аз кимнах.

— Сигурно ти е било много трудно?

— Не. Смъртта на Боби не ми се отрази. Не е ли странно това? Чувствам, че трябва да те излъжа, да ти кажа, че ми е било много трудно, да. Но не ми беше, Уки. Той постъпи в болница и умря, а всички ние продължихме да си живеем живота. Никой не плака, поне не видях никой да плаче. Няма смисъл да се плаче, когато нищо не можеш да промениш.

— Повечето хора биха били съкрушени.

— Защо? Нима тъгуваме, когато някой, вървейки, се скрие от погледа ни? Те са не по-малко живи от нас самите. Трябва ли да скърбим само защото не са ни пред очите? Това е безсмислено. Ако сме безсмъртни същества…

— На деветгодишна възраст ти считаше ли се безсмъртно същество? Мислил ли си, че Боби просто се е изгубил от погледа по пътя си, когато е умрял?

— Не помня. Но човек притежава дълбока интуиция за това. Не бих се учудил.

— Аз бих се учудила. Струва ми се, че си открил до голяма степен тази интуиция след като брат ти е отишъл в болница и не се е върнал никога вече.

— Възможно е — казах аз. — Записките ми от онова време се изгубиха.

Тя се обърна към мен с широко отворени сини очи.

— Нима си си водил записки? Когато брат ти…

— Само се пошегувах, скъпа. Не съм си водил записки. Едва съм запомнил, че въобще е умрял. Тя не се усмихна.

— Дики е запомнил, мога да се обзаложа за това.

— Не мисля, че държа да разбера дали е така, В този момент просто искам да се сдобря с него и да си продължа по пътя.

— Отново ли смяташ да го затвориш?

Отново легнах по гръб и се загледах в петънцата пс дървените греди над главата си. Те приличаха на очертанията на паяк, който се е вкопчил в тях с пипалата си Не, нямам намерение никого да затварям.

— Какво ли имаше той предвид, Леели, когато ми каза: „Аз можех да ти помогна?“

— Когато тръгваш да полетиш — започна тя, — да предположим, че е един хубав ден и ти искаш да полетиш, ей така, просто за удоволствие. Нима отиваш на летището, за да си купиш билет на най-задната седалка е най-големия и тежък стоманен пътнически самолет?

Нямах ни най-малка представа какво иска да ми каже с всичко това.

— Не. Изкачвам се с планера на планината или изваждам „Дейзи“ от хангара, избирам най-красивото парче небе и ставам част от крилете, а после от въздуха, докато от мен остане само една душа, носеща се в лъчите на слънцето. Сигурно това искаше да знаеш.

— Спомняш ли си какво правиш, за да посрещнеш проблем, който не можеш да избегнеш?

— А какво бих могъл да направя? Намалявам скоростта до минимум, затварям клапаните, затварям очи и карам с четири мили в час, докато премине опасността.

— Дали когато Дики ти е казал: „Можех да ти помогна“, той не е имал предвид, че ако се беше сприятелил с него, би могъл да си отвориш очите?

Когато се настаних в „Дейзи“ с мислите за Дики в ума си, се почувствах така, сякаш бях отново дете. Бях се сприятелил с момчето от миналото не повече, отколкото с някое миещо мече, което съм спасил от капана, но когато то видя самолета през моите очи за първи път, аз също го видях през неговите и чух гласа му в съзнанието си.

— Ооо! Виж ти какви циферблати, какви копчета! Това какво е?

— Това е уред за отчитане местоположението — отвърнах аз. — Виждаш ли онова самолетче там? Това сме ние, а ето го хоризонта в умален вид, така че, когато сме в облаците, знаем къде…

— Ами това какво е?

— Това са лостове за регулиране на височината, по един за всеки двигател. Дърпаме ги напред при излитане, а по време на летенето…

— А какво е това?

— Това посочва къде има светкавици по време на буря. За да знаем къде не трябва да летим.

— Нека аз да повъртя кормилото!

Усмихнах се при тези думи. Почувствах се така, сякаш за първи път хващам кормило през живота си. Тежко е, но лесно се върти. Толкова е сериозна тази работа, такова голямо удоволствие.

— За какво служат копчетата?

— Това е за микрофона. Това е за уравновесяване на товара. Това са скоростните лостове, прекъсвачът за автопилот, с тези се определя местоположението по картата…

— Включи двигателя! Натиснах горивото докрай.

— Мога ли аз?

Какво ли изпитваше това дете до мен? Да седи до пилота на истински самолет за първи път и вече да знае как да го запали О, небеса!

Включвам таблото, натискам газта за предния двигател.

— ПУСК НА ПРЕДНО ВИТЛО! — извиквам. Включвам магнето на СТАРТ и… О, небеса, чуйте го как пали този двигател!

Сякаш паля кухи фишеци; гръм и трясък.

Забравил бях как самолетът потръпва и танцува в мига, когато се пали двигателя, сякаш не може да повярва, че е отново жив.

— ПУСК НА ЗАДНО ВИТЛО! — Включвам магнето на СТАРТ.

ВТОРИ ПЪТ гръм и трясък.

Той ми посочваше всеки уред, чиято стрелка се движеше, а аз отговарях на безмълвния му въпрос.

— Тахометри! Налягане на маслото! Подаване на гориво! Регулиране на горящата смес!

Колко дълго бях летял, колко много години, без да се наслаждавам на свежестта на всеки един момент в тази кабина, както правеше той? Такава истинска, спокойна радост. О, жалко е да бъдеш възрастен.

— Слушам! — викнах аз и натиснах копчето на радиопредавателя за информация на натовареността на летището. Слушам? — повторих си на ума.

— … вятър един седем нула градуса при един пет възела — говореше гласа в слушалките — писта за излитане и кацане едно шест дясно, дайте знак, че сте получили информацията…

Натиснах копчето на микрофона и момчето просто не можеше да се сдържи от радост. Та той говореше от контролно-диспечерска кула!

— Поздрав, Земя, тук Скаймастър Едно Четири Че тири Четири Алфа, от западен хангар…

Неговият дух говореше чрез моя глас, и то както говори един истински пилот, и той просто не беше на себе си.

— Чиста работа! — възкликна той, докато заемахме положение за излитане. За първи път осъзна, че вече ня ма тялото на момче. Можеше да достигне до регулационното табло и педалите за управление без да се налага да използва възглавници. Виждаше през защитното стъкло и можеше да наблюдава цялата писта като истински пилот!

Натискайки копчетата, той за първи път в живота си имаше досег с такава огромна мощ. Гърмът и трясъците преминаха във вихър, „Дейзи“ се засили напред И ние застинахме облегнати на местата си при нейния устрем към небето.

Бялата прекъсната лента по средата на пистата за излитане скоро се превърна в неясна светлинка, стрелка ща се на седемдесет мили под нас.

— Високо! Високо! Високо!

Той хвана кормилото и самолетът издигна нос нагоре. Ние се заиздигахме, подобно снежно-лимонена ракета, изстреляна към небето.

— Вдигни колелата! Вдигни предкрилките! — викаше той. — Давай, „Дейзи“! Давай напред!

За мен това беше издигане във въздуха със скорост хиляда и шестотин фута в минута, което се отчиташе от индикатора за вертикална скорост. За него това бе осво бождаване от веригите, откъсване от земята, която оста ваше назад като малка точица, а ние се издигахме в без крайния простор. Най-сетне бе свободен!