Бягство от сигурността

Аз поех далеч от летището, далеч от всички въздушни маршрути, далеч от всякакъв диспечерски въздушен конпрол. Той ни насочи към огромен остров перести облаци над планините. Това надминаваше всичките му мечти, бе милиони пъти по-прекрасно от това да лежиш сред пущинаците и да си представяш, че летиш върху един от онези облаци.

Когато навлязохме сред облаците, вече летяхме със скорост 220 мили в час с цялото вълнение от това да летиш сред мраморната белота без да предизвикваш смъртта да ти отнеме радостта от преживяването.

— Ох! Ох! Ох!

Неравен бе полетът сред облака, но не можехме да задържим такава скорост за дълго. Излязохме от другата страна като нагорещена до бяло ракета. Спирали мъгла се носеха покрай крилете.

— Божичко!

Обръщаме, издигаме се над снежната кула, рязко се насочваме към врящия й връх, който никой на света не е виждал, нито някога ще види, после прелитаме покрай отвесния й склон — всеотдайни поклонници на небето — и се измъкваме от другата страна.

— ДАВАЙ, ДЕЙЗИ!

Невероятно, казах си аз. Та той е едно малко момче!

— Над планините! — изкомандва той. — Там, където никой не е стъпвал!

Следях за сигурността на полета, оглеждах се за всеки случай за площадка за приземяване при нужда, хвърлях поглед към нивото на горивото, налягането на маслото и температурата на мотора.

Той гледаше през защитното стъкло и управляваше полета на „Дейзи“.

Долу под нас отвъд линията на горите просветваха планински езера като разтопен светъл кобалт, стекъл се тук от високите снежни простори. Не се виждаше път, нито пътечка, нито дръвче. Островърхи копия от гранит неочаквано пробождаха небето, широките каменни паници и котли, бяха препълнени от снежни преспи и тънки ручейчета с небесен цвят бурно се хвърляха към бездната.

— МЕЧКА! Виж, Ричард, вижвижвиж! МЕЧКА!

Знаех, че не може да има никакви мечки толкова високо в планините, но се хванах, че ми-сля прекалено като възрастен, който за всичко търси разумни основания и отказва да види гризлито, което направо ще му избоде очите.

Мечката се бе изправила на задните си крака и душеше към нас, докато ние правехме кръгове над нея.

— Дики, ти наистина си прав! Та това е мечка!

— Маха ни!

Ние залюляхме криле в отговор и в следния миг се понесохме светкавично над билото на планината и се заспускахме към долината — аз и детето, което бях навремето и което досега не бе имало шанса да полети.

Час по-късно ние се бяхме приземили и бавно се насочвахме към хангара, когато Дики се откъсна от мене и аз отново го видях в собственото му тяло, нетърпелив да слезе от кабината, за да разгледа как изглежда „Дейзи“ отвън. Той отвори вратата, скочи долу и прокара ръце по самолета, сякаш не му бе достатъчно да го разглежда на стъпка разстояние от него.

Аз стъпих на земята, наблюдавайки го известно време.

— Какво виждаш?

— Този метал, тази боя са били сред самите о6лаци Намирали са се по-високо и от най-високите планини Наистина! Можеш сам да почувстваш това!

Имах чувството, че нещо магическо е полепнало все още по кожата на „Дейзи“ и Дики не искаше да изпусне дори и капчица от тази магия. Аз също.

— Благодаря ти, „Дейзи“ — казах по стар навик на любезност.

Дики се втурна пред самолета, обгърна с ръце предното витло и целуна блестящия обтекач.

— Благодаря ти, „Дейзи“ — каза той, — благодаря за чудното прекрасно щастливо чудесно чудесно чудесно пътуване, мое огромно бързо прекрасно самолетче, обичам те!

Какво от това, че имаше следи от пръсти и от целувки по излъсканата боя на „Дейзи“? Аз си бях спомнил какво означава да летиш!

Когато се прибрах у дома, Леели все още беше пред компютъра. Спрях до вратата на кабинета й и тя вдигна поглед усмихната.

— Привет, У к. Как мина полетът с Дики?

— Чудесно — отвърнах аз. — Беше много интересно.

Оставих летателната чанта до вратата, хвърлих сакото си на стола и се загледах в пощата. Защо ми бе толкова трудно да й разкажа колко вълнуващ бе полетът?

— При всеки полет е много интересно — каза тя. — Случило ли се е нещо?

— Нищо. Толкова е… детинско, че имам чувството, че ще изглеждам като глупак, ако взема да го разказвам.

— Ричард, напълно естествено е да бъде детинско. Та нали сам си поканил детето в съзнанието си, където преди го е нямало!

— Нали няма да ме вземеш за луд, ако ти разкажа?

— Винаги съм те вземала за луд — каза тя. — Не ме карай да си променям мнението.

Разсмях се и й разказах всичко — какво усещане бе отново да се почувстваш дете, как всичко бе ново за мен, сякаш не бях летял никога преди, сякаш всичко ми е за първи път.

— Това е чудесно, любими — каза тя. — Колко хора са в състояние да постигнат онова, което ти си направил днес? Гордея се с теб.

— Но това не може да продължава вечно. Какво ще стане, когато поискам да му разкажа за живота на възрастните, какво го интересува всичко това? Жените, браковете, как да си печелиш прехраната, как да си изградиш своя религия — ще престане да му бъде интересно и аз се страхувам, че насред разговора ще почне да се прозява и ще ми поиска захарно петле. Аз нищо не знам за децата преди да се превърнат във възрастни.

— А може би той е също като теб, както ти определяш себе си — абсолютно невеж и безкрайно интелигентен? — предположи тя. — Ако се надява да му напишеш книга за всичко, което си научил за петдесет години, той вероятно се стреми към нещо повече от захарни петлета.

Кимнах с глава, спомних си времето, когато бях на негово място… Исках да зная всичко за всичко, освен за бизнеса, правителственото управление и медицината, и продължавам да искам същото и досега.

Замислих се за миг — какво означаваха тези изключения? За мен това са скучни неща днес, когато всеки изтъква някакви социални договори, а за мен няма нищо по-досадно от единодушието с една апатична тълпа. Той сигурно е изпитвал същото. Възможно ли е между нас да има повече общи неща от едно общо минало? Възможно ли е да споделяме едно общо ядро на ценности, което още не сме открили? По какъв начин той е формирал този човек, който съм сега? Какви ли са тези ценности?

Зяпах невиждащо в килима. Едно деветгодишно момче да има ценности? Не се увличай твърде много, Ричард!

Леели видя, че потънах в мислите си и отново се обърна към своя компютър.

Той иска да знае същото, което и аз. Няма да бъде трудно да му се обясни, но зад всички тези подробности ще липсват чувствата, емоционалното усещане на цялата картина за живота. Той едва ли ще може нещо да промени, но няма нищо лошо да опитам аз да го науча, а той да ме изслуша. Това не е задължително да бъде двустранен процес.

Без да вдига очи от екрана на своя компютър, Лесли попита:

— А къде е сега?

— Нека да видя.

Затворих очи. Нищо. Никакви представи. Детето, което съм бил, го нямаше. Всичко бе празно, безформено и тъмно.

— Уки, може да ти се стори нелепо, но той е избягал!

Когато тази нощ се хвърлих в леглото и затворих очи, първото място, където потърсих, бе онази затворническа килия.

— Дики — извиках аз. — Извинявай! Забравих! Отворих масивната врата.

— Дики? Къде си!

Вътре нямаше никого. Пейка, детско креватче, хладна огнепръскачка. Той бе прекарал тук цели десетилетия, само защото аз бях решил да не се поддавам на чувствата си, да не се мятам в безсилие насам-натам, докато разумът ми бездейства. Защо толкова здраво се бях вкопчил в това свое решение? От какво се налагаше такова самоунищожение — дали защото не бях съвсем сигурен кой съм в действителност?

Този въпрос не стои пред мене сега, мислех си аз, и днес аз мога да се върна и да смекча самоунищожителния удар. Наистина малко късно откривах своето човешко лице. Но по-добре малко късно, отколкото да влача този емоционален товар като скала, която се търкаля по нанадолнището.

— ДИКИ!

Отвърна ми само ехото.

Той е някъде в дълбините на моето съзнание, помислих си аз. Има достатъчно тъмни кътчета, където да се скрие, ако не иска да се появи. Защо ли не иска да бъде с мен? Може би, защото е оцелял сам някак си през всичките тези години и е разбрал, че не е особено умно да се доверяваш на собствения си палач?

Измъкнал се е, когато престанах да си говоря с него по пътя от летището към къщи. Когато престанах да се отнасям към него като към жив човек, а започнах да го възприемам като мисловен експеримент, той просто си е отишъл, а аз дори не съм и забелязал.

Но какво е това, нима трябва да си говоря непрестанно с това дете, за да не хукне да бяга?

Може би не да си говоря, може би трябва просто да разчистя мислената пътека между нас от шипове и паяжини. Може би вниманието ми ще бъде достатъчно.

— ДИКИ!

Никакъв отговор.

Издигнах се в съня си на височината на хеликоптер, за да огледам по-голямо пространство. Суров хълмист пейзаж, каменната пустиня на Аризона, зноен пладнешки пек.

Приземих се в края на обширно пресъхнало езеро. Наоколо, докъдето поглед стигаше, повърхността му наподобяваше напукани керемиди.

Доста надалеч, някъде по средата на тази огнена пещ, се очертаваше дребна фигурка.

Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато тичах към него, питах се откъде се е взел този неприветлив пейзаж. Дали той го е избрал или пък аз?

— ДИКИ!

Той се обърна към мен, гледаше ме, докато се приближавах към него, но нито се помръдна, нито проговори.

— Дики — извиках задъхано аз. — Какво правиш тук?

— Пак ли смяташ да ме затвориш?

— Не! Никога! Нима можеш да допуснеш подобно нещо, след като летяхме заедно? Това бе най-красивият полет в моя живот, и то защото ти беше там и летя с мен!

— Ти ме изостави! Още щом поехме към къщи, престана дори да мислиш за мен! Аз имам избор за разлика от теб и не си въобразявай, че не мога да си отида! Мога да те напусна и да не се върна никога повече! И тогава какво ще стане с теб?

Той говореше така, сякаш съм длъжен да отговарям пред него, сякаш ще бъде истинска катастрофа, ако ме напусне, сякаш не бях живял без него през по-голямата част от живота си и не се бях справял съвсем добре.

— Съжалявам. Моля те, не си отивай.

— Готов съм да забравя.

— Наистина искам да те опозная. Нима не можем да бъдем приятели?

Все някак си ще оцелея, мислех си аз. Но страшно не ми се ще да го загубя тъкмо сега. толкова невинен, толкова непознат, не ми се искаше да изчезне сред травмите и пожарите на моя вътрешен мир.

Той нищо не отвърна. С този упорит малък човек ще трябва да извървя дълъг път, но той не може да бъде такъв глупак, че да избяга от мен. Макар че защо да се довери на някой, който го е натикал в затвора и си е отишъл завинаги? Ако някой от двама ни е глупак, това не е момчето.

Седнах върху сухото напукано дъно на езерото и се загледах към далечните хълмове.

— Къде сме? — запитах го аз. Той отвърна с тъга.

— В моята страна.

— Твоята страна ли? Но защо тъкмо това място, Дики? Можеше да си избереш всяко място, което съществува в ума ми, можеше да си избереш най-подходящото от всички места, само ако бе поискал.

— Това е най-подходящото място — отвърна той. — Погледни.

— Но то е мъртво! Избрал си най-голямото пресъхнало езеро от южните пустини и наричаш това своя страна, наричаш го най-съвършеното място, така ли?

— Не е пресъхнало езеро.

— Поне това е, което аз виждам — казах аз. — Равно като пещ, със спечена и напукана пръст докъдето поглед стига. Ако това не е Долината на смъртта, какво друго може да бъде?

Той отвърна поглед от мене и се загледа в далечината.

— Това Не е напукана пръст — отвърна той. — Всяко квадратче от нея е различно. Това са твоите спомени. Тази пустиня е твоето детство.

Всяка дума в съзнанието ми се разби. Бях безсилен да отговоря. Той е напълно прав, казах си най-сетне, това е неговата страна. В онези редки случаи, когато съм се връщал към някой стар спомен, съм се озовавал ето къде: в тази пресъхнала, мъртва пустош; всичко, което е било, се беше превърнало в прах. След време се бях отърсил от всичко, след като и щастливото детство се бе оказало само ужасен спомен, и се бях научил да живея без младост. Тя бе погребана тук.

Той се обърна към мен и изгледа възрастния, в който се беше превърнал, за първи път лично.

Аз успях да си върна дар-слово.

— И за теб ли спомените са мъртви?

— Разбира се, че не, Ричард.

— Защо тогава изглеждат така?

— Защото са погребани. Всички спомени. Мога да ги изровя, ако искаш.

Усмихна се така, сякаш току-що бе излял ведро студена вода върху главата ми, а имаше още стотици такива ведра.

— Цялото ми детство ли?

— Да — отвърна той. — Когато ти се отричаш от мен, и аз се отричам от теб.

Докоснах твърдата земя, опитах се да откъртя парче суха коричка. Глината беше твърда като отлята от стомана.

Има ли я още водната кула? Кое ме кара да я помня още? Какво означава тя?

Той се разсмя и се опита иронично да имитира гласа ми.

— Тя е най-огромното нещо в околността, затова, предполагам.

— Моля те, Дики, имам нужда да разбера. Аз ще те разходя със самолета, а в замяна ти ще ми покажеш водната кула, може ли?

— Със самолета вече летяхме — отвърна той. — Ти ми дължеше този полет. И ми дължиш още милион други.

Никой не твърди, че трябваше да се харесваме един друг, помислих си аз, но не бях и подозирал, че ще се стигне до подобни бездушни преговори на желязната маса. Това до нищо нямаше да ни доведе.

— Така е, Дики. Прости ми. Наистина ти дължа милион полети и повече от това. Дължа ти всичко, което съм научил от времето, когато бяхме едно цяло, и смятам да изплатя своя дълг, обещавам ти. Запази си твоите спомени. Не си ми длъжен за нищо.

Той зяпна от изненада.

— Сериозно ли говориш?

— Можеш да избягаш, където си искаш. Аз ще продължавам да се връщам и да се опитвам да поправя стореното, докато съм жив.

В този момент той извърши нещо изключително странно. Отстъпи няколко фута встрани, протегна ръка към пресъхналата глина и докосна едно квадратче от мозайката, което по никакъв начин не се отличаваше от останалите. Докоснато от него, парченцето лесно се повдигна и изпод него се появи прозрачно-кехлибарен кристал.

Ето ти я твоята водна кула — каза той и хвърли чупливото парче, което се разби на земята пред мен.

Още щом стената на спомена се разби и се разлетя на парченца, светът наоколо ми цял се промени. Спомних си всичко. Около къщата човек можеше да се натъкне на гърмяща змия, вътре на скорпиони, стоножки пъплеха в банята. За едно момче, което живее в ранчо в Аризона обаче, това бяха предизвикателства, с които може да се справи.

Просто трябваше да изтърси на пода обущата си, преди да ги обуе, за да може, ако някоя животинка се е настанила в тях през нощта, да се измъкне. Преди да скочиш на някой камък или върху купчина дърва, трябваше да провериш дали няма някой, който да те сметне за натрапник и да реши да напада в отговор.

Пустинята приличаше на море от камънак и пелин, а планините — острови на хоризонта. Всичко останало протичаше монотонно, времето сякаш бе спряло в пясъчния часовник.

Това, както се виждаше, не бе водна кула, а вятърна мелница. За мен единствената представа за вертикално измерение бе тази огромна конструкция. Всеки ден някой се изкачваше по дървената стълба на мелницата, за да провери равнището на водата в открития резервоар, който се извисяваше високо над покрива. За братята ми това беше едно досадно ежедневно задължение. Що се отнася до мен, високата стълба приличаше на ешафод на осъден. Плашех се не от самата височина, а от това, че можех да падна от такава височина. Това беше за мен нещо необяснимо.

Боби се опита веднъж да ме накара да изкача стълбата.

— Твой ред е, Дики. Върви да провериш нивото на водата.

— Не е мой ред.

— Все не е твой ред! Рой се изкачва, аз се изкачвам. Налага се и ти да го правиш.

— Малък съм аз, Боби. Остави ме.

— Страх те е, а? — опита се да ме подразни той. — Плашиш се от високото като бебе, нали?

Цели петдесет години не съм разбирал колко много обичах своя брат. Но имаше моменти като този, когато бях готов да пожелая смъртта му.

— Много е високо.

— Момченцето е малко и се страхува да се изкачи.

И той изкачваше стълбата, без да му мигне окото, надникваше в резервоара, извикваше например, че нивото е 525 галона, след което слизаше обратно и се прибираше в стаята ни, за да си чете книга.

Колко по-лесно щеше да бъде да си призная: Прав си, Боб, аз съм малко момче, страхувам се да се изкача, сигурен съм, че ще се подхлъзна и ще падна, че може би ще се ударя три-четири пъти в стълбата, ще загубя крайниците си, а после ще падна с главата надолу върху някой остър камък. Благодаря, бих предпочел да отложа това преживяване за по-късни години.

Днес мога да изрека тези думи и ми се струва, че брат ми щеше да ме приеме и такъв. По онова време обаче, да се признаеш за малък бе немислимо дори и за най-малките и кулата ми изглеждаше като гигантски удивителен знак след думата страхливец.

Мразех това високо място, както карфицата мрази магнита. Грубата дървена стълба се бе превърнала за мен в паметник на презрението към малките деца, към разтрепераните пъзльовци, към момчетата, които са вече неудачници още преди да преминат във втори клас.

От време на време през първата година, откакто живеехме в ранчото, аз се озовавах сам на първото стъпало на стълбата, което беше дванайсет инча над земята. Второто стъпало бе малко по-тясно от първото и се издигаше на двайсет и четири инча във въздуха. На третото стъпало ставаше малко страшничко и аз обикновено започвах да слизам именно там.

Ако само се одързостявах да се кача на четвъртото стъпало и да погледна нагоре, стълбата се превръщаше за мен в дървена железопътна линия, която отиваше право в небето. Стълбата бе леко наклонена, затегната с болтове към тесния дерек-кран на кулата, но нямаше парапети. С всяко следващо стъпало ръцете ме държаха все по-слабо от страх.

Пред петото стъпало се вцепених, оставаха още двайсет стъпала до върха. Нямаше никой наоколо, можех чисто и просто да падна и да умра. Ами ако имаше някой, нима това можеше с нещо да ми помогне? Пак бих могъл да се убия. Не мога да разчитам на никого, освен на себе си, и е време да слизам. Има едно предимство в това да си стоиш на земята: Няма никаква опасност да паднеш.

Предпазливо, изключително предпазливо аз се свлякох от едното стъпало, после от следващото и се отпуснах в пясъка. Усетил земята под краката си, аз целия потръпнах от облекчение и ярост.

Ненавиждам този свой страх! Ужасявам се, че може да умра. Защо трябва да рискувам живота си в тази пустош, където няма никой, който да се заинтересува от мене, щом никой не иска от мен да се катеря по тази идиотска стълба?

Облегнах се на едно дърво. На третото стъпало не беше чак толкова страшно. Мога да се изкача на третото стъпало и да се опитам да свикна, а после, ако искам, ще се върна, ако искам ще продължа. Ако мога да се изкачвам до третото стъпало и да си свиркам, добре. Ако не мога да си свиркам, ще остана там, докато се науча, или пък ще си сляза, без никой да разбере.

Да ругаеш една кула никак не е лесно, когато единствената ругатня, която ти е известна, е „дявол да го вземе“ и запасите ми от ругателства се ограничаваха до нея още дълги години. „Дявол да го вземе“ не превръща страха в гняв така, както днешните ругатни — тъй че от петото стъпало ме разделяше много дълъг път.

Но идеята ми даде резултат. Сближавах се с всяко стъпало едно след друго. Представях си всяко от тях като нещо живо… Ако се задържа така, че да мога да си говоря с него, може би ще съумея да се изкача.

Когато вече можех да си подсвирквам на петото стъпало, пристъпих към шестото. Тук се задържах дълго… беше ми трудно да дишам, а още по-малко пък да подсвирквам. Защо имам чувството, че е толкова високо? Та аз съм само на шест стъпки от земята…

… стъпалата ми са на шест стъпки от земята. Главата ми, съсредоточие на моето съзнание, на живота и съществуването ми, е почти на десет стъпки височина! Не ми стига въздухът, за да си подсвирквам.

Но да! Щом е така, не се налага да изкачвам още деветнайсет стъпала! Трябва да изкача само толкова, колкото е нужно, за да погледна в резервоара — не със стъпалата си трябва да стигна резервоара, а с очите и няма да ми се наложи да изкачвам три и половина стъпала!

Подсвирнах си на шестото стъпало и стъпих на седмото.

Никога не поглеждай надолу, бяха ме предупреждавали братята ми.

Леко подсвирване и аз се почувствах така приятно, както когато видех някой скорпион да пропълзява към мен в леглото ми. Дори предпочитах да стоя на тази стълба, вместо да гледам някакъв скорпион да пълзи насреща ми, с извадено жило и разтворени пипала. Подсвиркване. Още едно стъпало.

Почувствах как ръцете ми отслабват и не ме държат здраво. Обгърнах горното стъпало с дясната си ръка и го притиснах до гърдите си. Ще падна едва ако ръката ми изневери.

Ами ако стъпалото се откърти…, ще полетя право надолу. Но какво правех тук? Ще се пребия, и то напълно безсмислено! Защо правя всичко това?

Вече се намирах на седемнайстото стъпало, вкопчил се с две ръце в дървената стълба, която тук беше по-тясна и от две стъпки. До рамото ми се надигаше тъмната грамада на водния резервоар. Той е голям и надежден, но ако стъпалата се срутят изпод краката ми, няма да има за какво да се хвана, за да се задържа. Тук не успях да си подсвирна. Не можех да правя нищо друго, освен да стискам с всички сили дървената стълба и да се старая да не извикам от ужас, а ми оставаха още две стъпала.

Още две стъпала, казах си аз. Само още две стъпала. Не са три, а само две. Няма да гледам надолу надолу надолу. Ще гледам нагоре. Ще издигна очи към хълмовете… Така се моли татко преди вечеря, когато никой дори и не мисли да пада. Господи, каква височина! Още две стъпала.

След тези две стъпала свят ми се зави при вида на ръба на резервоара. Не толкова от вида му, колкото от мисълта, че този ръб е толкова близо, че мога да се хвана за него с две ръце. Но ако го направя, ще увисна и няма да успея да стъпя отново на стълбата. Ще остана да вися, докато пръстите ми изтръпнат и бавно се пусна…

Защо ми идват наум всякакви подобни мисли? Какво става с ума ми? Спри спри спри. Помисли си, че има само още едно стъпало.

Ръбът на резервоара целият е намазан с катран. Някой се бе качвал тук! И не само че беше се качвал, но е държал кофа с катран в едната ръка и четка в другата, тъй че да покрие с катран отвора на резервоара, за да не загние! Дали се е страхувал? Той се бе качвал тук преди мен, без да се бои, че може да падне. Безпокоял се е за дървото, да не изгние… Сигурно е седнал на ръба на резервоара, обиколил го е отвсякъде и го е мазал с катран, докато катранът се свърши. После пак е слязъл, взел е още катран, качил се е по стълбата и си е довършил работата!

От какво толкова се страхувам? Нали не ми се налага да боядисвам нищо, не ми се налага да правя каквото и да било. Трябва само да изкача още едно стъпало и да погледна вътре в този резервоар.

Това последно стъпало беше широко петнайсет инча. Аз се покатерих и погледнах нагоре към колелото на мелницата. То бе огромно и вече се издигаше на шест фута над главата ми.

Ето ги болтовете и нитовете на мелничните крила, приличащи на ръждиви петънца. Лек ветрец помръдна крилата на един инч, а само след секунда те се спряха и се обърнаха с още един инч назад. Колелото, което се извисяваше толкова близо пред погледа ми, ме накара да се почувствам още по-зле, ако това изобщо беше възможно. Всички размери бяха съвсем неочаквани за мен… Това колело трябваше да бъде малко, и при това най-високото нещо в цялата околност. Как може да е такова грамадно, и то непосредствено над мойта глава, сякаш едва ли не и аз съм най-високо и ако падна, ще падна от такава гигантска височина.

Какво ще стане, ако някой ме зърне тъкмо сега? О, не, ако някой ме извика, аз няма да мога да отговоря и едновременно да се задържа и ще падна. Моля те, Боби, моля те. Рой, моля ви, не идвайте точно сега.

Мъчително наведох глава инч след инч и погледнах в резервоара. От вътрешната му страна бяха изрисувани бели цифри — в дъното малки, на върха големи числа. А на дъното на резервоара, колкото и странно да е за такава висока точка във въздуха: вода! Зелена прозрачна вода, не особено дълбока, неподвижна вода малко под цифрата 400.

Рой беше стоял тук и бе виждал тази цифра, Боби също бе стоял тук, на същото това място, където се намирам аз в тази минута. Зная, че може да умра само след секунди, ако земята се разтърси под мене или ме духне вятърът. Но аз съм също толкова смел, колкото са и моите братя!

Предстоеше ми дълъг път назад, стъпка по стъпка, но сега, тъкмо в този момент, аз ПОБЕДИХ!

Аз вече ПОБЕДИХ! Аз се насилих да се усмихна при целия си ужас и впих поглед в небето като гладна пиявица. Те вече НИКОГА няма да могат да ме нарекат страхливец!

Неописуемо бавно аз извърнах глава от резервоара и кулата и погледнах надолу.

Докато съм се изкачвал, някой бе преобразил света. Пътят долу в ниското, покривът на нашата къща, саждите в комина, тук-таме разместените керемиди. Това бе чудесен дом-играчка с всичките му подробности за човечета за игра, не по-големи от пръста ми. Кактусите не бяха вече онези великански часовои, а безобидни джуджета — възглавнички за топлийки. Ето ги магаретата — пасяха на ливадата, подобни на пухкави катерици, ето я портата и дори минаващия покрай къщата път, който свързваше Бисби с финикс със сто мили помежду им. Само ако можех да летя!

Отсреща се издигаха планините. Макар че и аз бях нависоко, те все пак ме превъзхождаха. Един ден, Дики, когато ни видиш от високо, нима целият свят няма да бъде играчка за теб? И тогава, каква игра ще избереш?

Целият треперех, изпитвах леден ужас при всяко дори и най-дребно помръдване на очите и врата, тръпнех без да мога да се овладея. Сигурно ще падна и ще умра, преди да стигна отново земята, но никога не съм виждал…

От въздуха… всичко се променя! Прекрасно е! Как е възможно животът да изглежда толкова обикновен на земята, а така великолепен от въздуха?

Дики ме наблюдаваше отгоре, както бях седнал на езерното дъно. На лицето му се появи едва доловима следа на облекчение. Една тежест бе вдигната от товара на хилядите спомени.

— Кога беше това? — попитах аз, все още зашеметен от видяното.

— Бяхме на седем години, ти и аз. Ти се превърна във възрастен и сам пое по пътя си, когато беше на девет години, когато Боби умря. След това само бъдещето започна да има значение за теб, ти искаше да порастеш, да бъдеш свободен и да вървиш по пътя си без излишен товар.

Той не се оплакваше, а само констатираше онова, което вече знаех.

— Остави ми всички спомени, които не желаеше да имаш. Ето ги тук, всеки един от тях, но на мен не ми служат за нищо, аз не мога да ги разбера без тебе — гласът му стихна дотолкова, че го чувах с голямо усилие в пустинната тишина. — Само ти можеш да ми разкриеш техния смисъл.

Той мълчаливо ме изгледа, все още окован от тайните, които ме бяха направили безчувствен през детството. Нима аз съм единственият, който може да преодолее неговото невежество, помислих си. Нима съм единственият, който може да изтръгне камшика от неговите ръце, единственият спасител, който би могъл да има?

Помогни ми да разбера! — възкликна той. — Нужно ми е да зная! Спомням си всичко, но нищо няма смисъл за мен!

Вместо да се разтопя от мъка, аз се навъсих.

— Разбира се, че няма смисъл, Дики. Нищо няма никакъв смисъл.

— Но за теб това не са празни спомени! — той отчаяно се мъчеше да преодолее тази стъклена стена, която си мислеше, че го отделя от мен и която бе станала хлъзгава от въпроси. — Онази водна кула, Ричард! Ти знаеш какво означава тя!

Както седях, аз протегнах ръка и го хванах за рамото.

— Аз зная какво значи тя за мен, Дики. Но водната кула има милиони още значения, които аз не съм предпочел, значения, които не са моята истина за водната кула. Нищо няма никакъв смисъл, ако не промени мисленето ни и нас самите.

— Говориш като възрастен — каза той. — Как така нищо да няма смисъл?

— Докато не осмислиш станалото в съзнанието си — отвърнах аз. — Изкачването на водната кула не означава нищо, докато не го осмислиш. Ако докато висиш във въздуха, решиш, че урокът на всичко това е, че височината е равнозначна на ужас, това променя целия ти живот. Нима би могъл да мислиш за бъдеще, в което да летиш? Никога! И дума да не става за височини, о, не, много благодаря!

— Това решение, този урок, който сам си избрал — продължих аз, — създава условията за хиляда възможни форми на бъдеще и премахва още хиляда други възможности, включително и мене като една твоя бъдеща възможност. Никакви височини означава никакви самолети, а това означава никакви полети, никакви планери, никакъв Шифърд, никакъв спомен за Дики, никакво отваряне на килията, в която си затворен, никаква наша среща посред това езеро на спомените.

— Ти не реши, че височината е равнозначна на страх.

— Толкова е прекрасно това, Дики! От върха на вятърната мелница думата ужас бе изписана с малки букви, а ЧУДОТО с главни. От тук аз извлякох смисъл, който промени целия ми живот: Преодолееш ли страха, откриваш чудото. Това си остава вярно и досега. Погледнах го в очите.

— Само ти едничък можеш да решиш дали онова, което е вярно за мен, е истина и за теб или пък чиста глупост — продължих аз. — Принципите, за които аз съм готов да умра, върховната справедливост, която ми е позната — за теб това са само предполагаеми възможности. Ти правиш избора между тях и животът, който ще изживееш, ще бъде последствие от този твой избор. Всяко твое да, не, може би, създава онази житейска школа, която хората наричат личен житейски опит.

Мислех, че сериозността на думите ми ще го накара да се замисли, но само след секунди той отново се спусна с въпрос към мене:

— За тези петдесет години ти сигурно си разбрал, за себе си, разбира се, какъв е смисълът на всичко, какво става в света?

— Общо взето, повечето неща съм разбрал — потвърдих скромно аз.

Откакто онзи смахнат Шифърд ми каза за книгата, която съм обещал да напиша за момчето, което някога съм бил, някаква част от съзнанието ми неспирно мислеше над нея.

— Разкажи ми всичко простичко — каза Дики.

Какъв бе този страх, който се прокрадваше в гласа му? Дали не се боеше, че мечтата му да узнае смисъла може да се осъществи, но той да не успее да го разбере?

И друг път ми се е случвало подобно нещо, когато съм се опитвал да изложа възгледите си за света без особен успех. Налагаше ми се отначало да изложа известни теоретически възгледи, за да положа основите. Но всеки път без изключение след два-три часа теория моите слушатели се вцепеняваха като каменни идоли с изцъклени очи, зареяни невиждащо в пространството. И тъкмо когато вече съм стигнал до интересната част, всички вече са престанали да ме слушат.

С Дики поне всичко щеше да бъде различно. Онова, което за мен е трудно да разбера, винаги е било най-вълнуващо на всяка възраст.

— За да откриеш своя път на земята — започнах да говоря аз, като седнах на пресъхналото езерно дъно, — трябва да разбереш две неща: силата на съгласието и смисъла на щастието. Но преди да ги разбереш, трябва да узнаеш принципа на самата вселена. А той е прост. Заключава се в две думи: Животът е. Всичко останало следва от това в логическа последователност. Ето как става…

Той се отпусна на колене на земята, очите му бяха на нивото на моите.

— Какво е да си стар?

— Моля?

Нима това интелигентно дете не разбираше какво му говоря?

— Как се чувства човек, когато е стар? — повтори въпроса си той.

Аз се вторачих насреща му.

— Не се ли интересуваш от принципите на вселената?

— Ти сам си ги измисляш — отвърна той. — Аз искам да зная онова, което ти знаеш.

— Да ги измислям ли? Това, за което ти говоря, е моят живот, това е всичко, което твърдиш, че искаш да разбереш! Струва ми се, че е дяволски важно човек да разбира принципите на вселената. Когато бях на твое място, бях готов на всичко, за да ги разбера. А и освен това, нищо не зная за възрастта. Аз не вярвам във възрастта.

— Не можеш да не вярваш! — възкликна той. — На колко си години?

— Престанах да ги броя преди много време. Опасно е.

— Опасно ли?

Той не се интересуваше от моята самоука философия, но възрастта беше важна за него. Как се променят хората!

— Опасно е да се броят годините — потвърдих аз. — Когато си дете е забавно да ставаш все по-голям. Празненства, подаръци, рождени дни и шоколадени торти. Но внимавай, Дики. Всяка прибавена година към тортата е въдица и ако погълнеш твърде много въдици, биваш уловен от една представа, от която не ще можеш вече да се отскубнеш.

— Наистина ли?

Той сигурно си мислеше, че се шегувам.

— Как умират децата? — попитах аз.

— Падат от някое дърво или ги прегазва тролейбус, или пък биват затрупани в някоя пещера… — отвърна той.

— Точно така — казах аз. — Как беше фамилията ти? Той сбърчи чело и вдигна глава към мене. Дали не бе забравил?

— Бах.

— Грешиш — констатирах аз. — Това е твоето презиме. Истинската ти фамилия в тази култура е номер и този номер е твоята възраст. Ти не си Дики Бах, ти си…

— … Дики Бах, Девет.

— Поздравления! — казах му. — А хора с малки номера за фамилия обикновено умират при Нещастни Случаи — все са където не трябва и когато не трябва. Джими Мъркъл, Шест, държал твърде голяма връзка балони, вятърът ги духнал над морето и той никога повече не се завърнал. Ани фишър, Четиринайсет, потънала заедно с една каросерия, която се търкулнала от брега и паднала в морето. Дики Бах, Дванайсет, се взриви, докато приготвяше хидрозиново гориво за своята ракета в химичната си лаборатория.

Той кимна, опитвайки се да разбере накъде бия.

— А хората с големи номера за фамилия умират от Неизбежни Случаи, от които не може да се избяга. Господин Джеймс Мъркъл, Осемдесет и четири, завърши своя път миналата седмица с терминална летаргия. Госпожа Ан фишър-Стоувъл, Деветдесет и седем, бе покосена от Лотманова болест. Господин Ричард Бах, Сто четирийсет и пет, почина от безнадеждно напреднала възраст.

Той се разсмя на последното — възраст сто четирийсет и пет години е невъзможна.

— Е, добре, и какво от това? — запита той. — Какво толкова лошо има в рождените дни?

— Когато броят им е малък, смъртта не е неизбежна. Когато броят им стане голям…

— … тя става.

— Висок последен номер, налага се да се умира. На това му се казва сляпа вяра — когато приемаш нравилата, без да мислиш, когато вървиш по течението така, както се очаква от тебе. Ако не бъдеш бдителен, животът ти ще се превърне в низ от подобни неизбежни събития.

— А сляпата вяра е нещо лошо, така ли? — попита той.

— Не всяка сляпа вяра. Ако не приемаме никакви общоприети убеждения, просто няма да можем да съществуваме в това време-пространство. Но ако не вярваме във възрастта, смъртта за нас няма да бъде задължителна, само защото последният ни номер се променя.

— Но аз обичам тортите — каза той.

— По една свещичка за всяка година. Обичаш ли да ядеш свещички?

Той направи гримаса.

— Не!

— А торти обичаш да ядеш всеки ден. Не са ти нужни никакви свещи.

— Обичам да получавам подаръци.

— Ако се откажеш от рождените дни, ще можеш сам да си правиш подаръци всеки ден през годината.

Той помълча една минута, размисляйки над онова, което бях казал. Всички, които познаваше, празнуваха рождените си дни.

— Да нямаш деменция? — попита.

Аз отметнах глава назад и се разсмях. Спомням си, че в семейството ни интелектуалните ценности бяха винаги на първо място. Първата сериозна дума, която научих, бе речник. Мама ме бе научила да чета преди първи клас и аз се чувствах толкова горд, че родителите ми ценят интелекта повече от чувствата. Чувствата трябваше да се владеят, докато интелектът да се разгръща на воля.

В моя речник фигурираше не само думата „деменция“, но аз знаех и думи като „конфиденциален“, „превъзходен“ и „полисилабичен“. Когато исках да се покажа, използвах думите „антидизистаблишментарианизъм“ и „дизобутилфеноксиполиетоксиетанол“. Не държах особено на първата от тези показни думи, но и до днес ми прави удоволствие звучността на втората и я използвам при всеки удобен случай.

— Разбира се, че имам деменция, Дики, в най-добрия смисъл на думата.

— Просто си ме лишил от рождените ми дни. Това ли ти е добрият смисъл?

— Да. Хубавото е свободата от условностите. Отнел съм ти и още нещо.

— Какво?

— Когато човек не вярва в рождените дни, той се освобождава от представата за възраст. Не изпадаш в травма от шестнайсетия си рожден ден или от тринайсетия или от края на хилядолетието. Измерваш живота си според онова, което си научил, а не според това колко календара си сменил. Ако така и така ще се травмираш от нещо, то нека поне това да бъде фундаменталният принцип на вселената, а не някаква си дата, която може да се предвиди като следващия юли.

— Останалите деца ще ме сочат с пръст като Момчето без Рожден Ден.

— Да, така е. Сам решаваш. Ако смяташ, че има сериозна причина да броиш колко пъти си обиколил с тази планета около слънцето, пази си рождените дни, съобразявай се със своето малко часовниче. Налапвай въдицата всяка година и си плащай цената за това, както всички останали.

— Това е натиск върху мене — каза той.

— Щеше да е натиск върху тебе, ако те заставя да се откажеш от рождените си дни, когато ти искаш да ги зачиташ. Ако не си се отказал от тях, значи не съм те заставял да го правиш.

Той ме изгледа накриво, за да ме предупреди, че въпросът му е сериозен.

Ти наистина ли си възрастен?

— Опитай се сам да си отговориш — казах аз. — Ти наистина ли си дете?

— Предполагам, че съм, но се чувствам толкова много по-стар! Ами ти имаш ли чувството, че си възрастен?

— Никога — отвърнах аз.

— Значи това объркано усещане остава? Докато си млад, се чувстваш стар, а когато остарееш, се чувстваш млад?

— Според мен ние сме същества, които нямат възраст. Това объркване на усещанията, чувството, че сме по-млади или по-стари от собственото си тяло, се дължи на противоречието между общоприетото мнение, че съзнанието трябва да се чувства на възрастта на тялото, и истината, че съзнанието изобщо няма възраст. Нашият ум не може да съгласува това противоречие чрез никакви норми на материалния свят и вместо да се опита да открие други норми, той просто се отказва от тези свои опити. Винаги, когато се почувстваме на различна възраст от онази, която номерът ни обозначава, просто си казваме „Странно усещане!“ и започваме да мислим за друго.

— Ами ако не започнем да мислим за друго? Какъв е отговорът?

— Не си слагай етикет с възрастта. Недей да казваш: „Аз съм седемгодишен“ или: „Аз съм деветдесетгоди-шен“. Щом си кажеш: „Аз нямам възраст!“ — и противоречието изчезва, както и странното усещане. Наистина е така. Просто опитай.

Той затвори очи.

— Аз нямам възраст — промълви той и след миг се усмихна. — Интересно.

— Вярно ли е?

— Получава се.

— Щом тялото ни е съвършено проявление на собствените ни представи за него — продължих аз, — а те са, че състоянието на тялото не зависи от времето, а от вътрешната ни нагласа, никога няма да се притесняваш, че си прекалено млад или да се плашиш, че си прекалено стар.

— Кой казва, че тялото е съвършено проявление на нашите представи? Откъде е дошло това?

— Аз се ударих по челото.

— А! Това е философия! Нали ми каза, че аз си я съчинявам и че е прекалено непонятна и досадна за едно момче само на девет години?

Той спокойно ме погледна и едва забележимо се усмихна.

Кой е на девет години?

Дики, позволи ми да ти разкажа една история.

— Обичам историите — каза той.

— Това е история от моите спомени, не от твоите. Ти си спомняш моето минало, а аз твоето бъдеще. Помнено твое възможно бъдеще. Но вместо да ти я разказвам, аз ще ти я разкрия пред очите, съгласен ли си?

— Да — отвърна той, повече любопитен, отколкото уплашен. — Пак ли ще има философия?

— Това е една случка. Истинска история от твоето бъдеще. Влез в моите мисли и наблюдавай какво става. После ще кажеш дали е философия или не.

Постепенно Дики започваше да става мой приятел, съучастник в приключенията.

— Внимание, започваме.

Аз затворих очи и започнах да си припомням.

В празното ми вътрешно пространство на сребърна нишка висеше стоманена везна, тежка и уравновесена. Години наред аз бях живял, учил, играл върху тази везна, задържайки се по средата, без да нарушавам равновесието или когато това ставаше, то бе съвсем незабележимо.

Но в юношеските години всички ценности се подлагат на проверка.

— Зная какво трябва да направим — каза Майк. Бе летен ден по пладне, в неговия дом. Баща му беше на работа, майка му за покупки. И тримата с Майк и Джак скучаехме. Аз дори тайничко си мислех, че няма да е лошо да можеше да започнем училище час по-скоро.

Какво да направим? — попитах аз.

— Ами да пийнем по нещо!

Внезапно се почувствах напрегнат. Той нямаше предвид лимонада.

— Какво да пийнем?

— Да пийнем БИРА!

— Говориш празни приказки! — възкликна Джак. — От къде ще я вземем тази БИРА?

— Има с тонове бира. Може ли да пропуснем да пийнем по глътка?

Изведнъж ме тласкаха в посока, която не исках да поемам… Най-неочаквано се озовах толкова далеч от вътрешния си център, колкото никога не съм бил. Везната, която за мен означаваше покой и равновесие се наклони опасно под краката ми.

— Идеята не ми се вижда много умна — казах аз. — Баща ти ще разбере. Когато се върне и не открие бирата…

— А, не — отвърна Майк. — Ще имат гости довечера. Купили са толкова много бира, че няма да забележи, ако липсва малко.

Майк изчезна в кухнята и се върна с три бутилки в едната ръка и три чаши в другата. Отварачката държеше между зъбите си. Постави чашите върху масичката.

Това е пълно безумие, мислех си аз. Не трябва да пия, та нали не съм възрастен!

— Мислиш ли, че ако те хване, ще те осакати или само ще те пребие от бой? — попитах аз.

— Няма да ме хване — отвърна моят приятел. — Хайде, хайде, нали рано или късно ще трябва да се научим да пием. Колкото по-рано, толкова по-добре! Нали, Джак?

— Разбира се…

— НАЛИ ТАКА, ДЖАКИ?

— ТОЧНО ТАКА!

— НАЛИ ТАКА, ДИК?

— Не зная. Може би…

— Е, да налеем тогава за двама мъже и едно бебе.

Е, добре, хайде — склоних и аз.

Кой знае, мислех си аз. Може пък бирата да се окаже вкусна. Добре е да пийнем нещо разхладително в такъв горещ ден. Всички мъже пият бира с изключение на баща ми. Едва ли ще се напия от една чаша, а ако е толкова вкусна, колкото разправят, какво от това, че съм няколко години по-малък?

Вътрешното ми равновесие бе толкова разклатено, че едва можах да се задържа да не рухна. Не знаех какво можеше да се случи, ако падна, но и не исках да разбера.

Майк отвори бутилките и пенливата течност преля от чашите.

Пръв вдигна своята и облиза устни.

— Е, момчета, наздраве!

И ние отпихме.

Едва отпих и гърлото ме стегна. За студена, беше студена. Но вкусна? Беше направо отвратителна. Твърде съм малък наистина за бира.

— Гадост! — възкликнах аз. — На това ли му се казва вкусно?

— Разбира се! — възкликна Майк с високо вдигната чаша и ни изгледа подред.

— Да — потвърди Джак. — Бих могъл да свикна с това.

— Я не се шегувайте — казах аз. — Да не сте се побъркали? Това нещо има вкуса на химикалите от моята лаборатория — изсипали са го в съда и са го оставили да из-гние.

— Това е ферментация — става дума за ферментация. Майк беше забравил, че сме приятели.

— Това е истинска бира, разбираш ли? Няма значение дали ти харесва или не! Колкото повече пиеш, толкова повече ще ти харесва! Но сега, длъжен си да я изпиеш.

Аз застинах от ужас… Нима съм длъжен да сторя това, независимо как се чувствам? Това ли значи да си възрастен, да правиш онова, което правят всички останали?

Никак не ми харесва тази работа. Как ли да се измъкна? Помощ!

Отговорът дойде от дълбините на съзнанието ми. Нещо в мен се взриви, вратите бяха изкъртени от пантите, неимоверна енергия нахлу в главата ми и закипя:

Тази мижитурка си въобразява, че може да ми казва какво да правя и какво да не правя! Какво значи това „Длъжен си“? Нищо не съм длъжен, щом не искам! Този палячо се опитва да ми казва НА МЕНЕ какво ТОЙ иска да правя?

Ударих чашата в масата и бирата се разля навсякъде.

— Изобщо НЕ СЪМ длъжен да я пия, Майк! НИКОЙ не може НИЩО да ми налага!

Двамата се опулиха насреща ми, без да могат и дума да обелят, със замръзнали чаши във въздуха.

— НЕ СЪМ длъжен! — Скочих на крака толкова бесен, че никой не би посмял и с пръст да ме докосне, за да ме спре. — НА НИКОГО!

Затръшнах вратата и изскочих на улицата. Аз самият бях не по-малко изумен, отколкото онези момчета вътре. Кой беше този дивак, който беше се пробудил в мен? Това не бе някой, който просто е попрекалил, това бе един напълно непознат, изникнал някъде изотзад, който ме сграбчи и ме изхвърли от пътя си, без ни най-малко да се заинтересува от мен, нито от когото и да било. Това бе един пълен БЕЗУМЕЦ!

Закрачих надолу по улицата към къщи и бързо изстивах. Внезапно забелязах, че гигантската везна под мене бе придобила стабилността и равновесието на гранитен блок. Удивено запримигах, поусмихнах се, после се разсмях на висок глас и закрачих по-бързо. Онзи младеж май е доста буйничък! Но това съм аз! Той е на моя страна! Слушай, младеж, кой всъщност си ти?

Никой не може да те заставя да правиш каквото и да било. Разбираш ли, Дик? Никога и никой! Нито Майк, нито Джак, нито мама и татко, нито никой в живота няма право да ти налага какво да правиш и какво да не правиш!

Направо зяпнах от удивление. Той се интересува от мен!

Да. И други хора се интересуват от мен, ще ги срещнеш в живота си. Ти имаш значение, момче, и ако се окажеш съвсем беззащитно и не можеш само да се защитиш, аз ще ти помогна!

Почакай малко, казах си аз. Та нали Майк е мой приятел? Защо трябва да се защитавам от собствените си приятели?

Глупак си ти, глупак. Чуй ме, защото няма да ме видиш отново, докато пак не загубиш равновесие и не се уплашиш. Майк не е твой приятел. Още сега трябва да проумееш, че най-добрият приятел, когото имаш, това е Дик Бах. В теб се крият много лица и щом поискаш, можеш да ни извикаш. Никой не те познава, никой не те познава истински, освен нас. Ти можеш да се самоунищожиш или да полетиш отвъд звездите, но никой не се интересува, никой няма да те съпътства във всичко, както ние!

След минута си мислех: Благодаря, че ме спаси в онзи момент. Извинявай, че се държах като такъв глупак. Има да уча още толкова много неща.

Никой не ми отговори.

Казах благодаря, не чуваш ли? Говоря сериозно!

Никакъв отговор. Моят непристъпен вътрешен телохранител си бе отишъл.

Нима това ще се случи с мен? — попита Дики, объркан и малко уплашен от бъдещето. — Със сигурност ще се случи, ако направиш поредицата от избори, която съм направил аз. Но като следствие на онзи момент се случи нещо, за което трябва да узнаеш.

— Покажи ми го — каза той.

Недалеч от къщи забавих крачка и свърнах към един пущинак, обрасъл с високи, зелени пиреи и легнах сред тревите, маскиращи убежището, което си бях изкопал миналото лято.

Легнах по гръб и се загледах в небето. Летните облаци плуваха над главата ми на големи купове и се носеха по вятъра.

Винаги си бях мислил, че всеки глас в съзнанието ми не може да бъде нищо друго, освен собственият ми вътрешен глас, отекващ сякаш в куха пещера. Това понякога бяха съзерцателни размисли, друг път празно бръщолевене, на което не обръщах никакво внимание, сякаш духът си прави гимнастика с думите, за да не му бъде студено.

Но да мисля за различни нива, които живеят в мене? За такива страни от собствената ми личност, които още не познавам? Целият горях от любопитство.

Ако тези вътрешни гласове не са просто ехо, нима не бих могъл да превърна тази компания от бърборковци в учители и наставници?

Навъсих се. Невъзможно. Как така сам ще възпитам собствения си учител? Това не може да стане.

Това приличаше на изследване под гигантски микроскоп. Отговорът се намираше под обектива, но все още извън фокус. Бях на ръба да го открия, малко да помръдна тук, внимателно…

Ами ако учителите ми са тук, в този момент?

Вместо съзнанието ми непрестанно да бръщолеви, какво би станало, ако за малко млъкне и се заслуша?

Никога досега светът не беше ми се струвал толкова отчетлив, никога цветовете му не са били толкова чисти. Тревата, небето и облаците, дори и вятърът бяха ярки и откроени.

Моите учители съществуват вече!

Какво ако всички тези нива вътре в мен са мои приятели и знаят много повече, отколкото зная аз? Би било сякаш…

„… сякаш сте капитан на параходна фрегата, сър, много млад капитан на великолепен бърз кораб.“

Мигновено в съзнанието ми небето и облаците преминаха в друга сцена: ето го момчето в синя униформа и златисти еполети, застанало на палубата на абаносовия корпус на боен параход, платната, които се издуваха като облаци на мачтата.

Дали тази картина се бе родила в моето съзнание, или някой я бе изрисувал там със светкавичен замах?

Корабът се носеше, носен от вятъра, порещ вълните: едно момче стоеше на палубата, униформени моряци работеха наблизо.

Очарован от тази мисловна игра, аз нямах търпение да видя какво ще стане по-нататък. Наближавахме подводни плитчини, чудовищни корали се издигаха под водата.

— Огромни вълни! — извика наблюдателят. — Съвсем пред носа!

Корабът продължаваше пътя си, всяка дъска, всяко въже, всеки метър платно и всеки човек на борда бяха съсредоточени в движението напред, в неизменния курс.

— Където има вълни, там има и рифове, нали така? — казах аз, като схванах мигновено какво става, превръщайки се в онова момче. — Ако не сменим курса, ще се ударим в рифовете, нали?

— Да, сър, ще се ударим — раздава се гласът на първия помощник; загорялото от слънцето лице на стария моряк е съвършено безстрастно.

— Кажи им да сменят посоката!

— Сам поемете кормилото, капитане, или дайте нареждане на кормчията — отвърна помощникът. — Той не се подчинява на други нареждания.

От горната палуба виждах как сините вълни кипят и се разливат в бяла пяна на дузина корабни дължини пред нас.

Никой няма право да дава разпореждания на кораба, освен капитана.

Отправих се към румпела по-скоро уплашен, отколкото готов да давам заповеди.

— Смени курса!

Спиците на колелото мигновено се завъртяха, корабът обърна, окъпан в пелена от пяна, сякаш мустанг бе преминал с пълна скорост по вълните.

Екипажът се спусна към въжетата и платната, когато фрегатата се понесе по посока на вятъра, сменяйки ляв курс с десен, и платната заплющяха в небето.

На главната палуба офицерите гледаха какво става, без да се противопоставят на капитана. Няма значение на каква възраст е той, нито последиците от заповедите му. Дълг на екипажа е да изпълнява заповедите му безпрекословно. Коментар може да се направи само по искане на капитана.

Представата ми бе по-ярка и отчетлива от цветен филм и на екрана течеше моят живот.

Тази представа не беше плод на собственото ми въображение. Бях помолил да ми се яви, но не я бях измислил аз. Дали наоколо ми няма някакъв невидим екип? Кой ми представяше това видение?

— На ваше разположение, сър.

Дали и този глас, ясен като самата представа, бе също плод на моето въображение?

— Да, сър. Ние говорим език, който ти за известно време си изоставил. Твоето въображение превежда нашето познание в образи и думи, с които си служиш по време на това пътешествие.

— А вие говорите само когато човек се обърне към вас, така ли?

— С думи, да. През останалото време се проявяваме като чувства, интуиция, съвест.

Фрегатата свистеше и се носеше напред, готова да поеме ту в тази, ту в друга посока според желанието ми. Аз отидох на кърмата, обхванах бизана с двете си ръце и го притиснах към себе си. Моят скъп кораб! Защо една идея, която чувствам толкова близка, изглежда толкова трудна за вярване?

— Аз се разпореждам тук — повторих аз, за да се убедя напълно в това.

— Да, сър.

— А вие сте тези, които ме спасихте от Майк и бирата, така ли?

— Не, сър. Това беше… във видението ти това беше вторият помощник. Ние сме готови да дадем живота си за тебе, сър, но по различни начини. Вторият помощник вижда нещата повече в черно-бели краски в сравнение с останалите от нас. Когато ви грози опасност, той просто се изстъпва напред, без да се страхува от нищо, сър.

— А вие не постъпвате ли така?

— Всеки от нас е различен.

През целия си живот съм се чувствал самотен. Бях тихо дете, което чувстваше в себе си нещо непонятно, нещо силно и добро, което се стаяваше в мен по някакъв непонятен начин.

И в този миг аз разбрах. Това нещо бе моят кораб и неговият таен екипаж. Никога досега не бях съзнавал, че аз се разпореждам с абсолютна власт с кораба на своя живот! Аз решавам неговата мисия, правилата и дисциплината в него. Всяко съоръжение и платно, всяко оръдие и всяка жива душа на борда. Аз съм капитанът на един екипаж, който е способен да ме преведе през челюстите на ада още на минутата, когато кимна в тази посока към кормчията.

— Защо не сте ми казали за своето съществуване? — попитах аз. — Толкова много неща имам да уча! Та аз се нуждая от вас! Защо не сте ми казали, че сте с мене?

Лежах сред тревите, заслушан във вятъра.

— Не сме ти казали, сър, защото не си ни попитал — достигна отговорът им до мене.

Отворих очи след дълго мълчание. Дики седеше наблизо със затворени очи и разглеждаше кораба.

— Е, как ти се струва, момчето ми? — попитах аз. — философия ли е това или не? Той отвори очи.

— Не зная — отвърна, като ме наблюдаваше. — Но отсега нататък, наричай ме Капитане.

Докоснах го с юмрук съвсем лекичко, за да потвърдя, че идеята му съвсем не е лоша.

Това е извън моите интереси, мислех си аз, докато гледах невиждащо в огледалото и нанасях по лицето си лосион след бръснене. Медицината — това е неправилен път.

Аз съм стъписай от лицемерието на медицината и ужасен от нейните догми. Хапче за всичко — та това е лудост. Всяка таблетка, независимо дали е придобита легално или не, предписана или не, купена открито или изпод тезгяха, всяка таблетка ни откъсва от познанието на собствената ни цялостност и от възможността да постигнем истината. Най-доброто лечение е да се откажем да приемаме всякакви лекарства без изключение. Престъпление е от моя страна да поддържам една тълпа от хора, които се отнасят към тялото като към механизъм, а не като към изявление на мисълта и която не успява да надникне зад привидностите.

Леели е моята противоположност. На шкафчето до леглото й са натрупани медицински книги, които тя може да чете с часове с широко отворени очи. Понякога смръщва вежди и си мърмори: „Ами храненето! Упражненията! Как може да ги пренебрегват?“ — но като цяло сложните медицински заключения й доставят голямо удоволствие.

Тя е свободна да чете каквото си поиска, напомням си аз, може, ако ще, да изучава черна магия, щом това я интересува. Но то!? Нима мога аз да поддържам една система на обсебени от хапчетата бели престилки, които са твърде заети със своите мании, за да си дадат сметка, че ние предизвикваме собственото си внимание чрез цял спектър от творчески заболявания? В никакъв случай!

В това настроение се обличах за благотворителния бал на медиците.

Леели смяташе, че поканата към нас е привилегия да дадем своя, макар и незначителен принос за напредъка на познанието в борбата срещу смъртоносните болести и мъчителна агония.

— Да отидем! — съгласих се аз. Рядко виждам своята съпруга облечена за танци. Това, че бях пренебрегнал собствените си принципи в подкрепа на едни изследвания, които дърпаха човешкото съзнание назад — нима това е висока цена за подобна гледка?

Аз се облякох в най-тъмния си костюм, сложих си малка значка с изображение на „Чесна“ на ревера и я из-лъсках с палеца.

— Ще ми помогнеш ли да си закопчая ципа, скъпи? — провикна се тя от банята. — В кръста ми е добре, но нагоре или платът се е събрал, или аз пълнея.

Винаги ми е приятно да предложа помощта си и веднага се спуснах към банята.

— Най-сетне! Благодаря ти! — каза тя и хвърли поглед към огледалото. Пооправи ръкава. — Как мислиш? Подходяща ли е?

Тя чу тъпия удар на падащо тяло и след миг се обърна да ми помогне да се изправя, като ме подпря на касата на вратата и зачака да чуе критиката ми.

Роклята беше от мека черна коприна с дълбоко деколте и цепка отстрани, обгръщайки тялото й в дълга чувствена прегръдка.

— Хубава е — едва можах да промълвя аз. — Много е хубава.

Върнах се с усилие и сложих една четка на косата си. Да положа известно усилие поне малко да изглеждам достоен за тази жена, когато влезем в балната зала.

Тя се наблюдаваше в огледалото, оценявайки своя образ по стотици най-строги критерии. После се обърна разколебана.

— Не е много предизвикателна, нали? Гласът ми изневери.

— Ако не излизаш от спалнята — едва успях да промълвя аз, — е много добре.

Тя ми хвърли намръщен поглед в огледалото. Когато Леели се облича официално, в нея заговорват ценностите на безкомпромисното й холивудско минало, а това е сериозна работа.

— Моля те, Ричи, кажи ми наистина какво мислиш. Ако е прекалено предизвикателна, ще я сваля…

Свали я, помислих си аз. Нека си останем тази вечер у дома, Леели, просто да се вмъкнем в другата стая и малко по малко, съвсем бавно да свалим твоята удивителна рокля от церемониите по връчване на „Оскар“ и да забравим за следващата седмица да излезем оттам.

— Недей — казах й аз, въпреки че съжалявах за пропуснатия шанс. — Тя е направо чаровна. Много подходяща, даже изключително подходяща за този бал. Пълнолуние е и Полицията сигурно няма да отговаря на телефона.

Тя продължи със своя скептицизъм.

— Купувала съм я преди да се запознаем, Ричи, има повече от двайсет години — каза тя. — Дали бялата копринена рокля не е по-подходяща?

— Може би е по-подходяща — отвърнах аз в огледалото. — Поне не се хвърля толкова в очи. Никой в този град не е виждал през живота си подобна рокля.

Двайсет години, а дори от любезност не можех да се въздържа да не я гледам прехласнат. Тя ме е пленила, помислих си. Ако поиска, Леели може да се облече така, че да те убие, но това щеше да бъде направо масово убийство!

Спомням си една бележка, която бях написал преди да се срещнем и която намерих години след това под купчина книжа: „Когато двама влюбени приемат идеалите един на друг, те започват още повече да се привличат с времето.“

И ето че тези думи се сбъдваха. Тя стоеше и мислеше дали да си сложи огърлицата единично или двойно. И тази жена беше моя съпруга!

Гледах я прехласнат и удивен. Дали изглежда толкова прекрасна, защото има един субективен ореол около любимите ни хора, независимо как те се променят в очите на света — един за друг винаги си остават красиви? Или това става вследствие на съзнателния ни избор да изглеждаме все по-красиви с всяка изминала година като един вид подарък за другия?

Никакво пушене и пиене, никакви наркотици, никакви интимни връзки с други. Никакво месо, кафе, захар, мазнини, шоколад, никаква преумора и стрес. Работа без бързане, по-малко храна, повече спорт, градинарство и планеризъм, плуване и йога, чист въздух и пресни сокове, музика, учене, разговори и сън. Всеки бе водил упорита борба с лавина от обстоятелства и пречки, всичко бе резултат на съзнателна победа след повече или по-малко отчайващи провали. Шоколадът бе моят най-лош демон, безжалостните работни дни беше онова, което Леели трябваше да преодолее.

— Човек не може да пожертва толкова много без никаква награда — казах си аз.

— Моля?

Време беше да тръгваме. Кичурче руса коса искаше да се завие наляво, а тя търпеливо го приглаждаше надясно. Беше станало късно за преобличане. Убийствената рокля щеше да дойде с нас. Как ли правеха женските дрехи така че да очертават такива невероятни форми?.

— Толкова си красива, че едва мога дъх да си поема. Тя извърна глава от огледалото и ми се усмихна.

— Сериозно ли говориш? — и тя протегна ръце към мен. — О, Уки, благодаря ти. Извинявай, че понякога обръщам толкова внимание на това. Не искам да се срамуваш от мен, когато излизаме заедно.

Прегърнах я и после я пуснах, за да довърши тоалета си. Защо външността е от такова голямо значение? На времето смятах, че физическата красота не е задължително условие за човека до теб. Търсех красота, но не знаех защо… Нима онова, което е вътре в нас, не е най-важното?

Трябвало е навремето да зная какво търся, преди да питам защо. Ако ние с жена ми не бяхме красиви един за друг, нямаше да преживеем онези бури, когато всичко друго изглеждаше загубено.

— Не мога да я разбера — стенех аз не един и два пъти. — Упорита луда перфекционистка! Ако не беше толкова красива, кълна се, че щях да я напусна завинаги!

И въпреки това, имаше красиви жени в миналото, които напусках, без дори да се замисля, когато бяхме научили всичко, което имахме да научим едни от други. Някои поразителни на пръв поглед жени се правръщат в нещо съвсем обикновено, след като ги опознаеш по-добре. А други, които са единствени по рода си, наши сродни души, те стават толкова по-красиви, колкото повече се сближаваме с тях.

Дали ние с Леели бяхме такива сродни души? Нима бих могъл дори да си представя, че Нейно Величество Красотата може да се приюти при нас и да остане завинаги, и да става дори още по-блестяща? Това никога не ми се беше случвало преди и ето я, че стоеше тук пред мен.

Тя приключи тоалета си пред огледалото, заметна един черен копринен шал на раменете си и се протегна за чантичката.

— Готова съм!

— Чудесно!

— Обичаш ли ме?

— Да — отвърнах аз.

— Не мога да разбера защо…

— Защото си прекрасна, сърдечна, умна, добра, любознателна, чувствена, интелигентна, изобретателна, уравновесена, многостранна, свободна, открита, пряма, отзивчива, бляскава, практична, забавна, красива, положително мислеща, талантлива, изразителна, акуратна, проницателна, загадъчна, изменчива, любопитна, безгрижна, непредсказуема, силна, решителна, предприемчива, сериозна, искрена, безстрашна и мъдра.

— Гледай ти! — каза тя. — Отсега нататък ще се постарая никога да не закъснявам!

Почувствах се като преоблечен Робин Худ, когато влязохме в балната зала, която бе точно копие на тази в Нотингам. Хората си кимаха с глава, смееха се и се стремяха да блеснат, като отпиваха шампанско от кристални чаши с дълги столчета. Ето че успяха да ме уловят, мислех си аз; мене, воинстващия противник на медицината, да ме заобикалят медици от всички страни. При първия тост в чест на аспирина с мене е свършено — аз ще излея чашата си и всички ще надигнат глас срещу мене и ще ме сочат с пръст.

В този момент си спомних за стълбата. Ще се покатеря на върха, ще разбия високите френски врати, навсякъде ще се посипят трески и стъкълца, ще прескоча през балкона на перваза, ще се покатеря по готическата стена до покрива и ще се изгубя в нощта.

Аз съм самоук отшелник, работил съм като авиатор за развлекателни полети по ливадите на Средния Запад, банкрутирал човек, който едва се бе измъкнал от най-бедните съсловия… Какво общо бих могъл да имам с всички тези светила? Защо аз, който си бях пробил път сред малцинството на света — сред привържениците на идеята Всички-лекарства-са-зло — трябваше да учавствам в Бала на Мнозинството? За да се насладя на вида на моята съпруга, припомних си аз.

Очите на Леели блестяха. Аз вдигнах копринения шал от раменете й.

Хванах я за ръка, почаках един-два такта, докато пода под нас се превърна в просторни житни поля и двамата се понесохме, прекрасни и грациозни, сливайки се с изящните австрийски мелодии в интерпретация на Щраус, Не може да се опише как изглеждаме, когато танцуваме с Леели, но се чувстваме слети с музиката.

— Човек би помислил, че на тези доктори трябва да им е омръзнало от тяхната анатомия — казах, въртейки се в танца.

— Да? — възкликна тя царствено. Косата й се развяваше в такт с танца.

— Не. Откакто ти влезе, не съм забелязал нито един мъж, обърнат с врат към нас.

— Глупости — каза тя, макар че думите ми бяха напълно верни.

Колко спокоен се чувствах, преди да се науча да танцувам! За да бъдеш майстор-любител на танца, не се изисква нито риск, нито усилие и за мен това е по-лесно от всичко.

Любителският танц обаче не е така вълнуващ, човек не чувства как тялото се носи в потока на музиката. За да изпитам това вълнение, аз трябваше да стигна до истински подиум и наистина да се науча да танцувам. Тялото ми известно време се препъваше в една танцова зала, обгърната от огледала. Каква неприятна мисъл. Не съм стигнал дотук, бях казал на жена си, за да започвам като неопитен новак в каквото и да било.

Леели не беше съгласна с мен и вземаше уроци сама. Прибираше се у дома така озарена след нейните вечерни уроци по танци, че аз бях учуден. Какво толкова приятно може да има в танците?

Тя ми показа една-две стъпки и само след миг надменното ми самочувствие загуби значение пред удоволствието да уча с нея.

Страховете ми се оказаха съвсем основателни. Седмици наред се чувствах като Франкенщайн, измъкнал се от някакво мазе, че и по-лошо. Електродите в неговия мозък едва ли са просветвали толкова ярко, колкото моите чудовищни обувки, тъпчейки всичко пред себе си. Ако не се откажеш обаче, рано или късно…

Сега целият се отдадох на музиката, не виждах никой друг в залата, освен нея. Благодаря ти, млади Ричард, за смелостта да напуснеш сигурните си стени! Имах чувството, че съм на небето, докато бях носен от музиката и жена ми сигурно си мислеше същото.

— Когато си бил малко момче, Уки, не си ли си мислил, че си дошъл тук някъде от звездите?

— М-м. Знаех това със сигурност.

Спомних си изобретените от мен самия телескопи. Когато гледах през техните лещи, имах чувството, че гледам през прозорците на космически кораб, търсейки истинския си дом.

— Аз също мислех така — каза тя. — Не че съм от някоя съществуваща планета, а просто от Там.

Аз кимнах и я въртях сред другите танцуващи двойки ту вляво, ту вдясно.

— Ако някой ме помоли да му посоча пътя към дома — казах аз, — аз бях готов да посоча нагоре, без дори да зная защо, до не много отдавна.

Тя вдигна глава.

— Не можех да посоча навътре към себе си: вътре в мен имаше едно тясно пространство натъпкано, с телесни части така, че едва можех да дишам. Не можех да посоча нито наляво, нито надясно: тези посоки не биха ме отвели до нищо друго, освен едно преместено тук. Единствената посока, която ми оставаше, бе нагоре, далеч от земята и аз дълго време изпитвах носталгия към звездите.

— Аз все още я изпитвам — каза тя. — Ако същества от летяща чиния се спуснат и кацнат на покрива, нима няма да им кажем да ни заведат с тях у дома?

Тази представа ме накара да се усмихна. Нашият покрив не е достатъчно здрав, за да издържи космически кораб. Дали ще бъдем готови да отлетим с посетителите от космическото пространство, след като те са изравнили кухнята ни със земята?

— Те няма как да ни заведат у дома — казах аз. — Ние не сме дошли от звездите. Как биха могли едни посетители отвъд това време-пространство да ни посочат пътя към дома?

— Може да разполагат с карти.

Не можах да намеря отговор, замислих се над думите й, докато музиката засвири началните пасажи, въздъхна и спря.

Съществуват карти, мислех си аз. В онзи период от миналото аз не сочех звездите, а само нещо, което е откъснато от земята. Когато вътре в душата си разбрах, че моят дом не е на определена планета, аз се опитвах да покажа сам на себе си, че домът не е никое място, но не бях успял да проумея това доскоро.

Седнахме на една маса, срещнахме непознати: лекар с неговата съпруга, болнична директорка с нейния съпруг. Питах се, какво да кажа след първоначалното „здравейте“.

Не се ли чувствате отговорни по някакъв начин за това зависимо от хапчетата общество, което ни заобикаля? Чувствате ли се щастливи като вярвате, че ние сме безпомощни пътници в нашите тела? Вярно ли е, че лекарите се боят от смъртта повече, отколкото представителите на останалите професии и че при тях се регистрират далеч повече случаи на самоубийства?

Дойде ми наум да попитам има ли сред присъстващите някой умбролог.

Умбролог ли?

Лекар, който се занимава със заболяванията на сянката, бих обяснил аз: прекършена сянка, изкривена сянка, липсваща сянка, хиперумбрия — прекомерна активност на сянката. С други думи, умбролог! Има ли тук някой умбролог?

Това е безумие, биха се разсмели те. Сянката просто имитира движенията на тялото.

По същия начин, безумно е да се забравя, че тялото имитира състоянието на вярата. Нито един умбролог ли няма тук? При толкова много лекари в залата? След тези думи бих си излязъл.

— Доколкото зная, вие летите на „Скаймастър“! — възкликна директорката.

Погледнах към нея. Дали лекарите могат да четат мисли?

— Значката на ревера е на „Чесна Скаймастър“, нали така? — попита тя.

— О! Да, разбира се — отвърнах. — Малцина забелязват.

— Аз карам „Чесна 210“ — каза тя. — Почти като „Скаймастъра“ е. Едномоторен „Скаймастър“.

— „Чесна“, „Чесна“, „Чесна“ — възкликна лекарят. — Аз ли съм единствен на тази маса, който кара „Пайпър“? Не си и представям как някой от вас би приземил „Туин Команч“.

— С пълна газ и леко спускане — казах аз. — Не е чак толкова трудно.

Усмихнах се, за своя собствена изненада.

След малко погледнах към Леели и тя невинно сви рамене: човек никога не знае… една вечер, прекарана в танци и разговори за самолети не е чак толкова зле.