Бягство от сигурността

И така, вечерта премина. Танцувахме много. Запомних това, че мнозина лекари са също така и авиатори, залата бе пълна с лекари-пилоти. До полунощ се бяхме запознали с десетки и бяхме изпитали удоволствие от това познанство. И колкото и невероятно да бе, аз се чувствах като у дома си.

Това, че те имат различни възгледи, не означава края на света. Те дават най-доброто от себе си, не насилват хората да ползват услугите на медицината въпреки волята им, за всички ни има място под слънцето.

Тостът в чест на аспирина така и не се състоя, не ми се наложи да бягам на покрива сред пръски от френско стъкло. Това беше фантазия на деветгодишно момче, помислих си, може би на Дики, който ме гледаше напрегнат зад завесата право в очите, готов да се бори или да избяга.

Убийствената рокля на Леели бе великолепна, но не предизвика припадък у мъжете, нито смъртоносна завист у жените, всяка от които бе по своему елегантна.

— Толкова много научих тази вечер! — каза жена ми по пътя към дома.

— Казвай едно по едно. Тя се усмихна.

— Първо, това как танцуваме. В сравнение с преди, днес ние сме просто съвършени. Напредваме и това ми е много приятно.

— Това се отнася и за мен.

— Второ, това се отнася и за теб. И на теб, както се оказва, ти беше приятно да се облечеш и да отидеш на бал! И то с хора, които вярват в медицината! Аз, разбира се, не дадох вид, но очаквах през цялото време, че ще започнеш неравна битка на смърт с всички наоколо за това, че тялото е съзнание и защо трябва да се третира с химикали, когато промяната в мисленето, и така нататък и така нататък.

— Въздържах се — отвърнах.

— Само защото много от тях летят със самолети. Ако не бяха пилоти, щеше да ги вземеш за слуги на дявола на фармацевтиката, обречени да горят в ада. Но след като са летци, ти погледна на тях като на хора като тебе, без нито веднъж да им викнеш в лицето Дяволски Бели Престилки!

— Не, аз по природа съм възпитан човек.

— Освен когато се чувстваш заплашен — каза тя. — А престана да се чувстваш такъв, когато разбра, че и те като теб обичат да летят.

— Е, да, така е.

— Трето, хареса ми онзи разговор за завръщане у дома. Наистина съм се чувствала като чужденец през по-голямата част от живота си. Не защото много често съм сменяла местожителството си, а защото бях чужденец. Не мислех като останалите там, където израснах, не мисля като майка ми, нито като баща ми или другите от семейството.

— Ти мислиш като другите от семейството си, скъпа — казах й аз. — Само че твоето семейство не са тези, които си мислиш.

— Вероятно си прав — каза тя. — Докато разбрах, че и извън семейството съм много самотна. И тогава намерих теб.

— Мен ли? — учудено възкликнах аз. — Ти си се омъжила за човек-който-в-много-отношения е твой брат!

— И бих го сторила отново — каза тя без никакъв свян. — Колко са хората, Ричи, които си мислят, че са особени и различни от другите, че са самотни чужденци, само защото не са срещнали своето семейство?

— Ако не сме били особени и различни — казах аз, — ако не сме били далеч, ние никога не бихме узнали радостта да се завърнеш у дома.

— Ето, отново заговорихме за дома. Кажи ми, какво е домът за теб?

Започнах изречението, без да зная как ще го завърша.

— Домът според мен е онова, което познаваш и обичащ.

, Почувствах, че думите ми отекнаха в мен, както всеки верен отговор отеква в съзнанието.

— Не е ли така? Когато седнеш пред пианото, за да посвириш просто за себе си, когато познаваш тази музика и я обичаш, не е ли това едно завръщане у дома? Когато аз седна пред командното табло на малък самолет, това за мен е завръщане у дома. Ние сме заедно, ти и аз, тъй че в този миг нашият дом е този автомобил в движение; следващият месец той би могъл да бъде някой друг град. Когато сме заедно, ние сме си у дома.

— Нима нашият дом не са звездите?

— Домът не е място. Познатото и обичаното не е нещо, което може да се закове, сложи под покрив или засади. Можем д а се. привържем към гвоздеите и покривите, но ако някой размени познатия ни ред, когато се завърнем, ще възкликнем: каква е тази купчина съчки тук? Домът е определен порядък, който ни е скъп, където се чувстваме сигурни и където можем да бъдем такива, каквито сме.

— Звучи много хубаво, Уки — каза тя.

— И мога да се обзаложа, че преди да изберем живота на земята, е имало порядък, който сме обичали и, познавали и от който сме дошли, нямащ нищо общо с времето и пространството, и с молекулите въобще!

— И от това, че сме тук, не следва, че сме забравили за него — каза тя. — Не ти ли се е случвало, скъпи, понякога… почти… да си спомниш?

— В шести клас!

В този миг в колата, редом до моята жена, без дори и следа от присъствието на Дики, аз имах чувството, че никога не съм забравял.

Шести клас бе огромен, Леели, какво ли правех аз сред тази тълпа от деца? Вече го нямаше ранчото, водната кула бе останала само спомен, морето от пелин и камънаци изтля, докато се превърна в море от спретнати къщички, зелените поля се смениха от лекото вълнение на калифорнийския бряг.

Толкова много деца има в това училище, мислех си аз. Никой от тях не може да оседлае и поведе товарно магаре, но все пак повечето не са лоши. Ограничени са, но не и лоши.

На свой ред те ме наблюдаваха любопитно в началото, но да дойдеш в Калифорния от Аризона не е като да идваш от Ню Йорк или Белгия. Аз бях напълно безобиден, не се различавах кой знае колко от тях и след време престанах да им бъда интересен и се превърнах в един от многото.

— Бъджи, не мислиш ли, че съм малко луд?

— Да.

Ние бавно карахме надолу по пустата есенна улица своите велосипеди след училище. Гумите им мачкаха листата на смокините.

— Не бързай да казваш „да“, преди да съм ти обяснил какво имам предвид. Защото аз наистина си мисля, че съм малко луд, но това се отнася и за тебе.

— Не си луд.

Възможно е в основното училище „Марк Твен“ да имаше някой и по-умен от Антъни Зербе, макар че малко ме съмнява. Със сигурност обаче нямаше по-досетлив, по-силен и по-бърз от него, нито по-всеотдаен приятел, когато си в беда.

— Според теб, Бъджи, ти дете ли си? — попитах го.

— Да. Външно погледнато, съм дете. И двамата сме деца.

— Точно така! Външно погледнато е така. Но вътре в душата си, нима си дете? Нима се чувстваш дете?

— Разбира се, че не — отвърна той, скръсти ръце и продължи да кара без да държи кормилото. И при това ме изпревари. — Мисленето ми е по-зряло от това на някои възрастни, които познавам. Бих споменал… господин Андерсън например. Само дето тялото ми е още малко. Не зная как да печеля пари или да се оженя и да купувам къщи. Не съм и достатъчно висок. Липсва ми голям обем информация, каквато още не съм придобил. Но вътре в душата си, като личност, съм зрял човек.

— Значи според теб ни считат за деца, не защото сме по-малоценни, а защото ни е нужно време, за да станем по-информирани и по-високи. А когато пораснем, ще се чувстваме по същия начин, както и сега, само дето ще знаем повече подробности как да се справяме с живота.

— Обзалагам се, че си прав — каза той като нещо съвсем естествено. — В душите си ще се чувстваме, както и сега.

— А това не те ли тревожи?

— Защо?

— Ние сме досущ като възрастните, но сме безсилни, Бъдж! Не ти ли е неприятно да бъдеш безсилен?

— Не. Безсилен съм, но за разлика от теб, аз…

Той се прекъсна насред изречението и се спусна по нанадолнището на улица „Блекторн“, като вдигна крака на кормилото, при все по-увеличаваща се скорост.

— За разлика от мен ти си какво?

— Аз съм търпелив! — викна той срещу вятъра. — Нямам нищо против баща ми да печели парите, а не аз. Нямам нищо против да съм дете. Има толкова много неща, които да научи човек. За всяко дребно нещо в живота има толкова много неща да научиш!

— На мен пък това положение не ми е приятно. Искам да бъда свободен. Ако си възрастен по душа… трябва да се направи така, че като минеш определен тест, да получиш права на възрастен, независимо на колко си години.

— Всяко нещо с времето си — каза той.

Приятелят ми отново върна краката си на педалите и хвана кормилото, и в последния момент преди да се удари, вдигна предното колело и се качи на тротоара. Дните, когато се плашех от колела, бяха безвъзвратно отминали. Тогава тичах при мама да намеря закрила, когато Рой ме слагаше на високата седалка и ме блъскаше да карам сам.

Свърнах по алеята зад Зербе, погълнат от мисли за различията помежду ни.

— Не мислиш ли, че си особен човек?

— Аха! — каза той, като скочи от велосипеда в движение и спря на тревното пространство пред дома си. — Ами ти?

Спрях до него и аз и останах на педалите, докато колелото се наклони на една страна, след което скочих и го оставих на тревата.

— Разбира се, че съм особен — казах аз. — Всеки е особен! Кажи ми поне един човек от нашия клас или дори от цялото училище „Марк Твен“, който има намерение, когато порасне, да се превърне в неудачник!

Зербе кръстоса крака и седна на ливадата, облегнат на седалката на колелото си.

— И все пак се случва, нали така? Става нещо между сегашния момент, когато знаем че сме особени и следващия, когато си казваме, че сигурно не сме чак толкова особени и се превръщаме в неудачници.

— Но това няма да се случи с мен — казах аз. Той се разсмя.

— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може би не сме всъщност толкова зрели. Може би ставаме истински зрели, когато разберем, че не сме кой знае колко особени. Може би провалът е нещо, с което само истински зрелите хора могат да се справят.

— Нищо подобно! — възкликнах аз. — Може и да сме деца, но в душите си сме завършени, а не сме просто… нищожества!

— Продължавай — каза той. — Нямам нищо против това, което казваш. Но откъде разбираш, че си особен човек?

— Има някои утрини — започнах аз. — Утрини, в които се събуждам и излизам навън, а въздухът е толкова… зелен, разбираш ли ме? Въздухът сякаш ти казва: „Днес ще се случи нещо! Нещо потресаващо ще се случи!“ И макар нищо особено да не се случва, то някак си витае във въздуха. Не се случва, но всъщност се случва. Ти сигурно не разбираш какво искам да кажа, нали?

— Това може би е твоето желание нещо да се случи.

— Не си въобразявам, Бъдж! Кълна ти се, че не си въобразявам. Чувствам нещо… Нещо като призвание. И ти сигурно го долавяш, нали? Имам предвид не буквално, но го усещаш по някакъв начин, не е ли така?

Той ме погледна право в очите.

— Чувствам вътрешна светлина — каза той, — сякаш съм погълнал звезда.

— ЕТО ВИДЯ ЛИ! И каквото и да правиш, тази звезда не е вън от теб, тя не може да се открие дори и с телескоп, голям колкото къща.

Приятелят ми лежеше облегнат на колелото и съзерцаваше как здрачът се спуска над дърветата.

— Човек не вижда звезди на дневна светлина. Трябва да затвориш очи и да привикнеш към мрака, за да видиш бледата светлина на тази звезда много, много далеч. И ти ли я виждаш, Дик?

Само приятели се осмеляват да водят помежду си подобни разговори, помислих си аз.

— Виждам тази светлина като сребърна верига, като верига на котва в съзнанието си, която се губи някъде в дълбоки води.

— Дълбоки води! — възкликна той. — О, точно така! И ние сме гмурци, които се спускаме все по-надолу и по-на-долу, а сребърната верига ни води към тази потънала звезда. Тя е нашата котва…

Чувствах се като делфин, скочил високо във въздуха от някакъв резервоар, където е бил затворен, и спуснал се в открито море, за да намери другар, подобен на него. Не бях единственият, който знаеше, че Нещо ни зове, Нещо неизразимо с думи!

— Значи и ти познаваш това усещане, Бъдж! Котва от светлина! Аз плувам надолу и колкото и лошо да е всичко наоколо, пак всичко е добре. Намирам се в дълбоки води, лодката ми вече не се вижда на повърхността, но тази котва е по-светла от всякакъв фар и е вътре в мен!

— Да — въздъхна той. Бе станал сериозен и замислен. — Да, наистина вътре в теб.

— И какво мислиш да правиш във връзка с това? Знаеш, че… Светлината… я има там, дълбоко в теб, и какво мислиш да правиш?

— Мисля да чакам.

— Да чакаш ли? За Бога, Бъдж, как можеш да знаеш, че е в теб и да чакаш?

Надявах се той да разбере, че гласът ми трепереше от безпокойство, а не от гняв.

— А какво друго да правя? Какво правиш ти, Дик, през твоите зелени утрини?

Той откъсна стръкче трева и го сдъвка.

— Ще ми се да избягам. Имам чувството, че съвсем наблизо, само ако зная в коя посока да изтичам, ще открия скрития космически кораб с отворена врата. И някой, който знае кой съм, ще ме посрещне, ще ме вземе на борда и вратата „тряс!“ ще се затвори и „фююю!“ корабът ще се издигне, къщата ми ще остане далеч назад и никой няма да ме види, нито ще види как корабът се издига все ио-нагоре и по-нагоре и ме отнася сред звездите в моя истински дом.

Приятелят ми завъртя предното колело с пръст като бавна празна ролетка.

— За това ли питаше дали не си малко луд?

— Донякъде.

— Е, наистина си луд.

— Така е. Ти също.

— Аз не съм — каза той.

— Разкажи ми пак за погълнатата звезда, моля те! Той се разсмя.

— Само на тебе мога да говоря за това.

— Благодаря.

— Добре е и ти да не говориш много — предупреди ме той.

— Да не мислиш, че го разказвам на всеки? — възкликнах аз. — Никога не ще и спомена. Но ти също знаеш, че сме особени, нали? Не само ти и аз. Всеки човек.

— Това е, докато пораснем — каза той.

— О, моля те, Бъджи, не можеш да мислиш така. Вече притъмняваше, той се изправи, хвана колелото и го закара в задния двор.

— Не бързай толкова — каза той. — За всичко това се иска време. Ако искаш да си спомниш кой си наистина, трябва да намериш начин да не ставаш възрастен.

Докато карах велосипеда си към къщи, размишлявах върху тези думи в здрача. Може би моят космически кораб нямаше да ме намери. Може би аз ще трябва да го намеря.

Леели въртеше кормилото, докато ме слушаше. Свърна в една пресечка, изчака червената светлина и пое надолу по широка странична улица.

— Никога не си ми разказвал за това — каза тя. — Тъкмо започна да си мисля, че те познавам и ти си спомниш някой подобен епизод.

— Може би никога няма да ме опознаеш. Мога да си спомням и още, ако искаш.

— Наистина ли? Разкажи ми тогава.

— Онези зелени мигове! Те идваха и аз познавах същността на всичко, кой съм, защо съм, къде съм, какво предстои. Това не беше познание с думи. Познавах го чрез чувствата си. Имах усещането, че да, това е, към което съм се стремил. И ето ме сега на тази малка планета в света на илюзиите. Само да вдигна завесата и ще открия истинския си дом. Само да отключа съзнанието си.

— Но завесата отново се спускаше, нали? — каза тя. — Поне с мен ставаше така.

— Да. Завесата винаги се спускаше като покрив, който затваря моя личен кинотеатър и падаше отново мрак. М единственото, което се виждаше, беше течението на живота в две измерения, макар да изглеждаха четири.

Почувствах как детето в моето съзнание слуша думите ми.

— Веднъж, когато бях пилот във военновъздушните сили във Флорида, докато се връщах към поделението след нощния полет, се случи така, че погледнах небето. И тогава тази огромна завеса, покриваща целия Млечен път, се вдигна за половин минута и аз останах на мястото си вцепенен и не можех да откъсна поглед от небето.

— И какво имаше отвъд завесата? — попита тя. — Какво видя?

— Нищо! Нима не е странно това? Видях само как тази светла завеса се вдига и се разкрива не гледка, а усещане на огромна радост: Това е прекрасно. Всичко е прекрасно. После завесата се спусна отново и се виждаха само звездите такива, каквито винаги съм ги познавал, а аз продължавах да стоя в тъмното.

Погледнах към нея, спомняйки си.

— Това чувство никога не ме е напускало, Уки. Дори до този миг то никога не е изчезвало напълно.

— Аз съм те виждала ужасно вбесен, скъпи — каза тя. — Виждала съм те в такива състояния, че бих могла да се закълна, че не намираш всичко за прекрасно.

— Разбира се. Но не става ли същото и с теб: да кажем, че играеш някаква игра и толкова много се увличаш в нея, та забравяш, че това е само игра.

— Много пъти забравям, че е игра — каза тя. — Започвам да си мисля, че реалният живот е реален. Ти също си го мислиш.

— Признавам, че понякога наистина изглежда така. Разстройвам се, когато нещо ми се изпречи на пътя. Ядосвам се, което значи, че изпитвам страх, когато онова, което искам да направя, или онзи, който искам да бъда, е застрашен от нещо. Но такива са правилата на играта. Ако бъда изваден от играта, ако в най-гневната ми минута някой ми каже: Животът ти свърши, Ричард. Времето ти изтече, гневът веднага ще ме напусне. Каквото и да го е причинило, вече няма да има значение, и аз отново ще намеря себе си.

— Трябва да запомня тези думи — каза тя. — Животът ти свърши…

Разсмях се, защото знаех, че ще чуя тези думи следващия път, когато избухна.

— Тези думи мигновено ти връщат вярната перспектива. Не е ли така?

Тя зави покрай ъгъла и продължи по пътя към дома ни. Любовта се запазва по време на брака, мислех си аз, докато съпругът и съпругата уважават онова, което мисли другият.

Тя спря колата и изключи мотора.

— Точно това иска той, нали? — каза тя.

— Кой?

— Дики. Той иска да си върне вярната перспектива. Каквото и да се случи, той иска да знае, че всичко е прекрасно.

Май бе валяло в тази пустиня, защото пресъхналото езерно дъно бе обрасло с трева и на местата на напуканите линии на неговата памет бяха останали едва забележими следи, едно дърво се издигаше на хоризонта. Как е възможно така бързо да се промени този пейзаж?

Той ясно се виждаше от другата страна на езерото, в подножието на малък хълм, и се втурнах тичешком насреща му.

— Беше ли там, Капитане? — попитах го.

— На бала ли? — каза той. — Където беше толкова уплашен? Да.

— Не съм бил уплашен.

— Ами какво ще кажеш за моя план за бягство в случай, че вдигнат тост в чест на Аспирина…

— Това беше прекрасен план, Дики. Почти се надявах да вдигнат такъв тост.

— Много благодаря — каза той. — Спокойно би могъл да се осъществи.

— Да. Нямаше да мине без последици.

— Моята работа беше да те измъкна от там. Работа на възрастните е да се занимават с последиците.

— Но това съвсем не беше наложително — казах аз. — Можех най-спокойно да си изляза по същия начин, по който бях влязъл. Без обяснения, просто да си отида, защото не ми е приятно да остана. Без преследване и безредие, без да чупя врати и да пръскам стъкла, без да се изкачвам по готически стени шест етажа при моите обувки и без да се чудя как да сляза от покрива и да се върна при Леели. Без последици. Той сви рамене.

— Ти просто си възрастен.

— Прав си. Твоят план можеше да бъде много успешен, щеше да бъде прекрасно преживяване.

Той се заизкачва нагоре по хълма, сякаш там имаше нещо, което искаше да ми покаже.

— Наистина ли нямаш никаква вяра в медицината? — попита.

— Наистина.

— Дори и в аспирина ли? Поклатих глава.

— В нищо.

— Ами ако се разболееш?

— Аз не се разболявам — отвърнах.

— Никога ли?

— Почти никога.

— Но какво все пак правиш, когато се разболееш? — попита той.

— Допълзявам до аптеката и се връщам с цели камари лекарства. Започвам с ацетаминофен и не спирам да пия лекарства, докато не ги свърша всичките.

— Ако тялото ти е съвършено проявление на онова, което мислиш за него — каза той, — защо тогава си плешив като билярдна топка? И защо използваш очила, за да разчиташ картите по време на полет?

— НЕ СЪМ ПЛЕШИВ КАТО БИЛЯРДНА ТОПКА! — сопнах му се аз. — В своите мисли по отношение на тялото си, аз съм решил да направя косата си малко по-лесна за сресване. А и няма нищо лошо в това, че по-ситните букви изглеждат слети и аз ги разчитам с очила, защото така е по-разумно. Може би ми е хрумнала тази мисъл, защото когато бях като теб, забелязах, че косата на татко е по-оредяла от моята и те двамата с майка ми, си слагат очила, когато четат.

Той нищо не отвърна.

— Аз наистина смятам, че тялото ми е огледало на моите мисли — продължих, — но това не означава, че не проявявам леност и не винаги живея на нивото на своите убеждения. Но в момента, когато моята мисъл-форма по отношение на тялото ми създаде сериозен проблем и стане наложително да я променя, ще я променя.

— Ами ако истински се разболееш? — попита той. — Съвсем сериозно.

— Това не ми се случва. Може да се случи веднъж на много, много години. Когато се научих да летя, бях убеден, че летците не се разболяват никога. И това е вярно. Не познавам нито един летец, който да боледува често.

Той ме погледна въпросително.

— Защо?

Как става така, че не знаем отговорите, преди да се натъкнем на въпроса, помислих си аз. Още щом си отворих устата и вече можех да кажа защо авиаторите са здрави хора.

— За повечето от нас летенето е една фантазия. А нима има фантазии, в които да се съдържа представата за болест? Ако изживееш повечето неща, за които си мечтал, няма да ти остане време да се чувстваш зле.

Той се усмихваше, докато вървеше нагоре по хълма, сякаш четеше моите мисли.

— Ти се шегуваш, Ричард — каза той. — Същия си като татко. Шегуваш се с такова сериозно лице, че човек никога не може да те разбере.

— Не е нужно да ми вярваш. Можеш и сам да разбереш това, Капитане. Има едно изследване, в което сравняват здравето на хора, които са обичали работата си, със състоянието на хора, които са нещастни с нея. Кои смяташ, че са по-здрави?

— Лесно е да се досетя.

Докоснах го по рамото, както вървяхме.

— Ами ако нямаше такова изследване? — казах аз. — По-трудно ли щеше да ти бъде да се досетиш?

Той ме погледна широко усмихнат, напълно свалил маската, която ни разделяше.

— Това е мисловен експеримент — казах аз. — Начин да откриеш онова, което вече знаеш.

— Мисловен експеримент! — възкликна той. — Чудесно!

— Нужно ли ти е да имаш моите отговори?

— Разбира се, Ричард. На всяка цена!

— Съвсем не е така — казах аз.

— Защо да не искам да узная отговорите ти?

— Защото отговорите се променят — отвърнах аз. — На теб не са ти нужни милиони отговори, а по-скоро ти трябват няколко вечни въпроса. Въпросите са диаманти, които човек поднася на светлината. Дори и цял живот да ги изучаваш, винаги ще виждаш различни цветове в един и същ диамант. Всеки път, когато задаваш отново и отново все същите вечни въпроси, ти получаваш отговорите, от които се нуждаеш, тъкмо в минутата, когато имаш потребност от тях.

Той свъси вежди и отправи поглед към върха на хълма, който изкачвахме.

— Кои са тези въпроси?

— Например въпросът: Кои съм аз? Той съвсем не остана впечатлен.

— Един пример.

— Да предположим например, че си изправен пред следния проблем. Всички в училище правят какво ли не, за да предизвикат вниманието на другите. Ами ти? Ти би ли се обличал в модни дрехи, би ли споделял модни преценки, предразсъдъци и възгледи, за да бъдеш като другите и да се чувстваш сигурен?

— Не зная. Иска ми се да имам приятели…

— И това е твоят проблем. Тогава оставаш насаме със себе си и си задаваш въпроса: Кой съм аз?

Докато се изкачвахме, пресъхналото езеро зад нас се открояваше в нежнозелени цветове. Дали и моят вътрешен пейзаж ставаше все по-зелен сега, когато бях открил това дете и исках да му върна свободата?

— Кой съм аз — повтори той. — И какво следва от това?

— Следва, че се заслушваш. И докато се вслушваш, си спомняш. Ти си този, който е пожелал да се спусне на земята, за да извърши нещо забележително, нещо значимо в своите собствени очи. Включва ли това нещо забележително да приемаш глупавите убеждения на всяка популярна безличност, само за да се правиш, че имаш приятели?

— Ами…

— Кой съм аз е въпрос, който никога не остарява, Дики. Той ти помага да правиш своя избор всеки път, през целия свой живот.

— Кои са мои приятели?

— Позна! — възкликнах аз. И наистина се гордеех с него.

Той спря да се изкачва и ме погледна.

— Какво съм познал?

— Кои са мои приятели? Ето това е вечен въпрос! Следващия път, когато те заобиколят дузина изгубени овце, които се възхищават от модното ти сако, от прическата и слънчевите ти очила, задай си въпроса: Кои са мои приятели, моите истински приятели, другите като мен, които са дошли от звездите? Къде ли са те в този миг и какво правят? Дали аз съм приятел на самия себе си, когато отравям своето звездно съзнание с това мъртво и кално стадно чувство, надигайки с „приятелчетата“ си чаша бира?

Дики се протегна и ме хвана за ръка разтревожен.

— Ричард, но аз съм само дете…

— Въпреки това — говорех аз, когато продължихме изкачването си, — разбираш какво искам да кажа. Помни кой си и ще имаш своя отговор. Какво общо има един звезден човек с някакви си изтъркани ценности? Той се обърна към мен и се усмихна.

— А ти ще се разтревожиш ли. ако реша да стана пияница?

Аз го погледнах стъписай.

— Дики?

— Да предположим, че от мене излезе един пушач-гълтащ таблетки-развяващ флаг-стаден безделник-жен-кар-и-пияница — каза той. — Това ще те разтревожи ли?

— Ако направиш такъв избор, Капитане, едва ли много жени ще се заинтересуват от теб. Ще трябва да зачеркнеш „женкар“.

— Да кажем, че ще го зачеркна — настояваше той. — Какво би казал?

В миг се почувствах разстроен, дали бях ядосан? Гневът е винаги страх, казах си наум, а страхът е винаги породен от опасението, че можем да загубим нещо. Дали щях да загубя себе си, ако той направеше такъв избор? Нужна ми бе само секунда, за да се успокоя: нищо нямаше да загубя. Това щяха да бъдат негови желания, а не мои, и той е свободен да прави, каквото си ще. Загубата щеше да дойде, ако посмея да го принуждавам, да се поставям на негово място и да живея неговия живот. Това би ме направило по-нещастен, отколкото ако прекарах живота си на въртящ се стол в бара.

Достатъчен ми бе този миг и тази представа, за да се изпари целият ми гняв и аз отново да дойда на себе си.

— Забрави да споменеш само две качества — строго казах аз, — критичен и деспотичен. Тези качества притежавам аз, а ти не. Що се отнася до останалото — то си е твоя лична работа.

— А ти няма ли да страдаш заради мен?

— Не мога да страдам за нещо, което не зависи от мен, — заявих аз. — Но виж какво ще ти кажа, Дики. Ако ми дадеш власт над своя живот, ако следваш стриктно моите указания, ако мислиш, говориш и вършиш онова, което аз ще ти кажа, тогава аз ще бъда отговорен за твоя живот.

— Но няма да бъда Капитан, така ли?

— Не — отвърнах. — Аз ще поема командването.

— А гарантираш ли ми, че ще успея?

— Няма гаранции за нищо. Но ако разбиеш живота си, обещавам ти, че много ще се разстроя. Той спря на пътеката.

— Какво? Вземаш нещата в свои ръце, вземаш решения вместо мен, аз следвам твоите указания и когато корабът ми се разбие в скалите, всичко, което ти ми обещаваш, е да бъдеш разстроен, така ли? Не, благодаря, ако ще си разбивам живота, предпочитам сам да си го разбия!

Аз му се усмихнах.

— Започваш да помъдряваш, Капитане.

Когато стигнахме върха на хълма, той спря пред една грубовата, забита в земята облегалка, която явно му служеше за сядане. Веднага разбрах защо си беше избрал това място: то му създаваше усещане за полет, без да има нужда от криле или сънища.

— Красиво е тук — казах аз. ~ В твоята страна е пролет, а?

Свенлива усмивка.

— Бавно се запролетява.

Защо да не му кажа направо, мислех си аз, защо просто да не му кажа, че го обичам и че ще бъда негов приятел до края на живота си? Дали онова, което иска да каже сърцето, се влива в потока на нашия разговор и дали то е най-важното, когато го съзерцаваме в дълбоките води и без никога да го уловим на повърхността?

— Май има малко нужда от дъжд — казах аз.

— Малко — каза той. За миг се загледа в далечината така, сякаш събираше кураж. После се обърна към мен: — И твоята страна се нуждае от дъжд, Ричард.

— Сигурно.

Какво ли имаше предвид? Удоволствие е за мен да му дам като подарък всичко, което съм научил, без да очаквам нищо в замяна.

— Не зная от какво значение е това за теб — каза той, — но вероятно голямо.

Преди да мога да го запитам какво по-точно има предвид, той силно разклати облегалката насам-натам и най-сетне успя да я откърти от земята и ми я подаде така, сякаш детето Мойсей ми подаваше избледнелите скрижали.

Това не беше облегалка, а надгробна плоча, саморъчно издялан надгробен паметник. В дървото не беше издълбана нито дата, нито епитафия. Имаше само четири думи:

След половинвековна забрава, всичко изплува отново в паметта ми.

Защо си такъв умен?

Брат ми вдигна поглед от книгата и погледна на мен от висотата на тази година и половина, която ни разделяше, като ме изпитваше с поглед.

— Какво говориш, Дики? Съвсем не съм умен. Аз се замислих над думите му, а той продължи да чете.

— Но всички те смятат за умен, Боби.

Всеки друг брат на негово място щеше да загуби търпение и да ми викне да се махна. Всеки друг, но не и той.

— Добре, може и да са прави. Налага ми се да съм умен, защото трябва да бъда винаги първи, за да проправям път и за теб.

Ако се шегуваше в този момент, то по нищо не му личеше.

— Ами Рой проправял ли е твоя път? Той остави книгата настрани за момент.

— Не. Рой е почти пораснал, а и е различен. Аз не умея да конструирам и майсторя като него. А и не мога да рисувам като Рой.

— И аз не мога.

— Но ние с теб можем да четем заедно, нали? — и той се дръпна от едната страна на големия си стол. — Искаш ли да се упражниш да почетеш малко?

Аз седнах до него.

— Затова ли си толкова умен, защото четеш много?

— Не. Чета много, защото трябва да напредвам. За да проправя път, нали трябва да напредвам? — и той отгърна книгата на коленете си. — Предполагам, че не си чел още тази книга! Сигурно още не си стигнал дотам.

Погледнах страниците, които бяха наистина много умни и се усмихнах.

— О, разбирам какво пише тук… Той посочи главните букви.

— И какво?

— Никак не е трудно — казах аз. — ГЛАВА ТРИНАЙСЕТ. ОТВЪД СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА.

— Много добре! Прочети първия параграф.

В семейството ни децата получаваха много похвали, но най-много се поощряваше хубавото четене, „изразително“, както казваше мама. Само да изречеш печатните думи и вече си чудесен син.

И така през онзи ден аз четох пред брат си, полагайки всички усилия да звуча така, сякаш му разказвам за звездите, а не чета за тях. Но дълбоко в съзнанието ми се запечатаха неговите думи, в които повярвах: „Аз трябва да прокарам пътя за теб.“

Върнах се от училище прегладнял и се втурнах през задната врата към кухнята. Ако имам късмет, ще си открадна три-четири филийки ръжен хляб, които според майка ми щяха да ми разбият вечерята.

Ядец… Баща ми се беше върнал по-рано от работа и заедно с Боби и мама вече седяха на кухненската маса.

Те си говориха сериозно и тихо, сякаш че брат ми беше някакъв гост, а не техният син. Такова нещо никога не се беше случвало досега — моят баща да се върне у дома толкова рано.

— Здравей, татко — поздравих аз, като прикривах тревогата си. — Пак ли ще се местим? Да не би да предстои нещо важно или имате някакво съвещание?

— Имаме разговор с Боби — каза баща ми. — По-добре е да останем насаме, ако нямаш нищо против?

Аз гледах неразбиращо повече от секунда, после се обърнах към мама. Тя ме изгледа сериозно, без да каже нито дума. Явно бе станало нещо ужасно.

— Разбира се — казах аз. — Ще ида при Майк. До скоро.

Блъснах летящата врата, която водеше от кухнята към хола, оставяйки я да се затвори след мен и излязох през входната врата на къщата.

Но какво става, за Бога? Те никога досега не са водили разговор, на който да не мога да присъствам. Та нали и аз съм част от това семейство. Но може би не съм! Дали пък не кроят планове как да се отърват от мен? Но защо?

В съседство до къщата на Майк растеше дърво, идеално за катерене. Това беше бор с клони, които приличаха на спираловидна стълба, стигаща чак до върха. Бяха толкова гъсти, че нямаше как да паднеш. Ако успееш да стигнеш първите огромни клони, които се издигаха на височина шест фута, останалото беше лесно.

За какво биха могли да си говорят? И защо не желаеха аз да го чуя?

Засилих се и скочих. Закрепих се за кората с обувките си за тенис и след още един полускок успях да стъпя на клона. И така, скрит сред клоните, започнах спокойно и решително да се изкачвам нагоре.

Каквото и да си говорят, сигурно не е нещо приятно. Явно не ми готвеха някаква изненада. Ако беше така, можеха просто да престанат да говорят или да сменят темата, когато влязох — да заговорят за работата, за Библията или за каквото и да е.

При върха на дървото клоните бяха по-къси и можеха да се видят покривите на къщите. Гледката оттам беше най-хубава, но клоните бяха нестабилни и самият ствол бе доста тънък и се люлееше.

Не се изкачих чак до върха… Нямах намерение да извършвам катерачески подвизи. Имах нужда да размисля, а това бе най-усамотеното място, което познавах.

Когато се връщах от училище, мама винаги ме питаше, как е минало училището и какво сме учили днес. Исках да й кажа, че бях научил закона за средните стойности, исках да я попитам дали го знае, а ето че тя изобщо не се интересуваше. А и баща ми, защо ли се беше прибрал толкова рано? Дали пък някой не беше умрял? Какво толкова се беше случило?

Единственият човек, за когото знаех, че е умрял, беше баба ми и когато това стана, те ми съобщиха. Бях се виждал с нея само веднъж и тя изглеждаше много строга и белокоса, не много по-висока от мен и аз не плаках за нея. Мама също не плака, нито татко, разбира се.

Никой не е умрял. Ако беше така, щяха да ми кажат.

На четвърт миля от тук, по-голямата част от нашата къща беше скрита зад боровите иглички, но аз знаех къде е онази част на покрива, която е над кухнята. Това не беше кой знае колко трудно да се разбере. Всички останали къщи в Лейкуд имаха наклонени покриви, докато нашият бе плосък.

Какво ли ставаше там?

Лек ветрец леко залюля дървото и аз здраво прегърнах ствола с две ръце.

Сигурно си говореха нещо за мен — размишлявах аз. Ако не беше така, защо ме накараха да ги оставя сами? Явно се отнася за мен и никак не е приятно.

Но това не е възможно. Дори когато директорът ме вика в кабинета си, поводът е винаги приятен: Поздравления, избран си за отговорник; съгласен ли си да влезеш в ученическия комитет; постигнал си най-висок успех на олимпиадата в щата, в сравнение с всички останали, освен брат ти.

Спусна се здрач, а аз все още стоях сгушен сред клоните на дървото, като уплашено мече, и продължавах да бъда в неведение. Колкото и да се тревожех обаче, бях решен нищо да не питам. Ще ги оставя сами да ми кажат какво става, когато решат. Та аз нямам избор. Не мога нищо да направя. Това е нещо важно, нещо, което не трябва да зная и толкова.

Слязох от ствола и поех към къщи, като си залепвах борова смола по джинсите.

Когато блъснах летящата врата към кухнята, татко го нямаше, а мама приготвяше вечерята. Не просто вечерята, а слагаше в печката да се пече една домашна торта.

— Здравей, Дики — поздрави ме тя, както обикновено. — Какво учихте днес в училище?

— Нищо — отвърнах й аз със същия тон, имитирайки нейното настроение.

Боби започна често да отсъства от училище и такива тайни срещи отново се случваха от време на време.

В такива моменти аз оставах сам в спалнята, където спяхме заедно с Боби и до мен долитаха тихи гласове отвъд стената. Най-често говореше баща ми, понякога мама, а Боби се чуваше толкова рядко и тихо, че не бях сигурен дали е той.

Веднъж преди лягане, докато се качваше по стълбата към горното легло, аз не издържах и реших да го попитам.

— Какво става, Боби? — казах аз. — Какво си говорите с мама и татко? Нещо за мен ли?

Той не се надвеси от леглото, за да ме види, както правеше понякога.

— Това е тайна — отвърна той. — Не се отнася за теб. Не е нещо, което трябва да знаеш.

Винаги сме разговаряли за всичко с Боби, а ето че сега имаше нещо, за което не можем да разговаряме. Поне е сигурно, че няма да дойдат при мен през нощта, да ме метнат в някаква затворена камионетка и да ме запратят по дяволите. А може би брат ми се шегуваше. Нищо чудно да дойдат да ме вземат. Но щом не иска да каже, не иска.

На другия ден намерих една кожена торбичка на бюрото в нашата стая, колкото пиратско портмоне. Никога не бях я виждал преди…

Когато разхлабих вървите и я отворих, открих вътре не злато, а една статуетка, фино изработена от черен абанос, тя представляваше фигурата на засмян Буда, с ръце вдигнати над главата с длани нагоре и едва докосващи се пръсти. Какво по дяволите…

Чуха се стъпки, Боби си идваше! Аз върнах статуетката в торбичката, хвърлих се на леглото и отворих книга, „Ракети, снаряди и космически полети“ от Уили Лий.

— Здравей, Боби.

Вдигнах поглед от книгата, когато влезе и пак продължих да си чета.

— Здравей.

Четях напълно съсредеточен и запомних всичко така, че мога да го възпроизведа и сега: ракетните двигатели с твърдо гориво не трябва да се напълват до горе с динамит, а само около конусообразната камера за горене. Колкото но-голяма е площта на горене, толкова по-силен е тласъкът. Ако е прекалено голяма, ракетата ще експлодира — БУМ! — като динамит.

— Довиждане — каза брат ми и изчезна, като си грабна палтото и кожената торбичка и потегли нанякъде с колата, заедно с татко.

Две седмици по-късно Боби, който изглеждаше много изтощен, бе закарай от баща ми в болницата. Казаха, че няма нищо сериозно.

След седмица, без никакво сбогуване, брат ми умря.

Разбира се, казах си аз, като един деветгодишен Шерлок Холмс от улица „Бейкър“, ето каква била тайната! Онези дълги усамотени разговори: всички са знаели, че Боби умира, освен мен! Сметнали са, че по този начин могат да ми спестят болката.

Абаносовият Буда трябваше да даде своя отговор, а аз не можех да зная дали брат ми го е намерил.

Трябваше да ми каже. Аз нямаше да се натъжа. Щях да имам възможност да го попитам как се чувства човек, когато умира, боли ли, къде отива човек, когато умира, Боби? Можеш ли да не умреш, ако не искаш? Идват ли ангели в съня ти? Леко ли е да се умре? Страх ли те е?

Поне пред мен мама не плака и Рой не плака, татко, разбира се, също. Така че и аз не плаках, поне пред другите. Единствената промяна бе, че стана ужасно тихо и самотно в спалнята.

Местният вестник на Лонг Бийч, „Прес-телеграм“, публикува кратка жалейка, в която се казваше, че татко, мама, Рой и аз сме надживели Боби. Аз закачих колонката на вратата си с игличка от модел за самолети, поласкан, че един вестник е забелязал и отпечатал нашите имена.

На другия ден изрезката бе паднала, намерих я обърната върху бюрото си. Закачих я отново и на следващия ден тя пак беше паднала. Тогава разбрах намека. Мама може и да не плачеше, но предпочиташе да не й се напомня от вестниците, че Боб е мъртъв. Веднъж, докато бършеше чиниите и ги подреждаше в шкафа, тя най-сетне ми каза истината.

— Боби умря от левкимия.

Аз мигновено запомних тази дума.

— Това не се лекува. В последните си дни, Дик, той беше толкова спокоен, толкова умъдрял!

Нямаше сълзи, вече не ми казваше Дики, а Дик.

— „Всичко е предопределено, мамо“ — каза ми той. — „На мен ми е предопределено да умра сега. Не ме е страх, моля те да не тъгуваш и да не страдаш. Не бих могъл да понеса да плачеш“.

Една сълза се отрони от очите й и разговорът беше прекратен.

Аз наистина бях момче с късмет. Какъв по-сигурен живот от този да се нося леко и удобно по преправената от брат ми пътека? Той води, аз го следвам.

А сега, вместо хоризонтален полет и леки завои пред мен, Боби бе надул мотора докрай и се бе изстрелял право нагоре, за да изчезне в слънцето.

Душата ми бе изпълнена с ужас. Ридаех нощем под завивките и крещях във възглавницата. Моля те, Боби, МОЛЯ ТЕ! Не ме оставяй сам тук. Нали обеща да ми покажеш пътя! Та ти ми обеща! Не си отивай! Не зная как да живея без брат!

Разбрах, че плачът с нищо не помага. С чувствата нищо не можеш да промениш. Само разбирането е от значение, а аз имах много още да разбера.

Погледнах речника на думата смърт: там нямаше нищо, освен безстрастна констатация на очевидното.

Прочетох и в енциклопедията: никакъв отговор.

Боби беше толкова ведър, помислих си аз, в него нямаше страх. Сякаш беше решил да тръгне с отворени очи към смъртта, сякаш се готвеше за някакво изпитание. Когато изпитанието дойде, когато вратата се отвори, той изправи рамене и премина през нея с вдигната глава, без да погледне назад.

Добре се справи, братко, мислех си аз, благодаря, че ми показа пътя.

Но знаеш ли какво, Боби? Аз изведнъж се промених. Изведнъж аз станах амбициозно копеле и, кълна ти се, че няма да умра, преди да разбера защо съм живял.

Онзи ден се простих с онова момче, което плачеше от ужас, след смъртта на брат си, сбогувах се с него и продължих живота си сам.

Дики взе надгробната плоча от ръцете ми. — Кажи ми отново — каза той — Какъв е смисълът? Аз примигнах насреща му. Току-що преживях един от най-разтърсващите моменти в живота си. Преживях го с неговата истинска болка. Нима това е той, този хладен непознат?

Той сякаш отвърна на мислите ми.

— А защо не? Нали ти направи точно това от мен?

— Благодаря за съпоставката — казах аз.

— Ти знаеш отговора на моя въпрос: Какъв е смисълът?

Аз се овладях, което се постига лесно с практика, и му казах:

— За мен смисълът е онова, което променя нашето мислене и следователно променя и живота ни.

— Какъв е за теб смисълът на смъртта на Боби? — Той хвърли надгробната плоча в праха и тя падна. — По какъв начин тя промени живота ти?

— Така и не разбрах, чак до този момент. Просто престанах да мисля за нея и забравих.

Той се опита пак да изправи плочата, но тя падна и той я остави на земята.

— Но какъв е нейният смисъл?

В мига, в който ми зададе този въпрос, аз изведнъж разбрах. Когато извадих скрития спомен на светло, аз сякаш отприщих таен бент и водата рукна като порой.

— Смъртта на Боби за първи път в живота ми ме научи да разчитам само на себе си. Вече половин век аз си въобразявам, че винаги съм разчитал само на себе си, но съм забравил времето преди. Каква грешка! Когато бях на твоите години, Боби ми обеща, че той ще открива онова, което трябва, че той ще поема ударите на живота преди те да стигнат до мен. Обеща ми дати омекотява, да ми обяснява смисъла им, така че да ми е по-леко. Да проправя моята пътечка сред дивата пустош. От мен се искаше само да следвам брат си и всичко щеше да бъде наред.

Той седна тихо на тревата, а аз закрачих напред-на-зад край него като хрътка, готова всеки момент да побегне.

— В онзи ден всичко се промени. Когато Боби умря, неговият брат, пътуващ в задния вагон, трябваше веднага да скочи напред и сам да поеме водачеството.

С бясна скорост се връщах назад в годините.

— От този момент нататък Дики, всичко, което разбрах, ме научи, че отделният човек има способността да променя собствената си съдба. Познах силата на индивидуалния избор. Всичко, което се случи след това: Рой отиде в армията, татко се затвори в себе си, мама започна да се занимава с политика, аз се научих да летя със самолет… Всеки се научи да разчита на себе си. Всеки си каза, че не трябва никога да очаква някой друг да му покаже пътя или да го направи щастлив.

Той отправи поглед към далечния хоризонт.

— Мама и татко не мислят така.

— Вярно, те мислят точно обратното. Мама — мисионерката, социалният работник, съветничката; татко — пасторът, свещеникът, служителят на Червения кръст — те изповядваха, че трябва да се живее за другите, но грешаха, Дики!

Той настръхна.

Не казвай, че мама е грешала — викна насреща ми. — Можеш да говориш, че е различна, Ричард, но не смей да казваш, че не е била права!

Колко силно обичах своята майка и колко малко от нейните ценности бях възприел! Да живеещ за другите, мамо, това е най-тежкият удар, който можеш да нанесеш на онези, на които искаш да помогнеш ако дърпаш техните каруци нагоре по планините, ще свършиш с разбито сърце. Ти се опита да ме предпазиш от собствените ми чувства, когато Боби умря. М ето че изминаха петдесет години, за да се изправя пред тях сам. Как си могла да направиш такава грешка и защо все пак толкова много те обичам?

— Радвам се, че мама не ми каза, че Боби може би ще умре — казах аз. — Не мога дори да си представя, какъв щях да бъда днес, ако беше го направила.

— Може би мисионер? — допусна той.

— Аз, мисионер? Невъзможно! Кой знае…

— А не би ли могъл сега да станеш мисионер? Той каза това, сякаш се надяваше да утеши посмъртно майка ни.

Аз се разсмях на висок глас.

— Нали тъкмо свещеникът уби Бога за мен, Дики! Не си ли спомняш?

— Не.

Естествено, казах си аз. Той е Пазителят на Забравеното, а аз си спомням този случай така, сякаш че е станал днес.

— След като Боби умря — каза той, — у мен се появиха някои прости детски въпроси за живота, които зададох на вътрешния си свещеник, и които разбиха моя Бог-такъв-какъвто-го-познавах и ме доведоха до пълното прозрение за моята лична истина.

Дики дори не можеше да си представи, че си спомням нещо съществено от детството.

— За какъв свещеник говориш, какво се е случило?

Ще ти покажа какво се случи — казах аз. — Застана ли тук, ще бъда аз, застана ли там, ще бъде моят вътрешен свещеник. Да започвам ли?

Той се усмихна, предусещайки да се разиграе голямо шоу на върха на хълма.

— Всемогъщ ли е Бог? — попитах аз, малкото момче, всезнаещия старец.

Преместих се и се обърнах, за да погледна надолу към момчето, което някога съм бил. Сега бях истински свещеник в тъмнозелена роба с кръст на дълга верига около врата ми.

— Разбира се! Ако не беше така, Той нямаше да бъде Бог, нали синко?

— А Бог обича ли ни?

— Та иска ли питане. Бог ни обича, обича всеки от нас!

— Защо прекрасни хора, които Бог обича, загиват убити във войни или по жесток начин, в безсмислени убийства и нелепи нещастни случаи, защо невинни, умни деца безмилостно страдат и загиват, защо умря моят брат?

А сега, трябва да внимавам да не ме издаде моят глас, трябва да скрия своята неувереност.

— Някои неща са отвъд нашите възможности да ги разберем, дете мое. Нашият Отец изпраща най-големите злини на онези, които обича най-много. Той има нужда да се увери, че по-важен за тебе е Той, а не твоят брат по плът. Имай вяра и доверие във Всемогъществото на Бог…

— ВИЕ ДА НЕ БИ ДА СТЕ СЕ ПОБЪРКАЛ?? ДА НЕ БИ ДА МЕ ВЗЕМАТЕ ЗА НЯКАКЪВ ДЕВЕТГОДИШЕН ИДИОТ? ИЛИ ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЕТЕ, ЧЕ БОГ НЕ Е ПО-ВСЕМОГЪЩ, ОТКОЛКОТО СЪМ АЗ, ЧЕ Е НАПЪЛНО БЕЗПОМОЩЕН ПРЕД ЗЛОТО, ИЛИ В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ, ОНОВА, КОЕТО БОГ НАРИЧА ЛЮБОВ, НИЕ ГО НАРИЧАМЕ НАЙ-САДИСТИЧНА ОМРАЗА ОТ СТРАНА НА НАЙ-КЪРВАВИЯ МАСОВ УБИЕЦ!

— Е, добре — казва отецът, внезапно станал откровен.

— Аз греша, нрав си ти. Исках да ти дам утешение, а на теб ти трябва истината. Както мнозина Божии чеда, ти отхвърляш организираната религия, господин Рационален Мислителю. Знаеш, че аз не мога да отговоря на тези въпроси, никой свещеник не може да им отговори. А сега ще трябва да си изградиш своя собствена религия.

— Но защо? — питам аз. — Аз не се нуждая от религия. Мога да мина и без нея.

— А ще оставиш ли загадката защо сме дошли на този свят без разрешение?

— Да оставя тази загадка без разрешение — обърнах се към Дики от сцената — би означавало да призная, че съществува нещо, което не мога да разбера. А знаех много добре, че ако достатъчно силно искам да зная, не съществува нищо, което да не успея да разбера. За неофитите това бе първият принцип на моята религия.

Върнах се към своята сценка.

— Никак няма да ми бъде трудно — казвам аз. — Всяко дете може да предложи нещо по-добро от свят, който е касапница и Бог с нож в ръка.

— Но това си има своя цена — предупреждава ме свещеникът. — Ако изградиш своя собствена теология, ти ще бъдеш различен от всички останали…

— Това не е никаква цена — надсмивам му се аз. — Това е награда! А и освен това, нали никой не вярва в един безсилен Бог, в един убиец? Няма да е никак трудно.

Моят вътрешен отец се усмихва при тези думи със снизходителна усмивка и изчезва.

Дики ме гледаше, захласнат от моята сценка.

— Щом той си отиде, аз бях обзет от безпокойство — продължих аз, — Дали не проявих привързаност и прекалена емоционалност като избухнах по този начин? През следващите десет години аз съвсем хладнокръвно и внимателно изграждах това свое разбиране, без главни букви, без възклицания. Толкова дълго време ми беше необходимо, но най-сетне отломките бяха сглобени и основата положена. Благодарение на брат си, аз възстанових Бога. Помогни ми да разбера всичко това, Дики, покажи ми къде греша.

Той кимна, готов да участва в изграждането на една индивидуална религия.

— Представи си, че съществува един Всемогъщ Бог, който вижда смъртните и техните беди на земята — бавно произнесох аз.

Той кимна.

— Но ако е така, Дики, Бог трябва да е отговорен за всички катастрофи, трагедии, за страха и смъртта, които съсипват човечеството.

Той вдигна ръка.

— Само поради това, че Бог става свидетел на нашите нещастия, не означава, че Той е отговорен за тях.

— Помисли внимателно. Защото Той е всемогъщ. С други думи, Той има силата да прекрати злото, ако поиска. Но Той предпочита да не го прекратява. След като допуска съществуването на злото, значи Той е причината да го има.

Той се замисли над тези думи.

— Може би… — промълви той предпазливо.

— В такъв случай, по определение, щом невинните продължават да страдат и умират, всемогъщият Бог не е просто безотговорен, Той е жесток.

Дики отново вдигна ръка, по-скоро за да му дам време да разбере думите ми, отколкото да зададе въпрос.

— Може би…

— Не си много убеден.

— Звучи странно, но не мога да разбера къде е грешката.

— И аз не мога. За теб светът променя ли се при една такава мисъл, че Бог е… зъл и жесток, както се промени за мен?

— Продължавай — каза той.

— По-нататък. Представи си един Вселюбящ Бог, Който наблюдава смъртните и знае техните нещастия на земята.

— Става ми ясно. Аз кимнах.

— Значи този Бог наблюдава състрадателно как невинните биват потискани и унищожавани от злото непрекъснато, биват унищожавани от множеството, докато се молят напразно за помощ век подир век…

Той вдигна ръка.

— Сега ще кажеш, че понеже невинните страдат и умират, нашият вселюбящ Бог е безсилен да им помогне.

— Точно така! Кажи ми, когато бъдеш готов да ти задам един въпрос.

Той имаше нужда само от миг, за да прецени онова, което бяхме казали. После кимна:

— Добре, готов съм да чуя въпроса ти.

— Кой е истинският Бог, Дики? — попитах аз. — Жестокият или безсилният?

Той се замисли за дълго, после се разсмя и поклати глава.

— Та това не е никакъв избор! Ако трябва да се избира между Жесток или Безсилен Бог, то защо въобще е нужен?

Наблюдавах го и си представях как съм изглеждал преди години.

— Подобен избор просто не е избор — казах аз. — Нито едното, нито другото е реално.

— Нека се върнем от самото начало — предложи той. — Дали въпросът е бил погрешно поставен?

Дали съм бил толкова впечатлителен, когато бях на неговите години?

— Добре! Онова, което прави избора нереален, е въпросът: Представи си, че Бог, който вижда тленните хора и знае техните нещастия на земята. Както и да го въртиш, както и да го сучеш — а аз съм правил това години наред — все пак, в мига, щом си представиш, че Бог гледа на нас като на смъртни в беда, няма друга възможност, освен избор — Бог е Жесток, или Безсилен.

— И какво остава тогава? — попита той. — Значи няма Бог?

— Ако твърдиш, че това време-пространство е реално…, че това време-пространство е било и ще бъде винаги, значи, че или няма Бог, или си изправен пред горния избор.

— Ами ако не твърдя, че това време-пространство е реапно?

Взех едно камъче и го запратих ниско надолу по склона. Спомних си онзи момент, в който раших да се откажа от това твърдение — ей така, за да видя какво би станало.

— Тогава не зная — отвърнах.

— О, престани! — Той изтръгна парче пръст с тревата и го запрати безцелно в пространството. — Много добре знаеш!

— Помисли върху това, а ще го обсъдим следващия път.

— Да не си помислил да си тръгваш тъкмо в този момент, Ричард! КЪДЕ МИ Е ОГНЕПРЪСКАЧКАТА?

— Знаеш ли, Дики, че този хълм е идеален за планеризъм? Май обикновено духа от юг?

— Тук изобщо не духа, освен ако аз му заповядам — заяви той. — А сега, след като току-що уби Бог, съветвам те да го възкресиш от мъртвите, защото аз ти обещавам, че няма да имаш никакъв сън!

— Е, добре. Но не мога да Го възкреся от мъртвите, защото Той не е Той.

— Да не би да е Тя?

— Не може да се изрази с местоимение, а с глагол — Бъда — казах аз.

— Готов съм, започвай! — каза той и ми освободи сцената.

— Добре. Аз отказвам да приема един Бог, който е безпомощен или му липсва волята да преодолее злото. Но не отказвам да приема, че съществува една всемогъща, вселюбяща реалност.

— Ето че се връщаме на изходните позиции!

— Не. Чуй ме. Много е просто — Аз прокарах мислена линия във въздуха. — Ето тук си представи една врата. На вратата са изписани две думи: Животът Е. Ако влезеш през тази врата, ще ти се открие свят, в който това твърдение ще бъде вярно.

— Но от нищо не следва, че съм длъжен да вярвам в това, че Животът Е — заяви той, решен да не се поддава на предположения.

— Не си. Но ако не вярваш в това или ако вярваш, че Животът Не Е или че Животът Понякога Е, а Понякога Не Е, или в това, че Смъртта Е, тогава светът трябва да бъде такъв, какъвто изглежда — без смисъл и цел. Всички сме оставени сами на себе си, някои са родени с късмет, на други им се налага доста да страдат, докато умрат, и няма значение кой кой е. Добър шанс.

Изчаках го, докато той чукаше на всички тези врати, отваряше ги, докато загуби интерес към онова, което беше зад тях.

— Голяма скука — констатира той и се приведе така, сякаш се готвеше за скок. — Е, добре, нека се спрем на „Животът Е“.

— Сигурен ли си?

— Готов съм да опитам…

— Запомни, че надписът на тази врата гласи Животът Е — предупредих го аз. — Няма шега. Под него, с невидими букви, ако щеш, е изписано: Независимо от всички привидности.

— Животът Е.

— ХА, ДИКИ! — викнах аз като самурай и размахах бляскав меч в ръка. — ТУК, В ТОЗИ КОВЧЕГ ЛЕЖИ ТЯЛОТО НА БРАТ ТИ! НАИСТИНА ЛИ НЯМА СМЪРТ?

— Животът Е — каза той с дълбока вяра. — Независимо от всичко.

Аз надянах черна роба, скрих глава в качулката, изправих се на пръсти и заговорих зловещо и глухо:

— Аз съм самата смърт, дете, и ще дойда и за теб, когато настъпи часът и нищо няма да може да ми устои…

Аз мога да бъда много страшен; уплаших се, че малко съм попрекалил.

Той обаче продължи да настоява на истината, която |изпробваше.

— Животът Е — каза той. — Независимо от всичко.

— Ей, момче — подхванах аз, като отново се намерих в жълтото си спортно сако. — В живота няма нищо трайно. Нали не очакваш обувките ти да са вечни, или колата ти, животът ти? Здравият разум говори, че всичко отминава!

— Животът Е — каза той. — Независимо от всичко. После, маскиран като самия себе си, аз казах:

— Всичко видимо се променя.

— Животът Е — отвърна той.

— Лесно е да го кажеш, когато си добре и си щастлив, Капитане — казах аз. — Но какво би казал, ако си наранен, болен, или потиснат, защото любимата ти те е напуснала, защото жена ти не разбира истинската ти същност или си загубил работата си, или си банкрутирал и си стигнал самото дъно на живота?

— Животът Е.

— А Животът влияе ли се от привидностите? Той се замисли за момент. Всеки въпрос би могъл да бъде подвеждащ.

— Не.

— Животът познава ли привидностихе? Настъпи дълго мълчание.

— Подскажи ми малко.

— Светлината познава ли мрака? — попитах аз.

— Не.

— Ако Животът Е, Той, познава ли Сам Себе си?

— Да?

— Нямаш право на досещане.

— ДА!

— Той познава ли звездите?

— …не.

— Имали начало и край — попитах аз, — време и пространство?

— Животът Е. Вечно и завинаги. Не.

Защо простите неща са толкова трудни за разбиране? — мислех си аз. Е си е Е. Не е Беше, нито Ще Бъде, нито Може Да не е Бил, нито Би Могъл да Угасне Утре. Е.

— Животът познава ли Дики Бах? Дълго мълчание.

— Той не познава моето тяло.

Ето че започваш да разбираш, помислих си аз.

— Познава ли… твоя адрес? Дики се разсмя.

— Не!

— Животът познава ли твоята… планета?

— Не.

— Животът познава ли твоето… име?

— Не.

Анкетата продължаваше.

— Животът познава ли тебе самия?

— Той познава… моя живот — каза той. — Познава моя дух.

— Сигурен ли си?

— Каквото и да казваш, не ме интересува. Животът познава моя живот.

— Може ли тялото ти да бъде унищожено? — попитах аз.

— Разбира се, че може Ричард.

— Може ли животът ти да бъде унищожен?

— Никога! — отвърна той, учуден от самия себе си.

— О, моля те, Дики, да не би да искаш да кажеш, че не можеш да бъдеш убит?

— Да бъдеш убит може да се разбира двояко. Всеки може да убие моята видимост. Никой не може да отнеме моя живот. — Той се замисли за миг. — Щом Животът Е.

— Така — казах аз.

— Какво така? — попита той.

— Урокът свърши. Ти току-що върна Бога към Живот.

— Всемогъщия Бог ли? — попита той.

— А Животът всемогъщ ли е? — попитах аз.

— В неговия свят, да. В Реалния свят, Животът Е. Нищо не може да унищожи Живота.

— И в света на Привидностите ли?

— Привидностите са си привидности — отвърна той. — Нищо не може да унищожи Живота.

— Животът обича ли те?

— Животът ме познава. Аз не мога да бъда унищожен. И аз съм един прекрасен човек…

— Ами ако не си? Ако Животът не познава привидности, ако Животът няма отношение към пространството и времето, ако Животът вижда само Живота, ако Животът не познава Условностите, може ли Животът да те познава теб като добър или лош човек?

— Значи ли това, че Животът ме вижда съвършен?

— Ами ти как мислиш? — попитах аз. — Може би това означава любов? Чакам идеи.

Той мълча дълго, присвил очи с вдигната глава.

— Какво има? — попитах аз.

Той изглеждаше така, сякаш държи в ръката си експлозив, но не му е приятно да взриви цялата моя красива конструкция, която бях изграждал цял живот. И все пак аз не бях единственото му възможно бъдеще. Целият живот беше пред него, а човек не може да живее с идеи, на които не вярва достатъчно.

— Кажи ми какво има — обърнах се към него аз, с разтуптяно сърце.

— Не ме разбирай погрешно — каза той. — Признавам, че така, както е изложена, логически твоята религия може би е вярна — той се замисли. — Но…

— Но какво…?

— Но какво общо има това с моя живот, като Привидно Човешко Същество, тук върху тази Привидна Планета? Твоето Е, е много хубаво, Ричард — каза той, — но какво от това?

Засмях се сам на себе си в тишината. Нима ми се е случвало често нещо, което друг реши да направи, да бъде от значение за мен? Чувствах се така, сякаш някаква спойка на вътрешния ми кораб се беше пробила под водата и ме залива напрежение и тревога и аз започвам да затъвам в морето. Не съм толкова лек, бърз и подвижен, както ми се ще, а и не зная защо е така.

— Никога ли не си си казвал: „и какво от това“? — пита Дики. — Сигурно си си задавал този въпрос!

Наведох се и хвърлих един тежък лъскав камък надолу по склона. Ако достатъчно повярваш, мислех си аз, почти всичко може да полети.

— Нали затова изпрати Шифърд — обърнах се към него аз, — защото искаше да усвоиш онова, което съм познал.

— Не съм изпращал никакъв Шифърд… Вдигнах друг камък и продължих своите проучвания по аеродинамика на скалните отломки.

— Да — каза той. — Исках и продължавам да искам да усвоя онова, което си познал. Извинявай, ако съм засегнал чувствата ти с моето „и какво от това“.

Аз бях предпочел да мълча, за да не му натрапвам моя начин на мислене… Той обаче бе изтълкувал моето мълчание като засегнати чувства от един несправедлив въпрос. Колко е трудно за хората да се разбират взаимно, освен когато вече са постигнали съгласие, помежду си!

— Имам нужда от твоята помощ при един проблем — казах аз. — Искам да ти покажа какво съм научил, но искам и да ти дам свобода на избор, защото ти ще използваш това познание по свой начин, различно от мен, и сигурно все някак ще успееш да ми дадеш да разбера как си го направил и защо. Искам да бъде така. Вярваш ли ми?

Той кимна.

— Но има и още нещо, което съм разбрал и то е никого в нищо да не убеждавам. Когато ти ме попита: „И какво от това?“, този въпрос ми се видя като предупредителен знак: ако решиш да му доказваш своята истина, той няма да повярва на думите ти!

— Не, не исках да кажа това…

— Нямам нищо против да ти разкажа каквото зная, да ти го обясня, колкото мога по-ясно, но помни, че аз не поемам отговорност за някого, над когото нямам власт… тоест, за никой друг, освен себе си.

— Но аз…

— Да се осланяш на другите, за да познаеш нещата, Дики, е същото, както да се осланяш на лекарствата, за да оздравееш. От тях може да има полза, само когато ги има и когато са подходящи… Когато ги няма или са неподходящи, те не служат за нищо. Но при положение, че цял живот се учим да разбираме онова, което познаваме, тогава онзи вътрешен познаващ Аз ще бъде винаги с нас и когато греши, ще можем да го поправим, докато се усъвършенства и започне винаги да ни служи.

— Ричард, аз…

— Запомни, Капитане: причината, поради която съм тук, не е да те убеждавам в нещо или да те направя мой последовател, нито пък да те превърна в онова, което съм аз самият. Достатъчно ми беше трудно да направя от Ричард това, което съм аз. Не искам да бъда водач на никого, освен на самия себе си. Ще се почувствам искрено по-добре, ако ти престанеш да се интересуваш от това кой съм, в какво вярвам и защо съм различен от всяко друго твое възможно бъдеше. Длъжен съм да ти дам информация и да откликна на твоето любопитство. Не съм длъжен обаче да те накарам да мислиш като мен. Защото моите убеждения могат да се окажат пълна заблуда.

Той дълго мълча в отговор на моята лекция. Съвсем основателно мълчание, помислих си аз, и също нищо не казах.

Накрая въздъхна.

— Много добре разбирам, че не си ми водач и не носиш отговорност за нищо, което мога да направя или да не направя за останалата част от този свой живот или от всички свои животи във вечността. Приемам да не те обвинявам за никоя болка, реална или въображаема, която би могла да бъде породена от някоя твоя дума, която аз правилно или неправилно съм приложил в някоя ситуация, в някое бъдеще или алтернативно бъдеще, което избера. Разбираш ли ме?

Аз поклатих глава.

— Нима не разбираш? Как така? ТИ НЕ СИ МОЙ ВОДАЧ, НИТО НАСТАВНИК, НИТО УЧИТЕЛ, НЕЗАВИСИМО…

— Това уверение не ми е достатъчно — казах аз. — Искам го писмено.

На лицето му се изписа пълно изумление.

— КАКВО? Нали ти казвам, че те разбирам, че не искаш да бъдеш наставник на никого? Как така това да не ти е достатъчно…

Аз му подадох едно гладко камъче да го хвърли.

— Само се пошегувах — казах аз. — Не говорех сериозно, Дики. Искам да бъда напълно сигурен, че ме разбираш. Не ми трябва писменото ти съгласие.

Той се загледа в камъка в шепата си: нито го Хвърли, нито го пусна.

— Добре — съгласи се накрая. — Да поговорим за: „Животът Е“. И какво от това.

— Какво знаеш от аритметиката? — попитах аз.

— Какво знае един ученик в четвърти клас от аритметиката? — понита ме на свой ред той, защото знаеше, че му задавам въпроса с определена цел, надявайки се, че не се шегувам отново. — Същото, каквото и другите.

— Много добре — казах аз. — Мисля, че Животът, се изявява в Привидността по същия начин, както числата се изявяват в материалния свят. Да вземем например числото девет. Или може би ти предпочиташ друго число?

— Осем — предложи той, за да не ми даде възможност да го подведа, ако съм избрал девет с определена цел.

— Добре, да вземем числото осем. Можем да изпишем осмица с мастило върху хартия и можем да излеем осмица от бронз, можем да я издълбаем в камък, да подредим в един ред осем глухарчета, да натрупаме осем дванадесетостенника един върху друг. По колко различни начини можем да изразим представата за осмица?

Той сви рамене.

— Има билиони начини за това. Безкрайно много начини.

— Почакай обаче — казах аз. — Виждаш ли тази факла или онзи чук? По същия начин ние можем да изгорим страницата, да разтопим бронза, да стрием камъка на прах, да духнем глухарчетата, да разбием дванадесетостенниците.

— Разбирам. Можем да унищожим числата.

— Не. Можем да унищожим привидността на числата материалния свят. Можем да създаваме привидности и да рушим привидностите.

Той кимна.

— Но още отпреди началото на времето, Дики, и чак до тази минута, а и след като времето и пространството завинаги изчезнат, реалността на идеята за осмица остава неунищожима от привидностите. Когато Големият взрив завърши с Големия крах и целият материален свят се разбие на толкова дребни частици, че да не могат повече да съществуват, осмицата ще продължи да съществува като идея, съвършена и абсолютно безразлична.

— Безразлична ли?

— Ето ти една секира — казах аз. — Разбий идеята за числото осем на части, така че тя да престане да съществува. Разполагаш с колкото време поискаш. Кажи ми, когато свършиш.

Той се разсмя.

— Аз не мога да разбивам идеи, Ричард!

— Аз също не мога.

— Значи така, тялото ми не е по-реално отколкото написаното на хартия число е реалното число — заключи той.

Кимнах с глава.

— Но аз бих стигнал до този извод малко по-бавно от теб. Почакай. Той почака.

— Кое друго число прилича на числото осем? — попитах аз. За миг се зачудих дали се надявам той да повярва в моята идея. Не ме интересува дали ще повярва, казах си наум. Важното за мен е да разбира.

— Седем?

— Колко осмици съществуват в аритметиката?

Той се замисли за секунда.

— Една.

— И на мен така ми се струва. Идеята на всяко число е единствена по рода си, няма друга такава идея в битието. Целият Принцип на Числата зависи от тази осмица, без която той на часа би се разпаднал.

— Е, добре но…

— Не си ли съгласен? Да допуснем, че сме успели да унищожим числото осем. Бързо ми отговори: Колко е четири плюс четири? Шест плюс две? Десет минус две?

— Ох, — възкликна той.

— Ето че разбра. Съществува безкраен брой числа, всяко от които е различно от всички останали и всяко е съществено за Принципа, както Принципът е съществен за всяко „число.

— Принципът се нуждае от всяко едно число! — възкликна той. — Никога дори не бях помислял за това.

— Пред теб е животът — казах аз. — Истинският, неунищожимият Живот, Животът отвъд привидностите — и в същото време всяко число може да бъде изразено едновременно, във всеки от безкрайно многото светове на формите.

— Но как става така, че ние променяме своята форма? — попита той. — Откъде се появява вярата? Как така изведнъж забравяме всичко, което е истина, и се превръщаме в безсловесни младенци?

Аз прехапах устни.

— Не зная.

— Какво? Подредил си целия този пъзел, а си оставил едно парченце да липсва, така ли?

— Зная, че сме свободни да повярваме, в което си поискаме жизнено измерение — отвърнах аз. — Зная, че правим това, за да изживеем насладата от познанието и силата да си припомним кои сме. А как забравяме? Добре дошли в това време и пространство, но отърсете се от спомените пред вратата? Става нещо, което още не съм разбрал. И то изличава нашите спомени, когато преминаваме от един свят в друг.

Той се усмихна на моето неведение с една странна усмивка, която не можех да разбера, и след малко кимна.

— Мога да продължа, въпреки липсващата част — съгласи се той. — Нещо Става. Забравяме. И по-нататък?

— Във всеки случай, щом попаднем в определено измерение на пространството и времето — продължих аз, — ние сме свободни да вярваме, че живеем самостоятелно и откъснато, свободни сме да твърдим, че Принципът на Числата е безсмислица.

Той кимна, опитвайки се да свърже нещата.

— Принципът не се съобразява с време-пространството, защото време-пространството е илюзия. Затова Принципът не чува нашите измъчени молитви и злобни проклятия, за него не съществува светотатство, ерес, бохулство, безбожие, непочтителност и ненавист. Принципът не гради храмове, не наема мисионери, не води войни. Той не обръща внимание и не се интересува от това, че символите на неговите числа биват разпъвани и посичани от други символи или изгаряни до пепел.“

— Да, безразличен е — каза той, не много убеден в това.

— Мама интересува ли се от теб? — попитах аз.

— Тя ме обича!

— А интересуваше ли се, когато ти играеше на войници и апаши и падаше мъртъв по десет пъти на час?

— Хм.

— Същото е и с Принципа — казах аз. — Той не се интересува от игрите, които имат такова голямо значение за нас. Направи един опит. Обърни гръб на Вечния Принцип на Числата, на Безсмъртната Реалност на Числовото Битие.

Той се помести на върха на хълма, обърна се малко наляво.

— Кажи: Аз мразя Принципа на Числата!

— Аз мразя Принципа на Числата — заяви той, не особено убеден в това.

— Опитай сега да кажеш следното: Мерзкият глупав Принцип на Числата яде рафинирана захар, рафинирано олио и червено месо!

Той се разсмя.

— А сега внимавай, Капитане. Нужен е голям кураж, за да извикаш думите, които ще ти казвам, защото ако не са верни, можеш жив да бъдеш опечен: ТОЗИ ГНИЛ, ЛЪЖЛИВ, НИКОМУ НЕНУЖЕН И МЕРЗЪК ТАКА НАРЕЧЕН ПРИНЦИП НА ЧИСЛАТА Е ПО-ТЪП И ОТ КОНСКА МУХА! ТОЙ ДАЖЕ НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА НИ ПОРАЗИ С ГРЪМ, ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ СВОЕТО МНИМО СЪЩЕСТВУВАНИЕ!

След думата мерзък той се обърка и сам съчини останалото, но завърши с такова енергично проклятие срещу Принципа, че можехме да станем на жар, ако на Него му беше до това.

Не ни се случи нищо.

— Значи, можем да игнорираме Принципа, да го мразим, да го проклинаме, да тръгнем на кръстоносен поход срещу него, да го осмиваме — казах аз. — Няма да последва дори и следа от небесен гняв. А защо е така?

Той дълго размишлява над тези думи.

— Защо Принципът на Числата е безразличен към всичко това? — попитах отново.

— Защото не ни чува — отвърна най-сетне той.

— Значи, можем да го проклинаме безнаказано?

— Да — отвърна той.

— Грешиш.

— Какво? Та той не чува!

— Той не чува, Дики — казах аз, — но ние чуваше! Когато обърнем гръб на Принципа на Числата, какво става с нашата аритметика?

— Май нищо няма да се получи?

— Нищо. Всеки път ще получаваме различни отговори, производството и науката ще се разпадат. Ако изоставим Принципа, няма да пострада той, а ние!

— Боже мой! — възкликна Дики.

— Но щом си спомним Принципа, и на мига всичко отново започва да работи, както трябва. Няма нужда да му се извиняваме, Той няма да ни чуе, дори ако крещим. На никого не се изпращат никакви изпитания, никой не бива наказван, не пада гръм от небето. Спомнянето води до мигновено изцеление на всичките ни членове, защото дори и на илюзорния терен за игра на привиднос-тите, Принципът е реален.

— Това е интересно — каза той, не много убедено, но разбиращо.

— И ето, стигаме до твоя извод, Дики. Нека да кажем вместо Принципа на Числата, Принципа на Живота.

— Животът Е — каза той.

— чист живот, чиста любов, познание на собствената ни чиста същност. Можем да кажем, че всеки от нас е уникално проявление на този Принцип и ние съществуваме отвъд време-пространството, ние сме безсмъртни, вечни, неунищожими.

— Да приемем, че е така. И какво от това?

— От това следва, че сме свободни да правим всичко, което си поискаме, освен две неща: Ние не можем да сътворим реалността, нито да я унищожим.

— А какво можем да правим?

— Едно Великолепно Нищо, във всичките му безценни форми. Когато постъпим във фирмата „Живот Под Наем“, какво бихме могли да очакваме да наемем? Можем да прегледаме неограничено количество светове на привидностите, можем да си купим раждания и смърт можем да пазаруваме трагедии, радости и нещастия, покой и страх, благородство и жестокост, рай и ад. Можем да си занесем у дома нашите вярвания и да ги разглеждаме до най-дребните микроскопични подробности. Но преди времето и след него, както и във всеки отделен момент, Животът Е и Ние Сме. Единственото, от което най-много се страхуваме, е единственото, което не е възможно: Ние не можем да умрем, не можем да бъдем унищожени. Животът Е, Ние Сме.

— Ние Сме — повтори той, не особено впечатлен. — И какво от това?

— Ти ми кажи, Дики, каква е разликата между жертвите на обстоятелствата, уловени в капана на живот, какъвто не искат да водят, и господарите на своя избор, които могат да направляват живота си по собствена воля?

— Жертвите са безпомощни — каза той. — А господарите не са.

Кимнах с глава.

— Ето „какво от това“.

Той ми бе дал възможност да му кажа, каквото исках и имаше над какво да размишлява. Тъй че аз реших да го оставя за известно време насаме със себе си. Огледах пейзажа, питайки се дали ще изглежда по същия начин, когато го видя отново следващия път.

— Доскоро — промълвих.

— Ти господар ли си? — попита той.

— Разбира се, че съм господар! И аз, и ти, и всеки един човек — всички сме господари. Но често забравяме това.

— Как го правят? — попита той.

— Как кой прави какво?

— Как господарите променят живота си по собствена воля?

Този въпрос ме накара да се усмихна.

— Имат си техники.

— Моля?

— Една друга разлика между господарите и жертвите е тази, че жертвите нямат усвоени техники, докато господарите притежават такива през цялото време.

— Може би бормашини? Или триони?

Той беше объркан и търсеше моята помощ. Добрият учител в този случай би го оставил сам с тази загадка, но аз съм твърде приказлив, за да бъда учител.

— Никакви триони. Избор. Изборът е вълшебното острие, което оформя целия живот. Ако обаче се страхуваме да изберем каквото и да било, освен онова, което имаме, каква полза от такъв избор? Със същия успех бихме могли да се откажем от всякакъв избор, да го оставим в кутийката му и да не прочетем дори инструкциите за употреба.

— Кои са онези, които се плашат от избора? — попита той. — Какво толкова страшно има в него?

— Изборът ни прави различни.

— О, продължавай…

— Е добре, недей да правиш никакъв избор — казах аз. — Върши винаги онова, което вършат останалите през всяка минута от своя живот. Какво става тогава?

— Ходя на училище.

— Да. И?

— Завършвам училище.

— Да. И?

— Започвам работа.

— Да. И?

— Оженвам се.

— Да. И?

— Имам деца.

— Да. И?

— Помагам им да завършат училище.

— Да. И?

— Излизам в пенсия.

— Да. И?

— Умирам.

— А когато умираш, какви са твоите последни думи? — Той се замисли.

— И какво от това?

— Значи дори когато правиш всичко онова, което другите очакват от тебе: живееш като почтен гражданин, добър съпруг и баща, гласуваш, вършиш благотворителност, ти не се различаваш много от животните. Живееш, както се очаква и умираш с мисълта: „И какво от това?“

— Хм.

— Така е, защото никога не си правил избор в живота си, Дики! Никога не си искал промяна, не си търсил онова, което обичаш и не си го откривал, не си се потапял в света, който е изпълнен със смисъл за тебе, не си се борил с дракони, които си мислил, че ще те погълнат, не си ходил на ръба на бездната с риск всеки миг да попаднеш в нея, само и само да се избавиш от страха! Изборът е всичко, Дики! Ако избираш онова, което обичаш и го следваш с всички сили, то аз, който съм твоето бъдеще, най-тържествено ти обещавам, че никога няма да умреш, питайки се „и какво от това“!

Той ме изгледа с ъгълчето на очите си.

— Да не би да се опитваш да ме убеждаваш в нещо?

— Опитвам се — казах аз, — да те отклоня от Общия Поток. Длъжен съм да направя това.

— А какво ще стане, ако се науча да избирам самостоятелно, независимо от това какво казват хората и стигна там, до ръба на бездната? Ще ми помогне ли твоето магическо острие да се самосъхраня?

Въздъхнах.

— Дики, кога самосъхранението стана твоя амбиция? Бягството от сигурността е едничкият начин да кажеш своето „Да!“ на живота.

— Смокиновото дърво — каза той.

— Моля?

— … на двора. То е винаги там, то е винаги сигурно. Когато се страхувам, съм готов да дам всичко, за да бъда онова дърво. Когато не се страхувам, не съм в състояние да понеса скуката на такъв живот.

Онова дърво още живее там, помислих си аз, израснало е по-голямо, отколкото той го знае и се е разлистило още повече, оцеляло още половин век, забивайки корените си дълбоко в земята.

— Бягството от сигурността не означава самоунищожение — казах аз. — Не е нужно да се качиш на състезателен самолет, преди още да си се научил да караш учебен. По-малките избори, по-малките приключения предшестват големите. Но идва ден, когато посред някое летателно състезание, посред чудовищния рев на самолета, когато светът не е нищо повече от зелена мъглявина на петдесет фута долу в далечината, ти най-внезапно си спомняш: аз съм избрал всичко, което в тази минута се случва с мен! Аз сам изградих своя живот! Исках го повече от всичко друго, пълзях, вървях и тичах, за да го постигна и ето, това е той!

— Не съм сигурен — каза той. — Нима се налага да рискувам живота си?

— Разбира се, че се налага! С всеки един избор ти излагаш на риск онзи живот, който би могъл да имаш, ако не направиш избора; с всяко свое решение ти рискуваш живота, който би имал без да вземаш решения. Разбира се, един алтернативен Дики в един алтернативен свят поема по друг път и изживява онова, което ти би могъл да избереш, но това си е неговият избор, не твоя. В училище, в работата и в брака, и във всяко приключение, което би могъл да избереш, ако помниш какви би искал да бъдат последните ти думи и се опираш на истината, можеш смело да поемеш към своята надежда.

— А ако сбъркам — каза той, — ще умра.

— Ако търсиш сигурност — казах му аз, — сбъркал си мястото. Единствената сигурност идва от това „Животът Е“ и само то е от значение. Абсолютно, неизменно съвършен. Но да търсиш Сигурност сред Привидности-те? Дори и смокинята един ден ще се превърне в прах.

Той сбърчи лице, обхванат от паника, и дори зъбите му затракаха.

Разсмях се, като го видях такъв.

— Светът се руши, символът изчезва, но не и духът на живота. Твоята вяра в тялото може и да умре, но не и вярващият, който я е формирал.

— Духът ни може и да обича промяната — каза той. — Но тялото ни я мрази.

Спомних си. Свит на топло и сигурно под завивките, в най-дълбокия сън в шест и половина през зимните утрини и ето че се раздава глас: „БОБИ! ДИКИ! БЪРЗО СТАВАЙТЕ! ТРЯБВА ДА СЕ ПРИГОТВИТЕ ЗА УЧИЛИЩЕ!“ Аз мъчително се пробуждах, заклевайки се, че когато порасна, никога няма да ставам от леглото преди обяд. Същото беше и във военовъздушното училище: завиваше сирена и звукът й стигаше до ушите ми в два часа сутринта: ГОНГ-ГОНГ-ГОНГ! Нима се очаква от мене да се събудя? Да летя? Да се кача на самолет? В това тъмнило? Тялото: Невъзможно! Духът: Направи го! Веднага!

— Тялото наистина мрази промяната — кимнах аз. — Но погледни това свое тяло… То с всеки изминал ден става малко по-високо и се променя по малко; Дики постепенно изчезва, за да се превърне в Ричард, обречен да стане възрастен човек! Тялото се разрушава най-много, когато детето се превръща във възрастен, Капитане. Тялото на детето си отива без следа, без ковчег и дори без пепел, над която да плачеш.

— Помогни ми — каза той. — Нуждая се от всички техники, за да бъда господар!

— Ти вече ги притежаваш. Какво ще кажеш на всяка привидност?

— Животът Е.

— И още?

— Какво още? — попита той. Подсказах му:

— Избор.

— Значи, тогава ще мога да променям привидностите.

— Може би все пак в определени граници?

— Ами — граници! — възкликна той. — Ако не искам да дишам, няма да дишам! Какви ти граници? Свих рамене.

— Когато се случи така, че господарите на живота не приемат нещата такива, каквито изглеждат, Ричард, защо чисто и просто не спрат да дишат? Защо не напуснат този свят на Привидности, щом се сблъскат с наистина сериозен проблем? Защо не предпочетат да се върнат у дома?

— А защо човек трябва да бяга, когато може да промени света? Кажи си „Животът Е“ право в лицето на привидността, обърни се към чудотворния Избор и след известно време на усилия, светът ще се промени.

— Винаги ли става така?

— В повечето случаи, да. Той остана изненадан.

— В повечето случаи ли? Даваш ми магическа формула и ми гарантираш, че в „повечето случаи“ тя ще има успех, така ли?

— Ако няма, тогава се проявява Принципът на Случайността.

— Значи, принципът на случайността — повтори той.

— Да вземем следния пример: Решаваш да извършиш някаква жизнеутвърждаваща промяна в света на привидностите, който те заобикаля. Решението ти ще доведе до промяна.

Той кимна.

— Заявяваш, че „Животът Е“ с пълна увереност в истиността на това твърдение и от душа и сърце полагаш усилия, за да преобразиш онова, което желаеш.

Той отново кимна с глава.

— Но ето, че няма промяна — казах аз.

— Тъкмо смятах да те попитам какво става тогава.

— Ето какво правиш в такъв случай: продължаваш да полагаш усилия и започваш да търсиш внимателно онези случайни съвпадения, които могат да възникнат. Бъди бдителен, защото случайното съвпадение винаги се явява под прикритие.

Той кимна.

— Осланяй се на случайността да те води! Дики не остана въодушевен от думите ми.

— Дай ми някакъв пример — каза той.

— Например: искаме да преминем през тази тухлена стена, защото тя ни държи в границите на един привиден живот, който предпочитаме да променим.

Той кимна.

— Работим като луди, за да го променим, но стената си остава тухлена и по-твърда от всякога. Проверили сме всичко: няма нито таен изход, нито стълба, нито лопата, за да направим изход надолу… Само твърда стена.

— Само твърда стена — съгласи се той.

— И тогава, смълчи се и се вслушай. Не дочуваш ли приглушен звук на някакъв мотор оттатък стената? Дали пък водачът на булдозера не е оставил мотора да бръмчи, прекъснал работата си за малко на обяд и машината случайно е превключила на първа скорост? Може би по една щастлива случайност булдозерът бумти и с пълна скорост се приближава насам?

— А нима трябва да разчитам на случайността?

— Спомни си, че този свят не е реален. Той е терен за игра на привидностите, където ние усвояваме практиката да преодоляваме онова, което ни се струва, че е, с помощта на онова, което знаем, че е истинската реалност. Принципът на Случайността е мощно оръдие, което ни позволява на този терен на привидностите да се прехвърлим от другата страна на стената.

— Помагал ли ти е някога този Принцип на Случайността?

— Какво ли не дължа на него? Всеки основен поврат в моя живот е бил предизвикан от някаква случайност.

— О… — възкликна подигравателно той. — Дай ми поне един пример.

— Помниш ли как ходеше с велосипеда си до летището, хващаше се за мрежестата ограда и дълго висеше до табелата с надпис: „Вход само за пилоти и пътници“!

Той кимна.

— Случвало се е безброй пъти.

— Помниш ли как мечтаеше да летиш, как обичаше да рисуваш самолети, как си правеше модели на самолети и пишеше съчинения за самолети в училище, обещавайки си, че един ден непременно ще станеш летец?

Той широко отвори очи, удивен, че аз, възрастният човек, помня.

— Летенето бе една твърда стена — казах аз. — Когато поисках да се науча да летя, нищо не се получи. Нямаше пари за уроци по летене, нямах приятели със самолети, никаква кръстница-вълшебница не се появи изневиделица, никакви семейни традиции. Татко мразеше самолетите. Завърших гимназия и влязох в колеж, занизаха се часове но химия, по аналитична геометрия, по творческо писане и ихтиология. Но имаше и един предмет, който промени целия ми живот: уроците по стрелба.

— С лъкове и стрели ли?

— Физическото възпитание беше задължителен предмет и стрелбата ми се стори най-лесна, Той кимна.

— Когато дойдеше понеделник сутрин, аз се строявах в един клас от двайсет момчета на открито. Точно до мен по една случайност се нареждаше едно по-голямо момче, което вземаше последните си часове преди дипломиране. Веднъж, както двамата се бяхме изправили и решително запращахме стрелите си в мишената, случайно над нас прелетя самолет на път към летището на Лонг Бийч. Вместо да изстреля поредната си стрела, Боб Кийч отпусна лъка си и вдигна поглед към самолета. Този поглед промени целия ми живот.

— Само един поглед ли?

— Никой в Лонг Бийч дори и не поглежда самолетите. Там те са нещо обичайно. Това момче, казах си аз, сигурно се интересува от самолети, щом се заглежда така. По един съдбовен начин аз изрекох светкавично, преди още да осъзная абсурда на думите си: „Боб? Мога да се обзаложа, че си летателен инструктор и търсиш някой, който да мие и лъска самолета ти, а в замяна на това ти да го научиш да лети“.

— И той каза „да“ — досети се Дики.

— Не. Той ме погледна учуден и каза: „Откъде знаеш?“

— Не може да бъде — усъмни се Дики. — Нима е възможно това? Звучи невероятно.

— Напълно вероятно е. Боб Кийч току-що бе получил свидетелство за летателен инструктор и трябваше да обучи петима ученика, преди да получи постоянен сертификат.

— Но откъде си могъл ти да знаеш, че трябва да учи някого да лети?

— Може би някаква интуиция? Надежда? Тогава си мислех, че е късмет. Само след шест месеца Боб Кийч ме научи да летя. Избягах от училище, за да постъпя във военновъздушните сили и да прекарам остатъка от живота си във въздуха. Принципът на Случайността бе подредил съдбата ми, но аз разбрах за съществуването на този принцип едва двайсет години по-късно.

— Как действа този принцип?

— Сходните неща се привличат. Този принцип ще продължи да те изненадва през целия живот. Избери онова, което обичаш и работи, за да го осъществиш и нещо непременно ще се случи, нещо, което не би могъл да планираш, ще се появи, за да съчетае сходните неща, да те освободи, да те насочи по пътя, докато се изправиш пред поредната стена.

— Поредната стена! Отново ли ще бъда изправен пред стена?

— Това не е толкова тежко, колкото изглежда. Не е нужно никакво усилие, за да изпаднем в най-тежката ситуация, която можем да си представим… Винаги, когато забравяме за своите чудотворни способности, това става от само себе си. Интересното е не да се оставиш да попаднеш в беда, а да излезеш от нея. Играта се състои в това да си спомним кои сме и да използваме своите могъщи възможности. Но как можем да се научим на това, без да го практикуваме?

Той не бе съвсем убеден.

— Не зная…

Дали пък не се стреми към едно безметежно бъдеще? — питах се аз. Защо тогава е избрал това измерение на пространството и времето, след като търси безметежност.

— Предлагам ти един мисловен експеримент — казах аз. — Представи си, че не искаш да промениш нищо в своя свят, че той не би могъл да бъде по-добър, отколкото е.

Дики се замисли за момент.

— Ура! — възкликна. — Би било прекрасно.

— Е добре. Опитай се да останеш в този свят един месец. Два месеца. Една година. Две години. Три. Е, как се чувстваш?

— Ще ми се да науча нещо ново. Искам да извърша нещо по-различно.

— Виждаш ли, ти самият си причината за този свят на привидностите.

— Значи ние обичаме да научаваме нови неща, така ли?

— Обичаме да си спомняме онова, което вече знаем. Когато слушаш любимата си музика или гледаш един хубав филм повторно, или пък препрочиташ любимия си разказ, ти знаеш предварително какво ще се случи, нали? Удоволствието е в това да го преживееш отново толкова пъти, колкото пожелаеш. Същото става и с нашите техники. Първоначално ние си спомняме съвсем смътно своята същност и смирено изпробваме техниката на Избора; Принципа на Случайността; Въплъщаването-на-мисълта-в-опитност; Привличането на сходните неща; експериментираме със Закона за Промяна на Привидностите, за да превърнем външния си свят в отражение на вътрешния.

— Страхотно.

— И когато променим света веднъж, три пъти, десет пъти, ставаме малко по-смели и сигурни в себе си. Способностите ни действат! С практиката започваме да им се доверяваме напълно, спомняме си всичко, което можем да постигнем с тях — да променяме привидностите според вътрешните си желания и да се отправим на нови приключения, подчинени на различни закони.

— Разкажи ми за други такива способности — помоли той.

— Колкото желаеш! В сърцата ни се проявяват всички космически закони. Достатъчно е да усвоиш само някои от тях, и то добре, и нищо не би могло да застане между теб и личността, която желаеш да бъдеш.

— Но нали точно за това и говоря с теб! Не съм сигурен кой именно искам да бъда!

Настъпи мълчание и аз се замислих над тази загадка, която не можех и сам да разреша.

— Това може да бъде сериозна пречка — промълвих.

С всеки от нас се случва това, мислех си аз. Събираме всичко, което сме научили до определен момент, и оставяме познатото зад гърба си. Това болезнено откъсване не е никак приятно, но някъде дълбоко в сърцето си ние смътно долавяме, че сбогуването със сигурността е единствената сигурност, която някога можем да познаем.

Колко ли пъти се случва това през нашия живот, може би стотици?

Ние напускаме сигурността на семейството, за да отидем сред непознатите на игралното поле. Напускаме сигурността на приятелите от съседната врата, за да се хвърлим в казана на училището. Отказваме се от сигурността да слушаме в училище и със страх даваме своите собствени отговори. Хвърляме се от платформата за скокове, за да направим две и половина превъртания във въздуха. Откъсваме се от лекия и прост английски, за да се потопим в дълбоките дебри на немския. Избягваме от уютното състояние на зависими деца сред ледения хлад на живота, оставени сами на себе си. Напускаме какавидата на обучението и се впускаме във вихъра на работата. Напускаме защитеното си съществуване на земята заради чудесните предизвикателства на полета. Отказваме се от сигурността на самотния живот, за да се впуснем с вяра сред бурите на брака. Скъсваме с изтърканите удобства на живота, за да поемем страшното приключение на смъртта. Всяка стъпка във всеки живот, изживян с достойнство, представлява бягство от сигурността към непознатото и можем да се доверим единствено на онова, което в този момент смятаме за истина.

Откъде зная всичко това, питах се аз. Къде съм го научил?

Нямаше нужда да чакам да дойде сънят, нямах нужда от Дики, да ми изтръгва отговорите. Още в мига, в който зададох въпроса, разбрах.

Преди да осъзная, че нашият истински дом е онова, което познаваме и обичаме, аз го бях почувствал. Това усещане беше като магнит отвъд думите. Когато напуснах военновъздушните сили, мястото, което най-много се доближаваше до моята представа за дом, бе Лонг Бийч, Калифорния.

Преместих се там и недалеч от града си намерих работа като автор на техническа литература, в пресцентъра на Дъгласката самолетна компания. Пишех ръководства за управление на самолети „DС-8“ и „С-124“. Това бе една добра възможност да си изкарвам прехраната, като съчетавам пишещата машина със самолетите. Каква по-добра работа от това?

Пресцентърът представляваше обширна сграда, която наричаха А-23. Разположена като гигантски метален остров посред море от паркирани коли, тя бе обградена от телена ограда, дълга половин миля.

Влизах през вратата, подпечатвах картата си и се озовавах сред обширна равнина от чертожни маси, която се простираше до хоризонта и едноцветен пейзаж от бели листове, които изглеждаха чаено белезникави на флуоресцентната светлина.

От чертожните маси идваха схемите в инструкциите за самолети; ние съставяхме текстовете. Вземахме подробното изложение на конструктора за това например какво става, когато клапите се отворят, представяхме си ситуацията точно и я описвахме така, че пилотът да може, когато прочете инструкцията, да я разбере.

Пилотите имат осмокласен ценз, беше ни казано, но не е необходимо да разчитате на това. Не трябва да се използват много гласни звуци, изреченията трябва да бъдат кратки, инструкциите да бъдат ясно написани.

Да вземем например „Издигане след опит за приземяване“ на „С-124“. В инструкцията за пилота трябваше да напишем, че ако командирът на полета промени намерението си в последната минута и вместо да се приземи, реши отново да набере височина, той трябва да извика на бордовия инженер: „Подай мощност!“, при което бордовият инженер трябва да отвори докрай всички клапани за подаване на газ, включвайки двигателя на максимална мощност, както при излитане.

След известно време, когато самолетът започне да набира височина, пилотът дава следваща команда: „Вдигни шасито!“ и вторият пилот вдига ръчката за прибиране на шасито и самолетът започва да се издига още по-бързо.

Веднъж се случило така, че един самолет „С-124“ се бил спуснал твърде ниско, за да се приземи и пилотът решил отново да набере височина и да опита пак.

— „Подай мощност!“ — извикал той според инструкциите. Бордовият инженер, готов за приземяване, си помислил, че самолетът е на инч от пистата, и чувайки „Подай мощност!“, на него му се сторило, че чува, „Отдай мощност!“ и… изключил подаването на газ във всичките четири двигателя.

И така, един от най-големите самолети в света, се стоварил на земята на половин миля от летището и още цяла минута хвърчал сред оризовото поле, сеейки части наоколо си, докато най-сетне тъпият нос ударил земята на няколко инча от пистата.

Едно остро оплакване от въздушните сили на Съединените щати достигнало по този повод до директора на пресцентъра на Дъгласката самолетна компания. Ние бързо променихме в инструкцията за „С-124“ командата „Подай мощност“ с командата „Пълна мощност!“ и си дадохме сметка, че трябва внимателно да обмисляме последиците от всяка своя дума. Писането на технически инструкции е работа със сериозни последствия.

Повечето от нас, авторите на технически инструкции в Дъглас, бяхме бивши военни пилоти, писари на новото време, преписвачи на новата Библия. Можехме да говорим директно с Дизайнера, да превеждаме замисъла му на прост език, който ни помагаше да живеем. Това е не само отговорна, но и много полезна работа. Една благодарна работа за цял живот.

След няколко месеца обаче аз почувствах смътно безпокойство. От време на време се случваше редакторите да не приемат моя синтаксис. Решаваха, че знаят по-добре от мен къде трябва да стоят запетаите.

— Спокойно, Ричард, спокойно — утешаваха ме останалите ми колеги, седнали зад своите пишещи машини. — Става дума само за една запетая, та нали не пишем най-великия американски роман тук? Дъгласката компанията плаща добре, а и това е работа, която няма да изгубиш, благодари на Бога и не коментирай пунктуацията на редакторите.

Аз с голямо усилие се опитвах да се приспособя. Защо трябва да тъпча тази суха слама тук, когато съвсем наблизо, отвъд оградата, е пълно със свежа зелена детелина? Ако започна да пиша самостоятелно, никой няма да ми налага къде да слагам запетаите, запетаите, ще, си идат, точно там, където, аз, по,искам, да, б,ъ,д,а,т,!

Ето как постепенно се зараждаше древната дилема: в мен тупкаше сърце на примадона в тялото на бик.

— Решил съм да напусна Дъгласката самолетна компания — заявих веднъж на обяд, седнал на предната броня на своята кола трета употреба. — Ще мина на свободна практика за момента, имам идеи за разкази, които няма да бъдат публикувани в техническото описание 1-С-124 С-1, независимо къде ще сложа запетаите.

— Разбира се — каза Бил Кофин, дъвчейки своя чипс до мен. — Всички имаме намерение да напуснем Дъгласката самолетна компания. Заг ще го повикат следващия месец във военновъздушните сили и след година ще стане капитан; Уили Пиърсън ще получи патент за своето автоматично устройство и скоро ще стане богат човек; романът на Марта Дайър отново пътува по пощата и този път сигурно ще се продаде и ще стане бестселър. — Той разбърка кесията, където си държеше обяда. — Не са малко такива. Искаш ли чипс?

— Не, благодаря.

— И аз мисля, че могат да се изкарат добри пари като продаваш свободно труда си, както твърдят всички. Но забележи, Ричард, че никой от нас не е прескочил оградата. „Дъглас“ може и да не предлага слава и блясък, както ако тръгнеш по море с четирийсет и осем футов траулер, но Дъгласката компания ти дава сигурност, разбираш ли?

Аз кимнах.

— Когато казвам сигурност, ти разбираш какво имам предвид, нали? Това не е най-тежката работа на света. А и сега, когато никой не ни слуша, можем да си признаем, че ние сме платени много повече за много по-малко работа от всички, които познавам. Освен това, докато Америка има нужда от самолети и военновъздушните сили използват товарни самолети, ние с теб няма как да загубим работата си.

— Да…

Аз си ръфнах от чипса по-скоро от любезност, отколкото от глад.

— Убеден си в думите ми и все пак искаш да взривиш кафеза, така ли? Аз не отвърнах.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да печелиш толкова пари от свободна практика? Колко разказа трябва да издадеш, за да спечелиш парите, които получаваш сега?

— Доста — отвърнах аз. Той сви рамене.

— Пиши си разкази за развлечение, но продължавай да работиш в Дъглас за пари. Ако разказите ти не се продават, поне няма да умреш от глад. А ако се продават, можеш да напуснеш.

Сирената зазвуча, за да оповести края на обедната почивка и Бил разпръсна остатъка чипс на земята като моряк, който се грижи за чайките.

— Ти си едно голямо дете и не чуваш какво ти говоря — каза той. — Ще напуснеш, но някой ден ще даваш мило и драго да се върнеш тук, в А-23 и с удоволствие ще се съгласяваш да слагаш запетайки, където ти казват редакторите. — Той посочи към паркинга. — Погледни тук. Готов съм да се обзаложа на една монета, че един ден ще застанеш пред тази врата отвън, ще погледнеш насам и ще си спомниш що е това сигурност.

Не! — помислих си аз. Не се опитвай да твърдиш, че моята сигурност зависи от някой друг. Аз сам съм си отговорен за нея. Моята сигурност е страничен резултат на това, че давам своите умения, своите знания и своята любов като дар на света. Сигурността се ражда от една идея, на която си посветил време и внимание. Това е моята истина. Независимо колко стабилни чекове бих могъл да получавам от счетоводството на Дъгласката самолетна компания. О, Боже, мислех си аз, не те моля за работа, а те моля за идеи и позволи ми да се махна оттук заедно с тях!

Разсмях се, събрах си трохите и скочих от бронята.

— Може и да си прав, Уили. Един ден аз ще застана пред тази врата отвън и ще надникна вътре.

На следващия ден подадох заявление и в края на месеца бях свободен писател, на път към глада.

Двайсет години по-късно, макар и не с точност до деня, веднъж пътувах за Лос Анджелис и свърнах на юг по магистралата „Сан Диего“, където зърнах познат надпис, обърнах инстинктивно към булевард „Хоторн“ и след това малко на изток.

Как умее тялото да си спомня какви движения да извърши! Тук завой наляво, сега отново Наляво, после направо по тази дълга алея, обградена с евкалипти.

Беше почти обяд и слънцето ярко грееше, когато стигнах до мястото без никакво отклонение. Там все още си стоеше блестящата метална ограда, около същия огромен паркинг и същата метална сграда, издигнала се по-висока, отколкото си я спомнях. Спрях пред вратата и излязох от колата с разтуптяно сърце. Цялата сцена беше пред очите ми.

Паркингът беше застлан със сиви каменни плочи, между които бе поникнала трева. Никъде не се виждаше нито една кола.

Тежки вериги висяха на вратите, здраво заключени с огромни катинари.

Времената са трудни за свободните писатели, спомних си аз. Но те могат да станат трудни и за големите самолетни компании също.

Някъде в далечината ми се мярна призракът на Бил Кофин, който се бе обзаложил с онзи, който бях навремето, и ето че бе спечелил баса. Спомних си що е това сигурност и стоях сам пред заключената врата и празно гледах в нищото.

Подхвърлих през плета една монета на моя приятел и след дълго усамотение, подкарах колата обратно, питайки се къде ли е той сега.

Светът е разтърсен от войни и тероризъм — говореше коментаторът, още щом светна телевизионният екран. — Днес за съжаление сме принудени да констатираме, че се шири смърт и глад, суша, наводнения и болести, епидемии и безработица навсякъде по света. Морето загива и нашето бъдеще заедно с него. Климатът се променя, горите стават жертви на пожарища и ненавистта в обществото достига своя апогей — имащите срещу нямащите, консервативно настроените срещу хипитата, икономически спад, озонови дупки, парников ефект и хлорофлуоровъглеводороди, редица животински видове изчезват, извинете, изчезнаха, наркоманията рязко се увеличи, образованието е мъртво, градовете се рушат, планетата е пренаселена, престъпността завладява улиците, банкрутират цели държави, въздухът е замърсен, почвата радиоактивна, валят киселинни дъждове, реколтата спада, пожари, градушки, вулкани и земетресения, урагани, наводнения и торнадо, разливи на нефт, неблагоприятна радиационна обстановка — всичко става според предсказанието в Книгата на Предупрежденията. А освен това един гигантски астероид се приближава към земята. В случай на стълкновение с него, животът на планетата ще бъде унищожен.

— Да превключа ли на друг канал? — запитах аз.

— Не, този е добър — отвърна Леели. Дики се сгуши от страх в душата ми.

— Значи, всички ще умрем.

— Така се говори.

Продължавах да гледам този Армагедон на екрана.

— Ти никога ли не се отчайваш? — попита ме той. — Не се ли чувстваш зле? Не изпадаш ли в депресия?

— А има ли някаква полза от това? Защо да изпадам в депресия?

— Ами от това, което виждаш! От това, което чуваш! Та те говорят за Края на Света! Да не би да се шегуват?

— Не — отвърнах. — Нещата вървят доста по-зле, отколкото те могат да обобщят в трийсет минути.

— Но тогава няма надежда! Какво тогава правиш ти тук?

— Няма надежда ли? Разбира се, че няма надежда, Капитане! Няма никаква надежда, че нещата такива, каквито са били вчера, ще бъдат и утре. Няма никаква надежда, че нещо, освен реалността, може да остане вечно. А реалността не е време, нито място. Ние наричаме това място тук Земя, но неговото истинско название е Промяна. Хората, които имат нужда от надежда, или не бива да избират земята, или не бива да приемат игрите, които играем тук, прекалено сериозно.

Докато му говорех това, се почувствах като турист на тази планета, след което си дадох сметка, че е именно така.

— Но това са ужасни новини!

— Това е, както при летенето, Дики. Понякога си решил да летиш, а метеорологичната прогноза предупреждава, че ще има буря, че се очаква градушка, че са възможни пясъчни бури, че върховете на планините са обвити в мъгла и че индексът на подемната сила на самолета е нисък и че си пълен глупак, ако решиш да тръгнеш при тези условия. А ти излиташ и полетът минава прекрасно.

— Прекрасно ли минава?

— Новините са също като метеорологичната прогноза. Ние не летим през метеорологичната прогноза, а през времето такова, каквото е.

— А времето е винаги хубаво, така ли?

— Не. Понякога е ужасно. Понякога е по-лошо, отколкото предвиждат.

— И какво правиш тогава?

— Опитвам се се справя с небето, което ме заобикаля в момента, по най-добрия начин, който ми е познат. Не отговарям за това как може да се оцелее при всякакви климатични условия навсякъде. Моята отговорност се простира дотам, да преодолея неблагоприятните условия в малкия отрязък от върха на едното до върха на другото крило на самолета и от колелата му до горните радари. Моята отговорност е в това, че сам съм избрал тъкмо тези климатични условия, като съм решил кога да летя и накъде да насоча носа на „Дейзи“. И до този момент не съм загинал.

— Ами какво ще стане със света? В очите му се четеше истинска загриженост. Той имаше нужда да разбере.

— Светът не представлява сфера, Дики. Той е огромна плуваща пирамида. В основата на пирамидата са най-нисшите форми на живот, които можеш да си представиш. Изпълнени с омраза, зли, унищожаващи заради самото унищожение, лишени от състрадание, издигнали се едва на една стъпка от съзнанието, което е толкова примитивно, че се саморазрушава още в самия миг на раждането си. Този тип съзнание е широко разпространен тук, на тази триизмерна трета планета.

— А какво се намира на върха на пирамидата?

— На върха е едно толкова усъвършенствано съзнание, че не познава нищо друго, освен светлината. Същества, които живеят в името на своята любов, в името на върховното си право, същества със съвършена перспектива, които умират с любяща усмивка, отправена към всяко чудовище, което би могло да ги убие заради удоволствието да гледа как някой умира. Мисля, че китовете са такива. А също и повечето делфини. И някои хора — истински човешките същества между нас.

— А между двете крайности сме ние — каза той.

— Ти и аз, дете.

— А не можем ли да променим света?

— Абсолютно — потвърдих аз. — Можем да променяме света по всякакъв начин.

— Нямам предвид нашият свят, а света. Не можем ли да го направим по-добър?

— Това, което е по-добро за теб и мен — казах аз, — не е по-добро за всички.

— Мирът е по-добър от войната.

— Съществата на върха на пирамидата сигурно биха се съгласили. Мирът би ги направил по-щастливи.

— А онези, които са близо до дъното…

— …обичат битките! Те винаги намират повод за война. В най-добрият случай си измислят идеална кауза: тази война водим в името на Бога, тази война водим за защита на своята родина, тази за прочистване на расата, за разширяване на империята, за да получим достъп до оловото и волфрама. Воюваме, защото ни плащат добре, защото е по-вълнуващо да унищожаваш живота вместо да го създаваш, защото войната ни носи препитание, защото всички други воюват, за да докажем че сме хора, или защото ни харесва да убиваме.

— Но това е ужасно — възкликна той.

— Не е ужасно — казах аз. — Това е напълно в реда на нещата. Когато на една планета има място за толкова широк спектър от различни нива на познание, може да се очакват големи конфликти. Не си ли съгласен?

Той се навъси.

— Не.

— Следващият път да си избереш планета с по-ограничени възможности.

— Ами ако следващ път не съществува? — попита той.

— Какво, ако грешиш, когато говориш, че има и други животи?

— Това е без значение — казах аз. — Ние изграждаме лично своя свят, спокоен или жесток, в зависимост от това, какво искаме да изживеем. Ние можем да постигнем съвършен душевен мир посред хаоса, можем също така да се отдадем на разрушение посред самия рай. Всичко зависи от това, каква посока ще дадем на собствения си дух.

— Ричард, всичко, което мислиш, е толкова субективно! Нима не можеш да си представиш, че съществуват неща, които не са ти подвластни? Че може да съществува напълно различен модел — например, че животът се е появил като нещо случайно, без никаква причина, независимо от това, какво мислиш или не мислиш ти, или че цялата ни планета е експеримент, заложен от извънземни същества, които ни наблюдават през телескоп.

— Това би било твърде скучно, Капитане, нещата да не ти бъдат подвластни, прекалено е досадно. Когато се оставя да бъда влачен от течението, аз се чувствам излишен и неудовлетворен. Не е интересно да летиш, ако не можеш да управляваш самолета. В такъв случай по-добре да излезеш и да вървиш пеш. Докато онези извънземни са достатъчно хладнокръвни и хитри, за да ме оставят да си мисля, че аз съм господар на собствената си незначителна съдба, готов съм да играя тяхната игра. Но само да посмеят да започнат да ми дърпат конците, веднага ще ги отсека.

— Те може би ти дърпат конците м-н-о-г-о в-н-и-м-а-т-е-л-н-о — каза той.

Аз му се усмихнах.

— Досега не са се издавали. Усетя ли конците, забележа ли вързани китките си, веднага ще извадя ножицата.

В края на документалния материал за всички световни катастрофи, коментаторът ни пожела приятен ден и изрази надеждата да се видим утре.

Лесли се обърна към мен:

— Тук е Дики, нали?

— Откъде знаеш?

— Безпокои се за бъдещето.

Тя е направо ясновидка — помислих си аз.

— Да не би да си разговаряла с него?

— Не — отвърна тя. — Но ако не е бил разтревожен от това, което гледахме току-що, щях да си помисля, че ти просто започваш да губиш разсъдък.

На сутринта Леели седеше пред компютъра и си тананакише нещо. Спрях пред вратата и почуках. — Няма никой, само аз.

— Ти не си никой — вдигна поглед от компютъра тя. — Ти си твърде много! Моят любим!

Явно, работата й вървеше добре, защото когато нещо не се получаваше, тя не си тананикаше, не вдигаше глава, тя просто откриваше допълнителна траектория на съзнанието си за мен и продължаваше да си върши работата.

— Колко тежиш? — попитах аз. Тя вдигна ръце над главата си.

— Сам виж.

— Чудесно. Превъзходно. Може би си малко по-лека, отколкото трябва, не мислиш ли?

— Май си решил да пазаруваш — каза тя.

Въздъхнах. Беше време, когато ми стигаха няколко минути да я убедя, като й докажа каква анорексия над-висва като заплаха над работещите жени или предскажа, че с наближаването на нов ледников период ще се съкратят световните хранителни запаси. Леели вече може да разбере и най-умелите ми уловки.

Въпреки това, трудът ми не отиде напразно, защото ми се удаде да разбера колко тежи.

— Искаш ли нещо по-специално? Надявах се да каже: „Да! Прав си, кекс и палачинки с течен шоколад“.

— Зеленчуци и ядки — отвърна тя, без да се замисля.

— Има ли нужда от още моркови?

— Записал съм си — отвърнах аз.