Бягство от сигурността

Когато се навечеряхме и прибрахме чиниите, аз сложих планера в колата и потеглих към планината. По пътя се съсредоточих в себе си, търсейки моя малък приятел.

Намерих го седнал на същия хълм, но този път имаше дървета по склона, това бяха млади дървета сред поляна, която достигаше до зеления хоризонт.

Още щом го видях, той се обърна към мен.

— Кажи ми, каквото знаеш за брака.

— Разбира се, но защо питаш?

— Никога не съм мислил, че мога да имам брак, но сега когато зная, че ще се оженя, се чувствам неподготвен.

Постарах се да скрия усмивката си.

— Няма нищо в това да си неподготвен. Той се навъси, горящ от нетърпение.

— Какво трябва да зная?

— Само една дума — отвърнах аз. — Запомни тази дума и всичко ще бъде наред. Запомни думата различен. Ти си различен от всеки друг на света, а също и от жената, за която ще се ожениш.

— Мога да се обзаложа, че ми казваш нещо просто, защото самият ти си мислил, че е просто, а се е оказало, че не е.

— Просто не означава очевидно, Капитане. Ние сме различни е откровение, до което много бракове не успяват да достигнат. Редица умни хора стигат до това разбиране едва много години след като пепелта от развода им се е утаила.

— Различни, но равноправни, така ли?

— В никакъв случай — казах аз. — Бракът не е арена на равенството. Леели например е много по-добра в музиката, отколкото съм аз. Никога няма да успея да науча онова, което тя е знаела на тринайсет години, а още ио-малко пък онова, което знае сега. Бих могъл да изучавам музика през целия си живот, но никога да не се науча да разбирам музиката като нея, нито да свиря. От друга страна, тя вероятно никога няма да може да кара самолет по-добре от мен. Започна двайсет години по-късно и не може да ме настигне.

— И във всичко друго ли съществува неравенство?

— Във всичко. Аз не съм организиран като нея, тя не е търпелива като мен. Тя е готова да се бори за своите каузи, аз предпочитам да бъда дистанциран наблюдател. Аз съм егоист, което от моя гледна точка означава, че действам според своите дълготрайни интереси; тя мрази егоизма, което според нея означава непосредствено самопожертвувание, въпреки всички последици. Понякога тя очаква от мен да пожертвам своите възгледи за това какво е правилно в името на нейните и много се учудва, ако откажа.

— Значи сте различни — каза той. — Не са ли различни всички съпрузи?

— Да, но почти всички забравят това. Когато аз забравя и очаквам от Леели да прояви егоизъм, когато тя забрави и очаква от мен да бъда организиран, ние очакваме от другия да владее умения, които вече сами сме придобили. Но това не може да стане. Бракът не е състезание да превъзхождаме качествата на другия, а сътрудничество, което се гради на взаимните ни усилия.

— И все пак мога да се обзаложа, че понякога различията могат да ви накарат да побеснеете — каза той.

— Не, понякога това, че забравяме различията помежду си ни кара да побесняваме. Когато си мислех, че Леели, това съм аз в друго тяло и че тя знае всичко, което си мисля всяка секунда, и че споделя всички мои ценности и предпочитания, това бе все едно да се спускам с бъчва от някакъв огромен водопад. Приемех ли това, следващата минута се оказвах в подножието на водопада, чудейки се какви са тези дъски и обръчи около шията ми, докато се опитвах да се задържа за някоя скала, мокър и съсипан като гъба. Чувствах се виновен за всичко, докато си спомня, че сме различни, и го приема. Той присви очи.

— Виновен ли? Но защо виновен?

— Спомни си максимите, които ти казах. Вината е притеснение, което изпитваме, когато искаме да променим своето минало, настояще или бъдеще заради някой друг. Вината е за брака онова, което е бил айсбергът за „Титаник“. Натъкнеш ли се на нея в тъмното, и потъваш.

— Надявах се жената, за която ще се оженя, да прилича на мене — каза той с копнеж в гласа.

— Не! Надявай се да не прилича на теб, Дики! Ние с Леели си приличаме само по две неща: и двамата сме съгласни, че имаме някои безусловни стойности и приоритети. Съгласни сме също, че двамата се обичаме много повече, отколкото когато се срещнахме. Във всичко останало сме повече или по-малко различни.

Той остана не докрай убеден.

— Не съм сигурен в това, че като премина през редица водопади, любовта ми към някого може да стане по-силна.

— Не Леели ме натикваше в бъчвата, Капитане, а аз самият! Въобразавях си, че съм я познавал, но сега, когато се връщам назад… Как съм могъл да бъда толкова глупав? И тя си имаше някои заблуди по отношение на мен, но каква радост е да извървиш толкова дълъг път заедно с човек, когото обичаш! Година след година, заедно с нея дори бурите ми носеха светлина, когато отминат. Понякога я прегръщам нощем и имам чувството, че току-що сме се срещнали, че едва сега сме се запознали!

— Трудно ми е да си го представя — каза той.

— Не мисля, че въобще е възможно човек да си го представи. То трябва да се преживее. Желая ти да имаш търпение и умение.

Оставих го насаме, за да размисли над думите ми. Едва по-късно си дадох сметка, че съм забравил да му кажа моята тайна за щастлив брак.

Всяко нещо притежава съзнание. Самолетите са живи същества, когато повярваме в това. Когато се грижа за „Дейзи“, мия го и го лъскам, ще дойде един ден, когато и той може да ми се отблагодари — да излети внезапно много високо или да се приземи на невероятно тесен терен. За четирийсет години летене това ми се бе случвало веднъж и аз не съм сигурен дали няма отново да имам нужда от подобен жест.

Затова и нямаше нищо странно в това, че сутринта лежах на циментовия под на хангара, за да бърша алуминиевия корпус на „Дейзи“ след тричасовия полет и полепналото масло.

Всяка нощ преминаваме в друго съзнание, мислех си аз, докато натопявах парцала си в бензин, но и всеки ден можем да го променяме винаги, когато вършим едно, а мислим за друго. Съня и събуждането, сънищата и мечтанията по сто пъти на ден — кой гледа на тях като на преминаване в други нива на съзнание?

Видях джинси от колената надолу, но краката бяха обути в старомодни тенис-обувки и аз разбрах кой се задава.

— Всичко в живота ли е твоя лична отговорност? — попита Дики. — Нима човек носи целия този товар?

— Всичко — отвърнах аз, щастлив, че ме е открил. — Не съществува такова нещо като масите. Съществуваме само ние — най-обикновени отделни хора, които живеем своя най-обикновен отделен живот така, както в обикновения случай си поискаме. И това не е никакъв товар, Дики. Удоволствие е да носиш отговорност за всичко и ние с удоволствие си помагаме.

Той седна на пода с кръстосани крака и започна да гледа как работя.

— Например как?

— Като например продавачът в магазина ти помага да си избереш храна, филмовият режисьор ти разказва забавни истории, дърводелецът изковава покрив над главата ни, самолетостроителят създава „Дейзи“, за да я продаде.

— Ами ако „Дейзи“ не съществуваше, ти щеше ли да си я построиш сам?

Ако сам трябваше да си построя самолета, той сигурно щеше да бъде по-малък от този. Щях да направя нещо леко от типа на делтапланер.

Натопих парцала в горивната смес. Съвсем малко е нужно, за да лъсна петната.

— Нима смяташ, че човек е длъжен, да си осигурява храна, дори ако няма магазини.

— А кой друг да го направи?

— Може би сам си готов да убиваш крави.

Докато лъсках самолета, забелязах пукнатина на стьклопласта, която започваше със следа от удар, недалеч от антената на далекомера. Не беше нещо сериозно, но си казах, че трябва да запълня пукнатината и да я за-поя.

— Леели и аз вече не ядем крави Дики, тъй като не желаем те да бъдат убивани. Смятаме, че ако не участваме с нищо в процеса на избиването на животните, също така не би трябвало и да използваме животински продукти.

Той се замисли над думите ми.

— А не носите ли кожени дрехи?

— Никога вече не бих си купил кожено палто или кожен колан, но мисля, че ще продължа да нося кожени обувки, ако нямам друг избор. Но може някой ден да се изправя пред щанда с кутията с обувки и да не намеря сили да ги купя. Принципите се променят бавно и ние така и не разбираме дали са се променили, докато не го почувстваме на практика. Когато нещо, което ни се е струвало съвсем в реда на нещата, престане вече да ни изглежда такова.

Той кимна, сякаш бе очаквал, че така ще кажа.

— Всичко е индивидуално.

— Да.

— А носиш ли отговорност за своето образование? — попита той.

— От мен самия зависи дали ще получа образованието, което желая.

— А за твоите забавления?

— Можеш да продължиш — казах аз.

— За въздуха, който дишаш, за водата, която пиеш, за работата, която работиш…

— …за моите пътувания, отношения, връзки, здраве, сигурност, цели, за моята философия и религия, за моя успех и провал, за моя брак, за моето щастие, за моя живот и смърт. Отговорен съм сам пред себе си за онова, което мисля, за всяка дума, която казвам, и за всяко свое действие. Това е така, независимо дали ми харесва или не. Затова отдавна съм взел решение, да го приемам.

Какво ли целеше с тези свои въпроси — питах се аз. Дали ме изпитваше.

Намазах полировката с восък, като внимавах да не засегна вихровите генератори и радиоантените, а всичко останало покрих с широк замах. Независимо дали ме изпитва или се интересува, бях готов да му кажа каквото зная.

— Значи така, всичко в света на привидностите човек си създава сам — обобщи той. — Ти лично си изградил цялата своя цивилизация?

— Да, благодаря — отвърнах аз. — Не искаш ли да разбереш как?

Той се разсмя.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че не искам.

— Все едно ми е — казах аз. — Е, може би няма да ти повярвам.

— Кажи ми. Как така ти лично изграждаш своята цивилизация?

— Ти и аз Дики, сме се родили с тази илюзия за време и място. После сме застанали в преддверието на съзнанието, решавайки дали да вземем участие, или да се оттеглим от всяка възможност, от всяка идея, от напредъка или разрухата, които това време ни предлага. Казали сме да на четенето, но и на бягството от къщи, да на плюшените животни, да на доверието към родителите, да на вярата във военната пропаганда, да на самолетните модели, не на груповите спортове, да на точността, да на сладоледа, не на морковите, да на домашните упражнения, не на пушенето, не на пиенето, да на егоизма, не на наркотиците, не на бягането от училище, да на любезно поведение, да на себеупованието, не на лова, да на стрелбата, не на тайфите, да на момичетата, не на училищната атмосфера, не на колежа, да на военната служба, не на политиката, не на служенето на другите, да на брака, да на децата, да на развода, не на повторния брак, да на повторния брак, да на морковите… Ние изграждаме съвършен уникален дигитален портрет на самите себе си и всяко да и всяко не е малка точица в нашия портрет. Колкото сме по-решителни, толкова по-ясна е картината.

— Всичко в света на моето съзнание, което е единственият свят, който съществува за мене на земята, е постигнато с моето собствено съгласие. Каквото не искам, мога да променя. Няма защо да хленча или да страдам, защото някой друг ме е подвел. Аз сам трябва да си помогна, не те.

— Ами ако някой те подведе, какво правиш тогава?

— Убивам го и продължавам нататък.

Той нервно се засмя.

— Сигурно се шегуваш.

— Ние не можем да унищожим живота, също както не можем да го създадем — казах аз. — Спомни си, че животът Е.

Почистих корпуса на самолета и взех стълбата, за да стигна до вертикалните стабилизатори, които се намираха на девет фута височина.

— В света на привидностите убивал ли си някого? — попита той страхливо.

— Да. Убивал съм мухи, убивал съм комари, убивал съм мравки и за съжаление трябва да кажа, че съм убивал също така и паяци. Убивал съм риба, когато бях не много по-голям от теб. Всичко това са неунищожими проявления на живота, но аз си мислех, че ги убивам и още съжалявам за това, докато си спомня истината.

— Убивал ли си човешки същества в света на привидностите? — постара се той да подбере внимателно думите си.

— Не, Дики, не съм.

По прекрасно стечение на обстоятелствата, помислих си. Ако бях постъпил няколко години по-рано във военновъздушните сили, щях да убивам хора в Корея. А няколко години по-късно, сигурно щях да убивам хора във Виетнам, ако не бях казал не на това други хора да ме командват.

— А тебе убивали ли са те?

— Никога. Аз съм преди времето и ще бъда след него.

Той се вбеси, ядоса се.

— В света на привидностите, дали твоята вяра за теб самия като ограничено…

— О, ако става дума за света на привидностите! — възкликнах аз. — Убивали са ме хиляди, милиони, трилиони пъти, безкрайно много пъти!

Дики се изкачи по стълбичката до хоризонталния стабилизатор и седна с лице към мен, като кръстоса пети и се наведе, погълнат от любопитство. Никое друго дете не би могло да се качи там, без да се уплаша, че обувките му за тенис могат да се подхлъзнат от боята или стабилизаторът да се повреди, или че може да падне от пет фута височина върху циментовия под. Но Дики можеше да сяда където си поиска. Това им е хубавото на безплътните, помислих си, чудно защо не ги каним по-често.

— Ти говориш за прераждане — каза той. — Вярваш ли в прераждането?

Аз напръсках горната половина на радара с течен восък и го излъсках.

— Не. Прераждането е поредица от животи, които следват един след друг на тази планета. Това ми се струва малко ограничаващо, някак стегнато около раменете.

— А какво ти приляга по-добре?

— Неограничен брой жизнени опитности, които избираме, някои в тяло, а други не. Някои на планети, а други не. И всички те едновременни, защото няма такова нещо като време. И всички те нереални, защото само единият Живот съществува.

Той се навъси.

— Защо безкрайните жизнени опитности да са истина, а прераждането да не е?

Навремето спомних си, това бе моят любим въпрос: защо така, а не иначе. С него карах мнозина възрастни да побесняват, но исках на всяка цена да разбера.

— Вярата в безкрайните жизнени опитности, не е истина в по-голяма степен, отколкото е прераждането — казах аз. — Докато не разберем че Животът Е, ние не просто вярваме в прераждането или безкрайните жизнени опитности, или в рая и ада, или в това, че всяко нещо умира. Ние изживяваме тези системи… Те са нашата истина и всяка минута ние им придаваме сила.

— Не разбирам тогава, защо да не признаем, че Животът Е и да престанем с всякакви игри.

— Аз обичам игрите. Ако някой се съмнява, че животът се живее за удоволствие, дай му подробна информация за неговото бъдеще…За всяко събитие, за всеки резултат, години преди да се осъществи. Колко време ще мине, преди да те помоля да спреш? Не, е забавно, ако знаеш какво предстои да се случи. Аз обичам шаха, въпреки че зная, че това е само игра. Обичам време-пространството, макар да разбирам, че то не е реално.

— Помощ! — каза той. — Защо предпочиташ да говориш за безкрайните жизнени опитности, вместо за прераждане или за това, че всички стават ангели, след като нито едното, нито другото, нито третото е реално.

— А защо човек предпочита шах, а не дама? — попитах аз. — Защото има повече комбинации за игра! Ако например вярвам, че всички мои животи са едновременни, тогава може да се допусне, че има начин лично да се срещнат. Трябва да има някакъв начин да достигнат до Ричард, който е предпочел да живее в Китай, в онова сега, което аз наричам седем хиляди години по-рано. Или с онзи Ричард, който през 1954 година стана лодкар, а не летец, с онзи, който избра да участва в космическата флота на Кентавър четири, в настоящия миг след билион години. Ако цялото време е Сега, трябва да има начин да осъществим връзка помежду си. Какво знаят те, което не зная аз.

Лицето му изразява любопитство, прикрита усмивка.

— Някакъв успех досега?

— Има проблясъци от време на време — казах аз.

— Хм.

Той се усмихна отново със същата странна усмивка, сякаш той бе учителят в този момент, а не аз.

Трябваше да го попитам тогава какво му е толкова смешно. Аз обаче отминах усмивката му незабелязано, защото си помислих, че сигурно се съмнява в думите ми ме-пространството, за теб престава да има значение, дали ще бъдеш убит или не.

След минута Дики отвори очи и се премести от стабилизатора да лъсна и мястото, където бе седял.

— Интересно дали и обратното е вярно, колкото повече се стремя към самосъхранение, толкова по-малко изпитвам безусловна любов?

— Искаш ли да разбереш?

— Добре.

Той затвори очи и зачака.

— Представи си, че си мирен и благороден фермер — казах аз. — Три неща обичаш в живота си: твоето семейство, земята и твоите поляни с нарциси. Двамата с жена ти отглеждате своите деца и своите цветя всред полята, които твоите родители са разчистили и разорали. Родил си се на тази земя и се надяваш да умреш на нея.

— Охо — каза той. — Тук има нещо да става.

— Да. Явяват се превозвачи на добитък, които искат да прекарат път през твоята ферма, за да стигат по-бързо до железопътната гара. Ти отказваш да им продадеш земята си, те те заплашват, но ти оставаш. Накрая, съвсем ясно те предупреждават: Днес на обяд ще превземем фермата ти насила. Омитай се от земята си, остави цветята си да умрат или ще умреш и ти.

— О, Боже — възкликна Дики със затворени очи, пренесъл се въображаемо в тая ситуация.

— Страх ли те е?

— Да.

— Наближава пладне, Дики. И ето ги те идват, възседнали коне, дузина въоръжени мъже, обгърнати в облак от прах, стрелят с пистолетите си, подгонили стадо овни, през твоите зелени поля. Изпитваш ли безусловна любов към тези мъже?

— НЕ! — каза той.

— Виждаш ли…

— Накарал съм съседите да стоят на пост — каза той.

— Всеки от нас има заредени пушки, около оградата съм поставил динамит, само да посмеят да стъпят на цветята ми и ще получат такъв удар, че бързо ще се обърнат назад. Само да се опитат да ни докоснат и това ще им е за последен път!

— Сега разбираш — казах аз, като се усмихнах на светкавичната му самозащита. — Виждаш колко различно от безусловната…

— Не ме прекъсвай — каза той. — Остави ме да ги смажа!

Разсмях се.

— Дики, това е мисловен експеримент, а не клане. Той отвори очи.

— Бум…сърдито възкликна той. — Няма да позволя на никой да ми взема земята!

Усмихнах се на сърдитата му физиономия и го качих на корпуса, след което преместих стълбата, и започнах да лъскам дясното крило на „Дейзи“.

— Сам виждаш, че единственият начин Любовта да бъде безусловна, това е, когато не се интересува от нашите игри.

— Не се интересува от нашите игри и не се интересува от преходни цели — казах аз. — Нито от самосъхранение, нито от справедливост, нито от спасение, нито от морал, нито от усъвършенстване, нито от образование, нито от прогрес. Тя ни обича такива каквито сме, а не каквито претендираме да бъдем. Затова смъртта е такъв шок според мене. Контрастът между ролята и реалността е най-остър именно тогава. Хората, които са имали преживявания близки със смъртта, казват че любовта е като светлинен удар.

— И любовта е еднаква, както за превозвачите на животни, така и за фермерите с техните цветя?

— За убийците и убитите, за смирените и за чудовищата. Еднаква. Абсолютна. Всеобхватна. Безусловна. Любов.

Дики се бе отпуснал върху корпуса, опрял лице в хладния метал и гледаше как работя.

— И ти ми казваш всичко това? Как си могъл да го научиш?

— Мислех, че знаеш — отвърнах аз. — Откакто се помня, винаги съм се питал: как съществува тази вселена? Къде е нейното начало?

Очаквах той да си спомни кога се е породило моето любопитство, но той нищо не каза.

— Откъде знаеш, че това, което ми говориш, е вярно? — попита.

— Не зная. Но всеки въпрос за мене е като електрическа искра, която ме разтърсва, докато не открия отговора. Когато въпросът получи отговор, той се основава на интуицията, просветва синя искра и напрежението спада. Знам, че съм получил отговор, но не ми се казва дали е верен, или не.

— Дай ми един пример.

Аз леко лъсках крилото докато си спомнях.

— Когато си изкарвах прехраната, давайки развлекателни полети с „флийт“, моя биплан, имаше един период, когато се чувствах виновен. Справедливо ли е, казвах си аз, да живея така, да летя свободно като вятъра и да се препитавам от това, когато на другите хора им се налага да работят от девет до пет, за да си изкарват прехраната? Не може всеки да бъде пътуващ летец, мислех си аз.

— Това ли е бил въпросът ти? — попита той.

— Това бе напрежението, което не ме напускаше седмици наред, както когато съм изправен пред даден въпрос: не може всеки да бъде пътуващ летец. Защо не съм изложен на стрес като всички останали? Нима е справедливо да бъда толкова привилегирован?

На Него тази картина не му се струваше толкова привлекателна. Да спи криво-ляво под мръсното от бензин платнище заедно с плъховете под крилото на самолета и да развежда пътници за по един долар, той не можеше да разбере защо трябва да е най-щастливият човек на света.

— И до какъв отговор стигна? — понита той сериозен като бухал.

— Мислех над това вечер, останал съвсем сам, докато си стоплях филийките на огъня. Да бъдеш странстващ летец, е великолепна романтична професия, казах си аз, но също такава професия е правото и актьорското майсторство. Ако всички станат актьори, когато отгърнем професионалния справочник, ще открием само една категория: а, за Актьор. Няма да има летателни инструктори, кукловоди, следователи, полицаи, лекари, няма да има амбулантна търговия, конструкторски компании, студиа, продуценти. Само актьори. Най-сетне разбрах. Не може всеки да бъде странстващ летец. Но всеки не може да бъде и адвокат или актьор, или бояджия. Не може всеки да върши само едно нещо.

— И това ли е бил твоят отговор?

— Сякаш кит, който е изскочил дълбоко изпод водата, ме взриви този отговор, Дики: Не могат всички да вършат едно и също, но могат всички да вършат, каквото поискат.

— О — моето вълнение се предаде и на него.

— Оттогава нататък престанах да мисля, че не е справедливо да бъда такъв, какъвто ми харесва.

Продължих да лъскам крилото мълчаливо, но той се вслушваше в мълчанието, обмисляйки идеята.

— Аз мога ли да бъда такъв, какъвто си поискам? — попита той. — Дори ако не искам да бъда като теб.

— Особено ако не си като мен — казах му аз. — Аз правя някаква промяна от време на време, но моето място е вече заето. Всяко място е вече заето, Капитане, освен твоето.

Шепот в тъмното.

— Нали няма да го учиш на егоизъм?

Три и двайсет и пет след полунощ, сведеше часовникът. Как е могла Лесли да разбере, че съм буден? Как сърната усещаше падането на лист в притихналата гора? Чуваше промяната на дишането ми.

— На нищо не го уча — прошепнах. — Само му казвам, каквото смятам за истина, а той сам трябва да си реши на какво да вярва и на какво не.

— Защо шептиш? — попита тя.

— За да не те събудя.

— Ти вече ме събуди — прошепна тя. — Започна да дишат като буден преди минута. Мислиш за Дики.

— Ами какво правя сега? — поисках да я изпитам аз. Тя се вслуша в тишината.

— Примигваш с клепачи.

— НО НИМА Е ВЪЗМОЖНО НЯКОЙ ДА РАЗБЕРЕ ДАЛИ НЯКОЙ ДРУГ МИГА С КЛЕПАЧИ, КОГАТО Е ТЪМНО!

Тишина. После шепот.

— Трябва ли да се извиня, задето имам добър слух?

Въздъхнах.

Тих, предизвикателен шепот.

— Е, нямам намерение да се извинявам.

— А сега какво правя? — попитах я.

— Не зная.

— Усмихвам се.

Тя се обърна с лице към мен и взе ръката ми, обвивайки я около тялото си в нощта. — Какви мисли са те събудили по това време?

— Ще ми се смееш.

— Няма да ти се смея. Обещавам.

— Мислех за доброто и злото.

— О, Ричи! Да се събудиш в три часа през нощта от мисли за доброто и злото?

— Подиграваш ли ми се? — попитах. Тя омекна.

— Само питам.

— Да.

— И какво мислеше?

— Че сега най-сетне разбирам… те не съществуват.

— Доброто и злото не съществуват, това ли искаш да кажеш?

— Това.

— А какво съществува тогава?

— Щастие и нещастие — отвърнах.

— Значи щастието е добро, а нещастието е зло?

— Абсолютно субективно. Всичко идва от главата ни!

— Какво тогава е щастие и нещастие?

— Какво означават те за теб самата?

— Щастието е радост! Огромно удоволствие! Нещастието е потиснатост, безнадеждност, отчаяние.

Трябваше да се досетя. Предполагах, че тя ще каже онова, което мисля и аз: щастието е чувство за благоденствие, нещастието е отсъствието на такова чувство. Но моята жена винаги е била по-емоционалната от нас двамата. Казах й моето определение.

— Мислиш ли, че чувството за благоденствие е достатъчно, за да бъде човек щастлив? — попита тя.

— Нужно ми е определение, в което да не се чувства петдесетфутова пропаст между върха на щастието ц дъното на нещастието. Ти как би нарекла междинното състояние между едното и другото?

— Бих го нарекла добруване.

— Аз не признавам добруване, признавам само благоденствие.

— Добре, и по-нататък?

— Помогни ми да открия поне една ситуация, при която понятие като Добро да не се определя по същността си чрез онова, което „ме нрави щастлив“, както и ситуация, при която Злото не се определя като онова, което ме „прави нещастен“.

— Любовта е добро — каза тя.

— Любовта ме прави щастлив — отвърнах аз.

— Тероризмът е зло.

— Можеш да дадеш и по-добър пример, скъпа. Тероризмът ме прави нещастен.

— Добро е, когато се любим — каза тя и се притисна до мен в тъмното със своето топло тяло.

— Това ни прави щастливи — казах аз, като отчаяно се борех да запазя разсъдъка си. Тя се отдръпна.

— О, Ричи, какво искаш да докажеш?

— Както и да го мисля, излиза, че моралът се определя от нас самите!

— Разбира се, че се определя от нас — каза тя. — И затова ли си се събудил посред нощ?

— Не разбираш ли, Уки? Доброто и злото не са онова, което ни казват нашите родители, нито онова, което проповядва църквата, нито държавата, нито който и да било! Всеки от нас решава въпроса за доброто и злото сам, автоматично, избирайки онова, което желае да прави.

— Охо! — възкликна тя. — Моля те никога да не пишеш нито една дума по този въпрос.

— Само си мисля. Струва ми се странно, че не мога да намеря начин да престана да мисля за това.

— Моля те…

— Виж например какво пише в Книга Битие по повод сътворението: И Бог видя, че това бе добро.

— Искаш да кажеш, че Бог е бил щастлив?

— Разбира се!

— Ти не вярваш дори в това, че Бог вижда света — каза тя — и че е способен да чувства. Как така може да бъде щастлив?

— Авторът на Битие е бил толкова глупав, че да не се посъветва с мен преди да вземе писалката. В неговата книга Бог е изпълнен с чувства. — Той е доволен и тъжен, гневен и отмъстителен. Доброто и злото не са абсолютни, те са мерило на Божието щастие. Когато авторът на Битие е писал своя разказ, казвал си е ето какво: Ако аз мисля, че Бог би бил щастлив по повод еди какво си, ще го нарека добро. Яд ме е, че е такъв ранен час. Трябват ми примери, в които хората използват понятията добро и зло, но не мога да погледна в книгите, защото е тъмно.

— Добре.

— Значи си щастлива от това? — казах аз.

— Разбира се. Иначе щеше да светнеш, да започнеш да търсиш книги, да включиш компютъра, да си говориш с мен и така ще будуваме цялата нощ.

— Ето защо си щастлива, че е тъмно. Щом няма да те безпокоя през цялата нощ с моите разговори за добро и зло, естествено е да кажеш добре.

— Само, моля те, недей да пишеш за това — каза тя. — Ще накараш всеки екстремист… не, всеки разумен човек в тази страна да вземе книгите ти и да ги разкъса на парченца!

— Леели, това ме интересува от чисто любопитство. Ако разберем, че моралът е нещо субективно, това не означава, че той внезапно се превръща в своята противоположност. Ние няма да станем маниакални убийци на секундата, щом разберем, че това зависи само от нашето желание. Ние сме предвидливи, добри, внимателни, изпълнени с любов един към друг, готови да рискуваме живота си, за да спасим някого от беда, защото искаме да в тази минута.

— Ваше Превъзходителство, трябва да се приеме, че щом този подсъдим не е щастлив да стои в тази съдебна зала, значи, че той не е действал фактически в името на своите собствени най-добри интереси, когато е пъхнал локомотива в своята торба. Той стои тук но обвинение в неразумност, тъй като излиза, че кражбата му е била една недобра идея.

— Много остроумно — каза Леели. — Но не мислиш ли, че понятието за добро получава своя смисъл чрез едно всеобщо споразумение. Че добро е онова, което болшинството от хората в течение на векове са установили като положително и жизнеутвърждаващо? А и не мислиш ли, че никак не е в твой интерес и следователно е зло, да прекараш целия си останал живот като привеждаш подобни аргументи в съдилищата? И не е ли по-добре да оставим нещата така и да поспим?

— Ако болшинството от хората смятат, че е добро да се убиват паяците, нима ние, които ги пускаме, вършим зло? Нима трябва да преживеем живота си, съобразявайки се с онова, което мислят другите?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Виж речника — казах аз. — Всяка дума, свързана с ценностната система, бива пояснявана чрез тавтология. Добро, това е правилно е морално е подходящо е справедливо е добро. Но когато погледнеш какви примери се дават, ще видиш, че те съвсем не са тавтологични: всеки казва добро е това, което ме прави щастлив! Ей сега ще ти донеса речника!

— О, моля те, недей — възкликна тя.

— Ти как си се отнесла към войната във Виетнам, Уки? Според президента тази война е била нещо добро и така са я възприемали по-голямата част от хората. Аз също гледах на нея така, преди да се срещнем. Повечето от нас се чувствахме щастливи, въобразявайки си, че защитаваме една невинна страна от някакъв зловещ агресор.

Но ти не! Онова, което си разбрала за войната, не те е карало да се чувстваш щастлива — и ти си организирала антивоенен комитет, концерти и демонстрации…

— Ричи?

— Да?

— Може би си прав за доброто и злото. Хайде да поговорим утре за това.

— Всеки път, когато кажем: „Чудесно!“ имаме пред-вид, че нашето чувство за благоденствие се е повишило и всеки път, когато кажем: „Проклятие!“ или „О, не!“ искаме да кажем, че чувството ни за благоденствие е намаляло. Всеки час ние проверяваме кое е добро и кое зло, правилно и неправилно. Можем да се вслушваме в себе си всяка минута и да проследим собствената си етика!

— Сънят е нещо добро — каза тя. — Сънят би ме направил щастлива.

— Ако тихо си лежа и обмислям всеки пример, за който мога да се сетя, като установявам „Прави те щастлив“ за всичко добро, правилно, чудесно, прекрасно, страхотно и „Прави ме нещастен“ за всичко зло, лошо, неправилно, ужасно, грешно, некрасиво — това ще ти попречи ли да заспиш?

Тя се сви до мен и зарови глава във възглавницата.

— Не, особено ако не мигаш. Аз тихо се усмихнах в тъмното.

Едва се бях унесъл в сън и главата ми още гъмжеше от примери за добро и зло…

— Направо не мога да повярвам, че мислиш нещо подобно! Значи доброто е това, което те прави щастлив, така ли?

— Можеш да вярваш или не, Дики — казах аз. — Да мислиш не е престъпление.

— Но ако беше, пак нямаше да се откажеш от него.

Хълмът бе по-зелен от всякога и надолу по склона цъфтяха цели лехи от дребни цветенца, повечето жълти и сини, които Леели би могла веднага да разпознае.

— Откъде знаеш какво мисля? — попитах. — Нима съм ти дал ключ към своето съзнание? Да не би да наблюдаваш всичко, което правя?

Вместо камък, той безмълвно ми подаде модел на планер с дължина на крилата дванайсет инча и бучка глина на носа за равновесие.

— Нищо не наблюдавам — отвърна той. — Не мога да видя нищо в твоя живот, освен ако ти не ми позволиш. Но напоследък зная онова, което научаваш. Това не ми се беше случвало преди.

Дали не беше някакво нарушаване на личната ми свобода, че той толкова се приближаваше към моето съзнание? Дали не бях неспокоен от това, че той започва да разбира нещата, които разбирам аз в момента на научаването им? Усмихнах се.

— Значи растем.

Той ме погледна изненадан.

— Не и аз. Не помниш ли, аз съм деветгодишен, Ричард, и ще остана такъв.

— Защо тогава искаш да знаеш всичко, което зная аз, ако не за да го изпробваш в живота с всички предимства, но без грешките?

— Не съм казвал, че искам да живея по този начин, казах само, че искам да зная, как се чувства човек, когато живее така. За мъжа, в който ще се превърна аз, вследствие на това, което съм научил от теб, аз ще бъда деветгодишен, както съм и за теб. Кажи ми истината… Не зная как да се отнасям към доброто и злото, а ми е необходимо да разбера.

— Какво не ти е ясно? — попитах аз. — Доброто е онова, което те кара…

— Това е много… опростителско! — заяви той, като изпита удоволствие, че употребява такава дума. — И аз мога да ти дам такова определение!

— О, престани, Капитане. Първо, ти съвсем не си глупав, второ, най-простите неща са обикновено най-истински, трето, аз съм петдесет години по-стар и съм тъкмо човекът, който може да те научи на онова, което искаш. Нима е опростителство, когато чуеш някой да възкликва „Добре!“, да се запиташ кой е този, който се чувства щастлив и защо?

Аз взех планера и го подхвърлих във въздуха, той политна самостоятелно и се спусна право към земята от четири фута височина. Носът му е малко тежичък, както ми се стори.

— Доброто не може да бъде само това, което те прави щастлив.

— Наистина. Краткотрайното удовлетворение може да не означава дългосрочно щастие и ние трябва да умеем да правим това разграничение. Във всеки сюжет, в който се разказва за човек, продал живота си на дявола, договорът със Сатаната е все един и същ: Продавам ти дълготрайното си щастие за краткотрайно удоволствие и поуката е винаги: Не много умна сделка.

— Но освен това съществува консенсус по отношение доброто и злото, ценности, които се споделят от много хора. В различните култури те могат да бъдат различни, но в рамките на една култура те обикновено съвпадат.

— Защо всичко е толкова мъгляво? Не може ли да се каже по-ясно? Аз имам ясни определения.

— Убийството е…

— Зло — каза той без колебание.

— Благотворителността е…

— Добро.

Махнах малко глина от носа на планерчето.

— Да бъдеш съзнателен пацифист по време на война, това е…

— Хм.

— Добро или зло е — попитах отново, — да бъдеш съзнателен пацифист по време на война?

— Каква война? В защита на своята родина или срещу някоя беззащитна малка страна?

— Ето, виждаш ли? — казах аз. — Щом може да се открие дори една ситуация, при която доброто и злото зависят от обстоятелствата, цялата концепция става субективна и ние преставаме да бъдем изправени пред ясния избор, пред който сме си мислили, че сме изправени. Също както по отношение на другите ценности, налага ни се да кажем: това е добро за мене, това е зло за мене.

Отново пуснах във въздуха малкия планер много внимателно. Той рязко се издигна, задържа се във въздуха и после плавно се спусна на тревата.

— Едно изключение не променя правилото.

— Не — казах аз, като вдигнах отново планера, мръщейки се, задето намирах, че има проблем с равновесното тегло, и сложих обратно малко глина на носа му. — Там е работата, че едно изключение насочва към милиони други.

— Дай ми пример.

— Ако ти се налага да убиеш в самозащита, това зло ли е? Зло ли е да се убива, когато сме изправени пред врагове по време на война? Неморално ли е убийството, когато един лекар удовлетвори желанието на свой пациент, който страда от нелечима болест и търпи непоносими болки?

— Нали според теб убийството е невъзможно? — каза той. — Животът Е и ние не можем да го създаваме или рушим.

— Животът Е, Дики. В него няма правила. Но ти и аз говорим за игрите, за настоящия момент, за време-пространството, споделяме възгледи за привидностите, за институционалното добро и злото според културните представи. Ние говорим за общества, където за реално се приема онова, което е привидно, а Принципът остава незабелязан.

— Значи няма реално добро и зло.

— Няма абсолютно Добро и Зло. Единственият абсолют е: Животът Е.

— Означава ли това, че мога да правя каквото си поискам, без никакви последици от това? Нима имам правото да мамя, да крада и убивам без последици, ако моят личен морал ми подсказва, че това е нормално.

— Разбира се, че можеш — казах аз. — Но съществуват последици, които могат и да не ти харесат.

— Например?

— Например деянието ти остава да ти тежи през целия твой живот. Или попадаш в затвора за седем до дванайсет години. Или пък учуден умираш: мислил си, че жертвата ти е безпомощна, а тя се е оказала въоръжена. В света на привидностите съществуват безкрайно много последици, които произтичат от всеки твой избор.

— Независимо от избора, така ли? — попита той.

— От всеки избор, независимо какъв е той. Той щракна с пръсти.

— Значи за всеки отделен, дори и най-малък избор.

— Изпробвай сам — казах аз. — Кой е този избор, който няма последици?

Пуснах малкото планерче за трети път. То се понесе към земята, задържа се леко над връхчетата на тревата и се спусна нежно като пеперуда. Не е лошо постижение само за три опита.

— Има ли последици от това да си писател?

— Да — отвърнах аз. — Всеки ден мога да спя до обяд.

— О, престани…

Отидох да вдигна планера от тревата.

— Дики, нима не можеш да разбереш. Винаги съществува някакъв …резултат, добър или лош…

— … който ме прави щастлив или ме прави нещастен… — обясни той вместо двама ни.

— …от нашия избор — довърших аз, — от решението да бъдем такива, каквито сме.

— Какви са лошите последици от това да бъдеш писател? — попита той.

Връщайки се назад, аз не можех да разгадая неговия поглед, не можех да разбера защо ме пита.

— Преди трийсет години написах книга за диетите и там споменавах, че е добре човек да свали пет килограма.

— И това ли е лошата последица?

— Не — отвърнах аз. — Последицата, която ме направи нещастен, бе, че един от моите читатели, възприел авторитетното ми мнение и си отсякал главата, за да загуби съответното тегло.

Той ококори очи като чинии.

— КАКВО?

— Той така и не разбра какво съм писал, Дики, но загуби пет килограма.

— Шегуваш се!

— Не особено — казах аз. — Написах книга преди години за човек, който не се е боял от смъртта. Един младеж прочел книгата, решил, че и той не се бои от смъртта и се самоубил.

— Пак се шегуваш.

— Не, историята е истинска.

Седнах на тревата, като държах самолетчето в ръце.

— Но защо го е направил?

— Бил влюбен, родителите на момичето не искали да го приемат и заплашили, че ще изпратят дъщеря си някъде далеч, за да могат двамата никога повече да не се видят. Влюбените решили да се самоубият и с огромна скорост се блъснали в една стена. Тя оцеляла след катастрофата, но той не.

— Но защо просто не са избягали заедно?

— Добър въпрос.

— Ако аз съм готов да умра за нещо, Ричард, то сигурно бих бил могъл да преодолея пречки, които са далеч по-малки! Например бих могъл да извърша някои доста драстични действия.

— Какво например?

Какво ли ми се е струвало драстично, когато съм бил деветгодишен?

— Например бих могъл да си взема джобния нож и кибрита и малко храна и да поема с нея в планините.

Спомних си едно от последните си бягства. Поех из дивата пустош, която се простираше чак до хоризонта, отвъд пределите на моя роден град. Очаквах1 още предложения от него.

— Ако знаех, да карам, щях да замина с нея в щата Монтана. Или бихме могли тайно да се качим на товарен кораб за Нова Зеландия.

Нищо чудно, че първото нещо, за което се сеща, това е бягството. Ако днес на мен ми се наложеше да извърша нещо драстично, също щях да избера бягството.

— Бих могъл да поговоря с нейните родители — продължи той, — да им предложа да кося техните ливади до края на живота им, да им покажа какви добри препоръки имам и да накарам петдесет приятели да отидат при тях и да им обяснят какво чудесно момче съм.

Аз кимнах.

— Боже Господи, та нали майка й и баща й не са били нейни собственици!

— Във всеки случай не завинаги — казах аз. — Не дори и за секунда не са имали власт над живота й, ако искаш да знаеш какво мисля. Но те сигурно не са били на същото мнение.

— Бих могъл да я оставя да се пресели — продължи той. — Щях да й пиша писма, където и да е, и да продължа да ги пиша, докато порасна достатъчно, за да отида и да я взема при себе си.

— Би могло да се получи.

— Бих могъл да работя и да й изпращам пари, за да ми се обажда винаги, когато поиска. Бихме могли да измислим план по телефона и отново да се съберем.

Аз чаках.

— Спокойствие. Рано или късно, двамата ще бъдем самостоятелни хора и нито родителите, нито който и да е, би могъл да ни попречи да бъдем заедно.

Само за пет минути момчето имаше пет плана, различни от самоубийството, за да посрещне изпитанието, на което биха го подложили родителите на момичето. Това означаваше по един план всяка минута, Ако моят млад читател бе помислил поне един ден, дали нямаше да си даде сметка за същите възможности?

Ако горкото момче е висяло на въже, опънато над езеро, пълно с алигатори и въжето се бе скъсало, бих могъл да допусна, че възможностите му за избор са ограничени, но дори и в този случай смъртта никога не е напълно неизбежна. На мен ми се е случвало да плувам заедно с алигатори във Флорида; те не всички са човекоядни. Но дори и да са, ако не са гладни или ако са унесени, когато ти се озовеш наблизо, ти би паднал в езерото без особени последствия.

Пуснах самолетчето, то се издигна, установи се на определена височина, после прехвърли хълма и се загуби от погледа.

Човек може да умре веднъж в живота, мислех си аз, и как ми се искаше моят неразумен читател да е тук заедно с мен и Дики. Да се самоубиеш на шеснайсет години, това не говори, че си спечелил играта, за която си дошъл.

— И запомни добре, обърнах се аз мислено към него: Ако искаш да използваш моята книга, за да оправдаеш самоубийството, трябва да получиш писменото ми разрешение по препоръчана поща, преди да го извършиш. В противен случай не бих простил на никой читател, който забравя, че време-пространството е игра и се кланя толкова ниско на един свят на огледалата.

Аз се смълчах, замислен над избора, който е направил.

— Как ли се чувства човек, Дики? Да се самоубие, като се блъсне с кола, а после се изправя до премазаното си тяло край колелата и в този момент разбира: О, не! Та ние бихме могли да избягаме в Оукланд! Как съм могъл да бъда такъв глупак?

— Много е късно — каза той. — Според твоята теория, в такъв случай на човек му се налага да започне всичко от самото начало, отново да се роди като младенец, далеч по-безпомощен от всеки тийнейджър, да учи всичко отначало: да се учи да говори, да се учи да ходи, да се учи да брои, да ходи на детска градина, да върши онова, което му казват големите, защото той е малък, а те са големи…

Не сме длъжни да започнем всичко отново, помислих си аз, нищо не сме длъжни. Ние го правим отново, защото сме поискали така, защото решаваме да опитаме този път да постъпим както трябва, да поправим неразумното си действие.

За първи път, откакто сме се срещнали, момчето, което някога съм бил, изпита съчувствие към мъжа, който съм сега.

— Какви бяха последиците — каза тихо той, — от това, че си написал книга, която някой не е разбрал?

— Почувствах огромен товар, Дики, и все още го чувствам. Ще ми се да мога да поговоря с него, да чуя от него какви други възможности за избор е имал.

— Невъзможно. Той е мъртъв.

Кой знае, помислих си аз. Може пък, когато довърша следващата книга, да е пораснал и да може вече да чете.

Дики си тръгна, без да се сбогува. Когато с нас се случи нещо ужасно или не виждаме изход от ситуацията, в която сме попаднали, винаги е добре да чуем някой да ни каже „Всичко е наред“, дори ако ще това да е собственият ни вътрешен глас.

Всичко е наред — това е космическа истина, мислех си аз и чувствах как товарът ме напуска. Моят непознат самоубиец е имал да научи един урок, както всички нас. Всичко е наред. Ако нямаме какво да научим тук, нямаше да си правим труда да платим цената.

Загледах се към планините отвъд възвишението. Въздухът бе чист като диамант. Когато летим, ние не чувстваме разстоянието. Можем да отидем на всяко място на земята: в отдалечено селце, сред снежни и самотни планини, коралови острови, над грамадите на облаците. Това е космическият закон, който се открива на летците, за да бъде доказан в обикновения живот.

Време е да се събуждам, казах си аз, време е за преминаване в друг сън.

Докато се подготвях за преминаването, зърнах темето на Дики на възвишението. Той се приближи с малкото планерче в ръка.

— То полетя наистина, Ричард! Беше отишло много, много далеч надолу по склона! Ти наистина умееш да управляваш самолети! Как го правиш?

— Практикувал съм много — казах аз, като се опитвах да скрия зад скромността си това, че просто бях имал късмет.

— Името тайна ли е? — попита той, знаейки много добре, че не зная за какво име пита. Просто искаше да ме накара да му задам този въпрос.

— Кое име?

— Името на твоята религия.

— Тя няма име, Дики, и никога няма да има. А и не става дума за религия. Във всеки случай не и за организирана религия. Организираната религия, това е Бог в паяжинна мрежа, с Великия Паяк, поставен сред хиляди доктрини, ритуали и задължителни вярвания. Хората умират, омотани в такава паяжина. Никакви организации, ако обичаш!

Той ми се усмихна.

— Значи ти имаш една безименна, неорганизирана религия, така ли? Имаш си нещо, в което вярваш. Имаш… какво?

— Имам начин да откривам своята собствена истина, но още не съм я открил изцяло. Това е… това е експериментална лична философия и тя никога няма да има име. И ти знаеш защо.

Аз много добре знаех, че той не знае защо, но заслужаваше тази любезност от моя страна, да му дам правото сам да се досети.

— Защото названието означава един вид етикет — каза той, — а щом се появи етикетът, идеите изчезват и ние започваме да се покланяме на етикета и да заклеймяваме етикета и вместо да живеят с набор от идеи, хората започват да умират заради етикетите. Последното нещо, от което се нуждае светът, това е една нова религия.

Погледнах го.

— Съвсем вярно.

— Има ли някакъв символ твоята неназована експериментална индивидуална лична философия?

— Разбира се, че не. Символите са не по-малко лоши…

— Разбирам — каза той. — Но не мислиш ли, че ще бъде добре просто ей така, за удоволствие, да имаш един символ, който да олицетворява твоя начин на мислене, да ти напомня, че той няма име и никога няма да има? Това може би ще бъде и по-сигурно. Нещо, което не може да бъде изразено с думи, не би могло да се превърне в етикет.

— Умна идея — казах аз. — Важното обаче е как аз използвам онова, което зная, всяка минута в ежедневието си. По какъв начин го използвам в играта.

Той не се отказваше от въпроса.

— Ако имаше някакъв символ в съзнанието ти, какъв щеше да бъде той? Вероятно не звезда или полумесец, или пък кръст?

Засмях се.

— Не, Дики, няма да бъде кръст. Кръст, но без напречната кръстачка, не обичам кръстачки.

— Кръст без напречната кръстачка, това е числото едно.

— Позна — казах аз. — Едно в двоичната аритметика означава Не-Нищо, Е, вместо Не е. Едно е числото на Живота, независимо от сънищата. — Кръст без напречната кръстачка — това е главно I.

— Напомнянето на тази безименна пътека изразява моя индивидуален начин на мислене. То нищо не говори на никого, освен ако той ме попита и аз имам желание тъкмо в този момент да отговоря, каквото желание аз нямам, освен що се отнася до теб.

— Кръстът без напречника е и малко.

— За да ми напомня, че съществува изпитание в края на съня и то се заключава във въпроса: Доколко този път успя да изявиш любовта?

— Наистина — каза той. I е съвършеният символ.

— Никакви символи, никога — казах аз. — Не и в твоя живот.

— Разбира се, че не в моя живот — каза той. — Има само един живот.

Държейки планера, той седна на тревата на няколко инча от коляното ми.

— Трябва да взема едно решение, Ричард, и то скоро.

— Какво решение?

Той ме изгледа учуден, сякаш трябваше да зная, но после се примири… всъщност нямаше основание да мисли така.

— Трябва да взема решение да си отида — каза той. — Нужен ми е съвет.

В гласа му се прокрадна нещо, което ми напомни моя брат и това малко ме разтревожи.

Дики е един аспект на живота, толкова реален и толкова нереален, колкото всеки друг аспект на Ричард Бах, мислех си аз. И той не може да умре, както и аз. А и аз го обичам, ние се сближихме и се доверяваме един на друг, вече сме приятели и имаме толкова много неща да си кажем. Какви са тези приказки, че трябвало да си отиде?

— Не зная дали това се случва с всеки или не — каза той. — Но по отношение на нас двамата е дошло времето аз да реша дали да остана тук с теб, или да изчезна отново. Аз, заедно с цялото ти детство.

— Нима съм научил толкова малко — попитах аз, — че ти можеш бързо да го усвоиш и да си заминеш?

— Нима няма никакви последици от това, че си ме оставил заключен петдесет години? — отвърна той.

Почувствах се така, сякаш бе запратил камък по главата ми. Примигнах от удара, преди да разбера, че не се ръководи от чувство на отмъщение. Просто задаваше въпроса, изпробваше вероятностите.

— Напълно си прав — каза той. — Не съм усвоил всичко. Но съвсем добросъвестно изслушах всичко онова, което смяташ за истина — и той ми подаде самолетчето. — Благодаря ти, Ричард.

Дики не е брат ми, казах си. Как ли бих могъл да понеса чувствата, които изпитах, когато Боби умря?

— Никога не си споменавал за никакво решение да си отидеш — казах аз. — Ти си едно въображаемо дете, едно въображаемо мое Аз, ти не си реален. Как можеш да си отидеш!

— А ти си един въображаем възрастен — каза той, — казваш ми, че си една от моите бъдещи възможности. Аз ти се доверявам, вярвам ти, приемам, че може би си прав. Но ако промениш мнението си сега и започнеш да твърдиш, че всеки, който не е в тяло, включително и ти в момента, не е реален, значи нищо не съм разбрал от думите ти. Нима смяташ да започнеш отначало и да ме убеждаваш, че реално е онова, което виждам с очите си? Доста се съмнявам в това, Ричард, още повече, че не съм възрастен.

Когато сме съпричастни към някого, когато почувстваме неговите чувства със собственото си сърце, нас започва да ни свързва любов: към една кукла, към домашен любимец, към дете, с което сме се срещнали в съзнанието си. Когато това стане, какво може да разруши връзката, споена с любов?

— Съжалявам — казах аз. — Глупаво е да говоря това. Ако е време да вървиш, значи е време. Държах се като дете.

При тези думи той ме изгледа с любопитство и надигна глава, за да се увери, че не се шегувам.

— Сега, когато зная онова, което ти знаеш, мога да започна живот, толкова различен от твоя, че ти няма никога да се досетиш, че това съм аз, когато отново се срещнем лице в лице. Ще бъде много забавно.

— Да — казах аз. Настъпи дълго мълчание. — Както разбирам, за теб е време да поемеш по своя собствен път.

— Това се налага и заради теб — каза той. — През по-голямата част от живота си ти се опитваше да се отърсиш от детството си, то ти се струваше като излишен товар. Аз не ти позволих да го направиш. Не исках да умра в своята клетка и да те пусна да си вървиш. Но ти отвори вратата. Макар и малко късно, но отвори вратата.

Благодаря за дъжда в тази моя пустиня.

— Не си отивай — казах аз. — Нали сме приятели?

— Ричард, но ти си наистина на шейсет години! Нима не искаш да продължиш да усвояваш уроците на живота? Не искаш ли да се освободиш от излишния си товар? Твоето детство е един товар, който аз зная как да разтоваря!

— Аз съм какво? Наистина какво?

— Ти си близо шейсетгодишен. А аз съм на девет и ти си петдесет години напред в бъдещето ми. Ти си близо шейсет.

Дали тази негова усмивка бе заявка за независимост?

— Аз не вярвам в годините, знаеш това — нито в девет, нито в шейсет. Ние не сме създания, които се изграждат от времето…

Той ме наблюдаваше търпеливо, сякаш бях дете.

— Дики, кегли, шах, рапира, шпаги или саби, футбол, басейн или бягане — ти сам избираш изпитанията, ти сам избираш възрастта. Вземи деветнайсет години или двайсет и осем например. Четирийсет. Ще те пренеса във всяка възраст, в която повярваш и кълна се… хубаво ще те напердаша! Почти шейсет — какво означава това?

Той ме наблюдаваше, все още усмихнат. Това момче бе по-скоро мой приятел, а не дете. После нещо се промени в погледа му. Сякаш бе ударил неговият час. Той ми кимна в знак на благодарност и се върна към своето решение.

— Шейсет — каза той. — това е твърде напреднала възраст, за да влачиш със себе си едно детство, което едва си спомняш. Позволи ми да направя едно нещо за теб. Позволи ми да вдигна от тебе този товар. И ще си отидем един от друг.

Лесли остави книгата настрана: Няколко полезни начина да се избавим от болестите по градинските растения.

— За какво мислиш, скъпи? — попита тя. — Какво те тревожи?

Лежах до нея в леглото и гледах в тавана.

— Нищо. Просто мисля.

— О, добре.

Тя мълчаливо се върна към четивото си.

Реших да не споменавам за решението на Дики, преди да го обмисля добре, преди да прекарам още един час или десет часа, спомняйки си това странно приятелство, защо то значеше толкова много за мен, какво възможно бъдеще би могло да се осъществи, ако той бе решил да не си отива.

Както ми беше обещал, почувствах, че ми стана по-леко, когато детството престана да ме преследва. Колебанията, които продължаваха десетилетия наред, ме бяха напуснали, както и това мъчително усещане, че съм забравил нещо болезнено важно от предишния си живот като дете. С негова помощ бях преодолял онова време, смътният, далечен пейзаж от вчера най-сетне бе далеч от погледа ми.

— Бързо е усвоил всичко — каза Леели, както си четеше.

— Кой?

— Дики, Научил е всичко, което искаше от теб и си е отишъл?

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто предположих — каза тя. — Но трябва да съм скала, за да не доловя твоето излъчване на отчаяние от нещо незавършено.

Интересно би било някой ден да преживея едно приключение сам, да му дам време да отлежи, после да избера подходяща минута и да го разкажа на моята жена цялото от началото до края. Но това сигурно щеше да стане толкова, колкото и адът да се екове от лед.

— Е, добре, така е.

— Дали дойде, за да ти даде нещо, или за да отнесе нещо от теб?

Тя изрече тези думи така, сякаш вече знаеше отговора.

— Искаше да учи и беше приятно да му кажа, каквото зная. Вече разбра почти всичко, каквото съм разбрал и аз и има право да реши какво да прави с наученото. Аз съм част само от това негово възможно бъдеще.

— Ти не означаваш нищо повече за него — каза тя. Въпросът й се обърна на смирена констатация. — Липсва ли ти?

— Няма да е съвсем справедливо, ако кажа, че не означавам нищо повече — отвърнах аз. — Ще си спомням за него. Ще мисля за него.

Тя се усмихна на отношението ми.

— Трудно ли ти беше да го научиш да осмисля всяка страна на чувствата или и това усвои така бързо?

— О, Уки, престани! Аз наистина съм рационален и не мисля в скоро време да се променям. Но ако се променя, първо ти ще пострадаш от това. Сега ние сме в равновесие, ти и аз, на малките си везнички. Нали не искаш с пълна сила да се стоваря на твоята страна?

— Няма значение дали си рационален или се отдаваш на чувства — каза тя. — Решила съм, че ще остана с теб.

— Благодаря, скъпа.

Приближих до нея, изключих своята лампа, пъхнах ръка под възглавницата й и затворих очи за сън.

— Би било толкова студено без теб.

— Ти се учиш, нали?

— Не, скъпа — промълвих аз. — За първи път в живота си аз бях учителят, а не ученикът.

— М-хм.

Тя се върна към книгата си и продължи да чете, докато аз почти заспах.

— Когато го срещнеш следващия път, кажи на Дики, че и аз го обичам.

Тази нощ в три часа аз се събудих внезапно в тъмното и с широко отворени очи се загледах в мрака, спомнил си с два месеца закъснение: Дики помни детството, което аз съм забравил! Той помни всичко от първата минута!

Ние бяхме двата края на живота, стремейки се към центъра, който никой от нас не би могъл да намери сам. В часовете, които прекарахме заедно, помислих си аз, единственото, което трябваше да направя, е да го попитам! Той все още съхранява спомена за онова единствено приключение, което се явява ключът към всичко, в което вярвам, към онзи епизод, до който ми е необходимо да се докосна още веднъж, за да стана възрастен.

Той не може да си е отишъл!

Притворих очи, наложих се да се отпусна, представих си лицето му, ясно и светло, слях се с него.

След миг се озовах на един хълм, където горичката преминаваше в поляна и цяла галактика от сребристи цветя грееше наоколо ми. Долу в далечината се простираше океан, тъмен като небето, а към него водеше, блещукайки, една диамантена река. От другата страна, докъдето ми поглед стигаше, се простираше обширна равнина, обкръжена от хоризонти с хълмове и долини. Усамотен и тих, това бе самият Рай.

Знаех, че това е същият хълм, който познавах, но твърде променен. Къде преди съм виждал това място? Дики сигурно беше някъде наблизо.

Открих го на върха на една скала. Беше си все това неизменно момче и пускаше планера. Той политна, сякаш е някакъв малък летец, понесе се над зеленината, попадна във възходящ топъл поток в края на хълма и рязко се издигна към небето.

Гледката бе впечатляваща. Как успя да го постигне? Аз нямах търпение да гледам отстрани.

— Ти помниш моето детство! — казах аз без да поздравя. — Цялото, нали?

— Разбира се, че го помня — каза той. — Само защото ти си го изхвърлил, това не означава, че е изчезнало.

— Значи помниш и своето раждане!

Той през цялото време е знаел отговора, помислих си аз. Дики знае какво променя нашия чист дух от състояние на жива светлина в онова дете, което плаче, че никога не е искало тъкмо това в тъмното. Той помни връзката, която аз не можех да намеря и не можех дори да си представя.

— Нуждая се от този спомен — казах му. Той бе искрено изненадан.

— Не очаквах никога да попиташ за това.

Потърси нещо в джоба на ризата си и измъкна от там малка кристална, бледокехлибарена полусфера, колкото малък лимон.

— Това е нещо, което трае вечно — каза той. — Нищо не може да я отвори, освен твоето желание за познание — подаде ми я той. — Внимавай, че може да се счупи от докосването ти. Сигурен ли си, че искаш да узнаеш това?

Аз я поех от шепата му. Тя бе по-лека от яйчена черупка. А защо да не позная тайната на моя първи, изпълнен с мир полет през първия ми ден на тази земя, загърната в розови венчелистчета. И толкова нежна!

Едва докоснах крехката повърхност с върха на пръстите си и кристалът се разсипа в ръката ми. Часът преди моето рождение.

По онова време, спомням си, всичко изглеждаше толкова великолепно. Приключение! Романтика!

Отново да се срещна с приятелите си, да се хвърля в една последна битка с моите големи врагове. Този път те ще пълзят в краката ми! Най-лошото, което би могло да ми се случи — някоя и друга драскотина, ако забравя за момент кой съм и затворя очи пред тяхната въображаема реалност.

Но това едва ли ще се случи. Та аз помня! Никога няма да се повторят старите нещастия, когато забравях онова, което зная, борех се цял живот с фантоми, бивах стриван на прах, питах се в последния момент защо ли съм се родил.

Никога повече. Познанието ми е дало такава сила, че никой враг не може да се изправи насреща ми.

Животът във време-пространството — това е една игра, траеща колкото моментна снимка! Толкова съм находчив в тази игра, толкова съм неуязвим спрямо всякакви оръжия, толкова сигурно е познанието, което притежавам, че ще прелетя с усмивка през този обръч на дракони, които са ме изпепелявали толкова пъти преди. Отдъхнал, възстановен, въоръжен с неизказано разбиране за реалността за разлика от старите фикции, нима може нещо на земята да ме нарани?

Неустрашим — това не е точната дума… Това ще бъде едно УДОВОЛСТВИЕ!

Един последен живот във време-пространството, едно последно участие в играта, за да докажеш своята победа, не би могло да бъде особено трудно. Трябва да покажа. че съм усвоил завинаги спокойното изящество ни познанието, което е в основата на всеки истински триумф.

Запомни кои си, приятел, и никога недей да вярваш на онова, което ще те заобикаля — Тогава всичко ще бъде като ПАРЧЕ ТОРТА!

Въоръжен така, презрял всякакви дракони, аз скочих от ръба на бездната и всичко потъна в мрак.

Колко странно е да се родиш!

Само преди часове бях в безопасност, носех се в топлина и уют, а ето че сега губя контрол над съзнанието си, пълна катастрофа. Стотици ярки от страх смъртно-червени предупредителни сигнали: или ще дишаш, или ще умреш; или ще ядеш, или ще умреш; падането е смъртоносно; огънят е смъртоносен; водата е смъртоносна; в тъмното е пълно с врагове; кучето изглежда кротко, но яде бебета.

Никога не съм виждал толкова ярки сигнали за тревога. Сега съм беззащитен пред целия свят — У-ЯЗ-ВИМ, тоест безсилен и дори не мога да извикам членоразделно „Помощ!“

Един човек е близо до мен. Мамо, мразя да бъда такъв егоист, но моля те, бъди редом с мене, докато не минат всички тези опасности, докато не бъда въоръжен и брониран, докато стана поне на трийсет години, моля те.

А междувременно, кажи ми защо съм тук? Забравил съм… аз ли съм си избрал този живот или ти си го избрала и по каква смахната причина?

Тя знаеше отговорите на моите въпроси, но те излизаха като викове и думите „Спи, радост моя“, не са голяма утеха, когато навън е минус трийсет градуса, а аз започвам да треперя при шейсет и осем градуса над нулата. Единственият ми избор е да затворя очи, да изключа от външния свят и ла спя.

М в съня да се върна към меките абаносови склонове. без да надам, а просто да се нося. като светло глухарче по въздуха. Сънят ме връща отново у дома, аз отново съм умен, спомнил си своя език без думи, и тук всички сме и учители, и ученици едновременно, смисъл и цел на всичко.

— НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ! — казвам им. — Следващия път, когато започна да говоря, че един нов живот във време-постранството ще бъде удоволствие, трябва да ме хванете в мрежа и да не ме пускате! Нима не виждахте, че съм ПОЛУДЯЛ? Тук изведнъж те затискат с всякакви ограничения още на секундата, когато докоснеш Земята… ограничения в пространството, ограничения във времето: Аз съм отделен и различен от всички останали, окован във формата на ДРЕБНО създание с неугледно миниатюрно палячовско телце, по-малко от всичко друго наоколо, не мога да общувам, не мога да се върна, не мога дори да летя. а гравитацията е огромна, по-тежък съм от слон в смола, по-крехък съм от пеперуда, всичко навсякъде е лед и стомана, освен мама, и дори пелените ме ограничават като кинжал в гърлото, не зная правилата, вдигнали са се завесите на една игра, в която сам трябва да напиша собствената си роля с думи, които не познавам, и съзнание, което се опитва да накара устата ми да проговори, а тя не може да каже дори да ме пуснат оттук.

Време-пространството дори само на теория изглежда безумие… На практика то е лудост. Това, което за възрастните е минута, за мен е цял ден: кланк-кланк-кланк: всяка секунда се разпадат вселени и никой не забелязва, постоянно се разбиват милиони избори и се свеждат само до един — всички се оказват погребани в неизменното минало, за да се изправят пред едно бъдеще, за което всеки може да се досети.

Това е някаква игра, нали? Бях предупреден, че е нереална, но това е повече от нереално, то е немислимо: да превърна това инфантилно съчетание на тяло-съзнание в човек, който в най-добрия случай ще може малодушно да разсъждава за това кой е, а в най-лошия — да се превърна в сламчица сред водопада, която никога не ще се добере до някаква здрава почва под краката си и ще се носи по водата, питайки се какво е всичко това. Кой може да си спомни сред цялата тази шумотевица?

Беше безумие от моя страна да избера всичко това, но нали мога и да се върна назад? Най-лошото, което може да ми се случи, е ако имам късмет да ме изръфат кучетата и аз ще изляза от тази клетка и ще се върна у дома.

Когато се събудих, дори не си спомнях всичко това.

Бях наблюдател, току-що дошъл от духовния свят.

Тези, които виждах, също ме виждаха. Чудесно дете, казваха те на майка ми, дълбоко в душите си благодарни, че никога няма да бъдат отново на моята възраст. Щастливец! Погледнете тези големи очи… невинни, щастливи, спокойни.

Не е истина, не е истина, не е истина.

Водех най-голямата борба в живота си в онези първи часове и губех, ред по ред падаха моите позиции.

— Аз съм — заявявах на света. — Аз съм нероден, неумиращ, индивидуално проявление на вечния живот, избрал време-пространството за своя учебна и игрална площадка. Дошъл съм тук заради удоволствието да се срещна със старите си приятели, да предизвикам отново своите скъпи стари врагове…

Като удар в лицето с железен ботуш — такива бяха моите врагове. Нямаше нужда да използват думи, нямаха нужда от тях.

Каква болка! Добре дошъл във време-пространството, в тази Земя, която не предлага алтернативен избор.

Каквото виждаш, това е, приятел. Сега ти се струва много смътно, но колкото повече очите ти се приспособяват, толкова по-лошо става. Тук е мраз, тук е глад, тук е жажда, тук е твоето тяло, което е всичко, останало от теб.

Няма го вече всеобхватния вечен живот. Всичко, което стои между тебе и смъртта са двама смъртни, които почти не познаваш, двама смъртни, които не са съвсем сигурни, че желаят да бъдат твои родители.

— Но аз си спомням живота преди да дойда тук! Нямах нужда да дишам, нито да ям, нямах нужда от тяло, за да живея, н въпреки това бях жив! Аз съм избрал своите родители и те са ме избрали! Аз съм избрал това време!

Спомням си…

Всичко, което си спомняш, е сън! Отблясъци в празния ти детски ум. Покажи ни този живот, посочи ни го.

Не можеш ли? Опитай се! Забравил ли си къде е? Толкова скоро?

Опитай, дете… задръж дъх три минути, премини през ледовете за пет, заспи в снега за десет, напусни майка си за един ден. Опитай, а после ела и ни разкажи за Вечния Живот!

Мъглявото новородено съзнание кръжи и губи всяка минута по една битка. Няма време да мисли, времето е принадлежност на физическия свят. Светът води битката със собствени средства — няма нищо истинно, освен онова, което можеш да видиш с очите и да докоснеш с пръстите. Няма други доказателства, освен физическите, всичко останало е повод за насмешки.

Губя равновесие, притиснат съм до стената. Децата не знаят коя страна на сабята да хванат. Дори и най-тъпата от тези зли армии ме превъзхожда по численост и може да ме разкъса на парченца като малък метежник, преди още да прогледна.

Този свят е раняваш като остър камък. Наранен съм до кръв, а мама дори не знае, че водя борба на живот и смърт.

— Всичко е наред, милото ми, не плачи. Всичко е наред…

— Мамо! — безмълвно ридаех аз. — Помогни ми!

Човек може да говори не само с думи и майките понякога казват на децата си повече, отколкото знаят, когато децата им плачат.

Тя ме галеше но главата.

— Мъничкото ми. Драконите са повече от тебе и си служат с измама. Но ти имаш избор. Два избора. Първият: не обръщай внимание на техните лъжи. не се съобразявай с техните ограничения, детето ми. Затвори очи. въздигни духа си, спомни си кой си, отвъд това пространство, отвъд времето, нероден, неумиращ…

Аз се успокоих, отпуснах се.

— … и физическият свят ще издигне победно юмрук:

Ура. Мъртъв! Всички очи ще видят малкото ти телце бездиханно, всички пръсти ще усетят, че няма пулс и ще подпишат свидетелство, където ще нарекат твоята победа смърт.

Тя ме притисна до лицето си.

— Но имаш и друг избор: Да спечелиш като загубиш.

Преди да срутиш външните си стени, което трябва да се случи, ако решиш да останеш, изгради си едно вътрешно пространство, където твоята истина да бъде защитена.

Помни в себе си, че ти си вечният живот, избрал този свят за игрална площадка; помни, че светът, който познаваш, съществува с твое съгласие и за твое добро; помни, че твоята цел и твоята мисия е да излъчваш любов по собствения си очарователен начин в моментите, които считаш за най-драматични. Драконите са твои приятели!

Аз се вслушвах в майка ми и си спомнях, нейната жизнена призма отразяваше лъчите така, че веднага ме свързваше със светлината, от която идвах в това място на мрак и нападения преди зори.

Тя ме гледаше с широко отворени очи.

— Запомни ли истината добре? — попита тя шепнешком тайната помежду ни. — Създай кристал около центъра на твоето същество, огради го дебело и силно във време-пространството, излей една обвивка, която нищо да не може да разруши…

Но, майко, примигвах аз, слушах я и се чувствах изгубен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш…

— Така е — мълвеше тя. — Слушай твоите дракони. Аз съм закотвена във време-пространството също както и ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, баща ти също. И ти ще останеш сам. Предай се. Покори се. Позволи на стените ти да се сринат, нека станат на прах. Остави се светът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. не се съпротивлявай. Но някъде дълбоко в себе си запази истината, която си заключил и забравил, и един ден, може би след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш към тази истина и ще се смееш…

Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите само дни, след като бях роден, гледах как стените ми се взривяват н стават на прах пред приливите, надигнали се като сини планини: без избор, без въпроси, животът е мизерен, недостатъчен, несправедлив, безсмислен; ние сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме леминги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква цел и причина. Заповядайте на земята, глупаци.

— Хей! Уа! — възкликнах аз. — Та тук е чудесно!

Ето, така е по-добре, съскаха моите дракони и се скупчваха все по-близо. Животът е много по-лек, когато човек не се съпротивлява. Няма какво да си спомняш, трябва да учиш всичко от самото начало.

Очите ти не ни виждат — отвори ги сега.

Тялото ти е отпуснато — стегни го сега.

Съзнанието ти е толкова всеобхватно — свий го сега.

Душата ти е толкова спокойна — предай душата си сега.

Те говореха подред, без прекъсване.

Ти се намираш в дълбок сън. С всяка наша дума потъваш все но-дълбоко и но-дълбоко в шумния и неспокоен свят. Не се чуди, не си задавай въпроси.

Нещо таиш в душата си. Изкажи го и ще потъваш все по-дълбоко и все по-дълбоко…

— Благодаря — казах аз. — Толкова много има за узнаване!

Добре. Да. Смъртните хора обичат да учат и нашият дар за теб е, че ти винаги ще обичаш да учиш. Научи това:

Привидността е реалност. Онова, което виждаш, то е реално. Онова, което докосваш, то е реално. Онова, което чуваш, вкусваш, долавяш с обонянието си, то е реално. Онова, което мислиш, не е реално. Онова, на което се надяваш, то не съществува. Проверка Номер Едно: Какво е реалност?

— Привидността е реалност — казах аз.

Добре. Отличен ученик. Спи дълбоко. Имаш толкова много да учиш:

Реалността се променя с времето.

Атомите изграждат живота, владеят живота, прекратяват живота.

Съдбата е шанс.

Някои хора имат късмет, а други нямат.

Да живееш, означава да печелиш, да придобиваш, да бъдеш някой; да умреш, означава да загубиш, да изчезнеш, да станеш никой.

Проверка Номер Две, сега ще бъде малко по-трудно: Какво променя реалността?

— Времето — казах аз. — И пространството.

Времето е отговорът, защо споменаваш и пространството?

— Защото реалността е различна на различните места.

Много добре! …Времето е отговорът, но и пространството също е верен отговор. Започваш ла разбираш!

Мислиш творчески. Разбираш ли какво е творчеството? — Да. Нищо не съществува, преди да бъде сътворено във физическия свят. в пространството и времето. Преди да бъде сътворено, то е нереално. След като бъде унищожено, пак става нереално. Всичко се създава, всичко се руши. Само въпрос на време.

Какво има отвъд пространството?

— Нищо.

Какво има отвъд времето?

— Нищо.

Майка ти ще те научи да ходиш. Защо винаги ще преминаваш през врати, а никога през стени?

— Стените са граници. Никой не преминава през стените, защото стените са непробиваеми и аз не мога да преминавам през непробиваеми стени без да загина. Мама и татко не преминават през стените, а те са големи и силни. Никой не е толкова могъщ, че да надскочи границите на пространството и времето, най-малко аз.

Добре. Всичко си има своите граници. Средствата за живот са ограничени. Ограничена е храната, въздухът, водата, подслона, идеите. Колкото повече ползваш ти, толкова по-малко има за останалите. Другите са по-възрастни, по-силни и по-мъдри от теб, те са дошли тук преди теб и имат старшинство. Ето защо, запомни:

Хората рядко забелязват децата, а когато ги забележат, те едва ли са готови да ги изслушат. Децата никога не трябва да дразнят по-възрастните.

Децата не умеят да мислят, а когато го правят, мисленето им е толкова рудиментарно и неправилно, че умът им прилича на пуст чакъл без нито една златна песъчинка. Детето не може дори да си представи нещо ново. различно или значително.

Стои си на мястото. Винаги се съобразявай: Какво ше кажат хората? Не ядосвай никого, защото си толкова крехък, като паяжина, че в първите години на живота си дори и децата ще могат да те убият с голи ръце.

Насилието е власт.

Гневът е единственото предупреждение.

Страхът няма да те спаси.

Проверка: Кой е светът, който е бил и ще бъде винаги?

— Светът, който виждам с очите си.

Откъде си дошъл?

— Идвам от никъде и съм се отправил за никъде. Нищо няма смисъл.

Чудесно! Произходът е въпрос на късмет. Тялото е механизъм; състои се от въглерод, водород, кислород, храни се с органична храна. Тялото управлява съзнанието, съзнанието е произволен електрически заряд, който протича през мозъка.

Съществува една физическа реалност, която не се нуждае от твоето съгласие, за да съществува. Тя съществува откъснато от твоето съзнание и от твоя живот. Мислите ти оказват нулево въздействие върху реалността на физическия свят. Извън физическа реалност не съществува.

Ако не приемеш тези идеи, ще умреш. Други въпроси?

— Искам да уча още.

Светът и без теб си има достатъчно проблеми. Никой не го интересува кой си и какво мислиш. Всяка важна идея вече е позната, всяка значима книга е вече написана, всяко откритие е направено, всички песни са изпети, филмите са създадени, разговорите проведени. Всеки значителен живот е вече изживян. Ти нямаш никакво значение и никога няма да имаш.

Проверка: Кой се интересува от теб?

— Аз се интересувам от мен самия!

Грешка. Да повторим: Кой се интересува от теб?

— Никой не се интересува от мен, а да се интересуваш от себе си е егоистично. На тази планета живеят билиони хора, аз съм дошъл тук без ла бъда поканен и останалите ще ме оставят ла си живея, ако бъда тих, покорен и не ям много. Най-вече трябва да бъда тих.

Правилно. Всеки е нещо отделно от всички останали. Познанието се предава посредством думите и числата. Нищо не можеш да узнаеш сам, ако някой не те научи. Всички по-възрастни са по-умни от тебе. Всеки, който е по-голям, е по-силен.

Стойностите се преценяват обективно чрез определения като лош-по-лош-най-лош и добър-по-добър-найдобър. Съществува Добро и Зло, съществува Редно и Нередно. Доброто и Редното заслужават живот. Злото и Нередното заслужават смърт.

Ти не живееш за себе си, а за да се харесваш на другите и да им служиш.

Много са народите и езиците на света. Ти си се родил сред най-добрата нация, нейният език е най-добрият език, нейната политическа система е най-добрата система, нейната армия е най-добрата армия. Трябва да се подчиняваш на диктата на твоята страна, на всяко ниво на властта, да се бориш и да умреш за своя народ, той винаги да бъде за теб Номер Едно.

Който е послушен, печели, който е непослушен, губи.

— Но нали всички умират, значи и добрите в края на краищата са губещи?

Добрите хора наистина умират, но те отиват на небето и са щастливи.

— Но нали небето не може да се види с очи, а нищо, което не може да се види, не съществува! Сами го казахте!

Небето е лъжа, за да прикрие истината, че смъртта е провал на всичко. Вярвай в тази лъжа.

Справедливост е, когато умре лош човек, трагедия е, когато умре добър човек, смъртта е край на живота.

Не всичко има своя отговор. Вселената е непознаваема. В нея няма никакъв смисъл.

— Но как е възможно това?

Това е истината. Това е реалността.

— Разбира се.

Само десет часа, прекарани на тази планета, и бях разоръжен, ключът, който бях намерил с цената на хиляди животи, бе заровен толкова дълбоко под наложените масови представи за сигурност, заключаващи се в това, което е известно на всички: животът е нелепа случайност, която продължава докато не му се изплъзнем и умрем.

Но някъде дълбоко в подсъзнанието ми остана друга истина: Светът действително не се нуждае от един глупак повече. Защо отново реших да играя ролята на Иванчо Глупака, какво мога да получа от безкрайната хипнотична илюзия, че човек може да се доверява само на очите си? Защо да отричам всичко, което зная? Аз израствам като всяко друго дете на планетата, поглъщам наготово всичко, което светът ми предлага и не след дълго ще бъде вече късно да си спомня. А помня ли сега, в този момент? Защо изобщо съм се появил тук?

Битката е завършена. Детето спи.

Онова, което си научил, преди да се родиш, не е изгубено. Гласът му бе тих като ветреца на хълма.

— Само е останало скрито, докато преминеш изпитанията, докато дойде време да си спомниш. Със сигурност, когато пожелаеш, можеш да намериш великолепен и чудесен начин да го откриеш отново.

Седнах до него на заравнената скала, със свити до брадичката колене и се опитвах да разбера какво се беше променило в него.

Гледах Дики в очите почти цяла минута и се питах как съм могъл да зная толкова много, когато съм бил на неговата възраст. Бях умно момче наистина, но също така имаше още много неща да науча, не бях чак толкова умен.

И накрая, бавно като охлюв, стигнах до истината.

Дики също ме гледаше в очите, без дори да мигне, четейки мислите ми и бавничко в ъгълчето на устните му се прокрадна усмивка.

— Позволи ми да отгатна — казах му аз. — Ти през цялото време си знаел всичко, което ти казвах, нали? Искал си аз да си спомня всичко, което зная, не заради теб, а заради себе си. През всички тези месеци всяка минута с теб е била изпитание.

Той нито потвърди, нито отрече думите ми.

— Пай?

След известно време кимна веднъж, като едва помръдна глава.

— Доналд Шимода?

Едва забележимо кимване.

— Чайката Джонатан.

Леката усмивка се запази, едва доловимо кимване, очи, вперени безмълвно в моите.

Внезапно ми мина една ужасна мисъл, но не можах да се въздържа да не я задам на глас.

— Дики, да не би ти да си Шифърд, който бе написал книгата, която ми даде да подпиша, и в която се казваше, че най-сигурно е да имаш пари в банката?

Той се усмихна по-широко.

Аз се хванах за косите. Не знаех да се смея ли, да плача ли.

— Боже мой, момче! Нима не разбираш какво си направил? Но това е измама!

Той явно се наслаждаваше на гледката, криейки се зад маската на детето, което някога съм бил.

— Нима е възможно животът да измами някой, който има такива мощни техники? — каза той — Нима е възможно животът да предложи половинчати отговори на човек, който е издържал на изпитанията? Важното е да си спомниш!

Трябваше да се досетя, помислих си. Кога ще се науча да бъда подготвен дори и за нещата, които ми се струват напълно невъзможни?

— Ако си искал да узнаеш онова, което си мисля, че знам — казах аз, — не мислиш ли, че можеше просто да ме попиташ?

Той насмешливо ме погледна.

— И да получа запълнена анкета в три копия, да изслушам онова, което знаеш, прокарано през вътрешна цензура, така че да се блъсна със скорост деветдесет мили в стената? Ние не се нуждаем от твоите предупредителни ултиматуми, Ричард, искаме да знаем твоята истина! Ние не…

— ЗАЩО? Аз не съм чайка, по-бърза от мисълта, аз не съм Спасителят на света, не съм безплътно многоизмерно алтернативно създание на бъдещето, което знае всички отговори! Защо толкова се интересувате от мен?

— Какво чудно има в това, Ричард? Ти не си някакъв изгнаник на запустяла планета. Мислиш си, че не си имал шанса да се срещнеш със своите алтернативни личности от други измерения, за да се учиш от тях? Ние сме! Ги — това сме ние!

Той замълча, търсейки думи, които да разбера.

— Ти си избрал нас за свои учители? Ние също сме те избрани. Ти се стремиш към познание? Ние също се стремим. Смяташ, че съществуваме в твоя живот, защото ни обичаш? Не разбираш ли? Ние също те обичаме!

Аз едва се задържах за скалата. Защо ни е толкова трудно да проумеем, че онези, които обичаме, също ни обичат?

— Ти никога не си ме напускал, така ли? — попитах най-сетне аз. — Променял си образа си, понякога си ставал невидим, но си бил с мен през цялото време. Дори и през най-тежките ми моменти — развода, банкрута, провала и смъртта?

— Особено през най-тежките ти моменти.

Как съм могъл да бъда толкова непроникновен? Дори и в най-тежките дни на моя живот никога не ме е напускало това безмълвно, успокояващо напомняне: Всичко, което се случва с теб, си има определена причина, която те е накарала да го избереш. Дръж се, Ричард, преживей всичко по най-добрия начин, който познаваш, и съвсем скоро ще разбереш какъв е бил неговият смисъл. Кой би се осмелил да каже нещо подобно, кой би се осмелил да ни напомни това, освен нашите вътрешни учители, които се съхраняват невъзмутими сред илюзиите?

След месеци, през които ме бе изпитвал с въпросите си, Дики нямаше вече какво да пита. Моят изпит мълчаливо завърши с тези последни думи: — Дики — попитах го аз, — ти си капитанът на онзи космически кораб, който ме чака, за да ме понесе към дома?

Най-нежна усмивка.

— Грешиш — промълви той. — Капитанът си ти.

Екипажът, който приемаме на своя вътрешен кораб, това са навигатори и стрелочници, кормчии и съветници и те остават наши приятели за цял живот. Срещаме ги в момента, когато сме готови или ни е потребно да ги срещнем, в момента, в който се осмелим да си представим, че съществуват и да се обърнем за помощ към тях.

Съмнявам се дали съм се разделил завинаги с Чайката Джонатан или с Доналд Шимода, с Пай или Шифърд, макар че нямам представа какво ми готвят за поредния изпит, който може да бъде след половин минута или след стотици векове. Не искам и да питам.

Зная със сигурност, че не съм се разделил с Дики завинаги. Той и сега гледа през моите очи и вижда своето минало и бъдеще да примигва, превръщайки се в думи на екрана на моя компютър.

Онова момче, което искаше всичко да знае, е намерило своя дом, знам това. Затворникът, когото бях поставил в килия, сега живее на открито, с бодър дух и блика от въпроси:

Ричард, кой си ти според теб?

Кой ще бъдеш следващия момент?

Кои ценности избираш за свои пътеводни звезди и кои просто отминаваш?

Какво правиш тук, Капитане, какво би искал да направиш и защо не го правиш в момента?

Кажи ми какво си научил за любовта.

Ние очакваме през всичките си години да открием някой, който да ни разбира, някой, който да ни приема, някой с вълшебна сила, който може да разтопи и камък, за да го превърне в светлина, който може да ни направи щастливи, въпреки всички изпитания, който може да се опълчи срещу нашите дракони в нощта, който може да ни преобрази в онази душа, която искаме да бъдем. Едва вчера аз разбрах, че този чудотворен Някой е лицето, което виждаме в огледалото: Той — това сме ние и нашите самозвани маски.

След всичките тези години, ето че най-сетне се срещаме.

Само си представете това.