Бялата роза

Глава 11

Кармелита беше идвала два пъти. Джошуа Карвър още не се беше върнал в Санта Фе и отчаянието на Сабрина нарастваше. Клейтън й разрешаваше да излиза от стаята си само за вечеря, като лично я придружаваше до долния етаж, а после я връщаше горе и заключваше вратата. Беше й разяснил, че задържането й в „затвора“ ще продължи, докато тя не се вразуми и не покаже желание да се държи по начин, подобаващ на една съпруга.

В отговор Сабрина само бе свила рамене. До този момент тя не му бе продумала нито дума и нямаше намерение да променя държанието си към него.

Измина една седмица, после десет дни, после още две седмици. Вече беше настъпил октомври, пети или шести. Сабрина не беше сигурна дали не беше изгубила ориентация за дните от монотонния начин на живот, който водеше. Кармелита щеше да дойде тази нощ или най-късно утре сутринта.

Сабрина беше решила да не чака повече Джошуа Карвър, ако все още не се беше завърнал. Заедно с Кармелита бяха съставили план за бягството, който, ако не беше съвсем безопасен, поне предлагаше разумна надежда за успех. Беше план, който държаха в пълна готовност, изчаквайки единствено завръщането на Карвър, но с или без водач, Сабрина настояваше да се възползва от плана, докато все още можеше.

Беше отчаяна, дръзка идея да тръгне сама в една толкова непозната местност, населена с враждебни индианци, а освен това наближаваше и зимата. Но днес тя беше чула слугите да говорят в двора и думите им я изплашиха много, твърде много, за да рискува да остане тук повече. Както изглеждаше, Клейтън вече беше казал на съседите им в Санта Фе, че съпругата му е болна от треска, поради което е на легло през по-голямата част от деня, и разбира се, не може да излиза от къщата. Тъй като Сабрина нямаше толкова близки приятели в Санта Фе, които биха пожелали да я посетят и да рискуват евентуална зараза, една треска представляваше идеално извинение.

Сабрина стоеше до прозореца и неспокойно се взираше, като се молеше Кармелита да дойде, докато слънцето е все още високо в безоблачното небе. Кой би заподозрял нещо нередно, ако сеньора Лоуъл се окажеше победена от тази страшна, непозната треска? А после нищо не можеше да попречи на Клейтън и Гарвис Треймор. Тя не беше сигурна, че тази идея беше хрумнала на съпруга й. А ако беше негова, дали щеше да се спре пред такова злодейство, като убийството на собствената си съпруга? Но доколкото познаваше Гарвис Треймор, идеята скоро щеше да му дойде наум.

Едно почукване я накара да подскочи виновно и пребледняла, тя се обърна към вратата.

— Сеньора Лоуъл?

Беше Мария и Сабрина се отпусна.

— Да, Мария?

— Сеньор Лоуъл излезе. Нареди ми да ви донеса вечерята в стаята.

Сабрина се усмихна леко и отключи вратата от своята страна, за да може прислужничката да влезе. Добре, че Клейтън не се беше сетил да я принуди да се предаде, като я държи гладна. За това поне трябваше да бъде благодарна. Съмняваше се дали нейният пастрок щеше да бъде толкова великодушен към един неприятел.

— Благодаря ти, Мария. Изглежда много апетитно.

Жената кимна с глава и постави подноса на масата.

— Съжалявам, сеньора. Мога да ви пусна да слезете долу, но… — тя сви неловко рамене, поглеждайки нервно надолу към коридора — но там има двама мъже, които пазят по заповед на сеньор Лоуъл. Мисля, че е по-добре да останете тук.

— Двама мъже?

— Двама гринго — прислужничката направи гримаса и се прекръсти.

Кръвта на Сабрина се смрази. Бригс и Сампсън, разбира се. — Очевидно те съвсем не бяха мъртви, както я беше уверявал Клейтън.

— Благодаря ти, Мария.

Сабрина потрепери, затвори вратата и внимателно я заключи, а после избута тежкото бюро и залости вратата с него. Бригс и Сампсън — също като нечестивите Фурии от митологията — като че ли я преследваха неумолимо, винаги на една крачка зад гърба й. Без значение колко бързо или колко далече тичаше, тя никога не можеше да се освободи от тях.

Стига! Спри да мислиш по този начин! Ти ще се освободиш от тях! Те са едни обикновени смъртни, не по-различни от нея… от нейния любим Дейн, който беше повален така бързо от пушката на Бригс. Но всичко това бе минало и нейното щастие не можеше да се върне. Засега трябваше да бъде щастлива, че всичко работеше в нейна полза. И щеше да успее, закле се тържествено тя. Никога повече нямаше да се доверява на съдбата или на някой мъж. Отсега нататък щеше да разчита само на себе си и на никой друг.

Беше спала час или два, когато се събуди от удар на малко камъче по стената, близо до прозореца. Кармелита! — помисли си сънливо тя. Беше късно. Беше заспала, без да се съблича.

— Кармелита? — прошепна тя, като отвори прозореца.

— Si, Senora. Побързайте!

Сабрина отвори целия прозорец и като погледна недоумяващо към младото момиче, което стоеше долу, попита:

— Да бързам? Защо?

— Двамата мъже, сеньора. Струва ми се, че възнамеряват да ви причинят нещо лошо. Жуан дойде вкъщи и ми го каза — тя махна нетърпеливо с ръка, а пълната луна огря пребледнялото й лице. — Бързайте, Сеньора! Те вече се качват по стълбите!

Сабрина замръзна на мястото си.

— Бързо, сеньора, бързо!

Отчаянието, което се долавяше в тона на Кармелита, изтръгна Сабрина от вцепенението, в което се намираше, тя се надвеси над отворения прозорец и се втренчи в празното пространство. Ако се опиташе да скочи, имаше опасност да си счупи врата и да спести усилията на Бригс и Сампсън. Тя направи знак на обезумялото от страх момиче и се дръпна от прозореца. Отиде до леглото и взе одеялото и копринената покривка, която покриваше леглото. Хвърли одеялото през прозореца, тъй като си спомни, че то щеше да й потрябва. Отдавна беше планирала да използва покривката като въже, само дето планът, който беше направила, не включваше такова паническо бързане. С треперещи от бързане и страх ръце, тя направи един двоен възел, очаквайки всеки момент да чуе тежките стъпки на ботуши по коридора.

Ключалката нямаше да издържи напора на силните тела на двамата мъже, нито пък бюрото, макар че беше масивно. Погледът й се спря на чекмеджето, в което държеше парите си. Беше изминало доста време, откакто бе дала спестяванията си на Кармелита, за да ги пази, но щеше да има нужда и от тези тук, особено ако й се наложеше да вземе дилижанса. Те искаха да се плати предварително в брой, а ако се нуждаеше от стая, от храна… Тя дръпна трескаво малкото чекмедже на бюрото, за да вземе това, което бе останало, после затърси пипнешком бижутата си, които не бяха достатъчно скъпи, за да се пазят в банката, но можеха да я спасят от глад някой ден.

Тогава тя ги чу — потайни, тихи стъпки, които се изкачваха по стълбището. Мушна парите и бижутата в корсажа на блузата си — благодари на Бога, че беше заспала облечена в костюма си за езда — и изтича към отворения прозорец. „Не поглеждай надолу, заповяда на себе си тя, когато провеси краката си през перваза на прозореца. Само се премести напред!“

Кармелита се измъкна от сенките с големия дорест кон на Сабрина. Не беше Сънденс, но беше хубаво животно, положително най-доброто, което тя можеше да осигури. Сабрина прошепна благодарствени слова и забързаха към камъка, от който се качваха на конете. След като двете жени яхнаха коня, един слуга — Жуан може би? — вдигна резето, отвори портата и Сабрина пришпори коня по тъмните пусти улици. Имаше нещо положително, което бе постигнала при задържането й в плен у дома на Клейтън Лоуъл, и то бе, че накрая бе започнала да разбира малко испански. Колко бързо започваш да разбираш, когато знаеш, че животът ти зависи от това, мислеше си тя с горчива ирония.

— Оттук, сеньора.

Кармелита водеше Сабрина по страничните улици и те бързо стигнаха до площада в центъра на Санта Фе, където вековната сграда на Двореца на губернатора все още пазеше северната му страна. После продължиха надолу по други тъмни странични улици. Не след дълго, Кармелита направи знак на Сабрина да спре.

— Това е моят дом, сеньора. Ще останете ли при нас?

Сабрина поклати глава с благодарност, тъй като осъзнаваше много добре рисковете, които Кармелита вече бе поела.

— Клейтън може да ме потърси тук, Кармелита. Знам, че ще претърси целия Санта Фе. Трябва да напусна града.

Прислужничката замълча за миг, после кимна с глава, изразявайки съгласието си.

— Братята ми не се страхуват от него — опита се още веднъж да я убеди тя, пренебрегвайки собствения си страх.

Сабрина се засмя и поклати глава.

— Не?! Тогава трябва да се страхуват. Онези мъже в къщата, Кармелита, са същите, за които питах преди една седмица — това са мъжете, които убиха моя… първия ми съпруг. А беше човек, който не се оставяше да бъде победен лесно — тя дръпна поводите по-високо над врата на коня, потрепервайки лико от студения нощен въздух. — Донеси ми нещата. Ще трябва да вървя. Не искам да рискувам да бъда хваната в твоята къща.

— Влезте да се постоплите, сеньора. Братята ми ще натоварят коня. Трябва да вземете едно от техните serapes. То ще ви топли, а също така и ще ви прикрива.

След по-малко от петнадесет минути Сабрина се отправи с коня си към площада, търсейки пътя, който водеше на запад от града. Братята на Кармелита бяха заредили пушката й и й показаха набързо как да стреля и да я зарежда сама, после бяха добавили още храна към нейните оскъдни провизии и като я прегърнаха, й пожелаха на добър път. Бяха й предложили да я придружат поне докато излезе от града, но Сабрина се възпротиви. Беше й достатъчно, че кръвта на Дейн тежеше на съвестта й. Не искаше да рискува и техния живот.

Улицата зад площада беше широка и пуста, добре осветена от лунната светлина там, където газените лампи светеха и тя подкара коня в лек галон. Беше избрала този път, защото мислеше, че той е най-малко подозрителен, за да тръгнат да я преследват по него. На север и изток пътищата водеха за Таос и Моура, които в края на краищата водеха до Денвър. На юг лежеше Албакърки — едно малко селище, но все пак в него живееха хора. Щеше да тръгне в посока към селото, но не тази нощ. Тази нощ щеше да язди право на запад, за да изглежда така, сякаш беше тръгнала да търси дългата пустиня, която минаваше през Калифорния. Тази маневра сигурно нямаше да може да заблуди Клейтън и да го забави повече от ден-два, но за нея това беше твърде ценно време. Спирката на трансконтиненталния пощенски дилижанс в Бъгърфийлдс беше дори още по на юг от Албакърки. Това беше спирката, от която тя щеше да се опита да вземе дилижанса, ако, разбира се, успееше да се измъкне от скорпионите, гърмящите змии, отровните гущери на пустинята, както и от Клейтън, Бригс и Сампсън, които яздеха подир нея. „И не забравяй индианците“, отбеляза тя, като въздъхна безпомощно, взирайки се право пред себе си в притъмнялата местност, където къщите се срещаха все по-рядко и накрая останаха зад нея.

От кое ли племе щяха да бъдат индианците? Може би команчи, но техните територии бяха на североизток. Какво беше казал Дейн онзи ден, когато й беше начертал груба карта в сухата спечена пръст на равнината, близо до Денвър. Може би юти? Или кипва? О да, и апахи. Тя потрепери леко, което я изненада. Вече се страхуваше малко от индианците, след като беше прекарала известно време в селището на чейените. Но апахите… Дори Дейн бе направил гримаса, когато произнесе името им. Трябва да са хищници и грабители, каквито бяха команчите, а може би и по-лоши.

„Е, добре, Сабрина Уелс,“ каза си тя, като съзнателно взе решение да изостави другите си две презимена. За едното би искала да претендира, но чувстваше, че нямаше повече право на това, а колкото до другото — Клейтън — разболяваше се само като си помислеше за него. „Несъмнено ти си много, много далеч от Филаделфия.“

Изглеждаше така, като че ли в къщата имаше пожар. Толкова много свещи горяха вътре, че Клейтън се усмихна зловещо, когато портата се отвори, за да влезе. Беше се свършило, бяха го направили. И въпреки че беше решил да чака до сутринта, той предположи, че някой от слугите е намерил Сабрина умряла и е вдигнал тревогата. Той слезе сковано от коня, опитвайки се да прикрие усмивката, която извиваше устните му. Не трябваше да изглежда прекалено доволен, когато Мария или някой друг дойдеше тичешком да му каже, че бедната сеньора е мъртва.

— Бригс! — усмивката му увехна бързо и Клейтън се втренчи в двамата мъже, които тичаха към него. — Какво, по дяволите, правите още тук?

Той хвърли сърдито юздите на коня и след като изпръхтя, животното се отдалечи.

— Момичето е изчезнало! — каза намръщено Бригс, като отстрани с гневен жест полепналата по панталоните му слама. — От два часа претърсваме къщата от горе до долу, но не можем да я намерим. Трябва да е отишла в града.

Клейтън остана загледан втренчено за един миг, после изрева от гняв и възмущение:

— Какво?! Ти, нескопосан идиот такъв! Едно беззащитно момиче и двамата, ти и Сампсън…

— Млъкни, за Бога. Искаш съседите ти да започнат да задават въпроси ли? — изсъска Бригс и Клейтън възвърна донякъде самообладанието си, като продължи да ругае гневно, но с по-тих глас. — Излязла е през прозореца — кой знае кога? Вратата беше заключена отвътре, така че ние помислихме, че трябва да се крие тук някъде.

— А какво правихте ти и Сампсън, докато скъпата ми съпруга се е катерила по прозорците и е скачала от покривите? Наслаждавали сте се на най-хубавото ми шампанско?

Лицето на Бригс почервеня.

— Може би ни е чула, докато вървяхме по коридора, кой знае? Беше заключила отвътре проклетата врата и беше сложила бюрото пред нея като барикада. Мислехме, че е заспала и действахме внимателно, за да не я събудим. Отне ни половин час, докато влезем в проклетата стая.

Клейтън само се намръщи отново и тръгна към къщата. Слугите се притискаха един към друг, като изплашени овце. Дузина черни като въглени очи, изразяващи панически страх, го наблюдаваха, когато влезе.

— Някой от вас виждал ли е жена ми?

Настана пълно мълчание. Очите проблясваха тревожно и групата се сви като жив организъм, притискайки се по-плътно един до друг.

— Дяволите да ви вземат! — избухна той, удряйки с камшика си по масата. Плющеше като пушечен изстрел и една от по-младите жени започна да хленчи.

— Попитах кой е видял Сабрина Лоуъл да напуска къщата?

Бригс и Сампсън се разхождаха с арогантността на побойници, чийто водач се беше завърнал. Бригс седна с лице към облегалката на един от чудесните, изработени с ръчна резба столове от тъмно дърво и започна да наблюдава слугите, като чистеше зъбите си с върха на ножа си.

— Мария каза, че й дала да вечеря.

Клейтън се обърна към мексиканката, която пребледня и поклати черната си глава.

— Занесох само подноса с храната в стаята, както наредихте вие, сеньор! Поставих го на масата и излязох.

Той се намръщи отново, вбесен и безпомощен да излее гнева си върху единствения човек, на когото искаше — Сабрина! Дявол да го вземе това момиче! Къде ли, по дяволите, беше тя сега?

— Цяла къща пълна със слуги и никой да не е чул или видял нещо? Поразително! Наистина удивително! — той издигна заплашително камшика си и пристъпи напред. — Може би това ще освежи нечия памет!

Жените започнаха да хленчат, но групата се размърда и няколко мъже излязоха напред.

— Пуснете камшика, сеньор Лоуъл! — черните очи на Жуан светнаха предупредително, докато местеше погледа си от Клейтън към Бригс и Сампсън и обратно. — Вие се гаврите с нашите жени и деца, но това е за последен път, сеньор.

Лицето на Клейтън стана аленочервено, но вдигнатата ръка, която държеше камшика, трепна и започна бавно да се спуска.

— Как смееш да ми говориш по този начин?!

Черните очи на Жуан не трепнаха и Клейтън извърна глава, като чу кикотенето на Бригс. Той вече бе чувал за перверзните наклонности на работодателя си. Санта Фе беше малък град — даже прекалено малък.

— Млъквай, Бригс! — Клейтън изгледа намръщено главореза, при което той се усмихна леко и сви рамене. Нуждаеше се от Бритс и Сампсън, за да намерят и да му върнат момичето. Ако искаше можеше да си позволи да се смее високо, и Лоуъл не можеше да направи нищо, за да го спре.

Клейтън отново се обърна ядосано към слугите и като махна с ръка, заповяда:

— Махайте се! Всички до един! Не искам да гледам повече проклетите ви физиономии! — достави му удоволствие да види как повечето от слугите хукнаха стремително към вратата, като чели Свети Петър току-що ги бе освободил от ада. Вероятно повече от половината от тях щяха да гладуват, преди да си намерят друга работа. Е, прав им път! Коварни, подли негодници! Гледаше ги как се отдалечават бързо, изпълнени със страх. Той пое дълбоко въздух и постепенно си възвърна самообладанието. Не го беше грижа дали някой знаеше за неговите наклонности към малки, подрастващи девойчета? Самите Бригс и Сампсън също не бяха светци.

— Вървете да оседлаете конете си! — заповяда той. — Ще накараме Джошуа Карвър да хване тази кучка и да я върне вкъщи.

Но Клейтън беше забравил колко късно бе станало. Той чака дълго пред къщата на Джошуа Карвър, докато вътре прислужничката се бореше с фенера и робата си. Накрая вратата започна да се отваря, той пристъпи напред и я блъсна нетърпеливо.

— Искам да видя Карвър! Веднага! — изръмжа той и за да подчертае думите си, плесна по високите си ботуши за езда с камшика.

Жената се ококори и като стисна здраво яката на робата си, поклати глава.

— Той спи, сеньор. Преди малко се завърна от дълго пътуване и аз не смея…

— Трябва да посмееш! — гневно изрева Клейтън и жената побягна към стълбите. — Ще посмееш! Дявол да те вземе! Нямам намерение да чакам цяла нощ като някой разсилен!

В този миг Джошуа Карвър се появи горе на стълбището и като погледна надолу, извика нещо на прислужничката. После направи крачка напред, присви очи, и разпозна мъжете, които стояха на входа. Той вдигна с безразличие пушката, която държеше в ръка, и я насочи към бедрото на единия от тях.

— Джентълмени? — кимна лениво с глава той вместо поздрав и направи знак на изплашената мексиканка да се прибере в стаята си. — Искате да ме видите?

Клейтън се намръщи от поведението на мъжа, почувства се неудобно под дулото на пушката, насочено директно към гърдите му.

— Свали това проклето нещо, Карвър. Тук съм, за да те наема отново за една работа. Мом… моята съпруга — поправи се мрачно той — е изчезнала.

Карвър повдигна веждата си и се усмихна.

— Бракът й с теб не се оказа по вкуса й, а?

Лицето на Клейтън пламна, но си наложи да се запази спокойствие. Имаше нужда от помощта на Карвър. Като се има предвид колко лесно я бе намерил последния път.

— Ние… ъ… имахме малки разногласия. Разбира се, аз съм ужасно загрижен за нейната сигурност. Ако се е опитала да язди в околността, защото…

— Е, аз не бих се тревожил толкова много, мистър Лоуъл — присви очи Карвър, а на загорялото му лице се появи усмивка. — Може би тя наистина се чувства добре там, може би е по-добре, отколкото в твоята къща. Зависи колко добре си с направил труда да я подготви Морган и колко схватлив човек се е оказала тя.

Смаян, Клейтън стоеше мълчалив и само се взираше в мъжа над него. Какво, по дяволите, искаше да каже Карвър с това?

— Вижте, мистър Лоуъл, току-що се върнах от едно малко пътешествие. Колкото повече душа, толкова повече цялата тая работа ми намирисва — този история, която вие сте скалъпили. Дейн Морган се ползва с добро име и е известен като свестен човек, макар че аз чух, че бил много опитен както с пушката, така и с ножа. Разбира се, това не значи, че човекът е лош. Във всеки случай не и в моите очи. Чух от момчетата в бара в Денвър, че той спасил момичето от дилижанса, който бил нападнат от команчите и тя на драго сърце заминала с него от Денвър. — Той спря за момент, сякаш се забавляваше с пребледнялото, кръгло лице на Клейтън Лоуъл. — Безспорно съвестта не ми даваше мира, че точно аз заведох мистър Бригс там, където той можеше да простреля мъжа в гърба. Върнах се през Саут Парк с намерението да направя на Морган, или на това, което бе останало от Морган, прилично погребение. Но истината беше, че нямаше и следа от него, Лоуъл. Можеш ли да си представиш това? — усмихна се Карвър, който изглеждаше видимо доволен, и като повдигна пушката си, я насочи към главата на Лоуъл. — Огледах се наоколо, мислейки, че може би вълците са го извлекли надалече, както правят обикновено, но… не, нищо. Нямаше никакви следи. Тогава предположих, че може би не е умрял. Мисля, че ще бъде най-добре да започнете да поглеждате зад рамото си, мистър Лоуъл. Той може да дойде тук тези дни.

Клейтън изтръпна от ужас, завъртя се на пети и избута двамата мъже от вратата, за да може да излезе. Беше се изпотил, когато се качи на коня си. Дръпна юздите и заби острите си шпори дълбоко в хълбоците му. Животното изпръхтя и подскочи напред, понасяйки се в галон по тесните улици. Той не намали хода му, докато не стигна до площада. Чак тогава опъна юздите и принуди коня да спре, за да могат Бригс и Сампсън да го настигнат.

Карвър го беше изплашил най-напред, като насочи пушката към главата му и после, като му каза, че Морган може би е жив. Късата коса, ограждаща тила му, бе настръхнала, тъй като имаше усещането, че някой го наблюдава и като извъртя яростно коня, постави ръка на револвера си и огледа внимателно потънала в мрак улица. Нямаше никой, Слава Богу, успокои се той. Но както беше казал Карвър, може би в някоя от следващите нощи…

— Дявол да го вземе, Бригс, ти си бил пълен глупак! Каза ми, че Морган е мъртъв като пън!

— Но той наистина беше — Бригс дръпна поводите на коня си и се ухили презрително. — Затова ли трепериш като лист, за Бога? — той се наведе на една страна и се изплю шумно в нощната тишина. — Беше неподвижен като скала, вярвай ми, с гръб към мен. Никога не съм имал по-добра мишена. Куршумът мина през сърцето му и той падна като повалено дърво.

Клейтън избърса потното си чело с меката си ръкавица за езда. Думите на Бригс го накараха да се почувства малко по-добре, но все още…

— Тогава защо го няма тялото му? Чу какво каза Карвър!

— Карвър! — изсумтя Бригс и сви рамене. — Стар тъпак! Кой знае къде е тялото на Морган? Кой го е грижа? Може индианците да са го взели, за Бога! Може да са го изяли. Защо се интересуваш повече за него, след като е умрял?

Клейтън потрепери още веднъж, но този път една лека тръпка и ръцете му, които държаха поводите, вече не се тресяха така силно от страх. Той дълбоко си пое дъх.

— Щом като си толкова сигурен…

— По дяволите, сигурен съм — изсумтя Бригс, като се усмихна подигравателно, без да си направи труда да скрие своето пренебрежение към работодателя си. Лоуъл изглеждаше така, сякаш щеше всеки миг да напълни проклетите си панталони. — А сега нека да се заловим с нашата работа. Къде да започнем да търсим момичето?

Клейтън се замисли за миг, после обърна коня си към западната страна на площада.

— Оттук — кратко нареди той. — Трябва да е тръгнала към Калифорния.

Сабрина опъна силно поводите на коня и въздъхна, почувствала се изморена до смърт. Най-после бе преминала и сега се движеше по по-ниските възвишения. Ширналите се пред нея равнини лежаха на километри разстояние, сухи и равни, кафяви и познати. Тя им се усмихна като на стар приятел и вдигна поглед към сенките, които хвърляха дърветата в този късен следобед. Мислеше, че шансът й за спасение бе да следва линията на планината на юг, още повече, че едва ли съществуваше опасност да изгуби пътя. Стига толкова езда за днес, реши тя. Изглежда, имаше още един ден езда, за да достигне линията, където хълмовете се сливаха с обширната равнина, но нямаше сили да продължи сега.

Тя въздъхна с чувство на облекчение, когато откачи крака си от стремето и се плъзна на земята. Тя с благодарност си спомняше как Дейн, след като не беше намерил седло, я бе научил да язди така, по техния специфичен начин, който се оказа по-удобен за дълга езда по неравен път, отколкото язденето със седло. Албакърки лежеше на шест мили югозападно от Санта Фе. Това бе почти всичко, което знаеше. Знаеше още, че пътят на юг от Скалистите планини беше неравен и труден за езда. Ако можеше да намери мястото, откъдето извираше Оио Гранде, можеше да следва течението й. Разбира се, ако можеше да познае Оио Гранде, поправи се тя. Съмняваше се, че бяха поставили указателни знаци за нейно удобство.

Тя се пресегна да вземе пакета, който беше привързала зад задния лък на седлото. Извади въже, с което завърза измореният колкото самата нея кон за един висок шубрак. В по-ниските части на планината се променяше и растителността. Широколистните дървета и високите смърчове и кедри отстъпваха място на по-ниските дървета, като преобладаваха боровете, а още по-надолу, на границата с обширната равнина, се виждаше вездесъщата хвойна. Спомни си, че Дейн й беше казал, че плодовете на пинията можели да се ядат, а сега беше времето, когато ги беряха. Може би щеше да намери плодовете им и да спести от ограничените си провизии. Един фазан изхвърча от близкия храсталак и тя подскочи, твърде изплашена, за да се сети да стреля по него. Щеше да се опита да улови някоя планинска пъстърва в чистите, студени потоци, макар че само Бог знаеше дали щеше да успее да запали огън с огнивото, което беше купила, а суровата риба не я привличаше много.

Отне й един час, докато прониже рибата с копието си и когато накрая успя, тя се втренчи учудена в извиващата се пъстърва. За Бога, беше успяла, беше го направила! Беше осигурила сама собствената си вечеря! Дейн щеше да е горд с нея! Странно, но сега той изглеждаше по-близо до нея, отколкото преди. Може би това се дължеше на факта, че се беше върнала обратно в пустинята, или просто защото не беше в къщата на Клейтън Лоуъл. Тя се намръщи при тази мисъл и погледна неспокойно през рамо към високите върхове зад себе си. Клейтън сигурно вече бе тръгнал след нея. Но тя бе яздила усилено, макар и с, общо взето, умерен ход.

Първият преход през високите върхове беше ясно очертан, но след това трябваше да гадае посоката. А освен това — тя сви рамене, за да прогони страха — той никога нямаше да се сети, че от Санта Фе тя беше хванала пътя за Калифорния. Той можеше да се намира все още в града. Вероятно беше изминала тридесет мили и й оставаха още шестдесет, за да стигне до Албакърки, а това й даваше предимство.

Тя се усмихна доволно, когато пъстървата започна приятно да ухае над запаления огън. Загърна се с одеялото и с топлото вълнено serape, когато слънцето залезе и нощният хлад започна да се спуска над планината. Всичко щеше да бъде наред, реши приятно изненадана тя. След няколко дни щеше да бъде в Албакърки, а там можеше да наеме водач и да попълни запасите си. И сякаш като потвърждение на това, първата звезда изгря на виолетово-синьото небе, изпращайки чиста и невероятно ярка светлина в хладната нощ. Да, мислеше сънено тя, сгушила се в топлото одеяло, всичко щеше да бъде наред…

Утрото бе ясно и слънчево, каквито бяха повечето сутрини в околностите на Санта Фе и високите полета, но беше хладно, почти студено — едно напомняне, че зимата наближаваше. Е, нямаше значение, каза си Сабрина с усмивка, след вчерашното яздене, когато беше достигнала края на хълмистите възвишения и се отправи на юг, Албакърки не можеше да бъде по-далеч от няколко дни път. Вероятно на осми октомври щеше да пристигне, може би на девети, а днес беше шести. Няколко антилопи преминаха на около стотина ярда от нея и тя им се усмихна за поздрав. В този момент конят й се препъна в един камък и тя обра юздите и ги опъна, напомняйки си, че трябва да бъде внимателна. Ако конят й стъпеше в някоя дупка на лалугер или го ухапеше гърмяща змия, то тя трябваше да върви много дълго пеша.

Сампсън я видя пръв и изненадан дръпна поводите на коня си. Бе предположил, че Клейтън Лоуъл е полудял, мислейки, че момичето наистина бе напуснало Санта Фе, опитвайки се само да стигне до Калифорния, но явно тя го беше направила.

— Ето я — той повдигна ръка и посочи на юг една далечна точица, която се мяркаше от време на време на върха на един малък хълм, на километри разстояние пред тях. Сега тя слизаше надолу и се загуби от погледа му.

— Тръгнала е на юг? — смръщи ниското си чело Бригс, като погледна нагоре да провери къде е слънцето. — Първо е вървяла на северозапад, а сега на юг?

— Вероятно се е изгубила — изръмжа Клейтън. — Но както и да е, кой го е грижа?

Никой не отговори. Никой не се интересуваше. Бригс внимателно разгледа местността под тях и накрая посочи към една каменна урва.

— Може да слезем оттук, ако водим конете. После ще бъде по-добре да насочим право към равнината и бързо да яздим, за да я хванем.

— Няма ли да можем… да се промъкнем незабелязано зад нея? — намръщи се Лоуъл. Не му харесваше възможността момичето да ги види и да избяга. — Или да отрежем пътя й, като я пресрещнем?

— Ако се е изгубила, никой не може да каже накъде може да се насочи, нали? — отговори презрително Бригс. — Може би мислиш, че три към едно не е достатъчно преимущество, за да хванем момичето?

Клейтън пламна, ядосан от тона на Бригс, и на свой ред се усмихна подигравателно:

— Две към едно не беше достатъчно онази нощ в къщата ми, когато ти и Сампсън провалихте работата. Спомняш ли си?

Бригс го изгледа кръвнишки, но не каза нищо. Все пак получаваше добро възнаграждение за услугите си. Този път щеше да хване малката кучка. И да получи парите си от Лоуъл. Той мразеше тази проклета страна — горещината, студа, слънцето, прахта, изобщо всичко. Щеше да отиде в Мексико, когато получи възнаграждението си, и щеше да си живее там като цар.

— Хайде, за Бога. Да вървим, преди да се е объркала до такава степен, че да не можем и ние да я намерим…

Ято скорци се извиси във въздуха зад нея, надавайки тревожни трели, но Сабрина не им обърна внимание, не се спря, за да помисли какво ли беше обезпокоило птичките. Тя се тревожеше повече за тясното, стръмно, дълбоко дере, което беше зейнало пред нея. Сигурно беше корито на река, реши тя, като погледна още веднъж нагоре към скалистите склонове, а след това по протежението на дерето. Вероятно през пролетта, когато се топяха снеговете, или след обилни валежи от дъжд, дерето се пълнеше с вода, но сега изглеждаше сухо. Сабрина погледна още веднъж замислено към стръмните скали, които се извисяваха над цепнатината. Не, реши тя, мястото изглеждаше коварно. Навсякъде беше осеяно с камъни и тя не можеше да си позволи да рискува конят да си счупи крака. Освен това не обичаше да язди дълго време по откритите равнини. Беше се научила от Дейн да цени прикритието, което храстите и скалите й предлагаха, но тя не можеше да рискува да счупи крака на коня или врата си, а може би и двете. Освен това кой можеше да я види? Нямаше никакви признаци за човешки живот на десетки мили наоколо, нямаше даже златотърсачи, които според слуховете правеха проучвания в тези планини.

Тя напредваше бавно, като водеше коня по стръмната урва и се надяваше, ме най-после пътят ще стане по-равен и ще може да го подкара по-бързо. Но стените на тясното дере бяха стръмни и дълбоко врязани в тялото на планината. Накрая тя заобиколи една издадена скала и сви обратно към възвишенията. Инстинктивно, в желанието си да се махне час по-скоро от това ужасно място, тя подкара коня в лек галоп. Той беше вървял много повече през последните няколко дни, отколкото през всички предишни месеци, но беше здраво, енергично животно и откликваше с желание на нейните заповеди.

— По дяволите! Трябва да ни е видяла! — пришпори гневно коня си Клейтън и животното подскочи и се понесе в галоп, а Бригс и Сампсън го последваха.

На Сабрина й се стори, че чува някакъв шум, който идваше като далечен тътен, и се намръщи, поглеждайки нагоре към ясното синьо небе. Нямаше облаци, но в планината бурята връхлиташе мигновено. После погледът й бе привлечен от облак прах. Изненадана, тя рязко дръпна юздите на коня, опитвайки се да види каква беше причината за това. Конници? Тя остана неподвижна, взирайки се известно време в далечината, после нададе вик на ужас и подкара коня, като забоде петите си в хълбоците му. Това действително бяха конници! А единият кон приличаше твърде много на коня на Клейтън Лоуъл!

Тя се наведе ниско надолу към шията на коня, докато той препускаше с убийствена бързина към прикритието на скалите. Не можеше да се надява, че ще успее да ги надбяга по пътя до Албакърки. Смяташе, че до града оставаха десет-петнадесет мили, а дорестият кон не беше свикнал на такова натоварване, на каквото беше подложен през последните три дни.

Трябваше да се опита да се качи отново в по-високите части на планината, за да може под прикритието на върховете и високите дървета да им се изплъзне. Да се надява, че самата тя нямаше да се загуби!

Единственото преимущество на Сабрина беше по-малкото й тегло. Конят й се движеше с по-голяма лекота, промушвайки се през шубраците и растящия наоколо пелин, като се катереше нагоре по склона към по-високите скатове. Дребните камъни, които копитата на коня откъртваха, се търкаляха с тропот надолу, но Сабрина не се обръщаше назад. Знаеше, че те вървяха по петите й. Знаеше още, че ако я хванеха или се приближиха достатъчно близо, за да могат да стрелят, с нея е свършено.

Вятърът шибаше лицето й, заплиташе косата й и замъгляваше очите й със сълзи, но тя само пришпорваше коня, като заобикаляше дръзко камъните и дърветата. Така не след дълго, те се втурнаха в една малка, тясна долина, зелена и сочна, но Сабрина не се спря, за да я разгледа по-внимателно. Само се молеше това да не се окаже някой задънен каньон, който да завършва със скала, по която да не може да се изкачи. Един елен и една антилопа изскочиха пред нея и се изгубиха в шубраците. Тя достигна края на долината точно когато Клейтън, Бригс и Сампсън се появиха в началото й. Сабрина хвърли един поглед през рамото си. Бригс държеше пушката в ръката си. Тя потрепери и изпадна в паника, докато конят й се изкатери по скалистия склон, оставяйки долината зад гърба им. Може би трябваше да извади своето оръжие, мислеше отчаяно тя. Подкара коня зад един огромен кръгъл камък и издърпа пушката с трескава бързина. Беше заредена. Щеше да стреля веднъж.

Тя си пое дълбоко дъх и разгледа района, за да намери подходящо място. Ето, реши тя, по-надолу, където теренът се издигаше стръмно, преди отново да се спусне надолу. Трябваше да се изкачи там, за да има поглед към долината и своите преследвачи. Конят пръхтеше и се мяташе страхливо, докато момичето дърпаше поводите, опитвайки се да го укроти. Вдигаш тежката пушка, допираш я до лявото си рамо, насочваш цевта надолу, стараеш се ръката ти да не трепери. Сега натискаш спусъка, без да го буташ, спомни си тя. Тримата ездачи внезапно се появиха в полезрението й и тя дръпна спусъка, обзета от паника. Изстрелът отекна като артилерийски топ в скалите, които ги ограждаха, и Сабрина не изчака да види, че не беше успяла да улучи никого. Той беше свършил това, за което тя се бе надявала. Тримата мъже мигновено пришпориха конете към прикритието на близките скали. Това може би щеше да й даде допълнителна минута или две, помисли си тя. Да се моли на Бога това време да й е достатъчно. Тя отново подкара коня в галоп, насочвайки се към неравната местност. Камънаците правеха и техните стъпки несигурни и забавяха хода им. Не можеха да се придвижват по-бързо от нея, а ако се опитаха, поне един от тях можеше да падне. Това във всеки случай щеше да й даде преимущество.

Дорестият кон се катереше с мъка по ронливия склон, а железните му подкови бяха допълнителна пречка, тъй като се плъзгаха по нестабилните камъни под краката му. Сабрина не се опитваше да го кара да бърза. Имаше усещането, че той върви толкова бързо, колкото можеше, сякаш животното чувстваше нейното отчаяние и беше готово да помогне в усилията й да избяга от преследващите я мъже. Тя зави покрай ската и се отправи към високите борове. Може би щеше да успее да се скрие между дърветата. Или може би беше по-добре да продължи да върви. Изглежда, успяваше да поддържа дистанцията между себе си и преследвачите си, но ако се опиташе да спре и Клейтън я откриеше, то можеше да счита себе си за мъртва.

Внезапно един изстрел разцепи въздуха, нарушавайки тишината на планината, и конят на Сабрина хукна стремглаво надолу по каменистия склон. Един поглед през рамото й беше достатъчен да види, че мъжете вече слизаха по склона зад нея. Не бяха по-далече от четвърт миля. Разстояние, което беше достатъчно да накара Бригс, да се откаже от намерението си да стреля по движеща се мишена, но тя беше виждала Дейн да уцелва тичащ елен от такова разстояние. Започна да трепери, усети как дланите й се овлажняват от студена пот, докато се притискаше отчаяно до шията на катерещото се и непрекъснато подхлъзващо се животно. Последните стотина метра от склона те слязоха през поток от падащи камънаци, като се бореха отчаяно да запазят равновесие. Най-после конят усети под краката си твърда почва и се понесе в галоп напред към близко растящите борове. Сабрина не беше видяла скритото във високата, суха трева животно, нито пък конят й. В следващия миг тя бе хвърлена във въздуха, а стреснатият й кон изцвили и падна. Животното се срути на земята само миг преди Сабрина да падне и тя безпомощно се преметна на тревистата земя, зашеметена от удара, неспособна да разсъждава за последиците от това нещастие. Тя се помъчи да си поеме дъх, разтърси глава и се опита да се изправи. Нямаше представа за състоянието на коня, който лежеше зад нея. Животното издаваше мъчителни звуци, докато се мъчеше да се изправи на трите си крака, тъй като четвъртият беше счупен и висеше на една страна.

Победоносните викове, които издаваха Клейтън и компанията му, върнаха Сабрина в действителността. Тя извика ужасена, лазейки към пушката, която лежеше на земята само на няколко метра от нея. Нямаше да има време да я зареди. Трябваше да си купи пистолет, който се зареждаше многократно, като този, който носеше Дейн. Изведнъж нещо голямо и бяло изскочи от прикритието на сенките и затича право към нея. Като нададе инстинктивно вик на тревога, Сабрина се хвърли върху каменистата земя, а животното прескочи над главата й. Беше прекрасен, удивителен, невероятен скок. Това беше един огромен лос. Един чудесен бял лос. Величествено разклонените му като корона рога бяха по-тъмни от тялото му.

Белият лос стоеше неподвижен, застанал точно между Сабрина и тримата преследвачи, чиито коне отчаяно се дърпаха надолу по каменистия склон. Като че ли ядосано на това натрапчиво човешко присъствие в територията му, животното нададе внезапен предизвикателен звук, наведе се и атакува склона, по който се спускаха конниците. Конете хукнаха обезумели, обхванати от силен страх. Изправяйки се на задните си крака, те се опитваха да избягат от атаката на лоса, като ронеха камънаците, които се търкаляха като водопад надолу по склона.

Като нададе внезапен вик, Сабрина се помъчи да събере ума си, коленичи и се наведе напред към мястото, където все още лежеше пушката й. Благодарение на забавянето, което белият лос беше предизвикал като че ли специално за нея, тя щеше да има време да зареди оръжието и да стреля. Ако можеше да се добере до прикритието на боровата горичка пред нея, то може би щеше да има някаква слаба вероятност да оцелее. Тя сграбчи пушката, погледна обезумяла през рамото си и започна да лази към края на шубрака. Изглежда, лосът насочи своята ярост към Сампсън — от тримата той се намираше най-долу на склона и най-близо до нея — и вбесен, започна отново да мучи към обезумелите коне.

Но когато тя стигна до боровата горичка, усети как една ръка здраво стисна нейната, а в следващия миг пушката й бе избита от ръката и запратена далеч от нея в храстите. Инстинктивно тя започна да се бори срещу ръката, която я стискаше, удвоявайки усилията си, за да достигне пушката, чието сребристо дуло проблясваше в сянката на храстите. Но ръката я стисна по-силно, тя се дръпна надолу и заслепена от болка, сподави вика си.

Сабрина замръзна неподвижно на мястото си, способна единствено да се взира в лицето, което се намираше едва на сантиметри от нейното. Черни очи се взираха на свой ред в нея от червеникаво, плоско лице. Сабрина започна да трепери, съвсем слабо в началото, после с постепенно нарастваща сила. Задушаващ вик се надигна в гърлото й. Индианец! Вероятно… О, мили Боже! Апах!

Индианецът заговори отсечено. Говорът му беше по-скоро някаква поредица от сумтене и грухтене, отколкото нещо, наподобяващо английска реч и Сабрина ужасено поклати глава, опитвайки се да се отдалечи от черните очи, които горяха пред нея.

Внезапно се чу изстрел и индианецът пусна ръката й, наведе се и се завъртя по посока на склона, където тримата бели мъже се свличаха, загубили всякакъв контрол над конете си. Бригс стреля втори път в лоса, после внезапно видя индианците, вече половин дузина на брой, които се бяха появили безшумно като духове. Тримата се опитваха отчаяно да спрат по-нататъшното спускане на конете, но склона, като Сампсън в паниката си препречваше пътя на коня на Клейтън, вследствие, на което конят падна на колене, плъзгайки се няколко метра надолу по склона, преди отново да се изправи на крака, а от коленете му капеше кръв. Едва сега, след като целта му бе постигната, белият лос се понесе покрай високия хребет и изчезна.

Апахът, който държеше Сабрина, махна с ръка към мъжете и отново каза нещо. Индианците тръгнаха нагоре по склона към белите мъже, приведени ниско, хванали в ръка заредените си лъкове. Клейтън извади пистолета си и започна отчаяно да стреля, като в ужаса си не можеше да уцели нищо друго, освен скалата. Сампсън пришпори грубо своя изпотен кон, опитвайки се да накара животното да върви нагоре по ронливата скала на хълма, но само след няколко крачки конят отново се плъзна надолу към боровата горичка. Само Бригс изглеждаше незасегнат от паниката. Той извади пистолета си и стреля съсредоточено, улучвайки двама от апахите. Видимо доволен от успеха си, той обърна коня си и го пришпори. Язди така четвърт миля и като се обърна, без да бърза, повдигна пушката си и я насочи надолу по склона. Стрелите на апахите вършеха работа само на около стотина ярда, а той беше на почти двойно по-далечно разстояние от тях. Имаше да свърши една работа, нещо, което щеше да му донесе порядъчна сума пари. Дори ако Клейтън Лоуъл се окажеше достатъчно глупав да се остави да бъде хванат от апахите, Гарвис Треймор щеше да му плати за услугата. Освен това Сабрина го презираше и мразеше, така че на чисто лична основа, той щеше да е доволен да я убие.

Вождът на апахите присви черните си очи, поглеждайки нагоре към белия мъж. Той тръгна, дърпайки момичето след себе си, но пушката на Бригс изтрещя още веднъж, откъсвайки парче от ствола на бора, зад който се намираше главата на Сабрина. Миг по-късно се чу внезапен, вледеняващ кръвта вик, който идваше отгоре, от високите скали и още една група индианци се изсипаха на фона на лазурносиньото небе. Главите им бяха отметнати назад, докато надаваха своя боен вик. Те се придвижваха бързо надолу към тримата мъже, които сега се озоваха хванати в капан.

Сабрина гледаше как индианците се приближаваха към нейните преследвачи, прицелвайки се с лъковете си най-напред в конете, така че белите мъже да не могат да избягат. Тя видя ужасена как първо Клейтън, след това Сампсън и накрая Бригс бяха застигнати и пленени. Чу ужасяващите писъци на Клейтън, които отекваха в малката, заобиколена от скали долина. Всичко свърши след минута, макар на нея да й се стори, че бяха минали часове. Въпреки че мразеше и тримата, залавянето им не можеше да я зарадва. Знаеше достатъчно много за индианците — особено за апахите — за да разбере, че това означаваше сигурна смърт за тях, една мъчителна, жестока смърт. Те първи бяха застреляли няколко апахи. Индианците щяха да си отмъстят. Това беше техният начин на живот, техните разбирания за справедливост.

Вождът на апахите внезапно я стресна, когато ръката му хвана нейната и грубо я дръпна да го последва. Сабрина не направи опит да се съпротивлява, съзнавайки твърде добре, че беше безполезно. Тя повдигна дългата си черна пола със свободната си ръка и го последва безмълвно толкова бързо, колкото можеше. Всичко щеше да свърши след минута. Апахите щяха да я убият и борбата щеше да приключи. Гарвис Треймор беше победил в края на краищата, макар че той нямаше да получи цялото богатство, което би имал, ако тя беше жива и се омъжеше за него.

Дейн се приближи неспокойно към двойните френски прозорци, които гледаха към вътрешния двор, и погледна високите, леко приведени, нежни стебълца на зелената трева на моравата, която се простираше пред него. В онези отдавна отминали щастливи години това беше сцената, на която организираха градинските партита, чайове, обяди, дори барбекюта, на които присъстваха триста или четиристотин души. Чудесните екипажи и подбраните коне, наредени в редица по дългата, засадена от двете страни с дъбове алея пред имението, разкошно облечените черни роби, които стояха до главата на коня, държейки юздите му, докато неговите собственици се смееха и бъбреха, играеха на крикет или на кегли на моравата. Щеше ли Гленторн да стане свидетел отново на такива веселия?

Той се усмихна, изненадан от самия себе си, че днес бе така сантиментално настроен. „В действителност, припомни си той сдържано, ти не харесваше тези моменти, Дейн. Спомняш ли си?“ Мъжете често ставаха досадни, а жените се кикотеха непрекъснато. Колко различна беше Сабрина от тях. Неговата Бри бе хиляди пъти по-привлекателна, защото беше истинска и не позираше, изтъквайки някаква преувеличена момичешка невинност, която да скрива нейната съвършена женственост. Такава жена можеше да се срещне една на хиляда. Бе жена с хиляди лица. Богиня и смъртна, нежна като кадифе, твърда като стомана, често нейното „аз“ се намираше някъде между двете, пълна с изненади — също като да погледнеш в бляскав диамант и да видиш стотиците различни отражения и нюанси, и всички те бяха като нея: променящи се, неуловими, изпълнени с дълбок, мистериозен огън, искрящи с чистотата на кристален поток.

Той отвори вратите и излезе навън в свежата, хладна октомврийска утрин, наслаждавайки се на топлото слънце, което надничаше зад облаците. Писмото на Тревис бе пристигнало днес и му напомни с още по-голяма сила за Сабрина. Като че ли можеше да я забрави някога, присмя се на себе си той. В Калифорния всичко беше наред. Реколтата изглеждала добре, времето било чудесно. Тревис беше успял да прикрие голяма чист от изумлението си при пристигането си в Сан Франциско, откривайки, че неговите задължения включваха и ръководенето на заведението за хазартни игри „Бел Фльор“, един от най-доходните в бизнеса. Всичко, което Тревис беше докладвал, бе, че „Бел Фльор“ работи както обикновено и приходите са големи.

Дейн се чудеше дали момчето беше пробвало някоя от жените там и след като реши с усмивка, че трябва да го е сторило, продължи да чете. Инвестициите му в концесията, наречена Комсток, в Невада, изглеждаха отлични. Имаше сведения за откриването на обширна сребърна жила, която щеше да се разработва сега. И после, в самия край на писмото, само едно бегло споменаване за сеньорита Мария Хуанита и т.н., красавица, в чиито вени течеше чиста кастилианска кръв, чиито баща сега бе обеднял, но навремето бе притежавал хиляди хектари земя в Калифорния. Тревис беше на път да се влюби отново.

Надяваше се, че чернооката сеньорита щеше да се окаже по-отзивчива от Сабрина. А също така, размишляваше Дейн, ако Тревис хлътне здраво по момичето, той може би нямаше да желае да се върне вкъщи и да погуби живота си, умирайки за една загубена кауза.

Дейн продължи да върви надолу по моравата, стъпвайки във високата до глезените трева, все още зелена като през лятото. Не писмото бе причина за неговата нервност. В него се съдържаха само добри новини, макар че, призна си той, то предизвика видения във въображението му, видения на местността, на неговата местност — златното слънце, което грееше над равнината Сакраменто, утринната мъгла, която се стелеше над Сан Франциско. Но имаше и нещо повече от това — нещо, което той не можеше да разбере напълно, освен че Сабрина му липсваше по-силно отвсякога и той изпитваше някакво смътно, тревожно предчувствие за нея. „Полудяваш“, смъмри се той. Тя беше добре — в безопасност и за нея се грижеха добре в Санта Фе. Той въздъхна още веднъж и се обърна на запад, за да погледне синьо-белия хоризонт с удивените си очи. „Имаш ли нужда от мен, Бри? Вярно ли е това, което чувствам?“ Но никой не му отговори. Той остана още един миг, после сви рамене, обърна се и тръгна към къщата.