Бялата роза

Глава 21

Каретата се движеше по покритата с камъни улица „Кърни“. След няколко пресечки зави наляво и затрополи по стръмния наклон на улица „Вашингтон“. Дейн се наведе напред, дръпна бързо завесата на прозореца и кимна с глава.

— Край на пътуването ни, любов моя. Пристигнахме във „Фльор“.

Сабрина кимна с глава и се протегна веднъж, преди да се раздвижи. Бяха изминали твърде много дни в пътуване, ограничени в тясното пространство на каретата. Както нервите, така и тялото й бяха уморени в еднаква степен от това пътуване. Чувстваше се схваната и се подиря на ръката на Дейн, който слезе пръв и се обърна, за да й помогне.

Вече се здрачаваше и червеното слънце бавно потъваше в разтопеното море. Сабрина се изправи до Дейн, обърна се, за да огледа града, в който се беше върнала отново, и се опита заради него да го хареса. Оукланд се беше разположил, забулен в мъгла, отвъд сивите води на залива Сан Франциско. В далечината се виждаха доковете. Фериботът, който ги беше пренесъл през сивите води, сега се придвижваше бавно към мястото, където щеше да пусне котва. Противният тесен район, познат като Варварското крайбрежие, притискаше в прегръдките си североизточната част на морския бряг. Тя потрепери и бързо отклони погледа си.

Площад „Портсмут“, с неговите внушителни и скандални игрални домове, най-известни, между които бяха „Ел Дорадо“ и „Бела Юниън“, бе добре осветен в падащия здрач. Двата големи съперници бяха изправени войнствено един срещу друг от двете страни на площада — многоетажни, агресивно великолепни с позлатата и гравираните си стъкла, със струящата бляскава светлина на запалените лампи. За разлика от тях, от „Бел Фльор“ идваше по-дискретна светлина. Скъпите кристални полилеи, хвърляха отразена светлина върху тъмното дърво и излъскания месинг. Светлината се стелеше бавно от прозорец на прозорец.

Тя остана още една минута загледана към другия край на „Вашингтон“. Там се бе разпростряла по-цивилизованата част на Сан Франциско. Големите жилища бяха накацали на високите хълмове, като натруфени сватбени торти. Тесните модерни градски къщи нямаха богат вид и бяха наредени от двете страни надолу по улицата.

Влажната, хладна мъгла беше започнала да пълзи нагоре по хълмовете. След по-малко от час гледката щеше да стане неясна и заливът щеше да се забули в мъгла. Също като в гроб, помисли си мрачно Сабрина, тъмно, влажно и леденостудено.

— Бри? — Гласът на Дейн беше топъл и издаваше загрижеността му. Сигурно бе усетил тръпките, които бяха преминали през нея, и тя се помъчи да му се усмихне бързо.

— Дейн! Сабрина!

Тревис беше отворил широко вратата и сякаш засия, когато видя двамата да стоят в мраморното предверие на заведението. Той направи знак на мъжете, които стояха пред „Фльор“, и те се спуснаха да поздравят Дейн. Един от тях забърза да свали светлосиния пътнически сандък на Сабрина, а друг хвана поводите на Сънденс и на конете, които бяха впрегнати в каретата. В същото време други двама мъже въведоха Сабрина и Дейн в приветливия, топъл и светъл салон на „Фльор“. Когато влязоха, Тревис стисна сърдечно ръцете на Дейн, а после, смеейки се, прегърна Сабрина.

— Разрешете да ви кажа, че двамата представлявате приятна гледка. Изглеждате чудесно. Мили Боже, Дейн, след писмото ти от Денвър очаквах да видя две изморени, мрачни същества. Знаеш, че пощенските услуги са по-зле отвсякога. Получихме писмото ти едва преди два дни. Още малко и щяхте да пристигнете преди него.

— Спряхме в ранчото в Сакраменто за няколко дни — обясни Дейн. — Иначе със сигурност щяхме да сме тук по-рано.

— Да, спряхме, за да си починем малко — помъчи се да се усмихне Сабрина, опитвайки се гласът й да прозвучи безгрижно, макар че сърцето й биеше тревожно. — Мога да те уверя, Тревис, че предпочитам тръпката, която съпровожда всяко волно пътуване в пустошта, пред наложения ми от Дейн затвор, който предлага дилижансът. — Сабрина успя дори да се засмее, макар че смехът й прозвуча неестествено за ушите й и тя стисна здраво ръката на Тревис. — А ти как се чувстваш, скъпи мой приятелю? Често си мислех за теб.

За миг усмивката на Тревис помръкна. Мислела за него? Кога? Когато Лоуъл беше тръгнал да я преследва като животно? Когато апахите бяха изтезавали до смърт преследвачите й? Когато я бяха отвлекли? Или в Алтамура, когато чакаше да бъде продадена на търга? Защото въпреки всичките си прекрасни обещания, той беше предложил малка реална помощ, когато тя имаше нужда от него.

— Аз… разбрах от писмото на Дейн, че двамата сте имали доста тежки дни.

— Всичко това вече е зад гърба ни — отговори прекалено бързо Сабрина, като че ли подозираше, че това не беше истина, но отказваше да го признае както на себе си, така и на него. — Дейн намери разрешение на нашата дилема. Аз знам, че „Всичко е добре, когато завърши добре“, както е казал Шекспир.

— Като говорим за това — обърна се бързо Дейн към Тревис, — трябва да изпратя телеграма на Изток. Много е важно. Още тази нощ, ако можем да придумаме чиновника да я изпрати, преди да затвори. Експресът още ли прави…

— Мистър Морган, предполагам?

Дейн, Сабрина и Тревис се обърнаха по посока на отворената врата, откъдето идваше гласът. Известно време всички мълчаха. Само тежкото дишане на Сабрина, изразяващо страх и неверие, нарушаваше тишината.

Миг по-късно Дейн дръпна Сабрина назад, на най-ниското стъпало на покритото с килим стълбище. После застана пред нея, защитавайки я от мъжа, който стоеше пред тях.

Гарвис Треймор килна черната си копринена шапка и се усмихна сърдечно, но не лично на някого.

Сърцето на Сабрина замря за миг, а после започна лудо да бие. Усещаше как кръвта замръзва във вените й. Сега тя знаеше защо се беше страхувала от Сан Франциско — защото Гарвис беше пристигнал тук и ги чакаше.

— Изглеждате… малко по-мършав и по-посърнал от последния път, когато ви видях, мистър Морган. А разбрах, че сте имали късмет с есенните снегове. Но не съм дошъл тук, за да водя празни разговори. Довел съм няколко души от местната полиция. Те, изглежда, имат заповед за вашето арестуване. — Треймор престана да говори и все още усмихвайки се, направи знак на няколкото униформени мъже зад гърба си, които бяха влезли много предпазливо във „Фльор“. Най-храбрият пристъпи напред и подаде един сгънат лист хартия на Дейн.

— Изглежда, сте били хванат в незаконна търговия с роби. В Мексико, струва ми се. А това, мисля, е моята заварена дъщеря, която стои на стълбището зад вас? Ще я взема със себе си, ако не възразявате.

— Но аз възразявам! — отговори Дейн, като повдигна ръката си и направи знак на Сабрина да остане на мястото си, а също използва момента да потърси с поглед Коул. По дяволите… не беше присъщо на Коул да липсва, когато възникнеше такъв проблем. Но нямаше и следа от огромния негър. Само барманите, момчетата, които раздаваха картите, и крупиетата бяха по местата си, готови за работа през нощта. Всички те мълчаливо наблюдаваха сцената с бдително око. — Може да ти е заварена дъщеря, Треймор, но тя също е и моя съпруга. Сабрина ще остане там, където е.

— Говори каквото си искаш. Това е много красиво, разбира се, но и двамата знаем, че тя не е пълнолетна и не може да се омъжи без моето съгласие. Може да ти бъде метреса, но не и съпруга. А като метреса, страхувам се, че има много малко законно право за това.

— Точно затова се ожених за нея в Денвър — очите на Дейн блестяха, когато срещна погледа на Треймор. — Ако не ми вярваш, провери сам регистрите в Денвър.

Сабрина погледна притеснено ухиленото лице на Дейн и повдигна ръката си, за да докосне раменете му. Тази лъжа нямаше да им помогне, мислеше си тя мрачно.

— Дори и наистина да сте се оженили — в което се съмнявам, — този акт явно е невалиден. И незаконен. Сабрина ще навърши пълнолетие след пет месеца.

— И имате достоверни доказателства, предполагам, с които можете да докажете това? Във вас, имам предвид? Няма да я оставя, докато не го удостоверите с документ!

— Доказателството е в стаята ми. Не нося акта й за раждане със себе си, разбира се, но…

— Но както изглежда, ще имате проблеми, нали? — пое си дълбоко дъх Дейн, за пръв път, откакто беше видял този човек изправен пред тях. — Моята съпруга твърди, че е на двадесет и една години — повдигна веждата си Дейн, гледайки гневния поглед на Треймор. — Омъжих се за нея, защото съм сигурен, че е така. Така че, докато не съм убеден в противното, т.е., че съм… сгрешил относно нейната възраст, тя си остава моя съпруга и ще отиде там, където аз й кажа.

— Тя не е твоя жена, проклета да е! Така че, ще трябва да ми я дадеш! — Търпението на Гарвис се беше изчерпало моментално. Той направи крачка към Дейн, но в същия миг зад него дузина крупиета, бармани и други служители във „Фльор“ измъкнаха малки пистолети от дантелените си вечерни ризи и ги вдигнаха като по изречена команда. Гарвис присви очи и бързо се огледа, за да прецени положението. Водеше със себе си шестима полицаи, но никой от тях не беше извадил оръжието си. Все още се изкушаваше да насили нещата, мислейки, че с малко късмет Сабрина или Морган, а дори и двамата, можеха да бъдат убити.

Но внезапно в края на махагоновия бар, който беше разположен по цялата дължина на стената, се появи един огромен негър. Пушката, която държеше в ръката си, беше грамадна и всяваше респект. Дори докато стоеше и размишляваше, негърът повдигна по-високо оръжието и насочи дългата стоманена цев право към него.

— Ти си кръгъл глупак, Морган. Тя не го заслужава. Да се противопоставяш на полицията в Сан Франциско е…

— Не се противопоставям на нищо, макар че, ако го направя, няма да ми е за пръв път. Бях сред тези, които през петдесет и шеста убеждаваха полицията да вложи малко повече усилия в спазването на законите тук. Мисля, че някои от тези джентълмени, които сега са дошли с вас, могат да си спомнят това време.

Дейн продължаваше да бръщолеви, за да спечели време и да може да срещне погледа на Коул, и когато това стана, Коул му кимна с глава. Някои от полицаите зад Треймор също размениха погледи, спомняйки си добре онова време. Нито един от шестимата нямаше намерение да извади оръжие срещу Дейн или срещу големия мъж, наречен Коул. Дейн отклони погледа си от Коул и като се отпусна леко, успя дори да се усмихне на Треймор.

— Може би не съм ви разбрал добре? Вие имате заповед и за арестуването на Сабрина също?

— Не. Не. Нямам. Но ще получа такава, ако се наложи. Знаете, че мога да го направя.

— Да, добре… но докато го направите, Сабрина ще остане тук. Тя няма да тръгне с вас!

Дейн се обърна към Сабрина:

— Стой тук, Бри! Не напускай „Фльор“! Без значение какво ще стане, разбра ли? Тревис и Коул ще се грижат за теб вместо мен. Ще затворят „Фльор“ като крепост и няма да позволят на никого да влезе вътре. Само прави това, което те ти кажат, и не се страхувай…

Сабрина пребледня като платно. Тя сграбчи ръката на Дейн, докато поклащаше главата си към Гарвис.

— Не! Гарвис, няма нужда от всичко това. Аз реших вече. Можеш да вземеш парите ми! Само ни остави на мира! Винаги си искал само парите ми, така че вземи ги, за Бога! Не се интересувам повече от тях!

— Ах! Много трогателно, Сабрина, наистина! Но се боя, че предложението ти идва твърде късно… и е твърде малко. Защо трябва да се пазаря и да получа само парите, когато без пазарлъци мога да имам богатството ти… и теб? — ухили се Треймор и леко сви рамене.

Сабрина стоеше поразена, удивена и смълчана от удара, неспособна да направи каквото и да е, освен да стои глупаво на стълбището и да се вглежда втренчено в лицето на Треймор. Тя беше смутена, когато Дейн не предложи веднага на Гарвис разрешаването на въпроса по този начин. Накрая беше започнала да мисли, че той беше забравил за това предложение. Но, разбира се, той не беше забравил нищо. Инстинктът му беше подсказал, че от един такъв разговор нямаше да има никакъв ефект.

— Но защо? — Това беше всичко, което тя можа да му каже. — Защо, Гарвис? Защо не ме оставиш на мира?

— Коул? — Очите на Дейн гледаха мрачно, когато направи жест към огромния негър и после се обърна към Тревис. — Знаете добре какво трябва да правите. Няма да ме задържат повече от една нощ. Плащам им дяволски много в брой под масата, за да рискуват да се заядат истински с мен.

Той се обърна с гръб към Треймор — нарочно, помисли си Сабрина — и застана до нея. Ръката му хвана нежно брадичката й и като повдигна лицето й, за да я целуне, той леко се усмихна.

— Всичко е наред, любов моя. По-добре е да останеш тук, във „Фльор“, заедно с Коул и Тревис. Ще бъдеш на сигурно място. Ще се върна, преди дори да си се научила да играеш на карти.

Дейн се усмихна на Треймор, но усмивката му не беше весела. Той направи знак към вратата.

— След вас.

Коул хвана последния полицай, който излизаше през вратата. Дейн и Гарвис Треймор вече бяха направили няколко стъпки в потъналия в нощен здрач Сан Франциско. Точно както беше подозирала Сабрина, мъглата се изкачваше бавно, плътна и непрогледна, по хълмовете и заграждаше „Бел Фльор“ с призрачни сиви стени. Скоро навън всичко изчезна от погледа й.

— Още нещо — предупреди с нисък глас Коул. — Ако нещо се случи на мистър Морган, можете да бъдете сигурен, че ще ви сполети нещо дяволски лошо.

Когато предната врата на „Фльор“ се затвори, всички в заведението бяха обзети от внезапно раздвижване. Барманите мълчаливо и без да бързат започнаха да прибират чашите, а останалите почистиха игралните маси и намалиха пламъка в кристалните лампи. Вратата беше заключена внимателно с тройната осигурителна ключалка.

— „Фльор“ е построена като истинска крепост, Сабрина. Не се безпокой. Не много отдавна, спомняш ли си, това беше един много опасен град, дори тук горе, на хълма. Дейн построи сградата здрава като крепост. Сега ще я затворим и няма да я отваряме няколко дни. Няма да позволим никой да влезе вътре.

Но загрижен за безопасността на Дейн и в огромното си желание да се опита да успокои Сабрина колкото е възможно повече, Тревис беше забравил за Тара. А както често ставаше, един предател беше достатъчен, за да рухне цялата крепост…

По-късно същата вечер, когато тъмните сенки на нощта се спуснаха, Гарвис Треймор се върна в „Бел Фльор“, но този път застана пред задната врата. Докато стоеше и чакаше в тясната уличка, една жена се изплъзна от вратата, огледа се наляво и надясно и после се приближи до чакащия Треймор. След срещата им в „Скалата на тюлените“ Тара се беше съгласила да направи всичко, което можеше, за да се избави от досадната съпруга на Дейн и да я натика в ръцете на пастрока й. Тя и Гарвис се срещаха на това място всяка вечер по едно и също време, за да разменят информация и да се разберат за стратегията на заговора си.

През тази особена вечер за Тара беше малко по-трудно да се измъкне незабелязано от „Фльор“ и дори докато говореше с Гарвис, тя продължаваше да поглежда нервно през рамото си към вратата, която беше оставила полуотворена след себе си. Нямаше намерение да рискува и да бъде оставена навън, докато онази дрипла се намираше вътре. Това щеше да развали плановете й. При завръщането на Дейн Морган от полицията тя възнамеряваше да бъде тук, за да го посрещне. Можеше да започне с утешения по загубата на това проклето момиче, което той беше довел със себе си, колкото и невероятно да изглеждаше това. Разбира се, първо трябваше да помогне на Треймор да се отърве от тази досадница.

— Не мога да те пусна вътре, идиот такъв! — изсъска нервно Тара и отново огледа тясната уличка зад „Фльор“. — Вече ти казах — къщата се заключва по-здраво и от банката на Англия! Сабрина живее в стаята на Дейн, на третия етаж в другия край на сградата, далече от моята стая. Дори и да пробиеш отвор в стената и да влезеш вътре, ще се сблъскаш с цял куп въоръжени мъже, които са заели позиция по площадките на предното и задното стълбище. Сигурно съм полудяла, щом се реших да изляза и да разговарям с теб тази нощ.

— Не си полудяла, скъпа Тара. Ти си ненаситна, ти си безразсъдна, но не си луда. Искаш да премахнеш Сабрина от пътя си, искаш стоте хиляди долара, които ти обещах да получиш, ако ми помогнеш в тази работа. Пари, които съм длъжен да ти напомня, че ти все още не си заработила — шепотът на Треймор беше приглушен и леденостуден. Той погледна нагоре към светлините, които идваха от третия етаж. Самият той беше изненадан от себе си, когато Сабрина му предложи всичките пари, а той, глупакът, й отказа. Не разбра как стана това, но му се струваше, че всичко се беше превърнало по-скоро в борба на лична основа, отколкото на финансова. Тя му се беше противопоставила и го беше го разочаровала. Затова сега цялата тази работа не можеше да приключи по никакъв друг начин, освен с пълна победа. Той щеше да получи парите й и да стане свидетел на унищожението й. Морган за момента беше вън от играта и той трябваше да се възползва от това. — Тара, няма да получиш парите си, докато аз не получа момичето!

— Вече ти казах, че Дейн и Сабрина тръгнаха към Сан Франциско. Тази информация не беше ли важна за теб?

— Предишните ми планове се провалиха и както виждаш, все още не съм хванал Сабрина. Нашият пръв план също не успя… така че, сега ще трябва да опитаме друг.

— Не знам… Ако Дейн Морган излезе от затвора и разбере, че съм имала пръст в тази… — думите на Тара заглъхнаха, а тъмнината на нощта скри внезапния проблясък на съмнението, което се появи в нейните очи. — Познавам гнева на Морганови. Той може…

— Той няма да ти направи нищо в сравнение с това, което аз ще ти сторя, ако не успеем в тази работа. Сега ще правиш това, което аз ти кажа! — Гарвис протегна ръката си и стегна като в клещи фината китка на Тара, причинявайки й болка.

— О! — изпъшка Тара, а очите й заблестяха гневно. — Пусни ми ръката и върви по дяволите! — Тя измъкна ръката си и мрачно разтри китката си. — Повече никога не ме докосвай! Никога!

За момент Треймор остана мълчалив, взирайки се с присвити очи в жената пред себе си, виждайки как от очите й струеше неприкрита злоба, въпреки тъмнината.

— Да, но сега ние сме партньори, нали, скъпа моя? — Той продължи да разглежда красивото й лице, като бавно повдигна едната си посребрена вежда. — Ти прикриваш добре злобата си… по-добре от мен… през по-голямата част от времето. Разбира се, още си млада и можеш да използваш красотата си като маска. Кажи ми само това — наистина ли желаеш единствено Морган? Или просто искаш парите му?

— Не виждам причина, поради която да не имам и двете — отговори хладно Тара. Тя сви рамене и погледна към затъмнената „Бел Фльор“. После се намръщи и продължи: — А сега ми кажи, какво искаш да направя? Но побързай.

Треймор се намръщи замислен и накрая кимна с глава.

— Искам да знам нещо — нито Морган, нито Сабрина знаят, че си тук, в Сан Франциско, настанена във „Фльор“.

Тара поклати утвърдително глава.

— Не. Освен ако някой не е споменал, но се съмнявам в това, след цялата бъркотия, която настъпи с идването на полицията, на твоя милост и със задържането на Дейн. Не съм виждала още дриплата.

— Добре. Гледай да не се разбере. Сабрина не е глупава. Ако те види във „Фльор“, ще бъде нащрек. Стой в стаята си. Изпращай някоя от жените да ти носи храната. Обзалагам се, че Брюстър ще чака, за да каже първо на Дейн, че си пристигнала тук, а дотогава няма да каже на Сабрина. Дотогава не се показвай, а ние ще действаме бързо, за да имаме предимството на изненадата.

— Как ще действаме? — попита мрачно Тара.

— Ах… — Гарвис се спря и кимна с глава след кратко размишление. После лека усмивка се плъзна по лицето му. — Слушай ме много внимателно…

Въпреки уверенията на Дейн, следващият ден мина без никаква вест от него. Тревис и Коул бяха силно разтревожени, въпреки че се опитваха да се преструват на спокойни и самоуверени пред Сабрина, за да я успокоят. Във „Фльор“ беше тихо, много тихо. Мъжете стояха в очакване с оръжие в ръка, със зачервени, разтревожени очи след дългата безсънна нощ — мълчаливи, без да са сигурни какво точно чакат.

Тревис не беше вече онова „зелено“ момче, което тя беше срещнала в Денвър. Той спокойно и уверено беше поел задълженията в отсъствието на Дейн, като се стремеше Сабрина постоянно да бъде заета с нещо, за да отвлече вниманието й от страха, който безжалостно я разяждаше. С Коул не беше толкова близка, но това не означаваше, че той й беше по-малко верен. Където и да се намираше тя — на горния етаж или долу, в залата, за да играе карти, или пък докато се разхождаше из салона, взирайки се през прозорците с железни решетки огромният негър не я изпускаше от очи, винаги беше близо до нея, а пушката, с която вчера се беше прицелил в Гарвис Треймор, все още се намираше в големите му ръце.

Сабрина се чувстваше сигурна и защитена. Не за себе си мислеше тя, когато зелените й очи помръкваха, дори помътняваха от страх. Струваше й се, че времето тече много бавно. Минутите й изглеждаха като часове. Все по-често седеше мълчалива, зареяна в мислите си, загледана в затворената врата. Къде ли беше Дейн? — питаше се неспирно тя, неспособна да си наложи да спре да се измъчва. Но всеки път въпросът я караше да се притеснява още повече, а сърцето й да се свива от страх и тревога. Къде ли беше Дейн? И къде ли беше Гарвис? Нямаше и следа от него. Само един полицай беше дошъл във „Фльор“ тази сутрин. Беше направил нерешителен опит да поднесе на Сабрина една заповед и за тази цел седя отвън пред вратата няколко часа, но после си тръгна невъзмутимо. Все пак това беше Сан Франциско и неспазването на закона беше обичайна практика в града.

— Още една игра, Сабрина?

Въпросът на Тревис прекъсна мислите й. Тя премигна, погледна го и поклати извинително глава.

— Съжалявам, Тревис — каза тя. — Аз бях… И аз не знам къде точно бях. На карти? Не, не ми се играе.

Играеха на феъроу. Беше проста игра. Само късметът имаше значение, а не умението, и веднага след като я научи, тя бързо започна да се отегчава от нея. Докато играеше, бяха заети само ръцете й, но не и умът й.

— Тревис — не можеше да се сдържа повече тя и пребледняла като платно, се обърна към него и сграбчи ръката му, — мислиш ли, че Дейн може да се намира в…

— Дейн е добре.

Коул беше този, който й отговори. Той пристъпи към масата, изтегли един стол и седна, като постави пушката, готова за стрелба, върху скута си. Черните му като абанос очи не се бяха откъсвали от жената през целия ден, оглеждайки я преценяващо. Харесваше това, което виждаше. Тя беше точно за Дейн, а Коул го обичаше като брат. Той се усмихна мило на Сабрина и се пресегна, за да вземе тестето карти от Тревис.

— Ще ти покажа една нова игра, наречена покер. В тази игра се изисква повече мислене. Сега ми обърни малко внимание и се съсредоточи.

— Откъде знаеш, че Дейн е добре, Коул? — прекъсна го Сабрина и събра картите, които той й раздаваше. Тя повдигна очите си, когато той раздаде и последната карта, и улови погледа му. — Коул?

— Просто знам. Познавам Дейн. Зная, че той може да се грижи за себе си, особено в този град. Дай му малко време и той ще се погрижи и за Треймор също.

— Но не знам… дали Гарвис ще ни даде време.

— Точно сега той няма избор — подсмихна се Коул и кимна с глава към Сабрина. Смехът му прозвуча дълбоко и боботещо в гърдите му, също като далечно бумтене на влак. — Сега вдигни картите си. Асото е най-силната карта. Един чифт прави фигура, но не е много силна. Два чифта е още, по-добре. Три са…

Тревис хвърли одобрителен поглед към Коул и прикри една въздишка на облекчение. Чакането измъчваше и него, макар че заради Сабрина се стремеше да не го показва. Обикновено сама по себе си интуицията на Коул беше достатъчна, за да разведри мислите и опасенията му, но се беше надявал досега Дейн да се е върнал и отсъствието му го караше да се тревожи.

— Играеш ли, или спиш? — въпросът на Коул го изтръгна от мислите му.

— Какво… ох, съжалявам. Ще взема три — отговори той и погледна намръщен картите си.

— Ако Дейн не се върне за вечеря, ще отида да го намеря. Ще отида до полицията, ако трябва — гласът на Сабрина беше тих, но странно твърд и решителен.

Стреснат и разтревожен, Тревис я изгледа проницателно, но погледът на Сабрина бе прикован върху картите. Лицето й беше пребледняло леко, но нещо в стиснатите й устни, в безизразния й глас, говореше за една решимост, която не търпеше възражение.

Той отвори уста да каже нещо, но после се отказа. Това не беше онази Сабрина, която бе срещнал в Денвър преди година и половина. Тогава се бе влюбил безнадеждно в нея. И тогава в нея имаше някаква сила, някаква стоманена твърдост и решимост, но сега тази стомана беше закалена в огън и той разбираше, че не беше по силите му да й се противопостави.

Притеснен, той погледна към Коул и видя, че големите черни очи очакваха неговите, а в тях той прочете едно мълчаливо послание.

Не. Той и Коул имаха пълно, макар и мълчаливо съгласие по въпроса. Не трябваше да позволят на Сабрина да напусне сигурното убежище, което представляваше „Бел Фльор“ — особено да отиде в полицията, когато имаше заповед за задържането й.

Тревис кимна едва забележимо на Коул, погледна Сабрина и после сведе поглед към картите си.

— Има ли желаещи да играем за пари? — извика той и се усмихна.

— Дейн! Благодаря на Бога! Добре ли си?

— Добре съм, но съм бесен. Шефът на полицията удобно се измъкнал от града. Не се очаква да се върне преди полунощ. През целия ден получавах извинения, съжаления и множество притеснени погледи, но никакво освобождаване, докато шефът не подпише документите. — Очите на Дейн бяха мрачни като буреносни облаци и Тревис си помисли, че не би пожелал гневът му да бъде насочен към него. Не завиждаше и на началника на полицията, когато се върнеше в града. — А Сабрина? „Фльор“? Всичко наред ли е там?

Тревис кимна с глава. Ненадейно, отчасти успокоен, че беше намерил Дейн жив и здрав, той се усмихна широко и каза:

— Оставихме Сабрина да играе покер с половин дузина момчета. Страхувам се, че трябваше да обещая да възстановя загубата на всеки един от тях, тъй като тя вече почти разори мен и Коул. Ако тя беше някоя друга, щях да й предложа работа като дилър при нас — усмивката му леко помръкна и той поклати глава. — Не трябваше да я оставяме, Дейн, но нямахме друг избор. Беше решила да дойде сама. Само така можахме да я разубедим с Коул да не прави тази лудост. Тя настояваше двамата да дойдем заедно, в случай че възникнат неприятности.

— Хм — промърмори Дейн, макар че една усмивка на възхищение докосна устните му, а погледът му незабавно се проясни. — Добре… постъпили сте правилно, като я държите във „Фльор“. Надявам се, че не сте имали неприятности? Ти и Коул? Когато напуснахте „Фльор“? Или когато влязохте тук, за да ме видите?

— Не, никакви. В действителност бяхме изненадани. Мислех, че може да се наложи Коул да убеждава някои от полицаите, но не се стигна дотам. Не можеха да бъдат по-благосклонни, дори ако ни бяха предложили кифли и чай.

— Хм… — очите на Дейн загубиха блясъка си. Той се намръщи, после стана неспокойно от тясното затворническо легло и започна да крачи из килията. Токовете на високите му кожени ботуши за езда тропаха по голия, каменен под, докато той се движеше напред-назад. Най-после се спря и се загледа през малкото прозорче в черната, мъглива нощ. Какво следваше? Треймор все още не беше свършил — можеше да заложи живота си за това. И неговото освобождаване — което и без това вече закъсня — нямаше да стане по-рано от няколко часа. Не можеше да си представи, че Треймор възнамеряваше да чака той да излезе оттук. Защо ли трябваше Треймор да им предлага това преимущество?

— Жена ти е в безопасност, Дейн. На всяка врата пазят дузина мъже — прозвуча гласът на Коул, а на лицето му се появи доволна усмивка. — Никой не може да влезе във „Фльор“, повярвай ми. Няма смисъл да се тормозиш.

— По дяволите! — изруга Дейн и се обърна с гръб към прозореца, като сви рамене. — Мислех, че да бъдеш влюбен е приятно преживяване.

— Не и когато си избрал наследница на огромно богатство, което и друг иска да притежава — изтъкна кратко Тревис. „Това можеше да бъдеш и ти“, помисли си Тревис изненадан, но още в същия миг разбра, че е доволен, че не беше той. Все още обичаше Сабрина, но не беше влюбен в нея — не и така, както преди. Той се беше влюбил в момичето, но за тази година и половина момичето си беше отишло, беше се превърнало в жена — в жената на Дейн. — Сега — усмихна се Тревис — ни дай някое любовно послание, което да отнесем на Сабрина. И ни кажи какво трябва да направим, когато се върнем във „Фльор“. Смяташ ли да останеш със Сабрина във „Фльор“ през следващите пет месеца? Или си намислил нещо друго?

— Може би ще отидем в Сакраменто — намръщи се Дейн и сви рамене, тъй като не беше решил още със сигурност какво щеше да прави. — Не знам. Може би ще започнем със Сакраменто. Зависи колко неприятности е решил да ни създава Треймор. Може би ще се наложи да продължим да бягаме. Господ да ни е на помощ, ако ще трябва да прекосяваме Сиера Невада.

— Няма да стане нужда да го правиш, Дейн — каза много тихо Коул. — Ти ми даде думата си.

Дейн се обърна, погледна Коул в очите и поклати глава.

— Благодаря за предложението, Коул. Не, благодаря. Ако убийството на Треймор е единственото разрешение, аз съм този, който трябва да го направи — той се спря за миг и свъсил вежди, кимна с глава на Тревис и Коул към желязната решетка на вратата на килията. — Може да решим проблема по-късно, когато се върна във „Фльор“. Засега ще се чувствам най-добре, ако се върнете час по-скоро при Сабрина. И бъдете внимателни, много внимателни по пътя за вкъщи.

— Добре — съгласи се Тревис и се обърна към вратата, после се спря за малко. — Ох… има още нещо, Дейн. Сега вероятно не е времето да те безпокоя с това, но трябва да знаеш, че снаха ти — или поне твърди, че е твоя снаха — дойде във „Фльор“ с целия си багаж и се настани там преди десетина дни. Не съм го споменавал още пред Сабрина, мислех, че трябва да говоря най-напред с теб, но…

Дейн го гледаше втренчено и като че ли беше замръзнал на мястото си. Тревис се намръщи притеснено, после продължи несигурно:

— Черна коса. Сини очи. Хубава жена, но малко…

— Тара? — шепотът на Дейн беше тих и странно дрезгав.

Тревис се намръщи още повече и кимна с глава.

— Да. Сигурен съм, че това е името, с което се представи. Тара Морган?

— Дяволите да я вземат, тази уличница! Веднага тръгвайте за „Фльор“! И изгонете Тара! Не споменавайте нищо за нея пред Сабрина. Тя има достатъчно тревоги с Треймор, за да я безпокоим и с Тара. Ако се наложи, изхвърлете Тара през прозореца. Само се отървете от нея, преди да съм се върнал! А сега вървете, за Бога, преди Тара да осъществи пъклените си планове и не изпускайте от очи… — Дейн прекъсна рязко изречението си, докато го наблюдаваше как се обърна, за да отвори вратата на килията.

Тревис се взираше невярващо във вратата, после отново я дръпна по-силно, но тя не се отвори.

— По дяволите…

Дейн вече беше застанал до него, за да му помогне в дърпането. Желязната врата все още не се предаваше. Онемял от гняв и обзет от безнадеждни мисли, той стоеше мълчалив и само се взираше в черната ключалка на вратата.

— Така значи — каза накрая той. — Разделя… и побеждава. Следователно Треймор има някакъв план за тази вечер. Няма да бъда много учуден, ако чуя, че Тара също има пръст в тази работа. И планът му ще се осъществи лесно, щом и двамата сте премахнати от пътя му — той се обърна и погледна Коул. Измъкни ни оттук, Коул! Трябва да се върна във „Фльор“ при Сабрина.

— Само ако мога…

— Трябва да можеш! — отговори му мрачно Дейн. — Трябва да съществува някакъв начин.

— Не е толкова лесно, Дейн. Може би си забравил, че вече бях тук веднъж. Единственият начин за излизане оттук е кратка разходка до бесилката. Ти беше този, който ме измъкна тогава. Спомняш ли си? — усмихна се леко Коул, но в усмивката му нямаше веселост. — Аз си го спомням много добре. Като че ли беше вчера. Все още го виждам в сънищата си. Виждам се как разглеждам всеки сантиметър от тази решетка и търся някакъв начин да изляза оттук, но никога не мога да го намеря.

— Беше преди повече от десет години, Коул. Тогава затворът беше нов. Сега вече не е. Ще намерим начин да се измъкнем оттук.

— Поне съм сигурен, че трябва да опитаме — кимна с глава Коул и направи знак на Тревис да разгледа по-внимателно вратата. — Намали малко пламъка на тази лампа, Дейн. Не е нужно някой да ни види какво правим.

Коул вече се беше обърнал с гръб към другите, а ръцете и очите му търсеха трескаво, опипвайки бетонните стени. — Може би тук, Дейн. Виж — пресегна се той към една от железните пръчки на прозореца. Годините, прекарани в солената мъгла, бяха свършили своята работа и там, където ставаше връзката на метала с бетонната стена, пръчката бе корозирала силно. Той я дръпна умело и тя леко се помръдна, като издаде тих, стържещ звук. Няколко парченца от мазилката паднаха на дебелата дъска под прозореца. Коул бързо ги почисти и се напрегна отново. — Ако успеем да освободим една, ще можем да я използваме като лост, за да извадим и останалите.

Мрачното лице на Дейн беше покрито с пот, когато кимна с глава и хвана желязната пръчка заедно с Коул.

— На три дърпай — каза той. — Тревис, ти хвърляй по едно око, в случай че някой се запъти насам.

Сабрина се събуди от неистовото хлопане по вратата на стаята, удивена, че изобщо беше заспала. Не мислеше, че ще може да затвори очи, преди Тревис и Коул да са се върнали, носейки някакви новини — успокоителни или не — за Дейн. Сигурно беше от тази проклета супа, която някой я беше убедил да изяде. Дотогава беше добре, но след това почувства, че й се вие свят и й се доспа. Беше се качила в стаята на Дейн, за да си почине малко и да изчака завръщането на Тревис и Коул.

— За Бога! Има ли някой вътре? Събудете се!

Беше женски глас. Женски юмруци удряха по солидната дъбова врата. Странно, мислеше Сабрина все още замаяна, но не й се стори толкова необичайно, че да се разтревожи. Тя знаеше, че във „Фльор“ имаше жени. Много от мъжете, които работеха и живееха тук, имаха жени. По-обезпокоителното беше, че се носеше миризмата на нещо… на пушек? Пушек ли беше? Миризмата стана по-силна, когато тя се изправи и тръгна несигурно към вратата.

„Събуди се, Сабрина! — заповяда си тя. Направи нещо! Проясни мозъка си! Размърдай се и мисли!“

— Да — отговори тя. После завъртя тежката месингова ключалка и отвори вратата. — Какво…? Коя сте вие? Какво има?

Големи черни кълба дим обгръщаха коридора и се стелеха към нея, когато отвори вратата на стаята. Сабрина се задави, започна да кашля, да се задушава и инстинктивно извърна главата си настрана. Очите й пареха от пушека и се бяха изпълнили със сълзи.

— Пожар! Има пожар, за Бога! Не можете ли да го загасите? Побързайте!

Някой сграбчи ръката й и я дръпна в коридора, после я блъсна напред. Сабрина се опитваше да мисли, тя инстинктивно се обърна към предното стълбище. Имаше нещо… освен миризмата на пушек се долавяше и някаква друга, по-малко позната миризма…

— Не, не оттук! — гласът на Тара беше станал остър от раздразнение и напрежение и тя дръпна Сабрина в друга посока. Мили Боже! — мислеше развълнувана тя. Идеята да сложат нещо в храната на Сабрина беше на Гарвис. Момичето едва се беше събудило и едва пристъпваше. Беше толкова зашеметена, че вървеше право към най-гъстия пушек, вместо да бяга от него и Тара я буташе ядосана. — Не, не оттук — повтори бързо тя. — Пожарът започна в кухнята. Фасадата на къщата вече е в пламъци. Ще използваме задното стълбище.

Трябваше да действат. Нямаха достатъчно време, за да позволят на дриплата да се препъва, да залита и да се влачи бавно. Тара се пресегна, хвана ръката на Сабрина и я задърпа силно, за да върви по-бързо към стълбището. Само Господ знаеше как въобще щеше да успее да слезе момичето по стълбите, мислеше си строго Тара. Разбира се, отговори си бързо тя, ако паднеше и счупеше врата си, щеше да е много добре. Тази развръзка би удовлетворила нейните желания. Колкото до Гарвис и до това, дали той би одобрил един такъв нещастен инцидент, това щеше да бъде негов проблем.

На стълбището нямаше никой от въоръжената охрана, която трябваше да пази тази част на къщата. Въпреки особеното си състояние, Сабрина се спря на горното стъпало и погледна тревожно надолу. Тук нямаше толкова много пушек и въздухът беше по-чист. Дишаше се по-леко. Това направи другия аромат по-ясен. Парфюм… разбра тя и се намръщи, без да знае защо. Аромат на цветя, тежък и сладникав. Южни цветя…

— Побързай, за Бога! Преди и двете да сме се изпържили!

Изчерпала търпението си и равнодушна към резултата, Тара блъсна Сабрина надолу по стълбите, без да се церемони много, и почти се разочарова, като видя, че момичето се олюля, но започна да слиза, препъвайки се по стъпалата надолу. Не можа да падне, тъй като успя да се хване за парапета.

— Продължавай да слизаш! — изсъска гневно Тара.

Сабрина само кимна с глава и съсредоточи вниманието си върху тясното, мрачно стълбище, като внимаваше да не падне. Предното стълбище беше широко и стъпалата му не бяха високи. Но това тук съвсем не беше такова и тя се държеше здраво за парапета. Първата площадка. После втората. Сабрина се уплаши, когато усети, че ръката на жената стисна здраво китката й. Но на задната врата нямаше никой, а пушекът беше още по-гъст. Една зловеща светлина излизаше от крилото към улицата — прекалено оранжева, твърде непостоянна и много гореща, за да идва от полилеите. Сабрина не се колеба повече, а завъртя месинговата ключалка. Жената все още държеше китката й, но й помогна с желание при отварянето на вратата. В следващия миг тя блъсна силно Сабрина навън в студената, мъглива ноемврийска нощ.

Отново беше блъсната така силно, че едва не падна! Сабрина се мъчеше да запази равновесие. За щастие, един мъж се пресегна, хвана я за ръката и не й позволи да падне. Сабрина вдигна главата си, за да му благодари, но думите заседнаха неизречени в гърлото й.

Между ужаса и студения, влажен нощен въздух съзнанието на Сабрина се проясни малко, но достатъчно, за да разбере кой държи ръката й. Тя замръзна на мястото си, като трепереше силно и се взираше в лицето му. Посребрените му екстравагантни бакенбарди отразяваха малко от светлината, която предлагаше уличката. Той й се усмихваше, от което тя се почувства още по-зле.

— Гарвис?

— Кой друг може да е, скъпа дъще? Колко е хубаво, че те виждам отново.

Сабрина се беше отдръпнала инстинктивно назад към жената, но чу смеха на Тара, развеселена от проявата на такава гибелна наивност.

— От мен ли търсиш помощ, скъпа? Не трябва да се надяваш да получиш такава.

Тара се разсмя отново, а кръвта на Сабрина замръзна във вените й, когато накрая разбра, че беше чувала и преди този смях. В Денвър! Разбира се… парфюмът! Същият! Южните цветя…

— Тара!

— Ела тук, скъпа моя — настоя Треймор. — Всички господа от „Фльор“ са заети с огъня в предното крило, за да се разберат, че в задния двор става нещо. Знаеш ли историята за Килдръми, Сабрина? Не? Как само един-единствен предател надвил цял замък, като запалил пожар отвътре? Винаги съм смятал, че такива истории за предателства, въпреки изминалите векове, представляват най-забавното четиво, дори много възпитателно понякога — Треймор бутна слисаната Сабрина към каретата, която чакаше в близките сенки, и направи знак на Тара да ги последва. — Такава чудесна нощ е, само за разходка с лодка, не си ли съгласна с мен? Така се случи, че купих една. Оставил съм я в пристанището, немного далеч.

Сабрина хвърли последен отчаян поглед към къщата, но нямаше никой наоколо, който да я чуе, ако извика за помощ. Само един самотен възрастен мъж, дрипаво облечен, с две кучета, които вървяха близо до него, стоеше в началото на уличката. Като че ли беше безсмислено и жестоко да го вика на помощ. Дори и да се опиташе да й помогне, Гарвис със сигурност щеше да се справи с него.

Гарвис я набута бързо в каретата и след като се качи и Тара, заключи вратата.

Така, всичко свърши вече, мислеше си сковано Сабрина, докато каретата започна бързо да се спуска надолу към кея. Толкова много мъки и страдания отидоха за нищо. Всичко, което Дейн беше изтърпял. Всичко, което тя беше изтърпяла. И накрая Гарвис Треймор щеше да бъде победител.