Бялата роза

Глава 6

Сабрина сковано размърда глава и вдигна ръка, за да разтрие мускулите на врата си, които се бяха схванали. Отвори бавно очи, но изведнъж се стресна и скочи с изплашен вик. Беше заспала седнала до вратата. Един Бог знаеше кое време беше вече. Дейн може би вече си бе отишъл. За него сутрин означаваше времето преди зазоряване до обяд в зависимост от настроението и плановете му.

Трескаво се опита да вкара ключа в ключалката, но беше все още сънена и действаше твърде припряно, така че пръстите й бяха като сковани. Най-накрая отвори вратата и пристъпи в коридора. Пещерният сумрак не й вдъхна много увереност. Стъклата бяха голяма рядкост из Западните територии, така че сградите почти нямаха прозорци, откъдето да влиза слънчева светлина. Сабрина стигна до средата на тесния коридор и спря разколебана. Обърна се и погледна към стаята на Керълайна в другия край на коридора. Ако изобщо някой знаеше къде е Дейн, това беше Керълайна, но нещо в Сабрина се стегна при мисълта да я моли за помощ. И то не защото мислеше, че тази жена е влюбена в него, а защото тя се отдаваше на наслади заедно с него, заради което се държеше собственически към Дейн. Цяла седмица вече отношението й към Сабрина се намираше на границата на грубостта. Понякога високомерието й се сменяше със странна почтителност. Сега си даваше сметка, че Керълайна се бе държала надменно, когато се осмеляваше да си позволи подобно поведение, но щом в очите на Дейн се надигнеха предупредителни искри, тя започваше да се отнася с нея почтително. Щеше да се обърне към нея само ако й се наложеше и ако нямаше никой друг, към когото да се обърне за отговор.

Сабрина се насочи към стълбите, не особено зарадвана от перспективата да слезе сама в бара, но наоколо изглеждаше достатъчно тихо, за да поеме този риск. Влезе в празния салон и се огледа изненадано, след което с бързи крачки се отправи към вратата. От единствения прозорец на голямото помещение грееше ярка слънчева светлина. Явно беше доста след изгрев — слънце, но барът беше пуст и нямаше кого да попита. Излезе навън под топлите лъчи на априлското слънце. Или вече беше май? Огледа улиците, докъдето й стигаха очите. Никаква следа от Дейн. Сърцето й се сви и Сабрина се обърна към вратата. Стой! — помисли си тя. Конюшните! Сигурно не беше много добра идея да се скита по задните улици сама, но имаше само един сигурен начин да провери дали е пропуснала тръгването на Дейн. Ако Сънденс го нямаше в конюшнята, значи Дейн си бе отишъл…

Огледа се боязливо, след това повдигна полите си с ръка и почти се втурна към обора, преди да е изгубила всичкия си кураж. Тревис й беше споменал, че някои несполучили златотърсачи делят оборската слама с конете си, за да си спестят таксата за хотел. Само можеше да се надява, че днес там няма да има никой. Нямаше никакво желание да се среща с някой замаян миньор, току-що станал от сън или все още не съвсем изтрезнял.

Дейн изплакна бръснача в легена и взе хавлията, за да избърше лицето си. Сигурно щеше да мине още доста време, преди да може пак да се наслади на лукса на бръсненето с топла вода, оглеждайки се както трябва в трикрилото огледало на Керълайна — нейната огромна гордост. Чу я да се размърдва сънливо в леглото зад него и вдигна очи към образа й, отразен в огледалото.

— Къде, по дяволите, беше снощи?

Той се усмихна и сви рамене. Думите й бяха резки, но гласът й беше добродушно мързелив. Дейн отново насочи вниманието си към бръснача. Затвори предпазителя му и го прибра.

— Поразходих се.

Керълайна поклати глава и го изгледа замислено. След това се надигна на колене и смъкна прозрачната нощница от раменете си.

— Липсваше ми компанията ти. Все още ли не си се отказал да тръгваш тази сутрин? — Керълайна погали с ръце голия торс на Дейн, плъзна устните си по топлите извивки на мускулите по гърба му и се притисна към него. Вдигна едната си ръка и преплете пръсти в къдравите косми по гърдите му, а другата плъзна надолу, към колана на кожения му панталон. — Нали няма да си тръгнеш, без да си ми казал довиждане?

Дейн се изсмя тихо и за миг остана неподвижен под ласките на опитните ръце на Керълайна. Тя почувства как тялото му започва да се движи под пръстите й и да се наслаждава на допира им. Очите й проблеснаха съблазнително, щом срещнаха погледа му над рамото му в огледалото пред тях.

— Мм — измърка тя, като потри гърдите си в стегнатите мускули по гърба му, — така е по-добре, Дейн.

Той почувства как зърната на гърдите й се надигат под ефирната тъкан на нощницата й и отпусна глава към Керълайна. Протегна ръце и стисна китките й.

— Мислех, че не обичаш да го правиш сутрин, Керълайна — усмихна се той, докато говореше, наслаждавайки се на бавно разгарящия се огън, който тя умишлено разпалваше.

— Днес ще направя изключение.

Дейн се обърна към нея, плъзна ръце под разтворената предница на нощницата й и притисна Керълайна към себе си. Наведе глава и докосна с устни шията й. Ухапа я леко, за да я разпали още по-силно. Керълайна беше пристрастена към бурната любов, а Дейн се бе научил от връзките си с многото жени да открива тайните начини, от които да им достави удоволствие. Ръката, която плъзна към гърдата й, я притискаше почти болезнено. Пръстите му се забиваха в заоблената плът. Керълайна обви ръце около шията му, а бедрата й гладно се притиснаха към кожения му панталон.

— О, Боже, Дейн! Няма ли да махнеш тези проклети панталони!

Той се усмихна, чувствайки колко накъсано бе станало дишането й, как бързо туптеше сърцето й под дланта му. Изгубила търпение от чакане, Керълайна плъзна ръка към колана му, за да развърже кожените връзки, но сама затрудняваше работата си с нежеланието да повдигне бедрата си. Беше се срещала с твърде много мъже, от които не бе получила никакво удоволствие. Затова, когато Дейн Морган се появеше в града, тя не можеше да му се насити. Най-сетне връзките бяха разхлабени достатъчно, за да смъкне кожения му панталон. Керълайна простена алчно и бръкна, за да го сграбчи с ръка и да го насочи към бедрата си, които се извиваха и се гърчеха от допира с него. Дейн се усмихна на разочарованите й ругатни, когато установи, че в това положение няма да може да осъществи намерението си. Страстта така я бе замаяла, че не й идваше наум да го накара да се преместят на леглото. Дейн опря глава в голото й рамо, хвана я отзад и я повдигна към себе си, окуражен от одобрително го й възклицание. Тялото му беше готово, но сърцето му се бавеше от неохота, която не разбираше. Цяла седмица вече беше все така. А един-два пъти дори бе останал незадоволен, сякаш някакъв неопределен, дълбоко скрит копнеж бе останал пренебрегнат. Най-накрая движенията на Керълайна станаха прекалено настойчиви. Дейн я вдигна, за да я отнесе на леглото, но спря като вцепенен пред прозореца, от който в стаята струеше утринната светлина. Сабрина! Връщаше се от конюшните? Какво, по дяволите…? Това момиче няма ли най-сетне да се научи да не се скита беззащитно?

— Дейн, за Бога? — ноктите на Керълайна одраха гърба му и го подканиха да побърза към леглото. — После ще се наслаждаваш на гледката.

Дейн стреснато се обърна към нея, установявайки с изненада колко бързо я бе забравил, когато бе видял момичето. Поколеба се само за миг, след това сви рамене и последва Керълайна в леглото. Може би трябваше за последен път да поговори със Сабрина, преди да си тръгне.

Сабрина потупа още веднъж кадифената муцуна на Сънденс и успокоено тръгна с по-бавни стъпки обратно към хотела. Конят не само беше в конюшнята, но дори още не беше оседлан. Очевидно Дейн се бе прибрал снощи прекалено късно и бе отложил ранното си тръгване. Можеше да вземе нещо за закуска и да се прибере в стаята си. Дейн трябваше да мине край вратата й и дори да не чуеше стъпките му, той щеше да носи такъмите на коня, които неизбежно щяха да издават достатъчно шум.

След като закуси, Сабрина нареди малкото си вещи върху леглото. Спря за миг и вдигна четката, за да разреши косата си. Вчера я бе измила и сега тя се навиваше на вълни и се надигаше край раменете й като лъвска грива. След като бе осъзнала, че е влюбена в Дейн, Сабрина бе решила да полага повече грижи за външния си вид. Сама по себе си естествената й красота беше изумителна — беше израснала почти с високомерната увереност в това — но Дейн Морган беше също така привлекателен за жените, а тя нямаше представа с какви красавици се бе срещал по време на пътуванията си. А тези жени имаха едно преимущество, с което тя не би могла да съперничи.

Въпреки любовта си, Сабрина не можеше да му даде физическите наслади, които Керълайна и другите така охотно му предлагаха. През тези няколко дни, прекарани в тази пустош, тя бе променила много мисленето си, но за нея бракът все още оставаше необходимо условие за физическа близост. А бракът с Дейн Морган беше доста отдалечен, без дори да мисли за мнението на пастрока си. Първо трябваше да плени това гордо и свободно негово сърце. Тази задача сама по себе си не беше никак лека. Дори за миг не се залъгваше, че ще бъде първата, която го е опитвала. Изведнъж чу тих звук откъм коридора и скочи на крака. Хвърли се към вратата и я отвори в мига, в който Дейн беше вдигнал ръка да почука. Застанаха за миг мълчаливо един срещу друг. След това Дейн отпусна ръка и пристъпи смутено от крак на крак.

— Сабрина…

— Дейн…

Двамата заговориха едновременно, след това спряха и се разсмяха. Смехът отслаби малко напрежението.

Сабрина се облегна на рамката на вратата леко усмихната, а зелените й очи се спряха на красивото му лице.

— Все още ли възнамеряваш да тръгнеш днес? — очите й срещнаха погледа му. Дейн помълча и кимна. — Все още ли си сигурен, че нямаш нищо против моята компания?

Очите му се спряха върху нея с изненада. Лека усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— Промени ли решението си?

Беше ред на Сабрина да свие рамене и да се усмихне в отговор.

— Снощи всъщност не ми остави възможност да взема решение — разпери ръце тя.

Напомнянето за снощната случка изтри усмивката от лицето на Дейн.

— И накъде искаш да тръгнеш сега?

Сабрина вдигна очи към него. Поколеба се, като видя странното изражение, изписано на лицето му.

— Ами, не съм сигурна — промърмори най-сетне тя. Мислех си, че може би ти ще ми кажеш.

Тъмните му вежди се повдигнаха от изненада.

— Ха, проклет да съм! Никога не съм си мислил, че ще те чуя да казваш нещо подобно.

Сабрина понечи да се намръщи, но Дейн бързо поклати глава, като вдигна ръка в извинителен жест.

— Не исках да те обидя, Сабрина. Само си мислех, че… — той спря за миг, сякаш обмисляше думите си. — Кога искаш да тръгнем?

— Когато кажеш. Вече съм опаковала нещата си.

Дейн кимна, без да каже нито дума.

— Но бих искала да… да кажа „довиждане“ на Тревис Брюстър, ако нямаш нищо против да ме изчакаш — бързо добави тя. Видя, че Дейн се намръщва, и сложи ръка върху неговата. — Дейн, моля те, изслушай ме. Тревис се чувства отвратително заради онова, което се случи снощи. Иска да ти се извини.

Дейн сви рамене, сякаш от раздразнение и Сабрина го огледа с безпокойство. В сивите му очи се надигаше буря.

— Няма да е лошо, ако Тревис се научи по-здраво да държи юздите на устата си, Сабрина. Ако не се научи, могат да го убият заради думите му.

Девойката кимна, като несъзнателно погали ръката му, за да го успокои.

— Да, Дейн. Знам. Но той… той не беше разбрал как стоят нещата…

— Ако не се беше намесила снощи, щеше да получи един хубав урок. Нямаше да го убия, но щях да го накарам да не забравя, че трябва езикът му да е учтив. Следващият мъж, на когото излезе с този номер, изобщо няма да се поинтересува колко несведущ е Тревис за нравите тук.

Сабрина само кимна и прекара пръсти по ръката му. Още докато Дейн говореше, тя бе почувствала как гневът се стопява в гласа му. Усмихна се леко. Дейн наистина бе спрял снощи заради нея.

— Но Тревис е нов тук, Дейн. Още е млад. Освен това толкова много ти се възхищава — животът сред мъже я бе научил как най-добре да ги убеждава. Всички мъже бяха много по-склонни да се държат любезно с някой, който им се възхищава. С усмивка видя как Дейн мълчаливо смръщва чело, но напрегнатостта на лицето му постепенно изчезваше.

— Добре — въздъхна той най-накрая. — И без това вече закъсняхме. А щом си решила да дойдеш с мен, ще ми трябват още някои неща. Ще се заема с това и ще се срещнем тук за вечеря. Тръгваме рано утре сутринта.

Сабрина кимна, без да усети внезапната усмивка, която бе озарила лицето й. Но Дейн я забеляза с крайчеца на окото и се обърна озадачено към нея.

— Има ли още нещо, Сабрина? — наклони глава на една страна, докато говореше, и отново преметна седлото, което носеше, през рамо.

Сабрина се изчерви и поклати глава. Трябваше да внимава да не изиграе козовете си, преди все още да е разбрала какво точно изпитва Дейн.

Вратата в края на коридора се отвори. Керълайна излезе навън, обърна се и спря изненадало, щом видя Дейн и Сабрина в другия край на коридора. Изгледа ги за миг, след това се приближи до тях и прегърна Дейн през кръста. Двамата се погледнаха за миг и Сабрина се изчерви отново, усещайки острото пробождане на необяснимо раздразнение. Докато гледаше как Керълайна си играе с ресните по ризата на Дейн, Сабрина си помисли, че се досеща за вероятната причина за таз сутрешното закъснение на тръгването му. А когато Керълайна обърна глава към нея, изражението в кехлибарените й очи го потвърди.

„Керълайна сигурно се досеща каква игра се опитвам да играя,“ помисли си изведнъж Сабрина. Сигурно бе отгатнала чувствата й, преди още самата тя да ги беше разбрала. Ето защо през цялата седмица сякаш й се беше подигравала. Тя едничка се наслаждаваше на вниманието на Дейн, без да го дели с никоя друга жена, докато Сабрина беше впримчена от влюбения Тревис.

Сабрина повдигна леко брадичката си и погледна жената в очите с лека, макар и изкуствена усмивка.

— Дейн тъкмо ми казваше, че е променил плановете си, Керълайна. В крайна сметка реши да не тръгва днес — спря за миг, наслаждавайки се на изненадата в изражението й. — Дейн се съгласи да изчака още един ден, тъй като реших да пътувам с него.

В думите й нямаше нищо, срещу което другата жена би могла да възрази, но Керълайна се зачерви, изненадана и не много поласкана. Нещо повече, зад думите на младата жена се криеше безспорно умишлено жилване. През цялата седмица бе ръководила играта. Неволно вдигна очи към Дейн, като забрави да прикрие гнева си.

— Това не те ли радва, Керълайна? — намръщи се той, щом видя лицето й. Дейн можеше да почувства напрежението, което се надигаше, но проклет да беше, ако можеше да каже каква е причината му. — Бих могъл да отида другаде, ако имаш други планове за вечерта.

Керълайна побърза да поклати отрицателно глава. Хвърли един последен, обвиняващ поглед към Сабрина, след което се насили да се усмихне.

— Ако имах, щях да ги променя — превърна го тя през кръста. — Много добре го знаеш — Керълайна си тръгна, без да пуска ръката му и Дейн я последва, като хвърли такъмите до стената на коридора.

Сабрина само стисна зъби и затръшна вратата, за да не чува гърления смях на Керълайна и ненужно силните подмятания, които отправяше към Дейн, докато двамата слизаха надолу по стълбите:

— Ела да закусиш с мен, скъпи. Сигурно умираш от глад след всичката тази енергия, която изразходи в прегръдките ми тази сутрин.

Сабрина прехапа устни в безсилен гняв. Направи гримаса и с ядно изражение повтори думите на Керълайна. Хвърли се върху леглото по корем и подпря брадичката върху дланта си. Първата вечер Керълайна й бе предложила да й заеме една от роклите си. Може би довечера трябваше да се възползва от предложението й. Както казват, срещу огъня можем да се борим само с огън. Това щеше да бъде последната възможност да се възползва от всички преимущества на външния си вид. Не искаше да носи тази памучна рокля с висока яка на вечеря, когато знаеше, че Керълайна ще бъде облечена с най-съблазнителната си премяна и ще се прави, че не забелязва погледите, които мъжете отправят към деколтето й. Тревис, разбира се, щеше да бъде ужасно шокиран, но Дейн… да, тя се бореше за вниманието на Дейн.

От друга страна, неспокойно си помисли тя, не желаеше да показва от себе си толкова, че Дейн да си помисли, че предлага нещо повече. Все още им предстоеше едно дълго, самотно пътуване заедно. Значи просто един намек, реши с усмивка тя. Нещо, което да го подразни, без да поема риска да го обиди или прекомерно да го окуражи. Само едно подмятане колко по-красива би могла да бъде тя в сравнение с Керълайна и останалите…

Но все пак, докато чакаше Дейн да почука, Сабрина се зачуди доколко разумно е прибързаното й решение. Нямаше огледало, за да прецени как изглежда, но в роклята на Керълайна се чувстваше полугола. И не беше чак толкова глупава, та да си помисли, че жената й е дала най-добрата си дреха. За щастие предложената й рокля беше най-малко деколтираната — несъмнено с мисълта, че е по-непривлекателна от останалите й отворени рокли — без да разбере, че прави неволна услуга на Сабрина. Ако беше само с малко по-дълбоко деколте, тя никога не би посмяла да я облече. Очакваното почукване най-сетне прозвуча. Сабрина — за последен път отчаяно подръпна нагоре корсажа на тюркоазната копринена рокля и пое дълбоко дъх, за да събере малкото останала смелост. На вратата се почука отново и тя побърза да превърти ключа в месинговата ключалка и да отвори вратата. Светлината от долния етаж беше достатъчна да освети отчасти мрачния коридор. Сабрина колебливо пристъпи навън. Чакаха я Тревис и Дейн. Дейн тъкмо бе извърнал глава, за да отговори нещо на Керълайна. Долната челюст на Тревис увисна, очите му се ококориха и той зяпна Сабрина, като си мислеше, че тя е най-красивото създание, което е виждал някога, но за съжаление беше прекалено изумен, за да го каже.

Керълайна присви очи и Дейн проследи погледа й.

— Мили Боже! — промърмори той с вид сякаш го бе ударил гръм.

Сабрина срещна изненадания му поглед и се зачуди дали забележката му означава изненада или удоволствие. Изчерви се, без да знае колко красива изглежда с тези розови петна, обагрили блузите й. Задържа още миг погледа на Дейн, след това извърна очи към пребледнялото лице на Тревис и побърза решително да поклати глава.

— По-добре да се преоблека.

Дейн заобиколи Керълайна и сграбчи китката на девойката.

— Не, недей — поклати решително глава той и я дръпна към по-осветената част на коридора. Задържа ръката й още миг, след това бавно я пусна, а сивите му очи заблестяха. — Ще бъде жалко, ако се преоблечеш, Сабрина. Цял Денвър ще говори за теб поне седмица, но понеже тръгваме утре сутринта… — Дейн се застави да премести погледа си от нея към Тревис и се усмихна леко на все още зашеметеното изражение върху лицето, на младия мъж. — Все пак, ако ме извините за малко, ще взема револвера си, в случай че появата ни предизвика бунт сред миньорите.

Сабрина хвърли бърз поглед към Дейн, без да е сигурна дали е сериозен, или се шегува. Едва ли можеше да бъде сериозен, но очите на Керълайна бяха като ками и Сабрина бързо потърси ръката на Тревис.

— Предполагам, че сте се извинили на Дейн — промърмори му тя, докато вървяха бавно към стълбището.

Държеше погледа си настрана от лицето му. По-добре да не знае дали погледът му не е впит в почти изцяло разголените й гърди.

Тревис се изкашля и погледна през рамо, за да провери дали Дейн идва след тях. Беше невъоръжен и не беше сигурен дали желае да бъде единствената защита на Сабрина, ако появата й в роклята на Керълайна направеше впечатлението, което очакваше.

— Да, извиних се на Дейн за това, което му казах, и за отношението ми към него. Но… — Тревис спря на най-горното стъпало. — Сабрина, не съм променил отношението си. Искам да кажа чувствата си към вас. Дейн каза, че сте решили да напуснете Денвър заедно с него. Искам да вземете адреса ми. Все още ви обичам, Сабрина. Вие сте най-красивата жена, която познавам. А ако някога ви потрябва помощ, по всяко време, без значение къде сте…

Сабрина премигна от неочакваните сълзи, изпълнили очите й. В гърлото й заседна буца. Кимна на Тревис и стисна леко ръката му. Преглътна мъчително, преди да заговори отново. Жалко, че нещата се бяха развили по този начин. Жалко, че не се бе влюбила в този млад мъж, застанал до нея вместо в Дейн Морган, който вероятно никога не би я обикнал така, както Тревис несъмнено я обичаше.

— Благодаря, Тревис. Аз… високо ценя чувствата ви и никога няма да ви забравя.

— Сабрина, говорех сериозно — гласът на младия мъж прозвуча болезнено настойчиво. — Ако не можете да се отнасяте към мен като към… към съпруг, тогава ме считайте за брат. Обещайте ми да направите поне това. Така ще ми е по-леко да ви гледам как си тръгвате утре.

Сабрина бързо кимна и вдигна ръка да избърше единствената сълза, която се бе изплъзнала от очите й.

— Добре, Тревис, обещавам — промърмори тя. — Винаги съм искала да имам брат.

Дейн застана на стълбищната площадка зад тях и се наведе да завърже здраво кобура на колта за бедрото си. Тревис се поколеба за миг, тъй като не изпитваше особено желание да изостави ръката на Сабрина. Искаше му се да бъде този, който ще я заведе долу — само веднъж в живота си да я въведе в стая, пълна с хора, сякаш тя наистина беше негова. Но споменът за кавгата, която бе предизвикал предишната вечер, все още тежеше на съвестта му. Пусна ръката на момичето, отстъпи встрани и направи учтив жест към Дейн. Той погледна за миг младежа и се замисли дали ще е разумно да върви напред. Поклати глава с лека усмивка и хвана Керълайна подръка.

— Вие двамата вървете напред. Ние ще поемем ариергарда.

Тревис засия и пристъпи нетърпеливо напред, без да забележи състраданието, изписано на лицето на Дейн, който го наблюдаваше как гордо води Сабрина надолу по стълбите. С това единствено действие завинаги си бе спечелил безусловната вярност на Тревис. Можеше да застреля президента, но въпреки това Тревис щеше да е готов да го защитава до смърт. Хванал Сабрина подръка, той се чувстваше като крал. Изключителната й красота сияеше като слънце. Тревис вдигна гордо глава и двамата влязоха в неугледния бар. Чувстваше силна носталгия по дома си. Липсваха му ленивото изящество и изтънчените ритуали на дома му в Южна Каролина. Но всичко това се бе променило само в един миг. Сега бе твърдо решен да оцелее тук и да научи всичко, което може, за тази страна. Ако Сабрина някога потърсеше помощта му, той трябваше да бъде готов за някое добро дело. Освен това искаше да заслужи уважението на Дейн Морган, за да оправдае изключителната чест, която му бе оказал той.

Дейн се усмихна слабо, докато наблюдаваше как вълнението, предизвикано от влизането на Сабрина, се засилва. Все още не беше сигурен какво я беше накарало да покаже тази частица от красотата си, която обикновено криеше толкова яростно под високата яка на семплата си рокля. Но трябваше да признае, че дори той бе удивен от силата на красотата й, която виждаше тази вечер, макар да имаше по-голяма представа за цялото й великолепие от тези миньори тук.

Усмихна се по-широко и хвърли поглед към Керълайна, която вървеше с каменно лице. От всички присъстващи в големия салон, изглежда, че само на нея не й беше приятно. Беше дочул няколко от злобните подмятания, които тя бе отправила към Сабрина през изминалата седмица, въпреки че се бе престорил на по-малко засегнат, отколкото беше всъщност, понеже не искаше да попада в средата на една женска свада. Честно казано, считаше, че Керълайна заслужава един малък урок. Така че сдържа думите си, докато вълнението поутихна малко. Най-накрая се умилостиви и помогна на Керълайна със стола.

— Ти също си изключително красива тази вечер, скъпа. Правиш така, че на човек да му е трудно да те изостави.

Керълайна го погледна изкосо, без да е напълно сигурна дали Дейн говори сериозно, или не. Не бе пропуснала да забележи първата му реакция, когато видя момичето. Но сега очите му бяха любезни и Керълайна промърмори някаква благодарност, докато сковано се настаняваше на стола. Погледна към Сабрина. Тя продължаваше да гледа към пода, но червенината бе започнала да изчезва от лицето й. Имаше поне една утеха в утрешното заминаване на Дейн Морган. Момичето също щеше да си замине заедно с него. Тази мисъл я развесели и Керълайна се настани по-удобно на стола. Наведе се към Дейн и промърмори нещо тихо на ухото му, а устните й погъделичкаха гъстите, тъмни вълни на косата му. Дейн й отвърна с тих смях и Сабрина отправи поглед към тях.

Преди да успее да го попита, отнякъде изникна Блу Джеймисън, който повика с пръст Дейн. Той стана и отиде настрана, за да поговори с Блу. Накрая Блу докосна шапката си и си тръгна. Сабрина му кимна разсеяно, без да откъсва напрегнат поглед от Дейн. Каквото и да му бе казал Блу, новината не му беше харесала, защото върху суровите линии на устните му вече нямаше усмивка, която да ги смекчава. Изглежда, че почувства погледа на Сабрина, понеже вдигна глава и я погледна. Кимна й с глава и върна вниманието си към вечерята.

Но казаното от Блу не излизаше от ума му, така че се опитваше с мъка да се преструва на весел по време на прощалната вечеря. Един златотърсач, който идвал от Колорадо Спрингс, споменал, че е обявена награда за онзи, който може да даде информация за някоя си Сабрина Уелс. Доколкото можа да му каже Блу, издирването беше започнало от Санта Фе, така че Дейн предположи, че телохранителите й бяха продължили с дилижанса към набелязаната си цел и сега я търсеха. Дейн възнамеряваше да язди на юг покрай планината, но този маршрут, тъй като беше най-лекият, също щеше да се държи под око, ако някой успееше да направи връзката между Сабрина Уелс и Сабрина Морган. Значи трябваше да тръгнат направо през Скалистите планини по един по-труден маршрут. Из планините времето беше много променливо през пролетта. Трябваше да преминат по източния склон на Лукаут Маунтин, а след това надолу през Саут Парк, да подминат Сентръл Сити, Феърплей и другите миньорски градчета. Южно от Пайкс Пийк щяха да тръгнат отново на изток, към Бент Форт или поне това, което все още беше останало от него, а после през прохода Рейтън към Санта Фе.

Все още не бе съобщил на Сабрина посоката, в която щяха да се движат, нито имаше намерение да го стори, преди да се е наложило. Досещаше се каква щеше да бъде реакцията й. Но просто нямаше друг достатъчно голям, достатъчно цивилизован град, който да е подходящ за нея. Солт Лейк Сити не беше много по-далече, но там имаха доста неприятности с индианците, а от това, което беше подочул, сигурно щеше да стане още по-зле, преди да започне да се оправя. Поне така го бе предупредил Блу. Нямаше да влязат в Санта Фе, преди сам да се е убедил какво е положението там. Освен това, щом преминеха Рейтън, трябваше да внимава за всяка стъпка, в случай че по стария път към Санта Фе имаше хора, търсещи Сабрина.

В стаята зад него настъпи неочаквано вълнение. Дейн по-скоро го почувства, отколкото го чу, тъй като при скитанията си из прерията бе развил шесто чувство, което му помагаше да оцелее. Погледна през рамо и се намръщи. Цигулка? И устна хармоника?

— Ако сте приключили с вечерята…

Но Керълайна се усмихна злобно.

— Малко танци няма да навредят на никого, нали, Дейн? — повдигна вежди въпросително тя, докато говореше с мил глас. Знаеше много добре, че е превъзходна танцьорка. Щом веднъж започнеха, всеки мъж в бара щеше да поиска да потанцува с всяка от дамите. Сабрина сигурно щеше да бъде така шокирана, че ще се схване като дъска и тогава щеше да й натрие в носа прехваленото превъзходство на източната синя кръв.

Дейн се намръщи, опитвайки се бързо да вземе решение.

— Сабрина, мисля, че…

— Дейн, всичко е наред — Сабрина се насили да се усмихне. Тя също бе предположила какво означава появата на инструментите. Тревис й бе споменал, че танците са едно от най-големите развлечения в миньорските селища. Дори липсата на жени не можеше много да обезкуражи мъжете. Привързваха цветна кърпа към ръката на друг мъж и той танцуваше стъпките на жената. Сабрина не гореше от желание да танцува с недодяланите миньори, но също така не искаше да види как Дейн вади колта си, за да попречи на танците.

Дейн задържа за миг погледа й, след това кимна, но явно не беше много доволен. Поне можеше да направи проблема по-малък. Изправи се и се обърна към салона точно когато цигуларят започваше да настройва цигулката си.

— Чуйте всички. Искам да ви предупредя. Утре ще тръгваме рано. Така че само няколко танца — да речем три. След това аз и братовчедката ми си тръгваме. Разбира се — той се обърна и погледна към Керълайна — това не се отнася за останалата част от компанията ни.

Очите на Керълайна проблеснаха гневно, докато Дейн само й се усмихна лениво, но със строги очи. Керълайна пламна и извърна глава, защото разбираше, че той я наказваше със собствения й ентусиазъм за танците. Добре, да върви по дяволите тогава, ядоса се тя. Да си взима кокетката и да отива горе, щом… Керълайна свъси вежди. В никакъв случай нямаше да допусне Дейн Морган да й изиграе този номер. Той щеше да отиде горе, но само с нея!

Музиката засвири и Дейн кимна на Тревис да покани Сабрина. Девойката му се усмихна неловко. Отидоха в средата на помещението, което сега беше освободено от масите за хранене и игра. Целият сияещ, Тревис я завъртя в безупречен танц. Сабрина почти забрави за миньорите, които я гледаха с копнеж. Тревис танцуваше като истински джентълмен — придържаше я леко и спазваше благоприлично разстояние между тях, като я водеше със съвършена точност по грубия под. Тюркоазният атлаз на роклята й проблясваше на светлината на газените фенери. Бузите на Сабрина порозовяха от напрежението.

Музиката спря твърде бързо и Сабрина се нацупи. Искаше й се Дейн да не беше споменавал за ограничения брой танци. От много седмици не се бе наслаждавала така, както сега. Този танц беше първият намек за цивилизованост сред тези иначе груби земи. Сабрина погледна към Дейн с намерението да го придума да промени решението си, но внезапно пребледня, когато го видя да разкопчава капака на кобура си. Миг по-късно разбра причината. Дузина мъже се втурнаха към нея. Няколко ръце посегнаха собственически към нея и Сабрина неспокойно отстъпи назад.

Изстрелът на колта отекна в бара. Куршумът се заби в гредите на тавана, без да нарани никого. Но звукът му вече бе свършил работата си. Тълпата затихна. Сабрина погледна нервно към Дейн. Тревис вече не се виждаше сред морето от тела, което я обграждаше. Нежният глас на Керълайна се извиси с престорена любезност:

— Избери си партньор, Сабрина. Готови сме да започнем веднага.

Девойката потисна отвращението си и се насили да се усмихне. Протегна ръка към един от мъжете, който поне не беше толкова мрачен. Другите се размърмориха, но един поглед към револвера в ръката на Дейн ги накара да предпочетат да се оттеглят с чест. Музиката започна изведнъж и Сабрина залитна в ненужно силната хватка на миньора. Стъпките му бяха неточни и тромави в сравнение с Тревис. На няколко пъти краката им се заплитаха. Сабрина се почувства като мечка и се изчерви цялата, щом Керълайна грациозно премина край нея и я изгледа с подигравателна усмивка.

Танцът най-накрая свърши. Запъхтяната Сабрина вдигна ръка, за да избърше потта, която се бе появила на челото й. Само още един танц, слава Богу! Тревис с мрачна решителност напираше към нея и се опитваше да я достигне. Успя, но го възпря хор от недоволни гласове. Вече бе танцувал с момичето. Трябваше да даде възможност на някой друг. Последва същият наплив от тела, както в началото. Страхът се надигна в гърлото й и устата й пресъхна. Този път на лицата на миньорите беше изписана отчаяна решителност. Знаеха, че това е последният танц.

Сабрина изохка стъписано, щом тълпата се притисна към нея, избутвайки я към мъжете, застанали зад нея, които бяха не по-малко решителни. Сви ръце в юмруци и безразборно заблъска най-близките по главите и раменете. Тревис също полагаше всички усилия да я защити, но губеше опора и постепенно отстъпваше пред голямото числено превъзходство на желаещите да танцуват. Сабрина смътно чу нов изстрел от пистолета на Дейн, но този път никой не му обърна внимание. Момичето извика изплашено при новия тласък на тълпата, който почти я задуши.

Роклята й беше застъпена от половин дузина обувки и Сабрина бавно губеше равновесие. Изведнъж чу зад себе си възмутени ругатни и се опита да се обърне, за да види причината. Движението отне последните остатъци от несигурното й равновесие и Сабрина залитна. Застана под невероятен наклон, подпряна на стената от мъжки тела. Обезумяло замаха ръце, за да се изправи. Заобиколена отвсякъде от мъже, Сабрина се озова сред такава смрад, че почти щеше да припадне. Въздухът сякаш се беше сгъстил от неприятния мирис на потни тела, уиски и тютюн за дъвчене, както и от множество други силни миризми.

Почувства, че някой подпъхва ръка под раменете й, за да й помогне, и я хвана, без да може да види лицето на мъжа. Миг по-късно още един миньор беше отблъснат встрани и пред нея застана Дейн Морган. Сабрина зяпна от учудване, но миг по-късно въздъхна от благодарност. Дейн й кимна, а в очите му проблесна неприкрито раздразнение, докато с рамо отблъскваше последния претендент. След това безцеремонно дръпна девойката към себе си. Сабрина дори не можа да възрази срещу грубото отношение. Просто се прилепи с облекчение към стегнатото му тяло.

— Свирете! — кратко нареди той, като държеше Сабрина с една ръка, а с другата отблъскваше напора на атакуващите миньори. Сякаш по чудо цигуларят се подчини, а хармониката последва звука на цигулката в ритъма на валс. Миньорите възроптаха, но след това се укротиха и млъкнаха.

— Хайде бе, Морган. Пусни ни и нас до момичето.

— Казах вече — три танца, господа — Дейн се усмихна, въпреки че изражението му не остави никакво място за възражения. — Като неин партньор за вечеря, мисля, че определено имам право за единия от тях. А сега се отдръпнете. Направете ни малко място.

Намусените миньори се подчиниха. Сабрина почувства как Дейн я хваща по-здраво през кръста и я завърта из разчистеното място. Тя ахна от интимността на прегръдката му. Атлазът на роклята й се изду под натиска на зърната на гърдите й, щом тялото й се притисна към твърдия му гръден кош. Бузите й пламнаха. Сабрина се помоли Дейн да остане съсредоточен върху действията на миньорите, защото иначе можеше да забележи прекалено откритите й гърди. Осмели се да погледне за миг към лицето му. Уви, очите му гледаха право надолу, а устните му се бяха извили в лека усмивка. Сбърка една стъпка, опитвайки се да вдигне ръка, за да придърпа нагоре тюркоазния атлаз, след това сбърка още веднъж, докато се мъчеше да разхлаби поне малко прекалено близката прегръдка, с която я държеше през кръста. Нито единият, нито другият й опит успяха и Сабрина отново се изчерви. Усещането за мускулестото му тяло разпали отново пламъците на един забравен огън.

Дейн се усмихна по-широко и като наведе глава към копринената й коса, прошепна до ухото й:

— И преди съм танцувал с пламенни партньорки, Сабрина, но нито една досега не е падала буквално в ръцете ми.

Сабрина вдигна очите си, които искряха от гняв, но и от едно друго чувство, което не желаеше да признае.

— От самото начало знаеше, че ще стане така!

— Дейн Морган! Никога не си ми казвал, че танцуваш! — просъска Керълайна, докато преминаваше край тях. Кехлибарените й очи пламтяха от възмущение. Да танцува с такава тромава мечка като този миньор, докато той танцуваше с това дете?

— Никога не си ме питала, мила моя — тихият смях на Дейн прозвуча до ухото на Сабрина, която веднага забрави за гнева си. Вместо него на устните й се появи дяволита усмивка и тя се отдаде на насладата от гнева на Керълайна.

Заедно с гнева изчезна и сковаността й. Сабрина се отпусна в ръцете на Дейн и с изненада откри колко добре я води той в стъпките на този труден танц. Тя се отпусна успокоена на ръката му, докато той я водеше в двойно завъртане. Главата й приятно се замая след второто завъртане. Сабрина се разсмя очарована и вдигна очи към Дейн. Погледът му я очакваше. Дейн се усмихна на изненадата и удоволствието, които искряха в изумрудените й очи, но погледите им се задържаха само за миг, след което той извърна глава, за да я поведе в нов пирует.

Сабрина го последва с лекота, почти без да обръща внимание на грубите дъски под краката си и без да забелязва мърлявите миньори, които ги наблюдаваха. Забрави, че беше облечена в рокля, която беше взела назаем от една проститутка и че партньорът й беше облечен в дрехи, ушити по образец на чейенските от еленова кожа. Сякаш танцуваха в царския палат, съпровождани от цял оркестър. Дейн, разбира се, я държеше много по-близо, отколкото един истински джентълмен би си позволил да държи една дама, напомни си тя, а вълнението, което я обхващаше, не се дължеше изцяло на сложните стъпки на валса. Въпреки това бузите на Сабрина розовееха в прекрасен оттенък, а очите й блестяха от удоволствие. Златните вълни на дългата й до кръста коса отразяваха светлината на фенерите и пламтяха като сноп слънчеви лъчи на фона на тюркоазния атлаз на роклята й. Сабрина не мислеше за нищо друго, освен за удоволствието от танца. Настъпилата тишина и миньорските погледи не достигаха до съзнанието й. Мускулите на тялото на Дейн се допираха до нея и я изпълваха със сладостна, тръпнеща топлина, докато се носеха с безпогрешни стъпки без никакво усилие. Той я завъртя още веднъж, след това я пусна и завърши танца с лек поклон точно когато музиката спираше. Ръката му задържа пръстите й малко по-дълго, отколкото бе нужно.

Сабрина трескаво събра мислите си. Изведнъж всичките тези хора и това място, което я заобикаляше, отново се стовариха върху съзнанието й. Миньорите започнаха шумно да изразяват възхищението си, като пляскаха и тропаха с крака. Това я накара да се изчерви от притеснение и да забие поглед в пода. Почувства как минава покрай побеснялата от ревност Керълайна, но не отмести очи от пода, докато не видя да приближава първото стъпало на стълбището. Едва тогава посмя да вдигне глава и да поеме риска да погледне Дейн в очите. Широката усмивка, с която я беше гледал, докато танцуваха, бе отстъпила на едно по-привично изражение на суха развеселеност. Сякаш той усещаше, че й бе доставил удоволствие, и се наслаждаваше на изненадата й и на това, че отново бе опровергал предположенията й за него.

Сивите му очи я гледаха предизвикателно, сякаш я подканваха да разплете тази нова загадка, да сложи това ново късче от мозайката на мястото му. Груб жител от пограничните територии, който танцува така, сякаш е роден за тази работа и като че ли е напуснал най-големите салони на Източните щати само преди няколко дни… Сабрина задържа за миг погледа си върху лицето му в търсене на отговор. Сивите му очи срещнаха погледа й, малко далечни, но развеселени и грейнали от чувство, чието име Сабрина дори не посмя да назове, но което я накара да отвърне с почти инстинктивно учестяване на дишането й. Неочаквана слабост подкоси коленете й, а сърцето й заби ускорено. Само преди секунда той държеше ръката й, а тя виждаше лицето му. Само миг по-късно Дейн вече беше извърнал глава и бе разрушил този странен, чаровен поглед.

— Нали няма да си тръгнеш точно сега, Дейн? — Гласът на Керълайна грубо нахлу в съзнанието на Сабрина. Жената пристъпи напред и собственически сложи ръка върху мишницата на Дейн, като обърна гръб на Сабрина. — През цялото време ме държа настрани. След като танцувах с трима миризливи танцьори, ти се опитваш да пропуснеш реда си и да се измъкнеш.

Дейн се поколеба, понечи да се намръщи, но вместо това сви рамене. Може би изобщо беше по-добре танците да продължат. Може би миньорите щяха да забравят зашеметяващия блясък на момичето, след като погледаха по-познатата Керълайна. Тревис се изравни с него. Дейн му кимна към Сабрина, без да обърне внимание на неприкритото удивление на младежа.

Сабрина насочи мислите си към по-земните задачи, като например внимателното изкачване на стълбището, за да не настъпи роклята си. Почти не бе забелязала присъствието на Тревис, докато той не наруши мълчанието си.

— Какво знаете за Дейн, Сабрина?

Девойката го погледна и повдигна рамене.

— Какво? О, не много, Тревис — тя поклати глава и се разсмя тихо. — Ако имате предвид танците, бях толкова изненадана, колкото и вие. При едно от преминаванията ни край вас зърнах лицето ви. Дано моята уста да не е била толкова широко отворена, колкото вашата.

Младият мъж се изчерви и кимна с печална усмивка.

— Толкова ли си личеше? — замълча за миг, чудейки се какво да й каже. Трябваше ли да й споменава, че бе забелязал как лицето й сияеше, докато танцуваше с Дейн? Или че самият Дейн бе наблюдавал първия й танц с необичайно за сивите му очи изражение? Или че заинтригуван и озадачен от погледа му, бе забелязал как по-късно изражението му бе станало гневно, почти ревниво, когато миньорът я бе притиснал прекалено плътно?

— Знам, че е от Вирджиния — сам ми го каза. Мисля, че гони трийсетте. Може би е на двайсет и осем, двайсет и девет години. И, разбира се, знам, че е живял сред чейените и че очевидно е на почит сред тях. — Сабрина говореше с леко удивление, тъй като едва сега разбираше колко голяма загадка всъщност е Дейн. Къде се бе научил да танцува така? Във всеки случай не в миньорски лагер. Нито в индианско село.

— Вирджиния ли? — замисли си Тревис. — Аз съм от още по на юг, от околностите на Чарлстън, но… ми се струва, че съм чувал някъде името Морган. Мисля, че има една фамилия във Вирджиния с това име. Доста богата при това, струва ми се. Занимават се с банкерство и корабни превози. Но ако Дейн е един от тях, тогава…

— Не. Какво би правил тук такъв като него? — поклати глава отрицателно Сабрина. — Ще станете ли утре, за да ни изпратите, Тревис?

Младият мъж кимна и се усмихна смутено. Макар това да караше сърцето му да се свива, не можеше да устои на желанието си да я погледне още веднъж.

— Разбира се. А вие имате адреса ми. Ще очаквам писмо от вас, нали знаете — къде сте се установили, какво сте решили да правите.

Сабрина се усмихна и импулсивно се надигна да го целуне по бузата, както сестра — брат си.

— Обещавам, че ще пиша, Тревис. А сега, лека нощ. Доколкото познавам Дейн, той е запланувал дълга езда за утре.

Тревис кимна и отстъпи назад, но не си тръгна, преди да е чул мекото прещракване на ключа от вътрешната страна на вратата. Беше прекарал една удивителна вечер — беше се издигал на върха на радостта, но бе открил и неразгадаеми тайни. Сигурно щеше да му се наложи да помисли известно време върху тях, преди да открие отговорите.

Едно нещо знаеше със сигурност — Дейн Морган не беше син на арендатор от Вирджиния. Какъвто и да беше сега, Дейн беше започнал като джентълмен. А един джентълмен южняк, дори изпаднал в трудно положение, дори облечен в дрехите на индианците чейени, пак си оставаше джентълмен южняк. Сякаш бе чувал нещо за някакъв скандал, свързан с Морганови от Вирджиния — някаква история, чиито подробности не му бяха разказали поради твърде младата му възраст… Тревис поклати глава, докато отиваше по коридора към стаята си, и остави тази идея. Шансът Дейн да е от тази фамилия, беше минимален. Морган беше доста често срещано име из Юга…

Измина цял час, преди Керълайна да се насити на танците. Сега Дейн мълчаливо се изкачваше по стълбите, потънал в мисли за утрешното пътуване. Ако времето рязко застудееше, имаха ли топли дрехи? За себе си той имаше, разбира се, наметало от бизонска кожа, но за Сабрина…

— Много си мълчалив, Дейн. За какво си се замислил? — Керълайна погледна в сумрака на стълбището към твърдите, мъжествени черти на лицето на Дейн. Внезапен плам премина през корема й. Тя посегна към ръката му и преплете пръстите си с неговите.

Дейн се сепна и погледна към лицето на жената със смях. Беше очевидно за какво мислеше тя — за това, за което мислеше обикновено. Като много други жени, тя презираше твърдението, че жените могат да използват ума си за по-сериозни дела.

— Всъщност мислех за времето, Керълайна. Чудех се дали имам още едно одеяло, ако на Сабрина й потрябва.

Кехлибарените очи на жената проблеснаха ревниво. Издърпа ръката си от дланта му и се нацупи, явно в очакване Дейн да се опита да я умилостиви отново. Дейн изчака миг, след това й угоди. Знаеше, че в мрака Керълайна няма да може да забележи иронията в очите му. Тя се отдръпна за миг с престорена свенливост, след което реши да покаже, че е омилостивена, и стисна пръстите му в знак на прошка.

— Бог ми е свидетел, Дейн Морган! Както се грижиш за онази глупачка, човек може да си помисли, че си се влюбил в нея.

Дейн се разсмя сърдечно на тази забележка. Под нежния, сладък звън на гласа на Керълайна прозираше истинската проститутка. Да е влюбен в момичето? Едва ли. Това не беше в стила му. Оставяше тези занимания на хлапета като Тревис Брюстър, които още вярваха в подобни романтични измислици. Беше се нагледал достатъчно на любов, слава Богу, та да се превърне в такъв глупак, че сам да влезе в този капан. Беше видял какво бе направила любовта с брат му, Майкъл, който бе изгубил половината си разум от печал и ревност. Беше видял какво почти бе направила с него — за малко не бе изгубил ума си по сините очи на Тара.

— От опит съдя, че единствената честна форма на любов, Керълайна, е онази, която се продава и купува. От нито един от партньорите не се изискват никакви преструвки.

Но мислите му бяха съвсем други, докато лениво се подпираше на рамката на вратата.

Когато за пръв път я видя, той бе причислил Сабрина към онези добре възпитани, повърхностни, обществени айсберги, към които се бе държал толкова предпазливо като млад във Вирджиния. Но поведението му след това бе станало изненадващо — например при индианците, в лагера на чейените. А онази последна нощ в типито на Черната мечка, независимо дали беше истински, или престорен, начинът, по който Сабрина бе отвърнала на ласките му бе разпалил в него неукротима страст. Тази вечер Сабрина се бе държала като истинска дама от главата до петите, но се бе размекнала в прегръдките му като всички други жени, които бе държал. Беше го наелектризирала с погледи, криещи дълбоко погребана страст, криещи едно умело прикрито проучване — много проницателно, но въпреки това абсолютно женствено. Това беше една загадка, която му предстоеше да изучи по-отблизо, призна си сам той. Не, нямаше да бъде нещастен, когато на сутринта потеглеха заедно на път. Всъщност, дори напротив. А това дори само по себе си беше още по-голяма загадка.